Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (16)

Четиринадесета глава

— Невероятно е — каза Мойра.

Борн вдигна поглед от файловете, които беше измъкнал от Вероника Харт.

— Кое е невероятно?

— Че седиш тук срещу мен в този разкошен самолет. — Мойра носеше лъскав черен костюм и обувки с практични подметки. Около врата й имаше фина златна верижка.

— Не трябваше ли да пътуваш за Москва тази вечер?

Борн отпи вода от подноса на страничната масичка и затвори файла. Трябваше му повече време, за да установи дали Карим ал Джамил е подправил тези разговори, но имаше и подозрения. Знаеше, че Мартин беше твърде предпазлив, за да й каже нещо класифицирано — което направо включваше всичко, което ставаше в ЦРУ.

— Исках да съм близо до теб. — Той видя как лека усмивка се плъзна по широките устни на Мойра. После хвърли бомбата: — Освен това АНС ме преследва.

Сякаш в лицето й се разби светкавица.

— Кажи го пак.

— Агенцията за национална сигурност. Лутър Лавал е решил да ме направи мишена. — Той махна с ръка, за да предотврати следващия й въпрос. — Въпросът е политически. Ако може да ме хване, щом в йерархията на ЦРУ не могат, ще докаже на властта, че неговата теза ЦРУ да дойде под юрисдикцията му има смисъл, особено при бъркотията, в която се намира ЦРУ след смъртта на Мартин.

Мойра стисна устни.

— Значи Мартин е бил прав. Той единствен остана да вярва в теб.

Борн едва не добави името на Сорая, после се отказа.

— Вече няма значение.

— За мен има значение — ожесточено възрази тя.

— Защото ти го обичаше.

— И двамата с теб го обичахме. — Главата й се наклони настрани. — Чакай малко, да не мислиш, че в това има нещо нередно?

— Ние живеем в покрайнините на обществото, в свят на тайни. — Той умишлено включи и нея. — За хора като нас винаги има цена, която трябва да плащаме, ако обичаме някого.

— Например?

— Говорили сме за това — отвърна Борн. — Любовта е слабост, която враговете ти могат да използват.

— И аз казах, че това е ужасен начин на живот.

Борн се обърна и се вгледа навън през прозореца в препускащия мрак.

— Само него познавам.

— Не вярвам на това. — Мойра се наведе напред, докато коленете им се допряха. — Със сигурност разбираш, че не е така, Джейсън. Ти си обичал жена си, обичаш децата си.

— Какъв баща мога да им бъда? Аз съм спомен. И заплаха за тях. Съвсем скоро ще стана призрак.

— Можеш да направиш нещо по въпроса. А какъв приятел беше ти на Мартин? Най-добрият. Единственият, който има значение. — Тя се опита да го накара да се обърне към нея. — Понякога съм убедена, че търсиш отговори на въпроси, които нямат такива.

— Какво значи това?

— Че независимо какво си правил в миналото, независимо какво ще правиш в бъдеще, никога няма да изгубиш своята човечност. — Тя усети как очите му я привличат бавно и тайнствено. — Това е нещото, което те плаши, нали?

* * *

— Какво ти става? — попита Девра.

Аркадин, който караше взетата в Истанбул кола под наем, раздразнено изсумтя:

— За какво говориш?

— Колко време ти трябва, за да поискаш да ме чукаш?

Тъй като нямаше полети от Севастопол за Турция, бяха прекарали дълга нощ в тясна каюта на кораба „Героите на Севастопол“, който ги отвеждаше югозападно през Черно море от Украйна за Турция.

— Защо да искам да го правя? — попита Аркадин, докато изпреварваше тежкотоварен камион на магистралата.

— Всеки мъж, с който се запозная, иска да ме чука. Ти защо да си по-различен? — Девра разроши косата си. Протегнатите й ръце съблазнително повдигнаха малките й гърди. — Както казах, какъв ти е проблемът? — В ъгълчетата на устата й заигра самодоволна усмивка. — Може би не си истински мъж. Така ли е?

