Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Thief, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 126 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ventcis (2013 г.)

Издание:

Маркъс Зюсак. Крадецът на книги

ИК „Пергамент Прес“, София, 2010 г.

Редактор: Силвия Николаева

Коректор: Стойна Савова

Илюстрации: Trudy White

Корица: Finn Campbell-Notman

 

Формат: 60×90/16

Печатни коли: 29,5

Предпечатна подготовка: „Ибис“

Печатница: „Симолини“

ISBN: 978-954-641-016-0

История

  1. — Добавяне

Снеговете на Сталинград

В средата на януари на 1943 г., коридорът на улица „Химел“ беше тъмен и окаян, както обикновено. Лизел затвори портичката, тръгна към вратата на фрау Холцапфел и почука. Изненада се, когато видя човека, който й отвори.

Първата й мисъл беше, че това трябва да е един от синовете й, но той не приличаше на нито един от братята на фотографиите в рамка до вратата. Мъжът изглеждаше много по-стар, но беше трудно да се каже на колко години е. Лицето му беше обрасло с рунтави бакенбарди, а очите му бяха измъчени и напрегнати. От ръкава на куртката му висеше превързана ръка и през бинтовете се бяха просмукали няколко кървави череши.

— Може би трябва да дойдеш по-късно.

Лизел се опита да надникне зад него. Почти беше готова да извика на фрау Холцапфел, но мъжът я спря.

— Дете — каза той. — Ела по-късно. Аз ще те повикам. Къде живееш?

 

 

След около три часа на вратата на №33 на улица „Химел“ се почука и когато Лизел отвори, срещу нея стоеше мъжът. Черешите от кръв бяха станали колкото сливи.

— Тя вече те чака.

* * *

Навън под сивата сипкава светлина Лизел не можа да се сдържи и попита мъжа какво е станало с ръката му. Той изсумтя нещо под носа си преди да отговори:

— Сталинград.

— Моля? — Мъжът се беше извърнал към вятъра в момента, който произнесе единствената дума. — Не можах да ви чуя.

Този път отговорът му беше по-ясен и по-изчерпателен.

— Сталинград — ето какво се случи с ръката ми. Бях прострелян в ребрата и изгубих три от пръстите си. Задоволих ли любопитството ти? — Мъжът пъхна здравата си ръка в джоба и потръпна, изпълнен с презрение към германския вятър. — Сигурно си мислиш, че тук е студено?

Лизел докосна стената до себе си. Тя не можеше да лъже.

— Да, разбира се.

Мъжът се засмя.

— Това не е никакъв студ. — Той си извади цигара и я пъхна в устата си. Опита се да я запали с една ръка. При толкова силен вятър щеше да му е трудно да го направи и с две ръце, а с една беше направо невъзможно. Мъжът хвърли кибрита и изруга.

Лизел се наведе и го вдигна от земята.

Сетне взе цигарата от ръката му, пъхна я в устата си, но и тя не можа да я запали.

— Трябва да дърпаш междувременно — обясни мъжът. — В такова време това е единственият начин да я запалиш. Verstehst?

Момичето опита още веднъж, мъчейки се да си спомни как го правеше татко. Този път устата й се изпълни с дим. Той се изкачи към зъбите й и одраска гърлото й, но тя успя да не се разкашля.

— Браво на теб. — След като взе цигарата и опъна от нея, мъжът протегна здравата си лява ръка.

— Микаел Холцапфел.

— Лизел Мемингер.

— Ти ли идваш да четеш на майка ми?

В този момент зад нея се появи Роза и момичето почувства силната й изненада.

— Микаел? — каза тя. — Ти ли си?

Микаел Холцапфел кимна.

Guten Tag, фрау Хуберман. Мина много време.

— Изглеждаш толкова…

— Стар?

Роза беше още в шок, но постепенно се успокои.

— Искаш ли да влезеш? Виждам, че си се запознал с доведената ми дъщеря… — Гласът й заглъхна, когато видя окървавената му ръка.

— Брат ми е мъртъв — рече Микаел Холцапфел и дори да беше ударил Роза със здравата си ръка, ефектът нямаше да е толкова силен, защото тя залитна назад. Войната несъмнено означаваше смърт, но човек винаги губеше почва под краката си, когато научеше, че тя е сполетяла някого, който е дишал и живял в непосредствена близост. Роза беше гледала как момчетата на семейство Холцапфел растат пред очите й.

Състареният млад мъж успя някак си да разкаже какво се е случило, без да губи самообладание:

— Бях в една от сградите, които използвахме като болница, когато го докараха. Това беше седмица, преди да потегля към вкъщи. Прекарах три дни от тази седмица до него, докато умре…

— Съжалявам. — Думите като че ли не дойдоха от устата на Роза. Някой друг стоеше зад Лизел Мемингер тази вечер, но момичето не смееше да погледне.

— Моля те — спря я Микаел. — Не казвай нищо друго. Мога ли да взема момичето да й почете? Съмнявам се дали майка ми ще чуе нещо, но тя каза да я доведа.

— Да, вземи я.

Бяха по средата на пътечката, когато Микаел Холцапфел си спомни нещо и се върна.

— Роза? — Минаха няколко секунди, преди мама да отвори вратата отново. — Чух, че синът ти е там. В Русия. Срещах няколко души от Молкинг и го научих от тях. Но вие сигурно вече знаете за това.

Роза се опита да го спре. Тя се втурна към него и го хвана за ръкава.

