Вирджиния Хенли
Жена на страстта

Глава 1

Лондон, 1543

— Нещо прекрасно ще се случи днес… Чувствам го със сърцето си! — Ъгълчетата на великолепно оформените устни на Бес Хардуик се извиха в усмивка, докато погледът й обхождаше галерията на внушителната лондонска къща. Вече цяла година живееше с благородната лейди Зуш и дъщерите й и тази невероятна година завинаги бе променила живота й.

Когато бяха принудени да напуснат Хардуик, майка й Елизабет намери подслон при сестра си Марсела, която също бе вдовица. Бес много скоро се сближи с леля си, с която се оказаха сродни по дух и решителност. По инициатива на Марсела двете сестри изработиха план. Докато слушаше разговорите им, Елизабет научи, че най-важната цел в живота на една жена е бракът, а най-важният урок, който трябва да усвои, е как да си намери подходящ съпруг. И тъй като леля Марси имаше конско лице, а острият й език режеше като бръснач, то примамката в техния капан за мъже трябваше да бъде деликатната и миловидна майка на Бес, Елизабет.

За забележително кратко време Елизабет Хардуик успя да омае по-младия син на сър Франсис Лечи от Чатсуърт. За съжаление Ралф Лечи, вторият баща на Бес, притежаваше малко пари и когато бебетата започнаха да се появяват на бял свят, едва смогваше да издържа семейството. Къщата в Баслоу, която сър Франсис им бе отстъпил, стана тясна за разрастващото се семейство, особено след като и леля Марси се премести да живее при тях, за да помага на сестра си при отглеждането на децата. И така, двете сестри отново се заеха да измислят как да подобрят живота на семейството.

Беше истински пръст на съдбата, че благородната лейди Маргарет Зуш реши да навести провинциалното си имение в Ашби. Елизабет и Марсела познаваха лейди Маргарет още от малки, а освен това бяха и далечни роднини. Затова решиха незабавно да я посетят и да я попитат дали някоя от дъщерите Хардуик не може да поживее известно време в лондонския й дом. В благородните семейства това бе традиционен начин децата на бедните роднини да получат образование и да се научат да ръководят големи домакинства. Когато лейди Зуш даде да се разбере, че е склонна да изпълни молбата им, сестрите побързаха да се върнат в Баслоу, за да обмислят нещата.

Коя от сестрите Хардуик да напусне семейното гнездо, за да се опита сама да си проправи път в живота?

— Макар че ще им служи, и то безплатно, това е изпратена от Бога възможност, момичето да си създаде подходящи връзки за в бъдеще — заяви Марсела. — Бес ще бъде нашето спасение!

— Бес ли? — несигурно попита Елизабет, която имаше още две дъщери, по-големи от Бес.

— Разбира се, че Бес! — отсече Марсела. — Тя притежава твоята красота и моя остър език, а като капак на всичко великолепната й огнена коса ще накара цял Лондон мигом да я забележи. До нея миловидните й и послушни сестри изглеждат скучни и безинтересни като повехнали цветя! Бес ще съумее да използва всяка възможност. Тя не се свени, саркастична и настъпателна е, при това още е едва на четиринадесет години, а има гърди като на куртизанка! Ще ми липсва ужасно много, но това е чудесна възможност за нея.

Досега Бес никога не се бе отделяла от семейството си, дори не бе спала сама. Споделяше леглото и мечтите си със сестра си Джейн. Страхуваше се, че ще й липсва нежната закрила на майка й, както и леля й Марсела. Леля й винаги бе източник на мъдри съвети и тя се чудеше как ще се оправя без нея.

В нощта, преди да замине за Лондон, където щеше да бъде откъсната от семейството си, Бес сънува кошмара, който я преследваше, откакто бяха изхвърлени от родния Хардуик. Изглежда се повтаряше, когато младото момиче се чувстваше особено уязвимо.

„Бес се озова в стая, която бе празна. Изтича на долния етаж и завари съдебните пристави да изнасят всичките им вещи. Умоляваше ги и плачеше, но напразно. Отвън чакаше каруца, в която бяха струпани оскъдните мебели на семейството. Бяха ги изхвърлили от дома им и нямаше къде да отидат. Страхът я заливаше на талази, паниката я давеше. Когато се обърна, каруцата бе заминала, цялото й семейство бе заминало и дори имението, заедно с къщата, бе изчезнало. Бес бе загубила всичко, което бе имала на този свят. В гърдите й се надигаше задушаващ ужас, който заплашваше да я погълне.“

Тя се събуди с писък… Всичко бе свършило, всички си бяха отишли. Обзеха я отчаяние и безпомощност.

На следващата сутрин вълнението от предстоящото пътуване до Лондон заличи напълно ужасния кошмар. След като пристъпи прага на прекрасния дом на лейди Зуш, пълен с безценни съкровища, тя нито за миг не се усъмни, че е постъпила правилно, като е напуснала семейството си. Дори й се стори съвсем сигурно, че съдбата ще й помогне да изпълни най-съкровената си мечта — да забогатее достатъчно, за да откупи имението Хардуик.

Внезапно попаднала в среда на богатство и привилегии, у Бес се пробудиха неочаквано големи амбиции. Също като сюнгер тя попиваше всяка подробност от този нов за нея начин на живот и се стараеше да изглежда от ранга на лейди Зуш и нейните дъщери. Сега, около година по-късно, на прага на женствеността, Бес имаше чувството, че нещо ще преобърне живота й.

 

 

Докато слизаше по стълбите от галерията на третия етаж, Бес видя как младия Робърт Барлоу, който се качваше, спира да си поеме дъх. Той беше паж в дома на Зуш и произхождаше от същия край на Дарбишър, както и тя.

— Роб, седни, преди да си паднал — посъветва го Бес, като изгледа със съчувствие високото и слабо момче, нежно като момиче и сякаш лишено от жизненост.

— Винаги ме болят гърдите, когато изкачвам стълби — прошепна той с благодарна за вниманието й усмивка.

— Най-добре иди да си легнеш. Мисля, че растеш твърде бързо и това изпива силите ти. — Бес се радваше на добро здраве и слабостта на младежа я разтревожи.

— Не мога, Бес. Трябва да отнеса това писмо в Съфък Хаус и да почакам за отговор.

Девойката взе писмото от ръката му.

— Аз ще се погрижа, ти си почини и не се безпокой.

Бес знаеше, че трябва да възложи задачата на куриера, но един внезапен импулс я възпря да го стори. Лондон! Обожаваше този град, а още повече Странд с неговите великолепни аристократични сгради — това беше любимото й място за разходка в най-прочутата столица на света.

Писмото беше адресирано до лейди Франсис Грей, маркиза на Дорсет, и най-близка приятелка на лейди Зуш. Бес знаеше, че тя е дъщеря на сестрата на крал Хенри Тюдор. През миналата година беше посещавала дома на Грей в Лондон достатъчно често, за да не се стеснява от присъствието на високопоставената дама.

Беше смятала имението на лейди Зуш, което пазеше характерните черти на феодалното минало, за впечатляващо голямо, докато не посети Съфък Хаус, поддържано от семейство Грей в истинско кралско великолепие. Макар че бяха извънредно богати и влиятелни, Бес бе убедена, че Франсис и Хенри Грей са най-милите и приятелски настроени хора, които познаваше. И въпреки че дъщерите им, лейди Джейн Грей и лейди Катерин Грей, бяха от кралска кръв, това не им пречеше да бъдат приятелки с дъщерите на лейди Зуш. Благодарение на положението си на компаньонка на двете момичета Бес също се бе сближила с тях.

Бес мина през задната врата на кухнята, излезе на огряната от слънчевите лъчи улица „Бедфорд“ и закрачи надолу към Странд. Дори земята покрай реката да бе покрита със златни плочки, нямаше да й се стори по-прекрасна. Тук се издигаха огромни къщи, без съмнение обитавани от богати хора, пълни с безценни съкровища и безброй слуги. Отначало смяташе, че са спуснати от небесата. Не, по-скоро приличаха на истински рай, реши Бес. Забави стъпки, докато минаваше покрай Дъръм Хаус и Йорк Хаус. Само при мисълта за просторните стаи, скрити зад високите прозорци, кръвта потече по-бързо във вените й. „Някой ден — закле се младото момиче — и аз ще притежавам своя собствена къща в Лондон.“ „Ами Хардуик?“ — обади се един тъничък гласец. Бес отметна огнените си къдрици и малката бродирана шапчица се килна леко върху главата й.

— Хардуик ще бъде моят провинциален дом — надменно отвърна тя, без да обръща внимание на лакеите в богати ливреи, които й хвърляха възхитени погледи.

Амбициозните мъже получаваха всичко, което си поискат. Защо и амбициозните жени да не могат? Бес бе решена да постигне огромен успех и да вземе полагащия й се дял от богатствата на този свят. Бе се заклела в това и си го повтаряше като тържествен обет. Много ясно си представяше бъдещето. Знаеше точно какво иска и точно каква цена ще се наложи да заплати, за да го постигне. Ала за нея това бе просто дреболия. Би дала цялото си сърце. Би минала през огън, би продала душата си, само и само да има всичко!

Не й бе отнело много време, за да стане незаменима за лейди Зуш. Постара се господарката й да забележи съобразителния й ум и проницателността й и скоро съумя да се открои сред многобройната прислуга в домакинството. Толкова бързо се приспособи към живота на аристокрацията, придоби такива съвършени маниери, че лейди Зуш й отреди положението на лична компаньонка на нея и дъщерите й.

По-щастлива от когато и да е било в живота си досега, Бес разбра, че сега е моментът да си улови подходящ съпруг. Макар че не беше от благороден произход и нямаше зестра, тя бе млада, красива и имаше едно предимство — връзки с класата на богатата аристокрация. Още повече че дворът на Тюдорите привличаше най-богатите и най-амбициозните мъже в Англия.

Бес мина през симетрично оформените градини зад Съфък Хаус, вдъхвайки аромата на лавандулата и късните рози. Огледа поляните, спускащи се към реката, защото очакваше лейди Франсис да бъде навън в такъв топъл следобед. Не забеляза двамата мъже, надвесени от терасата над нея, докато не стигна до стълбите.

Когато погледна нагоре, слънцето я заслепи и за миг й се стори, че бляскавата фигура пред нея е крал Хенри. Бес пое дълбоко дъх и се отпусна в грациозен поклон пред стълбите на терасата. Полите й оформиха малко езеро от бледозелено, а къдриците й, измъкнали се изпод шапчицата, сякаш избухнаха в пламъци, огрени от слънчевите лъчи.

Пред възхитените погледи на двамата мъже се разкри прекрасната гледка на заоблените момински гърди. Устните на Уилям Кавъндиш се извиха в чувствена усмивка.

— Кълна се в Бога, ето това е рибка, която бих искал да вкуся!

Хенри Грей, маркиз на Дорсет, сръга приятеля си в ребрата и пристъпи към Бес.

— Госпожице Хардуик, нима подобни официалности са нужни помежду ни?

Бес се изправи и усети как лицето й пламва, защото ясно видя, че мъжът зад господаря на дома не е Хенри VIII.

— Извинете ме, лорд Дорсет, но помислих, че сте с краля — задъхано отвърна тя.

Видя, че тъмните вежди на мъжа мигом се смръщиха, сякаш бе засегнат от сравнението. После той отметна глава и избухна в гръмогласен смях. Бес бе смаяна. Непознатият бе висок над метър и осемдесет, а черната му коса се спускаше на гъсти вълни до яката. Квадратната му решителна брадичка бе гладко избръсната, откривайки дълбока трапчинка по средата. Очите му, в които танцуваха весели пламъчета, бяха толкова тъмнокафяви, че изглеждаха почти черни. Като цяло той бе най-неотразимият мъж, когото някога бе виждала!

— Това е моят добър приятел, Уилям Кавъндиш — обясни Хенри Грей, а гостът му го избута и като хвана ръката на Бес, я повдигна към устните си.

Девойката осъзна, че пръстите й треперят в огромната му длан, а краката й омекнаха в мига, в който той я докосна.

— Кога за последен път сте виждали краля? — попита Кавъндиш.

— Никога не съм го срещала, милорд. — Бес измъкна ръката си от неговата и студено добави: — Обаче портретите му са навсякъде.

— Ах! Всички са рисувани в младостта му, когато е бил в разцвета на силите си. Суетността му не позволява на хората да видят какъв е в действителност.

„Какво нахалство!“ — възмути се Бес. Този мъж се мислеше за по-горен от краля!

— Всички мъже са суетни, милорд — изтъкна тя.

Сега бе ред на Хенри Грей да се засмее.

— Сам си го изпроси, Кавъндиш, наистина си не по-малко суетен от Негово Величество и също толкова развратен — промърмори той в ухото на приятеля си, който сменяше любовниците си като носните кърпички.

Бес с усилие откъсна поглед от стройната фигура на Кавъндиш.

— Нося писмо за лейди Франсис…

— Изпусна я, скъпа, тя отиде до Дорсет, за да избере какво да вземе със себе си в Челси следващата седмица. Ние току-що се върнахме от Брадгейт в Лестършър. Защо дамите непрекъснато се местят от една къща в друга? — насмешливо додаде той.

— Заради удоволствието, милорд — усмихна се Бес. — Ако ме извините, господа, ще отида да потърся лейди Франсис в Дорсет Хаус.

— Госпожице Хардуик, аз разполагам с лодка. Позволете ми да ви придружа до кея на Уайтфрайърс.

Бес не можа да повярва на ушите си. Хитро прикри радостта си с видима неохота.

— Бих проявила нахалство, ако се възползвам от поканата ви, милорд.

Умният й отговор бе предизвикателен и възбуди рояк от похотливи мисли.

— Смятам за свой дълг да ви осигуря безопасен ескорт, госпожице Хардуик.

Бес навлажни устни.

— Вие ми предлагате безопасен ескорт, милорд, но кой, смея да запитам, ще ме защити от вас?

— Няма да ви се обидя — с широка усмивка отвърна Кавъндиш. — Вие сте твърде умна млада жена, но подценявате нахалството на лондонските мъже. Маркизът на Дорсет може да гарантира за мен. Настоявам да ви отведа в безопасност до Дорсет Хаус.

— При такава настойчивост, милорд, как бих могла да откажа? — игриво отвърна Бес.

Това бе първата отстъпка, която правеше, и Кавъндиш се закле, че няма да е последната.

— Тя е много млада, Роуг^[1] — напомни Хенри Грей на приятеля си, умишлено използвайки скандалния му прякор.

— Ще се отнасям изключително внимателно към нея — обеща Роуг Кавъндиш с дяволити искрици в очите.

Докато вървяха към реката, Бес без притеснение оглеждаше спътника си. Бе висок мъж, с широки рамене и мускулести гърди. Лицето му бе загоряло, а чувствените му устни доста често се усмихваха. Имаше тъмнокестенява коса и топли кафяви очи, които в този миг искряха развеселено. Но Бес вече бе разбрала, че Роуг Кавъндиш е прекалено самонадеян, и подозираше, че проявява слабост към всяко по-хубавичко лице. От друга страна, той явно имаше влиятелни приятели, което го правеше изгодна партия за нея.

Качи се пръв на лодката, а после се извърна, за да й помогне. Силните му ръце се обвиха около тънката й талия и той я вдигна във въздуха. Бес успя да улови бродираната си шапчица, преди да падне в реката и великолепната й коса се разпиля по раменете като водопад от разтопено злато. Докато бе в ръцете му, усети невероятната му сила и коленете й отново омекнаха.

Копринената мекота на косата й и усещането за стройното й гъвкаво тяло имаха мигновен ефект върху Кавъндиш. Той усети как слабините му се втвърдиха.

Бес побърза да се освободи от ръцете му. Тя бе в пълно неведение за сексуалните отношения и знаеше много малко за мъжката възбуда, но бе прекалено умна, за да не го смъмри за подобна волност.

— Сър, трябва да възразя срещу поведението ви. Не позволявам на джентълмените да се държат с мен по този свойски начин. — Премести се към кърмата и седна на дървената пейка, разстилайки около себе си широките поли на роклята си, за да му попречи да седне близо до нея.

Кавъндиш се ухили дръзко и предпочете да остане прав. Даде знак на лодкаря да потегли и разкрачи мускулестите си крака, за да запази равновесие. Мъжката мода се диктуваше от краля — опънатите панталони и жакетите с подплънки подчертаваха фигурата, но бяха твърде къси, за да прикрият най-опасните мъжки части.

Бес изглежда не забелязваше нищо. Тя вдъхна дълбоко речния въздух.

— Обичам Лондон. Представям си какво е да имаш три къщи край реката! — рече тя, мислейки за трите резиденции на семейство Грей.

— Челси Хаус не принадлежи на фамилията Грей, макар да я използват. Би ли ви харесало да имате три къщи? — насмешливо попита младият мъж.

— Разбира се. Макар че, да си призная, и от една ще съм доволна.

— Чудя се — замислено промълви Кавъндиш, разпознал амбиция, съперничеща по сила на неговата. Какво предизвикателство би било да се опита да я задоволи. — Дали имате малко име? — тонът му продължаваше да бъде закачлив.

Тя вдигна поглед към него.

— Госпожица Елизабет Хардуик, компаньонка на лейди Зуш. А вие притежавате ли титла? — прямо зададе въпроса тя.

Кавъндиш се засмя.

— Не… още не. Налага се да работя, за да изкарвам прехраната си.

— И какво работите, сър?

Бе толкова открита, без никакво увъртане и хитруване, че му се стори изключително очарователна.

— Представител съм на краля в Съвета за увеличаване на хазната.

Тя с ужас се отдръпна от него.

— Мили боже, да не би това да е нещо като Съвета на попечителите?

Той се замисли за миг.

— Аз конкретно се занимавам със закриване на манастирите, но и двата съвета служат на една и съща цел — да увеличат богатството на Короната.

— Значи крадете чужда собственост! — възмути се младото момиче.

— По-кротко, Елизабет — предупреди я той. — Можеш да кажеш каквото искаш срещу мен, но обвиненията срещу краля се приемат за държавна измяна. Работех под ръководството на Томас Кромуел^[2], докато той не загуби главата си. Оцелях след падането му и сега работя под личното ръководство на краля, но само защото внимавам какво говоря.

Бес се наведе напред и доверително зашепна:

— Моето семейство притежава Хардуик Манър, но понеже брат ми Джеймс бе непълнолетен, когато баща ми умря. Съветът на попечителите ни го отне, докато той навърши законната възраст, за да влезе отново в негово владение.

— Съжалявам. Все пак има начини да се избегнат подобни загуби.

— Как? Майка ми протестира, но проклетият Съвет се произнесе срещу нея — пламенно отвърна Бес.

— Собствеността може да бъде управлявана от доверително лице. Трябвало е да наемете адвокат. Те вземат скъпо, но си заслужават всяко похарчено пени. Страната, която има по-добър адвокат, винаги печели делата.

Бес се замисли над думите му.

— Съветът, който току-що ми дадохте, е много ценен. О, как ми се иска да бях мъж! Мъжете изучават толкова важни и полезни неща. Дъщерите на лейди Зуш вземат уроци по латински и италиански, а това според мен е напълно безполезно. Убедих иконома на лейди Зуш да ме научи как да водя сметките в домакинството, което е много по-приложимо умение.

— За да знаеш, когато се наложи да управляваш собственото си огромно домакинство — пошегува се Кавъндиш.

— Не ми се подигравайте, сър. Зарекла съм се да имам собствено имение! — разгорещи се девойката. — Искам да знам толкова много неща… например как да купувам и продавам собственост. О, предполагам, че вие можете да ме научите на това. Аз съм ненаситна!

Възбудата, която го бе напуснала, отново напрегна слабините му. Господи, на колко неща би искал да я научи! Устните му се извиха.

— От теб ще излезе много способна ученичка.

Когато стигнаха до кея Уайтфрайърс, на Уилям изобщо не му се искаше да се разделят. Скочи на каменните стъпала и й подаде ръка.

— Вашата компания ми достави истинско удоволствие, госпожице Елизабет Хардуик. Лейди Зуш е стара моя приятелка; крайно време е да й засвидетелствам уважението си.

Думите му я накараха да омекне и Бес го дари с най-ослепителната си усмивка, уверена, че е възбудила интереса му.

Глава 2

По-късно същия ден Бес връчи писмото от лейди Франсис Грей на своята работодателка. Младото момиче се опасяваше, че ще бъде строго смъмрено, задето бе отсъствало през целия следобед, и при това без разрешение.

— Робърт Барлоу беше неразположен, лейди Маргарет — обясни тя, — затова аз отнесох писмото. Лейди Франсис се зарадва да ме види, защото имаше покана за вас.

Маргарет Зуш отвори писмото и нетърпеливо прегледа съдържанието му.

— О, колко мило! Поканени сме в Челси за цялата следваща седмица. Двете с Франсис ще имаме възможност да обсъдим последните клюки! Бес, скъпа моя, трябва да се свършат толкова много неща, а не знам откъде да започна.

— Не се тревожете за дъщерите си, лейди Маргарет. Аз ще им помогна да се справят с багажа си.

— Толкова си организирана и направо не знам как съм могла да се оправям без теб. Ела в гардеробната ми; бих искала да ме посъветваш кои рокли да взема за гостуването в Челси.

Бес бе възхитена. Интересуваше се много от дрехи и имаше вроден усет към модата. Когато пристигна в Лондон, Бес притежаваше само две рокли, но сега, благодарение на богатата си господарка, вече имаше четири. Докато придружаваше лейди Маргарет към гардеробната, тя реши, че сега пред нея се открива отлична възможност да удвои гардероба си!

Докато двете жени преглеждаха десетките рокли, Бес небрежно подметна:

— Един приятел на лейди Дорсет ме помоли да ви предам поздравите му. Чакайте да си помисля, дали не беше Кавъндейл?

— Роуг Кавъндиш! Той е много близък с Хенри и любимец на жените. Трябва да го поканя на следващия си прием. Сър Джон винаги се радва на компанията му и трябва да призная, че когато бях момиче, сърцето ми се разтуптяваше при среща с него.

Бес й хвърли недоверчив поглед.

— Този джентълмен изглежда доста по-възрастен от вас, лейди Маргарет. — Малката й хитрост даде резултат.

— Много мило от твоя страна, Бес, но смятам, че сме връстници. Той овдовя съвсем млад… едва ли е на повече от тридесет.

— Тридесет? Когато се обличате в розово, не изглеждате на повече от двадесет.

— Ха! Спомни си на колко години са дъщерите ми! Мисля да взема розовите си рокли в Челси.

— Някои цветове състаряват жената — промърмори Бес.

— Наистина ли? Никога не съм се сещала за това. Кои цветове?

— Различни нюанси на червеното, сивото пък е толкова безцветно. — Бес погали с копнеж зелената кадифена рокля. — Според мен зеленото придава жълтеникав оттенък на кожата.

Лейди Маргарет събра набедените рокли.

— Ето, вземи ги, ти няма защо да се боиш, че ще те състарят, скъпа моя.

Бес весело си тананикаше, докато окачваше в гардероба скъпоценните си придобивки. Ръкавите бяха отделни и можеха да се сменят и тя вече си представяше колко прекрасно ще стоят зелените кадифени ръкави с елегантното сиво и в какъв жив контраст ще бъдат тези цветове с пламтящите й коси. С всяка клетка на тялото си усещаше, че днес е щастливият й ден. Потърка буза о мекото кадифе и се замисли за Роуг Кавъндиш. Вдовец на тридесет години! Нищо чудно, че изглеждаше толкова обигран. И тя щеше отново да го види. Не се съмняваше, че лейди Зуш ще го покани, както и че Кавъндиш ще приеме!

Бес внезапно си спомни за бедния Робърт Барлоу и изтича на таванския етаж, където се помещаваха стаите на слугите. Почука леко на вратата, преди да я отвори. Той лежеше в тясното си легло.

— Съвзе ли се, Роб? — тихо попита момичето.

— Чувствам се много по-добре. Благодаря ти, Бес, за това, че ми помогна. Написах писмо на семейството си и им обясних колко си добра към мен.

Тя видя обожанието в очите му, но не можеше да позволи той да си мечтае напразно за нея.

— Следващата седмица заминаваме за Челси. Докато ни няма, ще имаш възможност да възстановиш силите си.

Лицето му мигом помръкна.

— Много ще ми липсваш, Бес — с нещастен вид промълви младежът.

— Що за глупости! — нетърпеливо възкликна в отговор и забърза навън, за да се погрижи за вечерята.

 

 

Хенри Тюдор забавляваше гостите си в голямата зала в Уайтхол.

Уилям Кавъндиш и Хенри Грей бутнаха назад столовете си и маркизът на Дорсет отбеляза:

— Както напоследък стана обичай, храната и виното бяха прекалено обилни.

Кавъндиш пресуши чашата си.

— Говори само от свое име, Хенри. Тази вечер кралят трябва да задоволи най-големите апетити в Англия и моя в това число.

— Струва ми се, че нямаш предвид храната и виното.

Развеселеният поглед на Кавъндиш обходи присъстващите.

— Бясната амбиция на хората тук е сравнима единствено с разврата им.

— И твоята в това число — нехайно подхвърли Хенри, докато поглаждаше русия си мустак.

Франсис Грей целуна Кавъндиш.

— Следващата седмица ще бъдем в Челси. Ела и ти, Уилям, ще организирам лов. Това лято не си идвал в Брадгейт и затова няма да приема отказ!

Докато Франсис се отдалечаваше към дансинга, Кавъндиш си помисли, че ловът, който щеше да се разиграе тук тази вечер, ще бъде много по-кървав от всеки, който Челси би могъл да предложи. Радваше се, че има неотложна работа в Дувър. После се запита коя бе причината за тазвечерното му цинично настроение. Беше благодарен, че работата му налагаше много често да пътува и затова не присъстваше редовно в двора. Откакто обезглави глупавата малка Катерин Хауард^[3], кралят всяка вечер се заобикаляше с красиви жени, повечето от които доброволно се озоваваха в леглото му.

Кавъндиш зърна стария си приятел, лорд Уилям Мар, току-що завърнал се от шотландската граница, и отиде при него. Пар бе среден на ръст, но военната стойка и късо подстриганата брада му придаваха властен вид.

Кавъндиш приближи тъкмо когато Пар си определяше среща с красивата Елизабет Брук, дъщеря на лорд Кобам. Докато целуваше Кавъндиш, тя промърмори в ухото му:

— Никакви откровения, Роуг.

Искаше да предотврати Уилям да каже на приятеля си, че вече бе минала през леглото на краля.

— Двамата изглеждате доста тайнствени — подозрително рече Пар.

— Това е защото съвсем наскоро сгодих дъщеря си за брата на тази дама. — Бракът бе много важна стъпка за успех в двора на Тюдорите и уреждането на бракосъчетания бе сериозна и отговорна работа.

— Великолепно! — потупа го Пар по гърба. — Когато се оженя за Елизабет, ще станем роднини.

Кавъндиш не го попита какво смята да прави с настоящата си съпруга.

Томас Сиймор, най-красивият мъж в двора, си проправи път през тълпата, за да поздрави Кавъндиш и Пар. Сестрата на Сиймор, Джейн, го бе направила шурей на краля и макар че сега вече бе в гроба заедно с другите три съпруги на Хенри, кралят продължаваше да изпитва голяма обич към брата на покойната си жена. Томас прегърна приятелски двамата мъже през раменете. Златистата му брада обрамчваше елегантно смеещите му се устни, придавайки му вид на бог, току-що слязъл от Олимп.

— Кавъндиш, ти си истински гений. Твоите набези из манастирите ме направиха много богат мъж.

— Господи, непредпазливият ти език ще изпрати всички ни на дръвника.

Сиймор избухна в смях. Кавъндиш не можеше да отрече, че харесва този добродушен и безгрижен млад дявол. Томас се наслаждаваше на интимната си връзка с Катерин Пар, сестрата на лорд Пар, въпреки че тя бе омъжена за стария лорд Латимър, Сиймор потупа Пар по гърба и дръзко заяви:

— Дръж ме в течение относно здравословното състояние на Латимър. Дъртата свиня няма да изкара още дълго. — В двора богатите вдовици се харчеха като топъл хляб.

Уилям Пар погледна Кавъндиш и саркастично отбеляза:

— Господи, не след дълго всички ще сме роднини.

Когато Кавъндиш зърна лейди Катерин Пар Латимър, отвращението му се усили. Държанието й бе образец на благоприличието, макар в същото време да изневеряваше на съпруга си с Томас Сиймор, а лейди Франсис Грей му бе пошушнала, че е последната избраница на Хенри VIII за леглото. „Дворът по нищо не се отличава от един бордей — при това кръвосмесителен!“

Уилям се извини и си проправи път през залата, без да обръща внимание на женските погледи, които го проследиха. Огледа презрително мъжете, които никога не се отделяха от краля. Едуард Сиймор, по-големият брат на Томас, се умилкваше около Хенри VIII, докато не по-малко амбициозният лорд Джон Дъдли поддържаше разговора. Кавъндиш се отправи към кралския ковчежник, Полит, който тутакси вдигна ръка, за да възпре думите му.

— Не е нужно да ми казваш — твоето възнаграждение отново закъснява, приятелю. Затрупан съм с цяла планина от документация и ще те помоля да проявиш малко търпение.

— Имам решение на проблема, лорд Полит. Докато събирам парите за короната, мога в същото време да събирам и полагащото ми се възнаграждение. По този начин ще освободя канцеларията ти от ненужна работа. Ще продължавам да предоставям надлежни отчети за сметките си, но ще бъде отбелязано, че са напълно изплатени.

— Да, смятам, че бихме могли да се споразумеем. Ще те упълномощя от името на краля. Свърши великолепна работа в „Сейнт Сепулчри“ в Кентърбъри.

Уилям благодари на ковчежника, доволен, че успя да уреди въпроса, заради който бе дошъл в двора тази вечер. Поколеба се за миг дали да отиде в игралната зала, или да предпочете балната, която бе пълна с красиви и разкошно облечени жени, готови да скочат в леглото му, ако само им щракне с пръсти. Ала по някаква причина тази вечер женската компания не го блазнеше.

Когато излезе от Уайтхол, в съзнанието му изникна образът на едно момиче с големи тъмни очи и червено-златисти коси. Елизабет Хардуик бе пълна противоположност на повехналите развратни дами, които се тълпяха в двора на Тюдорите. Тя бе толкова свежа, млада и… невинна! Острото желание по-скоро да се срещне с нея бе още едно доказателство до каква степен се бе преситил и отегчил от досегашния си живот. Роуг Кавъндиш реши, че от нея ще излезе много очарователна любовница.

 

 

Следващия следобед Бес преподаваше урок по бродерия на дъщерите на лейди Зуш. Беше овладяла това изкуство под ръководството на леля си Марси. Не само бе изключително прецизна в бодовете, но и умееше да създава оригинални модели. Докато момичетата се трудеха усърдно над ръкоделията си, лейди Маргарет и Бес довършваха ръкавите, които щяха да подарят на лейди Франсис Грей. Бес бе изрисувала розите на Тюдорите и сега двете ги запълваха с испански копринен конец.

Когато икономът обяви пристигането на Уилям Кавъндиш, Бес се разсея и убоде пръста си. Развълнуваната й господарка побърза да отпрати дъщерите си и изтича пред огледалото. Бес се надигна, за да последва момичета, но лейди Зуш я спря.

— Наистина не би трябвало да оставам насаме с него. Просто стой тихо и продължавай да бродираш.

Кавъндиш бе толкова галантен, че само след миг лейди Маргарет бе изцяло завладяна от чара му. От време на време хвърляше игриви погледи към ъгъла, където седеше Бес. Момичето разбра, че думите му всъщност бяха предназначени за нея.

— Простете ми, че дойдох без покана, но от вчера не мога да спра да мисля за вас.

— Кавъндиш, вие сте ужасен ласкател и лъжец. Мина доста време, откакто се видяхме за последен път.

— Вие сте още по-хубава, отколкото ви помня.

Устните на Бес се извиха в усмивка, докато свеждаше глава над ръкоделието си.

Уилям погледна ръкава, който бродираше лейди Зуш.

— Изглежда прекъснах работата ви. Розите на Тюдорите — нямах представа, че притежавате такъв талант.

— Това е подарък за лейди Франсис; следващата седмица сме поканени в Челси.

— Аз също получих покана. Смятах да я отклоня, но ми се струва, че ще променя решението си. Дори нямам търпение да замина.

Гласът му бе дълбок и Бес улови в него скрит намек. Ако не престанеше, лейди Зуш щеше да заподозре нещо. Трябваше да намери начин да предупреди Кавъндиш да сдържа дръзкия си език. Когато икономът влезе с виното и сладкишите, Бес скочи бързо, пое подноса и пристъпи към господарката си.

— Благодаря ти, мило дете. — Лейди Зуш взе ръкавите, обърна гръб на Бес и Кавъндиш и ги отнесе на малката масичка в другия край на стаята.

Смръщила недоволно лице, Бес прошепна на госта:

— Престанете!

Очите му развеселено блеснаха. Знаеше, че в този момент Маргарет не може да ги чуе, нито да ги види.

— Няма — промърмори той. Забеляза капката кръв на пръста й, поднесе го към устните си и бързо я облиза.

Бес изписка тихо и едва не изпусна подноса. Усети, че страните й пламтят. Този дявол се закачаше с нея под носа на лейди Маргарет! Заради неговата дързост можеше веднага да бъде уволнена.

— Нещо не е ли наред, Бес? — Въпросът бе зададен остро, с нотка на подозрение.

— Съжалявам, милейди, боя се, че разлях виното. — Бес нарочно наклони чашата и я разсипа върху Кавъндиш, после прехапа устни, уплашена от дързостта си. — Извинете, сър. Ще повикам лакея. — Погледна в очите му и видя, че постъпката й не го бе разгневила; по-скоро я приемаше като предизвикателство.

 

 

Челси се смяташе за провинция, макар да се намираше само на няколко километра от Лондон, нагоре по реката. Тук също се издигаха внушителни резиденции, но всички бяха заобиколени с обширни поляни, зад които се простираха гъсти гори.

Великолепната Шрусбъри Хаус, собственост на рода Талбът, една от най-богатите благороднически фамилии в Англия, се намираше в Челси, а точно срещу Кей Гардънс бе разположена огромната и квадратна Сайн Хаус, която принадлежеше на семейство Дъдли. На около километър и половина по-нататък над Темза се извисяваха високите и тесни тухлени кули на Ричмънд Палас, а малко по-нагоре по реката се простираше разкошният и несравним Хамптън Корт Палас.

Бес беше толкова развълнувана от гостуването в Челси, че не можа да мигне през цялата нощ. Перспективата да бъде в компанията на Роуг Кавъндиш едновременно я замайваше и плашеше. Знаеше, че му харесва, но той бе обигран светски мъж и щеше да бъде много трудно да поддържа интереса му и да възпламени чувствата му. Трябваше да действа много предпазливо, без да пристъпва границите на благоприличието, но в същото време да го накара да я желае. Мисълта я изпълни с непознат трепет.

Челси Палас беше внушителен. Огромните стаи с много прозорци, които пропускаха светлината, разпалиха въображението й. Бес реши, че когато построи своята мечтана къща, тя също ще има повече стъклени прозорци, отколкото стени.

Франсис Грей приветства Бес със същите топлота и радост, с които поздрави лейди Маргарет Зуш и дъщерите й, без да прави разлика между благородната си приятелка и компаньонката на момичетата. Всички и най-вече Бес обичаха Франсис тъкмо заради непринуденото й и лишено от всякакви превземки и надменност държание, нещо, което бе голяма рядкост за хората с кралска кръв. Франсис имаше красиво лице и прекрасна златиста коса, но фигурата й бе доста пълна.

Макар че в Челси Палас имаше постоянна прислуга, Франсис бе довела със себе си толкова много придворни дами, бавачки и гувернантки за децата си, които бяха почти на възрастта на момичетата на лейди Зуш, че на Бес й стана ясно, че едва ли ще има много работа, освен да седи заедно с двете приятелки, докато те си разменят безкрайните клюки.

През последната година Бес бе научила всички подробности около скандалите в кралския двор на Хенри Тюдор. Знаеше всичко за надменността на Ан Болейн, лошите й настроения и деформираното й кутре. Узна, че Ан бе накарала краля да тича подире й шест дълги години преди да му позволи да спи с нея. Когато най-после се предала, мигом забременяла и направила всичко възможно, за да го накара да се оженят. Франсис се засмя и отбеляза:

— За Ан беше много лесно да отказва прелестите си на Хенри, защото обичаше Хари Пърси и не даваше и пукната пара за краля.

Бес чу и всички презрителни подмятания, които Хенри бе правил за Ан ван Клийв, четвъртата му съпруга, като например, че не иска „да язди фландърската кобила“. Освен това научи за всички измени, извършени от безсрамната Катерин Хауард.

— Когато Томас Сиймор се завърна от мисията си в Германия, Катерин Пар падна в леглото му като зряла круша… е, по-скоро като слива. Нищо че строго присвива устни и постоянно демонстрира престорено благоприличие.

— Не знаех, че лорд Латимър е починал — обади се Маргарет.

— Не е, но съм сигурна, че дните му са преброени!

— О, Франсис, как можеш да кажеш такова нещо!

— Защото знам, че Хенри й е направил предложение! Споделила го е под най-строга тайна със сестра си. Всъщност сестра й нямаше търпение да ми го каже.

— О, бедната Катерин.

— Не я съжалявай, Маргарет. Тя беше омъжена за двама богати и стари съпрузи и отлично знае как да се оправя с мъжете. Знае да смуче не само сливи. И при това е католичка! — презрително изсумтя Франсис, която бе убедена протестантка.

— Но ако обича Томас Сиймор…

— Господи, Маргарет, пред амбицията любовта няма значение. Защо да се задоволява само с шурея на краля, когато самият крал я желае?

— Смяташ, че иска да стане кралица?

— Да. Какво друго може да изгуби, освен главата си? — Франсис весело шляпна пълното си бедро, а Бес прехапа устни, за да не се засмее.

— Но ако вече му е била любовница, той няма защо да се жени за нея — изтъкна Маргарет.

— Не съм твърдяла, че му е любовница; казах само, че й е предложил. Катерин е достатъчно умна, за да му позволи да я опита веднъж, а след това да го държи на сухо. Да разпалваш и дразниш мъжката похотливост, е най-изпитаният начин да си хванеш съпруг.

Бес седеше и попиваше всяка дума от този важен урок. Изпита силно разочарование, когато дъщерите на лейди Маргарет нахлуха в салона и прекъснаха разговора.

— Може ли да отидем до конюшните с лейди Джейн, майко? Тя има нов кон.

— Бес ще дойде с вас, но трябва да ми обещаете, че ще бъдете внимателни.

— В конюшните е пълно с коняри, Маргарет — успокои я лейди Франсис. — Твоите млади дами ще бъдат в безопасност. — Усмихна се на Бес. — Докато си тук, можеш да си избереш някой от конете, утре ще организираме лов.

Сърцето на Бес радостно заби.

— О, не мисля, че ние ще се присъединим към лова, Франсис. Не съм яздила, откакто миналата година бях в Дарбишър — възпротиви се лейди Маргарет.

Лицето на Бес помръкна.

— Глупости, Маргарет, щом като аз, с тези килограми, мога да се кача на седлото, ти също можеш да направиш усилие. Никой няма да бъде извинен, всички ще яздят, дори и децата. Нека проклетите коняри си заслужат заплатата.

 

 

В ъгъла на огромните конюшни момичетата откриха новородени котенца, сгушени в мекото сено. Сграбчиха ги с радостни викове и ги изнесоха навън. За да не я уплаши, Бес взе и майка им и започна да я гали и да й мърмори успокоително. Черно-бялата котка, несвикнала с подобно нежно внимание, се настани удобно на гърдите й и доволно замърка.

— Сладко котенце, обичаш ли да те галят?

Бес подскочи, когато една сянка се извиси над нея. Котката също се стресна и заби нокти в палеца й.

— Сладко котенце — промърмори Кавъндиш, очевидно много доволен от срещата им.

Бес извика тихо от болката в пръста си и близостта му.

— Да не би да си дошла да ме посрещнеш? — шеговито подхвърли младият мъж.

— Имате високо мнение за себе си, сър. — Бес размаха палец. — За втори път ме наранявате.

Той взе ръката й и се вгледа в капката кръв върху бялата кожа. За един кратък, но наситен с еротика миг си представи капките кръв върху бедрата й и в гърдите му се надигна желание да я обладае още тук, в сеното. Вместо това свали ръкавицата си и избърса кръвта. Погали я отново.

— Ще помъркаш ли?

Тя го погледна право в очите.

— Аз също имам нокти.

— Прибери ги — дрезгаво промърмори мъжът. „Поеми мен!“ — добави мислено.

Бес сведе мигли. Знаеше, че са дълги, тъмни и красиви.

— Не бива да оставаме сами. — Измъкна решително ръката си от неговата.

— Ако не смятах, че можем да бъдем сами, нямаше да дойда. Освен това не сме сами: конюшните са пълни с коняри и деца. — Кавъндиш се извърна към слугата си, който чакаше почтително на известно разстояние. — Вземи чантите ми, Джеймс. След малко ще те последвам.

Бес се отдръпна и подхвърли през рамо:

— Лейди Франсис ме изпрати да си избера кон за утрешния лов, но аз още не съм решила дали да участвам.

Той приближи към нея, улови ръката й и я поведе покрай конските клетки, като по този начин се отдалечиха от момичетата. Добре ли яздиш?

— Обичам да яздя по мъжки — сподели Бес.

Той спря и впери поглед в нея. Вече беше възбуден и думите й му подействаха като афродизиак. Сериозното изражение на лицето й показваше, че тя не се опитва съзнателно да го предизвика, а просто съобщаваше един факт. Но всяка нейна дума го възбуждаше до крайност.

— Утре ще трябва да яздиш с дамско седло. Виж, тази малка кобила ще бъде идеална за теб.

Девойката огледа с неудоволствие обикновената кафява кобила и погледът й се насочи към по-привлекателните животни.

— Утре се облечи в зелено — рече той.

Смаяна от забележката му, Бес се извърна към него. Кавъндиш я гледаше с пламнал поглед.

Бес обичаше зеленото, защото представляваше чудесен контраст с огненочервената й коса. Но защо той настояваше да се облече в зелено?

— Зеленото любимият ви цвят ли е, сър?

— Зеленото сред дърветата ще ни направи незабележими.

— О! — ахна изумено тя, внезапно осъзнала защо той й предлага такава обикновена кобила. В гърдите й се надигна гняв. Този мъж явно бе доста обигран в определянето на тайни срещи на жени. Дали Роуг Кавъндиш не бе твърде опитен женкар? Дали не се заемаше с нещо, което не бе за нея? Погледът й се плъзна по мускулестите гърди и широките рамене и се спря върху чувствените му устни. Запита се какво ли ще е усещането да бъде целуната от този силен и привлекателен мъж. Мисълта, че много други жени знаят, а тя не, внезапно й се стори непоносима. Ала гневът й постепенно се уталожи, защото осъзна, че един мъж трябва да има опит в тези неща. Иначе каква полза от него?

Вдигна очи към неговите и видя, че той явно се забавляваше. Беше толкова привлекателен, че навярно можеше да си избере всяка жена от кралския двор, но поради някаква причина се бе спрял на нея. Очевидно бе решил да я съблазни и тя можеше да се обзаложи, че се наслаждава на преследването. Предизвикателството, което й отправяше, бе твърде голямо, за да му устои. Ъгълчетата на устните й леко се повдигнаха. За него всичко може и да бе само една игра, но Бес бе дяволски сериозна в намеренията си. Искаше го не по-малко силно, отколкото той я желаеше, макар че може би по различни причини. Кавъндиш щеше да бъде една изключителна придобивка.

— В крайна сметка реших да участвам в лова, сър.

— Елизабет — изрече името й като милувка, — можеш да ме наричаш Уилям.

— Уилям — бавно промълви тя, сякаш вкусваше името с устните си и вкусът й хареса. После отметна къдрици и игриво добави: — Можеш да ме наричаш госпожица Хардуик.

Глава 3

— Не знам какво да облека за утрешния лов — разтревожено рече лейди Зуш, докато Бес й помагаше да избере тоалета си за вечеря.

— Взела съм костюма ви за езда и любимите ви ботуши, лейди Маргарет.

— Толкова си съобразителна, Бес. Как въобще се сети за това?

— Дъщерите ви настояха да поставим в багажа дрехите им за езда. Казаха, че в Челси всички яздят.

— Най-после узнах причината Франсис да дойде тук тази седмица. Кралят мести двора в Хамптън и тя се бои да не пропусне нещо.

— Хамптън Корт Палас — с благоговение повтори младото момиче. — Как бих искала да го видя.

— И ще го видиш, мила моя. В четвъртък ще отидем там. Малката лейди Джейн Грей е поканена да се обучава заедно с кралските деца. Франсис иска да провери апартаментите, където ще бъдат настанени. Не е сигурна дали да й позволи да отиде тази година, или да изчака до следващата.

— Лейди Джейн е много млада — отбеляза Бес, опитвайки се да прикрие обзелото я вълнение.

— Тя е връстница на принц Едуард и двамата братовчеди са много привързани един към друг. Кралят смята, че не е зле синът му да има другарка в игрите. Момчето е заобиколено само от възрастни и е станало прекалено сериозно. Заприличало е на малък старец. Франсис ми довери, че двамата с краля възнамеряват да сгодят двете деца, ако си подхождат, и в такъв случай Джейн ще бъде кралицата на Едуард. Затова е добре двамата да се обучават заедно.

Бес си помисли, че този съюз сигурно е благословен от Бога, защото лейди Джейн приличаше на малка старица, но бе достатъчно умна, за да не изкаже на глас мнението си.

— Мисля, че може да вечеряш заедно с нас, Бес. Франсис е доста либерална и не очаква придворните й дами да се хранят заедно със слугите.

— Ще отнеса подноса с вечерята на младите дами, милейди, а после ще ги сложа да си легнат. — Бес знаеше, че няма да може да сложи и хапка в уста в присъствието на Кавъндиш. По-добре да го остави да чака и да се чуди къде е. Ще посмачка малко самомнението му!

 

 

Два часа по-късно Бес закопча тъмновиолетовата кадифена рокля и събра къдриците си в изящна корона на главата. Не притежаваше бижута, но имаше малко ветрило, върху което с копринен конец бе избродирала теменужки. Запъти се към долния етаж, като се спираше да огледа всяка стая, възхитена от елегантната мебелировка и ценните предмети, с които бе пълен Челси Палас.

Бес изпитваше дълбока и силна страст към красивите неща. Спря се пред един средновековен гоблен, изобразяващ ловна сцена. Не можеше да се начуди как се е запазил толкова добре през вековете. Веднъж сдобили се с нещо ценно, кралските особи никога не го изпускаха от ноктите си. Бес разбираше подобно поведение. Ако някога имаше щастието да притежава нещо скъпо и красиво, щеше да го пази винаги и да се погрижи да премине във владение на децата и внуците й.

Видя, че просторната трапезария е празна и гостите са се преместили в дългата галерия, осветена от многобройни свещи. Разнасяше се тиха музика. Девойката се спря на прага и за миг си представи, че всичко това й принадлежи… нейните лакеи, облечени в красиви ливреи поднасят вино, нейните гости се наслаждават на музиката на нейните музиканти.

Докато лейди Франсис нареждаше на слугите да подредят игралните маси — знаеше, че мъжете предпочитат хазарта пред танците — Уилям Кавъндиш мина зад нея и обви ръка около кръста й. Тя му се усмихна.

— Какво ще играем, вист ли?

Той приближи устни към ухото й и дрезгаво промърмори:

— Искам да си поиграя с нея — малката червенокоска, която току-що се появи. Бъди мила и ми помогни, Франсис.

— Тя е доста съблазнително парче.

— Наистина ме изкушава — призна Кавъндиш.

Франсис нямаше нищо против да задоволи желанието му. Харесваше Бес, девойката бе необикновено умна и будна, със силен дух и щеше да бъде много интересно да наблюдава как ще съумее да се защити. Франсис видя как младото момиче търси с поглед лейди Маргарет сред гостите и в главата й се зароди една хитра идея. Знаеше колко много приятелката й мрази картите и забърза към нея.

— Нуждаем се от четвърти за виста, Маргарет.

— Не, не, мразя тези игри на карти. Джон сигурно е някъде тук. — Погледна умолително Бес. — Пристигна ли лорд Джон?

— Не, милейди.

— Хайде ела, Маргарет. Двамата с Хенри ще играем срещу теб и Кавъндиш.

Маргарет пребледня.

— Не мога. Ще подложа търпението му на огромно изпитание.

— Тогава може би Бес ще те замести?

— Да, да, Бес, върви с лейди Франсис.

— Но аз не умея да играя карти, милейди.

— Глупости, едно умно момиче като теб веднага ще разбере правилата. — Франсис я хвана под ръка и я поведе през салона.

Двамата мъже поздравиха девойката, а Хенри Грей галантно й помогна да седне.

— Бес в началото ще ми партнира, защото тя не знае да играе. — Франсис седна срещу нея и махна на останалите да заемат местата си.

Кавъндиш взе картите, разбърка ги и се обърна към Бес:

— Ще играем така наречения голям вист. Използваме петдесет и две карти; всеки играч получава по тринадесет. — Започна да раздава картите. — Играе се до десет точки — броят се оньорите, най-силните карти.

Бес кимна, макар че не разбираше напълно. Съсредоточи цялото си внимание върху Кавъндиш, поглъщаше всяка негова дума, следеше всяко негово движение. Постепенно осъзна, че всяка двойка партньори се опитва да спечели ръка срещу другата. Дамите бяха загубили всички ръце досега и Бес бе благодарна, че лейди Франсис изглежда нямаше нищо против. Младото момиче бързо схвана същността на играта и запомни кои са силните карти; после й хрумна, че ако запомни последователността, с която излизат картите, шансовете й да спечели ще се увеличат.

Размениха си партньорите и сега Бес и Хенри Грей играеха срещу лейди Франсис и Кавъндиш.

— Стига си се дразнил, Хенри, време е да започнем да залагаме. Двамата с Роуг здравата ще те оберем! — заяви Франсис.

Бес видя как мъжете извадиха пари на масата и определиха залозите. Почувства се ужасно, защото знаеше, че партньорът й ще загуби парите си. Винаги когато двамата с Хенри успяваха да спечелят ръка, Бес прибираше парите от масата с чувство на истински триумф.

Тримата приятели водеха лек разговор, изпъстрен с последните клюки и весели закачки. Бес не слушаше; цялото й внимание бе погълнато от картите и начина, по който Кавъндиш играеше с тях. С всяко следващо раздаване тя разбираше все повече и повече нюанси на играта. Един от лакеите им поднесе вино и след като отпи от чашата си, всичко сякаш й се избистри. Бес хвърли поглед на лицата на играчите и разбра колко е лесно да си подават тайни знаци. Вълнението й се примеси със страх, защото много скоро щеше да й се наложи да си партнира с Роуг Кавъндиш.

— Плащай веднага, скъперник такъв! — сгълча Франсис нещастния си съпруг, после прибра половината от сребърните монети, които двамата с Кавъндиш бяха спечелили.

Докато Хенри и Уилям си сменяха местата, Бес пресуши виното си, за да си вдъхне кураж. Почувства развеселения поглед на Кавъндиш.

— Да удвоим залозите. — Устните му се извиха в самоуверена усмивка.

Когато вдигна очи към него, Бес изпита чувството, че сърцето й се е качило в гърлото. Държеше се като учител, който има пълно доверие в ученика си. За миг се паникьоса, задето й вярва толкова. После Кавъндиш й смигна дръзко. Внезапно Бес се изпълни с увереност. Цялата й несигурност се стопи. С него щеше да спечели; с него можеше да постигне всичко!

Струваше й се, че късметът бе кацнал на рамото й, съветвайки я с коя карта да играе. Сякаш по някакво чудо двамата с Кавъндиш не допускаха нито една грешка. Бес започна да се наслаждава. Двамата играеха и друга игра, не така ясна и открита, която ги свързваше с тайнствени и неуловими нишки, изключваше всички останали на земята, пораждаше нещо интимно и лично.

Общуваха с език без думи. Всеки отгатваше мислите на другия; всеки получаваше и на свой ред даваше удоволствие на другия. Това не бе флирт — Бес мигом би загубила концентрацията си, ако се увлечеше във флирт. Беше нещо много по-важно и в същото време просто — единение на умовете, но и споделяне на страстното удоволствие от това, което правеха, усещане, че са сродни души.

След унищожителната победа над семейство Грей Кавъндиш побутна половината от спечеленото към нея.

— Умно момиче — усмихна й се съзаклятнически.

Бес усети как я изпълва невероятна радост. Това бяха първите пари в живота й.

— Е, това е късметът на начинаещите! — извика Хенри и се надигна за поредната смяна на партньорите.

— Седни — възпря го Роуг. — Нямам намерение да се отказвам от нея.

Бес се изчерви и улови възхитения поглед на лейди Грей. Бе се справила отлично с картите, както и с много по-вълнуващата игра между един мъж и една жена.

Часовете се нижеха, а купчината от сребърни монети пред Бес се увеличаваше. Когато Франсис най-после реши, че не желае да губи повече време и пари, повечето гости се бяха оттеглили. Лейди Грей подаде на Бес чантичката си.

— Ти ме обра напълно, най-добре да вземеш и чантичката ми.

— Благодаря ви, лейди Франсис. Прекарах чудесна вечер.

— Аз би трябвало да ти благодаря… забавлявах се, като те наблюдавах.

— Вечерта още не е свършила. — Кавъндиш се приближи до нея. — Знам от какво се нуждаем и двамата — промърмори подканващо. Бес го погледна, опитвайки се да потисне обзелата я паника. — От малко чист въздух. — Улови я под ръка и я поведе към високите прозорци, водещи към терасата.

Нощният въздух охлади лицата им и разроши косите им.

— Госпожице Хардуик, вие сте изключително способна ученичка.

— А вие не само сте опитен, но и сте отличен учител, сър. — Тя изрече думите си със сдържан и официален тон и той осъзна, че интимността, която бяха споделяли по време на играта, по някакъв необясним начин бе изчезнала. Това го накара да усети по-остро разликата във възрастта им.

— Мили боже, караш ме да се чувствам истински старец.

— Не сте ме разбрали правилно. Всъщност съм ви много благодарна.

„Колко благодарна?“ — запита се младият мъж.

— Е, какви планове имаш за своите нечестно спечелени пари?

Бес бе събрала в чантичката четиридесет сребърни шилинга, което правеше цели две лири.

— О, винаги съм си мечтала за яка, украсена с къдрички; сега ще мога да си я позволя.

Той спря и се втренчи изумено в нея. Наистина бе едно невинно и скромно момиче.

— Яка с къдрички? А какво ще кажеш за скъпоценности?

— О, разбира се, че си мечтая, и някой ден ще имам — уверено отвърна девойката.

Кавъндиш протегна ръка и пръстите му докоснаха лицето й.

— Аз мога да ти дам скъпоценности, Елизабет. — Предложението му отекна в нощната тишина. Тя не отговори. Двамата стояха до каменния парапет. Притеснена, Бес отстъпи и погледна нагоре към тъмните прозорци.

— Трябва да се прибирам. Не искам да безпокоя лейди Зуш и дъщерите й.

„Лейди Зуш да върви по дяволите!“

— Ако дойдеш в стаята ми, няма да ги безпокоиш — настойчиво рече той.

— Ако отсъствам през цялата нощ, веднага ще бъда уволнена, и с пълно право.

Той обви собственически ръка около тънкия й кръст и я привлече към себе си.

— Аз ще се погрижа за теб, Елизабет.

Тя го погледна в очите.

— Притежавам достатъчно здрав разум, за да не ви позволя да ме съблазните, милорд. Нямам зестра, трябва сама да си проправям пътя в този свят. Искам да сключа приличен брак, а ако погубя честта си, това ще бъде невъзможно.

— Мили боже, ти наистина си прекалено невинна! — раздразнено възкликна Кавъндиш.

Бес го дари с ослепителна усмивка.

— А, ами тъкмо това е най-привлекателното.

Кавъндиш отметна глава и се засмя. Тя бе полумомиче, полужена, но в същото време твърде умна за годините си. Прямотата й го възбуждаше. Уханието на цветята в градината под тях изпълваше нощния въздух, канеше ги в кадифената си прегръдка. Той видя копнежа в очите й, сетне я чу как въздъхна със съжаление.

— Трябва да вървя. Сега. Вие сте прекалено изкусителен, Роуг Кавъндиш.

Той усети как го залива желание, но успя да го сподави.

— Ще те пусна да си отидеш, но съвсем честно те предупреждавам, че утре ще продължим оттам, докъдето стигнахме тази вечер.

Бес повдигна полите си и забърза към френските прозорци, но преди да изчезне, подвикна предизвикателно през рамо:

— Може и да опитате, милорд, но ще видим дали ще успеете.

 

 

Уилям Кавъндиш се отправи замислено към стаята си. Освободи камериера си Джеймс Кромп, който го чакаше. Джеймс много добре знаеше мястото си и дискретно се оттегли, оставяйки господаря си сам.

Кавъндиш се отпусна върху леглото. Образът на Елизабет Хардуик мигом изпълни въображението му.

— Бес — промърмори на глас. Така я наричаше Франсис и умалителното име й подхождаше. Беше някак си по-мило и интимно от Елизабет.

Усмихна се тъжно. Самоувереността му бе нашепвала, че тази нощ тя ще сподели леглото му, но малката красавица изглежда си бе наумила да се съпротивлява. Засмя се и поклати глава, припомняйки си отказа й. Познаваше жените и се съмняваше, че моралът и скромността я бяха възпрели. По-скоро здравият й разум й подсказваше да не бъде леснодостъпна. Тя се ценеше прекалено високо, щом настояваше за брак, и макар и неохотно, той й се възхищаваше за това.

Разбира се, щеше да преодолее това препятствие. Щеше да му достави истинско удоволствие да я убеди да бъде щедра към него; просто ще трябва да положи малко повече усилия, отколкото бе възнамерявал. Позволи на въображението си да се развихри. По време на играта тя бе доказала, че е достойна партньорка. Следвайки го и обединявайки ума си с неговия, тя много бързо бе уловила всички нюанси на играта и бе усвоила всичко, на което можеше да я научи. Дълбоко в сърцето си бе уверен, че от нея би излязъл чудесен житейски партньор… и прекрасна съпруга. Заключението бе новост за него. От опит знаеше, че съпругите са всичко друго, но не и вълнуващи партньори. Кавъндиш въздъхна, обърна се и мигом заспа.

 

 

В леглото си в една от стаите в апартамента, предоставен на лейди Зуш и дъщерите й, Бес си припомняше всяка подробност от вълнуващата вечер. Разкошната обстановка, както и високопоставената компания в Челси, правеше всичко да изглежда фантастично и нереално. Наистина ли бе тук и наистина ли всички тези неща се случваха с нея? Ощипа се и сподави кикота си. Пъхна ръка под възглавницата, за да докосне платнената чантичка с монетите. Бяха напълно истински.

Но най-вълнуващата част от вечерта бе сближаването й с Уилям Кавъндиш. Само мисълта за него я караше да се чувства сякаш се носи по облаците. Кавъндиш заемаше висок пост, работеше за краля! И въпреки това й отдаваше цялото си внимание. Никога досега не се бе чувствала толкова поласкана.

Бес знаеше, че няма да й е никак трудно да се влюби в него, но предпочиташе това да не става засега. О, ако той можеше да се влюби в нея, поне малко! Беше й предложил скъпоценности и да я издържа, ако загуби службата си при лейди Зуш. Едва не бе извикала от вълнение, когато я докосна. Струваше й се почти невъзможно да го отблъсне, да откаже и на себе си, но по някакъв начин успя да събере сили и да му заяви открито, че няма да му позволи да я съблазни.

Бес изпита моментна паника. Каква глупачка бе, задето му отказа. Сигурно утре изобщо няма да й обърне внимание. Ако продължи да я преследва по време на лова след всичко, което му бе казала за брака, това щеше да бъде сигурен знак за сериозните му намерения.

 

 

В източното крило, в огромното, украсено с дърворезба легло Хенри Грей потъна в чувственото тяло на съпругата си. След като се задоволиха взаимно, той се сгуши щастливо до пищните й гърди.

— Хенри, какво мислиш за Бес Хардуик?

— Великолепни гърди. — Устните му засмукаха набъбналото й зърно.

— В госпожица Хардуик има нещо много повече от хубава гръд. — Ръцете й обхванаха хълбоците му.

— Ммм, гърди и ум. Желая му изцяло да й се наслади.

Франсис пое сластно мъжката му сила.

— Хубавата гръд и острият ум могат да бъдат смъртоносна комбинация.

 

 

Въпреки че си легнаха късно, семейство Грей станаха още с настъпването на зората, за да поведат ловците. Всички съседи взеха участие, в това число и децата, и техните коняри. Бес придружи лорд Джон, лейди Маргарет Зуш и дъщерите им до конюшните. Когато се появи, възседнала малката кафява кобила, която й бе предложил Кавъндиш, дворът вече бе пълен с коне, ловци и хрътки.

Главният гончия крещеше заповеди, на които никой не обръщаше внимание; хрътките лаеха яростно и дърпаха каишките си; роговете свиреха, мъжете се караха, децата пищяха, слугите разнасяха чаши със сироп, а конярите помагаха на младите дами да се качат на седлата.

Бес бе облякла зелената кадифена рокля. Наистина тя не бе точно костюм за езда, но бе много по-подходяща за целта от останалите й дрехи. Великолепната й коса бе прибрана в подходяща мрежа, която сама си бе изплела. Обърна се, за да открие Кавъндиш, но в мига, в който го видя, се престори, че не го е забелязала. Когато откри, че той също е облечен в зелено, пулсът й се ускори.

Кавъндиш поздрави семейство Зуш и спря до лорд Джон, за да разменят няколко думи. Бес се надяваше, че той няма да я заговори пред лейди Зуш, и наистина младият мъж й предаде съобщението си толкова ловко, че никой не забеляза. Огромният му жребец отскочи от двойка хрътки и докато го успокояваше, шпорите им почти се докоснаха.

— Следвай ме — прошепна й съвсем тихо и препусна да поздрави приятеля си Хенри.

Трима коняри щяха да съпровождат лейди Зуш и дъщерите й. Бес се отдалечи от тях и бавно приближи към една група ловци. Ако покорно се подчинеше на Роуг Кавъндиш да го последва, щеше да бъде равносилно да се признае за победена. А това щеше да го накара да си въобрази, че Бес е готова да се покорява на всяка негова заповед, а тя нямаше намерение да бъде толкова отстъпчива. След като този мъж обичаше преследването, щеше да му предостави възможност да покаже колко опитен ловец е.

Когато главният гончия пусна хрътките и наду рога си, повечето от ловците препуснаха след кучетата. Бес наблюдаваше Кавъндиш. Без да я погледне, той препусна през полето и когато достигна до гората, зави наляво.

Бес задържа коня си, за да не се втурне след останалите. Чудеше се дали хитростта й ще успее. Почти се бе обезсърчила, когато видя, че един самотен ездач излиза иззад дърветата. Сърцето й подскочи радостно. Кавъндиш се бе върнал, за да види какво става с нея. Ъгълчетата на устните й се повдигнаха тържествуващо, тя заби шпори в хълбоците на кобилата и препусна през полето след ловците.

Наведе се над врата на животното, окуражавайки го да ускори ход. Бес знаеше, че не след дълго той ще я настигне, ако, разбира се, приемеше предизвикателството. Устоя на желанието да погледне назад. Скоро щеше да разбере. Неговият жребец бе много по-силен и бърз, а освен това дамското седло й пречеше и намаляваше скоростта й. Рано или късно той щеше да улови своята плячка.

Глава 4

Една силна ръка дръпна юздите и спря коня.

— Защо, по дяволите, избяга от мен? — Думите излетяха от устата му също като остри стрели.

„Защото ми достави удоволствие!“ — Бес го погледна с широко отворени очи. Гърдите й бързо се повдигаха и спущаха.

— Защото се изплаших. — Не беше изцяло лъжа. Дали щеше да стовари гнева си върху нея?

— Господи, няма да те изнасиля!

— Имам ли честната ви дума, сър? — задъхано промълви девойката.

— Разбира се. — Той присви очи. — Мили боже, каква умна жена си — вече успя да ме накараш да се защитавам.

— Положение, което несъмнено мразите. — В очите й затанцуваха весели пламъчета.

— Ще ти покажа аз едно положение — изръмжа той, но очите му закачливо блеснаха. Бес реши, че може да му се довери, макар и не напълно. Ръката му продължи да стиска юздата на коня й и той го поведе бавно към гората. Яздиха поне четири километра, преди да открият малката поляна край едно плитко поточе.

— Уединението е ценно нещо. — Кавъндиш слезе от коня и привърза животните към едно дърво, така че да могат да пасат от свежата трева. После приближи и се вгледа в лицето й. — През следващите няколко часа ще бъдеш само моя.

Протегна силните си ръце. Бес се поколеба за миг, преди да се плъзне надолу в облак от кадифени поли и шумолящи фусти. Той дръзко я задържа до гърдите си, след като краката й докоснаха земята — не достатъчно дълго, за да я изплаши, но достатъчно, за да се наслади на уханието на върбинка, и със сигурност достатъчно дълго, за да притисне гърдите й до своите и да отърка твърдата си мъжественост в мекия й корем. Не я спря, когато тя се отдръпна.

Кавъндиш носеше къса и елегантна наметка, която свали от раменете си и разстла върху тревата, огряна от слънчевите лъчи.

— Истинската причина да се облечеш в зелено е да не се забележат петната от тревата — многозначително промърмори младият мъж.

— Роуг Кавъндиш, вие сте прекалено обигран за мен! — възмутено възкликна тя и понечи да се надигне, сякаш възнамеряваше да си тръгне.

— А ти си прекалено невинна за мен — отвърна й и я улови за ръката, за да я задържи до себе си.

Тъмните й очи станаха огромни.

— Лъжец — прошепна тихо. — Моята невинност те възбужда.

— Господи, вярно е — изпъшка той. — Не знам откъде да започна с теб.

— О, ти наистина си голям измамник! — разсърди се тя, после го погледна право в очите. — Ще бъдеш ли винаги честен с мен?

Той кимна.

— Ако честността ми те възбужда. — Повдигна ръката й към лицето си, прокара върха на езика си по дланта й, после притисна устни към китката й, за да усети туптенето на пулса й.

Бес го наблюдаваше напрегнато, докато той си играеше с пръстите й — прокара език по дължината им, после ги раздели и пъхна единия в устата си. Тя ахна, когато започна да го смуче. Изведнъж усети приятни тръпки между бедрата си. Знаеше, че той е твърде опитен с жените, и отлично разбираше какво изпитва в момента. Издърпа ръката си и чу гърления му смях.

Кавъндиш понечи да погали лицето й, но девойката се отдръпна.

— Обещах, че няма да те изнасилвам, но възнамерявам малко да те събудя.

Тя се замисли за миг и реши да му позволи някои малки волности. Беше време да се отърве от невежеството си по въпроса, какво се случваше между един мъж и една жена. Бес бе слушала безкрайни приказки за сексуалните наслади, но нямаше никакъв личен опит. Щом го беше избрала за свой учител, не беше ли време да започне с първия урок?

Когато плъзна пръсти по страната й, ъгълчетата на устата й се извиха в усмивка.

— Ти си невероятно красива. — Свали мрежата й за коса и копринените вълни се изсипаха в ръката му. Пръстите му се гмурнаха в блестящата им мекота.

Бес, имаш най-великолепната коса, която някога съм виждал.

— Защо толкова ти харесва? Заради цвета ли?

— Да, прилича на пламъци. Бих могъл да стопля ръцете си на тях. Косата ти те прави специална. Пред теб и блондинките, и брюнетките изглеждат безцветни.

— Казват, че червената коса била белег на горещ темперамент, и в моя случай напълно отговоря на истината — доверително рече тя.

— Именно това е възбуждащото. Кой мъж би устоял на желанието да укроти една истинска фурия?

Бес доволно се засмя.

— Продължавай.

— Истината ли искаш?

Тя се взря в очите му.

— Винаги.

— Освен това постоянно напомня, че къдриците между бедрата ти също са червени.

— О! — Устните й се разтвориха в искрена изненада. — За това ли си мислят мъжете?

— По хиляда пъти на ден — увери я той.

Бес реши, че й се подиграва.

— Проклет лъжец.

— Откровен лъжец. — Пусна косата й, повдигна лицето й и много бавно приближи устни към нейните.

Бес затвори очи. Мъжкият му мирис я обгърна, а докосването и вкусът му я опияниха. Разтвори устни и отвърна на целувката му.

— О, толкова отдавна се чудех какво представлява една целувка. Истинско облекчение е да разбера, че много ми харесва!

— Никога ли досега не са те целували? — смаяно попита той.

Тъмните й очи сияеха, устните й трепереха. Пръстът му обходи очертанията им и цялото й тяло потрепери. Тя внезапно сграбчи ръката му, заби зъби в палеца му, после го погледна ужасено.

— Не биваше да правиш това, Бес.

Тя се взираше в него с огромните си тъмни очи.

— Разкрива твърде много от теб, скъпа.

Видяла развеселеното изражение на лицето му, пое дълбоко дъх.

— Това ми подсказва колко чувствена си. Разкрива ми, че ти си изключително страстна жена. Макар и едва пробудила се, ти притежаваш невероятна чувственост, на която никой мъж не е способен да устои.

Привлече я в прегръдките си и впи устни в нейните. Целувката му стана настойчива и устните й се разтвориха под езика му. Тръпнещото й тяло се притисна към него и тя му отвърна с жар. Помежду им избухна огън, който заплашваше да ги погълне и изпепели.

Ръцете му обхванаха гърдите й и Кавъндиш разбра, че ако не се отдръпне, след миг тя ще лежи гола в тревата. За свое огромно изумление установи, че съвестта му се обажда. Изправи се рязко и се запъти към коня си. Какво, по дяволите, ставаше с него? Да люби Елизабет Хардуик, бе желанието, което го завладя още от първия миг, когато я зърна. Единствената причина за идването му в Челси бе да я примами в леглото си!

А сега двамата бяха сами в гората. Какво го спираше? С малко убеждаване и нежни ласки той щеше да я възбуди до такава степен, че доброволно да му се отдаде. Бе девственица, не подозираше, че сексуалната възбуда може да заличи всякакъв разум, да срути всички прегради. Но след това тя щеше да смята, че я е предал, а истината беше, че той я желаеше не само за един път. Осъзна, че отговорността бе изцяло негова.

Уилям разтвори торбата, привързана към седлото, и извади вързоп с храна и мях с вино. Приближи към нея и развърза вързопа. Вътре имаше печен петел, сирене и хрупкави ябълки. Бес се усмихна доволно и Кавъндиш разбра, че отново се владее. В този миг искаше да бъде само с нея и двамата да се насладят докрай на усамотението си. Трябваше да укроти желанието си и да се погрижи страстта да не го отведе там, откъдето нямаше връщане.

Доставяше му удоволствие да я гледа как се храни. Тя захапа лакомо едно бутче, а когато тръпчивият сок на зелената ябълка потече по брадичката й, го облиза с наслада.

— Нека те науча как се пие от мях.

Ръцете му уловиха нейните и той показа как и къде да стисне мяха и как да нагласи устата си, за да поеме гъстата струя червено вино. Урокът бе придружен с бурен смях и Уилям осъзна колко прекрасно бе да си с жена, която умее да се весели.

Когато изпиха виното, той се опъна върху меката трева и я привлече към себе си, така че гърдите й да се притиснат към неговите, и се взря в красивото й лице. Прекараха следващия час в целувки, докосваха се и си шепнеха нежни слова, смееха се. Струваше му огромно усилие, за да овладее желанието си да я обладае, но Уилям бе възнаграден с искреното удоволствие, с което Бес приемаше този чувствен флирт.

В далечината изсвири ловджийски рог и Бес седна и затърси мрежата си за коса. Уилям я намери и й помогна да прибере разрошените си къдри.

— Скъпа, трябва да замина за Дувър, за да направя инвентаризация на манастира „Сейнт Радгънд“. Ще ми отнеме известно време, защото се налага да оценя земите и рентите, които събират.

— Кога заминаваш?

— Утре. Ще ти липсвам ли?

— Може би… малко — подразни го тя.

— Кажи истината! Кажи, че ужасно ще ти липсвам!

С престорена тържественост тя сложи ръка на гърдите си.

— Ще отнесеш сърцето ми със себе си, Уилям.

Той се надигна и я целуна по челото.

— Скъпа, когато се върна, ще поговорим за нашата връзка. Искам да бъдем заедно.

Рогът изсвири по-близо. Уилям стана на крака и й помогна да се изправи.

— Ти върви първа, за да не ни видят заедно. Челси се намира ей там в далечината. След няколко часа и аз ще се присъединя към лова. — Повдигна я и я нагласи на седлото, после я целуна. — Не забравяй, че те обожавам.

Бес препусна към Челси Палас. Мислите й бяха объркани. Това ли бе любовта? Дали, когато Уилям се върне от Дувър, ще я помоли да се омъжи за него? Всичко изглеждаше прекалено прекрасно, за да е истина, въпреки това Бес вярваше с цялото си сърце, че съдбата й е приготвила великолепен подарък.

 

 

Елизабет Тюдор, червенокосата дъщеря на краля, бе прекарала цели дни да броди из Хамптън Корт Палас, да изследва всяко кътче, всяка стая, преддверията, галериите и стълбищата. Особено впечатляващо бе Кралското стълбище, чиито стени и таван бяха изрисувани от италиански майстори на четката. Ала фактът, че това стълбище водеше към кралските апартаменти, бе много по-важен за Елизабет, отколкото прекрасните стенописи.

Да научи плана на кралската резиденция, бе първата работа на Елизабет Тюдор. Това й даваше чувство на сигурност и увереност, както и възможност да избегне обществото на хора, които мразеше и презираше. Спомените за Хамптън бяха още живи в съзнанието й — щастливите мигове с майка й, както и часовете на безкрайна тъга.

Стигна до дългата галерия и спря. При мисълта за сладката й мащеха Катерин Хауард в гърлото й заседна огромна буца. Елизабет си я представи как тичаше по тази галерия, крещейки името на краля, когато бе узнала, че е обвинена в изневяра. „Мили Боже, нима измина само година от онзи февруари, когато я обезглавиха? Струва ми се, че я оплаквам с години.“ После си спомни за майка си, Ан Болейн, и осъзна, че винаги ще скърби за нея.

Елизабет Тюдор отпъди трагичните спомени и по-щастливи мисли изпълниха съзнанието й. Катерин, толкова млада и жадна за удоволствия, бе винаги мила с нея и грижовна като истинска майка. Катерин Хауард се падаше братовчедка на Ан Болейн и й бе разказала всичко за нея и пагубния брак с баща й, крал Хенри. През годините Елизабет бе проявявала огромно любопитство към живота на жената, която я бе родила, но винаги когато си позволеше да зададе някакъв въпрос, получаваше само плесници.

Елизабет си спомняше и другата си мащеха, Джейн Сиймор, която обичаше да се разхожда из залата с часовниците, тук в Хамптън, преди да роди малкия принц Едуард. По онова време Елизабет беше само на четири години, но не бе забравила колко жестока бе мащехата й с нея и как я прогони в Хатфийлд, за да бъде колкото се може по-далеч от баща си, крал Хенри.

Елизабет Тюдор се усмихна с тайно задоволство. „Джейн правеше интриги, за да замести майка ми, но лукавата кучка също свърши в гроба.“ Все пак краткото й пребиваване на трона на Англия не бе изцяло напразно. Бе родила брат на Елизабет и я бе снабдила с вуйчо, Томас Сиймор. Мисълта за него я накара отново да се усмихне. Томас приличаше на златокос бог и бе един от малкото хора на този свят, които обичаше и на които вярваше.

Елизабет приближи към високия прозорец с решетки, отвори го и се надвеси навън. Денят бе твърде приятен, за да стои затворена вътре, и тя реши да излезе в градините. Забеляза една голяма лодка да приближава към малкия пристан и остана да види кой пристига. Разнесе се женски смях и Елизабет присви очи, за да разбере кои са дамите. Разпозна пълничката Франсис Грей, маркизата на Дорсет. Харесваше Франсис, която никога не се държеше високомерно, но смяташе малката й дъщеря, лейди Джейн Грей, за лицемерна набожна кучка, глупава и скучна.

Елизабет бе дочула, че я готвят за съпруга на принц Едуард и че много скоро ще се присъедини към кралските деца, за да бъдат обучавани заедно. Неколцина благороднически синове вече се образоваха в кралския двор заедно с принц Едуард, така че кралската учебна стая вероятно в близко време щеше да се пръсне по шевовете. Елизабет се засмя високо, когато се сети за синовете на граф Уорик. Братята Дъдли щяха превърнат в ад живота на малката Джейн!

Елизабет се промъкна в библиотеката и си избра една книга, която да вземе със себе си в градините. Всеки ден оттук нататък безмилостните есенни ветрове ще оголват красивите цветни лехи и ще брулят листата от сенчестите дървета. За да избегне посетителите, Елизабет мина през задните коридори, опасващи вътрешния двор.

Докато пресичаше Сребърната галерия, Елизабет видя някаква жена да идва насреща й. Когато помежду им остана около метър и половина, те изведнъж се заковаха на място и се втренчиха една в друга. И двете момичета бяха облечени в пурпурни дрехи и имаха едни и същи смайващо червено-златисти коси. И двете бяха слаби, еднакви на ръст и в ръцете си държаха книги. Удивителната прилика не свършваше дотук — и двете вървяха с изправени рамене и гордо вдигнати глави. Беше все едно да се погледнат в огледало.

— Коя, по дяволите, си ти? — остро попита Елизабет.

— Казвам се Елизабет Хардуик. А ти коя си, по дяволите?

— Аз съм лейди Елизабет.

— Ваша Светлост — смаяно възкликна Бес и се наведе в почтителен поклон.

— Напоследък не си спомням някой да се е обърнал към мен с подобна титла.

— Не мога да ви нарека просто лейди, след като сте принцеса!

— Ха! Зад гърба ми ме наричат малкото копеле.

— Ще съжаляват, когато един ден станете кралица.

Кехлибарените очи на Елизабет заискриха със златиста светлина. „Ще съжаляват и още как!“

— Защо никога досега не съм те виждала?

— Аз съм от Дарбишър, Ваша Светлост. Лейди Зуш ме приюти в дома си като компаньонка на дъщерите й.

Елизабет се втренчи слисано в нея. Елизабет Хардуик бе дъщеря на земевладелец, докато тя самата бе дъщеря на крал. Как бе възможно да си приличат толкова много?

— Дори имената ни са еднакви. — Заобиколи Бес и внимателно я огледа. — Погледни ръцете ни — това е необикновено! — И двете притежаваха еднакво изящни ръце, с дълги и фини пръсти, макар че тези на лейди Елизабет бяха обсипани с пръстени. — Още не съм достатъчно голяма, за да имам гърди, но когато порасна, ще се моля на Бога да са като твоите, госпожице Хардуик.

— Моля ви, наричайте ме Бес, Ваша Светлост. „Толкова ми е леко да говоря с това момиче, все едно че я познавам от години.“

— Двете бихме могли да бъдем сестри, Бес. Всъщност искаше ми се да си моя сестра. Мисля, че помежду ни съществуват много повече общи неща, отколкото имам с тази, която ми е на главата. — Елизабет наблюдаваше внимателно Бес, за да види как ще реагира на непочтителния й намек за ревностната католичка и нейна полусестра Мери. Видя, че Бес бе по-скоро развеселена, отколкото шокирана, и Елизабет я хареса още повече.

— Какво четеш?

— О, Ваша Светлост, книгата не я моя. Принадлежи на лейди Джейн Грей. Изпратиха ме да я донеса от лодката, но май се изгубих. Стаите в Хамптън са разположени в пълен безпорядък.

Елизабет едва не се задави от смях.

— Те са гордостта и радостта на баща ми. Досега никой не си е позволявал да ги критикува. Колко освежително да срещнеш някой, който свободно казва каквото мисли.

— Навярно съм прокълната с откровения си език.

Елизабет кимна разбиращо.

— Отговорите идват лесно и на моите устни, но се научих да бъда предпазлива. Какво чете лейди Джейн?

Бес й показа книгата.

— Латински! Малката кучка я носи със себе си само за да впечатли околните. Какво удоволствие, по дяволите, може да изпита едно момиче от латинския?

Бес избухна в смях, като чу ругатнята на младата принцеса.

— Вуйчо ми Том Сиймор ме научи да ругая. Той е моряк, а всички моряци имат доста солен речник. Баща ми смята да го назначи за адмирал на флотата. — Макар че младата принцеса бе по-малка от Бес, личеше, че е изключително умна за годините си. — Ела в градините с мен, искам да си поговорим.

Бес се поколеба.

— Ще си изпатя, ако не занеса книгата, Ваша Светлост.

— Аз ще се погрижа за това — решително отсече Елизабет. — Ела.

Отне им само няколко минути, за да стигнат до апартаментите, където бе настанена лейди Франсис Грей.

Бес промърмори някакво извинение и подаде книгата на лейди Джейн. Видя как лейди Зуш зяпна смаяно, като видя колко много си приличат двете червенокоси млади момичета.

— Лейди Елизабет, колко се радвам да ви видя! Мога ли да ви представя моята приятелка, лейди Маргарет Зуш. — Франсис беше искрено радостна да види Елизабет отново в двора, където й беше мястото.

— Лейди Маргарет — кимна младата принцеса. — За мен винаги е удоволствие да ви видя, лейди Франсис. Бих искала госпожица Хардуик да ми прави компания, ако можете за час да се лишите от услугите й.

Лейди Зуш бе онемяла от изненада, но Франсис побърза да отговори:

— Разбира се. Джейн е тук, за да посети принц Едуард. Очакваме всеки момент вашия баща да ни приеме.

— Добро утро, лейди Елизабет — печално поздрави лейди Джейн.

— Age quod agis. Прави, каквото правиш — преведе Елизабет. — Vivat rex!

— Да живее кралят! — почтително повтори лейди Джейн.

Последното, което искаше Елизабет, бе да присъства, когато баща й се появи. Отношението й към него бе доста объркано. Сред най-ранните й спомени бяха радостните картини как я подхвърля във въздуха, но те се смесваха с образа на гневното му лице и несдържаните му крясъци. Беше се научила да запазва самообладание в негово присъствие, защото знаеше, че мрази и презира страхливците. Хората казваха, че тя е също като него — никой не отричаше, че е дъщеря на Стария Хенри, — но Елизабет бе забелязала, че щом зърнеше червената й коса, можеше да се развесели, но не бе изключено и да се разгневи.

Елизабет улови Бес за ръката и двете излязоха от стаята. Минаха през малката градина и навлязоха в градината с големия фонтан. Бес зърна една мъхеста пчела да пърха безпомощно във водата, извади и я остави върху каменния ръб, за да изсъхнат крилете й.

— Мили боже, толкова си импулсивна. Действаш, без да се замислиш.

— Не, замислих се. Сравних живота на пчелата с риска да бъда ужилена и реших, че си струва.

— Мислиш бързо като мен, но аз се научих да действам доста по-предпазливо — обясни Елизабет.

— Може би защото много пъти сте били жилена.

Когато стигнаха до лабиринта, Елизабет решително рече:

— Ще влезем вътре, за да не бъдем обезпокоявани от никого. — Седнаха на пейката в средата на лабиринта. — Разкажи ми за себе си. Искам да разбера каква е жизнената ти философия, надеждите и мечтите ти. Искам да знам какво има тук — Елизабет докосна челото й — и тук — положи длан, където биеше сърцето й. — Не! Размислих, нека аз да те опиша.

Бес енергично кимна.

— Ти притежаваш горещ темперамент, суетна си, изгаряш от жажда за знания и си изпълнена със страст за живот. И като капак на всичко си изключително амбициозна.

— Вие ме описахте удивително точно, Ваша Светлост.

Елизабет се засмя.

— Освен това си умна, духовита и откровена.

— Вярвате ли в съдбата? — нетърпеливо попита Бес.

— Да. Вярвам в собствената си съдба.

— Вярвате ли, че един ден ще бъдете кралица?

Елизабет стисна устни — предпазливостта бе на първо място.

Бес докосна ръката й.

— Не е нужно да ми казвате, аз го знам! Сигурна съм в своето бъдеще и съм убедена, че и вие също сте уверена във вашето.

— Разкажи ми.

— Ще сключа сполучлив брак и ще имам много синове и дъщери. Ще притежавам градска къща в Лондон и великолепен дом в провинцията, където един ден ще посрещам кралица Елизабет I!

— Предупреждавам те, много е опасно да споделяш мечтите си. Аз не вярвам на никого.

— Тогава нека се закълнем да вярваме в себе си и една на друга — импулсивно предложи Бес.

Елизабет притисна сърцето си с ръка.

— Каквото и да стане. — Усмихнаха се и двете, зарадвани от зараждащото се приятелство. — Знаеш ли някои клюки?

— Ами… — Бес бе чула доста приказки за крал Хенри, но внезапно осъзна, че не е благоприлично да ги споделя с дъщеря му.

— Наистина знаеш нещо! Разкажи ми, иначе никога няма да ти простя!

— Познавате ли дама на име лейди Катерин Пар?

— Разбира се. Тя е много близка със сестра ми лейди Мери. Заедно ходят на литургия.

— Не смея да продължа, Ваша Светлост. Това засяга и вас…

— Баща ми? Мили боже, как съм могла да бъде толкова сляпа? Тази жена има амбицията да стане кралица!

— Така се говори.

Елизабет чу мъжки гласове и притисна устните си с пръст. Двама мургави и тъмнокоси младежи се промушиха през живия плет. Лицата им засияха от удоволствие, когато видяха двете момичета.

— Лейди Елизабет, колко се радвам! Търсехме някакво развлечение. — Тъмнокосото момче, на възрастта на Елизабет, се поклони галантно.

— Робин Дъдли, пречиш ни.

По-високият юноша, който изглеждаше на около шестнадесет, беше дори по-мургав от приятеля си. Докато оглеждаше Бес, очите му се разшириха. После протегна ръка и докосна щръкналите й гърди.

— Истински ли са? — попита той.

Глава 5

Бес вдигна юмрук и го удари с все сила в гърдите.

— Ти си едно недодялано прасе, маниерите ти са отвратителни!

Очите на лейди Елизабет живо блеснаха.

— Не биваше да го правиш, старче.

— И защо не? Тя е само една слугиня — провлечено отвърна Джордж Талбът.

— Нахално копеле! — избухна Бес. — Как се осмеляваш да показваш подобно неуважение в присъствието на лейди Елизабет Тюдор?

— Ха! Той е Талбът. Те се смятат за по-големи аристократи от Тюдорите. Не знаеш ли, че са потомци на Плантадженетите^[4]?

Гърдите на Бес се повдигаха и спущаха учестено и Джордж Талбът не можеше да откъсне поглед от тях.

— По-скоро са потомци на маймуните — язвително отвърна тя.

— Задникът ти син ли е, Джордж? — с невъзмутима физиономия попита Робин.

— Не, само кръвта ми.

Елизабет се засмя, искрено забавлявайки се от словесната престрелка.

— Това е моята приятелка, Бес Хардуик.

— Твоя приятелка? Значи ще ме смъмриш строго и ще се хвърлиш да я защитаваш — предизвикателно заяви Талбът.

— Не. Точно затова ми е приятелка. Напълно способна е сама да се защити. Умее да се цени — макар да не знае, че си наследникът на Шрусбъри, най-богатия род в Англия, по-важното е, че не дава пет пари за това!

Бес усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Младежът бе син на граф Шрусбъри. На север от Трент баща му бе почти толкова влиятелен, колкото кралят. Не само че беше управител на Йоркшир, Нотингамшир и Дарбишър, но и притежаваше великолепния Шефилд Касъл, разположен само на хвърлей от Хардуик, дома на Бес.

— Аз съм Робин Дъдли. — Другото момче подаде ръка на Бес. — Всеки приятел на лейди Елизабет е и мой приятел. Измислила ли ти е прякор?

Най-после до съзнанието на Бес стигна мисълта, че този младеж е синът на граф Уорик. Бе приветлив и добър и Бес мигом го хареса.

— Мисля, че „Свадливка“ отговаря най-добре на темперамента й — обади се Талбът.

— Кой, по дяволите, те е питал? — кресна Бес, демонстрирайки колко сполучлив е прякорът.

Елизабет се усмихна одобрително.

— „Свадливка“ ти подхожда напълно, Бес. Наричам Робин „Циганина“, защото е мургав.

Според Бес Талбът бе по-мургав от Робин Дъдли. Лицето му бе смугло, светлосините очи искряха в смайващ контраст с тъмната му кожа. Дългата му коса бе толкова черна, че на слънцето синееше. Високият младеж бе невероятно строен и гъвкав, с дълги крака и широки рамене. Държеше главата си високо изправена, с вродена гордост и надменност. Сякаш цялото му същество показваше, че той стои по-горе от всички.

— Наричам Талбът „Старчето“, защото е женен още от дванадесетгодишен. Бедният Джордж, никой не го е питал за мнението му. Свързали са го с Гъртруд, дъщерята на граф Рътланд, за да запазят богатството на Талбът.

— Изпитвам искрено съжаление към дамата. — От първия миг Бес го възненавиди и не можеше да изпусне случая да го ухапе.

— О, те не живеят като мъж и жена. Гъртруд още не е достигнала подходяща възраст, за да спи с нея — обясни Елизабет.

— Ще остарее, докато я чака! — безцеремонно заяви Дъдли и Талбът го перна през ухото.

Бес бе ужасена от неприличната насока на разговора им. Струваше й се изключително непристойно да се говори за подобни неща пред младата принцеса, но лейди Елизабет не изглеждаше ни най-малко шокирана.

— Подобни разговори са израз на неуважение към дамите — сви устни Бес.

— Кълна се в дявола, тя сигурно е дошла от провинцията, щом има подобни превзети схващания — подигравателно подхвърли Талбът.

— От Дарбишър, откъдето си и ти, „Старче“.

Очите му се присвиха.

— Хардуик ли каза?

— Мисля, че сте много очарователна, госпожице Хардуик — искрено заяви Робин Дъдли.

— А аз я смятам за необикновена — додаде Елизабет.

— Е, поне името й подхожда — лениво отбеляза Талбът. — Със сигурност кара фитила ми да се втвърдява.

Бес ахна смаяно и вдигна ръка, за да го зашлеви през безочливото лице.

— Давай, „Свадливке“, ще се радвам да ти дам урок по добро държание.

— За бога, всички знаем какво искаш да й дадеш! — избухна в гръмогласен смях Дъдли. — Да не мислиш, че не виждаме искрите, които прехвърчат помежду ви!

Бес се завъртя на пети и закрачи по една от пътеките на лабиринта.

— Тя не знае ли, че не може да си тръгва без твое разрешение? — давейки се от смях, попита Робин.

— Не знае и не дава и пукната пара за това — истинско съкровище е — отвърна Елизабет.

Бес се молеше горещо да върви в правилната посока. Нямаше да го преживее, ако се изгуби в този дяволски лабиринт и стане за посмешище!

По време на краткото пътуване обратно към Челси, разговорът се водеше основно за краля и за младия принц Едуард. Бес седеше настрани, замислена за лейди Елизабет. Дъщерята на краля се ползваше от всички привилегии, докато тя бе само една слугиня — както толкова грубо й бяха напомнили, — ала въпреки това Бес не би искала да си размени мястото с нея. Макар че принцесата притежаваше замъци и бижута, и слуги, бъдещето на Елизабет бе също толкова несигурно, колкото и нейното. Нещо повече, ако искаше да осъществи амбицията си, трябваше да преодолее огромни препятствия. „Но тя вярва в себе си, също както вярвам и аз — каза си Бес, — а ако вярваш в нещо с цялото си сърце и душа, някой ден желанието ти наистина ще се сбъдне.“

Бес се сети за Уилям Кавъндиш и сърцето й учестено заби. Как й се искаше още да беше в Челси, за да му разкаже за срещата си с Елизабет Тюдор. Каква късметлийка бе да се запознае с такъв мъж и да събуди интереса му. Бе я предупредил, че работата му в Дувър ще му отнеме известно време, и тя се питаше как ще я открие, когато се върне. Въздъхна тежко. По-добре да остави той да измисли нещо. Роуг Кавъндиш бе светски мъж и щеше да намери начин да се добере до нея. Колко вълнуващо бе, че я желае!

За кой ли път си повтори думите му: „Скъпа, когато се върна, ще поговорим за нашата връзка. Искам да бъдем заедно!“. Уилям щеше да я помоли да стане негова съпруга, надяваше се и се молеше Бес. Решително отхвърли измъчващото я съмнение. Със сигурност не би я помолил да му стане любовница, нали? Не и след като съвсем открито му бе заявила, че иска почтен брак. Нали, макар че прякорът му беше Роуг, той не бе настоял за нищо повече от няколко целувки. Госпожа Елизабет Кавъндиш! Звучеше толкова прекрасно, а и дълбоко в сърцето си съвсем искрено вярваше, че съдбата й е предопределила да бъде съпруга на Уилям Кавъндиш.

 

 

По-късно същата вечер, преди да си легне Бес реши да пише у дома и да разкаже на близките си за посещението си в Челси Палас като гостенка на лейди Франсис Грей. Бес обичаше да пише писма и вече бе уведомила майка си и леля си Марсела за семейство Грей, но сега, след като бе посетила Хамптън Корт Палас и се бе запознала с принцеса Елизабет, нямаше търпение да сподели преживяванията си с тях.

Бес написа няколко параграфа и спря, захапала перото. Дали да им разкаже за Уилям Кавъндиш? Умираше от желание да го опише на близките си и да ги впечатли с високия му пост на кралски ковчежник. Но ако споменеше името му, те щяха незабавно да я отрупат с въпроси, дали двамата с Уилям планират да се оженят. Бес реши да изчака, докато може да им съобщи нещо конкретно.

Написа с уверен почерк:

„Челси Палас се извисява над Темза като прекрасен замък, излязъл от приказките. Пълен е с безценни съкровища, събирани през вековете. Знаете колко обичам Лондон и разкошните му дворци. Там срещнах много благородници от кралския двор. Имам амбицията да сключа добър брак и да придобия голям собствен дом, където и вие ще можете да живеете. Желая с цялото си сърце да посетите тези великолепни места с мен, да видите царедворците на Тюдор, облечени в кадифе и обкичени с бижута, да послушате вълшебната музика, която изпълва залите на двореца, чрез чиито врати почтително са застанали слуги в разкошни ливреи. За мен това е като сбъдната мечта. Копнея да споделя с вас чудесата на този прекрасен град и кълна се, един ден това ще стане!“

Представи си Дарбишър. Беше доста по на север от Лондон и с много по-суров климат. Вероятно у дома вече бе студено. Макар че обичаше Дарбишър и близките й много й липсваха, великолепният кралски двор на Тюдорите бе като искрящ диамант в короната на света. Завърши писмото и духна свещите. Не можеше да повярва каква щастливка е, че е част от всичко това.

 

 

Следващият ден бе много натоварен за Бес. Опакова багажа на лейди Зуш и дъщерите й, защото утре се връщаха в Лондон. Следобедът, докато дамите си почиваха, Бес се възползва от възможността да се разходи и да разгледа богатото имение Челси.

Мина покрай Сайн Хаус, собственост на граф Уорик. Все още не можеше да повярва, че се е запознала с един от синовете му, Робин Дъдли. Не си спомняше колко синове имаше графът, но знаеше, че семейството е голямо. Огледа критично резиденцията. Построена от тъмен камък, тя бе огромна и квадратна, но това бе най-доброто, което можеше да се каже за нея. Сградата бе направо грозна. Ако тя притежаваше парите на Уорик, щеше да построи нещо красиво и в същото време удобно за живеене. Защо хората не използваха въображението си, за да съградят къща, която да запази красотата си през вековете?

Бес тръгна по алеята край реката, загледана в двойка лебеди, грациозно плаващи по спокойната вода. През дърветата зърна друга внушителна сграда и ускори крачка, дочула смеха, който се носеше над Темза.

Когато излезе иззад буйния храст от рододендрони, Бес осъзна, че е прекъснала забавата на неколцина младежи, които се къпеха голи в реката. Двама от юношите изкрещяха, когато я видяха, спуснаха се към дрехите и кърпите, за да прикрият голотата си, и хукнаха към къщата.

Бес остана като закована на мястото си. Заради момчетата не бе забелязала младия мъж, който лежеше на тревата край брега и се печеше на слънце. Беше Джордж Талбът. Напълно гол! Бес мигновено осъзна, че това сигурно е Шрусбъри Хаус и момчетата са братята му.

— Госпожице Хардуик — произнесе името й с многозначително натъртване и разчленяване, което я накара да се изчерви. Талбът изобщо не изглеждаше засрамен от голотата си. Изправи се лениво и застана с лице към нея, без да си даде труд да се закрие с кърпа.

Наследникът на Шрусбъри имаше пронизващ като на орел поглед. Светлосините му очи изглеждаха странно върху мургавото му лице. Бес реши да не се оттегля с извинение. Високомерният му поглед й подейства като предизвикателство.

— Влязла си в частна собственост — студено рече той.

— Прости на нас, бедните простосмъртни, Боже Всевишни!

— Не само си нахална, но и богохулстваш.

— Напоследък слугите не си знаят мястото. — Бес дръзко вирна брадичка.

— Права си. Би трябвало да се държиш много по-почтително в присъствието на по-високопоставени от теб. Да знаеш кои са господарите.

Бес побесня от ярост. Отметна глава и го изгледа унищожително от главата до петите.

— Аз нямам господари, а уважението трябва да се заслужи.

Сетне бавно плъзна поглед по широките му гърди, надолу към корема и слабините му. Видя как членът му набъбна, втвърди се и щръкна напред.

— Харесва ли ти това, което виждаш? — лениво попита той.

Бес бе смаяна. Никога досега не бе виждала гол мъж, а още по-малко възбуден.

— Приличаш на воден плъх — пренебрежително заяви.

— Свадливка!

— Безсрамник! Глупак! Черен дявол!

— По дяволите, ти дори не можеш да ругаеш както трябва.

Бес пое дълбоко дъх и процеди:

— Развратник!

— Браво, държанието ти е като на истинска дама.

— Аз съм дама, Талбът!

— Дори и след милион години няма да станеш дама. Гърдите ти са прекалено големи, госпожице Големи цици.

— Чумата да те тръшне! — прокле го Бес, обърна се на пети и си тръгна. За втори път я караше да напусне полесражението и тя го мразеше с цялото си сърце за това.

 

 

През нощта се развихри гръмотевична буря, придружена със светкавици, и Бес прекара половината нощ да успокоява дъщерите на лейди Зуш. Дори кротката Франсис Грей се разстрои, когато Джейн и Катерин закрещяха истерично, сякаш бе настъпил свършекът на света. Температурата рязко спадна и северният вятър се изви над красивите градини на Челси.

В лодката, на път за Лондон, лейди Зуш похвали Бес, задето се е сетила да сложи в багажа топлите им пелерини.

— Щяхме да загинем сред водите на тази река, Бес, ако не беше твоята предвидливост. Никога досега не съм имала служител, който да умее да предвижда всичко толкова добре. Обзалагам се, че би могла да опаковаш цялата къща само за един ден.

Когато пристигнаха в къщата им в Лондон, лейди Зуш нареди да запалят всички камини и заповяда на готвача да приготви гъста и гореща супа, за да се стоплят след пътуването.

По време на отсъствието й бе пристигнало писмо от Дарбишър. Бес го пъхна в джоба си, за да го прочете по-късно, когато привърши с домакинските си задължения. Сръчно разопакова багажа на лейди Маргарет и дъщерите й и дори намери време да отиде да посети приятеля си Робърт Барлоу. Бес се разтревожи не на шега, като го завари в леглото с ужасна кашлица.

— Роб, откога си така?

— Днес започнах да кашлям, Бес. Къщата е толкова студена, а икономът отказа да запали камините преди нейно благородие да си дойде.

— Проклетият слуга се нуждае от един здрав камшик. Когато имам слуги, никога няма да се отнасям безжалостно с тях. Преди да заспиш тази вечер, ще ти донеса горещо мляко с вино и подправки. Леля Марси ме научи как да го приготвям.

Ала измина доста време преди Бес да изкачи стълбите към стаята на Робърт. Още от коридора чу раздиращата го кашлица. Слезе долу в кухнята, за да вземе шишето с камфор от кухненския шкаф. После се качи отново на тавана, за да разтрие гърдите и гърба на младия паж.

Младежът съблече ризата си през глава и приседна на ръба на леглото.

— Обичам те, Бес — прошепна тихо.

— Аз също те обичам, Роб. А сега се пъхай под завивките, за да се стоплиш. Да се надяваме, че утре ще си по-добре.

Когато най-после се озова в стаята си, Бес извади писмото от джоба си и счупи печата. Беше от по-голямата й сестра Джейн и Бес остана много изненадана от новините.

