Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (6)

5

Лондонското Сити с площ малко повече от една квадратна миля е историческият център на това, което днес е същинският Лондон. През Средновековието то обхваща Лондон, Уестминстър и Саутуарк, защитени от отбранителна стена, построена от римляните през втори век, около която модерната метрополия е разпростряла множеството си ръце като паяк, разширяващ мрежата си. В наши дни Ситито, малко по-разширено, е финансовият център на Лондон. Банка „Агуардиенте“, която беше повече търговска, отколкото за финансови операции на дребно, имаше един-единствен клон на „Чансъри Лейн“, непосредствено на север от „Флийт Стрийт“. От големите й, внушителни прозорци, които гледаха на югозапад, Борн можеше да си представи Темпъл Бар, историческата порта, която преди век е свързвала Ситито — финансовия център, с пътя за Уестминстър — лондонския политически център. Пред Темпъл Бар или Храмовата порта, получила името си от Темпъл Чърч (Храмовата църква), някога седалище на рицарите тамплиери, гледаха строго статуите на един грифон и два дракона. Разбира се, Борн не изглеждаше като Борн, а по-скоро като Ноа Перлис в резултат на няколкото покупки, които беше направил в магазина за театрални гримове в „Ковънт Гардън“.

Сивият камък и черният мрамор във вътрешността на банката също й придаваха строг вид, което подхождаше на институт, чиито клиенти бяха голям брой международни компании с бизнес в Ситито. Сводестият таван, наподобяващ църква, беше толкова висок, че изглеждаше някак замъглен, като небето отвън, което, освободило се от товара си, се бе надвесило подобно на гарваните в лондонския Тауър. Борн премина през леко кънтящия под до гишето за сейф депозити, където седеше един много слаб господин, като че ли изваден от роман на Чарлс Дикенс. Имаше рамене като закачалка, бледо лице и малки очички, които гледаха така, като че ли бяха видели всичко, което животът би могъл да им предложи.

Борн се представи с паспорта на Перлис като доказателство за идентичността си. Дикенсовата карикатура сви устни, докато разглеждаше, поднесъл със слабите си като клечки ръце отворения паспорт към светлината. После рязко го затвори и каза:

— Един момент, ако обичате, сър — и изчезна в тайнствената вътрешност на банката.

В ниското стъкло, което служеше за преграда между него и бледия чиновник, Борн наблюдаваше неясните отражения на хората зад гърба си — клиенти и банков персонал, всички заети със своите работи. Погледът му попадна на едно лице, което беше виждал и преди. Беше го забелязал тази сутрин, докато бе в магазина на „Тейвисток Стрийт“. В това нямаше абсолютно нищо необикновено, дори от всяка гледна точка беше напълно нормално. Само Борн и може би шепа други с подобен опит и умения можеха да забележат съсредоточеността на погледа и начина, по който очите оглеждат с математическа прецизност всяко кътче на просторното фоайе. Продължи да наблюдава как шарят насам-натам по познатия му начин. Мъжът преценяваше възможните пътища до него, разстоянията за бягство към изходите, местата, където имаше хора от охраната на банката, и т.н.

Миг по-късно Дикенсовата карикатура се върна с непроменено изражение, което остана непроницаемо като трезора на банката.

— Оттук, сър — каза той с глас, който прозвуча на Борн като на човек, правещ си гаргара. Отвори една незабележима вратичка в мраморната преграда и Борн мина през нея. Затвори я с едва чуто щракване на заключващия механизъм, след това го поведе между редовете от полирани дървени бюра, зад които стояха взвод мъже и жени в черни, консервативно ушити костюми. Някои говореха по телефоните, други с клиенти, седнали пред бюрата им. Никой не погледна бледия чиновник и Борн, докато минаваха покрай тях.

В края на поредицата от бюра Дикенсовата карикатура натисна звънеца близо до една врата с прозорец от матирано стъкло, през което се виждаше светлина, но нищо повече. След звъненето последва отговор, вратата се отвори и чиновникът отстъпи встрани.

— Право напред и после вляво. Кабинетът в ъгъла. — После с неприятна, лека усмивка каза: — Господин Херера ще изпълни молбата ви. — Той дори говореше като герой на Дикенс.

Борн бързо кимна, тръгна напред и после зави наляво към кабинета в ъгъла, чиято врата беше затворена. Почука, чу „влез“ и влезе.

