Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (12)

11

Оливър Лис, който крачеше по улица „Норт Юниън“ в Стария град на Александрия, погледна часовника си и след минута влезе в една дрогерия от онези, където се продаваше почти всичко. Мина покрай секциите за хигиена на зъбите и краката, взе евтин джиесем с тридесет предплатени минути и го занесе на касата, където една индианка го активира. Купи и един брой на „Вашингтон Поуст“. Плати в брой.

Когато отново излезе на улицата с вестника под мишница, разкъса пластмасовата опаковка и тръгна обратно под тъмното небе без нито една звезда натам, където беше паркирана колата му. Влезе вътре и включи джиесема в портативното устройство за зареждане, което щеше да го зареди напълно след по-малко от пет минути. Докато чакаше, отпусна глава върху облегалката и притвори очи. Предишната нощ не беше спал много, както и през останалите нощи, откакто се съгласи да финансира възстановената „Тредстоун“.

Не за пръв път си зададе въпроса дали беше постъпил правилно, а сетне се опита да си спомни кога за последен път е вземал делово решение по своя воля. Преди повече от десет години с него се беше свързал един човек на име Джонатан, макар Лис скоро да заподозря, че той изобщо не се казва така. Джонатан му беше казал, че е част от голяма многонационална групировка и че ако Лис изиграе правилно картите си и той, както и групировката останат доволни, Джонатан ще направи така, че групировката да стане постоянен клиент на Лис. След това предложи на Лис да създаде частна фирма за рискови инвестиции, под чието прикритие да стане изпълнител на поръчки за американските въоръжени сили в горещи точки на планетата. Така беше създадена „Блек Ривър“. Групировката на Джонатан даде първоначалния капитал, точно както той бе обещал, и включи двамата партньори. Това беше същата групировка, която чрез Джонатан го беше предупредила предварително за събитията, които щяха да последват и които скоро щяха да станат причина за провала на „Блек Ривър“. Групировката успя да го измъкне, без той да бъде обект на каквито и да е последвали разследвания, слушания в Конгреса, предявяване на обвинения в престъпление, съдебни процеси и неизбежни присъди.

След това, само седмици след като успешно се беше отървал, Джонатан му направи ново предложение. Изобщо не беше предложение, а заповед — да даде първоначалния капитал за „Тредстоун“. Дори не беше чувал за нея, но му предоставиха секретен файл, съдържащ подробности за нейното създаване и дейност. Тогава беше научил, че само един член на „Тредстоун“ е останал жив — Фредерик Уилърд. Свърза се с него и останалото се разви точно както беше предвидено.

От време на време си позволяваше лукса да се пита как тази групировка разполага с толкова значително количество свръхсекретна информация. Какви бяха източниците й? Нямаше значение дали информацията се отнасяше за американското, руското, китайското или египетското разузнаване. Беше винаги изключително важна и винаги вярна.

Най-загадъчният аспект от цялата тази глава от живота му беше, че той никога не се бе срещал лице в лице с някои от тези хора. Джонатан правеше предложенията по телефона, на което Лис се беше съгласил, без ни най-малко да протестира. Не беше човек, който обича да робува на някого, но се радваше на всеки миг, през който продължаваше да е жив, а без тези хора отдавна щеше да е мъртъв. Дължеше всичко на групировката на Джонатан.

Джонатан и колегите му бяха строги началници… напълно сериозни и взискателни в преследването на целите си — но и щедри с възнагражденията. През годините групировката беше платила на Лис така добре, както той никога не си представяше дори и в най-смелите си очаквания. Това беше още един аспект от нейното съществуване, който само прибавяше друг щрих към мистерията — явно неизчерпаемото богатство на групировката. Не по-малко важно беше и това, че тя го закриляше, както Джонатан му беше обещал. Бяха го доказали, когато го измъкнаха невредим от катастрофата, пратила във федерални затвори до края на живота им, двамата му бивши партньори от „Блек Ривър“.

Слабо писукане му подсказа, че джиесемът е напълно зареден. Откачи го от зарядното устройство, включи го и набра един местен номер. След две позвънявания връзката беше установена и Лис каза:

— Предаване.

