Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (8)

Да отгледаш saumensch

Да, забележителна кариера.

Бързам да призная обаче, че имаше значителна празнина между първата открадната книга и втората. Друг важен момент е, че първата беше открадната от снега, а втората от огъня. Не трябва да пропускаме да отбележим също, че някои от книгите й бяха дадени. Всичко на всичко, Лизел притежаваше четиринайсет книги, но в собствените й очи главна роля в нейната история играеха десет от тях. От тези десет, шест бяха откраднати, една се появи на кухненската маса, две бяха направени за нея от един укрит евреин и още една й беше доставена от един тих, облечен в жълто следобед.

Когато се зае да пише своята история, Лизел се питаше кога точно книгите и думите са започнали да означават не просто нещо, а всичко? Дали това стана, когато зърна за първи път стаята с многобройните лавици? Или когато Макс Ванденбург пристигна, носейки пълни шепи болка и Хитлеровата „Mein Kampf“^[1]? Дали беше заради четенето в скривалището? Или след последния марш към Дахау? Или пък заради „Игрословецът“? Може би никога няма да има точен отговор кога и къде се случи това. Но аз май малко избързвам. Преди да се занимаем с тези неща, трябва да хвърлим светлина върху първоначалната среща на Лизел Мемингер с улица „Химел“ и изкуството saumensch.

 

 

Когато пристигна, по ръцете й все още се виждаха следите от снежните ухапвания и замръзналата кръв по пръстите й. Всичко в нея говореше за недояждане. Пищяли като жици. Ръце като закачалки. Усмивката не дойде лесно на лицето й, но когато дойде, това беше усмивката на гладно момиче.

Косата й беше почти по германски руса, но тя имаше опасни очи. Тъмнокафяви. Ако живеехте в Германия по това време, не бихте искали да имате кафяви очи. Може би ги беше наследила от баща си, но нямаше как да знае това, защото не го помнеше. Но все пак имаше едно нещо, което знаеше за него. Това беше етикет, който тя не разбираше.

* * * СТРАННА ДУМА * * *

Комунист

Лизел я беше чувала на няколко пъти през последните години.

„Комунист.“

Имаше пансиони, претъпкани с хора, стаи пълни с въпроси. И тази дума. Странна дума, която винаги беше някъде там, застанала в ъгъла, наблюдавайки от тъмното. Тя носеше костюми, униформи. Където и да отидеха, тя беше там, всеки път когато баща й бъдеше споменат. Лизел можеше да я помирише и да я вкуси. Но не можеше да я кажа буква по буква и не я разбираше. Когато попита майка си какво означава, тя й отговори, че това не е важно, и че не трябва да се тревожи за такива неща. В един пансион имаше една енергична жена, която се опитваше да научи децата да пишат с въглен върху стена. Лизел се изкушаваше да я попита за значението й, но това така и не се случи. Един ден жената беше отведена за разпит. И не се върна повече.

 

 

Когато Лизел пристигна в Молкинг, тя имаше някакво смътно подозрение, че е спасена, но това не беше утеха. Ако майка й я обичаше, защо я остави на този чужд праг? Защо? Защо?

Защо?

Обстоятелството, че знаеше отговора — или поне приблизително верния отговор — не я утешаваше. Майка й беше постоянно болна и никога нямаше пари да се лекува. Лизел знаеше това. Но това не означаваше, че трябва да го приеме. Колкото и пъти да й кажеха, че е обичана, тя никога нямаше да приеме изоставянето като доказателство. Нито не можеше да промени факта, че е едно изгубено мършаво дете на чуждо място, с чужди хора. Само̀.

 

 

Семейство Хуберман живееше в една от малките и подобни на кутийки къщи на улица „Химел“. Няколко стаи, кухничка и тоалетна на двора, която деляха със съседите. Плосък покрив и плитко мазе, където държаха зимнината. Всъщност това беше едно недостатъчно дълбоко мазе. През 1939 г. това може би не е било проблем. Но по-късно, през 42-а и 43-а, беше. Когато започнаха въздушните нападения, те всеки път трябваше да се втурват надолу по улицата, за да намерят по-добро скривалище.

В началото на Лизел най-силно впечатление й направиха ругатните. Те бяха толкова яростни и изобилни. Всяка втора дума беше или Saumensch, или Saukerl или Arschloch. За хората, които не знаят тези думи, ще обясня. Sau, разбира се, означава прасе. Вариантът Saumensch се използва, когато трябва да бъде порицано, сгълчано или просто унизено лице от женски пол. Saukerl (което се произнася „саукаирл“) се отнася за мъже. Arschloch може да се преведе буквално „задник“. Тази дума обаче не прави разлика между половете. Тя си означава просто задник.

— Saumensch, du drekiges! — изкрещя приемната майка на Лизел първата вечер, когато тя отказа да се изкъпе. — Ти, мръсно прасе! Защо не искаш да се съблечеш?

