Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (29)

28

— Изглеждаш изненадан — каза Танирт.

Борн наистина беше изненадан. Очакваше жена на годините на дон Фернандо, може би десетина години по-млада. Трудно можеше да се каже точно, но Танирт изглеждаше малко под четиридесетгодишна. Това сигурно беше илюзия. Ако Отавио действително беше неин син, тя трябваше да е най-малко на петдесет.

— Дойдох без очаквания в Мароко — каза той.

— Лъжец. — Танирт беше с тъмна кожа и с черна коса, разкошната й фигура не беше загубила нищо от сладострастието си. Държеше се така, като че ли беше принцеса или кралица, а огромните й искрящи очи сякаш обхващаха всичко наведнъж.

Изгледа го продължително.

— Виждам те. Името ти не е Адам Стоун — каза с абсолютна увереност тя.

— Това има ли значение?

— Истината е единственото, което има значение.

— Името ми е Борн.

— Не е името, с което си се родил, а това, с което се подвизаваш сега. — Тя кимна, като че ли останала доволна. — Дай ми ръката си, ако обичаш, Борн.

Беше й се обадил по телефона веднага след като пристигна в Маракеш. Фернандо му беше обещал, че тя ще го очаква. Тя му даде указания къде да се срещнат: в сладкарница в центъра на един пазар в южния край на града. Намери лесно пазара, паркира и продължи пеш през лабиринта от улички, натъпкани със сергии и магазини, в които се продаваше всичко — от различни кожени изделия до фураж за камили. Сладкарницата беше собственост на сбръчкан бербер, който, изглежда, веднага позна Борн, щом го видя. Усмихна се и му махна да влезе. Вътре миришеше на карамел и печен сусам. В магазина беше сумрачно, ъглите бяха тъмни. Въпреки това Танирт беше като озарена от вътрешна светлина.

Той й подаде дланта си и тя я пое. Погледна го. Носеше семпла роба, пристегната с колан на кръста. Не излагаше нищо на показ, но въпреки това сексапилът й, пулсиращ от живот, беше напълно очевиден за него.

Тя хвана нежно ръката му и прекара леко показалеца си по дланта и пръстите.

— Ти си козирог, роден в последния ден на годината.

— Да. — Нямаше начин тя да го знае, но въпреки това знаеше. Борн усети гъделичкане по пръстите на краката, което се пренесе нагоре по тялото му, стопли го и го привлече към нея, като че ли беше установила енергийна връзка между двамата. Леко разтревожен, той си помисли дали да не напусне сладкарницата, но не го стори.

— Ти имаш… — Тя не се доизказа и сложи ръка върху неговата, сякаш за да закрие с нея това, което неочаквано беше видяла.

— Какво има? — попита Борн.

Тя го погледна и в този момент той се почувства така, като че ли можеше да се удави в тези очи. Не пускаше ръката му. Напротив, държеше я здраво между дланите си. В нея имаше магнетизъм, който беше едновременно много вълнуващ и силно смущаващ. Той усети в себе си някакви сили да го дърпат насам-натам като в жестоко противоборство.

— Наистина ли искаш да ти кажа? — Гласът й беше като школуван контраалт, плътен и звучен. Дори и в ниския диапазон като че ли проникваше във всяко кътче на сладкарницата.

— Ти започна това — подчерта Борн.

Тя се усмихна, но в усмивката й нямаше нищо весело.

— Ела с мен.

Той я последва в задната част на магазина, където имаше тясна врата, и излязоха навън. Озовал се отново сред лабиринта от улички в центъра на пазара, той погледна към невероятното изобилие от стоки и услуги: живи петли и прилепи с меки като кадифе криле в клетки, папагали, кацнали върху бамбукови пръчки, едри риби в казани с морска вода, заклани агнета, одрани и кървави, висящи на ченгели. Покрай тях притича кафява кокошка, която кудкудякаше така, като че ли я душат.

— Тук виждаш много неща, много същества, но ако говорим за хора, има само амазиги, т.е. бербери. — Танирт посочи на юг към Високите Атласки планини. — Град Тинерир се намира на височина малко над 1500 метра, сред оазис, дълъг осемнадесет мили и половина, който се простира по сравнително тесния ръб на цветуща долина между хребета на Високите Атласки планини на север и Антиатласките планини на юг.

Това е хомогенно място. Подобно на района около него, градът е населен само с амазиги. Римляните са ни наричали мазики, а гърците либийци. Независимо как ни наричат, ние сме бербери, населяващи много части на Северна Африка и долината на Нил. Древният римски писател Луций Апулей всъщност е бил бербер, както и свети Августин от Хипо. Такъв, разбира се, е бил и императорът на Рим Септимий Северий. А тъкмо берберът Абд ал Рахман пръв завладява Южна Испания и установява Умаядския халифат в Кордоба, сърцето на наричаната от него Андалус, днешна Андалусия. — Тя се обърна към него: — Разказвам ти го, за да можеш по-добре да разбереш това, което ще последва. Това е историческо място, място на завоевания, на велики дела и на велики хора. То е и място с голяма енергия — средищен център.

