Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (43)

Плаващата книга (част I)

Една книга се носеше по река Ампер.

Едно момче скочи, настигна я и я хвана с дясната си ръка. Сетне се ухили.

То стоеше до кръста в ледената декемврийска вода.

— Какво ще кажеш за една целувка, Saumensch? — каза момчето.

Въздухът наоколо беше прекрасен, великолепен и отвратително студен, да не говорим пък за тежките болезнени талази на водата, които се носеха покрай него, покривайки го от пръстите на краката до бедрата.

Какво ще кажеш за една целувка?

Какво ще кажеш за една целувка?

Бедният Руди.

* * * МАЛКО ИЗВЕСТИЕ * * *

ЗА РУДИ ЩАЙНЕР

Той не заслужаваше да умре по начина, по който умря.

Във въображението си вие виждате мокрите краища на книгата, все още залепнали за пръстите му. Виждате треперещия рус бретон. И с основание стигате до заключението, както бих направила и аз, че Руди е умрял на този същия ден от хипотермия. Но не стана така. Спомени като тези просто ми напомнят, че той не заслужаваше съдбата, която срещна след малко по-малко от две години.

В много отношения да вземеш момче като Руди беше грабеж — толкова много живот, толкова много неща, за които да живее. И въпреки това аз по някакъв начин съм сигурна, че той ужасно щеше да се зарадва, ако видеше ужасяващите развалини и надвисналото небе през нощта, в която си отиде. Той щеше да извика, да се обърне и да се усмихне, само ако можеше да зърне крадеца на книги на ръце и колене до покосеното му тяло. Щеше да му е много приятно да почувства как тя целува прашните му бомбардирани устни.

Да, знам това.

Знам го в тъмнината на мрачно биещото ми сърце. На него това щеше да му хареса.

Разбирате ли?

Дори и смъртта има сърце.