— Не, нищо не знаем. Той си тръгна един ден и никога повече не се върна. Ние се опитахме да го намерим, но после се случиха толкова много неща…

Микаел Холцапфел беше твърдо решен да избяга. Последното нещо, което искаше да чуе, беше още една сърцераздирателна история. Той се освободи и каза:

— Доколкото знам, е жив. — Сетне се върна при Лизел, която го чакаше до портата, но момичето не тръгна към съседната къща. То гледаше лицето на Роза, с което се случваше нещо странно.

— Мамо?

Роза вдигна ръка.

— Върви!

Лизел чакаше.

— Казах, върви.

 

 

Когато настигна завърналия се у дома войник, той се опита да подхване разговор. Микаел Холцапфел вероятно съжаляваше за думите, които беше изпуснал пред Роза и се опита да погребе грешката си под други думи. Вдигайки превързаната си ръка, той каза.

— Все още не мога да спра кървенето.

Лизел всъщност се зарадва, когато влезе в кухнята на семейство Холцапфел. Колкото по-скоро започнеше да чете, толкова по-добре.

Фрау Холцапфел седеше с мокри нишки от тел по лицето си.

Синът й беше мъртъв.

Но това беше само половината от бедата.

Тя никога нямаше да разбере как е станало, но аз мога да ви кажа, че един от нас, без всякакво съмнение, знае това. Като че ли винаги знам какво се случва, когато има сняг, оръдия и някаква бъркотия от човешки езици.

Когато си представям кухнята на фрау Холцапфел, описана от крадеца на книги, аз не виждам печката, дървените лъжици, водната помпа или нещо подобно. Най-малкото тези неща са на втори план. Аз виждам руската зима, снега, който се сипе от тавана и съдбата на втория син на фрау Холцапфел.

Името му беше Роберт и онова, което се случи с него, беше следното:

* * * МАЛКА ВОЕННА ИСТОРИЯ * * *
Краката му бяха отнесени
от коленете надолу и той умря
пред очите на брат си в една студена,
изпълнена със зловоние болница.

Беше 5 януари, 1943 г. Поредният мразовит ден. В снега, в града и по периферията му имаше много мъртви руснаци и германци. Онези, които бяха останали живи, стреляха по празните страници пред тях. Преплитаха се три езика. Руски, куршумите и немски.

Докато вървях сред падналите души, един мъж непрекъснато повтаряше „Сърби ме коремът.“ Въпреки шока, в който се намираше, той пълзеше напред към една тъмна обезобразена фигура, от която шуртеше кръв. Когато войникът с раната в корема я наближи, той видя, че това е Роберт Холцапфел. Ръцете му, по които имаше спечена кръв, ринеха сняг в областта на прасците, където краката му бяха откъснати от последната експлозия. Имаше горещи ръце и червени писъци.

От земята се издигаше пара. Гледката и миризмата на гниещ сняг.

— Аз съм — каза му войникът. — Петер. — Той се примъкна още няколко сантиметра по-близо.

— Петер? — попита Роберт с чезнещ глас. Сигурно бе почувствал присъствието ми наблизо. И още веднъж: — Петер?

По някаква причина умиращите винаги задават въпроси, на които знаят отговора. Може би защото по този начин умират със съзнанието, че са прави. Изведнъж всички гласово започнаха да звучат по един и същи начин. Роберт Холцапфел се отпусна на дясната си страна върху студената, наситена с па̀ри земя.

Сигурна съм, че той очакваше да ме срещне веднага, още там.

Но не се случи така.

За лош късмет на младия германец аз не го взех през онзи следобед. Прескочих го, носейки други бедни души в ръцете си и се върнах при руснаците.

Шетах напред назад, събирайки разглобените мъже. Мога да ви уверя, че това не беше приятна зимна разходка.

 

 

Както Микаел разказа на майка си, изминаха три много дълги дни, преди да дойда за войника, който остави краката си в Сталинград. Бях добре дошла в импровизираната болница и трепнах, когато долових вонята. Мъж с бинтована ръка обясняваше на един безмълвен войник с ужасено лице, че ще оцелее.

— Скоро ще си бъдеш у дома — уверяваше го той.

Да, у дома, мислех си аз. Завинаги.

— Ще те чакам — продължи той. — Трябваше да потегля към вкъщи в края на седмицата, но ще те изчакам.

По средата на следващото изречение на брат му, аз взех душата на Роберт Холцапфел.

Когато съм в някоя сграда, обикновено трябва да се напрягам, за да може погледът ми да преодолее тавана, но тук имах късмет. Малка част от покрива беше разрушена и виждах чудесно през образувалия се отвор. На метър от мен Микаел Холцапфел продължаваше да говори. Опитах се да не му обръщам внимание и се загледах в дупката над мен. Небето беше бяло, но цветът му скоро щеше да се промени. Както винаги, то се превръщаше в огромно покривало. Кръвта се процеждаше през него и на места облаците бяха мръсни като стъпки в топящ се сняг.

Стъпки ли? — питате вие.

Е, и аз се чудя чии може да са.

 

 

Лизел четеше в кухнята на фрау Холцапфел. Страниците вървяха една след друга нечути и макар руският пейзаж постепенно да избледня в очите ми, снегът отказа да спре и продължи да се сипе от тавана. Той затрупа чайника и масата. Наваля и по главите и раменете на хората.

Братът потръпна.

Жената плачеше.

А момичето продължаваше да чете, защото затова беше там и й беше приятно да знае, че е полезна с нещо в тежките дни след снеговете на Сталинград.