Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (74)

Колекционерът

Нито Ханс Хуберман, нито Алекс Щайнер бяха изпратени да се бият. Алекс бе разпределен в една военна болница в покрайнините на Виена. Взимайки предвид шивашкия му опит, той получи работа, която отговаряше на професията му. Всяка седмица пристигаха камари с униформи, чорапи и ризи и Алекс кърпеше, каквото имаше да се изкърпи. Тези дрехи бяха предназначени за страдащите войници в Русия.

Ханс най-напред беше изпратен в Щутгарт и след това в Есен. По ирония на съдбата той бе разпределен в една от най-нежеланите части на родния фронт — LSE.

* * * НЕОБХОДИМО ОБЯСНЕНИЕ * * *

LSE

Luftwaffen Sondereinheit

Специален противовъздушен отряд

Задачата на LSE беше да остане над земята по време на въздушните нападения, да гаси пожари, да укрепва стени на сгради и да спасява всеки, който е бил затрупан по време на бомбардировка. Ханс скоро откри, че акронимът има и алтернативна дефиниция. Още на първия му ден мъжете в отряда му обясниха, че съкращението всъщност означава Leichen Sammlereinheit — „събирачи на трупове“.

Когато пристигна, Ханс можеше само да гадае какво бяха сторили тези мъже, че да заслужат такава работа и те на свой ред се чудеха за него. Командирът им, Борис Шипер, го попита направо. Когато Ханс разказа за случая с евреите, къшея хляб и бичуването, кръглоликият сержант се засмя за кратко.

— Имаш късмет, че изобщо си жив — рече той. Очите му бяха също кръгли и той постоянно ги бършеше. Те бяха или уморени, или го смъдяха, или бяха пълни с пушек и прах. — Просто помни, че врагът тук не е пред теб.

Ханс се канеше да зададе очевидния въпрос, когато зад него се чу глас. Негов собственик беше млад мъж със слабо лице и подигравателна усмивка. Райнхолд Зукер.

— В нашия случаи — обясни той — врагът не е оттатък хълма или в някаква конкретна посока, а навсякъде. — Сетне младият мъж продължи да пише писмото си. — Ще видиш.

След няколко хаотични месеца Райнхолд Зукер щеше да бъде мъртъв. Той умря на мястото на Ханс Хуберман.

Войната връхлетя Германия с още по-голяма сила и Ханс скоро научи, че всяка негова смяна започва по един и същи начин. Мъжете се събираха при камиона, за да им бъде казано какво е било ударено през почивката им, какво се очаква да бъде ударено и кой с кого ще работи.

Дори когато нямаше въздушни нападения, имаше предостатъчно работа за вършене. Те влизаха в полуразрушените градове и разчистваха. В камиона пътуваха дванайсет прегърбени мъже, които едновременно се издигаха и пропадаха, следвайки неравностите на пътя.

От самото начало беше ясно, че всеки си има определено място.

Райнхолд Зукер седеше по средата в лявата редица.

Ханс Хуберман беше до самия капак, където винаги беше много по-светло. Той бързо се научи да бъде нащрек за боклуците, които можеха да бъдат изхвърлени от вътрешността на камиона и обръщаше специално внимание на горящите цигарени фасове, които профучаваха покрай него.

* * * ПИСМО ДО ВКЪЩИ, БЕЗ СЪКРАЩЕНИЯ * * *

До моите скъпи Роза и Лизел.

Всичко тук е наред.

Надявам се и двете да сте добре.

С обич, татко.

В края на ноември той опита първата порция дим на истинско въздушно нападение. По камиона се сипеха отломки, навсякъде тичаха хора и се чуваха викове. Горяха пожари, поразените сгради бяха превърнати в купчини от бетон и тухли. Полегнали конструкции. Димящите бомби стояха като кибритени клечки в земята, изпълвайки белите дробове на града.

Ханс Хуберман беше в група от четирима души, наредени в колона. Сержант Борис Шипер беше най-отпред и ръцете му се губеха в дима. Зад него бяха Кеслер, след това Бруненвег и после Хуберман. Сержантът гасеше огъня, подсигуряван от двамата мъже зад него, които придържаха маркуча, и най-накрая беше Хуберман, който подсигуряваше и тримата.

Една сграда изстена зад него и се наклони.

Падна с лицето напред само на няколко метра от петите му. Усети се миризмата на скорошно излят бетон и сетне ги връхлетя стена от прах.

— Gottverdammt, Хуберман! — Гласът си проби път през пламъците и веднага след това беше последван от трима мъже. Гърлата им бяха пълни с частици пепел. Дори когато заобиколиха зад ъгъла, облакът от рухналата сграда все още ги гонеше. Той беше бял и топъл и пълзеше след тях.

Временно в безопасност, мъжете кашляха и ругаеха. Сержантът отново даде израз на предишните си чувства:

— По дяволите, Хуберман. — Той избърса праха, полепнал по устните му. — Какво за бога беше това?

— Тя просто рухна зад нас.

— Това го видях и сам. Въпросът е колко голяма беше? Трябва да е била поне десет етажа.

— Не, господин сержант, мисля, че беше само два.

— Боже. — Пристъп на кашлица. — Света богородице! — Той остърга сплъстената маса от пот и прах от очите си.

Един от другите мъже избърса лицето си и каза:

— Ще ми се поне веднъж да бъда наблизо, когато ударят някоя кръчма, за бога! Умирам за една бира.

Мъжете облегнаха гърбове на стената и се замислиха.

