Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (3)

Край железопътната линия

Най-напред има нещо бяло. От онези заслепяващите неща.

Някои от вас може би си мислят, че бялото всъщност не е цвят и всякакви други такива досадни глупости. Е добре, аз пък съм тук, за да ви кажа, че грешите. Бялото несъмнено е цвят и ми се струва, че вие не бихте искали да спорите с мен.

* * * УСПОКОЯВАЩО СЪОБЩЕНИЕ * * *

Моля ви, бъдете спокойни, въпреки горната заплаха.

Аз само фуча — не съм склонна към насилие.

Не съм злонамерена.

Аз съм резултат.

Да, то беше бяло. И създаваше чувството, че цялото земно кълбо е облечено в сняг. Сякаш земята го беше навлякла на себе си, както вие навличате пуловера си. Край железопътната линия стъпките бяха дълбоки до пищялите. Дърветата бяха наметнали ледени одеяла.

Както можете да предположите, някой беше умрял.

* * *

Те не можеха просто да го оставят на земята. Засега това не беше толкова голям проблем, но скоро линията щеше да бъде разчистена и влакът трябваше да продължи.

Имаше двама шафнери.

Имаше една майка и дъщеря й.

И един труп.

Майката, дъщерята и трупът упорито мълчаха.

— И какво друго искаш да направя?

Единият шафнер беше висок, а другият нисък. Високият винаги заговаряше пръв, макар да не беше по-старши. Той погледна по-ниския закръглен мъж. Онзи с мазното червендалесто лице.

— Е — отвърна червендалестият, — не можем просто да ги оставим така, нали?

Високият беше започнал да губи търпение.

— И защо не?

Ниският беше на крачка от това да избухне. Той погледна към брадичката на високия и извика:

— Spinnst du?! Да не си малоумен?! — Възмущението видимо растеше върху бузите му с всеки следващ миг. Мъжът сякаш щеше да изскочи от кожата си. — Хайде — рече той, повличайки крака през снега. — Ако трябва, ще носим и тримата на гръб. На следващата гара ще съобщим за случилото се.

Що се отнася до мен, аз вече бях допуснала една изключително елементарна грешка. Не мога да ви опиша колко бях разочарована от себе си. В началото направих всичко както трябва.

Изучавах заслепяващото снежнобяло небе на прозореца на пътуващия влак. Може да се каже, че го поглъщах с очи, но въпреки това се разколебах. Огънах се — и проявих интерес. Към момичето. Любопитството ми надделя и си позволих да остана толкова дълго, колкото ми позволяваше графикът. Наблюдавайки какво се случва.

Двайсет и три минути по-късно, когато влакът спря, аз слязох с тях.

Една малка душа беше в ръцете ми.

Стоях леко вдясно.

Енергичното железничарско дуо се върна при майката, момичето и малкия труп на момче. Добре си спомням, че дъхът ми се чуваше ясно през онзи ден. Изненадах се, че шафнерите не ме забелязаха, когато минах покрай тях. Светът вече се огъваше под тежестта на целия този сняг.

На десетина метра вляво от мен стоеше бледото премръзнало момиче с празен стомах.

Зъбите му тракаха.

Студените му ръце бяха свити пред гърдите му.

Върху лицето на крадеца на книги имаше замръзнали сълзи.