Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (55)

Свеж въздух, един стар кошмар и
какво да правиш с еврейски труп

Те бяха на брега на река Ампер и Лизел току-що бе казала на Руди, че би искала да се сдобие с друга книга от библиотеката на кмета. След „Свирачът“ тя на няколко пъти бе чела „Надвесеният човек“ до леглото на Макс. Всеки път по няколко минути. Бе опитала и със „Свити рамене“ и „Наръчникът на гробаря“, но нито една от тези книги не й се струваше подходяща. Искам нещо ново, мислеше си тя.

— Прочете ли поне последната?

— Разбира се, че я прочетох.

Руди хвърли камък във водата.

— А беше ли хубава?

— Разбира се, че беше.

— Разбира се, че я прочетох, разбира се, че беше… — Той се опита да измъкне един камък от земята, но си поряза пръста.

— Това ще ти бъде за урок.

— Saumensch.

Когато последният отговор на един човек е Saumensch, Saukerl или Arschloch, тогава знаеш, че си го победил.

* * *

Що се отнася до крадене, условията бяха съвършени. Беше мрачен следобед в началото на март и температурата беше няколко градуса над точката на замръзване, което без съмнение бе по-неприятно, отколкото ако беше десет градуса под нея. По улиците нямаше почти никакви хора, а дъждът приличаше на стружки от сив молив?

— Отиваме ли?

— Да, но с колелета — каза Руди. — Ти ще вземеш едно от нашите.

Този път Руди беше много по-ентусиазиран той да се заеме с проникването в къщата.

— Днес е мой ред — кача момчето, докато пръстите им замръзваха върху дръжките на колелетата.

Лизел прехвърли бързо в ума си опасностите.

— Може би не трябва да го правиш, Руди. Там навсякъде има какви ли не вещи. И е тъмно. Няма начин идиот като теб да не се спъне в нещо.

— Много ти благодаря. — Когато беше в подобно настроение, Руди не беше склонен да се вслушва в ничие мнение.

— Освен това трябва да скочиш много от високо?

— Да не искаш да кажеш, че не мога да го направя?

Лизел се изправи на педалите.

— Не, изобщо не твърдя такова нещо.

Те минаха по моста и започнаха да лъкатушат нагоре по хълма към Гранде Щрасе. Прозорецът беше отворен.

 

 

Както и предишния път, първо огледаха къщата. Виждаха смътно вътрешността на долния стаж, където имаше запалена лампа и предположиха, че това е кухнята. Някаква сянка се движеше напред-назад.

— Просто ще направим няколко обиколки — каза Руди. — Добре, че взехме колелетата, а?

— Ти гледай да се прибереш с твоето вкъщи.

— Много смешно, Saumensch. Колелото ми е малко по-голямо от твоите мръсни обувки.

 

 

Минаха покрай къщата може би петнайсет пъти и жената на кмета продължаваше да стои на долния етаж, което, разбира се, създаваше неудобства. Как смееше тя да стои в кухнята толкова бдително! За Руди кухнята несъмнено беше главната цел. Той щеше да влезе вътре, щеше да открадне толкова храна колкото можеше да носи и само ако имаше секунда повече, на излизане щеше да пъхне някоя книга в гащите си. Която и да е книга.

Слабото място на Руди, обаче, беше липсата на търпение.

— Става късно — каза той и започна да се отдалечава от къщата. — Идваш ли?

Лизел, обаче, не го последва.

Първоначалният план не подлежеше на промяна. Тя беше бѝла целия този път с ръждясалото колело и нямаше да си тръгне без книга. Остави велосипеда на земята, при което кормилото му попадна в една канавка, огледа се за съседи и тръгна към прозореца. Трябваше да бъде бърза, но не и припряна. Изу обувките си, притискайки петите с пръстите на краката си. Хвана се здраво за перваза и се вмъкна вътре.

Този път се чувстваше макар и мъничко по-спокойна. В интервала от няколко скъпоценни секунди Лизел обиколи стаята, търсейки заглавие, което да я грабне. На три-четири пъти почти протегна ръка. Дори си мислеше дали да не вземе повече от една книга, но не й се искаше да се опозорява с нещо, което вече изглеждаше като система. Засега една книга беше достатъчна. Тя оглеждаше лавиците и чакаше.

От прозореца зад нея се вмъкна още мрак. Във въздуха се носеше уханието на прах и кражба, когато тя я видя.

