Сидни Шелдън
Нищо не е вечно (39)

36

Заглавието в „Сан Франсиско Кроникъл“ гласеше: „ЛЕКАР, АРЕСТУВАН ЗА УБИЙСТВО В ЛЮБОВЕН ТРИЪГЪЛНИК.“ В материала се описваха надълго и нашироко трагичните обстоятелства по случая.

Малори прочете вестника в килията си. Тръсна го на масата.

Съседът му по килия подхвърли:

— Май са те пипнали кофти, приятелче.

— Не си въобразявай — каза Малори уверено. — Имам връзки, познавам влиятелни личности, които ще ми осигурят най-добрия проклет адвокат в света. Ще изляза оттук за двадесет и четири часа. Трябва само да се обадя по телефона.

 

 

Семейство Харисън четяха вестника на закуска.

— Господи! — извика Лорън. — Кен! Не мога да повярвам!

До масата се приближи икономът.

— Извинете ме, мис Харисън. Доктор Малори иска да говори с вас по телефона. Мисля, че звъни от затвора.

— Ще се обадя. — Лорън се надигна от масата.

— Стой си на мястото и си довърши закуската — каза Алекс Харисън твърдо. После се обърна към иконома. — Не познаваме никакъв доктор Малори.

 

 

Пейдж прочете вестника, докато се обличаше. Малори щеше да бъде наказан за ужасното нещо, което беше извършил, но тя не почувства удовлетворение. Каквото и да му направеха, това нямаше да върне Кет.

На вратата се позвъни и Пейдж отиде да отвори. Пред нея стоеше съвсем непознат мъж. Беше облечен в тъмен костюм и носеше куфарче за документи.

— Доктор Тейлър?

— Да.

— Казвам се Родерик Пелам. Аз съм адвокат във фирмата „Ротман енд Ротман“. Може ли да вляза?

Пейдж бе озадачена.

— Да.

Покани го във всекидневната.

— За какво искате да говорите с мен?

Наблюдаваше го, докато отвори куфарчето и извади някакви документи.

— Вие, разбира се, знаете, че сте основният наследник по завещанието на Джон Кронин?

Пейдж го погледна неразбиращо.

— За какво говорите? Сигурно е станала някаква грешка.

— О, няма грешка. Мистър Кронин ви е оставил сумата от един милион долара.

Пейдж се свлече в креслото, съкрушена, и си спомни.

„Трябва да идеш в Европа. Направи ми една услуга. Иди в Париж… отседни в «Крийон», вечеряй в «Максим», поръчай си голяма, дебела пържола и бутилка шампанско и докато ядеш пържолата и пиеш шампанското, искам да мислиш за мен.“

— Само подпишете тук, а ние ще се погрижим за необходимите формалности.

Пейдж вдигна поглед.

— Аз… аз не знам какво да ви кажа. Аз… той имаше семейство.

— Според завещанието те ще получат само остатъка от онова, което е притежавал, една неголяма сума.

— Не мога да приема това — поклати глава Пейдж.

Пелам вдигна вежди изненадан.

— Защо не?

Тя нямаше отговор. Джон Кронин бе пожелал да завещае парите си на нея.

— Не знам. Това… струва ми се някак си неетично. Той беше мой пациент.

— Е, аз ще ви дам чека. А вие решавайте какво ще правите с него. Само подпишете тук.

Пейдж подписа документа като замаяна.

— Довиждане, докторе.

Тя го изгледа, докато излизаше, и остана да мисли за Джон Кронин.

 

 

Из цялата болница се говореше за наследството на Пейдж. Тя се бе надявала някак си да не се вдига шум. Все още не бе решила какво да прави с парите. „Те не ми принадлежат — мислеше си. — Той има семейство.“

 

 

Емоционално Пейдж още не беше готова да се върне на работа, но някой трябваше да се грижи за пациентите й. Сутринта по график й предстоеше операция. Артър Кейн я чакаше в коридора. Не си бяха продумали от инцидента с обърнатите рентгенови снимки. Въпреки че Пейдж нямаше доказателство, че е бил Кейн, епизодът с разрязаните гуми я беше изплашил.

— Здрасти, Пейдж. Да забравим миналото. Какво ще кажеш?

Пейдж сви рамене.

— Добре.

— Не е ли ужасна тази история с Кен Малори? — попита той.

— Да — отвърна Пейдж.

Кейн я гледаше лукаво.

— Можеш ли да си представиш лекар да убие преднамерено човешко същество? Чудовищно е, нали?

— Да.

— Между другото — подметна той, — поздравления. Научих, че си милионерка.

— Не виждам…

— Имам билети за театър тази вечер, Пейдж. Мислех си защо да не идем двамата.

— Благодаря — каза Пейдж. — Вече съм ангажирана с друг.

— Тогава ти предлагам да се разангажираш.

Тя го погледна изненадано.

— Моля?

Кейн се приближи до нея.

— Наредих да се направи аутопсия на Джон Кронин.

Пейдж усети как сърцето й заби по-бързо.

— Е и?

— Той не е умрял от сърце. Някой му е дал твърде голяма доза инсулин. Предполагам, че този някой не си е и помислял, че ще има аутопсия.

Устата на Пейдж изведнъж пресъхна.

— Ти беше при него, когато умря, нали?

Тя се поколеба.

— Да.

— Само аз знам за това и съм единственият, който има резултатите. — Той потупа ръката й. — И мълча като риба. Та за тези билети за довечера…

Пейдж се изскубна.

— Не!

— Сигурна ли си, че съзнаваш какво вършиш?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Да. Сега, ако ме извиниш…

И си тръгна. Кейн я изгледа и лицето му помрачня. Обърна се и се запъти към кабинета на д-р Бенджамин Уолас.

 

 

В един часа през нощта я събуди телефонът в апартамента.

— Отново се държа като лошо момиче.

Беше същият дрезгав глас, престорен на задъхан шепот, но този път Пейдж го позна. „Господи — помисли си тя. — Права бях да се плаша.“

 

 

На другата сутрин, когато Пейдж пристигна в болницата, я чакаха двама мъже.

— Доктор Пейдж Тейлър?

— Да.

— Трябва да дойдете с нас. Арестувана сте за убийството на Джон Кронин.