Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (49)

Три прояви на глупост
от страна на Руди Щайнер

* * * РУДИ ЩАЙНЕР, ИСТИНСКИ ГЕНИЙ * * *

1. Той открадна най-големия картоф

от местната бакалия на Томас Мамер.

2. Опълчи се срещу Франц Дойчер

на улица „Мюнхен“.

3. Изцяло спря да ходи на

сбирките на Хитлеровата младеж.

Проблемът при първата проява на глупост от страна на Руди беше лакомията. Това се случи в един типичен мрачен следобед в средата на ноември 1941 г.

Той се промъкна между жените с техните купони по един блестящ начин и дори, смея да кажа, с лекотата на престъпен гений. И почти никой не го видя.

Но въпреки цялата си незабележимост Руди докопа най-големия картоф в купчината — онзи същия картоф, който беше привлякъл погледите на няколко души на опашката. Всички те видяха как ръката на един тринайсетгодишен момчурляк се протяга и го грабва. Хор от яки германски жени го посочи изобличително с ръка, а Томас Мамер се втурна към прашната купчина.

— Meine Erdapfel — извика той. — Моите земни ябълки!

Картофът беше все още в ръцете на Руди (той не можеше да го държи само в едната), а жените се скупчиха около него като настръхнали кавалеристи. Всички, разбира се, говореха едновременно.

— За семейството ми — обясни Руди. От носа му потече убедителна струйка бистра течност и той нарочно не я избърса. — Умираме от глад. Сестра ми се нуждае от ново палто, защото последното й беше откраднато.

Мамер, обаче, не беше глупак. Все още, държейки Руди за яката, той каза:

— И възнамеряваш да я облечеш с картоф, така ли?

— Не, господине. — Той погледна косо към едното око на своя екзекутор, което беше в състояние да види. Мамер приличаше на каца с две малки куршумени дупки, през които гледаше. Зъбите му бяха натъпкани в устата му като тълпа футболни запалянковци. — Преди три седмици дадохме всичките си купони за новото палто на сестра ми и сега нямаме какво да ядем. — Бакалинът държеше Руди с едната си ръка и картофа в другата. Миг по-късно той се обърна към жена си извика страшната дума:

— Polizei.

— Не — замоли се Руди, — умолявам ви. — По-късно той щеше да каже на Лизел, че ни най-малко не се е уплашил, но аз съм сигурна, че в този момент сърцето му здраво блъскаше в гърдите му. — Не викайте полицията. Моля ви, не викайте полицията.

— Polizei. — Мамер остана равнодушен, докато момчето се гърчеше и се бореше с въздуха.

 

 

На опашката този следобед беше и учителят хер Линк. Той беше сред малкото преподаватели в училище, които не бяха свещеници или монахини. Руди го зърна и потърси погледа му.

— Хер Линк. — Това беше последният му шанс. — Хер Линк, моля ви, кажете му. Кажете му, че съм беден.

Бакалинът погледна учителя въпросително.

Хер Линк пристъпи напред и каза:

— Да, хер Мамер. Това момче е бедно. То живее на улица „Химел“. — Тълпата, която беше предимно от жени, в този момент започна обсъждане, знаейки, че улица „Химел“ не беше точно образец на идиличния живот в Молкинг. На всички беше известно, че кварталът е относително беден. — Той има осем братя и сестри.

Осем!

Наложи се Руди да скрие усмивката си, макар да знаеше, че все още не се е измъкнал. В този случай поне лъжеше учителят. Той някак си бе успял да добави още три деца към общата численост на семейство Щайнер.

— Той често идва в училище, без да е закусвал. — И тълпата от жени отново се впусна в дискусия. — Хер Линк сякаш нанасяше пластове боя, всеки от които добавяше нова сила и атмосфера.

— И това означава, че може да краде картофите ми, така ли?

— Най-големият! — възкликна една от жените.

— Тихо, фрау Мецинг — предупреди я Мамер и тя бързо се успокои.

В началото всички погледи бяха насочени към Руди и тила му. След това те се отместиха от момчето към картофа и накрая към Мамер. Какво точно накара бакалина да вземе благоприятно решение спрямо Руди завинаги ще остане загадка?