Книгата беше червена с черни букви на гръбчето. Der Traumtrager. „Приносителят на сънища“. Лизел се замисли за Макс Ванденбург и неговите сънища. За вина. За оцеляване. За семейството, което бе изоставил. За боевете му с фюрера. Замисли се и за собствените си сънища — за брат си, който беше умрял във влака, и за появата му на стълбите на същата тази къща. Крадецът на книги мислено се взираше в коляното му, окървавено след падането, когато сама го беше бутнала.

Тя измъкна книгата от библиотеката, мушна я под мишница, покачи се на перваза и изскочи навън — всичко това в едно плавно движение.

Руди пазеше обувките й. Беше приготвил и колелото й. Щом тя се обу, двамата яхнаха колелетата.

— Боже мой, Мемингер. — Той никога не я беше наричал така преди. — Ти си истинска лунатичка. Знаеш ли това?

Лизел се съгласи, докато натискаше педалите.

— Знам го.

На моста Руди обобщи следобедните си наблюдения:

— Онези хора са или напълно откачени — каза той, — или просто много обичат свежия въздух.

* * * ЕДНО МАЛКО ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ * * *

Или може би на Гранде Щрасе имаше

една жена, която държеше прозореца си отворен

по друга причина — но може би това е

просто моя стил да бъда цинична

или да тая надежда. Или и двете.

Лизел пъхна „Приносителят на сънища“ под якето си и започна да я чете на минутата, щом се прибра вкъщи. Седнала на дървения стол до леглото си, тя отвори книгата и прошепна:

— Тази е нова, Макс. Само за теб. — Момичето започна да чете: — Глава първа. Когато приносителят на сънища беше роден, както би могло да се очаква, целият град спеше.

Всеки ден Лизел четеше по две глави от книгата. Една сутринта преди училище и още една, веднага щом се прибереше вкъщи. В някои нощи, когато не можеше да спи, тя четеше и половината от следващата, трета за деня глава. Понякога заспиваше, паднала напред върху леглото.

Това стана нейна мисия.

Лизел четеше „Приносителят на сънища“ на Макс, сякаш самите думи можеха да го подхранват. Във вторник й се стори, че е забелязала движение. Можеше да се закълне, че очите му се бяха отворили. Ако наистина беше станало така, то бе само за миг, но най-вероятно беше взела желаното за действителност.

Към средата на март започнаха да се появяват първите пукнатини.

Един следобед Роза Хуберман — съвършената жена за криза — беше на предела на силите си. Тя надигна глас в кухнята, но после бързо го сниши. Лизел спря да чете и тръгна тихо по коридора. Колкото и близо да стоеше, думите на мама все още оставаха недоловими. Когато накрая ги чу, й се прииска това да не беше ставало, защото смисълът им беше ужасяващ. Това беше реалността.

* * * СЪДЪРЖАНИЕТО НА ГЛАСА НА МАМА * * *

Ами ако не се събули?

Ами ако умре тук, Ханси?

Кажи ми, какво за бога ще

правим с тялото? Не можем

да го оставим тук, защото вонята

ще ни умори… нито пък ще можем

да го изнесем през вратата и да

го повлечем по улицата. Не можем

да кажем: „Никога няма да повярвате

какво намерихме тази сутрин в мазето си…“

Ще ни пъхнат в затвора завинаги.

Тя беше абсолютно права.

Трупът на един евреин пораждаше огромен проблем. Хуберманови трябваше да изправят Макс Ванденбург на крака не само заради него, но и заради себе си. Дори и татко, който винаги беше успокояващ фактор, чувстваше надвисналата беда.

— Виж. — Гласът му беше тих, но дълбок. — Ако се случи… ако той умре, просто ще намерим някакъв начин. — Лизел можеше да се закълне, че го е чула да преглъща. Сякаш нещо мина през дихателната му тръба. — Моята количка за бои, няколко найлона…

Лизел влезе в кухнята.

— Не сега, Лизел. — Думите бяха казани от татко, но без да се обръща. Той гледаше деформираното си лице в опакото на една лъжица. Лактите му бяха заровени в масата.

Крадецът на книги не си тръгна. Тя направи още няколко крачки и седна. Студените й пръсти докоснаха ръкавите й, след това Лизел произнесе едно изречение:

— Той все още не е мъртъв. — Думите се приземиха на масата и се настаниха по средата й. И тримата се загледаха в тях. Плахите надежди не се осмелиха да се издигнат по-високо. Той все още не е мъртъв. Той все още не е мъртъв.

Сетне се обади Роза:

— Кой е гладен?

 

 

Може би единственото време, когато болестта на Макс не тежеше, беше по обяд. Нямаше никакъв спор за това, докато тримата седяха на кухненската маса с допълнително хляб, супа или картофи. Те всички си го мислеха, но никой не го изрече.

