Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (46)

Неудачниците

Първоначално Лизел и Руди бяха на мнение, че краденето в по-големи групи е по-безопасно. Анди Шмайкел ги покани на среща край реката. Наред с другите неща, дневния ред предвиждаше и разработването на план за крадене на плодове.

— Ти ли си новият водач сега? — попита Руди, но Анди с огромно съжаление поклати глава. На него очевидно много му се искаше да притежава нужните за това качества.

— Не. — Студеният му глас беше необикновено топъл. И неуверен. — Друг ще бъде.

* * * НОВИЯТ АРТУР БЕРГ * * *

Той имаше ветровита коса и облачни очи

и беше от онзи тип закононарушители,

които нямат друга причина да крадат,

освен че това им носи удоволствие.

Името му беше Виктор Шемел.

За разлика от повечето хора, които бяха ангажирани с различните изкуства на кражбата, Виктор Шемел имаше всичко. Той живееше в най-добрата част на Молкинг, високо в една вила, която беше дезинфектирана след прогонването на евреите. Имаше и пари. Онова, което искаше обаче, беше нещо повече.

— Не е престъпление да искаш нещо повече — философстваше той, лежейки на тревата сред група момчета. — Да искаме повече е наше основно право като германци. Какво казва фюрерът? — И сетне даде отговор на собствения си риторичен въпрос. — Ние трябва да вземем онова, което си е наше по право.

Всъщност Виктор Шемел беше типичен самохвалко, който умееше да лъже безспир. За лош късмет, когато усетеше, че ще бъде хванат натясно, той умееше да впрегне своята харизма и на челото му сякаш пишеше „следвай ме“.

Когато Лизел и Руди се приближиха към групата край реката, тя го чу да задава друг въпрос:

— Е, къде са тези двама особняци, които ми хвалехте. Вече е четири и десет.

— Не и по моя часовник — каза Руди.

Виктор Шемел се подпря на лакът.

— Ти не носиш часовник.

— Щях ли да бъда тук, ако бях достатъчно богат, че да нося часовник?

Новият водач се надигна и се усмихна, показвайки хубавите си бели зъби. Сетне погледна нехайно към момичето.

— Коя е малката уличница?

Лизел, която беше свикнала на всякакви обиди, просто се взираше в мъглявата повърхност на очите му.

— Миналата година — започна да изброява тя, — аз откраднах най-малко триста ябълки и няколко дузини картофи. Нямам проблем с оградите от бодлива тел и мога да се меря с всеки тук.

— Сериозно?

— Да. — Тя нито трепна, нито отстъпи назад. — Искам само малка част от всичко, което взимаме за мен и приятеля ми. Било то дузина ябълки или нещо друго.

— Е, мисля, че това може да се уреди. — Виктор запали цигара и я вдигна към устата си. Той направи съсредоточено усилие да насочи следващия облак дим към лицето на Лизел.

Тя не се закашля.

 

 

Това беше същата група от миналата година, само водачът беше друг. Лизел се питаше защо нито едно от момчетата не бе поело лидерството, но обхождайки лицата им едно след друго, разбра, че нито едно от тях не притежаваше онова, което беше нужно. Те нямаха никакви скрупули относно краденето, но имаха нужда от някой, който да им казва какво да правят. Те обичаха да им се казва, а на Виктор Шемел му харесваше да бъде онзи, който казва. Това беше един удобен микрокосмос.

За момент на Лизел й се прииска Артур Берг да се появи отново. А дали и той нямаше да попадне под водачеството на Шемел? Но това беше без значение. Лизел знаеше само, че Артур Берг нямаше тиранични наклонности, а новият им водач имаше стотици. Миналата година тя беше уверена, че ако се заклещи на някое дърво, Артур щеше да се върне за нея, дори и да твърдеше обратното. Тази година, ако се случеше нещо подобно, Виктор Шемел дори нямаше да си направи труда да погледне назад.

