Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (53)

Снежният човек

За Лизел Мемингер ранните фази на 1942 г. можеха да бъдат обобщени така:

Тя стана на тринайсет години. Гърдите й още бяха плоски. Сърцето й още не беше кървило. Младият мъж от мазето сега беше в леглото й.

* * * ВЪПРОС И ОТГОВОР * * *

Как Макс Ванденбург

се озова в леглото на Лизел?

Той падна.

Имаше различни мнения, но Роза Хуберман твърдеше, че семената са били посети още миналата Коледа.

24 декември беше гладен и студен, но това си имаше и добра страна — нямаше дълги посещения. Ханс Младши едновременно стреляше по руснаците и продължаваше бойкота спрямо семейството си. Труди успя да се отбие в седмицата преди Коледа само за няколко часа. Сетне трябваше да замине със семейството, в което беше прислужница. Празник за една много различна класа в Германия.

На Бъдни вечер Лизел донесе подарък на Макс, който се състоеше от две шепи сняг.

— Затвори очи — каза тя. — Протегни ръцете си. — Когато снегът се озова в шепите му, Макс потръпна и се засмя, но не отвори очи. Той само близна бързо снега, оставяйки го да се стопи върху устните му.

— Това днешната синоптична прогноза ли е?

Лизел стоеше до него.

Тя докосна нежно ръката му.

Макс поднесе още веднъж снега до устата си.

— Благодаря ти, Лизел — каза той.

Това беше началото на най-грандиозната Коледа. Никаква храна. Никакви подаръци. Но имаше снежен човек в мазето.

 

 

След като донесе първите шепи сняг, Лизел провери дали има някой навън и след това продължи да носи още, използвайки за целта вече тенджери и кофи. Тя ги пълнеше със снега и леда, покрили тази малка ивица от света, която носеше името улица „Химел“. След като ги натъпчеше догоре, ги понасяше към мазето.

Ако трябва да бъдем честни, тя първа хвърли снежна топка по Макс и получи отговор по корема си. Макс даже замери и Ханс Хуберман, който слизаше по стълбите към мазето.

— Arschloch! — извика татко. — Лизел, дай ми този сняг. По-добре цяла кофа! — В продължение на няколко минути те забравиха за всичко. Нямаше вече викове и крясъци, но не можеха да сдържат малките късчета смях. Те бяха само човешки същества, които си играеха със снега — в къщата.

Сетне татко погледна пълните със сняг тенджери.

— Какво ще правим с останалото?

— Снежен човек — отговори Лизел. — Трябва да направим снежен човек.

Татко извика на Роза.

Отгоре дойде познатият далечен глас:

— Какво има пък сега, Saukerl?

— Ще дойдеш ли тук долу?

Когато жена му се появи, Ханс Хуберман рискува живота си, хвърляйки по нея най-съвършената снежна топка, която някога е била правена. След като мина на косъм от нея, тя се разби в стената и мама имаше повод дълго да ругае, без да си поеме дъх. Като се поуспокои, Роза слезе долу и им помогна. Дори донесе копчета за очите и носа и някаква връв за усмивката на снежния човек. Бяха осигурени даже шал и шапка за шейсетсантиметровия човек от сняг.

— Дребосък — каза Макс.

— Какво ще правим, като се разтопи? — попита Лизел.

Роза имаше отговор:

— Ще го избършем с парцал, Saumensch, при това бързо.

Татко не беше съгласен:

— Няма да се разтопи. — Той разтри ръцете си и духна в тях. — Тук е ужасно студено.

Той действително се разтопи, но някъде във всеки един от тях, този снежен човек все още стоеше изправен. И вероятно беше последното нещо, което бяха видели в ума си през тази коледна вечер, преди да заспят. В ушите им имаше акордеон, в очите им снежен човек, а в ума на Лизел бяха и последните думи на Макс, преди да я остави край огъня.

* * * КОЛЕДНИТЕ ПОЖЕЛАНИЯ НА * * *

МАКС ВАНДЕНБУРГ

„Често ми се иска всичко

това да свърши, Лизел,

но сетне ти правиш нещо от

този род, като например да

слезеш долу в мазето със

снежен човек в ръцете си.“

За лош късмет тази нощ предизвести, че здравето на Макс се влошава сериозно. Първоначалните симптоми бяха съвсем невинни и обикновени. Постоянно усещане за студ. Несигурни ръце. Все по-чести видения на боксови мачове с фюрера. Едва когато установи, че не може да се стопли дори след сериите лицеви опори и коремни преси, Макс наистина започна да се тревожи. Колкото и близко до огъня да седеше, не се чувстваше добре. Ден след ден, все по-често се препъваше под собственото си тегло. Тренировъчният му режим бе нарушен и накрая съвсем се разпадна. Вместо да се упражнява, той лежеше, опрял буза в навъсения циментов под на мазето.

