Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Thief, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 126 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ventcis (2013 г.)

Издание:

Маркъс Зюсак. Крадецът на книги

ИК „Пергамент Прес“, София, 2010 г.

Редактор: Силвия Николаева

Коректор: Стойна Савова

Илюстрации: Trudy White

Корица: Finn Campbell-Notman

 

Формат: 60×90/16

Печатни коли: 29,5

Предпечатна подготовка: „Ибис“

Печатница: „Симолини“

ISBN: 978-954-641-016-0

История

  1. — Добавяне

Шампанско и акордеони

През лятото на 1942 г. Молкинг се подготвяше за неизбежното. Имаше все още хора, които отказваха да повярват, че този малък град в покрайнините на Мюнхен може да бъде цел, но голямата част от населението знаеше добре, че въпросът не беше „дали“, а „кога“. Убежищата получаваха ясни обозначения, прозорците през нощта се затъмняваха и всеки знаеше кое е най-близкото мазе или зимник.

За Ханс Хуберман този тревожен развой на нещата имаше своите малки предимства. В това злополучно време късметът някак си бе споходил бояджийството. Хората с транспаранти на прозорците с голяма охота търсеха услугите му да ги боядиса. Проблемът беше, че черната боя обикновено се използваше само като смесител, за да бъдат потъмнени другите цветове, и скоро тя беше изчерпана. Нито пък можеше да бъде доставена отнякъде. Ханс, обаче, беше добър занаятчия, а добрият занаятчия знае много трикове. Той взе въглищен прах и го разбърка в наличната боя и освен това работеше евтино. Имаше много прозорци във всички части на Молкинг, чиято светлина беше конфискувал от вражеските очи.

През някои от работните му дни Лизел отиваше с него.

Те караха с количката кутиите боя през града, подушвайки глада в някои от къщите и клатейки глава при вида на видимото охолство в други. Много често на път за вкъщи жени, без нищо друго освен деца и бедност в ръцете си, изтичваха при него и го молеха да им боядиса транспарантите.

— Фрау Хала, съжалявам, но не ми е останала никаква черна боя — казваше той, но малко по-надолу винаги капитулираше. В такива случаи картината включваше замислен висок мъж и дълга улица. — Утре — обещаваше той. — Това ще бъде първата ми работа. — И на другия ден още призори Ханс отиваше и боядисваше въпросните транспаранти без пари или срещу курабия, или чаша чай. Съвсем наскоро бе открил начин да смесва синя или зелена боя с бежова, получавайки черна. Той никога не ги посъветва да закрият прозорците си с няколко свободни одеяла, защото знаеше, че щяха да им трябват през зимата. Беше известен с това, че понякога се съгласяваше да боядиса транспарантите на хората дори срещу половин цигара, седейки на стъпалата пред някоя къща, споделяйки дима й с нейния собственик. Смехът й димът се издигаха над разговора преди да продължат към следващата си поръчка.

 

 

Когато дойде време да се пише, съвсем ясно си спомням какво имаше да каже Лизел Мемингер за това лято. Много от думите избледняха през десетилетията. Хартията се протри от дългия престой в джоба ми, но въпреки това много от изреченията й не могат да бъдат забравени.

* * * МАЛЪК ОБРАЗЕЦ ОТ ДУМИТЕ, * * *
НАПИСАНИ ОТ ЕДНО МОМИЧЕ
Това лято беше ново начало… и нов край.
Когато погледна назад, аз си спомням
ръцете си, хлъзгави от боята, и звука от
стъпките на татко по улица „Мюнхен“ и знам,
че частица от лятото на 1942 г. принадлежеше
само на един човек. Кой друг би боядисал нещо
срещу половин цигара. Такъв си беше татко,
това беше типично за него и аз го обичах.

Всеки ден, когато работеха заедно, той разказваше на Лизел историите си. За Първата световна война, за това как жалкият му краснопис му помогнал да спаси живота си и за деня, в който срещнал мама. Татко й каза, че някога тя била красива и даже говорела много тихо.

— Не е за вярване, знам. Но е самата истина.

Всеки ден имаше история и Лизел му прощаваше, когато й разкажеше някоя повече от веднъж.

В други случаи, когато тя се унесеше в мечти, той я мацваше с четката си точно между очите. Ако сбъркаше и боята се окажеше твърде много, към носа й се стичаше тънка струйка. Лизел се смееше и се опитваше да му върне услугата, но това не беше никак лесно, докато Ханс Хуберман работеше. Точно това беше времето, когато той бе най-жив.

Когато спираха да починат или да хапнат, татко свиреше на акордеона и това бяха моментите, които Лизел помнеше най-ярко. Всяка сутрин, докато татко буташе или теглеше количката си, Лизел носеше инструмента.

— По-добре да оставим боята — казваше й Ханс, — вместо да забравим музиката.

Щом седнеха да ядат, той нарязваше хляба на филии и ги намазваше с тънък слой конфитюр, останал от последните дажби. Или слагаше отгоре малко парче месо. Хранеха се заедно, седнали на кутиите с боя, и докато дъвчеха последните хапки, татко избърсваше пръстите си и откопчаваше кутията на акордеона.

