Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (17)

16

— Оттук ще трябва да вървим пеш. — Барбара излезе от джипа. Въпреки горещината се беше преобула в дънки, каубойски ботуши и бархетна риза с навити до лактите ръкави.

Мойра я последва. Бяха пътували може би около миля на запад от хасиендата, но все още в границите на огромното имение. В далечината се издигаха прашни синкави хълмове и въздухът беше изпълнен със сладкия, почти ферментирал аромат на синьо агаве. Слънцето беше увиснало точно над хоризонта. Запазила горещината от деня, земята още пареше. На запад небето беше нажежено до бяло.

— Нарсико каза, че всичко ще отмине и ще се забрави, но аз не мислех така.

— И защо? — попита Мойра.

— Ами, защото нещата винаги стават така.

— Какви неща? — настоя Мойра.

— Прецакват те най-дребните.

— Убийството дребно нещо ли е?

Барбара вирна презрително брадичка.

— Да не мислиш, че ми пука за някого, когото дори не познавам?

— Какво излезе от полицейското разследване? — попита Мойра, докато вървяха през сухите храсталаци.

— Обичайното. — Барбара примижа срещу слънцето. — Един инспектор от Текила зададе някои въпроси, но човекът така и не можа да бъде идентифициран, а и никой не поиска тялото. В продължение на няколко седмици инспекторът разпитва и нас, и всички от персонала ни. Стана ужасно досаден. Непрекъснато повтаряше, че е имало причина жертвата да бъде намерена в ранчото ни. Превърнахме се в главни заподозрени, но той и такива като него са толкова глупави, че накрая беше принуден да прави само намеци и предположения. После настъпи пълно мълчание. Доколкото ми е известно, случаят е приключен.

— Това е от мексиканска страна — каза Мойра. — За нас убийството има по-съществени последици.

Нотките на безпокойство, които Мойра беше чула преди, отново се прокраднаха в гласа на Барбара:

— Какви например?

— От една страна, знаем, че жертвата е работила за твоя покоен брат в имота му извън Мексико Сити, затова бе направена връзка между теб и убития.

— Работил е за Густаво? Нямах представа. Нямам нищо общо с бизнеса на Густаво.

— Така ли? Фактът, че си спала с неговия доставчик, прави това трудно за вярване.

— А от друга?

Мойра умишлено запази мълчание. Изглежда, наближаваха мястото на престъплението, или поне там, където е било захвърлено тялото, защото Барбара забави ход и започна да се оглежда наоколо.

— Това е. — Тя посочи към едно място на няколко крачки от тях. — Ето къде беше намерен трупът.

В този сух климат отпечатъците от стъпки отпреди няколко седмици продължаваха да си личат, но бяха безмилостно стъпкани от обувките на полицаите. Мойра запристъпва бавно около периферията, като се вглеждаше внимателно в земята.

— В почвата не е ровено и е почти непокътната. Като че ли не е правен подробен оглед.

— Не беше. Те бяха вече тук, когато пристигнахме — каза Барбара.

Мойра се залови сериозно с разследването. Надяна чифт гумени ръкавици и започна да опипва пръстта, праха и храсталаците. По някакъв мистериозен начин Джалал Есай беше успял да се снабди с копия от снимките, направени от разследващия екип, на които се виждаше, че убитият лежи на лявата си страна. Китките му бяха завързани на гърба, краката извити под ъгъл, а главата беше наведена напред. От това можеше да се заключи, че е бил на колене в момента на смъртта си. Есай се беше опитал да се добере и до заключението от аутопсията, но то се беше загубило или в службата на съдебния лекар, или в полицията. И двете изглеждаха твърде некомпетентни.

— Още нещо — рече Мойра, за да продължи да държи под напрежение Барбара. — Знаем, че жертвата е напуснал имота край Мексико Сити тридесетина минути преди да бъде извършено нападението, в което беше убит брат ти. — Тя вдигна глава и се вгледа в очите на Барбара. — Което означава, че е бил предупреден за нападението.

— Защо ме гледаш така? — попита Барбара. — Казах ти, че нямам нищо общо с работите на Густаво.

