Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (28)

Атрибутите на лятото

Ето това е.

Вече разбирате точно какво се задаваше към улица „Химел“ в края на 1940 г.

Аз знам.

Вие знаете.

Лизел Мемингер обаче не можеше да бъде сложена в тази категория.

За крадеца на книги лятото на тази година беше просто. То се състоеше от четири главни елемента или атрибути. Понякога тя се питаше кой от тях е най-важен.

* * * И НОМИНИРАНИТЕ СА… * * *

Напредването със „Свити рамене“ всяка вечер.

Четене на пода на библиотеката на кмета.

Футбол на улица „Химел“.

Възползване от различни възможности за кражба.

По нейно мнение „Свити рамене“ беше чудесна книга. Всяка нощ, след като се съвземеше от поредния кошмар, на нея й ставаше приятно, че е будна, и че може да си почете. „Няколко страници?“ — питаше татко и Лизел кимваше. Понякога завършваха главата следващия следобед, долу в мазето.

Проблемът на властите с книгата беше очевиден. Главният герой беше евреин и при това представен в положителна светлина. Непростимо. Този евреин беше богат човек, на когото беше омръзнало да оставя живота да минава покрай него — нещо, което той наричаше „свиване на рамене“ по отношение на всички проблеми и удоволствия, които са отредени на човек по време на земния му път.

През ранното лято в Молкинг, докато Лизел и татко напредваха с книгата, този човек пътуваше към Амстердам по работа през една зъзнещо студена зима. Момичето се влюби в този образ — зъзнещо студена зима. „Всъщност зимата с точно такава, когато стане студено“, каза тя на Ханс Хуберман. Те седяха заедно на леглото, татко полузаспал, а Лизел будна и трескава.

Понякога тя гледаше татко, докато спи, знаейки за него едновременно и повече, и по-малко, отколкото всеки от тях подозираше. Понякога Лизел чуваше как той обсъжда с мама тежкото им финансово положение или пък двамата говорят унило, че Ханс трябва да отиде и да се види със сина си. Впоследствие се беше оказало, че младежът е напуснал квартирата си и най-вероятно вече е на път към фронта. — Schlaf gut, татко — казваше момичето в такива случаи. — Приятни сънища. — Сетне слизаше от леглото, промушвайки се покрай него, за да угаси лампата.

 

 

Следващият атрибут, както споменах, беше библиотеката на кмета.

За да дадем пример за ситуацията, ще се спрем на един хладен ден в края на юни. Руди, меко казано, беше бесен.

 

 

За коя се мислеше тази Лизел Мемингер, та да му казва, че днес трябвало да разнесе прането сама? Не беше ли той достатъчно добър, че да ходи по улиците с нея?

— Престани да се оплакваш, Saukerl — смъмри го тя. — Просто не се чувствам добре. Освен това ще изтървеш мача.

Руди погледна през рамо.

— Е добре, щом така поставяш нещата. — На устните на момчето се изписа дяволита усмивка. — Можеш да си завреш твоето пране отзад. — И с тези думи той хукна, без да губи повече време, за да се присъедини към отбора си.

Когато Лизел стигна края на улица „Химел“, тя погледна назад точно навреме, за да го види как стои пред по-близката от двете импровизирани врати. Той й махаше.

— Saukerl — каза момичето и вдигна ръка, знаейки съвършено добре, че в същия момент той я е нарекъл Saumensch. Мисля, че тези отношения бяха толкова близки до любовта, колкото беше по силите на две единайсетгодишни деца.

Тя се затича към Гранде Щрасе и къщата на кмета.

 

 

Разбира се, имаше пот и задъхано дишане.

Но това беше пътят към книгите.

Съпругата на кмета, която за четвърти път бе пуснала момичето вътре, седеше на писалището и просто наблюдаваше книгите. При второто посещение, тя бе позволила на Лизел да вземе една от книгите и да я прегледа. След това дойде още една и още една, докато момичето се натовари с половин дузина книги, някои от тях стиснати под мишница, а останалите в растящата купчина в другата й ръка.