През януари Макс все още се държеше, но в началото на февруари вече беше в окаяно състояние. Мъчеше се да стои буден край огъня, но вместо това се унасяше и спеше до сутринта. Устата му се изкриви, а скулите му започнаха да отичат. Когато го питаха как е, отговаряше, че е добре.

В средата на февруари, няколко дни преди Лизел да навърши тринайсет, той дойде при огнището на прага на истински колапс. Едва не падна в огъня.

— Ханс — прошепна Макс с вцепенено лице. Краката му се подгънаха и главата му се удари в корпуса на акордеона.

Една дървена лъжица падна в супата и миг по-късно Роза Хуберман беше до него. Тя хвана главата му и извика към Лизел:

— Недей просто да стоиш там, а бягай за още одеяла. Отнеси ги при леглото си. А ти! — Беше ред на татко. — Помогни ми да го вдигнем и да го отнесем в стаята на Лизел. Schnell!

Лицето на татко беше изопнато от безпокойство. Сивите му очи сякаш иззвънтяха и той го взе на ръце сам. Макс беше лек като дете.

— Не можем ли да го оставим тук, в нашето легло?

Роза вече бе помислила за това.

— Не, трябва да държим тези пердета дръпнати през деня, защото иначе ще изглежда подозрително.

— Права си. — Ханс го изнесе от стаята.

Лизел гледаше с одеялата в ръце.

Отпуснатите крака и увисналата коса в коридора. Едната му обувка я нямаше.

— Върви.

Мама ги следваше най-отзад с типичната си клатушкаща се походка.

 

 

Когато Макс беше в леглото, върху него бяха струпани одеяла, подпъхнати под тялото му.

— Мамо?

Лизел не намери сили да каже нищо повече.

— Какво? — Кокът на Роза Хуберман бе стегнат достатъчно здраво, за да я ужасява, макар да беше обърната с гръб. И той като че ли стана още по-стегнат, когато тя повтори въпроса си: — Какво, Лизел?

Момичето пристъпи напред, страхувайки се от отговора.

— Той жив ли е?

Кокът кимна.

Сетне Роза се обърна и каза нещо с голяма увереност:

— Чуй ме добре, Лизел. Аз не взех този човек в дома си, за да го гледам как умира? Разбра ли?

Лизел кимна.

— А сега върви.

 

 

В коридора, татко я прегърна.

Тя неистово се нуждаеше от това.

 

 

По-късно през нощта тя чу Ханс и Роза да разговарят. Роза й нареди да спи в тяхната стая и тя лежеше до леглото им на пода, върху матрака, който бяха домъкнали от мазето. (Безпокояха се да не би той да е заразен, но стигнаха до заключението, че подобни тревоги са безпочвени. Това, от което страдаше Макс, не беше вирус, и затова те го довлякоха и смениха чаршафа му.)

Предполагайки, че момичето е заспало, мама изказа мнението си.

— Този проклет снежен човек — прошепна тя. — Обзалагам се, че всичко започна с него — да си играем със сняг и лед в този студ там долу.

Татко гледаше по-философски на нещата:

— Роза, всичко започна с Адолф. — Той се надигна. — Трябва да го наглеждаме.

През тази нощ Макс беше посетен седем пъти.

* * * ПОСЕТИТЕЛИТЕ НА МАКС ВАНДЕНБУРГ * * *

СПРАВКА

Ханс Хуберман: 1

Роза Хуберман: 2

Лизел Мемингер: 3

* * *

На сутринта Лизел донесе от мазето неговия скицник и го сложи на нощната масичка. Тя се чувстваше ужасно заради това, че миналата година бе надникнала в него и този път, от уважение, го държеше здраво затворен.

Когато татко влезе, Лизел не се обърна с лице към него, а заговори над Макс Ванденбург, гледайки към стената.

— Защо трябваше да донеса всичкия този сняг долу? — попита тя. — Всичко започна от него, нали, татко? — Момичето сключи пръсти като за молитва. — Защо трябваше да правя този снежен човек?

За негова чест, татко беше категоричен:

— Лизел — каза той, — ти трябваше да направиш този снежен човек.

 

 

Часове наред тя седеше до него, докато той трепереше и спеше.

— Не умирай — шепнеше тя. — Моля те, Макс, не умирай.

Той беше вторият снежен човек, когото виждаше да се топи пред очите й, но този път беше различно. Това беше парадокс.

Колкото по-студен ставаше Макс, толкова повече се топеше.