Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (72)

Наказание

В продоволствените карти на нацистка Германия не се споменаваше нищо за наказание, но всеки трябваше да поеме своя дял от него. За някои това бе смърт в чужда страна по време на война. За други — бедност и вина, когато войната свърши и в Европа бяха направени шест милиона открития^[1]. Мнозина вероятно бяха видели наказанието им да се задава, но малцина го приветстваха. Един от тях беше Ханс Хуберман.

Не е редно да помагаш на евреин на улицата.

Нито да държиш такъв в мазето си.

В началото неговото наказание беше собствената му съвест, която непрестанно му нашепваше, че сам бе прогонил Макс Ванденбург от скривалището му. Лизел често я виждаше да седи до недокоснатата чиния с обяда му или да стои до него на моста над река Ампер. Ханс Хуберман вече не свиреше на акордеона си. Отишъл си беше и среброокият му оптимизъм. Всичко това беше лошо, но нещата нямаше да спрат дотук.

Истинското наказание пристигна една сряда в началото на ноември в пощенската му кутия. На пръв поглед новината беше добра.

* * * ЛИСТ ХАРТИЯ В КУХНЯТА * * *

Приятно ни е да ви съобщим, че молбата ви

да бъдете приет в НСГРП беше одобрена…

— Нацистката партия? — попита Роза. — Мислех си, че не те искат.

— И така си беше.

Татко седна и зачете отново писмото.

Те нямаше да го съдят за държавна измяна заради това, че е помагал на евреи или нещо от сорта. Вместо това някои хора се бяха заели да възнаградят Ханс Хуберман. Как беше възможно това?

— Тук трябва да има и нещо друго.

И наистина имаше.

В петък пристигна известие, което съобщаваше, че Ханс Хуберман ще бъде зачислен в немската армия. Като член на партията от него се очакваше да е щастлив да се включи в общите усилия за спечелване на войната, заключаваше писмото. А ако откажеше, това при всяко положение щеше да има последствия. Лизел току-що се беше върнала от четенето при фрау Холцапфел. Кухнята беше натежала от парите на супата и блуждаещите лица на Ханс и Роза Хуберман. Татко седеше, а мама стоеше права над него, докато супата започна да загаря.

— Боже, не ме изпращай в Русия — каза татко.

— Мамо, супата загаря.

— Какво?

Лизел се завтече и махна тенджерата от котлона.

— Супата — каза тя и след като успя да спаси обяда, се обърна и погледна вторите си родители. Лицата им бяха като призрачни градове. — Татко, какво има?

Той й подаде писмото и ръцете й започнаха да треперят, докато четеше. Думите бяха набити със сила в хартията.

* * * СЪДЪРЖАНИЕТО НА * * *

ВЪОБРАЖЕНИЕТО НА ЛИЗЕЛ МЕМИНГЕР

В очуканата от бомбардировките кухня, някъде близо до

печката, се мержелее самотна уморена пишеща машина.

Тя стои в далечна почти празна стая. Знаците върху

клавишите й са избледнели и един празен лист хартия

стои търпеливо на мястото си. Той потрепва леко от

ветреца, влизащ през прозореца. Кратката почивка за

кафе е почти към края си. Камара папки с височината на

човешки бой стои нехайно до вратата.

От нея би могло да се издига и пушек.

Всъщност Лизел видя тази сцена по-късно, докато пишеше. Тя се замисли колко ли такива писма са разпратени из Германия като наказание за Ханс Хубермановци и Алекс Щайнеровци — за онези, които бяха помагали на безпомощните и бяха отказали да пуснат децата си.

Това беше знак, че германската армия става все по-отчаяна.

Те губеха в Русия.

Градовете им бяха бомбардирани.

Бяха нужни още хора и още начини за набирането им, и в повечето случаи най-неподходящата работа щеше да бъде поверена на възможно най-неподходящите хора.

Докато очите й обхождаха листа, Лизел видя дървената маса през дупките, които буквите бяха пробили в хартията. Думи като задължително и дълг бяха буквално врязани в страницата. Почувства, че й се повдига.

— Какво е това? — попита тя.

— Мислех, че съм те научил да четеш, момичето ми — каза татко тихо. В гласа му нямаше нито гняв, нито сарказъм, а просто прозвуча апатично в унисон с израза на лицето му.

Лизел погледна към мама.

Роза имаше малка цепка под дясното око и около минута по-късно картоненото й лице се разкъса. Не чак цялото до центъра, а от дясната страна. Раздраната ивица се спускаше дъговидно по бузата й и свършваше при брадичката.

* * * ДВАЙСЕТ МИНУТИ ПО-КЪСНО * * *

ЕДНО МОМИЧЕ НА УЛИЦА „ХИМЕЛ“

Тя поглежда нагоре. Говори шепнешком.

„Небето е меко днес, Макс. Облаците са меки и тъжни и…“

Момичето свежда поглед и скръства ръце.

Мисли си за татко, който ще ходи на война,

и сграбчва жакета си от двете страни на тялото.

„И е студено Макс. Толкова е студено…“

Пет дни по-късно, когато отново изучаваше времето, Лизел не получи шанса да види небето.

Барбара Щайнер седеше на стъпалото пред къщата със съвършено вчесана коса. Тя пушеше цигара и трепереше. Погледът на Лизел беше привлечен от Курт, който се появи на вратата и седна до майка си. Когато видя момичето да се спира, той извика:

— Ела, Лизел. Руди всеки момент ще излезе.

След кратка пауза тя продължи да върви към вратата.

Барбара пушеше. Малко късче пепел се поклащаше на края на цигарата й. Курт я взе от ръката й, тръсна я, дръпна си от нея и й я върна.

Когато цигарата изгоря, майката на Руди прокара пръсти през добре вчесаните си коси.

— Нашият татко също заминава — рече Курт.

Отново мълчание.

Група деца ритаха топка близо до магазина на фрау Дилер.

— Когато дойдат и поискат едно от децата ти — обясни Барбара Щайнер, без да се обръща към някого конкретно, — от теб се очаква да кажеш да.