Аркадин се разсмя.

— Толкова си прозрачна. — За миг я погледна. — Каква игра играеш? Защо се опитваш да ме провокираш?

— Харесва ми да наблюдавам реакциите на мъжете си. Как иначе ще ги опозная?

— Аз не съм твой мъж — изръмжа той.

Сега Девра се засмя. Тя уви тъничките си пръсти над лакътя му и разтри ръката му. — Ако рамото те притеснява, аз ще карам.

Той видя познатия символ от вътрешната страна на китката й. Изображението изглеждаше още по-страховито, татуирано на порцеланова кожа.

— Кога си я направи?

— Има ли значение?

— Не съвсем. Има значение защо си я направила. — Магистралата пред тях беше свободна и Аркадин увеличи скоростта. — Иначе как ще те опозная?

— Пьотър ме накара да си я направя. Каза, че е част от Освещаването. Каза, че няма да си легне с мен, докато не си я направя.

— А ти искаше да си легнеш с него.

— Не толкова, колкото искам да си легна с теб.

После тя се извърна и се загледа през страничния прозорец, сякаш внезапно се притесни от признанието си. Може би наистина беше така, помисли си Аркадин, докато сигнализираше, че се престроява вдясно през две платна. Беше видял знак за паркинг. Той слезе от магистралата, остави колата в далечния край на паркинга, встрани от двата автомобила, които заемаха разчертаните места. Излезе, отиде до ръба и с гръб към нея, дълго и обилно се изпика.

Денят беше светъл и времето беше по-топло, отколкото в Севастопол. Бризът, който идваше откъм водата, беше просмукан от влага, която лепнеше по кожата му като пот. Вървейки обратно към колата, нави ръкавите си. Палтото му беше метнато заедно с нейното върху задната седалка в колата.

— По-добре да се порадваме на тази топлина, докато можем — каза Девра. — Щом стигнем до Анадолското плато, планините ще спрат умерения климат. Ще стане студено като в пазвата на вещица.

Държеше се така, сякаш никога не беше правила онова интимно изказване. Но определено беше привлякла вниманието му. Сега му се струваше, че разбира нещо важно за нея — или по-точно за себе си. Като се замисли, така беше и с Гала. Изглежда, Аркадин имаше определено въздействие върху жените. Знаеше, че Гала го обича с всяка своя клетка, и не беше първата. Сега тази слабовата мъжкарана, това упорито момиче, направо отвратително, когато се налагаше, също беше омаяно от него. Което означаваше, че той държи ключа към нея, който търсеше.

— Колко пъти си била в Ескишехир? — попита той?

— Достатъчно, че да знам какво да очаквам.

Той се облегна назад.

— Къде се научи да отговаряш на въпроси, без нищо да разкриваш?

— Ако съм лоша, научила съм го с майчиното мляко.

Аркадин извърна поглед. Изглежда имаше проблем с дишането. Без да каже дума, той отвори прозореца и започна да гълта въздух, като въртеше глава в малки кръгове, сякаш беше лъв в зоопарк.

 

 

— Не мога да съм сам — беше казал Аркадин на Икупов и Икупов повярва на думите му. Във вилата на Икупов, където беше отведен Аркадин, домакинът осигури млад мъж. Но когато седмица по-късно Аркадин го преби почти до състояние на кома, Икупов смени тактиката. Той прекара часове наред с Аркадин, като се опитваше да установи причината за неговите яростни изблици. Това изцяло се провали, тъй като на Аркадин, изглежда, му беше трудно да си спомня, камо ли да обяснява тези страховити епизоди.

— Не знам какво да правя с теб — каза Икупов. — Не искам да те затварям, но трябва да се пазя.

— Никога няма да те нараня — отвърна Аркадин.

— Нарочно може би не — замислено каза по-възрастният Икупов.