— Ще продължиш ли да ми го повтаряш, докато ти повярвам?

Барбара скръсти ръце на гърдите си.

— Върви по дяволите, нямам нищо общо със смъртта на този човек.

Мойра търсеше някоя празна гилза. Любопитното в снимките беше, че от тях ставаше ясно, че жертвата е била застреляна с малокалибрен пистолет. С един куршум в основата на черепа. Липсата на следи от барут или на изгаряния както по кожата на жертвата, така и по дрехите показваше, че убиецът не беше стрелял от съвсем близко разстояние — нещо, което със сигурност би трябвало да направи, ако е искал да убие човек с малокалибрено оръжие.

Четиридесетте минути, които изминаха в пресяване на пръст между пръстите й, не дадоха никакъв резултат. През това време беше направила пълен кръг около сцената на престъплението, като нарочно се държеше настрана от мястото, където е бил намерен трупът. Разбира се, беше възможно жертвата да е била убита на друго място и захвърлена тук, но тя не мислеше, че е било така. Ако, както подозираше, мотивът на убиеца е бил не само да накара жертвата да замълчи завинаги, но и да замеси семейство Скидел, той би искал убийството да стане тъкмо в имота им.

В по-широк радиус от мястото на убийството растяха още храсти. Мойра отново застана на колене и започна да рови в основата на три сиво-зелени растения. Залязващото слънце навлезе в купчина перести облаци. Във фалшивия здрач пейзажът стана синкавосив. Мойра седна в очакване на повече светлина. Когато слънцето започна да се показва, местопрестъплението беше пронизано от ярки лъчи в червено и златисто, които се разпръснаха по земята под остър ъгъл. Сенките им се проточиха зад тях като някакви издължени гиганти.

С крайчеца на окото Мойра видя нещо да проблясва за миг като намигване, като диамант, и после изчезна. Извърна глава и бързо се отправи към мястото, където беше видяла проблясването. Вече не се виждаше нищо. Въпреки това зарови пръсти в прашната почва и започна да я пресява.

И изведнъж, когато гранулите се изнизаха между пръстите й, гилзата се озова в дланта й. Вдигна я внимателно с два пръста. Тя отново проблесна и Мойра прочете маркировката върху нея, а сърцето й бързо заби.

Барбара се приближи.

— Какво намери? — попита, леко задъхана, тя.

Мойра се изправи на крака.

— Минавало ли ти е през ум, че може нарочно да са застреляли жертвата в ранчото ти?

— Какво? Защо?

— Както казах, жертвата е работила за брат ти Густаво. Обаче е бил човек на някой друг. Този някой е предупредил жертвата за нападението и човекът е избягал. Защо го е предупредил? За да го убие няколко часа след бягството му ли?

Барбара не каза нищо и само поклати глава.

— Когато е напуснал имението на Густаво, той е взел със себе си лаптопа на брат ти, който съдържа данните за всичките му клиенти за дрога.

Барбара облиза пресъхналите си устни.

— Човекът, който го е контролирал, го е убил.

— Да.

— Застрелял го е в ранчото ми.

— Да. За да се опита да те замеси — каза Мойра. — Спасила те е некомпетентността на местната полиция.

— Но защо този човек е искал да ме замеси в убийството?

— Тук мога само да предполагам — рече Мойра, — но бих казала, че сигурно е искал да се отърве от теб.

Барбара отново не каза нищо и само поклати глава.

— Помисли. Човекът, у когото е лаптопът на Густаво, държи бизнеса на брат ти в ръцете си. Намерението му е било да поеме този бизнес и да се отърве от всеки, който би могъл да застане на пътя му.

Барбара я гледаше с широко отворени очи.

— Не ти вярвам.

— Тази гилза се появява тъкмо навреме. — Мойра я вдигна към светлината. — Снимките на разследващия екип показват, че жертвата е била застреляна с един куршум в основата на черепа. Странното е, че убиецът е използвал малокалибрен пистолет, въпреки че не е застанал непосредствено зад убития. Предположих, че е използвал специален патрон, и се оказах права.

Мойра постави празната гилза в ръката на Барбара. Тя я вдигна и погледна маркировката на отслабващата светлина.

