Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (54)

Тринайсет подаръка

Макс като че ли се завърна отново.

Перата се превърнаха в клонки. Гладкото лице стана грубовато. Доказателството, от което тя се нуждаеше, беше там. Той беше жив.

 

 

Първите няколко дни тя седеше и му говореше. На рождения си ден му каза, че на кухненската маса ги очаква голяма торта, стига само да се събуди.

Но Макс не се събуди.

Освен това нямаше и торта.

* * * СРЕДНОЩЕН ЕПИЗОД * * *

Много по-късно си дадох сметка, че всъщност

бях посетила улица „Химел“ №33 през този период.

Това трябва да е било един от онези редки моменти,

когато момичето не е било покрай него, защо видях

само един мъж в леглото. Коленичих.

Приготвих се да вмъкна ръцете си през одеялото.

Сетне почувствах раздвижване — яростен бунт

срещу моята тежест. Отдръпнах се и понеже и без това

имах толкова работа за вършене, нямах нищо против

да бъда отблъсната по този начин в тази малка тъмна стая.

Дори за кратко си позволих да се спра и да си почина,

преди да изляза.

На петия ден настъпи голямо вълнение, когато Макс отвори очите си, макар и само за няколко секунди. Онова, което най-напред видя (отблизо гледката вероятно е била доста плашеща) беше Роза Хуберман, която буквално изсипа един черпак супа в устата му.

— Гълтай — посъветва го тя. — Не мисли. Просто гълтай. — Веднага щом тя остави купата, Лизел се опита да види лицето му, но гърбът на мама й попречи.

— Буден ли е вече?

Когато се обърна, Роза нямаше нужда да отговаря.

 

 

След по-малко от седмица Макс се събуди отново и този път в стаята бяха Лизел и татко. Те и двамата гледаха тялото в леглото когато се чу тихо стенание. Татко се наведе рязко напред, като едва не падна от стола.

— Боже! — ахна Лизел. — Стой буден, Макс, стой буден.

Той я погледна за кратко, но не я позна. Очите му я изучаваха сякаш беше някаква загадка. Сетне се затвориха отново.

— Татко, какво стана?

Татко се облегна обратно на стола си.

По-късно той предложи тя да му почете.

— Хайде, Лизел, ти четеш толкова добре напоследък — макар да е загадка за всички нас, откъде дойде тази книга.

— Казах ти, татко. Една от монахините в училище ми я даде.

Татко вдигна ръце в знак на привиден протест.

— Знам, знам — каза Ханс Хуберман и въздъхна дълбоко — Само… — той внимателно избираше думите си, — гледай да не те хванат. — И това беше казано от човек, който беше откраднал евреин.

 

 

От този ден насетне Лизел четеше на Макс „Свирачът“, докато той лежеше в леглото й. Единственото неудобство беше, че се налагаше да прескача цели глави, защото много от страниците бяха залепнали. Книгата все още не бе изсъхнала напълно. Въпреки това тя продължаваше нататък, докато прочете близо три четвърти от книгата, която беше общо 396 страници.

Що се отнася до външния свят, щом свършеше училище Лизел се втурваше към къщи с надеждата, че Макс се е почувствал по-добре.

— Събуди ли се? Яде ли нещо?

— Бягай навън — молеше я мама. — Ще ми докараш язвена криза с толкова много приказки. Хайде, върви да играеш футбол, за бога!

— Да, мамо. — Лизел се канеше да отвори вратата. — Но нали ще дойдеш да ме вземеш, ако той се събуди? Просто измисли нещо. Започни да крещиш, все едно съм направила някаква пакост. Или да ме ругаеш. Всеки ще се хване на тази въдица, не се тревожи.

Дори Роза се усмихна при тези думи. Тя сложи юмруци на кръста си и обясни на Лизел, че все още не е достатъчно голяма да избегне един хубав Watschen за тези думи.

— И да отбележиш гол — заплаши я Роза — или изобщо не се прибирай вкъщи.

— Разбира се, мамо.

— И даже нека бъдат два, Saumensch!

— Да, мамо.

— И спри да ми отговаряш!

Лизел се замисли, но сетне хукна навън, за да се изправи срещу Руди на хлъзгавата кална улица.

— Крайно време беше, Arschgrobbler — поздрави я той по обичайния начин, докато се бореха за топката. — Къде се губи досега?