Сега, докато Лизел стоеше в хладната стая, стомахът й шумно се оплака, но никаква реакция не последва от нямата осакатена жена. Тя отново беше по хавлия и макар на няколко пъти да бе погледнала момичето, нито веднъж не задържа погледа си задълго. Обикновено обръщаше повече внимание на нещо до него, нещо липсващо. Прозорецът беше широко отворен, правоъгълна хладна уста, от която от време на време идваха поривисти дихания.

Лизел седна на пода. Книгите бяха разпилени около нея.

След четирийсет минути си тръгна. Всяка книга беше върната на мястото й.

— Довиждане, фрау Херман. — Думите винаги идваха като шок. — Благодаря ви.

Сетне жената й плащаше и тя си тръгваше. Задължен да дава обяснение за всяко свое закъснение, крадецът на книги хукваше към вкъщи.

 

 

Истинското лято дойде, стаята с книги стана по-топла и с всяка следваща доставка на пране, подът беше все по-малко болезнен. Лизел сядаше с малка купчина книги до себе си и прочиташе по няколко параграфа от всяка, опитвайки се да запомни думите, които не знаеше, за да попита татко за тях, когато се прибере у дома. След време, като голяма, когато писа за тези книги, Лизел вече не помнеше заглавията им. На нито една. Може би ако ги беше откраднала, щеше да бъде по-добре подготвена.

Помнеше обаче, че на вътрешната корица на една от книгите с картинки имаше име, изписано с тромав почерк:

* * * ИМЕТО НА МОМЧЕ * * *

Йохан Херман

Лизел прехапа устни, но не можа да издържи дълго на изкушението. Без да става от пода, тя се извърна, вдигна глава към облечената в хавлия жена и направи своето запитване:

— Йохан Херман — каза момичето. — Кой е той?

Жената погледна встрани от нея, някъде до коленете й.

Лизел бързо съжали за постъпката си.

— Извинете. Не трябваше да задавам такива въпроси… — Тя остави изречението да умре от собствената си смърт.

Лицето на жената не се промени, но все пак тя съумя някак да отговори.

— Той не е нищо сега в този свят — обясни фрау Херман. — Той беше мой…

* * * АРХИВИТЕ НА ПАМЕТТА * * *

О, да, определено си го спомням.

Небето беше мрачно и дълбоко като живак.

Имаше един млад мъж, заплетен в бодлива тел,

като гигантска корона от тръни.

Аз го освободих от нея и го отнесох.

Високо горе над земята ние пяхме заедно.

Това беше просто един друг ден на 1918 г.

— Освен всичко друго — рече жената, — той замръзна до смърт. — За кратко тя закърши ръце и след това го повтори: — Той замръзна до смърт, сигурна съм в това.

 

 

Съпругата на кмета беше просто член на една световна бригада. Сигурна съм, че сте виждали такива като нея. Във вашите истории, стихотворения и филмите, които обичате да гледате. Те са навсякъде, тогава защо не и тук? Защо не и в една красива къща на хълм в малък германски град? Това е толкова добро място за страдание, колкото и всяко друго.

Всъщност Илза Херман бе решила да направи от страданието свой триумф. Когато то отказа да си отиде, тя отстъпи и се остави в негово владение. Прегърна го.

Тя можеше да се застреля, да си издере лицето или пък да се впусне в други методи на самонараняване, но вместо това избра онова, което й се струваше най-слабата форма — да понася неудобствата на времето. Доколкото Лизел знаеше, Илза Херман се молеше за студени и дъждовни летни дни. И през по-голямата част от времето молитвите й се сбъдваха.

Когато Лизел си тръгна този ден, тя каза нещо с огромно неудобство. Две гигантски думи бяха изтръгнати мъчително, подхвърлени през рамо и пуснати като нескопосан чифт в краката на Илза Херман. Те паднаха странично, когато момичето се извърна и ги изрече, защото вече не издържаше тежестта им. Сетне останаха да стоят заедно на пода — големи, гръмки и тромави.

* * * ДВЕ ГИГАНТСКИ ДУМИ * * *

Много съжалявам.

И отново съпругата на кмета гледаше встрани от нея. Лице като празна страница.

— За какво? — каза тя този път.

Лизел вече беше извън стаята, близо до входната врата. Когато чу тези думи, тя се спря, но реши да не се връща, предпочитайки да продължи безшумно пътя си към изхода и сетне надолу по стъпалата. Тя погледна към Молкинг, преди да изчезне в него и след това за дълго се изпълни със съжаление към съпругата на кмета.

