Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (93)

Малката черна книга
на Илза Херман

В средата на август Лизел си мислеше дали да не отиде на Гранде Щрасе №8 и да потърси същия стар лек.

Да се поободри малко.

Или поне такива бяха плановете й.

 

 

Денят беше горещ, но се очакваше вечерта да превали. В „Последният непознат“ имаше един цитат, накъде към края на книгата. Лизел си спомни за него, когато минаваше покрай къщата на фрау Дилер.

* * * „ПОСЛЕДНИЯТ НЕПОЗНАТ“, * * *

СТРАНИЦА 211

„Слънцето разбърква земята.

Отново и отново, като яхния.“

Тя се сети за него, защото денят беше много топъл.

Докато крачеше по улица „Мюнхен“, си припомни събитията от предишната седмица. Видя евреите да вървят надолу по пътя, дългата върволица, изпълнена с болка. Хрумна й, че цитатът би бил по-точен, ако към него бъде добавена една дума.

Светът е противна яхния, помисли си тя.

Толкова е противен, че не мога да го търпя.

 

 

Лизел мина по моста над река Ампер. Водата беше възхитителна, смарагдова и великолепна. Тя виждаше камъните на дъното и чуваше познатия ромон. Светът не заслужаваше такава река.

Момичето се изкачи на хълма и тръгна по Гранде Щрасе. Къщите бяха красиви и отблъскващи. Тя се наслаждаваше на леката болка в краката и белите си дробове. Върви по-решително, помисли си Лизел и започна да се надига като чудовище от пясъка. Усети уханието на прегорялата трева наоколо. Свежо и сладостно. Прекоси двора, без да се огледа нито веднъж и без най-малък пристъп на параноя.

Прозорецът.

Ръце на перваза, прехвърляне на краката.

Приземяване.

Книги и страници и едно щастливо място.

 

 

Лизел измъкна една книга от лавицата и седна с нея на пода.

„Дали си е вкъщи?“, помисли си тя, макар да нехаеше дали Илза Херман реже картофи в кухнята или се реди на опашка в пощата. Или пък стои над нея като привидение, опитвайки се да разбере какво чете.

Лизел просто не я беше грижа вече.

Тя дълго седя, загледана в празното пространство.

Видя брат си да умира с едно отворено око, а другото още потънало в сън. Беше казала довиждане на майка си и си я представи как чака самотна обратния влак към дома и забравата. Една жена от тел се просна на паважа и викът й премина по улицата, докато накрая се катурна настрани като монета, загубила инерция. Един млад мъж висеше обесен на въже, направено от сталинградски сняг. Беше гледала как един пилот на бомбардировач умира в метална кутия. Бе видяла един евреин, който на два пъти й бе дал най-красивите страници в живота й, да отива в концентрационен лагер. И в центъра на всичко това видя фюрера, който крещеше думите си, разпръсквайки ги наоколо.

Тези образи бяха светът и той клокочеше в нея, докато тя седеше с красивите книги и лъскавите им заглавия, подобни на елегантен маникюр. Той кипеше в нея, докато прелистваше страниците, изпълнени до горе с безбройни параграфи и думи.

„Ах, вие негодници!“, мислеше си тя.

Вие прекрасни негодници.

Не ме карайте да се чувствам щастлива. Не ме изпълвайте с надежда, че от всичко това може да излезе нещо добро. Вижте белезите ми. Вижте ожулванията ми. Виждате ли раната вътре в мен? Виждате ли раната, която расте пред очите ви и ме разяжда? Не искам да се надявам на нищо повече. Не искам да се моля Макс да е жив и здрав. Или пък Алекс Щайнер.

Защото светът не ги заслужава.

 

 

Тя съдра една страница от книгата и я скъса на две.

Сетне една глава. Скоро навсякъде около нея се търкаляха късове от думи. Думите. Защо трябваше да ги има. Без тях нямаше да се случи всичко това. Без думите фюрерът беше нищо. Без тях нямаше да има куцащи затворници. Нямаше да се нуждаем от утеха или словесни трикове, за да се почувстваме по-добре.

Каква полза имаше от думите.

И после тя изрече това гласно, обръщайки се към огряната от оранжева светлина стая:

— Каква полза има от думите?

 

 

Крадецът на книги стана и тръгна предпазливо към вратата на библиотеката. Изскърцването й беше вяло и апатично. Високият коридор беше пропит с безполезната миризма на дърво.

— Фрау Херман?

Въпросът се върна при нея и сетне отново се устреми към входната врата. Стигна само до средата на коридора и се приземи немощно на дебелите дъски на пода.

— Фрау Херман?

Призивите й бяха посрещнати само с мълчание и тя се изкуши да претършува кухнята заради Руди. Но се въздържа. Нямаше да е редно да открадне храна от жена, която й беше оставила речник, подпрян на стъклото на прозореца. Освен това току-що беше унищожила една от книгите й, страница по страница, глава по глава. Беше нанесла достатъчно щети.

Лизел се върна в библиотеката и отвори едно от чекмеджетата на писалището. Седна.

