Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (20)

Рожденият ден на Хитлер, 1940

Напук на цялата безнадеждност Лизел всеки следобед проверяваше пощенската кутия, през целия март и голяма част от април. Въпреки визитата на фрау Хайнрих, която пристигна по настояване на Ханс и обясни на Хуберманови, че Агенцията по осиновяване напълно е загубила контакт с Пола Мемингер. При все това момичето упорстваше и както можеше да се очаква, всеки път когато проверяваше пощата, вътре нямаше нищо.

Молкинг, както и останалата част от Германия, се готвеше трескаво за рождения ден на Хитлер. Тази година, на фона на започналата война и върволицата от победи на Хитлер, членовете на нацистката партия в Молкинг искаха честването да бъде подобаващо. Щеше да има парад. Маршове. Музика. Песни. Щеше да има огън.

Докато Лизел обикаляше улиците на Молкинг, вземайки и разнасяйки изгладените и изпрани дрехи, нацистите трупаха гориво. На няколко пъти Лизел виждаше мъже и жени да чукат по вратите и да питат хората дали имат някакъв материал, който според тях трябва да бъде премахнат или унищожен. Татковият брой на „Молкинг експрес“ съобщаваше, че ще има празничен огън на градския площад, на който ще присъстват всички местни отряди на Хитлеровата младеж. С него щял да бъде ознаменуван не само рождения ден на Хитлер, но и победата над враговете му и всички онези сили, които са задържали развитието на Германия след Първата световна война. „Всякакви неща — пишеше във вестника — от тези времена, като вестници, плакати, книги, знамена, а също и пропагандни материали на нашите врагове, трябва да бъдат донесени в офиса на Нацистката партия на улица «Мюнхен».“ Дори Шилер Щрасе — улицата на жълтите звезди — която очакваше да бъде обновена, беше претършувана за пореден път в търсене на неща, които да бъдат изгорени в името и за славата на фюрера. Нямаше да бъде изненада, ако някои членове на партията бяха публикували книги и плакати с покваряващо съдържание, просто за да има какво да горят после.

Всичко вървеше по реда си, за да бъде 20 април величествен. Това щеше да бъде ден на пълно изгаряне и дружни одобрителни викове.

И на кражба на книги.

 

 

През тази сутрин в дома на семейство Хуберман всичко си беше, както обикновено.

— Този Saukerl пак гледа през прозореца — избоботи Роза Хуберман. — Всеки ден едно и също — продължи тя. — Какво зяпаш този път.

— О! — изохка татко от удоволствие. Знамето, което беше провесено от горната част на прозореца, падаше върху гърба му. — Трябва само да видиш тази жена, която виждам аз. — Той погледна през рамо и се ухили на Лизел. — Едва се сдържам да не хукна подир нея. Ти изобщо не можеш да се сравняваш с нея, мамо.

— Schwein! — Тя размаха дървената лъжица към него.

Татко продължи да гледа през прозореца към въображаемата жена и съвсем истинския коридор от германски знамена.

 

 

Всеки прозорец от улиците на Молкинг през този ден беше украсен за фюрера. На някои места, като магазина на фрау Дилер, витрината беше измита с ожесточение и пречупеният кръст изглеждаше като скъпоценен камък върху окаченото червено-бяло платнище. На други места знамето беше провесено през перваза на прозореца като пране. Но беше там.

 

 

Малко преди това имаше премеждие. Хуберманови не можаха да си намерят знамето.

— Те ще дойдат за нас — предупреди мама своя съпруг. — Ще дойдат и ще ни приберат. — Те! — Трябва да го намерим! — В един момент дори имаше идея татко да слезе долу в мазето и да нарисува знаме върху някакъв стар чаршаф. За щастие то най-накрая беше намерено зад акордеона в шкафа.

— Този проклет акордеон, нищо не се виждаше зад него! — Мама се извъртя. — Лизел!

Момичето имаше честта да окачи флага за черчевето на прозореца.

 

 

Ханс Младши и Труди дойдоха за следобедното угощение, както правеха за Коледа или Великден. Сега като че ли моментът е подходящ да ги представим малко по-добре.

Ханс Младши имаше очите и ръста на баща си. Сребърното в неговите очи обаче не беше топло като при татко, защото те принадлежаха на фюрера. Освен това той имаше по-едър кокал, стърчаща руса коса и кожа с цвета на жълтеникава боя.

Труди, или Трудел, както често я наричаха, беше само с няколко сантиметра по-висока от мама. Тя беше наследила досущ злополучната клатушкаща се походка на Роза Хуберман, но всичко останало в нея беше по-нежно. Като прислужница в богатата част на Мюнхен, на Труди вероятно й беше омръзнало от деца, но тя винаги намираше сили да каже няколко усмихнати думи на Лизел. Имаше меки устни. Тих глас.

Те пристигнаха заедно с влака от Мюнхен и не беше нужно много време, за да се появи отново старото напрежение.

* * * КРАТКА ИСТОРИЯ НА * * *

КОНФЛИКТА МЕЖДУ ХАНС ХУБЕРМАН И

НЕГОВИЯТ СИН

Младият мъж беше нацист; баща му — не. Според

Ханс Младши баща му беше част от старата

грохнала Германия, която е позволявала на всички да

злоупотребяват с нея, докато собственият й народ страда.

Като ученик той знаеше, че баща му понякога беше

наричан „Der Juden Maler“ — еврейският бояджия — затова

че боядисваше еврейски къщи. След това се случи един

инцидент, за който скоро ще ви разкажа изчерпателно

— това беше денят, когато Ханс сбърка пред прага на

влизането си в партията. Всеки знаеше, че не е хубаво

да се замазват обидите върху витрината на еврейски

магазин. Такова поведение не беше хубаво за Германия, а

също и за нарушителя, извършил такава постъпка.

