Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Thief, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 126 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ventcis (2013 г.)

Издание:

Маркъс Зюсак. Крадецът на книги

ИК „Пергамент Прес“, София, 2010 г.

Редактор: Силвия Николаева

Коректор: Стойна Савова

Илюстрации: Trudy White

Корица: Finn Campbell-Notman

 

Формат: 60×90/16

Печатни коли: 29,5

Предпечатна подготовка: „Ибис“

Печатница: „Симолини“

ISBN: 978-954-641-016-0

История

  1. — Добавяне

Свирачът и обувките

През последния месец на лятото и началото на есента животът им продължи по същия модел. Руди полагаше огромни усилия да преживее Хитлеровата младеж, Макс правеше своите лицеви опори и рисунки, а Лизел намираше вестници и пишеше думите си върху стената на мазето.

Важно е също да се отбележи, че всеки модел следва някакъв наклон и рано или късно той ще се прекатури или ще падне от една страница на друга. В този случай доминиращият фактор беше Руди. Или поне Руди и едно наскоро наторено спортно игрище.

В края на октомври всичко си изглеждаше съвсем в реда на нещата. Едно мръсно момче вървеше по улица „Химел“. Семейството му го очакваше да се върне до няколко минути и той вероятно щеше да излъже всички, че се е забавил, защото отрядът му от Хитлеровата младеж е правил допълнителни тренировки на игрището. В такива случаи родителите му обикновено очакваха да придружи лъжите с малко смях. Но днес не стана така.

Днес Руди нямаше настроение нито за смях, нито за лъжи.

 

 

Тази сряда, когато Лизел се вгледа по-добре, видя, че Руди Щайнер е без риза. И беше бесен.

— Какво стана? — попита тя, крачейки до него.

Той се обърна и й подаде ризата си.

— Помириши я — каза Руди.

— Какво?

— Да не си глуха? Казах, помириши я.

Лизел се наведе леко напред и подуши неохотно кафявата риза?

— Мили боже! Това да не е…?

Момчето кимна.

— Да, и освен това е по брадичката ми. По брадичката ми! Добре, че не го глътнах!

— Мили боже!

Игрището на Хитлеровата младеж беше току-що наторено. Сетне Руди направи едно колебливо предположение: Мисля, че е говежди тор.

— А този, как му беше името… Дойчер той знаеше ли за това?

— Каза, че не е знаел. Но през цялото време се хилеше.

— Мили боже…!

— Би ли спряла да повтаряш това?!

 

 

Онова, от което Руди се нуждаеше в този момент, беше победа. Той беше претърпял пълна загуба при срещата си с Виктор Шемел. Беше понесъл какви ли не унижения в Хитлеровата младеж. Единственото, което искаше сега, беше някакъв малък триумф и беше готов да го получи.

Руди продължи да върви към дома си, но когато стигна до бетонното стъпало, промени решението си, обърна се и тръгна бавно и решително към момичето.

— Знаеш ли какво може да ме утеши? — каза той тихо. Лизел се отдръпна.

— Ако си мислиш, че бих могла… в този ти вид…

Руди изглеждаше разочарован от нея.

— Не, не е това. — Той въздъхна и пристъпи напред. — Имам предвид нещо друго. — След кратък размисъл вдигна глава. — Погледни ме. Аз съм мръсен. Воня на говежди тор или на кучешки лайна, или Бог знае какво, и както обикновено, умирам от глад. — Руди направи пауза. — Нуждая се от някаква победа, Лизел. Честно.

Лизел го разбираше.

Тя дори щеше да се приближи към него, ако не беше вонята.

Кражба.

Трябваше да откраднат нещо.

Не.

Трябваше да откраднат нещо за реванш. Нямаше значение какво. Но това трябваше да стане скоро.

— Този път само ти и аз — предложи Руди. — Никакви Шемеловци и никакви Шмайкеловци. Само ти и аз.

Момичето нямаше да може да устои на изкушението.

Ръцете я сърбяха, пулсът й стана два пъти по-бърз, а на устните й играеше усмивка.

— Звучи добре.

— Значи, решено. — И макар да се опита, Руди не можа да скрие наторената усмивка, която се появи на лицето му. — Утре?

— Утре — кимна Лизел в отговор.

Планът им беше съвършен с едно малко изключение:

Не знаеха откъде да започнат.

За плодове и дума не можеше да става. Руди се отнасяше хладно към лука и картофите и двамата единодушно изключиха втори удар над Ото Щурм и скромния му запас от селскостопански продукти. Да направиш подобно нещо веднъж беше неморално. А да го повториш — направо кощунствено.

— Какво да изберем, по дяволите? — попита Руди.

— Откъде да знам? Идеята все пак беше твоя, нали?