Дали причината беше в жалкия вид на момчето?

В авторитета на хер Линг?

Или в досадната фрау Мецинг?

Каквато и да беше истината, Мамер пусна картофа обратно в купчината и извлече Руди от магазина си. Сетне го тласна силно с десния си ботуш и каза:

— Да не си стъпил повече тук!

От улицата Руди проследи с поглед Мамер, който се върна на гишето, за да обслужи следващия си клиент с храна и сарказъм.

— Чудя се, кой ли картоф ще избереш сега — рече той, държейки момчето под око.

За Руди това беше още един провал.

* * *

Втората проява на глупост беше не по-малко опасна, но по различни причини.

Руди щеше да приключи този сблъсък с посинено око, счупени ребра и подстрижка.

Томи Мюлер отново имаше проблеми в Хитлеровата младеж и Франц Дойчер очакваше Руди да се намеси. Не се наложи да чака дълго.

Руди и Томи бяха наказани с нова дълга серия от упражнения, докато останалите се обучаваха на тактика в залата. Докато тичаха навън в студа, те виждаха топлите глави и рамене през прозорците. Когато се върнаха при групата, тактическите упражнения още не бяха приключили. Руди се свлече в един ъгъл и тръсна калта от ръкава си към един от прозорците, а щом го зърна, Франц изстреля към него любимия въпрос на Хитлеровата младеж?

— Кога е роден нашият фюрер Адолф Хитлер?

Руди вдигна глава.

— Моля?

Въпросът беше повторен отново и извънредно глупавият Руди Щайнер, който чудесно знаеше, че става въпрос за 20 април 1889 г., посочи датата на Рождество Христово. После добави, че родното място на фюрера е Витлеем.

Франц потри ръце.

Много лош знак.

Той тръгна към Руди и му нареди да се върне навън и да направи още няколко обиколки на игрището.

След всяка от тях Руди отново беше питан за рождената дата на фюрера. Необходими бяха седем обиколки, за да даде верния отговор.

 

 

Големият проблем дойде няколко дни по-късно.

Руди забеляза Дойчер да върви по улица „Мюнхен“ с няколко свои приятели и почувства непреодолима нужда да го замери с камък. Вие с основание ще попитате какво, по дяволите, си е мислел, че прави. Отговорът е, вероятно нищо. Той самият сигурно би ви отговорил, че е упражнил свещеното си право да се държи като глупак. Може и това да е причината, а може и появата на Дойчер да е събудила в него импулса да се самоунищожи.

Камъкът удари набелязаната цел по гърба, макар и не толкова силно, колкото Руди се надяваше. Франц Дойчер се обърна и се зарадва, когато го видя да стои там с Лизел, Томи и малката сестра на Томи, Кристина.

— Да бягаме — предложи Лизел, но Руди не помръдна.

— Сега не сме в Хитлеровата младеж — информира я той. По-големите момчета вече бяха пристигнали. Лизел остана до приятеля си, както и потрепващият Томи и мъничката Кристина.

— Господин Щайнер — процеди Франц, преди да го сграбчи и да го тръшне на паважа.

Когато Руди се изправи, това само още повече вбеси Дойчер. Той го повали за втори път на земята и стъпи с коляно върху гърдите му.

Руди за втори път се изправи и групата от по-големи момчета сега се изсмя на приятеля си. Това не беше добра новина за Руди.

— Не можеш ли да го сложиш на място? — рече най-високото момче. Очите му бяха сини и студени като небето, а думите му бяха единственият подтик, от който Франц се нуждаеше. Той вече бе твърдо решен да принуди Руди да остане на земята.

На улицата се беше насъбрала тълпа, когато Руди замахна към корема на Франц Дойчер, но така и не можа да го достигне. Едновременно с това долови парещо усещане на юмрук, който се стоварва върху лявото му очно гнездо. Съприкосновението беше придружено от звездички и той се озова на земята, преди още да разбере какво става. В същия момент беше ударен отново и почувства как натъртеното място става едновременно жълто, синьо и черно. Три пласта ободрителна болка.