Той стоеше и се взираше в дългурестото момче и недохраненото на вид момиче.

— Значи вие искате да крадете с мен?

Какво имаха да губят? Те кимнаха.

Той пристъпи напред и сграбчи косата на Руди.

— Искам да го чуя.

— Определено — каза Руди, след което ръката, която държеше бретона му, го отблъсна назад.

— А ти?

— Разбира се — побърза да каже Лизел, за да избегне същото отношение.

Виктор се усмихна. Той смачка фаса си, въздъхна дълбоко и се почеса по гърдите.

— И така, господа, и ти моя малка курво, май е време за пазар.

Докато групата се изнизваше един по един, Лизел и Руди се озоваха най-отзад, както обикновено.

— Харесваш ли го? — прошепна Руди.

— А ти?

Руди се замисли за кратко.

— Мисля, че е гадно копеле.

— Аз също.

Момчетата от бандата се поотдалечиха от тях.

— Хайде — рече Руди, — изостанахме.

 

 

Първото стопанство беше няколко километра по-нататък. Там ги очакваше голяма изненада. Дърветата, за които предполагаха, че ще бъдат натежели от плод, се оказаха хилави и наранени на вид, а по клоните висяха само по няколко ябълки. В следващата овощна градина положението беше същото. Може би сезонът беше лош или не бяха избрали подходящото време. В края на следобеда, когато плячката беше разпределена, Лизел и Руди получиха една миниатюрна ябълка за двамата. Заграбеното действително беше невероятно малко, но от друга страна Виктор Шемел управляваше бандата си с по-здрава ръка, отколкото можеше да се предполага.

— Какво значи това? — попита Руди, държейки ябълката на дланта си.

Виктор дори не се обърна.

— А на теб на какво ти прилича? — Думите бяха подхвърлени през рамото му.

— На червива ябълка?

— Ето. — Една полуизядена огризка беше запокитената към тях, приземявайки се откъм нахапаната страна в прахта. — Можеш да вземеш и тази.

Руди кипна:

— По дяволите! Не сме вървели десет километра, за да получим една въшлива ябълка, нали, Лизел?

Лизел не отговори.

Тя нямаше достатъчно време, защото Виктор Шемел скочи върху Руди, преди да успее да произнесе и дума. Коленете му притискаха ръцете на Руди, а ръцете му бяха около гърлото му. Разпилените по земята ябълки бяха събрани не от друг, а от самия Анди Шмайкел, по нареждане на Виктор.

— Нараняваш го! — каза Лизел.

— Така ли? — Виктор отново се усмихваше. Тя мразеше тази усмивка.

— Нищо ми няма. — Думите на Руди бяха изстреляни наведнъж, а лицето му беше пламнало от напрежение. От носа му потече кръв. След един продължителен интервал на засилващо се напрежение, Виктор пусна Руди, изправи се и отстъпи безгрижно няколко крачки назад.

— Ставай, момче — каза той и Руди благоразумно се подчини на подканата.

Виктор се приближи нехайно и впи поглед в него. Сетне го тупна леко по ръката и прошепна:

— Ако не искаш тази кръв да се превърне във фонтан, бих те посъветвал да се омиташ оттук. — Той погледна към Лизел. — И вземи малката уличница със себе си.

Никой не помръдна.

— Е, какво чакаш?

Лизел хвана Руди за ръката и те си тръгнаха, но не и преди Руди да се извърне и да изплюе смесица от кръв и слюнка в краката на Виктор Шемел. Това предизвика една последна забележка:

* * * МАЛКА ЗАПЛАХА ОТ * * *

ВИКТОР ШЕМЕЛ КЪМ РУДИ ЩАЙНЕР

„Ще си платиш за това някой ден, приятелю.“

Каквото и да кажем за Виктор Шемел, не можеше да му се отрече, че умееше да чака, и че имаше добра памет. Необходими бяха около пет месеца, за да превърне заканата си във факт.