Половин час по-късно, когато топката беше спукана под колелата на една от рядко минаващите по улица „Химел“ коли, Лизел намери първия си подарък за Макс Ванденбург. След като решиха, че е непоправимо смачкана, всички деца си тръгнаха към вкъщи възмутени, зарязвайки топката да се клатушка върху студената изкорубена улица. Руди и Лизел останаха наведени над останките й. На едно място върху повърхността й зееше дупка, подобна на отворена уста.

— Искаш ли я? — попита Лизел.

Руди сви рамене.

— Както да правя с този разпльокан боклук? Не виждам никакъв начин да бъде напомпана.

— Искаш ли я или не?

— Не, благодаря. — Руди я бутна предпазливо с обувката си, сякаш топката беше умряло животно. Или животно, което може да е умряло.

Когато приятелят й си тръгна към вкъщи, Лизел взе топката и я мушна под мишница. Малко по-късно го чу да вика:

— Хей, Saumensch. — Тя чакаше. — Saumensch!

Най-накрая Лизел благоволи да му отговори:

— Какво?

— Тук имам един велосипед без колела, ако го искаш.

— Задръж си го.

От мястото на улицата, където се намираше, последното нещо, което тя чу, бе смеха на този Saukerl Руди Щайнер.

 

 

Когато се прибра вкъщи, Лизел тръгна към стаята си, влезе и сложи топката на края на леглото.

— Съжалявам — рече тя, — не е много, но когато се събудиш, ще ти разкажа всичко за нея. Ще ти разкажа за този най-сив следобед, за колата без запалени фарове, която мина право през топката. За мъжа, който слезе от нея и ни се развика. А след това поиска да го упътим. Представяш ли какво нахалство…

„Събуди се!“ искаше да изкрещи тя.

Или да го раздруса.

Но не направи нито едното, нито другото.

Лизел просто гледаше топката и смачканата й олющена кожа. Това беше първият от бъдещите й многобройни подаръци.

* * * ПОДАРЪЦИ №2 — №5 * * *

Една панделка, една борова шишарка.

Едно конче, един камък.

Футболната топка й беше дала идея.

Където и да се мотаеше след училище, Лизел беше нащрек за разни захвърлени неща, които можеха да имат стойност за един умиращ човек. В началото се питаше какъв е смисълът на това. Как можеше нещо толкова незначително да донесе утеха на някого? Панделка в канавка. Шишарка на улицата. Копче, търкулнато до стената на класната стая. Кръгъл плосък камък от реката. Ако не друго, тези неща показваха, че тя държи на него и с тях щяха да имат за какво да си приказват, когато той се събудеше.

Когато беше сама, Лизел водеше тези разговори мислено.

— Какви са тези неща? — питаше той. — Какви са всички тези боклуци?

— Боклуци? — В ума си тя седеше на края на леглото. — Това не са боклуци, Макс. Тези неща те накараха да се събудиш.

* * * ПОДАРЪЦИ №6 — №9 * * *

Едно перо, два вестника.

Опаковка от бонбони. Един облак.

Перото беше красиво и го беше намерила, хванато в капан в пантите на вратата на църквата, която се издигаше на улица „Мюнхен“. То стърчеше разкривено навън и Лизел побърза да го спаси. Ресничките от лявата му страна бяха нормални, но от дясната бяха станали на назъбени триъгълници. Няма друг начин, по който да бъде описано.

Вестникът дойде от студените дълбини на една боклукчийска кофа, а опаковката от бонбони беше гладка и избледняла. Лизел я намери близо до училището и я вдигна към светлината. Върху нея се мъдреше колажа на отпечатък от обувка.

След това облакът.

В края на февруари тя стоеше на улица „Мюнхен“ и гледаше как един самотен гигантски облак лети над хълмовете като бяло чудовище. Сетне той се спусна от планините. Слънцето се скри и на негово място остана бял звяр със сиво сърце, който наблюдаваше града.

— Би ли погледнал това? — каза тя на татко.

Ханс вдигна глава и каза това, което смяташе, че е очевидно.

— Ти трябва да го дадеш на Макс, Лизел. Виж дали можеш да го оставиш на нощната масичка заедно с другите неща.

