Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (40)

Обмяна на кошмари

Макс Ванденбург обеща, че никога повече няма да спи в стаята на Лизел. Какво си мислеше той през тази първа нощ? Дори самата мисъл за това беше мъчителна.

Реши, че е бил прекалено объркан при пристигането си, за да позволи да се случи подобно нещо. Мазето беше единственото място за него, доколкото зависеше от преценката му. Студът и самотата бяха без значение. Той беше евреин и ако имаше място, предопределено за него, това беше мазето или всяко друго скривалище на спасението.

— Съжалявам — призна той на Ханс и Роза, докато слизаше надолу към мазето. — Отсега нататък ще стоя тук. Няма да чуете от мен нищо. Няма да издам нито звук.

Ханс и Роза, потънали в грижи около тежкото си положение, не възразиха. Не отвориха дори дума за студа. Струпаха долу няколко одеяла и сложиха най-отгоре газената лампа. Роза сподели опасенията си, че храната може би няма да е много, при което Макс разпалено я помоли да му носи огризки и то при положение, че никой друг не ги иска.

— Не, не — увери го Роза. — Ще те храним колкото можем по-добре.

Свалиха долу и дюшека от свободното легло в стаята на Лизел, заменяйки го с бояджийско платно — чудесна сделка.

* * *

Долу, Ханс и Макс сложиха дюшека под стълбището и направиха стена от платно за боядисване. Тя беше достатъчно висока, за да прикрива триъгълния вход и освен това платното се махаше лесно, ако Макс отчаяно се нуждаеше от въздух.

— Условията са жалки — извини се татко. — Давам си сметка за това.

— По-добре е от нищо — увери го Макс. — Получавам повече, отколкото заслужавам. Благодаря.

С помощта на няколко находчиво поставени кутии от боя, леговището под стълбите заприлича на купчина вехтории, струпани небрежно в ъгъла, така че да не пречат. Проблемът беше, че ако се преместеха само няколко кутии или се дръпнеше платното, човек веднага щеше да усети миризмата на евреин.

— Да се надяваме, че така е добре — рече Ханс.

— Би трябвало. — Макс пропълзя вътре. И го каза отново: — Благодаря.

 

 

Благодаря.

Според Макс Ванденбург, това беше най-жалката дума, която можеше да изрече, като й съперничеше единствено Съжалявам. Непрекъснато имаше нужда да произнася тези два израза, подтикван от чувството за вина.

Колко много пъти през тези първи няколко будни часа му се искаше да излезе от това мазе и да напусне къщата завинаги? Може би няколкостотин.

И всеки път в основата на това желание стоеше единствено угризението.

Той искаше да си тръгне — Боже, колко много искаше (или поне искаше да иска) — но знаеше, че няма да го стори. Това, което правеше, не беше по-различно от начина, по който напусна семейството си в Щутгарт — под булото на фалшивата вярност.

За да живее.

Животът си беше живот.

Цената беше чувството за вина и срамът.

* * *

През първите му няколко дни в мазето Лизел нямаше нищо общо с него. Тя отхвърляше съществуването му. Шумолящата му коса, неговия студ, несигурните му пръсти.

Мъчителното му присъствие.

 

 

Мама и татко.

Те бяха станали толкова сериозни. И трябваше да вземат толкова много решения.

Обмисляха дали не могат да го преместят някъде.

— Но къде?

Никакъв отговор.

В тази ситуация те бяха съвършено сами и парализирани. Макс Ванденбург нямаше къде другаде да отиде. Имаше само тях. Ханс и Роза Хуберман. Лизел никога не ги беше виждала толкова угрижени или да се споглеждат толкова често.

Те щяха да му донасят долу храната, освен това приспособиха една празна кутия от боя за изпражненията на Макс. Ханс щеше да изхвърля съдържанието й колкото може по-предпазливо. Роза пък му осигури няколко кофи с гореща вода. Евреинът беше мръсен.

 

 

Навън, всеки път когато Лизел отвореше входната врата, я очакваше планина от студен ноемврийски въздух.

Валеше ситен дъжд.

По улицата имаше купчини мъртви листа.

 

 

Скоро дойде ред на крадеца на книги да посети мазето. Те я накараха.

Тя тръгна предпазливо надолу по стълбите, знаейки, че не са необходими никакви думи. Тътренето на краката й беше достатъчно, за да го събуди.