Последва кратка пауза и един женски глас като от автомат каза:

— Еклесиаст три: шест-две.

Винаги използваха Библията, нямаше представа защо. Изключи джиесема и взе вестника. Еклесиаст се отнасяше за спортната страница. „Три: шест-две“ означаваше третата колона, параграф шести, втората дума.

Прекара пръст по конкретната колона и намери кодовата дума за деня: кради.

Взе джиесема и набра един десетцифров номер.

— Кради — каза той, когато след едно позвъняване връзката беше установена. Вместо глас чу поредица от електронни щраквания и припуквания, като че ли някаква сложна система от сървъри и превключватели прехвърляха отново и отново обаждането му до далечна дестинация, която се намираше бог знае къде. След това се включи леденият звук на засекретяващите устройства и накрая един глас каза:

— Здравей, Оливър.

— Добър ден, Джонатан.

Шифроването забавяше речта, лишаваше я от емоция и тоналност, превръщаше я в неразпознаваема, подобно на гласа на автомат.

— Изпрати ли ги по предназначението?

— Излетяха преди час, ще бъдат в Лондон утре рано сутринта. — Точно този глас му беше изпратил досието на пръстена. — Заповедите им са дадени, но…

— Да?

— Ами Уилърд говори само за Аркадин и Борн и програмата „Тредстоун“, която ги е създала. Според него той е открил метод да ги направи дори по… полезни. Мисля, че такъв термин беше използван.

Джонатан се засмя. Поне на Лис така му се стори, макар до него да достигна нещо като сухо шумолене, все едно рояк насекоми нападат висока трева.

— Искам да не му пречиш, Оливър, ясно ли е?

— Напълно. — Лис потърка с пръст челото си. Какво, по дяволите, целеше Джонатан с това? — Но му казах да отложи плановете си, докато бъде намерен пръстенът.

— Точно така е трябвало да постъпиш.

— На Уилърд това не му хареса.

— Не думай.

— Имам чувството, че вече крои планове да напусне фирмата.

— Когато го стори — рече Джонатан, — не прави нищо, за да го спреш.

— Какво? — рече изумен Лис. — Не разбирам.

— Всичко се развива така, както би трябвало — каза Джонатан миг преди да прекъсне връзката.

 

 

На летището на Далас „Форт Уърт“ Сорая провери със снимката на Аркадин в ръка във всяка агенция за коли под наем. Никой не го разпозна. Взе си нещо за ядене, купи един евтин роман и блокче „Сникърс“. Като продължаваше да го яде бавно, отиде при гишето на авиокомпанията, с чийто самолет беше пристигнал Аркадин, и попита за дежурния диспечер.

Оказа се огромен мъж на име Тед, който приличаше на бивш футболист, започнал да дебелее, както става рано или по-късно с всички тях. Той я огледа одобрително през мръсните стъкла на очилата си и след като я попита как се казва, предложи да отидат отзад в офиса му.

— Работя за застрахователната компания „Континентал Иншуърънс“ — рече тя и отхапа парче „Сникърс“. — Опитвам се да открия един мъж на име Стенли Ковалски.

За момент Тед се облегна назад в стола си, сложи месестите си ръце на корема и се ухили.

— Занасяте ме, нали?

— Не — отвърна Сорая. — Няма такова нещо. — Тя го информира подробно за полета на Ковалски.

Тед въздъхна и сви рамене. Завъртя се на стола и провери в компютъра си.

— Я, гледай — рече той, — тук е, както казахте. — После се обърна към нея: — А сега как да ви помогна?

— Искам да разбера накъде е тръгнал оттук.

Тед се засмя.

— Е, сега вече разбрах, че ме занасяте. Това летище е едно от най-големите и най-оживените в света. Вашият господин Ковалски може да е запрашил навсякъде, а може и да не е отишъл никъде.

— Не е наел кола — рече Сорая. — А и не се е прехвърлил на някоя вътрешна авиокомпания, защото е минал през имиграционния пункт тук, в Далас. Но за да бъда сигурна, проверих записите на телевизионните охранителни камери за този ден.

Тед се намръщи.

— Не може да не ви се признае, че добре сте се постарали. — Той се замисли за момент. — Обаче ще ви кажа нещо, което се обзалагам, че не знаете. Оттук излитат и няколко регионални авиационни превозвачи.