От другата страна на вратата се озова в просторен, скъпо обзаведен кабинет с изумителна гледка към оживеното Сити. Виждаха се както историческите островърхи кули, така и модерните небостъргачи, изглеждащи странно на техния фон — според Борн едно нелеко съжителство на миналото с бъдещето.

В допълнение към обичайния практичен канцеларски ансамбъл като бюро, столове, шкафове, етажерки и други подобни, вдясно имаше и кът с кожено канапе и тапицирани с кожа кресла, масичка за кафе от стъкло и стомана, лампи и бюфет, подреден като бар.

Когато Борн влезе, Диего Херера, който приличаше още повече на баща си, отколкото на снимките, заобиколи бюрото и с широка усмивка протегна ръка, за да се ръкува с Борн.

— Ноа — рече той с плътен, сърдечен глас, — добре дошъл у дома!

В момента, в който Борн пое ръката му, върхът на автоматичен нож беше опрян в сакото му на мястото, под което се намираше десният му бъбрек.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Диего Херера.

Лицето на Борн остана напълно безизразно.

— Така ли се държи един банкер?

— Зарежи тези приказки.

— Аз съм Ноа Перлис, точно както пише в паспорта ми…

— Как пък не — прекъсна го рязко Диего Херера. — Преди по-малко от седмица Ноа беше убит в Бали от един или няколко неизвестни хора. Ти ли го уби? — Той натисна по-силно острието на ножа в сакото на Борн. — Кажи ми кой си или ще те накълцам като прасе в кланица.

— Чудесно — отвърна Борн, подхвана с една ръка въоръжената ръка на Диего Херера и силно я стисна. Когато усети как банкерът се напрегна, добави: — Само да мръднеш и ще ти пречупя ръката така лошо, че вече никога няма да можеш да я използваш както трябва.

Черните очи на Диего Херера проблеснаха с едва сдържана ярост.

— Ти, боклук такъв!

— Успокойте се, сеньор Херера, аз съм приятел на баща ви.

— Не ти вярвам.

Борн сви рамене.

— Ами обадете му се тогава. Кажете му, че Адам Стоун е в кабинета ви. — Борн не се съмняваше, че бащата на Херера ще си спомни за името, което беше използвал, когато се срещнаха в Севиля преди няколко седмици. Когато Диего Херера не показа с нищо, че е съгласен, смени тактиката. Сега тонът му стана подчертано примирителен.

— Бях приятел на Ноа. Преди известно време той ми предаде няколко инструкции. В случай, че умре, трябваше да отида в неговия апартамент в Белгрейвия, където да намеря в конкретно посочени места копие от паспорта му и ключ за неговата депозитна кутия, която държи тук. Искаше да взема каквото има в нея. Това е всичко, което знам.

Диего Херера не изглеждаше убеден.

— Ако си негов приятел, как така никога не е споменавал нищо за теб?

— Предполагам, че е било, за да ви предпази, сеньор Херера. И вие като мен знаете много добре колко потаен живот водеше Ноа. Всичко беше строго разграничено — приятели, колеги и т.н.

— А какво ще кажете за познати?

— Ноа нямаше познати. — Това Борн беше схванал интуитивно от кратките си, но много напрегнати срещи с Перлис в Мюнхен и Бали. — Знаете го също толкова добре, колкото и аз.

Диего Херера изсумтя. Борн се канеше да добави, че е бил приятел на Холи, но някакво шесто чувство, породено от дългогодишния му опит, го предупреди да не го прави. Вместо това каза:

— Освен това бях добър приятел на Трейси Атъртън.

Това, изглежда, впечатли Диего Херера.

— Така ли?

Борн кимна.

— Бях с нея, когато тя умря.

Банкерът присви очи.

— И къде беше това?

— В централата на „Еър Африка“ — отвърна Борн без миг колебание. — По-точно на авеню „Ел Гамхурия“, номер седемстотин седемдесет и девет.

— Господи. — Най-накрая Диего се отпусна. — Това беше трагедия, изключително голяма трагедия.

Борн пусна ръката му, а Херера затвори ножа. След това даде знак да преминат в нишата с канапето и креслата. Когато Борн седна, той остана прав при бара.

— Макар да е рано, мисля, че можем да пийнем нещо. — Наля по три пръста текила в две старомодни чаши от дебело стъкло, подаде едната на Борн и каза: — Можете ли да ми кажете какво стана накрая?