В погледа на момичето се четеше подозрение, че татко е полудял.

— Но как? — попита тя.

Той почука леко главата й с кокалчетата на ръката си.

— Запомни го. И след това го напиши, за да му го дадеш.

 

 

— … Той беше като голям бял звяр — разказваше тя при следващото си бдение край леглото му — и дойде от планините.

Когато изречението беше завършено с няколко корекции и допълнения, Лизел реши, че вече е готово. Представи си как видението на облака минава от нейната ръка в неговата през одеялата и след това го написа върху парче хартия, което сложи под камъка.

* * * ПОДАРЪЦИ №10 — №13 * * *

Клин оловен войник.

Един чудотворен лист.

Един завършен свирач.

Една таблетка тъга.

Войникът беше погребан в пръстта недалече от къщата на Томи Мюлер. Той беше изподраскан и деформиран, но за Лизел точно това беше основното му достойнство. Макар и наранен, той все още можеше да стои прав.

Листът беше кленов и тя го намери в училище в стаичката за метли сред кофите и бърсалките за прах. Вратата беше леко открехната. Листът беше изсъхнал и корав, като препечен хляб, а върху ципата му имаше хълмове и равнини. Той по някакъв начин бе влетял в училищния коридор и оттам в стаята с метлите. Приличаше на половин звезда с дръжка. Лизел протегна ръка и го завъртя в пръстите си.

За разлика от останалите неща, тя не го сложи на нощната масичка. Вместо това го забоде с топлийка за спуснатото перде, след което прочете последните трийсет и четири страници от „Свирачът“.

 

 

Лизел не вечеря този ден и не ходи до тоалетната. Нито пък пи нещо. През целия ден в училище си обещаваше, че днес ще завърши книгата и Макс Ванденбург ще я слуша. Той щеше да се събуди.

Татко седеше на пода в ъгъла, безработен както обикновено. За щастие скоро щеше да ходи в „Кнолер“ с акордеона. Той бе подпрял брадичка на коленете си и слушаше момичето, което се беше помъчил да научи на азбуката. То четеше гордо страховития финал на книгата на Макс Ванденбург.

* * * ПОСЛЕДНИТЕ ОСТАНКИ ОТ * * *

„СВИРАЧЪТ“

Виенският въздух замъгляваше прозорците на влака тази

сутрин и докато хората отиваха на работа, един убиец си

подсвиркваше весела мелодия. Той си купи билет. Чуваше

как кондукторът и пътниците си разменят любезни

поздрави. Той дори отстъпи мястото си на една възрастна

дама и поведе учтив разговор с някакъв комарджия, който

говореше само за американски коне. В края на краищата

свирачът обичаше да общува. Той разговаряше с хората и

ги караше да го харесват и да му се доверяват. Говореше

им, докато ги убиваше и изтезаваше, после завърташе

ножа. Само когато нямаше на кого да говори, убиецът си

подсвиркваше, което и направи след убийството.

— Значи смятате, че този хиподрум

ще е най-удобен за №7, така ли?

— Разбира се. — Комарджията се усмихна широко. В очите

му вече се четеше доверие. — Той ще излезе от дълбочина и

ще ги помете! — каза мъжът високо,

опитвайки се да надвика шума на влака.

— Щом така казвате. — Убиецът се усмихна самодоволно и

се запита кога ли щяха да намерят тялото на инспектора в

чисто новото BMW.

— Мили боже. — Ханс не можа да скрие изумлението в гласа си. — И казваш, че монахиня ти е дала тази книга? — Той стана и тръгна към нея, за да я целуне по челото. — Довиждане, Лизел. „Кнолер“ ме очаква.

— Довиждане, татко.

— Лизел!

Тя не реагира.

— Ела да хапнеш нещо.

Този път момичето отговори:

— Идвам, мамо. — Всъщност тя каза тези думи на Макс, като в същото време се приближи и сложи прочетената книга на нощната масичка при останалите неща. Надвесено над него, момичето не можа да се сдържи. — Хайде, Макс — прошепна то и дори приближаващите се стъпки на мама не я спряха да се разплаче тихо. Те не спряха и малката бучка солена вода, която капна от очите й върху лицето на Макс Ванденбург.

Мама я прегърна.

Ръцете й я погълнаха.

— Знам — каза тя.

Тя знаеше.