Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (47)

Рисунки

Ако лятото на 1941 г. издигаше стена около подобните на Руди и Лизел, то се вписваше с боя и моливи в живота на Макс Ванденбург. В най-самотните му мигове в мазето думите започваха да се трупат около него. Виденията прииждаха и се разпадаха, а понякога се измъкваха на куц крак от ръцете му.

По собствените му думи той имаше само ограничен набор от инструменти.

Боядисана книга. Няколко молива.

Ум, пълен с мисли.

И подобно на истински пъзел той сглоби тези неща в едно.

Първоначално Макс смяташе да напише собствената си история.

Идеята му беше да разкаже всичко, което му се беше случило — всичко, което го доведе до мазето на улица „Химел“ — но не това се получи. Изгнаничеството на Маркс произведе нещо съвършено различно. То беше сбор от случайни мисли и той реши да ги съхрани. Те му се струваха верни. Бяха по-истински от писмата, които пишеше на семейството си и на приятеля си Валтер Куглер, знаейки много добре, че никога няма да може да ги изпрати. Осквернените страници на „Mein Kampf“ една след друга се превръщаха в серия от рисунки, обобщаващи според него събитията, които бяха заменили предишния му живот с друг. Някои му отнемаха минути. Други часове. Реши един ден да даде книгата на Лизел, когато стане достатъчно голяма, и когато цялата тази лудост, дай боже, свърши.

От момента, в който изпробва моливите върху първата боядисана страница, той държеше книгата близо до себе си през цялото време. Често, докато спеше, тя беше все още в пръстите му или до главата му.

Един следобед, след обичайните серии от лицеви опори и коремни преси, Макс заспа с гръб о стената на мазето. Когато Лизел слезе долу, тя намери книгата подпряна на крака му и любопитството надделя у нея. Пресегна се, взе я и изчака да види дали ще се размърда. Макс спеше с глава и рамене, опрени на стената. Лизел едва чуваше дишането му, когато отвори книгата наслуки и видя няколко страници…

* * *

Уплашена от онова, което видя. Лизел върна книгата ма мястото й, точно където я беше намерила, до крака на Макс.

В този момент я сепна глас:

— Danke schon — каза той и когато проследи дирята на звука, тя видя леко задоволство, изписано върху еврейските му устни.

— Боже мой! — ахна Лизел. — Изплаши ме, Макс.

Той отново потъна в съня си, а момичето повлече тази мисъл подире си по стълбите.

Изплаши ме, Макс.