Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (16)

15

Мойра тръгна от Гуадалахара рано сутринта, навлизайки с колата в сърцето на родината на синьото агаве^[1] в мексиканския щат Халиско. Небето беше огромно, само с няколко малки облачета, които се носеха в ярката синева. Слънцето печеше силно и в утрото много бързо стана горещо. Към обяд Мойра беше принудена да затвори прозорците и да пусне климатика. На няколко пъти попадаше в места, където мобилният телефон нямаше обхват, а без GPS имаше известни трудности да намери Аматитан.

Използва времето, за да анализира какво беше научила от Роберто Корелос. Защо й беше казал, че е предпочел Беренгария да продължи бизнеса на брат си? Защо, за бога, ще се доверява на жена да му изкарва прехраната? Мойра беше срещала много мъже като Корелос и никой не се възторгваше много от жените. Очакванията им от тях бяха най-вече чукане, готвене и раждане на деца.

Премисляше тези въпроси часове наред, докато накрая зърна Аматитан. Корелос изгаряше от нетърпение да си отмъсти. За такъв докачлив мъж като него отмъщението беше въпрос на чест. Опозоряването на братовчед му нямаше да му е достатъчно. Имаше логика Корелос да иска да впримчи Нарсико в онзи начин на живот, който братовчед му така отчаяно се опитваше да остави зад гърба си. Това беше истинско отмъщение.

Ако Беренгария наистина беше наследница на бизнеса му, от това следваше, че някой мъж сигурно дърпаше конците зад кулисите. Кой? Корелос не пожела да й каже, а тя нямаше нищо, което да му даде в замяна, освен тялото си, което нямаше намерение да използва. Обаче с Беренгария работата беше друга. Може и да беше пираня, но Мойра и преди си беше имала работа с пирани. Подозренията й се бяха засилили най-вече от липсата на каквито и да било притеснения от страна на Корелос, че онзи, който беше откраднал лаптопа, сега имаше достъп до списъка с клиентите на Густаво. Единствената причина за това беше, че Корелос вече въртеше бизнес с него.

От двете й страни се точеха безкрайни поля със синьо агаве. В тях се трудеха работници, които се потяха и пъшкаха от полаганите усилия. Точно пред нея беше ранчото на Скидел.

Ако, както предполагаше, лаптопът на Есай, откраднат от Густаво Морено, съдържаше списък с клиентите на наркобарона, тогава на него сигурно имаше и нещо друго много важно за нейния работодател и тя можеше да се обзаложи, че това не е просто историята на фамилията му, както бе казал. Тогава защо я беше излъгал Есай? Какво криеше?

 

 

— Оливър Лис ви е лъгал още от първия ден, в който ви е срещнал — каза Ел-Ариан.

— Очаквам това от всеки — каза Уилърд. — То е необходимо зло за живота, който водя.

Двамата се разхождаха във вътрешната мароканска градина пред библиотеката на „Монишън Клъб“. Тук бяха защитени от вятъра. Слънцето, издигнало се високо в небето, топлеше раменете им.

— Значи сте се примирили с това.

— Разбира се, че не. — Уилърд пое дълбоко въздух. В градината беше засадено нещо, някаква билка или подправка, чиято миризма му се стори приятна и позната. — Животът ми е война. Отсявам лъжите, научил съм се да виждам покрай тях и действам по съответния начин.

— Вече знаете, че Оливър Лис няма намерение да ви разреши да управлявате „Тредстоун“ както намерите за добре.

— Разбира се, но ми трябва някой, който да изправи „Тредстоун“ на крака. Неговите и моите планове никога нямаше да съвпаднат. Обаче нямах друг избор, освен Лис.

— Сега има друг — каза Ел-Ариан. — Както ви казах, Лис е собственост на Джалал Есай. Той беше член на „Монишън Клъб“. Сега работи самостоятелно.

— Какво го е накарало да го направи? — попита Уилърд.

— Същото, което спря и вас да си тръгнете от библиотеката.

— Златото на цар Соломон?

Ел-Ариан кимна.

— След като разбра, че пръстенът на Соломон не е загубен, той реши, че иска златото за себе си.

