Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (14)

13

Когато Сорая пристигна на летището в Тусон, отиде право при гишетата за коли под наем и показа снимка на „Стенли Ковалски“ на всички от персонала, но без успех. Такова име нямаше в книгите им — не че беше очаквала да се появи. Професионалист с уменията на Аркадин не би бил толкова невнимателен да наеме кола със същото фалшиво име, което беше използвал пред имиграционните власти. Не се отчая и потърси отговорниците на всяка от фирмите. Тъй като имаше часа и датата на преминаването на Аркадин през летището, беше се постарала да пристигне горе-долу по същото време. Попита за диспечерите, които са били на смяна преди девет дни. Същите хора бяха на работа и сега, с изключение на една жена с необикновеното име Бифи Флисър, която беше напуснала, за да постъпи на работа на рецепцията в хотел „Бест Уестърн“ на летището. Никой от служителите, които даваха коли под наем, не разпозна Аркадин.

Мениджърът беше любезен да се обади в хотел „Бест Уестърн“ и Бифи Флисър очакваше Сорая, когато тя влезе в прохладното просторно фоайе. Седнаха край бара и изпиха по едно питие, докато разговаряха. Бифи беше общителна жена и с готовност се съгласи да помогне на Сорая в търсенето.

— Ами да, познавам го — каза тя и потупа снимката от охранителните камери на дисплея на мобилния телефон на Сорая. — Всъщност не го познавам лично, но той нае кола на тази дата.

— Сигурна ли сте?

— Напълно — кимна Бифи. — Каза, че я иска за дълъг срок, за месец или за шест седмици. Отговорих му, че в такъв случай ще му направим специална отстъпка, и ми изглеждаше доволен.

Сорая изчака за момент.

— Спомняте ли си името му? — попита небрежно тя.

— Това сигурно е важно, нали?

— Със сигурност би ми помогнало.

— Чакайте да помисля. — Тя забарабани с пръсти по масата. — Мисля, че се казваше Франк, Франк някой си… — Съсредоточи се още повече и след това лицето й се озари в усмивка. — Точно така! Франк Стейн. Франк Норман Стейн.

Франк Н. Стейн. Сорая избухна в смях.

— Какво? — Бифи изглеждаше смутена. — Какво толкова смешно има?

Този Аркадин е наистина голям образ, помисли си Сорая по пътя обратно към летището. После се замисли. Дали пък беше точно такъв? Защо нарочно ще използва запомнящо се име? Вероятно е възнамерявал да изостави колата някъде след границата.

Изведнъж ентусиазмът й спадна. Въпреки това продължи разследването. Намери дежурния диспечер на фирмата за коли под наем и му даде фалшивото име, което Аркадин беше използвал.

— Каква кола е наел?

— Един момент. — Диспечерът се обърна към компютъра и изписа името и датата. — Черен шевролет, стар модел от 87-а година. Всъщност истинска барака, но явно го е устройвал.

— Толкова ли стари коли държите?

Диспечерът кимна.

— От една страна, тук, в пустинята, те не ръждясват. А от друга, след като толкова наши коли се крадат, по-изгодно е да даваме под наем стари модели. Освен това клиентите харесват по-ниските цени.

Сорая си записа информацията, включително и регистрационния номер, без обаче да храни големи надежди, че дори и да намери колата, тя ще я отведе до Аркадин. После сама нае кола, благодари на диспечера, отиде в едно кафене, където седна и си поръча айскафе. Беше се научила да не си поръчва студен чай извън Ню Йорк, Вашингтон или Лос Анджелис. Американците обичат да пият студения чай непоносимо сладък.

Докато чакаше, разтвори подробна карта на Аризона и Северно Мексико. Мексико беше голяма страна, но тя предположи, че Аркадин може да бъде някъде в радиус от сто мили от летището. В противен случай защо ще избере специално Тусон, когато би могъл да вземе самолет до Мексико Сити или Акапулко? Не, реши тя, сигурно се е насочил към Северозападно Мексико, възможно е дори непосредствено оттатък границата.

Айскафето й пристигна и тя го изпи без захар, като се наслаждаваше на възгорчивия вкус, който премина през гърлото в стомаха й. Начерта кръг около летището в радиус от сто мили. Това беше районът, в който щеше да продължи да търси.

 

 

Веднага, щом като Сорая напусна офиса му, диспечерът извади малък ключ от джоба на панталона си и отключи най-долното чекмедже от дясната страна на бюрото си. Вътре имаше папки, пистолет, регистриран на негово име, и снимка портрет. Поднесе снимката към светлината и се вглежда в нея няколко секунди. После сви устни, обърна я от задната страна, запомни номера и го набра на служебния си телефон.

Отговори му мъжки глас и той му каза:

— Една жена дойде да търси вашия човек… този на снимката, която ми дадохте… Каза, че името й е Сорая Мур, и нямах причина да не й повярвам… Не, не съм искал да ми представи документ за самоличност, не… просто направих това, което ми казахте… Не се потете за това… Не, вие не ме разбрахте. Искам да кажа, че ще бъде лесно, дадох й кола под наем…

 

 

„Тойота Корола“, сребристосиня, регистрационен номер… Д, като Дейвид, В, като Виктор, Н, като Нанси, три-три-седем-осем.

Имаше и още нещо, но то не интересуваше Сорая. Малкото електронно устройство, което беше залепила под бюрото на диспечера, работеше безупречно и гласът му се чу с кристална яснота. Жалко, че не можеше да чуе гласа в другия край на линията. Все пак знаеше, че някой държеше под наблюдение летището на Тусон, а може би и други летища близо до границата с Мексико. Разбра също, че които и да бяха тези хора, щяха да я проследят в Мексико. Едно нещо й направи впечатление. Човекът, на когото се обади диспечерът, не разбираше американския жаргон. Това изключваше мексиканците, които поради близостта им до границата почти маниакално се стараеха да научат всеки английски разговорен израз или уличен жаргон. Човекът трябва да беше чужденец, вероятно руснак. А ако, както подозираше, той беше един от хората, поставени да следят за наказателния екип на Дмитрий Маслов, това просто можеше да се окаже нейният щастлив ден.

 

 

Първото, което Питър Маркс направи, след като пристигна на лондонското летище „Хийтроу“, беше да се обади по телефона на Уилърд.

— Къде си? — попита Маркс.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

Маркс се намръщи при тези думи.

— Последното, от което човек има нужда, когато се намира на предната линия, е да бъде в неведение — сопна се той.

— Опитвам се да те предпазя от Лис. Когато ти се обади, а повярвай ми, той ще го стори, съвсем искрено ще му кажеш, че не знаеш къде съм и за теб въпросът ще е изчерпан.