— Проверих и техните архивни записи.

Тед се усмихна.

— Аз пък знам, че не сте проверили записите на чартърните ни полети, защото те нямат такива. — Той написа нещо на едно листче, което откъсна от бележника си, и й го подаде. — Ето имената им. — Човекът намигна. — Успешно търсене.

 

 

Тя удари джакпота при петото от имената, които Тед й беше дал. Там един пилот си спомни лицето на Аркадин, макар да не се беше представил като Стенли Ковалски.

— Каза, че името му е Слим Пикънс. — Пилотът се намръщи. — Нямаше ли един актьор с такова име?

— Съвпадение — рече Сорая. — Къде откарахте господин Пикънс?

— На международното летище в Тусон, госпожице.

— Тусон?

Сорая се замисли. „По дяволите, защо му е на Аркадин да ходи в Тусон?“ — После изведнъж се сети. Мексико.

 

 

След като се беше настанил в малък хотел в Челси, Борн стоеше под душа и отмиваше потта и мръсотията от премеждието си. След сблъсъка и дългото препускане по магистралата усещаше пулсираща болка в мускулите на врата, раменете и гърба.

Само при мисълта за тях думите „Северий Домна“ отекваха в главата му. Беше влудяващо, че не може да извика спомените от забуленото си в мъгла минало. Беше сигурен, че преди е знаел за тях. Защо? Да не би групировката да е била обект на мисията на „Тредстоун“, на която го беше изпратил Конклин? Беше успял да вземе пръстена с думата „Доминьон“ отнякъде, от някого, поради конкретна причина, но освен тези три неясни факта срещаше непрогледна мъгла. Защо бащата на Холи беше откраднал пръстена от брат си? Борн не можеше да я попита. Оставаше само чичо й, който и да беше той.

Спря водата, излезе от кабината и се разтърка силно с хавлиената кърпа. Може би ще трябва да се върне в Бали. Дали беше още жив някой от родителите на Холи и дали живееше още там? Супаруита би могъл да знае, но той нямаше телефон — как да се свърже с него, освен да се върне в Бали и да го попита лично. После се сети. Имаше по-добър начин да получи нужната информация и планът, който се оформяше в главата му, щеше да послужи за две цели, защото така Леонид Аркадин щеше да падне в капана.

Умът му продължаваше трескаво да работи, докато обличаше дрехите, които беше купил на път за хотела от магазин на веригата „Маркс енд Спенсър“ на „Оксфорд Стрийт“. Беше тъмен костюм и черно поло. Лъсна си обувките с комплекта, оставен в стаята, и взе такси до дома на Диего Херера на площад „Слоън“.

Оказа се, че е къща от червени тухли във викториански стил, със стръмен островръх покрив и две конусовидни кулички, които стърчаха в нощното небе. От вратата, без да мигне, гледаше посетителите месингово чукало във формата на еленска глава. Диего лично отвори вратата, когато Борн почука.

Усмихна се леко и каза:

— Виждам, че не сте пострадали много при вчерашното приключение. Влезте, влезте — подкани го той с ръка.

Диего беше обул тъмни панталони и елегантно вечерно сако, вероятно по-подходящо на „Веспър Клъб“. А Борн все още се придържаше към навиците на университетски преподавател по отношение на облеклото и се чувстваше толкова неудобно в официални дрехи, колкото ако наденеше средновековни доспехи.

Диего преведе Борн през старомоден хол, осветен от старовремски лампи с глобуси от матирано стъкло, до столовата с голяма лакирана маса от махагон. Над нея висеше кристален полилей, който хвърляше слабата си, подобна на хиляди звезди светлина, към лъскавите тапети и дъбовата ламперия. Очакваха ги прибори за двама. Докато Борн се настаняваше, Диего наля в чашите превъзходно шери. В малки чинии имаше мезета от прясна сардина на скара, пържени картофки, розова шунка на тънки филийки, малки кръгчета наденички, запечени в мазнина, и плато от три вида испански сирена.

— Моля, заповядайте — каза той, когато се присъедини към Борн на масата. — Такъв е обичаят в Испания.