Роза Хуберман умееше да беснее. Всъщност може да се каже, че физиономията й беше застинала в постоянна маска на ярост. Точно на това се дължаха гънките върху картоненото й лице.

Идеята за къпането, разбира се, будеше у Лизел чувство на дълбока тревога. Нямаше никакъв начин да бъде вкарана във ваната, а по-късно и в леглото. Тя се беше свила в един от ъглите на малката умивалня, напразно търсейки къде да се вкопчи. Там нямаше нищо друго освен стара боя по голите стени, затруднено дишане и потокът от ругатни на Роза.

— Остави я на мира. — Ханс Хуберман се намеси в свадата. Кроткият му глас сякаш се плъзна в шумна тълпа. — Остави я на мира.

Той се приближи и седна на пода срещу стената. Керамичните плочки бяха студени и груби.

— Знаеш ли как се свива цигара? — попита я той и през следващия час те седяха на пода в растящия мрак и си играеха с тютюна, цигарените хартийки и цигарите, които Ханс Хуберман след това пушеше.

И към края на този час Лизел вече можеше да свива цигари относително добре. Но въпреки това не се изкъпа.

* * * НЯКОИ ФАКТИ * * *

ЗА ХАНС ХУБЕРМАН

Той обичаше да пуши.

Онова, което най-много му харесваше в пушенето,

беше свиването на цигарите.

По професия беше бояджия и свиреше на акордеон.

Това умение му беше от полза, особено през зимата, когато

си изкарваше малко допълнителни нари, свирейки по

кръчмите на Молкинг, като например „Кнолер“. Той вече

ми се беше изплъзнал веднъж в една война, но по-късно

щеше да бъде въвлечен в друга (като форма на перверзна

компенсация), където пак някак си щеше да успее да ми се

измъкне.

Повечето хора почти не забелязваха Ханс Хуберман. Той не беше специален човек. Но като бояджия, определено си го биваше. Музикалният му талант беше над средния. По някакъв начин — макар да съм сигурна, че сте срещали такива хора — умееше да се изгуби в задния план, дори когато стоеше на предна линия. Ханс просто винаги беше там. Незабележим. Незначителен или не особено ценен.

Потискащото при една такава външност, както можете да предположите, е, че тя е напълно подвеждаща, така да се каже. Ханс Хуберман несъмнено си имаше своите достойнства и те не останаха незабелязани от Лизел Мемингер. (Децата на хората понякога са много по-прозорливи от скучните до затъпяване възрастни.) И тя ги видя веднага.

Неговите обноски.

Спокойствието, което излъчваше.

Когато той включи осветлението в малката неприветлива умивалня онази вечер, Лизел забеляза колко странни са очите на нейния приемен баща. Бяха направени от доброта и сребро. Меко сребро, което се топеше. Виждайки тези очи, Лизел разбра, че Ханс Хуберман е човек, у когото има нещо ценно.

* * * НЯКОЛКО ФАКТА ЗА * * *

РОЗА ХУБЕРМАН

Беше висока един и петдесет и пет и носеше

сиво-кестенявите си кичури еластична коса,

хванати на кок.

За да подпомага семейните приходи, тя переше

и гладеше дрехите на пет от по-заможните

семейства в Молкинг.

Готвеше ужасно.

Притежаваше уникалната способност

да вбеси всеки човек, когото срещне.

Но тя обичаше Лизел Мемингер.

Просто нейният начин да показва това беше особен.

Той включваше фрасване с дървена лъжица

и потоци от обидни думи през различни интервали.

Когато Лизел най-накрая се изкъпа, след като бе живяла две седмици на улица „Химел“, Роза я удостои с чудовищна и застрашаваща здравето прегръдка. Почти задушавайки я, тя каза:

— Saumensch, du drekiges — крайно време беше!

 

 

Няколко месеца по-късно вече нямаше господин и госпожа Хуберман. С типичния си маниер Роза каза:

— Чуй ме, Лизел, отсега нататък ще ме наричаш мама. — Тя се замисли за миг. — Как викаше на истинската си майка?

Лизел отговори тихо:

— Auch Mama — също мама.

— Е добре, тогава аз съм мама номер 2. — Тя погледна към съпруга си. — А онзи там… — Роза като че ли събираше думите си в ръка и ги оформяше на топка, за да ги хвърли през масата. — Този saukerl, това мръсно прасе — него ще го наричаш татко, verstehst? Разбра ли?

— Да — побърза да се съгласи Лизел. Бързите отговори се ценяха високо в това семейство.

— Да, мамо — поправи я мама. — Saumensch. Наричай ме мама, когато разговаряш с мен.

В този момент Ханс Хуберман току-що беше приключил със свиването на цигарата си, близвайки преди това листчето хартия. Той погледна към Лизел и й намигна. Тя нямаше да има проблем да го нарича татко.