Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (37)

Гневът на Роза

Лизел се беше унесла в сън, когато гласът на Роза, който не можеше да бъде сбъркан с ничий друг, влезе в кухнята и я разбуди.

— Was ist los?

Представи си тирадата, която гневът на Роза щеше да породи и любопитството надделя в нея. Чу се недвусмисленият звук от нечие движение и преместване на стол.

След десет минути на мъчителна самодисциплина накрая Лизел все пак тръгна надолу по коридора и онова, което видя, наистина я смая, защото Роза Хуберман беше до рамото на Макс Ванденбург и го гледаше как преглъща нейната скандална грахова супа. Ма масата стоеше свещник, чиито пламък не помръдваше.

Мама беше сериозна.

Пълната й фигура излъчваше безпокойство.

По някаква причина на лицето й беше изписано тържество и това не беше тържеството на някой, който е спасил човешко същество от преследване. Изражението й по-скоро казваше: „Ето виждате ли, човекът поне не се оплаква.“ Тя отмести поглед от супата към евреина и сетне пак към супата.

Когато заговори отново, Роза се поинтересува единствено дали иска да му сипе още.

Макс отказа и предпочете вместо това да се втурне към мивката и да повърне. Гърбът му се разтърсваше конвулсивно, а ръцете му бяха разперени. Пръстите му се бяха впили в метала.

— Мили боже — промърмори Роза. — Още един!

Макс се извърна и се извини. Думите му бяха несигурни, кратки и сподавени от киселината.

— Извинявайте. Мисля, че ядох прекалено много. Стомахът ми… нали разбирате… Толкова отдавна не съм ял такава храна…

— Дръпни се — нареди Роза. И започна да чисти.

Когато се обърна, тя видя младият мъж, потънал в мрачно мълчание. Ханс седеше срещу него, сложил ръце със свити пръсти върху дъските на масата.

От коридора Лизел видя издълженото лице на непознатия и зад нето лицето на мама, върху което тревогата бе изписала своите хаотични знаци.

Тя се вгледа във вторите си родители.

Кои бяха тези хора?