Джеймс Ролинс
Айсбергът на смъртта (19)

Предупреждение за буря

15. Аманда се взираше към вентилационната шахта. Шерифката бе изчезнала извън обсега на фенера. Останалите от групата се събраха около отвора — нервни, озъртащи се във всички посоки.

Чувстваше се изолирана. Беше свикнала с липсата на звукова комуникация, с начина, по който се откъсваш от света дори повече, отколкото при слепота. Чуването те обгръща, свързва те със заобикалящия свят. И въпреки че можеше да вижда, винаги и се струваше, че сякаш гледа отдалеч, зад някаква стена, издигната между нея и останалия свят.

През последните няколко години се бе чувствала напълно свързана със света само в редките моменти, когато бе в обятията на Грег. Топлината на тялото му, мекото му докосване, вкусът на устните му, уханието на кожата… всичко това срутваше стената, отделяща я от света.

Но сега него го нямаше. Разбираше, че капитанските му задължения са на първо място, че е трябвало да спаси всички, които може. Въпреки това я болеше. Желаеше го… нуждаеше се от него.

Обгърна се с ръце. Приливът на кураж след първата и среща с грендел се бе свел до простичко желание да оцелее, да продължи да се движи напред.

Том се размърда до нея и потупа Бейн, с когото стояха на стража. Ковалски пазеше другата страна на тунела. Напрежението бе оставило някакъв стоически отпечатък на лицата им и ги държеше нащрек.

Вероятно и тя изглеждаше по същия начин.

Чакането изтощаваше и изнервяше всички. Непрекъснато очакваха нападение, което така и не се случваше. Руснаците… гренделите…

Проследи празния поглед на Том в тунела. Спомни си дискусията с доктор Огден.

Биологът бе изградил теория за социалната структура при гренделите. Допускаше, че видът прекарва голяма част от живота си в състояние на хибернация — добър начин за запазване на енергия при условия, в които ресурсите са така оскъдни. Но един или двама стражи оставали будни, за да пазят територията и замразеното стадо. Тези стражи ловували в околните води през пещерите, свързани с Лабиринта, или се измъквали на повърхността през естествени или направени от хората изходи. Докато бе изследвал тунелите, доктор Огден бе открил на няколко места в Лабиринта следи, сякаш нокти са освобождавали грендел от ледената му спалня. Бе предложил следната теория:

— Пазачите би трябвало да се сменят на всеки няколко години, като са заспивали и са предавали задълженията си на новите членове. Може би именно благодарение на това са останали скрити толкова дълго време. Активни са били само един или двама, докато останалите са спели в продължение на векове. Няма начин да се разбере от колко време тези същества живеят по подобен начин. Вероятно от време на време са се сблъсквали с хора, което довело до възникването на митове за дракони и снежни чудовища.

— Както и на легендата за Беовулф и Грендел — бе добавила Аманда. — Но защо са останали на този остров толкова дълго?

Огден имаше отговор и на този въпрос.

— Островът е тяхно гнездо. Проучих някои от по-малките пещери в скалата и открих замразени млади екземпляри — само няколко, разбира се, но като се има предвид тяхната дълговечност, обзалагам се, че не е необходима висока раждаемост, за да се запази популацията. И както е характерно за повечето видове с малко поколение, социалната група като цяло ще пази гнездото си с нокти и зъби.

„Но къде са те сега?“ — питаше се Аманда. Огънят не би ги държал надалеч завинаги, особено ако защитаваха гнездото си.

Том се завъртя, очевидно привлечен от някакъв шум.

Тя също се обърна. Групата при вентилационната шахта се бе размърдала. Моментално видя причината — от отвора се подаваше краят на червено въже. Явно Джени бе стигнала догоре.

Събраха се на едно място.

Крейг вдигна ръка. Устните му се осветяваха от фенера, който държеше в ръката си.

— За да издържи въжето, ще трябва да се изкачваме на групи по трима. Ще тръгна с двете жени — той посочи Аманда и Магдален. — След мен са доктор Огден и двамата докторанти. Накрая матросите и кучето.

Огледа се за възражения.

Аманда също се огледа. Като че ли нямаше несъгласия. А и тя самата със сигурност не би се противопоставила. Беше в първата група. При липсата на възражения Крейг помогна на Магдален да се покатери нагоре, след което предложи и на нея.