„Скъпа Бес,

Скоро ще се омъжа за Годфри Босуел, който ще пристигне от Гънтуайт в Йоркшир. Той е фермер, наел е земя от семейството на приятеля ти Робърт Барлоу. Отначало не бях съвсем сигурна, но Годфри се нуждае от съпруга, а в момента състоянието ни е безнадеждно. Нашият баща Ралф Лечи също е взел под аренда земя от семейство Барлоу, защото Артър Барлоу е твърде болен, за да я обработва сам. Но за жалост не можа да изплати рентата и мама е разтревожена до смърт. Ако се омъжа, ще има поне едно гърло по-малко. За да ни помогне, леля Марси постъпи като готвачка у семейство Лечи в Чатсуърт и някои дни храната, която тя носи, е единственото нещо, което децата ядат. Мама ти изпраща своята любов. Много ни липсваш и всички благодарим на Бога, че имаш такова хубава служба в Лондон. Животът ти звучи като вълшебна приказка.“

С обич: Джейн

Бес остави писмото. Заля я огромна вълна от вина. Родителите й бяха затънали в дългове, Джейн се принасяше в жертва и щеше да се омъжи за някакъв фермер на име Босуел, а в същото време тя бе влюбена в един мъж от кралския двор. Току-що се бе върнала от Челси, където бе разговаряла с принцеса Елизабет Тюдор. Джейн бе права — нейният живот приличаше на вълшебна приказка!

Глава 6

През целия месец времето се задържа студено. Вятърът свиреше из улиците на Лондон, вдигайки вихрушка от листа, прах и отломки. Бес даде на Робърт Барлоу топлия вълнен шал, изплетен от леля й Марси, но това не попречи на кашлицата му да се превърне в бронхит.

Бес пое задълженията на младия паж, носеше му гореща супа и разтриваше гърдите му, но накрая не й оставаше нищо друго, освен да поговори с лейди Зуш.

— Мадам, не искам да ви тревожа, но Робърт е много болен. Боя се, че не е само кашлицата.

— О, скъпа, каква тежка отговорност е да вземеш на служба при себе си млади хора, за да им осигуриш добър старт в живота. Понякога се получава като в твоя случай, Бес, но много често младите създават повече главоболия, отколкото си заслужава. Ти разбираш от билки и разни отвари. Не можеш ли да му приготвиш нещо?

— Направих му отвара и го разтрих с камфор, но не помогна. Лейди Маргарет, мисля, че се нуждае от лекар.

— Да пази Господ, да не мислиш, че е болен от чума? — уплашено извика благородната дама.

— Времето е твърде студено за чума, но може да е болен от някаква друга заразна болест.

— Ще изпратя за лекар, а ти през това време го дръж изолиран на горния етаж. И да е по-далеч от момичетата.

Когато пристигна доктор Белгрейв, Бес го заведе в таванската стая на Робърт Барлоу, а лейди Зуш остана на прага. По страните на момчето бяха избили две яркочервени петна и доктор Белгрейв го почука по гърдите и огледа храчките му. Сетне извади от чантата си пакетче с прах против треската и обясни на Бес, че трябва да му го дава, разтворен във вода. После се обърна към господарката на дома.

— Бих искал да разменя няколко думи насаме с вас, лейди Зуш.

Маргарет отведе доктора до гостната стая и затвори вратата. Бес побърза да слезе и прилепи ухо до ключалката.

— Момчето е от Дарбишър, докторе. Назначих го за свой паж. Винаги е бил слаб и изнежен.

— Хмм. — Белгрейв се изкашля. — В момента има треска, но прахът, който му дадох, ще свали температурата. Обаче отново се изкашля — според мен, момчето страда от хронично заболяване на белите дробове. Няма да доживее до дълбока старост и аз ви съветвам да се отървете от него.

— О, боже! О, боже! — закърши ръце лейди Маргарет. — Не мислите, че може да зарази и дъщерите ми, нали, докторе?

— През този век медицината постигна големи успехи, лейди Зуш, но истината е, че все още не познаваме добре тази болест. Разбира се, може и да се възстанови, но ще си остане слаб. По-добре да вземете предпазни мерки, отколкото после да съжалявате.

Бес изтича обратно по стълбите. Бе чула повече, отколкото искаше да знае. Бедният Робърт, какво щеше да стане с него? Зарадва се, че не му каза колко болен е баща му, та дори не може да обработва земите си. Какъв бе смисълът да го разстройва допълнително?

 

 

След няколко дни треската на Робърт Барлоу стихна, но младежът не изглеждаше никак добре, когато лейди Зуш ги повика двамата с Бес в дневната. Макар да бе само на петнадесет години, той бе израснал бързо на височина и се извисяваше с една глава над момичето.

Тъй като бе подслушала съвета на доктора лейди Зуш да се отърве от Робърт, Бес знаеше, че ще го изпратят у дома, и събра всичките си сили, за да помогне на младия си приятел да приеме по-леко уволнението си.

Маргарет Зуш се стараеше да не се приближава твърде близо до тях, но на лицето й бе изписана решителност.

— Господине Барлоу, радвам се, че треската ви мина, но доктор Белгрейв смята, че е по-добре да се върнете у дома, при семейството си в Дарбишър. — Извади едно писмо от джоба си. — Писах на майка ви и й обясних, че се връщате у дома. Ще ви изпратя с моята карета и ще помоля Бес да ви придружи.

По лицето на Робърт се изписа огромно облекчение. Бес бе в пълно недоумение. Осъзна, че би трябвало да го предугади, но не го бе сторила. Наистина кой друг би могъл да грижи за един инвалид и да го отведе жив у дома? Видя, че лейди Зуш очаква съгласието й. Една егоистична част от нея искаше да откаже. Искаше й се, когато Уилям Кавъндиш се върне в Лондон, да го посрещне. Но като хвърли поглед към Робърт Барлоу, сърцето й се смекчи.

— Ще го придружа, милейди.

— Добре, добре. Уредих да тръгнете утре. Бес, ти ще опаковаш багажа. — Явно лейди Маргарет вече бе заличила младия паж от мислите си, защото говореше само на Бес. — Това е възможност да посетиш семейството си, но не се бави, трябва незабавно да се върнеш при мен. Коледа е само след месец, а знаеш колко много приготовления трябва да се направят.

Бес се усмихна с облекчение, че лейди Зуш смята услугите й за незаменими.

— О, разбира се, лейди Маргарет.

Преди да започне с опаковането на багажа, Бес надраска набързо едно писмо до близките си, в което ги уведомяваше, че си идва в Дарбишър, за да придружи болния Робърт Барлоу. Писмото щеше да я изпревари поне с един ден. Искаше й се да пише и на Кавъндиш, но не разполагаше с адреса му. Не се съмняваше, че лейди Франсис Грей ще му предаде писмото й, но предпочиташе да не рискува работодателката й да узнае за това и да я уволни. Ако имаше късмет, щеше да се върне в Лондон тъкмо когато Роуг Кавъндиш пристигне от Дувър. Устните й се извиха в тайнствена усмивка — надяваше се отсъствието й да го накара да я желае още повече.

 

 

На следващата сутрин, след като завързаха багажа върху покрива на каретата, Бес и Робърт Барлоу потеглиха за Дънстабъл, първата спирка по пътя им към Дарбишър. Преди тръгване тя напълни мангала с горещи въглени, постави го под краката на Робърт и го зави с дебело вълнено одеяло.

Отначало се движеха бавно, докато излязат от Лондон, но минаваха покрай толкова много интересни места, че не скучаха. Когато се озоваха извън града, Бес продължи да говори, а Робърт облегна глава назад и впери в нея изпълнения си с обожание поглед.

След един силен пристъп на кашлица Бес пипна челото му, за да се увери, че младият й приятел няма температура. Той улови ръката й и се усмихна. Явно бе щастлив, че е заедно с нея в каретата. После затвори очи и се унесе в сън, продължавайки да стиска ръката й.

Докато спеше, Бес го огледа внимателно. Беше красив младеж, с бледо лице и руси коси. Когато преди година Бес бе пристигнала в дома на лейди Зуш, той не бе по-висок от нея, но сега доста се бе източил.

Сигурно докторът е сгрешил, казвайки, че няма да доживее до дълбока старост, намръщи се девойката. Той ще се възстанови, увери се тя. Майка му ще му помогне да се излекува напълно! Но после си припомни писмото на сестра си Джейн, в което й казваше, че бащата на Робърт е много болен и не може да работи. Майката на Роб, горката жена, ще трябва да се грижи за двама болни.

 

 

В странноприемницата в Дънстабъл нямаше три свободни стаи една до друга и Бес поръча на кочияша на лейди Зуш да плати за две. Когато той повдигна изумено вежди, Бес избухна:

— Как, по дяволите, можеш да си помислиш нещо лошо? Господин Барлоу е толкова болен, че аз не смея да го оставя сам през цялата нощ. — За нея Робърт още си оставаше малко момче, макар че тя се чувстваше вече жена.

Вечеряха агнешко задушено с топъл хрупкав хляб, а за десерт пай с круши, покрит с пухкав крем. Бес заповяда да запалят огън в стаята, в която щяха да пренощуват двамата с Робърт, но стопанинът поиска да заплати допълнително. Докато даваше неохотно монетите, тя плати и за малка кана с коняк. След вечеря изпрати младия човек да се качи в стаята и да си легне. Десетина минути по-късно и Бес го последва. Отля малко от кехлибарената течност в дланта си, стопли я на огъня и разтри гърдите на приятеля си. После го накара да изпие останалото.

— Благодаря за грижите ти, Бес. В този миг не желая нищо друго, освен да съм в тази стая с теб — промълви той и я погледна с обожание. Скоро огънят и конякът оказаха благоприятното си въздействие и Роб заспа. Когато Бес чу тежкото му дишане, свали роклята си и се плъзна под завивките на съседното легло.

На следващия ден поеха към Нортхемптън и докато каретата се клатушкаше бавно по прашния път, Бес забавляваше спътника си с коледни случки. Двамата изпяха няколко коледни песни, но Робърт скоро се задъха и Бес продължи сама, изпълвайки каретата със звучния си глас.

В странноприемницата, където останаха да пренощуват, имаше свободни съседни стаи, но когато Бес запали огъня и го зави, Робърт помоли:

— Моля те, не си отивай. Стой при мен, Бес.

— Ще оставя свързващата врата отворена — аз спя много леко, така че ще чуя, ако ме извикаш.

— Нуждая се от теб сега, Бес — отчаяно я погледна той. — Не мога да го понеса, ако не си близо до мен.

Тя приседна на леглото и взе ръката му.

— Аз ще умра, Бес — с глух глас изрече Робърт.

— О, не, Роб, не. Забрави за тези страхове. Чух доктор Белгрейв да казва, че ще се възстановиш.

Младежът се усмихна някак тъжно. За пръв път се чувстваше по-възрастен от красивата си спътница.

— Когато си с мен, не се боя от нищо.

Бес държа ръката му, докато заспа, после се сгуши в леглото и също потъна в сън. По-късно внезапно се събуди и на светлината на огъня видя, че Робърт я гледа с влюбени очи.

— Обичам те, Бес — прошепна той.

— Това е признателност, Роб.

Младежът поклати глава.

— Не, искам да кажа, че съм влюбен в теб.

Бес изпита лека тревога.

— Ти си само на петнадесет, твърде млад си, за да си влюбен.

— Възрастта няма нищо общо с това. Толкова съм щастлив, че те намерих.

Бес го потупа по ръката.

— Заспивай сега, утре ни чака уморителен ден.

 

 

Предсказанието на Бес се сбъдна. Сега, когато се намираха навътре в северната част на страната, студът нахлу в каретата и двамата спътници се сгушиха плътно един до друг, за да се топлят. Стигнаха до река Трент. Каретата и конете трябваше да бъдат прекарани с ферибота, а това отне известно време.

Когато наближиха родното си графство, полетата на Нотингам се замениха от тресавищата и варовиковите хълмове на Дарбишър. Семействата Барлоу и Хардуик живееха в селото Баслоу, където Дъруент от планински поток се разширяваше, превръщайки се в пълноводна и красива река.

Кочияшът на лейди Зуш свали багажа на Робърт Барлоу и остана да изчака Бес. Късната следобедна светлина бързо чезнеше от небето и Бес го помоли да остави малкия й сандък пред дома на Лечи. Каза му, че ще се прибере пеша до вкъщи от фермата на Барлоу. Знаеше, че на кочияша му е наредено да продължи до Ашби де ла Зуш и да я изчака няколко дни, след което да я върне обратно в Лондон.

Майката на Робърт се зарадва, като видя колко много е пораснал най-големият й син. Надяваше се да й е истинска отмяна в грижите за болния му баща. Бес съжали, че не бе подготвила Роб за болестта на баща му.

— Не мога да повярвам, че лейди Зуш те е освободила само заради една кашлица, Робърт.

— Не е само кашлица, госпожо Барлоу — намеси се Бес. — Роб беше много болен. Докторът каза, че има хронично заболяване.

— На мен ми изглежда добре. Обаче за баща му не може да се каже същото. Всички надежди, че ще се възстанови, се стопиха. Вече се налага денонощно да се грижа за него.

Робърт изглеждаше сломен.

— Бес преувеличава сериозността на състоянието ми, майко. Сега, когато вече съм у дома, ще мога да ти помагам.

— Надявам се — отвърна госпожа Барлоу и огледа замислено Бес Хардуик.

— Къде е татко?

— Почива си в предния салон. Преместихме там леглото му, вече не може да се качва на горния етаж.

Бес внезапно изпита желание да се махне час по-скоро.

— Моето семейство ме очаква, госпожо Барлоу, затова ви казвам довиждане. Утре ще намина да проверя дали не се нуждаете от нещо.

— Да, ще се радвам да се видим утре — трябва да обсъдим една работа. Майка ти ще ти обясни.

Бес пожела лека нощ на Робърт. Знаеше, че след изморителния ден той трябва да си легне, но не посмя да изрази на глас загрижеността си пред майка му. Пое надолу по тесния път, мина покрай полетата на Барлоу, прекоси малкото село и стигна до къщата, която вторият й баща Ралф Лечи бе наел от баща си, сър Франсис.

Когато отвори градинската портичка, входната врата се разтвори широко и майка й и Джейн забързаха към нея, за да я прегърнат.

— Скъпа, толкова е хубаво да се видим след цели петнадесет месеца! Вчера дойде писмото ти, но майката на Робърт получи вест от лейди Зуш още преди два дни, така че знаехме, че пристигаш.

Когато влязоха вътре, малките природени сестри на Бес я зяпнаха с благоговение, а леля й Марси свали вълнения си шал и извика:

— Я да видим каква важна дама си станала!

Бес се завъртя пред тях, за да покаже в пълния й блясък елегантната сива рокля, която й бе дала лейди Маргарет. Майка й донесе купа с горещо овче задушено и я настани до огнището. В този миг Бес искрено се радваше, че отново си е у дома.

— Къде са Джеймс и Ралф? — Видя, че майка й и Джейн се спогледаха, а устните на леля Марси се свиха неодобрително.

— Ралф отиде да доведе Джеймс от Идънсор.

— От пивницата в Идънсор — уточни леля Марси.

— Нека тази вечер не говорим за това, Марсела. Да не разваляме посрещането на Бес.

— Струва ми се, че сега, когато мъжете ги няма, е най-подходящият момент да поговорим.

— Разкажете ми — Бес решително огледа лицата им.

Елизабет Хардуик отпрати трите си по-малки дъщери да си легнат и после заговори:

— Джеймс започна да пие твърде много. Знаеш, че още три години няма право да влезе в законно владение на Хардуик. Трудно е да работиш само за една заплата, а някой друг да прибира печалбата от петте хиляди акра земи, които Джеймс притежава.

— Ако продължава по същия начин, след две години ще бъде един пропаднал пияница, неспособен за нищо — безцеремонно заяви Марсела.

— Не помага ли на Ралф да обработват земите на Барлоу?

— Да, но тази година реколтата беше много слаба и нямаше никаква печалба — отвърна Елизабет.

— Каква ти печалба! — презрително изсумтя Марсела.

— Ралф отдавна не е плащал рентата си и семейство Барлоу ни заплашва със затвор!

— О, не! — извика Бес. — Нямах представа, че положението е толкова ужасно. — Изведнъж лицето й се проясни. — Разполагам с малко пари, които спечелих на карти от лейди Франсис Грей. Утре ще ги занеса на госпожа Барлоу. В момента й е доста тежко с двама болни — съпруг и син.

— Артър Барлоу умира — с равен глас изрече Марсела. Никой в стаята не й възрази. Леля Марси се бе грижила за много болни и разпознаваше отпечатъка на смъртта.

— Колко пари имаш, Бес? — плахо попита майка й.

— Почти две лири. Похарчих един шилинг в странноприемницата.

— Това е забележително — тихо промълви Елизабет и размени поглед със сестра си.

— Е, Джейн, значи скоро ще се омъжиш. Радвам се за теб — каза топло Бес и прегърна сестра си. — Кога е сватбата?

— На първи декември. О, Бес, толкова съм щастлива, че ще бъдеш тук за церемонията.

— О, не мога да остана чак до декември! Ще бъде чудесно да присъствам на сватбата ти, но лейди Зуш се нуждае от мен за коледните приготовления.

Джейн сведе очи, а Елизабет и Марсела отново се спогледаха. Преди разговорът да продължи, пристигнаха Ралф и Джеймс. През останалата част от вечерта Бес остана с впечатлението, че жените бяха премълчали нещо.

Джейн и Бес си легнаха в едно легло, дълго си приказваха и се смяха, както в старите времена, когато бяха малки деца.

— Дрехите ти са толкова елегантни, Бес, Никога не съм виждала по-красива рокля от твоята.

— Можеш да я вземеш. Всъщност, по-добре да си избереш някоя, която повече ще ти хареса. — Отвори сандъка си и извади другите две рокли, които бе взела със себе си.

Джейн седна на леглото, вперила изумен поглед в дрехите.

— Наистина ли ще ми дадеш едната?

— Разбира се.

Когато Джейн погали зелената кадифена рокля, Бес затаи дъх. Точно тази рокля предизвикваше вълнуващи спомени за онзи лов с Уилям Кавъндиш.

— Няма да взема зелената — това е твоят цвят, но бих искала да ми дадеш пурпурната.

Бес я взе и внимателно я сгъна.

— Носех тази рокля, когато бях в Хамптън Корт Палас. Там срещнах принцеса Елизабет. И двете бяхме облечени в пурпурни рокли и приликата помежду ни беше поразителна. Единствената разлика бе, че аз имам гърди, докато тя е плоска като дъска. Но още е много млада.

Очите на Джейн плувнаха в сълзи.

— О, Бес, животът ти е толкова вълнуващ, не биваше да се връщаш.

— Що за глупости! За нищо на света не бих пропуснала възможността да ви видя.

Обаче на сутринта, когато майка й леля й я пресрещнаха в коридора, за да я придружат до кухнята, разбра думите на Джейн.

Бес седна до масата, наля си мляко и отхапа голямо парче от хляба със сирене. Но залъкът заседна в гърлото й, когато чу думите на майка си:

— Бес, ние имаме план. Всичките ни объркани дела са свързани със семейство Барлоу и единственият изход от неприятностите е ти да се омъжиш за Робърт.

Бес се засмя, но смехът й не прозвуча весело.

— За какво говориш?

Марсела взе нещата в свои ръце.

— Артър Барлоу ще умре и тъй като Робърт е непълнолетен, Съветът на попечителите ще вземе фермата на Барлоу и земите им, докато момчето навърши двадесет и една. А това е след шест дълги години.

Би било истинско чудо, ако Роб доживее до двадесет и първия си рожден ден, тъжно си помисли Бес.

— Ако обаче Робърт е женен, когато баща му умре, всичко се променя. На първо място, Съветът на попечителите не може да докосне дела на булката. Ако наследникът е семеен, Съветът на попечителите обикновено проявява снизходителност.

— Аз не мога да се омъжа за Робърт, та той е още момче! — избухна Бес.

— Той е на петнадесет и от година вече се смята за зрял мъж — тихо възрази Марсела.

— Не, не! Семейство Барлоу трябва да наемат адвокат, който да състави завещанието на Артър. Земите и фермата ще се управляват от доверено лице — повтори Бес думите на Кавъндиш. — Тогава завещанието ще бъде защитено от закона.

— Госпожа Барлоу не може да си позволи адвокати, пък и на кого, за бога, може да довери да управлява земите й? Бес, скъпа, сърцето ми се къса, че трябва да те моля да се откажеш от големите си амбиции и да направиш тази жертва за семейството си. Знам какви мечти имаш, но това са само фантазии, любов моя. Умолявам те да бъдеш практична — каза Марсела.

— Говорихме с госпожа Барлоу и тя склони да не повдига съдебен иск за парите, които Ралф й дължи, ако ти се съгласиш на този брак — тихо рече майка й.

— Но аз ти казах, че ще дам парите.

— Бес, дългът е два пъти по-голям от сумата, която имаш.

След като един шилинг бе седмичната заплата, дългът на близките й бе наистина голям.

— Ами Ралф? Не може ли той да вземе пари назаем от сър Франсис? — отчаяно попита Бес.

— Семейство Лечи са толкова закъсали, че се опитват да продадат Чатсуърт. Именията им са обширни, простират се от Бейкуей до Честърфийлд, но по-голямата част са безполезна гола земя и тресавища.

— Днес ще поговоря с госпожа Барлоу. Ще я убедя да не повдига обвинения — упорито заяви Бес. — Но за брак не може да става и дума!

— Бес, крайно време е да се омъжиш. Прекара цяла година в Лондон, а все още нямаш никакви перспективи.

— Имам перспективи, имам! — страстно възрази младото момиче. — Той е много влиятелен мъж в двора — един от ревизорите на краля.

Видя съчувствените им и скептични погледи.

— Веднага ще му пиша — не се предаваше тя.

Отчаянието на племенницата й разкъсваше сърцето на Марсела. Искаше й се да има някакъв друг начин да се помогне на семейството. Докосна ръката на Елизабет и двете се оттеглиха в ъгъла на кухнята, за да се посъветват. След малко леля Марси прегърна Бес успокоително през раменете.

— Напиши писмото, дете. Надявам се и се моля да получиш отговора, който очакваш. Ако твоят рицар в блестящи доспехи дойде, за да те спаси, или изпрати писмено предложение за брак, родителите ти ще го обмислят. Но по-добре да побърза — нежно я посъветва тя. — Нито Барлоу, нито ние разполагаме с много време.

Глава 7

Уилям Кавъндиш бе уверен, че е свършил чудесна работа в Дувър. Бе потиснал нетърпението си да се завърне в Лондон, бе поставил работата преди удоволствието, движен от силната си амбиция. Веднага след завръщането си отиде в двора, за да докладва на главния ковчежник Полит, и узна, че усърдието му не е било напразно.

— Имам добри новини за теб, Кавъндиш. Крал Хенри е изключително доволен от работата, която си свършил в манастирите. Смята да ти предложи много перспективна длъжност и иска да разговаря с теб.

Полит намекваше за повишение и Уилям бе поласкан и нетърпелив да получи аудиенция при краля. Реши да не губи време да се преоблича, а се отправи без бавене в приемната на краля, откъдето не след дълго бе въведен в личния кабинет на Хенри VIII.

Въпреки силния парфюм веднага усети миризмата на разложение от болния крак на Хенри и реши, че кралят едва ли ще забележи пропитите му с пот пътнически дрехи.

— Кавъндиш! — Лицето на Хенри светна от задоволство. — Ние не сме забравили каква компетентна работа вършиш месец след месец.

Кавъндиш грациозно се поклони.

— Ваше Величество, благодаря ви.

— Ще се нуждаем от услугите ти и занапред. Работата, която имаме предвид, може би е свързана с малко по-големи трудности, но не се съмняваме, че притежаваш необходимите качества, за да се справиш успешно.

— Ваше Величество, ще направя и невъзможното, за да успея. — Уилям знаеше, че качествата, за които Хенри намеква, са енергия и безпощадност.

Малките очички на Хенри заприличаха на глави на топлийки върху изпъстреното му с лунички лице и Уилям затаи дъх, питайки се какво, по дяволите, ще последва.

— Ирландия! — обяви кралят.

Кавъндиш изпусна дъха си. „Мили боже, трябва да съм магьосник, за да се справя с проклетите ирландски манастири!“ Въпреки това бе много поласкан, че кралят го смяташе способен да се справи с тази трудна работа.

— Както казахте, Ваше Величество, работата е наистина по-трудна, но аз обичам предизвикателствата.

— Само така, човече, само така! Ние от своя страна няма да бъдем неблагодарни. Ще бъдеш щедро възнаграден за услугите си.

Когато кралят приближи, Кавъндиш стисна ноздри и задържа дъха си. После се наведе и целуна отрупаните му с пръстени пръсти.

— Благодаря ви, сир, вие ми оказвате огромна чест.

Преди да се прибере в резиденцията си, Кавъндиш се отби в Съфък Хаус, за да сподели новините с приятеля си Хенри Грей.

— Не знам дали да те поздравя, или да ти съчувствам — иронично заяви Хенри. — В Ирландия има някои много опасни религиозни фанатици, стари приятелю.

Уилям се засмя.

— Всички ирландци са фанатици — било религиозни, било политически. А след като половината от английските манастири се управляват от ирландски монаси и монахини, не вярвам да се сблъскам с нещо, с което да не мога да се справя.

— Е, по-добре да си ти, отколкото аз. Кога заминаваш?

— Веднага. Полит ми каза, че ще отсъствам поне година, а може и две.

— Две години в Ирландия? Но това прилича на доживотна присъда! Да се надяваме, че поне ще ти дадат титла за тази работа.

— Прочете ми мислите.

— Е, обещай да ни посетиш, преди да заминеш. Франсис много ще ти се зарадва.

— Кой споменава името ми? — раздаде се гласът на господарката на дома и миг по-късно тя пристъпи величествено в салона. — След като ти ще ставаш сър Уилям Кавъндиш, по-добре да започна да убеждавам Хенри от маркиза да ме направи херцогиня — насмешливо додаде тя.

— Тя подслушва на ключалката — обясни Хенри.

— Съпругът ми казва истината — така разбрах, че си ти, Роуг. Имам известие за теб. — Измъкна писмото от огромната си пазва и му го подаде. — От твоята ослепителна червенокоска е, скъпи, очевидно ужасно й липсваш.

Уилям взе плика и се намръщи, когато видя, че пощенският печат е от Дарбишър. Стана му неприятно, че Бес е избягала у дома си. Очакваше, че като се върне, тя ще бъде в Лондон. Заля го огромна вълна на разочарование.

— Благодаря ти, Франсис. Двамата много ще ми липсвате.

— Не толкова, колкото ти ще ми липсваш, Роуг — въздъхна тежко Франсис. — Кой ще развлича съпруга ми, докато аз се занимавам с любовните си афери?

Уилям ги прегърна и се сбогува с тях. Обеща, че ще им гостува някоя вечер, преди да тръгне за Ирландия.

Пликът под жакета сякаш прогаряше дупка в гърдите му. Когато пристигна у дома си, остави коня на коняря и отвори писмото още преди да излезе от конюшнята.

„Мой скъпи Уилям,

Лейди Зуш ме помоли да придружа господин Барлоу до дома му в Дарбишър, защото е болен. В момента се намирам в ужасно положение, от което не мога да се измъкна без твоя помощ.

За съжаление бащата на Робърт умира и за да запалят фермата, нашите семейства правят планове да ме омъжат за младия Робърт Барлоу.

Уилям, решена съм да се омъжа единствено за теб!

Не очаквам да изминеш целия този път и да дойдеш, но те моля да ми отговориш незабавно и да потвърдиш, че ще се грижиш за мен и че двамата сме обвързани завинаги.

Нямаше да моля за помощта ти, ако имах друг изход. Умолявам те, побързай, моето време изтича!“

Твоя самотна: Елизабет Хардуик (Бес).

Едно изречение сякаш подскочи насреща му: „Уилям, решена съм да се омъжа единствено за теб!“.

Господи, как бе възможно да е толкова наивна? Изобщо не се бе съмнявал, че Бес знае, че е женен. Но тя го молеше за помощ и в гърдите му се надигна желание да я закриля. Може би не бе лоша идея да я вземе със себе си в Ирландия? Пъхна писмото под жакета си. Очакваха го други належащи дела, по-късно щеше да й отговори.

Отвори входната врата и видя дъщеря си Катерин, втурнала се да го посрещне.

— Кати, как си, скъпа моя? — Сграбчи я и я завъртя високо във въздуха.

— Добре съм, татко, но Елайза пак беше неразположена.

— Не се натъжавай, съкровище. Елайза няма да се промени. Знам, че не е много силна, но подозирам, че се наслаждава на дните, които прекарва в леглото.

Дванадесетгодишната Катерин се изчерви от облекчение.

— О, и аз подозирах същото, но се чувствах толкова виновна, че го мисля.

Уилям Кавъндиш си помисли с насмешка, че се бе оженил за Елайза Парис, за да има кой да се грижи за дъщеря му, останала без майка, а почти от самото начало съпругата му бе тази, която изискваше постоянни грижи. Кавъндиш не се чувстваше виновен, че не се върти постоянно край Елайза. Бракът им бе по сметка, а и тя никога не се бе постарала да бъде привлекателна съпруга. Осигуряваше й хубава къща и достатъчно слуги, но търсеше удоволствията другаде.

Джеймс Кромп бе донесъл багажа му преди няколко часа и когато Уилям влезе в спалнята си, камериерът му бе напълнил ваната с гореща вода и бе извадил чисти дрехи.

Остави писмото на Бес на масичката до леглото. В съзнанието му тутакси изплува яркият спомен за нея. Тъмните очи, толкова прями, пълните й устни, огнената коса и великолепните й гърди оформяха образа, който не го бе напуснал нито за миг, докато беше в Дувър. Въздъхна тежко и започна да се съблича.

 

 

Уилям откри Елайза в нейната дневна, завита с топло одеяло, да отпива от чая с лайка.

— Върнах се у дома — весело заяви той и освободи двете прислужнички, които се суетяха наоколо.

— Не можех да не разбера, че си тук, Уилям. Гласът ти е толкова силен, че съдовете в шкафовете затракаха, а подът потрепери.

Той преглътна язвителния отговор, че няма да й се налага дълго да търпи присъствието му. Вместо това се облегна на камината и рече:

— Кралят ми даде нова служба, Елайза. Ще ми се наложи поне година да пътувам из Ирландия.

Тя премигна бързо, опитвайки се да разбере какви облаги би й донесла тази новина.

— Не възразявам, че ще заминеш, Уилям, но дъщеря ти Катерин вече е на възраст, когато момичетата стават неспокойни и се нуждаят от постоянно внимание. В моето състояние тази отговорност е прекалено тежка за мен.

— Нямам намерение да оставям Кати тук, с теб. — „Не искам детето ми да бъде потиснато и да се задушава, а точно това ще стане, ако остане в тази къща с теб.“ — След като Катерин е сгодена за сина на лорд Кобам, ще уредя да живее у тях, докато младият Томас стане достатъчно голям, за да се ожени за нея.

— Прекрасно решение. Благодаря ти за загрижеността, Уилям. Ще сложиш ли още въглища в огъня, преди да си тръгнеш?

Уилям се подчини, питайки се как, за бога, дишаше тази жена в подобна задушаваща горещина.

Изпрати бележка до Хенри Брук лорд Кобам с молба да се срещнат по-късно през деня и отиде да потърси дъщеря си, за да прекарат заедно няколко часа.

Кавъндиш се забавлява чудесно. Двамата с Кати се шегуваха през целия следобед, а той задоволяваше всяка нейна прищявка — купи сбруя със сребърни звънчета за новото й конче, както и нова кожена наметка с качулка.

— Бих искала да имам яка с къдрички. Ще ми купиш ли една, татко?

Въпросът й мигом извика в съзнанието му образа на Бес и той за пръв път осъзна, че госпожица Елизабет Хардуик е само четири години по-голяма от неговата малка дъщеря.

Вечерта, когато се оттегли в спалнята си, Кавъндиш взе перото, за да напише писмо на Бес. През следобеда, прекаран в компанията на дъщеря му, Уилям Кавъндиш бе променил решението си. Щеше да бъде грешно да съблазни едно едва шестнадесетгодишно момиче. Най-доброто, което можеше да направи за нея, бе да я остави да сключи почтен брак.

 

 

Всяка сутрин Бес ставаше още с пукването на зората и нетърпеливо чакаше пощата от Лондон. Стомахът й се бе свил от притеснение. Ами ако Уилям не получи писмото й? А ако не си направи труд да й отговори? Стотици ако се стрелкаха в главата й и с всеки изминал ден отчаянието й се усилваше.

По настояване на майка си два пъти бе посетила семейство Барлоу и макар да бе искрено загрижена за здравето на Роб, не можеше да понася натякванията на госпожа Барлоу. Майката на Робърт я придумваше да се омъжи за сина й, като намекваше, че при отказ вторият баща на Бес ще бъде затворен за дългове.

Бес прекарваше времето със сестрите си, макар след просторната лондонска къща на лейди Зуш, да имаше чувството, че ще се задуши в тесните стаички. С наближаването на декември Ралф Лечи и брат й Джеймс нямаха много работа във фермата, но прекарваха по-голяма част от деня в гората, за да секат дърва за зимата.

Дългоочакваната поща най-после пристигна. Бес погледна плика, надписан с уверената ръка на Уилям, и сърцето й подскочи от радост. Целуна пламенно писмото, изтича в стаята си и седна на леглото, което делеше с Джейн. Пое дълбоко дъх, разкъса плика и разгъна писмото.

„Моя скъпа Бес,

Моля те, повярвай ми, никога не съм имал намерение да те нараня. Изключително поласкан съм, че ме желаеш за съпруг, но кълна ти се, смятах, че знаеш, че вече съм женен.“

Бес спря да чете и думите заплуваха пред очите й. „Женен? Не, не, не може да бъде!“ Новините я зашеметиха, сякаш я бяха ударили с всичка сила. Бавно прочете всичко още веднъж. Не бе сгрешила. „Смятах, че знаеш, че вече съм женен.“ Сърцето й се сви. „Не! Неее!“

Писмото падна на леглото. Тя обви ръце около себе си и започна да се люлее напред-назад. Обзе я дълбоко отчаяние. Сълзите се търкулнаха по страните й и закапаха по хартията. Плака, докато остана без дъх и корсажът й се намокри. Имаше чувството, че ще се пръсне от мъка и болка. Протегна безжизнените си пръсти, взе писмото и зачете по-нататък.

„Кралят ме изпраща в Ирландия, за да ревизирам собствеността на църквата, наскоро присъединена към Короната, и ще остана там най-малко година. Можеш да ме придружиш само като моя любовница, затова те съветвам да сключиш предлагания ти почтен брак в Дарбишър.“

Уилям Кавъндиш

Листът се изплъзна от пръстите й. Като в транс младото момиче слезе долу, излезе от предната врата и не спря, докато не стигна при големия бряст. Обви ръце около дебелия гладък дънер, сякаш искаше да почерпи от силата му. После внезапно цялата й тъга и болка се превърнаха в гняв. Заудря дървото с юмруци и започна да кълне.

— Негодник, копеле, кучи син… съблазнител на девственици! Мразя те, Роуг Кавъндиш! Мразя те!

Ако в този миг беше пред нея, щеше да го удуши с голи ръце. Беше изпаднала в такава ярост, че единственото й желание бе да е богиня и да може да поразява с гръм и мълнии.

Вътре в къщата близките й я наблюдаваха през прозореца, чуваха съвсем ясно отчаяните й клетви и викове.

— Не може ли да й помогнем? — измъчено попита Джейн.

Майка й поклати глава.

— Не можем да направим нищо, докато бурята сама не отмине.

Бес остана навън много дълго. Когато започна да се стъмва, Джейн отново се обади:

— Тя ще замръзне, не си е взела пелерината.

Леля Марсела я потупа по рамото.

— Кръвта на Бес е твърде гореща, за да замръзне. Страстната й натура се нуждае от отдушник.

Бес не се прибра, докато не се стъмни напълно, а скоро след това отиде да си легне. Чу Джейн да влиза, да се качва тихо в леглото и не след дълго дишането й показа, че е заспала. Бес остана да лежи будна с часове. Най-сетне изтощението я надви и тя се унесе в сън.

„Бес се събуди, изпълнена с ужас. Стаята бе празна, нямаше никакви мебели. Изтича на долния етаж и завари съдебните пристави да изнасят всичките й вещи. Бес умоляваше и плачеше, но напразно. Отвън чакаше каруца, там бяха струпани оскъдните мебели на семейството й. Бяха ги изхвърлили от дома им и нямаше къде да отидат. Страхът я заливаше на талази. Паниката я давеше. Когато се обърна, каруцата бе заминала, цялото й семейство бе заминало и дори Хардуик Манър бе изчезнал. Бес бе загубила всичко, което имаше на този свят. В гърдите й се надигна ужас, задушаваше я, заплашваше да я погълне. Усещането за безкрайна празнота напомняше на разяждащ стомаха глад, но бе по-мъчително. Бе отчаяна, безпомощна…“

— Бес, Бес, събуди се! Ти крещиш… сигурно сънуваш кошмар.

Отвори очи и се вкопчи с треперещи ръце в Джейн.

— Бях отново в Хардуик!

— Същият кошмар ли е?

Бес кимна. Беше просто лош сън, опита се да се успокои. Вече свърши, да благодари на Бога, но празнотата в стомаха й бе останала.

 

 

На следващата сутрин Бес слезе късно. Едва бе пристъпила в кухнята, когато на вратата се почука силно и Робърт Барлоу нахлу в къщата. Лицето му бе посивяло.

— Татко. Състоянието му се влоши. Смятаме, че умира.

— Седни, Роб. Ти си болен, приличаш на призрак. — Бес се разтревожи, когато видя, че момчето едва смогва да си поеме дъх.

— Трябва да отида до Идънсор, за да извикам отец Руфъс.

Госпожа Хардуик взе нещата в свои ръце.

— Почакай, Джеймс ще доведе свещеника. По-добре ние да отидем у вас. Там имат нужда от помощ.

Майка й и вторият й баща, леля Марсела и Джейн се запътиха към къщата на Барлоу. Робърт остана, изчаквайки Бес.

— Съжалявам, Роб — безпомощно изрече тя. Младежът я погледна умолително със сините си очи.

— Бес, ще се омъжиш ли за мен?

Не можеше да му отговори. Езикът й сякаш бе залепнал за небцето. „Не искам този брак! Той ще провали всичките ми възможности… ще съсипе живота ми!“

— Няма да е доживотна присъда, Бес… остават ми само още няколко години.

— Не го казвай, Робърт, моля те…

— Не се страхувам да умра, не и когато си с мен. Обичам те, Бес. Ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга?

Какво можеше да каже? Как можеше да го нарани така жестоко, както бяха наранили самата нея?

— Аз… ще си помисля, Роб.

Той стисна ръката й и й се усмихна с надежда.

 

 

Когато Робърт и Бес пристигнаха, Артър Барлоу вече предаваше Богу дух. Макар смъртта вече да бе разпростряла мрачния си покров, в същото време госпожа Барлоу спореше ожесточено с Ралф Лечи.

— Ако не я накарате да се съгласи на този брак, кълна се, че ще ви пратя в затвора за дългове!

— Престани, моля те! — извика потресената Бес. — Нима нямаш капка срам?

— Срам? Струва ми се, че тъкмо семейство Хардуик нямат срам! Баща ти и брат ти се възползваха от мен. Докато съпругът ми умираше, те използваха земята ни, при това, без да имат намерение да платят нищо в замяна! А ти, Бес Хардуик, си прекалено егоистична, за да ни помогнеш в сполетялата ни беда!

Робърт я хвана за ръката.

— Майко, недей така. Бес е най-безкористното момиче на земята. Аз я обичам.

Преподобният Руфъс пристигна с Джеймс Хардуик и това сложи край на обвиненията на госпожа Барлоу. Отецът отиде до леглото, после се върна при останалите.

— Ако ще има брачна церемония, тя трябва да е със съгласието на Артър Барлоу и съюзът трябва да стане, докато той е още жив, защото Робърт е малолетен. Госпожо Хардуик, госпожо Барлоу, това не е ново за вас. Вече подробно го обсъдихме.

Всички погледи се насочиха към Бес. Тя осъзна, че съдбата на семейството й зависи от нея. После извърна поглед към Робърт, в чиито очи се четеше безмълвна молба. В гърдите й внезапно се надигна гняв. Както обикновено, всичко се стоварваше на нейните плещи. Всички в тази стая бяха слаби и очакваха от нея да бъде силна и решителна.

— Искам да получа писмено обещание, че няма да повдигате обвинения срещу Ралф Лечи.

— Няма време. Артър умира. Всичко това може да бъде написано по-късно.

Но Бес не отстъпи.

— Ако не получа подписано уверение, няма да има брак!

Присъстващите се засуетиха за перо, мастило и хартия. Бес получи документа, както и подписано уверение, че в нейно владение остава брачният й дял, възлизащ на една трета от доходите от имението на Барлоу, при условие че съпругът й умре преди нея.

Артър Барлоу изпусна последния си дъх, преди да бъдат произнесени брачните клетви, но всички присъстващи предпочетоха да не забележат тази подробност. Когато Бес прошепна: „Съгласна съм“, почувства, че се вцепенява. Това не можеше да й се случва! Всичко изглеждаше толкова нереално!

Погледна към Роб над трупа на баща му и внезапно разбра, че момчето всеки миг ще припадне. Изправи рамене и се обърна с блеснали очи към свекърва си:

— Моля да ме извините. Ще отида да сложа съпруга си да си легне.

Глава 8

Въпреки уверението, което бе дал на Бес, че не се бои да умре, Робърт Барлоу бе ужасен от мъките, сред които издъхна баща му. Ала не я бе излъгал напълно. Ако Бес беше до него, изпитанието, което му предстоеше, не бе толкова страшно. Макар че майка му не искаше да го приеме, Робърт се страхуваше, че страда от същата болест, отнесла баща му в гроба.

Този ден бе съдбовен за Робърт Барлоу — бе загубил баща си, но се бе сбъднало и най-горещото му желание. Силните емоции го изтощиха и той бе на границата на припадъка. Благодарността към Бес едва не изцеди и последните му сили, докато тя му помагаше да изкачи стълбите към спалнята си.

Робърт бе доволен, че стаята бе удобна и просторна, с камина, а от днес нататък нямаше да е сам в нея. Младежът се отпусна изнемощял на леглото. Отгатнала състоянието му, Бес започна да го съблича. Когато се наведе, за да изуе ботушите му, той се почувства унизен. Очите му плувнаха в сълзи, когато погледна към любимата червенокоса глава.

— Бес, как стана така, че днес е най-нещастният и най-щастливият ден в живота ми? — изхлипа безсилно.

Бес се изправи, седна до него и го прегърна.

— Роб, има такива дни, в които доброто и лошото се преплитат… случват се неща, които завинаги променят живота ни. Вече не можеш да направиш нищо за баща си, той е в ръцете на Бога. — „Ала ти лежиш на моите“ — помисли си младото момиче. — Искам да си починеш, за да възстановиш силите си. — Доразсъблече го, нагласи го в леглото и грижовно подпъхна завивките под него. После сложи още дърва в огъня.

— Бес, не ме оставяй.

Тя приближи до леглото и отново го взе в прегръдките си. Внезапно нещо в него се пречупи и той избухна в сълзи. Бес го притисна до гърдите си, давайки му силата, утехата, любовта си.

Когато Робърт заспа, Бес слезе долу. Следобедът бе преполовил, но семейството й все още не си бе тръгнало. Марсела бе помогнала да изкъпят и облекат Артър Баслоу, а Ралф и Джеймс бяха отишли в обора, за да издоят кравите. Джейн плъзна ръката си в тази на Бес и я стисна. Отец Руфъс уреждаше с госпожа Барлоу погребението на съпруга й.

Двамата прекъснаха разговора си и госпожа Барлоу се втренчи сурово в Бес.

— Това е неприлично… нямаше търпение да го заведеш в леглото!

Бес бе потресена от грозния намек. Погледна свекърва си право в очите.

— Робърт е болен. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да му помогна да се излекува. Ще ти бъда благодарна, ако ми помогнеш.

Марсела, която от часове бе сдържала острия си език, побърза да се намеси:

— Бес е права. Ще погребеш сина си до баща му, ако не си отвориш очите. — Извърна се към майката на Бес. — Ще отида вкъщи, за да видя дали момичетата са се нахранили.

— Ще те придружа — рече Бес. — Трябва да си взема нещата.

— Всички ще дойдем. Мисля, че госпожа Барлоу има нужда да остане сама — твърдо заяви Елизабет Хардуик.

Когато пристигнаха в къщата, Бес веднага се качи горе, за да опакова нещата си. Писмото на Роуг Кавъндиш все още бе на малката масичка до леглото. Грабна го, скъса го на две, после размисли и го сложи на дъното на сандъка си.

Сгъна дрехите си, после прибави към купчината отдавна забравената си кукла Есмералда, с която сега си играеха по-малките й сестри. Бес осъзна, че куклата бе олицетворение на самата нея. Беше я нарекла лейди Пънсънби, защото се надяваше, че един ден тя самата ще притежава подобна титла. Колко наивна е била! Затвори капака на сандъка и се втренчи в него. Всичко, което притежаваше на този свят, се побираше в този малък сандък.

Майка й влезе в стаята.

— Бес, не знам дали някога бих могла да ти се отблагодаря? Ти си толкова добра и самоотвержена…

„Не съм! Аз съм най-егоистичната жена на света! Благодаря на Бога, че не можеш да прочетеш мислите ми.“

— Пази онзи лист, който ти подписа госпожа Барлоу. Докато е у теб, тя няма да повдигне обвинение срещу Ралф.

След като майка й излезе, се появи Марсела.

— Бес, какво мога да ти кажа, дете? Няма да получиш нищо хубаво от този брак, освен може би утехата, че си помогнала на Елизабет и Ралф.

— Робърт е този, който се нуждае от утеха.

— И ти ще му я дадеш, не се съмнявам. — Марсела я привлече към гърдите си и я целуна по челото. — Моя скъпа Бес, понякога съдбите ни се подреждат по странен начин… Всяко нещо с времето си. Ти си толкова млада и целият ти живот е пред теб. Може би, след като сега се отказваш, някой ден ще постигнеш съкровеното си желание.

 

 

Сега Бес Барлоу имаше една основна цел — да възстанови здравето на съпруга си и да направи живота му по-приятен. Настоя да й освободят стаята до спалнята им и я превърна в уютна всекидневна. Прекарваше по-голямата част от времето си с Робърт, като се изключи седмицата, през която гостува у близките си след сватбата на Джейн. Приготвяше сама храната му, разтриваше гърдите му, вареше му отвари и го развличаше със забавни истории, за да поддържа духа му бодър.

Стана всичко за Робърт: майка, болногледачка, приятелка, компаньонка, всичко, само не съпруга. Той никога не се опита да консумира брака им и Бес реши, че вероятно се дължи на възрастта. Все пак Роб бе по-малък от нея и навярно тялото му не бе достигнало физическа зрелост. Макар че бе висок, той бе изключително слаб с недоразвити мускули и други мъжествени белези.

Бес осъзна, че никога нямаше да го знае, ако миналото лято край реката не бе видяла напълно гол онзи дързък дявол Джордж Талбът. Противно на волята си тя сравняваше двамата млади мъже. Ако не се бе уверила със собствените си очи, никога не би помислила, че двама връстници могат да бъдат толкова различни!

Раменете и ръцете на Талбът бяха мускулести, както и стройните му крака. Гърдите му бяха покрити с гъсти черни косми. Обаче най-силно впечатление й бе направила мъжествеността му, щръкнала между силните му бедра. Това бе първият й сблъсък с гол и възбуден мъж.

Припомни си как нахалният дявол се бе забавлявал с изумлението й и сви рамене. Беше благодарна, че младият й русокос съпруг не представлява никаква заплаха за невинността й. Робърт направо я боготвореше, просто не бе достатъчно здрав, за да я направи своя, и Бес изпитваше облекчение от този факт.

За никого не бе тайна, че Робърт обожаваше младата си съпруга, и в резултат майка му стана болезнено ревнива. Тя говореше злобно на Бес, но внимаваше да не предизвиква прекалено много снаха си. Имаше нещо заплашително в тази червенокоса млада жена, която отговаряше за имението на Барлоу.

Когато Съветът на попечителите се появи в имението, не можаха да докоснат дела на Бес, който съставляваше една трета от собствеността. Останалите две трети също останаха на семейството, след като Годфри Босуел, съпругът на Джейн, откупи попечителството на Робърт Барлоу.

През цялата зима здравето на Робърт бе лошо, но с идването на пролетта настъпи подобрение. През май започна да придружава Бес на езда и те присъстваха на сватбата на по-малката й сестра Алис с Франсис Лечи от Чатсуърт, племенник на втория й баща Ралф. Изкачиха билото на хълма, извисяващ се над Чатсуърт, и спряха конете, за да починат.

— Роб, това е най-красивото място, което съм виждала през живота си! — заяви Бес и изпълни гърдите си със свежия пролетен въздух.

Чатсуърт бе потънал в зеленина, а река Дъруент се извиваше на запад подобно на блестяща сребърна панделка. На изток се простираше Шерудската гора.

— Когато бях малко момиче, идвах много често тук и си представях как един ден ще си построя вълшебен замък.

— Бедната Бес. Мечтала си да бъдеш принцеса, а вместо Прекрасния принц получи мен.

Тя го погледна и си помисли, че красивото му лице и гъстата руса коса са достойни за принц. Само да беше по-силен, тъжно въздъхна.

— Спести си съжалението. Не се съмнявам, че ще бъдеш най-красивият млад мъж на сватбата — увери го младото момиче. „Само да бе по-здрав, много по-здрав.“

Когато по-късно вечерта се върнаха у дома, романтичното настроение не ги бе напуснало. Затова Бес не се изненада, когато почувства ръцете му да се обвиват около нея. Той обичаше да я държи, да я гледа и гали косата й. Бес знаеше, че това му доставя удоволствие, а тя нямаше нищо против да приема нежните ласки на младия си съпруг.

— Алис беше много красива булка, пък и Чатсуърт е прекрасно място за сватба — въздъхна Бес.

— Тя не е и наполовина толкова хубава, колкото си ти, скъпа. Караш сърцето ми да пее, Бес, чуваш ли го? — Роб бе доста по-висок и лицето й почиваше на гърдите му.

Бес го прегърна и тъжно рече:

— Трябва да ядеш повече, Роб. Нима никога не си гладен?

— Гладен съм за теб. Бес, ти си омъжена, а все още си девствена. Тази нощ искам да те направя своя съпруга. Мога ли да те целуна, скъпа? Бес, не искам да се заразиш. Обичам те твърде много, за да те нараня.

Бес го целуна близо до устата. Тя цъфтеше от здраве и не се боеше, че може да прихване болестта от съпруга си. Изглеждаше й по-силен и по-здрав от деня на сватбата им и тя се запита какво ли ще е усещането да изгуби девствеността си. На устните й затрептя лека усмивка, когато си спомни колко пламенно я бе защитавала от Роуг Кавъндиш.

Окуражен, Робърт покри лицето й с целувки. Обичаше красивата си съпруга с цялото си сърце и душа и внезапно бе завладян от силно физическо желание да я люби и с тялото си. За пръв път галеше гърдите й и притискаше устни към твърдата й плът. Развълнуван както никога досега, почувства как се възбужда. Когато твърдата му мъжественост се отърка в гладките й бедра, Роб простена от удоволствие.

Мили боже, най-после щеше да стане истински мъж и да постигне най-съкровеното си желание — да направи жена красивото момиче, което бе негова съпруга. Повдигна с треперещи ръце късата й нощна риза и впи жаден поглед в разкошното младо тяло, разкрило се пред очите му.

— Толкова си хубава, че дъхът ми секва.

Роб дишаше тежко и за миг Бес се изплаши. Може би не бе достатъчно силен, за да се люби с нея. Запита се отчаяно какво да направи, за да му помогне. Дали щеше да е по-лесно, ако тя поеме инициативата? Прокле неопитността си. Искаше й се да познава по-добре тайните на секса. После с вродената си женска мъдрост реши да не наранява гордостта му, поемайки водещата роля. Трябваше да лежи пасивно и покорно и да го остави да я обладае. Един мъж трябва да убие сам дракона в собствената си пещера, иначе няма да бъде мъж.

Той я привлече към себе си и тя изпита странно, но приятно усещане. Усети мъжествеността му да се търка в нея и Бес разтвори бедра в сладка покана. Остана изненадана от реакцията на Роб. Той продължи да се търка ожесточено в слабините й, после извика и тялото му се скова. Изохка, разтърсен от конвулсии, а после се отпусна изнемощял в леглото.

— Съжалявам, толкова съжалявам… не можах да се спра.

— Роб, всичко е наред. Изобщо не ме боля — увери го тя, но думите й го накараха да простене, сякаш го подлагаха на ужасно мъчение. Бес усещаше нещо мокро върху бедрата си и се питаше дали това е девствената кръв, за която говореха. Все пак можеше ли да има кръв без болка? Това съвкупление бе доста странно, реши накрая тя. Беше чувала, че когато мъжете са обсебени от страст, не мислят за нищо друго. Изглежда сексът бе нещо много по-приятно за мъжете, отколкото за жените. Отметна влажните кичури от челото на Роб и нежно погали лицето му.

— Обичам те, Бес! Ти си толкова добра и великодушна. Не мога да ти опиша с думи каква радост и наслада изпитах. Обещавам ти, че следващия път ще бъде много по-добре.

Той заспа след минути, напълно изтощен от първото си сексуално преживяване.

Бес остана дълго будна в прегръдките му, заслушана в спокойното дишане на съпруга си. Зрялото й тяло смътно жадуваше за нещо повече. Не разбираше за какво точно, знаеше само, че сексуалният акт я бе разочаровал. След като с години бе слушала похотливи намеци и дръзки шеги, Бес очакваше, че ще й се случи нещо разтърсващо и незабравимо. Не като жалкото преживяване, което бе споделила със съпруга си.

Час по-късно една жадна и настойчива уста я завладя. Дори в съня си тя се запита как съпругът й изведнъж бе станал толкова силен и мускулест. Притискаше се към твърдото мъжко тяло, безпомощна пред силното желание, което се надигаше в нея. Възбудата й бе толкова могъща, че й се искаше да закрещи. Устните му бяха твърди и тя ги харесваше; ръцете му приличаха на стоманени скоби, които я държаха като безводна пленница, и това я очароваше.

— Когато свърша с теб, никога вече няма да бъдеш същата — обеща един дълбок глас и Бес закопня с цялото си сърце наистина да стане така! Устните и силните му ръце я възбуждаха до лудост. Когато тъмната му фигура се надвеси над нея, приготвяйки се да я прониже със страховитото си оръжие, тя се гърчеше и стенеше от желание, молейки го да я вземе. В кръвта й бушуваха пламъци, гърдите я боляха от възбуда, коремът й бе напрегнат от едва сдържана страст, женствеността й пулсираше от сладката болка на очакването. Неговата страст разпалваше нейната и от гърлото й се изтръгна вик. Да! Да! Това бе дългоочакваното обладаване! Да вземеш всичко, да дадеш всичко, да изпиеш до дъно вълшебния еликсир на любовта.

Бес внезапно се събуди. Сънят бе все още жив и ярък в съзнанието й, до последната подробност. Той беше в леглото с нея. Виждаше го, усещаше го, вкусваше го. Споменът за Роуг Кавъндиш я бе завладял така изцяло, сякаш тази нощ я бе откраднал от леглото й. Страните й пламнаха, когато си припомни какъв див огън бе разпалило всяко негово докосване. „Бъди проклет, Кавъндиш, да гориш във вечния огън, дано!“

С напредването на лятото Робърт няколко пъти се опитва да я люби, но резултатът бе плачевен. Сънищата на Бес все по-често и по-често бяха изпълнени с образа на Роуг Кавъндиш. Срам и гняв се бореха в нея и засилваха желанието й един ден да си разчисти всички сметки с омразния съблазнител.

 

 

С първите есенни ветрове се завърна и мъчителната кашлица на Робърт. Каквито и грижи да полагаше, състоянието му не се подобряваше. През октомври много отпадна. Силите му бяха почти изчерпани и Бес виждаше колко зле се чувства съпругът й. Той никога не се оплакваше, страдаше мълчаливо и винаги намираше сили да й се усмихне.

Обичаше да прекарва часове седнал в креслото с книга в ръка — това бе другата страст в живота му, след любовта към красивата му съпруга. Докато четеше класиците и поезия, Бес седеше край него и бродираше. Една вечер в началото на ноември двамата се бяха настанили край камината.

— Женени сме вече почти година и искам да знаеш, че това бе най-щастливата година в живота ми — каза Робърт.

— Роб, колко мило да го кажеш. Благодаря ти. Този гоблен, който шия, ще отбележи нашата първа годишнина. — Подаде му ръкоделието, което изобразяваше вълшебен замък.

— Това аз ли съм на този бял кон? — смаяно възкликна младият мъж.

— Да, ти си принцът, а аз — принцесата. Остава само да избродирам преплетените ни инициали и ще е готов.

— Толкова си умна, скъпа.

— Глупости, ти си по-умният от двама ни. Четеш философия и поезия и дори сам си се научил на френски и италиански.

Внезапно Робърт се закашля мъчително. Очите на Бес се разшириха от ужас, когато видя, че плюе кръв. Когато пристъпът най-после отмина, тя го изкъпа, сложи го да си легне и приседна до него. Говореше му тихо и нежно, опитвайки се да го успокои.

— Ще започна да подготвям коледните подаръци. Мисля да избродирам две възглавници за майка ти. Направих и някои скици на къщата.

Робърт я наблюдаваше с тъжен поглед.

— Няма да преживеем още една година заедно, Бес.

— Не говори така, моля те, Роб.

Но с настъпването на декември Бес трябваше да признае, че този път състоянието на Робърт е много сериозно. Когато посети семейството си и получи покана за Коледа, сподели, че е силно загрижена за здравето на съпруга си и навярно ще прекарат празниците у дома.

Седмицата преди Коледа бе оживена, изпълнена с посещения и празнични приготовления. Децата изпаднаха в дива радост, когато заваля в навечерието на Коледа. По-малките братя и сестри на Робърт извадиха шейната от обора и отидоха да се пързалят. Бес и Робърт ги наблюдаваха от прозореца и се радваха на веселието на младите Барлоу.

По традиция на Бъдни вечер жителите на съседните села се събираха в църквата и споделяха празничната трапеза. В полунощ отец Руфъс отслужваше коледната служба. Госпожа Барлоу пожела на Робърт и Бес щастлива Коледа и заедно с останалите си деца се отправи към църквата в Идънсор.

Къщата внезапно притихна. Застанала до прозореца, Бес гледаше падащия сняг, опитвайки се да прогони чувството на самота.

— Тази вечер си тъжна, Бес — тихо се обади Робърт.

— Не, не, разбира се, че не съм — побърза да отрече тя и сложи нови дърва в огъня.

— Съжалявам, че се налага да пропуснеш коледното веселие, скъпа.

— Глупости! Тук ще си устроим собствен празник. Ще си разменим подаръците, а аз имам една бутилка вино, която пазя за специални случаи.

Извадиха подаръците и Бес наля две чаши вино. Робърт пръв отвори своя подарък. Беше обложка за книги, върху която бе избродирала името му с копринен испански конец. В долния ъгъл се виждаха преплетените им инициали.

— Много е красива, също като теб, Бес. Всичко, което правиш, е красиво.

Тя го дари с ослепителна усмивка и дръпна панделката на своето пакетче. Вътре имаше сребърен нож за отваряне на писма, чиято дръжка завършваше с красиво изработена глава на елен.

— О, откъде го имаш, Роб?

— Беше на дядо ми. Той ми го остави.

— Но ти трябва да го пазиш. Защо ми го даваш?

Той стисна ръката й.

— Много скоро няма да имам нужда от него. Искам ти да го вземеш.

— Не говори така, Роб. През зимата винаги се влошаваш. Когато дойде пролетта, отново ще яздим заедно…

Дългите му пръсти докоснаха устните й, за да я накарат да замълчи.

— Бес, трябва да говоря за тези неща. Ти винаги ме спираш, защото смяташ, че така е по-добре, но, скъпа, остави ме да говоря. Толкова дълго го тая в себе си. Трябва да го кажа.

Тя застина неподвижно, изпълнена с мъчително предчувствие. Робърт посочи гоблена, изобразяващ приказния замък.

— Никога вече няма да се изкача на хълма над Чатсуърт, Бес, но ти трябва да го направиш. Не позволявай на мечтите си да умрат.

Бес преглътна мъчително огромната буца, заседнала в гърлото й. Тази вечер той не приличаше на момче, говореше като зрял мъж, прекалено мъдър за годините си.

— Направи ме толкова щастлив, Бес. Моля те, не тъгувай, когато умра. Съжалявам единствено, че не можах да ти дам дете. Щеше да бъдеш прекрасна майка, Бес.

Гърлото й се бе стегнало толкова силно, че не можеше да говори, и тя само мълчаливо поклати глава в знак на отрицание.

— Да! Трябва да продължиш живота си без мен! От теб блика такава страст и жизненост. Обещай ми отново да се омъжиш и да имаш децата, които аз не можах да ти дам. Обещай ми!

— Роб — изхлипа тя.

— Ще живееш и заради двама ни. Всичко е наред, Бес. Почти през цялото време живея в някаква еуфория. Дори не страдам много.

Бес не знаеше какво означава еуфория — не бе чела толкова много като Робърт, — но здраво го прегърна.

— Нека ти помогна да си легнеш — настоя тя, изпълнена с нова решителност да го накара да оздравее.

Робърт протегна ръка към чекмеджето на нощната масичка.

— Направих завещание, Бес. Не, изслушай ме, много е важно. Бедният Годфри Босуел, съпругът на сестра ти Джейн, който откупи попечителството ми, ще загуби своите хиляда лири, когато умра, защото по-малкият ми брат Джордж е следващият наследник. — Робърт замълча, за да си поеме дъх, а Бес нежно го погали по гърба.

— Поне Съветът на попечителите не може да сложи ръка върху брачния ти дял. Скъпа Бес, това е толкова малка награда за всичко, което ти ми даде. Но Съветът ще прибере останалите две трети, защото Джордж е непълнолетен. В завещанието си посочвам Годфри Босуел за попечител, така че делът на Джордж да не може да бъде препродаден.

— Разбирам, Роб.

Бес взе листа и го целуна по челото. Наблюдаваше го, докато изпи виното си, отпусна се на възглавницата и се унесе в сън. С чашата в ръка, Бес отиде до прозореца и втренчи невиждащ поглед навън. Трябваше да приеме истината. Дълбоко в сърцето си знаеше, че Робърт няма да живее още дълго, независимо какви грижи полага за него. Заля я огромна вълна от жалост към младия й умиращ съпруг. Чувстваше се и безкрайно виновна. Колко пъти бе стояла край този прозорец потисната като птичка, затворена в клетка?

Не знаеше колко дълго бе останала погълната от нерадостни мисли. Спомни си, когато започна да трепери, и отиде да разпали огъня. Пушекът се вдигна на валма и тя отвори димоотвода, за да не изпълни стаята.

В леглото зад нея Робърт се събуди и започна да кашля. Изпълнена с угризения, че му е причинила неудобство, Бес бързо рече:

— Съжалявам, Роб, аз съм виновна за дима. Сега ще ти налея чаша вода.

Водата го задави и спазъмът се усили. Бес знаеше какво ще последва, вече се бе случвало. Изтича да донесе ленена кърпа, за да попие кръвта. Но внезапно кърпата подгизна от кръв и Бес с ужас осъзна, че Робърт има силен кръвоизлив.

В гърдите й се надигна паника. За миг й се стори, че кръвта спря и Робърт се отпусна изтощен върху възглавниците. Стисна ръката му и почувства, че той стисна нейната в отговор. После кръвта отново избликна, но този път не спря.

Бес седеше като замаяна, продължавайки да стиска ръката на Робърт. В леглото се образува огромна локва кръв, сред която безжизнено лежеше слабото и бледо тяло на съпруга й.

Глава 9

В момента, в който Бес остана вдовица, цялата й потискана досега енергия изригна като буен поток. Сякаш бе живяла в клетка цяла година и сега изведнъж бяха отворили вратата. Седмица след погребението на Робърт тя започна да язди из полята въпреки мразовитото време и неодобрително стиснатите устни на госпожа Барлоу. Бес изобщо не обръщаше внимание на злобните й приказки. Сега, след като вече бе вдовица, не смяташе да се съобразява с никого, освен със себе си. Прекрасното усещане за свобода, което я изпълваше, изтласка тъгата от загубата на Робърт, на когото тя никога не бе гледала истински като на свой съпруг, а по-скоро го бе приемала за приятел.

Тъй като съпругът й бе умрял преди нея, то брачният й дял, възлизащ на една трета от доходите, й се падаше по право. С настъпването на новата година Бес се чувстваше съвсем различна жена от шестнадесетгодишното момиче, което преди четиринадесет месеца бяха убедили да сключи брак. На следващия си рожден ден щеше да навърши осемнадесет, но й се струваше, че е прекалено зряла за възрастта си.

Бес бе взела твърдо решение никога повече да не се жертва, нито пък да оставя други да решават съдбата й. Закле се, че отсега нататък тя ще управлява живота си. Не подозираше, че твърдата й решителност много скоро ще бъде поставена на изпитание.

 

 

През февруари представител на Съвета на попечителите се появи, за да вземе под попечителство собствеността на Джордж Барлоу. Бес си беше у дома, когато важният чиновник с официалните документи се настани на най-удобния стол в салона.

— Госпожа Барлоу? — попита той.

— Това е госпожа Артър Барлоу, а аз съм госпожа Робърт Барлоу — отвърна Бес.

— Ти не е нужно да присъстваш, Бес — остро рече свекърва й. — Нямаш нищо общо с нашето имение.

Бес се почувства оскърбена и мигом реагира:

— Всъщност имам много общо с него, след като принадлежи на съпруга ми, а брачният ми дял представлява една трета от доходите.

— Това е лъжа! Синът ми беше малолетен, когато се ожени за теб, а съпругът ми умираше и не можа да даде съгласието си за този брак.

Бес кипна от гняв. Майката на Робърт се опитваше да й вземе имуществото, което законно й се полагаше.

— Дами, дами, не е нужно да си разменяте обиди. След като Джордж Барлоу е малолетен, Съветът на попечителите ще вземе къщата и земите под попечителство, докато момчето стане пълнолетно.

Бес скочи на крака. Очите й изпущаха гневни мълнии.

— Проклетият Съвет няма да направи подобно нещо! Притежавам законен документ, подписан от бащата на съпруга ми, с който ми се дават една трета от доходите като брачен дял. Освен това съществува и завещанието на съпруга ми, който оставя останалите две трети и фермата на Барлоу под попечителство.

— Не знам нищо за подобно завещание! Къде е то? — гневно попита госпожа Барлоу.

— Документите са у дома, на съхранение при майка ми. Ако си направите труда утре да дойдете, сър, аз ще ви ги предоставя. Желая ви приятен ден.

Вбесен от властното поведение на младата жена, чиновникът събра документите и си тръгна. В мига, в който вратата се затвори зад гърба му, двете жени се нахвърлиха една срещу друга.

— Дяволски добре знаеш, че сватбата бе средство да не изгубим фермата. Никога няма да позволя да вземеш една трета от доходите!

— Вие, госпожо, не притежавате нищо. Робърт търпеше ужасното ви присъствие от добро сърце — не й остана длъжна Бес. — Аз притежавам една трета от доходите, а синът ви Джордж — останалите две трети. Робърт посочи моя зет за попечител на Джордж. Когато бях на шест години, разбрах, че на този свят не мога да чакам благодеяния и трябва да се справям сама. Дошло е време и вие да научите този урок. Ще се боря за това, което ми принадлежи, и с вас, и със Съвета на попечителите. И нека ви предупредя, ще се боря с всички средства и ще направя всичко, което е по силите ми, за да спечеля!

Бес се качи на горния етаж, за да си опакова вещите. Когато свърши, гневът й даде достатъчно сили, за да смъкне сандъка си.

— Ще се върна утре със законните документи и със законен свидетел. Довиждане и прав ви път, госпожо! — заяви тя с царствен глас и високо вдигната глава.

Единствено напускането на Барлоу Хол й донесе облекчение. Сега, след като Робърт вече го нямаше, не можеше да понася да живее с майка му. Усещаше дълбоко в сърцето си, че Лондон я зове отново, но първо трябваше да получи парите, които законно й се полагаха.

 

 

Когато Бес пристигна в къщата на майка си, всички я посрещнаха с разтворени обятия. Две от сестрите й вече се бяха омъжили, така че разполагаше с малка собствена спалня. Изпратиха съобщение до Джейн и нейния съпруг Годфри Босуел, който незабавно дойде.

— Какво, за бога, ще спечели от Съвета на попечителите онази жена, като отказва да ти предостави полагащия се брачен дял? — попита майката на Бес. — Предполагам, че не иска да й отнемат цялата ферма, докато Джордж Барлоу навърши двадесет и една?

— Не зная! — отвърна леля Марси. — Чух, че госпожа Барлоу си е намерила мъж, който смята да откупи попечителството. Двамата няма да се задоволят само с двете трети.

— Завещанието на Робърт посочва мен за попечител — заговори Босуел. — Следователно съм законният управител на фермата на Барлоу, докато Джордж стане пълнолетен.

 

 

На следващия ден цялото семейство придружи Бес на срещата с официалния представител на Съвета на попечителите. Чиновникът настоя тя да му даде документа, гарантиращ й една трета от доходите като брачен дял, както и завещанието на Робърт, но Бес твърдо отказа. Накрая се съгласи той да направи копие от документите и мъжът си тръгна, като ги увери, че ще отнесе случая до по-горна инстанция и скоро ще има решение по въпроса.

Когато изминаха три месеца и Бес все още не бе получила никакъв отговор, тя осъзна, че брачното й наследство се е заплело из безкрайните дебри на Съвета на попечителите и че по законен път никога няма да й изплатят парите.

Докато лежеше в леглото си една нощ, в съзнанието й изплуваха думите на Уилям Кавъндиш: „Те вземат скъпо, но си заслужават всяко похарчено пени. Страната, която има по-добър адвокат, винаги печели делата“. Бес знаеше, че се нуждае от съвета на адвокат, но без пари никой нямаше да й обърне внимание.

На следващата сутрин оседла коня си и препусна под топлото майско слънце. Живият плет бе осеян с цъфнали цветя, а по ширналите се зелени полета на Дарбишър пасяха стада с овце и малки агнета. Младото момиче осъзна, че това е най-прекрасното място на света.

Дръпна юздите и спря коня на върха на хълма, който гледаше към Чатсуърт. „Станах рано, за да мога да вкуся от началото на деня. Тук въздухът е чист и свеж като хубаво вино, а гледката е божествена!“ Бе убедена, че на това райско място ще успее да избистри мислите си и да реши какво да предприеме. „Ако искам да получа нещо, това зависи само от мен.“ Досега животът не й бе давал нищо даром и тя не се страхуваше да се бори, за да постигне целта си.

Постепенно в главата й се оформи една идея. Нуждаеше се от сила зад гърба си, а кой бе най-влиятелният мъж в Северна Англия? Графът на Шрусбъри, разбира се! Той бе наместник на краля в Дарбишър, а великолепният му замък Шефилд Касъл се намираше само на петнадесетина километра от хълма, на който бе спряла. Идеята бе много дръзка, но на Бес никога не й бе липсвала дързост!

 

 

Франсис Талбът, петият граф на Шрусбъри, пристигна в резиденцията си Шефилд Касъл чак в началото на юни. Но Бес не си бе губила времето, след като взе решението си да посети лорд управителя на Дарбишър. Двете с леля й Марси преправиха елегантната рокля от сива тафта, която й бе дала лейди Маргарет Зуш. Свалиха бухнатите ръкави и ги избродираха с теменужки. Бес изряза по-дълбоко деколтето, за да открива гърдите й.

Марсела уши широк копринен колан, също извезан с теменужки, който подчертаваше тънката й талия. Когато свършиха, роклята бе придобила стил и изисканост. Бес се замисли дали да не помоли Ралф Лечи да я придружи, но после се отказа. Една сама жена имаше повече шанс да събуди кавалерското чувство у мъжа.

Бес препусна по старата алея с вековни дъбове от двете страни, която водеше към Шефилд Касъл. Паркът бе разположен на осем акра площ и Бес оглеждаше изумено безбройните градини. Просторните поляни бяха изрядно окосени, декоративните храсти — грижливо подрязани, а цветята в лехите — идеално подредени. Бес въздъхна с копнеж. Точно така би искала да изглеждат земите на собственото й имение.

Когато стигна до двора, застлан с каменни плочи, който водеше към дългата редица от конюшни, двама коняри приближиха към нея. Единият, за да отведе коня й, а другият, за да й помогна да слезе. Бес свали пелерината и качулката, които предпазваха роклята и косата й от прахоляка по пътя. Сгъна дрехата и я пъхна в торбата, привързана към седлото. Преди да извади скъпоценните документи, тя разчеса косите си, докато заблестяха на слънцето. Конярите я зяпаха с отворени уста, но Бес не им обръщаше никакво внимание — много добре помнеше как благородниците се отнасяха към прислугата.

Размерите на Шефилд Касъл бяха впечатляващи. Замъкът имаше поне двеста стаи. Извитият параден вход се пазеше от двама униформени пазачи, а в преддверието Бес видя няколко лакеи. Сините им ливреи привлякоха вниманието й и Бес реши, че когато някой ден има собствени лакеи, ливреите им ще бъдат в синьо и сребристо.

Майордомът приближи, за да попита по каква работа е дошла.

— Желая да се видя с граф Шрусбъри.

— Това е невъзможно, мадам — надменно отвърна мъжът. — Негова светлост не приема днес.

Бес се изпъчи и вирна брадичка. Макар че майордомът имаше внушителна фигура, нямаше да се остави да бъде изплашена.

— Боя се, че съм принудена да настоявам… дошла съм по много важен въпрос.

— По личен или делови въпрос, мадам? — равнодушно попита майордомът.

— По делови въпрос — натърти Бес.

— В такъв случай трябва да се видите със секретаря на негова светлост Томас Болдуин, който се грижи за деловите въпроси.

Бес преглътна острия си отговор. Мъжът изглеждаше непреклонен. Майордомът я поведе към украсените с дърворезба пейки в приемната и й каза да почака. След около половин час се появи и господин Болдуин. Приличаше на ученик, пръстите му бяха изцапани с мастило и Бес реши, че ще е по-разбран от надутия майордом. Обаче се излъга. Болдуин отказа да я отведе при графа и настоя тя да изложи молбата си пред него. Със свито сърце младото момиче му обясни затрудненото си положение, а той я изслуша със снизходително изражение на лицето.

— Мадам, имате ли представа колко молители идват всеки ден, за да молят за съдействието на граф Шрусбъри? Не е възможно да угоди на всички нуждаещи се от трите графства.

Очите й гневно блеснаха.

— Няма да си тръгна, докато не се видя с графа!

Тежката външна врата се разтвори и един висок и слаб млад мъж се втурна в приемната стая. Огледа жената с Болдуин. Джордж Талбът приближи към тях, потупвайки дланта си с камшика за езда.

— Е, проклет да съм, ако това не е госпожица Елизабет Хардуик. — Произнесе името й, натъртвайки на всяка сричка.

— Името ми е госпожа Елизабет Барлоу — високомерно отвърна тя.

Очите му се присвиха и погледът му се плъзна по пищната гръд и тънката талия.

— Значи вече си омъжена жена с опит в брачното легло. Обзалагам се, че си научила някой и друг трик, „Свадливке“!

Черните очи на Бес замятаха гневни мълнии.

— Аз съм вдовица, грубиян такъв, дръж се с уважение към мен!

— Май все още продължаваш да ме учиш на добри маниери? В името на Бога, не бих се изненадал, ако ме научиш и на някои други неща, а междувременно има едно-две нещица, на които аз бих искал да те науча.

Томас Болдуин се отдръпна от двойката, която явно се познаваше доста добре.

— Като син на граф някой трябва да се е опитал да те възпита като джентълмен, но явно не е успял.

Талбът не обърна внимание на обвинението й. Отметна един огненочервен кичур с дръжката на камшика си.

— Това истинският й цвят ли е? — лениво попита той.

— Всичко у мен е истинско, включително и темпераментът ми! — Бес знаеше, че погубва всяка възможност да получи помощ от младия Талбът, но просто не можеше да удържи езика си.

— Свадливка! — подразни я той.

Видя как погледът му се плъзна по тялото й и се спря под корема. Внезапно осъзна, че негодникът я събличаше с поглед. Опакото на ръката й стовари една оглушителна плесница върху бузата му.

Силните му ръце се стрелнаха напред, уловиха я за кръста и я повдигнаха във въздуха. Ако Болдуин не беше в стаята, Бес бе сигурна, че Талбът щеше да се опита да я обладае. Пусна я бавно на пода и промърмори:

— Някой ден ще си платиш за това, опърничаво момиче. — Прекоси стаята, доближи до секретаря и заговори с нисък глас.

Макар че Бес не можеше да чуе думите му, ясно си представи ужасните неща, които се казваха за нея. Сълзи на ярост напираха в очите й, но тя успя да се овладее.

Двамата мъже поговориха известно време, после младият Талбът излезе, а Болдуин приближи към нея. Бес бе сигурна, че ще й нареди да напусне незабавно, и се изуми, когато той пожела да види документите й. Тя му ги подаде и седна на пейката, докато секретарят внимателно ги разглеждаше.

Талбът отиде да потърси баща си и го откри седнал зад масивното бюро в библиотеката да подписва писмата и документите, приготвени от секретаря му.

— Татко, дошла е една млада жена, която настоява да говори с теб.

— Още една молителка? Изпрати я при Болдуин — нареди баща му.

— Тя е при него в момента, но ще ми направиш услуга, татко, ако се видиш лично с нея.

Веждите на графа се повдигнаха нагоре и настръхнаха. Той остави перото и впери пронизващ поглед в наследника си.

— Единственото, което може да те заинтересува у една млада жена, е възможността да развратничиш с нея!

Джордж Талбът отхвърли обвинението на баща си.

— Тя е млада вдовица от Хардуик, близо до Дарбишър. Семейството й са фермери, солта на земята, както често обичаш да казваш. Била е излъгана във връзка с брачното си наследство.

— В такъв случай се нуждае от адвокат.

— Разбира се, че се нуждае от някой проклет адвокат, но е бедна млада вдовица, затова е дошла да моли за помощта ти.

— И защо точно мен? Защото спиш с нея ли? Това някакъв вид изнудване ли е?

— Не, сър, не е. Запознах се с нея в Лондон. Репутацията й е безупречна — тя е приятелка на принцеса Елизабет.

— Защо, по дяволите, не започна с това? — Макар че по-малката дъщеря на краля бе трета по линията за наследяване на престола и понякога шушукаха, че е незаконно дете, не бе изключено някой ден да управлява Англия. Графът надраска една бележка до Томас Болдуин и извика един слуга да я отнесе.

— Благодаря ти, татко. Тя няма да ти отнеме повече от пет минути.

 

 

Когато лакеят подаде сребърния поднос на Болдуин, секретарят взе бележката, прочете я и помоли госпожа Барлоу да го последва. Минаха по коридорите на Шефилд Касъл и приближиха до внушителното стълбище. Бес огледа с благоговение великолепната обстановка. Семейство Талбът бяха най-богатите благородници в кралството и живееха в бляскав разкош.

Болдуин я въведе в просторната библиотека и тя се приведе в дълбок поклон пред могъщия граф Шрусбъри.

— Милорд, това е госпожа Барлоу, която наскоро е овдовяла. Съветът на попечителите разглежда документите й за наследство и аз я уверих, че не може да се направи нищо, освен да се чака тяхното решение. Наистина не е нужно да се главоболите с този въпрос.

— Благодаря ти, Болдуин. Предпочитам госпожа Барлоу сама да ми изложи случая.

Франсис Талбът, петият граф на Шрусбъри, бе запленен от красивата млада жена. Нищо чудно, че синът му си бе загубил ума по нея. Шрусбъри я слушаше очарован, докато тя му разказваше историята си. Момичето говореше със страст, огнената й коса блестеше по раменете, а сивата тафта шумолеше съблазнително при всяко нейно движение. Когато заоблените й твърди гърди се повдигнаха над квадратното деколте, Шрусбъри въздъхна, съжалявайки, че не е с двадесет години по-млад. Тя бе рядко създание, истинска жена и мечта за всеки мъж.

Графът прегледа документите, видя, че са напълно законни, и реши, че няма да му струва нищо, ако й помогне. Бе достатъчно само да изпрати едно кратко писмо до адвокатската кантора в Дарбишър, чиито служители с радост щяха да услужат на могъщия граф Шрусбъри.

Бес се завърна у дома, развълнувана от победата си. Нямаше никаква представа, че трябва да благодари на омразния Джордж Талбът.

След две седмици Бес бе повикана в адвокатската кантора. Фулк и Ентуисъл бяха най-известните адвокати в страната. След месец те изпратиха молба до Съвета на попечителите, а след още четири месеца извикаха Бес, за да си получи парите от наследството.

— Десет лири? — смаяно повтори Бес.

Господата Фулк и Ентуисъл, смятайки, че е недоволна, побързаха да я успокоят.

— Това е само част от сумата, но се съгласихме да я приемем, докато се установи цялото количество и, разбира се, вашият дял от наследството ще ви се изплаща всяка година.

Бес бе на седмото небе от радост. Всъщност никога не бе очаквала, че Съветът на попечителите наистина ще й присъди наследството. Роуг Кавъндиш се бе оказал прав. Страната, която имаше по-добър адвокат, наистина винаги печелеше!

— Скъпи господа, вие свършихте удивителна работа и аз ви благодаря от цялото си сърце. — Мислите й препускаха с бясна скорост. — След като се справихте толкова добре със Съвета на попечителите, бих искала да се посъветвам с вас по още един въпрос. Брат ми Джеймс е наследник на Хардуик Манър, но вече дванадесет години имотът му е под попечителство. Джеймс е почти на двадесет и след година ще стане пълнолетен. Сега, след като имам пари, дали не мога да купя попечителството за последната година, за да може семейството ми да влезе във владение на земите и имота си?

Фулк и Ентуисъл бяха впечатлени от решителността на младата жена и след като управителят на Дарбишър ги бе помолил да й помогнат, щяха да се заемат с делата й.

— Веднага ще подхванем този случай, госпожо Барлоу. Има голяма вероятност да спечелите, но ви предупреждаваме, че тези дела понякога се проточват с месеци.

 

 

Осем месеца по-късно Бес стоеше пред наполовина облицованата с дърво къща, където бе родена. Заговори й, като нито за миг не се усъмни, че Хардуик Манър чува и разбира всяка нейна дума:

— Казах ти, че ще се върна, за да те взема отново. Никога повече няма да те изгубим, ти завинаги ще принадлежиш на рода Хардуик. Мама и сестрите ми ще се върнат, а леля Марси ще насади отново градината с билки. Брат ми Джеймс има млада съпруга, Елизабет Дрейкот. От сега нататък стаите ти ще бъдат пълни с любов, а много скоро и с детски смях. Днес се връщам в Лондон, но не се сбогувам с теб. Ще се върна… обещавам ти!

Глава 10

Лондон, 1546

Когато Бес слезе от каретата и погледна към високата градска къща, двете и половина години, които бе прекарала далеч от Лондон, изчезнаха като с магическа пръчка. Маргарет Зуш изглеждаше съвсем същата, макар че дъщерите й бяха пораснали.

— О, Бес, скъпа моя, изглеждаш толкова променена. Много съжалявам, че толкова млада вече си вдовица. Терзая се, че имам пръст в нещастието, което те сполетя.

— Лейди Зуш, вие изобщо не сте отговорна за нищо — любезно я увери Бес, но все пак разчиташе гузната съвест на покровителката й да улесни завръщането й в Лондон, като й предложи гостоприемството на дома си. След заминаването на Бес, лейди Зуш се бе сдобила с поне половин дузина нови прислужници и наистина нямаше нужда от нея. Обаче Бес толкова много желаеше да заеме отново мястото си като компаньонка, че лейди Маргарет нямаше сърце да й откаже.

— Толкова много неща се случиха по време на отсъствието ти. Кралят си взе друга съпруга — Катерин Пар, вдовица над тридесетте. Можеш ли да повярваш? Крал Хенри е имал шест жени!

Кралят се бе оженил преди Бес да напусне Лондон, но тя не поправи лейди Зуш.

— Да, в Дарбишър много се говори за тази сватба и благодарение на лейди Франсис Грей можах да разкажа последните клюки на семейството ми.

— Заради чумата, която връхлетя Лондон, семейство Грей прекара цялото лято в провинциалната си къща в Брадгейт. Не е много далеч от Ашби де ла Зуш и аз ги посещавах.

— Какво представлява Брадгейт? — жадно попита Бес.

— Не прилича на провинциална къща, а на замък, изграден от червени тухли! Дори има ров, подвижен мост и крепостна стена, макар да служат само за украса. Разположен е сред акри овощни и цветни градини — продължи да бъбри Маргарет. — Като говорим за Франсис, тя ми каза, че нашият скъп приятел Уилям Кавъндиш миналия месец се е завърнал от Ирландия и кралят го е удостоил с рицарско звание за службата му през последните две години. Напоследък сър Уилям е затрупан с покани, така че още не съм имала възможност да го видя и поздравя.

В мига, в който чу името, сърцето на Бес се сви от болка, а устата й пресъхна. Значи проклетият мошеник най-после бе получил мечтаната си титла! Но се изненада, че само споменаването на името му я смути толкова, защото през цялото време бе смятала, че е безразлична към него. Проучи внимателно чувствата си, запита се какво точно изпитва към Кавъндиш. Отговорът последва незабавно. Беше разгневена, тъй като се бе почувствала предадена. Бе я наранил дълбоко и тя копнееше да му върне удара, да си отмъсти за преживяната болка и унижение.

— Кавъндиш е женен — сви устни Бес, като в същото време се запита защо го каза.

— Може би не за дълго. Разправят, че жена му е болна. Помни ми думите — ако отново овдовее, той ще бъде една от най-желаните партии през този сезон.

Бес вирна предизвикателно брадичка.

— Дори не си спомням как изглеждаше Кавъндиш.

— А, скъпа моя, много скоро ще имаш възможност да освежиш паметта си. Лейди Франсис ни покани следващата седмица в Съфък Хаус. Това е първият голям бал за сезона. Миналият октомври даде един и той постигна толкова сензационен успех, че Франсис реши да дава всяка година. Ти трябва да дойдеш, разбира се, Франсис ще се зарадва отново да те види. Изискват се специални костюми — всички дами трябва да бъдат облечени в бяло, а мъжете — в черно. Нуждая се от оригиналните ти съвети какво да облека, Бес, не разполагаме с много време.

Бес почувства, че отново е в стихията си.

— Ще измислим нещо вълнуващо и поразително, лейди Зуш. — Бес, разбира се, имаше предвид собствената си поява на бала. „Ще му покажа аз на него!“ — мислено се закле младото момиче.

С помощта на усърдните шивачки на лейди Зуш Бес превърна работодателката си в бял лебед, а също и двете й дъщери. След като на младите момичета им се разрешаваше да се обличат само в бяло, не бе трудно да се постигне желаният ефект. Цялата работа бе в детайлите. Плътно прилепнали рокли, шапка, украсена с пера, бе всичко, което бе нужно лейди Зуш и дъщерите й да се превърнат в грациозни и елегантни приказни същества. Или поне така ги уверяваше Бес, докато те се оглеждаха в огледалата в стаята за шев.

За Бес не бе трудно да открие някоя захвърлена бяла рокля в гардероба на лейди Зуш и тя работи цяла нощ, преправяйки тесния сатенен корсаж, за да побере заоблените й твърди гърди. Използва единственото, с което разполагаше — черна сатенена траурна панделка — но постигнатият ефект бе смайващо елегантен. Намери една прекрасна дантелена яка с къдрички, която бе пожълтяла с годините, и едно избеляло ветрило от щраусови пера и ги боядиса в черно. На първия бал за сезона тя не само щеше да се отличава от останалите жени, но и никой не можеше да я упрекне за избора на черните аксесоари, защото те символизираха вдовството й.

 

 

— Е, направо ме зашемети! — възкликна лейди Франсис и перна Бес по пищния бюст, после я завъртя, за да може да я огледа в цялата й прелест в черно и бяло. — Винаги си била умно момиче. Господи, наистина ми липсваше. Повечето от жените, които познавам, са скучни като застояла вода! Ти си единствената, която се осмели да не се подчини на заповедта ми всички да бъдат в бяло!

Бес се засмя.

— Не обичам да следвам изискванията на модата, предпочитам аз да диктувам правилата. Защо избрахте белия цвят, лейди Франсис?

— За да има над какво да се смея, разбира се. Кучките в двора не са обличали бяло от сватбения си ден, а повечето не са имали право да облекат бели рокли дори тогава! А да накарам мъжете да се появят в черно, е просто отмъщение за превзетите им и прекалено пищни одеяния. Те се кипрят в пурпурни и златисти облекла и засенчват дори жените.

— Никой не би могъл да ви засенчи, лейди Франсис.

— Нито пък теб, Бес. Радвам се, че се върна в Лондон, където ти е мястото. Напоследък на брачния пазар цената на вдовиците много се е покачила — отбеляза Франсис, намеквайки за Катерин Пар, — обаче не се омъжвай за първия, който ти предложи. Първо се позабавлявай.

Бес видя, че лейди Зуш приближава и разтвори ветрилото, за да прикрие усмивката си. Едва ли щеше да се забавлява много в дома на лейди Маргарет. Франсис завъртя очи към Бес и прошепна:

— Много я обичам, но тя е такава проклета пуританка. — После със сърдечна усмивка разтвори ръце към приятелката си. — Маргарет, скъпа, твоите патета най-после са се превърнали в лебеди!

Макар че на бала имаше десетина графини и две херцогини, Бес привличаше всички погледи. Когато питаха Франсис коя е гостенката й с великолепната червена коса, тя не споменаваше факта, че е компаньонка, а обясняваше, че е почтена, макар и независима вдовица.

Първият партньор на Бес бе лорд Съфък, по-малкият брат на Франсис Грей. Винаги го бе смятала за малко момче, но като видя как стиска ръката й и зяпа алчно гърдите й, разбра, че доста бързо е пораснал. Когато танцът свърши, Бес поведе младежа към съпруга на сестра му.

Хенри Грей отвърна на дълбокия й поклон, като поднесе ръката й към устните си.

— Скъпа моя, хубаво е, че отново си в Лондон. Приеми най-искрените ми съболезнования.

— Благодаря ви, лорд Дорсет.

— Казвай ми Хенри — тихо я поправи той.

— Хенри — повтори младото момиче, питайки се дали Франсис осъзнава каква късметлийка е да има такъв съпруг.

— Тук има някой с огромно желание да се запознае с теб. Позволи ми да ти представя сър Джон Тин, който също е от Дарбишър, нали? Сър Джон… госпожа Елизабет Барлоу.

— Госпожо Елизабет, очарован съм. Чух, че сте от Хардуик, така ли е?

Бес огледа внимателно мъжа и хареса това, което видя. Той бе на около тридесет години, но кестенявите къдрици, които падаха над челото му придаваха момчешки вид. Прецени речта му, маниерите, ръцете и накрая се вгледа в откритите му зелени очи. Реши, че е мил, умен, сериозен, а най-важното — искрен и открит. Накратко — от него щеше да излезе чудесен съпруг.

— Сър Джон, познавате ли семейство Хардуик?

— Досега не съм имал удоволствието, но много добре познавам Хардуик Манър. Къщите са моето хоби.

— О, аз също изпитвам голяма страст към къщите, сър Джон; те винаги са ме привличали.

— Тъкмо започнах строежа на една в Брентфорд.

— Била съм там! Не е ли близо до реката, преди да стигнете Хамптън Корт Палас?

— Да. Сайн Хаус, докът на Дъдли, е много близо до моята собственост.

— Постройте нещо красиво, сър Джон. Тази прекрасна местност го заслужава. — Разтвори ветрилото си и заговори доверително: — Макар че е много внушителна, смятам, че Сайн Хаус е най-грозната къща, която някога съм виждала.

Сър Джон се засмя.

— В такъв случай си приличаме. — След минути двамата вече бъбреха като стари приятели.

 

 

Сър Уилям Кавъндиш нарочно закъсня. Единствената причина да присъства на бала бе обещанието, изтръгнато от Франсис, че поне ще се появи за малко. След като му бе дадена титла за заслуги към короната, той таеше големи надежди да бъде назначен за ковчежник на кралския кабинет. За да осъществи амбицията си, трябваше да се среща с влиятелни личности и семейство Грей много любезно му бе отворило вратите на Съфък Хаус.

Сър Уилям пренебрегна голямата зала, препълнена с танцуващи, и се запъти направо към игралния салон, където един мъж можеше едновременно да се наслади на хазарта и на напитките.

— О, не, недей, проклети негоднико! — потупа го Франсис с ветрилото. — Правило номер едно: никога не отминавай с пренебрежение балната зала.

— Аз имам собствени правила — безцеремонно отвърна Кавъндиш, после се усмихна. — Предполагам, че е проява на лош вкус, ако не танцувам с домакинята.

Франсис го хвана под ръка и го поведе обратно към голямата зала.

— Не си мисли, че ще се измъкнеш, мошенико. Къщата ми е пълна с вдовици, херцогини и дебютантки, които просто умират да потанцуват.

Той се плъзна на дансинга с нея и се намръщи при вида на морето от бели рокли.

— Господи, всички приличат на неоправени легла!

— Има ли някое, в което би искал да си легнеш?

— Не и с вдовица, херцогиня или дебютантка — увери я Кавъндиш.

С умело маневриране Франсис успя да го приближи до Бес, която рязко се отличаваше от тълпата.

— Сигурен ли си, че не мога да те изкуша с някоя вдовица?

Кавъндиш замръзна на място. Стоеше като прикован към пода и се взираше в красивата червенокоса жена, потънала в оживен разговор с приятеля му Джон Тин.

— Извини ме, Франсис — разсеяно промърмори той и се запъти право към обекта на своето желание.

Когато една висока фигура се надвеси над него, Джон Тин вдигна глава и лицето му светна от радост.

— Уилям! Приеми поздравленията ми!

— Сър Джон — поздрави го Кавъндиш, без да го поглежда. Цялото му внимание бе съсредоточено върху жената, застанала до приятеля му. — Бес. — Дълбокият му глас прозвуча като ласка.

Бес го погледна равнодушно, после веждите й се извиха озадачено.

— Познавам ли ви, сър?

Джон Тин, преливаш от любезност, побърза да се притече на помощ.

— Разрешете да ви запозная. Госпожа Елизабет Барлоу, а това е моят добър приятел сър Уилям Кавъндиш, наскоро удостоен с титла от краля.

Бес извика на помощ цялото си самообладание, за да изглежда студена и безразлична, макар че близостта му караше кръвта й да кипи във вените. Бяха изминали две години и половина откакто не го бе виждала и въпреки това той продължаваше да й въздейства както някога, дяволите да го вземат! Изглеждаше суров и изпълнен с жизненост, а след като му бяха дали титла, навярно бе изпълнен с още по-голямо самомнение. Бес реши да му покаже пълното си равнодушие.

С отегчена физиономия размаха ветрилото си.

— Каква чест. Навярно съпругата ви е много горда — учтиво отбеляза тя. — Тя тук ли е тази вечер?

Кавъндиш видя, че очите й блестят, и разбра, че го наказваше.

— Съпругата ми е болна — рязко отвърна той. Извърна се към Джон. — Двамата с госпожа Елизабет сме се срещали преди повече от две години, когато и двамата бяхме за последен път в Лондон.

Бес се престори, че се опитва да си спомни.

— Сигурен ли сте, че се познаваме? Изглеждате ми напълно непознат. Е, това няма значение. Дори и да сме срещнали, забравила съм напълно.

Роуг Кавъндиш стисна зъби. В този миг музикантите засвириха.

— Желаете ли да танцувате, госпожо?

— Разбира се, обичам да танцувам. Сър Джон, ще танцуваме ли?

Когато Бес се плъзна грациозно в прегръдките на приятеля му, Кавъндиш изпита желание да я метне върху коленете си и здравата да я напердаши. Върна се при Франсис, която стоеше настрани и се наслаждаваше на малката битка, разиграла се пред погледа й.

Домакинята сви рамене и дори не се опита да прикрие усмивката си.

— Какво би могъл да направиш? Все пак той има огромно предимство.

— Така ли мислиш? — застрашително попита Кавъндиш.

— Сър Джон е ерген.

— Сър Джон може да се гръмне!

— Обичам борбата между петли! — възкликна Франсис.

Кавъндиш се върна на дансинга и безцеремонно потупа сър Джон Тин по рамото.

— Извини ме, Джон.

Изненадан, но внезапно осъзнал, че между Бес и приятеля му има нещо повече от случайно познанство, сър Джон се отдръпна дискретно.

С огромно усилие на волята Бес успяваше да запази хладното си изражение, но вътре в нея чувствата бушуваха с пълна сила. Единствената причина, поради която не припадна, като го видя, бе, че очакваше появата му и се бе подготвила за срещата им.

Ала въпреки това в мига, в който чу дълбокия му глас да изрича името й, цялата бе залята от вълна на огромно удоволствие. Напрежението да се застави да изглежда равнодушна, докато разговаряха, си бе казало своето. Внезапно осъзна, че всеки път, когато заговореше, ноктите й се забиват в дланите. Проклет да е! Как можеше да й въздейства по този начин!

Подготви се за мига, когато ръцете му щяха да докоснат тялото й. Ала не бе очаквала подобен смайващ ефект. Имаше чувството, че топлината на ръцете му ще прогори плътта й през дрехите. Кръвта й потече като огнена лава и сърцето й бясно заблъска. Гърдите й се напрегнаха, зърната й набъбнаха болезнено, стомахът й се сви от копнеж и тя усети как слабините и запулсираха.

С полупритворени очи Бес се плъзна към него. Силните му ръце обвиха талията й, а палците му се отъркаха отстрани на гърдите й, когато я вдигна високо във вихъра на танца. Времето сякаш спря. Бес искаше да отметне глава и да се засмее или по-скоро да закрещи от възбуда. Копнееше да направи нещо дръзко — да дръпне косата му или да го ухапе страстно. Не стори нито едното, нито другото. Спаси я единствено гневът. Как смееше той да я изостави, а после да нахлуе отново в живота й и за няколко минути да я накара да се чувства по този начин?

Когато Кавъндиш я пусна върху излъскания под, тя извика от болка:

— Ох, Господи, изкълчих си глезена! Съжалявам, но не мога да продължа. Моля да ме извините, сър Уилям.

Имаше намерение да се отдалечи, накуцвайки, но Кавъндиш предугади намерението й. Повдигна я нежно и галантно я отнесе до най-близкото кресло. Коленичи и внимателно започна да оглежда глезена. Дали бе истински загрижен, или негодникът бе отгатнал плана й и сега се възползваше от предоставената му възможност да я погали?

— Вече съм добре, можете да ме оставите. — Молеше се да не чуе колко силно бие сърцето й.

— Бес, прекрасно е да те видя отново. Ти си дори по-красива отколкото те помня. Измина толкова време… Не можем ли да намерим някое уединено местенце, където да си поприказваме?

„Той отново възнамерява да ме съблазни с очарованието си. Трябва да стоя далеч от него.“ Видя с облекчение, че сър Джон Тин приближава със загрижено изражение на лицето.

— Добре ли сте, госпожо Барлоу?

— Ще бъда добре, ако ми предложите ръката си, сър, и ми помогнете да намеря нашата домакиня. Не бива повече да досаждам на сър Уилям.

Бес кимна величествено и се отдалечи, хванала сър Джон под ръка.

 

 

Кавъндиш кръстосваше стаите на Съфък Хаус. Търсеше Франсис. Беше в опасно настроение и бе решил, че на всяка цена трябва да накара Бес да го изслуша. Трябваше да говори с нея насаме и затова се нуждаеше от помощ. Зърна най-добрия си приятел и му изложи молбата си. Не очакваше никакви възражения.

— Няма да подмамя Бес да остане насаме с теб, аз съм и неин приятел. Винаги изпитвам нужда да я защитавам, когато ти си наоколо.

— Да я защитаваш от какво? — остро попита Кавъндиш.

— От твоята похотливост! Когато си край Бес, се държиш като разгонен жребец!

— Тя вече не е шестнадесетгодишна девственица, Хенри! Вдовица е, за бога!

— Двамата с Франсис много я харесваме.

— Франсис, как ли не! Ти самият си влюбен в Бес, признай го.

— Поне не смятам да я съблазнявам.

Роуг Кавъндиш внезапно осъзна абсурдността на ситуацията и избухна в смях.

— Една малка женичка ни кара да подскачаме като петли край нея.

— Може би най-после си намери майстора — ухили се Хенри.

 

 

Кавъндиш се върна в голямата зала и потърси лейди Зуш.

— Маргарет, тази вечер изглеждаш прекрасно.

— Сър Уилям, толкова съм щастлива, че мога да ви поздравя с титлата. Отдавна я заслужавахте.

— И аз мисля така, Маргарет. Чух, че госпожица Хардуик се е завърнала във вашия дом.

— Сега тя е госпожа Барлоу. Вдовица е. Много тъжно. Домът ми е препълнен със служители, но как бих могла да й откажа при тези обстоятелства?

На Уилям му идеше да я удари. Жената се ползваше от услугите на Бес двадесет и четири часа на ден, при това безплатно.

— Бихте ли й предали, че лейди Франсис я чака горе?

Половин час по-късно Бес влезе в дневната на третия етаж и видя Уилям Кавъндиш да крачи нервно напред-назад. Извърна се рязко, за да си тръгне.