— Не мога да прочета какво е написано.

— Защото е написано на руски, на кирилица. Производителят е в Тула. Тази гилза е от специален кух патрон, пълен с цианкалий. Нищо чудно, че е незаконна и може да се намери само в Русия. Не се продава дори и по интернет.

Барбара я погледна.

— Убиецът е руснак, така ли?

— Това е човекът, който е поел бизнеса на Густаво. — Мойра кимна. — Точно така. Знам, че ти само формално си поела бизнеса на брат си. Значи двамата с Роберто имате нов партньор.

Това реши нещата. Лицето на Барбара помръкна.

— По дяволите, казвах на Роберто, че Леонид ще го изиграе, но той само ми се изсмя.

— Леонид ли? — Сърцето на Мойра подскочи. — Леонид Аркадин ли ви е партньор?

— Роберто каза: „Какво разбираш, ти си жена, жените знаят това, което им е казано, нищо повече.“

Мойра я сграбчи за ръката, за да я накара да се съсредоточи.

— Барбара, Леонид Аркадин партньор ли ти е?

Барбара погледна встрани. Прехапа устната си.

— Лоялност или страх те кара да държиш устата си затворена?

Мойра забеляза как устните на Барбара едва-едва се изкривиха в усмивка.

— Не съм лоялна на никого. В този бизнес това не носи печалба. Ето още едно нещо, което съпругът ми не може да разбере.

— Страхуваш се от Аркадин.

Барбара рязко извърна глава и гневно я изгледа.

— Мръсникът си проправи път със сила. За бога, той изви ръцете на Роберто, като заяви, че притежава списъка с клиентите на Густаво. Роберто му отвърна, че тези са негови хора, но Аркадин каза, че това вече е минало. Заяви, че Густаво е мъртъв, че той притежава списъка и клиентите също са негови. Според него най-доброто решение било да делим печалбите по равно, но ако Роберто не се съгласи, той ще се свърже с тях без неговото разрешение и помощ и ще ги снабдява от други източници. Роберто се опита на три пъти да убие Аркадин. Всичките му опити се провалиха. После Аркадин му каза: „Да ти го начукам, сега клиентите на Густаво са мои, иди да си търсиш други гълъби за хранене.“ Помислих, че Роберто ще получи инфаркт. Успокоих го.

— Това трябва да му е харесало — рече сухо Мойра.

— Както сама можа да се убедиш, съпругът ми е шушумига — каза Барбара. — Обаче ми е предан и си върши работата. — Тя разпери ръце, сякаш искаше да обхване цялото ранчо. — Освен това без мен бизнесът му ще се провали.

Слънцето се беше скрило зад планините на запад. Започна много бързо да се стъмва, все едно огромно одеяло беше разгърнато на небето.

— Хайде да се връщаме в джипа — каза Мойра и взе гилзата от Барбара.

По обратния път към хасиендата Барбара каза:

— Доколкото разбирам, ти познаваш Аркадин.

Мойра знаеше за него само толкова, колкото й беше казал Борн.

— Е, достатъчно, за да знам, че следващата му стъпка ще бъде да отнеме напълно и бизнеса на Корелос. Той така действа. — По този начин беше отнел бизнеса на Николай Йевсен в Хартум за доставка на оръжие. Сега ще намери начин да подкупи някой пазач в „Ла Модело“ или някой съкилийник от ФАРК, а може би и някоя от многото жени на Корелос в затвора, като им плати достатъчно, за да притъпи страха им от наркобарона. Не е далеч денят, помисли си Мойра, когато Корелос ще бъде намерен мъртъв в луксозната си килия.

— Аркадин вече е ядосан на Роберто и на мен — каза Барбара, докато караше джипа по черния път. — Последната пратка се забави. Наложи се яхтата да се отбие от курса си за ремонт, защото двигателят й прегря. Ако познаваш достатъчно Мексико, ще ти е ясно, че този ремонт няма да бъде извършен за часове и дори за едно денонощие. Яхтата ще бъде готова едва утре вечер, но знам, че той няма да остане доволен от това. — Тя стисна волана така силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Разбирам, Беренгария, наистина разбирам.