 

 

През нощта, само няколко часа по-късно, Лизел се събуди и се зачуди колко високо е сърцето й. (Бе научила този израз от „Приносителят на сънища“, която бе пълна противоположност на „Свирачът“ — книга за едно изоставено дете, което иска да стане свещеник.) Тя се надигна и вдиша дълбоко нощния въздух.

— Лизел? — Татко се обърна в леглото. — Какво има?

— Нищо татко, всичко е наред. — Но в момента, в който завърши изречението, осъзна какво точно се е случило в съня й.

* * * ЕДИН МАЛЪК ОБРАЗ * * *

През по-голямата част всичко се повтаря.

Влакът се движи със същата скорост.

Брат й кашля непрестанно. Този път,

обаче, Лизел не може да види лицето му,

защото то е наведено надолу. Тя бавно

се навежда напред. Ръката й леко

повдига главата му, хващайки го за

брадичката и изведнъж тя вижда широко

отворените очи на Макс Ванденбург.

Той се взира в нея. Едно перо пада на пода.

Тялото сега е по-голямо и съответства на

размера на лицето. Влакът изпищява.

— Лизел?

— Казах, че всичко е наред.

Треперейки, момичето стана от дюшека си. Прималяло от страх, то тръгна по коридора към Макс. След дълги минути край леглото му, когато сърцето й вече биеше по-бавно, Лизел се опита да тълкува съня си. Дали това беше предчувствие за смъртта му? Или беше просто реакция на следобедния разговор в кухнята? Дали сега Макс беше заместил брат й? И ако беше така, как бе възможно да се отрече по този начин от собствената си плът и кръв? Може би това беше някакво дълбоко скрито желание Макс да умре. В крайна сметка, ако подобна съдба бе добра за брат й Вернер, тя беше достатъчно добра и за този евреин.

— Това ли е, което си мислиш? — прошепна тя, застанала над леглото. — Не. — Не можеше да повярва в това. Отговорът й беше потвърден от вцепенението на мрака, който очертаваше контурите на различните предмети, големи и малки, на нощната масичка. Подаръците.

— Събуди се — каза Лизел.

Макс не се събуди.

Още осем дни.

 

 

В училище се чу почукване на кокалчета по вратата.

— Влез — каза фрау Олендрих.

Вратата се отвори и целият клас с изненада видя там да стои Роза Хуберман. Едно-две деца ахнаха при вида на тази жена с размерите на малък гардероб, с начервена усмивка и прозрачно зелени очи. Видът й беше сензационен. Тя беше облякла най-хубавите си дрехи, но косата й представляваше бъркотия от еластични посивели кичури.

Учителката очевидно беше уплашена.

— Фрау Хуберман… — Движенията й бяха сковани. Тя обходи класа с поглед. — Лизел?

Лизел хвърли поглед към Руди. Сетне стана и тръгна към вратата, за да сложи край на неловкото положение, колкото може по-бързо. Тя я затвори след себе си и остана насаме в коридора с Роза.

Майка й погледна в другата посока.

— Какво има, мамо?

Роза се обърна.

— Недей да ме „мамосваш“, ти малък Saumensch! — Лизел се сепна при това неочаквано нападение. — Четката ми за коса! — Под вратата се процеди лек смях, който бързо беше сподавен.

— Мамо?

Лицето й беше строго, но тя се усмихваше.

— Какво, по дяволите, си направила с четката ми за коса, ти малък крадлив Saumensch? Сто пъти съм ти казвала да не ми пипаш нещата, но ти отказваш да слушаш? И защо ли да го правиш!

Тирадата продължи около минута, през което време Лизел на няколко пъти направи отчаяни опити да й съобщи възможното местоположение на въпросната четка. Тя свърши, когато Роза я дръпна за няколко секунди близо до себе си. Но дори и при това разстояние, шепотът й беше почти недоловим.

— Ти ми каза да ти крещя. Каза ми, че всички ще се хванат. — Огледа се вляво и вдясно. Гласът й беше като конец в ухото на игла. — Той се събуди, Лизел. Той е буден. — Роза извади от джоба си изподраскания оловен войник. — Той ми каза да ти го дам. Този подарък му хареса най-много от всички. — Тя й го връчи и стисна ръцете й, усмихната. Преди Лизел да успее да отговори, майка й поде старата песен: — Е? Отговаряй! Имаш ли някаква идея къде може да си я оставила?

„Той е жив“, мислеше си Лизел.

— Не, мамо. Извинявай, мамо. Аз…

— Ето видя ли, няма никаква полза от теб. — След това тя я пусна, кимна й и се отдалечи.