Махна му да тръгва.

— Цял живот се катеря.

Той кимна, хвана въжето и се издърпа нагоре.

Аманда го последва. Изкачването бе трудно, но страхът ги гонеше нагоре, далеч от ужаса на тунелите. Никога не бе изпитвала по-голямо щастие при вида на дневната светлина. Забърза след другите двама и скоро се изтъркаля навън.

Вятърът я блъсна в мига, в който се изправи. Джении помогна да се задържи на крака.

— Бурята утихва — каза тя, загледана в небето.

Аманда се намръщи към носения от вятъра сняг, но не можеше да различи нищо на повече от няколко метра разстояние. Студът вече щипеше неприкритите и бузи. Щом бурята утихва, каква ли е била в разгара си?

Крейг приклекна до шахтата — очевидно викаше останалите долу. После се изправи и се обърна към тях.

— Ще трябва да побързаме. Ако бурята отминава, ще имаме по-малко прикритие.

Зачакаха биолозите. Не след дълго и те се измъкнаха от вентилационната шахта. Крейг отново коленичи до отвора.

Аманда усети как малките косъмчета на врата и настръхват. Глуха за бурята и приказките на останалите, тя го усети първа. Завъртя се в пълен кръг.

„Сонар…“

— Спрете! — извика тя. — Грендели!

Всички застинаха тревожно.

Крейг все още стоеше до отвора. Затършува из канадката си за коктейл Молотов. Видя устните му да се мърдат:

— … вик от шахтата. Атакуват и отдолу.

Хенри Огден се мъчеше да запали друг коктейл, но вятърът непрекъснато гасеше запалката му.

— … координирана атака. Използват сонара, за да общуват помежду си.

Аманда се взираше в непрогледната белота. Бяха попаднали в засада.

От дълбокия сняг към тях пълзяха смътни фигури, плъзгайки се като тежки призраци от сърцето на бурята.

Хенри най-сетне успя да запали парцала и метна бутилката към групата. Тя се понесе във въздуха, падна в една снежна купчина и изгасна. Зверовете продължиха към тях.

Аманда забеляза движение и от съседния леден връх от дясната им страна. Още един грендел… и още един. Наближаваха ги от всички страни.

Крейг пристъпи напред, вдигнал в ръка горяща бутилка.

— Внимавай със снега — предупреди го Аманда. — Още е мокър.

Крейг кимна и хвърли огнения заряд. Той прелетя през снежната виелица и удари острия ръб на един леден хребет. Пламъци избухнаха на пътя на по-голямата група.

Зверовете се дръпнаха уплашени и спряха.

Бягайте, мислено им извика Аманда.

Вместо отговор усети как сонарът става по-интензивен — гренделите ревяха от безсилие и ярост. Очевидно на открито не се плашеха толкова от огъня.

Крейг се обърна към нея и останалите.

— Обратно в шахтата!

Аманда се обърна към отвора в мига, в който от него изскочи Бейн, озъбен и лаещ, яростен като чистокръвен вълк. Но Джени успя да го хване и се мъчеше да го спре да не се хвърли срещу гренделите.

Наоколо всички крещяха. Аманда не чуваше нищо. Всички бяха прекалено уплашени, за да може да разбере какво казваха. Защо никой не се спускаше в шахтата?

И тогава разбра отговора.

Ковалски се измъкна от отвора, целият почервенял, и изкрещя. Успя да разчете по устните му.

— Махайте се! По петите ни са!

Появи се и Том. Левият ръкав на канадката му бе изгорен и пушеше. Изтъркаля се навън и пъхна ръката си в снега. От шахтата излизаше дим.

— Затрупах я с последния Молотов. Шахтата е блокирана.

Ковалски зяпна към пламъците сред бурята и лицето му помръкна.

— Мамка му!

Аманда се обърна. Пламъците от коктейла на Крейг угасваха в разтопения сняг. Подчинявайки се на някакъв сонарен сигнал, чудовищата отново тръгнаха към групата, прегазвайки през пламъците.

Групата се събра на купчина.

Спасение нямаше.