Уилърд спря и се обърна към Ел-Ариан:

— За какво количество злато говорим?

— Трудно е да се каже с точност, но ако трябва да предположа, бих казал, че става дума за злато на стойност между петдесет и сто милиарда долара.

Уилърд тихо подсвирна.

— Това е достатъчен стимул за една цяла армия да освирепее. — Той се почеса по главата. — Но не мога да разбера защо ми казвате всичко това?

— Пръстенът на Соломон е у Борн — каза Ел-Ариан. — А у другия, изкарал програмата „Тредстоун“ — Леонид Аркадин, има един лаптоп. Преди няколко години Борн беше изпратен от Алекс Конклин да открадне лаптопа от Джалал Есай. Той го открадна, но по неизвестна за нас причина така и не го предаде на боса си. Търсихме го напразно години наред. Като че ли напълно изчезна. След това една от нашите къртици ни изпрати информация чрез наш агент, Марлон Етана, че откраднатият лаптоп е у Аркадин. Как се е сдобил с него ли? Преди месец един колумбийски наркобарон — Густаво Морено — беше убит при нападение, обаче лаптопът, съдържащ подробен списък на клиентите му, не бе намерен в имота му. По някакъв начин Аркадин го е измъкнал оттам и сега го използва, за да поеме бизнеса на Морено.

— Това същият лаптоп ли е, който е бил откраднат от Джалал Есай?

— Същият.

— Как, по дяволите, е попаднал у Густаво Морено?

Ел-Ариан сви рамене.

— Това е загадка, която предстои да разрешим.

За момент Уилърд се замисли върху казаното.

— Във всеки случай, вие едва ли се интересувате от списък на разпространители на наркотици — рече той. — Какво е толкова специалното на този лаптоп?

— Хард дискът му съдържа скрит файл, който дава ключа към намирането на златото на цар Соломон.

Уилърд се сепна.

— Да не искате да ми кажете, че Аркадин знае къде е златото?

Ел-Ариан поклати глава.

— Съмнявам се, че знае за съществуването на скрития файл. Както казах, той го е откраднал, за да се сдобие със списъка с клиентите на Морено. Но дори и да знае за съществуването на файла, няма да може да го отвори. Защитен е.

— Нищо не е защитено — рече Уилърд, — както сам ми казахте.

— С изключение на този файл. Никоя дешифрираща програма, никой компютър на земята не може да го отвори. Има само един начин да се прочете файлът. Лаптопът е снабден със специално гнездо. След като пръстенът на Соломон се постави в него, едно устройство сканира гравираните символи от вътрешната страна на пръстена и файлът се отваря.

— Значи лаптопът е бил у Есай — рече Уилърд. — А пръстенът?

— Джалал Есай е притежавал и двете.

— Не виждам логика в това. Защо той сам не се е опитал да намери златото на Соломон?

— Защото дори и да е отворил файла, не би могъл да действа. — Ел-Ариан се премести от слънчевата светлина на сянка и като че ли се промени и като ръст, и като присъствие. Все едно, че се беше раздвоил. — Във файла липсва определена част от инструкцията.

— И Есай я няма.

— Няма я.

— А у кого е? — попита Уилърд.

— Намира се в специална стая в една къща в Тинерир — град във Високите Атласки планини на Мароко.

Уилърд поклати глава.

— Знам, че е лесно да се пита, след като фактът е налице, но защо пръстенът и лаптопът са били поверени на Есай?

— Фамилията му е най-старата и най-религиозната. Реши се, че той е най-добрият избор.

За кратко и двамата запазиха мълчание, замислени за допуснатата грешка.

— Още не мога да разбера защо всичко се случва днес. Имало е време, когато у вас са били както пръстенът, така и лаптопът. Защо не взехте златото тогава?

— Разбира се, че щяхме да го направим — каза Ел-Ариан, — но не бяхме в състояние. Липсваше ни онази част от инструкцията. След десетилетия търсене целият комплект беше открит случайно след едно земетресение в Иран, което разкри археологическо съкровище от информация. Голяма част от него е била измъкната от Александрийската библиотека преди първия пожар в нея. Един ръкопис съдържал информация за двора на цар Соломон.