— Това не означава, че не трябва и ти да помислиш малко. Не мога да измислям всичко аз.

— Всъщност, ти не можеш да измислиш дори и едно нещо…

Руди и Лизел вървяха през града и се препираха. Стигайки покрайнините, те видяха първите стопанства и дърветата, които се издигаха като съсухрени статуи. Бяха сиви на цвят и когато погледнаха нагоре към тях, там нямаше нищо друго освен грапави клони и празно небе.

Руди се изплю.

 

 

Тръгнаха обратно към Молкинг, подхвърляйки си идеи.

— Какво ще кажеш за фрау Дилер?

— Какво за нея?

— Може би ако кажем едно „хайл Хитлер“ и сетне откраднем нещо, тя ще ни прости.

След като се мотаха по улица „Мюнхен“ в продължение на около час, денят започна да гасне и те бяха на прага да се откажат от начинанието си.

— Безсмислено е — каза Руди. — Пък и сега съм по-гладен, откогато и да било. Умирам от глад, за бога! — След още десетина крачки той се спря и се обърна. — Какво ти става? — Въпросът му беше основателен, защото Лизел бе замръзнала на място, а лицето й изглеждаше така, сякаш току-що бе осъзнала нещо важно.

Как не се беше сетила по-рано?

— Какво има? — Руди започваше да става нетърпелив. — Хайде, Saumensch, кажи ми какво става!

Лизел бе намерила решение на проблема. Можеше ли наистина да направи това, за което си мислеше? Можеше ли да иска да си отмъсти на такъв човек? Можеше ли да презира някого толкова много?

Тя тръгна в противоположната посока. Когато Руди я настигна, момичето забави леко ход със смътната надежда да получи малко просветление. Но вината тъй или иначе беше вече в душата й. И беше влажна. Семето вече се разпукваше в цвете с тъмни листа. Замисли се дали би могла наистина да го направи. На следващото кръстовище тя се спря.

— Знам едно място.

 

 

Пресякоха реката и тръгнаха нагоре по хълма.

Докато вървяха по Гранде Щрасе, те се любуваха на великолепните къщи. Входните врати блестяха от лак, а покритите с керемиди покриви изглеждаха като съвършено вчесани перуки. Стените и прозорците бяха красиво боядисани, а комините сякаш издишаха пръстени от пушек.

В един момент Руди се спря.

— Къщата на кмета?

Лизел кимна сериозно. Пауза.

— Те уволниха мама.

Докато се прокрадваха към къщата, Руди я попита как, за бога, ще влязат вътре, но Лизел знаеше.

— Вътрешна информация — отвърна тя. — Вътрешна… — Но когато вече можеха да видят прозореца на библиотеката в далечния край на къщата, там я очакваше изненада. Прозорецът беше затворен?

— Е? — попита Руди.

Лизел се завъртя бавно и потегли обратно.

— Няма да е днес — рече тя. Руди се изсмя.

— Знаех си. — Той я настигна. — Знаех си, че не може да се очаква друго от един мръсен Saumensch като теб.

— Би ли млъкнал? — каза Лизел и ускори още повече крачка, без да обръща внимание на коментарите на Руди. — Трябва просто да изчакаме правилния момент. — Вътрешно тя пренебрегна лекото облекчение, което почувства при вида на затворения прозорец. И освен това се сгълча сама. „Защо, Лизел? — запита се тя. — Защо трябваше да избухваш, когато уволниха мама? Защо не си държа устата затворена? Изглежда, че след твоите викове и крясъци съпругата на кмета вече е изцяло нов човек. Тя навярно се е оправила и вече се е взела в ръце. Може би вече никога няма да потръпва в тази къща и прозорецът ще остане затворен завинаги… Ти глупав, Saumensch

 

 

Следващата седмица, обаче, при петото им посещение в горната част на Молкинг, шансът се откри.

Прозорецът беше отворен, вдишвайки ивица въздух.

Това бе всичко, което им беше нужно.

 

 

Първи го видя Руди. Спря се на място и потупа Лизел по ребрата с опакото на дланта си.

— Този прозорец — прошепна той — отворен ли е? — Нетърпението в гласа му беше като ръка, която задържа Лизел за рамото.

Jawohl — отговори тя. — Разбира се.

И как започна да бие сърцето й!

* * *

При всеки от предишните случаи, когато намираха прозореца здраво затворен, външното разочарование на Лизел бе маскирало ожесточено облекчение. Щеше ли да има смелостта да влезе в тази къща? И за какво и заради кого всъщност се канеше да влезе? Заради Руди? За да намери някаква храна.

Не, отвратителната истина беше друга.