 

 

17:03

 

Руснакът стреля от упор със своя АК — 47 в главата на Мат. От дулото изригна пламък. Все още оглушен от взрива на гранатата, Мат не чу изстрела — не чу и другия, който повали стрелеца.

Лявото му ухо гореше. Видя как дясната половина от главата на войника експлодира в дъжд от кости и мозък. Всичко стана в мъртва тишина. Мат се стовари на пода, приземявайки се върху рамото си. По врата му се стичаше кръв Видя Брат, Гриър и Уошбърн да тичат към него. Карабината на Брат още димеше.

Вторият войник в коридора се опита да реагира и насочи оръжието си, но Гриър и Уошбърн стреляха едновременно. Един куршум удари пазача в рамото и го завъртя като пумпал. Втори прониза врата му, плискайки кръв по стената.

Звуците отново започнаха да се връщат към Мат. Викове, още изстрели. Двойната врата на камбуза внезапно експлодира навън, крилата и се отскубнаха от пантите и полетяха през помещението. Вътре изригнаха пламъци и дим — по-редният капан.

Сред целия този хаос Мат се опитваше да се изправи, когато групата стигна до него. Брат го сграбчи за качулката и го издърпа нагоре, крещейки в здравото му ухо:

— Следващия път ще залепя шибаната граната с лейкопласт за задника ти!

Заедно спринтираха към снегомобила.

— Още войници! — задъха се Мат и махна напред, опитвайки се да ги предупреди.

Разнесоха се изстрели — от другата страна на снегомобила. Приклекнаха, използвайки останките като щит. Куршуми разтърсиха разбитата машина.

Мат бе клекнал с гръб към снегомобила и гледаше назад към основното помещение, изпълнено с дим. Все още не бяха ги открили. Трябваше да изчезват.

Димът се раздвижи и той забеляза някакво движение недалеч от центъра на помещението. Някакъв мъж сякаш изплува нагоре по стълбата, осветен от две фенерчета. Беше висок, с бяла коса, с разкопчан шинел. Носеше момче, увито в одеяло. Детето плачеше и запушваше ушите си с ръце.

Това беше абсолютно безсмислено.

— Долу! — извика му Брат и натисна главата му към пода.

Гриър метна граната над останките на машината към скритите снайперисти. Уошбърн търкулна втора към основното помещение.

— Не! — изкрещя Мат.

Двете експлозии отново го оглушиха. Снегомобилът подскочи и се плъзна на цяла педя към тях. Разхвърчаха се парчета лед, коридорът се изпълни с дим.

Брат му направи знак. Нямаха друг избор, освен да продължат напред. Скочиха като един. Налагаше се да приемат, че гранатата е очистила всичките им противници отпред.

Брат водеше, следван от Уошбърн и Мат. Гриър тичаше последен, стреляйки сляпо към централното помещение Изстрелите звучаха далечни, сякаш от някаква играчка.

После Гриър подхвана Мат, опитвайки се да му помогне да побърза, но всъщност почти го стовари на пода. Мат с мъка запази равновесие и го изгледа свирепо.

Гриър бе паднал на коляно. Не беше бутнал Мат. Бе улучен.

Мат спря, пързаляйки се по ледения под, с намерението да му се притече на помощ. Лицето на Гриър се бе превърнало в маска на ярост и болка. Махна на Мат да продължи, крещейки беззвучно.

Мат видя причината. Под Гриър се образуваше локва кръв. Яркочервената течност изтичаше на тласъци от крака му. Артериална кръв. Морякът се стовари на пода с пушка на коленете.

Уошбърн сграбчи Мат за ръката, моментално схванала положението. Дръпна го рязко, принуждавайки го да я последва.

Погледите на Мат и Гриър се срещнаха, след това матросът направи най-странното нещо. Сви разочаровано рамене, сякаш просто беше изгубил бас. Вдигна пушката си, насочи я към станцията и отново започна да стреля.

Пук… пук… пук…

Мат се остави да го помъкнат навън през взривената врата. Навсякъде лежаха трупове. Не срещнаха никаква съпротива.

Мат забеляза познат предмет в нечия откъсната ръка. Грабна го тичешком и го пъхна в джоба си. Можеше да се окаже полезен.

Щом се озова извън станцията, вятърът сякаш издуха глухотата му. Чу рева на бурята.