Питър показа официалните си служебни документи за самоличност на представителите на имиграционните власти, а те подпечатаха паспорта и му дадоха знак да мине през пункта.

— Обаче не и за теб.

— Остави ме аз да се притеснявам за това, Питър. Имаш си достатъчно грижи с пръстена, който трябва да вземеш от Борн.

— Първо трябва да го открия — рече Маркс и приближи до въртящата се лента с багажа.

— Имал си вземане-даване с Борн — каза Уилърд. — Вярвам, че ще го намериш.

Сега Маркс беше излязъл от летището в типично невзрачна лондонска утрин. Погледна часовника си. Беше ужасно рано, а от небето вече се лееше дъжд, който ту отслабваше, ту се засилваше.

— Никой всъщност не познава Борн — каза той. — Дори и Сорая.

— Това е така, защото нищо в него няма логика — отбеляза Уилърд. — Той е напълно непредвидим.

— Е, да, но ти най-малко имаш право да се оплакваш. Та тъкмо „Тредстоун“ го направи такъв.

— Изобщо не е така — рече разпалено Уилърд. — Каквото и да се е случило с него, амнезията, от която е пострадал, го е променила безвъзвратно. Като говорим за това, искам да се срещнеш с главен инспектор Лойд-Филипс. Борн може да е замесен в едно убийство във „Веспър Клъб“ в Уест Енд миналата нощ. Започни да го търсиш оттам.

Маркс направи няколко бързи бележки върху дланта си.

— Ти си този, който е неразбираем. — Беше се наредил на опашката за таксита, която напредваше от време на време. Продължи да говори тихо, закрил устата си с ръка: — Ти направи всичко възможно да му помогнеш в Бали, а сега, изглежда, искаш да го изучаваш като някакъв чудак, когото показват по цирковете.

— Той е такъв, Питър. Един много опасен чудак… Вече уби Ноа Перлис, а сега може да е замесен и с друга смърт. Колко още доказателства са ти нужни да разбереш, че е извън контрол? Не искам да забравяш този факт и да изпускаш от поглед целта ни. Обучението в „Тредстоун“ го е направило уникален боец, но тогава не беше предвидено нещо — прищявка на съдбата или на природата, наречи го както искаш… то го е променило още повече. Той се превърна в нещо непознато, в нещо повече. Тъкмо затова го изправих срещу Аркадин. Както вече ти обясних, Аркадин, който беше първият изкарал програмата „Тредстоун“, бе подложен на изключителна форма на обучение, която… след като той избяга и изчезна, Конклин реши да промени и да я направи не толкова… драстична.

Когато дойде неговият ред на опашката, Маркс се вмъкна на задната седалка на едно такси и даде адреса на малък хотел в Уест Енд, който харесваше.

— Ако „Тредстоун“ трябва да продължи напред и да бъде успешна, ако трябва да изпълни обещанието си, трябва да разберем кой ще надделее. — Гласът на Уилърд бръмчеше в ухото на Маркс като пърхаща в стъклото на прозорец оса.

— В зависимост от това кой ще остане жив, ще знаем как да продължим по-нататък.

Маркс се загледа през прозореца, без да вижда нещо конкретно.

— Искам да си изясним едно нещо. Ако Аркадин надделее, ти ще се върнеш към първоначалната методология на обучение, така ли?

— С няколко незначителни промени, които имам предвид.

— Ами ако Борн убие Аркадин? Ти не знаеш…

— Така е, Питър, ще бъдем изправени пред Х фактор. Затова процесът ще е по-дълъг. Ще трябва да изследваме Борн в контролируема обстановка. Ние ще…

— Почакай малко. Да не би да говориш за изпращането му в затвор?

— Да, да, дотолкова, доколкото трябва да бъде подложен на серия от психологически тестове — каза с известно нетърпение в гласа Уилърд, като че ли да покаже, че е бил достатъчно ясен, но Маркс е твърде глупав и не го е разбрал. — Това е същността на „Тредстоун“, Питър. Именно на него Алекс Конклин посвети живота си.

— Но защо? Не разбирам.

— Стария също. — Уилърд въздъхна. — Понякога си мисля, че Алекс беше единственият американец, извадил си поука от трагичните грешки, допуснати във Виетнамската война. Имаше гениалната способност да си представя бъдещето, да предвиди това, което стана в Ирак и в Афганистан. Виждаше идването на новия свят. Знаеше, че методите за водене на война са толкова остарели и така обречени на неуспех, като Кодексът на Наполеон^[1]. Докато Пентагонът харчеше милиарди, за да се запасява с интелигентни бомби, ядрени подводници, бомбардировачи „Стелт“ и свръхзвукови изтребители, Алекс се беше съсредоточил върху създаването на единственото оръжие, което знаеше, че ще бъде ефикасно: човешки същества. Още от първия ден главната задача на „Тредстоун“ беше да създаде идеалното човешко оръжие: безстрашно, безмилостно, умеещо да прониква навсякъде, да заблуждава, да се преструва. Оръжие с хиляда лица, които могат да бъдат всеки и да отидат навсякъде, да убият всяка цел без никакви угризения и да се върнат, за да поемат следващата задача. Сега виждаш колко прозорлив беше Алекс. Предвижданото от него наистина се случи. Това, което създадохме в програмата „Тредстоун“, ще стане най-мощното оръжие на Америка срещу враговете, независимо колко са съобразителни и колко далеч се намират. Мислиш ли, че ще погреба с лека ръка нещо толкова безценно? Сключих сделка с дявола, за да бъде възстановена „Тредстоун“.

— Ами какво ще стане, ако той има други идеи за „Тредстоун“ — попита Маркс.

— Тогава — отвърна Уилърд — трябва да се справим по някакъв начин с дявола. — Последва кратка пауза. — Аркадин или Борн за мен няма значение. Интересува ме само изходът от тяхната борба. При всички случаи ще ги имам — единия или другия като прототип на тези, които ще създаде „Тредстоун“.

 

 

— Започни от началото — рече Борн. — Това ми прилича на някакъв кошмар.

— Накратко казано — каза с въздишка Отавио Морено, — ти нямаше право да убиваш Ноа Перлис.

Двамата бяха в тайна квартира в Теймзмийд — малък, модерен квартал от другата страна на реката, точно срещу летището на Лондонското сити. Беше една от онези модерни кокетни кутийки, пръснати из повечето предградия на града, които бяха толкова нестабилни, колкото изглеждаха. Бяха стигнали там със сивия опел на Морено — най-малко биещата на очи кола, която можеше да се намери в Лондон. Ядоха студено пиле и макарони от хладилника и отмиха храната с бутилка прилично южноафриканско вино, а после се бяха настанили в хола, където буквално се хвърлиха на диваните.