— Тя трябваше да предаде една картина — каза бавно Борн. — Попадна под кръстосан огън, когато офисите бяха нападнати от руски специални части, преследващи Николай Йевсен.

Диего Херера вдигна рязко глава.

— Търговецът на оръжие ли?

Борн кимна.

— Той използваше компанията „Еър Африка“, за да върти контрабанда.

Банкерът свъси вежди.

— За кого работеше тя?

Борн поднесе чашата към устните си, като наблюдаваше внимателно лицето на Диего, без да го показва.

— За човек на име Леонид Данилович Аркадин. — Отпи още една глътка текила. — Познавате ли го?

Диего Херера се намръщи.

— Защо питате?

— Защото — отвърна бавно Борн — искам да го убия.

 

 

„Той е жив — каза си Леонид Аркадин. — Вячеслав Германович Озеров не е бил обгорен до смърт в коридора на болницата в Бангалор. Дяволите да ме вземат, още е жив.“

Той се взираше в шпионската снимка на един човек, чиято дясна страна на лицето беше ужасно обезобразена. „Обаче здравата съм го наранил — рече си Аркадин и докосна раната на крака си, която зарастваше добре, — това е съвсем сигурно.“

Беше се настанил в един стар манастир, прашен и сух като старовремски философски текст, който се издигаше в покрайнините на Пуерто Пенаско, крайбрежен град в северозападния мексикански щат Сонора. Но в Пуерто Пенаско буквално всичко беше овехтяло. Неприветливият му индустриален пейзаж се компенсираше от широкия, покрит с бял пясък плаж и топлата вода.

За повечето хора Пуерто Пенаско не беше интересен обект за посещения, но това бе само една от причините Аркадин да го избере. Другата беше, че по това време на годината студентите от колежите прииждаха като река през границата от Аризона, за да се възползват от подходящото за сърф море, многоетажните хотели и от факта, че полицията тук не беше толкова строга, стига повече американски долари да сменят притежателите си. С толкова много млади хора наоколо Аркадин се чувстваше донякъде в безопасност, дори ако по някакъв начин Озеров и ударната му група успееха да го открият, както бяха направили в Бангалор, тъй като тук щяха да се открояват като монаси в пролетна ваканция.

Как Озеров беше успял да го открие в Индия, продължаваше да си остава досадна загадка. Да, лаптопът на Густаво Морено беше на сигурно място и той се бе свързал отново с далечния сървър, който съдържаше договорите с неговите клиенти, интересуващи се от покупка на оръжие, но половин дузина от хората му вече бяха мъртви, а по-лошото бе, че в строгата му система за сигурност очевидно имаше пробив. Някой в организацията предаваше информация на Маслов.

Тъкмо се канеше да отиде на плажа, когато мобилният му телефон иззвъня и тъй като в това западнало градче не навсякъде имаше добра връзка, остана на мястото си, загледан как купчините облаци на запад припламват като неонови реклами.

— Аркадин.

Беше Борис Карпов. Почувства известно задоволство.

— Казахте ли на някого къде отивате? — Последвалото напрегнато мълчание му беше достатъчно, за да се сети какъв можеше да бъде отговорът. — Не ми казвайте, там не е имало никой, всичко е било изнесено.

— Кои са те, Аркадин? Кои са къртиците на Маслов в агенцията ми?

Аркадин замълча за момент, оставяйки полковника да почувства остротата на куката.

— Опасявам се, че нещата не са толкова прости, Борис Илич.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябваше да отидете сам и да повярвате на това, което ви казах — рече Аркадин. — Сега нещата във вашата част от сделката станаха много по-сложни.

— Каква сделка? — попита Карпов.

— Вземете следващия международен полет, който успеете да хванете. — Аркадин продължи да наблюдава как залязващото слънце заля облаците с още цветове, докато станаха така наситени, че очите го заболяха. Въпреки това не ги извърна, красотата беше неустоима. — Когато пристигнете в LAX… предполагам, че знаете какво означава.

— Разбира се. Това е международното летище на Лос Анджелис.

— Та когато стигнете в LAX, обадете се на номера, който ще ви дам.

— Но…

— Искате къртиците, Борис Илич, така че да не го усукваме. Действайте.

Аркадин прекъсна връзката и тръгна през пясъка. Наведе се и нави крачолите на панталоните си. Усети как вълничките се разбиват в босите му крака.