В гънките на работния му гащеризон имаше паднали трохи от хляб, изцапаните му с боя пръсти натискаха бутоните, обхождаха клавишите или се задържаха за известно време на някоя нота. Ръцете му разтягаха инструмента, давайки му въздуха, който беше необходим, за да диша.

Лизел седеше с ръце между коленете си през тези дълги летни дни. Тя не искаше те да свършват и винаги беше разочарована, когато видеше мрака да настъпва.

 

 

Що се отнася до боядисването, най-интересната част за Лизел беше смесването на боите. Като повечето хора, тя смяташе, че татко просто отива с количката си в близкия бояджийски магазин или железария, казва какъв цвят иска и после си тръгва. Тя не знаеше, че повечето бои се продаваха на калъпи с формата на тухла. Сетне боята се намачкваше с празна бутилка от шампанско. (Ханс й обясни, че бутилките от шампанско са идеални за целта, защото стъклото им е малко по-дебело от това на обикновените винени бутилки. След като буцата станеше на прах, се добавяше вода, вар, лепило, да не говорим пък за тънкостите около получаването на правилния цвят.

Науката на татковия занаят му спечели още по-голямо уважение в очите й. Хубаво беше, че деляха хляб и музика, но на Лизел й беше приятно също да знае, че той е толкова вещ в професията си. Вещината беше подкупваща.

 

 

Един следобед, няколко дни след като татко й обясни технологията на смесването, те работеха в една от най-богатите къщи на изток от улица „Мюнхен“. В ранния следобед Ханс повика Лизел да влезе вътре. Направи й впечатление необичайната звучност на гласа му.

Вътре, момичето беше отведено в кухнята, където две възрастни жени и един мъж седяха на красиви изискани столове. Жените бяха добре облечени. Мъжът бе с побеляла коса и бакенбарди, подобни на жив плет. На масата стояха високи чаши. Те бяха пълни с някаква пенлива течност.

— Е добре — каза мъжът, — да пием.

Той вдигна чашата си и подкани и другите да направят същото.

Следобедът беше топъл. Дизел беше малко смутена от хладината на чашата си. Тя погледна татко за одобрение. Той й се усмихна и каза:

Prost Madel! Наздраве, момиче.

Чашите им звъннаха и в момента, в който Лизел поднесе своята към устата си, тя бе ухапана от щипещия сладникав вкус на шампанското. Рефлексите й я накараха да го изплюе върху работния гащеризон на татко, наблюдавайки как пенливата течност капе от него. В стаята избухна задружен смях и Ханс я окуражи да го опита още веднъж. При втория опит тя можа да го преглътне и да се наслади на великолепния вкус на нарушеното правило. Усещането беше възхитително. Мехурчетата танцуваха върху езика й. Боцкаха стомаха й. Дори докато вървяха към следващата работа, Лизел чувстваше топлината на иглите и топлийките вътре в нея.

Теглейки количката, татко й обясни, че тези хора твърдели, че нямат никакви пари.

— И ти поиска шампанско?

— Защо не? — Той погледна към нея и очите му бяха по-сребърни от всякога. — Не исках да си мислиш, че бутилките от шампанско се използват само за пресоване на боя. — Сетне татко я предупреди: — И нито дума на мама. Разбрахме ли се?

— А мога ли да кажа на Макс?

— Да, на Макс може.

 

 

По-късно в мазето, когато описа този епизод от живота си, Лизел даде тържествено обещание никога да не пие шампанско отново, защото то никога повече нямаше да е толкова прекрасно на вкус, както през онзи топъл юлски следобед.

По същия начин стоеше и въпросът с акордеоните.

Много пъти й се искаше да помоли татко да я научи да свири, но нещо винаги я спираше. Може би някакво неизвестно предчувствие й подсказваше, че никога няма да се научи да свири като Ханс Хуберман. Несъмнено и най-големите акордеонисти на света не можеха да се сравняват с него. Нито един от тях не можеше да постигне нехайната съсредоточеност на лицето на татко. Или нямаше да я има изцапаната с боя цигара, която обикновено висеше от устните му. И те със сигурност не можеха да се засмеят от сърце след някоя случайна малка грешка. Не и по начина, по който го правеше той.

Понякога Лизел се събуждаше в онова мазе, долавяйки звука на акордеона в ушите си. И едновременно с това усещаше сладкото парене на шампанското върху езика си.

Понякога, седнала с гръб до стената, тя копнееше топлият пръст боя още веднъж да залъкатуши надолу покрай носа й или пък да се полюбува на ръцете на татко, чиято повърхност толкова приличаше на шкурка.

Ако можеше отново да бъде толкова наивна и да чувства такава неосъзната обич, приемайки, че това е просто смях и хляб само със следа от конфитюр отгоре.

Това беше най-прекрасното време в живота й.

 

 

Но това беше и време на масирани бомбардировки.

Не изпадайте в заблуда.

 

 

Дръзка и светла, една трилогия на щастието щеше да продължи през лятото и през част от есента. И след това рязко щеше да прекъсне, защото светлината бе показала пътя на страданието.

Задаваха се тежки времена.

Като парадно шествие.

* * * РЕЧНИК НА ДУДЕН, ЗНАЧЕНИЕ №1 * * *
Zufriedenheit — Щастие,
да изпитваш наслада и удоволствие.
Сродни думи: радост, веселие,
чувство на удовлетворение и благополучие.