Метаданни
Данни
- Серия
- Борн (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Bourne Objective, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Павел Талев, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер. Целта на Борн
Американска. Първо издание
ИК „Прозорец“, София, 2010
Редактор: Марин Гинев
Коректор: Станка Митрополитска
Художник на корицата: Веселин Цаков
ISBN: 978-954-733-685-8
История
- — Добавяне
20
Питър Маркс получи съобщението на Борн по мобилния телефон. Беше кратко и сбито. Съгласи се със смесени чувства да отиде на адреса, който му беше посочил. Донякъде се изненада, че Борн изобщо му се беше обадил. От друга страна, той като че ли не беше същият Борн, какъвто го знаеше, което накара Маркс да се запита в каква ситуация щеше да се окаже. Отношенията му с Борн бяха еднопосочни — чрез Сорая. Той знаеше нещо за любовната й афера с Борн и винаги се беше питал дали тя не бе допуснала личните чувства да повлияят на мнението й за него.
Официалната позиция на ЦРУ беше и си остана такава още известно време — че амнезията на Борн го е направила непредвидим и затова опасен. Той беше агент бунтар, не бе лоялен на никого и към нищо, най-малко пък на ЦРУ. Въпреки че в миналото то беше принудено да го използва, това винаги беше ставало чрез измама и принуда, тъй като, изглежда, нямаше друг начин да бъде контролиран. А дори и тези методи не се оказаха сигурни. Макар Маркс да беше убеден, че неотдавнашната работа на Борн бе станала причина за провала на „Блек Ривър“ и беше предотвратила предстояща война с Иран, не знаеше почти нищо за самия човек. Той си оставаше пълна загадка. Да се предвидят реакциите му в дадена ситуация беше празно занимание. Освен това беше факт, че много хора, опитали да се приближат до него, умираха от внезапна насилствена смърт. За щастие Сорая не беше от тях, но Маркс се безпокоеше, че това може би е само въпрос на време.
— Лоши новини ли? — попита дон Фернандо Херера.
— Просто още малко от същото — отвърна Маркс — Трябва да отида на една среща.
Седяха в гостната в къщата на Диего Херера, заобиколени от негови снимки. Маркс се запита дали присъствието му тук беше мъчително или успокояващо за бащата.
— Сеньор Херера, преди да тръгна, има ли още нещо, което бихте могли да ми кажете за вашия кръщелник? Знаете ли защо е бил във „Веспър Клъб“ миналата нощ и защо би могъл да наръга Диего? Какви бяха отношенията им?
— Никакви, ако трябва да отговоря първо на последния ви въпрос.
Херера извади цигара и я запали, но, изглежда, не му се пушеше. Очите му шареха из стаята, като че се страхуваха да се спрат по-дълго върху нещо. Маркс подозираше, че е нервен. От какво?
Известно време Херара гледаше замислен Маркс. Пепелта от недопушената цигара се сипеше безшумно на килима между краката му.
— Диего не знаеше за съществуването на Отавио, поне що се отнася до връзката му с мен.
— Тогава защо Отавио е убил Диего?
— Не би го сторил и затова отказвам да повярвам, че го е направил.
Херера каза на шофьора си да откара Маркс до най-близкия офис за коли под наем. Настоя двамата с Маркс да си разменят номерата на телефоните. Думите му, че не вярва Отавио да е убил Диего, продължаваха да звучат в главата на Маркс, докато записваше в Джи Пи Ес програмата на смартфона си адреса, даден му от Борн.
— Искам да ме държите в течение на разследването — му каза Херера. — Обещахте да намерите убиеца на сина ми. Трябва да знаете, че приемам най-сериозно дадените обещания.
Маркс не виждаше причина да се съмнява в това.
Петнадесет минути след като потегли от паркинга на колите под наем, смартфонът му иззвъня и получи съобщение от Сорая. След минути му се обади Уилърд.
— Напредък?
— Установих контакт — каза Маркс, имайки предвид Борн.