С два скока й препречи пътя, затръшна вратата и се облегна на нея.

— Трябва да поговорим, Бес.

— Нима? — Повдигна тънките си черни вежди и размаха ветрилото пред лицето си.

Той отчаяно се зачуди откъде да започне. Бракът му бе болезненият проблем помежду им, значи трябваше да започне от него.

— Бес, кълна ти се, мислех, че знаеш, че съм женен. Това е всеизвестен факт. Цял Лондон го знае.

— Нима? — Бес продължи да си вее с ветрилото, очевидно безразлична към думите му.

— Какво, по дяволите, очакваше? Аз съм на тридесет и девет, повече от двадесет години по-възрастен от теб!

— Нима? — Тя сподави една прозявка зад щраусовите пера.

Уилям стисна юмруци и мислено се помоли Бог да му даде търпение.

— Останах вдовец с малка дъщеря. Ожених се за Елайза Парис, за да осигуря майка на детето си и наследник на името си. Чак след сватбата разбрах, че е направила няколко спонтанни аборта и повече не може да има деца. Винаги сме спали в отделни спални и живеем почти разделени.

— Нима? — студено потрети тя.

— Остави проклето ветрило и престани да се преструваш на недостъпна и безразлична! — Уилям измъкна ветрилото от пръстите й и го хвърли на пода.

Тя вирна брадичка, а очите й гневно заблестяха.

— И какво те кара да мислиш, че се преструвам?

— Виждам, че ме наказваш, а не би се опитала да ми причиниш болка, ако си безразлична към мен!

Бес се хвърли към него и одраска лицето му.

— Копеле! Кучи син! Мерзавец! Съблазнител на девственици!

Той сграбчи ръцете й и ги изви зад гърба й. Притисна силното си тяло към нейното.

— Малка кучка — промърмори. — Обзалагам се, че знаеш колко прекрасна изглеждаш, когато побеснееш.

Гневни сълзи изпълниха очите й, устните й започнаха да треперят.

— Проклет да си, Кавъндиш! Да изгориш в пъкъла!

— Твърде късно е, Бес. Работата ми за краля вече ми подсигури адските пламъци. — Приближи устни към нейните и страстно я целуна.

Гневът на Бес се усили и тя се отдръпна от него. Сега трябваше да се бори не само с него, но и със самата себе си.

— Съблазнител! — обвини го тя.

— Иска ми се онзи ден в гората да бях отнел девствеността ти и да те бях отвел в Ирландия като моя любовница. Вместо това постъпих благородно. Накарах те да сключиш почтен брак, защото беше важно за теб. Бях толкова загрижен, че съвестта ми не ми позволи да те обезчестя.

— Твоята съвест? — изсмя се тя в лицето му. — Не смей да ми говориш за съвест, Роуг Кавъндиш! Ти скри от мен две съпруги, да не говорим за дъщеря си. Каза ми, че когато се върнеш от Дувър, ще поговорим за постоянна връзка. Каза, че искаш да бъдем заедно. Бях толкова млада и наивна, повярвах, че ще поискаш да се ожениш за мен. Но ти си знаел, че това е невъзможно. Всъщност си имал намерение да ме съблазниш! Роуг Кавъндиш, ти нямаш съвест!

— Не и от този миг нататък, моя красавице.

— Оох! — Бес заудря с юмруци гърдите му и избухна в сълзи. Уилям я прегърна и я отведе до малкото канапе край камината. Седна и я притисна в скута си. Без да каже нито дума, свали черните къдрички и докосна с устни шията й. После плъзна пръсти по косата й и нежно я целуна.

— Още си в траур. Кога умря съпругът ти, Бес?

— Преди една година, на Бъдни вечер — прошепна тя. — Беше твърде млад, за да умира.

— Обичаше ли го? — ревниво попита Кавъндиш.

— Той ме обичаше толкова много… обожаваше ме. Беше по-млад от мен. Беше болен и слаб. Аз трябваше да бъда силна и за двама ни. Но истината е, че съм много лоша… Просто изчаквах, докато се върна отново в Лондон — призна тя.

— Бес, изслушай ме. Почти във всяка връзка единият обича другия повече и той е късметлията, щастливецът. Ако Робърт те е обичал, той сигурно е бил щастлив.

— О, беше… макар да знаеше, че умира, той беше щастлив.

— Тогава не бива да изпитваш съжаление. Това е минало и свършено. Бъдещето е пред нас. Бих искал да започнем оттам, откъдето прекъснахме. Двамата с теб си подхождаме. Много е рядко един мъж и една жена да се обичат по равно, но ние можем да бъдем такава двойка. Бес, ще ми позволиш ли да се погрижа за теб? Ще ми позволиш ли да ти купя една малка къща в Лондон? Ще ми позволиш ли да те обичам?

Разумът се бореше със сърцето й. Подозираше, че ще бъде опасно отново да се влюби в Роуг Кавъндиш. Едва не припадна, като го видя, гласът му я караше да трепери, а докосването му я изгаряше. Той беше толкова силен… Колко чудесно би било поне веднъж да бъде слаба и беззащитна. Въпреки това знаеше, че ако стане негова любовница, това ще бъде всичко, което ще получи от този свят. А Бес искаше повече. Искаше всичко, амбициозните й мечти не й позволяваха да се задоволи с по-малко. Улови краищата на яката и бавно я закопча около врата си.

— Не ми отговори, скъпа. — Изглеждаше толкова сигурен в себе си, толкова уверен, че тя ще изпълни желанието му. Очите му я гледаха така, сякаш вече бе негова собственост.

Погледна го. Сълзите пареха на очите й.

— Отговорът ми е не, Уилям. Аз искам повече.

Глава 11

След месец сър Уилям Кавъндиш бе назначен за ковчежник на кралския кабинет. Понеже бе запознат с църковните и кралските имоти в цяла Англия, той бе приет в Съвета на главните земемери. Докладваше направо на могъщия лорд главен ковчежник, Уилям Полит, току-що получил титлата маркиз на Уинчестър — по ранг бе по-ниско от херцог, но по-високо от всеки граф в страната.

Кавъндиш и Уили Уинчестър контролираха приходите на цялата нация и постоянно бяха обсаждани от благородниците с молби за услуги и протекция, за които бяха готови да платят добре. Най-високопоставените и най-амбициозните благородници в Англия се подмазваха на сър Уилям Кавъндиш и той осъзна, че следващия пост, до който трябваше да се добере по своя път нагоре, е този на личен съветник.

Вече не разполагаше с времето си. Макар че сега имаше секретар и цяла армия чиновници, бе принуден да прекарва безброй часове при двора и имаше апартамент в Уайтхол, където често нощуваше. Единствената му почивка бе с приятелите му семейство Грей, когато гостуваше в Съфък Хаус, разположена недалеч от Уайтхол, където можеше да избяга за няколко часа. Въпреки че не виждаше често Бес, която живееше в дома на лейди Зуш, тя бе постоянно в мислите му. Блестящият й образ бе винаги пред него, неустоимо жив и привлекателен. Бе най-очарователната жена, която бе срещал. Представяше си всяка подробност — искрящите тъмни очи, белите пищни гърди. Бес бе родена кокетка, но не го съзнаваше. Винаги когато му хвърляше един от своите погледи, без никакво намерение за флирт, го караше да изтръпва и да я желае.

През целия си живот Кавъндиш бе постигал всичко, което желаеше, благодарение на усилена работа и безмилостна решителност. Сега желаеше Бес. Какъв смисъл имаше целият този огромен успех, ако нямаше с кого да го сподели? Отказът й да му стане любовница не го обезкуражи. За Уилям всичко бе просто и ясно. Искаше я и щеше да я има.

Когато пристигна в Съфък Хаус, наближаваше полунощ, но прозорците светеха и той разбра, че ще намери Франсис Грей да играе карти или табла.

— Роуг! Умирам от скука. Ако искаш да спасиш живота ми, трябва да ми съобщиш някоя пикантна клюка от двора. — Франсис освободи прозяващите се придворни дами, които с радост се отправиха към леглата си.

— Ами, да видим. Нашият добър приятел Уилям Пар най-после получи развод и Елизабет Брук вече прави сватбени планове.

— Дявол да го вземе! Откакто сестра му стана кралица, за Пар вече няма нищо невъзможно! Първо стана маркиз Нортхемптън, а сега се отърва от остарялата си съпруга. По дяволите, как успя да го научиш преди мен?

— Дъщеря ми Катерин е сгодена за Томас, брата на Елизабет Брук. Днес я посетих в дома на лорд и лейди Кобам.

— Забравих, че Катерин не живее вече в твоя дом. Обзалагам се, че се чувства много по-щастлива сред семейство Кобам. Защо не вземеш пример от Пар и не се разведеш с Елайза Парис?

— Докато бях в Ирландия, взех решение да направя точно това, но когато се върнах, нейният лекар ме дръпна настрани и ме увери, че е неизлечимо болна. При тези обстоятелства ще бъде много подло да се разведа с нея.

— Пък и защо да се опозоряваш с един развод, когато ангелът на смъртта много скоро ще изпълни най-голямото ти желание?

Свикнал с цинизма на Франсис, Кавъндиш я смъмри леко:

— Франсис, скъпа моя, нима нищо не е в състояние да те уплаши?

— Боя се, че много малко неща. — Огледа го замислено. „Значи слухът, че тя умира, е верен! Ще му се наложи доста да се брани от жените. Господи, та те ще си издерат очите, коя да стане следващата лейди Кавъндиш. Колко забавно, че ще мога да наблюдавам всичко отблизо!“

Кавъндиш взе пълната й ръка и за миг си поигра с пръстите й.

— Скъпа Франсис, ще те помоля за една услуга. Бих искал да назначиш Бес за придворна дама.

Очите й се разшириха, но тя кимна с разбиране.

— Как, за бога, не съм се сетила по-рано за това? Та тя е най-добрият лек против скуката. Моите придворни дами имат в главата си повече въшки, отколкото ум.

— Колко им плащаш?

— Пет лири на година.

— Предложи й десет, аз ще ти дам парите. Искам да има възможност да се облича добре.

— Няма да ти позволя да направиш подобно нещо! Какво са парите за една Тюдор? От каквито и рокли да се нуждае ще ги набавим от кралския гардероб. Хари плаща от джоба си за всяка дреха в Съфък Хаус — от ливреите на слугите до корсетите на камериерките.

— Хм, като ковчежник — ухили се той — би трябвало да проверя по-отблизо подобна екстравагантност. — Радваше се, че тя прие предложението му.

— Ако това ще те направи щастлив, можеш да надникнеш под фустите ми, скъпи, но не очаквай съпротива. Невъздържаност е второто ми име.

— За бога, Франсис, ти не си невъздържана, ти си най-щедрата жена на този свят и аз много те обичам — заяви Кавъндиш и целуна ръката й.

 

 

Бес изпадна във възторг, когато лейди Франсис й предложи да заеме място на придворна дама в свитата й. Трудно й бе да повярва на огромния си късмет. Маргарет Зуш не застана на пътя й и макар и неохотно, я освободи от задълженията й.

Франсис предостави на новата си придворна дама истински апартамент, състоящ се от спалня, дневна и собствена гардеробна. Намираше се в другото крило, доста далеч от стаите на останалата прислуга и разкошната обстановка смая Бес. Но само след няколко дни свикна с елегантното си обкръжение, сякаш бе родена в Съфък Хаус.

Новите рокли бяха на първо място в дневния ред и лейди Франсис реши, че и тя заедно с Бес ще поднови изцяло гардероба си. Двете прекараха безброй часове в обсъждане на модния стил, избиране на цветове и материи. Бес отлично знаеше кое й отива най-много, имаше усет към драматичното и за пръв път в живота си можеше да си го позволи. Докато за Франсис бяха подходящи тъмните цветове, за да прикрие пълнотата си, то Бес си избра дръзки разцветки в сапфирено, аметистово, тюркоазно и изумрудено. Поръча си и няколко долни фусти от черна тафта, които шумоляха предизвикателно, черни копринени чорапи и сатенени пантофки с високи токове, които я караха да се чувства истински неотразима.

Бес изглеждаше толкова царствено, че слугите тичаха да изпълнят всяко нейно желание, а гостите в Съфък Хаус се отнасяха с нея като с равна. За всички бе очевидно, че двете с маркизата на Дорсет са близки приятелки. Младата вдовица нямаше никакви задължения и отдели време да проучи как се управлява Съфък Хаус и какви умения са нужни, за да се поддържа подобно разкошно домакинство. Енергията й бе неизчерпаема; всичко, което се очакваше от нея, бе да помогне на лейди Франсис да забавлява гостите си до полунощ почти всяка вечер от седмицата, да я събужда на сутринта с чаша горещ шоколад, гарнирана с последните клюки.

Бес влезе в разкошната спалня на лейди Франсис и дръпна тежките брокатени завеси.

— Добро утро. — Остави на малката масичка до леглото подноса с порцелановите чаши, чинийки и каничката димящ шоколад.

— По дяволите, сигурно е още нощ! — възмутено възкликна Франсис. — Върви си!

Бес не обърна внимание на протестите й.

— Вече е почти десет часът. Ще проспите деня, а ми заръчахте да ви напомня, че тази сутрин трябва да планирате специален вечерен прием.

— Боже, как ли ме понасяш? — Лейди Франсис взе малкото си огледалце и изплези език. — Имам чувството, че съм близала птичи изпражнения.

Бес й подаде чаша шоколад и приседна върху широкото легло.

— Лейди Франсис, не знам как да ви благодаря за всичко, което правите за мен. Наистина съм ви изключително задължена…

— Глупости, аз съм ти благодарна, Бес. Двете се разбираме толкова добре. Не ме е срам да споделям с теб и най-ужасните си тайни, защото съм сигурна, че мога да разчитам на твоята дискретност. Имаме нов коняр, по когото съм луда. Той е такъв млад звяр! Ще ни придружиш, когато излезем на езда, и ще се постараеш никой да не ни прекъсва. Нуждая се от абсолютно уединение, докато той ми дава урок по езда.

Бес се засмя. Смяташе, че Франсис просто се шегува и се опитва да я засрами.

— И, разбира се, аз също ще се погрижа да не те безпокоят, когато се забавляваш с любовника си. Като заговорихме за Роуг Кавъндиш, се сетих за приема.

Усмивката на Бес се стопи, заменена с гъста червенина.

— Кавъндиш не е мой любовник.

Франсис се втренчи изумено в нея.

— Ти си умно момиче! Определила си максималната цена за услугите си, също както навремето направи Ан Болейн. Никакво легло преди сватбата! И как, за бога, успяваш да удържаш този буен жребец? И как се справяш със собственото си желание, скъпа моя? Аз например не мога!

Бес внезапно осъзна, че точно желание е това, което изпитваше при всяко докосване на Кавъндиш.

— Нямам намерение да бъда ничия държанка.

— Скъпа, ние всички сме държанки в някакъв смисъл, независимо дали се отдаваме от страст или по сметка. Просто някои искат много по-висока цена от останалите. Понеже си умна, искаш брак, особено като знаеш, че той скоро ще овдовее. Само не позволявай на някоя друга да отмъкне захарната ти пръчка. Докато го отблъскваш с едната ръка, не забравяй да го разгорещяваш с другата. Запомни, че стъпките в танца на съвкуплението са не само напредване, но и отстъпление.

„Не е така! — мислено възрази Бес, после дълбоко вродената й честност надделя. — Точно така е!“ — призна си тя и се изчерви.

— Тази вечеря за сър Уилям Кавъндиш може да бъде еднакво важна както за теб, така и за него, ако си решила да станеш негова съпруга.

Бес не отрече амбицията си. Вместо това спря да протестира и заслуша внимателно.

— За да стане личен съветник, сър Уилям Кавъндиш трябва да има одобрението и подкрепата на други лични съветници — заради това приемът е особено важен. След като главният лорд ковчежник, Уилям Полит, е негов покровител, той ще бъде съгласен, а също и приятелят му Пар и, разбира се, Уилям Хърбърт, граф Пембрук.

Бес чак сега осъзна колко важен бе бракът в двора на Тюдорите. Една от сестрите Пар бе станала кралица, омъжвайки се за крал Хенри, докато другата беше графиня Пембрук чрез брака си с Уилям Хърбърт. От своя страна самият Пар щеше да се ожени за Елизабет Брук, дъщерята на лорд Кобам, а братът на Елизабет бе сгоден за дъщерята на Кавъндиш.

— Ще поканите ли и съпругите на този прием?

— Да, разбира се, Бес. Влиянието на съпругата много често е движещата сила зад един силен мъж. Вземи например личния съветник на краля, Едуард Сиймор, граф Хартфорд. Той направи Ан Станъп графиня. Мразя я с цялото си сърце! Тя е истинска кучка — ревнива, алчна, ненаситна, — накратко, точно жената, от която всеки амбициозен мъж се нуждае. Бъди много внимателна с нея, Бес. От друга страна няма защо да се притесняваш от съпругата на Джон Дъдли, лейди Уорик, нито пък от съпругата на Уинчестър Пембрук, лейди Пембрук. Те вече те познават от гостуването ти в Челси.

— Звучи така сякаш и най-обикновеният прием може да бъде изпълнен е интриги и удари в гърба. Може би не бива да присъствам — замислено рече Бес.

— Ако искаш да си сред печелившите играчи в двора на Тюдорите, не бива да имаш меко сърце. Една жена с твоя ум и красота може да окаже безценна помощ за изкачването на Кавъндиш към кулата от слонова кост. Трябва да му бъдеш достойна партньорка, ако искаш най-високопоставените в страната да гледат на двама ви като на двойка.

— Изобщо не желая подобно нещо! Репутацията ми ще бъде съсипана. За бога, всички знаят, че той е женен. Пък и това ще отблъсне другите ми ухажори.

— Тогава ще те сложа до някой друг на масата. Да видим, графът на Шрусбъри е вдовец и има нужда от дама.

— Вече съм се срещала с графа на Шрусбъри. Той бе изключително мил с мен, когато отидох да го моля за помощ.

— Чудесно, тогава ще седнеш до него, така ще можеш отново да си издействаш благосклонността му. Той е един от малкото мъже в Англия, които не се нуждаят от пари, така че може и да не подкрепи Уилям. Добре е да облечеш рокля, която няма да скрива красивите ти гърди. По-възрастните мъже са ужасно похотливи.

 

 

Същата вечер, докато Бес минаваше през дългата галерия с брата на Франсис Грей, лорд Съфък, който я придружаваше до залата за вечеря, се сблъска с Роуг Кавъндиш, току-що пристигнал от Уайтхол.

— Бес, ще вечеряш ли с мен?

— Не искаш ли да се присъединиш към лорд Съфък и мен? — изискано го покани тя.

Кавъндиш изгледа предизвикателно младия Съфък.

— Лорд Дорсет те търси.

Тъй като Съфък не бе достоен съперник на обиграния Кавъндиш, младежът побърза да се извини.

— Това бе по-скоро своеволие — обвини го Бес.

— Дяволите да го вземат това пале! Постоянно се влачи след теб. Искам да бъдем сами.

— Със сигурност няма бъдем сами в трапезарията.

— Трапезарията? — презрително изсумтя той. — Ще вечеряме в твоя апартамент, където никой няма да ни обезпокои.

— Можем да бъдем обезпокоени по всяко време. Забравяш, че съм придворна дама на лейди Франсис и тя може да се нуждае от мен.

— За бога, не бъди толкова наивна! — възкликна развеселено той. — Франсис не би и помислила да те безпокои, когато си с мен. Ще поръчам нещо за вечеря и веднага ще са кача при теб.

— Ти знаеш къде е апартаментът ми? — попита Бес, макар че не бе особено изненадана.

— Естествено. Нали аз ти го избрах.

Докато Бес го наблюдаваше как се отдалечава по коридора, думите му проникваха в съзнанието й. Припомни си какво й бе казала лейди Франсис тази сутрин: „Аз също ще се погрижа да не те безпокоят, когато се забавляваш с любовника си“. Едно подозрение се оформи в главата й. Дали двамата не бяха заговорници? Била е доведена в Съфък Хаус по молба на Кавъндиш. Само заради удобството на този мошеник! Лумналият в гърдите й гняв заплашваше да я погълне.

Докато крачеше из стаите си, си повтаряше наум нещата, които смяташе да му каже. Тази вечер щеше да си разчисти веднъж завинаги сметките с него. Да си отмъсти за раната, която й бе нанесъл преди две години. Той беше само един развратник и искаше единствено да я съблазни. Е, тази вечер сър Уилям Мръсника щеше да си намери майстора!

Бес коленичи пред сандъка си и претърси съдържанието му за онова позорно писмо, което й бе изпратил. Пъхна двете скъсани половинки в деколтето на новата си рокля и се приготви за предстоящата битка. На вратата тихо се почука, тя се хвърли към нея и я отвори със замах.

— Долно копеле!

Един висок лакей с поднос в ръце я погледна изумено. Младият паж, който държеше гарафата с вино, й смигна дяволито.

— Сложете ги там — високомерно заповяда Бес, потискайки раздразнението си. Кавъндиш пристигна преди тръгването на слугите и това я накара да се въздържи от избухване.

Наблюдаваше смаяно как той затвори спокойно вратата и превъртя ключа в ключалката.

— Тази вечер изглеждаш великолепно, моя красавице.

— Навярно защото съм бясна от яд — с измамващо спокоен глас отвърна тя.

— Навярно. — Тъмните му очи я гледаха развеселено и това я вбеси още повече. Негодникът изглеждаше толкова доволен от себе си!

— Кажете ми, сър Уилям, кога точно двамата с лейди Франсис решихте, че аз ще стана ваша любовница? Не си спомням някой да е искал мнението ми по въпроса.

— По дяволите, Бес, опитвам се да те ухажвам. Не мога да обикалям около къщата на Зуш и да ти правя серенади под дългия благочестив нос на Маргарет.

— На Франсис не би й мигнало окото пред твоята похотливост. Колко удобно за теб. Може би винаги ти е позволявала да водиш държанките си в Съфък Хаус?

— Бес, престани! Знаеш дяволски добре, че не искам да си моя държанка!

— Това, сър, е най-безсрамна лъжа! Ако се съглася, още тази вечер ще ме направите своя любовница! Не сте свободен, за да се ожените за мен, значи остава да бъда ваша държанка!

— Бес, има разлика между любовница и държанка и ти много добре го знаеш.

Бес едва се сдържаше да не избухне в сълзи. Нито веднъж не й бе казал, че я обича, никога не бе споделил, че иска да я направи своя съпруга. Трябваше да излее гнева си, ако искаше да не се разплаче.

— Няма никаква разлика! И двете приемат заплащане за сексуалните си услуги! Ти ме компрометира, като ме доведе в Съфък Хаус. Проклет да си! Проклет! Няма да остана нито миг повече в този дом!

— Бес, престани да се държиш като глупачка. Знаеш, че тук се чувстваш добре.

Макар да бе истина, тя продължи да беснее срещу него. Роуг сподави усмивката си и я остави да се освободи от натрупания гняв. Беше като стихия, сложила ръце на кръста си, с блеснали очи и разрошени коси.

Кавъндиш почувства как се възбужда още повече. Тя наистина бе най-красивото и страстно създание, което някога бе виждал. Наблюдаваше я очарован. Тя не го знаеше, но в този момент се нуждаеше от едно хубаво любене.

Роуг я взе в обятията си и отметна влажните кичури от челото й.

— Свърши ли, скъпа?

— Едва сега започвам! — задъхано изкрещя тя.

Кавъндиш я стисна така, че красивите й гърди се смачкаха в неговите.

— Имам подарък за теб. — Бръкна под жакета си и извади една плоска кадифена кутийка. Чу шумоленето на хартия между гърдите й. — Какво е това?

— Това е последният подарък, който ми даде, негоднико!

Той повдигна учудено вежди, когато Бес измъкна скъсаното писмо и го пъхна под носа му.

— Роуг Кавъндиш, някога ти вярвах без остатък. Когато целият свят бе против мен, ти писах, молейки те за помощ. Доверих ти се, а ти ме предаде. Не можех да повярвам на очите си. Исках да умра! — Въпреки волята й сълзите бликнаха от очите й.

Той взе писмото и го прочете.

— И какво направи?

— Справих се!

— Как?

— Разгневих се. — Внезапно се засмя през сълзи. Гневът винаги бе ставал нейно убежище и отново намираше утеха в него.

Уилям я вдигна на ръце, притисна я към сърцето си и я отнесе в дълбокото кресло до камината.

— Бес, обожавам те. Кълна се в живота си, че никога повече няма да те предам. Дай ми още една възможност — дай ми любовта и доверието си още веднъж, и в замяна ще ти осигуря всичко, което някога си желала.

Тя го погледна в очите.

— Дори и да ти разреша да ме ухажваш, никога няма да прелюбодействам с теб.

Той стисна ядно зъби.

— Защо не искаш да спиш с мен?

— Защото ще забременя, а не желая да бъда посрамена в очите на света!

Дълбокият му смях огласи стаята.

— Бес, ти си истинско съкровище! Никога не съм виждал жена, толкова узряла за любов, а същевременно твоята практична и умна главица продължава да властва над сърцето и тялото ти. Е, поне сме откровени един към друг, а това е повече, отколкото другите двойки имат. Ще почакам, докато бъдеш готова да ми се отдадеш. Веднъж те оставих да си идеш — проклет да съм, ако пак го направя!

— Обещаваш ли, че повече няма да се опитваш да ме съблазниш?

— Разбира се, че ще се опитвам да те съблазня, но ще бъда търпелив, докато накрая се съгласиш. Във всеки случай няма да ни се наложи да чакаме дълго. Жена ми умира…

Бес бързо притисна пръсти към устните му, за да го накара да млъкне.

— Никога, никога не пожелавай смъртта й, Уилям. Съвестта ти винаги ще те преследва.

— Аз нямам съвест! — цинично заяви той.

— Но аз имам! Не бих могла да живея със съзнанието, че щастието ми зависи от злочестата съдба на друга жена.

— Обещавам, повече няма да говоря за нея. Времето ни заедно е твърде ценно, за да го пилеем в тъжни разговори. Животът е, за да го живееш, да се смееш и да обичаш. Отвори подаръка си.

Бес ахна от възхищение, когато видя красивата огърлица от аметисти.

— Не мога да я приема — заяви тя, прокарвайки пръст по блестящите камъни.

— Можеш и ще го направиш. Аз съм богат човек, Бес. Не ме лишавай от удоволствието да ти подарявам неща, за които знам, че копнееш. Харесва ми да бъда щедър. Искам да сложа в нозете ти целия свят. — Взе огърлицата и я закопча около врата й. После целуна тила й, който обикновено бе скрит от великолепната й огнена коса.

— Пак се опитваш да ме съблазниш! — обвини го Бес. Вече не изпитваше гняв към него, но нямаше намерение да му се отдаде, нито да му прости.

— Признавам, че съм виновен, скъпа моя, но ще ти позволя да се насладиш на вечерята, преди да си поискам наградата.

Тя видя игривите пламъчета в очите му.

— Ти си един проклет негодник!

— Каквото и да кажеш за мен — независимо добро или лошо, — все ще е истина. Разбира се, че съм негодник и мошеник, но това ме прави невероятно привлекателен, не смяташ ли?

Бес си помисли, че Кавъндиш е прекалено самоуверен, и реши да го постави на мястото му. Стана от скута му и го погледа право в очите.

— Може и да е вярно, сър Уилям, но вие не сте най-привлекателният мъж в двора. Щом искате да бъдете мой ухажор, ще трябва да се наредите на опашка. Ако получа предложение за брак, възнамерявам сериозно да го обмисля.

Думите й разпалиха страстта му. С мъка се удържа да не я събори върху килима и да я обладае на пода, правейки я своя завинаги. Тя бе най-влудяващата жена, която бе срещал, най-опияняващата. Беше готов да се обзаложи, че когато най-после я направи своя, търпението му ще бъде стократно възнаградено.

Глава 12

Вечерта на приема Бес избра рокля от пурпурно кадифе с дълбоко деколте, за да се откроява аметистова огърлица. Широките ръкави бяха украсени с рози, избродирани с копринени конци, и тя знаеше, че никога досега не е изглеждала по-възхитително.

— Развържи тези проклети връзки и ги вържи по-хлабаво, Бес — помоли я лейди Франсис.

Бес се подчини и й помогна да облече тъмночервената рокля. Франсис отвори ковчежето си с бижута, за да си избере подходящи рубини, а Бес погледна през високите прозорци, развълнувана като младо момиче, което ще присъства на първия си бал. Реката бе задръстена от големите лодки на гостите. Разпозна лодката на Шрусбъри по герба — голяма бяла хрътка. По развятото флотско знаме определи коя е и лодката на Томас Сиймор. В следващия момент ахна, когато видя кралската лодка.

— Не сте поканили и краля, нали?

— Разбира се, че не. Тази вечер цялото внимание трябва да бъде съсредоточено върху Кавъндиш.

— Но там е лодката на Тюдорите — зелените и белите цветове не могат да се сбъркат.

— Поканих лейди Елизабет, моята скъпа братовчедка.

— Така ли? Питам се дали принцесата ще си спомни за мен.

— Елизабет Тюдор не забравя нищо. Аз много я обичам, но добре я познавам. Никога не заставай на пътя й, Бес. Ще го помни до смъртта си.

Франсис намаза обилно устните си с червен руж и се изправи, шумолейки с фустите си.

— А сега, запомни добре — тази вечер аз и сър Уилям сме домакините, а Хенри ще ти кавалерства, докато не седнем на масата. Той познава всичките гости и ще ти помогне да се справиш със званията и титлите. Ще застана до вратите на големия салон, за да посрещам гостите, но от опит знам, че е по-добре да не се образува официален шпалир, както е в двореца. Постовете се менят толкова често, а тази вечер не желая неволно да обидя, когото и да било.

Хенри Грей надникна в тоалетната стая.

— Скъпа моя Франсис, просто не можеш да се въздържиш да не обиждаш другите. Това е единствената ти слабост.

Франсис завъртя очи към Бес.

— Колко малко ме познава!

Хенри се усмихна добродушно и също се обърна към младото момиче.

— Видя ли какво имам предвид? Тя дори не съзнава, кога го прави. Е, скъпи дами, готови ли сте?

Когато Кавъндиш зърна Бес, възхитеният му поглед, й каза не само колко красива е тази вечер, но и колко специална е за него. Устата й пресъхна. Повече от всичко на света искаше да се представи добре. Копнееше да му помага, а не да бъде пречка за него, но тя бе дъщеря на беден земевладелец, оказала се в обществото на благородници.

Вдигна брадичка. „Ти си Бес Хардуик — също толкова добра, ако не и по-добра от всички тези хора!“ Изправи рамене и се усмихна сияйно. В следващия миг Хенри Грей вече я представяше и тя се постара да отговаря любезно. Имената сякаш влизаха през едното й ухо и излизаха през другото, докато Бес не се овладя и не се съсредоточи.

— Бих искал да се запознаеш с Уилям Пар, маркиз на Нортхемптън, и бъдещата му съпруга — лейди Елизабет Брук.

„Господи, тук има толкова много Елизабети и Уилямовци, че никога няма да ги запомня.“ След миг осъзна, че това е братът на кралицата и един от най-влиятелните хора в страната.

Уилям Пар повдигна дяволито вежди.

— Значи това е тя? Велики боже, наистина е поразителна! Нищо чудно, че до тази вечер Роуг я е крил от всички.

Бес примигна изумено. Осъзна, че братът на кралицата възхвалява красотата й. Това, че нямаше титла, изглежда не бе от значение за него. Тя бе желана жена, а той — мъж. Откликът му бе мигновен, както и нейният. Двамата се харесаха от пръв поглед.

Зад тях се приближиха лорд и лейди Кобам.

— Включила съм вас и сър Уилям в списъка на гостите за сватбата. Кажете, че ще дойдете — настоя лейди Кобам.

Бес чак тогава се сети, че това са родителите на Елизабет Брук. Изпита раздразнение, че приятелите на Кавъндиш гледаха на тях като на двойка. „Дали проклетият негодник не им е казал, че съм негова любовница?“ С ъгълчето на окото си Бес зърна едно красиво тъмнокосо момиче, което целуваше Кавъндиш. Настръхна мигновено и впери студен поглед в съперницата си, готова за битка. Младото момиче се засмя и погледна с обожание Уилям, а Бес стисна гневно зъби, когато той й отвърна с познатия топъл смях. Малко по-късно девойката се поклони пред Хенри Грей и Бес се смая колко млада изглежда.

— Мога ли да ти представя Катерин Кавъндиш, дъщерята на сър Уилям, и бъдещия й съпруг, Томас Брук?

— Отдавна искам да се запозная с теб — каза младото момиче на Бес. — Татко ми е казвал колко специална си за него.

Лицето на Бес се озари от нежна усмивка и тя си отдъхна с облекчение — хубавото младо момиче бе дъщеря на Уилям. Сега видя, че Катерин приличаше поразително на баща си.

— Чувствам се много нервна — довери й Кати. — Това е първият ми официален прием.

Сърцето на Бес се изпълни със съчувствие.

— Не се притеснявай, скъпа. Изглеждаш толкова добре. Знам, че баща ти много се гордее с теб. Както и би трябвало. — Бес внезапно се почувства твърде зряла и увереността й нарасна.

Изведнъж настана оживление и всички погледи се впериха в една висока и стройна фигура, облечена в бяло. Лейди Елизабет Тюдор, придружена от двама спътници, влезе величествено в залата. Кимна студено на Кавъндиш, но целуна сърдечно Франсис и Бес чу принцесата да казва:

— Благодаря ти, Франсис, че ме покани. Няма да забравя любезността ти. — После очите й се спряха върху Бес и светнаха от удоволствие.

Бес направи дълбок поклон, но Елизабет й заповяда да се изправи и я дръпна настрани.

— Има ли къде си поговорим? След вечеря?

— Разбира се. Аз разполагам с апартамент, Ваша Светлост.

Бес бе изумена колко висока бе станала Елизабет. Слаба и стройна като тръстика, тя все още нямаше гърди, но се държеше като кралица, а буйната маса червеникавозлатисти коси бе като светъл облак около тесните й рамене. Бес знаеше, че принцесата е по-малка на години от нея, но държанието и маниерите й бяха като на обиграна светска дама, а умът й — твърде остър за възрастта й. Единствено вълнението, струящо от кехлибарените й очи, издаваше колко е млада.

Лейди Елизабет бе придружена от една придворна дама и сър Уилям Сейнт Ло, капитан на личната й гвардия.

— Когато ти дам знак, ще се измъкнем от придружителите ми и ще се качим в стаите ти — каза тихо принцесата на Бес.

След това отмина, за да поздрави Дъдли и Хърбърт, които заемаха високо място в йерархията на двора на Тюдорите.

Гостите продължаваха да прииждат на тълпи. Франсис Грей реши, че достатъчно дълго ги е посрещала на входа и вече е крайно време всички да се смесят. Улови Кавъндиш под ръка и даде знак на лакеите в разкошни ливреи да поднесат вино, преди всички да се отправят към трапезарията.

Един възрастен благородник се приближи към Бес и Хенри Грей се поклони почтително.

— Позволи ми да ти представя…

— Дамата и аз не се нуждаем от представяне, Дорсет, вече се познаваме.

Бес се поклони грациозно, смаяна, че могъщият граф я помни.

— Лорд Шрусбъри, дължа ви огромна благодарност.

Умните очи на Шрусбъри дяволито блеснаха.

— Да разбирам ли, че въпросът е бил решен във ваша полза, госпожо Барлоу?

— Разбира се, милорд, и аз ви благодаря с цялото си сърце.

Петият граф Шрусбъри галантно целуна пръстите й.

— За мен беше удоволствие. Не се случва често мъж на моята възраст да услужи на една млада жена и да я направи щастлива.

Циничното остроумие не убягна на Бес и гърленият й чувствен смях бе признание, че го е оценила.

— Струва ми се, че тази вечер ще седим един до друг на масата, милорд, така че отново ще ме направите щастлива — отвърна Бес и го улови под ръка.

— В такъв случай се обзалагам, че всички мъже ще се пръснат от завист. Това е снаха ми, лейди Гъртруд Талбът, и синът ми, с когото вече се познавате.

Сепната, Бес погледна в студените сини очи на Джордж Талбът и откри, че я разсъбличат. Младият мъж носеше скъпа черна кадифена туника, на гърдите му висеше тежка златна верига, украсена с големи сапфири в същия цвят като очите му. Тъмната му коса се виеше около яката, по-дълга, отколкото повеляваше модната мъжка прическа, наложена от краля. Тя бързо извърна поглед, преглъщайки язвителните думи, които напираха на устните й. Нямаше намерение да си навлича гнева на могъщия граф Шрусбъри. Погледът й се спря върху съпругата на Талбът и тя мигом разбра, че тази безцветна млада жена е бременна. Бес почувства как лицето й пламва, когато в съзнанието й изплуваха думите, казани от Робърт Дъдли преди години: „Ще остарее, докато я чака да спи с нея!“.

Погледна бързо към високия, мургав и високомерен Талбът и видя, че бе прочел мислите й. Ъгълчето на чувствените му устни леко потрепваше и Бес се изчерви още по-силно.

— Ето, че отново се срещаме, госпожо Елизабет Барлоу. — Той използва вдовишкото й име. — Как се чувствате?

— Добре съм, милорд.

Одобрителният му поглед се вдигна от роклята към лицето й, задържа се върху устните и се спря на очите й.

— Като гледам, процъфтявате. Лондон ви се отразява добре, госпожо. Това е място, където амбициозните се възнаграждават.

За да прикрие неудобството си, Бес се обърна към Гъртруд.

— Очарована съм да се запозная с вас. Лейди Елизабет винаги говори с много топлота за вас, милейди.

Разбира се, това бе пълна лъжа. Принцесата бе казала, че са свързали Джордж с богатата дъщеря на граф Рътланд, за да запазят богатството на Талбът! Бес огледа отблизо младата жена. Лицето й имаше такова капризно и кисело изражение, че Бес неволно изпита жал към детето, което носеше.

 

 

След вечеря лейди Франсис подкани гостите си да се разходят из Съфък Хаус. Нямаше артисти, които да ги забавляват, но тя бе осигурила музиканти и маси за игра, където се сключваха и голяма част от сделките.

Бес откри Франсис и Кавъндиш да разговарят с Хенри Грей и Уилям Пар.

— Приемът изглежда много успешен. Всичко наред ли е?

— Смятам, че успехът ни е в кърпа вързан, скъпа. Единственият, когото не можем да манипулираме, е граф Шрусбъри, но ти си толкова умно момиче, мила моя, че той ще направи всичко за теб.

— Мисля, че го привличам — доверително прошепна Бес. Всеки от тримата мъже плъзна възхитен поглед по дълбокото й деколте, разкриващо прекрасната й гръд, след което се спогледаха многозначително.

— Чудя се защо ли? — попита братът на кралицата с невъзмутимо изражение на лицето.

Бес ахна, когато две силни ръце се обвиха около кръста й я привлякоха към силно и мускулесто тяло.

— На вас тримата може да се разчита, че ще обсебите най-съблазнителната жена тази вечер. Настоявам да я споделите. За какво иначе са приятелите?

Бес побърза да се освободи от дръзката прегръдка на адмирала и инстинктивно се приближи към Кавъндиш.

— Един приятел не навлиза в чужда собственост, Томас — предупреди го Кавъндиш.

Бес се ядоса. Тя не беше ничия собственост и щом останеше насаме с Кавъндиш, щеше да му го заяви открито.

— Разбира се, че го прави — засмя се Том Сиймор. — По време на лов дивечът е за всички.

Бес едва не се задави от гняв. Тя толкова усилено пазеше своята добродетел, а ето че Том Сиймор говореше за нея, сякаш бе най-обикновена проститутка.

— Не всеки дивеч е лесна плячка, милорд.

Сиймор галантно наклони русата си глава.

— Ще ми простите ли? Просто у червенокосите жени има нещо, което кара всички останали да изглеждат до тях като сиви птици.

— Ти наистина си голям негодник, Томас! — Лейди Франсис го ръгна с ветрилото си, преструвайки се на обидена. Всички се засмяха и моментното напрежение се изпари.

Томас стана сериозен, нещо, което рядко му се случваше.

— Ще използвам влиянието си върху краля, за да те назначи в личния си съвет, Уилям, а в замяна ти ще упражниш своето пред останалите членове, за да назначат и мен.

Бес попиваше всяка тяхна дума, усещайки, че това е безценен урок, как да постигнеш целта си. Когато се огледа, за да види дали лейди Елизабет не й дава знак, всичко й се стори нереално. Наистина ли бе тук, придворна дама на племенницата на краля, в компанията на брата на кралицата, отблъскваше ухажването на шурея на краля и тайно заговорничеше с една принцеса?

Бес внезапно се усмихна. Изглежда всичко, за което мечтаеше, бе на път да се превърне в реалност. Може би трябваше само да протегне ръце и светът ще бъде неин! Бес кимна с глава към големия салон и се промъкна към вратата, уверена, че Елизабет Тюдор ще я последва.

Когато влязоха в апартамента й, принцесата се огледа със светнали очи.

— Знаеш ли, че баща ми е предоставил на майка ми Съфък Хаус, преди да се оженят, за да могат да се срещат тайно тук? Къщата е само на няколко крачки от Уайтхол. Представям си как всяка нощ го е чакала в леглото. Навярно съм зачената тук! Чудя се колко ли пъти я е любил, преди семето му да покълне?

Бес бе шокирана от живия интерес, който Елизабет проявяваше към скандалната връзка на родителите си.

— Съфък Хаус има много интересна история.

— Това е очевидно. Не съм дошла тук, за да си разменяме баналности. Искам да знам какво означава да загубиш девствеността си!

— Защо питате точно мен, Ваша Светлост?

— Защото от последния път, когато се видяхме, ти се омъжи, превърна се в жена и овдовя! Разбира се, че ще питам теб, кого друг, по дяволите, да питам?

— Съпругът ми бе по-млад от мен и беше много болен. — Бес внезапно изпита срам от невежеството си. Срамуваше, че макар да се бе омъжила, имаше толкова малко опит в брачните дела.

— Дяволите да те вземат, Бес Хардуик, ние се заклехме да си вярваме една на друга и да си споделяме всичко — независимо за какво се отнася!

— Ваша Светлост, кълна се, че щях да ви кажа, ако знаех. На никого не съм го доверявала, но бракът ми не бе консумиран.

Елизабет се втренчи смаяно в приятелката си.

— Съпругът ти никога не те е обладавал? — Смръщи замислено вежди. — Ами Кавъндиш?

Мили боже, ето че и принцесата смяташе, че двамата с Кавъндиш са любовници!

— Ние никога не сме съгрешили. Сър Уилям е женен.

— Това не е пречка за мъжете. Със сигурност не е спирало баща ми!

— Но мен ме спира — тихо рече Бес.

— По дяволите, иска ми се здравата да те разтърся!

— Същото иска и Роуг Кавъндиш — засмя се Бес.

Елизабет също избухна в смях.

— О, Бес, влюбена ли си? Пулсът ти започва ли да бие по-силно, когато го видиш? Сънуваш ли как те обладава? Кръвта ти кипва ли във вените, когато е наблизо, искаш ли да закрещиш от възбуда, когато те докосва?

— Да, влюбена съм или по-скоро го желая — бавно отвърна Бес. — Виждам, че и вие също.

— Ах, Господи, това е повече от любов, това е божествена лудост! — Очите й заприличаха на разтопено злато и тя се задъха. Бес знаеше какво става с принцесата, защото същото изпитваше и тя, когато мечтаеше за Роуг Кавъндиш.

— Той научи ли те как да мастурбираш, за да се задоволяваш сама?

Бес никога досега не бе чувала тази дума, но инстинктивно усети, че е нещо развратно и порочно.

— Мили боже, веднъж ми казахте, че умеете да бъдете предпазлива. В кого сте влюбена?

Елизабет се засмя.

— Достатъчно предпазлива съм, за да не произнеса името му, дори и пред теб. Би трябвало да знам, че след като двете толкова много си приличаме, заедно ще поемем по загадъчния път на женствеността.

— Не, не си приличаме чак толкова, Ваша Светлост. Аз съм с пет години по-голяма от вас — вие не би трябвало да знаете подобни неща. Робин Дъдли ли е покварил невинността ви?

— Робин е един неопитен юноша — презрително заяви Елизабет. — Аз съм влюбена в по-възрастен мъж. Избрала съм го за свой съпруг. Ето, издадох се! Ти си единствената в света, която знае тайната ми. Бес, закълни се в живота си, че веднага след като Кавъндиш отнеме девствеността ти и станете любовници, ще дойдеш при мен и ще ми разкажеш какво представлява. Няма кого другиго да попитам, а ще умра, ако скоро не разбера!

— Ваша Светлост, обещайте ми, че няма да направите нищо неразумно. Толкова сте млада и можете да съсипете живота си!

— Може и да съм пет години по-малка от теб, но съм със сто години по-мъдра. А сега да слезем долу. — Елизабет Тюдор изрече последното с царствена властност и Бес трябваше да се подчини. Принцесата не търпеше да я съветват — беше съвсем ясно, че ще направи това, което желае.

 

 

Когато Бес се присъедини към лейди Франсис, бе изправена пред сериозен проблем и се чудеше как да постъпи. Ако съществуваше заплахата дъщерята на краля да бъде компрометирана от някой безскрупулен царедворец, не беше ли нейно задължение да докладва, преди репутацията на принцесата да бъде съсипана завинаги? От друга страна, Елизабет й се бе доверила като на вярна приятелка. Как можеше да я предаде? Бес прецени възможностите и двете й се сториха незадоволителни.

— Какво означава мастурбация? — тихо попита покровителката си Бес.

— Мили боже, за вдовица си учудващо невежа. Това е, когато любиш един мъж с ръка. От време на време всички се нуждаят от това. — Франсис махна с ветрилото си към един застаряващ граф. — Без него — той е твърде стар и китката му е прекалено отпусната, за да мастурбира. — Франсис избухна в смях, очарована от остроумието си.

— Не биваше да присъствам на този прием — смени темата Бес. — Всички смятат, че двамата с Кавъндиш сме двойка, макар много добре да знаят, че той е женен.

— Не е тайна, че скоро ще стане вдовец, и е ясно, че вече е избрал коя да бъде следващата лейди Кавъндиш. Всички са много впечатлени и безкрайно облекчени.

Кавъндиш, придружен от граф Шрусбъри, се присъедини към дамите.

— Вече трябва да се сбогувам с вас, прекрасни дами. Благодаря за поканата, лейди Франсис — каза графът. — Не си спомням откога не съм имал по-забавна партньорка за вечеря. Кавъндиш, ще се видим следващата седмица в Уайтхол.

Бес възнагради графа със сияйна усмивка и дълбок поклон. Внезапно усети, че някой я гледа втренчено, вдигна очи и срещна погледа на Джордж Талбът. За миг взорът му се изостри като на хищник, който, ако има възможност, мигом би разкъсал жертвата си. После младият мъж се усмихна, сякаш двамата споделяха обща тайна.

— За мен бе истинско удоволствие да ви срещна в Съфък Хаус, госпожо. Може би в близко бъдеще пътищата ни отново ще се пресекат.

„Не и ако зависи от мен!“ — помисли си, но отвърна на усмивката му.

— Никой от нас не знае какво го очаква в бъдеще.

— Може би късметът ще ви споходи. — Тонът му бе твърде интимен.

Бес сведе мигли.

— Както и вас, милорд.

Когато двамата Талбът се отдалечиха, Франсис отбеляза:

— Видя ли, че онази белезникава Гъртруд си е сложила прочутите перли на фамилията Талбът? Младият Талбът е оплодил кобилката си веднага щом се е чифтосал с нея.

— Тя изглежда толкова надменна. Явно смята, че лицето й ще се разпука, ако се усмихне. Съжалявам я — промърмори Бес.

— По-скоро би трябвало да умираш от завист. Когато Шрусбъри се отправи при Създателя си, Гъртруд ще стане графиня, а съпругът й ще наследи огромно богатство. Талбът са десет пъти по-богати от Тюдорите, да не говорим, че в ковчежетата им със скъпоценности има поне още осем наниза от такива перли.

— Предпочитам моята аметистова огърлица — заяви Бес. Внезапно изпита гордост, че най-богатите и влиятелни хора в страната смятат, че е свързана с Уилям. Видя глада в очите на Кавъндиш и изпита задоволство от сексуалната власт, която имаше над него.

Гостите започнаха да се разотиват. Приближи един джентълмен и елегантно се поклони пред Бес.

— Позволете ми да ви се представя, мадам. Аз съм, Сейнт Ло, капитан на личната гвардия на лейди Елизабет. Боя се, че не мога да я открия, а кралската лодка е готова за отплуване.

— Изглежда ви се е изплъзнала — усмихна му се Бес.

— Да, мадам. Това е нещо, което обожава да прави.

— Може би трябва да я пазите по-внимателно — намекна загрижено Бес.

— Лейди Елизабет е охранявана много строго. Тя има твърде малко свобода и почти никога не остава сама. Опитвам се да я пазя, без да й се натрапвам.

— Мисля, че знам къде може да е, милорд. Ще предам съобщението на нейна светлост.

Бес забърза нагоре по стълбата, която водеше към апартамента й. Когато отвори вратата, Томас Сиймор и Елизабет отскочиха един от друг.

— Как смееш да ни безпокоиш!

— Простете, Ваша Светлост — Бес се опита да прикрие смайването си, — но капитанът на охраната ви ме помоли да предам, че кралската лодка е готова за отплаване.

— Тогава да отплава! — Елизабет изглеждаше решена да се опълчи на целия свят. — Адмиралът ще ме изпрати до двореца на борда на собствената си лодка.

Златокосият бог отвори уста, за да се опита да убеди принцесата, която му се падаше племенница заради брака на сестра му с баща й.

— Елизабет, това не би било разумно. — Погали косата й със собственически жест. — Бъди добро момиче. — Сетне погледна Бес право в очите и й смигна заговорнически. — Всички тук сме приятели, които ценят дискретността.

Сиймор си тръгна, а двете млади жени настръхнаха една срещу друга, готови за битка. Елизабет, която имаше по-бледа кожа, се бе изчервила, а очите й трескаво блестяха. Внезапно кръвта се оттегли от лицето й и надменният й поглед се превърна в умоляващ.

— Мога ли да ти вярвам, Бес Хардуик?

Предположи, че за Елизабет завинаги щеше да си остане Бес Хардуик. В този миг сърцето й се изпълни с жалост към нея. Елизабет Тюдор нямаше на кого да се довери на този свят. Бес се поклони дълбоко.

— Ваша Светлост, можете да ми доверите и живота си — независимо за какво се отнася!

Елизабет въздъхна облекчено и приближи към нея с протегнати ръце. Пръстите им се преплетоха и принцесата рече:

— Някой ден ще ти се отплатя за верността ти към мен. Никога няма да забравя, че ти ме предупреди за амбицията на Катерин Пар да стане кралица.

— Нима е лоша мащеха? — съчувствено попита Бес.

— Щеше да бъде, ако не се бях научила да я манипулирам. Тя ми позволява да живея при двора, а в замяна аз създавам впечатление, че е любяща мащеха. Превеждам й молитви от френски и латински, помагам й да изглежда образована и благочестива. В замяна тя ми позволява сама да си избирам учителите. Опитва се да убеди баща ми отново да обяви сестра ми Мери и мен за законни дъщери, така има полза от нея.

— А притежава ли влияние върху краля?

— Да, но не на сексуална основа, както си мислеше, преди да се оженят. Напоследък тя е повече болногледачка, отколкото любовница. Баща ми е направо непоносим. Той е егоистично и тиранично чудовище и през последните месеци Катерин се състари поне с десет години, опитвайки се да му угоди. Също като останалите му жени и тя се страхува от него.

— Никога не можеш да угодиш на един тиранин — тихо рече Бес.

— Напълно вярно! Благодаря на Бога, че не ми се налага да го правя — злобно се засмя Елизабет. — Катерин го прави вместо мен.

Глава 13

Кавъндиш се надяваше да придружи Бес на сватбата на Уилям Пар и Елизабет Брук, но тя му отказа.

— Няма нищо лошо в това да ме ухажваш в тесен кръг, но не и на публично място. Ще отида със семейство Грей — твърдо заяви тя.

Макар че Уилям Пар бе брат на кралицата, заради скандалния развод церемонията щеше да бъде скромна.

— Младоженката изглежда хубава — прошепна Бес на Франсис, искаше й се това да бе нейната сватба.

— Елизабет Брук носи много умна глава на раменете си. Днес тя не само ще стане маркиза на Нортхемптън, но и снаха на кралицата на Англия. Какво ще кажеш за умението да използваш леглото, за да се добереш до върха?

Ниският чувствен смях на Бес привлече вниманието на Хари, по-големия брат на младоженката и наследник на титлата и богатството на Кобам. Той помоли да й бъде представен и по време на празненството не спря да се върти около нея и най-безцеремонно да я ухажва. Младият Хари Брук внезапно реши, че му е време да се ожени, а тази жизнена млада вдовица с пламтящи коси разпалваше въображението му и караше кръвта му да тече по-бързо във вените.

Кавъндиш кипеше от едва сдържан гняв, докато седеше до дъщеря си Кати, годеница на Томас, по-малкия брат на Хари Брук. Докато Бес и Хари танцуваха, Кати рече:

— Ти имаш великолепен вкус за жени, татко. Харесах я още от първия миг.

— Аз също, скъпа. — Уилям си припомни онзи пръв миг, когато я бе видял, надвесен над терасата на Съфък Хаус, и внезапно изпита желание да удуши приятеля си Хари Брук.

— Защо не поканиш Бес да танцувате?

— Последния път ме изостави по средата на танца и не се съмнявам, че малката лудетина пак ще го направи.

Следващият партньор на Бес бе сър Джон Тин. Двойката очевидно бе погълната в разговор и не забелязваше околните.

— Кой е онзи джентълмен? — попита Кати. — Струва ми се познат.

— Прекалено познат — промърмори Кавъндиш. — Това е моят добър приятел сър Джон Тин, занимава се с недвижима собственост и е агент на лорд Едуард Сиймор. Строи си къща в Брентфорд.

— Надявам се, че не си търси съпруга — невинно отбеляза Кати.

Кавъндиш скочи на крака.

— Ела, скъпа, ще ви запозная.

Когато танцът свърши, сър Уилям поздрави топло сър Джон:

— Джон, мога ли да ти представя дъщеря си, госпожица Катерин Кавъндиш. Сгодена е за младия Томас Брук, който съм сигурен, че няма да възрази, ако тя ти подари един танц.

Докато сър Джон, преди всичко джентълмен, се покланяше галантно пред младото момиче, Кати и Бес си размениха развеселени погледи. Музиката засвири отново и сър Джон учтиво промърмори:

— Ще ми окажете ли честта да танцуваме, госпожице?

Сър Уилям се поклони пред Бес и със сериозно изражение повтори въпроса:

— Ще ми окажете ли честта да танцуваме, госпожо?

Бес прехапа устни, за да не се разсмее.

— Смятах, че по-възрастните мъже предпочитат да наблюдават танците отстрани. Но тъй като този танц е бавен, надявам се, че няма да си изкълчиш глезена.

— Докато танцуваше предишния, се видяха всичките ти долни фусти и копринените ти чорапи.

Този път Роуг изглеждаше доста мрачен и Бес се опита да го развесели.

— Не е ли тъкмо в това чара на танца — да дразни и възбужда? Джон е по-страстен отколкото изглежда, чудя се дали наистина не е малко възбуден.

— Възбуден е и още как! Желае те, както и всеки мъж, който те погледне. Мислех, че гърдите ти ще изскочат от това дълбоко изрязано деколте!

— Там ли са били приковани очите ти? — Дари го с ослепителна усмивка. — Ревността ти би била ласкателна, ако не е толкова абсурдна. Разговаряхме единствено за коне.

— Предмет, който несъмнено събужда страстта ти! Покани ли те в Брентфорд?

— Всъщност да.

— И ти прие? — заплашително попита Кавъндиш.

Бес вирна брадичка.

— Всъщност да. — Музиката спря. — Извинете ме, сър Уилям. Обещах следващия танц на Хари Брук.

Час по-късно шумното празненство бе към края си и попрекалилите с виното гости започнаха да се разотиват. Докато Бес и Хенри помагаха на залитащата Франсис да се качи в каретата, младата жена почувства две силни ръце да я сграбчват отзад в тъмнината. Преди да успее да извика, тя се озова в карета с герба на Кавъндиш. С искрящи от гняв очи видя как Роуг Кавъндиш се плъзна след нея и затръшна вратата. Не бе в обичайното си добродушно настроение и Бес би трябвало да изплаши. Вместо това яростта й се усили.

— Какво, отвличаш ли ме? Смяташ да ме похитиш и изнасилиш, така ли? — предизвикателно попита тя.

— Господи, ти сама си просиш изнасилването!

Тя се хвърли към него, възнамерявайки да издере лицето му с нокти, но той хвана китките й и ги стисна като с железни окови.

— Престани да се държиш като обикновена уличница или здравата ще те напердаша!

— Престани да се държиш сякаш ме притежаваш, защото не е така!

— Велики боже, време е да поставя клеймото си върху теб! — Привлече я в обятията си и впи устни в нейните.

Бес ухапа долната му устна и остана доволна, когато от устата му се изтръгна грубо проклятие. Въпреки това не я пусна.

— Днес позволи на онези мъже най-безсрамно да флиртуват с теб!

— Нямаше нищо безсрамно. Намеренията им бяха напълно почтени. И двамата имаха предвид брак. Те са от този тип мъже.

— Аз съм мъжът за теб!

Бес разбираше, че изгаря от ревност. Изпита опияняващо усещане от силата си.

— Ти си моя и няма да позволя на някой друг да се върти около теб. — Устните му бяха толкова настойчиви, че Бес въздъхна, отвори своите и позволи на езика му да нахлуе в устата й.

Устните му се плъзнаха надолу по шията и проследиха извивката на гърдите й, напиращи да изскочат от деколтето на роклята. В следващия миг той ги обхвана в шепите си, а езикът му облиза набъбналите зърна и алчно всмукна едното.

Бес извика от невероятното усещане, което избухна в нея. Кръвта й лумна в пламъци и тя обезумя от желание. Подаде му нетърпеливо и другото зърно.

— Имаш ли представа какво ми причиняваш? — Дълбокият му глас бе дрезгав от страст.

— Кажи ми — пресипнало го подкани тя.

— Предпочитам да ти покажа. — Улови ръката й и я приближи към напрегнатата си мъжественост. Беше твърде голям, за да го обхване, и Бес побърза да го покрие с другата си ръка. Той вдигна полите й и пъхна безцеремонно ръка между бедрата й, там, където свършваха чорапите. Бес неволно потръпна.

— Недей, Уилям! Аз съм девствена.

— Какво говориш, по дяволите? — изръмжа той.

— Съпругът ми беше само едно момче, Уилям. Не съм сигурна, че бракът ни изобщо е консумиран. Във всеки случай продължавам да се чувствам девствена.

— Бес, никога няма да престанеш да ме удивляваш! — смаяно възкликна Уилям, но в следващия миг се усъмни. — Сигурна ли си, че не говориш така само под влияние на виното?

На Бес й се искаше да не бе споменала за девствеността си.

— Признавам, че пих доста, и това ме накара да се държа безсрамно. Обаче съм сигурна, че няма да се възползваш от мен.

Каретата спря и Уилям измъкна ръката си, миг преди лакеят на Съфък Хаус да отвори вратата. Закри с тяло Бес, за да й даде възможност да се оправи и скрие разголените си гърди, после излезе, извърна се и я свали на земята.

Каретата на семейство Грей спря до тяхната и Хенри й махна с ръка.

— Бес, скъпа моя, ще ми помогнеш ли с Франсис? Тя е малко нестабилна.

— Не съм нестабилна. Разгонена съм като млад козел. Сватбите винаги ми въздействат по този начин! А вие двамата как сте? — Франсис изгледа многозначително Бес и Уилям.

Докато лакеят стоеше настрани, преструвайки се на глух и ням, всички осъзнаха нелепата ситуация и избухнаха в смях.

— Тя е права — прошепна Уилям в ухото на Бес. — Аз също съм възбуден като млад козел! По-добре тази нощ да спя в двореца.

— Хенри, имам нужда от едно хубаво любене. Бес, трябва да ми помогнеш да се освободя от този проклет корсет! — с мощен глас обяви Франсис.

 

 

Зимният сезон се оказа най-оживеният от години. Ноември на 1546 година нямаше достатъчно нощи, за да побере всички маскени балове, приеми и забавления, на които благородниците искаха да се отдадат.

Кавъндиш трябваше да предприеме пътуване до Кентърбъри преди пътищата да станат непроходими. Главната му задача бе да открие богатството на духовенството, което то всячески се опитваше да скрие. По време на отсъствието му Бес бе обградена от поклонници, които се съревноваваха кой да получи привилегията да я придружава на многобройните балове, организирани от семействата Дъдли и Хърбърт. Но нито един от ухажорите й не плени сърцето й, нито пък й въздействаше по този опустошителен начин като Кавъндиш. Когато той се върна в началото на декември, Бес вече броеше дните и го очакваше с нарастващо нетърпение.

Кавъндиш се появи в Съфък Хаус и Франсис го покани на вечеря, а след нея го помоли да се присъедини към тях в Хартфорд Хаус в Канън Роу.

— Едуард Сиймор и очарователната му графиня тази вечер дават театрално представление в чест на краля и кралицата. Не бих го пропуснала. Отдавна ми се ще да се посмея до насита.

— Не мисля, че ще бъде комедия, скъпа моя — намеси се Хенри.

— Не бъди глупав, Хенри, не пиесата ще ме забавлява, а интригите на онази бясна кучка Ан!

— Благодаря за вечерята, Франсис, но се боя, че ще пропусна пиесата. — Току-що бе имал разговор с Негово Величество, а сега срещу него седеше Бес и очите му направо я поглъщаха. Ако съдеше по пренебрежението, с което се бе отнесъл към храната, човек можеше да си помисли, че са му сервирали печено куче.

Бес бе облечена в бледолилава кадифена рокля, украсена със сребърна нишка. Носеше огърлицата с аметисти, която й бе подарил, и това му достави голямо удоволствие. Бес наблюдаваше очите му, които се задържаха алчно върху полуразголените й гърди, а после се вдигнаха към пълните й устни. Разбра, че иска да й каже нещо насаме. Внезапно изгуби желание да присъства на пиесата, която цяла седмица бе очаквала с нетърпение. Когато вечерята свърши, Бес притисна пръсти към слепоочията си.

— Имам ужасно главоболие, вероятно ще се наложи да пропусна представлението.

Лейди Франсис се изправи и прошумоля с широките си тъмносини поли.

— Разбира се, остани тук, скъпа. — Повдигна вежди към Кавъндиш. — Роуг знае едно безпогрешно лекарство срещу главоболие — беше нещо като да сложи главата ти между краката ти или по-скоро неговата между краката ти, както и да е, това средство е безкрайно ефикасно и възхитително просто.

— Франсис, ти си непоправима! — смъмри я съпругът й и побърза да я изведе от стаята, преди да е казала нещо още по-възмутително.

Докато Кавъндиш следваше Бес нагоре по извитата стълба, бе възнаграден с мигновена гледка на прелестните й светловиолетови фусти и чорапи. За миг бе смаян от скандално дръзкия цвят на бельото й. Подобни долни дрехи очевидно не бяха предназначени да останат скрити, а по-скоро да бъдат показани пред мъжки поглед. Обзет от дива ревност, той се запита с кого се е виждала Бес в негово отсъствие или, което бе още по-важно, с кого възнамеряваше да се срещне тази вечер?

Щом влязоха в апартамента й, Кавъндиш заключи вратата. Тя отвори уста, за да възрази, но той я изпревари:

— Съдейки по бельото ти, ти трябва да бъдеш държана под ключ.

— Какви са тези приказки, за бога?

Той сграбчи ръката й и я завлече пред огледалото.

— В тази бледолилава рокля изглеждаш сладка и невинна като ангел. — Повдигна полите й, разкривайки глезените. — Но под роклята си облечена като уличница!

Тъй като бе взела решение да не се дразни и избухва, когато останат сами, Бес звънко се засмя.

— А вие имате голям опит с уличниците, нали, сър Кавъндиш?

Уилям изпъшка и я притисна собственически в прегръдките си.

— Ходи ли в Брентфорд?

— Разбира се. — Бес нямаше причина да лъже.

— И?

— Ще стане много хубаво. Сър Джон притежава усет за къщи.

— По дяволите къщите! Интересува ме дали те е имал? Или си му поднесла онази измислена история за девствеността ти?

Гневът й избухна. Бес се извъртя от огледалото с лице към него.

— Сър Джон е джентълмен… което не мога да кажа за теб!

Кавъндиш презрително изсумтя.

— Забравяш, че ми е приятел. — Не можеше да повярва, че предпочита Тин пред него. — Привлича те неговата голяма провинциална къща, така ли? Това ли искаш, Бес?

Тя вдигна ръка, за да го зашлеви, но той я стисна и я привлече грубо към гърдите си.

— Тази вечер се отказах от компанията на краля на Англия, за да бъда с теб! — задъхано извика младата жена. — Трябва да съм полудяла!

— Аз ухая по-добре от Хенри Тюдор. — Устните му завладяха нейните в груба целувка. Сетне ги откъсна за миг и промърмори: — Току-що се връщам от разговор с него.

— С краля? — Очите й се разшириха от вълнение.

— Той потвърди назначението ми в личния съвет.

— Уилям! — Ръцете й обвиха врата му, той я повдигна и я завъртя из стаята. — Кой друг знае?

— Никой, освен теб, Бес. Ти си първата.

Сърцето й се изпълни с радост.

— Защо не ми го каза веднага, вместо да ме обвиняваш в кокетиране? Кълна се, че нарочно искаше да ме предизвикаш.

— Може би. Гневът усилва страстта. — Плъзна ръка между коленете й и я повдигна толкова високо, че бледолилавото кадифе се надипли, разкривайки краката й.

— Ще съсипеш новата ми рокля!

— Тогава нека я сваля. Умираш от желание да ми покажеш бельото си на опитна уличница, нали?

— Бельото ми е напълно прилично!

— Тогава ми го покажи. — Целуна я, а ловките му пръсти разкопчаха копчетата на гърба и когато краката й стъпиха на пода, роклята се свлече, образувайки бледолилаво езеро в краката й.

Бес ахна и сграбчи дрехата, за да се прикрие.

— Прекалено опитен си с жените, което никак не ми се нрави, Роуг Кавъндиш!

— Бес, сладка моя, та ти си вдовица — напомни й той.

— Но аз ти казах, че съм… — Прехапа устни. Знаеше, че не й вярва.

Уилям измъкна роклята от пръстите й и внимателно я провеси върху облегалката на стола.

— В такъв случай би трябвало да си благодарна, че съм толкова опитен — тихо рече. — Знам как да ти доставя удоволствие без никакъв риск за теб. — Отнесе я до малкия диван пред камината, и я настани в скута си. В очите му танцуваха дяволити пламъчета. — Донесох ти подарък. Трябва само да го намериш.

Погледът й обходи лицето му, после се плъзна надолу. По устните й заигра усмивка, докато пръстите й бързо разкопчаха жакета му и се мушнаха отдолу. С едно движение Уилям се освободи от дрехата и ръцете й напипаха фината ленена риза.

— По надолу — промърмори мъжът.

Погледът й се спря на издутината между краката му.

— Дявол!

Задържа я, докато тя се опитваше да избяга.

— Само те дразня, скъпа. Той е тук. — Пъхна ръка под ризата и сложи в ръката й малка кадифена кутийка.

Бес повдигна капака и ахна от удоволствие. Беше пръстен с голям аметист, заобиколен от диаманти.

— О, това е най-ценното нещо, което някога съм имала. Уилям, не знам какво да кажа.

Кавъндиш плъзна пръстена на средния й пръст.

— Тогава го кажи с целувки. — Нагласи я удобно върху възглавничките и се надвеси над нея. Бес му предложи устните си, за да вземе това, което искаше и което и тя желаеше. Не подозираше, че неговите целувки ще събудят у нея толкова неустоим глад, който трябваше да бъде утолен.

Той развърза корсажа, който придържаше гърдите й, и те легнаха в шепите му като зрели ябълки.

— Кажи ми, че са само мои и на никой друг мъж! — настоя Кавъндиш. — Горещите му устни ги обсипаха с целувки, после езикът започна да ближе малките розови пъпки, докато набъбнаха.

Бес обичаше странното, но прекрасно усещане, което се разливаше по тялото й. Силните му ръце и устните му я караха да примира от желание. Страстта бурно я завладя, което я изплаши. Когато пръстите му се плъзнаха по кръста й, за да развържат връзките на фустата й, тя се възпротиви:

— Не искам да бъда гола!

Стенанията й обаче казваха противното.

— Няма да бъдеш гола. Заради благоприличието ще ти позволя да останеш по чорапи.

Абсурдността на думите му я накара да се усмихне, но когато се оказа само по бледолилавите дантелени чорапи, които прикриваха белите й бедра, но не и огненочервените къдрици на триъгълника между тях, предчувствието за това, което щеше да последва, накара усмивката й бързо да се стопи.

Тъмните му очи изгаряха голата й плът като пламък.

— Не знаеш колко пъти съм си те представял, но в действителност ти си дори по-красива. — Погледна я с обожание. Знаеше, че едновременно я кара да се чувства красива и желана. Протегна ръка, за да докосне червените къдрици, но Бес ахна:

— Не!

Пръстите му се спряха.

— Да! — настоя той, макар че ръката му не я докосна. — Природата ти е дала разкошно тяло, Бес. Искам да му се насладиш. — Ръката му се отпусна върху копринения триъгълник и застина, давайки й време да свикне с допира му. После бавно притисна пръсти към женственото й лоно.

Бес извика и се изви назад, едновременно подканяйки и отблъсквайки ласките му.

— Не се сдържай и викай, скъпа, това ще достави удоволствие и на двама ни — окуражи я Кавъндиш. — Ще те галя, докато нежната пъпка разтвори листенцата си. Ще те накарам да разцъфнеш като цвете, обсипано с роса.

Думите му я съблазняваха да направи първите си колебливи стъпки по загадъчния и чувствен път на женствеността. Пръстите му правеха бавни кръгове около чувствителната плът, докато тя се навлажни.

— Усещам, че се цупиш като капризно дете, което иска още — прошепна той.

Бес издаваше тихи викове, докато удоволствието й нарастваше. Пръстите му сякаш я изгаряха, изпълвайки я с вълнение, което не бе изпитвала никога досега. Усещанията се разпростряха като огнени езици в корема и плъпнаха нагоре към гърдите, които се напрегнаха от желание.

— Дръж пъпката си плътно затворена, докато не бъде готова да разцъфне — прошепна той, наведе се и горещият му дъх опари ухото й.

Интимното докосване по най-съкровената част от тялото й я караше да се чувства като истинска развратница, но в същото време нямаше сили да го спре. Разтворила крака пред него и подчинила се на желанията му, се чувстваше напълно уязвима, а същевременно порочно ненаситна. Бес простена и се изви. Сграбчи другата му ръка, поднесе я към устните си и я целуна, а после започна да смуче пръстите му.

Внезапно почувства, че напрежението избухва и в следващия миг пъпката й разцъфва с жарък и див устрем. Женственото й лоно приличаше на екзотична орхидея, обсипана с диамантени капки роса. Бес извика и ухапа ръката му, подивяла от страст.

Пръстите му бавно се плъзнаха във влажната кадифена мекота и усетиха девствената преграда.

— Мое скъпо момиче, ти си ми казало истината! — Уилям бе смаян, после в гърдите му се надигна радост, а сърцето му се изпълни с безкрайна любов, каквато никога досега не бе познавало.

Бес бе омагьосана от еротичния отклик на тялото си. Беше невероятно как само едно мъжко докосване можеше да достави такова вълшебно удоволствие.

— Каква жалка невежа съм била — изумено промълви младата жена.

Кавъндиш я притисна в прегръдките си.

— Нека аз да съм твоят учител в страстта.

Никога досега не бе искал да притежава някого или нещо така, както искаше Бес, но огнената му страст бе укротена от по-силното желание да я защитава. Знаеше, че тя е прекосила жизненоважен праг, позволявайки му да я докосва по този начин, за да й достави сексуално удоволствие. Това означаваше, че му вярва. Е, не изцяло, разбира се, не още, но достатъчно, за да позволи на чувствената си натура да надделее над разума.

Знаеше, че не бива да предава това доверие. Трябваше да потисне жаждата, която толкова отдавна го изгаряше. Нужно му бе цялото самообладание, за да се овладее и да се опита да й достави цялото удоволствие, което й бе обещал.

Обхвана лицето й в шепи и приближи устните й към своите.

— Ти си толкова красива, че караш дъха ми да спира, а кръвта да тече по-бавно във вените. — Целуна я с огромно благоговение, показвайки колко му е скъпа. После задълбочи целувката и започна да я възбужда с език.

Бес не можеше да се насити на целувките му. Устните му бяха меки и подканващи, но в същото време твърди и настойчиви. Тя отвръщаше на целувките му, откликваше на страстта му с плам, отстъпваше пред завладяващото му желание, едновременно диво и чувствено.

Силните му ръце погалиха гърба й, после отново намериха заоблените й твърди гърди.

— Позволи ми да ти покажа как изглеждаш, облечена само с аметистовата огърлица и бледолилавите си чорапи.

Бес бе забравила, че още е с тях, и когато той я отнесе до огледалото, тя бе смаяна от отражението си. Пламтящата й коса бе в див безпорядък, а с огърлицата от аметисти и голите си щръкнали гърди приличаше на някоя езическа богиня. Бледолилавите чорапи контрастираха ярко с белите й бедра и пламтящите къдрици помежду им. Лицето й се изчерви, докато се взираше в съблазнителното видение в огледалото.

Ахна, когато той се отпусна на колене, обхвана ханша й с длани и я приближи към устните си. Покри бедрата й с целувки и духна леко къдриците, за да ги раздели. Върхът на езика му безпогрешно откри малката розова пъпка и той започна да я люби с уста.

Преди да успее да възрази, се усети толкова възбудена, че застина като омагьосана, втренчила поглед в огледалото. Гледаше как пръстите й се вплитат в косата му, за да държат главата му до горещата и пулсираща плът между краката й. Видя как тялото й се изви от невероятното удоволствие, което й доставяше. Дълбок чувствен смях се изтръгна от устните й, когато си спомни какво й бе казала Франсис. Невероятно, но главата на Роуг наистина бе между краката й!

Бес викаше името му отново и отново, докато не достигна до разтърсващото освобождение. Нямаше сили да стои права, свлече се на колене, отпусна се в ръцете му и зарови лице на гърдите му. Когато стаята спря да се върти, се отдръпна и се взря в очите му.

— Много ли съм развратна? — прошепна.

— Бес, скъпа моя, ти си най-невинната и в същото време най-страстната жена, която някога съм познавал.

Внезапно я осени една потресаваща мисъл: „Значи за това бе говорила принцесата. Мили боже, точно това е правил адмиралът с Елизабет!“.

Глава 14

Коледните празници неусетно наближаваха. Семейство Грей се преместиха заедно с цялото домакинство в Челси. Лейди Франсис заяви, че Коледа е за децата, и пожела да доведе лейди Джейн от Хамптън Корт Палас, за да прекара празника с родителите си и сестра си Катерин.

— Ще се радвам, когато Коледа отмине — въздъхна Франсис, — тогава ще можем да се наслаждаваме на новогодишните празници. Спомням си доброто старо време, когато кралят най-после се бе отървал от онази религиозна фанатичка, Катерина Арагонска, и се бе впуснал страстно да преследва Ан. Тогава коледните празници бяха страхотно забавление. Празнувахме с такова трескаво веселие до самозабрава, че целият двор не изтрезня дванадесет дни!

Бес затвори очи, обзета от болезнените спомени за последната Коледа. През едничката година на брака й с Роб дните й се струваха безкрайни, но като се огледаше сега назад, й се струваше, че са отлетели само за миг. Отвори очи и видя разкошната обстановка на Челси Палас. Време беше да остави горчивите спомени в миналото. 1546 година започна с такова огромно отчаяние за нея, но се оказа невероятно добра. Бес отправи гореща благодарност към небесата. Ако щастието продължи да й се усмихва, 1547-а обещаваше да бъде най-хубавата година в живота й!

Бес знаеше, че през този месец няма да може да вижда често Роуг, защото личният съвет заседаваше всеки ден — или в Уайтхол, или в Бейнард Касъл, близо до Странд. Бейнард Касъл бе внушителният дом на Уилям Хърбърт, граф Пембрук, чиято съпруга бе сестра на кралица Катерин Пар. Но Бес реши, че така е по-добре. Връзката им ставаше опасно интимна и едно малко охлаждане помежду им щеше да бъде за добро. Пък и беше задължена да придружава семейство Грей, които щяха да поделят празничните дни между Челси и Хамптън Корт.

Времето бе доста мразовито по време на краткото им пътуване с лодка нагоре по реката. Погледът на Хенри се отмести от сгушената в топлите кожи Франсис към Бес, загърната във вълнената си пелерина.

— Не ти ли е студено, скъпа моя?

Младата жена му се усмихна.

— Не, милорд, аз съм прекалено развълнувана от предстоящото посещение в Хамптън Корт Палас. Този път смятам да разгледам добре краля, кралицата Катерин Пар и принцеса Мери.

— Чака те огромно разочарование, мила моя — сухо я предупреди Франсис. — Тюдорите са доста неприятна компания.

Младата Катерин Грей, загърната в къса кожена наметка, потрепери и Бес я привлече към себе си, за да я стопли.

— Лейди Мери няма нищо общо с Елизабет, макар че са сестри — също както ние с Джейн.

— Ти, малка моя, приличаш повече на майка си — отвърна Бес. — Липсва ли ти сестра ти Джейн?

Катерин притисна устни към ухото й.

— Макар да е толкова набожна и благочестива, че ти иде да виеш, тя понякога ми липсва.

Бес се засмя и я прегърна силно. Когато лодката приближи малкия пристан, в съзнанието й изплува образът на Елизабет в обятията на Том Сиймор. Запита се как ли ще погледне принцесата в очите след новопридобитите си чувствени познания.

Елизабет поздрави семейство Грей с добре дошли, после извърна питащите си кехлибарени очи към Бес, целуна я по бузата и нетърпеливо попита:

— Все още ли си девствена?

Бес се изчерви и прошепна в отговор:

— Да! А ти?

— За съжаление също — отвърна Елизабет, без да понижава гласа си. — Хайде да се измъкнем по-бързо от района на църквата, докато не са ме заставили да присъствам на службата. Не понасям компанията на всички онези лицемери. О, господи, говорим за вълка, а той в кошарата!

Когато двете дами, придружени от компаньонките си, приближиха, Елизабет се приведе в грациозен поклон. Бес, лейди Франсис и малката Катерин Грей последваха примера й.

— Ваше Величество, лейди Мери, мога ли да ви представя Елизабет Хардуик? — Маниерите на лейди Елизабет излъчваха царствено достойнство.

Бес се втренчи изумено в двете жени на средна възраст, към които се бе обърнала Елизабет. След като кралица Катерин Пар бе имала трима съпрузи и безброй любовници, Бес очакваше да изглежда като съблазнителна куртизанка. Вместо това видя една толкова строга и благочестива фигура, че спокойно можеше да бъде взета за съпругата на свещеник.

— Ваше Величество — поклони се Бес.

Лейди Мери се оказа още по-голяма изненада. Бес винаги си бе представяла, че принцесата е млада и красива, но тя не бе нито едното, нито другото. Бе дребна и трътлеста тридесетгодишна стара мома, изпод чието колосано боне се подаваха посивели коси.

— Лейди Мери — почтително промълви Бес.

Двете кралски особи стиснаха библиите си и се втренчиха на свой ред в яркото създание, облечено в светлосиньо кадифе. Бес веднага усети, че лейди Мери не я хареса от пръв поглед. Видя как ги изгледа неодобрително и двете с лейди Елизабет, сякаш искаше да каже: „От един дол дренки!“. Най-после двете царствени дами насочиха вниманието си към лейди Франсис и малката Катерин, които топло приветстваха.

— Бях тръгнала за църковната служба — най-безсрамно излъга Елизабет, — но братовчедката Франсис ме помоли да я заведа при татко. Ще ви помоля да ме извините за днес.

— Измъкна се на косъм — с обичайната си безцеремонност отбеляза Франсис. — Кралицата изглежда съсипана. Какво, по дяволите, й е направил Хенри? Ако съдя по вида й, едва ли се е изтощила от изпълнение на съпружеските си задължения.

— Не мога да повярвам, че това е сестра ти — тихо рече Бес.

— Нито пък аз — сухо отвърна Елизабет.

— Прилича на превтасало тесто — заяви Франсис. — Защо не си боядиса косата, вместо по цял ден да чете библията?

— Ела в апартамента ми, там ще бъдем насаме — нареди Елизабет на Бес.

— Много хубаво! Бягай и ме зарежи съвсем сама на гнева на баща си! — оплака се Франсис.

— Едва ли на този свят има мъж, с когото да не можеш да се справиш, скъпа ми братовчедке.

— Е, този не е, който и да е мъж, но добре, вървете и се забавлявайте. Ако ви потрябвам, ще ме намерите в апартамента на лейди Джейн.

Покоите на лейди Елизабет бяха елегантно обзаведени, отражение за вродения й изтънчен вкус. Докато минаваха през стаите, Бес забеляза, че повечето от стените бяха покрити с лавици, пълни с книги, а почти във всяка стая имаше бюро — доказателство за жаждата на Елизабет за знания и любовта й да чете и пише. Освен това на повечето врати имаше резета, което напомни на Бес, че принцесата е маниачка на тема уединение. Елизабет разполагаше с четири придворни дами, но в момента всички отсъстваха, с изключение на една огромна и с майчински вид жена, която плетеше, седнала в нишата.

— Това е госпожа Кат Ашли. Беше моя бавачка, а сега е главната ми придворна дама. Запознай се с Бес Хардуик, приятелката, за която ти разказвах. Тя е придворна дама на братовчедката Франсис. Ашли знае всичките ми тайни. Тя е единственият човек на този свят, на когото безусловно вярвам. Ще заведа Бес във вътрешния кабинет, не позволявай на никого да ни безпокои.

Сякаш преминаха в друг свят. Стаята бе голяма и пълна с огледала. От тавана висяха кристални полилеи със стотици свещи, готови да осветят стаята при настъпването на мрака. В момента слънчевите лъчи струяха през дългите прозорци с решетки.

Помещението бе пълно с различни музикални инструменти: цигулки, лютни, клавесини. Принцесата поведе Бес към гардеробната стая. Очите на Бес се разшириха от удивление. Поне две дузини великолепни рокли висяха по закачалките. Някои бяха избродирани със златна нишка, а други — украсени с блестящи диаманти.

До роклите висяха половин дузина фантастични костюми, подходящи за маскени балове. Имаше перуки в най-различен стил и цвят, пантофки с високи токчета, лавици с бельо, както и голямо ковчеже с бижута.

— Не мога да обличам нито една от тези дрехи, защото много строго следят какво нося, но кой ще ми попречи да им се наслаждавам, когато съм сама. Понякога се обличам и танцувам до зори в стаята с огледалата. — Елизабет взе две от роклите.

— Погледни тези.

Едната беше от черен сатен, а другата от черно кадифе с широки ръкави, избродирани със сребърна нишка. И двете бяха ушити в скандален френски стил, с дълбоко изрязани деколтета, които разкриваха гърдите до зърната, на тъмния им фон се открояваха скъпите бижута. Роклите бяха изключително неподходящи за една млада дама и Бес отвори уста, за да изрази мнението си на глас.

— Били са на майка ми! — прошепна Елизабет.

Бес докосна роклите с благоговение.

— Прекрасни са. Откъде ги взехте?

— Кат Ашли е омъжена за братовчед на майка ми. Двамата тайно са успели да измъкнат някои от нейните вещи. Скрила съм още доста в Хатфийлд.

Бес докосна блестящата черна перука.

— Понякога маскирате ли се?

— Как отгатна? — засмя се Елизабет и повдигна оскубаните си вежди.

— Точно така щях да постъпя, ако ме следяха ден и нощ — призна си Бес.

— Веднъж дори се предреших като момче — довери й Елизабет. — Това страшно много го развесели.

Бес знаеше, че Елизабет говори за адмирала, и изпита страх за царствената си приятелка. Почувства, че е длъжна да я предупреди.

— Нали не го приемате тук?

Струваше й се невъзможно въпреки резетата по вратите и безразсъдния характер на адмирала.

— Не. Винаги се срещаме навън. В градините има безброй скрити кътчета. Когато времето позволява, излизам на лов в гората, а през зимата реката винаги е на разположение.

Адмиралът притежаваше кораби с различна големина, както и лодки. Бес осъзна, че под прикритието на мрака принцесата можеше да се промъква незабелязано на борда на някои от тях.

— Ваша Светлост… — Бес се поколеба. Знаеше колко много мрази Елизабет да й казват какво да прави и че на всяка цена иска да задоволи капризите си. Все пак продължи, побирайки внимателно думите, опитвайки се внимателно да предпази приятелката си. — Аз също съм влюбена в по-възрастен мъж, който ми се е заклел, че за мен няма да има риск. Въпреки това, докато е женен, няма да му позволя да консумираме връзката си. Последиците може завинаги да съсипят репутацията ми, а при това доброто ми име не е толкова важно като вашето. Баща ви ще побеснее! Последствията и за вас, и за любовника ви могат да бъдат трагични! Ваша Светлост, моля ви, нека се закълнем една на друга — тук и сега, — че преди да се омъжим, няма да отдадем на никого девствеността си.

На вратата се почука. Също като разгневен лебед принцесата приближи и изсъска:

— Казах ти, че не искам никой да ни безпокои!

— Ваша Светлост, кралят ви вика.

— По дяволите!

Елизабет внимателно заключи вратата с ключ, който висеше на верижка около врата й. Поведе Бес към спалнята си, където две придворни дами я очакваха с чиста бяла рокля и купа с розова вода, за да измият ръцете и лицето й.

— Побързай! Побързай! — нетърпеливо заповяда тя.

Бес внезапно осъзна, че Елизабет се страхува от баща си, краля, както всяка друга жена, която някога се е приближавала до него. Бес си отдъхна с облекчение. Страхът от баща й щеше да я запази девствена много по-сигурно от всякакви клетви на света!

Пажът ги поведе към кралските покои и спря пред частната трапезария на Хенри. Елизабет въздъхна облекчено.

— Благодаря на Бога, извикани сме да обядваме.

Помещението бе пълно с гости, поканени на трапезата на краля. Те се смееха и разговаряха, очаквайки появата му. Бес пристъпи нерешително към лейди Франсис, която говореше с дъщеря си, малката лейди Джейн Грей. Елизабет сложи ръка на рамото й, за да я спре.

— Не искам да си губя времето с малката кучка, когато братята Дъдли са тук.

Трима стройни млади мъже бяха заобиколили едно русо момче на около девет години.

— Това е брат ми, принц Едуард… Ваша Светлост, може ли да ви представя моята приятелка, Бес Хардуик.

Бес отново бе изненадана. Това момче с крехко телосложение имаше вид на светец. Как, за бога, е възможно да е син на червендалестия и як крал Хал? Бес се поклони ниско и забеляза, че младият наследник на трона старателно избягва да гледа гърдите й. За разлика от братята Дъдли, които не можеха да откъснат погледи от тях.

— Спомняш ли си Робин „Циганина“? — попита Елизабет. — Той със сигурност не те е забравил, поне помни някои твои части.

— Госпожице Хардуик! — Очите на Робин бяха топли и тъмнокафяви, блестящи като полиран кестен.

Бес се усмихна и тихо рече:

— Вече съм Барлоу… вдовица съм.

— Хардуик се помни по-лесно — възрази Елизабет.

— Джордж Талбът направи името ти незабравимо! — засмя се Робин Дъдли. Бес се изчерви, а той побърза да й представи братята си. — Това са Амброуз и Гилфорд. — И двамата бяха младежи с крепко телосложение, розови страни и златисти коси.

Робин сигурно е наследил мургавото си лице и тъмните коси от майка си Нан, помисли си Бес, докато си представяше привлекателната графиня на Уорик.

— Поканена ли си на маскения новогодишен бал? — попита Амброуз Дъдли и облиза устните си, предвкусвайки насладата.

— Да, поканена е, но ще бъде маскирана, за да се предпази от такива развратници като вас — информира го Елизабет.

— Ще я позная и през маската — похвали се Амброуз, без да откъсва поглед от гърдите й.

— Престанете да я разсъбличате с погледи, нахалници такива! — скастри го Елизабет и дръпна ухото му.

Бес не се почувства обидена. Братята Дъдли бяха на нейната възраст и не представляваха заплаха за нея.

Влезе лейди Мери и Бес й се поклони. Елизабет дори не й кимна и принцеса Мери я изгледа презрително, преди да се присъедини към Франсис и лейди Джейн. „Мери и Елизабет се мразят и презират една друга!“ — осъзна Бес. После пристигна кралица Катерин Пар, придружена от Хенри Грей. Този път Елизабет се отпусна на пода както останалите дами, докато младите мъже, включително и наследникът на трона наведоха ниско глави.

Най-накрая се появи и крал Хенри и всички присъстващи отново се поклониха. Той им каза да се изправят и това бе знак да заемат местата си край масата според ранга и положението си в двора. До кралицата седеше наследникът, след това лейди Мери и лейди Елизабет. Франсис Грей заемаше стола от лявата страна на краля, после следваха дъщерите й лейди Джейн и лейди Катерин и баща им лорд Хенри Грей. Той се усмихна на Бес и й кимна да седне до него. Добре че го направи, защото при вида на крал Хенри Тюдор Бес сякаш се бе сраснала с пода.

Никога през живота си не бе виждала толкова внушителна фигура. Имаше огромно туловище с изпъкнал корем. Лицето на краля, някога червендалесто, сега бе пурпурно и подуто, с големи торбички под очите. Изражението на недоволство го загрозяваше още повече. Нямаше врат. Той не ходеше, а влачеше тромаво краката си, единият от които бе превързан. Благородниците от свитата му го следваха на безопасно разстояние.

„Господи! Нищо чудно, че Роуг Кавъндиш се почувства обиден, когато го помислих за краля при първата ни среща!“

Дрехите на крал Хенри бяха разкошни и елегантно ушити. Под тежкия кадифен жакет с бродерия се виждаше бяла копринена риза с къдрички; ръкавите на жакета бяха цепнати, а отгоре кралят носеше брокатено палто без ръкави. На гърдите му висеше масивна златна верига с изумруди с големината на патешко яйце. Тежестта й сигурно би повалила на колене някой по-слаб мъж. Хенри Тюдор не носеше корона, а кадифена шапка с перо, украсена с още един огромен изумруд, заобиколен от диаманти.

Катерин Пар забърза към него, за да му помогне.

— Къде, по дяволите, беше? Мястото на кралицата е до нейния крал! — изрева той.

— Ваше Величество, простете ми, присъствах на службата с лейди Мери.

Хенри стрелна с унищожителен поглед най-голямата си дъщеря, после се отпусна във високия, украсен с дърворезба стол, и вдигна ръка — знак, че и останалите могат да седнат.

Бес потрепери, представяйки си как тези ръце я прегръщат. Пръстите му приличаха на тлъсти наденички, макар върху тях да блестяха скъпоценни камъни.

Кралят заговори и в стаята настана тишина.

— Някои от вас ще ни напуснат, за да прекарат коледните празници със семействата си. — Млъкна, огледа стаята и продължи: — Когато се върнете, ще отпразнуваме заедно Нова година и Дванадесетата нощ^[5]. — Кратката реч даваше разрешение на кралските придворни да заминат, а което бе още по-важно — да се върнат.

След думите на Хентри Тюдор всички можеха да възобновят разговорите си. Елизабет тутакси обърна гръб на сестра си Мери и започна разговор с Робин Дъдли, седнал от другата й страна. Франсис Грей изчака слугата на краля да опита виното и вдигна чашата си:

— Весела Коледа, Хари.

 

 

Хенри Тюдор определено бе в раздразнително настроение и според него имаше всички основания за това. Младостта и жизнеността му си бяха отишли. Старостта безмилостно се промъкваше да го завладее, така както тази зловонна язва бе плъпнала по крака му. Какво не би дал да язди отново огромния си жребец! Или по-добре да поязди някоя жена!

Опипа члена си с отвращение. Каква полза от това оръжие, което оставаше отпуснато и негодно, колкото и да се опитваше съпругата му да го съживи? „По-добре да отрежа безполезното нещо!“ Някога беше толкова горд с мъжествеността си — бе надарен с огромен размер и ненаситна сила. Малките му черни очички се втренчиха в Катерин Пар. Може би вината бе нейна? Май не беше жена, която умее да събуди страстта у един мъж.

Погледът му се отмести към коледната украса и той трепна, спомняйки си по-добрите времена. Освен Франсис само една друга жена се бе осмелявала да го нарича Хари. Ах! Красотата й и смехът й още го преследваха. Беше веднага след Коледа, когато Ан му се отдаде за пръв път, и то с такова опиянение и самозабрава! През празниците тя бе неустоима, примамваше го в леглото по пет-шест пъти на ден, така че още преди да изтече първият им месец като любовници, семето му вече растеше в плодовитото й тяло. Точно след девет месеца се роди Елизабет.

Очите на Хенри се спряха на червенокосата му дъщеря. Тя бе надменна и горда, също каквато някога беше и майка й. Често се питаше дали и тя не е вещица. Ан със сигурност го бе омагьосала! На Коледата след раждането на дъщеря им, Ан го бе съблазнила да се любят още по-често, за да може да го дари със син. Не бе нейна вината, че го изгуби. Спомняше си коприненото й тяло със съжаление. Тя бе единствената жена, която някога бе обичал, и мнозина й завиждаха за властта, която имаше над него. Тъкмо те предизвикаха падането й. Хенри нито за миг не обвини себе си.

Въздъхна тежко. Единственото удоволствие, което му бе останало, бе храната, а дори и за него трябваше да плаща. Прокара голямата хапка печено еленско с пълна чаша златисто рейнско вино и разтри огромния си корем, за да успокои острата болка, сетне шумно се оригна.

— Това вече бе прекалено, Хари, дори и за теб!

„Дъщерята на сестра ми, Франсис е единствената жена в света, която си позволява да говори каквото мисли пред мен. Ан също го правеше. Колко много ми липсва!“ — мрачно си помисли той. Запита се дали не му се надсмива от небесата. Не, по-скоро го проклина, задето бе обявил дъщеря й за незаконна. Огледа сурово децата си. Само Елизабет приличаше на него. Блестящата й огнена коса бе доказателство, че е истинска дъщеря на Хенри Тюдор. В този миг той се закле да промени завещанието си и да възстанови титлата й принцеса, което щеше отново да я нареди сред наследниците. Детето на Ан бе не по-малко достойно да наследи короната от останалите му деца, а може би дори най-достойно.

Погледът му обходи масата и се спря върху друга червенокоса жена, която бе увлечена в оживен разговор с Хенри Грей. Усети как нещо се раздвижи в слабините му.

— Една от твоите придворни ли е? — попита той Франсис.

— Да, Бес Хардуик е, освен това и моя приятелка.

— Буйна кобилка. Съпругът ти язди ли я?

Франсис се засмя гръмогласно.

— По-добре да не го прави! Сър Уилям Кавъндиш ще му отреже топките!

Глава 15

Лейди Франсис и дъщерите й се бяха разположили в галерията в Челси, заобиколени с шиещи жени. Бес бе седнала на малкия диван до извития прозорец и скицираше костюмите за новогодишния бал с маски в Хамптън Корт Палас.

— Нуждая се от нещо, което да прикрие тлъстините ми, и те предупреждавам, че и мъртва няма да позволя да ме видят облечена като пастирка — заяви Франсис.

— Какво ще кажете за средновековна дама? — Бес нахвърли набързо една скица.

— Е, това със сигурност е по-добре, отколкото Венера на Ботичели, макар че тя идеално би подхождала на теб, Бес, с твоята червена коса.

Бес се поколеба.

— Смятам, че маските и преобличанията водят до безпътно и разпуснато поведение. Прозрачната дреха на една богиня може да предизвика нежелани волности.

— Сетих се! Идеята ми е чудесна, няма начин да не я харесаш. Аз ще бъда облечена в дълга черна дреха като майка игуменка, а ти ще бъдеш моята послушничка в бяло.

— Това е прекрасно, дяволски умно.

„Ще бъде предупреждение към всички, а най-вече към Уилям, че съм целомъдрена и непорочна и възнамерявам да остана такава!“

— Искам да бъда пеперуда — изрече с тънък глас Катерин.

— Тогава ще бъдеш. — Бес нарисува един костюм, чиито ръкави бяха толкова изящни, че приличаха на крила на пеперуда.

— Мисля, че Джейн трябва да бъде облечена като книжен червей — прошепна Катерин.

— Изглежда си наследила острия ум и чувството за хумор на майка си, малка моя.

Семейство Грей отидоха с карета от Челси до Хамптън. Многострадалният Хенри, за да бъде в тон с жена си, се бе маскирал като калугер.

— Когато казах на Роуг, че си ме подмамила да се облека като отец Тък, му предложих той да се направи на Робин Худ. Реагира доста грубо. Заяви, че ще носи черните си кожени бричове за езда.

— Е, аз мисля, че Робин Худ е било доста иронично предложение, след като Кавъндиш краде от бедните и го раздава на богатите! Бес, къде ми е маската? Не искам да ме познаят.

— В такъв случай ще трябва да държиш устата си затворена, Франсис, скъпа моя — предупреди я Хенри. — Язвителният ти език веднага ще те разкрие.

— Ще бъда разпопена… с Божията воля!

 

 

Хамптън Корт бе превърнат във вълшебен замък от приказките. Стотици факли и хиляди свещи осветяваха стаите, украсени със зеленика, имел и позлатени херувимчета. Гостите изпълваха залите и галериите. Франсис си проправяше с лакти път през музикантите, слугите в ливреи, понесли подноси с вино и марципан, и артистите, облечени в богато избродирани костюми.

В единия край на дългата галерия се издигаше голяма платформа, където щяха да седнат кралят, кралицата и кралското семейство. Остроумните забележки на Франсис караха Бес да превива от смях.

— Не мога да повярвам колко са подходящи тези облекла. Погледни онзи тюрбан! Кралят си мисли, че е султанът на Багдад, и вярно, ако тук някой наистина има харем, това е Хари!

— Онзи там не е ли адмиралът, облечен като пират? — попита Бес, неспособна да сдържи вълнението си.

— Човек би помислил, че има повече ум и въображение. Може ли да се хвали по този начин с пиратството си. Той наистина е най-големият морски разбойник.

Бес се оглеждаше напразно, за да разпознае лейди Елизабет. Реши, че се е маскирала твърде умело. Прие покана за танц от един кръстоносец и узна, че това е лорд Томас Дарси — богат благородник, при това много търсен ерген. След това танцува с един елен с разклонени рога, който се оказа Гилфорд Дъдли, братът на Робин. Беше много забавен и Бес често избухваше в неудържим смях.

— Съкрушен съм — мърмореше той. — Вие сте покрита от главата до петите. Надявах се на нещо по-открито.

— Как ме познахте? — поинтересува се Бес.

— Разсъблякох ви с поглед, разбира се.

— Негодник! — Бес го ръгна с големия кръст, който висеше на гърдите й.

— Престани да се държиш като животно — посъветва Робин брат си. Маскиран като краля на дивите зверове, Робин имаше на главата си великолепна лъвска грива, украсена с корона. Брат му Амброуз беше костюмиран като вълк.

— Къде е лейди Елизабет? — попита Бес.

— Горе е, опитва се да събере смелост.

— Едва ли костюмът й е толкова дързък.

— Почакай и ще видиш — засмя се Робин.

— Как се маскира татко? — вметна Амброуз.

— Нямам представа — отвърна Робин, — но се обзалагам, че е на кралската маса. Да отидем да видим.

Бес установи с изненада, че лейди Мери носи костюм на обикновена пастирка. Как ли щеше да я подиграва Франсис! Внезапно, сякаш бе пиеса, играеща се пред публика, дългият овчарски прът се изплъзна от ръката й. Принцесата се опита да го задържи, но краят му закачи тюрбана на султана на Багдад. Султанът изруга сърдито, а когато се извърна да се освободи, другият край случайно мушна болния му крак.

Хенри Тюдор изрева от болка, а пастирката се разплака. Кралица Катерин Пар, облечена като средновековна дама, се спусна напред, за да го успокои. Гневът на Хенри се изля върху нея с пълна сила, но тя посрещна бурята със завидно самообладание. Беше решено, че кралят трябва да напусне веселбата, и лорд Джон Дъдли и лорд Едуард Сиймор помогнаха на ранения монарх да си легне.

Елизабет се появи няколко минути след оттеглянето на краля. На Бес й бе нужно малко време, докато осъзнае, че полуоблечената жена с руса перука е принцесата.

— Не ме ли позна? Аз съм Цирцея, която превръща мъжете в зверове.

Бес отмести поглед от момичето, облечено в оскъдна по размер златиста материя, която оставяше открити зърната на малките й високи гърди, към ухилените братя Дъдли.

— Ваша Светлост, ще предизвикате скандал — с нисък глас рече Бес.

— Не можем всички да бъдем монахини! Освен това никой няма да ме познае.

— Аз те познах. — Лейди Мери трепереше от гняв. — Срам ме е да те нарека своя сестра. Майка ти носеше този костюм, когато беше любовница на баща ми!

