Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (20)

19

Борис Карпов вървеше през бруления от вятъра Червен площад, дишаше тежко и мислеше как да процедира с Букин и с много опасния Черкезов. Президентът Имов се беше съгласил с всичко, което му поиска, включително да се пази пълна тайна, докато Карпов разкрие всички къртици във ФСБ–2. Първоначално трябваше да се започне с Букин. Знаеше, че ще може да го пречупи. След като го стореше веднъж, нямаше да е трудно да бъдат разкрити другите къртици.

Валеше слаб сняг на малки, сухи снежинки, които прехвърчаха из въздуха. По златните кубета луковици примигваха светлини, а туристите си правеха снимки на фона на архитектурните забележителности. Спря се за миг, за да се порадва на спокойната обстановка, нещо твърде рядко за Москва напоследък.

После се върна по стъпките си обратно до лимузината. Като го видя, че се връща, шофьорът запали мотора. Излезе навън и отвори задната врата за шефа си. Покрай тях мина висока блондинка в палто от червеникава лисича кожа и ботуши до коленете. Шофьорът я проследи с поглед, когато Карпов се наведе и влезе в колата. Вратата след него се затръшна.

Когато шофьорът седна зад волана, му каза:

— Щабът.

Шофьорът кимна мълчаливо, включи на скорост и те излязоха от Кремъл.

До централата на ФСБ-2 имаше дванадесет минути път с кола по улица „Знаменка“ в зависимост от интензивността на движението, което в този час не беше толкова голямо. Карпов беше потънал в размисъл. Опитваше се да измисли начин да завари Букин сам, за да го откъсне от връзките му. Реши да го покани на вечеря. По пътя щеше да инструктира шофьора на колата да я отклони до просторния строителен обект на улица „Варварка“, която беше мъртва зона за мобилните телефони, за да могат двамата с Букин да „поговорят“ необезпокоявани за предателството му.

Шофьорът спря пред един червен светофар, но когато светна зелено, не включи на скорост. През запотеното стъкло Карпов видя как един мерцедес застана край тях. Докато наблюдаваше, задната врата се отвори и отвътре се показа фигура. Беше твърде тъмно, за да го разпознае, но миг по-късно вратата на неговата кола рязко се отвори. Беше странно, защото шофьорът му винаги затваряше автоматично всички врати. Фигурата наведе глава и се вмъкна на седалката до него.

— Борис Илич, за мен е винаги удоволствие да ви видя — каза Виктор Черкезов.

Има усмивка на хиена и мирише като хиена, помисли си Карпов.

Черкезов, който с жълтеникавите си очи приличаше на кръвожаден хищник, се наведе леко напред и каза на шофьора:

— Мисля, че беше улица „Варварка“. Строителният обект. — После се облегна назад и отблъскващата му усмивка проблесна в полумрака на лимузината. — Не искаме да ни безпокоят, нали, Борис Илич?

Това не беше въпрос.

 

 

Манди и Мишел спяха вплетени една в друга, както го правеха винаги след дълги еротични игри. За разлика от тях, Бъд Холидей и Джалал Есай се бяха оттеглили в гостната на апартамента, който беше тяхна обща собственост под фалшиво име, така добре прикрито с документи, че при проследяване никога нямаше да се стигне до тях.

По-скоро от любезност, отколкото от предпочитание, Холидей отпиваше от чаша сладък ментов чай, седнал срещу Есай.

— Имах намерение да ти кажа — рече с най-небрежен тон той. — Оливър Лис е под федерален арест.

Есай рязко вдигна глава.

— Какво? Защо не ми каза веднага?

Холидей посочи към спалнята, където близначките дълбоко спяха.

— Но… какво е станало? Струваше ми се, че той е в безопасност.

— Изглежда, че напоследък никой не е в безопасност — каза Холидей, докато търсеше кутията си с пури. — Без предупреждение Министерството на правосъдието започна ново разследване на контактите му, докато е ръководил „Блек Ривър“. — Вдигна рязко глава и погледна втренчено Есай. — Дали има вероятност това разследване да стигне до теб?