— И това става известно, след като пръстенът изчезва, а лаптопът е откраднат.

— Точно така. — Ел-Ариан разпери ръце. — Сега виждате как вашите и нашите планове съвпадат. Вие искате да съберете Борн и Аркадин, за да разберете веднъж завинаги кой е по-съвършеният боец. Ние искаме пръстена на Соломон и лаптопа.

— Простете, но не виждам връзката.

— Опитахме се да вземем лаптопа от Аркадин, но без успех. Загубих всички, които изпратих да го убият, и се уморих да изпращам хора, за които знам, че ги чака сигурна смърт. Известно ми е и това, че ЦРУ от години се опитва да убие Борн, също без успех. Не, единственият начин за нас да се сдобием с това, което искаме, е да съберем двамата заедно.

— Има вероятност пръстенът на Соломон да е у Борн, но дали лаптопът е все още в Аркадин?

— Напоследък той не го изпуска от очи.

Те отново тръгнаха да се разхождат. Обиколиха фонтана, където една червеношийка пиеше вода и нервно ги поглеждаше. Нервността на птицата се предаде и на Уилърд.

— След като не повярвах на Оливър — рече той, — защо трябва да повярвам на вас?

— Не очаквам да ми повярвате — каза Ел-Ариан. — За да ви докажа, че съм искрен, ви предлагам следното: помогнете ми да съберем Борн и Аркадин, което вие така и така искате, и аз ще ви отърва от Оливър Лис.

— И как ще го направите? Лис е много силен.

— Повярвайте ми, господин Уилърд, Оливър Лис не разбира значението на силата. — Бенджамин Ел-Ариан се обърна. Слънчевата светлина блесна в очите му като искра при запалване на двигател. — Той ще бъде отстранен от живота ви.

Уилърд поклати глава.

— Страхувам се, че обещанията не са достатъчни. Ще искам половината, а останалото — когато събера Борн и Аркадин заедно.

Ел-Ариан разпери ръце.

— Говорим за човек, не за пари.

— Това е проблем, който сами трябва да решите — каза Уилърд. — Ще започна да действам, когато и само когато вашите действия подкрепят думите ви.

— Е, добре тогава. — Ел-Ариан се усмихна. — Просто ще трябва да сменя декора за господин Лис.

 

 

Хасиендата на Скидел се простираше в центъра на огромното ранчо. Беше в испански колониален стил, със стени от бял хоросан, капаци на прозорците, украсени с дърворезба, решетки от ковано желязо и покрив от теракотени плочи. Една жена в униформа на прислужница отвори вратата, когато Мойра почука. След като се представи, тя я поведе през фоайе с мраморен под и през голяма прохладна гостна до вътрешен двор, покрит с големи каменни плочи. Дворът гледаше към тенис корт, градини и басейн, в който една жена — очевидно Беренгария Морено — плуваше напред-назад. Отвъд тази гледка се простираха безкрайни поля от синьо агаве.

До Мойра стигна силният аромат на рози, когато я поведоха към един мъж, който седеше край маса от стъкло и ковано желязо, отрупана с храна в мексикански керамични чинии и с кани червена и бяла сангрия^[2], пълни с резенчета пресни плодове.

Когато я видя да се приближава, мъжът се изправи и широко се усмихна. Беше в хавлиена фланела с къси ръкави и тесни бански гащета на сърфист. Тялото му беше слабо и космато.

— Барбара! — провикна се през рамо той. — Нашата гостенка е тук!

Протегна ръка и стисна ръката на Мойра.

— Добър ден, сеньорита Тревър. Аз съм Нарсико Скидел. Радвам се да се запозная с вас.

— Удоволствието е мое — отвърна Мойра.

— Моля. — Той направи жест с ръка. — Настанете се удобно.

— Благодаря. — Мойра седна в един стол близо до него.

— Червена или бяла?

— Бяла, ако обичате.

Той наля две чаши бяла сангрия, подаде й едната и седна.