Тя не се интересуваше от никаква храна. Руди, колкото и да не искаше да си го признае, беше на второ място в плана й. Онова, което искаше, беше книгата. „Свирачът“. Мисълта тя да й бъде подарена от една самотна, жалка и стара жена беше непоносима за нея. Открадването й, от друга страна, изглеждаше малко по-приемливо. Открадването й, по една перверзна логика, означаваше да си я спечели.

 

 

Светлината вътре променяше нюанса си.

Двамата гравитираха около безупречната огромна къща.

Мислите шумоляха в умовете им.

— Гладна ли си? — попита Руди.

— Умирам от глад — отвърна Лизел, мислейки си, разбира се, за книгата.

— Виж… някой току-що запали осветлението на горния етаж.

— Видях.

— Все още ли си гладна, Saumensch?

Те се засмяха неспокойно и започнаха да спорят вяло кой трябва да влезе и кой да стои на пост. Понеже беше мъжът в операцията, Руди смяташе, че на него се пада ролята на агресор, но от друга страна Лизел очевидно познаваше къщата много по-добре отвътре и знаеше какво има от другата страна на прозореца.

— Аз трябва да бъда — рече тя.

Лизел затвори очи. Здраво.

Застави се да си спомни как изглеждат кметът и съпругата му. Видя как нарастваше приятелство й с Илза Херман и се погрижи да го ритне през глезените и да го остави встрани от пътя. Това свърши работа. Тя ги ненавиждаше.

 

 

Огледаха улицата и прекосиха безшумно двора.

Сега стояха свити под отрязъка в прозореца на приземния стаж и чуваха звука от дишането си.

— Хайде — каза Руди, — дай ми обувките си. Така ще бъдеш по-тиха. — Без да се оплаква, Лизел развърза протритите си черни връзки и остави обувките си на земята. Сетне се изправи и Руди предпазливо отвори прозореца, толкова колкото да има място да се мине. Звукът, който се чу отгоре, приличаше на ниско прелитащ самолет.

Лизел се покатери на перваза и се вмъкна вътре. Скоро разбра, че събуването на обувките е било чудесна идея, защото приземяването й на дървения под се оказа много по-шумно, отколкото бе очаквала. Болката от съприкосновението й с дъските се надигна и стигна до ръба на чорапите й.

Стаята си беше същата.

В прашния сумрак Лизел прогони чувството на носталгия.

Сетне припълзя напред, давайки време на очите си да свикнат с тъмнината.

— Какво става? — прошепна Руди хрипливо отвън, но тя му даде знак с ръка, който означаваше Halt’s Maul. Тихо!

— Храната — напомни й той. — Намери храна. И цигари, ако можеш.

Но цигарите и храната бяха последните неща, за които си мислеше. Тя беше у дома, в библиотеката на кмета, сред книги от всякакъв род и цвят, със златни и сребърни заглавия. Усещаше миризмата на страниците. Почти долавяше вкуса на думите, които бяха струпани на купчини около нея. Краката й я поведоха към стената вдясно. Знаеше точното място на книгата, която искаше, но когато стигна там, „Свирачът“ го нямаше и в редицата от книги имаше малък луфт.

Отгоре се чуха стъпки.

— Светлината! — прошепна Руди. Думите се промушиха през отворения прозорец. — Изгасна!

Scheisse.

— Слизат долу!

Сетне настъпи един гигантски момент, вечност, в която Лизел взе мигновено решение. Очите й обходиха стаята и тя видя „Свирачът“ да лежи търпеливо върху писалището на кмета.

— Побързай — предупреди я Руди.

Но Лизел спокойно и решително тръгна към бюрото, взе книгата и се прокрадна предпазливо към прозореца. Провря се с главата напред и успя да скочи на крака, усещайки болката отново, този път в глезените си.

— Хайде — умоляваше я Руди. — Тичай, тичай. Schnell!

След като завиха зад ъгъла и стигнаха до реката при улица „Мюнхен“, тя се спря, за да успокои дишането си. Тялото й беше свито по средата, въздухът бе замръзнал в устата й, а сърцето звънтеше в ушите й.

Руди бе в същото състояние. Когато погледна към нея, видя книгата под мишницата й. Опита се да заговори:

— Каква е… — бореше се той с думите — тази книга?

Мракът вече се спускаше не на шега. Все още задъхана, Лизел усещаше как въздухът се размразява в гърлото й.

— Това беше всичко, което намерих.

За неин лош късмет Руди долови уханието на лъжата. Той вдигна глава и й каза онова, в което изобщо не се съмняваше:

— Ти не отиде там да търсиш храна, нали? И се сдоби с онова, което искаше…

Лизел се изправи и й прималя при следващата й мисъл.

Обувките!

Тя погледна краката на Руди, сетне ръцете му и накрая земята наоколо.

— Какво? — попита той. — Какво има?