— Защо проявяваш неуважение към мен? От години името ми е Барбара.

— Уважавам истинското ти име. Трябва да държиш на него, а не да го отхвърляш.

Когато Беренгария не отговори, Мойра продължи:

— Аркадин има свои правила и те са непоклатими. С Роберто ще заплатите с нещо за забавянето.

Беренгария продължи да гледа право напред.

— Знам — каза тя.

— И трябва да знаеш, мамче, че ако тази пратка не стигне до предназначението си, някой друг ще ви дойде на гости, някой, който не е толкова любезен и не проявява разбиране като мен. Бъди сигурна, че Аркадин така иска да стават нещата и те така и ще станат.

Беренгария остана дълго замислена. Слънцето вече се беше скрило зад оцветените в червено планини. Облаците по небето изчезнаха. На изток се спускаше мрак. Пътуваха прекалено дълго, като че ли Беренгария се въртеше в кръг и не искаше да се върне в хасиендата. Накрая удари спирачките и изключи от скорост. После се обърна към Мойра.

— Ами ако не пожелая да стане така? — рече, без да крие яростта си.

Мойра се зарадва на този обрат. Най-после Беренгария беше започнала да идва на себе си. Отвърна на яростта й с усмивка.

— Мисля, че тук бих могла да помогна.

Беренгария се вгледа така втренчено в нея, че друга жена би се притеснила. Обаче Мойра разбра какво искаше тя, каква ще бъде сделката им. Възхити се от тази жена и същевременно я съжали. В този мъжки свят и без това беше трудно за една силна жена, но да си силна в Латинска Америка беше задача, достойна за амазонка. Въпреки това над всичко и извън личните й чувства беше разбирането, че нейният обект е Беренгария. Щеше да получи това, което й трябваше от нея. Сега знаеше как да го вземе.

Наведе се много бавно, хвана с ръце главата на Беренгария и притисна устните си в нейните.

Очите на Беренгария се отвориха широко само за част от секундата и пак се затвориха. Устните й се отпуснаха, разтвориха се и тя се отдаде на целувката.

Мойра усети момента на нейната капитулация едновременно с чувство на триумф и състрадание. После почувства как ръката на Беренгария обхвана врата й, страстта й се разпали и тя впи с въздишка устни в нейните.

 

 

— Името ми е Лойд-Филипс, главен инспектор Лойд-Филипс.

Питър Маркс се представи и разтърси протегнатата ръка, която беше бледа и отпусната, с пръсти, пожълтели от никотин. Облечен в евтин костюм, с протрити ръбове на ръкавите, Лойд-Филипс имаше червеникави мустаци и оредяваща коса, някога може би със същия цвят, но сега изглеждаше като посипана с пепел.

Главният инспектор се опита да се усмихне, но не успя. Може би мускулите на лицето му са атрофирали, помисли си с ирония Маркс. Показа на Лойд-Филипс служебната си карта, която удостоверяваше, че работи за частна фирма под егидата на Министерството на отбраната, така че зад него стоеше Пентагонът.

Стояха в опразненото фоайе на „Веспър Клъб“, което беше оградено с лента от полицията като местопрестъпление.

Маркс каза:

— Един от предполагаемите извършители може да е човек, от когото началниците ми се интересуват. Затова ще бъда благодарен, ако ми се даде възможност да прегледам записите от телевизионните камери за наблюдение от миналата нощ.

Лойд-Филипс сви рамене.

— Защо не? Вече размножаваме копия от снимките, на които се виждат лицата на двамата мъже, за да бъдат раздадени на столичната полиция и персонала на всички железопътни гари, летища и пристанища.

Главният инспектор го преведе през централната игрална зала и по-нататък по коридор до задните стаи, в една, от които беше топло и миришеше на електроника. Един техник седеше пред сложно табло, пълно с циферблати, плъзгачи и една компютърна клавиатура. Отгоре имаше две редици монитори, на всеки от които се виждаха различни части от казиното. От това, което Маркс можеше да види, стана ясно, че не беше пренебрегнато нито едно кътче, дори тоалетните.