 

 

— Аркадин може да не е убил лично Трейси — каза Борн, — но е отговорен за смъртта й.

За момент Диего Херера се облегна назад и остана замислен с чашата върху коляното си.

— Влюбили сте се в нея, нали? — Спря го с жест на ръката. — Не си правете труда да ми отговаряте, всички се влюбват в Трейси, без дори да се опитва, тя им действа така. — Кимна като че ли на себе си. — Имайки предвид себе си, мисля, че тъкмо това е най-изумителното. Някои жени опитват какво ли не и човек направо усеща отчаянието им, а това има само обратен ефект. Обаче с Трейси работата е съвсем друга. Тя имаше… — Той щракна няколко пъти с пръсти… — как му казвате?

— Увереност.

— Да, но и нещо повече.

— Самообладание.

Диего Херера се замисли за момент, а после енергично закима.

— Да, това е, почти никога не губеше самообладание.

— Освен когато й прилошееше в самолет — рече Борн, спомнил си как беше повръщала по време на ужасния полет от Мадрид за Севиля.

Диего отметна назад глава и избухна в смях.

— Наистина мразеше самолети… Жалко, че толкова често пътуваше с тях. — Отпи още малко текила, задържа я в устата си, за да усети вкуса й, преди да я преглътне. После остави чашата настрана. — Предполагам, че ще искате да се заемете със задачата, която нашият общ приятел ви е поставил.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Борн стана и заедно с Диего Херера излезе от кабинета. Минаха през няколко смълчани, полутъмни коридори, а после надолу по една рампа, която свършваше в отворения трезор. Борн извади ключа, но видя, че не е нужно да казва на Диего номера на кутията, защото банкерът отиде право при нея. Борн пъхна ключа в едната ключалка, а Диего своя в другата.

— Заедно, след като отброя до три.

Двамата завъртяха едновременно ключовете и малката метална врата се отвори. Диего извади дългата кутия и я занесе към малките ниши със завеси покрай една от стените.

— На ваше разположение е, сеньор Стоун — покани го с жест той. — Моля да натиснете този звънец, когато свършите, и ще дойда лично да ви взема.

— Благодаря ви, сеньор Херера. — Борн влезе в нишата, дръпна завесата и седна на дървения стол. За момент, докато слушаше леките стъпки на Диего Херера да се отдалечават, не направи нищо. После се наведе напред и отвори депозитната кутия. Вътре имаше малка книга и нищо повече. Извади я и отвори на първата страница. Стори му се, че е някакъв дневник, или, след като прочете още малко, история, която разглеждаше една по една разни случки, като явно се позоваваше на различни източници. Борн стигна до първото от имената и космите на ръцете му настръхнаха. Огледа инстинктивно нишата, макар освен него вътре да нямаше никой друг. Въпреки това осезаемо се чувстваше някакво движение, някаква неспокойна енергия, когато от много личните бележки на Перлис се появяваха призраци и може би зли духове, които се струпваха около краката му като гладни кучета.

Леонид Аркадин, Вячеслав Германович Озеров… или Слава, както го наричаше Перлис… и Трейси Атъртън. Борн започна да чете, а по челото му изби пот.

 

 

Мокрият пясък и солената вода жвакаха между пръстите на краката на Аркадин. Момичета в оскъдни бикини и хилави позьори по шорти за сърф, които стигаха под кльощавите им колене, играеха волейбол или тичаха нагоре-надолу по брега малко над линията, до която се разливаха високите вълни, стиснали бирени кутии в ръце.

Аркадин кипеше от гняв заради начина, по който Маслов и особено Озеров го бяха приклещили. Не се съмняваше, че Озеров беше убедил Маслов да го нападнат директно. Фронталната атака не беше в стила на Маслов. Той беше по-предпазлив, особено във време, така пълно с опасности за него и за Казанската групировка. Правителството го дебнеше и само чакаше да направи грешка. Засега, благодарение на задължени приятели и различни хитрости, изпреварваше с една стъпка Кремъл. Нито неговите следователи, нито прокурорите му бяха успели да изфабрикуват обвинения срещу него, които да издържат в съда. Маслов все още разполагаше с твърде много мръсотия, с която да очерни достатъчно ключови федерални съдии, за да отблъсква атаките.