По средата на мазето Лизел спря в очакване, имайки чувството, че стои в центъра на някакво огромно сумрачно поле. Слънцето залязваше зад купчините от пожънати бояджийски платна.

Когато Макс излезе от укритието си, държеше в ръката си копие от Mein Kampf. При пристигането си беше предложил на Ханс Хуберман да му върне книгата, но той му каза, че може да я задържи.

Лизел, която носеше обяда му, естествено, не можеше да откъсне очи от нея. Тя на няколко пъти беше виждала тази книга в СГД, но не я четяха там и не я прилагаха пряко в дейността си. На няколко пъти имаше загатвания за нейното величие и обещания, че в по-късни години, когато се влееха в по-старшите отряди Хитлеровата младеж, ще имат възможност да я изучават.

Макс проследи погледа й и също се загледа в книгата.

— Това…? — прошепна тя.

Гласът й бе прозвучал някак странно, изтънял и неравен.

Евреинът приведе главата си малко напред.

— Bitte? Моля?

Тя му подаде граховата супа и се качи бързо горе, изчервена, задъхана, чувствайки се глупаво.

— Това хубава книга ли е?

Лизел упражни това, което искаше да каже, в банята пред малкото огледало. Миризмата на урина все още беше около нея, защото Макс тъкмо беше използвал кутията за боя, преди тя да слезе долу. So ein G’schtank, помисли си тя. Каква воня!

Ничия урина не мирише толкова хубаво колкото твоята.

Дните куцукаха един след друг.

Всяка нощ преди да се унесе в сън тя чуваше мама и татко да разговарят в кухнята, обсъждайки какво е било направено, какво ще правят сега и какво трябва да се случи след това. Образът на Макс непрестанно витаеше около нея. Лицето му винаги изглеждаше измъчено и благодарно, а блатистите му очи неизменно бяха пълни с влага.

Един-единствен път в кухнята имаше избухване.

Татко.

— Знам!

В гласа му имаше раздразнение, но той бързо го приглуши до шепот.

— Въпреки това трябва да продължа да ходя, поне няколко пъти в седмицата. Не мога да стоя тук през цялото време. Парите ни трябват и освен това, ако престана да свиря, те ще станат подозрителни. Ще започнат да се питат защо съм спрял. Миналата седмица им казах, че си била болна, но сега трябва да продължим да правим всичко както преди.

Ето къде беше проблемът.

Животът се беше променил по най-невъобразим начин, но те на всяка цена трябваше да продължат да се държат, все едно нищо не се е случило.

Представете си как се усмихвате, след като са ви зашлевили плесница. И сетне си помислете как правите това двайсет и четири часа на ден.

Така ще добиете представа какво е да криеш евреин.

 

 

Когато дните се превърнаха в седмици, настъпи поне едно неохотно приемане на случилото се — в резултат на една война, на едно удържано обещание и един акордеон. Освен това, в разстояние само на една година Хуберманови бяха изгубили син и в замяна бяха получили нещо, което имаше колосално застрашителни пропорции.

Онова, което най-много шокира Лизел, беше промяната в мама. Независимо дали ставаше дума за задълбочения начин, по който разпределяше храната в къщи, за намордника, който бе сложила на прословутата си уста, или за по-благия израз на мукавеното й лице, едно нещо беше ясно.

* * * ОТЛИЧИТЕЛНА ЧЕРТА НА РОЗА ХУБЕРМАН * * *

Тя се справяше добре по време на криза.

Дори когато, месец след дебюта на Макс на улица „Химел“, болната от артрит Хелена Шмид се отказа от услугите с прането и гладенето, Роза Хуберман седна на масата, дръпна купата към себе си и каза:

— Хубава супа за вечеря.

Супата беше ужасна.

 

 

Всяка сутрин, когато Лизел отиваше на училище или рискуваше да играе футбол навън, или тръгваше да разнесе прането на последните им верни клиенти, Роза говореше тихо на момичето:

— И помни, Лизел… — Тя посочваше устата си с пръст и това беше всичко. Когато Лизел кимнеше, Роза Хуберман добавяше: — Добро момиче, Saumensch. А сега тръгвай.

И наистина, както твърдеше татко, а сега вече и мама, тя беше добро момиче. Държеше си устата затворена, където и да отидеше. Тайната беше дълбоко погребана.