Saukerl — обвинително просъска момичето. — Къде са ми обувките?

Лицето на Руди пребледня, което разсея всякакво съмнение за тяхното местонахождение.

— Те останаха при къщата — каза тя, — нали?

Руди се огледа отчаяно, молейки се против всякаква логика да ги е взел със себе си. Представи си как ги грабва от земята, пожелавайки си това да е истина, но обувките ги нямаше. Те лежаха безполезно или по-точно изобличително до стената на кметската къща на Гранде Щрасе №8.

Dummkompf! — сгълча се сам Руди и се плесна по ухото. Той погледна засрамено надолу към мрачната гледка, която представляваше Лизел по чорапи. — Идиот! — Не му беше нужно много време, за да реши, че трябва да поправи грешката си. — Почакай тук — каза той и побягна към ъгъла на улицата.

— Гледай да не те хванат — извика Лизел подире му, но той не я чу.

 

 

Минутите натежаха, докато го нямаше.

Вече беше паднал пълен мрак и Лизел беше сигурна, че когато се прибере у дома, я очаква един здрав Watschen.

— Побързай! — шепнеше тя, но Руди така и не се появяваше. Представи си звука на полицейска сирена, която надаваше вой и сетне се проточваше като размотано кълбо.

Все още нищо.

Видя го, едва когато се върна при кръстовището на двете улици, където тя стоеше по влажните си мръсни чорапи. Тържествуващото лице на Руди беше гордо вдигнато, докато подтичваше право към нея. Зъбите му бяха стиснати в крива усмивка, а обувките висяха в ръцете му.

— Едва не ме убиха — рече той, — но успях.

Щом прекосиха реката, Руди подаде обувките на Лизел и тя ги хвърли на земята.

Сетне седна да се обуе и вдигна глава към най-добрия си приятел.

Danke — каза тя. — Благодаря.

Руди се поклони.

— За мен беше удоволствие. — После се опита да постигне малко повече: — Предполагам, че няма да има полза, ако поискам да получа целувка за това?

— За това, че си ми донесъл обувките, които сам забрави?

— Така да бъде. — Руди вдигна примирено ръце и продължи да говори, докато вървяха, а Лизел направи съсредоточено усилие да не му обръща внимание. Чу само последните му думи: — … Вероятно нямаше да искам да те целуна и без това — особено като се има предвид, че дъхът ти може да е като миризмата на обувките ти.

— Отвращаваш ме — съобщи му тя, надявайки се, че той не е видял леката усмивка, която трепна на устните й.

 

 

Докато вървяха по улица „Химел“, Руди успя да докопа книгата. Под светлината на уличната лампа той прочете заглавието и се зачуди за какво се разказва.

Унесена в мисли, Лизел отговори на неизречения му въпрос:

— Става дума за един убиец.

— И това ли е всичко?

— Има също и един полицай, който се опитва да го залови.

Руди и я върна и каза:

— Като стана дума за това, мисля си, че и двамата ще си изпатим доста заради тази книга, като се приберем вкъщи. Особено ти.

— Защо аз?

— Ами нали се сещаш… заради майка ти.

— Какво за нея? — Лизел очевидно изповядваше идеята, че когато си част от едно семейство, можеш да хленчиш, да се оплакваш и да критикуваш другите членове на семейството си, но това право е изключително твое и не трябва да допускаш други хора да го правят. Ако някой все пак се опиташе, редно беше да покажеш своята лоялност. — Какво не и е наред на нея?

Руди даде заден ход:

— Извинявай, Saumensch. Не исках да те обидя.

Дори в тъмнината на нощта Лизел виждаше, че Руди расте. Лицето му се издължаваше. Русият му перчем съвсем леко потъмняваше и чертите му като че ли се променяха. Но имаше едно нещо, което никога нямаше да се промени. Човек не можеше да му е ядосан за дълго.

— Ще имате ли нещо хубаво за вечеря днес? — попита той.

— Съмнявам се.

— Аз също. Жалко, че не можем да ядем книги. Артур Берг беше казал нещо такова веднъж. Помниш ли?

Те се припомниха добрите стари дни, докато вървяха надолу по улицата, а междувременно Лизел поглеждаше крадешком към „Свирачът“, към сивата му корица и щампосаното черно заглавие.

 

 

Преди да се приберат по домовете си, Руди се спря за момент и каза:

— Довиждане, Saumensch. — И сетне се засмя. — Довиждане, крадецо на книги. Това беше първият път, когато Лизел бе дамгосана с тази титла и тя не можа да скрие факта, че й харесва. Както знаем и вие, и аз, тя бе крала книги и преди, но в късния октомври на 1941 г. статутът й бе потвърден. През тази нощ Лизел Мемингер официално стана крадецът на книги.