Известно време Лизел остана там. Коридорът беше огромен. Тя разгледа войника в дланта си. Инстинктът я караше да хукне веднага към вкъщи, но здравият разум не й позволи. Вместо това тя пъхна нащърбения войник в джоба си и се върна в класната стая.

Всички чакаха.

— Глупава крава — промърмори тя приглушено.

Децата се разсмяха отново. Фрау Олендрих не го направи. Лизел беше толкова екзалтирана, че се чувстваше неразрушима.

— Глупава крава — повтори тя грейнала и само секунда по-късно ръката на учителката я зашлеви през лицето.

— Не говори така за майка си — каза тя, но без да постигне никакъв съществен резултат. Момичето просто стоеше там и се опитваше да прогони усмивката от лицето си. В края на краищата вкъщи тя ядеше пердах от къде-къде по-голям специалист. — А сега се връщай на мястото си.

— Да, фрау Олендрих.

Руди, който седеше до нея, се осмели да прошепне:

— Мили боже, виждам ръката й върху лицето ти. Голяма червена ръка. С пет пръста!

— Добре — каза Лизел, защото Макс беше жив.

 

 

Когато се прибра у дома следобед, той седеше на леглото със спадналата футболна топка в скута си.

Брадата му го бодеше, а блатистите му очи с мъка стояха отворени. Празната чиния със супа беше до подаръците.

Те не се поздравиха.

Бяха прекалено развълнувани за това.

Вратата изскърца, момичето влезе и застана пред него, загледано в паницата.

— Мама насила ли ти я изля в гърлото.

Той кимна, доволен и изтощен.

— Но беше много вкусна.

— Супата на мама? Наистина ли?

Той не се усмихна в отговор.

— Благодаря ти за подаръците. — По-скоро изглеждаше тъжен. — Благодаря ти и за облака. Татко ти ми разказа за него малко повече.

След около час Лизел също се опита да бъде откровена.

— Ние не знаехме какво да правим, ако беше умрял, Макс. Ние…

Не му беше необходимо много време, за да се сети за какво говори тя.

— Искаш да кажеш, как да се отървете от мен?

— Съжалявам.

— Не, не е нужно. — Макс не се почувства обиден. — Права си. — Той си играеше уморено с топката. — Прави сте били да мислите за това. В тази ситуация един мъртъв евреин е точно толкова опасен колкото и един жив, та даже и повече.

— Освен това аз сънувах… — И Лизел му разказа подробно за сънищата си, стискайки войника в дланта си. И тъкмо се канеше да му се извини за втори път, когато Макс я прекъсна.

— Лизел. — Макс я накара да го погледне. — Изобщо не е нужно да ми се извиняваш. Аз съм този, който трябва да се извинява. — Той се извърна към нещата, които му беше донесла. — Погледни всичко това. Всички тези подаръци. — Междувременно копчето беше в ръката му. — И Роза ми каза, че си ми чела два пъти на ден, а понякога и три пъти. — Сега той погледна към пердетата, сякаш можеше да надзърне през тях. Надигна се още малко и остана в това положение десетина безмълвни секунди. През лицето му мина сянка на тревога, после Макс направи признание пред момичето: — Лизел? — Той се обърна леко надясно. — Страхувам се… страхувам се да заспя отново.

Лизел, обаче, беше изпълнена с решимост.

— Тогава аз ще ти чета. И ще те плясвам през лицето, ако започнеш да се унасяш. Ще оставя книгата и ще те разтърсвам, докато се събудиш.

Този следобед и през голяма част от вечерта Лизел чете на Макс Ванденбург. Той седеше в леглото, погълнат от думите и буден, докато накрая мина десет часа. При една малка почивка от „Приносителят на сънища“, тя погледна над книгата и видя, че Макс е заспал. Момичето нервно го сръчка и той се събуди.

Това се повтори още три пъти и тя още два пъти го буди.

През следващите четири дни, Макс се будеше всяка сутрин в леглото на Лизел, след това край огнището и накрая в средата на април в мазето. Здравето му се подобри, брадата му вече я нямаше и малките късчета изгубено тегло се върнаха.

Във вътрешния свят на Лизел по това време бе настъпило огромно облекчение. Навън нещата започваха да изглеждат малко несигурни. В края на март един град на име Любек бе обсипан с бомби. Следващ в списъка беше Кьолн, а скоро същата съдба сполетя и още много германски градове, в това число и Мюнхен.

Да, шефът беше до рамото ми.

— Направи го, направи го.

 

 

Бомбите идваха — а с тях и аз.