— Перлис уби Холи Моро.

— За Перлис беше бизнес — отбеляза Отавио Морено.

— Мисля, че същото се отнасяше и за Холи.

Морено кимна.

— Е, да, ама после нещата преминаха на лична основа, нали така?

Борн нямаше подходящ отговор на това, тъй като той беше очевиден и за двамата.

— Вече няма значение — продължи Морено, приемайки мълчанието на Борн за съгласие. — Това, което ти забрави, беше, че аз наех Перлис да намери лаптопа.

— Той нямаше лаптоп, имаше пръстена.

Морено поклати глава.

— Забрави за пръстена и се опитай да си спомниш за лаптопа.

Борн се почувства така, като че ли затъваше все по-дълбоко в подвижни пясъци.

— Ти и преди спомена за лаптопа, но аз не си го спомням.

— В такъв случай предполагам, че не помниш как го открадна от дома на Джалал Есай.

Борн безпомощно поклати глава.

Морено разтърка за момент очи.

— Разбирам какво си имал предвид, когато каза да започна отначало.

Борн не отговори нищо и продължи да го гледа внимателно. Постоянният проблем с хора, появяващи се от миналото, беше следният: Кои всъщност бяха те и дали говореха истината? Човек без памет лесно може да бъде излъган. Всъщност, замисли се Борн, вероятно е забавно да излъжеш един човек в амнезия и да наблюдаваш реакциите му.

— Ти получи задачата да се сдобиеш с портативния компютър.

— От кого?

Морено сви рамене.

— Предполагам от Алекс Конклин. Както и да е, ние установихме контакт в Маракеш.

Отново Мароко. Борн се наведе напред.

— Защо трябваше да се свържа с теб?

— Аз бях връзката на Алекс Конклин там. — Когато Борн скептично го погледна, той добави: — Аз съм полубрат. Майка ми е берберка от Високите Атласки планини.

— Баща ти доста си е похойкал.

— Можеш да се шегуваш колкото си искаш. Няма да се обидя. — Отавио Морено се засмя. — Господи, какъв шибан свят — рече той, клатейки глава. — Е, добре, виж какво, приятел. Баща ми се е занимавал с много работи, повечето незаконни, така е. Признавам го. И какво от това? Деловите му начинания са го отвели в много места по света, някои от които странни.

— Бизнесът не беше единственото нещо, за което баща ти е имал голям апетит — рече Борн.

Отавио Морено кимна.

— Съвършено вярно. Той си падаше по екзотични жени.

— Има ли и други малки отрочета на Морено по света?

Отавио се засмя.

— Като знам какъв беше баща ми, може и да има. Но ако наистина има, аз не ги познавам.

Борн реши, че няма да узнае нищо повече, ако продължават да говорят още за любовните истории на стария Морено.

— Е, добре, казваш, че си бил връзката на Конклин в Маракеш.

— Не го казвам — рече леко намръщен Морено, — аз бях човекът.

— Предполагам, че не можеш да извадиш някакви анулирани чекове от сметката на „Тредстоун“.

— Ха, ха — каза Морено, но не се засмя. Извади пакет френски цигари, измъкна една и я запали. Вгледа се в Борн, докато издухваше дима към тавана. Накрая рече: — Дали не бъркам, като предполагам, че и двамата мислим за едно и също?

— Не знам. Според теб така ли е?

Борн стана и отиде в кухнята, за да си налее чаша студена вода. Беше го яд на себе си, не на Морено. Знаеше, че се намира в най-уязвимата точка на този етап. Не обичаше да е уязвим. Още повече пък не можеше да си го позволи в работата.

Върна се в хола и седна на един фотьойл срещу канапето, където Отавио Морено, дълбоко замислен, бавно пушеше. В отсъствието на Борн беше включил телевизора на новините на Би Би Си. Звукът беше изключен, но образите от „Веспър Клъб“ им бяха твърде познати. Лампите на покривите на линейките и на полицейските коли святкаха. От централния вход на клуба излязоха хора, които носеха носилка. Тялото в нея беше покрито с платно, което закриваше лицето. После картината се смени и на екрана се появи говорител от студиото на Би Би Си, който четеше това, което му беше написано. Борн даде знак и Морено включи звука, но не чуха нищо интересно и той отново го изключи.

— Сега ще е по-трудно да се измъкнем от Лондон — рече Борн.

— Знам повече начини от тях за измъкване от Лондон — каза Морено и посочи с ръка полицая, когото интервюираха на екрана.

— Аз също — каза Борн. — Проблемът не е в това.

Морено се наведе напред, смачка фаса в един грозен пепелник и запали нова цигара.

— Ако очакваш от мен извинение, ще останеш разочарован.

— Твърде късно е за извинения — рече Борн. — Защо е толкова важен този лаптоп?

Морено сви рамене.

— Пръстенът беше у Перлис — продължи Борн. — Той уби Холи заради него.

— Пръстенът е символ на „Северий Домна“. Всички членове го носят.

— Точно в това е работата. Ако в него няма нищо друго, което да е важно, защо Перлис уби Холи заради него?

— Не знам. Може да е мислел, че пръстенът ще го отведе по някакъв начин до лаптопа. — Морено отново смачка цигарата. — Виж, да не би това недоверие да се дължи на факта, че Густаво беше мой полубрат?

— Не бих изключил такава причина — каза Борн.

— Е, да, големият ми брат винаги ми е бил трън в задника, откакто се помня.

— В такъв случай за теб е добре, че той е мъртъв — отсече Борн.

Морено се вгледа за момент в него.

— Боже Господи, ти си мислиш, че съм поел бизнеса му с дрога.

— Щях да бъда глупак, ако подобна мисъл не ми беше минала през главата.

Морено мрачно кимна.

— Прав си. — Облегна се назад и разпери ръце. — Е, добре, как бих могъл да докажа, че не е така?

— От теб зависи.

Морено скръсти ръце на гърдите си и се замисли за момент.

— Какво си спомняш, за тях четиримата: Перлис, Холи, Трейси и Диего Херера?

— Абсолютно нищо — отвърна Борн.

— Предполагам, че си попитал Диего за тях. Той какво ти каза?

— Знам за приятелството им, за техните романтични взаимоотношения.

Морено се намръщи.

— Какви романтични взаимоотношения?

Когато Борн му разказа, той се засмя.

— Човече, това твое момче Диего ти е наговорил куп лъжи. Между четиримата нямаше никакви романтични връзки. Имаше само приятелство… докато Холи започна да носи пръстена. Някой от тях, може би Трейси, не съм сигурен, се заинтересува от надписа, гравиран от вътрешната му страна. Колкото по-голям интерес проявяваше тя, толкова повече се изостряше любопитството на Перлис. Той направи снимка на надписа и я показа на неговия бос навремето Оливър Лис. Това доведе директно до трагедията със смъртта на Холи.