През следващата седмица всеки следобед с Аркадин прекарваше прегърбен в раменете мъж, с рядка козя брадичка и безцветни устни. Сядаше в тапициран с плюш стол, кръстосваше крак връз крак и записваше със сбит, неясен почерк върху електронен таблет, който пазеше като негово дете. Аркадин лягаше в любимия шезлонг на своя домакин и подлагаше под главата си кръгла възглавница. Отговаряше на въпроси. Говореше надълго и широко за много неща, но онези, които помрачаваха ума му, пазеше скрити в тъмен ъгъл в най-дълбоките недра на съзнанието си, за да не ги споменава никога. Вратата към тях беше затворена завинаги.

В края на третата седмица психиатърът предаде доклада си на Икупов и изчезна толкова бързо, колкото се беше появил. Кошмарите на Аркадин продължиха да го преследват посред нощ, когато се събуждаше останал без дъх и изплати и беше убеден, че чува тичащи плъхове с червени очи, горящи в тъмното. В тези моменти фактът, че във вилата на Икупов нямаше и помен от тези животни, не беше утеха за него. Плъховете живееха вътре в него, гърчеха се, пищяха и гризяха.

Следващият човек, който Икупов нае, за да разрови миналото на Аркадин и да се опита да го излекува от пристъпите на ярост беше жена, чиято чувственост и сочна фигура според Икупов щеше да я запази от гневните изблици на Аркадин. Марлийн умееше да се справя с всякакви мъжете. Тя притежаваше тайнствената способност да усеща точно какво желае един мъж от нея и да му го дава.

Отначало Аркадин не се доверяваше на Марлийн. И защо трябваше? Не можеше да вярва на психиатъра. Не беше ли и тя още един вид анализатор, пратен да изкопчи тайните на миналото му? Разбира се, Марлийн забеляза тази неприязън у него и се зае да я потисне. Според нея Аркадин живееше в обсебване, самоналожено или друго. От нея зависеше да забърка противоотровата.

— Това няма да е кратък процес — каза тя на Икупов в края на първата си седмица с Аркадин и Икупов й се довери.

Аркадин наблюдаваше как Марлийн стъпва внимателно като котка. Подозираше, че е достатъчно умна и знае, че дори и най-дребната погрешна стъпка може да предизвика у него земетръсни промени и тогава всичкият напредък, който е постигнала в спечелване на доверието му, щеше да се изпари като алкохол в огъня. Изглеждаше му бдителна, беше абсолютно наясно, че той може да се обърне срещу нея всеки момент. Държеше се така, сякаш се намира в клетка с мечок. Ден след ден можеше да я проследи как го опитомява, но това не означаваше, че няма да те одере по лицето.

Аркадин се надсмиваше над това, над предпазливостта, с която Марлийн се отнасяше към него. Но постепенно в съзнанието му пропълзя нещо друго. Той се усъмни, че тя започва да изпитва нещо непресторено към него.

 

 

Девра наблюдаваше Аркадин през предното стъкло. Отвори вратата с трясък и тръгна към него. Закри очи срещу бледото слънце, увиснало на високото белезникаво небе.

— Какво има? — попита тя. — Какво казах?

Аркадин й метна убийствен поглед. Явно беше в състояние на неудържима ярост и едва се владееше. Девра си помисли какво ли би станало, ако тя се отприщи, и не искаше да е на пътя му, когато това стане.

Изпита желание да го докосне, да го успокои, докато се върне в по-спокойно състояние, но чувстваше, че само ще го разпали още повече. Тя се върна в колата и търпеливо го зачака.

Накрая Аркадин дойде, седна странично на седалката, провеси крака на земята, сякаш пак можеше да стане.

— Няма да те чукам — каза той. — Но това не означава, че не искам.

Девра усети, че на езика му е нещо друго, но той не може да го каже, че каквото и да беше то, имаше прекалено силна връзка с някаква случка в далечното минало.

