Христо Ботев
Пристанала

Кавал свири на поляна,

на поляна, край горица;

млада, хубава Стояна

търчи с менци за водица.

 

Из градина крещи, вика

омразната нейна стрика^[1]:

„Полудя ли, мар Стояно,

та отиваш толкоз рано?

 

Стой, почакай д’идем двама!“

Па се спусна к’нейна мама

да ковлади^[2] тя Стояна,

че отива на поляна.

 

Ей изскочи стара майка

на висок и хубав чердак:

ахна, търти се^[3], заплака,

като видя кървав байряк,

 

че се байряк там ветрее

сред юнаци, сред дружина

и Стоянка се белее

в прегръдките у Дойчина.

 

Като зърна той, че иде

неговото мило либе,

из юнаци той изскочи

и към нея с пръст посочи:

 

„Ей, дружина, хай станете!

Ей я иде — погледнете:

туй е мойта горска птица,

туй е мойта годеница!“

 

Па си весел, засмян тръгна

да посрещне той Стояна;

наближи я — с пушка гръмна,

като видя, че й засмяна.

 

И дружина загърмяха

на засевки^[4], та запяха;

а тя ръце си разгърна,

та Дойчин я млад прегърна.

 

А нейната клета мама,

като гледа таз измама,

сълзи лее и проклина

то щерка си, то Дойчина.

 

„Да не цъфнеш, да не пекнеш,

дъще клета, със Дойчина,

да окапеш дето седнеш —

да не станеш по година!

 

Дано болест те налегне,

болест, дъще, живеница,

и Дойчин да не убегне

от вериги, от темница!

 

Тоз хайдутин, що го любиш,

на кол утре да го видиш,

че оттам се тебе хили

и на горски самодиви!

 

Че той батя ти измами,

та хайдутин върл направи;

а теб, дъще, клета, мами,

баща, майка та остави!“

 

От тез клетви се събуди

и Стоенкин беще стари;

той излезе и се чуди

и в главата се удари.

 

Но кат видя той Дойчина,

дъщеря си и мил сина,

попоглади си брадата

и извика към гората:

 

„Горо, горо, майко мила,

толкоз годин си хранила

мене, горо, юнак стари

с отбор момци и другари, —

 

храни, горо, таквиз чеда,

дорде слънце в светът гледа;

дорде птичка в тебе пее,

тоз байряк да се ветрее!“