— Сигурно сте гладна след дългото пътуване. — Посочи храната. — Моля, заповядайте.

Докато Мойра си пълнеше чинията, Беренгария Морено — която тук беше известна като Барбара Скидел — приключи с плуването, избърса се с хавлиена кърпа и се приближи по покритата с каменни плочи пътека към тях. Беше висока, стройна жена, мократа й коса беше опъната назад на конска опашка и откриваше красивото й лице. Мойра си я представи как слага рога на мъжа си с Роберто Корелос. Барбара влезе боса във вътрешния двор. Ръкостискането й беше хладно, твърдо и делово.

— Човекът на Нарсико за връзките с обществеността каза, че пишете материал за текилата, така ли е? — Гласът й беше твърде плътен за жена и звучен, като че ли в по-ранна възраст беше учила пеене.

— Вярно е. — Мойра отпи глътка сангрия.

За начало Нарсико й каза, че текилата се прави от пиня — сърцевината на агавето.

Барбара го прекъсна.

— Какво представлява материалът, който пишете? — попита тя и седна от другата страна на масата срещу двамата, което беше показателно за Мойра. По-нормално би било да седне до съпруга си.

— Всъщност материалът е социологически. За произхода на текилата, какво означава тя за мексиканците, такива неща.

— Значи такива неща — повтори след нея Барбара. — Първо на първо, текилата изобщо не е мексиканска напитка.

— Обаче растението агаве сигурно е било известно отдавна на мексиканците.

— Разбира се. — Барбара Скидел взе една чиния и започна да я пълни с храна от различните плата на масата. — Пинята се приготвя и се продава като нещо сладко за ядене от векове. После са нахлули испанците. Испанските францискански монаси се заселили в тази плодородна долина и основали през 1530 година града Сантяго де Текила. Именно на тях им хрумва да приготвят от ферментиралата захар на пинята силно алкохолно питие.

— Значи агавето е още един аспект на мексиканската култура, заимстван и променен от конкистадорите.

— В действителност нещата са били доста по-лоши. — Барбара облиза пръстите си и напомни на Мойра за Роберто Корелос. — Конкистадорите просто са избивали мексиканците. А францисканците, които пътували заедно с тях, систематично са рушили мексиканския начин на живот и го заменяли с изключително жестока, испанска версия на католицизма. Погледнато от етническа гледна точка, точно испанската църква е разрушила мексиканската култура. — Тя студено се усмихна. — Конкистадорите са били само войници, искали са мексиканското злато. Францисканците са били божиите воини, искали са мексиканската душа.

Докато Барбара си наливаше голяма чаша червена сангрия, Нарсико се прокашля и каза:

— Както виждате, жена ми е отчаян защитник на мексиканския начин на живот.

Чувстваше се, че насоката, в която се водеше разговорът, го притеснява и е недоволен от поведението на жена си. Мойра се запита от колко време убежденията на Барбара са повод за спорове между тях. Не беше ли съгласен с нея, или смяташе, че нейното открито изказвано мнение е лоша реклама за компанията му, която в крайна сметка напълно зависеше от клиентите.

— Вероятно невинаги сте имали подобни убеждения, нали, сеньора Скидел?

— Израснала съм в Колумбия и ми е позната само борбата на моя народ срещу диктаторите генерали и фашистката армия.

Нарсико превзето въздъхна.

— Мексико я промени.

Мойра не пропусна да отбележи горчивината в гласа му. Вгледа се в Барбара, докато тя ядеше — едно елементарно действие, което често пъти казва повече за хората, отколкото те предполагат. Ядеше бързо и настървено, като че ли имаше нужда да защитава храната си и Мойра се запита каква ли е била средата, в която е израснала. Като единствено момиче в семейството сигурно й е било сервирано последна, заедно с майка й. Освен това беше напълно съсредоточена в яденето и Мойра предположи, че й доставя истинско удоволствие. Хареса начина, по който се хранеше, в него имаше нещо симпатично и Мойра отново се замисли за Корелос, който я беше сравнил с пираня.

В този момент мобилният телефон на Нарсико иззвъня. Той го взе, стана и се извини. Мойра забеляза, че Барбара изобщо не му обърна внимание, когато се оттегли в хасиендата.