— Знаеш ли къде е? — попита със зле прикрито нетърпение Уилърд.
— Не още — излъга Маркс. — Но скоро ще разбера.
— Добре. Обаждам се навреме.
— Навреме за какво? — попита Маркс.
— Задачата малко се променя. Трябва да улесня срещата между Борн и Аркадин.
Маркс потърси скрит подтекст в гласа на Уилърд. Нещо там у дома се беше променило. Не обичаше да го държат в неведение и веднага почувства, че това не му е от полза.
— А пръстенът?
— Ти слушаш ли ме? — скара му се Уилърд. — Прави това, което ти се нарежда.
Сега вече Маркс беше сигурен, че му е отказан достъп до някаква важна информация. Почувства как предишният гняв от машинациите на началника му се надига като жлъч в гърлото му.
— Сорая Мур установила ли е контакт? — продължи Уилърд.
— Да. Току-що получих съобщение от нея.
— Свържи се с нея — нареди му шефът. — Координирайте действията си. Трябва да закараме двамата до следния адрес. — Той го каза на Маркс. — Как ще го направиш си е твоя работа, но имам информация, че Аркадин ще бъде заинтригуван. — Той разказа на Маркс какво му беше казал Ел–Ариан за липсващата информация, без която файлът в хард диска на лаптопа е безполезен. — Имаш седемдесет и два часа.
— Седемдесет и два…? — Но вече говореше на празното пространство. Разговорът беше приключил.
На следващото кръстовище Маркс погледна картата в джипиеса на смартфона си, за да се увери, че не е сбъркал един завой, докато разговаряше с Уилърд. Сутринта беше започнала със слънце, ала сега бяха тръгнали да се събират облаци и всичко се оцвети в сиво. Заваля ситен дъжд, който притъпи контурите и на най-острите ъгли на сградите и табелите.
Светна зелена светлина и когато остави кръстовището зад себе си, забеляза един бял форд да се движи в същата лента точно зад него. Веднага разпознаваше опашката, щом като я видеше. Беше видял белия форд по-рано, няколко коли зад неговата, макар от време на време да го изгубваше от поглед зад един голям камион. Във форда беше само шофьорът, който носеше черни очила. Натисна педала на газта и когато наетата кола се втурна напред, премести скоростния лост от първа на трета по-бързо, отколкото трансмисията можеше да се справи. Настъпи моментно колебание при преминаването от втора на трета скорост и той се уплаши да не би нещо в скоростната кутия да се е повредило. После колата полетя напред толкова бързо, че за малко да се удари в задницата на камиона пред него. Зави в дясната лента и натисна още повече газта, когато видя, че белият форд го следва.
Намираха се в квартал на Лондон с оживено движение, бутици и по-големи магазини. Една табела за подземен гараж изскочи толкова бързо пред него, че той успя в последния момент да завие към входа. Остърга предния ляв калник в бетонната стена, после изправи колата и се спусна надолу по рампата в бетонната пещера, осветена с неонови лампи.
Вмъкна се в едно място за паркиране, където колите бяха толкова нагъсто, че трябваше да свали прозореца, за да се измъкне от купето, тъй като вратата не можеше да се отвори. В това време чу свистене на гуми и предположи, че белият форд продължаваше да го следва. Видя отворения вход към стълбище в съседство с асансьора и се вмъкна там тъкмо в момента, когато бялата кола профуча край него. Стълбището миришеше на грес и на урина. Втурна се нагоре, вземайки по две-три стъпала наведнъж, и тогава чу затръшване на вратата на кола и бързо шляпане на подметки по бетона. Разбра, че някой тича нагоре по стълбите зад него.
Тъкмо се канеше да завие зад един ъгъл, когато налетя на някакъв бездомник, толкова пиян, че беше припаднал. Като се стараеше да не диша, Маркс се наведе над него, извлече го по стълбите и го сложи легнал напряко на стъпалото непосредствено зад ъгъла. Скри се в тъмното по стълбите над него и зачака, като се стараеше да диша дълбоко и равномерно.