— Кучка! Майка ми беше кралица!

Отровният поглед на Мери Тюдор се насочи към Бес.

— Как смееш да се подиграваш на мен и на католическата църква с това богохулно одеяние? Кралят ще узнае за всичко това.

— В този момент най-силното желание на моя беден ранен баща е да гориш в ада заедно с майка си! — гневно отвърна Елизабет.

Робин Дъдли сграбчи Елизабет за лакътя и я повлече настрани.

Бес бе силно разтревожена. Елизабет се държеше безразсъдно, а и тя самата трябваше да прояви повече здрав разум и не да се облича в религиозни дрехи. Страните й горяха, защото в стаята бе прекалено горещо, а послушническото расо я задушаваше. Нуждаеше се от свеж въздух и се отправи към вратите, които извеждаха на терасата.

Видя с облекчение, че един мъж в черни кожени бричове приближава към нея. Единственото допълнение към костюма бе шапка и черно домино.

— Роуг, къде беше? Нуждаех се от малко въздух.

Той улови ръката й и я поведе към балкона.

— Какво не е наред, моя малка монахиньо?

— Господи, не биваше да обличам това расо. Помислих, че е много подходящо да ти напомня, че ще остана целомъдрена, но разгневих принцеса Мери.

— Шшт. — Обхвана лицето й в шепите си и сведе глава. Бес му поднесе устните си и се притисна към него, чувствайки се толкова сигурна в силните му ръце.

— О, искаше ми се да не бе женен за друга.

— На мен също — прошепна той в устните й.

Бес започна да трепери. Зимната нощ бе много студена и след топлината на препълнените зали, тя внезапно настръхна.

— Замръзвам — рече тя, хвана го за ръката и го поведе обратно през френските врати.

Тогава видя още един мъж в черни кожени бричове да идва по дългата галерия. Очите й се разшириха от изумление, когато позна Уилям Кавъндиш. Обърна се ужасено към придружителя си. Сега осъзна, че е по-висок от Уилям и по-широк в раменете.

— Кой, по дяволите, сте вие? — гневно попита младото момиче.

Той й се ухили.

— Не се тревожи, „Свадливке“, дори аз не бих изнасилил монахиня. — После се отдалечи.

Кавъндиш я видя и си запроправя път през тълпата.

— Онзи там в ловните бричове Джордж Талбът ли беше?

— Да! Той ме възмути! — страстно заяви Бес.

— Успокой се, скъпа. Какво те е разстроило толкова?

— О, Роуг, моля те, отведи ме у дома. Чувствам се ужасно.

— Да вървим тогава. Още няма полунощ, тъкмо ще ти поднеса новогодишен подарък. — Прегърна я през раменете и двамата изтичаха през вътрешния двор към каретата му. Повдигна я, настани я вътре, после се качи до нея и отново я прегърна. Когато я целуна, устните й бяха студени като лед, но горещите му целувки скоро ги стоплиха.

— Знам какво ще те сгрее — прошепна той.

— Не, Роуг, моля те — възпротиви се тя.

— Само се шегувам! Ето, отвори това.

Бес вдигна капака на голямата кутия и ахна от удоволствие. Светлината от факлите в двора се отрази върху пухкавата кожа от сребърна лисица. Извади кожената пелерина и видя, че е с подплата от тъмновиолетово кадифе. Бес побърза да я обвие около раменете си и духна в сребристата кожа, наслаждавайки се на божествената й мекота.

— Харесва ми! Това е първата кожа, която някога съм притежавала.

— Но няма да е последната — обеща Кавъндиш.

Бес му поднесе устните си за целувка.

— Честита Нова година, Бес.

— Честита Нова година, Уилям. — Сгуши се до него и когато каретата потегли, му разказа за провалилата се вечер. Но много скоро той я разсмя и тя осъзна, че едно от най-привлекателните му качества бе способността му във всяка ситуация да вижда смешната страна. Изведнъж загуби желание да се връща в Съфък Хаус. Искаше да остане в топлия уют на каретата и да дочака идването на Новата година.

Роуг въздъхна. Надяваше се, че кожената пелерина ще я размекне и ще я накара да сложи край на целомъдрените им отношения. С примирен тон нареди на кочияша да ги откара до Ричмънд Хил, откъдето да наблюдават изгрева на слънцето над долината на Темза и да посрещнат първия ден на новата 1547 година.

 

 

Беше краят на последната седмица на януари, когато Кавъндиш отново се видя с Бес. Трябваше да замине за Хартфордшър по дела на Короната — да провери спорния въпрос във връзка с даването под наем на земите на манастира „Сейнт Олбъни“. Освен секретаря си Кавъндиш взе със себе си и голяма група ревизори, защото собствеността на манастира бе огромна. Голяма част от нея се даваше под аренда, за да могат да се запълнят църковните ковчежета с пари. Земите на църквата се простираха до Нортей, където имаше приятна провинциална къща. В нея настаниха сър Уилям и хората му.

Макар да бе далеч от Лондон, Бес винаги присъстваше в мислите му. Знаеше, че има съперници, които можеха да й предложат сигурността на брака, но се надяваше, че е успял да я привърже към себе си. Докато обикаляше из Нортей Манър, Кавъндиш се чудеше кое бе решението на проблема му. Очевидно бижутата и кожите не стигаха.

Припомни си деня, в който се бяха срещнали, и колко разгневена бе тя, че още като дете й бяха отнели родния дом. Знаеше и колко силно копнее да има собствена къща. Дори точните й думи изплуваха в паметта му: „Не ми се подигравайте, сър. Аз ще имам собствено имение!“.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше. Бес никога нямаше да му се отдаде, ако не й предложи сигурността на брака. През целия си живот бе страдала от несигурност и се нуждаеше от убежище. Може би това бе една от причините да е привлечена от него. Бе солиден мъж с богатство и сила, врял и кипял в житейските дела.

Кавъндиш реши да не предприема нищо, преди Бес да види Нортей. Ако й хареса, щеше да намери начин, за да се сдобие с него.

 

 

Кавъндиш пристигна в Съфък Хаус навреме, за да вечеря със семейство Грей. Томас Сиймор също бе там и им съобщи новината, че кралят най-после е подписал официалния указ за назначаването му за член на личния съвет. Вечерята бе много оживена, съпроводена с безброй тостове.

Към края на вечерта адмиралът бе убеден, че Бес не бе разказала на никого за връзката му с Елизабет, и се почувства безкрайно облекчен. Целуна с благодарност ръката й и прошепна:

— Толкова съм доволен, че ние и двамата ценим дискретността. — Извърна се към Кавъндиш и сложи ръката й в неговата. — Ти си късметлия, Уилям. Дамата не се поддава на никаква съблазън.

Уилям поведе Бес към гостната.

— Напоследък яздила ли си често?

Младото момиче се надяваше въпросът да не е начало на сцена на ревност.

— Откакто сме в Челси, яздим всеки ден, макар че рядко напускаме очертанията на парка. Липсват ми дългите разходки из полетата и блатата на Дарбишър.

— Искаш ли да излезеш на езда с мен, Бес?

— О, с удоволствие! — Тъмните й бадемовидни очи оживено блеснаха.

— Предлагам ти да дойдеш с мен до „Сейнт Олбъни“. Трябва да разреша един спор със земите на манастира, които са дадени под наем. Пътят е доста дълъг — повече от двадесет километра — предупреди я той.

Бес го погледна несигурно.

— Струва ти се твърде далеч за това студено време?

— Не, не, не е това, Роуг. — Погледна го в очите и откровено рече: — Не искам да те гледам как тъпчеш под ботушите си духовенството, дори и да е по заповед на краля.

— Бес, скъпа, не мога да повярвам, че ме познаваш толкова малко. Аз не използвам груби методи, моите шпори са златни.

Тя го погледна в недоумение.

— Моя малка наивнице, златните шпори означават подкуп. Тъкмо това прави толкова успешна работата ми. Това е маслото, което смазва всички търкания по време на преговорите, които водя.

— Да не искаш да кажеш, че свещениците и монахините вземат подкупи?

— Разбира се, че не! — Очите му развеселено блеснаха. — Но игумените и игуменките на манастирите са друга работа. За да се постигне успех с тях, трябва да се пипа много ловко. Аз успявам там, където много други са пропадали с гръм и трясък.

— Ти си проклет негодник! — засмя се Бес. Очите й отново светеха с вълнение.

— Ще бъда готова да тръгнем на зазоряване!

— Утре се налага да остана в Лондон по едни дела, свързани с кралската хазна. По-добре да го оставим за вдругиден. — Прегърна я през кръста и я притисна към гърдите си. — Радвам се, че си толкова нетърпелива за нови изживявания.

Бес се изчерви — това бе още една стъпка от любовния танц.

Два дни по-късно малката група ездачи, благословени с лъчите на закъснялото януарско слънце, потеглиха към „Сейнт Олбъни“. Придружаваше ги Робърт Бестъни, секретарят на Кавъндиш. Препуснаха по главния път на север и много скоро градският пейзаж на Лондон отстъпи място на безкрайните полета.

Кавъндиш бе доволен, че Бес не изоставаше. Работата му винаги бе свързана с прекарването на дълги часове на седлото и той бе привикнал към тежки пътувания. Предишния ден бе уредил да натоварят на една каруца хранителни продукти, дивеч и френски вина и я изпрати в „Сейнт Олбъни“. Искаше да бъде сигурен, че когато пристигнат, ги очаква топло посрещане. Отведе Бес направо в Нортей, за да види реакцията й, преди да започне преговорите за имота.

В оградения със стени двор й помогна да слезе от седлото и я поведе през резбованите дървени врати на главната къща, украсени с ковано желязо.

— Искам да ми кажеш какво мислиш за това място.

Бес свали дългите си ръкавици за езда и влезе в големия салон. Огънят в камината бе запален и придаваше домашен уют на помещението. Докато грееше ръцете си на пламъците, погледът й обходи с възхищение просторната стая. Таванът бе сводест, поддържан от украсени с резба дъбови греди.

Отстрани имаше два салона — единият служеше за трапезария, а другият за всекидневна. И двете помещения бяха облицовани с дървена ламперия и разполагаха с красиви камини. Зад тях се намираше кухнята, където блестяха медни съдове.

Дори стълбището бе красиво и се извиваше елегантно нагоре. На втория етаж имаше осем спални, от чиито високи прозорци се виждаха градините.

Уилям застана зад Бес и погледна през прозореца, който гледаше на запад.

— Това там е Чилтърн Хилс. — Улови ръката й и я поведе към спалнята, която гледаше на изток. — А по-нататък, на километри разстояние се издига Хатфийлд — замъкът на лейди Елизабет.

— Наистина ли? Чудя се как изобщо е имала сили да напусне такова красиво кътче. — Бес въздъхна и се облегна на гърдите му. — Къщата е идеална. Завиждам на този, който я притежава. Защо е празна?

— Манастирът „Сейнт Олбъни“ я дава под наем, но все още парите не са платени и в момента договорът се обсъжда.

— Жалко, къща като тази не бива да пустее. Би трябвало хората, които живеят в нея, да й се радват и да я пазят.

Той извърна лицето й към себе си и прокара пръст по високата й скула.

— Бес, би ли била щастлива тук?

Тя пое дълбоко дъх и Уилям видя как очите й се изпълниха с множество въпроси. Преди да изрече на глас някой от тях, той закри устата й с целувка. Взе отново ръката й и се засмя, когато видя как погледът й обхожда собственически стаята.

— Ела с мен и слушай тихо, докато уредя Нортей да се превърне в нашето провинциално гнездо.

В манастира Бес се срещна с игумена и сър Уилям не го поправи, когато духовникът я приветства като лейди Кавъндиш. Развеселено я наблюдаваше как се изчерви. По време на обяда Бес седеше тихо на стола си и отпиваше от сладкото вино, докато Уилям и секретарят му Робърт Бестъни ръководеха сделката с лекота, която я смая.

— Както знаете, сър, аз съм упълномощен от краля да събарям и да конфискувам къщите на църквата. Когато дойдох миналата седмица, възнамерявах да направя точно това. Огледах земите, описах собствеността на манастира и остава единствено да се прехвърли всичко това на Короната.

Игуменът му хвърли отчаян поглед, а Уилям съчувствено кимна.

— Религията е огромен проблем на нашето време, скъпи приятелю, но кралят и дворът са протестанти и в резултат католическата кауза страда.

— Не може ли поне да се опитаме да си приберем дължимите наеми?

— Боя се, че парите също ще трябва да отидат в кралската хазна. — Кавъндиш даде знак на Робърт Бестъни, който показа на игумена копие от сметките. Отчаянието върху лицето на духовника бе заменено с безнадеждност.

— Това не ми се струва честно — тъжно отбеляза Кавъндиш. — След като ми е дадена голяма свобода на действие при решаването на тези дела, мога да ви дам една година отсрочка, през която да се опитате да възстановите някои от загубите си. — Уилям замълча, докато надеждата се завърна върху лицето на игумена, и продължи: — Макар че отлично знам колко рядко се случва подобни дългове да бъдат върнати. — Духовникът отново помръкна.

Уилям даваше вид, сякаш води усилена борба със съвестта си.

— Ето какво ще ви кажа. Напишете нови договори, с които давате на Короната под наем за една година всички земи и цялата собственост на „Сейнт Олбъни“. Аз ще се погрижа парите от тези наеми да ви бъдат изплатени лично на вас. Когато договорът изтече, „Сейнт Олбъни“ ще бъде върнат на Короната.

— Парите от наема ще бъдат изплатени лично на мен? — повтори игуменът, не можейки да повярва на късмета си.

— Имате честната ми дума, сър. — Уилям се извърна към секретаря си. — Колко е дължимата сума за Нортей Манър, Бестъни?

— Шестдесет лири, сър Уилям.

— Ако ми дадете документ за собственост на Нортей, за да може незабавно да бъде прехвърлена на притежателя й, аз още днес ще изплатя дължимата сума.

Духовникът се изпоти от благодарност.

— Сър Уилям, как бих могъл да ви се отблагодаря?

— Не е нужно да ми благодарите, добри човече. Аз просто чувствам, че Короната не е особено справедлива към вас.

 

 

По обратния път към Лондон, когато сенките на следобедното слънце се удължиха, Бес се загърна по-плътно в кожената пелерина.

— Роуг, обясни ми точно какво направи и кое в цялата работа е законно.

— Изглеждаш ми замръзнала, скъпа. Ела до мен на седлото и аз ще те стопля.

Бес подаде юздите на Робърт Бестъни, а Роуг я повдигна и я настани пред себе си. Плъзна собственически ръка около кръста й и тя се сгуши до топлите му широки гърди. Раменете му, защитени от кожено палто, спираха зимния вятър и той притисна устни към ухото й.

— Каквито и средства да съм използвал, те няма да причинят неприятности — със закона нито на мен, нито на Хенри Тюдор.

— Не смяташ да регистрираш Нортей Манър на свое име, така ли? — прошепна Бес. Със сигурност не би се осмелил да направи подобно нещо.

— Това ще бъде заплащането ми задето присъединявам „Сейнт Олбъни“ към Короната, включително и парите, които изплатих на игумена.

— Роуг, нима Нортей наистина ще бъде твой? — с благоговение попита Бес.

Той плъзна ръка под пелерината и обхвана гръдта й.

— Ще го регистрирам на мое име, но имотът ще бъде наш.

Тялото й потръпна силно и той почувства как зърното й се втвърди под пръстите му. Захапа крайчеца на ухото й.

— Когато се оженим, това ще бъде нашата провинциална къща.

За пръв път казваше тези думи. Най-после й обещаваше да се ожени за нея! Бес искаше да се хвърли на врата му и да го целува, докато и двамата отмалеят, но не бяха сами. Вместо това потърка задника си в слабините му и почувства как членът му набъбва и издува панталоните му.

— Ти ме измъчваш и го знаеш.

Чувственият й смях огласи въздуха.

Пристигнаха в Съфък Хаус след смрачаване. Кавъндиш слезе от коня и пое Бес на ръце. През последните километри желанието му да я люби се бе превърнало в непоносимо мъчение.

— Ще се изкъпя и преоблека, но ще се върна. — Не я молеше за разрешение. Просто я предупреждаваше за намерението си.

Повече от всичко на света Бес искаше да бъде насаме с него. През целия ден трябваше да понасят компанията на други хора. Уайтхол, където той имаше апартамент, бе съвсем наблизо и тя знаеше, че само след час двамата ще бъдат сами в апартамента й. Повдигна лице. Искаше да го целуне, но знаеше, че е невъзможно.

— Побързай! — прошепна младото момиче.

Когато Уилям се върна, тя се бе изкъпала, парфюмирала и облякла в семпла утринна рокля в бледозелено. Бе поръчала лека вечеря, която лакеят донесе малко след пристигането на Кавъндиш.

В мига, в който слугата излезе, Бес се хвърли в прегръдките на Уилям. Целуваха се и шепнеха гальовни слова, отново се целуваха, без да откъсват жадните си устни един от друг. Най-после бяха сами и можеха да вкусят от сладостта на целувките, които си бяха забранявали през целия ден.

Той я вдигна на ръце и я отнесе до малкия диван пред камината.

— Бес, толкова много те обичам. Кълна се, че никога досега не съм изпитвал подобно чувство.

Имаше нужда да й се закълне във вечна любов. Обви ръце около врата му и се притисна към него. За пръв път, откакто бе загубила баща си, се чувстваше напълно сигурна.

Заедно с нарастващото му желание и целувките му станаха по-настойчиви, а Бес се чувстваше все по-отмаляла от копнеж. Силните му пръсти се вплетоха в косите й, докато устните му нито за миг не се откъсваха от нейните. После обходиха шията й, спряха за миг на пулсиращата падинка, езикът му облиза ухото й. Уханието й изпълни ноздрите му, разпалвайки и у двамата диво желание. Настойчивите му ръце смъкнаха роклята от раменете й, освободиха гърдите й. Горещите му устни алчно всмукнаха първо едното набъбнало зърно, сетне другото. Помежду им лумна огън, изгаряща нужда, която крещеше да бъде задоволена.

Храната изстиваше забравена. Тази вечер Уилям нямаше да приеме отказ. Отнесе я до широкото легло и ловките му пръсти свалиха роклята й. Когато тя остана гола, разбра, че тази нощ най-после ще я люби.

Дъхът му секна при вида на прекрасното й тяло. Стоеше прав и се взираше възхитено в нея. Природата я бе създала за любов и тя най-после бе готова да му се отдаде. Членът му бе толкова твърд, че го болеше от възбуда. Собственическият му поглед я докосваше навсякъде, а пръстите му го следваха — галеха коприненомеките извивки, наслаждаваха се на тази съвършена женска плът.

Бес пламтеше от желание и нямаше търпение Уилям да свали дрехите си, за да може и двамата да бъдат голи. Стана от леглото, отиде до него и му поднесе устните си. Почувства как езикът му превзе устата й и изохка. Цялото й тяло бе пронизано от тръпките на чувствения глад. Устните й се плъзнаха надолу по врата му, а пръстите й разкопчаха трескаво ризата му, за да може да обсипе с целувки голите му гърди. Когато устните й почувстваха къдравите косъмчета на гърдите му, тя изпита желание да отърка гърдите си о тях. Притисна устни и език към корема му и обхвана члена му, искаше да го освободи от дрехите, за да може да го види, да го докосне и узнае тайните му.

— Свали си дрехите, искам да те видя гол и да те почувствам до себе си. И ти ли си толкова горещ като мен? — задъхано промълви тя. — Пипни ме как изгарям! — Улови ръката му, плъзна я по гърдите си и я насочи надолу между краката си.

— Вътре си дори още по-гореща. Нека да ти покажа. — Ръката му взе пръстите й и притисна единия към пламтящите й слабини.

Бес простена.

— Изгарям по теб.

Думите й го подлудиха. Усещаше как кръвта му кипеше и се блъскаше лудо, а сърцето му бумтеше в ушите. После постепенно и неохотно осъзна, че някой чука на вратата.

— Какво беше това? — надигна се Бес.

— Как смеят да ни безпокоят! — изруга Уилям.

Бес прикри голотата си със завивките, а Уилям приближи сърдито до вратата и без да я отваря, извика:

— Кой е?

— Аз съм, Хенри.

Уилям неохотно отключи и отвори на приятеля си.

— Кралят е мъртъв.

— Какво? — Кавъндиш се зачуди дали бе чул правилно.

— Крал Хенри току-що е умрял в Хамптън. Трябва веднага да отидем.

Глава 16

Кавъндиш тръгна за Хамптън сам, а Бес придружи семейство Грей. Положението на сър Уилям в двора, както и на мнозина влиятелни царедворци, от солидно и непоклатимо като скала мигом се превърна в несигурно. Франсис и Хенри не бяха засегнати. Тя бе Тюдор, а дъщеря им, лейди Джейн, щеше да се омъжи за Едуард, който сега бе крал на Англия, а не само наследник на трона.

Когато пристигнаха, всички благородници от Лондон, включително и архиепископ Кранмър и духовниците му, се бяха събрали в двореца. Атмосферата бе мрачна и потискаща. Придворните, мъже и жени, бяха потресени и неподготвени за внезапния обрат. Двамата Грей незабавно се отправиха да търсят дъщеря си и деветгодишното момче, което току-що бе станало крал на Англия. Бес се запъти направо към апартамента на лейди Елизабет.

Почука, каза си името и почака няколко минути, преди да я пуснат. Съпроводиха я до спалнята на принцесата, където придворните й дами й помагаха да облече траурните одежди. Бес се отпусна на килима:

— Ваша Светлост, съжалявам за ужасната ви загуба.

Две от дамите плачеха открито, докато Елизабет стоеше неподвижно с мъртвешки пребледняло лице.

— Зле ли ви е? — разтревожено попита Бес.

Елизабет погледна към дамите.

— Оставете ни.

Те се подчиниха. В мига, в който вратата се затвори зад тях, Бес приближи към Елизабет и улови ръцете й.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам — прошепна младата принцеса.

— Елате да седнете — настоя Бес.

Елизабет не помръдна.

— Не ми е лошо… замаяна съм… от облекчение. Най-после съм свободна и не мога да го повярвам. Изпитвам неудържимо желание да се смея, но знам, че не бива — призна. — Обичах баща си, но в същото време го мразех! — изсъска Елизабет. — Можеш ли да разбереш? Той бе тиранът, който уби майка ми, но съм горда, че кръвта на Тюдорите тече във вените ми.

— Разбирам ви напълно. Любовта и омразата са двете страни на една и съща монета. Ще съумеете ли да се овладеете достатъчно, за да се изправите срещу другите, да приемете съболезнованията, да оплачете баща си и да изразите уважението си към брат си Едуард?

— Аз съм Елизабет Тюдор — отвърна тя с високо вдигната глава и изправени рамене. — Мога да се изправя срещу всичко и всички. Повикай придворните дами.

 

 

Момчето, което от вчера беше станало крал на Англия, се придружаваше от двамата си вуйчовци — Едуард и Томас Сиймор. Сякаш двамата мъже искаха да издигнат висока крепостна стена между невръстния крал и целия свят.

Бес стоеше до лейди Франсис и двете наблюдаваха как Елизабет приближава към брат си. Двамата Сиймор й дадоха разрешение да пристъпи по-близо и Бес внезапно изпита страх за Елизабет. Щеше да управлява не малкият Едуард, а могъщите Сиймор. Последната среща на крал Хенри бе с Томас Сиймор. Тогава, само преди няколко дни, го бе посочил официално за член на личния съвет. Бес стисна безпомощно ръце в юмруци. Кой щеше да предпази Елизабет от домогванията на адмирала, сега, когато баща й бе мъртъв?

Няколко дни по-късно, когато бе прочетено завещанието на покойния крал, много хора останаха смаяни, но в същото време доволни, че той бе възстановил дъщерите си като наследнички на трона. Бес бе преизпълнена с радост, че приятелката й не е вече само лейди Елизабет. От сега нататък тя бе призната законно за принцеса.

През следващите седмици Бес почти не видя Кавъндиш. Разбираше, че той трябва да остане при двора, за да затвърди положението си при новото управление на крал Едуард VI. Семейство Грей останаха в Челси, като взеха със себе си и лейди Джейн.

Коронацията на краля момче бе скромна, придружена с кратка процесия до Уестминстърското абатство, където обикновено се извършваха церемониите по коронясването на английските крале, и бе последвана от не особено разточително празненство. Последното бе не само от уважение към невръстния крал, но и заради необходимостта да не харчат излишно пари.

Хенри Грей донесе на Бес новини от Кавъндиш и ги осведоми за последните събития в двора. Веднага след като племенникът им бе коронясан, лорд Едуард Сиймор и графиня Ан се преместиха в Хамптън, за да бъдат денонощно с младия крал. Към средата на февруари крал Едуард вече бе дал на вуйчо си херцогство Съмърсет и го бе посочил за регент. Това разбуни членовете на личния съвет, защото те очакваха, че ще управляват страната като Съвет на регентите.

Носеха се слухове, че Томас Сиймор е възразил срещу тази явна манипулация на брат си. За да престане да негодува, Томас Сиймор набързо бе повишен от адмирал във върховен адмирал.

Младият крал Едуард правеше нови назначения почти всеки ден. С одобрението на регента и на личния съвет Уилям Сесил, блестящ млад секретар при двора, пое поста личен секретар на краля. След това крал Едуард, по настояване на Сесил и Едуард Сиймор, помоли да се направи ревизия на хазната на покойния крал. Полит, Кавъндиш и чиновниците им работеха усърдно ден и нощ върху сметките. Работата бе огромна, но и двамата знаеха, че счетоводните книги трябва да бъдат в идеален ред, когато ще им бъде наредено да ги предоставят за височайша проверка.

Лейди Франсис прие като лична обида високомерното държание на Едуард Сиймор.

— Онзи негодник Едуард Сиймор иска да се направи, ревизия на хазната. По-добре да не се заема с моите сметки! Като капак на всичко направи херцогиня онази бясна кучка съпругата си. Представяш ли си — Ан Сиймор! За бога, Хенри, трябва да направим нещо!

— И какво можем да сторим ние, скъпа моя? — колебливо попита Хенри.

— Ужасно грешиш, ако си мислиш, че ще се кротна на дебелия си задник в Челси, докато Едуард и Ан Сиймор си играят на крал и кралица! Двамата поемат голям риск, като пренебрегват законните ми права на истинска Тюдор! Бес, върви незабавно да опаковаш нещата ми. Лейди Джейн още днес се връща в Хамптън и ако трябва, ще се настаня в спалнята на краля и няма да изляза оттам, докато не ме направи херцогиня!

В Хамптън Корт Палас Катерин Пар бе в пълен траур. Много бързо бе осъзнала, че вече не е кралицата на Англия, а само вдовстващата кралица. Едуард Сиймор дори й оказваше деликатен натиск да се премести от Хамптън, защото сега той принадлежи на младия крал Едуард. Но регентът съвсем не бе толкова деликатен към принцеса Мери. Тъй като тя бе ревностна католичка, той я преследваше безмилостно, настоявайки, че всички в Хамптън трябва да приемат протестантството. Дълбоко обидена, принцеса Мери се премести с приближените си в провинциалното си имение в Бюли.

Когато пристигнаха в Хамптън, лейди Джейн и лейди Франсис бяха облечени в еднакви черни рокли. Бес носеше рокля от сива тафта, чиято висока яка бе украсена с малки бели къдрички. Завариха малкия крал Едуард да говори със сестра си Елизабет, но щом съзря Джейн Грей, момчето грейна от щастие. Радостта му не остана незабелязана за лейди Франсис. На дъщеря й нямаше да бъде никак трудно да убеди младия крал да направи родителите й херцог и херцогиня.

Принцеса Елизабет, също облечена в сиво, се оттегли и даде знак на Бес да я последва. Докато двете червенокоси млади жени вървяха по дългата галерия, Бес забеляза, че Елизабет едва успява да прикрие вълнението си.

— Какво има, Ваша Светлост? Случило ли се е нещо?

— Много скоро ще се случи. Не смея да ти кажа, тайна е — прошепна Елизабет.

Бес тутакси се досети, че е свързано с Томас Сиймор, защото принцесата бе обсебена от този мъж.

— Казано накратко, много скоро всички ги очаква огромна изненада. — Елизабет срамежливо стрелна с поглед Бес. — Как върви твоята сърдечна афера?

— Никак! — категорично отсече Бес. — Сър Уилям е постоянно зает в Уайтхол с ревизията на хазната…

— Налага се и двете да бъдем търпеливи, нещо, което съвсем не ни е присъщо. Мразя тези траурни дрехи, но брат ми не иска и да чуе. Няма да ми разреши да облека нещо друго, освен черно или сиво. Горкичкият малък дявол — държат го толкова строго! Той наистина изглеждаше щастлив да види онази малка кучка.

— Изглежда, че има много общи неща с лейди Джейн, Ваша Светлост.

— Двамата са от един дол дренки. — Изпитателният поглед на Елизабет внимателно обходи стройната фигура на Бес. — Също като нас.

 

 

В края на май ревизията бе завършена, а в началото на юни Полит отново бе утвърден на поста главен ковчежник, а Кавъндиш — за ковчежник на кралския кабинет. Двамата запазиха службите си не само защото държаха в ръцете си парите на кралството, но и защото успяваха да ги набавят. И двамата участваха в личния съвет и се ползваха с доверието на останалите му членове.

Кавъндиш успя да се освободи за няколко часа от задълженията си в Уайтхол, за да вечеря със семейство Грей, завърнали се в Съфък Хаус, за да отпразнуват добрите новини. Другите им гости бяха Томас Сиймор, лорд и лейди Хърбърт, Уилям Пар и съпругата му. Всички мъже бяха членове на личния съвет, с изключение на Хенри Грей, който винаги внимаваше да не показва никакви политически амбиции.

Кавъндиш целуна Франсис и когато всички седнаха около масата, предложи тост за новите херцог и херцогиня на Съфък. Бес и Кавъндиш не можеха да откъснат погледите си един от друг. Принудителното му отсъствие бе разпалило взаимната им жажда, която не можеше да бъде утолена пред бдителните погледи на останалите. Но при тези обстоятелства им бе невъзможно да се уединят в апартамента на Бес.

Томас Сиймор, новоназначеният върховен адмирал, изрази становището си, че е необходимо да се увеличи флотът до впечатляващата цифра от десет хиляди.

— Необходимо ли е? — озадачено попита Уилям Хърбърт, граф Пембрук.

— Необходимо е да се увеличи силата на Том — въздъхна Франсис. — Той трябва да направи нещо, за да ограничи влиянието на отвратителния си брат Едуард и невъзможната му съпруга!

Гостите се присъединиха към смеха й. Никой от членовете на личния съвет не можеше да понася Едуард Сиймор. Бес наблюдаваше замислено Томас Сиймор. Той не само бе суетен и дързък, но и безкрайно амбициозен. Искаше й се да предупреди Кавъндиш да се пази от него.

Когато вечерята свърши и всички се преместиха в големия салон, Уилям отиде при Бес.

— Да знаеш как съм закопнял за теб!

— О, Уилям, толкова съм щастлива, че запази поста си ковчежник на кралския кабинет.

Той поднесе ръката й към устните си.

— Кой друг, по дяволите, може да върши тази работа? — промърмори, неспособен да прикрие закачливите искри в очите си. — Лошото е, че трябва да отида до манастирите Ившам и Бордъслий в Уорикшър.

Тъмните очи на Бес го погледнаха тъжно.

— Колко дълго ще отсъстваш?

— Нито час повече, отколкото е необходимо — обеща той и стисна ръката й, за да покаже колко много ще му липсва.

— Възможно е да греша, но ми се струва, че адмиралът има амбицията да се ожени за Елизабет — прошепна му тя.

— Не грешиш. Беше му казано да забрави за това, невъзможно е. — Уилям поклати глава. — Не говори никому по този въпрос.

Бес облекчено въздъхна. Слава богу, щеше да се сложи край на тази опасна връзка. При все това изпитваше жалост към Елизабет, която си бе въобразила, че е влюбена в този самодоволен и красив дявол.

Разговорът се насочи към провинциалните имения.

— Имаше ли възможност да посетиш Съдли? — обърна се Франсис към Томас.

— Не, имението се намира в Глостършър. Съжалявам, разбира се, защото замъкът е построен от хубав котсуолдски камък и разправят, че разполага с великолепна бална зала.

— Ние смятаме да прекараме лятото в Брадгейт. Как лети времето, нали? Още един месец и ще трябва да стягаме багажа за там.

— Опитай се да се върнеш, преди да заминем за Брадгейт — каза Бес на Уилям. Преди очакваше с нетърпение да види Брадгейт в Лестършър и да посети семейството си, което живееше в съседното графство, ала внезапно изгуби желание да бъде, където и да е другаде, освен в Нортей.

Франсис ги изгледа и заговорнически им намигна.

— Всички сте поканени в Брадгейт и можете да останете колкото желаете. Уилям, обещай, че ще дойдеш да правиш компания на Хенри.

Сър Уилям си тръгна пръв, а лейди Хърбърт изчака Томас Сиймор да го последва, преди да разкаже на Франсис — под строг секрет, разбира се — това, което й бе доверила сестра й Катерин Пар.

— Онзи негодник Едуард Сиймор, самозваният регент на нашия крал, настоява кралицата да се изнесе от Хамптън Корт Палас.

 

 

Франсис не даваше и пукната пара за Катерин Пар, която бе погребала трима съпрузи, но изведнъж настръхна, когато Ан Хърбърт спомена Челси.

— Челси? — извън себе си извика Франсис. — Той има нахалството да й предложи да се премести в Челси Палас? В моя Челси Палас? Бес, донеси ми ароматните соли.

Макар Франсис да заяви, че Катерин Пар ще се настани в Челси само през трупа й, все пак започна да мести мебелите, картините и домакинските вещи, които принадлежаха на семейство Грей, както и всичко останало, което й харесваше. Бес и другите придворни дами прекараха почти две седмици в опаковане на дрехи, ленени чаршафи и покривки, сребърни прибори, завеси. Някои от вещите щяха да заминат за Дорсет Хаус или Съфък Хаус, но Франсис реши по-голяма част от мебелите да бъдат изпратени на север, в Брадгейт.

След това херцогинята на Съфък отправи официален протест към личния съвет, изтъквайки, че тя ползва Челси Палас от много години. Със сигурност биха могли да намерят друга резиденция за вдовстващата кралица сред безбройните имоти на Короната.

— Реших да не отстъпвам и да отложа заминаването си в Брадгейт — каза Франсис на Бес. — В мига, в който напусна Лондон, като лешояди ще се нахвърлят върху Челси!

— Само за да открият, че мършата вече е отмъкната — прямо отбеляза Бес.

Франсис се засмя от все сърце.

— Владението е девет десети от закона, запомни го.

Въпреки възраженията на Франсис Грей Челси Палас бе обявен за официална резиденция на Катерин Пар, вдовстващата кралица. А след като тя бе мащеха на Елизабет, бе решено, че принцесата ще живее с нея. Сега вече Франсис наистина бе изправена пред сериозен проблем. Дали да позволи на дъщеря си, лейди Джейн, да остане при вдовстващата кралица, или да я прибере у дома? Беше ясно, че момичето не може да остане повече в Хамптън Корт Палас, превърнат в мъжка крепост, зад чиито стени пазеха младия крал.

— Проклетият регент спечели! — гневно извика Франсис. — Съвсем ясно е, че иска да изолира малкия крал от всички, които детето обича. Едуард Сиймор отстранява всеки, който би могъл да има влияние върху него: мащехата му, сестра му и дъщеря ми. Очевидно е, че онази бясна кучка, съпругата му, го съветва на всяка стъпка!

След като този път Франсис бе надхитрена, тя реши, че лейди Джейн Грей ще остане да живее в Челси Палас с вдовстващата кралица и принцеса Елизабет. Франсис, Бес и група слуги се отправиха в Хамптън, за да преместят лейди Джейн и мебелите и от едната резиденция в другата.

Принцеса Елизабет също бе в разгара на опаковането на багажа си и Бес можа да остане само за малко насаме с нея.

— Разстроена ли сте, че се местите в Челси, Ваша Светлост?

— Не! — прошепна Елизабет. Потиснатото вълнение бе превърнало кехлибарените й очи в златисти. — Ще бъда свободна от зорките им погледи и тогава ще имаме възможност да се виждаме всеки ден в Челси!

Бес бе смаяна. Нима не знаеше, че на адмирала му е било отказано разрешението да се ожени за нея?

— Трябва да вървя, Бес. Ела да ме посетиш в Челси.

В края на месеца Бес получи писмо от Кавъндиш с надпис: „Лично“. Смръщи вежди, отвори плика и прочете краткото съобщение.

„Моя скъпа Бес,

Имам новини. Ще дойда след полунощ, за да можем да се видим насаме.“

У.

Въображението й изтъкваше поне десетина причини за тази тайнственост. Дали новините бяха за принцеса Елизабет, Том Сиймор, семейство Грей? Или означаваха, че работата и постът му в двореца са заплашени? Дали се отнасяха до личния съвет и някое решение, което той е взел? Загадката не й даваше мира.

В късния следобед Бес набра пролетни цветя от градините на Съфък Хаус и напълни вазите с красиви бели лилии, лилав люляк и уханни клонки глог. Изкъпа се след вечеря и облече една от любимите рокли на Уилям.

Най-после на вратата се почука. Тя я отвори и се хвърли в обятията му.

— Какво има?

Той я притисна към гърдите си и целуна косите й.

— Бес, съпругата ми умря днес.

Тя се втренчи изумено в него. Това бе единственото нещо, за което не бе помислила.

— Уилям… — Ръцете й се стегнаха около кръста му.

— Не бива да ни виждат заедно известно време. Клюкарите могат да те разпънат на кръст — додаде напрегнато. — Но аз искам да бъда с теб. Ще дойдеш ли за няколко дни в Нортей, където ще бъдем далеч от любопитните погледи?

— О, да, да, Уилям! Обичам те толкова много! — Зарови лице на гърдите му, за да скрие сълзите си. Не бяха сълзи на тъга, дано Бог й прости, а сълзи на радост.

— Не можем да заминем заедно. Ще трябва да се срещнем там. Погребението е вдругиден. Ще замина на следващия ден.

— Франсис и Хенри знаят ли?

Той поклати глава.

— Заедно ще им го съобщим.

Хванати ръка за ръка, те се отправиха към западното крило, където бе апартаментът на семейство Грей. Франсис отвори и ги пусна да влязат. Ръката й се стрелна към гърлото.

— Има още една смърт!

— Да, моята съпруга — отвърна Уилям.

— О, благодаря на Бога! — с облекчение възкликна Франсис. — Хенри, налей ни коняк, скъпи.

— Погребението е насрочено за вдругиден.

— Ще бъдем там, както и всички от двора, разбира се, но за Бес е по-добре да изчезне за няколко дни.

— Ще отида в Нортей. Заминавам утре на кон — заяви Бес.

— Няма да направиш подобно нещо. Ще отидеш с карета — настоя Франсис.

— Благодаря ти, Франсис. — Уилям целуна ръката й.

— Каретата ще бъде без герб, с дискретен кочияш и пазач — допълни Хенри.

— Бес, искаш ли Сесили да дойде с теб? Тя се смята за твоя прислужница, скъпа.

— Благодаря ти, но предпочитам да отида сама — каза Бес и страните й порозовяха.

— В Нортей има прислуга — обади се Уилям и стисна ръката й.

Лицето й стана пурпурно.

Бес внимателно опакова нещата, което искаше да вземе със себе си в Нортей. Въпреки вълнението си не искаше да пропусне нищо. Реши да вземе спално бельо, храна и вино. Освен това обмисли какво да каже на прислугата в Нортей. След като самата тя не бе господарка, знаеше как подчинените биха искали да се отнасят към тях.

Веднага щом пристигна Бес помоли икономката госпожа Багшо да събере всички. Прислугата в къщата се състоеше от готвачка, един мъж, който отговаряше за килера и провизиите, лакей и две камериерки. Бес веднага разбра, че госпожа Багшо управлява всички със здрава ръка и че ако я спечели на своя страна, останалите неминуемо ще я последват.

— Бях помолена от сър Уилям Кавъндиш, новия собственик, да приготвя къщата за пристигането му. Аз съм госпожа Елизабет Барлоу от Съфък Хаус, където сър Уилям прекарва времето си, когато не е при двора. Осъзнавам колко е трудно да се обслужва нов господар. — Погледна право в очите госпожа Багшо. — Ще ви помогна с каквото мога и ви моля и вие да ми помогнете. Разбирам, че не знаете какви са навиците на сър Уилям Кавъндиш. Нито пък аз. — Бес се усмихна. — Ще се научим заедно. — Благодаря ви много.

Предварително бе репетирала и речта си пред външната прислуга — пазача на дивеч, коняря и надзирателя на земите, после се върна при каретата, за да говори с кочияша и лакея, които я бяха довели дотук.

— Тук командва госпожа Багшо. Моля да й се подчинявате във всичко. На третия етаж има достатъчно стаи. Уведомете я от какво се нуждаете. Благодаря ви за приятното и безопасно пътуване.

Под умелото ръководство на Бес и госпожа Багшо двете камериерки се заеха да чистят, да бършат прах и да лъскат сребърните прибори. Храната и виното бяха предадени на слугата, който отговаряше за провизиите, а спалното бельо бе качено на втория етаж.

Бес избра за спалня просторна стая с високи прозорци с изглед към градините и Чилтърн Хилс. Махна чаршафите на огромното легло, после се качи по стълбичката, за да стигне до прашните завеси. Когато и те бяха свалени, Бес разтвори широко прозорците и помоли слугините да почистят основно стаята.

Не след дълго навсякъде лъсна от чистота, Бес застла чисти чаршафи, меко вълнено одеяло, а най-отгоре метна зелена кадифена покривка. После лакеят й помогна да закачат подходящи завеси на леглото. Когато привършиха, следобедът вече преваляше.

— Благодаря ви, утре ще оправим втората спалня. Аз сама ще разопаковам сандъка си — каза Бес на камериерките. — Вървете и помогнете на госпожа Багшо в кухнята. — На икономката обясни: — Ще хапна нещо леко — сирене и някакви плодове — и може би малко от тази супа, чийто божествен аромат надушвам.

В деня, в който Уилям трябваше да пристигне, Бес изпълни Нортей със свежи цветя от градината. Даде подробни инструкции на госпожа Багшо за менюто за вечеря, след което се обърна към лакея:

— Предполагам, че сър Уилям ще пристигне с личния си слуга Джеймс Кромп, но бихте ли изтъркали дървената вана и приготвили няколко ведра с гореща вода? Щом пристигне, сър Уилям навярно веднага ще пожелае да се изкъпе и избръсне.

Бес се опита да овладее вълнението си, но безуспешно. Би било по-лесно да се справи с някоя морска вълна, отколкото с напиращото в гърдите й щастие. В ранния следобед тя се изкъпа и се преоблече в бледозелената рокля, която бе любимата на Уилям. Разчеса до блясък червено-златистите си коси и си сложи зад ушите парфюм, с мирис на полски теменужки.

Един вътрешен глас й нашепваше, че той е вече тук и Бес се спусна надолу по стълбите към входната врата на Нортей, точно когато Кавъндиш влезе във вътрешния двор. Докато го гледаше как слиза от коня, я заляха противоречиви чувства, заплашващи да я погълнат. Едновременно с въодушевлението и възбудата, тя се чувстваше засрамена и не знаеше какво да прави. Какво ще й каже той, как ще го погледне тя?

После внезапно се намери в прегръдките му, а устните му шептяха в ухото й:

— Защо не си в леглото? — Силният му смях огласи въздуха, а очите му развеселено блеснаха. Бес разбра защо го обича толкова много.

Езикът й мигом се развърза и чувственият й смях се сля с неговия:

— Проклет негодник!

Глава 17

Слугите се събраха в преддверието, за да поздравят сър Уилям. За да му даде възможност да поговори с тях насаме, Бес поведе Джеймс Кромп към втория етаж и му показа къде да сложи багажа на Уилям.

— Джеймс, не виждам нужда от официалности помежду ни, след като ще бъдеш осведомен за всичките ни тайни — каза Бес с обичайната си прямота. — Заповядах да стоплят достатъчно вода, а в съседната стая има голяма дървена вана.

— Благодаря ви, мадам. — Започна да разопакова и да окачва дрехите на Кавъндиш в гардероба до нейния. Погледна камината. — Искате ли да я запаля?

— Да, след вечеря. Миналата нощ стана доста студено, след като слънцето залезе. — Бес се изчерви. Тази нощ в леглото й едва ли щеше да бъде студено.

Чуха се забързаните стъпки на Кавъндиш по стълбите. Когато влезе, тя видя как погледът му обходи преценяващо помещението. После кимна в знак на одобрение.

— Обичам тази къща — задъхано рече Бес.

Той я привлече в прегръдките си, без да обръща внимание на Джеймс.

— А аз обичам теб. — Бес затвори очи и той я целуна, още не можеш да повярва, че краят на дългото чакане най-после бе настъпил.

Целуна я отново.

— Позволи ми да измия от себе си миризмата на Лондон.

Бес и Уилям вечеряха сами в трапезарията до големия салон. Прислужваше им лакеят от Нортей. Говеждата пържола бе приготвена великолепно, зеленчуците се топяха в устата, а пудингът бе с хрупкава коричка. Бес беше горда с менюто, беше предназначено за мъж с вълчи апетит.

Уилям вдигна чашата си с вино.

— Тази вечер вдигам тост за най-красивата жена в Англия. — Отпи щедра глътка. — Бордото е превъзходно. Нямах представа, че Нортей разполага с такава изба.

— Не разполага — тихо се засмя Бес. — Аз донесох виното.

— Винаги съм знаел, че си умно момиче. Имаш ли още някаква изненада за мен? — попита той с игрива усмивка.

— Доверете ми се, милорд. А вие какви изненади имате за мен?

Гърленият му смях изпълни стаята.

— Скъпа, да не би да се страхуваш?

— Малко — призна тя.

Сърцето му се изпълни с нежност. Заобиколи масата и я взе в скута си.

— Уилям, слугите — меко възрази тя.

— Те няма да имат нищо против. Казах им, че ще им повиша заплатите.

— Но това е все едно подкуп.

— Така е, скъпа, точно подкуп е. Златните шпори нямат грешка. Само гледай колко скоро ще са готови да изпълнят всичките ни желания.

— Ти си невъзможен.

— Знам. — Плъзна пръсти по лицето й. — Какво искаш за десерт?

— Ягоди, разбира се!

— Аз ще ти ги давам. — Потопи една ягода в захарта и я поднесе към устните й. Езикът й облиза захарта, преди да поеме сочния плод в устата си. Погледът му излъчваше обожание, а желанието му се усили. — Как ухае — промърмори той и докосна с устни нейните. След всяка ягода я целуваше, докато тя не се засмя.

— Не искам повече — рече задъхано.

— Не искаш повече ягоди или повече целувки? — подразни я той.

— Ела с мен в градината и аз ще ти покажа къде растат.

Повдигна въпросително вежди, но разбра, че тя навярно се нуждаеше от още малко време, преди да се качат в спалнята.

Вече се бе стъмнило, когато поеха хванати за ръка по пътеките между градинските лехи. Цветята изпълваха въздуха с упойващия си аромат. Бес тъкмо се канеше да сподели плановете си за градината, когато той я взе в прегръдките си. Гърдите й натежаха и тя започна да трепери от надигналите се в тялото й усещания. Когато той я целуна, откликът й бе страстен. Без думи му казваше, че макар да се страхува, желанието й бе по-силно.

Устните му докоснаха светлите кичури на слепоочието й.

— Бес, чаках толкова дълго.

Тя взе ръката му и го поведе към къщата. Сърцето й бясно препускаше. Наистина го бе накарала да чака почти цяла вечност, ала тяхното време най-после бе дошло и тя се закле, че ще го обича с всяка клетка на тялото си.

Когато влязоха в Нортей, не се виждаха никакви слуги. Изкачиха стълбите прегърнати, не можещи и не желаещи повече да крият страстното си желание. Ако някой ги бе видял, щеше да разбере, че много скоро щяха да станат любовници.

Преди тежката врата на спалнята да се затвори зад тях, Уилям я вдигна на ръце и завладя устните й с пламенна целувка. Тя го прие без остатък, докато горещият му език навлизаше в сладката пещера на устата й и ласките му предизвикваха в тялото й приятни тръпки.

Той седна край камината, за да я съблече пред огъня. Опитните му ръце ловко разкопчаха роклята и я свалиха, Бес развърза връзките на фустата си и я остави да се свлече в краката й. Остана само по една къса долна риза и чорапи.

Уилям отново я привлече в прегръдките си и тя почувства топлината на ръцете му, която проникна през тънката материя.

— Тялото ти е създадено да доставя удоволствие на мъжа. — Нетърпеливите му ръце обхванаха гърдите й, той наведе глава, за да ги целуне, после езикът му ги обходи през ризата. Розовите връхчета мигом набъбнаха. В очите му тя прочете огромното вълнение, което събуждаше у него тялото й.

Всеки поглед, всяко докосване усилваха възбудата й и ръцете й дръзко се плъзнаха под жакета, за да разкопчеят ризата му.

— Уилям, искам да те гледам и да те докосвам по същия начин.

Той се освободи от жакета и свали ризата си, а тъмните очи на Бес сякаш искаха да изпият с поглед мъжката му красота. Никога не го бе виждала без дрехи и бе възхитена, че широките му рамене не се дължаха на модерните подплънки.

— О! — ахна младата жена и прокара длан по гладките мускули. — Ти си толкова твърд.

Той взе ръката й и я притисна към слабините си.

— Твърд като мрамор.

— Нека да видя! — извика тя, усещайки как гладът по него разяжда утробата й.

Уилям съблече дрехите си и застана напълно гол пред нея.

— О, господи! — задъхано промълви тя. Членът му бе огромен и измина цяла минута, преди тя да успее да откъсне поглед от него. После видя и другите неща, които правеха мъжете толкова различни от жените.

Бедрата му бяха тесни, но яки и мускулести, несъмнено от дългите часове, прекарани на седлото. Тя протегна пръсти, за да ги докосне и видя как членът му се надигна и подскочи, сякаш искаше да й покаже скритата си сила.

Бес се взираше изумено в него, после погледът й бавно обходи великолепното му тяло.

— Приличаш на жребец.

— Точно така се чувствам — разгонен!

— Сега разбирам… Мили боже, колко невежа съм била. Сега виждам колко трудно ти е било да контролираш нуждите си. Разбирам защо бързаше.

— Наистина бързах, Бес, но никога повече няма да бързам, скъпа. Бавно. Ще те вкуся съвсем бавно. — Привлече я към себе си и притисна мъжествеността си в мекия й корем.

Гърбът й сякаш бе обзет от пламъци. Той повдигна ризата й, разголвайки я. Пламъците зализаха голата й кожа, възбуждайки я още по-силно. Бес вдигна докрай ризата си и се отри в него.

— Ммм, толкова е хубаво.

Той целуна клепачите й.

— Любовната игра с теб е все едно да си в рая.

— Защото съм девствена ли?

Уилям обхвана белите стегнати кълба на задника й.

— Съзнанието, че това е първият път, когато се възбуждаш напълно, че аз съм първият, който ще премине през всички прегради е вълнуващо. Но и след една година, когато отдавна няма да си девствена, любовната игра няма да е по-малко прекрасна. Тялото ти е толкова пищно, Бес, а вродената ти чувственост — толкова силна, че щом веднъж я събудя, нищо няма да може да я спре.

Тя потърка лице в кестенявите косъмчета на гърдите му и захапа едното зърно.

— Ако събудиш огъня у мен, ще трябва и да го гасиш.

— О, със сигурност ще се опитам, скъпа, но подозирам, че това ще бъде нещо повече от огън. Ще бъде истински пожар. — Засмя се, изхлузи ризата през главата й и я захвърли във въздуха. Бес остана само по белите дантелени чорапи, придържани с изящни жартиери.

— Това са най-дръзките жартиери, които някога съм виждал. Разходи се пред мен, за да им се насладя докрай.

— Негодник, какво имаш предвид.

Той завъртя очи като нетърпелив лакомник и тя се засмя.

— Има нещо особено, възбуждащо в съчетанието между червените къдрици и зелените панделки. Не мога да го опиша… Разходи се напред-назад и се погледни в огледалото.

Тя отиде до огледалото и се изчерви като видя отражението си. Слабините й бяха покрити с гъсти и червено-златисти къдрици, а бедрата й бяха украсени със зелени панделки. Бес хареса неприличната картина, която представляваше. Веднъж я бе разсъблякъл, оставяйки я само по чорапи и тя много ясно си спомняше какво й бе правил през онази нощ. Само че този път нямаше да му се наложи да спре! Щеше да му позволи да изиграе всичките си чувствени игри с нея! Бес обхвана гърдите си и се огледа с възхищение в огледалото.

От гърлото му се изтръгна нисък рев и той се хвърли към нея. С едната ръка обхвана гърба й, а другата пъхна под коленете, вдигна я високо и целуна мамещия триъгълник. Бес се изви предизвикателно към него, после изписка тихо, когато езикът му докосна женствеността й. Кавъндиш я отнесе до високото легло, без да се отдръпва.

— Легни по гръб — промърмори той.

Бес се отпусна, а косата й се разстла с цялото си великолепие по зелената покривка. Той коленичи до леглото и впи поглед в любимата си.

— Разтвори краката си за мен, за да мога да те погледам — дрезгаво изрече тръпнещият от желание мъж.

Бес вдигна крака и постави малките си стъпала върху раменете му. С върха на езика облиза устните си.

— Ще ми помогнете ли да сваля чорапите си, сър?

Уилям се протегна и бавно смъкна единия дантелен чорап и жартиера. После поднесе нежното ходило към устата си. Бес сви пръсти от удоволствие, разкривайки за миг розовата гънка между бедрата си, докато ръцете му смъкваха другия й чорап.

Донякъде безсрамното й поведение доказваше, че тя е силно възбудена и го подканва да я люби. Но Уилям не искаше този първи път да бъде болезнен. Ако я обладае веднага, щеше да мине още доста време преди да я възбуди отново. Ще изчака, докато тя започне да се извива и стене, молейки го да я вземе. И когато най-после я възседне и прониже докрай, тя ще изпита само чисто удоволствие.

Опъна се до нея на леглото, после се претърколи отгоре й и я прегърна. Едно от най-красивите неща у нея беше устата й и Уилям знаеше, че никога няма да й се насити. Зарови пръсти в косите й и впи устни в нейните, смазвайки нежното й тяло със своето.

Отначало целувките му бяха нежни и разтапящи, после станаха все по-чувствени, а езикът нахлуваше все по-навътре в кадифената гореща мекота на устата й. Тези целувки събудиха у нея див глад. Облите й гърди се търкаха в неговите, жулейки зърната й и превръщайки ги в твърди диаманти.

Езикът му обходи чувствената извика на устните й и Уилям засмука долната, сякаш бе зряла ягода. Помежду им лумна огън, който изгори устните им и запали кръвта им. От гърлата им се изтръгнаха стенания на животинска страст.

Без да я пуска, Уилям се изтърколи по гръб. Сега Бес бе отгоре му. Тя го погледна със замъглени очи, а ръцете й трескаво зашариха по тялото му. Галеше, ближеше, дразнеше всеки сантиметър от силната му мускулеста плът. Кавъндиш никога досега не бе срещал жена като нея, без никакви задръжки. Внезапно тя обви крака около бедрата му и започна да го язди. Ноктите й се забиха в кожата му, а устните й отмаляло мълвяха:

— Роуг, Роуг, моля те.

Той погали вътрешната страна на бедрата й, разхлаби хватката им, после я положи по гръб и се издигна над нея. Изглеждаше като безмилостен и властен господар. Трябваше той да я завладее, за да може тя да му се покори и отдаде докрай.

Нагласи се така, че върхът на члена му да докосва нежната розова цепнатина, а после с един силен тласък проникна в нея. Тя бе толкова тясна, че тялото му потрепери от горещото удоволствие. После с бавни и упойващи тласъци Уилям я направи своя.

Никога, и в най-дивите си сънища Бес не си бе представяла нещо толкова силно и разтърсващо. Отначало изпита болка, но тя не й се противопостави, а я прие и й се наслади. Чувството на пълнота бе вълшебно и Бес инстинктивно осъзна, че много скоро ново и божествено усещане ще измести всичко останало.

Той разбра кога страстта й се извиси над останалите усещания, защото тя започна да се гърчи и извива, а бедрата й се обвиха около врата му, за да се слее изцяло с него. Бес жадуваше за още целувки, но страстта й скоро толкова се разпали, че зъбите й започнаха да хапят рамото му.

Уилям усети, че горещото му семе напира да се излее, но се сдържа с огромно усилие на волята. Опиваше се от накъсаните й признания в любов, от виковете й на влудяваща страст. После тя внезапно извика и се притисна към него. От гърдите му се изтръгна дрезгаво стенание и двамата достигнаха върха едновременно.

Телата им пулсираха в безумния танц на освобождението подобно на буйни потоци, най-после слели се в едно. Не бяха способни да помръднат и дълго останаха с преплетени тела, сърцата им биеха в единен ритъм, в съзвучие с ритъма на живота.

Бес простена в знак на протест, когато той се отдръпна от нея, но Уилям я притегли по-плътно в прегръдките си и се загледа с любов в запотеното й от страст лице. Тя сияеше на меката светлина на свещите, а огнената й коса бе разрошена от буйните им ласки. По белите й бедра блестяха ситни капчици кръв ведно с перлените капки на семето му — доказателства за загубата на нейната невинност. Бес обви ръце около врата му.

— Не знаех — прошепна удивено тя. — Нямах представа какво е.

Той отметна влажните къдрици от челото й.

— Любима, много рядко се случва да е така. Само единици на тази земя са благословени с подобно усещане.

Бес се чувстваше омекнала и вълнуващо женствена. Обичаше мускусния дъх на кожата му, соления привкус в устата си.

Ъгълчетата на устата й се повдигнаха. Съвкуплението им бе съвършено. Той бе толкова силен и жизнен, а усещането за слабост и безпомощност бе великолепно.

Бес му поднесе устните си.

— Роуг Кавъндиш, загубих сърцето си по теб.

Той се усмихна и избърса бедрата й с белия чаршаф.

— Виждам, че тази нощ изгуби не само сърцето си. Съжаляваш ли, моя красавице?

Бес се протегна като доволна котка, заситена със сметана.

— За моята невинност? Но аз не съм я изгубила, отдадох ти я с радост. Съжалявам единствено, че не бе по-рано.

— Ще се погрижа да не съжаляваш, не се съмнявай в това. Господи, колко съм копнял да лежиш в леглото до мен. През цялата нощ. Да заспиваш в прегръдките ми, да те събуждам с целувка — това ме прави най-щастливия мъж на земята. — Зави я нежно с одеялото. Тя се сгуши до него и затвори очи. Ръката му обхвана натежалата й гръд. Почувствала се стоплена и в безопасност, обгърната от пашкула на любовта му, Бес се унесе в блажения сън на забравата.

Посред нощ Уилям се събуди и откри, че леглото до него е празно. Погледна към тлеещия огън и видя Бес, застанала пред камината. Прекрасното й тяло се къпеше в мекото сияние на умиращите пламъци.

— Добре ли си, любима? — Стана от леглото и приближи до нея.

Лицето й сияеше.

— Толкова съм щастлива, че се събудих и не можах да заспя.

Уилям я прегърна през раменете и я притисна към гърдите си.

— Това е излишък на енергия… сексуална енергия. — Потръпна, когато задничето й се отърка в слабините му. Ръцете му се плъзнаха надолу, обхванаха гърдите й и почувстваха отклика й. — Пламъците те обичат също като мен. Докосват те навсякъде, карат те да сияеш, стоплят кръвта ти. — Пръстите му се плъзнаха надолу към стегнатия й корем, разрошиха червените къдрици и той притисна длан към нежния триъгълник.

Бес се извърна с лице към него, повдигна се на пръсти и обви ръце около врата му.

— Струва ми се, че никога няма да мога да заспя.

— Знам от какво се нуждаеш. — Гласът му бе като кадифе. — Ще ми позволиш ли да освободя тази сексуална енергия?

Тя кимна и ахна, когато я повдигна и я наниза върху твърдия си като мрамор член. Дланите му обхванаха задника й и той пристъпи към леглото.

— Ще те накарам да заспиш.

Вече зазоряваше, когато Бес се събуди и се протегна доволно. Уилям, облечен в черни кожени панталони и бяла риза, приближи към леглото.

— Скъпа, исках да те изненадам. Отивам да ти купя кон, за да можем да излезем заедно на езда. Мислех, че ще съм се върнал, преди да се събудиш.

Наведе се, за да я целуне, а тя се изправи на колене — гола молителка, обгръщаща врата му с ръце.

— Вземи ме със себе си. Научи ме как да избирам кон. Позволи ми аз да се спазаря.

Ръцете му погалиха гърба й, а тя отвори устни, жадна за целувката му. Пръстите му се плъзнаха във вдлъбнатината между стегнатите полукълба на задника й, а тя тутакси се изви, откликваща на възбудата му. В очите му затанцуваха игриви пламъчета.

— Ти вече знаеш как да получиш онова, което искаш. — Вдигна я от леглото, а тя обви крака около него.

— Толкова си приличаме. И двамата притежаваме ненаситен апетит.

— Ще задоволяваш ли глада и жаждата ми? — подразни го младата жена.

— А ти мен? — настойчиво попита той с натежали от желание клепачи.

— Винаги и докрай — закле се тя.

Един час по-късно Бес лежеше върху него на пода пред догарящите въглени в камината. Уилям се размърда.

— Трябва да се изкъпеш. Прекрасното ти тяло е пропито с миризмата ми. — Подуши я похотливо и завъртя очи към тавана, предизвиквайки бурния й смях. — Чудя се дали онази вана е достатъчно голяма, за да побере и двама ни?

 

 

Докато яздеха по обратния път от „Сейнт Олбъни“ към Нортей, Бес потупа лъскавия врат на черната кобила, която току-що Уилям й бе купил.

— Съжалявам, че те нарекох стара кранта — прошепна младата жена в ухото на животното. — Това бе просто тактика, за да отстъпят в цената.

Кавъндиш й се ухили.

— Аз наистина смятах, че харесваш бялата кобила.

— Е, така смяташе и онзи стар крадец на коне, но още от самото начало хвърлих око на тази черна красавица — усмихна се Бес. — Можем да я чифтосаме с твоя жребец и да попълним конюшните на Нортей.

Уилям не скри удивлението си от амбициозните й планове. На път към „Сейнт Олбъни“, докато тя седеше на седлото пред него, му бе разказала идеите си как да подобри къщата, да преработи градината, а сега му говореше за разширяване на конюшнята. Той се засмя от сърце с отметната глава.

— Ще ти покажа!

— Обзалагам се, че ще го направиш. — Хвърли й собственически поглед. — Само не го показвай и на други мъже. Сейнт Ло не можеше да откъсне очи от теб.

— Едва не припаднах, когато се появи капитанът на стражата на Елизабет.

— Сейнт Ло купува коне за Хатфийлд. Светът е малък, Бес. Заради теб трябва известно време да бъдем много дискретни.

— Знам, че още не бива да сме заедно.

Уилям не можа да понесе вината, която забули очите й.

— Хайде, ще се надбягваме!

— Какъв е залогът?

— Ще измисля нещо — ще ти го кажа, когато си легнем довечера.

— Самодоволен дявол! — Бес препусна напред, надявайки се, че той ще се покаже като истински джентълмен и ще се остави да го победи. Когато портите на Нортей се появиха в далечината, тя насочи кобилата си пред жребеца му, принуждавайки го да изостане. Той сграбчи юздата на коня й.

— Май ще трябва да те метна на коленете си и здравата да те напляскам.

— Доста опасно положение — може да те ухапя.

Уилям разтри рамото си.

— Вече го направи.

След вечерята, когато мракът се спусна над къщата, двамата любовници изгаряха от копнежа да бъдат сами. Минутите се влачеха като безкрайни часове. Кавъндиш смяташе, че може да прегледа някои документи, преди да се оттеглят в спалнята, но накрая скочи от бюрото, разбрал, че не може да се съсредоточи. Отиде до бюфета и взе гарафата с вино.

— Ще вземете ли гарафата горе, сър Уилям? — мило попита Бес, когато госпожа Багшо влезе в стаята, за да спусне завесите.

— Разбира се. — Очите му блеснаха, докато наблюдаваше как Бес се качва нагоре по стълбите с невинността на монахиня, запътила се на вечерна служба. Той тутакси я последва и залости вратата. — По дяволите, онази жена едва успя да запази невъзмутимата си физиономия. Сър Уилям, как ли не!

— Тя не подозира нищо — упорито настоя Бес. — Помогна ми да приготвим двете отделни спални.

— А какво смяташ си е помислила, когато днес е сменяла чаршафите?

Бес се замисли за миг.

— Кой го е грижа? Да видим кой ще си легне пръв!

Изрита пантофките си и смъкна чорапите. Избухна в смях, когато пръстите й трескаво започнаха да разкопчават копчетата на роклята, докато той захвърли ризата си и посегна към ботушите. Бес беше гола преди него и се спусна към стълбичките на леглото. С тържествуващ вик Уилям се хвърли отгоре й и двамата се претърколиха върху пухения дюшек.

Бес протегна ръка и сграбчи косата му, разтърсена от силата на желанието си.

— Роуг, искам цяла нощ да се любим!

Уилям избухна в гръмогласен смях.

— Чухте ли това, госпожо Багшо, тя иска да се…

Бес закри устата му с длан, за да го накара да млъкне.

— Негодник такъв — прошепна младата жена. — Никога повече няма да ти позволя да спиш с мен. Е — омекна, — поне не преди да ми налееш чаша вино.

Глава 18

В леглото Бес се бе сгушила между краката на Уилям — най-удобната позиция да разговаря и отпива от чашата с вино, която двамата споделяха. Макар че тялото й бе преситено, умът й вече се боеше от наближаващия час на раздялата.

— Кога трябва да тръгнеш?

Усети как устните му се плъзнаха по врата й, а горещият му дъх погъделичка рамото й.

— Утре. Бес, ще бъде съвсем за кратко, а после ще бъдем завинаги заедно.

— Когато се върнеш, ела да ме видиш в Съфък Хаус.

— Не бива. Трябва да те пазя от клюки. Хорските езици могат да бъдат много злобни. Ако се узнае, че живеем заедно, възможно е да ни обвинят, че сме причинили смъртта на съпругата ми.

— Никой няма да повярва на подобно нещо! — гневно възкликна тя.

— Дворът разпространява всякакви слухове; не може да живее без тях. Не си ли чула мълвата, че Катерин Пар е отровила съпруга си?

Бес се обърна по корем, за да може да го погледне.

— Ако аз бях омъжена за Хенри, също щях да го отровя. — Гърленият й смях изпълни стаята.

Той я целуна, за да спре предателските думи.

— Никога не го казвай извън това легло.

Младата жена внезапно стана сериозна.

— Ами ако Сейнт Ло разпространи в двора, че ни е видял тук заедно?

— Сейнт Ло е джентълмен, иначе не биха го избрали за капитан на личната охрана на Елизабет. Никога не би опетнил репутацията на една дама.

— Не е честно, че Елизабет не може да бъде с мъжа, когото обича.

— Том Сиймор желае единствено властта, която тя би могла да му даде.

— Откъде знаеш, че не е безумно влюбен в нея?

— Истината е, че той помоли Съвета да се ожени за една от двете принцеси — Елизабет или Мери.

Бес бе потресена.

— Мили боже, как е възможно? И принцесата, и Сиймор знаят за нас.

— Не се тревожи, любов моя, много скоро всички ще узнаят.

— Повечето вече са се досетили. Франсис сигурно прави планове за сватбата.

— Е, аз мисля, че трябва да изчакаме поне месец, преди да ни видят заедно.

— Месец? — простена тя. — Две седмици — обещай ми, че ще дойдеш след две седмици!

Той я привлече по-близо и помилва прекрасната й коса.

— Две седмици, обещавам — ако успея да издържа толкова дълго.

 

 

На следващия ден не можаха да се разделят и си откраднаха още една нощ заедно. Но въпреки силните чувства не можеха да спрат идването на новия ден. Като любяща съпруга и грижлива стопанка, Бес стана и се облече, за да изпрати Уилям и Джейн Кромп, които потегляха за Лондон.

Без да го е грижа кой ги гледа, Кавъндиш я сграбчи в прегръдките си.

— Чакат ме стотици неща, които трябва да свърша. Благодаря ти за тези безценни дни в Нортей. Обожавам те, Бес.

Раздялата я съсипваше, ала тя скри мъката си от него. Усмихна му се ослепително, когато той пое юздите от Кромп и се метна на седлото. Бес остана да маха, загледана зад тях, докато се скриха от погледа й. Чувстваше се изоставена и нещастна. После осъзна колко бе глупава. Вече не бе момиче, а жена, най-щастливата на света — целият живот и цялата радост бяха пред нея.

Изкачи стълбите, замислена за поне десетина неща, които трябваше да свърши, преди да събере багажа си и да замине за Лондон. Когато стигна до помещението на слугите, вече си напяваше весела мелодийка.

 

 

— Бес, благодаря на Бога, че се върна! Опитах се да опаковам багажа за Брадгейт, но струва ми се, че обърках всичко. Само ти можеш да се оправиш. Умът ми не го побира какво ще правя без теб. Между другото, кога е сватбата?

— За бога, Франсис, горката жена още не е изстинала в гроба си! — избухна Хенри.

Съпругата му махна пренебрежително с ръка.

— Стана модно овдовелите да се женят скоро след смъртта на починалия, а Бес е вдовица от почти две години.

— Но Кавъндиш е отскоро вдовец. Погребението беше само преди четири дни!

— Пет, но кой ги брои — нехайно отбеляза Франсис.

Две седмици по-късно Бес бе тази, която броеше дните. Месечният й цикъл закъсняваше и тъй като винаги е бил точен като часовник, след като изминаха дванадесет дни, тя се усъмни, че е забременяла.

Отпъди плашещата мисъл и се потопи в подготовката, за предстоящото заминаване в Брадгейт. Отчаяно се надяваше Уилям да се появи в Съфък Хаус.

Когато юли премина в август, Бес изпадна в паника. С нехаен тон помоли Хенри да предаде на Уилям, че би искала да го види.

— Не съм го срещал след погребението. Странно. — Той я погледна загрижено. — Ще го открия.

След като всички картини и мебели бяха надписани и опаковани в сандъци, Бес се зае да реди багажа на лейди Франсис и лейди Катерин. Остана и през нощта да състави дълъг списък на имуществото. Трябваше да ангажира с нещо ума и ръцете си.

На следващия ден Хенри я потърси.

— Вчера говорих с Полит. Изглежда Уилям отсъства по работа на краля — отишъл е в Оксфорд и абатство Абингдън.

Бес изпита облекчение, че не е заминал по-далече. Все пак Оксфорд се намираше на около стотина километра от Лондон.

— Господи, всички мъже са еднакви — приличат на разгонени котараци, когато бързат да посадят семето си! — пошегува се Франсис.

Лицето на Бес пламна. Кавъндиш със сигурност бе посял своето, дано негодникът гори в адския огън! Слава богу, не се страхуваше от другите жени. Знаеше, че може да се справи с всяка съперница. Тревогата й бе да не би той да се е отказал от брака. За кой ли път премисляше всичко, което й бе казал и направил в Нортей.

Беше я уверил, че я обожава и че двамата винаги ще бъдат заедно, и тя му повярва. Беше я любил страстно, денем и нощем, и я бе научил да се наслаждава на страстта, но не я бе помолил да се омъжи за него. Когато се съгласи да отиде с него в Нотингам, Бес смяташе, че бракът се подразбира от само себе си. Трябваше да го притисне и да изтръгне конкретно обещание за женитба. Въпросът бе кога и къде?

Можеше да вини единствено себе си. Тя се бе хвърлила в прегръдките му в леглото му, сляпо, нетърпеливо и, да, безсрамно! Отново и отново се уверяваше, че всичко ще се нареди и Уилям ще дойде още утре. Но Уилям не идваше. Времето бе изключително дъждовно. Валеше всеки ден и Бес си казваше, че това навярно забавя завръщането му.

Франсис също мърмореше за времето.

— Лятото ще свърши, преди да заминем за Брадгейт. Друга година по това време вече сме там.

— Ако бяхме тръгнали по-рано, каретите с багажа щяха заседнат в разкаляните пътища — изтъкна Бес. Не искаше да напуска Лондон, преди Уилям да се е върнал.

— Права си. Бес, имам един проблем. Не знам дали да оставя Джейн в Челси с кралицата, или да я взема с нас в Брадгейт. Тревожа се, че когато е горещо, може да избухне чумна епидемия.

— В Челси ще е в безопасност. Макар да е близо до Лондон, все пак е в провинцията.

— Утре ще отидем в Челси и ще оставим Джейн сама да реши — заяви накрая Франсис.

 

 

Подчинявайки се на желанието на дъщеря си, Франсис доведе лейди Джейн и придворните й в Съфък Хаус. На другия ден всички щяха да потеглят за Брадгейт, в Лестършър. Тази нощ Грей щяха да се сбогуват с най-близките си приятели на последния вечерен прием за сезона.

Присъстваха Джон Дъдли и графинята му, както и сър Уилям Хърбърт със съпругата си, която бе сестра на кралицата. Когато влизаха в трапезарията, Уилям Хърбърт се усмихна на Бес:

— Нима Кавъндиш няма да се присъедини тази вечер към нас, скъпа моя?

— Аз… мисля, че е заминал по работа на краля, милорд — избъбри Бес.

— Не, отдавна се е върнал от Оксфорд — намеси се лейди Хърбърт. — Преди две вечери е вечерял с брат ми Пар.

Бес се почувства така, сякаш я пронизаха в сърцето. Не можеше да повярва, че любимият й се е върнал в Лондон, без да дойде да я види или поне да й изпрати бележка. Кръвта се отдръпна от лицето й, когато осъзна, че действията му са напълно съзнателни — Уилям я избягваше. Като в транс Бес потърси Франсис.

— Не съм довършила с опаковането на багажа си. Ще ме извиниш ли за тази вечер?

Щом се озова в апартамента си, Бес се хвърли на леглото и избухна в сълзи. Уилям й липсваше толкова много, че сърцето я болеше. Без него се чувстваше напълно сама. Изоставена. Каза си, че това са глупости, как би могъл да я изостави, щом я обича? Бес седна и избърса припряно сълзите си. Знаеше къде живее той, трябваше да му изпрати съобщение и незабавно да го повика!

Не! Последното нещо, което искаше, бе да му изпрати още едно умолително писмо. Притежаваше твърде много гордост, за да позволи отново да бъде унижена по този начин. Предпочиташе да умре! Бес взе шишенцето с парфюм от тоалетната масичка до леглото и яростно го запрати в отсрещната стена.

Закрачи из стаята като тигрица, търсейки начин да излее гнева си. Ядосваше се не само на Кавъндиш, а най-вече на себе си. Тя доброволно бе отишла при него, знаейки чудесно на какъв риск се подлага. И след като бе получил всичко, което желаеше от нея, негодникът я бе захвърлил. Трябваше да посрещне срама и унижението да роди копеле!

Спря да крачи и сложи ръце върху корема си. Слава богу, че утре напускаше Лондон. Не можеше да понесе един скандал. По пътя към Брадгейт може би ще намери кураж, за да каже на Франсис, или ако не, ще отиде при семейството си. И двете възможности бяха като проклятие за нея. Стисна безсилно юмруци и реши да запази за себе си срамната тайна. Бес бе изплашена и смайващо уязвима и неуверена. Не знаеше какво да прави, но знаеше, че по някакъв начин трябва да се справи с връхлетялата я беда.

 

 

Три карети, четири каруци и десетина товарни коня съставляваха свитата на Грей. Лейди Джейн и дамите й имаха собствен екипаж, а лейди Катерин бе настояла да вземе в каретата и любимите си кучета.

— Вземи папагала с теб, Хенри — нареди Франсис.

Съпругът й погледна джавкащите кучета и мигом реши:

— Аз ще яздя! — Остави клетката на седалката до жена си. — Ще трябва сама да се грижиш за проклетия си папагал, Франсис.

— Мъже! Освен в леглото, каква друга полза има от тях? — Когато каретата потегли по широкия северен път, Франсис се впусна да разказва последните клюки. — Бес, миналата нощ пропусна най-страхотния слух. В известен смисъл се радвам, че напускам Лондон. Ако това, което сега смятам да ти съобщя, се окаже истина, ще настане такава бъркотия, че всички можем да се окажем замесени. Лейди Хърбърт ми каза — под най-голяма тайна, разбира се, — че нашият приятел Том Сиймор посещава Челси всеки ден и всяка нощ!

Бес настръхна. Господи, слуховете се разпространяваха по-бързо и от чумата! Колко глупава е била Елизабет да си мисли, че може да запази дълго тайната си.

— Трябва да си призная, че обичам скандалите, но Ан Хърбърт има нос като на ловджийска хрътка и ги надушва отдалеч. — Франсис сниши глас, а Бес се приготви да чуе грозния слух за Елизабет.

— Тя подозира, че Катерин Пар и Сиймор са тайно женени!

„Неее!“ Викът прокънтя в главата й. Не можеше да повярва на чутото.

Бес затвори очи. Мили боже, как е възможно един мъж да е способен на подобна измама? Умът й отказваше да го приеме. Като заявява, че не може да се ожени за едната, дали в същото време не се е оженил за другата и да живее и с двете?

Бес почувства, че й прилошава, но се овладя. Дворът бе една клоака от скандални слухове. Не искаше някой от тях да омърси нея или бебето й.

— Не го вярвам — тихо рече тя.

— А аз да! Томас е безкрайно амбициозен, би рискувал всичко, за да се сдобие с по-голяма власт от брат си Едуард. След като не може да има дъщерята на Хенри, ще се задоволи с вдовицата му!

— Защо мъжете взимат всичко, което желаят?

Франсис се засмя.

— Защото жените им позволяват.

„Това е моят отговор“ — безстрастно си помисли Бес.

Глава 19

През втората седмица на август Бес бе заета с разтоварването, разопаковането и подреждането на мебелите в Брадгейт. Модерният дворец от червени тухли бе масивна постройка с двадесет спални, така че имаше достатъчно място да се разположат нещата, които Франсис бе взела от Челси.

Бес се настани в стая в източното крило, далече от семейството, там обикновено отсядаха гостите. Понеже бе много заета, дните й минаваха бързо, но нощите бяха почти непоносими. Сама в леглото си, тялото й тъгуваше за Уилям и минаваха часове, преди най-после изтощението да я надвие и да заспи. Ала сънищата й бяха изпълнени със засмяното му лице и силното му тяло. Едновременно го обичаше и мразеше. Тихо го проклинаше, ругаеше и осъждаше, но в същото време копнееше за него.

Брадгейт бе разположен сред красиви овощни и цветни градини, каменни мостове се извиваха над бистрия поток, в който се стрелкаха пъстърви. Имаше дълбок кладенец на желанията, сенчести дървета и дълга тераса, по която бяха разпръснати удобни столове. Седнала в градината под топлите лъчи на августовското слънце, Бес се опитваше да отложи решението, което скоро трябваше да вземе. Отново и отново обмисляше всичките си възможности, но мислите й сякаш се въртяха в кръг и не успяваше да реши нищо. Знаеше, че много скоро ще трябва да се изправи с лице срещу фактите.

Помисли си дали да не се отърве от детето, но отхвърли мисълта с отвращение. Ала Бес знаеше, че ако иска да запази положението си в дома на Грей, ще трябва по един или друг начин да се откаже от бебето. Можеше да го роди тайно и да плати на някое семейство да го отгледа. Или да преглътне гордостта си и да се върне у дома. Семейството й щеше да й помогне. Можеше да остави детето при тях, поне щеше да е сигурна, че ще бъде обичано, а и понякога можеше да го посещава.

Внезапно осъзна, че не гордостта я възпираше. Огромната й амбиция правеше решението толкова трудно. Сложи ръце върху корема си. Бебето не бе виновно за нищо. Обзе я силно желание да го закриля. Обичаше го с цялото си сърце. Детето й бе част от нея, може би най-добрата част! Знаеше, че са едно цяло. Да се раздели с него, означаваше да се раздели със самата себе си. Осъзна още, че бе не по-малко амбициозна за детето си, отколкото за самата себе си.

Беше постигнала толкова много, изкачвайки се по социалната стълба — стъпало по стъпало, — и точно когато щеше да достигне целта си, съдбата бе дръпнала стълбата изпод краката й. За втори път щеше да загуби всичко, за което усилено се бе трудила. Прекрасните й планове за бъдещето се сринаха в руини и се налагаше да започне отначало. „Е, оцелях преди, ще оцелея и сега!“ — каза си младата жена.

Чувстваше се толкова изтощена, че едва имаше сили да се надигне от стола. Едва влачеше натежалите си нозе. Издържа някак си по време на вечерята, но когато седна да играе карти с Франсис и гостите й, с мъка сдържаше прозевките си. Искаше единствено да потъне в блаженото забвение на съня.

Франсис се засмя насреща й.

— Това е от провинциалния въздух, скъпа, действа приспивателно. Изгуби всички ръце, Бес. По-добре върви да си легнеш.

В стаята си Бес бавно се съблече, отвори широко прозореца и се покатери в леглото. Тази вечер бе толкова изморена, че заспа, щом главата й докосна възглавницата.

„Бес се събуди, изпълнена с ужас. Стаята бе празна, нямаше никакви мебели. Изтича на долния етаж и завари съдебните пристави да отнасят всичките й вещи. Бес ги умоляваше и плачеше, но напразно. Отвън чакаше каруца, в която бяха струпани оскъдните й мебели. Беше изхвърлена от къщата и нямаше къде да отиде. Страхът я заливаше на талази. Паниката я давеше. Когато се обърна, каруцата бе заминала, семейство Грей бе заминало и дори Брадгейт бе изчезнал. Бес бе загубила всичко, което имаше на този свят. В гърдите й се надигна ужас, задушаваше я, заплашваше да я погълне. Усещането за безкрайна празнота, напомняше разяждащ стомаха й глад, но по-мъчително. Бебето й го нямаше! Обзеха я отчаяние и безпомощност.“

Бес седна в леглото, събудена от собствения си писък.

Тъмнината я обгръщаше като мрачен покров. Ръката й се стрелна към корема, после с треперещи пръсти запали свещника върху тоалетната масичка. Отдъхна си облекчено; всичко си бе на мястото. Отново старият кошмар… Изправи се на колене и опря глава на тях, за да успокои силните удари на сърцето си; да изчака страхът да си иде.

Повдигна глава и видя, че вратата бавно се отваря. Сърцето й заблъска бясно в гърдите, когато Кавъндиш влезе в стаята. Дали пак не сънуваше? Заля я огромна вълна на ярост, която измести страха.

— Махай се! Как смееш да влизаш в стаята ми? Махай се веднага, свиня такава! — Огледа се за нещо, което да хвърли по него и дланта й се обви около свещника.

Той отгатна намерението й и бързо приближи към нея.

— Бес, аз съм, Уилям.

— Знам кой е, за бога! Що за наглост!

— Какво, по дяволите, ти става? — объркано попита той и протегна ръка, за да я погали по косата.

Бес рязко се отдръпна.

— Не ме докосвай! — извика тя.

Кавъндиш се втренчи смаяно в любимото лице. Какво, за Бога, я бе променило така? Сигурно е разликата в годините. Тя бе едва деветнадесетгодишна, докато той скоро навърши четиридесет.

— Вече е средата на август! — хвърли се тя към него. — Не съм те виждала от последния ден на юни! След като ти се отдадох и ти ме изостави! — Задъхваше се от гняв.

— Да съм те изоставил? Моя единствена любов, как можеш да си помислиш подобна нелепост? Не си се усъмнила в мен, нали, Бес? Кълна се в живота си, никога повече няма да те предам. Мислех, че вярата ни един в друг е непоколебима. Изминаха само седем седмици — едва ли би могло да се каже, че са благоприличен траурен период. Пък и аз бях доста зает, дните сякаш отлетяха. Продадох старата си къща и купих нова от приятеля си Уилям Пар. Предполагах, че двете с Франсис сте затънали до уши в планове.

— Какви планове? — сърдито попита Бес.

— Ти винаги имаш толкова ясна представа за нещата, които желаеш. Толкова си решителна и така държиш на своето, че аз не посмях да правя сватбените планове без теб.

— Ти никога не си ми предлагал да се омъжа за теб! — обвини го младата жена.

— Е, сега го правя. Би ли искала коледна сватба, скъпа?

— Коледна? — Бес бе толкова ужасена, че го зашлеви през лицето и избухна в сълзи.

Той я взе в прегръдките си и я притисна към гърдите си.

— Бес, какво не е наред?

— Бременна съм — прошепна тя.

Силните му ръце я обгърнаха.

— О, моя безценна любима, нищо чудно, че си се почувствала изоставена. — Залюля я нежно и я погали по косата. Винаги я бе смятал за толкова силна и уверена, а ето че зад привидната увереност се криеха страх и уязвимост. Уилям отметна завивките. — Стани и се облечи.

— Защо? — отдръпна се тя.

— Ще се оженим.

— Не бих се омъжила за теб, Роуг Кавъндиш, дори да си последният мъж на земята! — упорито заяви Бес.

— Ще направиш това, което ти казвам!

— Но сега е посред нощ! — слабо възрази тя.

— Какво общо има това? Ще събудим проклетия свещеник и ще дадем на Франсис храна за клюки. Е, ще се облечеш ли, или да те отнеса долу по риза?

Очите на Роуг блестяха развеселено и Бес нито за миг не се усъмни, че е способен да го направи. Спусна се към гардероба.

— Какво да облека? Искам да изглеждам красива.

— Ти винаги изглеждаш красива. — Притежаваше достатъчно разум, за да не съветва една жена какво да облече. — Побързай, след малко се връщам — предупреди я на излизане.

Бес избра рокля от кремава коприна с дълги ръкави, през чиито процепи се подаваше нефритенозелена тафта. Обу си чорапите и ги закопча с жартиери също в нефритенозелено. Цялата й умора се бе изпарила. Внезапно почувства, че пращи от енергия, а сърцето й запя. Когато Франсис пристигна, Бес се извини за късния час.

— Часът е едва два. Все още не бях си легнала. Доведох Сесили, за да ти направи косата. Всички в Лондон ще умрат от яд, че са пропуснали събитието. Кавъндиш е полудял. Защо, за бога, бърза толкова?

— Ще ти кажа защо — обади се от прага Уилям. Бес му хвърли толкова отчаян поглед, че сърцето му се сви от жал за нея. — Тя отново ми отказа. Никакво легло преди сватбата! Е, какво трябва да направи един полудял от страст мъж при тези обстоятелства?

Бес внезапно осъзна, че е двадесети август, същият ден, когато бе прокудена от Хардуик. Огромна буца заседна на гърлото й. Това бе нейният съдбовен ден, когато се случваха добри или лоши неща — неща, които завинаги променяха живота й. Усмихна се през сълзи и протегна ръка на Уилям.

Когато стигнаха до параклиса, Хенри и свещеникът вече ги чакаха. Бес се изненада, като видя, че скамейките са заети от благородните гости на семейство Грей. Присъстваха сър Джон Порт, комуто неотдавна бе присъдена благородническа титла, и съпругата му лейди Порт, членовете на семейството й Фицхърбърт. Там бяха и дъщерята на сър Джон и съпругът й граф Хънтингтън, както и техните приятели — граф и графиня Уестморленд. Бес бе изумена, че Уилям е близък с толкова благородни фамилии, но се досети, че това вероятно е свързано с положението му на кралски ковчежник.

Докато си разменяха брачните клетви, Бес имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от радост. Когато Уилям плъзна на пръста й сватбения пръстен с диаманти, всичките й съмнения се стопиха. А щом свещеникът ги обяви за съпруг и съпруга и младата жена осъзна, че най-после е лейди Кавъндиш, щастието й нямаше граници.

Компанията побърза да се върне в големия салон. Някой бе набрал свежи рози от градината и всички посипваха пътя им с розови листенца. Когато младоженците пристъпиха прага, музикантите вече свиреха, а слугите разнасяха подноси с храна и вино.

Танцуваха до изгрев-слънце, след което Уилям хвана съпругата си под ръка и я отведе в набързо приготвения за младоженците апартамент. Разбира се, залости вратата, лишавайки развеселените гости от възможността да станат свидетели на първата им брачна нощ.

— Скъпа моя, когато ти казах да се облечеш, нямах предвид да навлечеш толкова много фусти.

— Да не би да очакваше да бъда гола под роклята?

— Тъкмо така си те представях — с прегракнал глас промълви той, опитвайки се да развърже връзките.

— В параклиса? — престори се на възмутена младоженката.

— Ако бяхме сами, щях да те просна гола пред олтара. Така съм зажаднял за теб.

Тя потърка гърдите си в неговите и реши да го подразни.

— Но минаха само седем седмици. Ти самият ми каза, че дните са отлетели, без да ги усетиш. — Отдръпна се с танцова стъпка от него, оставяйки го с фустата в ръце.

— Нощите бяха истинско мъчение! — нетърпеливо я последва той.

— Мъчение? Ти не знаеш какво означава тази дума. Да ти покажа ли? — Повдигна леко ризата си, давайки му възможност да зърне за миг червено-златистия триъгълник между бедрата й, и бързо я спусна.

— Лудетина!

Ъгълчетата на устните й леко се повдигнаха.

— Ще те дразня, докато не започнеш да ме молиш.

Уилям й хвърли дяволит поглед и припряно се разсъблече. Застана гол пред нея.

— Предполагам, че изгаряш за мен. — Протегна ръце и я сграбчи. Едната му ръка повдигна края на ризата, а пръстът му погали тръпнещата й женственост. — Изгаряща и влажна — облиза пръста си, — мое малко медено гърненце.

Тя му се изплъзна, но вместо да избяга, се упъти право към голямото легло, докато той я наблюдаваше изпод натежалите си от желание клепачи. Бес се излегна върху възглавниците.

— Обичаш ли мед? — Гласът й бе дрезгав от страст. Потопи пръст в меденото си гърненце, после докосна зърната на гърдите си, навлажнявайки ги със сладкия сок.

Бе така великолепно невъздържана, че Уилям не можеше да устои на очарованието й, затова побърза да я вкуси. Приближи до леглото и се надвеси над нея, докато жадно я изпиваше с поглед. Знаеше, че ще я обича до края на дните си. Не можеше да повярва, че най-после бе негова. Бес не само бе красива, чувствена и страстна, тя бе и умна, духовита и много прозорлива. Закле се, че ще й се посвети и ще я обича силно, така че завинаги да прогони несигурността й и да я превърне в уверената и силна жена, която толкова й се искаше да бъде. Останаха сами цели два дни и две нощи, ненаситно отдавайки се един на друг.

Бес нямаше търпение да заведе Уилям в Дарбишър и да го запознае със семейството си.

— Защо да не ги изненадаме? — предложи щастливият съпруг.

— Не бих се осмелила да се появя без предупреждение с такъв велик човек като сър Уилям Кавъндиш.

— Аз, велик? — засмя се той. — Ти си високопоставената дама.

— О, знам — щастливо възкликна младата жена.

Той като Уилям обичаше да ловува, а горите на Лестършър гъмжаха от дивеч, семейство Грей уредиха лов за своите гости. Бес придружи съпруга си през първите няколко часа, а после се върна в Брадгейт, за да напише писмо до майка си. Подписът лейди Елизабет Кавъндиш изглеждаше красиво със завъртулките и тя се изчерви от гордост, докато се взираше в елегантно изписаните букви.

Отпътуваха за Дарбишър в черната карета на Кавъндиш, чиито блестящи вратички бяха украсени с еленови глави — герба на рода му. Уилям настоя, че не е редно да се появи вкъщи с празни ръце и затова първата им спирка бе в град Лестър, където Бес с любов избра подаръци за близките си.

Уилям никога в живота си не бе виждал по-развълнувано семейство от това на Бес. Скоро разбра, че любимата му е специална за тях, както бе и за него. Изумен осъзна, че те изпитват огромно благоговение към него, и трябваше да положи много усилия, за да ги предразположи да се отпуснат в неговата компания.

Разбира се, леля Марсела Линакър бе изключение. Тя никога не се бе отнасяла с благоговение, към който й да е мъж на света, но Уилям мигновено спечели сърцето й. Много скоро смехът му се носеше из приятната, но позапусната господарска къща, а добродушното му и приятелско държане скоро стопи сковаността и близките на Бес искрено се наслаждаваха на компанията му.

Джеймс Кромп, камериерът на Уилям, трябваше да спи в една стая с кочияша, а единствената свободна стая бе до спалнята на Уилям и Бес. Когато се оттеглиха, Бес притисна пръст до устните си, после посочи към стената.

— Знам, че Джеймс е запознат с някои от тайните ни, но не бих искала слугите ти да узнаят някои шокиращи неща от брачното ни ложе. Трябва да се държиш прилично.

— Аз? — подразни я той. — Аз винаги съм благоразумен, дори и в леглото. Вие сте тази, която трябва да се държи прилично, лейди Кавъндиш.

Тя се хвърли на гърдите му и го захапа за ухото.

— Е, няма да стане. Просто ще трябва да бъдем по-тихи.

Бес бе извор на постоянна радост и забавление за съпруга си и той я обожаваше.

Земите на фермата Хардуик се простираха на около петстотин акра и докато яздеха из тях, Уилям й посочи колко много подобрения биха могли да се направят, за да се спечелят пари, като например да се пресушат някои от блатата, за да се развъдят овце. Бес попиваше всяка дума на съпруга си, защото нямаше друг човек в Англия, който да знае повече за земята и за начините да се изкарват пари. Вечерта сподели съветите с брат си Джеймс, надявайки се, че той ще направи Хардуик печеливша ферма.

На следващия ден планираха да посетят семейство Лечи. Алис, сестрата на Бес, която бе омъжена за Франсис Лечи и живееше в Чатсуърт, очакваше първото си дете. Бес предложи на семейството си да използват каретата на Кавъндиш, защото двамата с Уилям ще отидат с коне до Чатсуърт.

Много отдавна бе разказала на Уилям за любимото си място, най-красивото за нея на този свят. Когато се изкачиха на билото, двамата спряха конете си и погледнаха надолу към Чатсуърт. Уилям разбра защо съпругата му бе истински влюбена в тази местност. Наистина бе райско кътче, заобиколено от река Дъруент, сгушено сред дивите поля на Дарбишър. Гледката бе съвършена, достойна за четката на художник.

Уилям наблюдаваше лицето й, докато тя се взираше с възторг в далечината. Разпозна жадния й поглед; понякога имаше същото изражение, когато гледаше него.

— Мястото на къщата е лошо избрано. — Той посочи с камшика си. — Трябва да бъде ето там.

Бес го погледна изумено.

— Напълно си прав! О, Уилям, толкова много си приличаме. Тази земя заслужава да се издига върху нея внушителен дворец. Външният парк ще се простира чак до Шерудската гора и ще изобилства от елени и фазани. Вътрешните градини ще бъдат великолепно оформени, с фонтани и изкуствени рекички. Всичко ще се вписва чудесно сред този див и суров пейзаж!

Прехласнатият израз на лицето й го възбуди. Той слезе от коня си и протегна ръце към нея.

— Искам да те любя.

Бес не го попита нищо. Знаеше, че е почувствал страстта й към Чатсуърт и иска да бъде част от нея. Полетя към него сред вихрушка от шумолящи фусти.

— Какъв късмет, че дрехите ми са зелени… А най-хубавото е, че тук няма нужда да се сдържаме. Виковете ни могат на воля да огласят околността.

Бес нямаше търпение да се върне в Лондон и да започне новия си живот. Накара майка си, леля си и сестрите си да й обещаят, че ще я посетят. Кавъндиш помогна на Джеймс Кромп да натовари багажа им, за да може Бес да се сбогува насаме със семейството си. Майка й я прегърна.

— Бес, ти си толкова смела. Марсела бе права, когато настоя теб да пратим в Лондон.

Бес избърса една сълза. Смелост? Само ако знаеха колко изплашена и безпомощна се чувстваше само преди няколко дни.

— Уилям е моята сила.

Леля й Марсела поклати глава.

— Не, Бес, силата и волята са единствено твои. Ти знаеш какво искаш и го преследваш. Постави си висока цел и ето че я постигна.

Бес прегърна леля си.

— Не, аз едва сега започвам.

 

 

Лондонската къща, която Кавъндиш бе купил от Уилям Пар, се намираше на улица „Нюгейт“, недалече от катедралата „Сейнт Пол“. Когато пристигнаха, Уилям я разведе из нея и Бес с изненада установи, че повечето от стаите са празни.

— Искам да започнем начисто. Това е твоята къща, Бес, и искам сама да я обзаведеш и подредиш. Ще започнеш от наемането на слугите. Предоставям ти пълна свобода на действие. Освен това ще трябва сама да се грижиш за сметките си — аз съм твърде зает със сметките на хазната.

Тя обви ръце около врата му, повдигна се на пръсти и го целуна.

— Благодаря ти, Уилям, кълна се, че няма да те разочаровам.

Бес незабавно се зае да направи от къщата си достойна съперница на домовете на Грей и Дъдли. Пристанището на Лондон бе събрало съкровища от цял свят, а Кавъндиш й бе дал пълна свобода да избира и купува каквото й хареса. Още първия ден проведе разговор със слугите и реши да задържи двама от досегашните прислужници — Франсис Уитфийлд и Тимоти Пюзи. Нае готвачка, помощник-готвачка, както и камериерки, и лакеи. Реши, че се нуждае от лична шивачка и имаше късмет да открие една жена, която освен това бе много изкусна в бродерията. Бес нарисува скици на гоблените, с които искаше да украси стените, и жената веднага се зае за работа.

Към края на първата седмица прислугата на лейди Кавъндиш се състоеше от дванадесет души, без да се броят Джеймс Кромп и секретаря на Уилям Робърт Бестъни, който помагаше на Бес да записва всеки разход. Той й показа как да води счетоводните книги на домакинството, които тя всеки ден прилежно попълваше, подписвайки се с елегантен замах Елизабет Кавъндиш.

През есента заминаха на лов в Нортей и останаха до Коледа, където уреждаха развлечения за приятелите си. Бес се наслаждаваше на ролята си на домакиня. След деня, прекаран в лов и последван от вкусна вечеря, всички до късно играеха карти. Бес, освен това се интересуваше от управлението на имението.

Имотът западаше в ръцете на църквата и не бе в крак със съвременните методи на управление. Уилям й показа как може да се увеличат наемите и доходите, като се оградят пустеещите земи, за да могат фермерите да разполагат с допълнителна площ за паша.

Уилям бе прехвърлил собствеността на Нортей и на двама им и научи Бес да прехвърля имот на доверени лица или попечителски фондове и после да я връща обратно като тяхна обща собственост, като по такъв начин установяваха безспорна собственост върху земите си.

— Аз съм много по-възрастен от теб, Бес, затова ако имаме обща собственост, след като умра всичко ще бъде твое и по този начин избягваме настойничеството върху децата ни. А като заговорихме за деца, кога смяташ да разкриеш толкова усилено пазената си тайна на нашите приятели?

Той бе седнал пред бумтящия огън, а съпругата му се бе сгушила в скута му.

— Уилям, да не си посмял да кажеш някому!

Ръката му се плъзна по корема й, който бе съвсем леко издут, макар че вече беше в шестия месец.

— Но аз съм толкова дяволски горд с бременността ти. Искам да се похваля на всички.

— Ще им кажа на Нова година! — надменно заяви тя.

Но когато дойде Нова година, Бес промени решението си. Бяха поканени да прекарат празниците в Челси. Томас Сиймор се бе постарал да забавлява краля и целия двор с разкошно празненство и традиционния маскен бал. Когато веселбата бе в разгара си, адмиралът обяви, че новата му съпруга, вдовстващата кралица Катерин, очаква дете.

Принцеса Елизабет, застанала до Бес, стисна юмруците толкова силно, че ноктите й се забиха в дланите.

— Това е отвратително! Мъжете знаят само да се хвалят с плодовитостта си. Перчат се с нея и инструментите си също като самовлюбени момчета!

Думите й причиниха болка на Бес. Елизабет бе боготворила и обичала Том Сиймор откакто бе малко момиче и несъмнено би продала и душата си, за да се омъжи за него.

Завистливият поглед на Елизабет се плъзна по фигурата на Бес.

— Ти навярно ще бъдеш следващата, която ще се хвали с надутия си корем и ще се перчи с женствеността си.

Бес разбра, че не може да й каже. За никакви скъпоценности на света не би увеличила нещастието на приятелката си.

Най-после, в края на февруари, докато двамата с Уилям вечеряха в Съфък Хаус, Бес с огромно удоволствие съобщи на Франсис и Хенри, че очаква бебе.

Домакинята вдигна чашата си към Уилям.

— Е, не ти беше нужно много време, похотлив дяволе!

В очите на Кавъндиш затанцуваха дяволити пламъчета. Франсис нямаше представа колко е права.

— Кой месец си? — попита Франсис и изгледа подозрително корема на Бес.

— Не съм съвсем сигурна — колебливо отвърна Бес. — Може би в петия.

Уилям се задави с виното си. Малката хитруша бе забременяла преди седем и половина месеца. Хенри го потупа по гърба и сърдечно го поздрави.

— Негодница, защо не ми каза по-рано? — разсърди се Франсис.