Без да се усети, Аркадин беше нагазил в океана и водата започна да се издига над коленете му. Крачолите на панталоните му прогизнаха. Не обърна внимание. В Мексико можеше да се радва на свобода, каквато никога преди не беше изпитвал. Може би се дължеше на по-бавното темпо на живота тук, където удоволствието идваше от риболов, наблюдаване на изгрева и пиене на текила вечер, докато танцуваш с някоя черноока млада жена, чиято многоцветна пола се повдига при всяко завъртане около теб. Парите… поне такива суми, с каквито беше свикнал, тук бяха без значение. Хората печелеха скромно и бяха доволни.

Тъкмо в този момент я видя, или си помисли, че я е видял, да излиза от вълните като Венера, повдигната на блестяща розова раковина. Червеното слънце блестеше в очите му и го принуди да примигне и да закрие очи с ръка, но жената, която видя да се появява, беше Трейси Атъртън — висока, стройна, руса и синеока с най-широката усмивка, която бе виждал някога. Обаче това не можеше да е Трейси, защото тя беше мъртва.

Наблюдаваше я как се приближава. В един момент се обърна, погледна право в него и приликата изчезна. Аркадин й обърна гръб и се загледа отново в последните лъчи на залеза.

 

 

Аркадин беше срещнал Трейси в Санкт Петербург, в Ермитажа. От две години беше в Москва и работеше за Маслов. Тя беше там, за да види царските съкровища, а той за една от трудните срещи с Озеров, често завършващи с насилие. По онова време главният убиец на Маслов беше затрил хладнокръвно едно дете — малко, на не повече от шест години. За това злодеяние Аркадин беше направил лицето му на пихтия и му бе изкълчил едното рамо. Щеше направо да го убие, ако неговият приятел Тарканян не се беше намесил. След тази случка неприязънта между двамата беше продължила да се засилва, докато съвсем неотдавна пламна в Бангалор. Обаче Озеров, подобно на някой вампир, не можеше да бъде убит лесно. Аркадин се засмя и си каза, че следващия път ще забие дървен кол в сърцето му. Това, че Дмитрий Маслов беше продължил да ги принуждава да работят заедно, според Аркадин беше преднамерен садизъм, за което един ден щеше да си плати.

В онази мразовита утрин в Санкт Петербург той беше пристигнал рано, за да се увери, че Озеров не му е поставил някакъв скрит капан. Вместо това завари висока, стройна блондинка с огромни като слънчогледи сини очи и още по-широка усмивка да съзерцава един портрет на императрица Елизавета Петровна. Блондинката носеше дълго до глезените палто от еленова кожа с висока, боядисана в невероятно синьо яка, под което едва-едва се подаваше кървавочервена копринена блуза. Без каквито и да било предисловия тя го попита какво мисли за портрета.

Аркадин, който изобщо не беше обърнал внимание на картината, нито на нещо друго от експонатите в просторните зали, се вгледа в портрета и каза:

— Нарисуван е през 1758 година. Какъв интерес би могъл да представлява за мен?

Блондинката се обърна и го изгледа със същата обезоръжаваща напрегнатост, с каквато беше гледала картината.

— Това е историята на страната ви. — Тя посочи с тънкия си дълъг пръст: — Луи Токе, човекът, който я е нарисувал, е бил един от най-прочутите художници по онова време. Пътувал е чак от Париж до Русия по молба на Елизавета Петровна, за да я нарисува.

Аркадин, който беше пълен невежа, сви рамене.

— И какво от това?

Усмивката на блондинката стана още по-широка.

— Това, че е дошъл, е било показателно за положението и силата на Русия. По онова време отношенията между Франция и Русия са били много приятелски. Руснаците трябва да се гордеят с тази картина.

Аркадин, който се канеше да отговори нещо язвително, си прехапа езика и се загледа отново в царствената жена на картината.

— Красива е, нали? — каза блондинката.

— Ами, никога не съм срещал някоя, която поне малко да прилича на нея. Изглежда нереална.

— Обаче е била. — Блондинката посочи с ръка, като че ли да го накара да погледне отново императрицата. — Представете си, че живеете в миналото и стоите на картината редом с нея.

Сега, като че ли виждайки императрицата за пръв път или през очите на блондинката, Аркадин се съгласи.

— Да — рече той. — Да, мисля, че е красива.

— Аха, значи времето ми, прекарано тук, не е било напразно. — Усмивката й не избледня и с йота. Тя му подаде ръка. — Между другото, казвам се Трейси Атъртън.