— Оттук! — изкрещя Брат и се насочи към паркираните снегомобили. Смятаха да отмъкнат едно „Ски-Ду“ и да се насочат към предавателя ПЕТ, скрит сред ледените върхове.

Но първо трябваше да се доберат дотам.

Да пробягат сто метра.

Спринтираха през откритото пространство към машините, наполовина погребани от наветия сняг. Прекалено наивно бе да се надяват, че никой не ги охранява.

Разнесоха се изстрели. Куршуми се забиваха в леда, откъртвайки остри парчета.

Брат и Уошбърн се хвърлиха по корем и се прикриха зад един леден хребет. Мат ги последва. Снайперистите се бяха скрили в ниското между два ледени върха. Бяха добре защитени. Мат забеляза оранжеви палатки.

— Там са труповете от станцията — изсъска Уошбърн. — Знам един заобиколен път. Остана ми една граната. Прикривайте ме.

Брат насочи пушката си към палатките. Мат се претърколи и приготви своя АК — 47. Прицели се, дебнейки снежните сенки. Стреляше всеки път, когато нещо помръднеше.

Отстрани Уошбърн се добра до тясното дере в леда, готова да излезе в гръб на снайперистите.

И тогава, както си бе тръгнал целият ден, всичко отиде по дяволите.

 

 

17:11

 

Джени се подготви заедно с останалите при отвора на шахтата. Държеше Бейн за врата. Бурният вятър продължаваше да духа свирепо, но снеговалежът бе намалял.

— По мой знак! — извика Ковалски, който се намираше на няколко крачки напред. Двамата с Том бяха начело, вдигнали запалени коктейли Молотов над главите си.

Пет грендела напредваха към тях. Бяха спрели, когато се разнесоха една след друга две приглушени експлозии от другата страна на съседния леден пик. Съществата, чувствителни към вибрациите, се бяха объркали от сътресенията.

— От станцията е — бе казал Том. — Някой напада.

— Да, май са гранати — съгласил се бе Ковалски.

Моментното объркване на зверовете им даде време да запалят двата коктейла и бързо да измислят някакъв план.

Не беше майсторски. А просто низък и гаден. Ковалски пристъпи към най-близкия грендел и размаха горящата бутилка към него.

В отговор животното оголи зъби като куче. Другите грендели отстъпиха назад, изнервени и предпазливи. Водещия мъжкар остана на мястото си, без да се впечатли особено от представлението.

— Този е доста охранен — прошепна Огден до Джени, като едва не се буташе в нея. — Несъмнено е някой от стражите на стадото. При пазенето на територията той ще бъде най-агресивен.

В това беше надеждата им. Виж сметката на водача и останалите може и да се разбягат.

Ковалски направи още една крачка. Том се промъкваше след него.

Гренделът внезапно и бързо скочи към тях, като изрева.

— Мамка му! — изкрещя Ковалски и метна коктейла право към отворената паст на чудовището. Полетя назад и се блъсна в Том. И двамата паднаха.

Мерникът му обаче се оказа точен. Летящата бутилка по-падна точно в устата на създанието.

Ефектът бе зашеметяващ. Експлозия от горящо масло и нафта блъвна от челюстите му и то заприлича на огнедишащ дракон. Изрева, като кашляше и плюеше огън. Замята се от агония и ярост. Останалите се разбягаха във всички посоки.

Малката долина се изпълни с миризма на горяща плът.

— Сега! — изкрещя Ковалски и скочи на крака заедно с Том.

Младият мичман бе съумял някак си да задържи своя Молотов над снега. Сега го метна със силата на състезател в националната лига. Бутилката прелетя над мятащото се чудовище и се пръсна нататък по пътя, бълвайки още пламъци и прогонвайки останалите грендели.

— Да вървим! — извика Ковалски и ги поведе.

Раненият звяр рухна върху леда с изгорели дробове. Пламъците все още танцуваха от устните му и от двете ноздри разположени високо на главата му. Не помръдваше.

Ковалски го заобиколи отдалеч просто за всеки случай. Том направи знак на останалите да го последват. Джени тичаше до Крейг и доктор Рейнълдс. Вече свободен, Бейн се носеше пред нея редом до Ковалски. Зад тях бяха биолозите и Том.

Тичаха с всички сили, минавайки през огън и лед.