Шумът от бързи стъпки се приближи и Маркс, полунаведен, напрегна тяло. Както беше предвидил, преследвачът му се втурна зад ъгъла и не видя пияния, докато не стана твърде късно. Когато се спъна и полетя напред, Маркс се хвърли надолу по стълбите и му нанесе силен удар с коляно в главата. Преследвачът политна назад, отново се спъна в пияния и се просна по гръб.
Маркс го видя да измъква изпод якето си „Браунинг М1900“. Ритна го в ръката миг преди другият да стреля. Гърмежът в затвореното пространство беше толкова оглушителен, че пияният отвори очи и веднага скочи на крака. Мъжът с браунинга го сграбчи за яката и притисна дулото на пистолета в главата му.
— Сега ще дойдеш с мен. — Имаше силен акцент, може би на човек от Близкия изток. — Или ще ти пръсна мозъка. — Разтърси толкова силно пияния, че от отпуснатите му устни се разлетя слюнка.
— Чекиджия такъв! — развика се напълно объркан пияният. — Разкарай се!
Побеснелият стрелец стовари цевта на браунинга в главата на пияния, а в това време Маркс скочи напред. Удари с длан брадичката на стрелеца и тя се вирна нагоре, откривайки гърлото му. Докато продължаваше да се бори с ръката, която държеше пистолета, нанесе силен удар с юмрук в гърлото на човека. Хрущялната кост поддаде и той се строполи с отворена уста, останал без въздух. Очите му бяха широко отворени и обърнати нагоре. Можеше да издава само животинско ръмжене, но скоро и то престана.
Пияният се завъртя с изненадваща бързина и ритна стрелеца в слабините.
— Как ти се харесва това сега, а? — После, като продължи да си мърмори нещо под нос, заслиза тромаво по стълбите, без да се обръща назад.
Маркс бързо пребърка джобовете на стрелеца, но намери само ключовете за белия форд и пачка пари. Нямаше нито паспорт, нито каквито и да било други документи за самоличност. Едно е сигурно, помисли си Маркс, не е от ЦРУ. „Тогава за кого работи и защо, по дяволите, ме следи?“ Запита се кой би могъл да знае, че е тук, с изключение на Уилърд и Оливър Лис.
После чу свирка на пеши полицаи и разбра, че трябва да изчезва. Погледна още веднъж мъжа, като се надяваше да види нещо отличаващо, например татуировка или…
Тогава видя златния пръстен на третия пръст на дясната ръка и се наведе да го свали. Надяваше се от вътрешната страна да има възпоменателен надпис.
Нямаше. Имаше нещо далеч по-интересно.
* * *
Сорая видя отново Леонид Аркадин в празния ресторант на яхтеното пристанище. А може и да търсеше нея, защото докато вниманието й беше съсредоточено в чинията със скариди и жълт ориз, полети с огненолютив сос, не го беше видяла да влиза. Келнерът й донесе питие — едно текини[1], и каза, че е от мъжа на бара. Сорая погледна нататък и не се учуди, като видя Аркадин. Погледна го в очите и вдигна чашата си. Усмихна се. Това беше достатъчно да го насърчи.
— Упорит сте, не може да не ви се признае — каза тя, когато той се приближи.
— Ако бях ваш любовник, никога нямаше да ви оставя да вечеряте сама.
— За моя пул бой[2] ли говорите? Пратих го да си стяга багажа.
Той се засмя и посочи сепарето, където тя седеше.
— Може ли?
— Предпочитам да не го правите.
Въпреки това той седна и постави питието си на масата, сякаш маркираше територията си.
— Ако ми позволите да поръчам, ще ви платя вечерята.
— Нямам нужда да ми плащате вечерята — рече студено тя.
— Нуждата няма нищо общо с това. — Той вдигна ръка и келнерът се приближи. — Искам пържола, да е кървава, и порция томатилос[3].
Келнерът кимна и се отдалечи.
