Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (12)

Обратната страна на шкурката

Хората, предполагам, имат определящи моменти в живота си, особено когато са деца. За някои това е нещо от рода на инцидента „Джеси Оуенс“. За други е мигът на среднощна истерия и подмокрено легло.

Беше краят на май 1939 г. и вечерта бе като повечето други. Мама размахваше железния си юмрук. Татко беше навън. Лизел изчисти входната врата и се загледа в небето на улица „Химел“.

Малко преди това бе имало военен парад.

Облечените в кафяви ризи екстремисти от NSDAP^[1] (известна също като Нацистка партия) бяха минали с маршова стъпка по улица „Мюнхен“ с гордо развети знамена и високо вдигнати глави, сякаш бяха окачени на пръчки. Те пяха патриотични песни и накрая завършиха с мощен дружен рев „Deutschland uber Alles.“ „Германия над всичко.“

И както винаги, бяха възнаградени с ръкопляскания.

Това допълнително ги стимулира и те продължиха да маршируват още по-въодушевено, устремени бог знае накъде.

Хората на улицата стояха и ги наблюдаваха, някои ги поздравяваха с изпъната напред ръка, а други с пламнали от ръкопляскания длани. Лицата на някои бяха изкривени от гордост, като това на фрау Дилер, но имаше и други като Алекс Щайнер, подобен на пън, изрязан в човешка форма, които ръкопляскаха бавно и по задължение.

Лизел стоеше на тротоара с баща си и Руди. Над лицето на Ханс Хуберман беше паднала сянка.

* * * НЯКОЛКО ОБЕЗПОКОИТЕЛНИ ЦИФРИ * * *

През 1933 г. 90% от германците показаха безрезервна

подкрепа за Адолф Хитлер.

Това означава, че 10% не са го направили.

Ханс Хуберман, влизаше в тези 10%.

И той си имаше причина за това.

През тази нощ Лизел сънува, както през всички останали. Най-напред видя маршируващите кафяви ризи, но скоро те я поведоха към влака, където я очакваше обичайното откритие. Брат и отново се взираше в нея.

 

 

Когато се събуди, пищейки, Лизел веднага разбра, че този път нещо се е променило. Изпод завивките идваше някаква миризма, топла и неприятна. В началото се опита да си внуши, че нищо не се е случило, но когато татко се приближи и я прегърна, тя изплака и призна факта в ухото му.

— Татко — прошепна Лизел, — татко. — И това беше всичко. Той вероятно сам бе доловил миризмата.

Ханс Хуберман я взе нежно от леглото и я отнесе в банята. Моментът дойде няколко минути по-късно.

— Ще махнем чаршафите — каза татко и в момента, в който дръпна плата, нещо тупна на пода.

Между краката на високия мъж лежеше черна книга със сребърни букви.

Той погледна към нея.

Погледна момичето, което плахо сви рамене.

Сетне съсредоточено прочете заглавието на глас: „Наръчник на гробаря“.

Значи така се казва, помисли си Лизел.

Между тях настъпи мълчание. Мъжът, момичето, книгата. Той я вдигна и заговори меко като памук.

* * * РАЗГОВОР В ДВА ПРЕЗ НОЩТА * * *

— Твоя ли е?

— Да, татко.

— Искаш ли да я прочетеш?

Отново: — Да, татко.

Уморена усмивка.

Очи с цвят на разтопен метал.

— Е, ами да я прочетем тогава.

Четири години по-късно, когато отиде да пише в мазето, Лизел си припомни две неща около травмата с подмокреното легло. Най-напред тя имаше изключително голям късмет, че татко намери книгата. (За щастие миналият път, когато чаршафите трябваше да бъдат изпрани. Роза накара Лизел да ги махне от леглото. „И побързай, Saumensch! Да не си мислиш, че имаме цял ден?“) Второ, тя очевидно беше горда, че Ханс Хуберман бе част от нейното образование. Странно е — написа Лизел след време, — но главната заслуга да се науча да чета не беше толкова на училището. А на татко. Хората не го мислят за особено умен и е вярно, че той не чете много бързо, но аз скоро щях да науча, че думите и писането веднъж бяха спасили живота му. Или поне думите и един човек, който го беше научил да свири на акордеон…

* * *

— Да караме поред — каза Ханс Хуберман през онази нощ. Сетне изпра чаршафите и ги простря. — А сега — рече той, когато се върна, — можем да започнем нашия среднощен час.

Жълтеникавата светлина беше оживяла от праха, който се носеше във въздуха.

Лизел седеше на студените чисти чаршафи, засрамена и ликуваща. Мисълта за подмокреното легло я измъчваше, но тя щеше да чете. Щеше да чете книгата.

В нея се надигна вълнение.

В ума й се мярна бляскавото видение на едно десетгодишно момиче, което четеше по-добре от всички други на света.

Само ако беше толкова лесно!

 

 

— Да ти кажа истината — заяви баща й направо, — самият аз не чета толкова добре.

Но това, че четеше бавно, не беше от значение. Дори навярно беше по-добре, че неговата скорост на четене е по-ниска от средната, защото по този начин момичето нямаше да се чувства толкова обезсърчено при пълната му липса на читателски умения.

Въпреки това в началото Ханс се чувстваше малко неловко, докато държеше книгата в ръцете си и прелистваше страниците.

Когато седна до нея на леглото, той се облегна назад, подвивайки леко крака настрани. Сетне прегледа отново книгата и я хвърли на одеялото.

— Защо му е на едно хубаво момиче да чете такова нещо?

