Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (26)

25

Селцето Уитни в Оксфордшир се намираше на дванадесет мили западно от Оксфорд, на брега на река Уиндръш. Тук липсваха само хобити и орки^[1].

Борн потегли от Лондон с кола под наем. Следобедът беше хладен и сух, а слънцето пробиваше от време на време през носещите се по небето облаци. Не беше излъгал Питър Маркс. Смяташе на всяка цена да отиде в Тинерир. Но първо трябваше да свърши нещо.

Базил Бейсуотър живееше в къщичка със сламен покрив, точно като в романа на Толкин. Тя беше със странни кръгли прозорци и с цветни лехи покрай покритата с бял чакъл алея за коли, която водеше към входната врата. Вратата беше дървена и масивна с чукче във формата на лъвска глава в центъра. Борн го използва.

След няколко секунди един мъж, доста по-млад, отколкото очакваше, отвори вратата.

— Да? С какво мога да ви помогна? — Имаше дълга коса, сресана право назад от широкото му чело, черни, внимателни очи и масивна брадичка.

— Търся Базил Бейсуотър — каза Борн.

— Той е пред вас.

— Не мисля така — рече Борн.

— О, вероятно имате предвид професор Базил Бейсуотър. Съжалявам, но преди три години баща ми почина.

 

 

Мойра изкрещя, когато кръвта й оцвети водата като изхвърлена на плиткото медуза. Аркадин я прихвана, щом тя залитна.

— Боже господи, какво направи? — извика Сорая.

Мойра продължи да крещи, прегъна се надве и се хвана за левия крак.

За момент Аркадин не обърна внимание на Сорая и оголи зъбите си срещу Мойра.

— Наистина ли помисли, че не те познах?

Мойра усети студенина в стомаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Видях те в Бали. Ти беше с Борн.

Тя мислено си представи бягството през село Тенганан, когато Борн беше улучен от снайперист, скрит в гората.

Отвори широко очи.

— Да, аз бях.

Той се засмя, подхвърли окървавената черупка във въздуха и я хвана, като че ли беше топка.

— Беше с Борн. Ти си негова любовница. А сега съдбата те докара при мен.

Сорая беше ядосана и ужасена.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Скоро ще разберем. — Аркадин се обърна към нея: — Това е любовницата на Джейсън Борн, но може би двете се познавате.

С усилие на волята Сорая потисна обзелата я паника.

— Не знам за какво говориш.

— Е, добре. Ще ти кажа. Нито за момент не повярвах на историята ти, но нямах намерение да те отпратя, докато не разбера какво в действителност искаш. Имам силното подозрение, че те е изпратил Уилърд. Той вече опита този номер с мен веднъж с една жена на име Трейси Атъртън. Изпрати я да ме държи под око и да му докладва за всички мои сделки. Това даде резултат. Когато го разбрах, тя вече беше мъртва. Обаче теб усетих още от самото начало, защото Уилърд е човек с навици, особено такива, които са му носили успех.

— Пусни я — каза Сорая, която с всяка секунда ставаше все по-нервна.

— Мога и да я пусна — каза Аркадин. — Мога дори да я оставя жива. Но това зависи изцяло от теб.

Сорая се приближи и отдръпна Мойра от него. Положи я внимателно на земята. После свали през главата си мократа фланелка, уви я около лявото бедро на Мойра, стегна я колкото сили имаше и я завърза. Междувременно Мойра беше припаднала или от шока, или от болка, а може би и от двете.

— Ти ми трябваш — продължи Аркадин. — Ти говореше за Хартум и искаш да ме закараш там. Кажи ми коя си и какво знаеш и аз ще помисля дали да направя наказанието на Мойра по-леко.

— Трябва да я откараме до най-близката болница — каза Сорая. — Тази рана трябва да бъде почистена и дезинфекцирана колкото може по-скоро.

Аркадин разпери ръце.

— Пак зависи от теб.

Сорая погледна зад коляното на Мойра. „Боже господи — помисли си тя, — дали ще може отново да върви нормално някога?“ Знаеше, че колкото повече се бавеха да предадат Мойра в ръцете на компетентен хирург, толкова по-зле щеше да стане за нея. Беше виждала сухожилия, срязани по този начин. Не беше лесно да се възстановят, а и никой не знаеше колко лошо са увредени нервите.