Както обикновено, Лизел обикаляше из града с Руди, слушайки дрънканиците му. Понякога те си разказваха за своите отряди в Хитлеровата младеж и Руди за първи път й спомена за младия садистичен водач на име Франц Дойчер. Когато не говореше за екзалтираните прояви на Дойчер, той обикновено пускаше развалената си плоча, която не съдържаше нищо друго освен хвалебствия, посветени на последния гол, който бе отбелязал на стадиона на улица „Химел“.

— Знам — уверяваше го Лизел. — Нали бях там?

— И какво от това?

— Това означава, че съм видяла гола ти, Saukerl.

— Откъде да знам, че си го видяла. По-скоро бих предположил, че в този момент си била на земята и си ближела калта, която съм оставил след себе си.

Може би именно Руди й помогна да запази разсъдъка си, с непрестанните си глупости, с лимоненорусата си коса и наперената си самонадеяност.

Той като че ли беше абсолютно убеден, че животът не е нищо друго освен шега — безкрайна последователност от голове, финтове и постоянен репертоар от празно бръщолевене.

 

 

Друга част от времето си Лизел продължи да прекарва в библиотеката на съпругата на кмета. Сега там беше студено и ставаше все по-студено с всяко следващо посещение, но изкушението беше прекалено голямо. Тя си избираше няколко книги и четеше малки откъси от тях, докато един следобед попадна на една, която не можа да остави. Казваше се „Свирачът“. Донякъде беше привлечена към нея от спорадичните появявания на свирача от улица „Химел“ — Фификус. Спомняше си добре прегърбената му фигура, облечена в палто, и присъствието му на големия огън на открито в чест на рождения ден на фюрера.

Първата случка в книгата беше убийство. Намушкване с нож. Виенска улица. Недалече от Щефансдом — катедралата на главния площад.

* * * МАЛЪК ОТКЪС * * *

„СВИРАЧЪТ“

Тя лежеше там, ужасена, в локва кръв,

а в ума й звучеше странна мелодия.

Спомняше си ножа, как влиза и излиза,

и една усмивка. Както винаги свирачът

се беше усмихнал, преди да побегне

и да изчезне в тъмната смъртоносна нощ…

Лизел не беше сигурна дали думите или отвореният прозорец бяха причината да потръпне. Всеки път, когато донасяше или взимаше дрехи от дома на кмета, тя прочиташе по три страници и трепереше, но не можеше да стои там по-дълго.

По същия начин Макс Ванденбург не издържаше вече в мазето. Той не се оплакваше — нямаше право на това — но чувстваше как студът бавно го подкопава. Както се оказа, неговото спасение се дължеше на малко четене, писане и една книга, която се казваше „Свити рамене“.

 

 

— Лизел — каза Ханс една вечер. — Хайде.

След пристигането на Макс бе последвала голяма пауза в упражненията на Лизел по четене заедно с татко. И сега Ханс бе решил, че е дошъл моментът да подновят заниманията си.

— Na, komm^[1] — каза той. — Не искам да изоставаш. Иди да донесеш книгите си. Какво ще кажеш за „Свити рамене“?

Но смущаващият момент във всичко това дойде, когато тя се върна с книга в ръка и татко й даде знак да го последва към старата му работилница. Мазето.

— Но, татко — опита се да възрази Лизел. — Ние не можем…

— Какво? Чудовище ли има там долу?

Беше мразовит ден в началото на декември. Мазето ставаше все по-недружелюбно с всяко следващо бетонно стъпало.

— Много е студено, татко.

— Това никога преди не те е притеснявало.

— Да, но никога не е било толкова студено…

Когато бяха вече долу, татко прошепна на Макс:

— Може ли да ползваме лампата, моля?

Бояджийското платно и кутиите бяха отместени с треперещи ръце и малко по-късно лампата се озова в Ханс. Поглеждайки пламъка, той поклати глава и каза:

— Es ist Wahnsinn, net? Това е налудничаво, нали? — Преди ръката да намести платната в предишното им положение, той я улови. — Ела и ти. Моля те, Макс.

Преградата беше дръпната още настрани и се появиха мършавото тяло и лицето на Макс Ванденбург. Той стоеше под влажната светлина, обзет от свръхестествен смут. Трепереше.

Ханс докосна ръката му, подканяйки го да се приближи.

— Боже мой! Не можеш да стоиш повече тук. Ще премръзнеш до смърт. — Той се извърна. — Лизел, напълни ваната. Но водата да не бъде прекалено гореща. Направи я по-хладка, каквато става, когато започне да изстива.

Лизел хукна нагоре.