— Е, приеха ли те? — Ханс Младши започна оттам, където бяха свършили на Коледа.

— Къде?

— Ха, познай! В партията, разбира се.

— Не, мисля, че са забравили за мен.

— Но защо не опита отново? Не можеш просто да си седиш и да чакаш новият свят да ти дойде наготово. Трябва да се размърдаш и да станеш част от него… въпреки миналите си грешки.

Татко вдигна глава.

— Грешки? Допуснал съм много грешки в живота си, но това, че не влязох в нацистката партия, не е една от тях. Молбата ми все още е при тях, знаеш това, но не мога да отида да им се моля. Аз просто…

 

 

И точно в този момент се почувства едно силно потреперване.

 

 

То влезе, танцувайки, през прозореца заедно с лекия ветрец. Може би това беше полъхът от Третия райх, който набираше сила. Или пък дъхът на Европа. Тъй или иначе това потрепване стигна до тях, когато металическите им очи се удариха със звънтене като тенекиени канчета в кухнята.

— Никога не те е било грижа за тази страна — каза Ханс Младши. — Във всеки случай, не и достатъчно.

В очите на татко се появиха люспи ръжда. Това не спря Ханс Младши. Той погледна по някаква причина към момичето. Поставила трите си книги изправени на масата, сякаш водеха разговор, Лизел изговаряше беззвучно думите, докато сричаше от една от тях.

— И какви глупости чете това момиче? Тя трябва да чете „Mein Kampf“

Лизел вдигна глава.

— Не се тревожи, Лизел — рече татко. — Ти просто си чети. Той не знае какво говори.

Но Ханс Младши не беше свършил. Той пристъпи напред и отсече:

— Или си с фюрера, или си срещу него. И аз виждам, че ти си срещу него. Винаги си бил срещу него. — Лизел наблюдаваше лицето на Ханс Хуберман, хипнотизирана от тънките му стиснати устни и суровата линия на долната му челюст. — Жалко е да гледаш как един мъж само си стои и не прави нищо, докато цяла една нация разчиства боклуците и става велика.

Труди и мама седяха смълчани, изплашени, също като Лизел. Във въздуха се носеше миризма на зеленчукова супа, на нещо изгоряло и на сблъсък на воли.

Всички очакваха следващите думи.

И те дойдоха от сина. Само три.

 

 

— Ти си страхливец.

Той ги запрати в лицето на татко и бързо напусна кухнята и къщата.

Превъзмогвайки безсилието си, татко отиде до вратата и извика подир сина си.

— Страхливец! Аз ли съм страхливец?! — Но сетне се втурна умоляващо след него. Мама се завтече към прозореца, дръпна припряно знамето и го отпори широко. Тя, Труди и Лизел се скупчиха там, гледайки как бащата настига сина си и го хваща за ръката, молейки го да спре. Те не чуха нищо, но начинът, по който Ханс Младши се отскубна, беше достатъчно гръмък. Сцената, при която татко го наблюдаваше да се отдалечава, достигна до тях като оглушителен тътен от улицата.

— Ханси! — извика мама най-накрая. И Труди, и Лизел трепнаха, когато чуха гласа й. — Върни се!

Момчето вече го нямаше.

 

 

Да, момчето го нямаше и ми се иска да ви кажа, че всичко се нареди добре около по-младия Ханс Хуберман, но няма да е вярно.

Когато изчезна от улица „Химел“ през онзи ден в името на фюрера, той се впусна в низ от събития на една друга история, като всяка следваща стъпка го водеше трагично към Русия.

Към Сталинград.

* * * НЯКОИ ФАКТИ ЗА СТАЛИНГРАД * * *

1. През 1942 г. и началото на 43-та небето в този град

всяка сутрин беше бяло като избелен чаршаф.

2. Докато по цял ден пренасях душите от другата страна

на този чаршаф, той се изплиска с кръв и така се напои,

че хлътна към земята.

3. Вечерта той биваше изцеден и отново избелен, готов за

следващата зора.

4. И това важи за времето, когато сраженията се водеха

само денем.

Изгубил сина си от поглед, Ханс Хуберман остана да стои там още няколко мига. Улицата изглеждаше толкова голяма.

Когато влезе отново в къщата, мама се втренчи в него, но никой не каза нищо. Тя изобщо не го укори, което, както знаете, беше изключително необичайно. Може би Роза сметна, че мъжът й е достатъчно наранен, след като беше наречен страхливец от единствения си син.

Известно време той остана мълчалив на масата, след като обядът беше приключил. Беше ли наистина страхливец, както синът му жестоко го заклейми? Несъмнено през Първата световна война Ханс беше видял себе си точно в тази светлина. Дори отдаваше спасението си на това. Но малодушно ли е да признаеш страха си? Малодушие ли е да се радваш, че си оживял?

Мислите му лъкатушеха над масата, докато се взираше в нея.

— Татко? — каза Лизел, но той не я погледна. — За какво говореше той? Какво имаше предвид, когато…

— Нищо — отговори татко. Той говореше тихо и хладно, на масата. — Абсолютно нищо. Забрави за него, Лизел. — Мина може би около минута преди да заговори отново: — Не трябва ли да се приготвяш вече? — Този път Ханс я погледна. — Не трябваше ли да ходиш на големия огън на открито?

— Да, татко.

Крадецът на книги отиде и се преоблече в униформата на Хитлеровата младеж и половин час по-късно те излязоха, отправяйки се към щабквартирата на СГД. Оттам децата щяха да бъдат отведени на градския площад по групи.

Щеше да има речи.

Щеше да бъде запален огън.

Щеше да бъде открадната книга.