Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (30)

29

— Честит рожден ден — каза М. Еръл Данзигер, когато се свърза с Бъд Холидей по телефона.

— Рожденият ми ден беше преди месеци — отвърна министърът на отбраната. — Какво искаш?

— Чакам ви долу в колата си.

— Зает съм.

— Не и за това.

В гласа на Данзигер имаше нещо, което възпря Холидей да го наругае. Обади се на секретаря си и му каза, че го няма за никого през следващия един час. После грабна палтото си и заслиза надолу по стълбите. Когато мина през територията на Белия дом, стражите и агентите от Сикрет Сървис почтително му кимнаха. Той се усмихна на някои, чиито имена знаеше.

Когато влезе в колата на Данзигер, каза:

— Надявам се новината наистина да си струва.

— Доверете ми се — отвърна Данзигер. — Наистина е така.

Двадесет минути по-късно колата спря на авеню „Масачузетс“ 1910. Данзигер, който седеше откъм тротоара, излезе и отвори вратата за шефа си.

— Сграда двадесет и седем? — попита Холидей, когато двамата с Данзигер тръгнаха нагоре по стъпалата на модерните сгради в Главния здравен комплекс. — Кой е умрял? — В сграда 27 се намираше кабинетът на главния съдебен лекар.

Данзигер се засмя.

— Един ваш приятел.

Минаха през две нива на сигурност и слязоха с огромния, облицован с неръждаема стомана асансьор до приземния етаж. В асансьора вонеше на белина и на друга отблъскваща сладникава миризма, която Холидей с погнуса разпозна.

Очакваха ги. Един помощник на главния съдебен лекар — слаб мъж с очила, нос като човка и сърдито изражение, им кимна и ги поведе през студеното помещение. Спря пред една от редицата врати от неръждаема стомана, отвори я и извади отвътре труп на носилка. Лицето му беше покрито с чаршаф. По знак на Данзигер служителят отдръпна чаршафа.

— Пресвета Дево, Майко божия! — възкликна Холидей. — Това Фредерик Уилърд ли е?

— Той самият. — Данзигер изглеждаше така, като че ли всеки миг ще заподскача от радост.

Холидей направи крачка по-близо. Извади малко огледалце и го поднесе под ноздрите на Уилърд.

— Не диша. — Обърна се към помощник съдебния лекар. — Какво, по дяволите, му се е случило?

— На този етап е трудно да се каже — отвърна той. — Трябва да се проверят твърде много неща за твърде кратко време.

— Накратко! — прекъсна го Холидей.

— Мъчение.

Холидей не можа да се сдържи да не се засмее. Погледна Данзигер.

— Ужасно смешно, нали?

— И на мен така ми се стори.

В този момент смартфонът на министъра на отбраната иззвъня. Той го извади и го погледна. Викаха го в Белия дом.

 

 

Вместо в Овалния кабинет президентът беше във Военния, три нива под Западното крило. По стените на помещението имаше огромни компютърни екрани, а в центъра овална маса, снабдена с всички атрибути на дванадесет виртуални офиса.

Когато Бъд Холидей пристигна, президентът водеше съвещание със съветника по въпросите на националната сигурност Хендрикс и с Брей и Файндлей, оглавяващи съответно ФБР и Министерството на вътрешната сигурност. От строгите им изражения можеше да се заключи, че е възникнала извънредна ситуация.

— Радвам се, че успя да дойдеш, Бъд — каза президентът и посочи на Холидей един стол от другата страна на масата.

— Какво се е случило? — попита министърът на отбраната.

— Стана една работа — каза Файндлей — и ни е нужен съветът ти как да процедираме.

— Терористично нападение срещу някоя от базите ни в чужбина ли?

— По-близо до дома — рече Хендрикс, очевидно поемайки нещата в свои ръце. Той обърна една папка, която лежеше пред него, плъзна я през масата към Холидей и разпери ръце: — Моля.

Холидей разтвори папката и пред очите му се изпречи снимка на Джалал Есай. Запази пълно спокойствие и със задоволство видя, че ръката му не трепери, когато започна да обръща страниците на папката.

Когато се увери, че се контролира напълно, вдигна очи.

— Защо се интересуваме от този човек?

— Имаме информация, която го свързва с измъчването и убийството на Фредерик Уилърд.

— Доказателства?

— Засега няма такива — отвърна Файндлей.

— Обаче имаме всички основания да смятаме, че скоро ще се появят — рече Хендрикс.

— Да не искате аз да ви ги дам? — сопна се с нескрит сарказъм Холидей.

— Смущаващото, господин министър, е, че този човек Есай е убягнал от вниманието ни, въпреки че представлява явна заплаха за националната сигурност — обади се отново Файндлей.

