Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (41)

Страници от мазето

В продължение на седмица Лизел не беше допускана в мазето. Мама и татко имаха грижата да занесат храната на Макс.

— He, Saumensch — казваше мама всеки път, когато Лизел предложеше услугите си. Винаги имаше някаква причина. — Защо не направиш нещо полезно тук за разнообразие, като например да довършиш гладенето? Да не си мислиш, че разнасянето на дрехи е нещо толкова специално? Опитай да гладиш вместо това!

Човек може да върши задкулисно всякакви хубави неща, когато има лоша репутация. Това винаги работи.

През тази седмица Макс отряза колекция от страници от Mein Kampf и ги боядиса в бяло. Сетне ги окачи на връв от единия до другия край на мазето и ги хвана с щипки. Когато изсъхнаха, започна трудната част. Той беше относително добре образован, но определено не беше нито писател, нито художник. Въпреки това формулира внимателно думите в главата си, докато можеше да ги повтори без грешка. Едва тогава започна да пише историята си върху хартията, която се беше издула и изкривила под съхнещата боя. За целта използваше една малка черна четка.

Надвесеният човек

Беше изчислил, че ще му трябват тринайсет листа и затова боядиса четирийсет, предполагайки, че на всяка успешно завършена страница ще хвърля две сгрешени. Направи няколко пробни варианта върху страниците на „Молкинг Експрес“, за да подобри несръчните си художествени умения, докато сметна, че са станали приемливи. Докато работеше, чуваше прошепнатите думи на момичето. „Косата му — беше казала тя, — е като перушина.“

Когато приключи, продупчи страниците с нож и ги върза с връв. Резултатът беше брошура от тринайсет страници, която изглеждаше така.

Към края на февруари, когато Лизел се събуди в ранните часове на една утрин, в стаята й се промъкна фигура. Както обикновено, Макс се движеше беззвучно като сянка.

Взирайки се в мрака, Лизел видя само, че към нея идва силует на мъж.

— Здравей?

Никакъв отговор.

Не се чуваше нищо освен почти безшумните му стъпки, сетне той се приближи до леглото и сложи страниците на пода до чорапите й. Страниците изпукаха. Едва-едва. Единия им край се беше подвил и гледаше надолу към пода.

— Здравей?

Този път имаше отговор.

Лизел не можеше да каже точно откъде идват думите. Важното беше, че стигнаха до нея. Пропътуваха разстоянието между тях и коленичиха до леглото.

— Закъснял подарък за рождения ти ден. Разгледай го на сутринта. Лека нощ.

Известно време тя се луташе между съня и будното състояние и не беше сигурна дали е сънувала идването на Макс. На сутринта, когато се събуди и се обърна на другата страна, видя страниците на пода. Протегна се и ги взе, заслушана как хартията ромоли в ръцете й в ранната утрин.

През целия си живот съм се страхувал от мъже, които стоят над мен.

Когато ги завъртя, страниците запращяха, обгръщайки историята в нещо подобно на радиошум.

Три дни, както ми казаха… И какво намерих, когато се събудих?

Това бяха изтрити страници от Mein Kampf задавени и задушени под пласта боя.

Това ме накара да разбера, че най-добрият мъж, който някога е стоял над мен…

Лизел прочете и разгледа подаръка на Макс Ванденбург три пъти, като всеки път се вглеждаше в някоя нова дума или елемент от рисунката. След третия прочит тя стана колкото може по-тихо от леглото и тръгна към стаята на мама и татко. Определеното до огъня място беше празно.

След като се замисли, тя реши, че е уместно и дори много подходящо да благодари на Макс там, където страниците бяха изработени.

Тръгна по стълбите към мазето. Видя една въображаема фотография в рамка да се просмуква в стената — премълчана с усмивка тайна.

Въпреки, че разстоянието беше само няколко метра, тя вървя дълго към изграденото от топове платно и кутии скривалище на Макс Ванденбург. Дръпна платната, които бяха най-близко до стената и надзърна през малката пролука.

Най-напред видя рамото и сетне бавно, мъчително, сантиметър по сантиметър, протегна ръка през процепа, докато го докосна. Дрехите му бяха хладни. Той не се събуди.

Тя чувстваше дишането му и долавяше лекото движение на рамото му нагоре и надолу. Известно време го наблюдаваше. Сетне седна и облегна гръб о стената.

Сънливият въздух сякаш я последва.

Надрасканите упражнителни думи стояха величествено върху стената до стълбите — нащърбени, детински и прелестни. И гледаха как скритият евреин и момичето спяха, ръка върху рамо.

Те дишаха.

Германски и еврейски бели дробове.

До стената лежеше книгата „Надвесеният човек“, вкочанена и удовлетворена, като красиво желание в краката на Лизел Мемингер.