— Ами мислех да ти кажа на Нова година, но когато адмиралът обяви, че чака дете, ми се стори доста вулгарно и реших, че двамата с Уилям трябва да бъдем по-дискретни.

Кавъндиш отново се задави.

— Ти изглеждаш прекрасно.

— Никога не съм се чувствала по-добре. — Това бе първото вярно нещо, което бе казала, откакто бяха седнали зад масата.

— Сестра й ми разказа, че Катерин Пар страда ужасно. Навярно плаща за греховете си. Всеки ден й е лошо, всъщност не може да се вдигне от леглото от първия ден на бременността си.

Сърцето на Бес се свиваше винаги, когато чуеше, че някой страда на легло. Постоянно се чувстваше виновна, задето се радваше на такова добро здраве.

— Горката лейди. Очакването на дете би трябвало да е най-щастливото време от живота на жената.

— Катерин Пар навърши четиридесет години; твърде възрастна е, за да ражда първото си дете.

Хенри смени темата. Знаеше, че Франсис никога няма да каже добра дума за жената, която й бе отнела Челси.

— Какво искате — момиче или момче?

— Момиче! — без колебание отвърна Уилям — Една малка червенокоска също като Бес.

— Кой би си помислил, че разпуснатият Роуг Кавъндиш ще се превърне в такъв сантиментален глупак? — въздъхна Франсис.

Устните на Бес се извиха в лека усмивка.

— Ако е момиче, ще я наречем Франсис, но ако е момче — Хенри.

— Не е нужно да го правиш — възрази Хенри, макар да се почувства изключително поласкан.

— Говори само за себе си, Хенри. Моята кръщелница ще се казва Франсис — безцеремонно заяви съпругата му.

— Е, сега кой е сантиментална глупачка? — подразни я Хенри.

 

 

Същата нощ Уилям бе приседнал на ръба на леглото и събличаше Бес. Нагласи я между бедрата си и погали издутия й корем. Кожата й бе опъната и гладка като сатен, а гърдите й — наедрели и още по-прекрасни.

— Толкова си красива. — Пламъците на огъня хвърляха отблясъци върху бялата й плът и той покри с целувки корема й.

— Наистина ли искаш момиче, Уилям?

— Да, една красива малка лъжкиня като майка си. — Ръцете му се спуснаха надолу и обхванаха стегнатите полукълба на задника й. — Бес, ти винаги си била честна и открита до крайност. Защо, по дяволите, излъга Франсис?

— Не искам да броят месеците и да си шепнат зад гърба ми! — страстно извика тя. — Не искам името Кавъндиш да бъде омърсено със скандал. Да оставим скандалите за проклетите Тюдори!

— Но, скъпа моя, те ще разберат, когато започнеш да раждаш — нежно изтъкна съпругът й.

— Не, няма! — упорито настоя тя. — Следващия месец ще замина за Нортей и никой в Лондон няма да узнае, че съм родила.

Очите му развеселено блеснаха.

— Боже, колко си твърдоглава и упорита!

— Качества, които те възбуждат, доколкото виждам.

— Съжалявам, скъпа, не мога да се спра… ти си толкова красива и изкусителна.

— Не съжалявай, аз искам да ме любиш! — Клекна между мускулестите му бедра, докосна с устни члена му, после го пое в устата си.

— Недей, знаеш, че ще се изпразня, и какво ще правиш тогава?

— Но ти си прекалено внимателен… боиш се да легнеш върху мен.

— Ела, има и други начини да си доставим наслада. — Уилям се опъна върху голямото легло и дръпна червените копринени завеси. — Понякога ти харесва да си отгоре. Яхни ме и ме язди. Така ще можеш да вземеш от мен толкова, колкото искаш. Ти ще водиш играта.

— Май не обичаш да отстъпваш водачеството — отбеляза Бес, докато го възсядаше.

— Тази вечер е изключение. Ще бъда играчка в ръцете ти.

— Мраморна играчка. — Гласът й бе дрезгав, когато се протегна, за да си поиграе с него. После се отпусна бавно, поемайки го сантиметър по сантиметър, докато вкара меча му до дръжката. Сетне подпря ръце на бедрата му и се надигна, докато той почти излезе, отново се отпусна надолу, изтръгвайки жарки стенания от устните му.

Уилям усещаше докосването на бедрата й до слабините си. Когато тя наведе глава, за да го погледне, огнената й коса се разпиля като водопад, милващ и дразнещ кожата му. Протегна ръце да я погали и гърдите й изпълниха дланите му.

Тя поддържаше бавен ритъм, който го влудяваше.

Когато се плъзгаше надолу, му се искаше да прониква силно и надълбоко, но се сдържаше, оставяйки я тя да води.

— Гледай сега — прошепна Бес.

Тя започна да засилва ритъма, а движенията й станаха непоносимо чувствени. Червените копринени завеси около тях се издуха, сякаш бе нахлул вятър. Започна да го язди като жребец, а завесите заплющяха като победни знамена, докато тя препускаше към целта си.

Слабините му пламтяха и той тласкаше диво, докато двамата експлодираха заедно, достигайки освобождението потни и треперещи.

 

 

Бес най-после написа на семейството си, за да им съобщи, че двамата с Уилям очакват дете и любимата й сестра Джейн пристигна, за да бъде с нея. На следващия ден всички отпътуваха за Нортей, а когато пристигнаха, Уилям отведе Джейн настрани.

— Бес никога няма да го признае, но бебето беше заченато, преди да се оженим. Всеки момент може да роди. Сестрата на госпожа Багшо е акушерка и вече е тук. — Прокара разсеяно пръсти през косата си. — Джейн, много съм разтревожен за нея.

Младата жена се изненада само в първия миг. Бес винаги бе вършила всичко по своя воля.

— Ще я заведа да си легне. Не се тревожи, Уилям, когато Бес прави нещо, тя винаги го прави както трябва.

Пророчеството на Джейн се сбъдна. На следващия следобед Бес роди момиченце. Дъщеря й нямаше червена коса, а тъмнокестенява като баща си. На другата сутрин гордата майка седеше в леглото, кърмеше дъщеря си и изглеждаше сияйно красива. Съобщи на Уилям плановете си за кръщенето.

— Искам Франсис и Хенри да бъдат нейни кръстници, но ще ги помоля чак през юни.

— Но, скъпа, та това е чак след два месеца. Бебетата трябва да бъдат кръщавани на няколко дни, а не на няколко месеца.

— Доколкото знам няма закон, който да казва кога да се кръщават децата!

Уилям отново отведе Джейн настрани.

— Не можеш ли да поговориш с нея и да я убедиш да престане с глупостите по този въпрос?

Джейн го погледна изненадано.

— Уилям, Бес не е като останалите хора. Вече би трябвало да го знаеш. Когато си науми нещо, нищо и никой не е в състояние да я накара да промени решението си.

Както искаше Бес, малката Франсис Кавъндиш бе кръстена през юни. Хенри Грей, херцог Съфък, бе неин кръстник. Франсис Грей, херцогиня Съфък и нейната близка приятелка Нан Дъдли, графиня Уорик, бяха кръстници. Изборът бе много далновиден, тъй като семейство Дъдли бяха доста влиятелни. В Нортей бе организирано голямо празненство и изглежда никой не знаеше или не го бе грижа, че малката Франсис е вече на два месеца.

Глава 20

Лондон, 10 септември 1548

„Скъпи мамо и лельо Марсела,

Знам, че сигурно сте чули слуховете за взривоопасната ситуация при двора, така че ще разкажа подробностите. Регентът Едуард Сиймор отказа да даде на Катерин Пар бижутата, които крал Хенри й е оставил, заявявайки, че те принадлежат на краля. В резултат Томас Сиймор отправи заплахи срещу брат си и предложи да изберат него за регент. Върховният адмирал разполага с десетхилядна флота и Едуард Сиймор бе толкова изплашен, че постави Том под наблюдение.“

Бес спря. Не можеше да намери сили да им разкаже за огромния скандал, избухнал в Челси, когато Катерин Пар бе заловила съпруга си Томас Сиймор и принцеса Елизабет да се съвкупяват на пода в спалнята на Елизабет!

Бес продължи писмото си.

„Съжалявам да ви съобщя, че Катерин Пар почина от родилна треска четири дни след като роди момиченце.“

Бес отново остави перото, а мислите й бясно препуснаха. Дали Сиймор имаше пръст в смъртта на съпругата си? Дали адмиралът бе намерил начин да се ожени за Елизабет?

„Говори се, че адмиралът е подкопал положението си, като е вземал подкупи от корабите, пътуващи за Ирландия, и опрощавал пирати заради дял от плячката.“

Бес не смееше да го напише, но знаеше, че Марсела ще направи извода. Сиймор се нуждаеше от пари, за да вдигне бунт срещу брат си.

„Принцеса Елизабет се премести в замъка си Хатфийлд, а Франсис Грей си възвърна Челси и го обяви за резиденция на дъщеря си Джейн, която ще стане кралица, след като се омъжи за младия крал Едуард.

Ще празнуваме Коледа в Нортей и единственото ми желание е да бъдете с нас. Липсвате ми много и ще ви посетя през пролетта, когато времето се оправи.“

Изпращам ви цялата си любов: Бес

Събитията в двора обаче се развиваха толкова бързо, че Бес пишеше по-често до семейството си, за да го държи в течение на последните новини.

Лондон, 21 март 1549

„Скъпи мамо и лельо Марсела,

Сигурно вече знаете, че през януари Томас Сиймор бе арестуван. Има доказателство, че е присвоил десет хиляди лири от монетния двор за нечисти цели. Освен това регентът твърди, че Томас е замислял таен брак с Елизабет и е възнамерявал да арестува краля и да разпусне личния съвет.

Госпожа Кат Ашли и господин Пари, доверените слуги на Елизабет, бяха отведени в Тауър за разпит, а принцесата бе затворена под домашен арест в Хатфийлд, където два месеца са я разпитвали най-безмилостно. Накрая Елизабет е успяла да спаси единствено себе си и верните си слуги. Регентът е убедил краля да подпише смъртната присъда на адмирала и вчера Томас Сиймор бе обезглавен.“

Бес спря, припомняйки си ужасната караница с Уилям. Понеже бе член на личния съвет, той знаеше, че регентът само чака брат му Томас Сиймор да вдигне пръст срещу краля или неговата сестра, за да го арестува за предателство. Бес бе обещала на Уилям, че няма да казва никому, а след това бе препуснала като луда за Хатфийлд, за да предупреди Елизабет. Кавъндиш побесня, когато узна, как е предала доверието му, но след молбата й за прошка, сдобряването бе толкова пламенно, че Бес отново забременя. Тя продължи писмото си.

„А сега ще продължа с по-щастливи новини — радвам се да ви съобщя, че ще имам друго дете. Двамата с Уилям се надяваме да бъде син и след като се роди, ще ви посетим.“

Изпращам ви цялата си любов: Бес

Някои от членовете на съвета при двора намираха постъпката на Едуард Сиймор за отвратителна. Недоволството от управлението на регента се разпространяваше из цяла Англия и с наближаването на есента заплашваше да се превърне в истински бунт. Джон Дъдли, граф Уорик, потегли от Норфък начело на внушителна армия, за да потуши бунта. Успя да се справи без големи кръвопролития и когато се върна в Лондон, членовете на съвета му се заклеха във вярност. Едуард Сиймор бе арестуван, лишен от цялата си власт и отведен в Тауър.

С откриването на ловния сезон семейство Кавъндиш заминаха за Нортей, където забавляваха приятелите си от двора. Бес бе узнала, че младият крал е с крехко здраве и често боледува. Когато разбра, че и Елизабет се е поболяла след смъртта на Томас Сиймор, реши да се опита да й помогне да се възстанови.

При пристигането си в Хатфийлд с изненада видя, че дворецът е потънал в траур. Но щом зърна Елизабет, легнала неподвижно в леглото и бледа като смъртник, осъзна, че не тялото, а сърцето и душата на приятелката й са болни. В гърдите й се надигна ярост.

— Безумието ти стигна твърде далече. Искаш да накажеш другите за смъртта на адмирала, но наказваш единствено себе си!

Елизабет се надигна и безсилно сложи ръка на челото си.

— Върви си.

— Той не те заслужаваше! — пламенно продължи Бес. — Том Сиймор бе любовник на Катерин Пар много преди тя да се омъжи за баща ти. Той я е подтикнал към този брак.

— Лъжкиня… — прошепна Елизабет.

— Искал е властта и силата, която може да му даде една кралска особа — която и да е тя. Помолил е Съвета за разрешение да се ожени за теб или за сестра ти Мери. Попитай, когото искаш от членовете. — Бес остави пелерината й да се разтвори, за да се види, че очаква дете. — Аз следвам съдбата си, но ти разрушаваш своята! Един ден ще бъдеш кралица на Англия.

— Това никога няма да стане. Доскоро ме наричаха копеле, а сега — курва!

— Върни се в двора и им докажи, че грешат! Джон Дъдли, граф Уорик, сега е най-влиятелният мъж в двора. Той ще се погрижи брат ти да те посрещне благосклонно, с цялото уважение и почит, които титлата ти и положението ти изискват.

Елизабет стана от леглото и закрачи из стаята. Когато я видя, че захвърли яростно една книга към стената, Бес бе убедена, че младата й приятелка е направила първата крачка към съдбата си.

 

 

Бес роди на съпруга си син и наследник, който бе наречен Хенри. Приятелите им, граф и графиня Уорик, бяха кръстници. През пролетта Уилям купи по-голяма къща край реката за увеличаващото се семейство и когато бе готова, всички заминаха за Дарбишър, за да покажат децата на семейството на Бес.

В края на седмицата повериха децата на майката и лелята на Бес и потеглиха към Чатсуърт. Когато стигнаха билото, Бес спря коня, за да се наслади на гледката, но Уилям продължи. Препусна право нагоре и спря на поляната. Очите му похотливо се взираха в нея.

— Ела да видиш какво съм ти приготвил.

Тя никога не бе отхвърляла предизвикателство — нито едно от тези, които Кавъндиш й бе отправял. Скочи от седлото, отметна огнената си коса и смело пристъпи към него. Ръцете й се обвиха около врата му и тя му поднесе устните си. В разгара на пламенната целувка пъхна ръката си под жакета му. Когато пръстите й напипаха някакъв метал, Бес се отдръпна.

— Какво, по дяволите, е това? — Извади тежка връзка ключове.

— Ключовете от Чатсуърт, скъпа моя. Надявам се, че това ще ти достави най-голямото удоволствие на света.

Тя се втренчи с недоумение в него.

— Купих Чатсуърт за теб — твой е.

— Велики боже, Кавъндиш, не е възможно!

Младата жена бе смаяна. Той току-що бе заплатил огромна сума, за да осигури бъдещата зестра на дъщеря им, бе купил новата къща край реката. Откъде бе взел пари, за да плати за Чатсуърт? Бес избухна в сълзи.

Той я притегли в силните си ръце и в този миг Бес почувства, че се нуждае от подкрепата му както никога досега.

— Вече можеш да построиш двореца на мечтите си.

— Аз? — с отмалял глас попита тя, напълно изумена.

— Вече можеш да превърнеш мечтата си в реалност. — Погледна надолу и видя, че огромните й очи са изпълнени със страх. — Скъпа, какво не е наред?

— Боя се — прошепна тя. — О, Уилям, обичах мечтата си… Тя бе толкова безопасна и недостижима, винаги в бъдещето. Но вече не е бъдеще, а настояще. Това е твърде много, твърде скоро. Реалността изпълва сърцето ми с ужас.

Едрата му длан отметна нежно една къдрица от челото й.

— Ела — рече той, развърза коня й и я повдигна на седлото. — Последвай ме.

Бавно се изкачиха по едната страна на хълма, после той я свали на земята. Ръката му остана обвита около кръста й, докато двамата се взираха към Чатсуърт.

— Първия път, когато те срещнах, те попитах дали би ти харесало да имаш три къщи. Отговорът ти бе прям и непоколебим. „Разбира се — каза ми тогава, — макар че… да си призная, и от една ще съм доволна.“ Скара ми се, задето ти се присмивам и ми заяви, че един ден ще имаш огромно домакинство. Пожелах те още през онзи първи ден. Веднага усетих, че амбицията ти е не по-малка от моята.

Мислите на Бес се понесоха към първата й година в Лондон и тя си припомни тогавашните си силни чувства. Беше решена да постигне огромен успех и да влезе в света на богатите и могъщите. Беше се заклела тържествено. Бъдещето й се струваше съвсем ясно. Искаше всичко!

Уилям я притисна към гърдите си.

— В онзи ден разбрах каква сила и решителност притежаваш. Несигурността ти е просто глупава фантазия — убеден съм в това. Ти имаш волята и енергията да превърнеш мечтата за своя замък на върха в реалност.

— Уилям, ами парите, които са нужни?

— Парите са последната ти грижа. Винаги мога да намеря пари. — Говореше с такава убеденост, че страховете й утихнаха.

— Къщата ще бъде ето там — посочи младата жена. — Ще я построя изцяло от камък, с високи квадратни кули на всеки ъгъл. Искам да има вътрешен двор и още един около конюшните.

— Ще бъде най-внушителната къща в Дарбишър…

— Разбира се, че ще бъде! Слугите ще са облечени в сини ливреи, украсени със сребърни кантове.

Уилям избухна в смях.

Бес го погледна проницателно.

— Сега разбирам защо ме доведе тук. Оттук всичко изглежда по-малко и не толкова плашещо. Мечтите и плановете ми се родиха на това място. Доведе ме, за да се отърва от страховете си.

— Съвсем не. Исках да дойдем тук, за да те любя. А сега, къде точно беше онова място?

— О, Уилям, сърцето ми ще се пръсне от любов към теб. Днес наистина е най-щастливият ден в живота ми!

 

 

Бес разделяше времето си между Лондон и Чатсуърт. Продадоха Нортей и църковните земи. Уилям купи църковни земи в Уелс, които бяха твърде далече, за да се управляват добре, както и малко имение в Шропшир. Благодарение на положението си в Съвета за увеличаване на хазната Кавъндиш размени тези земи за голяма собственост в Дъвъридж на река Дъв, близо до Чатсуърт. Бес даде под наем къщата в имението, а получените пари вложи за построяването на къщата в Чатсуърт.

Новите земи бяха много ценни — в недрата им имаше олово и големи залежи от въглища. Бес правеше точни сметки за приходите и разходите, а Франсис Уайтфийлд, когото бе назначила за свой агент, ги отнасяше на Уилям в Лондон.

Бес бе икономичен строител. Дървеният материал, камъкът, тухлите и хоросанът, както и оловото за прозорците се доставяха от собствените й имения. Работниците работеха за мизерни надници и дори майстори дърводелци, мазачи и каменоделци можеха да се наемат много евтино. Последва съветите, които Уилям й бе дал за Нортей и пресуши блатата, разшири пасищата и увеличи броя на овцете, а вълната продаде с печалба на пазара.

Колкото повече неща постигаше, толкова повече растяха енергията и увереността й. Позволи на Уилям да задържи личната си прислуга в Лондон, но останалите дойдоха в Дарбишър. Докато се строеше новата къща, живееха в старата Чатсуърт Манър. Сестра й Джейн се премести да живее при нея и да й помага за децата. Леля Марси също дойде и Бес веднага й повери проектирането на градините.

Кавъндиш редовно пътуваше на север, но когато идваше, двамата с Бес отново се чувстваха младоженци. Точно девет месеца след като съпругът й даде ключовете за Чатсуърт, тя го дари с още един син, когото нарекоха Уилям.

Бес никога в живота си не се бе чувствала по-щастлива. Винаги когато отиваше в Лондон, тя се връщаше с няколко каруци, натоварени с мебели за новата къща, която постепенно придобиваше форма. Според плановете си възнамеряваше напълно да завърши единия етаж, а после — когато средствата позволят — да започне да строи втория. Понякога Бес придружаваше Уилям по време на деловите му пътувания на север до някой манастир. След като работата му бе да конфискува огромните им съкровища, Бес предлагаше да купи на приемлива цена всяко нещо, което грабваше окото й. Не чувстваше вина — изплашените игумени бяха доволни да напълнят джобовете си и затова нямаше съмнение, че щяха да държат устите си затворени.

 

 

В Лондон младият крал бе повален от болест на белите дробове и за всички, които бяха близо до него, бе ясно, че няма да оживее. Джон Дъдли, граф Уорик и повечето от членовете на съвета, които бяха протестанти, започнаха да се паникьосват. Принцеса Мери, омразната католичка, бе следващата наследница на трона, а нито един от властните мъже не я искаше да види там.

В отчаянието си Дъдли прогони Елизабет в Хатфийлд, после накара младия крал да направи завещание, в което да определи лейди Джейн Грей за своя наследничка и да обяви сестрите си Мери и Елизабет за незаконни. Всички членове на съвета знаеха, че Дъдли възнамерява да ожени сина си Гилфорд за лейди Джейн, за да запази властта в ръцете си.

Кавъндиш бе ужасен, че приятелите му Хенри и Франсис Грей се съгласиха с този план и в началото на юли доведоха петнадесетгодишната си дъщеря от Челси под строга охрана в Тауър, където двамата с Гилфорд набързо се ожениха.

Бес бе в блажено неведение относно ситуацията в Лондон и Кавъндиш предпочиташе да е така. След като живееше в Дарбишър, никой нямаше да я обвини, че е била част от незаконните и разрушителни планове на приятелите им.

Макар граф Уорик да получи уверенията на съвета, че ще се пази строга тайна, някой бе изпратил съобщение до принцеса Мери и когато крал Едуард изпускаше последния си дъх, а лейди Джейн бе обявена за кралица, Мери Тюдор събираше армия. Кавъндиш подозираше, че неговият началник Полит е предупредил Мери, защото той бе единственият католик в съвета.

Джон Дъдли още веднъж препусна начело на армията си, за да плени Мери и разбие войската й. Но претърпя неуспех и веднага стана ясно, че хората в Англия поддържат принцеса Мери Тюдор. Членовете на личния съвет отлично знаеха, че ще бъдат изпратени на дръвника, ако незабавно не дадат обет за вярност пред Мери. На 19 юли 1553 година Джон Дъдли бе арестуван, а Мери Тюдор обявена за кралица на Англия.

Събитията следваха толкова бързо, че лейди Кавъндиш в Дарбишър узна наведнъж, че кралят е мъртъв, лейди Джейн е била кралица девет дни, а след това Мери Тюдор е била провъзгласена за законна владетелка на Англия.

Глава 21

Бес незабавно опакова багажа си и потегли за Лондон. Сякаш половината от населението на страната се бе запътило към столицата, за да присъства на коронацията. Когато Кавъндиш я видя, сърцето му се сви от страх.

— Защо, за бога, си ме държал в неведение за събитията, които стават в двора? — нахвърли му се тя с обичайния си пламенен маниер. — Сигурно от месеци си знаел какво витае във въздуха!

— Бес, през този месец почти не съм спал. Съветът имаше сесии денонощно. Дори и да ми бе останало време да пиша писма, не бих се осмелил да поверя нищо на хартията.

— Истинската причина е, че си предпочитал да не съм тук, за да не ти се меся!

— Не исках да се излагаш на опасност, скъпа моя… — меко възрази той.

— Трябва незабавно да отида при Франсис.

— Не! Няма да го направиш — отсече съпругът й. — Франсис и лейди Катерин са в безопасност в Съфък Хаус. Хенри и Джейн са в безопасност в Тауър.

— В безопасност! Но докога, след като онази изсушена религиозна фанатична е на трона? — Бес бе толкова разстроена, че избухна в сълзи. — Мили боже, толкова се тревожа за тях…

Той обърна раменете й със силните си ръце, за да я застави да го изслуша.

— Дъдли ще трябва да плати цената. Във вените на Франсис тече кръвта на Тюдорите, тя е братовчедка на кралица Мери. Ще съумее да опази дъщерите и съпруга си.

Бес изтри сълзите си с прашната си длан.

— Трябва да се изкъпя. Прахът от пътя едва не ме задави. О, господи, горката Нан Дъдли!

— Поръчай да ти стоплят вода за ваната — каза Кавъндиш, най-после взел решение. — Бес, трябва да поговорим.

Когато съпругата му се отпусна в уханната вода, Уилям приседна на ръба на дървената вана.

— Това, за което трябва да се тревожим, е нашето положение. Всички в съвета осъзнахме, че ако не провъзгласим Мери за законна кралица, ще бъдем обезглавени за държавна измяна.

Бес пребледня.

— О, Уилям, можеш да изгубиш поста си заради мен! Мери никак не ме харесва.

— Така е, скъпа, аз мога да загубя поста си, но няма да е заради някаква дребнава лична неприязън. Мери едва ли ще е благосклонна към човека, разрушил манастирите из цялата страна и ограбил богатствата им. Без съмнение тя ще върне всички отнети имоти обратно на църквата.

— По дяволите, прав си… както винаги. О, какъв късмет, че се отървахме от Нортей и вложихме парите в Чатсуърт!

Въпреки сериозността на положението Уилям се засмя.

— За бога, Бес, ти винаги си толкова дяволски практична.

— А кой ме научи?

— Е, направих нещо доста изгодно. Двамата с Полит използвахме собствени пари, за да съберем войска в защита на Мери. Трябваше да взема назаем седемстотин лири, но си струва разноските като застраховка за живота ни.

— Тя ще остави Полит на поста кралски ковчежник, защото е католик.

— Надявам се, че близкото ни приятелство ще ме спаси.

— Уилям, имам една блестяща идея — да станем католици! Няма да се разорим, ако прибавим и един свещеник към домакинството си.

— Не смяташ ли, че е прекалено?

— Не, това е най-умното, което трябва да направим. Какво значение има религията, щом трябва да опазим децата и наследството им? — Ръката й се стрелна към корема.

— Бес, да не би пак да си бременна?

— И ако съм, кой е виновен за това? — избухна тя.

— Господи, ти си толкова плодовита, че забременяваш само от поглед!

— Беше доста повече от поглед, Роуг Кавъндиш!

Той й подаде кърпата.

— Сърдиш ли ми се?

— Не и за бебето. — Поднесе му устните си. — Както и да е, още не съм напълно сигурна.

Той я уви в кърпата и я взе на ръце.

— В такъв случай по-добре да те отнеса в леглото, за да бъдем напълно сигурни… — дяволито й се усмихна.

 

 

Бес и Уилям решиха, че е най-разумно тя да остане в Лондон за коронацията на кралицата, определена за трети август. Младата жена нямаше търпение да види Елизабет, а искаше, преди да замине отново на север, да намери начин да се види и с Франсис.

Елизабет Тюдор потегли от Хатфийлд, за да посрещне сестра си в Уонстед, откъдето щеше да я придружи до Лондон. По пътя към кортежа й се присъединиха доста благородници и когато се срещна с Мери, ескортът й наброяваше около хиляда души.

Мери забеляза, че Елизабет й се поклони с уважение, но тя не вярваше на момичето. Докато Елизабет яздеше зад новата кралица, облечена в девствено бяло и с разпуснати пламтящи коси, Мери внезапно изпита остра ревност. Запита се кого всъщност поздравяват поданиците й — нея или сестра й.

В деня след коронацията имаше прием в Уайтхол.

Огромно множество изпълни голямата зала, приемната и залата на охраната, за да положи клетва за вярност пред кралица Мери и да й пожелае да управлява с Божията благословия.

Лейди Кавъндиш, облечена в цветовете на Тюдорите — зелено и бяло, направи дълбок поклон. Кралица Мери не й заговори, но когато ахатовите й очи се спряха на лицето й, Бес неволно потръпна. Младата жена благоразумно се оттегли от залата за аудиенции, оставяйки сър Уилям в компанията на главния ковчежник Полит.

Откри Елизабет в залата на охраната, заобиколена от толкова млади благородници, сякаш имаше собствен двор.

— Лейди Кавъндиш, поразходете се с мен.

Двете блестящи червенокоси дами излязоха от залата, за да потърсят по-уединено място. Това не бе особено трудно, след като в Уайтхол имаше двеста стаи.

— Ваша Светлост, изглеждате ослепителна.

— Днес аз съм наследница на трона, но никога досега положението ми не е било по-опасно. Робин Дъдли е в Тауър — тя държи живота му в ръцете си!

— Кавъндиш смята, че главният обвиняем е баща му й тя ще прости на останалите.

— Не съм толкова сигурна, тя ме мрази. Разполага с върховната власт и ще ме насили да приема католицизма — изсъска Елизабет.

— Ваша Светлост, заради собствената си безопасност трябва да й се подчините за всичко — посъветва я Бес, изплашена заради непокорния дух на приятелката си.

— Трябва само да изглежда, че й се подчинявам за всичко. Когато ме застави да присъствам на литургията, аз ще припадна в църквата, а това ще бъде сигнал за всички протестанти в страната, че не съм се отказала от вярата си.

— Двамата с Кавъндиш смятаме да приемем католицизма.

— Злобната кучка вече разпространява наляво и надясно, че не съм от нейната кръв, че съм незаконно дете на Марк Смийтън!

Бес взе ръката на Елизабет и я стисна.

— Ваша Светлост, никой, който ви зърне, не може да отрече, че сте дъщеря на Хенри Тюдор. Хората разбират, че тя ви завижда заради младостта и красотата ви. Вие излъчвате вродена царственост и привличате всички погледи.

— Да, в това е проблемът. Колкото е възможно по-скоро ще се оттегля в Хатфийлд, ще живея тихо и кротко като монахиня и ще чакам времето си.

През следващата седмица Бес и Уилям надълго и нашироко обсъждаха бъдещето си. Постът му на ковчежник в момента изглеждаше гарантиран, но както сами станаха свидетели, обстоятелствата можеха да се променят за една нощ.

— Дарбишър е много по-безопасно място от Лондон. Купуването на Чатсуърт може да се окаже най-мъдрото нещо в живота ти, Уилям.

— Разумно е да разширим именията си на север. Граф Уестморленд притежава за продан осем хиляди акра отлична земя за пасища, само на няколко мили от Чатсуърт. Ако я купим, ще станем най-едрите земевладелци в Дарбишър, разбира се, след лорд Шрусбъри.

— Но ние не можем да си го позволим! — Бес знаеше, че разходите им надхвърлят приходите, тъй като си водеше много точни сметки какви доходи постъпват от северните имения и какво плащат за строежа на Чатсуърт.

— Ще заема пари от Уилям Пар. С подкупите, които вземам, ще мога да си покрия разходите.

Бес го погледна изумено, а в очите му затанцуваха шеговити искрици.

— Не бъди такава малка лицемерна. Когато става дума за пари, ти си не по-малко безмилостна от мен. Като правиш сметките, не включвай лихвата, която ще платим на Пар за заема. Лихварството е противозаконно.

 

 

Почти веднага след коронацията започнаха брачните преговори между кралица Мери и принц Филип от Испания. Бес се надяваше, че предстоящата сватба ще обсеби съзнанието на кралицата и тя няма да губи времето си за отмъщение. Отдъхна си с облекчение, когато Кавъндиш се оказа прав за влиянието на лейди Франсис Грей върху царствената й братовчедка. Хенри Грей бе освободен от Тауър — след като заплати огромна глоба. Преди Бес да замине на север, тя и Уилям отидоха с лодка до Съфък Хаус, за да посетят старите си приятели.

Бес не подозираше, че това е последният път, когато вижда Хенри Грей. Година след освобождаването му Хенри бе въвлечен в таен заговор за свалянето на кралица Мери и за провъзгласяването на Елизабет за владетелка на Англия. Когато бунтът бе потушен, Мери обезглави Грей и като прибавка изпрати на дръвника дъщеря му лейди Джейн.

Принцеса Елизабет бе отведена в Тауър, където я разпитваха за ролята й в предателския заговор. Цели три месеца животът й висеше на косъм, а когато излезе, веднага бе изпратена под стража в Удсток.

Бес изживя много тежко трагедията, а Уилям бе безсилен да помогне на приятеля си. Младата жена не можеше да прогони Елизабет от мислите си и постоянно се тревожеше за нея. Самата тя се чувстваше в безопасност в Дарбишър, но се измъчваше от вина, че семейство Кавъндиш процъфтяваше, когато приятелите им страдаха. Не само че всяка година обитателите на детската стая се увеличаваха, но и всичко, до което се докоснеха, им носеше успех. Огромните им земи даваха високи приходи, двата етажа на Чатсуърт бяха напълно завършени, а стените бяха покрити с прекрасни фрески. Бес отрупа новия си дом със съкровищата, които бе придобила през годините. Сега в имението се забавляваха най-благородните семейства в областта.

Бес не подозираше, че заради близкото й приятелство със семейство Грей и принцеса Елизабет семейство Кавъндиш е в немилост пред кралица Мери.

Разказите за великолепието на Чатсуърт бяха стигнали до ушите на кралицата. Мълвеше се, че лейди Кавъндиш е обзавела четиринадесет спални с най-изящни мебели, фино спално бельо и покривки, скъпи завеси, а стените на дома й са украсени с прекрасни гоблени. Според слуховете разкошната къща била достойна да приюти всеки монарх, но нито веднъж не бе отправена покана към кралица Мери. А когато владетелката узна, че лейди Франсис Грей и дъщеря й Катерин са чести посетители, както и Нан Дъдли, това й подейства като плесница. Тези жени бяха съпруги на най-омразните врагове на Мери, обезглавени за предателство срещу короната.

Накрая и Кавъндиш дочу приказките за недоволството на кралицата. Католическата й политика бе непопулярна и Мери Тюдор обвиняваше за това съветниците си. Говореше се, че по политически причини тя възнамерява да се отърве от тези служители. Сър Уилям започна да подозира, че рано или късно ще бъде освободен от личния съвет.

Уилям бе твърдо решен да не споделя с Бес тези слухове. Тя и без това безпричинно се тревожеше за различни неща, а съкровеното му желание бе да бъде щастлива. За нищо на света нямаше да наруши спокойствието й. Тя бе съвършена съпруга, любяща и грижовна майка, опитна домакиня и способна партньорка, която с помощта на управителите си ръководеше добре огромните им имения.

Кавъндиш не искаше да я натоварва допълнително. И без това на раменете й тежаха доста грижи. Казваше си, че дори и да го освободят от личния съвет, няма да настъпи краят на света, пък и така ще има възможност да прекарва повече време в Дарбишър със семейството си. Когато получи писмо от Чатсуърт, в което се казваше, че Бес е болна, всичко друго загуби смисъл. Уилям заряза начаса задълженията си в Лондон и препусна към дома си, при Бес.

Прелетя през високите железни порти на Чатсуърт, сляп за великолепието на градините, които обикновено му доставяха такова удоволствие. Джейн и Марсела го посрещнаха с разтревожени лица, но когато Уилям видя, че е дошла и майката на Бес, стомахът му се сви на топка от страх. Хукна нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. На горната площадка се спря, за да поеме дъх и да се овладее, за да не види Бес обзелия го страх.

Отвори тихо вратата и безшумно пристъпи към голямото легло. Тя бе толкова бледа и изпита, че в гърдите му се пропълзя ужас и стисна сърцето му с ледена ръка. Преглътна мъчително.

— Бес, моя сладка любима, аз съм.

— Роуг — прошепна тя.

Винаги използваше прякора му като израз на обичта си и това едва не го довърши. Протегна ръка и нежно докосна челото й. Усети, че гори. Ала най-много го стресна промяната във външния й вид. Бес беше толкова жизнена, бликаща от енергия, вечно засмяна. Когато си играеше с децата, приличаше на непослушен хлапак — разрошена и зачервена и никой не би се досетил, че може да им е майка. Обаче вечерта се превръщаше в елегантна и изискана домакиня, толкова умна и духовита, че можеше да забавлява цяла армия благородници. Когато се оттегляха в спалнята си, тя разпускаше великолепната си коса и ставаше страстна съблазнителка, която го караше да изгаря от желание.

Бес се вкопчи в него и Уилям приседна на леглото. Разбра, че тя отчаяно иска да му каже нещо.

— Децата — прошепна немощно.

— Искаш да видиш децата ли, скъпа? — Знаеше, че те ще се скупчат около леглото и ще се налага да ги усмирява.

Бес поклати глава, сякаш бе ядосана, че не разбира.

— Обещай ми, че ще им уредиш добри бракове, обещай ми!

Той се запита дали не бълнува и пипна челото й, но то не бе горещо.

— Искам всички да имат титли.

— Да, любима — увери я, опитвайки се да я успокои. Ноктите й се забиха в дланите му.

— Кавъндиш, обещай ми! Закълни се!

Внезапно осъзна, че Бес смяташе, че ще умре. Мили боже, наистина ли се чувстваше толкова зле? Беше изумен, че не мислеше за себе си, а за децата им. Взе я нежно в прегръдките си.

— Бес, кълна ти се, но освен това ти обещавам, че няма да умреш. Няма да го позволя! Та ти си още толкова млада — чака те дълъг живот. Нуждая се от теб, Бес, дори не си помисляй да ме напуснеш! — Отиде до вратата. — Марсела! — Макар и възрастна, тя бе пъргава и мигом се появи. — Извика ли лекар?

Марсела изсумтя презрително.

— Да, но след като й пусна кръв, кълна се, че кракът му повече няма да стъпи в къщата!

— Даде ли й нещо за треската? — отчаяно попита Кавъндиш.

— Разбира се, та аз съм лечителка!

— Много е възбудена — разсеяно отбеляза той.

— След като си тук, Бес ще се оправи. Ти си нейната закрила, нейната сила.

— Тази нощ ще остана с нея.

— Добре. Ти си всичко, от което се нуждае.

 

 

Уилям изкъпа нежно съпругата си, после й даде от отварата, приготвена от Марсела. Отнесе я в голямото легло и остана да бди над съня й. Не беше вярващ, но когато тя му се усмихна и затвори очи, покри ръката й с длан и започна горещо да се моли. Бес бе пътеводната му светлина, бе му донесла щастие, бе прогонила завинаги мрака от душата му. Бес бе неговата страст, неговата радост, неговият живот.

На зазоряване младата жена се унесе в по-спокоен сън и Уилям стана от креслото и излезе за малко от стаята, за да раздвижи схванатите си крайници. Откри майка й и леля й Марсела в утринния салон.

— Бес спи, изглежда по-добре.

Майка й скочи незабавно, но Марсела я възпря с поглед.

— Кавъндиш — този стар боен кон никога не се обръщаше към него с официалното сър Уилям, — тя роди твърде много деца за доста кратко време. Последните й бебета имат само единадесет месеца разлика. Овладей похотта си, човече!

Думите й не само го стреснаха, но и го изпълниха с вина.

Когато Марсела излезе от стаята, Джейн, изчервена до корените на косата си, се обърна към него:

— Сър Уилям, моля ви не й обръщайте внимание. Бес посети съпругата на един от арендаторите, която бе болна от заразна и опасна треска. А когато и децата й се разболяха, Бес й помагаше да се грижи за тях.

— Благодаря ти, Джейн. Както и да е, в думите на Марсела има истина — виновно додаде Уилям.

 

 

За два дни Бес бързо се подобри. Треската стихна, тя започна да се храни и енергията й се завърна. Излизаше с Уилям на дълги разходки из градините, зелените поляни и сенчестите алеи. Уилям реши да отклони част от река Дъруент. Смяташе каналът да минава през градините и в бистрите му води да се въди пъстърва. А и това щеше да бъде отлична предпазна мярка, когато реката придойде, да не залее околните земи.

В края на седмицата Бес препусна заедно с Уилям из околността, която вече включваше селата Баслоу и Идънсор. По-големите им деца ги придружаваха, яхнали понитата си — Франси, тъмнокоса и засмяна, истинско копие на баща си, както и малките им червенокоси синове, които приличаха на майка си. Уилям отправи гореща молитва на благодарност към Бога за бързото възстановяване на съпругата му. Силата й и жизнеността й не спираха да го удивляват. Като я гледаше човек, никога не би предположил, че само до преди няколко дни е била на легло.

Същата нощ, сред уединението на красивата си спалня, Бес стана доста игрива. Тя се съблече бавно, с грациозни като на котка движения, а после плъзна по тялото си черна копринена нощница, която очертаваше всяка чувствена извивка.

— Какво мислиш за това? Много обичам допира на коприната до голата ми кожа.

— Създадена е да съблазнява — отвърна Уилям, запазвайки безопасно разстояние помежду им.

— Да, черна коприна за съблазън.

Той й обърна гръб и си наля чаша рейнско вино, опитвайки се да не обръща внимание на подканващата нотка в гласа на Бес.

— По-добре си облечи пеньоара, не искам да настинеш.

— Никога не настивам — измърка съпругата му. — Скъпи, налей ми малко вино.

— Виното те прави безсрамна.

Бес се покатери върху леглото и грациозно се изви.

— Ммм, по-скоро ме прави разпусната.

— По-добре да пийнеш топло мляко с отварата от билки — не отстъпваше той.

Бес избухна в смях.

— За бога, леля Марси ме натъпка догоре с пореч, лайка и меча стъпка! А мечата стъпка е толкова възбуждаща, че ако веднага не ми обърнеш внимание, ще разкъсам дрехите ти!

— Бес, повече няма да има бебета.

Смехът й секна и тя спря да се полюлява.

— Какво?

— Имаме достатъчно деца. Не искам да съсипеш здравето си, като всяка година забременяваш.

В очите й затанцуваха весели пламъчета.

— Но въздържанието със сигурност ще съсипе здравето ми.

Той пристъпи колебливо към леглото. Желанието надвиваше над добрите му намерения.

— Аз… аз ще трябва да внимавам.

Бес се претърколи на леглото и избухна в смях.

— Какво ти е толкова забавно?

— Господи, та ти си Роуг Кавъндиш! Не можеш да внимаваш, нито пък да се въздържаш! — Бес се запревива от смях и зарита с крака във въздуха.

Уилям я сграбчи игриво за глезените и я придърпа към себе си. Копринената нощница се вдигна нагоре, разкривайки огнения триъгълник и белите й бедра. Силните му ръце се плъзнаха отдолу и я повдигнаха към устата му. Зажаднелият му език много скоро откри малката розова пъпка между горещите и влажни листенца, а тя се изви и му поднесе красивото си тяло. Той усети как женственото й лоно потръпна, а после избухна, достигайки върха.

— Роуг, имам нужда от повече — промълви тя. Знаеше, че краткото задоволство няма да й е достатъчно.

— И аз искам да ти дам повече — дрезгаво изрече той.

— Желая те вътре в мен. Обичам да усещам тежестта и силата ти. Знам, че изгаряш за мен и искам да почувствам страстта с пълната й сила. Тялото ми плаче за теб. — Както очакваше, думите й го възпламениха.

— Какво, по дяволите, да правя? — отчаяно прошепна Уилям.

Ъгълчетата на устните й се извиха в съблазнителна усмивка.

— За щастие леля Марсела ми даде билка, която предпазва от забременяване. Нарича се змийско биле и в градината има цяла леха, засята с нея.

Уилям простена от облекчение и побърза да съблече дрехите си. Бес не бе единствената, която изгаряше от желание. Искаше да почувства гладките й бедра около кръста си, да проникне дълбоко в нея, да чува стенанията й, да усеща как тялото й се извива под неговото. Искаше едновременно да достигнат освобождението. Да я притиска в обятията си, докато и двамата се заситят докрай.

Глава 22

Когато Кавъндиш се върна в Лондон, неприятностите го очакваха. Лорд Полит го повика да му съобщи, че кралица Мери е наредила да се извърши ревизия на кралската хазна.

— Сред нас има шпиони, които мигом ще изтичат да докладват на кралицата, че има несъответствие между записаните и действителните наличности.

— От тринадесет години водя сметките на хазната и досега не е имало оплаквания — твърдо заяви Кавъндиш.

— Обясних на Нейно Величество, че заплатата ти е много ниска и че имаш право да вземаш част от печалбите. Въпреки това тя настоя да се проверят счетоводните ти книги.

— Мога да предоставя две книги, които са готови, но чиновниците ми работят по поне дузина други, в които още не са вписани всички разходи и приходи.

— Съветвам те незабавно да приведеш в ред всичките си документи, Уилям. От собствен опит знам, че много често личните сметки се смесват със служебните, така че ги оправи колкото се може по-скоро.

Ревизорите дойдоха в кабинетите на Кавъндиш и започнаха бавно и методично да се ровят из всички разписки за приходи и разходи. Седмиците се превърнаха в месеци, защото се преглеждаха документите от тринадесет години — откакто бе станал ковчежник на краля.

Кавъндиш пазеше всичко в най-строга тайна от Бес. Бе предупредил всичките си служители, както и секретаря си Бестъни да не продумват нито дума пред съпругата му. Ала напрежението, на което бе подложен с месеци, се отрази върху здравето на Уилям. Понякога след петнадесетчасов работен ден в гърдите му се появяваше остра болка, която само виното облекчаваше.

Когато ревизорите направиха окончателния си доклад, стана ясно, че липсват пет хиляди лири, и лорд главният ковчежник нямаше друг изход, освен да поиска обяснение от Уилям, което да задоволи кралицата. Уилям се оправда, заявявайки, че през годините много от чиновниците му са изчезвали с големи суми. Освен това изтъкна, че е имал да взема пари от царуването на предишните двама монарси, които е получил след възкачването на Мери на трона. Дори представи лична разписка за парите, платени от него за събирането на войници, които да се сражават на страната на Мери.

В началото на август Уилям още не бе подведен под съдебна отговорност, но знаеше, че подобна вероятност не е изключена, затова се посъветва с адвокатите си. Изтощен от работа и тревоги, той се оттегли в Дарбишър, за да подготви официалната си защита. Пет хиляди лири беше огромна сума, след като средната заплата възлизаше на три лири на година.

Уилям си даваше сметка, че трябва да съобщи новините на Бес. Надяваше се да се защити успешно — ако наистина бъде подведен под съдебна отговорност — и да спаси кариерата си, но беше справедливо да предупреди Бес, че могат да загубят всичко, за което толкова усилено бяха работили.

Преди да тръгне от Лондон, Уилям купи на съпругата си подарък за годишнината от сватбата им. Беше папка с изящна корица, украсена със златни винетки, в които блестяха десет рубина. Папката съдържаше двата малки портрета, които им бяха нарисували преди година. Беше обещал да си бъде у дома преди двадесети, защото Бес бе планирала голямо празненство.

Когато Уилям пристигна на осемнадесети, Бес видя, че изглежда блед и изтощен.

— Скъпи, добре ли си?

Уилям отхвърли тревогите й.

— Пътуването бе доста уморително, всички добри странноприемници бяха пълни и сигурно съм ял нещо развалено.

Младата жена бе във вихъра на приготовленията за празненството по случай годишнината им. Както обикновено, участваше дейно във всичко, дори и в най-малките подробности. Понеже бе средата на август, планира приемът да се състои в градините на Чатсуърт, но подготви и двата просторни салона, в случай че завали.

Реши, че годишнината е чудесен повод да покаже децата си, и затова покани гостите заедно с децата им. Разбира се, това означаваше, че ще пристигнат с повече слуги, и Бес трябваше да се погрижи да има достатъчно храна и помещения, където да бъдат настанени.

Забеляза, че преди вечеря Уилям изпи бутилка бордо, а докато се хранеха, пресуши още една. Осъзна колко е уморен, когато го намери заспал на стола. Лицето й омекна, като го гледаше как спи. Видя, че кестенявата му коса вече е изпъстрена със сребристи нишки, и се учуди, че досега не ги е забелязала. С лека изненада осъзна, че той е на петдесет години. Разликата във възрастта им никога не бе имала значение, Уилям бе толкова енергичен и жизнен. Ала докато го наблюдаваше тази вечер, сърцето й се сви от тревога за него. Може би трябваше малко да намалят темпото.

Двадесети август бе красив ден още от сутринта, каретите започнаха да пристигат преди обяд, двамата Кавъндиш посрещаха гостите си, застанали пред парадния вход. След това ги развеждаха из двата напълно завършени етажа на Чатсуърт. Бес гордо показваше най-ценните си притежания — децата. Двете с деветгодишната Франси бяха облечени в еднакви летни рокли от бял копринен муселин. Дъщеря й носеше букетче от розови пъпки, докато Бес бе забола една разцъфнала роза в деколтето си.

Тримата й малки синове — Хенри, Уилям и Чарлс — бяха облечени в кадифени жакети и подходящи панталони, а върху червените им къдрици се мъдреха шапки, украсени с дълги пера. Двете й най-малки дъщери бяха поверени на грижите на бавачките. Много скоро градините се изпълниха със звънливия смях на децата, които тичаха из сенчестите алеи, гонеха пеперуди и газеха из езерцата с рибки. Смях огласи въздуха, докато красиви и елегантни дами се разхождаха по поляните, скрили глави под чадърите си, а мъжете се бяха събрали на групи и обсъждаха наемите, конете, политиката, войната и нестабилността на държавата.

Цялото семейство на Бес бе тук и се бе смесило с най-благородните семейства на севера. Присъстваха графове и графини от Уестморленд, Пембрук и Хънтингтън, както и маркизата на Нортхемптън, лейди Порт, семействата Невил, Фицхърбърт, Пиърпонт и последен, но не и по значение, застаряващият граф Шрусбъри. Бес бе поканила всички членове на семейство Талбът не само защото бяха най-богатата и могъща фамилия в Англия, но и защото бяха най-близките й съседи и голяма част от земите им се управляваха съвместно.

Бес не се бе срещала със стария граф откакто бе приел да стане кръстник на един от синовете й. Видя го да върви под ръка с наследника си, Джордж Талбът, и се изненада колко се бе състарил. Беше напълно глух, затова Бес преглътна враждебността си към надменния му син и рече:

— Благодаря, че го доведохте, Талбът. Вашият баща винаги е бил изключително щедър към мен.

Светлите му очи се плъзнаха по тялото й.

— Мъжете от семейство Талбът винаги са били щедри към красивите жени, лейди Кавъндиш.

Бес стисна зъби.

— Лейди Талбът с вас ли е? — многозначително попита тя.

— Боя се, че не. Гъртруд наскоро ме дари с още един син.

— Поздравления, лорд Талбът. Колко деца имате? — любезно попита домакинята.

— Шест… колкото и вие, лейди Кавъндиш.

Бес бе смаяна. Наистина бе твърде млад, за да бъде баща на шест деца. После си припомни, че двамата са връстници и след като тя имаше шест деца, защо и той да не можеше да има?

Бес се извини. Беше време да се поднесат закуските. Никога не се бе чувствала по-горда, отколкото когато се появиха лакеите, носещи огромни сребърни подноси, отрупани с най-отбрани ястия и вина. Еленското, агнешкото, телешкото и дивечът бяха от техните имения. Пъстървата бе уловена в бистрите води на Дъруент, плодовете бяха набрани от градините им, а сиренето и млякото — от собствените им мандри и ферми. В Чатсуърт дори произвеждаха бира. Нямаше жена сред присъстващите, която да не си мечтае за имение като Чатсуърт; нито пък мъж, който да не завиждаше за домакинята му.

Следобед бавачката донесе бебето Мери.

— Съжалявам, че ви притеснявам, мадам, но тя не спира да плаче.

— Елън, децата ми никога не ме притесняват. Дай ми я, скоро ще я приспя. — Бес взе дъщеря си и се отправи към уединението на розовата градина, заобиколена със стена от високи тисове. Когато бебето се притисна до пищните гърди на майка си, протегна устнички, за да суче. Бес се засмя. — О, не, не може. Отбила съм те още преди седмици. — Отпусна се върху края на каменния фонтан и само след минута детето бе заспало. Бес я подаде на бавачката, която я отнесе. Бес затвори очи и вдъхна със задоволство сладкия аромат на розите.

Джордж Талбът я наблюдаваше иззад тисовете. Бе чул какво каза на дъщеричката си и бе изумен, че кърмеше децата си. Мисълта го възбуди, но всъщност всичко около Бес Хардуик го възбуждаше — винаги е било така. Господи, би платил хиляда лири, ако можеше да я види как кърми някое от децата си. Враждебните искри, които прехвръкваха помежду им всеки път, когато разговаряха, трябваше да изтлеят. Талбът бе твърдо решен да започнат на чисто. Ще се опита да се държи добре и да я спечели. Бес бе най-съблазнителното предизвикателство, с което се бе сблъсквал. Приближи към нея, преди да е отворила очи.

— Лейди Кавъндиш.

Тя вдигна клепачи и погледна към изключително високия мъж, който се взираше в нея.

— Лорд Талбът? — Изрече името му с тон, в който звучеше въпроса: „Какво искате?“.

— Бих искал да бъдем приятели. Познаваме се от доста дълго време, но така и не успяхме да се сприятелим.

Веждите й се извиха.

— И чия е вината? — попита хладно.

— Знам, че вината е моя, лейди Кавъндиш, и бих искал да я поправя. — Надяваше се, че гласът му звучи искрено.

Бес се вгледа внимателно в него.

„Нищо чудно, че е толкова арогантен. Не само е наследник на най-могъщия благородник в страната, но е и най-красивият мъж, когото някога съм виждала. Разбира се, с някаква тъмна и демонична хубост. Жените сигурно сами се хвърлят в обятията му.“

— Тогава бях незрял младеж, лейди Кавъндиш. Вашата красота ме изуми. Бях замаян и силно увлечен. Отнасях се възмутително към вас, за да ви накарам да ме забележите, но успях единствено да ви вбеся.

Бес се усмихна.

— Имам избухлив характер.

— Искам да вярвам, че вече съм доста помъдрял в сравнение с онези ранни дни.

Очите й развеселено блеснаха.

— Аз също.

— В такъв случай, да смятам ли, че сте ми простили? — „Господи, наистина ли някога съм я наричал госпожица Големи цици?“ — помисли си.

Той всъщност не се извини, но Бес знаеше, че Талбът не е от мъжете, които биха казали, че съжаляват. Реши да бъде великодушна. Изправи се, дари го с ослепителна усмивка и протегна ръка.

Талбът не я пое. Вместо това взе розата, сгушена между гърдите й.

Усмивката й се стопи и черните й очи гневно блеснаха.

— В деня, когато се срещнахме, помислих, че сте една арогантна свиня. Не сте се променили ни най-малко — все още продължавате да сте арогантна свиня!

— Свадливка! — подразни я той.

— Черен дявол! — Бес искаше да се хвърли отгоре му и да му издере очите. Беше й трудно да контролира чувствата, които събуждаше у нея, затова се завъртя на пети и избяга от розовата градина, преди да стигнат до открита свада.

Имаше толкова много гости, че не след дълго гневът й се охлади. Реакцията й към Джордж Талбът й стана смешна. Всъщност той не бе направил нищо особено — беше се държал като чувствителен към женската хубост мъж. Би трябвало да бъде поласкана.

Когато и последната карета замина, децата бяха сложени в леглата, къщата — подредена, Бес и Уилям се изкачиха по главното стълбище, хванати ръка за ръка.

— Днешният ден бе огромен триумф за теб, Бес. Бях толкова горд.

Тя облегна глава на рамото му.

— Дължа го на теб, Уилям. — Когато стигнаха до горната площадка, Бес се извърна и обходи с поглед великолепния си дом. — Прекрасен е. Днес получих всичко, което някога съм искала. — Взря се в очите му. — Ти превърна мечтите ми в реалност.

Кавъндиш знаеше, че тази нощ тя е напълно щастлива. Нямаше сили да разруши това щастие. Утре. Изчака да си легне и тогава й даде подаръка. Тя ахна от удоволствие.

— Безценна е. Винаги ще я пазя.

 

 

Рано на следващата сутрин Уилям отиде в кабинета си. Намери върху бюрото счетоводните книги на Бес, които очакваха подписа му. Сърцето му се сви и той ги отмести. Искаше му се и неговите счетоводни книги да бяха толкова безупречни. Разтри гърдите си, за да разсее болката, и извика Бес. Настани я, после се облегна на голямото резбовано бюро.

— Бес, аз съм в беда. Кралицата заповяда да се извърши ревизия на хазната.

— Кучка! Прави го, защото ме мрази! С колко време разполагаш?

— Ревизията вече приключи. Продължи месеци и бе проверена и последната хартийка в кабинета ми от тринадесет години насам.

— Запазил си всичко в тайна! Защо не го сподели с мен? — ядоса се тя. — Нищо чудно, че изглеждаш толкова уморен! — Скочи на крака, но той нежно я бутна да седне.

— Нямаше нужда да те тревожа.

— Но явно сега има. — Кръвта се отдръпна от лицето й.

— Според окончателния доклад на ревизорите от сметките ми липсват пет хиляди лири.

— Пет хиляди лири! — невярващо повтори съпругата му.

— Полит сякаш прие обясненията ми, но се съмнявам, че кралицата ще се задоволи с тях.

— Обвиниха ли те?

— Не, но сигурно скоро ще го направят. Кралицата иска да се отърве от мен. Решена е да подмени всички досегашни служители. Ще използва този предлог.

Бес стисна юмруци.

— Ще се борим с нея!

— Свързах се с адвокатите си и трябва да подготвя защитата си.

— Аз ще ти помогна. Ще се върна в Лондон с теб. Не бива да оставаш сам.

Кавъндиш искаше да бъде сигурен, че тя го е разбрала правилно.

— Бес, ако не успея да отхвърля обвиненията, ще трябва да платя пет хиляди лири. Ще се наложи да продадем всичко — Чатсуърт, къщата в Лондон…

— Уилям, не ме е грижа за Чатсуърт. Загрижена съм за теб! Мили боже, ако не обориш всички обвинения, могат да те пратят в затвора! — Скочи и обви ръце около него.

— Ти не ме попита дали съм виновен.

Бес се засмя през сълзи.

— Не е нужно да те питам, ти си такъв проклет мошеник!

— Мразиш ли ме?

— Да те мразя? Аз съм по-виновна от теб. Ти просто си отклонил парите; аз съм тази, която ги похарчи!

 

 

Бес и Уилям заминаха за Лондон през първата седмица на септември. Те безусловно си вярваха един на друг и решиха, че ще преминат заедно през това изпитание. Високопоставените им приятели, които с желание биха използвали влиянието си, за да им помогнат, бяха заклети протестанти и в немилост пред католичката Мери.

Бес придружаваше Уилям при посещенията му при адвокатите.

— Осъзнавате ли каква голяма част от нашите приходи са отишли за вашите заплати? Повече, отколкото сме похарчили за строежа на къщата си! И никога не сме завиждали и на едно ваше пени!

— Лейди Кавъндиш, заклеваме се, че ще сторим всичко, което е по силите ни.

— Тъкмо за това ви моля, джентълмени.

Официалното обвинение срещу сър Уилям Кавъндиш бе повдигнато на първи октомври. Една седмица по-късно той се изправи пред съдиите на кралицата. Придружаваха го секретарят му Робърт Бестъни и адвокатите му. Той сам водеше защитата си, а след това адвокатите му помолиха за снизходителност заради дългогодишната му вярна служба в услуга на короната. Надяваха се да намалят дълга до хиляда лири.

Съветът на кралицата бе лоялен към Мери. Съфък, Уорик, Съмърсет и Сиймор бяха обезглавени, а граф Шрусбъри бе твърде възрастен, за да дойде в Лондон. Изминаха петнадесет дълги дни преди Кавъндиш отново да бъде призован пред съда. Очакването изглеждаше безкрайно, а напрежението — непоносимо.

На двадесет и трети октомври най-после го повикаха. Съобщиха му, че неговата защита не се приема от кралицата. Бързата консултация с адвокатите не му помогна. Тяхното становище бе, че е безсмислено да отрича обвиненията и че единственият изход е да моли за милост. Той спори с тях, но накрая бе принуден да се признае за виновен и да се остави на милостта на съда. Адвокатите му пледираха, че ако сър Уилям Кавъндиш бъде принуден да изплати цялата сума, ще бъде финансово разорен и децата му ще изживеят дните си в крайна бедност.

Когато същата вечер се прибра у дома, Уилям беше бесен. Проклинаше глупостта на адвокатите си.

— Бях принуден да изиграя едно унизително театрално представление, което с нищо не ми помогна — каза на Бес.

Бес обсипа кралицата с проклятия и Уилям се присъедини към нея.

— След цялата ми служба на Короната, след всички пълни с пари ковчежета, които осигурих на хазната, вършейки мръсната им работа, ето каква благодарност получих!

— Уилям, не ме е грижа за дълга, боя се за теб! Беше ясно, че Короната ще присъди възстановяване на парите, но присъдата над Уилям все още не бе произнесена. Бес се страхуваше, че съпругът й ще бъде изпратен в затвора. „Може дори да го осъдят на смърт.“ Бес пропъди ужасяващата мисъл.

„Бес се събуди, изпълнена с ужас. Стаята бе празна, нямаше никакви мебели. Изтича на долния етаж и завари съдебните пристави да отнасят всичките й вещи. Бес ги умоляваше и плачеше, но напразно. Отвън чакаше каруца, в която бяха натоварени всички прекрасни неща, които притежаваше. Беше изхвърлена от къщата и нямаше къде да отиде. Страхът я заливаше на талази. Паниката я давеше. Когато се обърна, каруцата бе заминала, семейството й бе заминало и дори Чатсуърт бе изчезнал. Бес бе загубила всичко, което имаше на този свят. В гърдите й се надигна ужас, задушаваше я, заплашваше да я погълне. Усещането за безкрайна празнота, настанило се в стомаха й, бе като разяждащ глад, но по-мъчително: Уилям си бе отишъл! Обзеха я отчаяние и безпомощност.“

Бес се изправи в леглото. Старият кошмар отново се бе завърнал. Мястото на Уилям бе празно, а ужасът в съня й бе толкова реален. Тогава го видя в другия край на стаята и мигом разбра, че нещо не е наред. Бе притиснал ръка към гърдите си и се опитваше да си налее вино.

Бес скочи от леглото и изтича при него.

— Уилям! — Болката го събори на колене. Чашата падна от ръката му и червеното вино се разля по килима като кръв. Бес се втурна да извика Джеймс Кромп, който веднага дотича. — Помогни ми да го отнесем до леглото, Джеймс.

— Болката стихва — задъхано промълви Уилям, когато отпусна глава върху възглавниците. — Ще се оправя.

Бес навлече халата си и отиде при Робърт Бестъни.

— Извикай лекар колкото се може по-скоро!

Пристигна доктор Търнър, прегледа пациента и заяви, че е получил сърдечен удар. Даде му успокоително за болката и го предупреди, че трябва да си почива.

Бес слезе долу с Търнър.

— Ще се оправи ли? — отчаяно попита тя.

— Лейди Кавъндиш, трябва да му се осигури пълна почивка. Всичко това се дължи на тревоги и прекалено много работа. Ако не остане на легло, може да получи нов удар. Утре ще дойда пак.

Бес бе уплашена до смърт, но твърдо решена да следва заръките на лекаря. Събра прислугата и даде нарежданията си.

Уилям спа непробудно през целия ден и цялата вечер. Събуди се посред нощ и помоли Бес да легне при него. Тя стана от стола до леглото и се плъзна под завивките.

Прегърна го и го притисна към себе си. Не искаше да му предава страховете си.

Накрая той заговори със спокоен глас.

— Бес… моя Беси, обичам те и те обожавам. Съжалявам, че те оставям насред такава бъркотия.

— Уилям, ти няма да ме оставиш, няма да ти позволя!

Той се усмихна. Колко типично за Бес да си мисли, че може да получи всичко, което иска. Знаеше, че денят, в който я откри, бе благословен. Беше я научил на всичко, което знаеше за печеленето на пари. Тя винаги бе притежавала смелост, а сега имаше и увереност. Беше само на двадесет и девет години — целият й живот бе пред нея.

На следващия ден Бес го изкъпа, нахрани го и му забрани да говори за трудностите им. Късно следобед в гърдите й се зароди плаха надежда, че любимият й съпруг ще се възстанови. Вечерта той дори я подразни, че се държала прекалено тиранично.

Тя слезе до кухнята, за да му приготви супа, подправена със сметана и вино. Когато се върна, побесня, защото го завари станал от леглото. Внезапно Уилям се хвана за гърдите и се наведе напред. Бес изкрещя и изтича при него. Коленичи на пода до него и го прегърна. Държа го, докато тялото му изстина.

— Не, Уилям, не — шепнеше младата жена с треперещи устни. Сгърчи се и цялата се разтърси от силни конвулсии. Очите й се втренчиха невярващо в Уилям. — Не ме напускай, Уилям… не мога да живея без теб.

Глава 23

Лондон, 1557

Бес бе вцепенена. Сякаш огромна каменна стена се бе стоварила върху нея. Не можеше да чувства, не можеше да мисли, сякаш животът й бе спрял. Този път съдбата й бе нанесла удар, от който никога нямаше да се съвземе.

Робърт Бестъни и Джеймс Кромп обединиха силите си, за да свършат каквото бе нужно. Изпратиха съобщение до семейството на лейди Кавъндиш и внимателно я помолиха да им каже какво погребение би искала.

Майка й, Марсела и Джейн пристигнаха с всички деца и бавачките им. Изплашиха се, когато видяха Бес. Тя почти не говореше, погледът й все бе впит в далечината, сякаш бе изпаднала в транс.

Сър Уилям Кавъндиш бе погребан през последния ден на октомври в Сейнт Ботолфс, Алджгейт. Бес смяташе, че любимият й би искал да почива до майка си и баща си и до всички покойници от рода Кавъндиш. Стоеше до гроба, забулена в черно було и държеше за ръка дъщеря си Франси, която толкова приличаше на баща си. Останалите й деца стояха в редица до тях, докато ковчегът бавно се спускаше в студената земя. Дошлите да почетат паметта на Кавъндиш никога не бяха виждали по-тъжна гледка.

Сър Джон Тин приближи пръв до Бес. Макар че вече бе на четиридесет години, светлокафявите късо подстригани къдрици му придаваха младежки вид. Когато я погледна, зелените му очи се изпълниха със съчувствие.

— Лейди Кавъндиш… Бес, моля приемете най-искрените ми съболезнования. Ако има нещо, с което мога да ви помогна, незабавно ми известете.

Бес се взираше в него с празен поглед, сякаш не бе чула нито една негова дума.

Франсис Грей и Нан Дъдли се опитаха да утешат приятелката си. Трите жени бяха силно свързани и от омразата си към Мери. Но Бес остана мълчалива, скована и със сухи очи. Когато изразиха загрижеността си за нея, Бес се втренчи в двете жени и промърмори:

— Аз я проклех.

През следващите две седмици Бес не говореше, не се хранеше, не спеше. Сякаш се бе оттеглила на място, където никой не можеше да я достигне. Сърцето й бе умряло заедно с Уилям и тя не можеше да се изправи срещу света без него. Той бе нейната крепост, нейната скала, нейната сила. Уилям бе не само нейната любов, той бе целият й живот. Двамата заедно молеха да завладеят света, без него не искаше да съществува. Когато майка й или Джейн я заговаряха, тя не им отвръщаше и накрая я оставиха на мира, като се стараеха и децата да не я безпокоят.

Накрая Марсела не издържа да гледа това отчаяние и се качи в господарската спалня, за да поговори с племенницата си. Намери Бес да лежи в огромното легло, украсено с еленовите глави на Кавъндиш, втренчена в червените копринени завеси.

— Тази глупост повече не може да продължава. Занемарила си отговорностите си и е крайно време да вземеш нещата в свои ръце.

— Вие не разбирате — прошепна младата жена.

— Така е, не разбираме. Затова ще трябва да станеш от това легло, да слезеш долу и да поговориш с нас.

Бес не каза нищо, но половин час по-късно слезе тихо на долния етаж и се присъедини към жените в салона. Разказа им уморено какво бе преживял Уилям през последните месеци. С безразличен глас им съобщи, че кралицата е унищожила кариерата му и че е дължал на Короната пет хиляди лири. Майка й и Джейн бяха шокирани от сумата.

— Кралица Мери го уби. Все едно със собствените си ръце е забила нож в сърцето му — тихо рече Бес.

— И това не те ли кара да изпаднеш в ярост? — остро попита Марсела.

„Чувствата ми са мъртви“ — помисли си Бес.

— Значи кралицата все пак спечели! Ти дори няма да се бориш с нея! — продължи леля й.

— Ти не разбираш… Уилям загуби.

— Бес, ти не разбираш. Уилям е мъртъв. Сега неговите проблеми са твои проблеми. Като лежиш в леглото, няма да ги разрешиш. Петте хиляди лири са твой дълг. Трябва да продадеш земята и да платиш дълга. Наследството, което ти остави Уилям, не е Чатсуърт, а твоите деца.

Бес внезапно се изправи.

— Аз проклех кучката! — Изтича до предната врата, отвори я и извика в студения ноемврийски вятър: — Проклех кучката!

Жените се погледаха облекчено. Бес щеше да се оправи, щом отново изпитваше гняв.

Лондонската им къща бе край реката, а лодката на Кавъндиш бе привързана на близкия пристан. Бес се качи и заповяда на лодкаря:

— Закарай ме нагоре по реката, покрай Уайтхол — нуждая се от въздух.

Закрачи по палубата, загърната само с шал. Стопляше я гневът, който бушуваше в гърдите й. Бес безмълвно ругаеше кралицата, сипейки проклятия над главата й. Знаеше, че не е сама в омразата си. Мери и испанецът, за когото се бе омъжила, бяха съживили практиката да изгарят еретиците на кладата, откъдето осъдените я проклинаха.

Когато се показаха стените на Уайтхол, Бес кипеше от омраза.

— Кървавата Мери! — извика тя. — Няма да се разделя нито с един акър от земята на Кавъндиш! Нито с един! Ще те видя в гроба ти, кучко!

През същата нощ, останала сама в спалнята си, Бес плака за първи път. Гневът сякаш отприщи потока от чувства и мъката й се изля с пълна сила.

По-късно, когато бурята отмина, тя лежеше в голямото легло, отпуснала ръка върху възглавницата на Уилям.

— Любов моя, когато имах треска и мислех, че ще умра, те накарах да се закълнеш, че ще уредиш добри бракове за децата ни. Сега аз ти давам същата клетва. Чрез тях ти винаги ще бъдеш с мен, Уилям. Помогни ми да бъда силна.

 

 

Бес назначи Франсис Уайтфийлд за управител на Чатсуърт; съпругът на сестра й Джейн щеше да му помага. Постави Тимъти Пюзи начело на оловните и въглищните мини. Помоли Робърт Бестъни да стане неин секретар, а Джеймс Кромп — на когото вярваше безпределно — стана неин личен помощник.

Изпрати Кромп с писмо до стария й приятел сър Джон Тин, който бе присъствал на погребението и й бе предложил помощта си. После, придружена от Робърт Бестъни, посети адвокатите.

Пред тях изложи съвсем ясно позицията си:

— Джентълмени, вие вероятно смятате, че най-лесният начин да разреша проблемите си е да продам Чатсуърт и именията си на север, за да платя дълга си към Короната. Но аз нямам подобно намерение! Смятам да се боря, джентълмени, а когато аз се боря, не се спирам пред нищо. Ще използвам, което е във властта ми. Няма да продам нито акър от земите си, за да платя на Короната. Искът за възстановяването на петте хиляди лири трябва да получи одобрението на Парламента. И преди съм имала вземане-даване с двора и знам колко бавен може да бъде този процес. Ваша работа е да се погрижите искът да се забави още повече. Не ме е грижа какво ще струва, нито пък кого ще се наложи да подкупите. Кавъндиш ме е научил, че най-ефективна е политиката на златните шпори. Днес възнамерявам да обявя лондонската си къща за продан.

Бес знаеше, че единственият начин да не полудее, е да бъде постоянно заета. Три месеца след смъртта на съпруга си тя продаде лондонската къща и опакова всичко. От сър Джон Тин нае къщата му в Брентфорд и се премести там с децата веднага щом домът им в Лондон бе продаден. Къщата бе край Темза, близо до Сайн Хаус, дома на Нан Дъдли. Тихото селце до Челси щеше да й осигури уединение, ала в същото време бе достатъчно близо до Лондон, за да научава всичко, което се случва в двора.

Приходите на Бес от фермите, дадени под аренда, и от мините бяха триста лири на година. Лондонските й разходи се равняваха на тези приходи и следователно строежът на Чатсуърт трябваше да бъде спрян. Нито една лира не можеше да бъде изразходвана за заплати на работниците или за строителни материали. На всичко отгоре дължеше пари на Уестморленд и на Уилям Пар за хилядите акри земи, които двамата с Уилям бяха купили от тях.

През нощта лежеше сама в голямото легло и се питаше какво ще стане с всички тях. Пред другите бе дръзка и предизвикателна, заповяда на адвокатите си да забавят иска, но дълбоко в себе си бе достатъчно голяма реалистка, за да знае, че денят на разплатата рано или късно ще дойде. Страхуваше се, че в крайна сметка може би щеше да се наложи да пожертва Чатсуърт и всичко, което притежаваше. Но поне името й присъстваше на всеки официален документ като законен съсобственик на имотите. Бес бе благодарна на Уилям, че притежаваше всичко на свое име.

Все така Бес прекарваше дните си, стараеше се да е постоянно заета и изразходваше цялата си енергия. Играеше с децата и постепенно се научи да се смее, когато бе с другите, но нощите й бяха нещо съвсем различно. Чувстваше се толкова самотна, че й се струваше, че ще умре. Сърцето й — както и тялото й жадуваха за него. Тя отслабна, а с всяка изминала нощ празнотата в нея, вместо да намалява се увеличаваше.

Към края на февруари Бес получи писмо от Франсис Грей, което гласеше:

„Имам изненада за теб и Нан Дъдли. Да се срещнем утре в Сайн Хаус.“

Бес и Нан бяха облечени в черни копринени рокли, докато приятелката им Франсис носеше яркочервена.

— Господи, приличате на две стари врани. Време е да захвърлите жалейните дрехи и да си вземете любовници!

— Което очевидно ти си и направила — сухо отбеляза Бес.

— Ах, ето къде грешиш, скъпа моя. Имах любовници още преди да стана вдовица.

Нан Дъдли бе шокирана.

— Имала си любовници, докато съпругът ти е бил жив?

Франсис повдигна вежди.

— А ти нямаше ли?

— Херцог Дъдли ми дари тринадесет деца; какво, по дяволите, бих могла да искам от някакъв любовник?

— Бес, ти сигурно си имала любовници — настоя Франсис.

— Не, никога не съм имала любовник, Франсис. Исках Роуг Кавъндиш винаги да бъде щастлив, а той бе мъж с ненаситен апетит.

— Е, за мое щастие, сега аз имам съпруг, чийто ненаситен апетит трябва да задоволявам. — Франсис размаха новия си сватбен пръстен пред смаяните им физиономии.

— Омъжила си се? — невярващо попита Нан.

— За кого? — додаде Бес.

— За Адам Стоукс, моя главен коняр.

Нан Дъдли онемя от изумление.

— Колко годишен е той? — попита Бес.

— Двадесет и една, скъпа. Има огненочервена коса, а ти най-добре знаеш какво казват за червенокосите! Заситена съм като котка, натъпкана догоре със сметана.

— Не се ли боиш от Кървавата Мери? — настоя Бес.

— Тя ми забрани да се появявам в двора, благодаря на Бога. Напоследък дворецът прилича на гробница. — Франсис се наведе напред и снижи глас. — Дъщеря ми Катерин твърди, че кралицата е болна. Коремът й е подут, но не е бременна, както иска да накара всички да повярват. Съпругът й Филип се върна в Испания. Дошло му е до гуша от лъжливите й бременности! — Катерин бе назначена за придворна дама на кралицата като компенсация, че бе обезглавена сестра й лейди Джейн.

— Надявам се Мери да изгние! — заяви Бес с треперещ от омраза глас.

През остатъка от следобеда трите приятелки бяха увлечени в приятелски разговор. Преди Франсис да си тръгне, отново заговориха за сватби. На сбогуване Бес и Нан я целунаха и й пожелаха щастие.

— В известно отношение аз се възхищавам на Франсис. Тя не дава и пукната пара какво ще кажат хората за нея. Винаги ще я обичам въпреки възмутителните й постъпки — рече Бес.

— Вярваш ли, че наистина е възможно кралицата да е болна? — с надежда попита Нан.

— Е, аз със сигурност я проклех — изсъска Бес.

— Моите синове също — тежко въздъхна Нан. — Веднага след като бяха освободени, отидоха да се бият във войната с Франция. Отвратителната кралица обяви тази война по настояване на съпруга си, за да помогне на Испания. Постоянно се тревожа за тях.

— Те бяха твърде дълго в Тауър, Нан. Кой успя да издейства освобождението им?

— Мисля, че Елизабет помоли Сесил да помогне. Той от години работи за съпруга ми. Всъщност херцог Дъдли убеди младия крал Едуард да назначи Сесил за главен секретар. Кралица Мери не го запази на този пост, но той все още има влияние.

Бес въздъхна, припомняйки си будния и язвителен млад мъж, който бе приятел на Уилям, а също и неин. Елизабет винаги бе вярвала на Сесил. Внезапно изпита желание Елизабет да узнае слуховете за кралицата. Това щеше да съживи надеждата й. Никой в кралството нямаше по-голямо основание да мрази Кървавата Мери от Елизабет!

Бес не каза на никого, че отива в Хатфийлд, с изключение на кочияша. Докато непознатите слуги я отвеждаха към крилото, заемано от принцеса Елизабет, Бес осъзна колко отдавна не бе посещавала приятелката си. Когато червенокосата млада жена се появи пред нея, Бес се поклони дълбоко, сетне се изправи.

— Не мога да повярвам, че изминаха четири години — каза Елизабет, притискайки предупредително пръст към устните си.

Макар че двете си пишеха, налагаше се да четат между редовете. Никоя от тях не се осмели да довери тайните си мисли на хартията. Когато родеше поредното си дете, Бес съобщаваше за събитието на Елизабет, която й изпращаше поздравленията си, а когато сър Уилям почина, принцесата й поднесе съболезнованията си.

Елизабет отведе посетителката си в личната си всекидневна. В камината гореше огън. Бес целуна Кат Ашли, а добрата жена взе бродерията си и седна до прозореца, за да остави двете приятелки да си поговорят насаме.

— Много си отслабнала, Бес. Вдовството те е лишило от красивите ти закръглени форми.

— Част от мен умря заедно с Уилям, но вие знаете какво означава това, Ваша Светлост.

— Знам. Но огромната печал се смекчава от спомените, макар и да са колкото сладки, толкова и горчиви. Научих, че има нещо, което се понася по-трудно от тъгата. Това е страхът — изпепеляващият ужас. Когато тя ме изпрати в Тауър, не вярвах, че ще изляза жива оттам. Дори когато ме освободиха и заточиха в Уудсток, не можех да заспя от страх; не можех да се храня от страх да не ме отровят. Шпионите й са и тук, в Хатфийлд.

Бес знаеше, че това, което споделя Елизабет за страха, е истина. Самата тя не бе преживяла и ден, без да потръпне от ужас, откакто Уилям й бе казал за неприятностите си.

— Ваша Светлост, точно това е причината за моето посещение. — Бес снижи глас. — Лейди Катерин Грей е споделила с майка си, че Мери е болна. Коремът й е подут, но не е бременна. Изпълнен с отвращение, Филип се върнал в Испания.

За миг кехлибарените очи на Елизабет станаха златисти.

— Тя никога няма да ме посочи за своя наследничка. От месеци се опитват да ме омъжат за някой испански благородник, но досега успявам да избегна капана им.

Приятелките разговаряха около два часа. Елизабет довери на Бес колко уморена и отвратена е от живота си на монахиня, от строгите сиви рокли, които бе принудена да носи ден след ден. Бес разказа на Елизабет за огромния си дълг към Короната и как се опитва да запази това, което й принадлежи.

Младата жена не смееше да остане по-дълго, за да не събуди подозрения.

— Трябва да вървя, Ваша Светлост.

— Бес, ти ми даде надежда, че има светлина в края на този дълъг тунел. Обещай ми, че ако чуеш нещо, ще дойдеш отново… каквото и да е то!

По обратния път към Брентфорд, Бес се изпълни със задоволство от посещението си. Ако можеше да дари малко топлина, късче щастие или надежда на хората, които имаха значение в живота й, това щеше да запълни празнотата, загнездила се в душата и сърцето й.

Минаваха месец след месец и Бес всеки път въздъхваше с облекчение, че Парламентът още не бе подписал указ за възстановяването на сумата, която Кавъндиш дължеше на короната. Перспективата да се опълчи срещу правителството бе плашеща, неприятни и потискащи бяха и редовните й посещения при адвокатите. Бе принудена да им отправя заплахи, за да използват всички средства за отлагане деня на разплатата.

За да провери дали именията й на север се управляват както трябва, Бес замина за Дарбишър. Искаше да отведе майка си в Чатсуърт, за да пази прекрасната къща. В каретата, докато пътуваха, майка й се опита да й даде някои съвети.

— Бес, скъпа, напоследък много си отслабнала. Твърде много работиш и се тревожиш прекалено, това подкопава силите ти. Не смяташ ли, че е по-разумно да продадеш Чатсуърт и да се отървеш от огромното бреме на дълга? След това можеш да се омъжиш за някой провинциален земевладелец и да живееш в мир и удобства до края на живота си.

Бес се втренчи ужасено в майка си.

— Земевладелец? Да се омъжа за някакъв проклет земевладелец? Пепел ти на езика! Надявам се, че имам възможности да получа нещо много повече от някакъв си дребен земевладелец. Но никога вече няма да се омъжа!

Като се върна в Брентфорд, Бес до късно пресмята приходите и разходите, както и възможностите за икономии. Синовете й растяха твърде бързо, дрехите вече не им ставаха, а на всичко отгоре трябваше да намери пари за учители. Не можеше да си позволи да ги изпрати на училище, а те се превърнаха в малки дяволчета без силния авторитет на баща им.

Една късна юнска нощ Бес имаше изненадващо посещение. Когато разпозна в красивия и строен мъж Робин Дъдли, тя го отведе на горния етаж в личната си приемна.

— Лейди Кавъндиш, вие сте по-хубава от първия път, когато ви срещнах.

— Милорд, аз съм почти на тридесет години.

Тъмнокафявите му очи заискриха шеговито.

— Никога не признавайте повече от двадесет и седем; това е идеалната възраст за една дама.

Бес се усмихна.

— Добре, няма. — Бързо възвърна сериозното си изражение. — Вие се връщате от Франция. Беше ли много зле?

— Беше кърваво, срамно и позорно поражение. Загубихме Кале.

— Знам. Управлението на Мери е гибелно за всички — за вашето семейство, за моето, а сега и за цяла Англия.

— Лейди Кавъндиш… Бес, знам, че мога да ти вярвам, но мога ли да говоря открито и да ти се доверя напълно?

— Робин, можеш да ми кажеш всичко.

— Виждала ли си Елизабет?

— Преди пет месеца й занесох новината, че Мери е болна.

— Копнея да я видя, но все още не смея. Ще я посетиш ли отново да й кажеш, че Мери е много болна? Не мога да разкрия източниците си, но кралицата продължава да отказва да посочи Елизабет за своя наследничка. Когато умре, може да избухне гражданска война, за да възцарим Елизабет на трона. Но каквото и да ни струва, ние ще го направим. Само й кажи, че колелата са се задвижили. Тя ще разбере.

— За това ще са нужни много пари и войска.

— Обещали са ни и двете. — Огледа хубавата стая. — От Джон Тин ли си наела тази къща?

— Той ми е скъп приятел.

— Той е скъп приятел и на Елизабет. Сър Джон е богат земевладелец и е обещал богатството си за нашата кауза. Уилям Пар, друг наш общ приятел, е обещал десет хиляди войници от гарнизона в Берик.

Бес изпита прилив на радост. Наистина ли най-после надеждите й щяха да се сбъднат?

Този път Бес помоли приятеля си сър Джон Тин да я придружи до Хатфийлд. Дни след тяхното посещение Елизабет прие граф Фариа, испанския посланик, и това бе потвърждение, че сестра й умира и приближените до трона отчаяно се опитват да спечелят благоразположението на Елизабет.

Към август пътищата към Хатфийлд гъмжаха от тълпи доброжелатели, дошли да изкажат почитанията си на бъдещата кралица на Англия. Както вървяха нещата, изглежда нямаше да има нужда от гражданска война, за да се възкачи Елизабет на трона; хората дори не изчакваха смъртта на Мери, за да се закълнат във вярност на Елизабет.

Макар че животът в Хатфийлд коренно се промени, всекидневието на Бес си остана същото. Тя продължаваше да живее кротко в Брентфорд, опитвайки се да свърже двата края. Боеше се, че я дебнат несигурно бъдеще и банкрут. Ала някъде дълбоко в съзнанието й мъждукаше слаба надежда. Ако кралица Мери умре и Елизабет седне на трона, дали новият монарх би могъл да бъде убеден да намали дълга на Кавъндиш? Обаче Мери не умираше; беше се вкопчила отчаяно в живота, отказвайки да предаде короната на омразната си сестра.

В края на септември Бес замина за Дарбишър, преди суровата зима да скове северните райони на страната. Очакваше я доста работа — да уреди възникналите спорове с арендаторите, да преговаря за къщите в именията, да даде нареждания за пресушаване на някои блата и разширяване на пасищата. Имаше да обсъди много въпроси със своите управители. Зае се със задачите с обичайната си енергия, твърдо решена да се върне при децата си за годишнината от смъртта на баща им.

На двадесет и пети октомври Бес и децата й почетоха паметта на любимия си баща, а на следващия ден младата жена се качи на лодката, за да отнесе цветя на гроба му. Подреди ги с любов и рече:

— Не мога да повярвам, че е минала само една година. О, моя любов, това бе най-дългата година в живота ми. Мили боже, не знам как ще посрещна следващата.

Коленичи и усети как я обзе покой и несигурността й се стопи. По някакъв начин бе оцеляла и щеше да намери начин да продължи. Бес знаеше, че смелостта, енергията и решителността никога не я бяха напускали. Това, което липсваше в живота й, бе радостта. Изправи се, а вятърът повдигна полите, разкривайки краката й, обути в черни дантелени чорапи. Бес тихо се засмя.

— Ти си проклет негодник!

 

 

През първата седмица на ноември, Лондон жужеше от новината, че Мери най-после бе посочила Елизабет за своя приемничка и пратеници на кралицата заминаха за Хатфийлд, за да информират принцесата.

Мери Тюдор почина на седемнадесети ноември. Когато Бес узна новината, избухна в сълзи. Това не бяха сълзи на тъга или радост, а на истинско и дълбоко облекчение.

— Елизабет още не знае — каза Бес на Джейн. — Ще са нужни часове куриерът да стигне до Хатфийлд. Трябва незабавно да опаковам багажа си и да тръгна. Пътищата сигурно са задръстени от екипажи.

Бес отвори дневника си, за да запише съдбовните новини. Когато написа датата в горния ъгъл на листа, силен трепет разтърси тялото й.

— Мили боже, измина точно една година от същия този ден, когато отплавах нагоре по реката до Уайтхол и я проклех. — Бес съвсем ясно си спомняше думите, които бе изкрещяла в омразата си: „Ще те видя в гроба, кучко!“.

Глава 24

Голямата зала на Хатфийлд Палас едва побираше насъбралото се множество. Бес познаваше почти всички присъстващи. Тя се смееше и разговаряше с Робин Дъдли и красивата му сестра Мери Сидни. Малко преди това я бяха поздравили лорд Уилям Пар, сър Джон Тин, сър Хенри Брук, Уилям Хърбърт, граф Пембрук, както и десетина други благородници. Бес бе забравила, че познава толкова много английски графове.

Чифт силни ръце я сграбчи отзад. Тя се извърна и радостно извика:

— Амброуз Дъдли! Господи, последния път, когато се видяхме, ти беше едно розовобузесто момче, а сега си станал зрял мъж!

— А ти все още изглеждаш и се чувстваш като младо момиче, красавице.

Бес го потупа с ветрилото си.

— Аз съм почти… — погледна към Робин, — аз съм почти на двадесет и седем.

Робин отметна глава и се засмя. Всички бяха замаяни от вълнение. Половината нощ Бес бе прекарала с Елизабет и придворните й дами.

— Никога повече няма да спя! — бе заявила сияеща младата кралица. — Дворецът ми ще бъде осветен през цялата нощ, а аз ще танцувам до зори! Никакви правила повече! От сега нататък правилата в моето кралство ще създавам единствено аз! — Елизабет бе смъкнала строгата сива рокля и я бе захвърлила в огъня. Докато пламъците обхващаха плата, смехът й истерично се извиси. — Занапред всичките ми рокли ще бъдат великолепни и ще ги сменям по шест пъти на ден!

— Горките дами, които ще обслужват гардероба ти — обади се Бес, макар че напълно разбираше опиянението на приятелката си. — Ами бижутата?

— Всемогъщи боже, сега бижутата на Короната ми принадлежат и ще ги нося всичките до едно!

Кат Ашли й донесе нощницата.

— Агънце мое, трябва да поспиш. Утре ще трябва да произнесеш първото си обръщение като кралица.

Елизабет се извърна и се втренчи в нея, после блестящите й очи обходиха един по един всички присъстващи.

— Кълна се в свещената Христова кръв, никой повече няма да ми казва какво трябва да правя!

Докато Бес стоеше заедно с братята Дъдли в очакване да се появи новата владетелка, тя знаеше точно каква кралица ще бъде Елизабет. Щеше да е властна и надменна, но тъй като имаше непоклатима вяра в съдбата си, от нея щеше да излезе прославен и силен монарх. Бе по-умна и хитра от всички мъже на този свят, а и не по-малко лукава и пресметлива. Бес беше сигурна, че Елизабет е родена за трона.

— Къде, по дяволите, е тя? — нетърпеливо възкликна Робин.

— Доставя й удоволствие да ни кара да я чакаме — усмихна му се Бес.

Най-после Елизабет се появи в голямата зала, посрещната от оглушителни аплодисменти и радостни викове. Тя не вдигна ръце, за да ги накара да спрат, а остана права, наслаждавайки се на бурните овации. Мина половин час преди тълпата да се усмири и да спре да крещи: „Да живее кралицата!“. Чак тогава Елизабет заговори. Изглеждаше величествено и се владееше до съвършенство.

— Всичко това е Божие дело и чудо в нашите очи. Аз дължа верността си на короната и на народа на Англия. Бремето, което ще трябва да поема, не е никак леко, така че ще избера най-достойните хора в кралството, за да ми помогнат да го нося. Днес назначавам сър Уилям Сесил за мой главен секретар и председател на личния кралски съвет. Другите ми съветници ще бъдат Уилям Пар, маркиз Нортхемптън, графовете на Аръндел, Бедфорд, Дерби, Пембрук и Шрусбъри. Останалите ще избера по-нататък.

— От днес сър лорд Робърт Дъдли ще бъде един от моите висши дворцови служители. Назначавам сър Уилям Сейнт Ло за капитан на кралската гвардия. Уилям Полит, маркиз Уинчестър, остава на поста главен ковчежник, а сър Николас Бейкън определям за лорд пазител на печата.

Бес бе очарована. Бейкън бе зет на Сесил и опитен адвокат, председател на Съвета за увеличаване на хазната. Винаги бе помагал на семейство Кавъндиш, когато Уилям бе искал да размени някое парче от земята си.

— Назначавам госпожа Катерин Ашли за първа придворна дама — продължи Елизабет. — Днес назначавам и още четири нови придворни дами: лейди Катерин Грей, лейди Мери Сидни, лейди Летис Ноулс и лейди Елизабет Кавъндиш.

Бес бе изумена. Елизабет бе възнаградила всички, които Бес познаваше, с важни дворцови постове, ала тя самата никога не бе очаквала, че ще заеме официална длъжност при двора. Дори не бе сигурна, че го иска. И без това в момента имаше прекалено много грижи. Как ще съумее да съчетае новата служба с останалите си задължения? Разбира се, отлично знаеше, че не може да откаже назначението. Ако го направи, щеше да обиди непростимо Елизабет. Бес бе достатъчно практична, за да е наясно, че ако иска отново да успее, ще трябва да има царствен покровител.

Същата вечер Бес бе представена на Летис Ноулс, братовчедка на кралицата по майчина линия. Всички новоназначени придворни дами благодариха възторжено на кралицата, а Бес събра смелост да поиска първата услуга:

— Ваше Величество, може ли да се върна в Брентфорд, за да съобщя новината на семейството си и да се погрижа за гардероба си?

— Бес, официалните ти задължения ще започнат чак след коронацията. Разбира се, че можеш да се прибереш у дома и да се погрижиш за гардероба си. Вече заповядах на шивачките си да работят денонощно. Когато вляза в Лондон, ще бъда облечена в пурпурно кадифе. Ще отида право в Тауър — разбира се, имам предвид кралските апартаменти. Джон, съпругът на Кат, е пазител на кралските бижута. Ще ми трябва цяла седмица, за да изпробвам всички! Ще празнуваме Коледа в Уестминстърския дворец, а коронацията ще се състои през януари. Новата година ще символизира началото на новото управление.

На следващата сутрин Бес се върна в Брентфорд. Елизабет бе опиянена от новата си власт и от сутрин до вечер правеше най-различни планове. Бес знаеше, че няма да й липсва. Елизабет от години мечтаеше и бленуваше за този миг. Последното нещо, което би искала новата кралица, бе съвет от друга жена.

Джейн и леля Марси слушаха запленени разказа на Бес за станалото в Хатфийлд.

— Елизабет ме назначи за придворна дама. Искаше ми се да не го бе правила. Как, за бога, ще успея да се справя с всичко? Ще се наложи да живея в Уестминстърския дворец и да следвам двора навсякъде, където на Елизабет й скимне да отиде. Вие и децата ще трябва да останете в Брентфорд.

Марсела плесна с ръце.

— Точно от това се нуждаеш, Бес. Ти принадлежиш на двора! Ще разцъфтиш, така ще бъдеш в центъра на вселената! Елизабет ще събере около себе си най-великите мъже на Англия. Къде другаде ще имаш възможност да си избереш подходящ съпруг?

— Аз никога няма да се омъжа отново — твърдо отсече Бес.

— Аз пък съм сигурна в обратното — възрази леля Марси.

Младата жена предпочете да не обърне внимание на пророчеството й.

— Нямам амбиции за себе си, но децата ми са нещо съвсем друго. Връзките ми в двора ще им бъдат много полезни. Господи, само да имах пари, за да им осигуря прилични зестри.

— Нуждаеш се от богат и щедър съпруг, който да ти угажда във всичко — изтъкна Марсела. — Бракът е единственият отговор.

— Ти си успяла през целия си живот да го избегнеш — сухо отбеляза Бес.

— Ах, това е, защото не съм от жените, които привличат другия пол. Но ти, Бес, си точно от тях, колкото и да го отричаш!

— Най-хубавото е, че няма да ми се наложи да правя нови дългове, за да си подновявам гардероба. Имам великолепни рокли.

— Нужно ли е да ти напомням, че ти бяха купени от един богат и щедър съпруг? — не се отказваше Марсела.

— Кавъндиш наистина невероятно ме разглези. Но никога повече няма да се влюбя. Дадох на Уилям цялото си сърце, а когато се врека в любов на някого, то е за цял живот! Не мога да изпитам същите чувства към друг мъж.

Бес прекара Коледа с децата си в Брентфорд. След празника лодката на Кавъндиш, натоварена с прекрасните рокли на Бес и част от личните й вещи, отплува към Уестминстър Палас за посрещането на Новата година.

Бес знаеше точно какво да очаква при двора. Освен вълнение и великолепие щеше да има злобни приказки зад гърба, дребнава ревност, заговори и интриги за сдобиване с повече влияние и сила. Всички придворни, в това число и самата тя, бяха опортюнисти, които непрекъснато си съперничеха, за да запазят мястото си в обществената йерархия.

Дадоха й стаи близо до кралските покои. Тя бе доволна, защото малцина привилегировани имаха достъп до личните апартаменти на Елизабет. Двете й разкошно обзаведени стаи бяха до жилището, предназначено за сестрата на лорд Дъдли, Мери Сидни, с която Бес се познаваше от години.

Мери помогна на Бес да закачи роклите си в големия гардероб.

— Дрехите ти са красиви. Но ти винаги си имала изключително изискан вкус. Какво ще облечеш довечера?

— Бал ли ще има? — уморено попита Бес.

Мери се засмя.

— Всяка нощ има бал, освен ако не е маскарад или пиеса, или музикални изпълнения. Балът в навечерието на Нова година ще бъде с маски, но има изисквания към костюмите. Всички трябва да сме облечени като богини от митологията.

— Това означава, че нямам много време, за да си ушия костюм. Нейно Величество пак ли ще бъде Цирцея?

— А, не. Кралицата ще бъде Венера, а моят скъп брат ще бъде нейният Адонис. — Мери завъртя очи и избухна в смях.

Бес реши тази вечер да облече най-семплата си дреха, защото още бе в траур. Роклята бе от сива копринена тафта и моделът бе съвсем обикновен, но платът шумолеше тайнствено. Зави косата си на френски кок и я покри с мрежа, украсена с мъниста от черен кехлибар. Надяваше се да внуши уважение със скромното си и достолепно облекло. Всички в двора сигурно бяха чули за финансовия скандал, свързан с името на Кавъндиш, и тя трябваше да държи главата си високо изправена, но и да не се набива на очи.

Първият мъж, който я покани на танц, бе сър Джон Тин. Зеленият му кадифен жакет хармонираше със зелените му очи.

— Аз още съм в траур, Джон. Струва ми се, че не е редно да танцувам.

— Бес, намеренията ми са почтени. Бих искал да те ухажвам.

Бес бе смаяна. Той не си губеше времето и съвсем открито намекваше за брак. Изглежда огромният й дълг от пет хиляди лири не го стряскаше.

— Как върви строежът в Лонглийт?

И двамата изпитваха страст към строителството и с часове можеха да обсъждат фрески или сводести тавани, разговор, който Бес се надяваше, че ще го отклони от ухажването.

Следващият мъж, който я покани на танц, бе сър Хенри Брук, наскоро станал лорд Кобам.

— Много любезно от ваша страна да ме поканите, лорд Хари, но тази вечер не танцувам.

— Любезността няма нищо общо с поканата ми, Бес. Търся си съпруга.

Бес се надяваше, че ще се измъкне с шега.

— Хари, ти си търсиш съпруга, откакто брат ти Том се ожени за Кати, дъщерята на съпруга ми. Обаче все още си ерген.

— Така е, защото дамата, която желаех, не беше свободна. А сега вече е. — Взе ръката й и я целуна пламенно.

Бес решително измъкна пръстите си.

— Сестра ти току-що пристигна, трябва да поговоря с нея.

Лорд Хари я последва, когато тя отиде да поздрави сестра му Елизабет и съпруга й Уилям Пар. Докато Хари разговаряше със сестра си, Пар целуна Бес по бузата и прошепна:

— Ти никога няма да бъдеш самотна, Бес, не и докато аз съм при двора.

Младата жена не можеше да повярва на ушите си. И ако това не беше предложение! Не искаше да го обиди — все още му дължеше пари за земите на север, — но не искаше името й да бъде замесено в непристоен скандал.

— Как бих могла да бъда самотна, когато имам такава скъпа приятелка като съпругата ти Елизабет? — мило попита Бес.

Кралицата, придружена от Робин Дъдли, влезе в балната зала. Носеше фина златиста рокля с дълбоко изрязано деколте. Високият корсаж бе украсен с едри топази. Всички дами се отпуснаха в дълбоки поклони, а Елизабет ги вдигаше една по една, като минаваше покрай тях.

Когато Бес се изправи, погледът на Елизабет се плъзна по дрехата й.

— Аз изгорих всичките си сиви рокли. Предлагам и ти да направиш същото.

— Простете несъгласието ми с Вас, мадам — обърна се Робин Дъдли към кралицата. — Роклята придава на лейди Кавъндиш изключително излъчване.

— И това излиза от устата на мъж, който може да съблече една жена по-бързо от всеки друг в двора.

Дръзките очи на Робин я огледаха от главата до петите.

— Напоследък не съм постигнал особен успех в тази насока, мадам.

Елизабет го плесна игриво с ветрилото си, очевидно наслаждавайки се на словесните им закачки.

— Добродетелността сама по себе си е награда. Робин поднесе обсипаните й с пръстени пръсти към устните си.

— Не, мадам, добродетелността сама по себе си е наказание.

Двойката открито флиртуваше и Бес знаеше, че до утре дворът ще гъмжи от клюки за връзката на Дъдли кралицата. Дали Елизабет го бе избрала, защото бе женен, или помежду им наистина съществуваше силно сексуално привличане? Бес си припомни какво означаваше това чувство и бе благодарна, че самата тя никога вече нямаше да го изпита. Голямата страст бе твърде всепоглъщаща и емоционално изтощителна. Тя бе тридесетгодишна вдовица и майка на шест деца, огромно финансово бреме тегнеше върху плещите й. В живота й нямаше място за подобни глупости.

Докато Бес се придвижваше покрай дансинга, забеляза, че всички присъстващи мъже и жени флиртуваха. Радваше се, че тези неща вече не я вълнуваха. Извърна се, когато усети нечий поглед върху себе си. С облекчение видя, че това бе граф Хънтингтън от Дарбишър. Младата жена го поздрави топло, но в следващия миг съжали, че го е сторила, защото той се втренчи замислено в нея.

— Наистина съм разтревожен за теб, скъпа моя. Жена, която не задоволява естествените си потребности, много скоро отслабва и става раздразнителна. — Наведе се към ухото й. — Съвкуплението поддържа жената пълничка и доволна.

Бес погледна студено към чашата му с вино.

— В такъв случай ви предлагам да побързате при своята графиня преди съвсем да се е стопила — или да ви е сложила рога.

Бес се отдалечи бързо. Искаше й се да се оттегли в стаите си, но според протокола никой не можеше да напусне бала преди кралицата. Отправи се към вратите в дъното на залата и се озова до сър Уилям Сейнт Ло.