— Боже мой! — чу тя отново, стигайки коридора.

 

 

Когато той се потопи в малката вана, Лизел се спря пред вратата на банята, представяйки си как топлата вода се превръща в пара при досега с подобното му на айсберг тяло. Мама и татко бяха в кулминацията на спор, който се водеше в стаята, служеща едновременно за спалня и всекидневна, а гласовете им, макар и тихи, все пак достигаха до коридора.

— Той ще умре там долу, гарантирам ти го.

— Ами ако някой го види.

— Не, не, ще се качва само през нощта. А през деня ще оставяме всичко отворено. Нямаме какво да крием. И ще използваме тази стая, вместо кухнята. По-добре да го държим далече от входната врата.

Мълчание. След това гласът на мама:

— Добре… Да, прав си.

— Ако ще играем на комар с евреин — каза татко скоро след това, — предпочитам да залагаме на жив евреин. — И от този момент нататък беше установен нов ред.

 

 

Всяха вечер, след като пламъците заиграеха в огнището в стаята на мама и татко. Мак се появяваше безмълвно. Свиваше се в ъгъла, скован и смутен, най-вероятно заради добротата на тези хора и мъката на оцеляването, но над всичко това надделяваше светлината и топлината.

При добре дръпнати пердета, той спеше на пода с възглавница под главата, докато огънят постепенно гаснеше, превръщайки се в пепел.

На сутринта отново се връщаше в мазето.

Безгласно човешко същество.

Еврейският плъх се прибираше обратно в дупката си.

 

 

Коледа дойде и си отиде с привкуса на допълнителна опасност. Както се очакваше, Ханс Младши не дойде (едновременно късмет и злокобно огорчение), но Труди пристигна както обикновено и за щастие всичко мина гладко.

* * * ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ НА ГЛАДКОТО * * *

Макс остана в мазето.

Труди дойде и си отиде,

без да заподозре нищо.

* * *

Решено беше, че на Труди, въпреки кроткия й характер, не трябва да се казва нищо.

— Доверяваме се само на хората, на които се налага — заяви татко, — а това сме ние тримата.

Имаше допълнителна храна, а на Макс бяха поднесени извинения, че макар това да не е неговата религия, ритуалът все пак си е ритуал.

Той не се оплака.

И можеше ли въобще да се оплаква за нещо?

Обясни им, че е евреин по възпитание и кръв, но също и че да си евреин сега, повече от всякога, е просто един етикет — най-гибелният късмет, който можеше да те сполети.

Пак тогава той се възползва от възможността да изрази съжалението си пред Хуберманови, че синът им не си е дошъл за празника. В отговор татко каза, че такива неща са извън техния контрол.

— В края на краищата — рече той, — ти сам трябва да знаеш това — младият мъж си остава момче, а едно момче има правото понякога да бъде твърдоглаво.

С това на разговора беше сложена точка.

 

 

През първите няколко седмици пред огнището Макс остана безмълвен. Сега, когато той се къпеше веднъж на всяка седмица, Лизел забеляза, че косата му вече не е гнездо от клечки, а по-скоро купчина пера, които падаха свободно по главата му. Понеже все още се срамуваше от него, тя прошепна на татко:

— Косата му е като пера.

— Какво? — Припукването на огъня беше изкривило думите й.

— Казах — прошепна Лизел отново, навеждайки се по-напред, — че косата му е като пера…

Ханс Хуберман погледна към него и кимна в знак на съгласие. Сигурна съм, че на него му се искаше да има очи като на момичето. Те не разбраха, че Макс бе чул всичко.

Понякога той изваждаше копието на „Mein Kampf“, и я четеше под светлината на пламъците, кипейки от възмущение. На третия път, когато това се случи, Лизел най-накрая събра смелост да попита:

— Хубава ли е…?

Макс вдигна глава от страниците, сви пръстите си в юмрук и сетне отново ги отпусна. Прикри гнева си и се усмихна на момичето. Посегна с ръка и бръсна леко перушинестия си бретон, за да не пада пред очите му.

— Това е най-прекрасната книга. — Погледна към татко и сетне към Лизел. — Тя спаси живота ми.

Момичето се размърда леко, кръстоса крака и тихо попита:

— Как?

 

 

Така във всекидневната всяка вечер започнаха да се разказват истории. Толкова високо, колкото да бъдат чути. Пред тях постепенно се сглоби пъзела от юмручните боеве на едно еврейско момче.