— Беше шега — тихо каза тя. — Направих си глупава шега.

— Едно време нямаше да обърна внимание на това — обади се той, сякаш говореше на себе си. — Сексът не е важен.

Явно говореше за нещо друго, нещо, за което само той си знаеше, потънал в своята самотност. Тя подозираше, че дори сред много хора, дори с приятели — ако изобщо ги имаше — Аркадин щеше да се чувства сам. Струваше й се, че е противник на сексуалното обвързване, защото то само би подчертало колко дълбока е самотата му. Приличаше й на планета без луна и без слънце, около което да се върти. Навсякъде само празнота — докъдето му стигаше погледът. В този миг тя осъзна, че го обича.

 

 

— Откога е вътре? — попита Лутър Лавал.

— От шест дни — отвърна генерал Кендъл. Той беше по риза с навити ръкави. Тази мярка не беше достатъчна, за да ги предпази от изпръскване с кръв. — Но ти гарантирам, той е толкова объркан, че на него му изглеждат като шест месеца.

Лавал изсумтя, като се взираше в брадясалия арабин през еднопосочното стъкло. Мъжът изглеждаше като сурово парче месо. Лавал не знаеше и не се интересуваше дали той е сунит или шиит. За него бяха еднакви — терористи, решени да разрушат начина му на живот. Той приемаше тези неща много лично.

— Какво е издал?

— Достатъчно, за да знаем, че копията на засеченото от „Тифон“, които Бат ни даде, са дезинформация.

— Все пак — каза Лавал — те идват направо от „Тифон“.

— Този човек е много високопоставен, няма изобщо никакво съмнение в самоличността му и той не знае за никакви планове, които да са на последен етап преди нападение над важна нюйоркска сграда.

— Това само по себе си също може да е дезинформация — каза Лавал. — Тези копелета са майстори за подобни гадости.

— Така е. — Кендъл избърса ръцете си в кърпа, която беше преметнал през рамо като готвач в кухня. — Те най-много обичат да ни гледат как тичаме в кръг и гоним опашките си, а точно това ще стане, ако обявим тревога.

Лавал кимна сякаш на себе си.

— Искам най-добрите ни хора да се заемат с това. Потвърдете засеченото от „Тифон“.

— Ще направим всичко възможно, но съм длъжен да докладвам, че затворникът се изсмя в лицето ми, когато го попитах за тази терористична група.

Лавал щракна с пръсти няколко пъти.

— Как се наричаха?

— Черната лига, Черният легион, нещо такова.

— Нищо ли нямаме в базата данни за тази група?

— Не, нито пък в другите сродни агенции. — Кендъл хвърли мръсната хавлия в кофа, чието съдържание се изгаряше на всеки дванайсет часа. — Тя не съществува.

— Склонен съм да се съглася — каза Лавал. — Но искам да съм сигурен.

Той се дръпна от витрината и двамата излязоха от наблюдателната зала. Тръгнаха по груб бетонен коридор, боядисан в зелено, а жужащите флуоресцентни тръби хвърляха пурпурни сенки върху балатума на пода, докато минаваха. Лавал търпеливо изчака извън помещението с шкафчетата Кендъл да смени дрехите си, после продължиха надолу по коридора. В дъното му изкачиха няколко стъпала до една подсилена метална врата.

Лавал притисна показалец върху четеца на отпечатъци. В резултат лостовете с щракане се разместиха, доста сходно с отваряне на банков трезор.

Озоваха се в друг коридор, диаметрално противоположен на този, от който идваха. Беше облицован с полиран махагон; стенните аплици излъчваха мека светлина между картините с исторически морски сражения, строени римски легиони, пруски хусари и английска лека кавалерия.

Първата врата вляво ги изведе в помещение досущ като претенциозен мъжки клуб — с ловджийско зелени стени, кремави корнизи, кожени мебели, старинни шкафове с издадена напред средна част и дървен бар от стара английска кръчма. Диваните и столовете бяха удобно разположени, така че да предразполагат посетителите към по-спокойни разговори на поверителни теми. В огромната камина уютно пращяха дърва и искряха пламъчета.