— Лейди Кавъндиш, съжалявам дълбоко за загубата ви.

— Благодаря ви, милорд. — Той бе единственият мъж тази вечер, който бе достатъчно благороден, за да й изкаже съболезнованията си. Някога Кавъндиш й бе казал, че Сейнт Ло е джентълмен, който никога няма да омърси репутацията на една дама, и Бес му бе благодарна за уважението, което й засвидетелстваше. Всъщност единствено с него от присъстващите мъже се чувстваше в безопасност.

— Позволете ми да ви намеря един стол, лейди Кавъндиш. Нейно Величество ще танцува с часове.

Бес му бе благодарна за съобразителността и двамата седнаха и се заприказваха.

— Какво щастие, че животът на кралицата се промени толкова драматично откакто за последен път се срещнахме, лейди Кавъндиш. Вие възстановихте желанието й за живот и й вдъхнахте смелостта, от която тогава се нуждаеше. — И двамата бяха близки приятели на Елизабет, които я бяха виждали в най-лошите й дни.

— Вие също сте страдали в Тауър.

— За мен беше не толкова задължение, колкото привилегия.

Бес се зачуди дали Сейнт Ло не е влюбен в Елизабет. Той бе с нея от толкова години и още не се бе оженил. Но, разбира се, той е бил избран за поста си, защото бе съвършен джентълмен с безукорни маниери. Никога не би си позволил фамилиарничене, за разлика от някои други. Погледът на Бес обходи залата и се спря на Робин Дъдли.

Усмихна се на Сейнт Ло и се запита на колко ли е години. Може би в средата на четиридесетте, но изглеждаше както винаги. Късо подстриганата му коса и мустаците му бяха посивели, но фигурата му бе стройна и стегната като на дългогодишен войник.

— Съжалявам, че при вас нещата не са толкова щастливи както при кралицата, лейди Кавъндиш. Искрено се надявам, че през новата година късметът ще се усмихне и на вас.

„Късмет? Дали намеква за финансовите ми затруднения?“

— Сър Уилям, аз почти се боя от идващата година.

— Помолете кралицата да ви помогне, милейди. Тя е много щедра към тези, на които вярва.

— Не бих могла. Има твърде много алчни ръце, твърде много паразити в двора.

— Вие сте нещо специално, милейди. Не се съмнявам, че когато празниците и коронацията отминат, кралицата ще си спомни за вашето тежко положение.

Дай боже! Бес искрено се молеше да стане така.

 

 

Беше й трудно да заспи в чуждо легло и Бес лежа будна с часове, мислейки за мъжете, които тази вечер й направиха предложения. Нито веднъж пулсът й не се ускори, нито един от тях не накара сърцето й да забие по-бързо. Остана напълно безразлична. Съмняваше се, че някога отново ще бъде привлечена от мъж. Тази част от нея, която откликваше на силния пол, бе мъртва.

Новогодишният маскен бал щеше да бъде извънредно пищно празненство. На него щяха да присъстват пет пъти повече гости от предишната вечер. Голямата зала, залата за аудиенции, просторните преддверия едва щяха да поберат поканените.

Бес отначало реши да се облече като Изида, богинята на луната, но Летис Ноулс й каза, че тя вече си е ушила костюм на тази богиня. Така че Бес реши да се маскира като Ундине, водната нимфа. Върху синята си долна риза тя приши ефирни зелени воали, а на главата си сложи малка шапка, украсена със зелени мъниста, разноцветни и сребристи нишки. Едва ли изглеждаха като водорасли, но нали богинята трябваше да бъде по-скоро фантастична, отколкото реалистична.

 

 

Дворецът бе толкова претъпкан с развеселени гости, че Бес много скоро бе разделена от Мери и Летис. Отклони толкова много покани за танц, че им загуби броя. Много от костюмите бяха красиви, собствениците им навярно със седмици ги бяха измисляли и шили. Някои бяха много остроумни, като Янус, богът с две лица, но останалите нямаха нищо общо с митологията.

Бес се забавляваше да отгатва кой се крие зад маските, което тази вечер бе още по-трудно, тъй като в двореца присъстваха много дипломатически представители от Франция, Испания и Швеция, дошли да ухажват кралица Елизабет, за да сключат изгодни договори за страните си.

Висока фигура в тъмночервен дяволски костюм се поклони пред нея, улови ръката й и я поведе към дансинга. Бес се отдръпна и отказа, но мъжът със сатанинската маска изглежда не разбираше значението на думата не. Заради смолисточерната му коса Бес предположи, че е испанец. Стори й се по-лесно да се примири и да танцува, отколкото да направи сцена. После бавно осъзна, че един испанец никога не би се облякъл като дявол.

— Кой сте вие? — озадачено попита Бес.

— Нима не можеш да се досетиш, моя малка монахиньо?

Бес си припомни костюма на послушница, който бе носила преди години и бе обзета от ужасно подозрение. Протегна ръка и смъкна маската. Сините очи на лорд Талбът се засмяха насреща й. Нямаше да позволи да я предизвика и побърза да потуши избухналата в гърдите й искра, която заплашваше да се превърне в гневен изблик.

— Не е нужно да се маскирате, за да изобразите дявола. Лицето ви е също като на Луцифер — нехайно подхвърли тя.

— И други са ми го казвали — лениво отвърна той. Пурпурният му жакет бе в ярък контраст с мургавата му кожа и тъмни коси. Белите му зъби проблясваха.

Докато си разменяха язвителни забележки, Бес внезапно осъзна, че той е невероятно привлекателен. Талбът бе истински аристократ, произхождаше от стара и благородна фамилия и това си личеше във всяка черта на лицето му, във всяка извивка на фигурата. Изглеждаше високомерен, защото се държеше с вродена гордост.

— Очарован съм, че Нейно Величество ви е избрала за една от придворните си дами. Дворът на Елизабет ще бъде ненадминат, ако се обгради с умни и красиви жени.

Бе се превърнал в един обигран ухажор на тридесет години, много по-чаровен и фин, отколкото в младостта си. Въпреки това той продължаваше да бъде властен и опасен, една много силна комбинация, на която бе трудно да се устои.

— А джентълмените при двора какви трябва да бъдат — умни или глупави, милорд?

Талбът се засмя, искрено развеселен.

— Уверявам ви, че няма да липсват и от двата вида. — Подкупващият му поглед задържа нейния. — Нейно Величество е достатъчно умна, за да се заобиколи с хора, доказали верността си като вас, лейди Кавъндиш.

Когато музиката се смени, Бес внезапно осъзна, че се намира на дансинга. Опита се да си тръгне, но ръката му я стисна по-силно и не й даде възможност да избяга.

— Аз не бива да танцувам, милорд, още съм в траур.

— Но сте облечена като морска нимфа и песента ви на сирена е неустоима. Вдовица си повече от година, Бес. Траурът ти отдавна свърши.

— Аз не говоря за общоприетия траурен период от една година. Говоря за това, което е в сърцето ми!

Той се втренчи недоверчиво в нея. Застаряващият й съпруг я бе оставил насред финансова катастрофа.

— Кавъндиш бе двадесет години по-стар от теб. Винаги съм предполагал, че си се омъжила…

— За парите му? — Внезапно побесня. — В такъв случай се оказах жестоко излъгана, нали, милорд Сатана?

— Не исках да кажа това. Най-смирено моля за извинение, Бес. Познаваме се толкова отдавна, че си позволявам да говоря съвсем открито. Прости ми, нямах представа, че е било брак по любов.

— Ти никога в живота си не си бил смирен! — избухна младата жена. — Нито пък знаеш какво означава да си в нужда.

— Тук вече напълно грешиш, „Свадливке“. — „Гладът ми за теб е разяждащ“ — помисли си той, надявайки се, че е успял да прикрие нуждата, която заплашваше да го погълне.

Бес се зачуди дали го е разбрала правилно, но беше толкова ядосана, че й се искаше да го зашлеви през лицето. Когато осъзна, че е била примамена в средата на дансинга, цялата се разтрепери от гняв. Сърцето й ускорено заби, а пулсът й се учести. За пръв път от четиринадесет месеца Бес се чувстваше жива!

Изведнъж я заля вълна на страх. Лорд Талбът бе толкова привлекателен, че тялото й му отговаряше въпреки желанието й.

— Дяволите да те вземат, Талбът! — Бес се извърна и избяга от залата. Когато стигна до голямата зала, намали крачка, защото тук тълпата бе почти непроходима. На вратата едва не се сблъска със сър Уилям Сейнт Ло, който говореше със стражата.

— Лейди Кавъндиш, може ли да ви правя компания? — любезно попита той.

Бес го улови под ръка, сякаш бе нейното спасение.

— Синтло — произнесе тя името, което му бе дала кралицата. — Търсих ви — мило излъга младата жена.

Глава 25

На Нова година, веднага щом пристигна в двореца, Джордж Талбът бе отведен от приемната зала в личните покои на кралицата. Елизабет седеше зад едно от бюрата си.

— В името на Христовата кръв, доста време ти трябваше, за да се добереш дотук, лорд Талбът!

Той й се ухили.

— За мен също е удоволствие да ви видя, мадам. Говорите така, сякаш не можете да се оправите без мен.

— Е, мога! Защо, по дяволите, ще имам нужда от теб сега, когато съм кралица?

— С изключение на торбите с пари не мога да се сетя за нищо друго. — Усмивката му бе вбесяваща.

— И защо ще се нуждая от твоите торби с пари? — властно попита Елизабет.

— Защото хазната е празна, защото ще трябва да плащате за войната с Франция, за предстоящата война с Шотландия, както и за тази проклета коронация, която планирате.

Елизабет избухна в смях.

— Ти си дързък негодник, Талбът! От теб никога няма да излезе изискан придворен, но кълна се в Христовата кръв, ти казваш истината, „Старче“. Дори няма да има коронация, освен ако не открием някой католически свещеник, който да има достатъчно смелост, за да ме короняса.

— Всички ли отказаха?

— Да, чумата да ги тръшне!

— Незабавно ще изпратя да повикат Огълторп, епископа на Карлайл.

— И смяташ, че той ще се съгласи?

— Ще бъде умно да го направи — дължи приходите си на Шрусбъри.

— Благодаря ви, милорд, това е блажено облекчение. Сесил беше в задънена улица. Как е граф Шрусбъри?

— Доста болен. На север аз изпълнявам длъжността на областен съдия, както и на управител. Напоследък задълженията му са непосилни за него.

— Съжалявам, Джордж, но ще трябва да заемеш мястото му и в личния съвет. Освободих около четиридесет съветници, които бяха служили на Мери. Нуждая се от хора, на които мога да вярвам.

— Пъхни една метла в задника ми и аз на бърза ръка ще измета тронната зала.

Елизабет се засмя. Обичаше мъже, чийто солен речник не отстъпваше на нейния.

— О, знам, че си истинска рядкост, Джордж, и макар че си най-предприемчивият мъж в кралството, не би могъл да управляваш огромната си финансова империя без опитни служители, които да се грижат за делата ти в твое отсъствие.

— Вярно, и аз съм ги избрал, обучил и ги ръководя с желязна ръка. Съветвам ви да направите същото, Ваше Величество. Започнете така, както смятате да продължите.

— Най-после ме нарече с полагащата ми се титла, негоднико. Това означава ли, че ще платиш за коронацията ми?

— Ще говоря с Полит — уклончиво отвърна Талбът. — В хазната цари хаос, а ковчежетата са празни. Служителите му са пълни некадърници, Ваше Величество.

— Ще задържа лорд Полит като главен ковчежник, защото той бе на този пост още по времето на баща ми, но ще се вслушам в съвета ти и ще освободя всички останали служители в съкровищницата. Има ли нещо друго, за което би искал да ме посъветваш?

— Лейди Кавъндиш дължи на Короната пет хиляди лири. Би било изключително щедро, ако намалите дълга й.

— Но хазната се нуждае от пари, нали сам го каза?

— Ваше Величество, Бес Хардуик е наша приятелка. Кавъндиш не само я остави вдовица с шест деца, но и напълно разорена. Тя е притисната до стената. Намалете дълга й до хиляда лири и аз ще платя проклетата ви коронация. — Познаваше Елизабет до мозъка на костите й. Знаеше, че ще добави четирите хиляди към сметката за коронацията, а това напълно го устройваше. Бес никога не би приела пари от него.

 

 

През следващите две седмици Бес изпита облекчение, че лорд Талбът не я преследваше открито. Дори в приемната на кралицата не флиртуваше с нея, нито пък я въвличаше в шеговита престрелка. Винаги се обръщаше към нея с лейди Кавъндиш и й засвидетелстваше искрено уважение.

Но ако бе маскиран на някой бал или я срещнеше сама в някое уединено кътче на Уестминстър Палас, той се държеше по съвсем различен начин. Ставаше много по-интимен и настойчив. Бързо успяваше да скъси разстоянието помежду им и да улови ръката й. Веднъж дори докосна косата й. Тя настръхна, готова да избяга, но той светкавично стисна китката й.

— Бес, престани да ме избягваш. Аз не се отказвам толкова лесно.

— Какво желаете, лорд Талбът? — отчаяно попита тя. Това бе третият път през последните дни, когато я заварваше сама в някоя празна стая.

— Искам да те любя.

Думите му бяха толкова прями, че я шокираха. Искрящите му сини очи бяха потъмнели от желание, а Бес почувства как коленете й омекват, докато се взираше в смуглото му красиво лице. В следващия миг устата му завладя нейната и целувката му бе толкова настойчива, че тя се замая от допира и му отдаде устните си. После бавно дойде на себе си.

— Не! — прошепна и заудря с юмруци гърдите му. Бяха толкова твърди, че със същия успех можеше да удря по някоя каменна стена. Талбът бе истински мъж, мускулест и изпълнен с жизнена енергия… Също като Кавъндиш, отчаяно се убеждаваше Бес. Това бе единствената причина, поради която му откликваше!

— Имаш ли някаква представа за силата на чувствата, които изпитвам към теб? Бес, ти си като огън в кръвта ми!

Тя се опита да си поеме дъх, а горещият му поглед сякаш изгаряше гърдите й, които развълнувано се повдигаха и спускаха. Страхуваше се, че всеки миг ще я съблече гола.

— Държиш се с мен като с лека жена! — гневно извика тя.

Младият благородник се втренчи смаян в нея. В никакъв случай не се отнасяше към нея като към уличница. Бе оставал съвсем равнодушен в редките случаи, когато бе прибягвал до услугите на някоя платена любовница.

— Бес, казвам ти го с най-искрено уважение… Чувствата ми към теб са възвишени. — Съзря страх в очите й и неохотно я пусна. — Бес, последното нещо, което искам, е да те изплаша.

Докато излизаше от стаята, младата жена осъзна, че наистина е изплашена. Но не от властния лорд Талбът. Бе изплашена от себе си, боеше се от пламенния си отклик на жизнеността му, страхуваше се от собствената си страстна натура!

След този инцидент Талбът престана да я преследва, но винаги когато се окажеха в една компания, тя усещаше погледа му върху себе си, а когато очите им се срещнеха, неговите се взираха така, сякаш искаше да я погълне без остатък. И макар да се държеше на разстояние, Бес откри, че не може да се освободи от него. За свой ужас започна да го сънува и сънищата й бяха безсрамно еротични!

 

 

Трескавите нощни празненства продължаваха до зори и така бе до самата коронация. На четиринадесети януари Елизабет мина триумфално по улиците на Лондон. Кавалкадата бе внушителна — личната й гвардия, стотици офицери и перове на кралството яздеха коне, а самата Елизабет седеше в каляска с балдахин. Беше наметната с мантия, украсена със златни и сребърни нишки и обточена по краищата с хермелин. Следваха я придворните й дами, облечени в рокли от пурпурно кадифе, чиито ръкави бяха подплатени със златиста коприна.

По пътя, върху платформи, издигнати специално за случая, фигури във великолепни костюми представяха различни сцени. Един глашатай пристъпваше напред при приближаването на кралския кортеж и рецитираше римувани куплети, които обясняваха значението на представената сцена. Всичко бе планирано така, че Елизабет да спечели симпатиите на хората. Отвсякъде валяха цветя и букети, а владетелката се усмихваше мило на децата, които възторжено крещяха: „Да живее кралицата!“.

Тържествената коронация се състоя на следващия ден в Уестминстърското абатство. Елизабет седя пред високия олтар цели пет часа по време на изтощителната церемония, докато я миропомазваха, коронясваха и й даваха пръстена, който щеше да я свърже с поданиците й. Прозвучаха тържествени фанфари и тя бе провъзгласена за кралица на Англия. Благородниците от кралството дадоха обет на вярност пред новата си владетелка и накрая бе отслужена тържествена литургия.

След това кралица Елизабет със скиптъра и златното кълбо с кръста в ръце излезе от абатството и мина по дългите коридори към Уестминстър Хол, където щеше да се състои празненството по случай коронацията. Елизабет остана до полунощ. Всички жени и мъже в двора бяха напълно изтощени. Накрая и самата кралица се поболя.

През следващите две седмици Робин Дъдли, Сесил, Талбът, Сейнт Ло, Кат Ашли и всичките й дами се тълпяха разтревожени в апартаментите на Елизабет и приемната й. Бес бе убедена, че Елизабет се нуждае единствено от почивка. Цял месец тя ненаситно се бе отдавала на удоволствия, алчно сграбчвайки това, което животът най-после й поднасяше, също като човек, гладувал през детството си.

Болестта на кралицата забави откриването на сесията на Парламента, за което Бес бе изключително благодарна. Докато не се свикаше Парламентът, не можеше да бъде предявен иск за дълга на Кавъндиш. Бес знаеше, че това е само временна отсрочка, но всяко нещо, което облекчаваше поне за малко тежкото й бреме, бе добре дошло.

На първи февруари кралицата се надигна от леглото си, изпълнена с нова енергия и решителност. Дамите й разбраха със сигурност, че се е възстановила, когато изля върху тях порой от ругатни.

— В името на светата Христова кръв, миналата нощ не съм мигнала. Някакъв кучи син се забавляваше точно над апартаментите ми. Искам да знам кой е, за да го обеся за топките му. — Махна властно с ръка. — Върви и научи името на мръсното псе… заслужава да бъде завързано в някоя миризлива кучешка колиба!

Младата Летис Ноулс пребледня.

— Аз ли, Ваше Величество?

— Не, не ти, за бога! Лейди Кавъндиш знае как да се оправя с мъжете. Темпераментът й е също като моя. Бес, искам да разчекнеш на две шумния кучи син, задето бях принудена да изтърпя тази ужасна врява.

Бес се усмихна скришом и вдигна полите си, за да може по-бързо да изпълни поръчката на кралицата. Когато се качи на горния етаж и узна кои са обитателите на стаите, прехапа развеселено устни. Там бяха настанени съпругът на Мери Сидни, Хенри, както и Амброуз Дъдли. Миналата нощ му бяха гостували сестра му Кити и останалите от семейство Дъдли. Бес в никакъв случай нямаше намерение да предизвиква известната фамилия. Робин трябваше сам да обуздава непокорния си клан. Младата жена се запъти към стълбите, когато изведнъж високата сянка на Талбът падна на пътя й.

— Бес, трябва да поговорим.

— Не! Няма какво да си кажем.

Тя се спусна да избяга. Сърцето й заби учестено. Мили боже, все едно, че бе преследвана от черна пантера. Докато тичаше надолу се извърна, за да види дали не я бе последвал, и пропусна едно стъпало. Падна и се затъркаля надолу, заплетена във фустите на роклята. Глезенът й болезнено се изви и тя извика високо.

Талбът се спусна към нея, прескачайки по три стъпала наведнъж.

— По дяволите, Бес, защо бягаш? — Ръцете му я обгърнаха и нежно я настаниха в скута му, когато той седна на стъпалото. Лицето му бе разтревожено, а сърцето му — изпълнено с ужас. — Добре ли си? — попита той с дрезгав от напиращите чувства глас.

— Велики боже, ще бъде още по-зле, ако някой ме види как съм се сгушила в скута на женен мъж. Има по-важни неща, за които да се тревожа, от някакъв изкълчен глезен — репутацията ми ще бъде опетнена! Вдигни ме!

Той нежно й помогна да се изправи, но видя, че не може да се държи на крака.

— Ще се наложи да те нося.

— Няма да сториш нищо подобно, похотлива свиньо! И без това направи достатъчно! Аз съм съвсем добре.

— По-тихо — властно нареди той.

Лорд Талбът бе свикнал на всеобщо уважение и със сигурност нямаше да позволи на една жена да спори с него, особено на тази влудяваща красавица, която бе набелязал да направи своя. Вдигна я без усилие със силните си ръце и заслиза надолу по стълбите.

Бес намери убежище в гнева. Това бе единствената й защита срещу неустоимата му мъжественост. Заби жестоко ноктите си в ръката му.

— Ти не си само дявол — задъхано изрече младата жена, — ти си самият Луцифер!

Когато лорд Талбът влезе в приемната на кралицата с прекрасния си товар, Елизабет присви очи.

— Какво, по дяволите, се е случило? Да не би да си я преследвал?

Бес прехапа устни. Изкуши се да отговори: „Да, Ваше Величество, той ме хвърли по стълбите“, но усети как ръцете му предупредително я стиснаха и не се осмели.

— Не, Ваше Величество, изкълчих си глезена и лорд Талбът ми се притече на помощ.

Кралицата огледа замислено двойката. За втори път Талбът се изявяваше в ролята на рицар, готов да спасява лейди Кавъндиш. Бес със сигурност бе изкусителна кучка, мечтата на всеки мъж. Дори Робин не бе безразличен към чара й. Може би беше време да я омъжи.

— Тя падна по стълбите и глезенът й се поду много лошо. Поне седмица няма да може да изпълнява задълженията си. Предлагам ви да я изпратите у дома, за да се възстанови — намеси се лорд Талбът.

Елизабет оцени предложението му. Ако Бес остане при двора, дамите й ще трябва да се грижат и за нея, вместо да се суетят само около своята кралица.

— Мери, опаковай багажа й. Бес, ще помоля Синтло да ти осигури безопасен ескорт. Но искам след седмица да се върнеш.

Час по-късно, когато Сейнт Ло вдигна Бес, за да я отнесе до лодката й, лорд Талбът едва се сдържа да не стовари юмрука си в лицето на капитана на личната гвардия на кралицата.

 

 

В Брентфорд Синтло настани лейди Кавъндиш на кушетката, а леля й Марси повдигна на възглавничка глезена й. Бес представи сър Уилям на децата си и двамата й по-големи синове го обсипаха с въпроси за длъжността му на капитан на кралската гвардия. Повлякоха го към конюшните, за да му покажат конете и кучетата си, а когато Синтло се поинтересува за уроците им, момчетата го заведоха в класната си стая и с радост отговаряха на въпросите му по предметите, които бяха изучавали с учителите си.

Сър Уилям остана целия следобед и когато Бес му благодари, задето я бе довел благополучно у дома й, попита дали може да дойде отново.

— Завиждам ви за синовете ви, лейди Кавъндиш. Те са толкова будни момчета. Възнамерявате ли да ги изпратите в Итън?

— За съжаление нямаме пари за Итън, Синтло.

— Извинете ме, милейди, беше нетактично от моя страна.

— Глупости. Аз нямам тайни от вас, сър Уилям. Не се чувствам неудобно да обсъждам неприятностите си.

Когато той си тръгна, леля Марсела донесе специалитета си от греяно вино с подправки.

— Уилям и Хенри си паснаха с него като ръка с ръкавица. Вместо да избягат като подивели, те подеха доста интелигентен разговор. Момчетата се нуждаят от баща и твое задължение е да им го осигуриш!

През цялата седмица, далеч от трескавия живот в двора, Бес имаше достатъчно време за размисъл. Мъката й бе преминала през различни стадии. Отначало бе изпаднала в пълно вцепенение и се бе отдръпнала от света. После дойде безсънието, загубата на апетит, вината и накрая гневът, всичко последвано от нарастваща тревога за огромния дълг, който висеше над главата й. През цялото време се бе чувствала толкова безпомощна и отчаяна, че често й се струваше, че ще полудее.

Накрая, след като много нощи мъката й се бе изливала в поток безутешни сълзи, Бес бе изпитала емоционално облекчение. Длъжността й при двора бе дошла съвсем навреме. Това бе положителна промяна и Бес знаеше, че няма друг избор, освен да се измъкне от примката на миналото и да продължи напред.

Седмицата изтичаше и глезенът съвсем леко я наболяваше. Тази година пролетта бе дошла по-рано и слънчевите лъчи, нахлуващи през високите прозорци, примамиха Бес да излезе навън. Градините бяха залети от минзухари, лалета и море от жълти нарциси. Франси и Джейн изнесоха меки възглавнички и настаниха Бес на удобния стол край брега, откъдето се виждаха спокойните води на реката, по която грациозно се носеха лебеди.

Бес не можеше да си позволи напълно да бездейства. Беше взела със себе си счетоводните книги, за да попълни последните разходи. Франси скоро се отегчи и замоли Джейн да отидат да наберат ягоди за вечеря. Останала сама, Бес се зае със сметките и направи списък на хранителните продукти, които трябваше да се купят.

Нямаше вятър и следобедът бе топъл. Бес погледна към черната си кадифена рокля и реши, че когато се върне в двора, ще се откаже от траурните дрехи. Плъзна пръсти по роклята; тя бе една от любимите й, чиито меки черни ръкави бяха избродирани със златни листа и жълъди. Бес затвори очи и усети как я залива вълна на задоволство и спокойствие.

Когато отвори клепачи, видя една малка лодка да се носи по реката. Наблюдаваше равнодушно мъжа и когато слезе от лодката и се запъти по тревата към нея, ни най-малко не се изненада, че беше лорд Талбът. Шрусбъри Хаус не беше далеч от Брентфорд и сега осъзна, че дори го бе очаквала.

— Как се чувстваш?

— Отпочинала.

Бес съвсем ясно си припомни един друг път, когато бе дошла в градината край реката. Талбът стоеше гол пред нея, гордо показващ мъжествеността си. С усмивка Бес си припомни собствения си гняв и неговата открита арогантност. Освен това си спомняше всяка подробност от стройното и гъвкаво тяло на шестнадесетгодишното момче. Дори като юноша той вече бе метър и осемдесет, а силните му и мускулести гърди бяха покрити с гъсти черни косми. Завладяващият образ, толкова жив и магнетичен, се бе явил, когато бе омъжена за младия Роб Барлоу, а по-късно отново бе нахлул в сънищата й.

— Ела да се поразходим с лодка по реката. — Не я молеше, нито заповядваше, а просто я канеше. — С мен ще бъдеш в безопасност.

Бес знаеше, че няма да бъде в безопасност, а тъкмо обратното — щеше да бъде в огромна опасност, — ала бе дошъл моментът да се изправи смело срещу сатанинската му привлекателност и страха си от нея. В противен случай никога нямаше да успее да го прогони от мислите си.

— Защо не? Макар че ще трябва да ме носиш. — Видя как тялото му се напрегна и в очите му блесна желание. Знаеше, че си играе с огъня.

Той я вдигна без усилие, сякаш бе перце, и закрачи надолу към лодката. Тялото й реагира в мига, в който той я докосна — не, още преди това. Беше потръпнало в мига, в който усети присъствието му. Той я положи внимателно, после се качи след нея и взе веслата. Не носеше жакет, само черна копринена риза, отворена на врата. Гребеше гладко, с дълги и спокойни движения. Устата й пресъхна от еротичните образи, нахлули в главата й. Под коприната изпъкваха гъвкавите мускули, извиващи се като змии.

Имаше нещо прекалено опияняващо в мъжката му сила и Бес с усилие отмести поглед от него и го насочи към огряната от слънчевите лъчи вода. Бавно осъзна, че той имаше нещо наум. Почувства се като хипнотизирана, когато съзря Шрусбъри Хаус и разбра, че я водеше тъкмо там. Лодката приближи до каменния пристан и той скочи, за да я привърже към стълба.

— Какво правиш? — тихо попита младата жена.

— Отвличам те.

— Каза, че ще бъда в безопасност с теб.

— Знаеше, че излъгах, Бес.

— Да. — Можеше да подири спасение в гнева, но това щеше да бъде прекалено лесен изход.

Той се върна при лодката, разкрачи крака и я вдигна на ръце. Докато крачеше уверено към стълбите, не се видяха никакви слуги и Бес разбра, че бе обмислил всичко, предварително осигурявайки уединение за тях двамата.

Заведе я в просторна стая и Бес разбра, че е само негова. Беше най-мъжката стая, която някога бе виждала. Цялото помещение бе в черно и златисто, като истинското злато преобладаваше. Завесите на леглото бяха от черно кадифе, а в средата върху покривката бе избродиран със златен конец огромният инициал „Ш“, който й напомни на извита змия. Стените бяха изцяло златни, а килимът бе дебел и черен. Камината приличаше на изработена от оникс с тежка златна полица. Върху малка масичка от оникс бе поставен масивен шах със златни фигури.

Талбът настани Бес върху дивана край сводестия прозорец, върху който бяха разпръснати черни и златисти възглавнички, и остана прав, вперил поглед в нея. Бес осъзна, че роклята й отлично подхождаше на стаята. Всичко беше някак странно и свръхестествено, сякаш я бе облякла специално за него. Всичко в стаята отговаряше на вкуса й, както и собственикът й.

— Бес, искам да бъда твоят таен любовник.

О, господи, помисли си тя, защо не можеше двамата да са сами на този свят? Защо не можеше да има само настояще, без минало и бъдеще?

— Когато казах таен, имах предвид наистина таен. Няма да се хваля с теб, нито да се перча с връзката ни, макар че, Господ ми е свидетел, ти си най-прекрасната жена, която съм виждал. Притежавам повече от десетина резиденции на север. Само избери една и тя ще бъде само наша. Гарантирам ти пълно уединение. Можем да се виждаме често или по-рядко — както ти пожелаеш.

Бес облиза пресъхналите си устни и внимателно рече:

— И какво те кара да смяташ, че ще приема предложението ти?

— Знам, че ме желаеш, Бес. Не толкова силно, колкото аз теб — не мисля, че би било възможно. Бес, ти си страстна жена и усещаш, че мога да те задоволя както никой мъж досега, нито в бъдеще.

Беше невероятно самоуверен, но Бес осъзна, че наистина го желае. Той беше истински мъж и бе неустоимо привлекателен за всяка жена. Да, искаше да я люби, но ако това не означаваше да бъде негова любовница. Припомни си първия път, когато се срещнаха. Тогава бе заявил с арогантността на младостта: „Тя е само слугиня“. Ако му позволи да я люби, можеше със същата увереност да заяви: „Тя е само любовница“ и каква щеше да бъде разликата?

Бес погледна красивите му и чувствени устни и потърси спасение в лъжата.

— Грешите, лорд Талбът. Аз не ви желая. Не изпитвам нищо към вас.

Погледът му пламна. Беше сигурен, че го излъга.

— Да се обзаложим, Бес. Дай ми един час, за да те убедя. Ако накрая не ме молиш да те любя, ще те оставя на спокойствие.

Това беше предизвикателство и Бес знаеше, че не може да откаже. Трябваше да му докаже, че е в състояние да му устои, но най-вече искаше да го докаже на себе си.

— Защо не?

Наблюдаваше го докато взе златния пясъчен часовник с черен пясък и го обърна. Диванът, на който седеше, бе широк почти колкото легло и Бес предположи, че Талбът веднага ще дойде при нея и ще я вземе в прегръдките си, ала той не го направи. Вместо това подпря обутия си в ботуш крак на ръба и отпусна тежестта си върху него.

— Бес, знам, че си имала двама съпрузи. — Гласът му бе пресипнал. — Но колко любовници си имала?

— Само Кавъндиш — искрено отвърна тя. Тъмният му поглед обходи внимателно лицето й.

— Тогава ти никога не си била любена от мъж на твоята възраст — от мъж в разцвета на силите си. Господи, нямаш представа какво може да бъде нашето любене. Искам те в самурена наметка без нищо отдолу. Ще те отнеса посред нощ върху гърба на черен жребец и ще те обладая върху седлото. Ще те отведа в един от моите замъци и ще се заключим в някоя от кулите за цяла седмица. Ще те възбудя толкова, че ще откликваш и на най-лекото ми докосване. — Гласът му се изпълни с напрежение. — Винаги, когато си мисля за теб, се виждам дълбоко проникнал в сладката ти плът. Виждам отворените ти устни, чувам те как крещиш от страст, докато те обладавам, още и още, докато навлизам в горещата ти и влажна сърцевина. — Взе ръцете й и ги приближи толкова близо до тялото си, че тя почувства как топлината му изгаря пръстите й, разлива се по цялата й ръка.

— Всяка нощ ще те отнасям до леглото. Първото ни съвкупяване ще бъде диво и грубо, второто — толкова бавно и чувствено, че ти ще се гърчиш, ще стенеш и ще се извиваш, докато те водя към върха. Ала третия път ще те любя истински, ще те обожавам с цялото си тяло, докато не затрептиш в неистова жажда, готова да ми отдадеш всичко, което искам от теб.

Устните на лорд Талбът намериха нейните и Бес отвори своите в дръзка покана. Целувката не бе груба — беше съвършена. Устата му бе твърда и искаща, но не и жестока. Целувката се задълбочи и отне дъха й. Бес очакваше, че ръцете му мигом ще се втурнат да я събличат, и тя знаеше, че щеше да му се отдаде. Това, което чувстваше не беше любов, беше чиста страст. Той бе най-привлекателният, най-възбуждащият мъж, когото някога бе срещала. Гърдите й и коремът я заболяха от желание. Искаше ръцете му и устните му върху тялото си, копнееше твърдата като мрамор мъжественост да изпълни празнотата й, а най-вече жадуваше да бъде обладана от мъж на своята възраст.

— Моля те. — Бес внезапно се ужаси. Нима това бе нейният глас, който умоляваше? Направи единственото, което можеше да спаси гордостта й. Извика името на съпруга си. — Моля те, Уилям!

Усети как той се скова от обида, после отвори очи и видя изкривеното му от гняв лице. Ала това бе само за миг и чувствените му устни се извиха в усмивка.

— Бес, ти си дяволски умна и това е една от причините да съм така обсебен от теб. Явно е част от фаталното ти привличане.

— Добре, милорд, не бях честна с вас, но сега съм. Няма да позволя на сърцето да управлява главата ми. Отказвам да бъда любовница, на който и да е мъж. Заслужавам нещо много повече от това.

— Аз не съм, който и да е мъж, Бес. Аз съм най-богатият благородник в кралството. Ще ти дам всичко, само го назови.

— А ще ми дадеш ли сватбен пръстен? Ще ми дадеш ли името си? Ще се разведеш ли със съпругата си, за да се ожениш за мен?

Талбът бе потресен.

— Бес, аз не искам съпруга! Бракът е проклятие за мен! Женен съм откакто съм навършил дванадесет години. Съпругите са най-скучните, най-глупавите и най-отегчителните същества на земята. Бракът е смърт за любовта и удоволствието.

— Щом мислиш така за съпругата си, значи разводът няма да те разстрои особено. Много благородници се разведоха — Едуард Сиймор, Уилям Пар, дори Хенри Тюдор.

— Аз съм Талбът, а един Талбът никога не се развежда. — Въздухът сякаш затрептя от надменността му. — Никога няма да опозоря децата си.

В този миг Бес осъзна, че дори и да нямаше съпруга той никога нямаше да се ожени за нея. Лорд Талбът бе член на висшата аристокрация и за него тя винаги щеше да си остане Бес Хардуик, една проста фермерска дъщеря.

— Аз няма да стана ваша любовница, лорд Талбът. Никога няма да опозоря децата си. Часът ви изтече, милорд, по-добре да ме отведете у дома.

Той се поклони.

— Добре, „Свадливке“. Само запомни — винаги съжаляваме дълбоко за нещата, които не сме направили.

Глава 26

Когато Бес се върна при двора, остана изненадана от новината; че Елизабет е дала на Робин Дъдли апартамент, който се свързваше с междинна врата с покоите на кралицата.

Елизабет помоли Бес и Мери Сидни, сестрата на Робин, да я съпроводят до личната й гостна.

— Надявам се, че глезенът ви се е излекувал достатъчно, за да можете отново да танцувате, лейди Кавъндиш?

— Да, Ваше Величество. Беше много любезно от ваша страна да ми позволите да остана няколко дни у дома.

— Може би ще можеш да бъдеш сред близките си по-често, ако успеем да изработим график, който взаимно да ни удовлетворява. Имам толкова много придворни дами, че не се нуждая всеки ден от присъствието и на двете ви.

Бес и Мери се спогледаха озадачено.

— Разбира се, нощите са нещо друго. Искам една от вас да бъде с мен всяка нощ, с изключение на неделя. Не желая никоя от другите ми придворни дами да остава нощем с мен. Всяка седмица Бес ще дежури три нощи, а останалите три — Мери. През останалото време сте свободни да правите каквото пожелаете.

Бес благодари на кралицата. Това означаваше, че четири дни от седмицата тя щеше да прекарва със семейството си в Брентфорд.

Елизабет огледа одобрително светлозелената й рокля.

— Доволна съм да видя, че вече не си в траур, Бес. Време е да започнеш да мислиш за брак. Мери е омъжена, а мен от всички страни ме притискат да сторя същото. Защо ти да бъдеш изключение?

— Аз не бързам, Ваше Величество — сухо отвърна Бес.

 

 

През първата нощ, когато Бес бе дежурна, танците свършиха преди полунощ. Кралицата пожела на придворните в приемната си лека нощ, след което се оттегли в покоите си, където само малцина довереници биваха допускани. Бес прекоси преддверието и продължи към спалнята на кралицата. Дръпна тежките пердета и погледна дали има достатъчно от любимото на Елизабет вино и прясна вода. Провери и ароматните свещи, после се запъти към гардеробната, за да извади подплатения с кожи пеньоар. Отвори чекмеджето и избра една фина нощница от бял лен, избродирана със златна нишка.

Внезапно една ръка се обви около кръста й и измъкна дрехата от пръстите й.

— Аз ще се погрижа за това, сладка моя. — Тя се вгледа в тъмните очи на Робин Дъдли, който дръзко й смигна. — Нуждаем се от теб, за да стоиш на пост в преддверието, Бес. Имаме много малко доверени приятели.

Тя направи дълбок поклон пред мъжа и жената в сенките зад него, после като в някакъв транс прекоси апартамента и се озова в преддверието. Внезапно й стана ясно защо Елизабет бе настояла или тя, или сестрата на Робин да дежурят през нощта.

Колко наивна трябва да е била, за да е толкова изненадана. Елизабет бе позволила на Робин да я целуне пред целия двор, а взаимното им сексуално привличане не бе тайна за никого. Защо не се бе досетила, че са любовници? Бес се отпусна в едно кресло и се престори, че не чува приглушения смях, идващ иззад затворената врата. Щом притискаха Елизабет да си избере някой чуждестранен съпруг с политическа цел, то защо да не се наслаждава на удоволствието, което Робин можеше да й даде?

 

 

Все по-често и по-често Бес се оказваше в компанията на капитана на кралската гвардия. Чувстваше се поласкана от вниманието на Сейнт Ло и не й убягна, че той започваше да се влюбва в нея. Благородникът бе пълна противоположност на Кавъндиш, който се бе издигнал сам и произлизаше от по-низшето съсловие. Капитанът бе изискан джентълмен от стара и богата фамилия.

Един ден в началото на лятото Елизабет помоли своя капитан да се яви при нея. Кралицата започна направо, без заобикалки:

— Мой скъпи Синтло, напоследък много често те виждаме в компанията на лейди Кавъндиш.

Сър Уилям се изчерви.

— Ваше Величество, ако с нещо съм обидил…

— Зависи от това дали намеренията ти са почтени или не! — прекъсна го кралицата.

— Надявам се, че съм почтен човек във всяко отношение, Ваше Величество.

— Бих погледнала благосклонно на подобен съюз. След като обмисляш да се ожениш, реших да те назнача за главен домакин на Англия. — Тонът й недвусмислено намекваше, че ако не е готов на брак, няма да получи длъжността.

— Вие сте изключително щедра, Ваше Величество, и за мен е чест, че ми се доверявате.

— Ще се нуждаеш от пари — сухо отбеляза Елизабет. — Съпругите са скъпо удоволствие.

Сър Уилям отново се изчерви. Дали кралицата не му предлагаше да се ожени за лейди Кавъндиш, за да изплати дълга й към Короната? Прокашля се смутено.

— Ваше Величество, дълговете на дамата са доста… Елизабет махна властно с ръка.

— Реших да намаля дълга й до хиляда лири. Услугите й са незаменими.

Сейнт Ло едва не изпусна дълбока въздишка на облекчение. Бес нямаше да може да си намери място от радост. Напоследък тя много занимаваше мислите му. Не можеше да повярва на късмета си. Не само че кралицата го назначаваше на изключително висок пост, но му даваше и това, което сърцето му най-силно желаеше.

— Ще бъдеш ли така добър да извикаш лейди Кавъндиш, Синтло?

Сър Уилям откри Бес, запътила се към изхода на двореца. Беше дежурна през последните три нощи и сега се канеше да си отиде в Брентфорд.

— Лейди Кавъндиш, Нейно Величество ви вика.

Бес преглътна напиращата на устните й ругатня. Никога не ругаеше в присъствието на сър Уилям. Това би било твърде неподходящо за една истинска дама.

— След аудиенцията за мен ще бъде огромно удоволствие, да ви придружа до дома ви, милейди. Има нещо, което бих искал да ви попитам.

Бес усети как в гърдите й започва да се надига паника. Инстинктивно усещаше, че той ще й предложи брак, и тя отчаяно затърси някакъв любезен начин да му откаже, без да го обиди. Макар че го харесваше и се радваше на компанията му, Бес знаеше, че никога няма да го обича и той никога, никога нямаше да замени Кавъндиш в сърцето й.

— Приемам с радост предложението ви да ме придружите, милорд. — Щеше да намери правилните думи на път за Брентфорд.

Бес се насочи към кралските покои. Робин Дъдли напусна спалнята на Елизабет едва към четири часа сутринта и кралицата бе спала само четири часа.

— Добре ли сте, Ваше Величество?

— Чувствам се отлично и днес съм в много щедро настроение, Бес. Намерих ти отличен съпруг.

— Ваше Величество, аз не желая съпруг! — не можа да се сдържи Бес.

— Може и да не желаеш, но със сигурност се нуждаеш от такъв. Един приличен брак с подходящ джентълмен, ще затвърди положението ти в двора. Дадох на Синтло, разрешение да те ухажва.

— Ваше Величество, никога не бих могла да обичам друг мъж след Кавъндиш.

— Глупости! Какво общо има любовта с брака? Една жена си взема съпруг за финансова сигурност и престиж. Току-що назначих Синтло за главен домакин в Англия. Сигурно си амбициозна, Бес. Ако не за себе си то за децата си, нали?

— Ваше Величество, бих излъгала, ако заявя, че съм амбициозна, но кой мъж ще бъде такъв глупак, че да се ожени за жена с шест деца и огромен дълг.

— А, да, двамата със Синтло обсъдихме дълга ти към Короната. — Очите на Елизабет заблестяха.

Бес пламна от срам.

— Реших да намаля сумата до хиляда лири. Казах ти, че днес съм в много щедро настроение.

Бес почувства как кръвта се отдръпва от лицето й. Дали бе чула правилно? Главата й се замая от облекчение. След двадесет дълги месеци на тревоги и притеснения, смазващото бреме щеше да бъде вдигнато от раменете й. И очевидно трябваше да благодари на сър Уилям Синтло за това! Бес се отпусна в дълбок поклон и целуна красивата, обсипана с пръстени ръка на кралицата.

— Благодаря ви от цялото си сърце, Ваше Величество.

Елизабет погледна към нея и изпита завист към пищната й красота. Дали Талбът вече се бе насладил на тялото й? Това ли бе причината да изнуди своята кралица да опрости по-голямата част от дълга на красивата вдовица? Крайно време беше Бес да бъде прилично задомена.

 

 

Когато излезе от покоите на кралицата, Бес бе изпаднала в еуфория. Изтласка от мислите си проблема за хилядата лири, които все още дължеше. Щеше да намери начин да ги плати. Веднага потърси сър Уилям, за да му благодари за огромната услуга, която й бе направил.

Сейнт Ло се почувства щастлив, когато видя сияещата й усмивка.

Бес не можа да се сдържи и се хвърли в прегръдките му.

— О, благодаря ви, благодаря ви, Синтло, вие спасихте живота ми!

Той се изчерви от удоволствие.

— Бес, не съм направил нищо.

— Аз знам по-добре, милорд. Кралицата ми каза, че е обсъждала с вас дълга ми към Короната.

— Аз само й напомних, че дългът е непосилен за вас — увери я благородникът.

— Изисква се голяма смелост, за да се повдигне този въпрос и да се хване бикът за рогата. Тя намали дълга ми до хиляда лири. Винаги ще съм ви задължена, милорд. О, нямам търпение да го съобщя на семейството си!

— Да вървим тогава. За мен ще бъде огромно удоволствие да ви заведа при тях.

Когато се озоваха на борда, Сейнт Ло седна до нея и взе ръката й.

— Бес, никога не съм ви виждал толкова щастлива. Кралицата ми даде позволение да ви ухажвам. Ако ми окажете честта да станете моя съпруга, ще бъде огромно удоволствие да се грижа за вас.

Тя го погледна открито. Дали наистина се е нуждаел от разрешението на кралицата, преди да се осмели да й предложи? Нима Елизабет властваше до такава степен над живота му?

— Вие ми оказвате голяма чест, милорд. След смъртта на покойния ми съпруг се заклех, че никога вече няма да се омъжа. Ще ми дадете ли малко време, за да обмисля предложението ви, и можем ли да останем добри приятели, независимо от отговора ми?

— Мислете колкото ви е нужно, господарке на сърцето ми.

 

 

Когато Бес съобщи на Джейн и Марсела, че дългът й е намален, те въздъхнаха с облекчение, че молбите им са чути. Двете жени се безпокояха, че тревогите ще заведат Бес прекалено рано в гроба. А когато им каза, че сър Уилям Сейнт Ло й е направил предложение, Джейн загуби дар слово.

— Никога нямаше да повярвам, че си способна да уловиш толкова фин благородник за съпруг — безцеремонно заяви Марсела. — Сигурно е благодарение на гърдите ти, няма друго обяснение!

— Смятам да му откажа — твърдо рече Бес.

— Напълно си полудяла, момиче! Той ще плати дълговете ти, ще даде пари за образованието на момчетата в Итън, ще осигури зестра за Франси. Децата се нуждаят от баща, а ти от съпруг!

— Няма да бъде честно към него, сърцето ми умря заедно с Роуг Кавъндиш.

— Ако Кавъндиш бе тук, щеше да те посъветва да се възползваш от случая, Бес. Сигурна съм, че самият Кавъндиш би избрал Сейнт Ло за твой съпруг. Това е голяма възможност за теб и децата ти, а и ще можеш да продължиш със строежа на Чатсуърт. Знаеш отлично, че бракът е делово съглашение. Досега винаги разумът ти е надделявал над сърцето и никога не си съжалявала за това!

 

 

Четири дни Бес много сериозно обсъждаше евентуалния си брак със сър Уилям. Имаше толкова много преимущества и само един недостатък: не бе влюбена, не можеше да направи Синтло щастлив. После си припомни какво й бе казал някога Роуг: „Бес, почти във всяка връзка единият обича повече от другия и този, който обича повече, е по-щастливият“.

Младата жена въздъхна. Дължеше толкова много на сър Уилям Сейнт Ло. Бе я освободил от най-тежкото й бреме, а кралицата бе дала достатъчно ясно да се разбере, че иска Бес да се омъжи отново. При това бе настояла, че Синтло е идеалният съпруг за нея. Бес въздъхна за кой ли път и взе решение. Никой нямаше да бъде доволен от него — нито семейството й, нито кралицата, нито сър Уилям, — но това бе единственият отговор, който можеше да даде.

Когато Бес се завърна в двора, разбра, че вечерта отново ще има маскен бал. Този път мотото бе: „Гората“ и Мери Сидни й помогна с костюма.

— С червената ти коса от теб ще излезе съвършена лисица. Имам за теб една прекрасна маска с щръкнали черни уши и истинска лисича опашка. Ще накараш всички дами да позеленеят от завист, обаче те предупреждавам, че повечето мъже ще искат да бъдат ловци.

Когато Бес влезе в балната зала, не бе в особено весело настроение, защото знаеше, че ще трябва да се, срещне със Синтло и да му даде отговора си. Докато си разменяше шеги с Дъдли и Пар, я обзе внезапна меланхолия. Всички присъстващи бяха по двойки и изглежда единствено тя бе изключение. Тази вечер дори кралицата бе хванала собственически Робин Дъдли под ръка.

Бес си взе трета чаша вино от лакея и тръгна по галерията, по-далеч от танцуващите. Внезапно един мъж с маска на ловец препречи пътя й. Позна кой е в мига, в който високата му сянка падна отгоре й.

— Истина ли е? — гневно попита той, а зад маската сините му очи заблестяха като два ледени къса.

Бес се втренчи в него с широко отворени очи, питайки се трескаво как е узнал.

Силните ръце на Талбът я сграбчиха за раменете и здравата я разтърсиха.

— Вярно ли е? — повтори той. Дори не се опитваше да прикрие яростта, която бушуваше в гърдите му. — Сейнт Ло предложи ли ти брак?

Гневът почти я заслепи. Как се осмеляваше да я преследва постоянно и да се меси в живота й?

— Толкова ли ти е трудно да повярваш, че един мъж може да ме предпочита за своя съпруга, а не за любовница?

— Цената ти е прекалено висока! Няма сватба, няма легло, така ли?

— Някои мъже имат желание да я платят.

— Дяволите да те вземат, Бес, правиш го напук на мен!

— Аз не…

— Забранявам го! Чу ли ме, „Свадливке“, забранявам го!

— Забраняваш? — пламенно извика тя. — Ти, черен дяволе, ти си толкова непоносимо високомерен и си въобразяваш, че можеш да нареждаш на всички на този свят какво да правят!

— По-тихо и ме изслушай! — нареди той.

— Ти аристократична свиньо… искаш винаги да бъдеш господар! Е, нека ви кажа нещо, сър — никога няма да господствате над мен! Ще се омъжа, за когото си пожелая!

— Та той е вече възрастен мъж! Какво ти става, Бес, какво те кара да се омъжваш за мъже, които могат да ти бъдат бащи?

Бес ахна. Канеше се да се хвърли и да забие нокти в красивото му арогантно лице, когато осъзна, че са предмет на всеобщо внимание. Снижи глас, опитвайки да си възвърне самообладанието.

— Сейнт Ло е джентълмен, нещо, което ти никога няма да бъдеш.

— И смяташ, че като се омъжиш за джентълмен, ще станеш дама?

Очите й заблестяха тържествуващо.

— Да, този брак ще ме направи лейди Елизабет Сейнт Ло.

Гласът му се снижи и той рече примирено:

— Някой ден ще съжаляваш за това, „Свадливке“.

Бес се върна бързо в балната зала, надявайки се, че никой не я е познал под маската. Скри се в една ниша, махна лисичата опашка, после свали смешната маска. Когато се появи отново, първият човек, когото срещна, бе Сейнт Ло.

— Уилям, търсих те навсякъде — излъга младата жена.

Той й се усмихна нежно, а очите му светнаха с надежда.

— Това означава ли, че отговорът е „да“!

— Разбира се, че е „да“. Нима си се съмнявал дори за миг?

— О, Бес… ти ме правиш най-щастливия човек на земята.

— Да поднасям ли поздравления? — извиси се престорено свенлив глас.

Устата на Бес пресъхна, а забързаните удари на сърцето й отекнаха в ушите, докато Синтло отговаряше на кралицата.

— Ваше Величество, дамата току-що се съгласи да стане моя жена.

Лорд Робин Дъдли сърдечно ги поздрави, а кралицата обяви на всеослушание:

— Моята най-скъпа приятелка лейди Кавъндиш ще се омъжи за капитана на личната ми гвардия, сър Уилям Сейнт Ло. Сватбата ще се състои в двореца!

 

 

Бес успя да се освободи от дежурството си чак в три часа сутринта. Върна се в стаята си и се отпусна на леглото, очаквайки сънят да я споходи. Ала той бягаше от очите й. Кога бе изгубила контрол над ситуацията? Сякаш съдбата бе уловила ръката й, вземайки решението вместо нея.

— Дано изгориш в ада, Талбът! — прошепна младата жена. Знаеше, че ако не бе срещата с него и почти избухналата разправия, тя щеше да даде съвсем различен отговор на Сейнт Ло. При мисълта за него Бес потрепери. Още усещаше силните му ръце върху себе си. Двамата бяха толкова страстни и конфликтни натури и бе истинско чудо, че още не са се избили един друг.

Бе я обвинил, че се омъжва за мъже, които могат да й бъдат бащи. Дали имаше нещо вярно в тези думи? Бес, която винаги беше безпощадно честна към себе си, бе принудена да признае, че в първите години от брака си със сър Уилям Кавъндиш наистина гледаше на него и като на баща. Ловеше всяка негова дума, докато той я учеше как да купува земя, как да управлява имение, как да построи Чатсуърт и как да се превърне в практична и делова жена. Пък и не можеше да се отрече, че той бе повече от двадесет години по-възрастен от нея. Ала помежду им съществуваше силно сексуално привличане и тя го обичаше с цялото си сърце.

Бес разгледа връзката си с Уилям Сейнт Ло. Не го обичаше, но изпитваше искрена привързаност към него. Децата й се нуждаеха от баща, не тя. Вече бе зряла жена, умна, смела и уверена в себе си. Талбът грешеше!

Щеше да бъде добър брак, защото тя щеше да се постарае да е такъв. Закле се, че никога няма да съжалява за решението си. Няма да позволи пророчеството на Талбът да се сбъдне. За добро или лошо Бес вече бе взела своето решение.

Глава 27

— В добро и зло, в богатство и бедност, в болест и в здраве, ще те обичам и ще те почитам, докато смъртта ни раздели. В името на Светия Бог, заклех се. — Гласът на Бес се извиси в кралския параклис.

Сър Уилям плъзна сватбения пръстен на безименния й пръст.

— С този пръстен аз се вричам на теб, с тялото и душата си, и с всички земни блага, които притежавам.

— Обявявам ви за мъж и жена в името на Отца, Сина и Светия Дух. Амин — произнесе напевно свещеникът.

От мига, в който се омъжи, Бес забеляза, че към лейди Сейнт Ло се отнасяха по различен начин, отколкото към лейди Кавъндиш. Общественото й положение внезапно се издигна и всички на сватбеното тържество й засвидетелстваха много по-голямо уважение, което тайно я забавляваше.

Младата жена тайно се ужасяваше от срещата си с лорд Талбът. Как, за бога, би могла да преглътне и хапка, докато усеща студения поглед на сините му очи?

Какво да стори, когато той поиска да танцува с младоженката?

Около час след началото на празненството Бес чу кралицата да отбелязва:

— Жалко, че тази вечер лорд Талбът не можа да се присъедини към нас. Извикаха го на север, граф Шрусбъри се е разболял.

Младоженката почувства, че отмалява от облекчение. Зачуди се дали Талбът е напуснал двора, защото не желаеше да признае брака й. Може би използваше като извинение здравето на баща си. Тя изпитваше искрена привързаност към стария граф и мислено се помоли дано не е сериозно болен.

Най-после можеше да се отпусне и да се забавлява. Обаче в съответствие с новото си положение на лейди Сейнт Ло се налагаше да бъде по-сдържана, отколкото в миналото. Напомни си да не пие твърде много вино и да не ругае. Започваше нов живот и искаше новият й съпруг да се гордее с нея.

Изглежда гостите се стараеха да държат Уилям и Бес разделени, тъй като младоженците танцуваха с почти всички присъстващи, но не и един с друг. Оказаха се заедно чак в полунощ.

— Мислиш ли, че ще настояват да присъстват на първата ни брачна нощ? — промърмори Бес със закачливи искри в тъмните си очи.

Сър Уилям се изчерви и сдържано отвърна:

— Надявам се, че няма да направят нещо толкова вулгарно.

Бес повика братята Дъдли.

— Нуждая се от помощта ви. Не искам свидетели в спалнята. Моят нов господар го смята за вулгарно.

— Ами то е си е точно така — засмя се Робин. — Нали в това е целият смисъл!

Амброуз Дъдли й смигна.

— Не мислиш ли, че е добра идея да се кача горе с вас и да му покажа как да се справи със съпружеските си задължения?

— За бога, той е третият й съпруг — лениво отбеляза Робин. — Бес ще му покаже какво да направи!

В крайна сметка Елизабет ги спаси от неудобната ситуация. Тя позволи на младоженците да се оттеглят сами, а никой от придворните нямаше право да напуска празненството преди кралицата да си легне.

След назначаването на сър Уилям Сейнт Ло за главен домакин на Англия той се премести в разкошен апартамент на втория етаж на двореца, в същото крило, където бе настанен и Сесил. Бес бе очарована от новото си жилище — повечето от придворните не разполагаха с подобни удобства.

Камериерът на сър Уилям им отвори вратата, но Бес не пристъпи вътре и съпругът й я погледна несигурно.

— Съществува обичай младоженецът да пренася булката през прага.

Синтло се засмя и я вдигна на ръце, а Бес усети как възбуденият му член се отърква в задните й части. Притисна устни към ухото му и прошепна:

— Освободи камериера си.

Бес не се притесняваше от това, което ще последва, изпитваше единствено любопитство.

Съпругът й я пусна внимателно на пода и учтиво попита:

— Пристигнаха ли вещите на лейди Сейнт Ло, Грийвс?

— Да, милорд. — Прислужникът кимна към спалнята.

— Прекрасно. Тази вечер няма да се нуждаем от услугите ти. Благодаря ти, Грийвс.

Дори и след като слугата си тръгна, Синтло продължи да се държи сдържано и любезно. Поклони й се и изрече тържествено:

— Навярно искаш да останеш за малко сама.

Бес остана леко изненадана, че той не желае да я съблече. Или може би беше толкова възпитан, че не би направил подобно нещо без покана? Тя го дари с ослепителна усмивка и отиде в спалнята. Съблече се бавно и освежи лицето и ръцете си с розова вода, надявайки се, че той ще влезе и ще я завари гола. Когато младоженецът не го направи, тя облече кремавата копринена нощница и се изкачи в леглото. Той продължаваше да не идва и Бес реши да го повика. За своя изненада установи, че не може да го нарече Уилям. Вместо това извика:

— Можеш да влизаш, Уил, готова съм!

Едва тогава приближи до леглото и я погледна с обожание.

— Толкова си красива. — Протегна ръка, сякаш искаше да докосне косата й, но бързо я отпусна, все едно не се осмеляваше да го стори. После духна свещите и се съблече на тъмно.

Бес се усмихна в мрака. Изглежда новият й съпруг бе много срамежлив. Може би тя трябваше да направи първата стъпка. Усети как леглото се огъна под тежестта му и си напомни да се държи като дама.

В мига, в който Синтло се озова до нея, цялата му свенливост изчезна. Ръцете му се плъзгаха навсякъде по тялото й. Никога не бе очаквала, че един мъж може да се възбуди толкова бързо. В мига, в който го докосна, той изпъшка, извика и се притисна към гладкото й бедро. За да му помогне, Бес се опита да свали нощницата си.

— Елизабет, не мога да чакам — простена той, дръпна нагоре коприната и я възседна. Проникна бързо в нея и Бес бе смаяна от силата на желанието му. Разтвори широко крака и му се отдаде, опитвайки се да нагоди тялото си към неговото. От две години не се бе любила и предпочиташе той да бъде по-бавен първия път.

— Елизабет… Господи… Елизабет! — Той се изви и се изпразни, когато Бес усети първите тръпки на възбудата.

Ръцете му я прегърнаха и съпругът й зарови лице на гърдите й.

— Съжалявам, съжалявам, скъпа моя. Прощаваш ли ми, Елизабет?

Отначало Бес помисли, че й се извинява, задето е свършил толкова бързо и я е оставил незадоволена. Погали нежно косата му.

— Не исках да те нараня… прости ми, че бях такова животно! — замоли се той.

Изведнъж Бес осъзна, че й се извинява, задето я е обладал насила.

— Уил, ти не си ме наранил и със сигурност не си животно. — Седна в леглото и запали свещите.

— Обичам те толкова много, как можах да ти сторя това?

Изглеждаше засрамен и нещастен.

— Всичко е наред, ти не си ме наранил.

— Наистина ли? О, господи, нямаш представа колко ми беше хубаво. Ти ме възбуждаш както никоя досега. Бес, ти проявяваш такова разбиране към мъжките удоволствия.

— Уил, жената също изпитва удоволствие.

Той се засмя и поклати глава.

— Ти дори не подозираш за вълнението и насладата, които преживях. За мъжа е различно. Една дама никога не може да изпита нещо толкова… покварено.

Бес с усилие сдържа смеха си. Не, искаше й се да плаче. Това, което наистина искаше, бе да стигне до оргазъм. Облиза устни и легна отново. Когато той духна свещите и приближи към нея, Бес бе сигурна, че този път е готова. Съпругът й я целуна нежно, а тя се изви подканящо към него. Бедрата й докоснаха слабините му и тя усети, че членът му е мек и отпуснат. Той я целуна отново, а тя пъхна върха на езика си в устата му, за да го подразни.

— Лека нощ, Елизабет… благодаря ти.

Бес остана да лежи будна в широкото легло дълго след като спокойното му дишане показа, че е заспал. „Не всички мъже са еднакви!“ Осъзна, че нарочно бе избрала Сейнт Ло, защото бе пълна противоположност на Кавъндиш. Бес просто не искаше да обича друг. Каза си, че повече не желае да изпита отново онази дива страст и съкрушаваща болка. Сейнт Ло бе добър мъж. Бракът им щеше да бъде добър. Нямаше да съжалява!

Докато лежеше до съпруга си, чувството за безкрайна празнота, настанило се в стомаха й, бе като разяждащ глад, но още по-лошо.

— Уилям — прошепна тя два часа по-късно, докато се унасяше в сън. Ала не Уилям бе този, който изпълни сънищата й през тази нощ, нито пък новият й съпруг.

 

 

Един глас, мек като черно кадифе, нашепваше в ухото й: „Ти никога не си била обичана от мъж на твоята възраст — от мъж в разцвета на силите си“. Бес се извърна и се остави в ръцете му. „Самурена наметка… черен жребец… ще те обладая върху седлото… гола за цяла седмица… крещиш от страст, докато прониквам в горещата ти и влажна сърцевина… второто съвкупление — толкова бавно и чувствено… ще се гърчиш, ще стенеш и ще се извиваш, докато те водя към върха…“ Третият път я люби истински, с цялото си тяло, докато тя не затрептя в неистова жажда, готова да му отдаде всичко, което искаше от нея.

 

 

На следващия ден Бес и Синтло пристигнаха в Брентфорд, където се повеселиха на малко празненство с нейното семейство. Младоженците бяха освободени от задълженията си в двора и Бес реши да използва това време, за да премести отново семейството си в Чатсуърт. Нямаше търпение да покаже на сър Уилям великолепната къща, която бе построила, както и да го запознае с благородните си приятели в Дарбишър.

Джейн и Марсела напълно одобряваха брака й и се отнасяха към Сейнт Ло с почти благоговейно уважение. Дъщеря й Франси изглеждаше малко резервирана към втория си баща, но синовете й, сега на девет, осем и седем, се надпреварваха да спечелят вниманието му. Малките Елизабет и Мери, съответно на четири и три годинки, не се бояха от нежния мъж с добре оформена сива брада и постоянно се катереха в скута му.

Докато Бес бе заета с опаковане на багажа на цялото домакинство, Сейнт Ло пазаруваше подправки, ангинари, маслини, вино и всичко друго, за което можеше да се сети и което бе в изобилие в Лондон, но можеше да липсва в Дарбишър.

Преди да тръгне, Бес се запаси с достатъчно количество змийско биле против забременяване, за да бъде сигурна, че няма да зачене. Може и да се бе омъжила повторно, но Кавъндиш щеше да си остане единственият баща на децата й. Кавалкадата, която потегли по широкия северен път, бе доста внушителна, тъй като и двамата взимаха със себе си слугите си, а Бес водеше и учителите, и бавачките на децата.

По време на пътуването младоженците оставаха сами чак когато вратата на спалнята се затвореше зад тях. Младоженецът бе толкова развълнуван от младата си съпруга и възбудата му се засилваше, вместо да намалява. Всяка нощ той заспиваше сексуално заситен, но изобщо не подозираше, че любимата му Елизабет лежи до него будна и незадоволена.

Когато Чатсуърт се показа на хоризонта, Бес изтръпна от щастие. За малко да го изгуби. Беше се заклела, че никога вече няма да застраши безценното си имение. Бе рискувала много, като отлагаше продаването му, за да изплати дълга си към Короната, и съдбата бе проявила благосклонност към нея. Застанала пред дома на мечтите си, Бес за сетен път се увери, че бе постъпила правилно. Бе заложила всичко и бе спечелила!

Сър Уилям беше изключително впечатлен от Чатсуърт, чиито прекрасни градини се простираха на около десетина километра.

— Чатсуърт е най-голямата ми страст — довери му тя със сълзи на щастие в очите.

— Както ти си моята, скъпа. Искам да подновиш строежа. Трябва да го завършиш.

— Благодаря ти, Уил, това е най-хубавият сватбен подарък, който можеш да ми направиш.

Бес не губи ценно време. Незабавно нае работници, които да дялат варовик и да приготвят хоросан, и други, които да изкопаят въглища от мините в имението. С помощта на управителите си, Франсис Уайтфийлд и Тимоти Пюзи, Бес нае зидари, мазачи, дърводелци, майстори за покрива и стъклари. Написа писмо до своя добър приятел Джон Тин и го помоли да й изпрати неговия специалист по фреските. Подписа писмото Елизабет Кавъндиш, видя грешката си, зачеркна Кавъндиш и написа новото си име Сейнт Ло.

Сър Уилям бе на върха на щастието си. Семейството бе нещо ново за него и той с радост изпълняваше ролята на грижовен баща. Беше изключително щедър, винаги внимателен, безкрайно търпелив и във всичко поддържаше младата си съпруга. Баща му бе оставил голямо богатство, което той с удоволствие харчеше за Бес и децата.

Синтло беше в Чатсуърт две седмици, когато получи известие от кралицата, която настояваше незабавно да се върне. Елизабет искаше да премести двора в Уиндзор и не можеше да се оправи без капитана на личната си гвардия и главния домакин на Англия. Бес скри разочарованието си и му каза, че веднага ще се заеме с опаковането на багажа.

— Скъпа моя, не е нужно и ти да се връщаш. Искам да останеш тук и да се наслаждаваш на лятото заедно с децата. Кралицата може и да заповядва на мен, но не и на съпругата ми. Веднага щом се върна в двора, ще платя дълга ти. Това ще умилостиви Нейно Величество. Ще ми липсваш ужасно, но ти обичаш Чатсуърт, а твоето щастие е най-важно за мен.

— О, Уил, ти също ще ми липсваш. Толкова си мил и щедър.

След като съпругът й замина, Бес установи, че наистина й липсва. Той задоволяваше всяка нейна прищявка и тя не се съмняваше в любовта, която сияеше в очите му. Много скоро се потопи в работата — започна да строи третия етаж на Чатсуърт — и всеки час от деня й бе зает. Тъй като според закона тя можеше да предяви претенции за земята, която е облагородила, Бес прибави допълнителни двадесет и пет акра към Ашфорд, които огради с дълбок ров и жив плет и ги нарече Поляната на чучулигите.

Сър Уилям всяка седмица изпращаше в Чатсуърт каруца с продоволствие, а също книги и бонбони за децата, подправки, като карамфил, джинджифил, смокини, испански копринени конци за Бес. Писмата му бяха затрогващи и винаги започваха със: „Скъпа моя, по-скъпа дори от живота ми“.

Към края на лятото Франсис Грей пристигна от Брадгейт да я посети и Бес се ужаси, като видя колко напълняла бе приятелката й. Франсис обичаше да я настаняват на удобен в стол в градината и прекарваше целия ден в клюки.

— Е, лейди Сейнт Ло, много съм горда с теб. С всяка следваща женитба се изкачваш все по-нависоко по стълбичката на успеха. Как успя да го уловиш?

Прямотата на Франсис не можеше да я обиди и затова Бес отвърна:

— Според леля Марсела се дължи на гърдите ми.

— Може би, скъпа, но съм по-склонна да вярвам, че е заради червената ти коса и приликата ти с кралицата. Той от години е влюбен в Елизабет.

Бес се усмихна.

— Да, но сега единствено аз имам любовта му.

— Заедно с парите и земите му, предполагам. Срещала ли си някога безпътния му брат Едуард — черната овца на семейството?

— Не. Трудно е да си представиш, че някой от фамилията Сейнт Ло може да бъде разпътен.

— Едуард е една злобна свиня. Тъкмо затова сър Уилям е образец на почитан и уважаван джентълмен — за да уравновеси скандалните истории на брат си. Едуард се оженил за една богата вдовица, след като отровил стария й съпруг. След месец и тя починала и според слуховете също е била отровена. Тогава той насочил вниманието си към годеницата, която баща им избрал за брат му, и се оженил за нея. Семейството се отказа от него и го лиши от наследство. Така че, когато баща му умре, сър Уилям ще получи целия Съмърсет и Глостършър.

Бес чувстваше, че е непочтено да клюкарства за семейство Сейнт Ло. По-добре да попита Уил за семейството му, не се съмняваше, че ще й каже истината — съпругът й ненавиждаше лъжата.

— Как се чувства Катерин при двора на Елизабет? — попита тя, за да смени темата. — Не съм се виждала скоро с нея, защото тя е дежурна през деня, а аз само през нощта.

— Горката Катерин. Няма съпруг и се тревожа какво ще стане с нея, когато умра. Писах на кралица Мери, преди да умре да отмени декрета, с който й забранява да се омъжва. Предполагам, че сега ще трябва да пиша на Елизабет. Бес, ако нещо се случи с мен, ще помолиш ли кралицата да намери подходящ съпруг за Катерин?

Бес се разтревожи.

— Франсис, да не си болна?

Приятелката й сви рамене.

— Боя се, че имам воднянка. Напоследък колкото и течности да пия, почти не ходя по малка нужда.

— О, скъпа моя, съжалявам. Ще помоля Марсела да ти запари чай от камшиче. Сигурна съм, че ще ти помогне. Искаш ли да си легнеш?

Франсис й намигна.

— Прекарвам достатъчно време в леглото, откакто се омъжих за моя млад коняр. Няма значение, Бес, поне ще умра с усмивка на лицето!

 

 

Есента неусетно дойде и сър Уилям пристигна в Чатсуърт, за да отведе съпругата си в Уиндзор. Бе платил за обучението на младите Хари и Уилям Кавъндиш в Итън, чиито сгради можеха да се видят от кулите на Уиндзор Касъл. Другите деца щяха да останат в Чатсуърт заедно с майката на Бес, Джейн и Марсела.

Срещата им в леглото бе повторение на първата им брачна нощ и Бес реши като се върнат в двора, да поговори с Уил и внимателно да го посъветва да не се вълнува толкова и да се научи повече да се владее.

Апартаментът на лорд и лейди Сейнт Ло в Уиндзор Палас беше още по-разкошен от този в Уестминстър и дори разполагаха с две спални. Двамата често канеха на гости свои приятели, а синовете на Бес ги посещаваха всяка седмица.

Месеците се нижеха един след друг. Всеки час, през който Елизабет не бе затворена в кабинета си със Сесил, тя прекарваше с Робин Дъдли. Бес бе доста изненадана, че в Уиндзор той имаше открит достъп до спалнята на кралицата. Двамата изглежда бяха престанали да се крият. Влюбената двойка яздеше всяка сутрин из огромния парк на Уиндзор, ходеха лов за лисици, на лов със соколи, стреляха с лък или се разхождаха хванати ръка за ръка покрай брега на реката.

Когато Бес попита Мери Сидни как се развиват брачните преговори на кралицата с чуждестранните й кандидати, Мери й довери една тайна:

— Съпругата на брат ми, Ейми, страда от заболяване на гърдите. Докторите казват, че й остава да живее по-малко от година. Всички тези брачни преговори с Франция, Испания и Шотландия са просто хвърляне на прах в очите, за да се печели време. Робин казва, че Елизабет ще се омъжи за него, когато бъде свободен.

През следващата седмица нито Бес, нито съпругът й бяха дежурни и прекараха нощта заедно в спалнята си. Тогава Бес заговори за любовната връзка на Елизабет с Робин Дъдли.

— Бес, ти грешиш. Кралицата е девствена.

Тя го погледна удивено. Та той бе капитан на личната й гвардия още когато Том Сиймор й бе любовник. Как бе възможно да се заблуждава така?

— Мъжете я намират за очарователна и с техните сексуални фантазии се роят край нея като пчели на мед. Но тя никога няма да позволи на никой мъж да стигне докрай.

Бес се взря в него замислено за миг. Изведнъж я осени мисълта, че той също е от тези мъже, които имат сексуални фантазии за Елизабет. След това й хрумна нещо друго. Когато Уилям се ожени за нея, той бе девствен или почти! Притесненията му не са били следствие от срамежливостта му, а са се дължали на липса на опит. При едно момче това би било възхитително, но не и за един мъж на средна възраст. Бес скришом се усмихна. Май трябваше да го обучи, както безцеремонно я бе посъветвала Франсис Грей.

— Уил, скъпи, ще ми помогнеш ли да сваля роклята си?

За миг той се озова до нея със светнали от нетърпение очи.

— Сигурна ли си, че не искаш да повикам камериерката ти?

Тя обви ръце около врата му.

— Искам ти да ме съблечеш, мили. Обичам да усещам ръцете ти върху тялото си.

Бес никога досега не бе събличана толкова бързо. Той припряно навлече копринената й нощница.

— Пъхни се в леглото, Елизабет — нетърпеливо рече той и се запъти да духне свещите.

— Не, Уил, не искам да лягам в леглото и моля те не угасяй свещите. Искам да те гледам, докато се събличаш.

Той облиза пресъхналите си от възбуда устни и бързо свали жакета и ризата си. Поколеба се за миг, после ръцете му посегнаха към панталоните.

В този миг Бес приближи към него и го бутна върху леглото. Смъкна ботушите му, а с другата ръка свали панталоните му.

— Бес, недей, ще свърша — отчаяно промълви съпругът й.

— Да, мили, ще свършиш. А после ще се възбудиш отново.

Разкопча и последното копче и членът му щръкна навън. Тя обви пръсти около него, после започна нежно да го милва.

Уил простена и започна да се движи неистово в шепата й. Бес знаеше, че няма да издържи и минута. Наведе се над него, обхвана с длан тестисите му, отърка ги един в друг, после пръстите й стиснаха мъжествеността му и тя почувства как избухна. Перлените капки на спермата му изригнаха като фонтан и се посипаха върху нощницата й там, където покриваше гърдите и корема й. Той се отпусна задъхан до нея.

Очите му я изпиваха. Тя се придвижи отгоре му и хвана ръката му. Плъзна пръстите му по корема си, а после ги насочи към пищните си гърди. Заобиколи зърната им, които набъбнаха от възбуда.

— Господи, Бес, искам те! — пресипнало простена той.

— Не е нужно да бързаме, разполагаме с цялата нощ. Защо да не довършим събличането? — Помогна му да свали останалите си дрехи, накрая изхлузи и нощницата си. Плъзна се гола до него и докосна с устни неговите.

Уил изохка и пъхна език в горещата мекота на устата й. Бес почувства как членът му отново се надига до бедрото й.

— Вие сте много егоистичен любовник, милорд — прошепна тя в ухото му. — Ако ме възбудите, аз също ще мога да достигна до върха като вас.

Той се втренчи смаяно в нея. Не й повярва напълно, но в очите му блесна надежда. Тя насочи пръстите му към слабините си, разтвори червено-златистите къдрици и откри женствената си сърцевина.

— Имам една нежна пъпчица, можеш ли да я почувстваш? Ако си поиграеш с нея, ще се възбудя. Тогава, когато влезеш в мен, пъпката ще се разтвори и аз ще изпитам върховно удоволствие.

Той погали нежното цвете с възглавничката на пръста си и Бес простена тихо, за да му покаже, че изпитва наслада от това, което й прави. Когато плъзна пръста си в недрата й, тя се изви, за да го окуражи.

— Бес, не мога да чакам — задъхано прошепна той. Тя се усмихна, окъпана от меката светлина на свещите. Той я нарече Бес, Елизабет бе изчезнала.

— Нито пък аз. Побързай, скъпи.

Когато той отново я възседна и проникна дълбоко, Бес изигра великолепно представление, за да покаже насладата си. Извика името му, сякаш бе получила оргазъм. Знаеше, че съзнанието, че я е задоволил, ще му достави повече удоволствие, отколкото бе получил досега. И ако имаха късмет, следващият път щеше да е по-добре. Тя никога нямаше да изпита всепоглъщаща страст, но поне част от празнотата щеше да изчезне.

 

 

Задълженията на сър Уилям го принуждаваха да става на разсъмване. Когато Бес отвори очи, видя, че съпругът й вече се е изкъпал и напълно облечен, се взира с обожание в нея. Приседна на края на леглото.

— Бес, реших да оставя всичките си земи в Съмърсет и Глостършър на теб, а след това да преминат на децата ти.

— Но брат ти сигурно ще наследи част от земите, ако двамата с теб нямаме деца?

— Брат ми е пропаднал негодник. Омърсява всичко, до което се докосне. Земите са мои и ще направя с тях каквото пожелая. Знам, че имаш дългове, скъпа моя, и тези имения ще ти дадат сигурност.

Бес разбираше колко уязвим е сър Уилям. Искаше да й даде луната и звездите, но тя не желаеше да я обвинят, че го е омаяла, за да забогатее за негова сметка.

— Уил, не искам да съм причината за неприятности между теб и брат ти. Като твоя съпруга ще наследя една трета от земите ти и това ми е напълно достатъчно.

Когато съпругът й излезе, Бес започна да трепери без някаква видима причина. Загърна се в топлия си халат и отиде до камината. Докато се взираше в синкавите езици на пламъците, изпита лошото предчувствие, че над нея е надвиснало нещо ужасно. Извърна се и втренчи поглед в тъмните ъгли на стаята, неспособна да прогони необяснимата тревога, която я сграбчи.

Глава 28

През същата зима в двореца пристигна новината за смъртта на граф Шрусбъри и Бес дълбоко се натъжи. Беше убедена, че лошото й предчувствие е било за тази кончина. Не можеше да се отрече, че понякога имаше неща, които предвещаваха нечия смърт. През последните дни не си позволяваше да мисли за лорд Талбът, ала след новината за смъртта на баща му не можеше да го прогони от съзнанието си.

Кралица Елизабет обяви един ден траур за първия граф на Англия и Бес облече черната кадифена рокля, върху чиито ръкави със златен конец бяха избродирани листа и жълъди. Седна с писалка в ръка, за да напише съболезнователно писмо на Талбът, но не знаеше как да започне. Погали с пръсти мекото кадифе на роклята и се видя седнала на дивана до прозореца във великолепната стая в черно и златно в къщата на Шрусбъри.

После, макар че това не се бе случило, си представи как роклята лежи на купчинка върху килима, докато тя се е отпуснала в прегръдките на Талбът, забравила за целия свят и всички останали хора. През онзи следобед за малко не бяха станали любовници. Той почти я бе подчинил на волята си и бе на ръба да му отдаде тялото си. Винаги когато се видеха, сякаш изпълняваха някакви странни стъпки от любовен танц. Каква бе онази неустоима съблазън, която неудържимо ги теглеше един към друг?

Беше чисто физическо привличане, каза си Бес, и затова бе толкова изкусително. Ако станеха любовници, дали сърцата или душите им щяха да се докоснат? Никога нямаше да узнае. С усилие Бес се откъсна от бляновете си и се съсредоточи върху писмото, което трябваше да напише.

Когато препрочете съболезнователното писмо, то й се стори прекалено надуто и официално и се ужаси, като видя, че несъзнателно го бе адресирала до лорд и лейди Талбът. Но той вече не беше Талбът. Сега бе шестият граф Шрусбъри, управителят на Дарбишър, Нотингам и Йоркшир и главен съдия на север от Трент. Не само че притежаваше огромна власт, но и беше най-богатият човек в кралството. Устните й се извиха в лека усмивка. Той бе властен и високомерен и преди, какъв ли щеше да бъде сега? Бес бързо преадресира писмото до граф и графиня Шрусбъри и го подписа със сър Уилям и лейди Елизабет Сейнт Ло.

 

 

Когато Франсис Грей, херцогинята на Съфък, умря внезапно през пролетта, Бес бе сломена. Плака с дни и единственото, което я накара да се съвземе от мъката, бе мисълта за дъщерята на приятелката й, младата Катерин Грей, останала съвсем сама на този свят. Докато Катерин растеше, Бес се бе грижила за нея като майка и я бе наричала своя кукличка и сега осиротялата млада жена се обърна за утеха към нея.

Катерин беше от дамите, които дежуреха в кабинета на кралицата, а не в покоите й, и Елизабет демонстративно я взе под крилото си. Дори обсъди с Бес как да й помогне в нещастието.

— Струва ми се, че е редно да осиновя Катерин, какво мислиш, Бес?

— Да я осиновите ли, Ваше Величество? Лейди Катерин наскоро навърши двадесет и една. Със сигурност е твърде голяма, за да бъде осиновявана.

— Може би си права, но от друга страна подобен акт ще бъде многозначителен намек за онази самонадеяна Мери Стюарт. Да види, че освен нея има и други наследници на английската корона!

Бес сподави циничната забележка, която напираше на устните й. Трябваше да се досети, че Елизабет рядко прави нещо, което да не служи за укрепване на политическата й позиция. Кралицата бе майстор в измамата и харесваше това си качество. Бес събра смелост. Бе обещала на приятелката си Франсис, че ще помоли кралицата да позволи на Катерин да се омъжи. Сега имаше възможност. Пое дълбоко дъх и се хвърли в дълбокото:

— Ваше Величество, сигурна съм, че Франсис би искала да намерите подходящ съпруг за Катерин. Кралица Мери издаде декрет, според който лейди Катерин Грей никога не бива да се омъжва, Франсис й е писала да я моли да отмени жестокия указ.

— Жесток? Не виждам нищо жестоко в него. По-скоро е бил много мъдър политически ход от страна на сестра ми. По рождение лейди Катерин Грей е наследница на моя трон. За мен би било равносилно на самоубийство да й позволя да се омъжи и да роди собствени деца. Все едно открито да поканя някой луд да ме свали от трона. Не искам никога повече да повдигаш този въпрос! Ясна ли съм, лейди Сейнт Ло?

— Кристално ясна, Ваше Величество. — Бес осъзна, че на първо място Елизабет бе кралица, жена — на второ, а състрадателна жена — почти никога.

Бес не можеше да се освободи от потиснатото си настроение. Беше суеверна и вярваше, че смъртта винаги идва три пъти. Шрусбъри бе умрял, след това най-скъпата й приятелка Франсис, която бе толкова щедра към нея в онези младежки дни. Бес се питаше с ужас кой ли ще бъде следващият. Кой ще бъде третият, когото смъртта ще споходи?

Лейди Сейнт Ло не бе единствената суеверна дама; дворът гъмжеше от суеверия. Мери Сидни й разказа за някакъв астролог, с когото се била посъветвала сестра й Кити, и Бес я помоли да уреди посещението му в двореца. Срещата щеше да се състои в апартамента на Сейнт Ло и щяха да присъстват няколко близки приятелки.

Дойдоха Летис Ноулс и Катерин Грей, както и Мери Сидни и сестра й Кити, заедно с братята Робин и Амброуз Дъдли. Астрологът, Хю Дрейпър, за когото се носеха слухове, че бил и магьосник, дойде с двама помощници. Те раздадоха на всички присъстващи по едно стъклено кълбо, а след това започнаха да съставят хороскопите на гостите и да предсказват бъдещето им.

Всички си отдъхнаха, когато не бе предсказана ничия смърт, но за сметка на това имаше предвиждания за удивителен брой бракове. Сферите на Робин Дъдли, Летис Ноулс, Катерин Грей и дори на Бес показваха, че в бъдеще ги очакват женитби. Вечерта бе обявена за безспорен успех и всички си разотидоха щастливи и доволни. Ала всичко се промени, когато на следващата вечер Бес и сър Уилям вечеряха насаме.

Сейнт Ло имаше да казва нещо на съпругата си и изчака Грийвс да раздигне масата и да им налее по чаша вино.

— Бес, преди няколко дни моят брат пристигна в Лондон и аз го уведомих, че възнамерявам да променя завещанието си и да оставя всичките си земи на теб.

— О, Уил, знам, че той ще ни създаде големи неприятности, усещам го. — Бес остави златната чаша на масата и притисна с ръце корема си. — Мили боже, усещам го в стомаха си! — изрече с треперещ глас.

Сър Уилям изгълта съдържанието на чашата си и се спусна към Бес.

— Скъпа, какво има?

Бес простена и се вкопчи в ръба на масата.

— Уил… болката сякаш ме прерязва на две… имам чувството, че съм била отровена. — Опита се да стане, но бе разтърсена от нов спазъм и се свлече на пода, събаряйки покривката на масата и съдовете.

Грийвс се втурна в стаята.

— Бързо доведи Сесил и камериерката й! — изкрещя паникьосан Синтло. — Извикай личния лекар на кралицата! — внезапно сър Уилям също се преви на две. — Храната и виното са били отровени! — ахна той.

Бес прехапа устни, за да не изкрещи от разкъсващата и изгаряща болка, която я пронизваше като нож.

— Сесили, бързо, донеси зехтин!

Бес стисна носа си и изгълта няколко пълни лъжици зехтин, след което започна да повръща. Съпругът й вече се търкаляше по килима, притиснал колене до брадичката си.

— Уил, изпий зехтина! — извика Бес между спазмите, които я разтърсваха.

Сложиха ги да легнат в отделни спални и най-после се появиха дворцовите лекари. Те единодушно заключиха, че лорд и лейди Сейнт Ло са били отровени и ако не са били взети спешни мерки, лейди Сейнт Ло е можела да умре. Обаче състоянието на сър Уилям бе по-тежко от това на съпругата му и лекарите не бяха сигурни дали ще се възстанови.

След два дни Бес беше на крака и започна да се грижи за съпруга си, който лежеше неподвижен със зеленикав цвят на лицето. Бес му даваше отвара от маточина, за да се успокои раздразненият му стомах, и се молеше пламенно съпругът й да не е третият, който трябваше да умре.

Възстановяването на Синтло беше много бавно и Бес се грижеше за него с любов и търпение. Черният му дроб бе засегнат от отровата и лицето му бе придобило жълтеникав оттенък, но постепенно Бес успя да го излекува. За нея не остана скрит фактът, че преживяното изпитание го бе състарило, и сърцето й се изпълни с жалост и болка, че той никога нямаше да се възстанови напълно.

Кралицата заповяда незабавно да се разследват обстоятелствата по едва избегнатата трагедия. Елизабет, която изпитваше панически страх от отрова и ядеше и пиеше колкото бе възможно по-малко, разполагаше с определен слуга, който винаги опитваше храната и напитките преди тя да ги вкуси. Подозрението веднага падна върху астролога Хю Дрейпър, който бе единственият външен човек, влизал в апартамент на семейство Сейнт Ло.

Когато го арестуваха и изпратиха в Тауър заедно с помощниците му, се установи, че братът на сър Уилям, Едуард, е бил виждан често край жилището на астролога. Из двореца се зашушука, че Едуард Сейнт Ло се е опитал да убие Уилям и Бес.

— Скъпи, те няма да арестуват Едуард, ако ти не го обвиниш. — Бес щеше да се чувства в по-голяма безопасност, ако затвореха Едуард Сейнт Ло в Тауър при сатанинските му съучастници.

— Любима, не разполагам с доказателство, че Едуард е замесен, но дори и да имах, скандалът ще бъде ужасен. За твое собствено добро няма да позволя името на Сейнт Ло да бъде омърсено по такъв начин. По-добре да вземем предпазни мерки, за да осуетим друго подобно покушение върху живота ни. Още днес ще съставя договор, в който земите ни ще бъдат записани на името на двама ни. Когато умра, ти ще получиш всички земи, така че Едуард няма да има основание да се отърве от мен.

— О, Уил, ти си толкова щедър. Как бих могла някога да ти се отблагодаря за всичко, което правиш за мен и децата ми?

— Когато се съгласи да станеш моя съпруга, аз получих всичко, за което съм мечтал. Ти изпълни сърцето ми, Бес.

Бодна я усещането за вина, защото, макар и да обичаше Сейнт Ло, тя не бе влюбена в него, а Бес с цялото си сърце искаше да не бе така.

— Имаме нужда от смяна на въздуха, любима. Едно лято в Чатсуърт ще ти се отрази добре. Ще отида в Итън и ще уредя ваканцията на момчетата.

— Ти също ще дойдеш с нас, Уил. Напоследък изглеждаш твърде изтощен. Елизабет те кара да работиш прекалено много.

Бес знаеше, че той никога не би се осмелил да упрекне в нещо кралицата и затова го направи вместо него.

 

 

Една седмица след като пристигнаха в Чатсуърт, почина Ралф Лечи, вторият баща на Бес. След погребението Бес се прекръсти, осъзнавайки, че това е третата смърт. Следващата седмица сър Уилям получи спешно известие от кралицата, която го викаше незабавно да се върне при нея. Елизабет бе решила през лятото да премести двора си в Гринич Палас и не можеше да се оправи без капитана на гвардията си и главния домакин на Англия.

— Дяволите да я вземат Елизабет! Отнася се с теб като с любимото си кученце. Щом се отделиш от нея за малко и започва да вика при себе си. — Бес не можеше да сдържи гнева си, защото съпругът й наистина не изглеждаше добре и бе видно, че се нуждае от почивка. — Ще се върна с теб. Мое задължение като твоя съпруга е да се погрижа тя да не те кара да работиш и денем, и нощем!

— Любов моя, свикнал съм с прищевките на кралицата, а на тази възраст се надявам, че знам как да се грижа за себе си. Смятам, че трябва да останеш тук и да утешиш майка си в нейната загуба. Лятото е толкова кратко, скъпа моя. Прекарай го с децата и семейството си. Може би тази година ще успееш да довършиш третия етаж на Чатсуърт.

Бес се почувства засрамена. Той бе толкова грижовен и всеотдаен съпруг и винаги поставяше нейното добруване на първо място. Разкъсваше се на две, но накрая Чатсуърт спечели. Бес се боеше, че винаги ще бъде така.

Обаче, когато Уилям се върна при нея в края на август, младата жена съжали за решението си. Съпругът й сякаш се бе състарил с десет години през краткото лято. Беше прегърбен, а кожата на лицето му бе пожълтяла. Бес се уплаши, че отровата завинаги е увредила черния му дроб.

Марсела му свари специална билка, която бе силно горчива, но изключително полезна за черния дроб и далака. Жълтият цвят на лицето му изчезна, ала раменете му си останаха прегърбени.

Когато вратата на разкошната им спалня в Чатсуърт се затвори зад тях, Бес бе щастлива, че Синтло се вълнуваше толкова, че ще бъдат заедно отново. Ала един час по-късно, когато той не успя да се възбуди достатъчно, тя се разтревожи.

Сър Уилям скочи разстроен от голямото легло.

— Съжалявам, Бес, аз съм безполезен!

— Всичко е наред, Уил, това няма значение.

— Но за мен има! Мили боже, сънувах те всяка нощ. Няма да повярваш какви еротични видения съм имал, а сега да стане така!

— Върни се в леглото, Уил. Може би се дължи на нещо, което аз съм направила или по-скоро не съм направила. Ела, ще опитаме отново.

След дълго увещаване той се върна в леглото, легна и впери поглед в балдахина. Разбрала, че се бои от провал, Бес се приближи към него и вдигна ръцете му. После започна да го целува. Целувките й не бяха настойчиви и искащи, а леки и нежни. Бавно плъзна ръка по гърдите му, после надолу по бедрото и накрая взе члена му в шепа. Когато се възбуди малко, тя сключи пръсти около него и го стисна. После с леки движения прокара пръсти по дължината му и започна нежно да разтрива главичката му, докато тя не набъбна от притока на кръв.

Той простена и бързо я възседна, но ерекцията му мигом спадна. Бес искаше да продължи с опитите, но сър Уилям твърдо отказа.

— Толкова е унизително. Вече не съм в състояние да те задоволя.

— Шшт, Уил — успокои го Бес, — това вероятно се дължи на билките, които Марсела ти даде. Утре всичко ще бъде наред. Хайде сега да поспим. — Прегърна го и нагласи бузата му върху гърдата си. След около час дишането му се успокои и тя разбра, че е заспал.

Докато лежеше тихо до него, сърцето й се изпълни с безкрайно състрадание. Не вярваше, че интимният им живот е свършил завинаги, но бе достатъчно разумна, за да осъзнае, че подобни провали ще стават все по-чести.

 

 

Бес бе щастлива, че дворът се премести от Гринич обратно в Уиндзор не само защото там апартаментът им бе много по-просторен и удобен, но и защото синовете й бяха по-близо. Рожденият ден на кралица Елизабет бе на седми септември и всички в Уиндзор трескаво се подготвяха за тържествата.

Планираше се голям бал с маски. Огромната приемна в двореца щеше да бъде превърната в подводно морско царство, а поканените трябваше да се явят облечени като Нептун, водни духове и сирени.

Беше организиран голям лов, както и средновековен турнир с рицарски двубои. Всеки ден се правеха състезания по стрелба с лък с големи награди. Придворните бяха уморени от забавленията още преди настъпването на големия ден, но на бала с маски Елизабет танцува до зори.

Бес помогна на кралицата да съблече украсената със скъпоценни камъни рокля и да свали дългата зелена перука. Подът на гардеробната бе осеян с разхвърляни рокли и навсякъде цареше хаос, но Елизабет заповяда да се погрижи за разчистването по-късно, за да може рожденичката да поспи няколко часа. Бес се оттегли в преддверието, отпусна се в едно меко кресло и вдигна върху табуретката уморените си нозе.

Събуди се чак след девет часа и се зачуди защо другите придворни дами още не бяха дошли, за да поемат дежурството. Мери и Летис сигурно още спяха. Бес се изправи и се протегна. Искаше й се да свали роклята и да се сгуши в леглото си. Влезе в кралската спалня и дръпна тежките завеси пред прозорците.

— Добро утро, Ваше Величество, минава девет.

— Добро утро, Бес, това бе най-великолепният рожден ден, който съм имала!

Бес разтвори пеньоара й и кралицата пъхна ръце в ръкавите и го загърна около слабото си тяло. Сетне Бес влезе в гардеробната и се ужаси от безпорядъка, който я посрещна. Започна веднага да разтребва и отвори огромния гардероб, за да закачи роклите. Бес работеше сръчно и много скоро в помещението отново цареше пълен ред.

Чу гласа на Робин Дъдли и се спря. Помисли си, че трябва да се оттегли, за да остави кралицата и любовника й насаме.

— Ейми е мъртва! — Дълбокият глас на Робин звучеше необичайно високо.

— Най-после! — Гласът на Елизабет бе ликуващ.

— Намерена е със счупен врат в подножието на стълбите.

— Какво? Ти си безмозъчен, недодялан глупак, Робин! В името на светата Христова кръв, как можа да провалиш всичко! Това ли бе подаръкът ти за рождения ми ден? Ейми трябваше да умре в леглото си, заобиколена от лекари! Как си могъл да извършиш това безумно глупаво деяние?

— Елизабет, не съм я убил! — Гласът на Дъдли потрепери.

Бес се отпусна на един стол. Коленете й внезапно омекнаха. Притаи дъх и остана неподвижна.

— Ти наистина си невероятен глупак, Робин! Нямам нищо против убийството, ако може да се замаскира като нещастие, но в случая това е невъзможно! Целият свят ще те обвини, но което е още по-лошо — ще обвинят мен!

— Елизабет, престани… Кълна се, че нямам нищо общо със смъртта на съпругата си. Ако не е било нещастен случай, тогава е самоубийство!

— Било е убийство, глупако! Ако не си го извършил ти, сторил го е най-големият ти враг, за да ти попречи да се ожениш за кралицата!

— Сесил! Той е единственият, който притежава достатъчно власт, достатъчно лукавство и решителност!

— Сесил отсъства от седмици, за да участва в мирните преговори с Шотландия. Махни си проклетите ръце от мен! Не е важно какво се е случило в действителност, а как ще изглежда пред целия свят — и повярвай ми, ще изглежда така, сякаш сме убили твоята съпруга, за да можем да се оженим. Ако престъплението бъде доказано, ще загубиш главата си, недодялан глупако!

— Няма да бъда първият ти любовник, изоставен да умре на дръвника.

Елизабет ахна.

— Лорд Дъдли, ще бъдете отведен в Кю под домашен арест и разпитан за смъртта на съпругата си.

— Разбирам, мадам — студено отвърна той.

Бес го чу да излиза, а Елизабет нададе силен вик на отчаяние. Младата жена мигом се появи на прага на гардеробната. Елизабет се втренчи ужасено в нея, сякаш бе забравила напълно за присъствието на придворната си дама в съседната стая.

— Какво зяпаш, по дяволите? Ти си една лукава и потайна кучка, която знае само да подслушва зад вратите! Да не си посмяла да ме гледаш по този начин! Ти си лицемерка, Бес Хардуик. Двамата с Кавъндиш отровихте жена му, за да можете да се ожените!

Бес настръхна от възмущение.

— Това е лъжа, Ваше Величество. Никога не бих изградила щастието си върху болката и нещастието на друга жена.

— Аз пък бих! — предизвикателно заяви Елизабет. — И го правя! Имах някои доста добри учители в тази насока! — Кехлибарените очи на кралицата застрашително блеснаха. — Ако си отвориш устата извън тази стая, ще се погрижа да се затвори завинаги.

— Да, Ваше Величество. — Бес се поклони. — Мога ли да се оттегля?

— Махай се!

Когато Бес стигна до приемната, вратата се отвори и влезе Кат Ашли. Виковете и проклятията на Елизабет ехтяха из целите покои.

— Какво се е случило, Бес?

— Нещо ужасно, Кат. Тя преживява всичко със същата страст, като мен. По-добре я остави да крещи, докато целият й гняв се излее навън.

Глава 29

Нощта, в която Робин Дъдли бе изгонен от двора, кралицата не танцува. Тя се оттегли рано в покоите си, но в преддверието Бес с часове не можа да заспи, заслушана в безутешните й ридания. Макар да се чувстваше обидена и наранена от грозните думи, с които я бе обсипала Елизабет, младата жена реши да не напуска службата си като придворна дама. Разбираше, че моментът беше ужасен за кралицата и не искаше да я изостави.

По Нова година разследването на смъртта на Ейми Дъдли завърши с решение, което не обвиняваше, но и не оправдаваше Робин Дъдли. Това бе добре дошло за Елизабет, която незабавно го повика в двора. Макар че вече не плачеше нощем, кралицата бе напрегната като струна и се преструваше на равнодушна към целия свят, като се веселеше и се надсмиваше над всички, които тайно я обвиняваха за скандалната й връзка с висшия й придворен.

С всеки изминал ден Бес виждаше как някогашната й приятелка става все по-бледа и слаба и накрая събра смелост, за да говори с нея.

— Ваше Величество, осмелявам се да ви заговоря заради дългото приятелство, което ни свързва. Вашето веселие е само една преструвка, с която се опитвате да скриете тревогата, разяждаща душата ви.

Кралицата я измери с високомерен поглед.

— Вашите предположения са чисто нахалство, лейди Сейнт Ло. — Но след миг Елизабет въздъхна дълбоко. — Намирам се на кръстопът. Единият път води към осъществяването ми като жена, другият — към осъществяването ми като кралица. В името на светата Христова кръв, ти имаш вече трима съпрузи. Защо аз да не мога да имам поне един? Толкова много ли искам?

— Ваше Величество, аз следвам съдбата си, а вие трябва да следвате своята. Не искате и не се нуждаете от моя съвет. Изборите, които правим в живота си, често са много трудни, но както сама знаете, са неизбежни.

През последвалите месеци Елизабет постоянно обсипваше Робин Дъдли с благодеяния — първо му отпусна щедра пенсия, а след това му даде разрешение за износ на кожи. Последваха разрешения за износ на вино и коприна, а се носеха и слухове, че много скоро ще му бъде дадено графство.

Повечето от придворните бяха убедени, че този път Елизабет ще забрави предпазливостта си, но Бес я познаваше по-добре. Робин получаваше тези щедри подаръци като компенсация за брака, който никога нямаше да се осъществи. Елизабет бе избрала пътя, който я водеше към осъществяването й като кралица.

 

 

Най-голямата дъщеря на Бес, Франсис, навърши тринадесет години и Бес осъзна, че е дошло време да й уреди подходящ брак. Един от най-видните мъже в Нотингам бе сър Джордж Пиърпонт, чиито предци от векове обитаваха Пиърпонт Хоум. Съвсем естествено бе подобна изтъкната фамилия да се радва на гостоприемство в Чатсуърт и Бес не бе пропуснала факта, че Хенри, наследникът на сър Джордж, бе само с три години по-голям от дъщеря й Франси. Сър Джордж не само бе изключително богат, но проницателната Бес забеляза, че здравето му е доста подкопано — страдаше от подагра или ревматизъм — и не е далеч денят, когато младият Хари щеше да наследи всичко.