— Откъде знаеш всичко това?

— Работих за „Блек Ривър“, докато Алекс Конклин ме вербува като местен агент на „Тредстоун“. Това му достави голямо удоволствие. Той презираше Лис като най-корумпирания и егоистичен човек, когото можеш да срещнеш в този бизнес. Радваше се на нещастието на другите, мамеше безмилостно държавата и нареждаше на агентите си да извършват престъпления и жестокости, които тя не се осмеляваше да върши. До момента, в който ти торпилира „Блек Ривър“, Лис беше най-успешният съвременен агент на хаоса и, повярвай ми, това не са празни приказки.

— Но то все пак не обяснява защо…

— По едно време Перлис докладваше на мен, преди Лис да поеме пряко ръководството му и да го използва за изпълнение на лични поръчки.

Борн кимна.

— Пръстенът беше една от тях, така ли?

— Да. Перлис имаше нужда от помощ и затова дойде при мен. Бях единственият, на когото се доверяваше. Каза ми, че щом Лис видял пръстена, моментално се въодушевил. Тогава наредил на Перлис да намери лаптопа.

— Онзи, който ти ми помогна да открадна от Джалал Есай.

— Точно така.

Борн се намръщи.

— Но какво стана с него?

— Ти трябваше да го предадеш лично на Конклин, но не го направи.

— Защо?

— Откри нещо за лаптопа… нещо, което — както ми каза, Конклин вероятно не е искал ти да знаеш. Ти пое отговорността да промениш в движение мисията.

— И какво открих?

Морено сви рамене.

— Така и не ми каза, а и аз бях твърде добре обучен, за да не попитам.

Борн потъна в размисъл. Загадката с пръстена ставаше все по-голяма. Като се има предвид реакцията на Лис, когато видял пръстена, изглеждаше вероятно, че той е свързан по някакъв начин с лаптопа. Разбира се, при положение, че Морено му казваше истината. Почувства се сякаш се намира в коридор с огледала и всяко отражение е изкривено по различен начин, така че вече не можеше да се различи реалността от старателно съчинената фантазия, истината от изкусно разказаната измислица.

На телевизионния екран говорителят беше преминал към други новини, за други места, но кадрите с трупа на Диего Херера, когото изкарваха от „Веспър Клъб“, продължаваха да не излизат от главата му. Налагаше ли се да бъде убит, както му беше обяснил Морено, или пък самият той е имал друг, скрит мотив, за който не казваше на Борн? Единственият начин да разбере истината беше да държи Морено до себе си и да продължи да го разпитва колкото е възможно по-умело, докато се появи някоя пукнатина в бронята му или пък докато не докаже, че е искрен.

— Какво знаеш за Есай? — попита Борн.

— Не много, освен това, че е член на управителния съвет на „Северий Домна“. Произхожда от знатна фамилия, чиито корени могат да се проследят, ако не се лъжа, до единадесети век. Прадедите му са взели участие в мароканското завладяване на Андалусия. Един от тях се е разпореждал там в продължение на години.

— А в по-ново време?

— Сега никой не се интересува от берберите, или амазигите, както се наричаме ние.

— А какво ще ми кажеш за самата „Северий Домна“?

— Е, тук бих могъл повече да помогна. Първо трябва да подчертая, че за групировката се знае много малко. Летят толкова ниско под радара, че каквито и следи да оставят, те са невидими или са лесно заличими. Никой не знае колко голяма е тази групировка, но членовете й са разпръснати буквално във всяко кътче на земното кълбо, всички заемат важно положение в държавата, в бизнеса, в медиите и в престъпния свят. Представени са във всяка индустрия, която може да ти дойде наум.

— Каква е целта им? — Борн се замисли за думата „Доминьон“, изписана от вътрешната страна на пръстена. — Какво искат?

— Власт, пари, контрол над световните събития. Кой знае, но това е по-добро предположение от всяко друго. Към това се стреми всеки, не е ли така?

— Да, ако си студент по история — съгласи се Борн.

Отавио Морено се засмя.

— Много хора не са.

Борн пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Запита се какво беше открил за лаптопа, което го беше накарало да промени мисията, на която беше изпратен. Спомняше си, че до убийството на Конклин той и „Тредстоун“ бяха в добри, дори приятелски отношения.

Когато спомена за това, Морено каза:

— Ти ме накара да кажа на Конклин, че лаптопът не е у Есай и че не знаеш какво е станало с него.

— А ти каза ли му?

— Да.

— Защо си го направил? „Тредстоун“ ти плащаше заплата, Конклин беше твой шеф.

— Не съм напълно сигурен — призна Отавио Морено. — Като оставим настрана факта, че между оперативния агент и кабинетния сътрудник има голяма разлика. Единният не разбира непременно мотивите на другия и обратното. Тук, на предната линия, ако не си пазим гърбовете един на друг, скоро ще сме мъртви. — Той прибра пакета с цигарите в джоба си. — Когато ти ми каза, че си открил нещо много важно, което е достатъчно да промениш хода на мисията, аз ти повярвах.

 

 

— Значи сте дошли да видите прочутия Корелос.

Роберто Корелос, братовчед на Нарсико Скидел, се усмихна под мустак. Седеше в удобно кресло. Стаята беше просторна и светла, с дебел килим, порцеланови лампи, картини по стените и изглеждаше като нечия гостна. Обаче, както Мойра имаше възможност да се увери, затворите в Богота приличаха на всички други по света.

— Американската преса иска да разговаря с прочутия Корелос сега, когато се намира в „Ла Модело“ и тя се чувства в безопасност. — Той извади пура от външния джоб на бялата си риза гуаябера, отхапа демонстративно единия й край и я запали със стара запалка „Зипо“. Пак се усмихна под мустак и каза: — Подарък от един от многото ми почитатели. — Не стана ясно дали има предвид пурата, или запалката.

Издуха облак ароматен дим към тавана и прехвърли крак върху крак.

— За кой вестник казахте, че работите?

— Аз съм нещатна кореспондентка на „Вашингтон Поуст“ — отвърна Мойра. Акредитацията й беше дадена от Джалал Есай. Не знаеше как я беше получил и не се интересуваше. За нея беше важно само, че ще проверят най-внимателно акредитацията й. Есай я беше уверил, че ще го сторят, и до този момент се бе оказал прав.

Беше пристигнала в Богота преди по-малко от двадесет и четири часа и веднага получи разрешение да интервюира Корелос. Леко се изненада, че никой не го интересуваше.