За момент Аркадин помисли да й каже някое фалшиво име, което щеше да направи почти инстинктивно, но вместо това рече:

— Леонид Данилович Аркадин.

Въздухът изведнъж се изпълни с дъх на история — остър, загадъчен мирис на рози и кедрово дърво. Много по-късно разбра какво го беше привлякло и го бе засрамило. Беше се почувствал като ученик, твърде прост и разсеян, за да може да си научи уроците. В нейно присъствие той винаги чувстваше липсата си на образование като голота. Ала дори от първата им среща усети, че може да има полза от нея, че може да попие това, което беше научила. Научи от нея стойността на познанието, но част от него никога не й прости начина, по който го караше да се чувства. Използваше я безмилостно и се отнасяше грубо с нея, колкото повече я обвързваше със себе си.

Разбира се, това просветление дойде по-късно. А тогава единственото, което чувстваше, беше изблик на гняв и без да каже дума, той се отдалечи от нея и тръгна да търси Озеров, чиято компания за момента като че ли беше за предпочитане пред това същество.

Обаче намирането на Озеров с нищо не му помогна да намали внезапно обзелото го смущение, затова настоя да променят протокола и да излязат от Ермитажа. Тръгнаха по улица „Милионная“, където намериха едно кафене, преди лицата им да се вкочанят от ледения вятър.

Снегът беше започнал да се сипе с някакво странно, сухо шумолене, наподобяващо шума, когато хищници душат из храстите. Аркадин никога нямаше да забрави как Трейси Атъртън се беше появила. Палтото от еленова кожа се люшкаше около глезените й на ледени вълни.

По онова време, непосредствено след като Дмитрий Маслов беше изпратил Озеров и Миша Тарканян да го освободят от затвора в родния му град Нижни Тагил, Озеров беше по-старши от него — факт, който непрекъснато му натякваше. Той тъкмо му изнасяше лекция как да убие един политик, което беше и причината за пътуването им до Санкт Петербург. Този политик беше имал глупостта да влезе в съюз срещу Маслов и затова трябваше да бъде премахнат колкото е възможно по-бързо и ефикасно. Аркадин беше наясно с това и Озеров знаеше, че е така. Но въпреки това лайното със задоволство му повтаряше до втръсване инструкциите си, като че ли Аркадин беше някакъв малоумен петгодишен тъпанар.

Малцина биха се осмелили да прекъснат Озеров, но Трейси го направи. След като влезе в кафенето, тя забеляза Аркадин, отправи се с уверени крачки към масата им и каза с мекия си английски акцент:

— О, здравейте, не очаквах да ви срещна тук.

Озеров спря насред започнатата тирада и й хвърли заплашителен поглед, който би накарал повечето хора да се вкаменят. Трейси само се усмихна още по-широко и като придърпа един стол от близката маса, рече:

— Нали няма да имате нищо против да седна при вас? — Седна и си поръча кафе, преди някой от двамата да произнесе и дума.

Веднага след като келнерът се отдалечи, лицето на Озеров страховито потъмня.

— Слушайте, не знам коя сте и защо сте тук, но имаме важна работа.

— Виждам — отвърна равнодушно Трейси и махна с ръка. — Продължавайте, не ми обръщайте внимание.

Озеров блъсна назад стола си и процеди през зъби:

— Разкарайте се, госпожо.

— Спокойно — започна Аркадин.

— А ти си затваряй устата. — Озеров стана и се наведе над масата. — Ако не напуснете веднага, в същата тази секунда, ще изхвърля навън хубавия ви малък задник.

Трейси го изгледа, без да мигне.

— Не е нужно да използвате такъв език.

— Тя е права, Озеров. Аз ще я изпратя…

Но в същия момент Трейси хвана края на вратовръзката на Озеров, която заплашваше да се потопи в кафето й, и той се хвърли срещу нея, сграбчи я за яката и я изправи на крака. Копринената й блуза се разкъса, а невъздържаната постъпка привлече ненужно вниманието на клиентите и персонала. Задачата им трябваше да бъде изпълнена с най-малък шум, а Озеров я проваляше.

Аркадин се изправи и тихо рече:

— Пусни я. — Когато Озеров продължи да я държи, добави още по-тихо: — Пусни я, или още тук ще те наръгам.

Озеров сведе очи към острието на автоматичния нож, който Аркадин беше насочил към черния му дроб. Лицето му стана още по-тъмночервено, в гневните му очи проблесна нещо зловещо.