Понякога в гласа на Макс Ванденбург се долавяше хумор, макар неговата материалност да напомняше за триене на камъче в голяма скала. На моменти беше дълбок, друг път сякаш дращеше, а в някои случаи напълно замлъкваше. Най-дълбок беше, когато го налягаше тъга и се умълчаваше след някоя шега или когато се упрекнеше за нещо.

Възклицанието „Мили боже!“ беше най-обичайната реакция на историите на Макс Ванденбург и обикновено след него следваше въпрос.

* * * ВЪПРОСИ, КАТО НАПРИМЕР * * *

Колко врече стоя в онази стая?

Къде е Валтер Куглер сега?

Знаеш ли какво е станало със семейството ти?

За къде е пътувала хъркащата жена?

Наистина ли резултатът от боевете му е бил 10 на 3?

Защо е продължавал да се бие?

Когато Лизел се връщаше назад към случките от живота си, тези вечери във всекидневната, бяха едни от най-ярките й спомени. Тя виждаше горящата светлина върху лицето на Макс с цвят на слонова кост и дори усещаше човешкия привкус в думите му. Историята на неговото оцеляване беше разказана, парче по парче, сякаш той режеше късове от себе си и ги поднасяше на чиния.

— Толкова съм егоистичен — когато каза това, Макс скри с лакът лицето си. — Да изоставя близките си. Да дойда тук. И да изложа всички вас на опасност… — Сетне той изля всичко, което се беше насъбрало в душата му, молейки ги за прошка. Лицето му носеше печата на мъка и опустошение. — Съжалявам. Вярвате ли ми. Съжалявам, съжалявам, аз…!

Ръката му докосна огъня и той я отдръпна рязко назад.

Те всички го гледаха мълчаливо, докато накрая татко стана, приближи се и седна до него.

— Изгори ли се?

 

 

Една вечер Ханс, Макс и Лизел седяха пред огъня. Мама беше в кухнята. Макс отново четеше Mein Kampf.

— Знаеш ли какво? — рече Ханс навеждайки се напред към камината. — Лизел, между другото, доста добре чете за годините си. — Макс свали книгата и го погледна. — И вие двамата имате повече общо помежду си, отколкото си мислите. — Татко провери дали Роза идва. — Тя също много обича да се бие.

— Татко! — Лизел, вече почти на дванайсет и все още тънка като дръжка на гребло, седеше, безкрайно смутена, с гръб о стената. — Аз никога не съм се била!

— Шт — засмя се татко. Той й даде знак да не говори високо и отново се наведе напред, този път към момичето. — Е добре, а какво ще кажеш за пердаха, който дръпна на Лудвиг Шмайкел, а?

— Аз никога… — Бяха я хванали натясно. Излишно беше да отрича повече. — Откъде знаеш за това?

— Срещнах баща му в „Кнолер“

Лизел беше закрила лице с ръцете си. Щом ги дръпна, тя зададе ключовия въпрос:

— Каза ли за това на мама?

— Шегуваш ли се? — Той намигна на Макс и прошепна на момичето: — Все пак си жива, нали?

 

 

Тази вечер татко за първи път от месеци свири вкъщи на акордеон. Концертът продължи около половин час, след което той се обърна към Макс.

— Ти научи ли се?

Лицето в ъгъла гледаше пламъците.

— Учех се известно време. — Последва продължителна пауза. — Докато станах на девет. Тогава мама продаде музикалното студио и спря да преподава. Запази само един инструмент, но скоро се отказа да дава уроци дори и на мен, понеже нямах желание да се уча. Държах се глупаво.

— Не — каза татко. — Бил си момче.

 

 

Между Лизел Мемингер и Макс Ванденбург имаше и други прилики и това бяха техните нощи. Всеки в стаята си сънуваше своя кошмар и сетне се събуждаше, единият с писък в подгизналите си завивки, а другият задъхан до димящия огън.

Понякога, когато Лизел четеше с татко почти до три часа през нощта, те и двамата чуваха събуждането на Макс.

— Той сънува също като теб — казваше татко и веднъж, подтикната от уплахата в гласа на Макс, Лизел реши да стане от леглото. Понеже беше чувала историята му, тя имаше горе-долу добра представа какво вижда в сънищата си, макар да не знаеше коя точно случка го е навестила тази нощ.

Тя мина тихо по коридора и влезе във „всекидневната спалня“.

— Макс?

Тих шепот, все още приглушен в гърлото от съня.