Докато ядяха, Борн забеляза, че Диего го наблюдава. Накрая каза:

— Баща ми беше много доволен, че сте дошли да ме видите.

Доволен или заинтригуван? — запита се Борн.

— Как е дон Фернандо?

— Както винаги. — Диего ядеше като птичка. Само чоплеше храната. Или не беше гладен, или мислеше за нещо важно. — Той много ви харесва.

— Добре знае, че съм враг на Леонид Аркадин.

— Точно така. — Диего разпери ръце. — Това е характерно за всички нас. То е връзката, която ни обединява.

Борн отмести чинията си настрани.

— Всъщност си мислех тъкмо за това.

— Мога ли да попитам в какъв аспект?

— Всички ни свързва познанството с Ноа Перлис. Баща ви го познаваше, нали?

Изражението на Диего изобщо не се промени.

— Не го познаваше. Ноа беше мой приятел. Ходехме в казиното, т.е. във „Веспър Клъб“, за да залагаме по цели нощи. Когато беше в Лондон, Ноа обичаше да прави най-много това. Щом научех, че идва, подготвях всичко… кредита му, чиповете.

— И, разбира се, момичетата.

Диего се ухили.

— Ами да, момичетата.

— Не искаше ли да се види с Трейси… и Холи?

— Да, когато бяха тук, но през повечето време отсъстваха.

— Бяхте четворка.

Диего се намръщи.

— Защо мислите така?

— Съдя по снимките в апартамента на Ноа.

— За какво намеквате?

В поведението на Диего се забелязваше едва доловима промяна, някакво дълбоко скрито вътрешно напрежение. Борн беше доволен, че бе докоснал чувствителна струна.

Сви рамене.

— Всъщност за нищо конкретно, просто на тези снимки изглеждате близки.

— Както казах, бяхме приятели.

— Според мен по-близки от приятели.

В този момент Диего погледна часовника си.

— Ако искате да се позабавлявате, сега е време да се отправим към Найтсбридж.

 

 

„Веспър Клъб“ беше много луксозно казино в много луксозния лондонски квартал Уест Енд. Беше едно от дискретните заведения, почти незабележими от улицата — пълна противоположност на оградените с плюшено въже нощни клубове в Ню Йорк и Маями, отличаващи се с показността си.

Ала вътре столовете в ресторанта бяха с мека кожена тапицерия, дългият, блестящ от месинг и стъкло бар беше осветен от неонови лампи, а няколкото зали за залагане бяха целите в мрамор, огледала и каменни колони с капители в дорийски стил. Минаха между игралните автомати. От едната страна имаше зала за електронни игри, в която гърмящата с пълна сила рок музика и неоновите светлини като че ли канеха: Залагай! Борн надникна вътре и видя, че из нея се разхожда охранител. Предположи, че в клуба явно считаха по-младите клиенти за по-склонни да буйстват от по-улегналите възрастни.

Слязоха по няколко стъпала в по-спокойната, но не по-малко луксозна главна зала за залагания, където бяха всички обичайни заподозрени: бакара, рулетка, покер, блекджек. Овалното помещение беше изпълнено с ненатрапчивия шум от залаганията, които се правеха в момента, въртенето на колелата на рулетките, гласовете на крупиетата и повсеместния звън на чаши. Промъкнаха се през това пространство до една врата в зелено, пазена от едър мъж в смокинг. Щом забеляза Диего, той се усмихна и направи лек, почтителен поклон.

— Как сте тази вечер, господин Херера?

— Много добре, Доналд. Това е приятелят ми Адам Стоун — посочи той към Борн.

— Добър вечер, сър. — Доналд натисна дръжката на вратата, която се отвори навътре. — Добре дошли в главния апартамент на „Веспър Клъб“.

— Тук Ноа обичаше да играе покер — каза през рамо Диего. — Само високи залози и опитни играчи.

Борн огледа тъмните стени, солидния мраморен под, трите маси с формата на бъбрек, приведените рамене и съсредоточените лица на мъжете и жените, насядали около зеленото сукно, които анализираха картите, преценяваха противниците си и в зависимост от това правеха залозите.

— Нямах представа, че Ноа е имал пари за такива наддавания.

— Нямаше, аз го финансирах.