— Имате късмет, че дойдохте сега. След седмица няма да съм вече тук. — Корелос се загледа в запаления край на пурата. — За мен това беше един вид почивка. — Той махна с ръка. — Имам всичко, от което се нуждая — храна, пури, курви за чукане, абсолютно всичко — и дори не е нужно да си мръдна пръста, за да ги получа.

— Чудесно — рече Мойра.

Корелос я изгледа. Беше хубав мъж, малко грубоват и мускулест. С черните си, искрящи очи и осезаемо мъжко присъствие със сигурност беше харизматичен.

— Трябва да разберете нещо за Колумбия, сеньорита Тревър. Страната не е в ръцете на правителството, не, не, не. В Колумбия властта е поделена между Революционните въоръжени сили на Колумбия (ФАРК^[2]) и наркобароните. Леви партизани и десни капиталисти, нещо подобно. — Смехът му беше дрезгав и весел като крясъка на папагал ара. Изглеждаше напълно спокоен, като че ли беше у дома си, а не в един от най-зловещите затвори на Богота. — ФАРК контролира четиридесет процента от страната, а ние другите шестдесет.

Мойра го погледна недоверчиво.

— Струва ми се, че малко преувеличавате, сеньор Корелос. Трябва ли да приемам с известни резерви всичко, което ми казвате?

Корелос се пресегна назад и постави между тях един полуавтоматичен пистолет „Таурус ПТ 92“.

Мойра се почувства така, сякаш някой я беше ударил в корема и й беше изкарал въздуха.

— Напълно зареден е, можете да проверите, ако искате. — Голямата й изненада, изглежда, му се стори забавна. — Или да го вземете… като сувенир. Не се безпокойте, там, откъдето е дошъл, има още много такива.

Той отново се засмя. После отмести пистолета настрана.

— Чуйте ме, сеньорита, подобно на повечето гринго мисля, че не сте много запозната с обстановката тук. Само преди месец тук имахме война — партизаните от ФАРК срещу… хъм, бизнесмените. Беше сериозен конфликт с автомати „Калашников“, гранати, динамит и какво ли още не. Охраната се отдръпна. Армията обгради затвора, но не се осмели да влезе вътре, защото ние сме по-добре въоръжени от тях. — Той й намигна. — Обзалагам се, че министърът на правосъдието не ви е казал за това.

— Не, не ми каза.

— Не съм изненадан. Тук беше ужасна кървава каша, уверявам ви.

Мойра беше много впечатлена.

— И как свърши?

— Аз се намесих. От ФАРК ме слушат. Не съм против тях… със сигурност не и против това, за което се борят. Правителството е корумпирано и жалко. Поне за това те са прави. Знаят, че ще застана на тяхна страна, ще накарам хората си да ги подкрепят… дотогава, докато не ме закачат. Аз самият не давам и пукната пара за политиците — десни, леви, фашисти, социалисти. Оставям семантиката на хората, които нямат нищо по-добро за правене в скапания си живот. Зает съм да правя пари, това е животът ми. Всички други могат да гният в ада.

Той изтръска пепелта от пурата си в един месингов пепелник.

— Отнасям се с уважение към ФАРК. Налага се, аз съм прагматик. Те контролират по-голямата част от Богота, а ние не. И те имат собствена програма за освобождаване от затворите. Ето един пример. Преди две седмици в „Ла Пикота“ — другия затвор тук — проклетниците от ФАРК взривиха една цяла стена и освободиха деветдесет и осем свои другари. За един гринго подобно нещо звучи абсурдно и невъзможно, не съм ли прав? Но това е животът в Колумбия. — Той се засмя. — Можете да говорите каквото си искате за ФАРК, но те са куражлии, а аз уважавам това.

— Всъщност, сеньор Корелос, освен ако не съм ви разбрала правилно, това е единственото нещо, което уважавате. — Без да каже и дума повече, Мойра се протегна, взе пистолета, дръпна затвора и пак го върна, като през цялото време гледаше Корелос в очите, без да мигне.

Когато остави пистолета обратно на масата, Корелос каза:

— Защо искаш да разговаряш с мен, сеньора? Защо всъщност си дошла? Не е, за да пишеш материал за вестник, нали?

— Имам нужда от помощта ти — рече тя. — Търся един лаптоп, който е бил на Густаво Морено. Малко преди той да умре, е изчезнал.

Корелос разпери ръце.

— И защо си дошла при мен?

— Ти беше доставчик на Морено.

— Така ли?

— Човекът, който открадна лаптопа… един от хората на Морено, е работил за някой друг, някой неизвестен… после бил намерен мъртъв в покрайнините на Аматитан във фермата на твоя братовчед Нарсико.

— Този боклук, който се е преименувал с име на гринго ли? Не искам да имам нищо общо с него. За мен той е мъртъв.

Мойра се замисли за момент.

— Струва ми се, че замесването му в убийството на този човек може да е добър начин да му го върнеш.

Корелос изсумтя.

— Какво, и да накарам мексиканската полиция да го заподозре и да го арестува? Моля, моля! Когато трябва да разследват престъпления, те са пълни идиоти. Единственото нещо, което знаят да правят, е да вземат рушвети и да почиват след обяд. Освен това Беренгария също ще бъде заподозряна. Не, ако исках Нарсико да бъде мъртъв, щеше да намериш трупа му в Аматитан.

— В такъв случай кой е поел бизнеса на Морено? На кого продаваш сега?

Корелос изпусна дим от пурата си и притвори очи.

— Нямам намерение да вкарвам, когото и да било в затвора — продължи тя. — Всъщност би било безполезно, нали така? Искам да намеря лаптопа и това беше една нишка, която трябваше да проследя.

Корелос угаси пурата. Даде знак и един мъж, очевидно не от охраната на затвора, се приближи с бутилка текила и две чаши, които постави на масата между Корелос и Мойра.

— Тъкмо се канех да поръчам нещо за ядене. Какво предпочиташ?

— Каквото ще вземеш ти.

Той кимна, каза нещо на младия мъж, който също кимна и бързо излезе. Корелос се наведе и наля текила. След като и двамата пресушиха чашите, каза:

— Трябва да разбереш дълбоката ми омраза към Нарсико.

Тя сви рамене.

— Аз съм гринга, не гледаме толкова сериозно на такива неща. Знам, че не си го убил.

Той махна с ръка.

— Точно това имах предвид под разбиране. Убийството би било нещо твърде добро за лайно като него.

Тя започна да предусеща накъде отива разговорът.

— Значи планираш нещо друго?

Отново последва смях, подобен на крясъка на ара.

