Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (30)

Боецът
(продължение)

Сега се придвижваме малко напред, към една борба през студена нощ. Ще оставим крадеца на книги да ни настигне по-късно.

Беше 3 ноември и подът на влака се държеше за краката му. Той пък държеше пред себе си копие от „Mein Kampf“ и четеше своя спасител. По ръцете му избиваше пот. Следи от пръсти се бяха впили в книгата.

* * * КОМПАНИЯТА „КРАДЕЦЪТ НА КНИГИ“ * * *

ОФИЦИАЛНО ПРЕДСТАВЯ

Mein Kampf

(Моята борба)

от

Адолф Хитлер

Някъде зад Макс Ванденбург град Щутгарт разтвори подигравателно ръце.

Той не беше добре дошъл там и се опитваше да не мисли за стария сух хляб, с който стомахът му се бореше. На няколко пъти се размърда и погледна към светлините, които изглеждаха вече само като шепа искри и после изчезнаха напълно.

Гледай високомерно, посъветва се той. Не издавай страха си. Чети книгата. Усмихвай се. Това е велика книга — най-великата книга, която някога си чел. Не обръщай внимание на жената срещу теб. Тя и без това спи вече. Хайде, Макс, остават само още няколко часа.

Както се оказа, обещаното посещение в стаята на мрака не отне няколко дни, а седмица и половина. До следващото мина още една, и сетне още една, докато накрая съвсем изгуби представа за миналите дни и часове. Беше прехвърлен още веднъж в някакъв малък склад, където имаше повече светлина, повече посещения и повече храна. Но времето изтичаше.

— Заминавам скоро — каза приятелят му Валтер Куглер. — Знаеш как е… армията.

Валтер Куглер, приятел на Макс от детинство, сложи ръката си на рамото на евреина.

— Можеше да бъде и по-лошо. — Той погледна приятеля си в еврейските му очи. — Можеше да се случи нещо с теб.

Това беше последната им среща. Един последен пакет беше поставен в ъгъла и този път там имаше билет. Валтер отвори „Mein Kampf“ и го пъхна вътре, до картата, която бе купил заедно със самата книга.

— На страница тринайсета — усмихна се той. — За късмет, а?

Когато вратата се затръшна, Макс отвори книгата и разгледа билета. Щутгарт — Мюнхен — Пасинг. Влакът тръгваше след два дни, през нощта, тъкмо навреме, за да направи последното прекачване. Оттам щеше да върви пеша. Сгънатата на четири карта вече беше в главата му. Ключът беше все още залепен от вътрешната страна на корицата.

Седя половин час преди да пристъпи към пакета. Освен храната, там имаше още няколко други неща.

* * * ДОПЪЛНИТЕЛНОТО СЪДЪРЖАНИЕ * * *

НА ПОДАРЪКА НА ВАЛТЕР КУГЛЕР

Един малък бръснач.

Лъжица — най-близкото нещо до огледало.

Крем за бръснене.

Ножици.

Когато тръгна, складът остана празен с изключение на пода.

— Довиждане — прошепна той.

Последното нещо, което Макс видя, беше малката невзрачна купчинка коса до стената.

Довиждане.

С гладко избръснато лице и несиметрична, но старателно вчесана коса, той излезе от сградата като нов човек. Всъщност оттам излезе германец. Хей, но той си беше германец. Или по-точно беше си такъв и преди това.

В стомаха си усещаше напрегнатата комбинация между храна и гадене.

Вървеше към гарата.

Показа билета и личната си карта и сега седеше в малко купе на влака, точно пред погледа на опасността.

— Документи.

Точно това се боеше да чуе.

Беше достатъчно лошо, когато го спряха на перона. Знаеше, че няма да може да го понесе два пъти.

Треперещите ръце.

Миризмата — не, вонята — на вината.

Просто нямаше да намери сили още веднъж.

За щастие само му поискаха билета, след което остана единствено прозорецът с малките градове по пътя, струпването от светлини и хъркащата жена в другия край на купето.

През по-голямата част от пътуването той беше забил нос в книгата, опитвайки се да не вдига поглед.

Думите се въртяха в устата му, докато ги четеше.

Странно, но докато прелистваше страниците и напредваше през главите, в ума му се запечатаха само две думи.

Mein Kampf. Моята борба.

Заглавието. Отново и отново, докато влакът бърбореше от един немски град до следващия.

Mein Kampf.

От всички възможни неща точно тази книга беше неговият спасител.