— Няма да забравя това — каза с леден тон и я пусна.

Тъй като продължаваше да гледа Трейси в лицето, не стана ясно на кого го казва, но Аркадин предположи, че се отнасяше и за двамата. Преди да се случи нещо още по-лошо, Аркадин заобиколи масата, хвана Трейси за лакътя и я изведе от кафенето.

Снежната виелица продължаваше с пълна сила и почти веднага косите и раменете им побеляха.

— Е, това беше интересно — рече тя.

Аркадин се вгледа в лицето й, но не забеляза страх.

— Опасявам се, че си спечелихте много лош враг.

— Върнете се вътре — каза Трейси, като че ли не го беше чула. — Без палто ще умрете от студ.

— Мисля, че не разбирате…

— Знаете ли къде е „Дома“?

Той примигна. Тя не слушаше ли какво й се казва? Ала приливът, върху който се носеше Трейси, го отвеждаше все по-далече от познатия бряг.

— Ресторантът на крайбрежния булевард, където е Ермитажът ли? Всички го знаят.

— В осем часа довечера. — Хвърли му една от патентованите си усмивки и го остави сред снега под погледа на разгневения Озеров.

 

 

Момичето, което беше взел погрешно за Трейси, си бе отишло, но Аркадин все още различаваше мокрите следи от стъпките й в пясъка, отвъд линията, до която стигаха вълните. Сега във водата имаше медузи, бяха като от млечно стъкло и лъскави. В далечината мексиканка пееше по радиото тъжна ранчера^[1], а медузите като че ли се поклащаха в такт с музиката. Падаше нощ и черното небе пред него се обсипа със звезди. Аркадин се върна в манастира, за да запали свещи вместо електрически крушки и да слуша ранчера, вместо да пусне телевизора. Само за една нощ Мексико като че ли беше влязло в кръвта му.

 

 

Започвам да разбирам защо Аркадин и Озеров са смъртни врагове — каза си Борн, когато вдигна глава от бележника на Перлис. — Омразата е силно чувство, кара иначе умни хора да изглупяват, или най-малкото ги прави по-невнимателни. Може би най-после открих ахилесовата пета на Аркадин.

За момента беше прочел достатъчно. Затвори капака на депозитната кутия, прибра бележника в джоба си и натисна звънеца, за да покаже, че е приключил. Макар на пръв поглед да беше странно, че Перлис е използвал такъв старомоден метод, за да запише онова, което очевидно е считал за изключително важна информация, при по-задълбочен размисъл човек можеше да стигне до заключението, че в това има безупречна логика. Електронните медии бяха прекалено уязвими от незаконно проникване в тях по толкова много начини, че отговорът наистина беше написаният на ръка текст. Съхраняван в трезор, той беше в пълна безопасност и при нужда можеше да бъде безвъзвратно унищожен само с клечка кибрит. Днес пренебрегването на модерните технологии често пъти е най-добрата защита от компютърни хакери, които могат да проникнат и в най-съвършените електронни мрежи и да възстановяват файлове, считани за изтрити.

Диего Херера дръпна завесата, взе металната кутия, върна я на мястото й, затвори вратичката и двамата мъже я заключиха с ключовете си.

Когато излязоха от трезора, Борн каза:

— Имам нужда от услуга.

Диего го погледна в очакване, но премълча.

— Има един човек, който ме следи. В банката е и чака да се върна.

Сега Диего се усмихна.

— Ама разбира се. Мога да ви покажа вратата, която се използва от клиенти, които се нуждаят, да го речем, от по-висока степен на дискретност от обичайната. — Почти стигнаха до кабинета му, когато по лицето му премина сянка на загриженост. — Мога ли да попитам защо този човек ви следи?

— Не знам — отвърна Борн, — макар че, изглежда, хората се лепват за мен като мухи.

Диего тихо се засмя.

— Ноа често казваше горе-долу нещо подобно.

Борн разбра, че по такъв индиректен начин Диего Херера се беше опитал да го попита дали е работил в екипа на Перлис. Започваше да харесва Диего, също както беше харесал баща му, обаче това не бе причина да му каже истината. Кимна като че ли в отговор на незададения въпрос.

— Не знам и кой е, но е важно да разбера — каза Борн.

Диего разпери ръце.

— Аз съм на вашите услуги, сеньор Стоун — каза той напълно в каталунски стил.