Холидей потупа папката.

— Тук има информация за Есай, която е била налице от години. Как не сме могли да…?

— Точно на този въпрос ни е нужен отговор, Бъд — каза президентът.

Холидей рязко вдигна глава.

— Имах предвид кой е източникът на тази информация?

— Очевидно не е от твоето ведомство — каза Брей.

— Нито от твоето — контрира Холидей. Вгледа се поотделно в лицата на останалите. — Да не би да искате да припишете това недоглеждане на моите хора?

— Не е било недоглеждане — каза Файндлей. — Поне не и от наша страна.

— Нито пък от наша, мамка му — рече Брей.

В стаята настъпи напрегнато мълчание, което накрая беше нарушено от президента:

— Бъд, мислехме, че ще си по-сговорчив.

— Пред лицето на доказателството — добави Хендрикс.

— Доказателство за какво? — сопна се Холидей. — Няма нищо, което да обяснявам и за което да се извинявам.

— Вие ми дължите по сто долара — каза, подсмихвайки се, Брей.

Холидей го изгледа с открита ненавист.

Хендрикс вдигна телефона, каза няколко думи в микрофона и остави слушалката.

— За бога, Бъд — рече президентът, — правиш нещата дяволски трудни.

— Какво е това? — Холидей стана от стола. — Инквизиция ли?

— Е, не си помагаш много — рече с явна тъга президентът. — Последна възможност.

Застанал неподвижен като статуя на ветеран от войната, Холидей стисна гневно зъби.

После вратата на Военния кабинет се отвори и вътре влязоха близначките Мишел и Манди. Очите им гледаха присмехулно. Към него.

„Господи — каза си той. — Боже господи!“

— Седнете, господин министър.

Гласът на президента беше така изпълнен с едва сдържан гняв и възмущение от предателството му, че Холидей усети да го полазват тръпки по гърба. Подчини се със свито сърце.

Пред него се простираше дълъг, унизителен път на позор и провал. Докато слушаше направените записи на разговорите му с Джалал Есай в тайния апартамент, той се запита дали ще има смелостта да се оттегли в някое тихо, уединено място и да си пръсне мозъка.

 

 

Озеров пристигна в Мароко с лице, увито в бинтове. В Маракеш намери магазин, където му взеха восъчен отпечатък и по него му направиха латексова маска, бледа като звездна светлина, която да пасва на съсипаното му лице. Ужасяващата й студена неподвижност прикриваше бушуващата мъка под нея, но той беше благодарен за анонимността, която му осигуряваше. Купи си халат на черни и кафяви райета с качулка, за да скрие главата си и горната част на лицето. Тя хвърляше дълбока сянка върху останалата част от лицето му.

Хапна набързо, като гълташе храната, без да усеща вкуса й, веднага взе кола под наем и даде маршрута. После се отправи към Тинерир.

 

 

Идир Сифакс обхождаше бавно и методично къщата в центъра на Тинерир. Придвижваше се в тъмното като привидение, безшумно и леко като въздух. Беше роден и отрасъл във Високите Атласки планини на Куарзазаде Свикнал бе със зимния студ и снега и го знаеха като човека, който докарва лед в пустинята, което означаваше, че е нещо специално. Местните бербери се страхуваха от него също като от Танирт.

Идир беше строен и мускулест, с широка уста, пълна с големи, бели зъби, и нос, подобен на носа на кораб. Главата и вратът му бяха увити в традиционната синя берберска шамия и носеше роба на сини и бели квадрати.

Отвън къщата приличаше на съседните. Но вътре беше построена като крепост. Стаите представляваха помещения, подобни на гнезда, които предпазваха централната кула на крепостта. Стените бяха от солиден бетон, подсилен със стоманена арматура, вратите от твърдо дърво, с близо петсантиметрови метални листове по средата, които ги правеха непробиваеми дори при стрелба с полуавтоматични оръжия. Имаше две отделни електронни охранителни системи, през които трябваше да се премине: детектори за движение във външните помещения и инфрачервени детектори за топлина във вътрешните.

Фамилията на Идир имаше трайни връзки със семейство Етана, датиращи от векове. Семейство Етана бяха основали „Монишън Клъб“ като място, където членовете на „Северий Домна“ да се събират от различни градове по земното кълбо, без да привличат внимание или да използват истинското име на организацията. За външния свят „Монишън Клъб“ беше филантропска организация, занимаваща се с антропология и изучаване на древни философии. Това беше един херметично затворен свят, в който анонимните членове на организацията можеха да се движат, да се срещат, да обменят мнения и да планират инициативи.

