Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (66)

Дългият път към Дахау

Някои хора казаха, че камионът се бил повредил, но аз лично мога да свидетелствам, че случаят не беше такъв. Аз бях там.

Онова, което стана, беше безбрежно небе-океан и разпенени облаци.

Освен това там нямаше само едно превозно средство. Три камиона не се чупят едновременно.

Когато войниците отбиха да похапнат, да изпушат по цигара и да разбутат вързопите на евреите, един от затворниците припадна от глад и изтощение. Нямам никаква представа откъде идваше конвоят, но той беше на около шест километра от Молкинг и на още много път до концентрационния лагер в Дахау.

Аз минах през предното стъкло на камиона, видях припадналия и скочих от каросерията. Душата му беше мършава. Брадата му беше сплъстена. Стъпките ми падаха гръмко върху едрия чакъл, макар нито звук да не беше чут от войника или затворника. Но те можеха да подушат близостта ми.

Спомням си, че в каросерията на камиона тогава имаше много желание. Зовяха ме вътрешни гласове.

Защо него, а не мен?

Слава богу, че не съм аз.

Войниците, от друга страна, бяха заети с други неща. Водачът им смачка фаса си и се обърна към другите с мъгляв въпрос.

— Кога за последно сме изкарвали тези плъхове да подишат малко чист въздух?

Първият му помощник прочисти гърлото си преди да заговори.

— Не помня, но няма да им се отрази зле.

— Е, да го направим тогава. Имаме време за това, нали?

— Ние винаги имаме време, господин сержант?

— И сега времето е идеално за един парад, не мислиш ли?

— Тъй вярно, господин сержант.

— Е, какво чакаме тогава?

 

 

На улица „Химел“ Лизел играеше футбол, когато дойде шумът две момчета се бореха за топката в средата на терена и сетне всички замръзнаха по местата си. Дори и Томи Мюлер го чу.

— Какво е това? — попита той от поста си на вратата.

Всички се обърнаха по посока на тътрещите се крака и военните команди, които се приближаваха все повече.

— Това стадо крави ли е? — попита Руди. — Едва ли. Кравите не звучат точно така, нали?

Първоначално бавно, улицата от деца тръгна към магнетичния шум и магазина на фрау Дилер. От време на време в някои от виковете се долавяше допълнително ожесточение.

В един висок апартамент точно зад ъгъла на улица „Мюнхен“ възрастна дама с поличбен глас разчете за всички източника на суматохата. Високо горе на прозореца лицето й приличаше на бяло знаме с влажни очи и отворена уста. Гласът й беше като самоубийство, което се строполи в краката на Лизел.

Тя имаше побеляла коса.

Очите й бяха тъмни, тъмносини.

— Die Juden — каза жената. — Евреите.

* * * РЕЧНИК НА ДУДЕН, ЗНАЧЕНИЕ №6 * * *

Elend — Мъка.

Голямо страдание, нещастие, беда.

Сродни думи:

Болка, мъчение, отчаяние,

злочестина, безутешност.

Още хора се появиха на улицата, по която вървеше процесия от евреи и други престъпници, направлявани от приклади. Лагерите на смъртта може би бяха пазени в тайна, но в някои случаи германските граждани чуваха по нещо за изключително находчивите трудови лагери от типа на Дахау.

В далечния край на улицата Лизел зърна един мъж с бояджийска количка. В този момент той тъкмо прокарваше неспокойно пръсти през косата си.

— Виж там — каза тя, сочейки фигурата на Руди. — Това е татко.

Те и двамата тръгнаха към него и в първия момент Ханс Хуберман се опита да ги отведе.

— Лизел — каза той. — Може би…

Ханс, обаче, разбра, че момичето е твърдо решено да остане и може би това беше нещо, което трябваше да види. Във ветровития есенен ден той застана до нея, мълчалив.

 

 

Те стояха на улица „Мюнхен“ и гледаха.

Около тях се тълпяха и други.