От гърдите й се изтръгна тежка въздишка.

— Какво искаш да знаеш?

— За начало кажи ми коя си.

— Сорая Мур.

— Сорая Мур, директорът на „Тифон“?

— Вече не съм. — Тя погали мократа коса на Мойра. — Уилърд възстанови „Тредстоун“.

— Нищо чудно, че иска да ме държи под око. Какво друго?

— Много неща — каза Сорая. — Ще ти разкажа по пътя към болницата.

Аркадин се надвеси заплашително над нея.

— Ще ми разкажеш сега.

— Откъде да знам, че няма да ни убиеш и двете още тук?

Аркадин я наруга, но накрая се съгласи. Взе Мойра на ръце и я отнесе обратно в манастира. Докато я настаняваше на задната седалка на колата, Сорая отиде да си вземе една риза. Ровеше из бюрото на Аркадин, когато той я намери.

— Майната ти, не! — скара й се той, сграбчи я за китката и я извлече навън.

Почти я хвърли на седалката до шофьора и каза:

— Само да си мръднала и ще те убия. — После заобиколи предницата на колата, седна зад волана и запали двигателя.

— Ти си прав. — Сорая гледаше кракът на Мойра да е вдигнат нагоре, докато минаваха с голяма скорост през покрайнините на Пуерто Пенаско. — Уилърд искаше да се сближа с теб и да му докладвам къде се намираш и какви са сделките ти.

— И? Усещам, че има още нещо.

— Има — каза тя. Знаеше, че трябва да продаде тази част възможно най-добре. Вече не вярваше, че ще може да го надхитри, но трябваше да направи поне това. — Уилърд се заинтересува от един човек, когото съм сигурна, че познаваш, защото той работи за Маслов: Вячеслав Озеров.

Кокалчетата на пръстите на Аркадин побеляха върху кормилото, но гласът му не издаде нищо от това, което чувстваше.

— И защо Уилърд се интересува от Озеров?

— Нямам представа — отвърна Сорая. Това поне беше вярно. — Обаче знам, че вчера един агент на „Тредстоун“ е разпознал Озеров в Маракеш. Проследил го е в Атласките планини до едно село, което се казва Тинерир.

Те пристигнаха в болницата „Санта Фе“ на авеню „Моруа“, но Аркадин не направи опит да излезе от колата.

— Какво е правил Озеров в Тинерир?

— Търси един пръстен.

Аркадин поклати глава.

— Изрази се по-ясно.

— По някакъв начин с този пръстен се отваря файл в хард диска на един лаптоп. — Тя го погледна. — Виж, аз самата не го разбирам. Тази информация беше в последното съобщение, което получих от Питър. — Тя отвори задната врата. — Можем ли да откараме Мойра в реанимацията?

Аркадин излезе от колата и затръшна вратата, която тя току-що беше отворила.

— Искам още.

— Казах ти всичко, което знам.

Той се вгледа в лицето й.

— Нали виждаш какво се случва с хора, които се бъзикат с мен?

— Не се бъзикам с теб — рече Сорая. — Изневерих на хора, които ми имат доверие, какво повече искаш от мен?

— Всичко — каза той. — Всичко.

Вкараха Мойра в спешното отделение. Докато персоналът обработваше раната и проверяваше състоянието й, Сорая попита кой е най-добрият неврохирург в Сонора. Говореше приличен испански и освен това изглеждаше като латиноамериканка. Тези качества отвориха вратите пред нея. Когато научи личния телефонен номер на хирурга, сама му се обади. Секретарката му каза, че го няма, но Сорая я заплаши да я намери и да й извие врата. Скоро след това хирургът се обади. Сорая му описа раната на Мойра и му каза къде се намират. Той отговори, че ако получи възнаграждение от две хиляди американски долара, ще пристигне веднага.

— Хайде да тръгваме — каза Аркадин веднага след като тя приключи разговора.

— Няма да изоставя Мойра.

— Имаме да говорим още за бизнес.

— Можем да говорим тук.

— Не, ще се върнем в манастира.