* * * ПОСЛЕДНОТО ПИСМО * * *

Скъпа, госпожо Херман,

Както виждате, аз бях във вашата библиотека и унищожих една от книгите ви. Бях просто прекалено ядосана и уплашена и исках да убия думите. Аз крадях от вас, а сега повредих и ваша собственост. За което се извинявам. За наказание смятам да престана да идвам повече тук. Ако това изобщо може да бъде наказание. Обичам това място и в същото време го мразя, защото то е пълно с думи.

Вие ми бяхте приятел, въпреки че аз ви обидих, и въпреки че бях непоносима (дума, която намерих във вашия речник), и затова мисля да ви оставя на мира. Извинявам се за всичко.

Благодаря ви отново.

Лизел Мемингер

Тя остави бележката на писалището. Взе си последно сбогом с библиотеката и направи три прощални обиколки, докосвайки гръбчетата на книгите с пръсти. Колкото и да ги мразеше, не можа да устои на изкушението. Парченца хартия се бяха посипали около една книга, чието заглавие беше „Правилата на Томи Хофман“. Лекият ветрец от прозореца грабна няколко от тях и те паднаха на земята.

Светлината беше все още оранжева, но вече не беше толкова ярка, колкото преди. Ръцете й се вкопчиха за последен път в рамката на прозореца, последно плъзгане по корем и накрая болката в краката от приземяването на земята.

Когато се спусна по хълма и мина по моста, оранжевата светлина вече беше се стопила и очертанията на облаците чезнеха в здрача.

Докато вървеше по улица „Химел“, почувства първите капки дъжд по кожата си. „Никога повече няма да видя Илза Херман“, мислеше си тя, но крадецът на книги беше по-добър в четенето и унищожаването на книги, отколкото в правенето на предположения.

* * * ТРИ ДНИ ПО-КЪСНО * * *

Жената беше почукала на №33

и очакваше отговор.

Лизел се изненада, когато я видя без халат. Лятната й рокля беше жълта, украсена с червена гарнитура и джоб с малко цвете на него. Никакви свастики. Черни обувки. Никога преди не бе виждала прасците на Илза Херман. Тя имаше порцеланови крака.

— Фрау Херман, съжалявам… за онова, което направих последния път в библиотеката.

Жената я успокои. Тя бръкна в чантата си и извади оттам малка черна книга. Вътре имаше не история, а листове с редове.

— Помислих си, че ако няма да четеш повече моите книги, би могла сама да напишеш такава. Твоето писмо, то беше… — Тя подаде книгата на Лизел с две ръце. — Ти несъмнено можеш да пишеш. При това много добре. — Книгата беше тежка, а подвързията й беше матирана като корицата на „Свити рамене“. — И моля те — посъветва я Илза Херман, — не се наказвай, както смяташе да направиш. Не бъди като мен, Лизел.

Момичето отвори книгата и докосна хартията.

— Danke schon, фрау Херман. Мога да ви направя кафе, ако искате. Ще влезете ли? Сама съм вкъщи. Мама е в съседната къща при Фрау Холцапфел.

— Вратата или прозореца да използваме?

Лизел предположи, че това е най-широката усмивка, която Илза Херман си бе позволила от години.

— Мисля да използваме вратата. По-лесно е.

 

 

Седнаха в кухнята.

Чаши с кафе и хляб с мармалад. Помъчиха се да подхванат някакъв разговор, Илза Херман преглъщаше тихо, но въпреки това нямаше неловкост. На Лизел дори й беше приятно да гледа как жената духа леко повърхността на кафето, за да го охлади.

— Ако напиша някога нещо и го завърша — каза Лизел, — ще ви го покажа.

— Това би било хубаво.

 

 

Когато съпругата на кмета си тръгна, Лизел я изпрати с поглед, докато се отдалечаваше по улица „Химел“. Тя гледаше жълтата й рокля, черните й обувки и порцелановите й крака.

Руди, който се беше спрял при пощенската кутия, попита:

— Това тази, която си мисля, ли е?

— Да.

— Шегуваш се.

— Тя ми даде подарък.

 

 

Както се оказа, Илза Хуберман беше дала на Лизел Мемингер не само книга този ден. Тя й беше дала и причина да прекарва повече време в мазето — нейното любимо място, първо с татко и след това с Макс. Даде й причина да напише своите собствени думи и да види как те също могат да й вдъхнат живот.

„Не се наказвай“, чу я да казва тя отново, но щеше да има наказание и болка, щеше да има и щастие. Така стояха нещата с писането.

 

 

През нощта, докато мама и татко спяха, Лизел пропълзя долу в мазето и запали газената лампа. През първия час тя само гледаше върха на молива и хартията. Застави се да си спомни и нито веднъж не погледна настрани.

— Schreibe — заповяда си момичето. — Пиши.

След повече от два часа Лизел Мемингер започна да пише, без да има представа как ще завърши всичко това. Откъде можеше да знае, че някой щеше да вземе историята й и да я носи със себе си навсякъде.

Никой не очаква такива неща.

Никой не ги планира.

Тя използваше една малка кутия боя за стол и една голяма за маса. Лизел заби молива в средата на страницата и написа следното:

* * * КРАДЕЦЪТ НА КНИГИ * * *

Една малка история от Лизел Мемингер