Последните коктейли Молотов бяха у Ковалски, който ги мяташе напред като огнена пътека. Гренделите се разбягваха от пътя им.

И тогава се разнесе вик…

Джени се обърна. Антъни лежеше — единият му крак бе пропаднал в дупка в леда. Том и Зейн помогнаха на обхванало от паника момче да се измъкне.

Ковалски бе спрял на няколко метра напред и ги изчакваше.

— Ама че гадост!

Всички трябваше да внимават за подобни капани. Лесно можеха да си счупят крак… или врат.

Зейн помогна на приятеля си да се изправи.

— По дяволите, ама че студ! — оплака се Антъни.

Ледът зад него се разпука. От дупката изскочи грендел, промъкнал се отдолу, и захапа крака на младежа. Зейн и Том бяха отхвърлени назад, когато ледът започна да се разцепва и надига. Половинтонният звяр изчезна обратно в дупката, повличайки Антъни със себе си.

Студентът изчезна, без да успее дори да извика.

Сред крясъци и викове всички побягнаха напред, но вече несигурно. Заради снега беше невъзможно да се различат местата, където ледът е по-тънък.

— Вървят заедно с нас — каза Огден, като дишаше тежко. — Проследяват ни под леда по стъпките ни.

— Не можем да спрем — каза Ковалски.

А и никой не искаше. Продължиха нататък, но вече по-бавно. Ковалски храбро подбираше къде да стъпи. Всички останали се движеха в стъпките му — не искаха да поемат никакви ненужни рискове.

Джени бе виждала как полярните мечки ловуват по подобен начин — промъкват се отдолу, за да сграбчат нищо неподозиращата жертва. Районът несъмнено бе пълен с прясно замръзнали отвори за дишане и постоянни цепнатини в леда, пазени от многобройните ледени хребети.

Трябваше да внимават.

Джени забеляза как пред тях се издига купчина сняг, сякаш някой я буташе силно отдолу. Чу скърцане и трясък от разчупване на лед. Гренделите продължаваха да ги следват.

— Зад следващия хребет! — извика отзад Том. — Паркингът на станцията е точно отпред!

Предпазливо ускориха крачка.

Джени заобиколи и видя, че Том е прав. Безразборно разположените пикове отстъпваха пред ледена равнина. Почти се бяха измъкнали от коварните ледени хребети.

Докато си пробиваха път към откритото, през воя на вятъра се чуха изстрели. Ковалски стигна до ръба на хребета и вдигна ръка, за да спрат, докато огледа напред. Дочуха се още изстрели, този път по-близо. Сякаш се водеше истинска престрелка.

Том се промъкна до тях.

— Някой се бие с руснаците.

— Дали е отрядът на Делта? — обърна се Аманда към Крейг.

Той поклати глава.

Ковалски изсъска. Всички се придвижиха напред и се събраха при него. Той посочи с ръка. Само на десетина метра от скривалището им се намираше един „Сно-Кат“, а до него бяха паркирани снегомобили и други превозни средства.

Отвъд паркинга Джени видя две фигури върху леда, които стреляха към върховете отляво. Оттам също се разнасяше стрелба. Куршумите се забиваха в ниския хребет, зад който се бяха скрили двамата.

Беше невъзможно да се определи кой какъв е. Въпреки че снеговалежът почти бе спрял, вятърът продължаваше да вдига снежни вихрушки, прикривайки всички подробности.

Внезапно Бейн се дръпна напред и побягна от групата. Втурна се между паркираните машини към откритото пространство.

Джени понечи да скочи след него, но Ковалски я сграбчи за лакътя и изсъска, посочвайки и с ръка.

Зад полесражението входът на базата светна в сумрака на бурята. Отвътре тичешком се появиха фигури, ясно очертани на фона на светлината. Тепърва щеше да започне сериозно сражение.

Отново се заоглежда наоколо, но Бейн бе изчезнал сред паркираните превозни средства.

Стрелбата ставаше все по-ожесточена. — А сега какво ще правим? — попита Том.

 

 

17:14

 

От позицията си зад ледения хребет Мат гледаше как Уошбърн бе хваната и съборена от трима мъже. Тя риташе и се бореше, но нямаше смисъл. Появиха се още войници, които заградиха входа. Други пък заеха позиции за стрелба под прикритието на стените при входа.