— Вече е направено. Който е казал, че отмъщението е ядене, което най-добре да се сервира студено, няма колумбийска кръв във вените си. Защо да се чака, когато възможността е пред теб?

Младият мъж се върна с поднос, препълнен с храна — голямо разнообразие от чинийки, като се започне с ориз и боб и се стигне до пържени люти чушлета и пушени морски деликатеси. Остави подноса на масата и Корелос го отпрати с махване на ръката. Веднага взе една чиния със скариди в огнено лютив сос и започна да ги яде заедно с главите. Облиза си пръстите от соса и продължи:

— Знаеш ли кой е най-добрият начин да се докопаш до някой мъж, сеньорита? Чрез жена му.

Сега тя разбра.

— Прелъстил си Беренгария.

— Да. Сложих му рога, опозорих го, но това не е всичко, което направих. Нарсико отчаяно искаше да надмине семейството си, затова се погрижих да не може да го стори. — Очите на Корелос проблеснаха. — Направих Беренгария Морено наследница на брат си.

И си го сторил дяволски добре, помисли си Мойра. Есай й беше казал, че няма дори и намек тя да е замесена.

— Мислите ли, че тя е имала къртица при брат си?

— Ако й трябваше списък с клиентите на Густаво, беше достатъчно само да му го поиска, което тя не направи, поне докато бе жив.

— Тогава кой би го сторил?

Той скептично я изгледа.

— О, не знам, хиляда души, може и повече. Искаш ли да ти напиша списък?

Тя не обърна внимание на сарказма му.

— А какво ще кажеш за себе си?

Той се засмя.

— Какво? Занасяш ли ме? Густаво ми докарваше цяло състояние, като вършеше всичката черна работа. Защо ми е да му погаждам номера?

Дали Корелос е знаел, че списъкът с клиентите на Морено е бил в лаптопа, или само е предполагал? — запита се Мойра. Есай нямаше вид на човек, който ще се опита да отнеме бизнеса на един наркобарон. По-скоро приличаше на ограбен, който иска да си върне отнетото. Тя се наведе напред и опря лакти на масата.

— Ескучаме, омбре^[3]. Някой е офейкал с лаптопа. Ако не е била Беренгария, тогава е бил някой друг, който е искал бизнеса на Густаво и е само въпрос на време, преди да започне да действа.

Корелос взе чиния с пържени чушлета и започна да ги подхвърля едно след друго в устата си. Добре очертаните му устни лъснаха от мазнина. Не си направи труда да ги избърше.

— Не знам нищо за това — каза студено той.

Мойра му повярва. Ако знаеше, вече щеше да е направил нещо по въпроса. Тя се изправи.

— Може би Беренгария знае.

Той присви очи.

— Не ми се вярва. Каквото знае тя, го знам и аз.

— Ти си доста далеч от Халиско.

Корелос презрително се изсмя.

— Не ме познаваш много добре, нали, чика.

— Искам този лаптоп, омбре.

— Там е работата, я! — Дълбоко в гърлото му се чу звук, подобен на мъркане на тигър. — Става късно, чика. Защо не останеш за през нощта? Гарантирам ти, че условията, които имам тук, са по-добри, отколкото тези, които може да ти предложи градът.

Тя се усмихна.

— Не мисля да оставам. Благодаря ти за гостоприемството… и за откровеността.

Корелос се ухили.

— Готов съм на всичко за една красива сеньора. — Той вдигна предупредително пръст. — Внимавай, чика. Не ти завиждам. Беренгария е опасна пираня. Дай й и най-малкия повод и тя ще те изяде заедно с костите.

 

 

Когато Питър Маркс пристигна в апартамента на Ноа Перлис, го завари пълен с агенти на ЦРУ, двама, от които му бяха познати. Единия, Джес Макдонъл, познаваше много добре. Бяха работили заедно при изпълнението на две операции, преди Маркс да бъде повишен и да стане член на ръководството.

Когато Макдонъл го видя, той му кимна, отведе го настрана и каза шепнешком:

— Какво, по дяволите, правиш тук, Питър?

— Изпълнявам задача.

— Ние също, така че ще е по-добре да се махнеш веднага, преди някой от новите натегачи на Данзигер да се заинтересува от теб.

— Не мога, Джес. — Питър проточи врат, за да погледне през рамото на Макдонъл. — Търся Джейсън Борн.

— Пожелавам ти много късмет, момче. — Макдонъл му хвърли поглед, пълен със сарказъм. — Колко рози да изпратя на погребението ти?

— Слушай, Джес, току-що пристигнах със самолета от Вашингтон. Уморен съм, гладен съм, изнервен съм и не съм в настроение да си играя игрички с теб или с когото и да било от оловните войничета на Данзигер. — Той направи крачка встрани, за да заобиколи Макдонъл. — Да не мислиш, че ме е страх от някого от тях или от Данзигер?

Макдонъл вдигна ръце.

— Добре, добре. Разбрах те, момче. — Хвана Маркс за лакътя. — Ще те запозная подробно с всичко, но не тук. За разлика от теб, Данзигер все още ми е шеф. — Той поведе Маркс през вратата в коридора. — Хайде да слезем долу в кръчмата и да пийнем по някоя бира. Като ударя една–две халби, ставам по-куражлия.

„Закланото агне“ беше една от онези лондонски кръчми, създадени да просъществуват с векове. Таванът й беше нисък, вътре цареше полумрак и миришеше силно на ферментирала бира и много застоял цигарен дим, част от който продължаваше да виси във въздуха като пияна мъгла.

Макдонъл избра една маса до облицованата с дървена ламперия стена, поръча им халби от пивото със стайна температура, а за Маркс и чиния наденички с гарнитура картофено пюре. Когато храната пристигна, Маркс ги подуши и стомахът му се обърна. Накара келнера да махне чинията и си поръча две кифли със сирене.

— Това разследване е част от съдебното дело срещу „Блек Ривър“ — каза Макдонъл.

— Мислех, че случаят вече е приключен.

— Така мислеха всички. — Макдонъл пресуши една халба и поръча нова. — Обаче се оказа, че някой много високопоставен е вдигнал мерника на Оливър Лис.

— Лис напусна „Блек Ривър“, преди някое от разхвърчалите се лайна да го изцапа.

Макдонъл вдигна халбата с новата бира.

— Подозренията към него не са отпаднали. Има съмнения, че макар и да се е измъкнал, все още е твърде вероятно той да е сред архитектите на нечистите сделки на „Блек Ривър“. Работата ни е да потвърдим това предположение с безспорни доказателства и тъй като Ноа Перлис беше личният копой на Лис, сега обръщаме жилището му наопаки.

— Все едно да търсите игла в купа сено — рече Маркс.