Аркадин се усмихна и Сорая с изненада забеляза колко естествена беше усмивката му. В нея имаше някаква вътрешна топлина, която я изплаши.
— Леонардо — представи се той.
Тя презрително изсумтя.
— Не ставайте смешен. Никой в Пуерто Пенаско не се казва Леонардо.
Той направи унила физиономия като малко момче, което току-що са заловили да бърка в буркана с курабиите, и тя започна да добива представа какъв е подходът му към жените. Видя колко магнетизъм имаше в него, какво силно впечатление правеше, излъчваше сигурност на силен мъж, съчетана с някаква уязвимост. Коя жена би могла да устои? Тя се изсмя вътрешно в себе си и се почувства по-добре, като че ли най-после беше стъпила на твърда почва, откъдето можеше уверено да пристъпи към изпълнението на задачата си.
— Вие, разбира се, сте права — каза Аркадин. — Всъщност името ми е Леонард, просто Леонард.
— Разбрах. — Тя му подаде ръка и той я задържа за миг. — Какво правите в Пуерто Пенаско, Леонард?
— Ходя на риба, спортувам.
— С моторницата ли?
— Да.
Сорая довърши скаридите си в момента, когато пристигнаха неговата пържола и томатилос. Пържолата беше направо кървава, както я бе поръчал, и обилно полята с много лютив сос. Аркадин се нахвърли веднага върху нея. „Сигурно има железен стомах“ — помисли си тя.
— А вие? — попита той между хапките.
— Дойдох заради времето. — Тя побутна чашата си настрана.
— Не ви ли харесва?
— Не пия алкохол.
— Да не сте алкохоличка?
Тя се засмя.
— Мюсюлманка съм. Аз съм египтянка.
— Извинявам се за неудачната почерпка.
— Не е нужно — каза тя и махна с ръка. — Няма как да знаете. — После се усмихна. — Обаче сте мил.
— Ха! Мил е нещо, което не съм.
— Така ли? — Тя наостри уши. — А какъв сте тогава?
Той избърса кръвта от устата си и се облегна за момент назад.
— Ами, ако трябва да съм честен, аз съм доста костелив орех. Партньорите ми бяха на това мнение, особено след като изкупих акциите им. Жена ми също мислеше така.
— И тя ли е минало?
Той кимна и се съсредоточи отново върху храната.
— Вече ще стане близо година.
— Деца?
— Шегувате ли се?
Аркадин със сигурност има дарба да разказва небивалици, помисли си тя.
— Мен също не ме бива много за родител — каза тя. — Посветила съм се изцяло на бизнеса си.
Той вдигна очи от пържолата и я попита какъв може да е.
— Внос-износ — отвърна тя. — От и за Северна Африка.
Той бавно вдигна глава и се вгледа в нея. Сорая почувства как сърцето й бие в гърдите. Каза си, че всичко това прилича на примамване на акула да захапе куката. Сега не искаше да допусне и най-малката грешка. Усети през тялото й да преминават леки тръпки. Беше много близо до пропастта, до момента, в който фалшивата й самоличност щеше да се смеси със собственото й аз. Заради този момент тя беше избрала да прави това. По тази причина не обърна гръб на Питър, когато той й постави задачата, и временно забрави за унизителния аспект на онова, което се очакваше от нея. То нямаше значение. Тя живееше точно за този момент и Питър го беше разбрал много преди нея.
Аркадин отново избърса уста.
— Северна Африка. Интересно. Моите бивши партньори въртяха доста бизнес в Северна Африка. Не харесвах методите им… или, ако трябва да бъда откровен, хората, с които си имаха работа. Това беше една от причините, поради които реших да изкупя акциите им.
Много бързо се преориентира и импровизира като побъркан, помисли си Сорая. Този разговор все повече й харесваше.
— В кой бранш сте? — попита тя.
— Компютри, аксесоари, компютърни услуги, такива неща.
Точно така, помисли си развеселена тя. Направи замислена физиономия.