Идир имаше свои идеи как да вземе властта, но преди да успее да действа, Бенджамин Ел-Ариан беше заел появилия се вакуум, когато братът на Джалал Есай се отдели. Сега, когато Джалал Есай показа истинското си лице, за „Северий Домна“ неговата фамилия беше мъртва и погребана. Той беше напуснал организацията, когато я оглави Ел-Ариан. Идир вече беше имал няколко разговора с Марлон Етана, най-високопоставения член на „Северий Домна“ в Европа. Беше му казал, че двамата заедно са много по-подходящи от Ел-Ариан да са начело. Етана не беше толкова убеден, но според Идир годините, които беше прекарал на Запад, го бяха направили по-предпазлив и дори плах, а това не са желателни качества за лидер. Той самият имаше планове за „Северий Домна“ — големи планове, надхвърлящи това, което Ел–Ариан или Етана биха могли да измислят. Беше опитал чрез преговори, чрез доводи и накрая дори се стараеше да гъделичка суетността и егото на двамата ръководители, но всичко излезе напразно. Това му беше оставило само пътя на насилието.

Доволен от последната си инспекция, заключи къщата и си тръгна. Обаче не отиде много далече. Шоуто скоро щеше да започне и той си беше запазил място на първия ред.

 

 

В момента, в който Аркадин, действайки в съответствие с подозренията си, беше срязал сухожилията отзад на коляното на Мойра, идилията на неговото кратко пребиваване в Сонора свърши. Беше разбрал каква илюзия е това. Нито бавното темпо на живот, нито горещото слънце, нито гъвкавите танцьорки и тъжните мексикански песни бяха за него. Животът му го водеше другаде. От този момент нататък нямаше търпение да напусне Мексико. Беше жестоко предаден. Сонора беше извадила пред него огледалото на живота, на който бе обречен, независимо колко искаше да скъса с него.

В Мароко отново се беше върнал в своето аз — акула, промъкваща се през дълбоки и опасни води. Обаче акулите бяха научени да се движат в такива тъмни и опасни води от хиляди години, също както и Леонид Аркадин.

Въоръжен и по-опасен от всякога, той напусна с колата Маракеш заедно със Сорая — една жена, която намираше за смущаващо сложна. До момента, когато беше подмамен от Трейси, бе свикнал да доминира над жените във всяко отношение. Умишлено беше забравил майка си, установила над него пълен контрол, като го държеше заключен в един килер, където плъховете му бяха изяли три пръста, преди да успее да се противопостави — като, първо, яростно им беше откъснал главите със зъби, а после и като уби майка си. Презираше я толкова силно, че я беше пропъдил както от съзнанието, така и от паметта си. Малкото, което беше останало, приличаше на откъслечни сцени от евтин филм, който бе гледал като малък.

Ала тъкмо майка му го беше накарала да гледа на жените през специални лещи. Флиртуваше непрекъснато с тях, но изпитваше само презрение към тези, които се поддаваха на мъжкия му чар. Тях ги сдъвкваше и захвърляше в момента, в който започнеха да го отегчават. В редките случаи, когато усетеше съпротива — Трейси, Девра Диджейката, която бе срещнал в Севастопол, а сега и Сорая — реагираше различно — с по-малка увереност. Тогава съмнението се промъкваше в него като мъгла и се проваляше. Не беше успял да надникне зад фасадата на Трейси, нито успя да защити Девра, а със Сорая още не знаеше какво щеше да стане, но не можеше да спре да мисли за онова, което му бе казала — че животът му е борба да бъде мъж, а не животно. Някога би се изсмял на всеки, който му отправи такова обвинение, но нещо в него се беше променило. За добро или за лошо, беше станал по-чувствителен и тази чувствителност го убеди, че тя не го каза като обвинение, а като безспорен факт.

Тези мисли му минаваха през главата, докато двамата със Сорая пътуваха в колата към Тинерир. В Маракеш беше доста студено, обаче тук, в покритите със сняг Високи Атласки планини, леденият вятър, който пронизваше каньона като нож, изпълваше долината с наистина мразовит въздух.

— Приближаваме края на пътя — каза той.

Сорая не отговори. Не беше произнесла и дума през цялото пътуване в колата.

— Имаш ли да кажеш още нещо?

Тонът му беше преднамерено подигравателен, но тя само му се усмихна и погледна през прозореца. Тази рязка промяна в поведението й го разтревожи, но не беше сигурен как да постъпи. Не можеше да я прелъсти, нито пък да я изнасили. Какво оставаше?