Бес обсъди въпроса със Синтло, който веднага предложи да осигури солидна зестра на любимата й дъщеря. За да не бъде засенчена от щедрия си съпруг, Бес реши да даде на Франси като сватбен подарък едно от именията си. Написа писмо до сър Джордж и лейди Пиърпонт, в което слагаше начало на брачните преговори. Ако отговорът беше положителен, щеше да посети Нотингам на път за Чатсуърт.

Тъкмо бе изпратила писмото, когато лейди Катерин Грей почука на вратата й с молба да поговорят насаме. Бес видя тревогата, изписана по лицето на младата жена, помоли я да седне и освободи слугите.

— Катерин, кукличке, какво не е наред?

— О, Бес, аз съм прокълната с импулсивността си. Направих нещо, което тогава ми изглеждаше страшно вълнуващо и романтично, но сега се боя, че съм постъпила много глупаво.

— О, скъпа, майка ти също бе импулсивна. Безсилни сме пред чертите, които сме наследили.

— Знаеш, че двамата с Теди Сиймор се познаваме от деца. Страхувам се, че бях доста неблагоразумна с него.

Бес се засмя.

— Е, изумена съм, че си запазила девствеността си толкова дълго. Дори когато бяхте съвсем малки, не можехте да стоите далече един от друг!

Катерин се изчерви.

— Бес, ние тайно се оженихме, когато кралицата премести двора в Гринич.

— О, господи, Катерин, ако си се омъжила без разрешението на Елизабет, това е равносилно на предателство! О, глупаво дете, иде ми здравата да те натупам!

— Но ние се обичаме, Бес — заяви Катерин, сякаш това решаваше всичко.

— Още по-зле. Елизабет е ревнива към всички, които се обичат. Кой беше свидетел на този таен брак?

— Сестрата на Едуард. Това беше преди тя да умре така внезапно. — Очите на Катерин плувнаха в сълзи.

— Колкото и да е трагично, имаш късмет, че свидетелката ти не е жива, за да разправя разни истории.

— Мили боже, смяташ ли, че кралицата ще ми прости?

— Скъпа, не бъди наивна — тя никога не прощава нищо на никого, не и когато се отнася до короната й.

— Бес, какво да правя?

— Веднага унищожи официалния документ, изпрати Едуард във Франция и отричай всичко. Така щях да направя аз, ако се бях забъркала в подобно безумие!

Бес запази в тайна разговора си с лейди Катерин Грей, дори не сподели със съпруга си. Макар че лятото наближаваше и бе време да замине за Чатсуърт, Бес не искаше да оставя Сейнт Ло. Той не изглеждаше никак здрав и не можа да възстанови сексуалните си способности. В резултат двамата вече спяха в отделни спални. Решението, беше негово.

Синтло не можеше да понесе унижението от половата си немощ, макар че Бес предпочиташе да споделят едно легло като израз на приятелство и топла привързаност. Разбираше напълно чувствителността на Уил към импотентността му, ала откакто Кавъндиш бе умрял, не се бе чувствала сексуално задоволена.

Бес се разкъсваше между децата и Чатсуърт и задълженията си на съпруга. Винаги когато се осмелеше да обвини Елизабет, че го кара да работи прекалено много, Синтло скачаше в нейна защита и Бес осъзна, че в неговите очи Елизабет Тюдор бе истинска светица.

Бе отложила заминаването си за края на юли, когато внезапно узна нещо, което силно я разтревожи. Късно една нощ лейди Катерин Грей дойде при нея и избухна в отчаяни ридания.

— О, Бес, какво да правя? Бременна съм!

Бес се втренчи ужасено в корема й. Корсетът й бе толкова стегнат, че бе истинско чудо, че още не е убила себе си и детето, което носеше.

— Знаела си, че си бременна, когато ми каза за тайния си брак! — обвини я Бес.

— Не исках да го повярвам. Едуард е във Франция и аз няма към кого да се обърна, Бес.

Бес омекна и прегърна нещастното момиче. С цялото си сърце й се искаше Франсис да бе жива.

— Стига, стига, мъничката ми, не плачи. Боя се, че след като една жена загуби девствеността си, бременността е неизбежна. Ще трябва да се оставиш на милостта на кралицата, да й признаеш всичко и да я молиш за прошка. Това е единствената ти надежда, Катерин.

— Не мога, не мога — проплака нещастницата. — По-добре ти да й го кажеш.

Бес съвсем ясно си припомни думите на Елизабет: „Не искам никога вече да повдигаш този въпрос! Ясна ли съм, лейди Сейнт Ло?“.

— Избърши сълзите си, скъпа. Ще направя нещо друго. Ще помоля Робин Дъдли да умилостиви кралицата. Напоследък не му отказва почти нищо. Сигурна съм, че ще ми направи тази услуга. — Бес искрено се надяваше, че не й вдъхва фалшива надежда. Още веднъж бе принудена да отложи заминаването си за Чатсуърт. Не можеше да изостави Катерин сама в това изпитание.

След два дни й се удаде възможност да говори насаме с Дъдли.

— Робин, младата Катерин Грей е направила нещо, което ще разсърди много кралицата. Моля те да ми направиш лична услуга — опитай се да я умилостивиш.

— Бес, скъпа моя, знаеш, че бих направил всичко за теб.

— Лейди Катерин е бременна в седмия месец.

Дъдли се засмя.

— Каква ирония, а Елизабет я назначи на служба при себе си тъкмо заради добродетелността й.

— Добродетелността й не е пострадала — тя е омъжена за бащата.

— Тайно омъжена? — Робин бе изненадан; малко неща ставаха в двора, за които той да не знае.

— Омъжена е за младия Едуард Сиймор — тихо рече Бес.

— Какво? Тя трябва да е полудяла, и двамата сигурно са полудели! Искаш от мен да кажа на Елизабет, че предполагаемата наследница на трона й скоро ще има наследник? И, което е още по-лошо, че бащата е в роднинска връзка с Джейн Сиймор, майката на покойния крал Едуард VI?

— Мили боже, за мен те са само двама влюбени младежи. Сега разбирам законните й права да претендира за трона, но, Робин, цялото й семейство е мъртво — Катерин няма към кого да се обърне за помощ.

— Да, а баща й и сестра й бяха екзекутирани за предателство. Елизабет не само ще се разгневи, тя ще бъде бясна!

 

 

Бес с тревога очакваше новините за реакцията на Елизабет във връзка с деликатното положение на Катерин, но не узна нищо до шестнадесети август. Тогава чу, че лейди Катерин Грей е отведена в Тауър в Лондон. Бес незабавно поиска аудиенция при кралицата, но получи отказ. Опита се да поговори с Робин Дъдли, но той също я избягваше.

Бес изрази възмущението си пред съпруга си, който като капитан на личната гвардия на кралицата бе арестувал Катерин и я бе отвел в тъмницата.

— Елизабет не е справедлива. Това е твърдо жестоко наказание за младото момиче, което само след два месеца ще даде живот на едно дете!

— Младият граф Хартфорд е бил доведен от Франция. Той вероятно ще поеме върху себе си по-голямата част от гнева на кралицата — опита се да я успокои Сейнт Ло.

— Уил, от собствен опит знам, че Елизабет се отнася много по-снизходително към мъжете, отколкото към жените. На пръсти се броят жените, които харесва.

— Ти си една от тях, скъпа моя.

Бес се надяваше и се молеше Сейнт Ло да не греши.

Четири дни по-късно, на двадесети август, съдбовния за Бес ден — на същата дата я бяха прокудили от Хардуик и се бе омъжила за Кавъндиш — заместникът на сър Уилям Сейнт Ло почука на вратата на апартамента им в Уиндзор и подаде на командира си подписана заповед. Кралицата нареждаше лейди Елизабет Сейнт Ло да бъде арестувана и отведена в Тауър. Съпругът й, видимо разстроен, започна да кърши ръце. Не можеше да проговори от огромната буца, заседнала на гърлото му.

Самата Бес беше зашеметена. Намери убежище в гнева, който толкова често я бе спасявал в тежки времена.

— Как се осмелява да ми причинява това? Та аз съм й напълно предана още откакто бе на дванадесет години! Ние се заклехме във вечно приятелство. Червенокосата дъщеря на Сатаната не може да направи това!

— Тя е кралица, Бес, може да направи всичко.

— Може и да изгние в ада!

— Бес, моля те, спри. Трябва да се подчиниш на заповедта, нямаш избор, скъпа моя. Кълна ти се, че ще бъде само за няколко дни, докато те разпитат какво знаеш за незаконния брак на лейди Катерин Грей. Опаковай си някои необходими неща, скъпа. Всеки ден ще ти изпращам храна и вино и всичко друго, от което се нуждаеш.

— Искам свободата си, Уил. Не мисля, че мога да понеса да бъда затворена.

— Ти си силна жена, Бес, можеш да претърпиш всичко, дори да го понесеш с достойнство и изисканост.

„Мили боже, колко малко ме познаваш, Синтло. Мога да понеса всичко, но не с достойнство и изисканост!“

Бес реши да вземе със себе си камериерката си Сесили и офицерът изчака търпеливо да си приготви багажа. Не позволи на съпруга си да я придружи, защото знаеше колко ще се разстрои. Синтло даде на заместника си пари, които да предаде на Едуард Уорнър, коменданта на Тауър, за да осигури възможно най-добри условия за лейди Сейнт Ло.

Бес влезе в Тауър, облечена в най-хубавата си рокля — нямаше да се остави да бъде изплашена от този абсурден арест. Но под външната си храброст изпита тайно облекчение, че не я отведоха в Тауър през Портата на предателите.

Беше настанена в Бел Тауър, същата, където някога бе затворена и самата Елизабет, но не в същата стая. През малкия прозорец се виждаше Бийчам Тауър, станала известна като Алеята на Елизабет, където на младата принцеса й е било разрешено да се разхожда по каменните плочки между двете кули. Три дни Бес потиска гнева си, но когато в края на третия ден нито я извикаха на разпит, нито получи някакво известие от двора, гневът й се превърна в дива ярост.

— Върни се в Уиндзор, Сесили. Тук не се нуждая от теб. Струва ми се, че ще полудея, ако не върша нещо. Предпочитам сама да си оправям леглото и да паля огъня. Ще ме посещаваш всеки ден и ще ми носиш нещата, от които се нуждая. Днес искам пера, мастило и хартия, и то в по-голямо количество. Ще излея гнева си върху хартията!

Бес се чувстваше още по-унизена от факта, че в отсрещната кула бе затворен Хю Дрейпър, мъжът, който бе отровил Синтло!

Бес писа до кралицата, до Сесил, до Робин Дъдли и до Синтло. Съпругът й бе единственият, който й отговори.

„Моя мила Бес,

Прекарах часове на колене пред кралицата, за да се моля за теб, и имам надежда за твоето скорошно освобождаване. Заради теб самата си забраних удоволствието да дойда да те видя. Боя се да не разгневя още повече Елизабет. Изпращам ти въглища и ароматните свещи, които обичаш. Бъди храбра, скъпа моя. По някакъв начин ще успея да умилостивя кралицата.“

Твой верен и любящ съпруг: Синтло

Бес хвърли писмото в огъня.

— Не можеш да умилостивиш един тиранин! — извика тя.

Запали една от ароматните свещи, които Сесили й бе донесла, закачи чистите си дрехи и даде на камериерката си чаршафите, които трябваше да бъдат изпрани.

— Ще ми донесеш ли утре едно огледало, Сесили?

Бес не бе от тези, които леко понасяха да бъдат затворени — притежаваше твърде много енергия. Обичаше да бродира, но след три часа взиране в гоблена, върху който работеше, й се искаше да го хвърли в огъня. Нямаше друг избор, освен да започне война на нерви с кралицата и понякога изпитваше по-голямо съжаление към Синтло, отколкото към самата себе си. Без съмнение Елизабет му бе забранила да посещава съпругата си, а той нямаше смелост да й се опълчи… Милият й мъж вече бе импотентен във всяко едно отношение.

В края на септември Катерин Грей роди син. Макар че и младият й съпруг бе затворен в Тауър, Уорнър бе достатъчно добър, за да му позволи да види сина си. Всички бяха благодарни, че майката и бебето са здрави.

Докато октомври се изнизваше, а ноември бавно наближаваше, Бес таеше надежда, че Елизабет ще я освободи за Коледа. Мисълта, че ще прекара светите празници в Тауър, й бе непоносима. Написа писма до майка си, до сестра си Джейн и до леля си Марсела. Посъветва съпруга си какво да купи за Коледа на децата и се опита да ангажира мислите си със сметките на Чатсуърт, които Джордж Кромп й носеше редовно всеки месец. Верният прислужник я заместваше във всичко.

Бес писа и на сър Джордж и лейди Пиърпонт във връзка с преговорите за брака на сина им с нейната обична Франсис, но не получи отговор.

Всекидневните писма на сър Уилям описваха задълженията му при кралицата, плановете й за коледните и новогодишните тържества. Съобщаваше й, че всеки ден умолява кралицата да освободи съпругата му и настояваше Бес да пише на Нейно Величество и да моли за прошка. Бес беше бясна, проклета да е, ако моли за прошка, когато не бе направила нищо лошо!

Надеждата на Бес да бъде освободена за Коледа угасна, когато дойде декември, а нямаше никаква вест от двора. Потиснатостта й се засили, когато осъзна, че е прекарала в Тауър четири дълги месеца, а в края на тунела не се виждаше никаква светлина. С всеки изминал ден се чувстваше все по-самотна и изоставена. В принудителното си усамотение имаше много време да мисли и направи равносметка на миналото си.

Патетичните писма на Уил със засъхналите капки сълзи я дразнеха. „Ако беше по-силен, ако можеше да се наложи над кралицата, вместо да я умолява. Не се нуждая от мъж, който умее само да коленичи; трябва ми мъж, който ще отиде при Елизабет и ще я навре в миша дупка!“ Беше сигурна, че Кавъндиш би го направил, но Уилям Сейнт Ло не беше Уилям Кавъндиш. Младата жена въздъхна. Не биваше да очаква чудеса. Накрая бе принудена да признае, че наистина съжалява за брака си със Синтло, точно както бе предрекъл граф Шрусбъри.

В края на януари Бес започна да сънува тревожни сънища. Отдавна забравеният кошмар, в който бе загубила всичко, отново се завърна. Възможно ли бе наистина да загуби всичко? Дори живота си? Гневът й постепенно бе заменен със страх, който бавно прерастваше във вледеняващ ужас.

Започна да разбира, че може би не е затворена заради това, което Катерин Грей бе сторила. Може би беше тук, защото знаеше твърде много за Елизабет! Много малко хора бяха посветени в тайната, че Томас Сиймор е бил неин любовник, а дори още по-малко, че тя навярно е била бременна от него. Колко ли бяха осведомени, че когато Сиймор се е оженил за Катерин Пар, двамата с Елизабет са живели в грях в Челси? Всички, които го знаеха със сигурност — освен самата нея — бяха мъртви!

 

 

Бес осъзна, че знае много повече от всеки друг за близостта на кралицата с Робин Дъдли. Дори бе станала свидетел на разговора им, когато Елизабет го обвини, че е убил съпругата си Ейми, за да се ожени за нея. Затворничество й беше всъщност предупреждение да си държи устата затворена. Бес отчаяно се надяваше да е само предупреждение, защото имаше много по-лесен начин да я накарат да замлъкне завинаги! Не можеше да сподели страховете си със съпруга си. Никога нямаше да му довери тайните, които знаеше, а и Уилям Сейнт Ло никога не би повярвал, че Елизабет е способна на подобна подлост.

Страхът й се усили през февруари. С настъпването на пролетта затворничеството й се струваше още по-непоносимо. Гарваните на Тауър навлязоха в размножителния си период, женските станаха неспокойни и зловещите им крясъци денонощно огласяха кулите на мрачния затвор. Минзухарите щяха да заменят кокичетата, а градините скоро щяха да се покрият с нарциси. Бес беше готова да продаде душата си, за да излезе на езда, да почувства как вятърът роши червените й коси и ги развява над раменете й. Копнееше да си поиграе с децата си, да види Чатсуърт. Вече шест месеца бе затворена и започваше да се страхува, че ще полудее, ако скоро не избяга от клетката си.

Може би се дължеше на усещането за пролетта във въздуха, но Бес внезапно закопня за сексуално освобождение. Откакто Кавъндиш бе умрял, по един или друг начин тя бе успяла да потисне сексуалните си нужди. Незадоволена напълно от Синтло, тя бе пренасочила сексуалната си енергия към строителството на Чатсуърт, наглеждането на огромните си имения, изпълнението на задълженията си при двора, както и в старанието да бъде добра съпруга и майка.

Обаче сега, когато нямаше какво друго да прави, освен да мисли и да се тревожи, тялото й започна да жадува за сексуално удовлетворение. Сънищата й станаха еротични, което правеше още по-мъчителни дневните часове, карайки я да се чувства така, сякаш всеки миг щеше да експлодира. Всичко това усилваше страха й, че ще полудее. Бес наближаваше онзи миг, когато смъртта щеше да й струва за предпочитане пред затворничеството.

Глава 30

Лондон, 1562

— Един благородник е дошъл да ви види, лейди Сейнт Ло.

— Крайно време беше — раздразнено отвърна тя и пазачът отиде да го доведе. Бес бе сърдита на съпруга си и нямаше намерение да го крие. Макар да разбираше, че той стои далеч от нея за нейно добро, тя се нуждаеше от силата му, от рамо, на което да си поплаче. Внезапно страхът я сграбчи за гърлото.

„Той е дошъл да ми донесе лоши новини… Затова идва лично в затвора, за да смекчи удара!“

Когато тъмната сянка падна върху прага, черните й очи се разшириха от ужас, а в следващия миг се втренчиха невярващо във високата фигура, която пристъпи вътре и заключи вратата.

— Шрусбъри — прошепна младата жена.

— Бес, защо, за бога, не ми писа, че си затворена? — гневно попита той.

— Ти дойде — изумено промълви тя.

— Разбира се, че дойдох, и щях да дойда много по-рано, ако бе изпратила да ме повикат.

— Шрусбъри — невярващо повтори тя.

За един безкраен миг той се извиси над нея, сетне я взе в обятията си. Беше странстващ рицар и спасител, слети в едно. Беше най-силният, най-могъщият мъж, когото някога бе познавала, и бе дошъл да я спаси. Бес се притисна към твърдите му гърди и му поднесе устните си.

Отдаде се на топлата сила на ръцете му, които я обвиха в здравата си й сигурна прегръдка. Устните му се впиха в нейните и запалиха пламък, който за миг помете всичко останало. Никога досега Бес не се бе чувствала по-слаба, по-уязвима и по-женствена. Огромното облекчение се сля с горещата й страст и с копнежа да му отдаде тялото и душата си.

Шрусбъри никога в живота си не се бе чувствал повече мъж. Желанието му да я защити и прогони болката й вля нови сили във вените му, изпълни го с усещане за всемогъщество. Тя се вгледа в блестящите му сини очи, не можеше да откъсне поглед от красивото му завладяващо лице. Той бе толкова привлекателен, от него струеше толкова мощна енергия, че Бес нямаше търпение да я вземе. Притвори очи, устните й се извиха чувствено и тя му предложи зрялото си пищно тяло, обещаващо всички наслади на света.

Пръстите на Талбът ловко разкопчаха копчетата на роклята й, после той плъзна от раменете й тежките брокатени ръкави. Голите й ръце се обвиха около врата му и тя се повдигна на пръсти. Горнището на тъмнозелената рокля се свлече на кръста й, разкривайки фината долна риза с цвета на морска пяна.

— Колко типично за една жена да облече изкусително бельо, макар да няма кой да го види.

Връзките на ризата й не бяха пречка за Талбът; след секунди вече беше гола.

— Кожата ти е бледа като безценен алабастър заради престоя ти в това проклето място. — Младият мъж преглътна с усилие. — Гърдите ти са прекрасни, по-красиви отколкото съм си ги представял, а кълна се, че съм копнял за тях през всеки ден от живота си.

Бес облиза устни с върха на езика си.

— Госпожица Големи цици, така ме нарече. Помниш ли?

— Помня всяка дума, която сме си разменили, както и всяка похотлива мисъл, която съм имал за теб, „Свадливке“.

Ръцете й започнаха да разкопчават жакета му.

— Побързай! — подкани го.

Лицето му бе твърде напрегнато от желание, за да се усмихне, докато възбудата изгаряше слабините му. Захвърли жакета си и разкъса с един замах ризата, чиито копчета се разхвърчаха. Нямаше търпение да почувства голата й плът до своята.

Когато Бес видя силните му мускулести гърди, покрити с гъсти черни косми, устните й сами ги намериха, последвани от езика и зъбите, които хапеха, водени от изгарящо желание. Страхът й се стопи, изместен от всепоглъщащата сила на страстта.

Ръцете му свалиха роклята до глезените, а фустата я последва. Бес пристъпи навън от зелената купчинка и я изрита настрани. Остана само по дантелени чорапи; а червено-златистите къдрици на слабините й приличаха на огнени езици.

— „Свадливка“. — Той искаше да ги докосне, да ги вкуси, да изгори в тях. Пръстите му се плъзнаха между косъмчетата, а горещата му длан се притисна към огнения триъгълник. Ала тя бе още по-гореща и ръката му потръпна като опарена.

Пръстите на Бес трескаво се опитваха да свалят останалите му дрехи. Той й помогна и кракът й още веднъж изрита дрехите, скупчени в нозете им.

Повдигна я към възбудената си мъжественост и простена от удоволствието, което го разтърси. Бес се притисна към гърдите му, сякаш животът й зависеше от него и наистина бе така!

Двамата изгаряха от такава силна жажда, че не си и помислиха за леглото. Шрусбъри я подпря на каменната стена и я прониза с твърдия си като желязо член, докато не влезе докрай.

Бес извика от сладката болка и трескаво обви белите си бедра около кръста му, за да почувства всеки сантиметър, който можеше да й даде. Изгарящите им устни се сляха, после двамата простенаха заедно, изригвайки поток от задъхани слова на страстта.

Той проникваше в нея с дивото опиянение на жребец, яхнал кобила. Задържа освобождението си за миг, за да се слее с нейното, и бе възнаграден с невероятно блаженство, когато тя извика и потрепери ведно с него.

— Шру… Шру… да, о, да!

Тя се отпусна и щеше да се свлече на пода, ако силното му тяло не я поддържаше.

Той я взе на ръце и я отнесе в леглото. Знаеше, че краката й са прекалено слаби, за да я държат. Положи я нежно, после зарови пръсти в разрошените й огнени коси и повдигна лицето й към своето.

— Моя прекрасна „Свадливке“. Двамата толкова си приличаме. Ние даваме всичко и взимаме всичко.

Клепачите й бяха натежали от желание.

— Този съюз е сключен в рая или в ада, но в момента това не е важно и за двама ни.

Този мъж приличаше на силно вино, което тя бе изгълтала на един дъх и сега бе опиянена от силата му и жадуваше за още. Гъвкавото му и силно тяло я омайваше, мъжкият му мирис я караше да го желае все повече и повече. Шрусбъри бе истински мъж — твърд, властен и опасен — и въздействаше неустоимо на всичките й женски сетива.

Устните им се намериха и сляха в безкрайна целувка. Ако Бес се бе опасявала да не полудее преди, страховете й бяха нищо в сравнение с обзелата я лудост, с дивото желание да загуби разсъдъка си, да се остави единствено на усещанията. Сега, както и преди, когато я бе завел в черно-златната си стая, тя искаше да почувства ръцете и устните му върху тялото си; копнееше твърдата му като мрамор мъжественост да запълни празнотата й. Изви бедрата си под него, а тялото й се повдигна, докато членът му не притисна женствената й сърцевина. Вдигна високо колене, плъзна ги по бедрата му и накрая ги разтвори широко в дръзка покана.

Той нахлу като вихър, искаше да забави тласъците, да продължи този миг вечно, но не можеше. Тялото му имаше собствена воля. Разбра, че трябва да я има поне сто пъти, преди да може да я обладае бавно и чувствено. Този път не му се наложи да чака тя да достигне върха. Тялото й се напрегна, изви се и викът й се сля с неговия. И двата пъти съвкуплението им бе животинско и диво, с трескаво преплетени езици, гърчещи се тела и изгаряща сласт. Твърдата му плът блъскаше и нахлуваше в меката й отдаваща се женственост. Ала бликащата му сексуална енергия продължаваше да напира.

Той се отдръпна от нея и се придвижи надолу по тялото й. Лицето му стигна до корема й. Целуна я, погали я с устни, потри бузи в копринената й кожа, вкусвайки я, вдъхвайки женския й мирис, изучавайки най-съкровените й места.

Бес бавно отвори очи и стаята спря да се върти. Погледна надолу и видя гърдите си, които се повдигаха и спускаха от преживяната лудост, после погледът й се плъзна там, където тъмнокосата му глава лежеше върху корема й, а устните му я пиеха с наслада.

Постепенно осъзна какво бяха направили. И двамата бяха извършили прелюбодеяние! Никога досега не бе позволявала на сърцето си да вземе връх над разума и истината бе, че и този път не го бе сторила. Но със сигурност бе позволила на тялото си да управлява главата й. Заля я вълна от вина. Странно, но вината нямаше нищо общо със сегашния й съпруг. По-скоро бе предала Кавъндиш с любовник. Бес протегна ръка и пръстите й докоснаха черната му коса.

— Достатъчно… — прошепна.

— Позволи ми да те любя отново, Бес. — Лицето му все още бе изопнато от желание.

— Това, което направихме, няма нищо общо с любовта. Беше похот, нищо повече! — Честността я задължаваше да добави: — Беше прекрасно и точно от това се нуждаех, но беше само похот.

Шрусбъри знаеше, че похотта не е всичко, което изпитваше към тази прекрасна жена, но бе достатъчно мъдър, за да не го каже на глас.

Бес се изправи и отметна разрошените си коси.

— Шру, аз предадох съпруга си, а ти своята съпруга. Не можем да поправим стореното, но е в наша власт да се постараем никога повече да не се повтори.

„Да не се повтори никога повече? Трябва да си луда, за да искаш невъзможното.“ Чувствените му устни се извиха. Бес не можеше вече да си забрани това страстно удоволствие, както й той не можеше. Неохотно посегна към дрехите си, спомнил си накрая причината за посещението си.

— Утре ще дойда отново и ще те заведа в стаята за разпити. Скоро ще бъдеш свободна. — Младата жена отиде да вземе фустата си, но той страстно помоли: — Не се обличай! Позволи ми да те погледам гола още малко.

Тя се поколеба за миг. Той й бе доставил такова огромно удоволствие, нима можеше да му откаже?

 

 

След като Шрусбъри си тръгна, Бес осъзна, че й бе доставил нещо повече от удоволствие — той бе прогонил черните й страхове, възстановил надеждата й, възвърнал й бе увереността. Силата й се бе съживила и тя се запита още колко дълго ще остане в Тауър. На устните й затрептя усмивка. Беше прекарала тук седем месеца. Реши, че може да посрещне оставащото време с високо вдигната глава.

Както бе обещал, Шрусбъри се върна на другия ден. Бес се държеше на разстояние. Знаеше, че близостта му ще разбие на пух и прах цялата й решителност. Стискаше в ръка едно от копчетата на ризата му, за да й напомня за преживяната лудост. Сви ръка в юмрук и острите му ръбове се впиха в дланта й.

Шрусбъри я разпита какво знае за брака на лейди Катерин Грей, от колко време е била посветена в тайната и дали е помогнала на момичето да измами кралицата. Бес му каза истината и видя как устните на Талбът трепнаха в лека усмивка. Продължи нетърпеливо:

— Смятам, че затварянето ми тук няма нищо общо с Катерин — това е предупреждение да държа устата си затворена за тайните, които знам!

Талбът бързо притисна пръст към устните си.

— Когато те отведа пред съвета, не казвай нищо, отречи всичко.

— Защото си член на личния съвет ли бе избран да ме разпитваш?

— Затова и защото съм главен съдия на севера, където се намират домът ти и всичките ти имоти. Както и да е, не бях избран, Бес. Настоях, че това е мое право. — Наведе се към нея и взе ръката й.

Бес усети как тялото й мигом откликва на магнетичното му докосване. Едва не се хвърли в обятията му, но се спря навреме. Разтвори пръсти, разкривайки копчето и окървавената си длан. Повдигна черните си очи към неговите и видя какво пламтящо желание го изгаря. Сведе клепачи, за да скрие собствената си страст, а той поднесе ръката й към устните си и вкуси кръвта й. Тя припряно я издърпа.

— Кръвта ми не е достатъчно синя за вас, милорд.

Веждите му се извиха насмешливо.

— Та тя въобще не е синя, „Свадливке“.

— Арогантен хищник — прошепна тя.

 

 

Бес бе разпитана от членовете на личния съвет. Те докладваха за резултатите и предоставиха препоръките си на главния секретар Сесил, който се ужаси, като узна, че лейди Сейнт Ло е още в Тауър. Сесил посъветва кралицата незабавно да освободи приятелката си и на двадесет и пети март, две седмици след посещението на Шрусбъри, вратата на килията се отвори пред нея.

Бес пристъпи през прага и се закле никога повече да не бъде жертва. Досега винаги бе откликвала със състрадание на всеки, който потърсеше помощ от нея, но бе решена никога повече да не го прави. Отсега нататък щеше да мисли и да се грижи единствено за собствените си интереси.

Срещата със съпруга й бе трогателна. Искрените му сълзи на облекчение засенчиха недостатъците му. Младата жена си каза, че ако бе искала властен мъж, никога не би се омъжила за Уилям Сейнт Ло, който бе нежен и деликатен човек.

Съпругът й й поднесе кадифена кутия и когато я отвори, Бес затаи дъх. Вътре проблясваше сапфирена огърлица в комплект с обици — израз на радостта му, че отново е на свобода, и опит да изличи част от вината му, че не я бе посетил в затвора.

— Уил, тези скъпоценности са много по-прекрасни от всички, които си дал на Елизабет.

— Елизабет се нуждае от скъпоценности, за да изглежда блестяща, но не и ти, Бес.

Тя го целуна.

— Това е най-милото нещо, което някога си ми казвал, скъпи мой.

 

 

В началото на май личният съвет обяви, че не е имало брак между лейди Катерин Грей и младия Хартфорд. Всички деца, родени от връзката им, се приемаха за незаконни и двамата бяха осъдени на доживотен затвор заради „незаконно плътско съвкупление“.

Сега, когато лейди Сейнт Ло отново бе на свобода, така наречените й „приятели“ отново я наобиколиха. Канеха я на всички светски приеми и Бес присъстваше, доволна да демонстрира елегантния си и модерен гардероб и увеличаващата се колекция от бижута. Заради принудителното си отсъствие тя бе по-весела и забавна от всякога, отблъскваше всички тайни ухажвания на Шрусбъри и се наслаждаваше на благоволението на кралица Елизабет, сякаш нищо не се бе случило.

Ала с наближаването на лятото Бес реши, че трябва сериозно да поговори със съпруга си.

— Уил, искам тази година да замина по-рано за Чатсуърт.

— Мисля, че идеята е великолепна, Бес. Така ще можеш да прекараш повече време с децата си.

Младата жена пое дълбоко дъх.

— Уил, през есента няма да се върна в двореца. Възнамерявам да живея постоянно в Чатсуърт.

— Ами Елизабет, скъпа моя?

— Какво за нея? Тя доказа, че може да се оправя отлично и без услугите ми.

— Ти не си й простила! — удивено възкликна той.

— Разбира се, че съм й простила, аз лесно прощавам. Обаче никога не забравям.

— Бес, толкова много те обичам. Ужасно ще ми липсваш.

— Уил, искам сериозно да помислиш и да се оттеглиш от двора. Ела с мен. Кавъндиш умря от работа и напрежение; не се заблуждавай, че същото не може да сполети и теб.

— Бес, кралицата се нуждае от мен.

Думите на Сейнт Ло бяха толкова искрени, че почти извикаха сълзи в очите й.

„Само час след смъртта ти поне дузина други ще бъдат готови да те заместят. Елизабет ще ти устрои пищно погребение и това ще бъде всичко.“

Обаче не й даваше сърце да разруши илюзиите му.

— Решението е твое, Уил, но ми обещай, че ще помислиш, нали?

Бес и двамата й синове, които бяха във ваканция, заминаха за Чатсуърт. Когато пристигнаха в Нотингам, тя ги настани в най-добрата странноприемница и продължи към Пиърпонт Хоум, придружена от камериерката си Сесили. Страховете й, че сър Джордж и лейди Пиърпонт я отбягват заради ареста й, се оказаха напразни. Тук, в Нотингам, не се интересуваха от интригите в Лондон и не знаеха почти нищо за съдбата на нещастната лейди Катерин Грей.

Лейди Сейнт Ло и сър Джордж бързо се сприятелиха. След като му обясни какво може да причини Съветът на попечителите, ако младият Хари не е женен, тя го осведоми за щедрата зестра на дъщеря й Франсис и че младата двойка ще получи документ за собственост за имението и една от къщите на Бес след официалното сключване на брака. Документите за годежа бяха подписани и лейди Пиърпонт покани Франсис Кавъндиш да прекара лятото в дома им, за да могат младите да се опознаят по-добре. Бес си тръгна доволна от отлично свършената работа.

 

 

Когато лейди Сейнт Ло пристигна в Чатсуърт, тя бе посрещната с отворени обятия от децата си, майка си и леля си Марсела. Целуна Франси, после взе на ръце малките Елизабет и Мери и ги завъртя във въздуха, опитвайки се да целуне едновременно и двете момиченца.

— Как се е осмелила онази злобна кучка да те затвори за тридесет седмици? — възмутено попита Марсела, трепереща от гняв.

— Тридесет и една седмици — поправи я племенницата й, после се засмя. — Кралиците трябва да са зли, иначе могат да изгубят короните си. Както и да е, вече съм на свобода и възнамерявам да й се насладя както никога досега!

Майка й я притисна в обятията си.

— Толкова е хубаво, че отново си у дома, скъпа.

— Надявам се, че наистина го мислиш, майко, защото възнамерявам да остана. Избра ли си вече нов съпруг? — подразни я Бес.

— Като заговори за свобода, не възнамерявам да се обременявам с нов съпруг. Не че двамата с Ралф не се обичахме, но определено съществуват неща, които правят вдовството за предпочитане.

Бес се втренчи изумено в майка си. Годината след смъртта на Кавъндиш бе най-тежката в живота й и тя все още не разбираше как бе успяла да я преживее.

— О, скъпа, иска ми се да си отхапя езика!

Бес я прегърна.

— Никога повече няма да живея с миналото, carpe diem^[7].

— Я как ръси тези френски приказки — не можеш да отречеш, че дворът те е направил изтънчена дама — обади се Марсела.

Бес сбърчи нос.

— Мисля, че е на латински, но не съм сигурна. Може и да съм изтънчена, но никога няма да бъда интелектуална, благодаря на Бога!

Огледа дъщерите си с искрена гордост. Елизабет, сега на седем, определено бе красавицата в семейството. Обичаше хубавите дрехи и бе послушна и мила по характер. Малката Мери, от друга страна, приличаше изцяло на майка си: твърдоглаво и упорито червенокосо дяволче.

— Братята ви сигурно са в конюшните. Искам и вие да отидете за малко при тях, защото трябва да обсъдя нещо важно със сестра ви Франсис.

Хванати ръка за ръка, майка и дъщеря се запътиха към просторната градина и седнаха на пейката край малкото езеро. Докато Бес оглеждаше с любов дъщеря си, не можеше да се начуди колко много приличаше на баща си. Тъмнокоса, със смеещи се очи, Франсис бе истинско копие на Кавъндиш.

— Франси, приключих преговорите за годежа ти с Хенри Пиърпонт. Не си променила решението си за Хари, нали? — Бес наблюдаваше внимателно лицето на дъщеря, си, за да види истинската й реакция. Усмивка на искрено удоволствие разцъфна върху устните на момичето.

— Мисля, че той ме обича — довери й Франсис.

— Ами ти, скъпа? Била съм влюбена, знам и какво означава да харесваш някого. Повярвай ми — любовта е за предпочитане.

— Е, мисля, че го обичам, но имам достатъчно здрав разум, за да не му позволя да го узнае — смигна й Франси.

— Лейди Пиърпонт те покани да прекараш лятото в дома им, за да можете да се опознаете по-добре. Но трябва да ми обещаеш, че ако дори за миг се усъмниш, че искаш да прекараш остатъка от живота си с Хари, веднага ще ми кажеш. Преди години обещах на баща ти, че ще ти намеря подходящ съпруг. Хенри е наследник на имотите на Пиърпонт и никога нищо няма да ти липсва. Но искам личното ти щастие да бъде над материалното богатство.

— Обещавам. Благодаря ти, ти си най-добрата майка на света! Може ли да получа някои нови дрехи?

— Ще ги смаем с гардероба ти, Франси. Една никога не може да има достатъчно дрехи или костюми за езда.

— Костюми за лов! — изкиска се Франси, а майка й се засмя на каламбура на дъщеря си.

Бес не можеше да повярва, че дъщеря й е на четиринадесет години. Огромна буца заседна на гърлото й, когато си спомни колко уплашена бе, когато за пръв път разбра, че носи бебето на Кавъндиш.

„Благодаря на Бога и на светите апостоли, че тогава не направих глупостта да се отърва от това безценно дете, което обожавам и обичам с цялото си сърце!“

Глава 31

С възобновена енергия Бес всекидневно обикаляше земите си. Понякога децата яздеха с нея, но синовете й — сега на дванадесет, единадесет и десет — се интересуваха повече от своите занимания и Бес често бродеше сама, а вятърът рошеше червените й къдрици. Обичаше да язди из Шерудската гора, която гъмжеше от птици и друг дивеч.

Заповяда да отсекат дървените пънове, да ги нарежат и приготвят за зимата. Големите камини на Чатсуърт се нуждаеха от гориво, когато времето станеше студено и влажно. Мелницата в Чатсуърт бе възстановена, а Бес направи ремонти в Ашфорд Манър, Поляната на чучулигите и Дъвъридж. Земите на Чатсуърт обхващаха повече от шестнадесет километра, Ашфорд — тринадесет, а Дъвъридж — осем. Лейди Сейнт Ло бе най-голямата земевладелка в Дарбишър, след Шрусбъри.

Стадата добитък също бяха значителни. Тя притежаваше четиридесет говеда и петстотин овце, които наскоро се бяха агнили. Притежаваше същия брой овни и нареди повечето да се кастрират, за да се угоят и продадат на пазара, тъй като се нуждаеше от по-малко животни за разплод. Фермерите арендатори също отглеждаха говеда, големи йоркширски свине и шопари. Всички се изхранваха с фуражното зърно, добивано от земите й, и пак оставаше достатъчно жито за хляб и ечемик за бира.

Късните утрини и следобедите й бяха посветени на довършителните строителни работи в Чатсуърт. Бес искаше предната част да се опасва от широка тераса, а на покрива да бъдат изградени назъбени парапети от същия камък. Винаги щом чуеше за някоя църковна разпродажба или че някой разорил се благородник продава имуществото си, тя отиваше, за да изкупи съкровищата им. Притежаваше повече гоблени, отколкото можеха да се окачат по стените на Чатсуърт, но ги прибра и запази за бъдещи нужди.

 

 

Бес стана призори. Видя, че небето е обагрено в червено, и разбра, че през деня ще има буря. Реши да започне всекидневната си обиколка по-рано и препусна към Шерудската гора, където винаги можеше да се види сърна рано сутрин или при залез-слънце. Зърна със задоволство един заек, който се стрелна в един храст, а малко след това една сива лисица, която го преследваше. Спря край потока, за да се полюбува на двойка видри, които плуваха заедно.

В далечината изсвири ловджийски рог, придружен от тропот на копита и кучешки лай. Насочи коня си през дърветата по посока на шума и внезапно се оказа лице в лице с една ловна дружинка. Всички носеха отличителните знаци на Талбът и Бес разпозна и самия Шрусбъри, преметнал голям елен през гърба на ловния си кон.

Щом я зърна, той скочи от жребеца си и нареди на мъжете да се оттеглят. Всички се подчиниха незабавно и отведоха кучетата със себе си.

Пулсът на Бес се ускори в мига, когато го видя. „Защо този мъж ме кара да се чувствам толкова жива?“ Ъгълчетата на устните й се повдигнаха в лека усмивка, докато го гледаше от седлото.

— Навлязъл си в моя територия, но това не ти е за пръв път, нали?

— Ако говориш за Тауър, бях настойчиво поканен, нали, „Свадливке“?

Бес прикри усмивката си.

— Не ти писах, за да ти благодаря за освобождението си, защото ти платих предварително.

— Имаш жесток език.

— Невинаги. Може да бъде шеговит и дори игрив.

— Както и безсрамен, не се съмнявам.

Докато си разменяха остроти, сексуалното напрежение помежду им стана още по-осезаемо. Шрусбъри приближи и сложи ръка върху покритото й с кадифе коляно.

— Наистина си дързък дявол, след като имам камшик в ръката си — подразни го младата жена и потърка дръжката му между дланите си.

— Ако не престанеш да правиш тези предизвикателни движения с камшика, ще ти покажа колко безсрамен мога да бъда.

— Според мен вече го направи — два пъти. Предполагам, че с възрастта все пак си се научил да се контролираш.

— Бес, нямаш представа какво невероятно самообладание ми е нужно точно в този миг. Искам да те грабна в прегръдките си и да разкъсам на лентички черния ти костюм за езда. Какъв е възмутителният цвят на бельото ти днес?

— Пурпурно. Не бива да ме докосваш с цялата тази животинска кръв по ръцете си.

— Ако си облякла пурпурно бельо, няма да се забележи.

— Но никога няма да разбереш, нали? — Тя отметна предизвикателно глава.

Очите му блеснаха предупредително. Дръзката му ръка се пъхна под полата й и тя чу как платът се раздира. Измъкна ръката си, размаха победоносно парчето шумоляща коприна и го пъхна под кожения си жакет.

— Черен дявол! — изсъска младата жена и вдигна камшика си.

— Посмей да ме удариш и ще видиш какво ще стане — предизвика я той.

Бес облиза устните си и се засмя.

— Ще ти хареса, нали, Луцифер, но аз ще се държа напълно благоприлично.

Талбът се вгледа напрегнато в лицето й.

— Бес, ще пояздиш ли някой път с мен?

Тя погледна право в пронизващите му сини очи.

— Разбира се, особено след като явно обичаш да ловуваш из тази част на моята гора. Ще яздя с теб, ще ловувам с теб, ще разговарям с теб, дори ще вечеряме заедно, но няма да се любя с теб, Шру, така че не ме моли.

„Ще се любиш, моя красавице, ще се любиш!“

— След като не възразяваш да вечеряш с мен, те каня следващия месец в Шефилд на празненството по случай сватбата на моя син и наследник.

Бес затаи дъх. Наследникът на Шрусбъри бе най-желаният ерген в цяла Англия и тя се зачуди коя ли девойка със синя кръв бе избрал Талбът за снаха.

— И коя е щастливата младоженка?

— Ан Хърбърт, дъщерята на граф Пембрук.

Бес едва не се задави от яд, че Уилям Хърбърт и злобната му жена са осигурили такъв прекрасен брак за дъщеря си. До този момент Бес мислеше, че е направила сполучлив избор за дъщеря си Франсис, но богатството на младия Хари Пиърпонт бледнееше пред това на младия Франсис Талбът. С усилие се въздържа да не каже нещо остро.

— Колко мило. Ще очаквам да получа покана.

Погледът му не се отделяше от лицето й.

— Не каза, че ще я приемеш.

— Приемам поканата ти — усмихна се Бес. — Отклонявам единствено предложението ти.

— Ще видим — с обичайната си арогантност отвърна той.

Бес пришпори коня си. Знаеше, че сладката болка в слабините й, както и напрежението в набъбналите й зърна, се дължат на черния дявол, когото остави зад себе си.

 

 

— По дяволите! Онази отвратителна Ан Хърбърт е уредила най-страхотния брак за дъщеря си. Сгодила е момичето за наследника на Шрусбъри!

Марсела повдигна гъстите си вежди.

— Предполагам, че Талбът и Уилям Хърбърт са уредили този съюз. Графинята на Пембрук едва ли има нещо общо с това.

— Само фактът, че е графиня, е напълно достатъчен. Единствено дъщерята на граф е достойна за синята кръв на Джордж Талбът!

Робърт Бестъни, секретарят на Бес, й донесе пощата и спомена, че днес е по-голяма от обичайното.

— Е, като говорим за вълка — рече Бес, докато сортираше писмата и откри едно с герба на граф и графиня Пембрук. Отвори го и прегледа набързо съдържанието му. Нададе слаб вик. — По дяволите! Не само грозната им дъщеря ще се омъжи за Франсис Талбът, но и сополивият им син, Хенри Хърбърт, ще се ожени за Катерин Талбът, най-голямата дъщеря на Шрусбъри. При това в един и същи ден.

— Е, няма нищо лошо в това, че желаят да запазят богатството в семейството — мъдро отбеляза Марсела.

— Шру не ми спомена нищо за това!

— Шру? — Веждите на Марсела скочиха нагоре.

Бес отметна глава и страните й пламнаха.

— Така наричам Шрусбъри. Гъртруд Талбът сигурно е безсърдечна кучка. Дъщеря й Катерин не е на повече от десет години. Мисля, че това е безобразие!

— След като става дума за такова огромно богатство като това на Шрусбъри, явно трябва от рано да се погрижат за браковете на децата си. Ти си много практична и делова жена, Бес, учудена съм от реакцията ти.

Бес сбърчи нос и честно си призна:

— Изпитвам огромна завист, че не моите, а чуждите деца ще се сродят със семейството на Талбът. — Довърши четенето на писмото и отново изписка. — Ан Хърбърт пише, че с нетърпение очаква да посети Чатсуърт. Господи, ще пристигнат най-влиятелните и най-богатите аристократи на Англия!

Захвърли писмото, а лицето й бавно се озари от сияеща усмивка.

— Всички ще умрат от завист, като видят къщата ми. Робърт, намери Джеймс Кромп, както и Франсис Уайтфийлд и Тимоти Пюзи. Назъбеният парапет трябва да бъде довършен преди следващия месец и всички строителни отпадъци да бъдат почистени.

Имаше писма от Нан Дъдли и Уилям Пар, маркиз Нортхемптън, в които я информираха, че ще присъстват на сватбата, и намекваха, че биха желали да бъдат поканени в Чатсуърт. Бес остави писмото на Синтло за накрая, макар да се оказа, че то съдържа най-смайващата новина. Нейно Величество, кралица Елизабет, също щеше да пътува на север, за да присъства на двойната сватба и щеше да отседне в Хадън Хол, който се намираше само на няколко километра.

— Не мога да повярвам — ще приема в дома си кралицата и целия двор!

Бес говори с градинаря и целия персонал, за да им каже какво се очаква от тях. Посъветва се с пазача на дивеча и му нареди да има достатъчно червени и сиви яребици. Провери ливреите на лакеите си, спалното бельо, сребърните прибори и порцелановите сервизи. Прегледа избата, после седна на бюрото си и състави дълъг списък на продуктите и подправките, които Синтло трябваше да купи от Лондон и изпрати в Дарбишър. Нареди на музикантите си да научат някои нови балади и танцова музика, защото след играта на карти кралицата и придворните й обичаха да танцуват до зори.

Всичките три етажа на Чатсуърт бяха завършени и Бес бе сигурна, че нито една къща на севера не можеше да се сравнява с нейния дом. Разбира се, Шефилд Касъл бе по-голям и разполагаше с повече слуги и скъпа мебел, събирана от поколения Талбът, но Чатсуърт от долу до горе отразяваше безукорния вкус на Бес.

След като се увери, че с великолепната й къща всичко е наред, тя се замисли за гардероба си. Искаше да бъде особено красива и да засенчи всички на сватбата. Повика в салона главната шивачка, както и майка си, и сестра си Джейн, които също се нуждаеха от нови рокли.

Бес огледа един топ ефирна златиста материя и още един с фин сребрист плат, но подобни рокли бяха нещо обичайно при двора и тя ги отхвърли.

— Не, възнамерявам да си сложа сапфирите и искам нещо, което ще подчертае цялото им великолепие.

— Гърдите ти са достатъчни за това, скъпа моя — отбеляза майка й.

— Мисля, че ми е нужна дреха в тъмносиньо с дълбоко изрязано деколте.

— Кадифе или брокат, мадам? — попита шивачката.

— И двата плата са твърди тежки за лятото. Струва ми се, че е по-добре да бъде тафта — тя пада прекрасно и шумоли толкова възхитително.

— Ха, всички ще решат, че си търсиш мъж, скъпа.

— Мисля, че Бес се облича заради останалите жени, майко. Тя винаги успява да ги накара да изглеждат безцветни в сравнение с нея.

— Много си наблюдателна, Джейн — засмя се Бес.

— Да подплатя ли ръкавите с фин сребрист плат, лейди Сейнт Ло? Това винаги придава допълнително изящество на официалните рокли.

— Не, не искам прикачени ръкави. Искам бухнати ръкави, а през цепките отстрани да се подава бежова коприна. — Бес взе лист и парче въглен. — Искам да бъдат по последната мода — нека ти покажа. — Бес нарисува висока яка отзад. — Искам този бежов цвят да подчертава червената ми коса. Може би е добре да се обточи по краищата с блестяща синя нишка в тон със сапфирите. — Лейди Сейнт Ло въздъхна. — Ако можех да пришия истински сапфири върху роклите си, но само Елизабет може да си позволи подобно разточителство.

— Какво бельо предпочитате — тъмносиньо или бежово, мадам?

Бес се замисли за миг, после лукаво се усмихна.

— А какво ще кажеш за нещо напълно неочаквано — например нефритенозелено?

Шивачката примигна, но не посмя да противоречи. Предпочете да смени темата.

— Бричовете за езда от шведска кожа са готови, мадам.

— О, чудесно, ще ги пробвам. Кажи на Сесили да ми донесе най-високите ботуши за езда и прилепналия жакет с месинговите копчета.

Бес се облече в мъжките дрехи и доволно се огледа в полираното сребърно огледало.

— Бес, нали не възнамеряваш да носиш на публично място това облекло? — с подчертано неодобрение попита майка й.

— Костюмът е идеален за езда по мъжки, не виждаш ли? — попита Бес, разкрачи се и приглади с длан меката кожа, покриваща бедрата й.

Майка й пребледня.

— Никоя дама не язди по мъжки.

— И кой, по дяволите, е казал, че аз съм дама? И къде е написано, че една жена не може да носи панталони и да язди както й харесва из собствените си земи?

На вратата на салона се почука и Робърт Бестъни застана на прага.

— Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, мадам, но Кромп е долу и казва, че веднага иска да говори с вас.

Бес се спусна по стълбата и влезе в кабинета си, без да се замисля за облеклото си.

— Джеймс, неприятности ли имаме?

— Да, мадам. Преди два дни Тим Пюзи е имал разправия с някои от арендаторите за наема. Аз му казах да отиде отново и този път да не приема никакви извинения, но това е предизвикало нещо като бунт.

— Бунт? Кои арендатори са виновници за неприятностите?

— Арендаторите на Честърфийлд.

— Да вървим — отсече Бес и взе ръкавиците и камшика си.

Един от конярите забърза да оседлае любимата й кобила, но тя го спря.

— Не, ще яздя Рейвън, той е по-бърз. Не му слагай седло. — Преметна крака през лъскавия черен гръб на жребеца и препусна в галоп.

В Честърфийлд се бе събрала огромна тълпа и явно бе имало сбиване, но появата на граф Шрусбъри бе сложила край на безредиците.

— Това са мои арендатори, каква работа имаш тук, по дяволите?

Очите му се втренчиха в жената, възседнала черния жребец. Жадният му поглед не се отделяше от нея. Бес скочи от коня, заби юмруци в хълбоците си и застана безстрашно пред недоволното множество.

— Тук съм, защото Честърфийлд е прекалено близо до именията ми в Болсовър. Бунтовете се разпространяват, ако не се смажат още в зародиш.

— Какво е станало? — обърна се Бес към Тим Пюзи, чието око бе посиняло и подпухнало.

— Фермерите, които са наели Хардуик, от седмици не са получили заплати и отказват да платят арендата си — отговори вместо него Шрусбъри.

— Откъде знаеш, след като аз не знам? — сърдито попита младата жена.

— Бес, има много малко неща на север от Трент, за които да не знам.

Тя мигом настръхна.

— Щом отказват да платят, аз ще прочистя проклетата земя и ще я превърна в пасище!

— Бес, те нямат пари… едвам се изхранват.

Тя се втренчи смаяно в него.

„Е, кой би предположил, че могъщият граф Шрусбъри притежава състрадателно сърце?“

— Ще поговоря с брат си по този въпрос — надменно заяви тя.

— Това едва ли ще помогне за решаването на проблема. Джеймс Хардуик е оставил земите му да пустеят.

— Да не би да искаш да кажеш, че брат ми е виновен за всичко? — гневно попита тя, вбесена още повече, че думите на Шрусбъри за Джеймс бяха истина.

— Той е безполезен. — Пронизващите сини очи на Шрусбъри се присвиха и се впиха в нея, предизвиквайки я да отхвърли думите му.

Бес прехапа устни. Не можеше да отрече правотата му.

— Джеймс не е практичен. Аз съм повече мъж, отколкото той.

Погледът на Шрусбъри се плъзна по стройните й крака и се спря върху гърдите й, издуващи кожения жакет.

— Ти, „Свадливке“, си изцяло жена, а в тези панталони дори още повече. — Искаше тя да язди него, а не жребеца.

— Черен дявол — промърмори тя, доволна, че той я намира толкова предизвикателна.

Около тях се надигнаха гневни гласове.

— Ще ми позволиш ли аз да се справя? Мога много лесно да потуша бунта със сила — разполагам с четиридесет наемни войници, — но силата в случая няма да реши нищо. — Не дочака отговора й, а извиси глас да надвика недоволните мъже. — Има достатъчно работа в моите земи и в мините ми за всеки, който желае.

Бес възседна коня си и се присъедини към графа.

— Аз също имам мини и стада, които се нуждаят от работна ръка. — Внезапно Бес си припомни какво означаваше да нямаш нищо и сърцето й се сви. — Позволявам ви една седмица да ловувате в моите земи, за да напълните килерите си. Ако се нуждаете от още нещо, говорете с управителите ми.

Хората се приближиха към Бес и графа, за да им благодарят. Двамата конници бавно минаха през тълпата, почувствали се неудобно от този шумен израз на благодарност.

— Ела да пояздиш с мен — тихо рече Шрусбъри.

Бес пришпори Рейвън и двата черни жребеца бързо се отдалечиха от селото, насочвайки се към буковата гора. След малко намалиха ход и спряха, а ездачите им се погледнаха един друг. Шрусбъри приближи коня си, докато стремената им се докоснаха.

— Господи, кълна се, че нарочно си се облякла така, за да предизвикаш страстта ми.

— По-скоро злостния ти характер.

— Погледни как ми въздействаш, „Свадливке“. — Ръката му посочи към подутината между краката му. — Не можем ли да бъдем тайни любовници?

Тя вирна брадичка.

— Нужни са повече от петнадесет сантиметра щръкнала твърда плът, за да ме изкушиш да съгреша.

— Осемнадесет — поправи я графът.

Двамата се втренчиха един в друг, после избухнаха в смях. Що за нелепи неща изричаха под влияние на желанието си? След миг Бес отново стана сериозна.

— Ще говоря с брат си за Хардуик. Благодаря ти, че днес ми помогна.

— Бес, за мен винаги е удоволствие да ти услужа. — Натърти многозначително на последната дума.

„Ти си толкова остроумен, когато решиш. Проклет да си, как бихме се забавлявали двамата с теб!“

Глава 32

След като се намираше толкова близо до Хардуик Манър, Бес реши да не се прибира у дома, за да се преоблече. Мъжкото облекло щеше да й придаде допълнителен авторитет за това, което смяташе да каже на брат си.

Докато препускаше към стария си роден дом, младата жена осъзна колко много го обичаше, макар че малката господарска къща бе доста запусната и занемарена. Дръпна поводите на коня и се загледа в нея, припомняйки си колко съсипана се чувстваше в деня, в който ги прокудиха оттук. Сърцето я заболя за олющената мазилка и я задави огромна вълна на вина, задето бе вложила цялото си сърце и душа, всичките си сили в построяването на Чатсуърт.

Припомни си обещанието, което бе дала на тази къща: „Аз ще се върна, за да те взема отново!“. И беше сдържала обещанието си. Но я бе дала на Джеймс, защото Хардуик му принадлежеше по право, а ето какво бе направил брат й! Гневът бързо измести тъгата и вината. Защо Джеймс не можеше да бъде истински мъж? Защо не успява да направи стоте акра земя на Хардуик печеливши?

Скочи от коня, привърза Рейвън към едно дърво и закрачи решително към предната врата. Почука с дръжката на камшика си, после влезе. Отпрати слугата, който приближи, и заговори направо на снаха си.

— Къде е той, Лизи?

Младата жена впи смаян поглед в дрехите й, сетне посочи към салона.

Бес пристъпи в стаята, готова за атака.

— Джеймс Хардуик, докато си седиш тук и се подпираш на лакътя си, работниците ти се бунтуват, защото нямат пари да си платят наема!

— Лейди Сейнт Ло — подигравателно изрече той, — добре дошли в скромния ми дом.

— Не смей да ми говориш с този тон, кучи сине!

— Винаги си ругаела като мъж, а сега си започнала и да се обличаш като мъж. Да не би под панталоните да ти е пораснала пишка, сестричке?

— Ако бях мъж, щях да те нашибам с камшика. А сега ми обясни какво става в Хардуик.

Подигравателното изражение на Джеймс се смени с мрачна и кисела гримаса.

— Не мога да се справя, Бес. Опитвах и опитвах. Или посевите ще изгорят, или овцете ще измрат от някоя болест. Тази пролет дори не успях да продам вълната. Казаха, че била с ниско качество и толкова пълна с разни гадини, че ми оставало единствено да я изгоря.

— Мили боже, Джеймс, би трябвало да си по-добър управител. Знаеш, че овцете трябва да се потапят в дезинфекционен разтвор, за да не завъждат гадини. Би трябвало да помниш, че за да си добър фермер, трябва много да работиш и да умееш да управляваш. Ние, земевладелците, имаме отговорност към арендаторите си.

— Не съм събирал пари от арендаторите на Хардуик от месеци… Знам, че не могат да ми платят — опита се да се оправдае той.

— Добре, но какво става с тези, които работят за теб, но дължат наем на мен? Нищо чудно, че в Честърфийлд избухна бунт, след като моите арендатори са принудени да плащат, а твоите — не! Защо не си направил нещо, за да оправиш цялата тази бъркотия?

— Ти си богатата дама. Защо ти не си направила нещо по този въпрос? — безцеремонно попита брат й.

— В случай че си забравил, прекарах последните осем месеца в Тауър.

— Сигурно си го заслужила. Винаги си обичала да се месиш в хорските работи.

Бес пристъпи заплашително към него и вдигна камшика. Зад нея се чу викът на Лизи.

— Не го наранявай, Елизабет! Той прекара един месец в затвора във Флийт за дългове.

Бес се извърна и се вторачи смаяно в снаха си. После проницателният й поглед се насочи обратно към Джеймс и черните й очи се присвиха.

— И как успя да излезеш?

— Взех назаем пари, за да си платя дълговете.

— Ипотекирал си Хардуик? — обвини го тя.

Когато Джеймс кимна, тя пристъпи напред и постави камшика на рамото му.

Той го изскубна от ръката й.

— И откъде другаде да намеря пари? Да се оженя по сметка като теб ли?

— Копеле! — Бес грабна дилафа и се хвърли към него. Брат й бързо отскочи.

— Защо не дойде при мен? — настоя тя.

— От гордост, предполагам.

— Ти нямаш гордост. Погледни това място!

— Взех назаем малко пари, за да го постегна — оправда се брат й.

— Веднага прекрати заема. Аз ще платя за ремонта и поправките на покрива. Освен това ще ти дам пари, за да купиш още овце и зърно за посев.

— Ти винаги си искала Хардуик и явно това е начинът да сложиш ръка на него.

— Джеймс, имаш мозък колкото на кокошка. Не осъзнаваш ли, че бих могла да купя това място на много ниска цена от кредиторите ти?

Брат й не можеше да отрече правотата на думите й и се съгласи тя да поправи покрива и да плати за ремонта. Но Бес нямаше никаква представа, че веднага след подобренията, Джеймс възнамеряваше да продаде проклетото място и да се премести в Лондон.

 

 

В деня на двойната сватба Бес реши, че ще са нужни две карети, за да ги откарат до Шефилд, тъй като не желаеше новата й тафтена рокля да се измачка. Майка й, облечена в светлорозово, и двете й дъщери в еднакви бели рокли с широки колани от розова коприна, бяха в първата карета с нея, а тримата й синове се качиха във втората карета с Марсела и Джейн.

Синтло не беше с тях. Той придружаваше кралица Елизабет от Хадън Хол, но предишната нощ бе дошъл в Чатсуърт, за да прекара няколко часа със семейството си. Бес се ужаси, като видя колко болнав изглежда. Не само бе прегърбен и посивял, но и слаб като тръстика. Всички жени се засуетиха около него, приготвиха му вкусни ястия, а леля Марсела свари отвара за увеличаване на апетита, но той ги увери, че се чувства отлично. Бес обаче реши след сватбените церемонии да поговори с него и да го убеди да си вземе отпуск.

Каретата на Бес и кортежът на кралицата пристигнаха едновременно. Робин Дъдли придружаваше кралицата на кон. Бес се възползва от възможността да й представи дъщерите си.

Елизабет погледна надолу към по-голямата.

— Аз съм твоя кръстница и съименничка.

Младата Елизабет, почти на осем години, се поклони дълбоко и изискано отвърна:

— Ваше Величество, за мен е голяма чест.

Кралицата извърна поглед към Бес.

— Тази изцяло прилича на Кавъндиш. — Очите й се плъзнаха към по-малкото момиче с червени къдрици, което изплези език. — А тази е същинска Хардуик, Господ да й е на помощ.

Бес завъртя очи към Робин, който не можа да скрие усмивката си. Бес завистливо огледа роклята на Елизабет. Беше от бял сатен, украсена с бродерия от блестящи мъниста черен кехлибар. Горнището бе обсипано с малки блестящи диаманти.

— Изглеждате великолепно, Ваше Величество.

— Но ти си облечена по последна мода. Тази висока яка подчертава чудесно прекрасната ти коса. Незабавно ще си ушия същата.

Бес очакваше кралицата да я отмине с тези думи, но Елизабет продължи:

— Да отидем заедно да поздравим нашата домакиня и да видим как е облечена.

— Обзалагам се, че във ваша чест е облечена в зеления цвят на Тюдорите — предположи Робин.

Когато Гъртруд Талбът се спусна надолу по стълбите на замъка, за да поздрави кралицата, Елизабет промърмори:

— Мили боже, това не е зеленият цвят на Тюдорите! Що за оттенък е?

— Патешко лайняно, бих казала — измърмори Бес зад ветрилото си.

Кралицата избухна в смях.

— Липсва ми вашето остроумие, лейди Сейнт Ло.

Гъртруд Талбът хвърли злобен поглед към Бес. Тя бе ниска и пълна жена, която никога нямаше да изглежда привлекателна независимо какво щеше да облече. А презрителното изражение на лицето й я правеше да изглежда още по-отблъскваща.

— Оказвате ни огромна чест, Ваше Величество.

— Така е наистина — язвително отвърна Елизабет. — Защо „Старчето“ не е тук, за да ме поздрави?

Шрусбъри изникна изведнъж, а високата му тъмна фигура хвърли сянка върху жените, закривайки яркото утринно слънце. Наведе се в елегантен поклон.

— Двете най-красиви дами в кралството, добре дошли в Шефилд.

— Отказвам да споделя тази чест с госпожа Големи цици — безцеремонно заяви Елизабет и четиримата мигом се пренесоха в онзи далечен ден, когато се бяха срещнали в Хамптън Корт.

Дъдли се засмя толкова силно, че се задави, а кралицата избърса сълзите от очите си. Бес и Талбът се присъединиха към общото веселие, но в шегата имаше нещо интимно, разбираемо само за тях двамата.

Граф и графиня Пембрук се доближиха към тях и всички се отправиха към църквата „Свети Павел и Петър“, която бе в земите на Шефилд.

Синтло откри Бес в храма, препълнен докрай с благородници. Бес с усилие преглътна буцата, заседнала в гърлото й, когато видя младоженките, още деца. Отправи гореща молба към Бога дано да бъдат щастливи.

Церемонията свърши сякаш за миг и гостите се отправиха към Шефилд Касъл, за да се насладят на гостоприемството на граф и графиня Шрусбъри. По това време многолюдните семейства бяха на мода и благородниците бяха довели децата си. Синовете и дъщерите на Бес бързо се смесиха с децата на Талбът, Хърбърт, Хауард и Стюарт.

Приемът съперничеше с дворцовите. Официалната дълга маса в трапезарията можеше да побере шестдесет души, а младежите се настаниха зад по-малки маси. Лакеите, облечени в разкошни ливреи, седяха изправени зад всеки втори стол, готови мигом да обслужат гостите.

Бес никога не бе виждала такова изобилие от сребърни прибори. Цената само на един комплект би могла да изхрани цял град в продължение на година. Картините и гоблените по стените, разбира се, бяха безценни и от векове се предаваха от поколение на поколение Талбът. Бес се опитваше да не ги зяпа прекалено втренчено, но да притежаваш подобни богатства бе нещо изключително.

След вечерята всички се отправиха в балната зала и Уилям Пар приближи към Бес, за да я покани на танц. Тя погледна въпросително към съпруга си.

— Върви и се забавлявай, скъпа моя. Напоследък не ставам много за танци, но знам колко много обичаш да танцуваш.

Бес проследи с поглед как той се присъедини към по-възрастните мъже, които не танцуваха. Беше сигурна, че ще се чувства по-щастлив да разговаря с Уилям Хърбърт, отколкото да й партнира на дансинга. Часовете отлитаха един след друг, а Бес танцуваше с графове и лордове, които познаваше, както и с такива, с които се запозна едва тази вечер. Накрая се озова в прегръдките на Шрусбъри и в ритъма на оживен танц.

Огромният сапфир между гърдите й блестеше под фината дантела по ръба на дълбоко изрязаното деколте.

— Великолепно — промърмори граф Шрусбъри.

— Благодаря, подарък е от Синтло.

— Нямах предвид сапфира.

Тя не обърна внимание на дръзката му забележка и той я притисна по-силно.

— Можеш да носиш диаманти и изумруди, моя красавице, ако ми позволиш да ти ги купя.

Тя го погледна предизвикателно с черните си очи.

— А какво ще кажеш за прочутите перли на Талбът?

Шрусбъри отметна глава и се разсмя.

— Ти си най-дръзката жена, която някога съм познавал, и това ме привлича като магнит.

— Мъжете винаги искат това, което не могат да имат — безгрижно отвърна тя.

— Очевидно се отнася и за жените, иначе защо щеше да си мечтаеш за перлите?

Бес много добре знаеше, че единственият начин за една жена да притежава перлите, е да стане графиня Шрусбъри, както и отлично съзнаваше, че не може да ги има. Въпреки това й стана обидно.

— Шру, ти ще запазиш перлите си, а аз своята добродетел.

Тя усети как мускулестите му ръце се стегнаха около нея, докато я повдигаше във въздуха за следващата фигура на танца. Прониза я болезнен копнеж. Видя как зениците му потъмняха от желание и в този миг го пожела отчаяно. Да говорят и да се докосват в препълнената зала, бе истинско мъчение.

— И ти жадуваш за същото — прошепна той. — Защо го отказваш и на себе си, и на мен?

Бес се взря в очите му.

— Искаш ли да знаеш истината? Защото и двамата сме женени. Това е единствената причина, за да ти отказвам.

— Синтло не може да те задоволи. Той беше стар още когато се омъжи за него, но сега е само бледа сянка на предишното си аз.

— Още една причина, за да не го предам.

— Значи ще живееш като монахиня в името на един безсмислен брак, който по начало не биваше да сключваш.

— Някога ме намираше за доста привлекателна в одеянието на монахиня.

Бяха стигнали до вратите на балната зала и той я измъкна навън, преди да успее да протестира.

— Шру, не!

Опита се да се освободи от ръцете му, но силната му хватка не й позволи.

— Господи, няма да те изнасиля! — изръмжа младият мъж.

„По дяволите, ако го направиш, всичко щеше да стане много по-просто!“

Двамата прекосиха на бегом уханните градини, поляните, минаха покрай фонтана и се озоваха на алеята, оградена от високи тисове, която от векове бе убежище за влюбените. Бес не се противеше, не искаше да предизвика скандал.

Той улови ръката й и се взря в лицето й, огряно от лунната светлина.

— Поканила си всички в Чатсуърт, с изключение на мен — рече обвинително.

— За бога, ще трябва да забавлявам кралицата. Не мога да си позволя да ме разсейваш.

— Значи признаваш, че те разсейвам? — Ръцете му се сключиха около нежните й рамене и я привлякоха към силното му мускулесто тяло.

— Много добре знаеш как ми въздействаш, черни дяволе! Ти си като Луцифер, изкушаваш ме да съгреша.

— Да обичаш не е грях, Бес.

— По дяволите, това, което изпитваме, е само страст, не и любов!

— Ние сме две страстни натури, които най-после са се открили един друг.

— Ние сме две прекалено чувствени натури, които не могат да откъснат ръцете си един от друг!

— Струва ми се, че не ти е особено трудно да ми устояваш.

— Шру, ако се осмеля да изгубя контрол над чувствата си, ще те разкъсам!

Той простена, а устните му жадно се впиха в нейните.

— Знаеш ли как се чувствах, докато те гледах да танцуваш с всичките онези мъже? — дрезгаво промълви той. — Да знам, че горещите им ръце те прегръщат, че изпиват с алчните си погледи великолепните ти гърди?

— Шру, за бога, не ме целувай пак. Знаеш, че няма да можем да спрем.

В отговор той отново завладя устните й. Бес гневно се отдръпна от него.

— Това е лудост. Не можем да продължаваме по този начин. Днес е сватбеният ден на дъщеря ти и на сина ти! За бога, ако не се овладееш, ще се любим тук на тревата като двойка цигани!

Внезапно и двамата чуха нечии викове. Спряха да говорят и се ослушаха. Изглежда в замъка ставаше нещо.

— Очевидно нещо не е наред. Върви бързо — побутна го тя.

Бес изчака няколко минути, а после се промъкна през сенчестите алеи към замъка. Стигна навреме, за да види как Джордж Талбът нежно вдигна своята съпруга, графиня Гъртруд, която лежеше на пода, и я понесе по голямата извита стълба към нейните апартаменти. Три от дамите на Гъртруд ги последваха, кършейки пръсти.

Бес се приближи до Синтло, застанал до Дъдли и кралицата.

— Какво стана?

— Получи удар. За щастие Шрусбъри има лекар в Шефилд. Предполагам, че вълнението й е дошло твърде много — заяви Елизабет.

Ан Хърбърт заговори зад ветрилото си, макар че то почти не заглуши думите й.

— Гъртруд се скара със сина си Франсис, моя нов зет. Двамата с младоженката искаха да се оттеглят от приема, а Гъртруд не искаше и да чуе. Очевидно тя е много тиранична към децата си и смята, че трябва да ги контролира във всичко. Момичетата се боят до смърт от нея.

Елизабет повдигна тънките си вежди.

— Знаех си, че можем да разчитаме на вас да ни осведомите по въпроса, лейди Хърбърт.

Обаче кожата на Ан Хърбърт бе толкова дебела, че очевидно саркастичната забележка на кралицата не можеше да я пробие.

— Сега, когато вече е женен мъж, Франсис реши да се опълчи на майка си, а тя внезапно почервеня като пуйка и се строполи на пода.

— Вероятно просто е припаднала и има нужда от почивка — промърмори Бес.

— Ммм. — Ан Хърбърт стисна тънките си устни, преди да оповести диагнозата. — Лявата страна на Гъртруд е напълно парализирана — не можеше да говори, не можеше да стане. На мен ми се струва доста сериозно!

— Надявам се да не е — промълви Бес, обзета от угризения.

Нейно Величество изгледа високомерно графиня Пембрук.

— Какво щастие е, че си тук, за да заместиш домакинята, Ан.

— О, предполагам, че би било редно, като се има предвид, че съм майка на младоженката и на другия младоженец. — Ан Хърбърт вдигна ветрилото си и повиши глас: — Продължавайте да се веселите, графиня Шрусбъри просто припадна от горещината. Нуждае се само от малко почивка. Уилям, кажи на музикантите да изсвирят сватбения марш, за да могат младоженците да обиколят залата и да се оттеглят.

— Е, вече сме в компетентни ръце — със сериозна физиономия заяви кралицата, макар че тези, които я познаваха, едва сдържаха смеха си.

— Синтло, мисля, че е по-добре да си тръгваме. Няма да пренощуваме в Шефилд, ще се върнем в Хадън Хол. Робин, поднеси нашите извинения на Шрусбъри и му кажи утре да ни осведоми за състоянието на бедната Гъртруд.

Сър Уилям Сейнт Ло се сбогува със съпругата си и промърмори:

— Нейно Величество изпитва ужас от болести. Лека нощ, скъпа моя. Утре ще дойда в Чатсуърт, ако задълженията ми позволят.

Шрусбъри се върна с Дъдли, за да се сбогува с Елизабет и антуража й, а после увери останалите гости, че Гъртруд е добре и си почива.

Бес отиде да види как е семейството й и завари тримата си синове да се боричкат с Гилбърт Талбът, общителен и приветлив младеж, наследил мургавата красота на баща си. Огледа го замислено. В душата й започна да покълва семето на амбицията. „Време е да започна да мисля за бъдещето на децата си.“ Извърна се и видя, че Шрусбъри я наблюдава от прага.

— Пожелайте лека нощ на лорд Талбът и му благодарете за гостоприемството — каза тя на синовете си. Момчетата неохотно прекратиха играта си. Проследи с поглед как се поклониха учтиво и излязоха, последвани от Гилбърт. Бес приближи до Шрусбъри и отпусна ръка на лакътя му. — Ан Хърбърт каза, че тя не можела да се движи и да говори.

Той кимна.

— Лекарят ме увери, че ще се възстанови, но аз не вярвам особено на проклетия шарлатанин.

— Съжалявам. — Тя се вгледа в лицето му. — Колко ли виновен се чувстваш сега!

Шрусбъри покри ръката й със своята.

— Грешиш, Бес. Не изпитвам вина за нищо, което съм ти казал или съм направил с теб. Както и да е, изглежда, че ти се чувстваш виновна, моя красавице, и аз ще се постарая да обуздая неприличното си поведение, докато Гъртруд е болна. Обещавам.

Изглеждаше напълно искрен. Дали можеше да му вярва? Бес сведе клепачи.

— Лека нощ, милорд. Моля да ме уведомите как се чувства тя.

Глава 33

Следващата седмица бе най-натоварената в живота на Бес. Тя посрещна в дома си Нейно Величество кралица Елизабет и придворните й, които я придружаваха на север. Чатсуърт смая всички гости с великолепието си и всички изпитаха искрена завист. Бес се възползва от възможността и помоли кралицата да я освободи от задълженията й при двора. Отдъхна с облекчение, когато Елизабет й разреши.

Преди Синтло да се върне в Лондон заедно с кралицата, Бес говори с него за бъдещето на двамата си по-големи синове.

— Уил, това е последният срок на Хенри в Итън. Разбира се, бъдещето му е определено. Той ще наследи всички имения на Кавъндиш и затова няма нужда да се тревожа за него. Но трябва да му намеря подходяща наследница, за която да се ожени. Загрижена съм повече за бъдещето на Уилям. Бих искала да стане адвокат, това е най-доходната професия в Англия. Знам го отлично, защото през годините голяма част от доходите ми отиде в джобовете на адвокатите.

— Мисля, че идеята е прекрасна. Разбира се, Уилям ще трябва да постъпи в Кеймбридж. Таксата не е проблем, но се боя, че ще ми е дяволски трудно да го запиша там.

— Ще проучиш ли този въпрос, скъпи?

— Разбира се. Освен това бих искал да ми съобщиш датата на сватбата на Франсис.

— Ами ако плановете на Нейно Величество ти попречат да присъстваш? — язвително попита Бес.

— На всяка цена ще дойда на сватбата на Франсис. Обещавам ти.

Бес се трогна. Той без съмнение бе най-грижовният втори баща на света и бе благодарна на Бога за това. Сбогува се нежно с него и го помоли да не се преуморява.

— Не се тревожи за мен, скъпа. Марсела ме е снабдила с огромно количество мехлеми, отвари за укрепване на тялото и разслабителни.

Бес завъртя очи. Леля й Марсела вярваше, че билките правят чудеса.

 

 

След като гостите й си тръгнаха, Бес се оттегли рано. Напоследък мислеше най-добре в леглото, където — за нещастие — нямаше кой да я разсейва. Спомни си за кратките бележки от Шрусбъри, с които той я уведомяваше, че Гъртруд е възвърнала говора си и лекарите се надяваха, че скоро ще започне да ходи. В писмата нямаше нищо непристойно, освен поздрава. И двете започваха с: „Моя скъпа монахиньо!“.

Устните й се извиха в лека усмивка. Тя наистина живееше като монахиня, а думите на Шрусбъри й напомниха, че скоро няма надежда това да се промени. Бес пропъди любовните си копнежи и се замисли за децата си. Една идея се бе зародила в главата й и тя реши, че е време да я обмисли по-обстойно. След като семейство Хърбърт се сродиха с Талбът, защо и тя да не може да направи същото? Бес имаше пет деца, които не бяха сгодени, а Шрусбъри — четири.

Разбира се, гордият със синята си кръв Талбът, произхождащ от Плантадженетите, навярно щеше да получи удар, ако му предложи подобно нещо. Всичките й деца бяха от Кавъндиш и нито едно от тях не притежаваше титла. Но ако разиграеше картите си правилно, дъщерите й можеха да се сдобият с титла чрез брака. Бес си представи младия Гилбърт Талбът. Не бе изключено някой ден да стане граф Шрусбъри и да направи съпругата си графиня. Не бе за пренебрегване и младия Чарлс Стюарт, до когото бе седнала дъщеря й Елизабет по време на празненството. Той бе братовчед на кралицата и се нареждаше в редицата на наследниците за трона! Бес реши засега да изостави амбициозните си кроежи и въздъхна. „Ако желанията бяха коне, скитниците щяха да яздят!“ Първата й работа бе да определи дата за сватбата на дъщеря си Франсис и да настани младоженците в Медоуплек, близо до река Дъв.

 

 

Сватбата на Франсис Кавъндиш и Хенри Пиърпонт се състоя в Пиърпонт Хоум на първи септември. Не беше пищно тържество, защото бащата на младоженеца, сър Джордж не бе добре. Сейнт Ло, пастрокът на булката, пристигна от Лондон и за всички бе ясно, че и той е много болен.

С мъка в сърцето Бес отведе съпруга си в Чатсуърт. И двамата знаеха, че той вече няма да се върне в двора. През цялата есен тя се грижеше за него като нежна и любяща майка, знаейки, че дните му са преброени.

Когато Синтло се чувстваше по-добре, се настаняваше във великолепната библиотека на Чатсуърт, облечен в топъл халат, със загърнати с одеяло колене и се заемаше с пощата. Бес сядаше зад голямото бюро, за да прегледа сметките.

Той вдигна глава от писмото, което току-що бе препречел и което бе получил преди седмица от университета в Кеймбридж.

— Съжалявам, скъпа моя, изглежда няма никаква надежда да запишем Уилям в Кеймбридж. За втори път правя запитване и те ми отказват за втори път. Уведомяват ме, че всички места са заети.

Бес захвърли перото и закрачи из стаята.

— Вината не е твоя, Уил, а на проклетата класова система. Ако синът ми беше млад лорд или наследник на някой граф, щяха да си счупят краката да ни молят да го приемат. Но един обикновен Уилям Кавъндиш няма никакъв шанс.

— Преди два дни писах на Шрусбъри и го помолих да ни помогне.

Ръката на Бес се стрелна към гърлото.

— Господи, Уил, не биваше да го правиш!

— Защо не, скъпа моя? Той е най-свестният човек на света, а влиянието му е наистина огромно. Ако някой може да ни помогне, това е само лорд Талбът.

— Не искам да съм му задължена — опита се да му обясни Бес.

— Не се разстройвай, скъпа моя. Той е управител на Дарбишър и ковчежник на кралската хазна. Освен това ни е близък приятел. Не мисля, че ще има нещо против да използва влиянието си, за да помогне на нашия син.

Страните на Бес пламнаха, докато се отдалечаваше към високия прозорец. Не искаше съпругът й да види вълнението, което я обхвана. Но сърцето й заби още по-бясно, когато зърна високата и стройна фигура на Шрусбъри, възседнал коня си, да влиза във вътрешния двор на Чатсуърт. Извърна се от прозореца.

— Той е тук! Сигурен ли си, че си постъпил правилно, Уил? — Самата Бес не бе никак уверена.

 

 

Шрусбъри свали шапката и ръкавиците си и ги подаде на иконома.

— Дошъл съм, за да се видя със сър Уилям.

— Да, лорд Талбът, очакват ви. Ще ме последвате ли в библиотеката, милорд?

Шрусбъри усети как сърцето му заби по-силно при мисълта, че след няколко минути ще види Бес. За него това бе най-дългата зима, която си спомняше, нито веднъж не бе виждал жената, за която копнееше. Стотици пъти се бе оглеждал, докато яздеше из земите, съседни на Чатсуърт. На няколко пъти едва не препусна към Чатсуърт, за да я посети. Зарадва се, когато получи писмото на Синтло, защото сега имаше основателна причина, за да отиде в дома им.

В мига, в който прекрачи прага на библиотеката, сетивата му се опияниха от нея. Докато прекосяваше стаята, за да го поздрави, Шрусбъри забеляза, че бледозелената й кадифена рокля бе избродирана с малки перли. През страничните цепки на ръкавите се подаваше яркожълта коприна, която й придаваше прилика със светъл пролетен лъч. Представи си жълтото й бельо и тялото му мигновено реагира. Погледът му се прикова върху красивото й лице и той осъзна защо животът напоследък му се струваше толкова труден и непоносим. Беше зажаднял да я види.

Тя му протегна ръка.

— Лорд Талбът, много мило от ваша страна да дойдете.

Той поднесе дългите й фини пръсти към устните си, а преди да ги пусне, разтри с палец мастиленото петно върху показалеца й. От нея се разнасяше ухание на върбинка и графът си помисли, че никога досега не бе вдъхвал по-упойващ аромат.

— Простете ми, че не ставам, лорд Талбът.

За пръв път Шрусбъри видя, че и съпругът на Бес е в стаята. Взря се смаяно в съсухрения мъж, отпуснат в креслото, и вътрешно потрепери.

— Сър Уилям, дойдох веднага след като получих бележката ви. — Не му даваше сърце да попита Синтло за здравето. Със собствените си очи виждаше, че човекът умира.

— Бес ми е сърдита, задето помолих за помощта ви.

— Никога не бих могла да ти се разсърдя, Уил. Просто ми се струва твърде нахално от наша страна да очакваме лорд Талбът да реши семейните ни проблеми.

— Изобщо не е нахално, лейди Сейнт Ло. Вече писах на декана на Кеймбридж и препоръчах Уилям Кавъндиш да бъде записан в Клеър Хол и от следващата есен да започне учебните занятия.

— Виждаш ли, Бес? Казах ти, че той е най-добрият човек на земята.

— Как ли ще ви се отблагодаря, лорд Талбът — сковано промърмори Бес.

„По дяволите, Бес, не ме гледай по този начин! Не съм някой развратник, който иска от теб да му плащаш с тялото си.“ Мислено се прокле. Знаеше, че не може да я погледне, без да се издаде колко много я желае.

Бес сведе поглед.

— Ще пийнете ли чаша коняк, милорд, или малко греяно ябълково вино?

— Не, благодаря ви, не желая нищо.

— О, моля ви, останете още малко й разкажете на Уил новините от двора. — Черните й очи го умоляваха и той внезапно осъзна, че Синтло нямаше много посетители. Лицето му омекна.

— Добре, предполагам, че чаша греяно вино ще ми се отрази добре. Навън е доста студено.

Сърцето му се сви от мъка, когато видя благодарния поглед, който му хвърли, преди да излезе от стаята. Изкашля се и седна до Синтло.

— Прекарах само месец в двора, преди да ме извикат у дома. Здравословното състояние на съпругата ми непрекъснато се влошава.

Шрусбъри бе изключително сдържан човек и никога не би доверил някому ужасните разправии, които избухваха между Гъртруд и децата. Тя ги упрекваше за страданията си и не минаваше и ден без гръмките й обвинения да кънтят из замъка. Даваше си сметка, че самата тя е най-големият си враг. Гневните й изблици бяха довели до още няколко по-слаби удара. Децата й я избягваха и самият Шрусбъри с радост би последвал примера им, ала трябваше да стои край Гъртруд, за да поема върху себе си тежестта на непоносимото й поведение. Опитваше се да се отнася с нежна загриженост и безкрайно търпение към болната си, вечно раздразнителна съпруга.

Синтло изрази съчувствието си и смени темата на разговора, като го насочи към нещо по-близко до сърцето му.

— Как се чувства Нейно Величество?

— Още не се е омъжила, ако за това ме питате — отвърна Шрусбъри с по-безгрижен тон. Тъй като Синтло не се засмя, той продължи: — Съветът й предложи за съпруг ерцхерцог Карл от Австрия. Един съюз между Англия и Испания би запазил баланса на силите срещу Франция.

Синтло затвори очи от острата болка, която го прониза. Когато след малко отмина, отвори очи и се усмихна.

— Елизабет много умело разиграва брачната карта.

— Всичко се свежда до настройването на католиците срещу протестантите. Двамата със Сесил са много ловки в тази игра.

Бес се върна, следвана от един лакей с голям сребърен поднос с димящи чаши. Поднесе на Уил отвара от лайка и маточина с няколко капки опиум. Съпругът й вече почти не можеше да се храни, но този чай намаляваше болките в стомаха му.

Подаде на Шрусбъри една златна чаша и отнесе своята до камината. Наблюдаваше я как зарови ръжена в жарта и зачака да се зачерви. Шрусбъри приближи и й подаде чашата си. Когато тя пъхна ръжена във виното, течността изсъска и стаята се изпълни с уханието на ябълковите резени.

Бес вдигна поглед към него и на светлината на огъня той видя умората в очите й и бледолилавите сенки под тях. Помисли си, че никога не му се е струвала по-красива.

— Зимата ще отмине… пролетта ще дойде — изрече младият мъж с нисък глас.

Тя кимна. Шрусбъри знаеше, че в гърлото й е заседнала буца и не може да говори.

Отпи от виното си и я изчака да се съвземе и да овладее мъката си. Знаеше, че заради благоприличието трябва да се отдалечи от нея. Изгълта набързо съдържанието на чашата и я остави на полицата. Погледна към Синтло и видя, че болният бе започнал да се унася. Поднесе ръката й към устните си и безшумно се запъти към вратата.

Бес го последва и двамата заедно слязоха по елегантното извито стълбище на Чатсуърт. Тя изчака, докато икономът му донесе шапката и ръкавиците.

— Благодаря ти — прошепна младата жена.

— Кеймбридж е… — Думите му замряха, когато тя поклати глава.

— Благодаря ти, че спази обещанието си.

 

 

Сър Уилям Сейнт Ло умря в началото на януари, дълго преди първото цвете да предизвести идването на пролетта. Кралица Елизабет обяви един ден на траур за своя верен капитан и главен домакин на Англия, но не го почете с тържествено погребение.

Бес придружи тялото на съпруга си до Лондон. Знаеше, че дългото пътуване ще е мъчително за майка й и леля й Марсела и затова помоли Джейн да я придружи. Тримата синове на Бес, всички в Итън, се срещнаха с майка си на погребението. Сър Уилям Сейнт Ло бе погребан в църквата „Света Елена“ в Бишопсгейт, до баща му, сър Джон Сейнт Ло.

След погребението Бес заведе синовете си на гроба на баща им, който бе в Сейнт Ботолфс, недалеч от Бишопсгейт. Усещаше сърцето си натежало като олово. Осъзна, че никога не бе престанала да скърби за Кавъндиш, а ето че вече погребваше още един съпруг. Всичко й се струваше толкова нереално. Как, за бога, бе преживяла трима съпрузи? Какво бе направила, за да заслужи живота? Какво бяха сторили те, че да заслужат смъртта? Странно, очите й останаха сухи, ала отново усети познатото вцепенение, което превръщаше чувствата й в камък.

Когато се прибра в Чатсуърт, беше много изтощена. Оттегли се в спалнята си, която обичаше толкова много. Знаеше, че не може да преглътне дори един залък, нито ще заспи. Най-ужасното бе, че нищо не чувстваше.

Препрочете завещанието на Синтло. Знаеше, че той й оставя всичките си земи в Съмърсет и Глостършър, но големият полуразрушен манастир и земите в Гластънбъри бяха изненада. Бракът им бе продължил четири и половина години и заради усърдието, с което съпругът й изпълняваше задълженията си към кралицата, повечето време бяха прекарали разделени. Бес погледна отново към завещанието. Синтло я обичаше и й бе предан. Макар че изпитваше искрена привързаност към него, той я бе обичал много по-дълбоко, отколкото тя него. Защо не изпитваше вина? Тъга? Гняв? Мили боже, защо не чувстваше нищо?

 

 

На долния етаж граф Шрусбъри изказа съболезнованията си на майката на Елизабет и леля й Марсела. Джейн хукна нагоре по стълбите, за да осведоми Бес за пристигането му.

— Предай извиненията ми на лорд Талбът, Джейн. Не желая да виждам никого.

— Но, Бес, той е граф Шрусбъри! Не мога да му откажа.

— Аз мога и съм го правила много пъти — с равнодушен глас отвърна сестра й. — Моля те, остави ме сама, Джейн.

Джейн неохотно се върна при малката група в красивата гостна на Чатсуърт.

— Сестра ми се извинява, лорд Талбът, но тази вечер не желае да вижда никого.

Талбът се втренчи в нея, сякаш бе полудяла.

— Каза ли й, че съм дошъл аз?

Джейн се изчерви от притеснение.

— Не е лично отношение към вас, милорд. Бес иска да остане сама.

— Уверявам те, че е съвсем лично. Ще бъдеш ли така добра да я информираш, че ако тя не слезе, аз ще се кача при нея?

Джейн стоеше като сраснала се с пода, а майка й промълви шокирано:

— Лорд Талбът!

Марсела пристъпи властно напред. Знаеше, че между Бес и Шру, както племенницата й го наричаше понякога, съществува някаква тайна и особена близост.

— По-добре наистина се качете, милорд. Нужен й е някой със силна воля, който да я изтръгне от този транс.

Шрусбъри не се нуждаеше от повече подканяне. Хукна нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Вътрешният инстинкт му помогна да открие стаята на Бес. Почука на вратата, но не дочака отговор. Без да се поколебае, влезе в спалнята.

— Кой ти разреши да идваш тук? — Гласът й бе хладен и далечен.

— Аз не искам разрешение за действията си.

Тя стоеше до високия прозорец и държеше нещо в ръце. В черната си рокля приличаше на призрак. Когато се приближи, Шрусбъри се ужаси колко бледно и безкръвно бе лицето й. Протегна ръка и взе предмета от ръцете й. Тя не се възпротиви. Лорд Талбът погледна папката със златна подплата и инкрустирани рубини. Разгърна я и видя двата портрета — на Бес и Уилям Кавъндиш.

— Велики боже, ти все още тъгуваш за Кавъндиш! — Потисна надигналата се в гърдите му ревност, остави папката на близката масичка и я взе на ръце. Отнесе я до малкия диван край камината и я настани в скута си. — Бес, отпусни се, отпусни се.

Погали косата й, възхищавайки се на червените отблясъци, които пламъците изтръгваха от огнените кичури. Усети как тялото й потръпна. Ръцете му се сключиха около нея и той зачака търпеливо да се стопи ледът, сковал сърцето й, и чувствата й да се отприщят.

— Беше силна достатъчно дълго. Отпусни се и ми позволи аз да бъда твоята сила.

Въпреки топлината на огъня тялото й започна да трепери, докато той продължаваше да я милва. Постепенно сковаността взе да я напуска. Разнесе се тихо ридание, после буйният поток на сълзите й се отприщи на воля.

Тя остана дълго така, вкопчена в него, разтърсвана от плач. После внезапно сълзите спряха и от гърдите й се изтръгна истеричен смях. Скочи от коленете му и се разфуча из стаята, крещейки и хвърляйки разни предмети. Това бе страстна буря, пред която гневните припадъци на Гъртруд изглеждаха бледи и незначителни.

После Бес започна да говори, признавайки всичките си недостатъци, всички грешки, които я изпълваха с вина, накрая изражението на лицето й рязко се промени и тя го погледна предизвикателно. После се отпусна в скута му и отново избухна в сълзи.

Шрусбъри удивено поклати глава. Бес бе най-страстното същество, което познаваше, и я обичаше до безумие. Остави я да плаче още две минути, сетне твърдо рече:

— Достатъчно, моя красавице. — Изправи я и започна да разкопчава роклята й.

— Какво правиш? — възмутено подскочи тя.

— Събличам те.

Влажните й от сълзите очи се разшириха ужасено.

— Не можеш да правиш това!

— Не ставай смешна, разбира се, че мога. Смятам да те съблека и да те сложа в леглото. — Продължи уверено, сякаш го правеше всяка вечер преди лягане. Под траурната рокля и черните фусти тя носеше най-скромната долна риза, която някога бе виждал. — Господи, да не би това да е някаква форма на покаяние? Още малко ще се облечеш във власеница и ще посипеш главата си с пепел.

Тя не се засмя, а го погледна тъжно. Шрусбъри свали дантелените чорапи и жартиерите й с желязно самообладание, което изуми и самия него, сетне отиде до гардероба, за да извади нощницата й. Избра нощница от мека вълна, която щеше да я топли в голямото и празно легло. Подържа я няколко минути пред огъня, преди да й я облече, после завърза колана. Вдигна я на ръце и я понесе към леглото. Положи я, зави я грижовно. Накрая дръпна тежките завеси на прозорците. Навън беше започнало да вали сняг и щеше да замръзне, докато се прибере в Шефилд. Запали една свещ до леглото й. Очите й бяха затворени, а по дългите й мигли още блестяха сълзи.

Докато слизаше по голямата стълба, видя три разтревожени лица да се взират в него. Знаеше, че наближава полунощ и те са чули виковете и трясъка на счупените вещи. Разбра, че жените очакваха някакво обяснение.

— Заспа като младенец. Мисля, че утре ще бъде отново старата Бес.

Метна се на седлото и смушка коня си. Внезапно осъзна, че изобщо не изпитва студ. Кръвта кипеше във вените му. Само мисълта за Бес бе в състояние да стопи снега и прогони студа.

Глава 34

Бес получи много съболезнователни писма от приятелите и близките си в Лондон, които настояваха да се върне в двора. Повечето от тях бяха обида за чувствата й и тя ги прочете на глас на майка си, сестра си и леля Марсела.

— Само чуйте какво ми пише Ан Хърбърт: „Никъде не можеш да си намериш подходящ съпруг, освен в двора“. А вижте това от Летис Ноулс: „Помоли Нейно Величество отново да те назначи за своя придворна дама. В момента сме само аз, Бланш Пари и Мери Стафорд, а мъжете при двора са неудържими развратници!“.

— Тази жена няма срам. Нима никога не е чувала, че има благоприличен период на траур? — попита майка й.

— Всички в двора са покварени. Богатите вдовици се разграбват като топъл хляб — обясни Бес.

— Ти наистина си тлъста мръвка за някой амбициозен мъж, мила моя — отбеляза леля Марсела.

— Аз никога няма да се омъжа отново. Парите, къщите и именията ми ще се наследят от децата ми. Богатството ми няма да напълни джобовете на някой съпруг. Трудих се дяволски упорито за него. — „А освен това само един мъж на света може да ме накара да се почувствам жива, но той е женен от дванадесетгодишната си възраст.“

 

 

Април чукаше на вратата и зимата отстъпи път на пролетта. Бес използваше мекото време и всеки ден обикаляше обширните си земи, посещаваше фермите на арендаторите си, наглеждаше новите посеви. По хълмовете започнаха да се белеят стада, а уханните цветя много скоро щяха да покрият поляните.

Бес бе благодарна, че Шрусбъри се държеше на дискретно разстояние, но знаеше, че това няма да продължи дълго. Всеки път, когато излизаше с коня си, се подготвяше за срещата с него и знаеше, че рано или късно тя ще се случи. Противоречивата връзка, която имаха от години, бе претърпяла промяна. Той си оставаше най-арогантният мъж на земята, но тя бе видяла как се грижи за хората си и бе разбрала, че е щедър и справедлив господар. Накрая призна в сърцето си, че лорд Талбът е добър човек, честен и внимателен. Бе морален във всяко едно отношение, освен когато се отнасяше до нея. Винаги бе твърдял, че това, което изпитваха един към друг, бе любов, докато тя упорито бе настоявала, че е само плътско желание. Но сега започна да осъзнава, че изпитва много по-дълбоки чувства към могъщия граф. Трябваше да опази сърцето си от него на всяка цена… ако вече не бе твърде късно. Беше й отпуснал три месеца траур и Бес бе сигурна, че скоро ще се появи.

Изненада се от съдържанието на писмото, което получи от своя стар приятел сър Джон Тин. Уведомяваше я, че смята да дойде в Дарбишър, за да огледа няколко имота. Искаше да види завършения Чатсуърт и намекваше, че се надява да й стане съсед и да възобновят някогашното си приятелство. Съобщаваше й, че възнамерявал да купи Абът Стоук в Линкълншир, но граф Шрусбъри го изпреварил.

Бес пъхна писмото в едно чекмедже, трябваше да измисли учтив начин да разсее надеждите му. Подозираше, че сър Джон иска да й бъде нещо повече от приятел. Един слънчев лъч проникна през прозореца и младата жена осъзна, че се чувства твърде неспокойна, за да остане затворена в къщата. Реши да посети Франсис и съпруга й. Дъщеря й бе тъгувала много за смъртта на втория си баща и Бес се надяваше, че хубавото пролетно време ще повдигне духа й.

Беше й дошло до гуша от черните рокли и затова си сложи светложълта фуста под черния костюм за езда. На път към конюшните се наведе, за да откъсне един минзухар, и си припомни думите на Шрусбъри: „Зимата ще отмине… пролетта ще дойде“.

Препусна към река Дъв, вдъхвайки с пълни гърди свежия пролетен въздух, сякаш бе еликсирът на живота. Зърна едно новородено зайче и се запита дали тази година Франси няма да я направи баба. Не се чувстваше достатъчно възрастна, за да бъде баба, но вече бе на тридесет и три години, всъщност дори повече, ако трябваше да бъде точна.

Видя в далечината един конник и сърцето й подскочи в гърдите. За миг я обзе паника. Дали да не подвие опашка и да не избяга? Бес се засмя на собствената си глупост. Та той незабавно щеше да препусне след нея и да я хване като плячка! Никога досега не се бе страхувала от този неустоим дявол, иначе щеше да бъде безпомощна като новородено зайче.

Продължи напред, докато той не спря коня си точно на пътеката пред нея. Белите зъби блеснаха върху мургавото му лице.

— Какво нетърпеливо посрещане… откъде знаеше, че ще дойда, моя красавице?

Бес вирна брадичка.

— Не съм твоята красавица.

— Си и отлично го знаеш — възрази той.

— Изобщо нямах представа, че ще дойдеш!

— Лъжеш, Бес. Знаеше, че ще дойда. Може би не точно днес, но скоро.

Бес си напомни, че не бива да избухва. Тя бе уважавана вдовица, ще се държи спокойно и с достойнство. Сведе мигли.

— Лорд Талбът, аз съм в траур.

Той гръмогласно се засмя.

— Да, виждам, фустата ти се е показала.

— Черен дявол! — изсъска тя и дръпна надолу полите на костюма си.

— Пред мен не е нужно да се преструваш, „Свадливке“… познавам и кътните ти зъби.

Тя ахна възмутено.

— Ти си един развратен и жесток звяр!

Шрусбъри дяволито се ухили.

— Точно затова си подхождаме толкова много, моя красавице.

Внезапно младата жена избухна в смях.

— Защо ме дразниш нарочно, след като знаеш колко лесно избухвам?

— Обичам да събуждам страстта ти. Гневът е част от нея — единствената част, която мога да събудя, без да те любя.

— Шру, моля те, престани.

— Бес, отворената врата към свободата е пред теб. Предполагам, че притежаваш достатъчно смелост, за да прекосиш прага й и да дойдеш при мен, нали?

— Господи, ти приличаш на питбул, когато искаш нещо.

— Вече няма да извършиш прелюбодеяние, моя красавице, така че не се опитвай отново да се измъкнеш с това извинение.

— Но ти ще извършиш! — извика тя.

— Остави на мен да се тревожа за греховете си, Бес — засмя се Шрусбъри. Скочи от седлото и протегна ръце към нея. — Ела, ще се поразходим край реката. Искам да поговорим.

Повече от всичко на света искаше да остане с него, да поговорят, но знаеше, че озове ли се в ръцете му, страстта щеше да ги помете.

— Ще дойда с теб, ако обещаеш да не ме докосваш и ми дадеш думата си, че ще водим нормален разговор, в който да няма нищо неприлично.