— Може би. — Макдонъл изгълта бирата си. — Обаче там намерихме снимка на онова момче Диего Херера. Сигурно си чул, че миналата нощ е бил наръган с нож в едно тузарско казино в западен Лондон, което се казва „Веспър Клъб“.

— Не съм чул — рече Маркс. — Това какво ме интересува?

— Много, момче. Човекът, убил Диего Херера, е бил с Джейсън Борн. Напуснали са заедно клуба минути след убийството.

 

 

Сорая пътуваше на юг, накъдето интуицията й подсказваше, че се беше насочил Аркадин под фалшивото име Франк Н. Стейн. Здрачът се спускаше плавно като падащ лист, когато спря колата в Ногалес. Все още беше в пределите на Аризона. Непосредствено оттатък границата беше неговият град близнак, Ногалес в мексиканския щат Сонора.

Остави колата на един паркинг и се разходи из прашния централен площад. Намери бистро с маси отвън и си поръча чиния тамалес^[4] и бира „Корона“.

Испанският й беше доста по-добър от нейния френски и немски, което означаваше, че наистина е много добър. А и тук благодарение на тъмната кожа, египетската кръв и орловия й нос лесно можеше да бъде взета за жена от ацтекски произход. Облегна се назад в стола и си позволи кратка почивка, докато наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха от площада, всеки зает с делата си. Други пазаруваха или просто се разхождаха, хванати за ръце. Имаше и много стари хора, насядали по пейките, които играеха карти или просто разговаряха. Минаваха коли — повечето стари, очукани и прашни, както и ръждясали камиони, натоварени с какво ли не. Основният поминък в Ногалес беше земеделието и товарите от неговия град близнак непрекъснато преминаваха границата, за да се отправят оттам за останалата част на Съединените щати.

Тъкмо беше приключила с яденето и пиеше втората си бира, когато забеляза един стар черен шевролет, прашен и тромав, да минава покрай нея, но регистрационният му номер беше друг и тя продължи да си пие бирата. Отказа десерт, но си поръча кафе.

Келнерът тъкмо поставяше малката чашка пред нея, когато тя забеляза през рамо друг черен шевролет. Когато келнерът се отдалечи, стана от стола. Номерът на регистрационната табела беше същият като на колата, взета под наем от Аркадин, но шофьорът беше осемнадесетгодишен пънкар. Спря близо до бистрото и излезе от колата. Косата му беше във формата на гребен по средата на главата, а ръцете бяха покрити с татуировки на змии и качулати птици. Сорая разпозна кетцал — свещената птица на ацтеките и маите. Изпи на един дъх кафето си, остави пари на масата и се отправи към пънкаря.

— Откъде взе тази кола, компадре? — попита го Сорая.

Той я изгледа и се ухили. Вторачи се в гърдите й и каза:

— Теб какво ти влиза в работата?

— Аз не съм ченге, ако това те притеснява.

— Защо ще ме притеснява?

— Ами, защото този шевролет е взет под наем от Тусон — и двамата го знаем.

Пънкарят продължи да се хили. Изглежда всяка сутрин тренираше пред огледалото.

— Харесват ли ти?

Хлапакът се стресна.

— Какво?

— Гърдите ми.

Той се засмя, леко смутен, и отмести поглед.

— Слушай — рече тя, — не се интересувам нито от теб, нито от колата. Кажи ми за човека, който я беше наел.

Момчето се изплю настрани, но не каза нищо.

— Не ставай глупав — рече тя. — Вече достатъчно си загазил. Мога да ти помогна.

Пънкарят въздъхна.

— Наистина не знам. Намерих колата в пустинята. Беше изоставена.

— Как я запали… с жиците ли?

— Не, не беше нужно. Ключът си стоеше на мястото.

Това вече беше интересно. Вероятно означаваше, че Аркадин нямаше намерение да се връща за нея и можеше да се предположи, че той вече не е в Ногалес. Сорая се замисли за момент.

— Ако искам да премина границата, как бих могла да го сторя?

— Граничният пункт е само на две мили на юг.

— Не искам да мина по този начин.

Пънкарят примигна и я изгледа така, като че ли я виждаше за пръв път.

— Гладен съм — рече той. — Защо не ми купиш нещо за ядене?

— Добре — каза тя, — но не очаквай нищо друго.

Когато той се засмя, крехката черупка на преднамерено нахаканото му държане се пропука. Лицето му се превърна в лице на момче, което гледа света през тъжните си очи.

Тя го заведе обратно в бистрото, където му поръча борилос и грамадна чиния боб, полят с лютив сос. Казваше се Алваро Обрегон. Беше от Чихуауа. Семейството му се отправило на север да търси работа и стигнало дотук. С помощта на вуйчото родителите му получили работа в една консервна фабрика за плодове и зеленчуци. Нарече сестра си уличница, а братята му мързелували по цял ден, вместо да работят. Самият той бил нает на работа от собственика на едно ранчо. Бил дошъл в града, за да вземе провизиите, поръчани по телефона от шефа му.

— Отначало се въодушевих, че ще дойдем тук — каза той. — Бях чел за американския Ногалес и научих, че много наистина страхотни хора са били родени тук, като например Чарли Мингъс. За мен музиката му нищо не струва, но той е известен. Другият е Роджър Смит. Да чукаш Ан-Маргарет, представяш ли си! Обаче най-страхотна е Мовита Кастанеда. Обзалагам се, че изобщо не си чувала за нея.

Когато Сорая каза, че не е, той се ухили.

— Тя играеше в „Летим за Рио“ и в „Бунтът на богатството“, но аз съм я гледал само в „Кулата на ужаса“. — Той омете и последните останки от боба. — Омъжи се за Марлон Брандо, беше страхотен актьор, преди да се надуе като балон. — Изтри си устата с опакото на ръката и млясна с устни. — Не беше нужно много време, за да се разочаровам. Огледай се наоколо. Какво гадно бунище!

— Изглежда имаш добра работа — рече Сорая.

— Ама я опитай. Изсмуква те като лимон.

— Да, обаче е постоянна.

— Всеки несретник печели повече от мен. — Той унило се усмихна. — Все пак не умирам от глад.

— Това ни връща към първоначалния ми въпрос. Искам да отида в Мексико.

— Защо? Това е една ужасна, лайнена дупка.

Сорая се усмихна.

— Кого ли виждам?