Понякога Лизел се питаше дали просто не трябва да остави на спокойствие тази жена, но Илза Херман беше твърде интересна, а притегателната сила на книгите твърде голяма. Някога думите бяха направили Лизел безполезна, но сега, докато седеше на пода; а съпругата на кмета на писалището на съпруга си, тя усещаше едно вътрешно чувство за могъщество. Това се случваше всеки път, когато дешифрираше някоя нова дума или уловеше смисъла на цяло изречение.

Тя беше момиче.

В нацистка Германия.

Колко подходящо място да откриеш силата на думите.

И колко ужасно (но при все това въодушевяващо!) щеше да бъде чувството много месеци по-късно, когато щеше да отприщи силата на това ново откритие в мига, в който съпругата на кмета я предаде. Колко бързо съжалението щеше да я напусне и колко бързо щеше да се превърне в нещо съвършено друго.

Сега обаче, в лятото на 1940 г., тя не можеше да види какво й е подготвило бъдещето и при това в няколко различни посоки. Пред себе си имаше само една тъжна жена и стая, пълна с книги, която й беше приятно да посещава. Това беше всичко. Това беше част втора от нейното съществуване през това лято.

Част трета, слава богу, беше малко по-безгрижна — ритане на футбол на улица „Химел“.

 

 

Позволете ми да ви нарисувам една картина:

Стържещи подметки по асфалта.

Задъхано момчешко дишане.

Викове: „Тук! Насам! Scheisse!^[1]“

Тежкото подскачане на топката по пътя.

* * *

Всички бяха на улица „Химел“, а с напредването на лятото се чуваха и все по-настоятелни извинения.

Извиненията бяха на Лизел Мемингер.

И бяха отправени към Томи Мюлер.

Някъде към началото на юли тя най-накрая успя да го убеди, че няма да го убие. След пердаха, който беше отнесъл миналия ноември, Томи все още се боеше да бъде около нея. И по време на мачовете на улица „Химел“ неизменно стоеше надалече.

— Никога не знаеш кога може да й прищрака нещо — довери той веднъж на Руди, наполовина говорейки, наполовина треперейки.

В защита на Лизел трябва да кажем, че тя не спря да се опитва да го успокои.

Чувстваше се огорчена, че бе съумяла да се помири с Лудвиг Шмайкел, но не и с простодушния Томи Мюлер. Той все още се свиваше плахо, когато я зърнеше.

— Откъде можех да разбера, че си ми се усмихвал онзи ден? — питаше го тя отново и отново.

Докато пазеше на вратата, Лизел дори на няколко пъти го насърчи да мине да играе напред, но този негов ход срещна сериозен отпор от съотборниците му.

— Връщай се назад! — заповяда му най-накрая едно момче на име Харалд Моленхауер. — Ти си абсолютно безполезен! — Това се случи, след като Томи го спъна в момента, когато щеше да отбележи гол. Харалд дори щеше да си присъди дузпа, ако Томи не беше от неговия отбор.

Лизел понякога излизаше напред и по някаква причина винаги се противопоставяше на Руди. Те се счепкваха, спъваха се един друг и се наричаха с обидни имена. В такива случаи Руди коментираше:

— Ти изобщо не разбираш от футбол, глупав Saumensch Arschgrobbler. Абсолютно безнадежден случай си. На него изглежда му беше приятно да нарича Лизел „задникодраскач“. Това беше една от радостите на детството.

 

 

Друга радост на детството, разбира се, бяха кражбите. Част четвърта, лятото на 1940 г.

Наистина много неща бяха сближили Руди и Лизел, но онова, което циментира приятелството им, беше краденето. Следващата кражба беше провокирана от една открила се възможност, а колосалната движеща сила зад нея беше гладът на Руди. Момчето непрекъснато мислеше за ядене.