Те всички усетиха вкуса й и си представиха как гаси огъня в гърлата им и прогонва дима. Това беше хубава мечта, и невъзможна. Всеки от тях знаеше, че ако имаше някаква бира по тези улици, тя най-вероятно щеше да прилича на млечен шейк или овесена каша.

И четиримата мъже бяха покрити със сивкавобяла сплав от прах и мръсотия. Когато се изправиха, за да подновят работата си, от униформите им се виждаха само малки ивици плат.

Сержантът тръгна към Бруненвег и бръсна няколко пъти гърлите му.

— Така е по-добре — рече той. — Беше се понапрашил малко, приятелю. — Когато Бруненвег се засмя, сержантът се обърна към най-новото си попълнение. — Хуберман, този път ти ще бъдеш отпред.

 

 

Те гасиха пожарите няколко часа и използваха всякакви аргументи, за да накарат една сграда да стои права. В някои случаи, когато стените бяха повредени, от тях стърчаха парчета като лакти. И тук беше силата на Ханс Хуберман. Беше му почти забавно да намери някоя тлееща греда или разнебитена бетонна плоча, с която да подпре тези лакти, за да им даде на какво да стъпят.

Ръцете му бяха набити с трески, а зъбите му бяха плътно покрити с утайка от прах. По устните му беше полепнала влажна каша, която постепенно се втвърдяваше и нямаше нито джоб, нито конец, нито скрита гънка от униформата, която да не е набита със слой мръсотия от заредения въздух при падането на сградите. Най-лошата част от работата им бяха хората.

От време на време виждаха по улиците да броди някой човек, крещейки настойчиво нечие име.

Понякога то беше Волфганг.

— Виждали ли сте моя Волфганг?

Отпечатъците от ръцете им оставаха по куртката му.

— Стефани!

— Ханси!

— Густел! Густел Щобой!

Когато прахът се разсееше, призивните викове тръгваха по разнебитените улици и понякога завършваха с прашна прегръдка или с печален вой на колене. Те се трупаха час по час, подобни на сладко-горчиви мечти, които чакаха да се сбъднат.

Опасностите се сливаха в едно. Прах, дим и поривисти пламъци. Ранени хора. Също като другите в отряда, Ханс трябваше да усъвършенства изкуството да забравя.

— Как си, Хуберман? — попита го веднъж сержантът. На рамото му играеше пламък.

Ханс кимна смутено и на двамата.

По средата на една от смените им възрастен мъж вървеше безпомощно, залитайки, по улиците. Когато приключи с укрепването на една сграда, Ханс се обърна и го видя зад гърба си, очаквайки спокойно реда си. През лицето му минаваше кървава диря, която се спускаше надолу към гърлото и шията му. Той носеше бяла риза с тъмночервена яка и държеше крака си, сякаш не беше негов.

— Можеш ли да ме подпреш и мен сега, млади човече? — каза старецът.

Ханс го взе на ръце и го отдалечи от облака прах.

* * * ЕДНА МАЛКА ТЪЖНА БЕЛЕЖКА * * *

Аз посетих улицата на този малък град,

докато мъжът все още беше в ръцете на Ханс Хуберман.

Небето бе сиво като гривата на бял кон.

Ханс забеляза какво се е случило, едва когато го остави върху ивица трева, покрита с бетонен прах.

— Какво има? — попита един от другите мъже.

Ханс можа само да посочи.

— О! — Една ръка го дръпна, подканяйки го да продължи. — Свиквай с това, Хуберман.

До края на смяната той се отдаде изцяло на задълженията си, опитвайки се да не обръща внимание на далечните отекващи гласове, които зовяха близките си.

Два часа по-късно Ханс излезе на бегом от една сграда заедно със сержанта и другите двама мъже. Не гледаше в земята и се спъна в нещо. Разбра какво е, едва когато се изправи и видя разтревожените погледи на другарите си.

Трупът беше паднал по очи.

Лежеше в дебел слой от пепел и прах и притискаше ушите си.

 

 

Това беше момче.

Може би на единайсет или дванайсет години.

 

 

Малко по-нататък по улицата срещнаха жена, която викаше името Рудолф. Когато зърна четиримата мъже, тя тръгна към тях през мъглата. Тялото й беше крехко и прегърбено от тревога.

— Виждали ли сте моето момче?

— На колко години е? — попита сержантът.

— На дванайсет.

О, боже! О, господи боже!

Те всички си го мислеха, но сержантът не намери сърце да я упъти към мястото.

Когато майката понечи да мине покрай тях, Борис Шипер я задържа.

— Ние тъкмо идваме от тази улица — увери я той. — Няма да го намерите там.

Прегърбената жена се вкопчи в надеждата и продължи да подтичва, викайки името на сина си през рамо:

— Руди!

Ханс Хуберман се замисли тогава за един друг Руди. Онзи от улица „Химел“. Моля те, каза си той, поглеждайки към небето, което не можеше да види, спаси Руди! И разбира се, мислите му след това полетяха към Лизел, Роза, семейство Щайнер и Макс.

Когато отстъпиха смяната на другата група. Ханс Хуберман се отпусна на земята и легна по гръб.

— Как е там долу? — попита някой.

Белите дробове на татко бяха пълни с небе.

 

 

Няколко часа по-късно, след като се беше измил, ял и повръщал, той се опита да напише подробно писмо до вкъщи. Чувстваше, обаче, ръцете си като чужди и това го принуди да бъде кратък. Ако намереше сили, когато се върнеше, и ако изобщо се върнеше, щеше да им разкаже останалото с думи.

На моите скъпи Роза и Лизел, започна той.

Минаха много минути, докато напише тези шест думи.