Лойд-Филипс се наведе над техника, каза му тихо нещо, а човекът кимна и започна да трака по клавишите. Главният инспектор напомняше на Маркс герой от стотиците английски шпионски романи. Леко киселата му физиономия на човек, на когото отдавна е досадило всичко това, издаваше професионалния бюрократ, замижал с едното око, а с другото гледащ към наближаващата пенсия.

— Започваме — каза техникът.

Единият от мониторите потъмня, а после се появи образ. Маркс видя бара в помещението, където ставаха големите залози. После Борн и един друг мъж, в когото разпозна вече покойния Диего Херера, се появиха на екрана и останаха там. Разговаряха, но не бяха с лице към камерата и не можеше да се разбере какво казват.

— Диего Херера е влязъл снощи във „Веспър Клъб“ някъде около девет и трийсет и пет — каза Лойд-Филипс с лека досада в гласа. — С него е бил този човек. — Той посочи Борн. — Адам Стоун.

Записът продължи. На екрана се появи друг мъж — очевидно убиецът. Нещата започнаха да стават интересни, когато той се приближи към Борн и Диего.

Заинтригуван, Маркс се наведе напред. Борн беше застанал пред Херера, като че ли да попречи на приближаването на убиеца. Но докато разговаряха, стана нещо любопитно. Поведението на Борн се промени. Почти изглеждаше, че позна убиеца, но ако се съдеше по първоначалното му изражение, не би могло да бъде вярно. Въпреки това Борн му позволи да се приближи до бара и да застане до Херера. И после Диего се смъкна на стола. Борн сграбчи убиеца за реверите на сакото. След това се случи второто странно нещо. Не се нахвърли да бие убиеца. Маркс с изненада видя, че двамата се изправиха срещу трима бабаити, които се появиха от съседните помещения на казиното.

— А после ето какво става — рече главен инспектор Лойд-Филипс. — Извършителят е използвал някакво високочестотно звуково оръжие, от което всички загубват съзнание.

— Идентифицирахте ли убиеца? — попита Маркс.

— Не още. Не се е появил в нито една от електронните ни мрежи.

— Този клуб е само за членове. Управителят трябва да знае кой е.

Сега вече Лойд-Филипс видимо се вкисна.

— Според архивите на клуба името на заподозрения е Винченцо Манкузо, но макар в Англия да има трима души с такова име, никой не прилича на човека от записа. Въпреки това изпратихме инспектори да разпитат тримата Винченцо Манкузо. Само един от тях живее в околностите на Лондон. Всичките имат алиби, което се проверява.

— А какво казват от екипа, събирал веществени доказателства? — попита Маркс.

Главният инспектор придоби вид на човек, готов да му откъсне главата.

— Не са намерени никакви подозрителни пръстови отпечатъци и няма и следа от оръжието, с което е било извършено убийството. По мое нареждане хората се разпръснаха в радиус от една миля от клуба, за да ровят из боклукчийските кофи, да надничат в канавките и да вършат още неща от този сорт. Дори претърсиха с драга дъното на реката, макар никой да не се е надявал да намери ножа. До този момент всички претърсвания са без резултат.

— А другият човек — Адам Стоун?

— Изчезна безследно.

„Което означава, че разследването е стигнало до задънена улица — помисли си Маркс. — Това е разследване на убийство от първостепенна важност. Нищо чудно, че е изнервен.“

— Човекът, от когото се интересуват началниците ми, е Адам Смит. — Маркс отведе главния инспектор настрани от техника. — Те… а и аз… ще го приемат като лична услуга, ако не разпространите снимката на Стоун.

Лойд-Филипс се усмихна. Гледката не беше никак приятна. Зъбите му бяха пожълтели от никотина като пръстите.

— През цялата ми кариера не съм правил лични услуги. Така успях да запазя името си неопетнено, а и пенсията си.

— Независимо от това началниците ми в Министерството на отбраната ще ви бъдат благодарни, ако направите едно изключение.