— Не беше ли рисковано?

— Не и с него. — Диего се усмихна. — В покера той беше експерт на експертите. Не минаваше и час и си връщах парите обратно с печалба. После играех със спечеленото. Беше добра сделка и за двама ни.

— Момичетата идваха ли тук?

— Какви момичета?

— Трейси и Холи — обясни търпеливо Борн.

Диего се замисли.

— Мисля, че един или два пъти.

— Не си спомняте, така ли?

— Трейси обичаше да залага, а Холи не. — Диего сви рамене, като че ли да прикрие нарастващото си притеснение. — Но на вас това сигурно ви е известно.

— Трейси не обичаше да залага. — Борн се постара в гласа му да няма никаква обвинителна нотка. — Мразеше работата си, която я караше да залага почти всеки ден.

Диего се обърна и го изгледа с изумление, а може би със страх.

— Тя работеше за Леонид Аркадин — продължи Борн. — Но това сигурно ви е известно.

Диего облиза устните си.

— Всъщност нямах представа. — Имаше вид на човек, на когото му се иска да седне някъде. — Но как… как е възможно?

— Аркадин я изнудваше — продължи Борн. — Държеше я с нещо. Какво беше то?

— Аз… аз не знам — каза с разтреперан глас Диего.

— Трябва да ми кажеш, Диего. Изключително важно е.

— Защо? Защо е толкова важно? Трейси е мъртва… и двете с Холи са мъртви. А сега и Ноа. Не трябва ли да бъдат оставени на мира?

Борн пристъпи към него. Въпреки че сниши глас, той беше пълен със заплаха:

— Обаче Аркадин е все още жив. Той е отговорен за смъртта на Холи. И вашият приятел Ноа, който я уби.

— Не! — каза стъписан Диего. — Грешите, той не би могъл…

— Бях там, когато това се случи, Диего. Ноа я блъсна по стълбището от върха на един храм в източната част на Бали. Това, приятелю, е факт, а не измислици като тази, която ми пробутваш.

— Да пийна — рече с отслабнал и дрезгав от изумление глас Диего.

Борн го хвана за лакътя и го отведе до малък бар в дъното на помещението. Диего пристъпваше едва–едва на вдървените си крака, сякаш вече беше пиян. Щом се строполи на високия стол, веднага си поръча двойно уиски — сега финото шери не беше за него. Изпи уискито на три големи глътки и си поръча още едно. Щеше бързо да изпие и него, ако Борн не беше дръпнал чашата от разтрепераната му ръка и не я бе оставил върху барплота от черен гранит.

— Ноа е убил Холи — повтори Диего, загледан през изпаренията на уискито в едно минало, което си беше мислил, че познава. — Какъв шибан кошмар.

Диего не правеше впечатление на човек, склонен да употребява ругатни. Това очевидно не му беше присъщо, което показваше, че не е запознат с незаконната контрабанда на баща си. Явно не беше наясно и с какво Ноа си изкарваше прехраната.

Изведнъж извърна глава към Борн и го изгледа.

— Защо? Защо го е направил?

— Искаше нещо, което тя имаше. Очевидно не е била съгласна да му го даде доброволно.

— И затова я е убил? — попита недоверчиво Диего. — Що за човек би направил подобно нещо? — Поклати бавно и тъжно глава. — Не мога да си представя, че някой би искал да я нарани.

Борн забеляза, че Диего не каза: Не мога да си представя, че Ноа би искал да й навреди.

— Явно — рече той — Ноа не е бил този, за когото си го мислил. — Въздържа се да добави: „Нито пък Трейси.“

Диего грабна чашата и довърши второто двойно уиски.

— Боже господи! — прошепна той.

Борн много предпазливо го попита:

— Разкажи ми за вас четиримата, Диего.

— Имам нужда от още едно питие.

Борн му поръча, но този път единично. Диего посегна към чашата като към спасителна жилетка, хвърлена на давещ се човек. Край една от масите жена в лъскава рокля осребри чиповете си, стана и излезе. Мястото й беше заето от мъж с рамене на футболист. Една възпълна възрастна жена с посребрена коса, която явно току-що бе влязла, седна по средата на масата. И трите маси бяха пълни с играчи.