Тя отново взе ръката му.

— Борн, ти си една загадка — рече тихо Танирт. — Имаш дълъг живот, необикновено дълга линия на живота. Обаче…

— Какво има?

— Обаче ще умреш тук днес или може би утре, но със сигурност до седмица.

 

 

Целият Маракеш приличаше на пазар и всички марокански търговци продаваха нещо. Тук, изглежда, всичко от витрините на магазините и сергиите, наредени от двете страни на претъпканите улици, се купува и продава.

Аркадин и Сорая бяха забелязани при пристигането им, което се очакваше, но никой не се опита да установи контакт с тях и не бяха проследени от летището до града. Това не го успокои. Напротив, направи го по-подозрителен. Щом като агентите на „Северий Домна“ на летището не ги последваха, по всяка вероятност не е имало защо да го правят. Според него градът, а и целият район на Куарзазате гъмжеше от тях.

Сорая потвърди мнението му, когато той го изрази гласно.

— В пристигането ти тук няма логика — каза тя, когато се настаниха в едно такси, в което миришеше на варена леща, пържен лук и тамян. — Защо се набутваш в такъв очевиден капан?

— Защото го мога. — Аркадин седеше с малкото си куфарче в скута си. В него беше лаптопът.

— Не ти вярвам.

— Изобщо не ми пука какво вярваш.

— Още една лъжа, ако беше така, сега нямаше да бъда с теб тук.

Той я погледна и поклати глава.

— За десет минути мога да те накарам да се разкрещиш и да забравиш всичките си предишни любовници.

— Очарована съм наистина.

— Ти си Майка Тереза, а не Мата Хари. — Каза го с голяма неприязън, като че ли целомъдрието й го беше накарало да престане да я уважава, или поне да я подценява.

— Допускаш ли, че ме е грижа какво мисли за мен такова лайно като теб. — Каза го не като въпрос.

Известно време продължиха да подскачат в мълчание на задната седалка по неравния път. После той каза, като че ли продължавайки предишния им разговор.

— Ти си тук като застрахователна полица. Двамата с Борн имате връзка. В подходящия момент възнамерявам да се възползвам максимално от това.

Замислена, Сорая запази мълчание до края на пътуването.

 

 

В Маракеш Аркадин я преведе през лабиринт от улици, където мароканците се взираха в нея и облизваха устни, като че ли се опитваха да преценят колко нежна е плътта й. Бяха погълнати от влудяващи звуци, сякаш се намираха в джунгла. Накрая влязоха в един душен магазин, където миришеше силно на машинно масло. Аркадин беше поздравен с раболепния маниер на собственик на погребално бюро от дребен, плешив човечец, подобен на къртица, който започна да потрива ръце и да се кланя. В задната част на магазина имаше малък персийски килим. Той го отмести леко и дръпна една дебела метална халка, която отвори скрита врата. Човекът къртица запали малко джобно фенерче и заслиза по метална вита стълба. Когато стигна дъното й, запали редица от флуоресцентни лампи, закрепени на тавана толкова ниско, че бяха принудени да се наведат, докато минаваха по покрития с лакирани дъски под. За разлика от магазина горе, който беше пълен с прах и с всевъзможни кашони, бурета и сандъци, мазето беше безупречно чисто. Покрай стените тихо бръмчаха портативни влагоуловители и вентилатори. Мазето беше разделено на коридори от шкафове, високи до кръста, всеки с по три чекмеджета, които бяха пълни с всякакви съвременни огнестрелни оръжия. Всяко оръжие беше с етикет.

— Е, тъй като познавате стоката ми — каза къртицата, — ще ви оставя да си изберете сами. Донесете горе това, което искате да купите. Ще ви дам нужните муниции и ще уредим сметката.

Аркадин разсеяно кимна. Вниманието му беше погълнато от това да минава от шкаф на шкаф и да преценява огневата мощ на оръжията в него, дали са лесни за употреба, скорострелността, както и тежестта и размерите на всяко.

Когато останаха сами, той извади от едно чекмедже нещо, което заприлича на Сорая на прожектор с голяма раница с батерия под него. Обърна се към нея и разтърси прожектора. Раницата с батерията се отвори. Оказа се, че това е сгъваема лека картечница.

— Никога не съм виждала такава — не можа да се сдържи да не изкаже възхищението си тя.

— Това е прототип, все още не се е появила на пазара. „Магпул-ФМГ“, стреля със стандартни деветмилиметрови патрони за глок, но ги изстрелва много по-бързо от пистолета. — Той прекара ръка по дебелата цев. — Хубава е, нали?