Тълпата гледаше злорадо дали Руди ще се изправи отново. Той не го направи. Този път остана на студената мокра земя, усещайки през дрехите си как тя се надига и разстила около него.

Звездичките бяха все още в очите му и той твърде късно забеляза, че Франц се беше навел над него с чисто нов джобен нож, готов да се наведе и прободе.

Не! — протестира Лизел, но високото момче я задържа.

В ухото и думите му прозвучаха дълбоко и авторитетно.

— Не се тревожи — успокои я той. Не му стиска.

Той грешеше.

 

 

Франц приклекна над Руди и прошепна:

— Кога е роден фюрерът? — Всяка дума беше внимателно изречена и поднесена в ухото му. — Хайде, Руди, кога е роден той? Можеш да ми кажеш, всичко е наред, не се страхувай?

А какво направи Руди?

Как отговори той?

Постъпи ли благоразумно или позволи на глупостта си да го потопи още по-дълбоко в калта?

Той погледна щастливо в бледосините очи на Франц Дойчер и прошепна:

— В понеделник след Великден.

Секунди по-късно ножът се приближи до косата му. Това беше втората подстрижка за този отрязък от живота на Лизел. Косата на един евреин беше подрязана с ръждясала ножица, а тази на най-добрия й приятел — с лъскав нож. Тя не познаваше човек, който да е платил за подстрижката си.

Що се отнася до Руди, след като тази година беше погълнал толкова много кал, валял се беше в толкова много тор и толкова пъти едва не беше удушен от един подрастващ престъпник, сега получаваше нещо като черешката на тортата — публично унижение посред улица „Мюнхен“.

По-голямата част от перчема му беше накълцана с ножа, но след всяко рязване оставаха по няколко упорити косъма, които бяха отскубвани с ръка. Всеки път Руди трепваше, а посиненото му око пулсираше и в областта на ребрата му припламваше болка.

— Двайсети април 1889 г.! — каза Франц поучително, след което отведе тайфата си, а тълпата се разпръсна, оставяйки Лизел, Томи и Кристина с техния приятел.

Руди лежеше тихо на земята сред надигащата се влага.

Сега остава да опишем само глупава постъпка номер три — бягствата от сбирките на Хитлеровата младеж.

Руди не престана да ги посещава веднага, само за да покаже на Дойчер, че не се страхува от него, но след още няколко седмици изцяло прекрати участието си в тях.

Натъкмен гордо в униформата си, той се отдалечаваше от улица „Химел“ в компанията на верния си поданик Томи.

Вместо да ходят на сбирките на Хитлеровата младеж обаче, те излизаха от града, вървяха покрай брега на река Ампер, прескачаха камъни и прекатурваха огромни скали във водата, в повечето случаи без никаква полза. Всеки път Руди се стараеше да изцапа униформата си в достатъчна степен, така че да заблуди майка си, поне до пристигането на първото писмо. Тогава чу очаквания заплашителен вик от кухнята.

Родителите му най-напред опитаха с молба. Той не склони.

Сетне започнаха да го молят. Руди отказа.

В крайна сметка възможността да постъпи в друг отряд помогна на Руди да вземе решение в правилната посока. И добре че стана така, защото ако той не се появеше скоро на сбирките, семейство Щайнер със сигурност щяха да пострадат заради твърдоглавия си син. По-големият му брат Курт попита дали Руди може да бъде приет в дивизията „Флигер“, в която момчетата изучаваха тайните на самолетостроенето и летенето. През по-голямата част от времето си те моделираха самолети и там нямаше никакъв Франц Дойчер. Руди прие и Томи го последва. Това беше единственият случай в живота му, когато идиотското му поведение донесе благотворни резултати.

В новия отряд, когато за пореден път му задаваха прословутия въпрос за рождения ден на Хитлер, Руди се усмихваше и отговаряше „20 април 1889 г.“, а след това се навеждаше към Томи и прошепваше в ухото му рождената дата на Бетовен, на Моцарт или на Щраус. Те учеха за композиторите в училище, където въпреки очевидната си глупост Руди блестеше сред останалите.