Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (58)

Усмивката на Руди

Минути по-късно на вратата се почука отново.

— Господи боже, още един!

Тревогата се върна моментално.

Макс отново бе скрит.

Роза се завтече нагоре по стълбите, но когато отвори вратата, този път там нямаше нацист. Беше не някой друг, а Руди Щайнер. Стоеше там, русокос и добронамерен.

— Просто дойдох да видя как е Лизел.

Когато чу гласа му, Лизел се заизкачва по стълбите.

— Мога да се оправя с този — каза тя.

— Нейният приятел — обясни татко на кутиите с боя и издиша кълбо от дим.

— Той не ми е приятел — възрази Лизел, но без да е ядосана. Невъзможно беше да се сърдиш за нещо след една едва избягната катастрофа. — Отивам горе, само защото мама всеки момент ще ме извика.

— Лизел!

Тя беше на петото стъпало.

— Видяхте ли?

* * *

Когато Лизел стигна при вратата, Руди се размърда неспокойно от крак на крак.

— Дойдох само да видя… — Момчето замълча. — Каква е тази миризма? — То подуши въздуха. — Да не си пушила там долу?

— О, просто бях с татко?

— Имаш ли някакви цигари? Бихме могли да ги продадем.

Лизел нямаше настроение за такива неща. Тя заговори достатъчно тихо, така че мама да не я чуе.

— Аз не крада от татко.

— Но крадеш от някои други места.

— Кажи го малко по-високо, ако искаш.

На устните на Руди се появи характерната дяволита усмивка.

— Виждаш ли докъде водят кражбите? Непрекъснато се безпокоиш за нещо.

— Ти пък като че ли никога не си крал.

— Така е, но не мога да се меря с теб. — На Руди му ставаше все по-забавно. — Може би това все пак не е цигарен дим. — Той се наведе леко напред и се усмихна. — Май подушвам престъпник. Трябва може би да се изкъпеш. — Руда се извърна и извика по посока на Томи Мюлер. — Хей, Томи, трябва да дойдеш тук да помиришеш тази миризма.

— Какво каза? — Нямаше смисъл да се разчита на Томи. — Не те чух!

Руди завъртя глава към Лизел.

— Абсолютно е безполезен — каза той.

Тя понечи да затвори вратата.

— Върви си, Saukerl, ти си последното нещо, което ми трябва сега.

Много доволен от себе си, той тръгна обратно към улицата. При пощенската кутия като че ли си спомни за нещо, върна се няколко крачки и извика:

— Alles gut, Saumensch? Имам предвид раната ти?

Беше юни. В Германия.

Нещата бяха на ръба на разрухата.

Лизел не знаеше за това. Важното за нея бе, че евреинът в мазето не бе открит. Вторите й родители не бяха отведени и тя имаше огромен принос за тези две постижения.

— Всичко е наред — отговори тя, без изобщо да има предвид каквато и да е футболна травма.

Тя се чувстваше добре.