Сорая си каза, че е. Много й се прииска да има в момента една такава.

Аркадин вероятно забеляза как алчно я гледа.

— Ето, вземи я.

Тя я пое от него, прегледа я с вещината на експерт, разглоби я, а после отново я сглоби.

— Много хитро е направена, нали? — Аркадин, изглежда, не бързаше да вземе обратно картечницата. Като че ли я наблюдаваше, но в действителност гледаше към нещо друго, една сцена, която беше много по-далеч.

 

 

В Санкт Петербург беше отвел Трейси в хотелската й стая. Не го беше помолила да я придружи, но и не протестира, когато той го стори. Вътре тя сложи ръчната си чанта и ключа на масата, прекоси килима и отиде в банята. Затвори вратата, но той не чу резето да щраква.

Реката блестеше на лунната светлина, черна и пълна с тайни, като някоя стара змия, винаги полузаспала. В стаята беше задушно, той отиде при прозореца и го отвори. Вътре нахлу вятър, който донесе миризмата на реката. Извърна се, погледна леглото и си представи Трейси в него гола, осветена от лунната светлина.

Лек звук като въздишка го накара да се обърне. Вратата на банята, която не беше заключена, се открехна и нов пристъп на вятъра я отвори още повече. Отвътре върху килима падна лъч млечнобяла светлина. Той пристъпи към него и погледна в банята. Видя гърба на Трейси, или по-скоро част от него, блед и непорочен, а по-надолу и извивката на задните й части с дълбоката цепнатина между тях. Приятното усещане, което изпита в слабините си, беше толкова силно, че почти граничеше с болка. В Трейси имаше нещо, което го караше да я мрази и да се чувства зависим. Тъкмо то го правеше слаб. Презря се за това, но не можа да се сдържи, пристъпи напред към вратата и я разтвори още повече. Беше стара и боята бе започнала да се лющи, изскърца и Трейси го погледна през рамо. Тялото й се откри в цялото си великолепие. Погледна го с такова съжаление и неприязън, че от устните му се изтръгна животински звук. Аркадин бързо затвори вратата. Когато тя се появи, той не смееше да я погледне. Чу я как прекоси стаята и затвори прозореца.

— Къде са те възпитавали? — каза тя.

Не беше въпрос, а плесница в лицето. Не можеше да й отговори и заради това, а и за много други неща изгаряше от желание да я убие, да почувства как хрущялът в гърлото й се счупва под натиска на пръстите му и да усети кръвта й да тече гореща в ръцете му. Ала той беше привързан към нея, както и тя към него. Бяха заключени в една орбита от омраза, без възможност да избягат от нея.

 

 

Обаче Трейси все пак избяга, помисли си сега Аркадин. В смъртта. Липсваше му и той се мразеше, че му липсва. Единствената жена, която му беше отказала. Поне до този момент. Когато очите му се спряха отново на Сорая, която сгъваше картечницата, усети предупреждаваща тръпка да преминава през тялото му. За момент видя черепа й, изглеждаше като умряла. После всичко застана на фокус и той отново можеше да диша.

За разлика от Трейси кожата й беше със златистобронзов цвят. Като Трейси се беше открила пред него, когато свали фланелката, която й бе дал, за да я използва като турникет за бедрото на Мойра. Имаше едри гърди, а зърната им бяха тъмни и щръкнали. Виждаше ги и сега под блузата, и то толкова ясно, като че ли все още беше гола.

— Това е, защото не можеш да ме имаш — каза Сорая, като че ли прочела мислите му.

— Напротив, бих могъл да те имам още сега.

— Имаш предвид да ме изнасилиш ли?

— Да.

— Ако имаше такова намерение — рече тя и му обърна гръб, — вече щеше да си го направил.

Той застана зад нея и каза:

— Не ме изкушавай.

Тя рязко се обърна.

— Страстта ти е към мъже, а не към жени.

Той продължи да я гледа гневно, без да се помръдне.

— Ти получаваш удоволствие от това да убиваш мъже и да прелъстяваш жени. Но да изнасилваш? Би се замислил повече от мен, ако трябва да изнасилиш жена.

Споменът го върна към неговия роден град Нижни Тагил, където за кратко беше станал член на бандата на Стас Кузин, която забираше момичета от улиците за ужасния бардак на боса. Нощ след нощ чуваше писъците и крясъците на момичетата, докато ги изнасилваха и биеха. Накрая беше убил Кузин и половината от бандата му.

— Изнасилването е за животните — каза с дрезгав глас той. — Аз не съм животно.

— Това е животът ти — борбата да си мъж, а не животно.

Той извърна поглед встрани.

— „Тредстоун“ ли направи това от теб?