— Аз съм напълно изолиран — каза Джалал Есай. — Погрижих се за това още в самото начало.

— Добре тогава. Майната му на Лис. Продължаваме.

Джалал Есай беше смутен.

— Не изглеждаш изненадан?

— Мисля, че от известно време Оливър Лис вървеше по доста тънък лед.

— Той ми е нужен — каза Джалал Есай.

— Поправка. Беше ни нужен. Когато казах продължаваме, наистина имах това предвид.

Холидей намери подвързаната с кожа кутия и извади една пура. Предложи и на Есай, но той отказа. После отхапа единия й край, пъхна я в устата си и я запали. Разклати пурата на пламъка, докато я разпалваше.

Есай каза:

— Предполагам, че Лис е изчерпал възможностите си.

— Точно така. — Сега, като усети дима в дробовете си, Холидей се почувства по-спокоен. Сексът с Мишел винаги караше сърцето му да бие прекалено силно, дори болезнено. Жената беше невероятна гимнастичка.

Есай си наля още чай.

— С Лис изпълнявах заповеди от една организация, която изоставих.

— Сега двамата имаме общ бизнес — отбеляза Холидей.

Есай кимна.

— Бизнес за сто милиарда долара.

Холидей се намръщи, загледан в края на пурата си.

— Не чувстваш ли угризения, че си изневерил на „Северий Домна“? В края на краищата те са хора от твоята порода.

Есай не обърна внимание на расистката забележка. Беше свикнал с начина на изразяване на Холидей, както човек не обръща внимание на болката от киста.

— Моята порода не е по-различна от твоята и в двете има добри, лоши и грозни хора.

Холидей избухна в такъв силен смях, че почти се задави от дима на пурата. Наведе се напред, като продължаваше да се смее и да кашля. Очите му се насълзиха.

— Трябва да те уверя, Есай, че за арабин си доста свестен.

— Аз съм бербер амазих — Есай подчерта това без следа от враждебност.

Холидей го наблюдаваше през дима.

— Нали говориш арабски?

— Освен другите езици, включително и берберски.

Холидей разпери ръце, като че ли отговорите на другия потвърждаваха това, което беше имал предвид. Двамата с Джалал Есай се бяха запознали в колежа, където Есай изкара две години като студент на разменни начала. Всъщност тъкмо заради Есай Холидей беше започнал да проявява интерес към нарастващата арабска заплаха за западния свят. Есай беше мюсюлманин, но по-скоро аутсайдер в много разделения и религиозен арабски свят. През призмата на светогледа на Есай Холидей беше прозрял, че е само въпрос на време сектантските битки в този свят да излязат извън неговите граници и да се превърнат в поредица от войни. Тъкмо по тази причина той беше направил Есай свой приятел и съветник и едва много по-късно, когато Есай бе престанал да се интересува от целите на „Северий Домна“, си даде сметка, че той е бил изпратен в Съединените щати и по-специално в неговия колеж, за да направи него свой приятел и съюзник.

Когато алчността надделя у Есай и той призна какъв е бил първоначалният му мотив, всички най-лоши предубеждения на Холидей за арабите се потвърдиха. Тогава той намрази Есай. Дори кроеше планове да го убие. Но накрая се беше отказал от фантазиите си за отмъщение, подмамен, както и самият Есай, от златото на цар Соломон. Кой би могъл да устои на такава великолепна награда? В даден момент Холидей беше осъзнал, че двамата с Есай имат много повече общо, отколкото би могло да се предполага, като се има предвид напълно различното им потекло. Освен това и двамата бяха воини на нощта, обитаващи света на сенките, който съществуваше в периферията на цивилизованото общество и го защитаваше от разрушителни елементи както вътре, така и извън него.

— „Северий Домна“ не е по-различна от който и да било тиранин… бил той фашист, комунист или социалист — каза Джалал Есай. — Това общество живее, за да трупа сила и да могат неговите членове да влияят на световните събития с единствената цел да трупат още по-голяма мощ. Пред лицето на такава мощ хуманитарната политика става неадекватна, както и религията.

Есай се облегна назад и кръстоса крак върху крак.

