Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (80)

КАРТОИГРАЧЪТ

Горе-долу по времето, когато Лизел и Руди ядяха кифли, войниците от Специалния противовъздушен отряд си почиваха и играеха карти в един град недалеч от Есен. Те току-що бяха пропътували дълъг път от Щутгарт и залагаха на цигари. Райнхолд Зукер не беше особено доволен от развоя на нещата.

— Този човек мами, кълна се — промърмори той. Те бяха в една барака, която им служеше за казарма, и Ханс Хуберман току-що бе спечелил за трети пореден път. Зукер хвърли картите си с възмущение и приглади мазната си коса с мръсните си нокти.

* * * НЯКОИ ФАКТИ ЗА * * *

РАЙНХОЛД ЗУКЕР

Той беше на двайсет и четири години.

Когато печелеше на карти, изпитваше

дълбоко задоволство — поднасяше

тънките цилиндри тютюн до носа си

и ги вдишваше. „Уханието на победата“,

казваше той. О, и още нещо.

Той щеше да умре с отворена уста.

* * *

За разлика от младия мъж от лявата му страна, Ханс Хуберман не се радваше, когато печелеше. Той дори беше достатъчно щедър да върне на всеки от другарите си по една цигара. Всички, с изключение на Райнхолд Зукер, приеха жеста му. Той грабна подадената му цигара и я хвърли обратно върху обърнатия кашон, на който играеха.

— Не ми трябват подаянията ти, старче. — Сетне младежът стана и излезе.

— Какво му е? — попита сержантът, но никой не си направи труда да му отговори. Райнхолд Зукер беше просто двайсет и четиригодишно момче, което не можеше да играе карти, за да спаси живота си.

Ако не бе изгубил цигарите си в полза на Ханс Хуберман, той нямаше да се изпълни с презрение към него. Ако не го презираше, нямаше да смени мястото си с него няколко седмици по-късно, докато пътуваха по един доста безобиден път.

Едно място, двама мъже, кратък спор, и аз.

Мисълта как хората умират понякога ме убива.