— Мога да ви свържа с някои надеждни хора, ако желаете.
— Може би двамата с вас бихме могли да правим бизнес.
„Захапа! — каза си въодушевена Сорая. — Време е да започнем да теглим акулата, но много бавно и много внимателно.“
— Хм. Не знам, вече почти съм изчерпала капацитета си.
— В такъв случай трябва да разширите бизнеса си.
— Вярно е. С какъв капитал?
— Аз имам капитал.
Тя го изгледа с подозрение.
— Едва ли. Не знаем нищо един за друг.
Той остави ножа и вилицата и се усмихна.
— Ами тогава нека да започнем да се опознаваме, това е първото задължително условие в бизнеса. — Вдигна пръст. — Всъщност имам нещо да ви покажа, което може да ви съблазни да правите бизнес с мен.
— И какво може да е то?
— Аха-а, изненада е.
Повика келнера и поръча две кафета еспресо, без да я попита дали иска. Оказа се, че иска. Сетивата й трябваше да са напълно нащрек, защото не се съмняваше, че по някое време през нощта щеше да се наложи да отбива любовните му мераци така, че да го увлече още повече, а не да го отблъсне.
Продължиха да разговарят дружелюбно, докато пиеха кафетата и търсеха начини за още по-голямо сближаване. Виждайки колко непринудено се държи той, Сорая също си позволи да се отпусне, поне доколкото беше възможно. Но вътрешно усещаше как в тялото й вибрират стоманени струни. Това беше мъж със страхотен чар и с невероятна харизма. Обясни си как много жени са били привлечени в неговата орбита. Същевременно онази част от нея, която стоеше настрана и наблюдаваше от дистанция шоуто, което той разиграваше, си даваше сметка, че не вижда истинския Аркадин. След време се запита дали изобщо някой беше успял да го види. Той така успешно се беше оградил със стена от другите човешки същества, че тя подозираше, че вече е недостъпен дори за себе си. В момента й приличаше на загубило се малко момче, което не може вече да намери пътя за дома.
— Е, добре — каза той и остави празната си чаша, — ще тръгваме ли?
Хвърли няколко банкноти на масата и без да чака отговор, излезе от сепарето. Подаде й ръка, а след миг колебание тя я пое и му позволи да й помогне да стане от мястото си.
Нощта беше топла, без полъх на вятър, натежала с меки кадифени сенки. На небето нямаше луна, но звездите блестяха в мрака. Те се отдалечиха бавно от водата, после завиха на север и тръгнаха успоредно на брега. От дясната им страна смътните светлини на Пуерто Пенаско като че ли бяха част от картината, но някак далечни.
Уличните лампи отстъпиха на тъмнина, осветявана само от звездите, а после изведнъж пред тях изскочиха светлините на голяма каменна постройка, която смътно напомняше за религиозния си характер. Видя кръста, забит в камъка над голямата дървена врата, обкована с желязо.
— Някога е било манастир — каза Аркадин, отключи вратата и й стори път да влезе. — Това е временният ми дом.
Вътре мебелировката беше оскъдна, усещаше се миризма на тамян и восък на свещи. Тя видя едно бюро, няколко фотьойла, голяма маса и осем стола, както и диван, отрупан с възглавници. Всичко беше от тъмно масивно дърво. Нищо не изглеждаше удобно.
Докато минаваха през гостната, Аркадин запалваше дебели бледожълтеникави свещи, поставени на различни височини в железни свещници. Светлината им сред каменните стени на манастира придаваше на помещението още по-средновековен вид и тя се усмихна вътрешно, подозирайки, че той подготвя сцената за начало на любовен романс или най-малкото за прелъстяването й.
Той отвори бутилка червено вино, наля в голяма мексиканска чаша и напълни още една със сок от гуарана. Подаде й сока и каза:
— Ела. Оттук.