Не стига, че имаше купонна система, но и бизнесът на баща му не върнеше добре напоследък (заплахата от еврейската конкуренция вече я нямаше, но заедно с нея си бяха отишли и еврейските клиенти). Щайнерови едва свързваха двата края. Като много други хора от района на улица „Химел“, те живееха в оскъдица. Лизел беше готова да му носи ядене от нейния дом, но и там храната не беше в изобилие. Мама обикновено готвеше грахова супа в неделя вечерта, но не я сервираше само един или два пъти. Тя правеше достатъчно грахова супа, за да стигне до следващата събота. След това в неделя отново готвеше грахова супа. Така всекидневното им меню се свеждаше до грахова супа, хляб и понякога малка порция картофи или месо. Ядеш колкото ти е сипано, не искаш допълнително и не се оплакваш.

В началото правеха разни неща, за да забравят за глада.

Руди не беше гладен, когато играеха футбол на улицата. Или когато взимаха велосипедите на брат му и сестра му и посещаваха ателието на Алекс Щайнер, или пък отиваха при татко, ако този ден беше на работа. В такива случаи Ханс Хуберман обикновено сядаше с тях и им разказваше шеги под гаснещата следобедна светлина.

Друго развлечение през горещите дни беше да се учат да плуват в река Ампер. Водата все още беше малко студена, но това не ги спираше.

— Хайде — придумваше я Руди. — Насам. Тук не е толкова дълбоко.

Докато пристъпваше напред, Лизел не видя огромната дупка под водата и потъна право към дъното. Бясното ритане с крака в стил „кучешката“ спаси живота й, въпреки че едва не се задуши от многото погълната вода.

— Ти си Saukerl — обвини го тя, строполявайки се на речния бряг.

Руди се погрижи да бъде далече от нея. Беше видял какво направи тя на Лудвиг Шмайкел.

— Е, сега вече можеш да плуваш, нали?

Което не я ободри особено. Тя се отдалечи с коса, залепнала за бузата, а от носа й беше потекъл сопол.

— Това означава ли, че няма да получа целувка за това, че те научих да плуваш? — извика той след нея.

— Saukerl!

Ама че нахалник!

* * *

Беше неизбежно.

Угнетителната грахова супа и глада на Руди най-накрая ги тласнаха към кражбата. Тези фактори освен това вдъхновиха дружбата им с една група от по-големи деца, които крадяха от фермерите. Крадци на плодове. След един пореден футболен мач и Лизел, и Руди научиха ползата от това да си държиш очите отворени. Седейки на стълбите пред дома на Руди, те забелязаха едно по-голямо момче — Фриц Хамер — да яде ябълка. Беше от сорта „Клар“ — от тези дето зреят през юли и август — и изглеждаше великолепно в ръката му. Още три-четири като нея видимо бяха издули джобовете му.

Те се приближиха нехайно към него.

— Откъде ги взе? — попита Руди.

Момчето само се ухили в началото.

— Шт — каза то и спря да яде. Сетне извади една ябълка от джоба си и я подхвърли. — Само я виж — предупреди той. — Не я яж.

Следващият път, когато видяха същото момче да носи същото яке, въпреки лятната жега, те го проследиха. То ги отведе нагоре по течението на река Ампер. Бяха близо до мястото, където Лизел беше идвала с татко, докато се учеше да чете.

Група от пет момчета, някои длъгнести, други ниски и мършави, стояха и чакаха.

 

 

По онова време в Молкинг имаше няколко такива групи, чиято численост обикновено възлизаше на пет-шест души. Водачът на въпросната шайка беше симпатичен петнайсетгодишен престъпник на име Артур Берг. Той се огледа и видя двете единайсетгодишни деца, които се присламчваха към тях.

— Und? — попита той. — И?

— Умирам от глад — отвърна Руди.

— И освен това е много бърз — каза Лизел.

Берг я погледна.

— Не помня да съм искал мнението ти. — Той беше висок момчурляк с дълга шия и равномерно разпределени групи от пъпки по лицето. — Но те харесвам. — Артур Берг беше дружелюбен по един безочлив хъшлашки начин. — Това не е ли тази, която натупа брат ти, Андерл? — На Лизел несъмнено й се носеше славата. Новината за един добър пердах бързо се разчува.

Друго момче — едно от ниските и мършавите — с руса рошава коса и бледа кожа, погледна към нея.

— Мисля, че да.

— Да, тя е — потвърди Руди.

Анди Шмайкел се приближи, огледа я от глава до пети със замислено лице и накрая се усмихна широко.

— Браво, хлапе. — Той дори я тупна по гърба, като уцели лопатката й. — Щяха да ме спукат от бой, ако го бях направил аз.