— Както виждате — рече тя, — има различни начини да разкажете тази история. — Говореше много непринудено и гледаше събеседника си в очите. — Ще ми се да повлияя на начина, по който ще я разкажете.

— Вече успяхте.

Барбара кимна. Беше една от щастливите жени с чудесна костна структура, чиста кожа и стегнато, атлетично тяло. Всичко това й позволяваше да се съпротивява успешно на напредването на възрастта. Беше невъзможно да се определят точно годините й. Съдейки по поведението й, Мойра предположи, че вече може да беше навършила четиридесет, макар да изглеждаше най-малко с пет-шест години по-млада.

— Откъде сте?

— Всъщност току-що пристигнах от Богота — отвърна Мойра. Знаеше, че рискува, но нямаше време да протака нещата, а и искаше да се възползва от отсъствието на Нарсико. — Видях се с Роберто Корелос, братовчеда на Нарсико. — Наблюдаваше внимателно лицето на жената. — И случайно, или не, ваш стар приятел.

По лицето на Беренгария Морено премина някаква сянка и изражението й стана студено.

— Не разбирам какво искате да кажете. Корелос и аз никога не сме се срещали очи в очи — каза сухо тя.

— А уста в уста?

Последва дълга и напрегната пауза, през която Барбара остана абсолютно притихнала. Когато отново отвори уста, вече не изглеждаше красива и дори не беше привлекателна. Мойра разбра какво точно е имал предвид Корелос. „Ето, че пиранята се показа“ — помисли си тя.

С тих, изпълнен със заплаха глас Барбара каза:

— Бих могла да накарам да те изхвърлят с ритници в задника, да те пребият до несвяст, или дори… — Тя не се доизказа.

— Или какво? — попита Мойра, продължавайки да я дразни. — Да ме убият ли? Знаеш, че съпругът ти не би имал куража да го стори.

Най-неочаквано Барбара Скидел избухна в смях.

— О, боже мой, можеш ли да си го представиш? — Но почти веднага стана сериозна. — Роберто не е трябвало да ти казва какво се случи.

— Това можеш да му го кажеш на него.

Мойра забеляза, че Барбара погледна към къщата, където Нарсико все още говореше по мобилния телефон и се разхождаше напред–назад зад един от френските прозорци.

Барбара стана.

— Защо да не се поразходим?

След като се поколеба за момент, Мойра допи остатъка от сангрията си, стана и последва Барбара покрай тенис корта към градините. Когато се отдалечиха от хасиендата и навлязоха сред група покрити с прах ниски борови дървета, Барбара се обърна към нея и каза:

— Ти ме заинтригува. Коя си, защото е съвсем сигурно, че не си репортерка.

Мойра мислено се подготви за най-лошото.

— Защо мислиш така?

Барбара се наведе заплашително към нея, както биха направили някои мъже.

— Роберто никога не би казал за нас на един репортер. Нямаше да ти каже абсолютно нищо.

— Какво мога да отговоря? — Мойра сви рамене. — Той ме хареса.

Барбара изсумтя.

— Роберто не харесва никого, обича само себе си. — Вдигна рязко глава и внезапно поведението й се промени. От заплашително стана съблазнително. Опря Мойра в ствола на едно дърво, вдигна ръка и започна да навива кичур от косата й на показалеца си. — В такъв случай ще трябва да си го чукала или най-малко да си му духала.

— Не ме докосна.

Барбара погали бузата на Мойра с опакото на ръката си. Ревнуваше ли, опитваше се да я прелъсти или просто си играеше с нея?

— Спечелила си го по някакъв начин. Как го направи?

Мойра се усмихна.

— Завърших с най-висок успех от класа училището за очароване.

Дългите пръсти на Барбара галеха като пера бузата и ухото й.

— Какво е видял Роберто в теб? Той може да е грубиян и свиня, но едно от най-ценните му качества е, че си създава безпогрешна преценка за хората в мига, в който ги види. И така, аз продължавам да недоумявам защо си тук. — Тя притисна устни в бузата на Мойра. — Не е, за да вземеш интервю от съпруга ми, мисля, че вече се разбрахме по въпроса.