Евреинът първоначално не отговори, но скоро след това се надигна и се огледа в мрака.

Докато татко беше все още в спалнята, Лизел седна от другата страна на огнището срещу Макс. Зад тях мама хъркаше гръмогласно и с нищо не отстъпваше на онази жена във влака.

Огънят сега беше погребален дим, мъртъв и умиращ едновременно. В тази ранна сутрин в стаята се чуха и гласове.

* * * ОБМЯНА НА КОШМАРИ * * *

Момичето: Кажи ми. Какво виждаш,

когато сънуваш такива неща?

Евреинът: … Виждам себе си как се

извръщам и махвам за сбогом.

Момичето: Аз също сънувам кошмари.

Евреинът: А ти какво виждаш?

Момичето: Влак и моя мъртъв брат.

Евреинът: Твоя брат?

Момичето: Той умря, когато идвах

да живея тук, по пътя.

Момичето и евреинът, заедно: Ja — да.

Хубаво би било да се каже, че след този малък напредък в отношенията им и Лизел, и Макс не сънуваха повече кошмари. Би било хубаво, но нямаше да е вярно. Кошмарите продължаваха да си идват както винаги подобно на най-добрия играч в противников отбор, за когото си чул, че е контузен или болен, но въпреки това изведнъж го виждаш как загрява и се готви да излезе на игрището заедно с другите. Или като влак, пристигащ по график на нощния коловоз, теглейки след себе си спомени. Дълга композиция от трополящи вагони.

Настъпи само една промяна — Лизел каза на татко, че вече е достатъчно голяма, за да се справя сама със сънищата си. За момент той изглеждаше малко наскърбен, но както винаги намери най-правилните думи.

— Е, слаба богу — каза татко с лека усмивка. — Сега поне ще мога да се наспя. Този стол направо ме убиваше.

Сетне той прегърна момичето и двамата заедно тръгнаха към кухнята.

 

 

С течение на времето се оформи отчетлива линия между два много различни свята — светът на улица „Химел“ №33 и онзи навън. За целта те трябваше да бъдат държани далече един от друг.

Що се отнася до външния свят, Лизел постепенно се учеше да извлича все повече ползи от него. Един следобед, когато се прибираше вкъщи с празната торба от праните дрехи, тя видя от една боклукчийска кофа да се подава вестник. Седмичното издание на „Молкинг Експрес“. Измъкна го от кофата, отнесе го вкъщи и го даде на Макс.

— Помислих си — каза Лизел, — че може би ще ти е приятно да решиш кръстословицата, за да минава времето.

Макс оцени този жест и за да оправдае труда й, прочете вестника от кора до кора и няколко часа по-късно й показа попълнената кръстословица. Липсваше само една дума.

— По дяволите това седемнайсет вертикално! — каза той.

 

 

През февруари 1941 г. за дванайсетия си рожден ден Лизел получи още една стара книга и беше благодарна. Казваше се „Хора от кал“ и беше за една много странна двойка — баща и син. Тя прегърна мама и татко, докато Макс стоеше неловко в ъгъла.

— Alles Gute zum Geburtstag. — Той се усмихна едва-едва. — Желая ти всичко най-добро по случай рождения ти ден. — Беше пъхнал ръце в джобовете си. — Не знаех, че имаш празник, иначе щях да ти подаря нещо.

Той нямаше нищо за подаряване, освен може би Mein Kampf, но никога нямаше да даде такава пропаганда на едно младо германско момиче. Това беше все едно агнето да даде нож на касапина.

Настъпи неловко мълчание.

Тя беше прегърнала мама и татко.

Макс изглеждаше толкова самотен.

 

 

Лизел преглътна.

 

 

Сетне тръгна към него и го прегърна за първи път.

— Благодаря, Макс.

Първоначално той просто стоеше като истукан, но малко по-късно ръцете му тръгнаха бавно нагоре и нежно притиснаха лопатките й.

Едва по-късно тя щеше да разбере безпомощния израз на лицето на Макс Ванденбург. Щеше също да научи, че в този момент, той бе решил все пак да й даде нещо в замяна. Често си го представям как лежи буден в нощта, мислейки си какво би могъл да й предложи.

Така се случи, че подаръкът дойде върху хартия след малко повече от седмица.

Щеше да й го връчи в ранните часове на сутринта, преди да тръгне по бетонните стъпала към мястото, което вече наричаше „свой дом“.