Артур се приближи към Руди.

— А ти беше онзи Джеси Оуенс, нали?

Руди кимна.

— Очевидно си идиот — отбеляза Артур, — но си от нашия тип идиоти. — Хайде, да вървим.

Те бяха в бандата.

 

 

Когато стигнаха фермата, Лизел и Руди получиха чувал. Артур Берг стисна собствената си торба от зебло. Той прокара ръка през меките си кичури коса.

— Някой от вас крал ли е преди?

— Разбира се — потвърди Руди. — Крадем през цялото време. — Той не беше много убедителен.

Лизел беше по-конкретна:

— Аз откраднах две книги — при което Артур прихна, изсумтявайки три пъти. Пъпките му смениха местата си.

— Човек не може да яде книги, скъпа.

 

 

Сетне те се заеха да изучават ябълковата градина с нейните дълги виещи се редици. Артур Берг даде заповеди:

— Първо — рече той, — гледайте да не ви хванат на оградата. Който бъде хванат на оградата, ще бъде изоставен. Ясно? — Всички кимнаха с глава в знак, че са разбрали. — Второ, единият е на дървото, другият стои долу. Някой трябва да събира. — Артур потри доволно ръце, въодушевен от начинанието. — Трето, ако видите някой да идва, викайте така, че да събудите мъртвите. И всички хукваме. Richtig^[2]?

— Richtig. — Отговорът дойде в хор.

* * * ДВАМА ДЕБЮТИРАЩИ КРАДЦИ НА ЯБЪЛКИ, * * *

ШЕПНЕЙКИ:

— Лизел, сигурна ли си? Все още ли

искаш да участваме в това?

— Виж телената ограда, Руди. Толкова е висока.

— Не, не, виж, хвърли чувала отгоре. Разбра ли? Като тях.

— Добре.

— Хайде тогава!

— Не! — колебание. — Руди, аз…

— Мърдай, Saumensch!

Той я бутна към оградата, метна празния чувал върху телта, прехвърлиха се от другата страна и хукнаха към другите. Руди се качи на най-близкото дърво и започна да хвърля ябълките отгоре. Лизел стоеше долу и ги събираше в чувала. Когато се напълни, възникна друг проблем.

— Как ще прескочим оградата сега?

Отговорът дойде, когато видяха Артур Берг да се катери по оградата, колкото може по-близко до един от коловете й.

— Там телта е по-здрава. — Руди посочи с ръка. Той прехвърли чувала над оградата, помогна на Лизел да се покачи и се приземи до нея от другата страна, сред разпилените по земята ябълки.

До тях, стъпил здраво на дългите си крака, Артур Берг ги наблюдаваше с интерес.

— Не е зле — избоботи гласът му отвисоко. — Никак не е зле.

 

 

Когато се върнаха при реката, скрити сред дърветата, той взе чувала и даде на Лизел и на Руди да си разделят дузина ябълки.

— Добра работа — беше последният му коментар по въпроса.

Същият следобед, преди да се приберат у дома, Лизел и Руди изядоха по шест ябълки за по-малко от половин час. В началото се чудеха дали да не споделят плодовете със семействата си, но това криеше огромна опасност. Не им допадаше мисълта, че ще трябва да обясняват откъде са дошли ябълките. Лизел се колебаеше дали да не каже поне на татко, но не й се искаше той да си помисли, че доведената му дъщеря е маниакален престъпник. Затова продължи да хрупа.

На речния бряг, където се беше научила да плува, всяка от ябълките беше погълната. Несвикнали с такова изобилие, те знаеха, че е много вероятно да им стане лошо. Но въпреки това изядоха всичко.

— Saumensch! — наруга я мама същата вечер. — Защо повръщаш така?

— Може би е от граховата супа — предположи Лизел.

— Точно така — обади се татко. Той беше отново до прозореца. — От нея трябва да е. На мен самият също ми е малко лошо.

— А теб кой те е питал, Saukerl? — Сетне тя бързо се обърна към повръщащия Saumensch. — Е? Какво има? Какво си правила, прасе такова?

Но Лизел не каза нищо.

Тя си мислеше щастливо за ябълките. Ябълките! И сетне повърна още веднъж, за късмет.