Мойра почувства, че трябва по някакъв начин да шокира Барбара, за да надделее.

— Дойдох да разследвам убийството на човек, намерен в имението ви преди няколко седмици.

Барбара отстъпи назад.

— От полицията ли си? Американската полиция се интересува от убийството, така ли?

— Не съм от полицията — каза Мойра. — Аз съм федерален агент.

Барбара сякаш остана без дъх.

— Господи! — рече тя. — Ето как си успяла да впечатлиш Роберто.

Мойра каза:

— Беренгария, искам да ме заведеш до мястото, където е било намерено тялото. Искам да ме заведеш там сега.

 

 

Борн караше сивия опел на Отавио Морено, следвайки точно указанията, които му бе дал Ковън. До него Отавио подготвяше всички покупки, които Борн беше направил. В купето цареше тишина. Чуваше се само шумът на гумите по пътя и тътенът на насрещното движение, който се промъкваше през затворените прозорци.

— Двадесет минути — каза накрая Борн.

— Ще бъдем готови — отвърна Отавио, без да вдига глава от работата си. — Не се безпокой.

Борн не се безпокоеше, не беше в природата му, или ако се бе случвало някога, обучението му в „Тредстоун“ отдавна беше погребало това чувство у него. Мислеше за Ковън, без съмнение това беше кодово име на оперативен агент на ЦРУ. Знаеше добре, че Управлението обучава и контролира оперативни агенти, специализирали се в изпълнението на мокри поръчки. Трябваше да знае всичко възможно за Ковън, преди да се срещнат, и само един човек можеше да му помогне.

Извади мобилния си телефон, набра един номер, който не беше използвал от доста време. Когато познатият глас отговори, каза:

— Питър, Джейсън Борн е.

 

 

Питър Маркс се беше отправил на среща с главен инспектор Лойд-Филипс, който го чакаше във „Веспър Клъб“, когато телефонът иззвъня. Направо се разтрепери, когато чу гласа на Борн.

— Къде си, по дяволите? — чу се да вика Маркс, седнал на задната седалка на едно от грамадните лондонски таксита.

— Имам нужда от помощта ти — каза Борн. — Какво знаеш за Ковън?

— Оперативният агент на ЦРУ ли?

— Не каза нашият оперативен агент. Да не си напуснал ЦРУ, Питър?

— Всъщност неотдавна го напуснах. — Маркс се постара да успокои сърцебиенето си до приемливо ниво. Трябваше да разбере къде е Борн и да отиде при него. — Данзигер създаде отровна атмосфера, която не можах да изтърпя. Освобождава се бавно от всички, лоялни на Стария. — Той се закашля, внезапно почувства, че му става студено, и леко потръпна. — Научи ли, че изгони Сорая?

— Не.

— Джейсън, искам да знаеш… Ужасно се радвам, че си жив.

— Питър, кажи ми за Ковън.

— Добре де, за Ковън. Той е опасен… и много ефикасен. — Маркс се замисли за момент. — Суров, без каквито и да било угризения, с една дума, истинско лайно.

— Би ли наранил дете?

— Какво?

— Чу ме — каза Борн.

— Господи, едва ли. Предан е на семейството си, ако можеш да повярваш. — Маркс пое въздух. — Джейсън, какво, по дяволите, става?

— Сега нямам време да…

— Слушай, изпратен съм в Лондон да разбера, какво, по дяволите, се е случило във „Веспър Клъб“…

— Питър, инцидентът във „Веспър Клъб“ стана снощи. Ако наистина си в Лондон…

— Тук съм. Сега съм на път за „Веспър Клъб“.

— Вече си бил в самолета, когато аз бях в клуба, така че престани да ме будалкаш, Питър. За кого работиш сега?

— За Уилърд.

— Ти си от „Тредстоун“.

— Точно така. Работим за същата…

— Не работя за „Тредстоун“, нито за Уилърд. Всъщност — продължи Борн, — когато видя Уилърд отново, ще му извия врата. Той ме предаде. Защо го направи, Питър?

