Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (4)

Затъмнения

Следващият ми щрих е черното, за да ви покажа полюсите на моята многостранност. Това беше най-тъмният миг преди зората.

Този път бях дошла за мъж, които беше може би на двайсет и четири години. Случилото се не беше лишено от известна красота. Самолетът все още бухаше силно. От белите му дробове излизаше дим. Когато се разби, в земята се появиха три дълбоки рани. Крилата му сега бяха като отрязани ръце. Те вече нямаше да се размахват. Не и крилата на тази малка метална птица.

* * * ОЩЕ НЯКОЛКО МАЛКИ ФАКТА * * *

Понякога пристигам твърде рано.

Втурвам се и някои хора се вкопчват в живота

за по-дълго, отколкото обикновено.

След малка серия от минути, пушекът спря. Машината бе дала всичко от себе си.

Най-напред пристигна запъхтяно момче с нещо, което приличаше на кутия за инструменти. С трепет то се приближи към кабината. Наблюдаваше пилота, опитвайки се да разбере дали е жив — и той действително беше жив в този момент. Крадецът на книги се приближи може би трийсет секунди по-късно.

Бяха минали години, но аз я познах.

Беше задъхана.

От многото неща в кутията момчето извади плюшено мече. Протегна се през счупеното стъкло на кабината и го сложи върху гърдите на пилота. Усмихнатото мече седеше сгушено сред разкривените руини от човека и кръвта. Няколко минути по-късно аз пристъпих към действие. Моментът беше дошъл. Влязох, освободих душата му и нежно я отнесох.

Всичко, което остана, беше тялото, отслабващата миризма на дим и усмихващото се мече.

Когато тълпата пристигна, нещата, разбира се, се промениха. По хоризонта се появяваха щрихи от въглен. Онова, което беше останало от чернотата, не беше нищо друго освен драскулки и при това бързо изчезващи.

За сравнение човекът имаше цвета на кост. Кожа с цвят на скелет. Смачкана униформа. Очите му бяха студени и кафяви — като петна от кафе — и последната драскулка, която се появи горе, придоби някакво странно, но все пак познато очертание. Подпис.

Тълпата правеше това, което правят тълпите.

Докато вървях сред тях, всички стояха там, докоснати от покоя. Това беше една смесица от объркани жестове, приглушени изречения и тихи смутени движения.

Когато погледнах към самолета, отворената уста на пилота изглеждаше усмихната.

Една последна мръсна шега.

Още една човешка поанта.

Той остана увит в савана на униформата си, докато дрезгавата светлина на небето се бореше с мрака. И както се беше случвало много пъти преди това, когато отпътувах с него, като че ли отново се мярна бърза сянка, последно затъмнение, което потвърждаваше, че си е отишла още една душа.

Нали разбирате, въпреки всички цветове, които докосват и обсипват този свят, когато умира човек, само за миг аз често зървам едно затъмнение.

Виждала съм милиони такива.

Виждала съм повече затъмнения, отколкото искам да си спомня.