Аркадин се засмя.

— „Тредстоун“ беше най-малкото. Причината е във всичко, което се случи преди, всичко, което се опитвам да забравя.

— Любопитно. За Борн е тъкмо обратното. Той се мъчи да си спомни.

— Тогава е щастлив човек — изръмжа Аркадин.

— Много жалко, че сте врагове.

— Бог ни е направил такива. — Аркадин взе оръжието от нея. — Един бог на име Александър Конклин.

 

 

— Знаеш ли как да умреш, Борн? — прошепна Танирт.

Ти си роден в деня на Сива: последният ден от месеца, което е едновременно и край, и начало. Разбираш ли? Орисан си да умреш и да се родиш отново. — Това му беше казал само преди дни в Бали Супаруита.

— Веднъж вече умрях — каза той — и се преродих.

— Плът, плът, само плът — прошепна тя. А после добави: — Това е различно.

Танирт го каза така убедително, че той го усети с всяка фибра на тялото си. Наведе се към нея, примамливостта на бедрата и гърдите й го привличаше в нейната орбита.

Той поклати глава.

— Не разбирам.

Ръцете й го хванаха и го придърпаха още по-близо.

— Има само един начин да се обясни. — Тя се обърна и го въведе обратно в сладкарницата. В най-отдалечения ъгъл отмести няколко благоуханни бали и се откри дървена стълба, покрита с прах и кристалчета палмова захар. Изкачиха се на по-горен етаж, който до неотдавна е бил нечие жилище. Ако се съди по афишите за филми и портретите на рок звезди по стените, там беше живяла дъщерята на собственика. Тук беше по-светло. През прозорците нахлуваше ослепителна слънчева светлина. Обаче беше и горещо като в пещ. Това като че ли не направи никакво впечатление на Танирт.

Когато застана по средата на пода, тя се обърна към него:

— Кажи ми, Борн, в какво вярваш?

Той не отговори.

— В Бог, в съдбата, в някое от тези неща?

— Вярвам в свободната воля — каза накрая той. — В способността да правиш собствения си избор, без намеса нито от страна на организации, нито на съдбата, нито на който и да било друг.

— С други думи, ти вярваш в хаоса, защото човекът не контролира нищо в тази вселена.

— Това би означавало, че съм безпомощен, а аз не съм.

— Значи нито редът, нито хаосът. — Тя се усмихна. — Твоят път е специален, път, по който никой преди теб не е вървял.

— Не съм сигурен, че бих се изразил така.

— Разбира се, че не си. Ти не си философ. Как би могъл?

— И къде води той? — попита Борн.

— Винаги войник, винаги нетърпеливият войник — каза Танирт. — До смъртта. Води до характера на твоята смърт.

— Със смъртта животът свършва — каза Борн. — Какво друго може да се знае за нейния характер?

Тя отиде до един от прозорците и го отвори.

— Кажи ми, ако обичаш, колко от враговете можеш да видиш?

Борн застана до нея, усещайки силната й топлина, като че беше двигател, който работи на пълни обороти от дълго време. От това високо място той виждаше доста улици и хора по тях.

— Някъде между трима и деветима. Трудно е да се каже с точност — рече след няколко секунди той. — Кой ще ме убие?

— Никой от тях.

— Тогава ще бъде Аркадин.

Танирт рязко вдигна глава.

— Аркадин ще бъде предвестникът, но не той ще те убие.

Борн се обърна към нея.

— Тогава кой?

— Борн, ти знаеш ли кой си?

Вече беше прекарал доста време с нея и знаеше, че не трябва да отговори.

— Нещо се е случило с теб — каза Танирт. — Бил си един човек, а сега сте двама.

Тя сложи длан върху гърдите му и сърцето му като че ли за миг престана да бие, или по-скоро прескочи. Той леко ахна от изненада.

— Тези двама души са несъвместими… във всяко отношение. Затова вътре в теб има борба, борба, която ще доведе до смъртта ти.

— Танирт…

Тя вдигна ръката си от гърдите му и той се почувства така, сякаш беше потънал в тресавище.

— Предвестникът — този мъж Аркадин — ще пристигне в Танирт с човека, който ще те убие. Той е някой, когото познаваш, може би много добре. Това е жена.

— Мойра? Името й Мойра ли е?

Танирт поклати глава.

— Една египтянка.

— Сорая! Това… това изглежда невъзможно.

Танирт се усмихна със загадъчната си усмивка.

— Това е гатанката, Борн. Един от вас не може да повярва, че е възможно. Обаче другият знае, че е.

За пръв път, откакто се помнеше, Борн се почувства напълно безпомощен.

— И какво трябва да направя аз?

Танирт взе ръката му в своята.

— От това как ще реагираш, какво ще направиш, ще се реши дали ще живееш, или ще умреш.