— Не знам.

— Довиждане, Питър.

— Почакай! Не затваряй, трябва да те видя.

Последва кратка пауза. Маркс усети, че ръката му се изпотява така, че джиесемът почти се изплъзваше от нея.

— Джейсън, моля те. Важно е.

— Няма ли да ме попиташ защо бях с човека, който наръга Диего Херера?

— Можеш да ми кажеш, ако искаш. Но, откровено казано, не ме интересува. Знам, че трябва да си имал основателна причина.

— Добър човек. Уилърд добре те е тренирал.

— Ти, разбира се, си прав, Уилърд е абсолютно лайно. Ще направи всичко, за да възроди „Тредстоун“.

— Защо?

Маркс се поколеба. Идеята да помага на Уилърд да осъществи мечтата си никога не му беше допадала, но тогава нямаше друг избор. Разбира се, Уилърд беше успял добре да го подмами, наблягайки на желанието му да си отмъсти на Данзигер и неговия господар Бъд Холидей. Когато Уилърд му обеща да намери начин да свали Холидей и Данзигер заедно с него, той се беше съгласил да участва. Обаче Уилърд допусна грешка, когато поиска Маркс да предаде Борн. Тъй като не беше лоялен към нищо, освен на идеята за възраждане на „Тредстоун“, той не можеше да си представи, че може да бъде лоялен към някого, камо ли пък да има желанието да го стори.

Маркс пое дълбоко въздух и каза:

— Уилърд иска да събере теб и Аркадин, за да реши веднъж завинаги кой от обучените от „Тредстоун“ е по-добър. Ако Аркадин те убие, той ще се върне на първоначалния вариант с някои малки корекции и ще започне да обучава новобранци.

— А ако аз убия Аркадин?

— В такъв случай, Джейсън, той твърди, че ще те изследва, за да разбере как те е променила амнезията, за да може в съответствие с това да промени програмата за обучение на „Тредстоун“.

— Като маймуна в клетка.

— Страхувам се, че е точно така, да.

— И на теб е възложено да ме отведеш във Вашингтон?

— Не, не е толкова просто. Но ако се срещнем, ще ти обясня всичко.

— Може би, Питър. Ако реша, че мога да ти имам доверие.

— Можеш, Джейсън. Абсолютно можеш. — Маркс силно вярваше в това с всяка своя фибра. — Кога можем да…?

— Не сега. В момента това, от което имам нужда, е да ми кажеш всичко, което знаеш за Ковън… особено за методологията му, за склонностите и на какво, ако се стигне дотам, е способен.

 

 

Борн изслуша Маркс и запамети всичко, което той му съобщи. После му каза, че ще поддържат връзка и прекъсна. За момент се съсредоточи върху сгъстяващия се трафик, като остави подсъзнанието си да работи върху настоящия проблем — т.е. как да неутрализира Ковън, без да застраши Криси и Скарлет.

После видя една табела за „Джордж Стрийт“ и веднага си спомни следобеда, който беше прекарал в Оксфорд. Но не мислеше за Криси и професор Гайлс. Спомни си, като да беше вчера, посещението си в Центъра за проучване на древни документи в „Олд Бойс Скул“ на оксфордската „Джордж Стрийт“. Беше отишъл там, представяйки се за Дейвид Уеб, гастролиращ преподавател по лингвистика, ала вътре в него истинската същност на Борн се бе наложила. Разбра, без да знае как, че по онова време у него все още е бил лаптопът, който беше откраднал от Джалал Есай. Беше си взел почивка от лекциите си в Оксфорд, за да влезе в Центъра за проучване на древни документи. Какво беше правил там, какво бе търсил? Не можеше да си спомни. Обаче знаеше, че каквото и да е открил там, то го беше накарало да задържи лаптопа. Какво бе направил с него? Беше в периферията на паметта му, подобно на пламтящия ръб на слънцето при затъмнение. Почти се сети, почти.

Точно в този момент от дясната му страна дойде завоят, за който му каза Ковън, и той трябваше да изостави спомена, защото беше време да се изправи срещу него.