После с крайчеца на окото си видя високата фигура — прекалено висока за бербер — с халат на черни и кафяви райета. Качулката на халата закриваше лицето, но когато колата мина покрай него, Аркадин видя, че човекът няма някакъв физически дефект. Мъжът се движеше с походката на Озеров, но как беше възможно да е той?

— Сорая, виждаш ли онзи мъж с халата в черно и кафяво?

Тя кимна.

Той спря колата.

— Слез и го заприказвай. Направи каквото ти дойде наум. Искам да разбереш дали е руснак и ако е, дали името му е Озеров. Вячеслав Германович Озеров.

— И?

— Ще остана тук и ще наблюдавам. Ако е Озеров, дай ми знак — рече той, — за да мога да го убия.

Тя го погледна със загадъчна усмивка.

— Питах се кога ще го видя отново.

— Какво?

— Гневът ти.

— Не знаеш какво е направил Озеров, не знаеш на какво е способен.

— Няма значение. — Тя отвори вратата и излезе. — Видях ти на какво си способен.

 

 

Сорая внимателно си пробиваше път през гъмжащата от хора улица към високия мъж с качулката. Знаеше, че най-важното за нея е да запази спокойствие и да бъде нащрек. Аркадин вече я беше надхитрил веднъж, нямаше намерение да го допусне отново. На няколко пъти по време на пътуването в колата към Тинерир имаше моменти, в които според нея би могла да се опита да избяга, но не го беше сторила по две причини. Първо, защото не беше съвсем уверена, че може да надхитри Аркадин, а втората и по-важната — че се беше зарекла да не изоставя Джейсън. Беше спасявал неведнъж живота й. Независимо какви злонамерени истории се разказваха за него в ЦРУ, тя знаеше, че може да разчита на него за всичко и във всичко. Сега, когато животът му беше в непосредствена опасност, нямаше да избяга и да се скрие. Нещо повече, трябваше да направи нещо, за да промени конкретните планове на Аркадин.

Приближи се до мъжа и го заговори на египетски арабски. Първоначално той не й обърна внимание. Възможно беше да не я е чул сред врявата на улицата или си е помислил, че говори на някой друг. Тя заобиколи, за да може да застане срещу него, и го заговори отново. Той продължи да държи главата си леко наведена и не отговори.

— Нужна ми е помощ. Разбирате ли английски? — попита Сорая.

Когато той поклати глава, тя сви рамене, обърна се и се накани да се отдалечи. После рязко се извърна и каза на руски:

— Познах ви, Вячеслав Германович. — Той вдигна глава. — Не сте ли колега на Леонид?

— Вие приятелка на Аркадин ли сте? — Гласът му беше плътен и дрезгав, сякаш имаше нещо в гърлото, което не можеше да преглътне напълно. — Къде е той?

— Ето там. — Тя посочи колата. — Седи зад волана.

Всичко стана изведнъж. Сорая отстъпи назад, а Озеров рязко се обърна и полуприклекна. Под халата имаше скрит автомат „Калашников“. С едно плавно движение го вдигна, прицели се и стреля по колата. Хората се разкрещяха и се разбягаха във всички посоки. Озеров продължи да стреля, като напредваше напряко през улицата и се приближаваше все повече към колата, която се тресеше от засипващите я куршуми.

Когато се изравни с нея, спря. Опита се да отвори вратата откъм шофьора, но тя беше изкривена и не се помръдна. Изруга, обърна автомата и използва приклада, за да избие каквото беше останало от прозореца. Надникна вътре. Беше празна.

Извърна се и насочи автомата срещу Сорая.

— Къде е той? Къде е Аркадин?

Тя видя как Аркадин се измъкна изпод колата, изправи се и обви с ръка врата на Озеров. Дръпна го назад с такава сила, че той падна на земята. Озеров се опита да стовари приклада в ребрата на Аркадин, но той избегна атаката. Като въртеше насам–натам глава, Озеров се помъчи да се измъкне от хватката на Аркадин. Докато се опитваше, маската започна да се смъква. Забелязал това, Аркадин я дръпна и откри подутото, ужасно обезобразено лице под нея.

Сорая прекоси опустялата улица и се приближи бавно към двамата противници. Озеров пусна автомата и измъкна страховит кинжал. Сорая забеляза, че кинжалът е извън полезрението на Аркадин и той не знаеше, че Озеров се кани да го забие между ребрата му.