Диего може и да живее в Лондон, но сърцето му още е в Севиля — помисли си Борн.

— Нужно ми е този човек да бъде изкаран от банката на улицата, преди да напусна. Алармата против пожар би свършила добра работа.

Диего кимна.

— Считайте го за направено. — Той вдигна пръст. — При условие, че дойдете утре вечер в дома ми. — Даде на Борн един адрес в Белгрейвия. — Имаме общи приятели и няма да е любезно от моя страна, ако не ви окажа гостоприемство. — После се усмихна, разкривайки равните си бели зъби. — Ще хапнем, а после, ако искате да се позабавлявате, ще отидем във „Веспър Клъб“ на „Фулъм Роуд“.

Диего имаше навик, говорещ повече за практичност, отколкото за егоцентризъм, да взема нещата в свои ръце също като баща си. Това съответстваше на портрета му, който Борн беше успял да си състави, ровейки се в интернет преди няколко седмици, но „Веспър Клъб“ — едно казино само за изключително богати членове, влизаше в противоречие с тази представа. Борн си отбеляза мислено това и се приготви за действие.

 

 

Алармата в банка „Агуардиенте“ се задейства и Диего Херера видя как охраната бързо изкара всички навън, включително и преследвача на Борн.

Той се появи от страничния изход на банката и докато клиентите се мотаеха на тротоара в неведение какво ще последва, забеляза опашката да се спотайва в тълпата. Човекът наблюдаваше централния вход за Борн, но не беше в състояние да поглежда и към страничния.

Като се промъкна сред тълпата, която се беше удвоила заради любопитни минувачи и шофьори, надничащи от спрените си коли, Борн застана зад човека и каза:

— Върви право напред по улицата към „Флийт Стрийт“. — Той заби пръста си в кръста на мъжа. — Всеки ще приеме изстрела от пистолет със заглушител за пукот от ауспуха на някой камион. — Той натисна с длан тила на мъжа. — Не съм ти казвал да се обръщаш, нали? А сега тръгвай.

Мъжът се подчини на командата на Борн и започна да се промъква все по-бързо и по-бързо през тълпата по улица „Мидъл Темпъл“. Беше широкоплещест, с мръсноруса, късо подстригана коса, безизразно лице с такава зачервена кожа, като че ли имаше алергия или е стоял прекалено дълго на вятъра. Борн знаеше, че ще се опита да направи нещо, и то скоро. Един бизнесмен, който говореше оживено по джиесема си, се забърза към тях и Борн усети как късо подстриганият се навежда към него. Нарочно се блъсна в бизнесмена, като се остави да бъде отхвърлен встрани от удара. Същевременно се извърна към Борн със свита дясна ръка и събрани пръсти, за да му нанесе удар, когато Борн го ритна зад коляното. Почти в същия миг стисна дясната му ръка като в менгеме и пречупи костта.

Човекът се срути на земята, стенейки от болка. Когато Борн се наведе да го вдигне на крака, той за малко щеше да забие коляното си в слабините му, но Борн се дръпна встрани и го удари болезнено в бедрото, без обаче да го нарани.

В този момент Борн забеляза, че една кола се носи с голяма скорост срещу движението. Движеше се прекалено бързо, за да може да намали скоростта, камо ли да спре, преди да ги връхлети. Той изблъска мъжа на пътя й и, опирайки се на раменете му, се претърколи през покрива й. Скърцайки със спирачките, колата се опита да убие скоростта. Още щом обувките му стъпиха върху покрива на колата, отвътре го пробиха куршуми, за да бъде прострелян, но Борн вече се плъзгаше по капака на багажника.

Зад себе си чу шума от сблъсъка на колата с тялото на мъжа, а от рязкото натискане на спирачките замириса на изгоряла гума. Рискува да погледне назад и видя от колата да излизат двама мъже, въоръжени с пистолети „Глок“ — шофьорът и стрелецът. Когато се насочиха към него, на улицата се изсипа огромна тълпа от клиенти и персонала на банката. Чуваха се викове, а камерите на джиесемите защракаха. Двамата мъже не можеха да мръднат от местата си, приковани от тълпата. В този момент откъм „Флийт Стрийт“ започнаха да прииждат любопитни пешеходци. След секунди се чу и познатият вой на полицейските сирени и Борн, който се беше скрил в тълпата, се измъкна тихомълком от нея, зави на ъгъла по „Флийт Стрийт“ и изчезна.