За един дълъг миг пронизващите му сини очи се приковаха в лицето й, за да разбере дали говори сериозно. После отпусна ръце, остави я да слезе сама от коня и поде с нормален тон:

— Купих парче земя в Линкълншир… помислих, че мога да опитам да построя къща като Чатсуърт.

— Абът Стоук! Сър Джон Тин ми съобщава в писмото си, че си дал по-висока цена от него. Той е проявявал интерес към някои имоти в тази част на страната.

— Да върви по дяволите Тин! Единственото, от което се интересува, си ти! — Ръцете му сграбчиха раменете й и силно я разтърсиха. — Обещай ми, че няма да се омъжиш отново! Господи, сега всички ще започнат да душат около теб като разгонени песове!

Бес стисна зъби.

— Това е непристойно!

— Непристойно, как ли не! Ще получиш толкова предложения за женитба, че до края на годината отново ще си омъжена!

— Шру, не обиждай интелигентността ми. Никога вече няма да си сложа брачни окови. Според закона в мига, в който се омъжа, цялото богатство и земите ми ще станат собственост на съпруга ми, а повярвай ми, аз много добре познавам закона. Възнамерявам да запазя това, което е мое, докато съм жива, а след това ще бъде на децата ми. Всяко имение, всеки акър, всяко пени!

— Благодаря на Бога, че си решила да използваш ума си. Бракът е като отрова, като доживотна присъда. Той изяжда душата ти. Това е адът на земята.

— Съжалявам, че твоят е бил такъв, Шру. Може да бъде ад, но може да бъде и рай.

Той обхвана с длани лицето й.

— Бес, искам да получа своя дял от рая… знам, че може да стане само с теб.

Тя покри ръцете му със своите, после докосна с устни едната му длан. Как бе могла да е толкова сляпа! Така, както тя бе неговата слабост, той бе нейната. Но в същото време бе и нейната сила. Той бе всичко, от което тя се нуждаеше, всичко, което искаше. Не, повече нямаше да се лишава от него! Той знаеше от години, че е неизбежно, тогава защо на нея й бе нужно толкова дълго време, за да го разбере?

Бес внезапно осъзна, че след Кавъндиш тя се бе страхувала да обикне отново, защото когато ти отнемат любовта, болката е непоносима. Затова се бе омъжила за Синтло, за да не позволи на сърцето си отново да страда.

— Какво ще правим? — прошепна тя.

Ръката му се обви около кръста й и той я притегли по-близо.

— Ще обсъдим как да бъдем заедно, разбира се. Когато и където можем. Утре се връщам в двора. Ще привърша колкото се може по-бързо със задълженията си там и цялото лято ще бъде на наше разположение. Ще те заведа в Уингфийлд Манър, в Руфърт Абът, в Бъкстон Хол, в Уърксоп, в Уелбек… навсякъде. Ти изпитваш страст към къщите, Бес — искам да опознаеш моите. Някои ще ти харесат, а други като Тътбъри Касъл, ще намразиш. Там е толкова влажно, че по стените е поникнал мъх.

— Шру, струва ми се, че избързваш твърде много.

— Ще дойдеш ли? — Той настоятелно се взря в очите й.

— Да — тихо отвърна тя. — Ще дойда, но тези къщи не гъмжат ли от слуги?

— Навсякъде има постоянна прислуга, но не толкова много, както в Шефилд Касъл. Ще осигуря дискретността им. Нито един от двама ни не желае скандал, който може да стигне до ушите на децата ни.

— Или до тези на кралицата — предупреди го Бес.

— Прекарай този следобед с мен. Ще препуснем към хълмовете, далече от цивилизацията. Няма да срещнем жива душа.

Обеща й го, сякаш бе господар на вселената и в този миг и двамата вярваха, че е така.

Препускаха заедно и се смееха, все едно бяха малки безгрижни деца. После се заизкачваха по най-високия хълм. Спряха на билото, уловиха ръце и погледнаха към реката в подножието.

— Осъзнаваш ли, моя красавице, че ние двамата с теб владеем тези земи, докъдето погледът ни стига?

Говореше като някой бог на Олимп. Устните й се извиха в лека усмивка.

— Това опиянява ли те?

— Не колкото теб, „Свадливке“.

 

 

Две седмици по-късно Бес получи със сутрешната поща ново писмо от сър Джон Тин. В него я уведомяваше за достигналите до ушите му слухове, че нейният стар дом, Хардуик Манър, е обявен за продан и че той е заинтересуван да го купи.

Бес хвърли писмото на пода и повика Робърт Бестъни.

— Намери Джеймс. Трябва ми спешно.

Джеймс Кромп бе не само управител на Чатсуърт, но и неин приятел от повече от шестнадесет години. Двамата нямаха тайни един от друг. Когато секретарят й се върна с Кромп, тя се обърна и към двамата:

— Някой от вас да е чул, че Хардуик се продава?

— Хардуик Манър и земите? — изумено попита Джеймс. — Ако бях чул подобно нещо, щях веднага да ти съобщя.

— Току-що платих сметките по ремонта — увери я Бестъни. — Не може да е истина.

Джеймс се втренчи в Бес.

— Миналата седмица купих добитък, който бе откаран във фермата.

— Проклета свиня! — изруга Бес. — Робърт, искам да отидеш в адвокатската кантора в Дарби. Открий Фънк и Ентуисъл и доведи един от двамата в Хардуик. — Погледна към часовника над камината. — Двамата с Джеймс ще се срещнем с теб там в два часа.

Точно в един часа, придружена от управителя на Чатсуърт, Бес пристигна в Хардуик. Остана спокойна, докато проверяваше ремонтните работи, извършени в любимия й роден дом, а след това помоли брат си Джеймс да й покаже овцете и говедата, които бе купила за него. Попита го какво възнамерява да засади, давайки му възможност да признае какво бе сторил. Когато той не каза нищо, Бес попита с небрежен тон:

— Какъв бе приходът от Хардуик миналата година?

Брат й изглежда се обиди от въпроса.

— Нямаше приход. Много добре знаеш, че трябваше да ипотекирам имението, за да си платя дълговете — с отбранителен тон заяви той.

— А какъв приход очакваш следващата година от новия добитък? — невинно попита тя.

— Ще имам късмет, ако успея да изплатя ипотеката. Това място никога няма да бъде печелившо, Бес.

— В такъв случай не смяташ, че струва много? — подхвърли сестра му.

Джеймс мигновено запя друга песен.

— Не бих казал точно това. Имението разполага с петстотин акра обработваема земя и има две ферми, които се дават под аренда. Странно е, че ме питаш. Тъкмо вчера обмислях дали да не го обявя за продан.

— Вчера? И каква цена смяташе да поискаш?

— Петстотин лири.

Бес се престори на изненадана.

— Толкова много?

— Трябва да изплатя ипотеката и да ми останат достатъчно пари, за да наема къща в Лондон.

— В Лондон, така ли? Животът там ще ти излезе доста скъпо.

— Не е твоя работа!

— Не е моя работа ли? — Гласът на Бес бе измамно тих. — След като току-що съм платила за ремонта и ти купих добитък?

— Не съм те молил… ти сама предложи. Освен това можеш да си го позволиш, нали си богаташка.

— Джеймс, иска ми се да те ударя. Не заради обидния тон, който ми държиш, имам дебела кожа. Вбесява ме твоята подлост! Зад гърба ми си предложил Хардуик за продажба на агент от друго графство.

— Хардуик е мой по рождение… мога да го продам, когато си пожелая! — изкрещя брат й.

— Тогава можеш да го продадеш на мен. А, виждам, че имаме посетители. — Излязоха от конюшнята и се отправиха към къщата. — Джеймс, предполагам, че познаваш адвоката господин Ентуисъл, нали? Помолих го да се срещнем тук, за да уредим продажбата на Хардуик Манър.

Джеймс бе неподготвен за новия обрат на събитията. Освен това бе учуден от поведението на сестра си. Тя обикновено бе толкова избухлива и той бе смаян, че не крещи и не проклина с всичка сила. Но присъствието на адвоката й доказваше сериозните й намерения за Хардуик Манър. Знаеше, че има много пари и може би това бе дългоочакваният шанс да се отърве от това място, което от години висеше като воденичен камък на шията му.

— Заповядайте, господа, струва ми се, че бихме могли да се споразумеем, ако цената е приемлива.

— Каза, че си поискал петстотин лири, нали, Джеймс?

Брат й се приготви здравата да се пазари. Петстотин лири бе твърде висока цена за Хардуик Манър, а Бес беше изключително умна делова жена.

— Петстотин лири и си заслужава всяко пени.

— Какво мислиш, Кромп? — обърна се Бес към управителя си.

— Според мен е твърде много — спокойно отвърна Кромп.

— Господин Ентуисъл? — любезно попита Бес.

Адвокатът се намръщи.

— Една лира на акър е нечувано висока цена по тези места. Десет или дванадесет шилинга е обичайната цена на земята в Дарбишър. Трябва да вземете предвид какви доходи бихте могли да получите, лейди Сейнт Ло.

— О, вярвам, че ще успея да си възвърна вложеното, господин Ентуисъл. А и в този случай съм склонна да проявя щедрост. Съгласна съм да платя петстотин лири.

— Значи се договорихме? Петстотин лири? — нетърпеливо попита Джеймс.

Бес кимна.

— Договорихме се. Изгответе необходимите документи, господин Ентуисъл, а ти, Джеймс, донеси нотариалния акт. — Бес се обърна към секретаря си. — Бестъни, ти направи сметките по ремонта. Какви са разходите?

— Нов покрив, поставяне на нови греди, поправка на комините и измазването на две стени — общо на стойност сто лири. Още петдесет лири отидоха за построяването на нов обор, което прави сто и петдесет лири, милейди.

— Кромп, колко плати за покупката на добитък?

— Сто лири, милейди.

Лицето на Джеймс бе придобило пурпурен оттенък.

— Проклета да си, Бес, това значи, че за мен остават само двеста и петдесет лири!

— О, Джеймс, не ти ли казах? Купих ипотеката ти. Господин Ентуисъл, на каква стойност е ипотеката на Хардуик Манър?

Ентуисъл се прокашля.

— Двеста и петдесет лири, лейди Сейнт Ло.

— Кучка! Алчна и крадлива кучка! Погреба трима съпрузи и си присвои земите им. Сега искаш да вземеш и моята!

— Твоята? Имам документи, според които Хардуик Манър е моя собственост.

— Проклета хитра кучка! През цялото време си ми се присмивала!

— Не, Джеймс, сърцето и душата ми плачеха. — Усети как гърлото й се стяга и замълча за миг. Стана от масата и погледна през прозореца към стария дъб на двора. Нужни й бяха само няколко минути, за да си възвърне самообладанието. Върна се при масата. — Господин Ентуисъл, бъдете така добър и изгорете книжата за ипотеката на Хардуик и изгответе документ за продажба на стойност петстотин лири. Както брат ми преди малко каза, Хардуик Манър си заслужава всяко пени… поне за мен.

Документите бяха изготвени и подписани и Бес си тръгна с акта за собственост в ръка.

— Ще регистрирате ли продажбата, господин Ентуисъл?

— Разбира се, лейди Сейнт Ло. — Пъхна документа в папката си. — Чухте ли ужасната новина за графиня Шрусбъри?

— Каква новина?

— Миналата нощ графинята е починала — осведоми я Джеймс Кромп. — Цяла сутрин се говори само за това.

— А Шрусбъри е в двореца, бедният човек. Станало е внезапно. Сигурно ще бъде ужасен шок за него.

— Да… ужасен шок, наистина — едва успя да промълви Бес, сразена от неочакваната вест.

През целия път към Чатсуърт Бес бе необичайно мълчалива. За пръв път остави управителя и секретаря да яздят напред. Следваше ги, потънала в мислите си. Веднага щом пристигна в Чатсуърт потърси майка си и леля си Марсела.

— Гъртруд Талбът е умряла! — изтърси без предисловие.

— Кога? — изумено попита майка й.

— Очевидно се е случило миналата нощ. Шрусбъри е в двора. Ще са му нужни поне два дни, за да се прибере у дома. Не знам какво да правя. Дали да отида, или да стоя настрани?

Майка й я изгледа странно.

— Разбира се, че трябва да отидеш.

Марсела й хвърли многозначителен поглед.

— Като добра съседка и приятелка е съвсем естествено веднага да отидеш в Шефилд Касъл. Трябва да им предадеш нашите съболезнования и да попиташ дали не можем да помогнем с нещо, докато граф Шрусбъри се върне у дома.

— Да, разбира се. Ще помоля Франсис да дойде с мен.

Двете с Ан Хърбърт се познават от деца.

Глава 35

Лейди Сейнт Ло, придружена от дъщеря си, бе посрещната от опечалените дами на Гъртруд Талбът. Всички бяха със зачервени очи и много възбудени. Когато една от тях избъбри: „Той не може да ни търпи“, Бес осъзна, че се страхуват да не загубят работата си, когато Шрусбъри се върне.

— Бихте ли искали да видите графинята, милейди? — попита една от дамите. — Тя е положена в параклиса.

— Не, не — бързо отклони поканата Бес. — Дойдохме да поднесем съболезнования на децата.

— Злобните малки дяволчета са наказани. Те са причината за всичко това.

Бес се ужаси от думите им. Погледна към многобройните прислужници, които закриваха прозорците с черни завеси.

— Бих искала да ги видя, ако обичате.

— Младите дами си имат лични гувернантки, а джентълмените — възпитатели. Ние нямаме нищо общо с младите Талбът.

Бес незабавно постави тези злобни жени на мястото им.

— Това е истинска Божия благословия за тях. Осведомете управителя на замъка, че съм тук. Граф Шрусбъри няма да остане доволен, когато разбере, че са ме държали в преддверието.

Бес трябваше да се справи с цяла армия слуги, преди най-после да я отведат в приемната на втория етаж и да й позволят да разговаря с трите млади дъщери на Талбът — Катерин, Мери и Грейс.

Дванадесетгодишната Катерин избухна в сълзи и Бес я взе в прегръдките си.

— Стига, стига, скъпа, успокой се.

— Искам татко да си дойде, но толкова се страхувам как ще реагира.

— Катерин, скъпа моя, няма да ви направи нищо. Той ви обича.

— Ние я убихме, всички ще горим в ада — обади се деветгодишната Грейс.

Сърцето на Бес се изпълни със състрадание към детето и тя го привлече и настани в скута си.

— Грейс, кой е напълнил главата ти с такива глупости? Вие не сте убили майка си. Тя беше болна от дълго време и Господ я прибра на небето, за да живее с ангелите.

Грейс вдигна към Бес тъжните си тъмни очи, докато обмисляше думите й. Вратата се отвори и влязоха Франсис Талбът и младата му съпруга Ан.

— О, радвам се, че сте дошли, лейди Сейнт Ло — каза Ан.

— Сега, след като вече си омъжена жена, можеш да ме наричаш Бес.

Докато Ан и Франси се прегръщаха, Грейс заяви:

— Бес каза, че не ние сме я убили — Бог го е направил.

Младият Гилбърт Талбът се присъедини към тях и децата събраха смелост да разкажат на Бес за ужасната разправия, избухнала между Франсис и майка им, и как останалите се присъединили към врявата, за да защитят най-големия си брат. Когато майка им се нахвърлила върху него, за да го удари с бастуна си, получила удар, паднала на пода и умряла.

Бес остана с тях часове, уверяваше ги, че не са виновни и няма защо да се обвиняват. Знаеше, че децата ще се почувстват много по-добре, след като споделят открито страховете си. Накрая Грейс попита:

— Дали татко ще ни накаже?

— Не, мила моя, няма — успокои я Бес. — Ще му напиша писмо и ще го оставя на вашия брат Франсис да му го предаде. Той ви обича много. Вашето благополучие е единствената му грижа.

В писмото си Бес уведоми Шрусбъри, че децата се обвиняват за смъртта на майка си.

„Знам, че ще пропъдиш чувството им за вина, както стори с мен. Ти притежаваш вътрешна сила, състрадание и удивителна способност да утешаваш. Сърцето ми е с децата ти и с теб, Шру.“

През тази нощ, докато лежеше в леглото, мислите й не се откъсваха от него. Преди да замине за двора, двамата си бяха обещали да бъдат дискретни любовници и цялото красиво лято бе пред тях. Но сега Шрусбъри щеше да се завърне при мъртва съпруга, пищно погребение и дълъг траурен период, а всички очи на кралството щяха да бъдат обърнати към него. Смъртта на Гъртруд бе променила всичко.

Въпреки че й бе студено и трепереше, Бес най-после се унесе. Постепенно усети някаква топлина откъм гърба, която се разпростря по тялото й. Протегна се, за да й се наслади и осъзна, че той е с нея в леглото. Извърна се към него.

— Ти дойде — прошепна учудено младата жена.

— Разбира се, че дойдох — промълви той, изгаряйки устните й с горещия си дъх.

Тя се притисна към силното му тяло и му поднесе устните си. Простена от копнеж. Той бе най-привлекателният и най-възбуждащият мъж, когото бе срещала.

Гърдите й се напрегнаха от желание. Искаше да почувства ръцете и устните му върху тялото си, жадуваше твърдата му като мрамор мъжественост да запълни празнотата й, но най-много от всичко на света искаше да бъде Елизабет, графиня Шрусбъри.

— Да не си полудяла? — Той се отдръпна от нея и стана от леглото. — Та ти си само една слугиня!

Бес скочи и се нахвърли върху него, без да я е грижа, че е гола, а косите й са разпилени в безпорядък по раменете.

— Аз съм Бес Хардуик — също толкова добра, ако не и по-добра от всяка друга жена наоколо!

— Е, поне името ти подхожда — лениво отвърна лорд Талбът. — Наистина караш фитила ми да се втвърдява.

Тя се спусна към него, за да издере мургавото му красиво лице.

— Копеле! Кучи син! Развратник!

— Та ти сама ме покани, „Свадливке“! — засмя се той в отговор.

— Промених решението си, няма да се любя с теб, Шру. Не искам да бъда твоя любовница. Щом няма сватба — няма и легло!

— Оценяваш се твърде високо! Ти никога няма да бъдеш графиня Шрусбъри.

— Ще стана! Ще стана! — закле се тя.

Бес се събуди изведнъж и седна в леглото. Тялото й бе плувнало в пот и в първия миг не разбра къде се намира. Запали свещника на масичката до леглото и видя с облекчение, че е в красивата си спалня в Чатсуърт. Сънят отново оживя пред очите й. Осъзна, че бе съвкупност от различни моменти в миналото. Шрусбъри винаги я бе желал, но само като любовница; подразбираше се, че за него никога не може да бъде нещо повече. От години съзнателно бе потискала дълбоките чувства, които изпитваше към този мъж, но сега, когато вече бе свободен, не можеше да ги отрича повече. Тогава съвсем ясно, сякаш наистина бе в стаята при нея, тя чу гласа му: „Ти никога няма да бъдеш графиня Шрусбъри!“.

Бес сви колене към гърдите си и ги обви с ръце. Стоя така още час, потънала в мислите си, после ъгълчетата на устните й се извиха и тя прошепна, докато духаше пламъка на свещта:

— Ще стана! Ще стана!

 

 

Изминаха две седмици след пищното погребение на Гъртруд Талбът, на което присъстваха всички благородни семейства от Северна Англия. Но Бес не отиде. На церемонията я бяха представили омъжената й дъщеря, Франсис, и съпругът й Хенри Пиърпонт. Бес и Шрусбъри не се бяха виждали от онзи следобед, когато изкачиха хълмовете над Дарбишър.

Беше последният ден на май и здрачът бавно се спускаше над градините на Чатсуърт. Бес чу звънеца за вечеря и изпрати дъщерите си да вечерят. Остана сама в розовата градина, вдъхвайки упойващото ухание на цветята. След топлия следобед се спускаше вечерният хлад. Когато се откъсна от една разцъфнала роза, на чиято красота дълго се бе любувала, видя Шрусбъри да идва към нея.

— Колко ми липсваше — просто рече той.

— Как са децата?

Това, че първата й грижа бяха децата, го накара да разбере защо всички те по цял ден говореха за нея. По-големите й се възхищаваха, а малката Грейс бе толкова влюбена в нея, че постоянно го питаше защо не може Бес да й стане майка.

— Мисля, че вече са добре. Ние се сближихме. Благодаря ти, че си говорила с тях. Твоите думи много са ги успокоили.

— Не дойдох на погребението, не ми даде сърце за подобно лицемерие.

— Разбирам, но защо ме избягваш, Бес?

— Всичко се промени.

— Нищо не се е променило — твърдо възрази той.

— Ще вечеряш ли с мен?

— Ще бъдем ли насаме?

— Разбира се.

Бес бе очаквала идването му. Беше планирала точно какво ще каже, какво ще направи. Още като малко момиче я бяха научили как да улавя съпруг и сега урокът щеше да й послужи.

Майката на Бес и леля Марсела изказаха съболезнованията си на граф Шрусбъри и дискретно се оттеглиха. Бес заповяда вечерята да бъде сервирана в будоара й, после го поведе нагоре по стълбите. Щом вратата се затвори зад тях, той протегна ръце да я прегърне.

— Не, Шру.

— Защо не, по дяволите?

— Трябва да изясним нещо. Моля те, седни. Трудно ми е да го кажа, Шру. Моля те, опитай се да не ме прекъсваш.

Той се отпусна в едно кожено кресло и зачака.

— Избягвах те, защото твоето положение се промени. Сега си вдовец, а аз искам още от самото начало да стане ясно, че няма да се омъжа за теб. — Видя, че веждите му се повдигнаха учудено, но той не я прекъсна. — Знам, че искаш да притежаваш моята земя в Шерудската гора, а също и че обичаш Чатсуърт. Известно ми е колко много ще спечелиш, ако имотите ни се обединят. Земите ни ще се управляват заедно, но за пръв път в живота си имам добри печалби и никакви дългове. Аз съм богата вдовица, която вече е получила две предложения за брак и не желая трето от теб.

— Кой, по дяволите… — Думите му бяха прекъснати от появата на лакея с подноса с вечерята.

Бес прикри задоволството си от прекъсването, което бе дошло тъкмо навреме.

— Аз ще сервирам. Благодаря, свободен си — обърна се тя към лакея, който се поклони и се оттегли.

— Не ме питай от кого са предложенията. Не искам да те ядосам — ти се държиш прекалено собственически към мен. — Кимна към храната. — Ела да хапнем, преди да е изстинала.

Той стана и приближи към масата.

— По дяволите храната. Джон Тин ли е единият?

— Не, не е сър Джон, макар че в писмата му доста явно се намеква, че би желал да бъдем нещо повече от приятели. — Усмихна му се и сложи ръка върху бузата му. — Не е важно кой е. Нали знаеш, че сърцето ми завинаги ще ти принадлежи?

Той простена и я грабна в прегръдките си.

— Бес, Бес, не ми причинявай това… знаеш, че цял живот те обичам. Не искам земите ти, искам единствено теб.

Мъжете винаги искат това, което не могат да имат, напомни си Бес, и биха преместили земята и небето, за да го постигнат. „Надявам се да е така“ — додаде мислено и кръстоса пръсти.

— Скъпи — нежно прошепнаха устните й, — ако започнеш да ме целуваш, никога няма да стигнем до храната. Не ни се случва често да вечеряме насаме, нека се насладим на случая.

Бес знаеше, че докато разговаряха и се хранеха, тя ще успее да запази поне част от самообладанието си, но когато започне да я люби, целият й контрол ще бъде пометен от страстта му.

Под сребърните капаци имаше тлъста яребица, запечена със сос от вино, пай от сърнешко месо, от който се разнасяше апетитното ухание на лук и подправки. Бес сипа в чинията му и от двете блюда, после наля вино в две чаши. През цялото време усещаше погледа му, прикован в нея.

— Като гледам какво внимание обръщаш на храната, можех да накарам да ни сервират и овчи мозък.

— Аз съм изгладнял за теб… Това, което искам да вкуся, са твоите гърди!

Хвърли кърпата си за хранене и обиколи масата. Взе я на ръце и се плъзна под нея.

— Още не съм свършила — задъхано възрази тя, когато топлината на бедрата му проникна през плата на роклята й.

— Още не съм започнал. — Повдигна косата й и притисна устни към тила й. Беше напълно възбуден, членът му пулсираше с всеки удар на сърцето, ала не можа да устои и впи устни в нежната извивка на врата й.

Бес ахна, когато ръцете му се стрелнаха напред и обхванаха гърдите й. Потръпна от прекрасното усещане и зърната й се втвърдиха от желание.

— Скъпи, не е нужно да бързаме. Искам да останеш през цялата нощ. — Знаеше, че думите й ще го възпламенят още повече. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, пъхнаха се под полата и погалиха голите й бедра над чорапите.

— Чаках цяла вечност да чуя тези думи.

Храната мигом бе забравена, когато пръстите му я помилваха. Жадните му устни се впиха в нейните, настойчивият му език нахлу в устата й, а пръстът му проникна в кадифената й женствена мекота и започна ритмично да се движи. Тялото й в сладостен трепет, без колебание отвърна на любовната му игра. Шрусбъри благодари на Бога за тази жена, чиято страст не отстъпваше по сила на неговата.

Тя се притисна към него, когато той я доведе до разтърсващ оргазъм с милувките си. Знаеше, че това е само началото на тъмното кадифено удоволствие, което щеше да й дари тази нощ. Усети нетърпеливите му ръце, които се опитваха да съблекат роклята й, и разбра, че в следващия миг ще я разкъса в бързината.

Тя се плъзна от коляното му и се усмихна, когато Шрусбъри се опита да възрази.

— Искам да се съблека. Овладей нетърпението си и ме наблюдавай. Доставя ми огромно удоволствие да виждам как желанието пламва в очите ти, когато гледаш тялото ми.

Страстният му тъмен поглед, който я следваше, докато дърпаше тежките брокатени завеси пред прозорците, я възбуждаше до лудост. После запали високите свещи на сребърния свещник до леглото. С бавни и чувствени движения разкопча сивата копринена рокля и я остави да се свлече на купчина в краката й.

Гледката на яркооранжевото й бельо спря дъха му. Тази вечер дрехите отлично подхождаха на личността й. Под скромната външност се криеше вихрушка от ярки цветове, които разкриваха страстната й същност. Подозираше, че под тях са спотаени тъмни еротични пластове, в чиито глъбини досега никой не се бе гмурвал.

Тя бавно пристъпи навън от фустата и я захвърли през стаята. Застана пред него. Стройното й гъвкаво тяло бе облечено само в една къса риза и черни дантелени чорапи. Когато повдигна леко края на ризата, отдолу се разкриха смайващите яркооранжеви жартиери, които придържаха черните чорапи. Ала това, което приковаваше погледа, бяха червено-златистите къдрици, покриващи триъгълника между бедрата й.

Бес бавно облиза устни, забави се за миг, после повдигна ризата още по-нагоре, разкривайки гърдите си. Знаеше колко го възбужда гледката им, както и че очакването ще усили възбудата.

Шрусбъри се гърчеше в агонията на страстта си, но в същото време се наслаждаваше на великолепното представление, което Бес му изнасяше. Тялото й бе невероятно чувствено, имаше свой собствен език и сякаш крещеше да го любят страстно, и то често. Обещаваше неописуема наслада за този мъж, който бе достатъчно дързък, за да приеме предизвикателството да възбуди и задоволи страстта й, потискана толкова дълго.

— Ти си най-красивата любовница, за която всеки мъж би могъл да мечтае само в най-безумните си сънища.

— Шру, аз не искам да бъда твоя метреса. Това е унизително положение, когато един мъж плаща на една жена за сексуалните й услуги и от блудницата я дели само едно стъпало. Искам да бъдем любовници, равни във всяко едно отношение. Обещаваш ли ми?

В този миг той бе готов да й обещае всичко, да й поднесе земята и небето. Свали трескаво дрехите си и ги захвърли нетърпеливо, докато пристъпваше към плячката си. Сграбчи я и я издигна над втвърдената си мъжественост. Нямаше нужда да й казва да обвие бедрата си около кръста му. Кадифеното й женствено лоно го мамеше все по-навътре и неспособен да издържи нито миг повече, той я облада на пода, прониквайки дълбоко в нея. Тя бе като горещ мед и целият се напрегна от удоволствие. Шрусбъри изръмжа като доволен вълк, съвкупяващ се със своята вълчица.

Това бе толкова бързо и властно обладаване, че Бес се изви под едрото му и силно тяло, вкусвайки докрай безумната наслада, която струеше от него, докато нахлуваше в нея подобно на подивяло животно. Сливането им бе бурно и без остатък. Бес обичаше всички неща, които правеше с нея, обичаше твърдите му ръце да галят тялото й и начина, по който я караше да се чувства. Той знаеше как да възбуди страстта й до лудост. Женствената й сърцевина го стискаше конвулсивно, докато той забиваше мъжествеността си все по-навътре и по-навътре с поредния дивашки тласък.

Когато стенанията й се превърнаха във викове, любовникът й завладя устните й, поглъщайки любовните й призиви, за да не чуе никой звуците на тяхното страстно съвкупление. Почувства първите й тръпки и разбра, че оргазмът й наближава. Двамата избухнаха едновременно в експлозия, която ги лиши от дъх и мисъл. После се отпуснаха едновременно. Тежкото му тяло я притискаше към пода и тя лежеше просната под него в пълно забвение.

Шру се отдръпна и коленичи.

— Беше великолепно, любов моя, и си заслужаваше дългото чакане. — Погали нежно гърдите й. — Тялото ти е толкова прекрасно, че искам да те гледам как ходиш наоколо гола.

Бес се поколеба и той я подразни:

— Не се срамуваш от мен, нали?

— Не, любими, но съм пълна догоре със семето ти.

Графът се засмя.

— Съжалявам… чаках твърде дълго. — Взе чашата й с вино и една чиста кърпа. — Отвори се за мен, моя красавице. — Намокри ленения плат и я наблюдаваше с блеснали очи, докато тя разтваряше колене и извиваше слабините си към него. Бес потръпна, когато я обля с виното и после я подсуши. — Нека те отнеса в леглото.

— Мислех, че исках да ме гледаш, докато се разхождам.

— По-късно, виното ми даде други идеи.

Вдигна я високо, притисна я към сърцето си и я отнесе в спалнята. Положи я върху леглото, повдигна единия й крак и свали черния дантелен чорап заедно с яркооранжевия жартиер. После стори същото и с другия. Целуна голите пръсти на нозете й, после прокара върха на езика си по извивката на ходилото.

— Първо искам да те видя как отново се извиваш.

Бес пое дълбоко дъх, разбрала къде ще се насочи езикът му. Не бе разочарована, макар че той се бави безмилостно цяла вечност, докато стигне целта си. Но когато най-после я достигна, тя не можа да повярва колко бързо успя да я възбуди отново. Гледаше как тъмнокосата му глава се движи между бедрата й, усещаше силните тласъци на езика му и осъзна, че полудява. После дойде и освобождението. Оргазмът й бе толкова разтърсващ, че тя се изви нагоре, поднасяйки слабините си към жадната му уста. Когато той измъкна езика си и покри вътрешната страна на бедрата й с горещи целувки, Бес имаше чувството, че ще умре от наслада.

— Беше толкова прекрасно, че искам да направя същото с теб — промълви задъхано младата жена, когато отново можеше да говори. — Дай ми чашата с вино. Искам да те подлудя.

 

 

Шрусбъри изплува от дълбокия сън и пулсът му мигновено се ускори, когато осъзна в чие легло се намира, чие женско ухание вдъхва и чии устни галят неговите. Да бъде събуден с целувка от Бес, бе нещо, за което бе мечтал от години. Мъжествеността му набъбна и той с желание протегна ръка към нея.

— Скъпа, никога няма да ти се наситя.

Бес тихо се засмя.

— Любими, това е много ласкателно, но аз те събудих, защото вече е четири часът. Трябва да си вървиш.

— Не мога да те оставя — простена той.

— Трябва. Макар че съм господарката на Чатсуърт, не мога да ти позволя да седнеш на закуска срещу майка ми и леля Марсела.

Шрусбъри отново изпъшка, осъзнал правотата на думите й. Връзката им трябваше да остане в тайна, за да запазят доброто й име и да не посрамят децата си. Неохотно спусна крака от леглото, а Бес запали свещите. За миг очите му затърсиха дрехите, които бе разпилял из стаята, ала после бързо — се върнаха към жената в леглото. Тя се протегна за пеньоара си и той видя как дрехата покри красивите й гърди и рамене.

— Ако зависеше от мен, никога нямаше да ти позволя да се облечеш. Щях да те държа заключена в една стая, в която единствената мебел е огромно легло.

— Чудесен комплимент — усмихна се Бес. — Сега и аз ще ти направя един. — Заобиколи леглото и се отпусна на килима между голите му мускулести бедра. — За пръв път от години се чувствам напълно задоволена. Наслаждавам се на взаимната ни чувственост. Твоето тяло е способно да задоволи моето, както винаги си ми обещавал, че ще бъде, и аз благодаря на Бога за това щастие.

Той обхвана лицето й в шепи. Искаше да й каже толкова много неща, но сега не бе моментът.

— Ти си част от мен. Кога мога да дойда отново?

— Скъпи, не можеш. Утре е първи юни. Синовете ми завършиха учебната година и ще се върнат у дома. Те са твърде големи и не можем да ги заблудим.

— По дяволите! — изруга той и трескаво затърси решение. Усещаше прекрасните й гърди да се трият в тестисите му и искаше да я задържи така завинаги. — Ще превърна Руфърд или Уърксоп в тайно гнездо на нашата любов. Ще ти изпратя съобщение.

Докато Шрусбъри яздеше към дома си, мислите му бяха изпълнени с жената, която току-що бе оставил. Тя може и да се чувстваше напълно задоволена, ала той не беше. Странно, но това имаше малко общо със секса. Да се люби с Бес през почти цялата нощ, наистина бе задоволило страстта му, но в момента се чувстваше по-незадоволен, отколкото през целия си досегашен живот. Искаше да бъде с нея и сутрин, и обед, и вечер. Да говори с нея, да я кара да се смее, да яздят заедно из просторните си имения, да споделят обща трапеза, да се къпят заедно. Искаше да повери в ръцете й многобройните си къщи, децата си, живота си. Всяка нощ да я отнася в леглото и всяка сутрин да се събужда до топлото й тяло.

Копнееше да я обсипе с бижута, да я обвие в пухкави кожи и да изкрещи на целия свят, че тя е негова и единствено негова. Изгаряше от желание да притежава душата и тялото й и знаеше, че няма да има нито миг покой, докато тя не му се отдаде изцяло и не му се закълне във вечна любов. От устните му се изтръгна цветисто проклятие. Всичко, което Бес искаше, бе проклетата си свобода! Накара го да обещае, че ще бъдат само любовници и нищо повече.

Стисна с колене хълбоците на жребеца. Тя си въобразяваше, че ще може да го върти на малкия си пръст. Изтръгна обещание от него, че е свободна да го изостави във всеки миг, когато й хрумне, и в един миг на безумие той й бе дал думата си. Е, някои обещания се дават, за да бъдат нарушавани, а това бе тъкмо едно от тях. Свободата бе последното нещо, което щеше да й предостави. Щеше да проведе безмилостна и унищожителна кампания, за да я накара да се подчини на желанията му. Нямаше да приеме нищо друго, освен пълна и безусловна капитулация.

Глава 36

Бес отлично съзнаваше, че Джордж Талбът, граф Шрусбъри, бе идеалният мъж за нея. Ако имаше някой в света с по-силна воля от нейната, то това бе Шрусбъри. Той бе толкова властен, че дори успяваше да се наложи на Елизабет Тюдор.

Бес знаеше, че в момента Шрусбъри е запленен от нея, ала разбираше, че няма да успее дълго време да му налага желанията си. Ако искаше да получи сватбен пръстен, трябваше да проведе стратегията си много изкусно. По-голямата част от живота си той бе прекарал женен за жена, която не бе обичал, и сега, когато най-после бе свободен, от нея се изискваше огромно умение, за да му надене отново брачния хомот.

Бес си признаваше, че ако Шрусбъри не бе овдовял, тя щеше да се задоволи да бъдат тайни любовници. И стадо диви коне не можеше да я завлече за четвърти път пред олтара — тя бе твърде амбициозна за децата си и никога не би изсипала богатството си в ковчежетата на някой съпруг. Но Шрусбъри бе различен. Той бе най-богатият и най-могъщият благородник в страната, притежаваше осем замъка, без да се броят къщите му в Лондон и Челси. Беше собственик на земя в пет графства и бе главен управител на три от тях. Освен това тя го желаеше с цялото си сърце.

Бес се запита какво бе онова неустоимо очарование, което толкова я привличаше към него? Дали бе самият той или богатството, къщите, силата и благородническата титла? Беше достатъчно честна, за да признае, че е всичко заедно. Този мъж бе най-голямото предизвикателство в живота й. Не само го искаше с цялото си сърце, но копнееше той да я обича достатъчно силно, за да я направи Елизабет, графиня Шрусбъри.

Той й изпрати подарък. Това бе прелестна брошка с рубини във форма на полумесец. Бес се усмихна загадъчно и я закачи върху роклята си така, че да се извива около едното зърно на гърдата й. Два дни по-късно тя получи известие от него, в което я молеше да се срещнат в Уърксоп Манър. Безгрижно захвърли бележката. Пристигна второ писмо, в което с гневен тон я питаше защо не е отишла на срещата. Тя изпрати мил отговор с обяснение, че поканата е пристигнала твърде късно, за да промени плановете си.

Шрусбъри й писа отново, посочвайки времето и мястото на срещата. От редовете лъхаше едва сдържано нетърпение. Макар че жадуваше да го види, Бес бе решена да слуша разума, а не сърцето си. Извини се, че синовете й са пристигнали и в момента й е невъзможно да напусне дома си.

Следващото писмо не бе покана, а гневен ултиматум. Талбът заплашваше, че ако тя не отиде в Уърксоп, той ще дойде при нея, без да се интересува от последствията. На следващия ден Бес пристигна в Шефилд, съпровождана от трите си дъщери. Шрусбъри я поздрави официално, но яркосините му очи изпущаха гневни искри.

Бес прикри усмивката си.

— Денят е толкова прекрасен за езда. Юни е чудесен месец, не мислиш ли?

— Твърде хубав, за да се прахосва — многозначително отвърна графът. — Вече е към края си!

Сърцето й заби ускорено още щом го зърна и тя бе развълнувана до дъното на душата си от явното му разочарование, че не се срещат насаме.

— Дъщерите ми настояваха да ви посетим, а и Франси и Ан Хърбърт са приятелки, откакто се помнят. И двете са младоженки и сигурно има за какво да си говорят.

— Синът ми и Ан може и да са женени, но живеят в отделни апартаменти, докато пораснат достатъчно, за да консумират брака си — строго заяви Шрусбъри.

— Шру, но те са лудо влюбени. Жестоко е да ги държиш разделени. Макар да казват, че въздържанието укрепвало характера. — Видя как върху челюстта му заигра един мускул.

Бес забеляза Грейс да наднича иззад перилото на извитата стълба и извика:

— Не се срамувай, скъпа. Дойдохме най-вече да се видим с теб.

Грейс се затича надолу по стълбите, а Бес я грабна в прегръдките си, вдигна я и я завъртя във въздуха.

— Никога ли не се спускаш по перилото? Аз толкова обичам да го правя.

Грейс погледна към смръщеното лице на баща си и каза:

— Не ни е позволено.

— Но баща ти толкова много обича игрите! — дяволито възкликна красивата гостенка.

— Да, но не точно тази игра — заплашително процеди Шрусбъри.

Бес предпочете да не обръща внимание на предупреждението. Искрено се наслаждаваше на сексуалното напрежение помежду им, което с всеки миг ставаше все по-осезателно. Видя, че останалите му дъщери и Ан също са се надвесили над перилото.

— Защо да не излезем да пояздим? Ще можеш да ме разведеш из парка на Шефилд. Денят е твърде хубав, за да го прекараме затворени вътре.

Младите дами изразиха такова нетърпение да се присъединят към Бес и дъщерите й, че Шрусбъри нямаше голям избор. Когато отидоха в конюшните, завариха там двамата му по-големи синове Гилбърт и Франсис, които също изявиха желание да пояздят с тях.

— Трябваше да доведа и синовете си. Вие, момчета, щяхте добре да се позабавлявате. Защо не ни дойдете на гости в Чатсуърт? — предложи тя, без да обръща внимание на мрачното лице на Шрусбъри.

— Може ли и ние да дойдем, Бес? — замоли се Грейс.

— Много е грубо да се самопоканваш, а и не може да наричаш дамата Бес — скастри я баща й.

— Аз разреших на момичетата да ме наричат Бес, лорд Талбът, макар че ако предпочитате, вие можете да се обръщате към мен с лейди Сейнт Ло. — Видя как той стисна зъби, опитвайки се да се овладее. — Милорд, вие сте добре дошли в Чатсуърт по всяко време, ако, разбира се, обещаете, че ще доведете и дъщерите си.

Всички препуснаха в галоп из обширния парк на Шефилд, но Шрусбъри твърдо улови юздите на коня й.

— Тази игра не ми харесва, „Свадливке“.

— Това е очевидно. Лицето ти е потъмняло като буреносен облак. Нима не се радваш да ме видиш, след като изминах целия този път до Шефилд?

— Не беше нужно да идваш тук. Уърксоп Манър е само на половината път.

— О, скъпи, нали не се съмняваш, че в този миг бих предпочела да бъда в Уърксоп Манър? Само ние двамата? Нима не знаеш колко силно жадувам да бъда в прегръдките ти, да ме отнесеш в леглото и да ме любиш през цялата нощ? — Бес обхвана гърдите си и прокара палеца си по рубинената брошка, която искреше около набъбналото й под плата зърно. — Копнея за теб. Всяка нощ лежа в леглото и се мятам неспокойно, изгарям за теб, а когато най-после сънят ме обори, сънищата ми са толкова безсрамно разгулни, че се събуждам с пламнали страни. — Знаеше, че думите й са убедителни, защото казваше истината.

— Бес, трябва да дойдеш при мен! Не си създадена да бъдеш монахиня, а напоследък и аз живея като някой отшелник!

— Трудно е, но се налага да бъдем внимателни. Ако не се прибера през цялата нощ, това ще възбуди неудобни въпроси.

— Тогава ела при мен през деня — отчаяно настоя той.

— А когато се мръкне, ще ме оставиш ли да си тръгна?

— Ако кажа не, няма да дойдеш.

Тя впи поглед в устата му.

— Тогава ме излъжи — прошепна.

Грейс обърна понито си и препусна към тях. Погледна Бес с огромните си тъмни очи и изтърси:

— Татко казва, че не можеш да бъдеш моя майка, освен ако не се омъжиш за него.

— Грейс, нито дума повече! — заповяда баща й.

— Няма нищо, Шру. Децата искат да получават отговори на въпросите си. Грейс, баща ти трябва да спазва благоприличен траурен период, за да почете паметта на покойницата.

— И колко дълъг е този траурен период?

— Обикновено една година.

— Една година! Не мога да чакам цяла година! — извика момичето.

— Достатъчно, Грейс. Върни се при сестрите си. Двамата с лейди Сейнт Ло трябва да поговорим насаме.

Макар и неохотно, детето се подчини.

Тишина увисна помежду им. Когато Бес най-после събра смелост да го погледне, той се взираше замислено в нея.

— Бес…

— Не смей да ме питаш! — предупреди го тя.

— Не виждаш ли, че това е отговорът на всичко?

Бес усети как в сърцето й разцъфва огромна червена роза, а коленете й омекват. Планът й действаше и той бе на границата да й предложи брак, но, разбира се, при неговите условия. Колко изкушаващ мъж беше! Само ако й бе възможно да постави на второ място децата си и да се отдаде на желанията си. Докато майката и жената се бореха в душата й, решението й се затвърди — условията на Шрусбъри не бяха достатъчно приемливи. С огромно усилие овладя чувствата си и го погледна право в лицето.

— Ти открадна сърцето ми и аз доброволно ти отдадох тялото си. Това не ти ли стига, Шру? Длъжна ли съм да обогатя допълнително огромната империя на Талбът?

— Велики боже, Бес, колко пъти трябва да ти повтарям, че не ми трябва богатството ти? Не осъзнаваш ли колко много ще спечелиш ти?

— Няма да спечеля нищо, освен ако не умреш, а аз дори не мога да понеса мисълта за това. — Внезапно осъзна истинността на думите си. Една студена ръка сграбчи сърцето й и смачка разцъфналата червена роза. — Нека продължим както досега. Заклевам се, че тази седмица ще дойда в Уърксоп. Освободи слугите.

— Утре? — нетърпеливо попита той.

— Не, не. Към края на седмицата… Ще дойда в петък.

— Закълни се!

 

 

Преди Бес и дъщерите й да си тръгнат, Франсис Талбът и Ан Хърбърт пожелаха да говорят насаме с нея.

— Бес, ще използваш ли влиянието си върху лорд Талбът? Бихме искали да си установим собствено домакинство — умолително заяви Ан.

— Скоро ще навърша шестнадесет. Вече съм мъж, но татко се отнася с мен като с дете. Наглеждат ни денонощно. Никога не можем да останем сами и поне стотина слуги не ни изпускат от поглед!

Бес се изпълни с искрено съчувствие към двамата влюбени.

— Франсис, използвай изобретателността си. Ти си наследник на половин дузина къщи, които са много по-усамотени от Шефилд. Заведи невестата си на разходка в едно от многобройните имения на Талбът, което е най-уединено. Някои от къщите са доста романтични и с малобройна прислуга.

 

 

В петък сутринта Бес избра любимия си пурпурен костюм за езда и си облече бельо в дързък лилав цвят. Взе някои тоалетни принадлежности, четката си за коса, меките пантофки от ярешка кожа и отиде в конюшните. Избра едно дамско седло и напусна Чатсуърт преди семейството й да се събуди.

Макар че беше още много рано, когато пристигна в Уърксоп, Шрусбъри я очакваше. Въздъхна леко, когато силната му ръка сграбчи поводите и поведе коня й към конюшните.

— Изглеждаш ослепително, „Свадливке“.

— Съвсем подходящо за срещата ни — гърлено се засмя тя.

Той протегна ръце. Бес се огледа.

— Никакви коняри, ние сме съвсем сами.

Дъхът й секна само при мисълта, че е сама с него в конюшнята. Той носеше тесни кожени панталони за езда, а бялата му риза бе разкопчана до пъпа. Устата й пресъхна и тя полетя към разтворените му обятия сред вихрушка от лилави фусти.

Устните му се впиха в нейните и езикът му жадно проникна в устата й. Тя усети твърдата буца между краката му и притисна гърди към неговите. Целувката сякаш изсмука цялата й сила и когато той я пусна и погледна към нея, тя леко се олюля. Засмя се дрезгаво и повдигна поли до коленете си.

— Ще трябва да ми помогнеш с ботушите.

Той се втренчи в тях и преглътна с усилие.

— Господи, не! Искам да свалиш всичко друго, но не и ботушите.

Вдигна я на ръце и я отнесе до една голяма уханна купа сено. Положи я по гръб и внимателно я бавно започна да я съблича, целуваше всяка оголена прелестна извивка от тялото й, докато тя остана да лежи напълно гола, само с ботушите.

Наблюдаваше го изпод полупритворените си клепачи как се съблича, разкривайки прекрасното си тяло, което изпълваше сънищата й още откакто бе младо момиче. Той целуна вътрешната страна на бедрата й над ботушите, после се премести към корема, дразнейки и галейки с върха на езика си пъпа й. Когато вкуси гърдите й, Бес разбра, че му доставя безкрайно удоволствие. Игра си дълго с тях — разтрива ги с длани, милва ги, докато не затрептяха, близа розовите им връхчета, докато не се превърнаха в две твърди черешки. После ги засмука жадно, сякаш бяха най-сочните и сладки плодове на света. Изправи се бавно, възседна я, а обутите й в ботуши крака се обвиха около мускулестото му тяло.

— Кълна се, толкова съм твърд, че мога да се счупя вътре в теб.

— Ммм, тогава ще го отнеса вкъщи и ще му се наслаждавам денем и нощем. Винаги съм искала да имам пишка.

— „Свадливке“, говориш най-дръзките неща на света и не мога да ти устоя нито миг повече.

— Това наистина е много мило, а и една конюшня със сигурност е най-еротичното място за двама любовници. — Протегна ръка и докосна с пръсти мястото, където телата им се съединяваха, после леко стисна топките му. — Мирисът на коне, боцкането на сеното, гледката на твоя див жребец, който се опитва да захапе врата на кобилата ми с острите си зъби — всичко това разпалва кръвта ми.

— Кажи ми какво искаш, моя красавице.

— Да те яздя, както и ти ме яздиш, черен дяволе!

 

 

За Шрусбъри беше непознато изживяване да бъде сам в една от къщите си и любовната двойка изцяло се наслади на усамотението си. Двамата се разходиха из градината, поседяха край бистрия поток, забавляваха се дори в кухнята. Той гледаше като омагьосан Бес, облечена само с фуста, да приготвя омлет, подправен с уханни билки, току-що откъснати от градината. Бяха набрали и ягоди за десерт и когато Бес се зае да ги мие на мивката, ръцете му се обвиха около кръста й. Смеейки се, тя пъхаше ягоди в устата му между целувките и се оплакваше, че нямат сметана.

— Аз ще ти доставя сметана — обеща той и плъзна ръка между бедрата й под лилавата фуста.

Тя изписка и се изскубна от ръцете му, а той хукна след нея из кухнята, по дългия коридор, по чиито стени висяха портрети на предците му, и нагоре по извитата стълба. Когато стигна до горната площадка, Бес се изкачи върху полираното перило и се спусна надолу.

Той я последва мигновено, взимайки по две стъпала наведнъж. Хвърли се отгоре й тъкмо когато щеше да се приземи. Двамата се търколиха на пода, махайки крака и ръце във въздуха и смеейки се като разлудували се деца, изплъзнали се за малко от строгите си възпитатели.

— Мисля, че се нуждаем от следобедна дрямка — рече той, докато лежаха задъхани.

— А аз мисля, че се нуждаем от баня.

— Можем да се изкъпем заедно, ако се качиш горе с мен.

— Убеди ме — измърка младата жена.

— Ако ме последваш в господарската спалня, ще ти дам нещо, което съм сигурен, че ще ти хареса — изкусително предложи той.

— Голямо ли е?

— Кога съм ти давал нещо малко?

— Твърдо ли е?

— Кога съм ти давал нещо меко? — подразни я Шрусбъри.

— Затруднена съм да отгатна. Подскажи ми.

— Ммм, да видим… кръгло е, има дебела дръжка и ще ти достави безкрайно удоволствие. — Погали облите й гърди. — Само видът му ще те накара да ахнеш.

— Голямо ли е като всичко у теб?

— Обещавам ти, че чудесно ще пасне.

— Как бих могла да откажа?

Тя се изправи, обу пантофките си и се заизкачва по стълбите. Знаеше, че ще я настигне, преди да стигне горната площадка. Устните й се извиха в усмивка, когато едната му ръка се обви около кръста й, а другата се плъзна под фустата, за да погали задника й.

— Знаеш ли, че дупето ти има сърцевидна форма?

— Не знаех, че един граф може да използва такъв прост език.

— Има много неща, които не знаеш за мен.

Тя се извърна, обви ръце около врата му и притисна пищното си тяло към неговото.

— Ще ме научиш ли?

Шрусбъри я взе на ръце, отнесе я в господарската спалня и я остави на ръба на леглото.

— Ще ми е нужен цял живот. А сега затвори очи и протегни ръка.

Бес се подчини и предизвикателно раздвижи пръсти, сигурна, че знае отлично какво ще сложи в ръката й. Но грешеше. Пръстите й се сключиха около пръстен и когато отвори изненадано очи, видя огромен блестящ диамант, заобиколен с изумруди.

— О, прекрасен е! — Сложи го на пръста си и той й прилегна съвършено. Ала, макар че сърцето й запя, разумът й заповяда, че не бива да го приема. Очите й потърсиха неговите. — Шру, не мога да взема пръстена. Това означава окончателно обвързване. — Затаи дъх. Надяваше се той да заяви, че точно това иска, че я обича безумно и не може да живее без нея.

— По дяволите, Бес. Това е просто любовен подарък, нищо повече! Искам най-доброто за теб. Не ми отказвай удоволствието да ти правя подаръци. Имаш красиви ръце… искам да обсипя фините ти пръсти с бижута.

Тя прокара език по устните си.

— Никога няма да ти откажа нещо, което ти доставя удоволствие. — Повдигна фустата си и я остави да се плъзне на пода край леглото.

През следващия час Бес изпълни обещанието се, отдавайки се на любовника си със същата дива страст, която и той изпитваше към нея. Накрая и двамата останаха да лежат задоволени и потни. Той нямаше сили да излезе от нея, краката й останаха обвити около кръста му, а главата му — заровена в прекрасните й коси. Изтощени, двамата любовници се унесоха в сън, обвити в сиянието на своята любов, забравили за всичко друго на света.

Не чуха страстния глас на младия мъж, който отвори външната врата на Уърксоп, взе невестата си на ръце и прекрачи прага. Не чуха и тихия смях на младата жена, която срамежливо се сгуши в прегръдката на съпруга си.

— Франсис, ами слугите? — нервно прошепна тя.

— Ан, скъпа, ще отидем в господарската спалня. Ако наоколо има слуги, те ще решат, че баща ми е вътре, и няма да се осмелят да ни безпокоят.

Тя се остави да я поведе по извитата стълба. Копнееше да се озове в леглото с него, но в същото време малко се страхуваше от това, което щеше да се случи. Дланите му мигом покриха гърдите й и тя видя подутината между краката му. Когато стигнаха пред вратата, Ан се поколеба.

— Не се страхувай, Ан. Няма да те нараня, аз те обичам. — Франсис вдигна решително младата си съпруга на ръце и завъртя дръжката.

Тежката дъбова врата се отвори и старите панти изскърцаха. Бес повдигна клепачи. Любовникът й се размърда и докосна с устни слепоочието й.

— Татко! — ужасено избъбри Франсис Талбът и остави невестата си на пода.

Шрусбъри се претърколи от Бес и дръпна завивката, за да прикрие голото й тяло.

— Велики боже, какво правиш тук? — изрева Шрусбъри. — Не си прави труда да ми отговаряш, съвсем очевидно е!

Ан ахна и побягна като подплашена сърна.

— О, не — промълви Бес, осъзнала какво бе направила. Какво странно съвпадение и двете двойки да решат да дойдат на едно и също място през един и същи ден! Изглежда веднага след като Шрусбъри бе напуснал Шефилд, Франсис бе решил да се възползва от съвета й.

— Нямаше да дойда, ако знаех, че ще те заваря тук с твоята уличница! — извика Франсис Талбът.

Шрусбъри скочи от леглото и сграбчи сина си за яката на ризата.

— Извини се! — заповяда той.

По зачервеното лице на Франсис се изписа искрено разкаяние.

— Простете ми, лейди Сейнт Ло, нямах представа, че сте любовница на баща ми.

Баща му го зашлеви през лицето. Франсис се олюля леко и изхвръкна от стаята.

— Шру, настигни го. Той не е виновен. — Бес скочи от леглото и започна да събира дрехите му. — Върви, скъпи. Аз ще поговоря с Ан. — Нахлузи фустата си и претърси стаите на горния етаж, докато откри младата жена, която познаваше още от бебе.

— Съжалявам, Бес.

— Ан, какво мога да кажа? Ние сме влюбени, също като теб и Франсис. Ела да ми помогнеш да се облека и ще поговорим.

Облечена в пурпурния си костюм за езда, с идеално вчесана коса, Бес влезе в салона на долния етаж, уловила младата невеста за ръка. Ан започна да трепери, когато видя високата и тъмна фигура на властния си свекър, но Бес стисна окуражително ръката й.

— Не им се сърди, Шру. Аз съм виновна. Аз им предложих да дойдат тук.

Сините му очи се присвиха и графът заговори с леден глас.

— Обясних на Франсис, че смятаме да се оженим. Покажи им годежния си пръстен, скъпа. — Очите му блеснаха обвинително, но той успя да запази самообладание и не каза нищо повече.

Веднага след като Франсис и Ан напуснаха Уърксоп, между граф Шрусбъри и Бес избухна ужасна разправия. Тя се чувстваше виновна, задето неволно бе станала причина да се разкрие връзката им, ала не можеше да понесе обвиненията му, че го е направила нарочно, за да се компрометира и той да бъде принуден да й предложи брак. Удари го с всичка сила през мургавото, красиво и цинично лице и си тръгна, без да каже нито дума.

Глава 37

На следващата сутрин Шрусбъри пристигна в Чатсуърт, решен веднъж завинаги да уреди всички въпроси. С блеснали очи Бес го заведе в библиотеката и внимателно затвори всички врати. Той седна на ръба на голямото резбовано бюро, а тя закрачи из стаята като разгневена тигрица. Беше решена да го убеди, че не му е заложила капан, и затова го нападна веднага.

— Защо трябваше да ги лъжеш? Ако си го направил от някакво смешно кавалерско чувство, от желание да спасиш репутацията ми, искам да знаеш, че ме обиди. А ако си го сторил, за да спасиш собствената си репутация, това само още повече влошава нещата.

— Не съм ги излъгал, ние ще се оженим — непреклонно отвърна графът.

Бес разбра по тона му, че всичко ще бъде така, както той го е решил. Нямаше да отстъпи в нищо. Той бе законът и тя използва единствения аргумент, за който можа да се сети.

— Ти си граф Шрусбъри. Не можеш да се ожениш веднага след смъртта на съпругата си. Скандалът ще бъде ужасен! Моята репутация завинаги ще бъде съсипана! Всички ще кажат, че съм те примамила да се ожениш за мен, защото съм алчна кучка! Родният ми брат ме обвини, че се омъжвам за един мъж след друг, за да им взема имотите. — Спря пред него и протегна ръце. — Ако се омъжа за теб, името ми ще бъде навеки стъпкано в калта.

Той улови ръцете й, за да й попречи да закрачи отново из стаята. Заговори с тих глас:

— Жените винаги ще сплетничат за теб, Бес, защото завиждат на красотата ти и на сексуалната ти привлекателност. — Повдигна черните си вежди. — Наистина ли се интересуваш от хорското мнение?

— Не ме е грижа какво ще кажат. Не съм светица! Откровено признавам, че съм амбициозна. Но това, което никой изглежда не разбира, включително и ти, е, че съм много по-амбициозна за децата си, отколкото за самата себе си! Мислиш ли, че не бих искала да бъда графиня Шрусбъри и да господствам над всички?

— Тогава се омъжи за мен, за бога!

— Не, Шру, връщам се в двора — тихо отвърна младата жена.

— Забранявам ти! — Скочи, сграбчи я за раменете и я разтърси като парцалена кукла. — Забранявам ти, чу ли ме? — Кипеше от гняв и бе решен да й покаже кой е господарят тук. — В двора мъжете ще се залепят за теб като мухи на мед! Веднъж те оставих да ми се изплъзнеш; не съм такъв глупак, че да го позволя отново!

— Да не би тези арогантни заповеди, с които ме засипваш, да означават, че ме обичаш, черни дяволе?

— О, „Свадливке“, знаеш, че те обичам… обожавам те! — Ръцете му се сключиха около нея и той я притисна към сърцето си. — Ако се омъжиш за мен, адвокатите ти могат да изготвят какъвто искаш брачен договор. Щом ти си щастлива и аз съм щастлив.

 

 

— Ще бъда следващата графиня Шрусбъри! — заяви Бес на майка си, Джейн и леля Марсела с тон, който показваше, че и самата тя още не може да го повярва.

Майка й и Джейн загубиха дар слово. Марсела я погледна с искрено възхищение.

— Какво умно момиче си ти, Бес! Още когато беше дете, казах на майка ти, че ти ще бъдеш нашето спасение, и пророчеството ми се сбъдна!

— Но Шрусбъри е най-могъщият граф в страната — обади се майка й. — Сигурна ли си, че намеренията му са почтени?

Бес отметна глава и се засмя.

— Знам кога един мъж ми предлага да му стана любовница и кога съпруга — получила съм достатъчно предложения и за двете!

— Бес! — възмути се майка й. — Трябва да сдържаш езика и характера си или ще го изгубиш, помни ми думите.

— Ние си подхождаме забележително добре. Това е съюз, благословен от Бога! — заяви Бес и се запъти към библиотеката, за да напише писмо до адвокатите си.

Жените се спогледаха и невярващо поклатиха глави.

— Мислите ли, че е истина? — със съмнение попита майка й.

— Твърде е възможно — отвърна Джейн. — Бес не е като останалите хора, тя е необикновена.

— Но и двамата са упорити и със силни характери. Свикнали са да се налагат и изобщо не си подхождат. Ще се карат всеки Божи ден! — Майката й потрепери. — Какво толкова го е привлякло у нея?

Марсела стисна устни.

— Гърдите — няма начин да не са те!

 

 

Сега вече бе невъзможно Бес и Шрусбъри да се виждам насаме. Не биваше да има никакъв скандал, свързан с името на жената, за която граф Шрусбъри възнамеряваше да се ожени. Макар че бъдещият съюз не бе официално оповестен, знаеха семействата им, адвокатите и слугите и той не можеше да остане дълго в тайна.

Бес извика синовете и дъщерите си и им съобщи, че лорд Талбът, граф Шрусбъри, ще им бъде втори баща. Синовете й знаеха за огромното влияние на Шрусбъри, нали благодарение на неговото ходатайство Уилям бе приет в Кеймбридж. По-малките й дъщери се развълнуваха повече от перспективата да имат сестри, с които да си играят.

Когато Шрусбъри каза на децата си, че ще се ожени за лейди Сейнт Ло, те изпаднаха във възторг. По-големите щяха да имат довереница и защитница пред властния баща, а по-малките — майка, която не само се смееше и си играеше с тях, но ги прегръщаше и ги слагаше на коленете си.

По настояване на Бес Шрусбъри доведе своите деца да погостуват няколко дни в Чатсуърт и малката Грейс се влюби в имението. Къщата бе нова и красива и представляваше ослепителен контраст с масивния и мрачен Шефилд Касъл и укрепения Уингфийлд, където момичето бе прекарало по-голямата част от живота си.

Бес и Франсис Талбът се сприятелиха, след като тя обеща веднага щом им стане мащеха, да се погрижи двамата с младата си съпруга да имат на разположение отделно крило в Шефилд. А когато видя колко много си допаднаха по-големият й син Хенри Кавъндиш и Гилбърт Талбът, обеща им да помоли Шрусбъри да ги изпрати на голяма обиколка из Европа, каквато бе направил и графът в младостта си.

Бес изглежда не се плашеше от перспективата да бъде майка на дванадесет деца. За да помогне на Шрусбъри да свикне с тази идея, тя му предложи да обиколят заедно имотите си. Когато видя романтичния Руфърд Абът, тя се влюби в мястото, а Шрусбъри реши там да прекарат медения си месец и започна да прави тайни планове.

Междувременно адвокатите на граф Шрусбъри се срещнаха с тези на лейди Сейнт Ло и започнаха да изготвят брачното споразумение. Неговите адвокати бяха ужасени, че той е готов да направи толкова големи отстъпки, и се възпротивиха. Нейните пък бяха изумени, че тя се пазареше толкова упорито, когато всяка друга жена в кралството би била щастлива да се омъжи за него при всякакви условия. Преговорите продължиха три седмици.

С всеки изминал ден графът ставаше все по-нетърпелив и накрая двамата с Бес седнаха заедно с адвокатите, за да оформят документите. Като негова съпруга тя щеше да получи една трета от огромното богатство на Талбът, което включваше пари, земя, имения, оловни и каменовъглени мини, дял от продажбите при износа на вълна. В отделен документ се удостоверяваше, че тя ще запази до живот всичките си имоти, както и приходите им, а след смъртта й ще бъдат наследени от децата им с графа, ако имат такива. Единственото изключение бе Чатсуърт — бе изготвен друг документ, в който най-големият й син, Хенри Кавъндиш, се определяше за негов наследник. В допълнение Шрусбъри прояви изключителна щедрост, като се съгласи да даде значителна сума на другите й двама синове — Уилям и Чарлс — когато навършат двадесет и една години.

Когато официалните документи бяха подписани и подпечатани, граф Шрусбъри си отдъхна облекчено и продължи с тайните си планове за сватбата им. Довери ги на семейството на Бес. Уведоми ги, че възнамерява да отвлече Бес, и ги закле да пазят тайна.

През един великолепен августовски ден Шрусбъри пристигна в Чатсуърт, придружен само от един коняр.

— Искам днес да пояздиш с мен.

— Шру, знаеш, че не бива да яздим сами. Освен това се опитвам да опаковам нещата, които искам да взема със себе си в Шефилд.

— Бих искал да чуя мнението ти за един имот. — Знаеше, че нищо на света не е така близко до сърцето й като земята. — Разходката ще бъде напълно благоприлична. Съпровожда ме един коняр, а ти можеш да вземеш Сесили, щом толкова много се тревожиш за проклетата си репутация.

— Добре — съгласи се тя с ослепителна усмивка. Искаше да обсъди с него един много важен въпрос и това бе идеална възможност. От дълго време таеше амбицията да сгоди две от децата си за две от децата на Шрусбъри. Досега не бе посмяла да повдигне този въпрос, особено след всички отстъпки, които бе направил Шрусбъри в брачното споразумение.

Разумът й казваше да изчака, докато се омъжи за него, и чак тогава да му разкрие амбициите си, защото той можеше да се вбеси от дързостта й.

Когато навлязоха в Нотингамшър, Бес осъзна, че се движат в посока към Руфърд Абът, който се намираше в края на Шерудската гора.

— Този имот близо ли е до Руфърд?

Той усети вълнението в гласа й.

— Много близо — призна графът.

— Ти, черни дяволе, ако знаех за съществуването на този имот, щях да го купя за себе си!

— „Свадливке“, престани да мислиш за мое и твое. Отсега нататък всичко е наше.

— Наистина ли го мислиш?

— Да — тържествено отвърна той. — Това, което е мое, е и твое. — Повдигна развеселено вежди. — Макар че ти изглежда си твърдо решена да запазиш своето, малка алчна палавнице.

Мелодичният й смях огласи въздуха. Знаеше, че е луд по нея и бе готов да й даде луната и звездите.

— Нека да отидем в Руфърд. Кълна се, че това е най-романтичното място, което някога съм виждала.

Той се престори, че не му се иска, но отстъпва пред желанието й и изпрати коняря и Сесили да предупредят слугите за пристигането им. Когато наближиха първия поток, слязоха да напоят конете, а Шрусбъри я вдигна от седлото и я намести между бедрата си.

Тя се отдаде с наслада на силата, струяща от него и му поднесе устните си за първата целувка от седмици. Запита се дали ще се осмели да се люби с него върху горската трева и да се появи в Руфърд със зачервени страни и разрошени коси, така че всички слуги да се досетят какво са правили.

Ръцете му я обгърнаха, после шепите му обхванаха гърдите й, той се наведе и прошепна в ухото й:

— Отвлякох те, моя красавице. Тази нощ ще споделяме едно легло. Нямаш друг избор.

Бес бе завладяна от страстния му тон, а и отлично разбираше, че всеки протест би бил безсмислен. След като веднъж си бе наумил нещо, никой не можеше да го разубеди. А и защо трябваше да се противи? Струваше й се, че и двамата чакат вече цяла вечност.

Шрусбъри слезе и я свали от седлото. Двата коня доволно захрупаха сочната зелена трева. Графът улови Бес за ръката и я поведе под една извита каменна арка. Озоваха се в малък вътрешен двор, покрит с плочи.

— Искам да се закълнем пред Бога днес, тук в параклиса на абатството. Церемонията ще бъде скромна и ще бъдем само ние двамата. Ще се омъжиш ли за мен, Бес?

Тя бе смаяна.

— Доведе ме тук, за да се оженим? — „Днес е двадесети август, денят, на който преди толкова години се омъжих за Кавъндиш.“ Вгледа се в Шрусбъри и внезапно осъзна. „Той знае… Знае точно кой ден е днес. Решен е завинаги да прогони призрака на Роуг.“ Устните й се извиха в усмивка. — Да, ще се омъжа за теб, да — побърза да добави.

Когато тази сутрин бе отворила очи и бе осъзнала, че е годишнина от сватбата й с Уилям, тя се бе сбогувала за последен път с бащата на децата си. Беше сигурна, че той би одобрил този брак, който щеше да я нареди сред най-изтъкнатите благородни фамилии на Англия. Но знаеше, че би я благословил не само заради доброто на децата й. Роуг с цялото си сърце би искал тя отново да открие любовта и да бъде щастлива.

Хванати ръка за ръка, двамата влязоха в параклиса. Свещеникът ги очакваше пред олтара. Сесили и конярят, седнали на страничната пейка, бяха единствените им свидетели. Бес внезапно се почувства плаха и срамежлива, сякаш се омъжваше за пръв път. Погледна към мургавия красив мъж, застанал до нея, и в очите й запариха сълзи. Шрусбъри поднесе с обич ръката й към устните си, после двамата коленичиха пред олтара, за да изрекат клетвите си.

Свещеникът се обърна тържествено към Шрусбъри:

— Вземаш ли тази жена за законна съпруга, да живеете според Божиите закони в свещен брачен съюз? Ще я обичаш ли, ще я почиташ ли, ще се грижиш ли за нея, в добро и зло, в радост и мъка, в болест и здраве, ще бъдеш ли само неин, докато смъртта ви раздели?

Шрусбъри стисна ръката й.

— Да.

„Той току-що се закле да ми бъде верен, докато е жив, и наистина го вярва!“ Сърцето й се преизпълни с любов.

Сега свещеникът се обърна към нея, като добави още два въпроса:

— Ще му се подчиняваш ли и ще му служиш ли?

— Да — обеща Бес. „Поне ще се опитам!“ — додаде мислено.

Шрусбъри пусна дясната й ръка и взе лявата. Свали пръстена с огромния диамант и изумрудите и плъзна на пръста й широка златна халка, украсена с малки диаманти и изумруди.

— С този пръстен аз ти се вричам, с тялото и душата си се кълна, че всичко мое е и твое. — После постави отново скъпия годежен пръстен.

„Той току-що ме направи най-богатата жена в Англия след кралицата!“ Бес внезапно се почувства замаяна. Чу свещеникът да ги провъзгласява за мъж и жена. Усети ръката на съпруга си да я прегръща през раменете, сетне той я поведе към църковната канцелария, за да се подпишат в регистъра, който лежеше отворен на масата. Свидетелите им се присъединиха към тях, конярят й се усмихна и й подаде перото. Бес се поколеба за миг, после лицето й се озари от ослепителна усмивка и тя подписа със замах: Елизабет, графиня Шрусбъри.

Младоженецът добави подпис до нейния и я взе в обятията си.

— Мога ли да целуна младоженката?

Бес се засмя.

— Досега никога не съм те чувала да искаш разрешение. — Поднесе му устните си и се изуми от нежната му целувка. Всичко бе съвършено.

— Бес, това е най-щастливият ден в живота ми — искам и за теб да бъде не по-малко щастлив — изрече тихо младоженецът, когато се отдръпна от нея. — Ще прекараме цяла седмица само ние двамата.

— О, Шру, аз съм щастлива… ти изпълни мечтите ми!

— Веднъж, преди години, ти ме помоли да ти дам сватбен пръстен, да ти дам името си.

— Бях много лоша. Ти беше женен и аз знаех, че е невъзможно.

— Но не знаеше колко много копнеех да го сторя. Бес, ти си моята любима. Никога досега не съм обичал друга жена. Ти си първата… и последната.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна леко.

— Ще те обичам завинаги.

Ръка за ръка двамата минаха покрай двора на манастира и влязоха в главната къща, построена от същия красив стар камък.

— Това място е толкова романтично — въздъхна Бес.

Той я целуна по слепоочието.

— Затова го избрах за нашия меден месец. Бих искал да останем повече от една седмица.

Тя го погледна с грейнали очи.

— Едва сега започвам да осъзнавам колко си романтичен.

Шрусбъри я взе на ръце и я отнесе в Руфърд. Чак когато я пусна на каменния под, Бес осъзна, че в коридора ги очакваха слугите, за да ги посрещнат. Един след друг — управителят, икономката, готвачката, перачките, лакеите, камериерките, градинарите, конярите и останалите слуги — се покланяха и я поздравяваха с уважение:

— Добре дошли в Руфърд, графиньо.

Бес затаи дъх.

— Колко мило от ваша страна да ме посрещнете. Изглежда всички сте били посветени в тайната. Това е най-прекрасната изненада през целия ми живот. — С тези думи Бес тутакси спечели сърцата им.

Сесили пристъпи напреди и се поклони.

— Лейди Талбът, всичките ви вещи са на горния етаж. Очаква ви и вана с гореща вода.

— Как, за бога, си организирал всичко, без аз да знам? — смутено попита Бес.

— Никак не беше трудно — подразни я Шрусбъри. — Беше толкова заета с адвокатите, че не виждаше какво става под носа ти. — Наведе глава и прошепна в ухото й: — Ако побързаш, ще имаме достатъчно време, за да се изкъпем преди вечеря.

Бес се изчерви и се повдигна на пръсти.

— Не, не, Шру, всички ще разберат, ако се изкъпем заедно!

Лицето му остана невъзмутимо.

— Глупости. Слугите на Талбът са обучени да не забелязват нищо неприлично.

— Какво облекчение.

— Че са добре обучени?

— Не, че смяташ да бъдеш неприличен — гърлено се засмя тя.

— Обичам те, „Свадливке“.

— Надявам се да е така, черни дяволе!

Той бе избрал две съседни стаи, свързани с обща врата, за да разполагат с повече място. Сесили бе взела толкова много дрехи, че те напълниха двойния гардероб. Освен това в средата на едната стая бе поставена голяма вана. Шрусбъри определи една от стаите за тоалетна и баня, а другата за спалня.

Един от подаръците му лежеше върху леглото. Бес веднага го зърна и притисна лице до финия плат. Беше бяла копринена нощница, чийто подгъв бе обточен с кожа от бяла лисица. Върху предницата бе избродирана златна коронка с новите й инициали: Е.Ш.

— Шру, прекрасна е, но въобще не е практична.

— Какво искаш да кажеш? — Знаеше, че тя обожава красивите дрехи.

— Моят любовник е много нетърпелив — ще я разкъса на части.

— Тогава я остави върху леглото и само ще я гледаме.

— В никакъв случай! Може би съпругът ми е по-търпелив от любовника?

— Съмнявам се, моя красавице.

Ала когато започна да я съблича, ръцете му бяха необикновено нежни. Отнасяше с нея, сякаш бе от фин и чуплив порцелан. Когато и двамата останаха голи, той я взе на ръце и я отнесе в съседната стая, където ги очакваше ваната, пълна с топла вода. Влезе пръв, за да се увери, че водата не е прекалено гореща, после я взе на ръце и внимателно я нагласи в скута си.

Младата жена отпусна глава на рамото му и се вгледа с обожание в лицето му. Той бе толкова едър и силен, че не бе очаквала подобна нежност от него.

— Нима преди малко не се заклех да се грижа за теб? — прошепна съпругът й, повдигна тежката огнена маса и я целуна по тила, вдъхвайки с наслада уханието й. Обгърна я с ръце, докосна с уста върха на ухото й и започна да й шепне любовни слова. — Извивката на гърба ти е толкова чувствена, че ми се иска да те галя, докато замъркаш като котка. Талията ти е толкова тънка, че мога да я обхвана с ръце. Обичам да плъзгам ръце по гърдите ти. Имаш толкова прекрасни и копринено меки места, които копнея да докосна. Ала най-възбуждащото у теб е страстта, с която откликваш на всичко, което правя с теб, моя красавице. Позволяваш ми да задоволя всичките си фантазии. Кой мъж не е мечтал да се къпе заедно с любимата си? Да те държа полулегнала в скута си и да те докосвам по най-интимните места — това е върховно блаженство за мен.

Целуна я нежно по главата, после ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й и обхванаха бедрата й. Повдигна я леко и нагласи коравата си мъжественост върху нежната цепнатина между тях. После пръстите му се заровиха в червено-златистите къдрици. Замилва я леко, за да я възбуди, но внимаваше да не я доведе до оргазъм.

Взе сапуна и натърка тялото й с уханната пяна. Бес потръпна от великолепните усещания, които събуждаха умелите му пръсти.

— Позволи ми и аз да те насапунисам, скъпи.

— Не, любима, ако ме докоснеш, всичко ще свърши много бързо. Искам още малко да се насладя на възбудата си. Планирал съм съвършена първа брачна нощ.

Излезе от ваната и коленичи пред нея. Плисна вода върху раменете й, за да измие пяната. После я обви в пухкава кърпа и я отнесе в леглото, където нежно я подсуши. Вгледа се в нея, любейки я с очи, после с устни. Докосваше я с такова благоговение, че Бес имаше чувството, че лети, понесена от розов облак. Той обсипа с нежни целувки косите й, слепоочията, клепачите, шията, а накрая целуна толкова нежно устните й, че младата жена едва не се разплака от щастие.

Взря се в очите й и прошепна с любов:

— Искам тази първа нощ да бъде най-прекрасната в живота ти.

После я люби бавно и нежно, докато тялото й не се разтърси от блажените тръпки и тя му отдаде завинаги душата и сърцето си.

Глава 38

Една кадифена кутия бе оставена до чинията на Бес на масата за закуска, а съпругът й едва сдържаше нетърпението си, очаквайки тя да я отвори. За да го дразни, тя нарочно се бавеше с хляба и меда, но най-после любопитството й взе връх. Стрелна го с дързък поглед изпод гъстите си дълги мигли и повдигна капака.

Шрусбъри видя как върху лицето й последователно се изписаха изненада, удовлетворение и накрая искрена радост. Вдигна наниза, един от осемте, и се втренчи с благоговение в прекрасните големи перли, възхитена от мекото им сияние. Знаеше, че бяха донесени от Изтока от първия граф Шрусбъри и бяха безценни.

— О, Шру — останала без дъх, промълви младата жена, докато ги повдигаше към шията си.

Той заобиколи масата и страстно я целуна.

— Кълна се, че ти си първата графиня Шрусбъри, чиято красота затъмнява тяхната.

Прекараха деня на открито, наслаждаваха се на уединението на градините. Мястото сякаш бе създадено за любовни двойки. Високи каменни стени ги скриваха от любопитните погледи, от подредените цветни лехи надничаха уханни цветя — ралица, карамфили, лавандула, розмарин, а по стените пълзяха диви рози.

Двамата съпрузи се държаха за ръцете, разговаряха, целуваха се и правеха безкрайни планове за бъдещето. Знаеха, че усамотението им скоро ще свърши, и бързаха да му се насладят докрай.

Шрусбъри бе довел любимата си готвачка и когато седнаха с Бес край официалната маса в трапезарията, тя бе отрупана с разнообразни и вкусни ястия.

Всеки следващ ден бе повторение на предишния. След страстна нощ на сутринта я очакваше нов наниз от прочутите перли на Шрусбъри. Това бе като апотеоз на любовта му, благодарност за безкрайното удоволствие, което му бе доставила, намек за предстоящите наслади. Шрусбъри изглеждаше омагьосан и запленен от своята млада съпруга.

Двамата излизаха на дълги разходки, ходиха на лов със соколи, на риболов или лежаха отпуснати на дъното на малката лодка, която се носеше бавно по бистрите води на езерото. Винаги когато го докосваше, кръвта му кипваше във вените и слабините му се напрягаха от сладка болка. Бес осъзнаваше колко силно му въздейства и как сякаш искаше да я погълне с поглед. Винаги беше близо до нея, за да чува шумоленето на фустите й, да вдъхва женското й ухание. Тя можеше да го възбуди само с поглед или с леко докосване. Изпълваше сетивата му и разпалваше въображението му. Понякога и двамата попадаха в плен на дива и всепоглъщаща страст, а понякога се търкаляха като палави деца из тревата и безгрижният им смях огласяше въздуха.

Щом се спуснеше мрак, двамата правеха дълги романтични разходки из градината. Чакаха луната да се издигне в небето и да окъпе всичко в сребристата си светлина. Тогава той я отнасяше в леглото, без да го е грижа за слугите, които се стараеха да бъдат незабележими, за да не смущават щастието на двамата влюбени. Седмицата се проточи на осем дни, после на девет, но накрая, макар и неохотно, решиха, че е крайно време да се върнат в Шефилд.

Бес повдигна капака на старинното ковчеже за скъпоценности и извади безценните нанизи. Плъзна пръсти по тях, а те засияха на светлината на свещите.

— Сега, след като притежавам осемте наниза, ще поръчам да ми нарисуват портрет с тях.

— Само с тях — дрезгаво предложи Шрусбъри.

Бес мигом отгатна желанието му. Изчака го да отиде в тоалетната стая, за да се избръсне, както правеше всяка вечер, преди да я люби, съблече се бързо и си сложи перлите. Застана пред огледалото и нагласи перлите така, че да падат по най-предизвикателни начини по тялото й.

Когато почувства хладината им върху гърдите и корема си, сърцето й се изпълни с щастлив трепет — тя носеше едни най-скъпите бижута на света! Колко ли жени са били така глезени? Може би Клеопатра? Или троянската Елена? „Дори Елизабет Тюдор не притежава толкова изящно и красиво бижу!“ — помисли си младата жена.

Придърпа осемте наниза назад така, че да паднат по гърба й като водопад от бисерни капки. Те стигаха до извивката на бедрата й и така приличаше на одалиска от харема на източен принц.

В огледалото видя високата и тъмна фигура, която изплува зад нея. Лицето му бе изопнато от желание, а очите му — потъмнели от страст. Тя почувства пръстите му да се спускат по гърба й, карайки я да потръпне. Ръцете му погалиха двете нежни полукълба, после пръстите му се плъзнаха в гънката между тях, търсейки чувствителни точки, за чието съществуване тя дори не подозираше.

Бес усети набъбналата му твърда мъжественост, която се търкаше в нея, нетърпелива и пулсираща. По гърба й премина силен спазъм, плъзна се между бедрата й и взриви женската й сърцевина. Главата й се замая и тя се олюля от тъмното и еротично усещане, което той събуждаше в недрата й. Горещият му влажен език се спусна надолу по шията, по рамото и в гърдите й избухна огън, чиито пламъци обхванаха корема и слабините й.

Тръпнещите й устни промълвиха името му, а той я вдигна на ръце и я отнесе в леглото. Постави я по очи, като я подпря на коленете и ръцете й, а красивият й задник се изви нагоре. Когато проникна в нея, усещането бе ново и странно за Бес, ала скоро осъзна, че тази поза му позволяваше да гали малката пъпка между краката й, възбуждайки я до лудост.

Тялото му се движеше с ритмични тласъци и Бес скоро се нагоди към неговия ритъм. Ръцете й се вкопчиха в чаршафите, докато телата им се извиваха в любовната езда. Двамата усещаха хладните перли, които се търкаха в телата им, докарвайки ги до божествен екстаз.

Когато шепите му обхванаха облите й гърди, Бес извика от удоволствие. Достигнаха върха едновременно, той притегли гърба й плътно към мускулестата си гръд, докато телата им се отдадоха на разтърсващите тръпки на освобождението.

Много по-късно, когато вихърът на страстта им бе стихнал, тя се сгуши между бедрата му.

— Шру, искаш ли още деца? — попита Бес.

— Велики боже, не мислиш ли, че имаме достатъчно?

Тя се засмя с облекчение.

— Така е. Не ми се иска отново да се занимавам с малки бебета.

— Освен това ще трябва да уредим подходящи бракове за девет деца, които още не са сгодени — изтъкна Шрусбъри.

— Шру, имах намерение да говоря с теб по този въпрос, преди да се оженим, но ти бе толкова бърз, че не ми даде възможност.

— Скъпа, ако е за децата ни, не може ли да почака? Вдругиден ще си бъдем в Шефилд. Много скоро те отново ще обсебят живота ни.

— Любими, аз чаках достатъчно дълго, за да говоря за това. Имам страхотни планове за тяхното бъдеще и се нуждая от одобрението ти.

Той довърши виното си, докато я слушаше. Никога досега не се бе чувствал толкова щастлив и доволен.

— Възнамерявам да дам щедри зестри на децата си. След брака си всяко от тях ще получи по една от къщите ми и петстотин акра земя.

— Това е повече от щедро, любов моя — промърмори той и доволно затвори очи.

— Искам нашите деца да основат голяма династия и всичко трябва да бъде указано съвсем точно — кой за кого ще се ожени и кои земи ще получи. Документът трябва да бъде подписан и от двама ни, а след това ще го предоставим на адвокатите, за да го оформят официално.

— Ммм, скъпа, нахвърляй идеите си върху лист хартия и аз ще го погледна. — Протегна се и я привлече в прегръдките си. — Обичам да спя с теб, леглото ми никога вече няма да е студено.

На следващия ден падна лек летен дъжд и Бес прекара цялата сутрин, седнала зад бюрото в уютния кабинет. Толкова отдавна бе обмисляла браковете между нейните деца и тези на Талбът, че знаеше точно кои ще бъдат двойките.

Искаше Гилбърт Талбът за най-малката си дъщеря Мери. Той имаше всички шансове един ден да стане граф Шрусбъри и да направи дъщеря й графиня. От всички деца на Шрусбъри Гилбърт най-много приличаше на баща си, мургав и красив, излъчващ неустоима привлекателност, а Мери, с нейните огнени къдрици и избухлив нрав, беше истинско копие на самата Бес. „Това ще бъде съюз, благословен от Бога. Двамата ще бъдат също като мен и Шру.“

След като най-големият й син, Хенри Кавъндиш, щеше да получи Чатсуърт, Бес искаше за снаха Грейс Талбът. Имаше слабост към момичето, а и след като тя се бе влюбила в Чатсуърт, не се ли нареждаше всичко чудесно? Хари беше с няколко години по-голям от Грейс и трябваше да почака докато консумира брака, но това щеше да му даде възможност да полудува, преди да се установи.

Във вълнението си Бес направи две петна и няколко грешки, затова преписа наново документа. Сърцето й се изпълни с гордост, когато го подписа: Елизабет, графиня Шрусбъри.

— Бес, къде, по дяволите си се скрила? Дъждът спря и аз се обзалагам, че горите са пълни с елени и сърни. Нека отидем в Шерудската гора, ще се опитам да ударя някой голям елен. Това е последният ни ден.

Знаеше колко много съпругът й обича лова и се съгласи да излезе с него.

— Ще трябва да се преоблека, но обещавам, че няма да се бавя, скъпи. Докато ме чакаш, прегледай годежните договори, които предлагам за синовете и дъщерите ни.

Той я гледаше как се отдалечава, а после се извърна и му хвърли предизвикателен поглед през рамо. Наистина бе най-изкусителната жена на света; не можеше да очаква от него да се занимава със сериозни дела, когато единственото му желание бе да съблече дрехите й. Погледът му се плъзна по документите върху бюрото. Когато видя, че бе сгодила две от децата си за две от неговите, отметна глава и избухна в смях. Наистина тази малка хитруша си я биваше!

През този следобед Бес не заговори за това, което занимаваше мислите й. Той бе прочел предложенията й и това бе добро начало. Трябваше да му даде малко време да ги обмисли и да свикне с тях.

Докато съпругът й и пазителят на дивеча се занимаваха с елена, който Шрусбъри бе убил, Бес помогна на Сесили да опакова останалия багаж. Сандъците бяха свалени на долния етаж и всичко бе готово за отпътуването. Макар че не й се искаше да напуска Руфърд, Бес с нетърпение очакваше да влезе в новата си роля на графиня Шрусбъри и господарка на Шефилд Касъл. Смяташе да ремонтира и обзаведе наново тяхното крило и да остави върху всичко отпечатъка си.

Шрусбъри се изкъпа, преоблече се и се присъедини към жена си за чаша вино преди вечеря.

— Тук бях изключително щастлив, Бес. Нека да идваме колкото се може по-често, само ние двамата.

Тя вдигна чашата си и погледна към документа, който все още лежеше върху бюрото.

— Да не забравим да го вземем. — Дари го с ослепителна усмивка. — Какво мислиш за умното ми предложение?

— Сигурно се шегуваш! Скъпа, нали не го мислиш сериозно?

Усмивката й угасна.

— Никога досега не съм била по-сериозна. Това е много важно за мен, Шру.

— За мен също е изключително важно за кого ще се оженят децата ми, вярваш или не. — Гласът му се изпълни със сарказъм и високомерие. — Кога ти хрумна тази нелепа идея?

— Когато ожени две от децата си за две от децата на Уилям Хърбърт! — Бес усети как в гърдите й се надига гняв.

— Уилям Хърбърт е граф Пембрук. Нашите деца са равни по произход и богатство.

Бес почувства как страните й пламват.

— Значи мислиш, че моите деца от Кавъндиш не са достойни да се свържат с отрочетата на Талбът, така ли? Ти си една надменна свиня!

— Не мисля подобно нещо.

— Тогава какво мислиш? — вбесено извика Бес. — Нека да бъдем откровени един с друг!

— Добре. След като ме молиш, ще бъда напълно откровен. Няма да позволя ти да бъдеш господар и да взимаш решенията. Сигурно ти е много забавно да си мислиш, че ще те оставя да правиш каквото си искаш. Очевидно смяташ, че след като те обичам толкова силно, ще ти разреша да ме командваш. Но това няма да стане, нито ще ти дам възможност да ме пренебрегваш или манипулираш, Бес. Аз съм господар в дома си.

— Чудовище! Как се осмеляваш да ми говориш по този начин! — изсъска тя като разгневена тигрица, готова за скок.

— Ти си жена, много красива жена наистина и досега ти угаждах във всичко. През целия си живот си карала мъжете да играят по свирката ти. Може и да си въртяла другите си съпрузи на пръста си, Бес, но не и мен, скъпа. Аз не съм като другите мъже, както много скоро ще се убедиш.

— Да не си посмял да ме заплашваш, черни дяволе!

Той мигновено бе заел нападателна позиция и не й оставаше нищо друго, освен да се защитава.

— Не бих била добра майка, ако не се грижех да осигуря най-доброто на децата си!

— Амбицията ти е ненаситна. Тя те поглъща като огън, и теб, и всичко друго, което застане на пътя ти. Няма да позволя да ни унищожи!

Бес грабна мастилницата и я запрати по него. Не го улучи, но мастилото се разля по скъпия персийски килим.

Ледените му сини очи се присвиха.

— Самозабравяте се, мадам. Държите се като обикновена жена на рибар.

— А ти се държиш като презряно псе, каквито са и проклетите кучета от герба на Талбът!

— Мисля, че слугите чуха достатъчно. Ще бъда в спалнята, когато решиш да ми се извиниш — студено рече той.

— Иска ми се никога да не се бях омъжвала за теб! — изкрещя Бес.

— Но го направи — тихо отвърна Шрусбъри — и се закле да ми се подчиняваш. Бес, не се заблуждавай — ако се наложи, наистина ще ти покажа кой е господарят и ще те накарам да ми се подчиниш.

Тя ахна, неспособна да отрони нито дума. Той й обърна гръб и излезе от стаята. Бес остана да стои там, смаяна от откритието, че не може да го върти на малкия си пръст.

— Върви по дяволите, Шрусбъри!

Притисна длани към слепоочията си и усети как кръвта пулсира във вените й. „Кучи син, проклет кучи син! Щял да ми покаже кой е господарят, да ме накара да му се подчиня! Аз ще му покажа кой е господарят, ще го напусна! Ще се върна у дома в Чатсуърт! Още тази вечер!“ Бес повика камериерката си.

— Сесили, заминаваме веднага. Не се занимавай с проклетия багаж. — Бес извиси глас, за да се чуе в спалнята: — Знаеш какво да направиш с проклетите си перли!

 

 

На следващата сутрин майката на Бес и леля Марсела се изумиха, като я видяха да закусва в трапезарията.

— Какво правиш тук?

— Живея тук — тросна се тя.

— Къде е Шрусбъри? — попита майка й.

— Никога повече не споменавайте името му в тази къща!

Бес повика секретаря си.

— Робърт, донеси ми сметките в библиотеката.

Марсела вдигна очи към тавана.

— Боя се, че сме свидетели на решителен сблъсък между две силни воли — тази на графа и на неговата графиня.

— Истинско чудо е, че продължи толкова дълго — прошепна майката на Бес.

Бес се потопи в работа. След като свърши със сметките, обиколи фермите на арендаторите, заповяда да се направят нужните ремонти и зачака пристигането на Шрусбъри. Когато той не се появи, тя отиде да провери мините си. Препусна към Хардуик, където наскоро бяха открили ново голямо находище на въглища. Закле се, че когато Шрусбъри пристигне, ще го посрещне както подобава. Ала той не дойде.

През следващата седмица Бес вилня и проклина. После се хвърли върху леглото и плака с часове. Когато най-после се изтощи и се умори от самосъжаление, започна да мисли по-трезво. Продължаваше да смята, че годежите на децата им са най-правилното нещо, но си призна, че трябваше да поговори по този въпрос, преди да се оженят. Когато Шрусбъри дойде, щеше да му го признае.

Бес успяваше да запълни дните си, ала нощите й се струваха безкрайни. Шрусбъри й липсваше толкова много, че понякога й се струваше, че ще умре от мъка по него. „Проклет да е, защо още не идва?“ — питаше се тя и сама си отговаряше: „Защото е високомерен, твърдоглав, своенравен и очаква всички да му се подчиняват безпрекословно!“. Стисна устни — току-що бе описала себе си. Ами ако той никога не дойде? Мисълта бе непоносима. Ами ако бе приключил завинаги с нея? Никога нямаше да преживее скандала — щеше да стане за посмешище на всички! Ала имаше и нещо друго, което караше сърцето й да се свива от болка. Тя го обичаше до полуда, много повече, отколкото бе признавала досега, много по-силно, отколкото бе осъзнавала, и очевидно хиляди пъти повече, отколкото той я обичаше! Господи, какво щеше да прави?

Свиваше се при мисълта да отиде в Шефилд и да го моли за прошка. Притежаваше толкова много гордост, че чак щеше да се задави с нея! Измисли десетина хитрини, за да го накара да дойде в Чатсуърт, но ги изостави — знаеше, че той ще прозре измамата й. Не бе спала цяла седмица и в отчаянието си легна с бутилка вино.

„Бес се събуди, изпълнена с ужас. Стаята бе празна, нямаше никакви мебели. Изтича на долния етаж и завари съдебните пристави да отнасят всичките й вещи. Бес ги умоляваше и плачеше, но напразно. Отвън чакаше каруца, в която бяха натоварени всички прекрасни неща, които притежаваше. Беше изхвърлена от красивата си къща и нямаше къде да отиде. Страхът я заливаше на талази. Паниката я давеше. Когато се обърна, каруцата бе заминала, семейството й бе заминало и дори Чатсуърт бе изчезнал. Бес бе загубила всичко, което имаше на този свят. В гърдите й се надигна ужас, задушаваше я, заплашваше да я погълне. Усещането за безкрайна, празнота напомняше на разяждащ стомаха й глад, но по-мъчително: Шрусбъри си бе отишъл! Обзеха я отчаяние и безпомощност.“

Бес се събуди, викайки името му: „Шру… Шру“. Докато лежеше трепереща и още в плен на кошмара си, осъзна, че никога повече не иска да бъде сама. Сама си беше виновна. Беше прекалено настойчива и се бе опитала да го подчини на волята си. Шрусбъри не бе мъж, който щеше се остави да бъде командван от една жена, и тъкмо това го правеше още по-привлекателен. Единственото, което ги разделяше, бе гордостта й. Винаги бе обвинявала Шрусбъри, че е прекалено горд, а внезапно осъзна, че собствената й гордост е по-голяма от неговата. „Ние сме добри партньори, не идеални!“ — каза си тя.

Когато настъпи новият ден, Бес вече знаеше какво трябва да направи.

— Сесили, какво стана с роклята, с която исках да вляза в Шефилд Касъл като графиня Шрусбъри?

Сесили прикри усмивката си. Господарката й говореше така, сякаш бе кралица пред прага на коронацията си.

— Ще говоря с шивачките, милейди, сигурно вече е готова.

Когато застана пред огледалото, Бес нито за миг не се усъмни, че изглежда великолепно. Плътно прилепналият жакет от кремаво кадифе подчертаваше високите й гърди, а тъмнозелените широки поли представляваха съвършен контраст. Корсажът бе украсен с малки блестящи перли, сякаш небрежно посипани.

В допълнение имаше малка дръзка шапка, украсена с щраусово перо, която подчертаваше огнените й къдрици. Взе ръкавиците и шапката си, слезе на долния етаж и тъкмо щеше да заповяда на коняря си да оседлае Рейвън, когато лакеят доложи, че е пристигнал граф Шрусбъри.

Бес пое дълбоко дъх, за да успокои бесните удари на сърцето си. Видя как високата и тъмна фигура влезе в стаята и я изпълни с присъствието си.

— Ти дойде — невярващо прошепна младата жена.

Погледът му я обходи от главата до петите.

— Дойдох, за да те накарам да ми се подчиниш, „Свадливке“.

Очите й блеснаха и тя вирна брадичка. Предизвикателният отговор напираше на устните й. „Овладей се, Бес — напомни си тя, — той те предизвиква.“

— Кажете това, което сте дошли да кажете, милорд, ще ви изслушам — рече накрая тя.

— Дойдох, за да те отведа в Шефилд, където ти е мястото. Отсега нататък ще бъдеш послушна съпруга! — Спря, за да подсили значението на думите си. — Ако откажеш, с брака ни е свършено — тук и веднага. Повече няма да те моля, Бес!

„Ти и сега не ме молиш, черни дяволе“ — гневно си помисли тя, но преглътна дръзкия си отговор.

— След като не ми оставяш друг избор, ще трябва да ти се подчиня, съпруже. — „Просто върви, не го карай да чака“ — прошепна вътрешният й глас.

Бес закрепи шапката върху косите си и взе ръкавиците.

— Готова съм, милорд.

Макар че думите бяха изречени тихо, нямаше нищо покорно в начина, по който се запъти към предната врата на Чатсуърт — приличаше на боен кораб, издул платна.

Видя каретата и прехапа устни. „По дяволите, той иска да пристигна като истинска дама. Аз предпочитам да яздим до там.“

— Колко предвидливо, че си дошъл с карета — меко отбеляза тя и не забеляза развеселеното изражение на съпруга си, докато възсядаше коня си. „Всъщност е по-добре, че няма да яздим заедно. Не бих могла да продължа с този театър още двадесет мили!“

Бес влезе тържествено в Шефилд Касъл, както бе планирала, придружена от съпруга си. Той бе изключително горд с тази красива и бликаща от жизненост жена, която застана в голямата приемна зала пред стотината слуги на Талбът.

— Дами и господа, за мен е чест да ви представя своята съпруга, Елизабет, графиня Шрусбъри.

Бес благодари на всеки един поотделно и изминаха два часа преди Шрусбъри да я отведе в библиотеката и да затвори вратите зад тях. Тя свали шапката си, той я взе и я остави върху една масичка. После отвори чекмеджето на бюрото, извади един документ и го сложи в ръцете й. Тя го прочете набързо, едва успявайки да си поеме дъх и не вярвайки на очите си — дъщеря й Мери се сгодяваше за Гилбърт Талбът, а неговата дъщеря Грейс — за сина й Хенри Кавъндиш. Пръстите й се плъзнаха по подписа и печата на Талбът.

Очите й потърсиха неговите, а сърцето й пееше.

— Шру, защо си го направил?

— Това е награда за послушанието ти — тържествено отвърна графът.

— Надменна свиня! — извика тя и се хвърли към него, готова да издере красивото му лице.

Той се засмя, изви ръцете й зад гърба и я привлече към себе си. Устните му се впиха настойчиво в нейните, но постепенно омекнаха в една съвършена целувка.

— През онази нощ в Руфърд, когато гневът ми се уталожи, започнах да осъзнавам предимствата на твоето предложение. Разбрах, че това ще запази богатството в семейството ни, а това е за благото не само на децата ни и техните внуци, но и на следващите поколения от рода Талбът. Когато се събудих и открих, че си заминала, не можех да повярвам. Искаше ми се да те убия. Бях вбесен, че за теб любовта ни не е на първо място, макар и да се отнасяше за благоденствието и бъдещето на децата ни. В този миг осъзнах, че си готова да се пожертваш заради децата. Да жертваш не само богатството и титлата, но и щастието си. Реших, че това е изключително благородно от твоя страна, и се почувствах изключително горд с теб, Бес.

Бес загуби дар слово. „Той е помислил, че съм благородна! Благодаря на Бога, задето не подозира, че бях решила да го умолявам да ме приеме обратно!“

Шрусбъри взе лицето й в дланите си и го повдигна за целувка. После погледът му се плъзна по-надолу.

— Изглеждаш зашеметяващо, „Свадливке“. — Пръстите му погалиха бузата й, очертаха изящната извивка на шията и се задържаха върху чувствените гърди. „Благодаря на Бога, че дойде с мен. Едва не получих сърдечен удар, когато я видях готова да се отправи на път за Лондон.“ Пръстите му разкопчаха малките перлени копчета и прекрасните й гърди напълниха шепите му. Желанието им избухна силно като пламък, заплашващ да ги погълне.

Бес погледна към блестящата полирана повърхност на бюрото. Колко ли благородни дами бяха лежали голи в библиотеката в Шефилд Касъл? Беше готова да се обзаложи, че тя ще бъде първата.

— Шру, като графиня Шрусбъри бих искала да сложа началото на една нова традиция!