— Слушай, момко, доведох те тук от вежливост. — Погледът на инспектора стана също толкова твърд, колкото и гласът му. — Не ми пука дали началниците ти са генерали с пет звезди, зад гърба ми е Лондон. Моите началници, т.е. правителството на Нейно величество, никак не обичат такива като теб да идват тук и да се отнасят с нас като с хлапаци от колониите. На мен това също никак не ми харесва. — Той вдигна предупредително пръст. — Разкарай се, преди наистина да се ядосам и да реша да те задържа като важен свидетел.

— Благодаря ви за гостоприемството, главен инспектор — рече сухо Маркс. — Преди да си тръгна, бих искал да получа по едно копие от снимките на Стоун и на неидентифицирания мъж.

— Готов съм да ти дам всичко, за да ми се махнеш от главата. — Лойд–Филипс потупа техника по рамото. Той попита за номера на мобилния телефон на Маркс и след това натисна един клавиш. След миг снимката от записа на охранителните камери, на която двамата мъже се виждаха застанали един до друг, беше прехвърлена в джиесема на Маркс.

— Е, добре. — Главният инспектор се обърна към Маркс: — Не ме карай да съжалявам за това, което направих. Стой далеч от мен и от разследването и за теб всичко ще е наред.

Когато излезе отново на улицата, слънцето се опитваше да се покаже иззад купищата облаци. Градската шумотевица обгърна Маркс от всички страни. Прехвърли снимката в смартфона си. После набра секретния номер на Уилърд и попадна на гласовата му поща. Телефонът му беше изключен, което се стори на Маркс странно, след като пресметна кое време е сега във Вашингтон. Остави подробно съобщение, помоли Уилърд да провери снимката на мъжа, наръгал Диего Херера, в базата данни на „Тредстоун“, в която освен тези от ЦРУ, АНС, ФБР и Министерството на отбраната имаше и някои други, до които Уилърд беше успял да се добере.

От един детектив отвън, на когото показа служебната си карта, Маркс успя да научи домашния адрес на Диего Херера. Четиридесет минути по-късно пристигна там тъкмо в момента, когато иззад ъгъла се появи сребристо бентли и спря пред къщата на Херера. Излезе шофьор в униформа, който чевръсто заобиколи лъскавата решетка на колата отпред, за да отвори задната врата. Появи се висок, достолепен мъж, по-старо копие на Диего. Изкачи с мрачно изражение и тежка стъпка стъпалата до входната врата на Диего и мушна ключ в ключалката.

Преди да успее да изчезне вътре, Маркс се приближи и каза:

— Господин Херера, аз съм Питър Маркс. — Когато възрастният човек се извърна, за да го погледне, Маркс добави: — Ужасно съжалявам за загубата ви.

Старият Херера се спря за момент. Беше красив мъж, с дълга бяла коса като лъвска грива, която носеше над яката си в каталунски стил. Въпреки загара на човек, който прекарва много време навън, беше видимо пребледнял.

— Познавали ли сте сина ми, сеньор Маркс?

— Не съм имал това удоволствие, сър.

Херера някак разсеяно кимна.

— Изглежда, че Диего е имал много малко приятели мъже. — Устните му се изкривиха в подобие на усмивка. — Предпочиташе жените.

Маркс пристъпи напред и му показа служебната си карта.

— Сър, знам, че за вас това е труден момент, и предварително се извинявам, ако се натрапвам, но трябва да поговорим.

Херера продължаваше да гледа през Маркс, като че ли не беше чул и дума от това, което каза. После сякаш се опомни.

— Знаете ли нещо за смъртта му?

— Това не е разговор за улицата, сеньор Херера.

— Не, разбира се, че не е. Моля да ми простите липсата на маниери, сеньор Маркс. — После махна с ръка. Имаше много големи, силни ръце на човек, който умее да се труди. — Влезте да поговорим.

Маркс изкачи стълбите, прекрачи прага и влезе в къщата на Диего Херера. Чу старият човек да идва след него и да затваря вратата, а после в гърлото му беше опрян нож и бащата на Диего Херера застана плътно зад него и го притисна с невероятна сила.

— А сега, кучи сине — рече Херера, — ще ми кажеш всичко, което знаеш за убийството на сина ми, или, Бог ми е свидетел, ще ти прережа гърлото от едното ухо до другото.