Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (94)

Гръдният кош на самолета

На страница трета ръката вече я болеше.

Думите са толкова тежки, мислеше си Лизел, но през тази първа нощ тя изписа цели единайсет страници.

* * * СТРАНИЦА 1 * * *

Опитвам се да подмина това, но знам, че всичко

започна с влака, снега и моя кашлящ брат.

Този ден откраднах първата си книга.

Това беше наръчник за копаене на гробове

и аз го откраднах на път за улица „Химел“…

Тя заспа там, върху легло от бояджийско платно, а черната книга лежеше с подвити страници върху по-високата кутия от боя. На сутринта майка й стоеше над нея, а светлосините й очи гледаха въпросително.

— Лизел — каза тя, — какво, за бога, правиш тук долу?

— Пиша, мамо.

— Мили боже! — Роза Хуберман се заизкачва по стълбите с тежки стъпки. — До пет минути да си горе или идвам с кофата със студена вода. Verstehst?

— Разбрах.

Всяка вечер Лизел слизаше в мазето. Книгата беше винаги с нея. В продължение на часове тя пишеше, опитвайки се всяка нощ да завърши десет страници от своя живот. Имаше толкова много неща за обмисляне, толкова много неща, които можеха да бъдат пропуснати. Просто бъди търпелива, казваше си тя, и с растящия брой страници растеше и силата на пишещата й десница.

Понякога пишеше за това какво се случва в мазето по време на самото писане. Тя току-що беше завършила епизода, в които татко я зашлеви на стъпалата пред църква и как двамата казаха заедно „Хайл Хитлер“. В това време срещу нея Ханс Хуберман прибираше акордеона. Той беше свирил половин час, докато Лизел пишеше.

* * * СТРАНИЦА 42 * * *

Татко беше с мен тази вечер.

Той донесе акордеона и седна близо

до мястото, където обикновено седеше Макс.

Често гледам пръстите и лицето му,

докато свири. Акордеонът диша.

По бузите му има бръчки. Те изглеждат

като нарисувани и не знам защо, но

докато ги гледам, ми се плаче.

Не е от тъга или чувство на гордост.

Просто ми харесва начинът, по който

те се движат и играят. Понякога си мисля,

че татко е акордеон. Когато ме погледне

и ми се усмихне, и диша, аз чувам нотите.

След десет дни писане Мюнхен отново беше бомбардиран. Тя не чу кукувичката и сирените и когато татко дойде да я събуди, държеше книгата насън.

— Лизел, ела.

Момичето грабна „Крадецът на книги“ и всичките си останали книги, а пътьом взеха фрау Холцапфел.

* * * СТРАНИЦА 175 * * *

Една книга се носеше по река Ампер.

Едно момче скочи, настигна я и я хвана

с дясната си ръка. То се усмихна, докато

стоеше до кръста в ледените декемврийски води.

— Какво ще кажеш за една целувка,

Saumensch? — каза момчето.

Преди следващото въздушно нападение на 2 октомври Лизел бе приключила. Останаха й само няколко дузини празни страници и крадецът на книги вече четеше написаното от нея. Книгата беше разделена на десет глави, като всички носеха заглавията на книги или разкази, и описваха как те бяха променили живота й.

Често се питам до коя страница беше стигнала, докато вървях по улица „Химел“ под ромолящия дъжд девет нощи по-късно. Мисля си също какво ли е четяла, когато първата бомба падна от гръдния кош на самолета.

Лично аз обичам да си представям как поглежда за кратко към стената, към опънатия като въже облак на Макс Ванденбург, капещото му слънце и фигурите, които вървяха към него. Сетне тя хвърля поглед към несигурните си думи, които бе нарисувала с труд и четка върху стената. Виждам фюрерът да слиза по стълбите в мазето, преметнал нехайно боксовите си ръкавици през шията. А крадецът на книги чете, препрочита и отново препрочита последното си изречение в продължение на много часове.

* * * КРАДЕЦЪТ НА КНИГИ — ПОСЛЕДЕН РЕД * * *

Аз мразех думите и ги обичах, и се надявам,

че съм ги написала както трябва.

Навън светът изпищя. Валеше тъмен дъжд.