Преглъщайки с мъка, Диего отпи две глътки от уискито, а после каза с дрезгав глас:

— Между мен и Трейси имаше нещо. Не беше нищо сериозно, виждахме се и с други хора… поне тя го правеше. Беше много нередовно, много между другото. Забавлявахме се няколко пъти, нищо повече. Не искахме това да пречи на приятелството ни.

Нещо в гласа му накара Борн да бъде нащрек.

— Това не е всичко, нали?

Диего направи още по-тъжна физиономия и извърна глава.

— Не — рече той. — Влюбих се в нея. Нямах намерение, дори не го исках — добави, като че ли е бил в състояние да избира. — Отнасяше се така мило с мен, беше толкова внимателна. Въпреки това… — Не довърши, унесен в тъжните спомени.

Борн реши, че е време за настъпление.

— А Холи?

Диего като че ли се сепна от дрямка.

— Ноа я прелъсти. Видях как стана. Стори ми се донякъде забавно, че от това няма да последва нищо лошо. Моля те, не ме питай защо.

— Какво стана?

Диего въздъхна.

— Оказа се, че Ноа беше лапнал по Трейси, и то здравата. А тя не искаше да има нищо общо с него и направо му го каза. — Той отново отпи голяма глътка уиски. Пиеше го като вода. — Това, което не искаше да каже дори и на мен, беше, че тя всъщност не харесваше Ноа, или най-малкото му нямаше доверие.

— Което означава?

— Трейси се държеше покровителствено с Холи, виждаше, че Ноа я ухажва, защото не можеше да има нея. Чувстваше, че отношението на Ноа е цинично и неискрено, докато Холи приемаше връзката им далеч по-сериозно. Трейси смяташе, че всичко това ще свърши със сълзи, и то от страна на Холи.

— Защо тя не се намеси, защо не каза на Ноа да се отдръпне?

— Каза му. Той й отвърна, и то прекалено рязко, ако питаш мен, да не се меси.

— Ти разговаря ли с него?

Диего придоби още по-нещастен вид.

— Знам, че трябваше да го направя, но не повярвах на Трейси, или може би не ми се искаше да й повярвам, защото ако го бях сторил, положението и без това беше станало объркано и аз не…

— Какво, не си искал да си мърсиш ръцете, така ли?

Диего кимна, но не погледна Борн в очите.

— Имал си подозрения за Ноа.

— Не знам, може би наистина е било така. Обаче истината е, че исках да си имаме доверие, исках да вярвам, че всичко ще се оправи, че ще уредим нещата помежду си, защото ни е грижа един за друг.

— Било ви е грижа един за друг, но не по подходящия начин.

— Като се замисля сега, всичко е било изопачено, никой не е бил това, за което се е представял, нито е харесвал това, което е казвал, че харесва. Дори не мога да разбера какво ни е събрало заедно.

— Там е цялата работа, нали? — рече Борн, като се стараеше да не бъде груб. — Всеки от вас е искал нещо от някой друг от групата. По един или друг начин всички сте използвали приятелството си като лост.

— Всичко, което правехме заедно, всичко, което казвахме или си доверявахме един на друг, е било лъжа.

— Не непременно — каза Борн. — Ти си знаел, че Трейси работи за Аркадин, нали?

— Казах ти, че не знаех.

— Помниш ли какво каза, когато те попитах с какво я държи Аркадин?

Диего прехапа устна, но не отговори нищо.

— Каза, че Трейси е мъртва, че двете с Холи са мъртви и трябва да бъдат оставени на мира. — Той се вгледа в лицето на Диего. — Това е отговор на човек, който знае какво точно го питат.

Диего удари с длан върху барплота.

— Обещах й да не казвам на никого.

— Разбирам — каза кротко Борн, — но това, че го пазиш в тайна сега, никак не й помага.

Диего прекара ръка през лицето си, като че ли се опитваше да изтрие някакъв спомен. На втората маса от тях един мъж каза:

— Аз излизам. — Бутна назад стола си, изправи се и се протегна.

— Добре. — Диего срещна погледа на Борн. — Тя каза, че Аркадин й е помогнал да избави брат си от ужасна беда и сега той използва това срещу нея.