Не след дълго и двамата с Брат щяха да бъдат обградени и застреляни. Мат покриваше противниците при входа, за да им попречи да излязат на позиция и да стрелят директно към тях. Брат правеше същото с групата, криеща се сред палатките.

Само че патроните привършваха.

— Ще се опитам да ги отвлека — викна Брат. — Тръгвай към машините. Опитай да отмъкнеш някоя и изчезвай.

— А ти?

— Ще задържам, за да се отдалечиш колкото се може повече.

Мат се поколеба.

Брат се обърна към него с изкривено лице. Очите му горяха.

— Това не е твоя война!

„Нито пък твоя“ — искаше да отвърне Мат, но моментът не бе подходящ за дебати. Кимна примирено.

Брат отново насочи вниманието си към противника и измъкна граната от джоба си. Приготви се да я хвърли.

— Готов?

Мат пое дълбоко дъх и се надигна от леда, заемайки позиция за нисък старт.

— Давай!

Брат метна гранатата. Нямаше достатъчно замах, за да стигне групата при палатките — особено при вятъра, който духаше откъм ледените планини. Но въпреки това свърши идеална работа. Експлозията в леда скри от поглед всичко.

Това бе възможността за Мат. Спринтира с всички сили.

Зад него Брат откри огън по войниците, заели позиции при входа на станцията.

Планът можеше и да проработи, ако руснаците при палатките не бяха успели да заредят базуката си. Мат чу гърмежа, последван от характерния издайнически писък.

Хвърли се напред, извъртя се и падна на рамо, като се плъзна няколко метра напред. Острият лед раздра канадката му. Видя как Брат се обръща, готов да се метне настрани но разстоянието бе прекалено малко, а ракетата — прекалено бърза.

Мат прикри лице — и за да се предпази, и за да не гледа.

Ракетата падна с разтърсващ взрив. Ледът под Мат се разтресе. Свали ръка и се надигна. На мястото на доскорошното им прикритие зееше димяща дупка.

От Брат нямаше нито следа.

До него се стовари една обувка и се заби в снега.

Ужасен, Мат скочи на крака. Втурна се с всички сили към машините, за да не допусне саможертвата на матроса да се окаже напразна.

 

 

17:16

 

Джени се взираше в самотната фигура, тичаща през леда. Носеше бяла канадка… руснак. След това порив на вятъра вдигна облак сняг и закри гледката.

— Трябва да действаме веднага — обади се Крейг до нея, привличайки вниманието и. — Да използваме момента и да се доберем до която машина успеем.

— Кой може да кара „Сно-Кат“? — попита Ковалски. Голямата машина беше само на десет метра от тях. Толкова близо…

— Аз — вдигна ръка Огден.

Ковалски кимна.

— Двамата с Том ще вземем два скутера и ще играем ро-лята на ескорт и отвличащи примамки. Снегомобилът би трябвало да побере всички ви. Останали са ми два коктейла — той хвърли единия на Том. — Ще направим каквото можем да задържим руснаците настрана.

— Да вървим — каза Крейг.

Групата се затича към близкия снегомобил. Том и Ковалски се разделиха и побягнаха към двата „Ски-Ду“.

Хенри стигна пръв снегомобила и отвори вратата. Магдален се покатери на предната седалка, докато Хенри се опитваше да включи двигателя. Той се задави и закашля. Шутът им се стори силен и несъмнено би привлякъл вниманието на руснаците, особено след като стрелбата бе спряла. Надяваха се, че войниците са все още оглушени от експлозията на ракетата. А и да не бяха, постоянно виещият вятър също би могъл да прикрие звука.

Джени се огледа за някакъв знак, че са били чути. Но димът от ракетната атака продължаваше да скрива района. Вятърът го издухваше към входа на станцията и пречеше на войниците там да ги видят. Но това нямаше да трае още дълго.

Чу включеният двигател на едно „Ски-Ду“, после и още един. Том и Ковалски си бяха намерили превоз.

— Влизайте! — подкани ги Крейг и отвори задната врата за Аманда и Джени.

Докато Аманда се качваше, през шума на двигателя се дочу остър лай.