Алваро Обрегон като че ли се замисли кой би могъл да е, но Сорая подозираше, че вече знае. Той огледа площада. Бяха запалили лампите. Хората се прибираха за вечеря или след покупки в последната минута. Въздухът миришеше на претоплен пържен боб и други остри миризми на южняшка кухня. Накрая той каза:

— Оттатък границата има двама полерос. Това са хора, на които плащаш да те преведат през границата, без да те е грижа за митническите и имигрантските власти. Обаче всъщност има само един, който може да бъде използван, и ти имаш късмет. Рано тази сутрин той преведе едно семейство през границата от Мексико. Сега е тук и мога да те запозная с него. Викат му Контрерас, макар всъщност това да не е истинското му име. Имал съм лично работа с него.

В това Сорая не се съмняваше.

— Бих искала да ми уредиш среща с този Контрерас.

— Ще ти струва сто американски долара.

— Това си е направо грабеж. Петдесет.

— Седемдесет и пет.

— Шестдесет. Това е последното ми предложение.

Алваро Обрегон сложи ръка на масата с дланта нагоре и Сорая постави в нея една банкнота от двадесет и една от десет долара. Изчезнаха така бързо, като че ли изобщо не се бяха появявали.

— Останалото при доставката — рече тя.

— Почакай тук — каза Алваро Обрегон.

— Защо не му се обадиш по телефона за по-бързо?

Алваро поклати глава.

— Никакви контакти по джиесем. Това е част от правилата на играта. — Той стана и без да бърза, се отправи към Ногалес.

Сорая остана да чака сама повече от час, наслаждавайки се на атмосферата наоколо и на духовия оркестър, който изпълняваше музика от Синалоа. Двама мъже я поканиха на танц, обаче тя любезно, но твърдо им отказа.

После, когато оркестърът преминаваше плавно към второто изпълнение, видя Алваро Обрегон да се появява от тъмното. Придружаваше го мъж, очевидно Контрерас, който според нея беше някъде в средата на четиридесетте. Лицето му приличаше на многократно разгръщана и сгъвана карта. Беше висок и слаб, с леко криви крака като на дългогодишен каубой и като каубой носеше широкопола шапка, тесни дънки и западняшка риза.

Мъжът и момчето седнаха, без да кажат и дума. Отблизо Контрерас имаше избледнели от слънцето очи на човек, прекарващ повечето време сред дивия пелин, прахта и убийствената горещина на пустинята. Кожата му беше като щавена, и то прекалено усърдно.

— Момчето ми каза, че искате да отидете на юг — заговори на английски Контрерас.

— Точно така. — Сорая беше виждала очи като неговите у професионални комарджии. Като че ли бяха хлътнали в черепа.

— Кога?

Не беше от приказливите, което я устройваше.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Контрерас вдигна глава към луната, подобно на койот, който се кани да вие срещу нея.

— Сега е само сърп — рече той. — Довечера ще е по-добре, отколкото утре, утре ще е по-добре от вдругиден. След това… — Той сви рамене, като че ли да каже, че вратата ще е затворена.

— Колко вземаш? — попита тя.

Той отново равнодушно я погледна.

— С мен не можеш да се пазариш като с момчето.

— Добре.

— Хиляда и петстотин, половината предварително.

— Една четвърт, а останалото след като ме прехвърлиш оттатък.

Контрерас леко изкриви устни.

— Прав си момче, тя е някаква кучка.

Сорая не се обиди. Знаеше, че беше казано като комплимент. Тези хора говореха така, тя нямаше да ги промени, нито смяташе да се опитва.

Контрерас сви рамене и се накани да стане.

— Казах ти.

— Виж какво — рече Сорая, — ще се съглася с условията ти, ако хвърлиш едно око на тази снимка.

Контрерас продължително я изгледа, а после се отпусна в стола. Протегна ръка, също както беше направил Алваро Обрегон. Момчето се учеше бързо.

Сорая се порови из снимките в мобилния си телефон, докато намери тази на Аркадин. Подаде джиесема на мъжа.

— Виждал ли си го? Може да си го прехвърлил на юг преди около девет или десет дни. — Това беше предположението й след разказа на Алваро Обрегон за изоставения в пустинята шевролет. Аркадин беше намерил начин да влезе в Мексико, като заобиколи граничния контрол.

Контрерас не погледна снимката. Безцветните му очи продължаваха да гледат нея.

— Аз не се пазаря — повтори той. — За услуга ли ме молиш?

Сорая се поколеба за момент, а после кимна.

— Предполагам.

— Не правя услуги. — Той погледна снимката. — Сега таксата ми е две хиляди.

Сорая се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Сега пък се опитваш да се възползваш.

— Решавай — рече Контрерас. — След минута ще станат дори три хиляди.

Сорая въздъхна.

— Добре, добре.

— Покажи ми цвета.

Имаше предвид да види всичките пари, за да е сигурен, че тя ще бъде в състояние да му плати. Когато Сорая разгърна пачката банкноти от по сто долара, той остана доволен и кимна.

— Прехвърлих го преди десет дни.

— Каза ли къде отива?

Контрерас изсумтя.

— Нищо не каза дори и когато ми подаде парите. Мен това ме устройваше.

Сорая изигра и последната си карта.

— Къде мислиш, че отиваше?

Контрерас вдигна глава, като че ли надушваше нещо във въздуха.

— Сигурен съм, че мъж като него няма да отиде в пустинята. Видях, че ненавижда тази горещина. И съм абсолютно сигурен, че няма намерение да работи в някоя от фабриките на Сонора. Този човек беше бос, сам си беше господар. — Той сведе очи и я погледна. — Като теб.

— Тогава къде би могъл да отиде?

— По крайбрежието, господарке. Сигурен съм в това, както съм сигурен, че стоиш тук пред мен.

 

 

Борн беше заспал, когато Криси се обади. Звукът на мобилния му телефон моментално го събуди и той разтри с пръсти очите си.

— Адам!

Напрежението, с което беше казана тази единствена дума, веднага го накара да застане нащрек и той попита:

— Какво се е случило?

— Тук… тук има някой, който иска да говори с теб. О, Адам!

— Криси, Криси…

Обади се непознат мъжки глас:

— Стоун, Борн или както там се казваш. По-добре ще е да дойдеш тук. Жената и дъщеря й здравата са загазили.

Борн стисна по-здраво телефона.

— Кой си ти?

— Казвам се Ковън. Трябва веднага да те видя.

— Къде си?

— Ще ти дам указания. Слушай внимателно, няма да повтарям. — Ковън изброи сложен списък от магистрали, шосета, завои и километри. — Очаквам те тук след деветдесет минути.

Борн погледна към Морено, който му даваше знаци.

— Не знам дали ще успея за…

— Ще успееш — увери го Ковън. — Ако не успееш, малкото момиче ще пострада. За всеки петнадесет минути закъснение ще страда още повече. Ясен ли съм?

— Напълно — каза Борн.

— Добре. Часовникът започва да цъка сега.