 

 

Аркадин, погълнат от схватката на живот и смърт с омразния си враг, вдъхна вонята, която сякаш се носеше от открита помийна яма, но после осъзна, че идва от Озеров. Като че ли хората, които той беше убил, се бяха измъкнали изпод пръстта и бяха се увили около него като дълбоко вкоренени лози. Озеров сякаш се разлагаше отвътре. Аркадин го притисна още по-силно, докато той се опитваше да се съпротивява и да търси начин да се измъкне. Веднъж вкопчили се един в друг, никой от тях не отслабваше хватката, като че ли тази епична борба беше на един човек, превърнал се в двама. Двама души, които се мъчеха да надделеят, сражаващи се на ръба на пропастта с невероятна и безразсъдна ярост. Конфликтът не беше само срещу миналите престъпления на Озеров, но и срещу нечовешкото минало на Аркадин, едно минало, което той всекидневно се опитваше да прогони от главата си и да го погребе колкото може по-дълбоко. И въпреки това то продължаваше да се надига от гроба.

„Това е твоят живот — беше казала Сорая, — борбата да бъдеш мъж, а не животно.“

В миналото някои хора се бяха опитвали да го пречупят, да го принизят до животно. Единствената му възможност да бъде нещо повече се беше появила с пристигането на Трейси Атъртън. Тя го беше научила на много неща, но накрая го предаде. Той желаеше да я види мъртва и сега тя наистина беше мъртва. Врагът му Озеров, олицетворение на всичко, което заговорничеше против него, сега беше в ръцете му и той бавно и неумолимо изстискваше и последните капки живот от тялото му.

Внезапно вниманието му беше привлечено от движение, което забеляза с периферното си зрение. Сорая вземаше на бегом последните десетина крачки, които я отделяха от тях. Тя удари Озеров през лявата китка и парализира ръката му. Аркадин видя кинжала, който падна в краката на Озеров.

Вгледа се за миг в очите на Сорая. За част от секундата двамата като че ли безмълвно си казаха нещо тайно, а после това отмина, за да не бъде никога изречено гласно. Аркадин, който кипеше от ярост, таена с години, стовари дланта си в главата на Озеров. Тя рязко отхвръкна надясно и се блъсна в твърдата като стена ръка на Аркадин, обхванала врата му. Той изпращя и Озеров се сгърчи като побъркана марионетка. Ноктите му се впиха в ръката на Аркадин и от нея потекоха тънки струйки кръв. Той измуча като бивол и за миг силата му толкова нарасна, че почти успя да се измъкне.

Тогава Аркадин отново изви врата му, този път още по-силно, и малкото сили, останали у Озеров, се стопиха. Той нададе ужасяващ, тих вик. Опита се да каже нещо, което като че ли беше от жизнена важност за него, но от устата му излязоха само езикът и струя кръв.

Въпреки това Аркадин не го пусна. Продължи да блъска главата му отстрани, сякаш вратът на Озеров не беше пречупен вече на няколко места.

— Аркадин — рече тихо Сорая, — мъртъв е.

Той се вгледа обезумяло в нея. Беше го хванала с ръце и се опитваше да го отдръпне от Озеров, но той не чувстваше нищо. Като че ли нервните му окончания бяха вкопчени в последните мигове от борбата и желанието му да унищожи Озеров не секваше и не му позволяваше да го пусне. Помисли си: „Ако продължавам да го държа, ще мога да го убивам отново и отново.“

Но постепенно ураганът от емоции започна да стихва. Той усети ръцете на Сорая върху себе си. После чу гласа й да повтаря:

— Мъртъв е.

Накрая отпусна ръката си. Трупът се свлече в гротескна поза.

Аркадин погледна обезобразеното лице на Озеров и не усети нито триумф, нито задоволство. Не почувства абсолютно нищо. Празнота. У него не беше останало нищо, само една бездна, която ставаше все по-тъмна и по-дълбока.

Набра един код на мобилния си телефон и отиде при задницата на колата. Отключи багажника и взе лаптопа в защитното куфарче.

Сорая се огледа и видя няколко мъже в берберски роби, които се спотайваха по ъглите и наблюдаваха. В момента, когато Озеров се свлече на земята, започнаха да се събират около колата.

— Тези са от „Северий Домна“ — каза тя. — Идват за нас.

В този момент една кола изскърца със спирачките и спря до тях. Аркадин отвори задната врата.

— Влизай! — изкомандва той и тя се подчини.

Аркадин се вмъкна до нея и колата потегли. Вътре имаше трима мъже, всичките тежковъоръжени. Той им заговори на бърз руски и Сорая си спомни репликите, които си бяха разменили в Пуерто Пенаско.

„Какво искаш от мен сега?“ — бе попитала тя Аркадин.

А той й беше отговорил:

„Същото, каквото ти искаш от мен. Унищожение.“

После чу думите изпепелена земя и разбра, че той беше дошъл в Тинерир, готов да води война.