Джени направи крачка встрани. „Бейн!“

Затърси с очи и видя движение. Една фигура тежко се движеше в снега на петдесетина метра от тях. Самотният руснак с бялата канадка. Джени изсъска към Крейг.

Той се обърна. Аманда спря на отворената врата.

Джени посочи въоръжения човек, който като че ли не подозираше за присъствието им. Беше се озовал близко до мястото на експлозията. Може би бе замаян и оглушен.

— Ще трябва да го премахнем — каза Крейг.

В същия миг Джени забеляза и друга фигура, тъмна и писка. Беше Бейн. Вълкът скочи към човека и го събори.

Крейг също я забеляза.

— Май в крайна сметка няма да ни се наложи да се занимаваме с него. Ама че пес! Истинско бойно куче.

Джени гледаше намръщена. Бейн не беше от този тип кучета.

Видя как мъжът се бореше с кучето, след това седна на колене и го притисна силно към себе си. Спусна се няколко крачки напред.

— Това е Мат!

 

 

17:18

 

Мат изхлипа, докато прегръщаше Бейн. „Как е успял да се добере дотук? През целия път от дрейфащата станция?“ Изглеждаше като същинско чудо.

Чу слаб вик през вятъра, но не можеше да определи откъде. Вдигна поглед. Отново го чу. Някой го викаше по име.

Бейн изтича на няколко крачки, после се върна, очевидно подканяйки Мат да го последва.

Така и направи. Тръгна след кучето, тежко премествайки крак след крак, без да може да повярва на късмета си.

А и не би трябвало да вярва.

Отново характерният писък раздра воя на вятъра. Втора ракета.

Руснаците знаеха каква е целта му. Искаха да унищожат паркинга и да му отрежат всички възможности за бягство.

Мат се затича тежко след Бейн, мъчейки се да хване проклетото куче и да го накара да легне. Но вълкът продължаваше да тича с пълна сила напред и стигна до първите машини.

— Бейн! Не!

Послушен както винаги, Бейн спря и се обърна към него.

В същия миг ракетата удари и отхвърли Мат назад. Падна по гръб и си изкара въздуха. Усети как горещата вълна от експлозията мина над него.

— Не! — изкрещя той.

Успя да седне. От мястото за паркиране бяха останали само разбит лед и разпокъсани машини. В центъра се бе открила дупка, през която се виждаше океанът.

Мат скри лице в дланите си.

 

 

17:19

 

Джени сигурно бе изгубила съзнание за част от секундата. В един момент стоеше до снегомобила и викаше Мат… в следващия лежеше по гръб. Седна с мъка. Светът леко се въртеше около нея.

Ушите и пищяха. Намираше се на около шест метра от снегомобила. Спомни си как ледът изригна под нея, изхвърляйки я високо във въздуха. Снегомобилът лежеше смазан на една страна, преобърнат от ударната вълна.

„Мат…“

Мерна и се образът му точно преди взрива. Страхът изтри всяка следа от моментното и замайване.

Опита се да стане. На три метра вдясно от нея Крейг се пъчеше да направи същото. Странно, но Аманда вече бе на крака. Стоеше до снегомобила и на пръв поглед нищо и нямаше.

Леденото поле пред тях бе заличено, скрито от дима. Недалеч зееше огромна дупка към океана. Навсякъде около тях лежаха останки от машини, разкъсани и разпръснати като детски играчки. Нямаше нито следа от Мат или Бейн, но димът продължаваше да скрива гледката.

По-наблизо Том лежеше върху снега, затиснат от скутера, и не помръдваше. Яркочервено поточе изтичаше изпод него.

„О, Господи!“

Забеляза скутера на Ковалски по склона на съседния леден хребет, преобърнат на една страна. Двигателят му все още работеше, но матросът не се виждаше никакъв.

— Трябва да им помогнем — каза Аманда.

Джени се запрепъва към нея.

Аманда се обърна. Думите и бяха по-завалени от обикновено.

— Взривът… — тя поклати глава. — За малко да падне отгоре ми.

Джени докосна рамото и. Сигурно бе ужасно да виждаш всичко това, без да чуваш нито звук.

Крейг се присъедини към тях.

През предното стъкло на снегомобила се виждаха движещи се фигури. Огден имаше дълбока рана на челото. Двамата с Магдален се мъчеха да успокоят Зейн. Момчето беше замаяно, размахваше несвързано ръце, почти в безсъзнание.