Лизел отново сви рамене. Ако чиракът на гробаря четеше пълните съчинения на Гьоте или на някое друго литературно светило, сега пред тях щеше да има друга книга. Тя се опита да обясни.

— Аз… когато… тя лежеше на снега и… — Тихо изречените думи паднаха от леглото и се посипаха на пода като прах.

Но татко знаеше какво да каже. Той винаги знаеше какво да каже.

Ханс прокара пръсти през сънените си коси и рече:

— Добре, но искам да ми обещаеш нещо, Лизел. Обещай ми, че ако умра скоро, ще се погрижиш да бъда погребан, както трябва.

Тя кимна с цялата си искреност.

— Не искам да бъде прескачана шеста глава или стъпка четвърта от девета глава. — Той се засмя, последван от виновницата за подмокреното легло. — Е добре, радвам се, че се договорихме. А сега можем да започнем.

Ханс се намести за четене и кокалите му изскърцаха като дъските на старо дюшеме.

— Забавлението започва.

В тишината на нощта отварянето на книгата предизвика порив на вятъра.

 

 

Връщайки се назад, Лизел знаеше какво точно си е помислил татко, преглеждайки първата страница на „Наръчника на гробаря“. Той несъмнено си е давал сметка, че тази книга далеч не е идеалната за случая. В нея имаше думи, които бяха трудни дори за самия него. Да не говорим пък за това колко мрачна беше темата. Що се отнася до момичето, в нея се породи внезапното желание да я прочете, което тя дори не се опита да разбере. В известен смисъл може би искаше да се увери, че брат й е погребан, както трябва. Каквато и да беше причината, копнежът й да прочете тази книга, беше толкова силен, колкото можеше да бъде копнежът на едно десетгодишно момиче.

Заглавието на първата глава беше: „Стъпка първа: Избор на правилните инструменти.“ Кратко встъпление нахвърляше в общи линии съдържанието на следващите двайсет страници. Видовете лопати, кирки и ръкавици бяха изброени точка по точка, изтъкваше се и необходимостта от правилното им съхранение. Копаенето на гробове беше сериозно нещо.

Докато Ханс прелистваше страниците, той чувстваше очите на Лизел върху себе си. Те го търсеха и се взираха в него в трепетно очакване на първите думи, които ще се отронят от устните му.

— Ето тук. — Той се размърда отново и й подаде книгата. — Виж тази страница и ми кажи колко думи можеш да прочетеш.

Тя я погледна — и излъга.

— Около половината.

— Прочети ми някои от тях.

Но тя, разбира се, не можеше. Когато я накара да му посочи думите, които разчиташе, там имаше всъщност само три такива — трите главни думи в немския език за означаване на пълен член. А думите на цялата страница бяха общо около двеста.

„Може би ще се окаже по-трудно, отколкото съм предполагала“, помисли си Лизел за миг.

 

 

Ханс се наведе напред, стана и излезе.

Този път, когато се върна, каза:

— Всъщност имам по-добра идея. — В ръката си държеше дебел дърводелски молив и шкурка. — Да започнем от самото начало. — Лизел не видя причина да спори.

На опакото на един от листовете шкурка, в левия край, той очерта малък квадрат и тикна вътре в него едно главно „А“. В противоположния ъгъл сложи малко „а“. Дотук добре.

— А — каза Лизел.

— Коя дума започва, с „А“?

Тя се усмихна.

— Aphel.

Ханс написа думата с големи букви и нарисува една разкривена ябълка под нея. Той все пак беше бояджия, а не художник. Когато приключи, вдигна глава и каза:

— А сега буквата „В“.

Докато напредваха през немската азбука, очите на Лизел ставаха все по-големи. Тя беше правила това и в училище, заедно с децата от забавачницата, но този път беше по-добре. Сега нямаше други освен нея и не се чувстваше така огромна. Беше й приятно да наблюдава ръката на баща си, докато изписваше думите и чертаеше недодяланите си рисунки.

— Е, хайде, Лизел — каза той, докато момичето си блъскаше главата. — Нещо, което започва със „S“. Лесно е. Много съм разочарован от теб.

Тя не можа да измисли нищо.

— Хайде! Помисли си за мама — подшушна й той закачливо.

И в този момент думата се стовари върху лицето й като плесница.

— SAUMENSCH! — извика тя и татко избухна в смях. — Шт, не трябва да вдигаме толкова шум — каза момичето.

Но той продължи да се смее на глас, докато пишеше думата, допълвайки я с една от своите характерни рисунки.

* * * ТИПИЧНО ХУДОЖЕСТВЕНО ПРОИЗВЕДЕНИЕ * * *

НА ХАНС ХУБЕРМАН

— Татко! — прошепна Лизел. — Аз нямам очи!

Той помилва момичето по косата. Беше паднала в капана му.

— С усмивка като тази — каза Ханс Хуберман, — не ти трябват очи. — Той я прегърна и сетне погледна отново рисунката с лице от топло сребро. — А сега буквата „Т“.

 

 

Когато минаха през цялата азбука и я преговориха дузина пъти, татко се наведе напред и каза:

— Може би стига за днес?

— Само още няколко думи.

Но той беше категоричен.

— Достатъчно. Като се събудиш, ще ти посвиря на акордеон.

— Благодаря ти, татко.

— Лека нощ. — Тих едносричен смях. — Лека нощ, Saumensch.

— Лека нощ, татко.

Той изключи лампата, върна се и седна на стола. В тъмнината Лизел държеше очите си отворени. Тя наблюдаваше думите.