— Няма да се чукам с теб — каза му тя.

— Благодаря на Бога, чукането с теб ще да е като със скорпион.

Забележката му я накара да се засмее въпреки притеснението и отчаянието й. Тръгна да потърси кафе и той я последва.

 

 

Борн караше към Оксфорд с такава бързина, с каквато нямаше опасност да привлече вниманието на полицията. Градът си беше същият, какъвто го беше оставил след двете си посещения там. Тихите улици, причудливите магазини, все същите обитатели, всички заети със своите работи, чайните, книжарниците — всички като миниатюра, създадена от някой вманиачен учен от осемнадесети век. Да караш кола из неговите улици беше като да се движиш из вътрешността на снежно кълбо.

Борн паркира близо до мястото, където Криси беше оставила джипа си, когато бяха дошли заедно, и тръгна по стъпалата нагоре към Центъра за изследване на древни документи. Професор Лайъм Гайлс също беше там, където го бяха заварили последния път, приведен над бюрото в просторния си кабинет. Вдигна глава, когато Борн влезе, и примигна като бухал, като че ли не го позна. Борн забеляза, че всъщност това изобщо не беше Гайлс, а друг човек с приблизително същия ръст и години като него.

— Къде е професор Гайлс?

— В почивка — отвърна мъжът.

— Търсех него.

— Разбрах. Мога ли да попитам защо?

— Къде е той?

Мъжът пак примигна като бухал.

— Няма го.

По пътя Борн беше прегледал официалната биография на Гайлс в уебсайта на Оксфордския университет.

— Отнася се за дъщеря му.

Мъжът зад бюрото примигна.

— Болна ли е?

— Не мога да ви кажа. Къде е професор Гайлс?

— Не мисля, че…

— Спешно е — рече Борн. — Въпросът е на живот и смърт.

— Умишлено ли пресилвате нещата, сър?

Борн му показа карта на служител на бърза медицинска помощ, която беше задигнал след катастрофата.

— Съвсем сериозен съм.

— Господи! — възкликна мъжът и посочи с ръка. — В момента е в клозета. Не бих се учудил, ако се бори с баницата със змиорка, която е ял снощи.

 

 

Неврохирургът беше млад и мургав като индианец, с дълги, фини пръсти като на класически пианист. Имаше много нежни черти, което подсказваше, че всъщност не е индианец. Но беше корав бизнесмен и не се съгласи да започне, докато Сорая не му пъхна пачка банкноти в ръката. После бързо ги изостави, за да се консултира с докторите от спешното отделение, които бяха подготвили Мойра, и се отправи към операционната.

Сорая изпи отвратителното кафе, без да обръща внимание на вкуса му, но десет минути по-късно, докато се разхождаше безцелно напред-назад по коридора, то като че ли прогори дупка в стомаха й. Затова когато Аркадин й предложи да хапнат нещо, тя се съгласи. Намериха един ресторант недалеч от болницата. Преди да седне, Сорая се огледа, за да се увери, че не е пълен с насекоми.

Поръчаха си, седнаха един срещу друг и зачакаха, без да се поглеждат, поне Сорая се стараеше да не го прави.

— Видях те без сутиен — каза Аркадин — и гледката ми хареса.

Сорая се сепна.

— Да ти го начукам.

— Тя беше враг — каза той, имайки предвид Мойра. — Кой закон би я защитил?

Сорая погледна през прозореца към улицата, която й беше също толкова непозната, колкото обратната страна на луната.

Храната пристигна и Аркадин започна да яде. Сорая наблюдаваше две млади жени с прекалено много грим по лицата и твърде малко дрехи по себе си да отиват на работа. Тяхната култура беше много по-различна от нейната. Въпреки това тя се чувстваше напълно в унисон със скръбната атмосфера тук. Безнадеждността й беше нещо познато. Беше съдба на нейния пол от незапомнени времена, както и главната причина да избере тайните служби, където въпреки обичайните предразсъдъци Сорая можеше да се утвърждава по начини, които я караха да се чувства добре. Сега за пръв път видя тези момичета с прекалено стегнати сутиени и твърде къси поли в друга светлина. Тези дрехи бяха начин, може би единственият, да се утвърждават в една култура, която непрекъснато ги унижаваше и подценяваше.