— В началото „Северий Домна“ беше мотивирана от желание за промяна, за разбирателство между големите умове на Изтока и Запада и между исляма, християнството и юдаизма. Признавам, това беше благородна цел и за известно време те успяваха, макар и в твърде малки мащаби. Но после, подобно на всички алтруистични стремежи, и тя влезе в противоречие с човешката природа.

Изведнъж той се наведе напред на канапето.

— Казвам ти, няма по-силна мотивация за човешките същества от алчността, по-силна е дори от страха. Алчността като секса кара хората да оглупяват, да стават слепи за страха или за нуждата от каквото и да било друго. Алчността изопачи целите на „Северий Домна“ до такава степен, че станаха буквално противоположни на първоначалната идея. На думи членовете продължаваха да защитават първоначалната цел, но с времето „Северий Домна“ напълно се корумпира.

— А ние какви сме? — Холидей продължи да пафка с пурата си. — И ние сме алчни като „Северий Домна“, може би дори повече.

— Обаче сме наясно какво ни ръководи — каза Джалал Есай и очите му блеснаха. — Имаме ясен поглед и ясен ум.

 

 

Скарлет погледна Борн, докато той я развързваше. По бузите й имаше следи от сълзи. Вече не плачеше и трепереше неудържимо, зъбите й тракаха.

— Мама добре ли е?

— Да, добре е.

— Кой си ти? — Очите й отново се насълзиха. — Кой беше този човек?

— Казвам се Адам и съм приятел на майка ти — отвърна Борн. — Помолих я да ми помогне и тя ме заведе в Оксфорд да се видя с професор Гайлс. Нали го помниш?

Скарлет кимна и подсмръкна.

— Харесвам професор Гайлс.

— Той също те харесва, и то много.

Гласът му беше гальовен и тя като че ли започна да се успокоява.

— Ти влетя в стаята като Батман.

— Не съм Батман.

— Знам — каза леко възмутена тя, — но си целият в кръв, а не си ранен.

Той дръпна яката на ризата си.

— Това не е истинска кръв. Трябваше да заблудя човека, който похити теб и майка ти.

Тя го изгледа с одобрение.

— Ти си таен агент като леля Трейси.

Борн се засмя.

— Леля ти Трейси не беше таен агент.

— Напротив, беше.

Възмущението в гласа й предупреди Борн, че не трябва да се отнася с нея като с дете.

— Защо мислиш така?

Скарлет сви рамене.

— Не можехме да разговаряме с нея, без тя да скрие нещо. Мисля, че имаше само тайни и нищо друго. И винаги беше тъжна.

— Тайните агенти тъжни ли са?

Скарлет кимна.

— Тъкмо затова са станали тайни агенти.

В твърдението й имаше нещо невинно и същевременно много дълбокомислено, но за момента Борн се въздържа да продължи разговора на тази тема.

— Професор Гайлс и майка ти ми помогнаха при решаването на един проблем. За нещастие този човек искаше нещо от мен.

— Трябва много да го е искал.

— Да, така е. — Борн се усмихна. — Много съжалявам, че изложих теб и майка ти на опасност, Скарлет.

— Искам да я видя.

Борн я взе на ръце. Беше студена като лед. Занесе я до леглото при прозореца. Криси беше посипана със стъкла и в безсъзнание.

— Мамо! — Скарлет се отскубна от ръцете на Борн. — Мамо, събуди се!

Забелязал ужаса в гласа й, Борн се наведе над Криси. Пулсът й беше добър, дишаше равномерно.

— Тя е добре, Скарлет. — Той ощипа Криси по бузата, клепачите й трепнаха и тя отвори очи. Вгледа се в лицето му.

— Скарлет?

— Тук е, Криси.

— Ковън?

— Адам влетя през прозореца като Батман — каза Скарлет, горда с новия си познат.

Криси се намръщи, забелязала ризата на Борн.

— Каква е тази кръв?

Скарлет стисна силно майка си за ръката.

— Не е истинска, мамо.