Поведе я навътре в тъмното, като по пътя спираше да пали още свещи. Почти цялата далечна стена беше заета от тухлено огнище, голямо колкото камина в хола на английски барон. Тя усети миризмата на стара пепел и креозот, полепили се по тухлите на огнището след десетилетия употреба. Съдейки по това, което виждаше, беше изоставено от години.
Аркадин запали една необикновено голяма свещ и като я държеше високо като факла, се отправи към огнището. Непрогледният мрак вътре в него започна неохотно да отстъпва пред трептящия пламък на свещта.
След като тъмнината започна да се разсейва, вътре се забелязаха някакви очертания. Беше стол, а в него седеше фигура. Беше завързана към стола за глезените. Ръцете, очевидно завързани над китките, бяха отзад на гърба.
Аркадин поднесе още по-близо свещта. Светлината на пламъка се издигна нагоре по глезените на фигурата, по краката, по трупа и накрая освети лицето, окървавено и толкова подуто, че едното око беше затворено.
— Харесва ли ти изненадата? — попита Аркадин.
Чашата със сока се разби в плочите на пода, изплъзнала се от пръстите на Сорая.
Човекът, завързан за стола, беше Антонио.
Беше като игра на шах. Борн се вглеждаше в стария мъж и се опитваше да си го представи като директора на Центъра за изследване на древни документи по времето, когато беше в Оксфорд като Дейвид Уеб. Старецът също се вглеждаше в него и с всяка изминала секунда ставаше все по-уверен в самоличността на Борн.
Криси гледаше и двамата и сякаш се опитваше да отгатне кой ще матира другия.
— Адам, вярно ли е това, което казва баща ми? Наистина ли името ти е Дейвид Уеб?
Борн видя изход от положението — единственият възможен, — но той не му хареса.
— И да, и не — каза той.
— Във всеки случай името ти не е Адам Стоун. — В тона на Криси се усетиха метални нотки. — Което означава, че си излъгал Трейси. Тя те познаваше като Адам Стоун, аз също.
Борн се обърна да я погледне.
— Името ми е толкова Адам Стоун, колкото беше Дейвид Уеб някога. В различни периоди съм известен под различни имена. Но те са само имена.
— Проклет да си! — Криси стана, обърна му гръб и отиде в кухнята.
— Тя е много ядосана — каза единадесетгодишната Скарлет, обърнала към него лицето си — красиво, но още не напълно оформено.
— Сърдиш ли се? — попита Борн.
— Ти не си преподавател, нали?
— Всъщност съм — каза Борн. — Преподавател по лингвистика.
— В такъв случай мисля, че е страхотно. Имаш ли много тайни самоличности?
Борн се засмя. Харесваше това дете.
— Когато стане нужда.
— Сигналът на Батман! — Тя вдигна рязко глава и директно, по детски попита: — Защо си излъгал мама и леля Трейси?
Борн се канеше да отговори нещо за Трейси, но се сети навреме, че за Скарлет леля й все още е жива.
— Когато срещнах леля ти, бях под една от тайните ми самоличности. После Трейси е разказвала на майка ти за мен. Това беше най-добрият начин да я накарам бързо да ме изслуша.
— Щом като не си професор Дейвид Уеб, кой, по дяволите, си ти? — попита бащата на Криси, който видимо се беше посъвзел.
— Когато се познавахме, бях Дейвид Уеб — отвърна Борн. — Но не дойдох в Оксфорд и при вас под фалшив предлог.
— Какво правиш тук с дъщеря ми и внучката ми?
— Това е дълга история — каза Борн.
Лицето на стария човек придоби дяволито изражение.
— Обзалагам се, че има нещо общо с по-голямата ми дъщеря.
— Донякъде.
Старият човек стисна ръката си в юмрук.
— Този проклет надпис.
Борн почувства как го полазиха студени тръпки.
— Какъв надпис?
Старецът се вгледа с любопитство в него.
— Не помниш ли? Аз съм д-р Бишоп Атъртън. Ти ми донесе копие на фраза, за която каза, че представлява надпис.
И тогава Борн си спомни. Спомни си всичко.