— Ако Мойра умре или не може да ходи…

— Спести ми беззъбите си заплахи — рече той, омитайки последните остатъци от своя хуевос ранчерос^[2].

Работата на Аркадин е точно такава, помисли си тя. Независимо какво смяташе той, тя беше непрекъснато да унижава и да подценява жените. Това беше подтекстът на всичко, което казваше и вършеше. Той нямаше сърце, нямаше угризения, нямаше чувство за вина, нямаше душа… накратко казано, нямаше нищо, което определя и отличава едно човешко същество. Ако той не е човешко същество — помисли си с ужас тя, — какво е тогава?

 

 

Мъжката тоалетна беше през пет врати от кабинета на професор Гайлс. Той явно беше повръщал зад затворената врата на една от кабините. В помещението се носеше остра миризма, Борн отиде при прозореца и го отвори колкото можа по-широко. Влажният вятър бавно разбърка вонята като вещица, която бърка врящото си гърне.

Борн изчака, докато шумовете в кабината стихнат.

— Професор Гайлс!

Известно време нямаше отговор. После вратата на кабината се отвори и професор Гайлс с определено измъчен вид мина мълчаливо покрай Борн. Наведе се над умивалника, пусна студената вода и завря глава под нея.

Борн се подпря на стената и скръсти ръце на гърдите. Когато Гайлс вдигна глава, му подаде няколко хартиени кърпи. Професорът ги взе, без да каже нищо, и избърса с тях лицето, косата си. Едва когато хвърли използваните кърпи в кошчето за боклук, като че ли позна Борн.

Гърбът му моментално се вцепени и той се изправи.

— Аха, блудният син се завърна — рече той с най-професорския си тон.

— Очаквахте ли ме?

— Всъщност не. От друга страна, не съм много изненадан, че ви виждам тук. — Той се усмихна вяло на Борн. — Черните гологани не се губят.

— Професоре, бих искал още веднъж да се свържете с вашия колега, с когото играете шах.

Гайлс се намръщи.

— Това може да не е толкова лесно. Той е саможивец и не обича да отговаря на въпроси.

Мога да си го представя — помисли си Борн.

— Въпреки това бих искал да опитате.

— Добре — съгласи се Гайлс.

— Между другото, как му е името?

Гайлс се поколеба.

— Джеймс.

— Джеймс кой?

Последва ново колебание.

— Уедърли.

— А не Базил Бейсуотър?

Професорът извърна глава към вратата.

— Какъв въпрос искате да му зададете?

— Бих искал да опише живота в отвъдното.

Гайлс, който се беше запътил към вратата, спря и бавно се обърна към Борн.

— Моля?

— След като синът на Базил Бейсуотър го е погребал преди три години — каза Борн, — мисля, че той ще е напълно в състояние да ми каже какво е да си мъртъв.

— Казах ви — рече малко сърдито Гайлс, — името му е Джеймс Уедърли.

Борн го хвана за лакътя.

— Професоре, никой не вярва в това, дори вие. — Отклони Гайлс от вратата и го отведе в най-далечния край на тоалетната. — А сега ми кажете защо ме излъгахте? — Когато професорът запази мълчание, Борн продължи: — Изобщо не ви се налагаше да се обаждате на Бейсуотър за превода на надписа от вътрешната страна на пръстена, защото вече го знаехте.

— Да, предполагам, че е така. И двамата не бяхме напълно искрени един към друг. — Той сви рамене. — Е, такъв е животът. Нищо не изглежда такова, каквото е.

— Вие сте „Северий Домна“.

Усмивката на Гайлс стана малко по-широка.

— Няма смисъл да го отричам, след като ще ми предадете пръстена.

В този момент, като че ли подслушвал зад вратата, мъжът, който беше стоял зад бюрото на професора, влезе в тоалетната. С пистолет „Зиг Зауер“ в ръка вече не приличаше толкова на бухал. Зад него се появиха моментално двама мъже, по-едри и по-мускулести, също въоръжени с пистолети със заглушители. Разпръснаха се с насочени оръжия срещу Борн.

— Както виждате — рече професор Гайлс, — не ви оставих друг избор.