При първите стъпки върху плътния, звуконепроницаем килим ги посрещна прислужник с ливрея. Отведе ги до обичайното им място, в дискретен ъгъл, където от двете страни на маса за карти с махагонов плот стояха два кожени стола с високи облегалки. Бяха близо до висок прозорец с мулион и плътни драперии, от който се виждаха околностите на Вирджиния. Подобната на клуб стая, известна като Библиотеката, се намираше в огромна каменна къща, която Агенцията беше придобила преди десетилетия. Използваше се за уединение, както и за официални вечери на генералите и директорите от организацията. По-дълбоките недра на къщата обаче се ползваха и за други цели.

Когато поръчаха питиета и нещо леко за освежаване и пак останаха сами, Лавал каза:

— Надушихме ли вече Борн?

— И да, и не. — Кендъл кръстоса крак връз крак и оправи ръба на панталона си. — Според предишното ни съвещание е засечен в мрежата в шест и трийсет и седем снощи да минава през имиграционния контрол на „Дълес“. Имал е билет за полет на „Луфтханза“ до Москва. Ако беше се появил, щяхме да качим Макнали на самолета.

— Борн е далеч по-умен, за да постъпи така — изръмжа Лавал. — Сега вече знае, че го преследваме. Елементът на изненада беше похабен, да му се не види.

— Успяхме да открием, че се е качил на корпоративен самолет на „Некст Джен Енърджи Сълушън“.

Лавал вирна глава като ловджийско куче при сигнал.

— Наистина ли? Обяснявай.

— На него е била и изпълнителната директорка на име Мойра Тревър.

— Каква е тя на Борн?

— Опитваме се да отговорим на този въпрос — недоволно каза Кендъл. Мразеше да разочарова шефа си. — Междувременно се сдобихме с копие от летателния план. Дестинацията е Мюнхен. Да активизирам ли там човек на пост?

— Не си губи времето. — Лавал махна с ръка. — Аз залагам на Москва. Там е искал да отиде и там отива.

— Ще се заема веднага. — Кендъл отвори мобилния си телефон.

— Искам Антъни Прауис.

— Той е в Афганистан.

— Тогава го изтегли, по дяволите — рязко каза Лавал. — Качи го на военен хеликоптер. Искам го в Москва, преди Борн да стигне там.

Кендъл кимна, натисна специално криптиран номер и написа кодирано съобщение до Прауис.

Лавал се усмихна на приближаващия сервитьор.

— Благодаря, Уилърд — каза той на мъжа, който постла бяла колосана покривка и подреди чашите с уиски, малки чинийки с ядки и прибори на масата, а после си тръгна безшумно, както беше дошъл.

— Изглежда сме яхнали грешния кон — промърмори замислено Лавал.

Генерал Кендъл знаеше, че има предвид Бат.

— Сорая Мур стана свидетел на провала. Бързо е събрала две и две. Бат ни каза, че знае за срещата на Харт с Борн, защото е бил в кабинета й, когато Борн се е обадил. Освен на тази Мур на кого друг може да е казала? На никого. Това веднага ще отведе Харт обратно при заместник-директора.

— Оставяме го да се оправя сам.

Кендъл вдигна чашата си.

— Време е за резервния план.

Лавал се загледа в кафеникавата течност.

— Слава на Бога, че има резервен план, Ричард.

Разнесе се приятен звън. Отпиха в мълчание, докато Лавал размишляваше. Когато час и половина по-късно бяха пресушили чашите си и държаха нови в ръце, Лавал каза:

— По въпроса за Сорая Мур, наистина смятам, че е време да я привикаме на разговор.

— Частен?

— О, да. — Лавал доля малко вода в уискито, за да подсили аромата му. — Доведи я тук.