Борн почти щеше да каже: Ама Трейси нямаше брат. Обаче се сдържа и попита:

— Какво друго?

— Нищо. Беше след… преди да си легнем. Беше много късно, тя пи твърде много, беше потисната през цялата вечер и после, веднага след като свършихме, не можа да се сдържи и се разплака. Попитах я да не би да съм я обидил с нещо, което я накара да се разплаче още по-силно. Държах я дълго в прегръдките си. Когато се успокои, ми каза.

Нещо не беше наред. Криси беше казала, че нямат брат. Трейси е казала на Диего, че имат. Една от сестрите лъжеше, но коя? По каква причина Трейси би могла да излъже Диего и по каква Криси да излъже него?

В този момент Борн забеляза някакво раздвижване с крайчеца на окото. Мъжът, който си беше осребрил чиповете, се запъти към бара и след две крачки Борн разбра, че се е отправил право към тях.

Въпреки че не беше едър, видът му беше страховит. В черните му очи като че ли тлееше злоба, а лицето му беше с цвят на щавена кожа. Гъстата му коса и късо подрязаната брада имаха цвета на очите. Носът му беше орлов, устните широки и дебели, а бузите като изсечени. Едната му рунтава вежда беше пресечена по диагонал от малък белег. Вървеше приведен напред, ръцете му бяха отпуснати, но не ги размахваше и дори изобщо не ги помръдваше.

Обаче походката издаваше професионалиста, човек, когото смъртта съпътства от здрач до зори. Всичко това отключи един спомен през влудяващите завеси на амнезията на Борн.

По гърба му преминаха тръпки от разпознаването: този човек му беше помогнал да се сдобие с пръстена с Доминьона.

Борн се отдръпна от Диего. Този човек, който и да беше, не го познаваше като Адам Стоун. В момента, в който Борн го приближи, той протегна ръка и на сбръчканото му лице се появи усмивка.

— Джейсън, най-после те спипах.

— Кой сте вие? Откъде ме познавате?

Усмивката му вече не беше толкова широка.

— Отавио. Джейсън, не ме ли помниш?

— Не.

Отавио поклати глава.

— Не разбирам. Работехме заедно в Мароко по задача от Алекс Конклин… Това е Диего Херера, познах го.

— Херера ме знае като Адам Стоун.

Отавио веднага съобрази и кимна:

— Разбирам. — Той погледна през рамото на Борн. — Защо не ни запознаеш?

— Не мисля, че ще е разумно.

— Ако се съди по изражението на Херера, ще му се стори странно, ако не го сториш.

Борн разбра, че няма избор. Обърна се и поведе Отавио към бара.

Борн ги представи един на друг.

— Диего Херера, това е Отавио…

— Морено — каза Отавио и подаде ръка на Диего.

Когато Диего я пое, очите му се разтвориха широко от изненада и тялото му се отпусна върху стола. В този миг Борн видя как мъжът с белега измъкна тънка кама, която, плъзгайки дланта си покрай тази на Диего, беше забил в гърдите му. Върхът й беше леко извит нагоре и като че ли имитираше усмивката на Отавио, която сега беше направо зловеща.

Борн го хвана за яката на ризата и го повдигна нагоре, но човекът с белега не пусна ръката на Диего. Беше невероятно силен, хватката му бе като менгеме. Борн се обърна към Диего, но видя, че животът вече го напуска. Върхът на ножа вероятно беше пронизал сърцето му.

— Ще те убия за това — прошепна Борн.

— Няма да го направиш, Джейсън. Аз съм от добрите, не помниш ли?

— Не си спомням нищо, дори името ти.

— В такъв случай просто трябва да ми се довериш. Трябва да се измъкваме от…

— Никъде няма да те пусна — рече Борн.

— Нямаш друг избор, освен да ми се довериш. — Човекът с белега погледна към вратата, която в този момент се отвори. — Погледни алтернативата.

Борн видя, че в апартамента влиза охранителят Доналд. Придружаваха го двама други здравеняци в смокинги. Изненадата премина като удар от електрически ток през тялото му. Всичките носеха златни халки на показалците на десните си ръце.

— Те са „Северий Домна“ — каза човекът с белега.