Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (79)

Следващото изкушение

Този път имаше кифли.

Но бяха стари.

Това бяха Kipferl^[1], останали от Коледа, които бяха забравени на писалището най-малко от две седмици. Приличаха на миниатюрни подкови със захарна глазура. Кифлите най-отдолу бяха залепнали за чинията. Останалите бяха струпани на купчина върху тях. Тя усети миризмата им, когато пръстите й се вкопчиха в перваза на прозореца. В стаята ухаеше на захар, тесто и хиляди страници.

Нямаше бележка, но на Лизел не й трябваше много време, за да се досети, че Илза Херман отново стоеше зад това. Не съществуваше никаква възможност кифлите да не са предназначени за нея. Тя се върна обратно при прозореца и прошепна нещо през пролуката. Прошепнатата дума беше „Руди“.

Този ден бяха тръгнали пеша, защото пътят беше твърде хлъзгав за колелетата. Момчето стоеше на пост под прозореца. Когато го извика, лицето му се появи и тя му връчи чинията. Не беше нужно да го убеждава дълго да я вземе.

Докато поглъщаше кифлите с очи, той зададе няколко въпроса:

— Нещо друго? Мляко?

— Какво?

— Мляко — повтори Руди този път малко по-високо. Дори да беше доловил обидения тон в гласа на Лизел, той не го показа.

Лицето на крадеца на книги изникна отново над него.

— На умен ли се правиш? А какво ще кажеш да открадна единствено книгата?

— Исках само да кажа…

Лизел тръгна към далечната лавица, която беше зад писалището. Намери хартия и писалка в най-горното чекмедже и написа „Благодаря“, оставяйки бележката на видимо място.

От дясната й страна една книга изпъкваше като кост. Беше толкова избеляла, че изглеждаше почти наранена от тъмните букви на заглавието. Die Letzte Menschliche Fremde — „Последният непознат“. Книгата изшептя тихо, когато я взе от лавицата и по пода се посипа прах.

Тъкмо когато се канеше да излезе през прозореца, вратата на библиотеката изскърца. Лизел вече беше вдигнала коляно и грабливата й ръка беше подпряна на рамката на прозореца. Когато се обърна по посока на шума, тя видя жената на кмета в чисто нова хавлия и по пантофи. Върху джоба й беше избродирана свастика. Пропагандата беше влязла дори и в баните.

Те се наблюдаваха една друга. В един момент Лизел насочи погледа си към гърдите на Илза Херман, където беше свастиката и вдигна ръка.

— Хайл Хитлер!

Момичето понечи да си тръгне, но изведнъж го осени прозрение.

Кифлите.

Те бяха стояли там седмици.

Това означаваше, че кметът ги е видял, ако беше използвал библиотека. И със сигурност беше попитал какво правят там. Или пък — и щом тази мисъл прелетя през ума й, Лизел веднага се изпълни със странен оптимизъм — библиотеката изобщо не беше на кмета, а нейна. На Илза Херман.

Момичето не знаеше защо това беше толкова важно, но осъзнаването на факта, че цялата тази стая с книги беше на жената, я зарадва. Тя беше човекът, който първоначално я въведе в библиотеката и откри пред нея тази възможност. Предположението изглеждаше логично. Всичко си идваше на мястото.

Лизел се размърда отново и реши да провери дали е права:

— Тази стая е ваша, нали?

Съпругата на кмета се скова.

— Някога четях тук, с моя син. Но после…

Ръката на Лизел докосна въздуха зад нея. Тя видя майка, която чете на пода на малко момче, сочейки му картинките и думите. Сетне видя войната на прозореца.

— Разбирам — каза момичето.

В този момент отвън се чу възклицание.

— Какво каза?!

— Тихо, Saukerl — прошепна Лизел настрани и се обърна отново към Илза Херман: — Значи всички тези книги…

— Повечето от тях са мои. Някои са на съпруга ми и някои бяха на моя син, както знаеш.

Лизел беше леко смутена и бузите й пламтяха.

— Винаги съм мислила, че тази стая е на кмета.

— Защо? — Жената изглеждаше леко развеселена.

Момичето забеляза, че върху пантофите й също имаше свастики.

— Той все пак е кмет. Мислех си, че чете много.

Жената на кмета пъхна ръце в страничните си джобове.

— Напоследък ти най-вече използваш тази стая — рече тя.

— Чели ли сте я? — Лизел вдигна „Последният непознат“.

Илза се вгледа по-отблизо в заглавието.

— Да, чела съм я.

— Интересна ли е?

— Не е лоша.

Лизел вече много искаше да си тръгне, но като че ли се чувстваше длъжна да остане още малко. Понечи да заговори, но наличните думи бяха твърде много и твърде бързи. Направи няколко опита да ги улови, но накрая жената на кмета взе инициативата.

Тя видя лицето на Руди на прозореца или по-точно огряната му от фенера коса.

— Май е време да тръгваш — каза жената. — Той те чака.

На път за вкъщи вниманието им естествено беше заето с кифлите.

— Сигурна ли си, че нямаше нещо друго? — попита Руди. — Трябва да е имало.

— Имаме късмет, че се сдобихме и с това. — Лизел се вгледа в подаръка, който беше в ръцете на Руди. — А сега ми кажи истината. Яде ли преди да изляза от къщата?

Руди беше възмутен.

— Хей, ти тук си крадецът, не аз.

— Не ме баламосвай, Saukerl, виждам захар по устата ти.

Стреснат, Руди взе чинията в едната си ръка и се избърса с другата.

— Не съм ял нищо, кълна се.

Половината кифли бяха свършили преди да стигнат моста, а останалите си разделиха с Томи Мюлер на улица „Химел“.        Когато приключиха с яденето във въздуха увисна един-единствен въпрос и Руди го изрече:

— Какво, по дяволите, да правим с тази чиния?