Те гледаха как евреите се задават по пътя като каталог от пъстри цветове. Това не беше начинът, по който крадецът на книги щеше да ги опише, но аз мога да ви кажа, че те бяха точно това, защото много от тях щяха да умрат. Много от тях щяха да ме поздравят като техен последен верен приятел, с кости като дим и изостанали след тях души.

 

 

Когато пристигнаха всички, стъпките им заехтяха по паважа. Очите им бяха огромни в измършавелите черепи. И мръсотията. Мръсотията бе полепнала по тях. Тласнати от войнишките ръце, те се олюляваха неуверено, правеха няколко своеволни забързани стъпки и сетне отново затътряха крака.

Ханс ги наблюдаваше над главите на струпалата се тълпа. Сигурна съм, че очите му бяха сребърни и напрегнати. Лизел гледаше през пролуките или над раменете.

Страдащите лица на изтощените мъже и жени се устремяваха към тях, молейки не толкова за помощ — те бяха отвъд това — колкото за обяснение. Нещо, което да смекчи дълбокия им смут.

Краката им едва се вдигаха от земята.

Звездите на Давид бяха залепени за ризите им, а мъката им беше като нещо неотменимо. „Не забравяйте нещастието си“, сякаш казваше тя и растеше от тях като лоза.

Войниците вървяха от двете им страни, подканяйки ги да бързат и да спрат да се оплакват. Някои от тях бяха едва момчета. Всички носеха фюрера в очите си.

Докато гледаше всичко това, Лизел бе убедена, че това са най-окаяните живи души. И точно това написа за тях. Изпитите им лица бяха опънати от болка. Гладът ги разяждаше, докато продължаваха напред, някои от тях забили очи в земята, за да избегнат погледите на зяпачите. Някои гледаха затрогващо към тези, които бяха дошли да видят унижението им, тази прелюдия към тяхната смърт. Други сякаш умоляваха някой, който и да е, да пристъпи напред и да ги прегърне.

Никой не го направи.

Независимо дали хората гледаха този парад с гордост, наглост или срам, никой не понечи да го прекъсне. Все още не.

От време на време мъж или жена — не, те не бяха мъже и жени, те бяха евреи — намираха лицето на Лизел сред тълпата. Те я срещаха с тяхното поражение и крадецът на книги не можеше да направи нищо друго, освен да отвърне на погледа им през един дълъг непоправим момент, преди да продължат надолу. Тя само се надяваше, че могат да прочетат дълбочината на скръбта, изписана върху лицето й, и да разберат, че тя е истинска, а не мимолетна. Аз имам един от вас в нашето мазе! — искаше да им извика момичето. Ние заедно си направихме снежен човек! И аз му дадох тринайсет подаръка, когато беше болен!

Лизел, обаче, не каза нищо.

Каква полза би имало?

Тя разбираше, че е съвършено безполезна за тези хора. Те не можеха да бъдат спасени и след няколко минути щеше да види какво ще се случи с онези, които биха се опитали да им помогнат.

Във върволицата от затворници имаше един самотен мъж, по-възрастен от другите.

Той имаше брада и изпокъсани дрехи.

Очите му бяха с цвета на агонията и колкото и да беше безтегловен, той бе твърде тежък, че да се държи на краката си.

На няколко пъти мъжът се строполяваше на земята, оставайки с лице върху паважа.

При всеки от тези случаи над него заставаше войник.

— Steh’ auf — крещеше той. — Стани.

Мъжът стана първо на колене, сетне в цял ръст и тръгна.

Всеки път, когато стигнеше края на колоната, той губеше инерция, препъваше се и падаше отново. След него идваше още цял камион хора, които имаше опасност да го настигнат и стъпчат.

Непоносимо беше да гледаш болката в треперещите му ръце, докато се мъчеше да се надигне. Те се огънаха още веднъж, преди да успее да се изправи и да направи още няколко крачки.

Той беше мъртъв.

Мъжът беше мъртъв.

Ако му бяха дали още пет минути, той със сигурност щеше да се строполи в германската канавка и да умре. Никой нямаше да му попречи и всички щяха да гледат.

