Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (56)

Дневникът на смъртта: Кьолн

Плодоносните часове на 30 май.

Сигурна съм, че Лизел беше дълбоко заспала, когато повече от хиляда бомбардировача полетяха към едно място, известно като Кьолн. За мен резултатът беше приблизително петстотин души. Други петдесет хиляди бродеха около призрачните руини, опитвайки се да открият къде е бил домът им и коя разнебитена бетонна плоча е тяхната.

Петстотин душѝ.

Аз ги носех в пръстите си, като куфари. Или ги хвърлях през рамо. Само децата носех в ръцете си.

Когато приключих, небето беше жълто, като горящ вестник. Ако погледнех по-отблизо, можех да видя думите и заглавията, които коментираха хода на войната и така нататък. Как ми се искаше да разпердушиня всичко, да сграбча хартиеното небе и до го захвърля надалече. Но чувствах болка в ръцете си и не можех да си позволя да изгоря пръстите си. Имаше още толкова много работа за вършене.

Както можете да предположите, много хора умряха моментално. На други им отне повече време. Имаше още няколко места, които трябваше да посетя, небеса за посрещане и душѝ за събиране, и когато по-късно се върнах в Кьолн, скоро след последните самолети, успях да забележа нещо изключително уникално.

Аз носех овъглената душа на една млада девойка, когато погледнах мрачно към сернистото небе. Наблизо имаше група десетгодишни момичета. Едно от тях извика.

— Какво е това?

Ръката й се протегна и пръстът и посочи черен предмет, който бавно летеше надолу. В началото приличаше на черно перо, което се клатушкаше и носеше по въздуха. Или може би това беше късче пепел. Сетне предметът започна да нараства. Същото момиче — рижо дете с лунички — заговори отново, този път натъртено:

— Какво е това?

— Може би е тяло — предположи друго момиче. Черна коса, плитки и леко прегърбена фигура.

— Това е още една бомба!

Предметът се движеше прекалено бавно, за да е бомба.

С все още горящия дух на девойката на ръце, аз тръгнах с тях. И също като тях не откъснах поглед от небето. Последното нещо, което исках да видя, бе пустото лице на моята девойка. Красиво момиче. Цялата й смърт сега беше пред нея.

Също като другите и аз бях изненадана, когато чух един гневен глас. Това беше ядосан баща, който нареди на децата да влязат вътре. Червенокосото момиче реагира, при което луничките й се удължиха в запетайки.

— Но, татко, погледни там!

Мъжът направи няколко малки крачки и скоро разбра за какво става дума.

— Това е горивото — каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Горивото — повтори той. — Резервоарът. — Това беше плешив мъж в изпокъсано спално бельо. — Използвали са всичкото гориво и са изхвърлили празния контейнер. Ето, там има още един.

— И там!

И понеже децата са си деца, те всички затърсиха с жадни очи празния резервоар, който се носеше към земята.

Първият се приземи с глух тътен.

— Може ли да го задържим, татко?

— Не. — Този баща беше бомбардиран и ужасен и очевидно не беше в настроение. — Не можем да го задържим.

— Защо не?

— Ще попитам моя татко дали ние можем да го вземем — каза друго от момичетата.

— Аз също.

И така, недалеч от руините на Кьолн група деца събираха празни контейнери от гориво, пуснати от техните врагове. Както обикновено, аз събирах човешки същества. Бях уморена. А годината дори не беше преполовена.