Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (86)

Завръщане у дома

Беше време на ранени пилоти, разбити самолети и плюшени мечета, но все пак първата четвъртина на 1943 г. завърши с положителен щрих за крадеца на книги.

В началото на април гипсът на Ханс Хуберман беше разрязан до коляното и той се качи на един влак за Мюнхен. Щяха да му дадат една седмица за почивка и възстановяване у дома, след което щеше да се влее в редиците от канцеларски плъхове в града. Там Ханс щеше да помага при разчистването на книжа и документи в мюнхенските фабрики, църкви и болници. Времето щеше да покаже дали щяха да го изпращат и на ремонтни работи. Всичко зависеше от крака му и състоянието на града.

Беше тъмно, когато пристигна у дома. Пътуването му беше продължило един ден повече, защото влакът беше спрян заради бомбардировките. Той стоеше пред вратата на улица „Химел“ №33, свил ръката си в юмрук.

Четири години по-рано, когато се появи за първи път, Лизел беше склонена да мине през тази врата. Макс Ванденбург беше стоял тук с един ключ, който се впиваше в ръката му. Сега беше ред на Ханс Хуберман. Той почука четири пъти и му отвори крадецът на книги.

— Татко, татко!

Тя произнесе думата може би сто пъти, докато го прегръщаше в кухнята, отказвайки да го пусне.

По-късно, след като вечеряха, Ханс разказа на жена си и Лизел Мемингер всичко каквото бе преживял. За Специалния противовъздушен отряд и за пълните с дим улици, за клетите изгубени души, които бродеха по тях и за Райнхолд Зукер. Бедният глупав Райнхолд Зукер. Минаха часове.

В един след полунощ Лизел отиде да си легне и баща й дойде при нея, както правеше някога. Тя се събуди на няколко пъти и всеки път го намираше там.

Нощта беше спокойна.

Леглото беше топло и меко.

Да, прекрасно беше да си Лизел Мемингер тази нощ, но топлината и спокойствието продължиха още три месеца.

А нейната история още шест.