Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (77)

Колекцията от костюми
на един анархист

* * * УЛИЦА „ХИМЕЛ“ №35 * * *

24 ДЕКЕМВРИ

При отсъствието на двама бащи

Щайнерови поканват Роза и

Труди Хуберман, а също и Лизел.

Когато те пристигат, Руди се впуска

да обяснява облеклото си.

Когато поглежда Лизел, устата му

се разширява, но съвсем леко.

В дните преди Коледа на 1942 г. наваля дебел тежък сняг. Лизел прочете „Игрословецът“ много пъти, разглеждаше рисунките и мислеше над коментарите към тях. На Бъдни вечер тя взе едно решение за Руди. И ако някой кажеше, че е твърде късно за него, можеше да върви по дяволите. Малко преди да се мръкне, почука на вратата на съседната къща и му каза, че има коледен подарък за него.

Руди погледна към ръцете й и надникна зад нея.

— Е, къде е този подарък?

— Забрави тогава.

Но Руди се досети за какво ставаше дума. Беше я виждал такава и преди. Дръзки очи и влажни пръсти. Дъхът на кражбата я обгръщаше отвсякъде и той усещаше уханието му.

— Този подарък — предположи Руди. — Той още не е у теб, нали?

— Не.

— Нито пък имаш намерение да го купуваш.

— Разбира се, че не. Мислиш ли, че имам някакви пари? — Снегът продължаваше да вали. По края на тревата имаше лед като натрошено стъкло. — Знаеш ли къде е ключът? — попита тя.

— Ключът за какво? — Но на Руди не му трябваше много време, за да се досети. Влезе вътре и бързо се върна. — Време е за пазар — каза той, цитирайки Виктор Шемел.

Светлината на деня бързо гаснеше и с изключение на църквата цялата улица „Мюнхен“ беше затворена в очакване на Коледа. Лизел крачеше бързо, за да не изостава от Руди. Скоро се спряха пред витрината на определения магазин. STEINER — SCHNEIDERMEISTER. Върху стъклото имаше тънък пласт от кал и мръсотия, който се беше натрупал през изминалите седмици. Зад него манекените стояха като свидетели. Те бяха сериозни и нелепо елегантни. Трудно беше да се отърсиш от чувството, че виждат всичко.

Руди бръкна в джоба си.

Беше Бъдни вечер.

Баща му беше близо до Виена.

Момчето не мислеше, че той би имал нещо против, ако проникнеха незаконно в любимия му магазин. Обстоятелствата го налагаха.

Вратата се отвори плавно и те влязоха. Първият импулс на Руди беше да натисне ключа на осветлението, но електричеството вече беше прекъснато.

— Има ли тук някакви свещи?

— Аз донесох ключа — каза той намусено. — И идеята освен това беше твоя.

В този момент Лизел се препъна в нещо на пода. Сетне върху нея падна един манекен. Той опипа ръката й и я затрупа с дрехите, в които беше натъкмен.

— Махни това нещо от мен! — извика момичето. Манекенът беше станал на четири части: тяло, глава, крака и две отделни ръце. Когато най-накрая се изправи, Лизел изхриптя:

— Мили боже!

Руди бе взел една от ръцете и я потупа с нея по рамото. Когато тя се обърна, уплашена, той я протегна към нея в знак на приятелство.

— Приятно ми е да се запознаем.

Няколко минути те се лутаха объркано в тясното шивашко ателие. Руди тръгна към щанда, но се препъна в една празна кутия и изруга.

— Това е нелепо! — каза той и затърси опипом пътя си към изхода. — Почакай ме тук.

Лизел седна, държейки ръката на манекена, и малко по-късно приятелят й се върна с един запален фенер от църквата.

Около лицето му имаше пръстен от светлина.

— И така, къде е този подарък, за който говореше? И не ми казвай, че е някой от тези гадни манекени.

— Дай светлината насам.

Когато момчето се приближи към далечния ляв ъгъл на ателието, Лизел взе фенера в едната си ръка и започна да рови из окачените костюми с другата. Издърпа един от тях, но се отказа от него и посегна към друг.

— Не, този е твърде голям. — След още два опита тя задържа един тъмносин костюм пред погледа на Руди Щайнер. — Този дали ще ти бъде по мярка?

Докато Лизел седеше в тъмното, Руди пробва костюма зад една от завесите. Там имаше малък кръг светлина и една сянка, която се обличаше.

Когато се върна, той вдигна фенера, за да може Лизел да го огледа. Без преградата на пердето, светлината беше като колона, която огряваше изискания костюм. Тя осветяваше и мръсната риза под сакото му и очуканите му обувки.

— Е? — попита той.

Лизел продължи огледа си. Тя го заобиколи и сви рамене.

— Не е зле.

— Не е зле! Бих казал, че изглеждам много добре даже.

— Обувките развалят общото впечатление. Както и лицето ти.

Руди остави фенера на щанда и тръгна застрашително към нея, преструвайки се на ядосан, но Лизел трябваше да признае, че изпита лека тревога. Това чувство бе заместено от облекчение и разочарование, когато той се препъна в окаяния манекен и се строполи на земята.

Лежейки на пода. Руди се засмя.

Сетне затвори очи и ги стисна силно.

Лизел се втурна към приятеля и се наведе към него.

Целуни го, Лизел, целуни го.

— Добре ли си. Руди? Руди?

— Той ми липсва — каза момчето, гледайки настрани.

— Frohe Weihnachten — отвърна Лизел. Тя му помогна да стане и пооправи костюма му. — Весела Коледа.