 

 

И сетне едно човешко същество.

Ханс Хуберман.

* * *

Всичко се случи толкова бързо.

Ръката на татко, която държеше здраво тази на Лизел, я пусна, докато възрастният евреин се приближаваше. Тя почувства дланта й да се удря в крака й.

Татко посегна към бояджийската си количка, взе нещо от там, сетне си запробива път през хората и излезе на улицата.

Евреинът стоеше пред него в очакване на още една порция присмех, но вместо това видя заедно с всички останали как Ханс Хуберман протяга ръка и му подава къшей хляб, като магия.

Когато хлябът премина от едни ръце в други, краката на евреина се подкосиха. Той падна на колене и се вкопчи в нозете на татко. Зарови лице между тях и му благодари.

Лизел гледаше.

Със сълзи в очите тя видя мъжът да повдига леко глава и да плаче в коленете на татко.

Другите евреи вървяха покрай тях, наблюдавайки това малко безполезно чудо. Те се движеха в непрекъснат поток като река от хора. Този ден някои от тях щяха да стигнат до океана и да видят разпенените гриви на вълните.

Скоро един войник си проби път през множеството и пристигна на местопрестъплението. Той се втренчи в коленичилия мъж и татко и сетне огледа тълпата. След кратък размисъл измъкна камшик от колана си и започна.

Евреинът беше ударен шест пъти. По гърба, по главата и по краката. „Ах ти, животно! Свиня!“ От едното му ухо покапа кръв.

После беше ред на татко.

Една друга ръка улови тази на Лизел и когато тя, ужасена, завъртя глава, видя, че до нея стои Руди Щайнер, който преглъщаше, докато Ханс Хуберман бе бичуван на улицата. От звука й прималяваше и тя очакваше по тялото на татко да се появят пукнатини. Той бе ударен четири пъти, преди също да се строполи на земята.

Когато възрастният евреин се изправи на крака за пореден път и продължи, той погледна назад. Хвърли последен тъжен поглед към мъжа, който сега сам бе коленичил, усещайки огнени ивици върху гърба си и мъчителна болка в коленете си. Ако не друго, старият евреин сега щеше да умре като човешко същество. Или поне с мисълта, че е бил човешко същество.

А какво мисля аз ли?

Не съм сигурна, че това е нещо толкова хубаво.

Когато Лизел и Руди минаха през тълпата и помогнаха на Ханс да стане, се чуваха толкова много гласове. Думи и слънчева светлина. Така запомни тя този епизод. Светлината блещукаше върху паважа и думите като вълни се разбиваха върху гърба й. Едва когато се отдалечиха от мястото, те забелязаха хляба, който лежеше захвърлен на улицата.

Когато Руди се опита да го вземе, един минаващ евреин го грабна от ръката му и двама други се сборичкаха с него, докато продължаваха по пътя към Дахау.

 

 

Едни сребърни очи срещнаха омраза тогава.

Една количка беше преобърната и боята потече по улицата.

Те го нарекоха защитник на евреите.

Други мълчаливо му помогнаха да се отдалечи.

 

 

Татко стоеше наведен напред, подпрял ръце върху стената на една къща. Изведнъж, ужасен, осъзна какво се беше случило току-що.

През ума му пробяга образ, бърз и парещ.

Улица „Химел“ №33 — в мазето.

Обзе го паника, докато с мъка си поемаше дъх.

Сега те ще дойдат. Те ще дойдат.

О, боже, о мили боже!

Той погледна към момичето и затвори очи.

— Добре ли си, татко?

Тя, обаче, получи въпроси вместо отговор.

— Какво си въобразявах? — Татко стисна още по-силно очи и сетне ги отвори отново. Целият му работен гащеризон бе изпомачкан. По ръцете му имаше боя и кръв. И трохи от хляб. Колко различен бе той от хляба от лятото. — О, боже, Лизел, какво направих?

 

 

Да.

Трябва да се съглася.

 

 

Какво бе направил татко?