— Сега всичко е наред — рече Борн. — Недей да се движиш още. — Отстрани с ръка, доколкото можа, стъклата от нея. — Разкопчай си блузата. — Обаче пръстите й така трепереха, че не можеше да се справи с копчетата.

— Ръцете ужасно ме болят — каза тихо тя. Извърна глава и се усмихна на дъщеря си. — Благодаря на Бога, че си добре, захарчето ми.

Скарлет отново избухна в сълзи. Криси погледна Борн, докато той разкопчаваше копчетата й. Смъкна блузата й, за да могат и последните парчета стъкло да паднат от нея, без да я наранят. После я повдигна. След като я отмести от леглото, я изправи на крака. Когато прекрачиха безжизненото тяло на Ковън, Криси потрепери. Спряха в стаята, която тя беше използвала, за да вземат по един пуловер за нея и за Скарлет, която продължаваше да лее сълзи, докато обличаше своя. Беше жълт с избродирани върху него розови зайчета, които ядат сладолед във фунийки. По стълбите момичето отново заплака.

Криси я прегърна.

— Всичко е наред, захарчето ми. Всичко е наред. Сега си с мама — продължаваше да й шепне тя.

Когато слязоха в приземния етаж, Криси каза на Борн:

— Ковън завърза баща ми. Той е някъде тук.

Борн го намери завързан и със запушена уста в един от килерите към кухнята. Беше в безсъзнание или от удара, от който имаше подутина на лявото слепоочие, или от липсата на достатъчно кислород. Положи го върху пода на кухнята и го развърза. Беше тъмно, защото още нямаше електричество.

— Господи, мъртъв ли е? — попита Криси, когато двете със Скарлет се втурнаха вътре.

— Не. Пулсът му е стабилен. — Борн вдигна пръста си от сънната артерия и започна до го освобождава от въжетата.

Като видя баща си така безпомощен, куражът на Криси се стопи и тя започна безмълвно да плаче, ала от това Скарлет отново се разрева и затова тя прехапа устни и потисна сълзите си. Пусна студена вода от чешмата, натопи една кърпа и напълни една чаша. Приклекна до дъщеря си, а след това постави сгънатата кърпа върху бузата на Борн, която беше започнала да се подува.

Баща й беше слаб като много стари хора. Лицето му носеше белезите на годините, а главата му беше наклонена някак настрани, от което Борн предположи, че не много отдавна е имал удар. Разтърси го леко, клепачите му трепнаха и той отвори очи. Облиза с език пресъхналите си устни.

— Можеш ли да го вдигнеш да седне? — попита Криси. — Ще му дам да пийне малко вода.

Като го подпираше в гърба, Борн бавно и предпазливо го изправи да седне.

— Татко, татко?

— Къде е онзи кучи син, който ме удари?

— Мъртъв е — каза Борн.

— Хайде, татко, пийни малко вода. — Криси се взираше внимателно в баща си, страхувайки се, че всеки момент може отново да припадне. — Ще се почувстваш по-добре.

Обаче старият човек не й обърна внимание. Гледаше втренчено Борн. Отново облиза устните си и отпи от чашата, която държеше дъщеря му. Адамовата му ябълка подскочи, докато пиеше. Задави се.

— По-полека, татко. По-полека.

Той вдигна ръка и тя отдръпна чашата от устата му. Посочи с пръст Борн.

— Познавам те. — Гласът му приличаше на стържене на пясък в метал.

— Едва ли — отговори Борн.

— Не, не. Ти дойде в Центъра, когато го ръководех аз. Вярно, беше преди много години, когато Центърът беше „Олд Бойс Скул“ на „Джордж Стрийт“. Обаче няма никога да го забравя, защото трябваше да посетя бивш колега, който се казваше Базил Бейсуотър, един абсолютен чекиджия. Беше извършил убийство на пазара и го пратиха до живот в затвора в Уитни. Прекарваше цялото си време в игра на някаква форма на шах, или нещо подобно. Срамно пилеене на време. Но теб помня — той докосна с пръст гърдите на Борн, — никога не забравям физиономия. Дяволите да ме вземат. Ти си професор Уеб. Точно така! Дейвид Уеб!