— Трябва да ги измъкнем оттам — каза Джени.

— Вратата е затисната — каза Аманда. — Опитах… не можах… може би всички заедно.

Крейг отстъпи от преобърнатия снегомобил.

— Няма да имаме време — каза той, загледан оттатък дупката в леда.

Вятърът издуха дима от мястото на попадението и разкри редица фигури в бели канадки, напредващи през леда с готови за стрелба оръжия.

Крейг се обърна към тях.

— Групата за прочистване. Трябва да изчезваме оттук, преди да са ни забелязали.

Джени погледна към изпотрошените машини.

— Къде? — посочи към хребетите. — Обратно в територията на гренделите ли?

Крейг поклати глава.

— Отрядът на Делта би могъл да пристигне за двадесет минути… ако успеем да оцелеем дотогава.

Аманда бе следила разговора.

— Може би зная по-добър начин. Но по-добре да побързаме. Елате — тя се обърна и тръгна извън мястото за паркиране.

Джени местеше поглед от фигурите в снегомобила към неподвижното тяло на Том. Не искаше да ги изоставя, но нямаше друг избор. Особено при положение че нямаха никакво оръжие. Пръстите опипаха празния кобур. Обърна се, изпълнена с чувство за безсилие и вина.

Тръгна след Крейг и Аманда, но чу зад себе си звук на двигатели. Хвърли поглед през рамо и видя светлините на два фара, разкъсващи мъглата и дима. Движеха се близо една до друга, заобикаляйки зоната на попадението на ракетата.

Мотори на въздушна възглавница.

Затича се по-бързо.

На тридесет метра отпред Аманда изчезна зад хребетите. Крейг я последва. Щом стигна до завоя, Джени спря и хвърли последен поглед към онези, които изоставяше. Забеляза движение. Все още затиснат от скутера, Том слабо вдигна едната си ръка.

Тя ахна.

— Том е още жив!

— Нямаме време да се връщаме! — извика Крейг от някаква ниша в леда, образуваща естествено защитено заливче — руснаците ще ни настигнат само след миг!

Джени забеляза средството им за бягство. Вътре в нишата имаше едномачтова лодка за пързаляне върху лед на дълги титаниеви плъзгачи. Аманда стоеше до носа и с малка брадвичка отсичаше въжетата, които придържаха лодката към леда.

Джени направи крачка към нишата и хвърли за последен път поглед към Том. Ръката му бе паднала върху снега и той отново лежеше неподвижно.

Стисна зъби и направи трудния избор. Не можеха да рискуват да бъдат заловени отново. Обърна гръб на Том и останалите и тръгна към лодката.

— По един от всяка страна! — нареди Аманда, докато бързо освобождаваше лодката. — Ще трябва да бутаме!

Джени побърза да се подчини. Воят на моторите наближаваше. Крейг я погледна многозначително. Времето бе изтекло. Спасяването на останалите бе наистина невъзможно. Заработиха по-бързо.

Щом лодката бе освободена, Аманда метна брадвата вътре и започна да бута откъм носа.

— Трябва да я избутаме поне три метра, после ще вдигна платната.

Всички се напрегнаха, но лодката бе ужасно тежка. Не помръдваше. Нямаше да успеят навреме.

— Хайде — помърмори Крейг откъм десния борд.

Изведнъж ледът се освободи. Лодката не беше тежка.

Просто плъзгачите бяха замръзнали на място. Бързо я измъкнаха от скривалището и навън под духащия вятър.

— Качвайте се и стойте в предната част! — извика Аманда, докато тичаше към кърмата. — По един от всяка страна, за да има баланс.

Джени и Крейг се наместиха.

Аманда освободи платното с необичайна бързина и опитност. Само за секунди платното улови вятъра, разви се и се изду.

Лодката незабавно се понесе право напред, отдалечавайки се от ледените хребети, понесена от ветровете, духащи надолу по склоновете.

Джени забеляза двата мотора на въздушна възглавница Обикаляха преобърнатия снегомобил. На всяка машина имаше по двама души.

За нещастие руснаците също ги забелязаха.

Моторите се обърнаха към тях.

— По дяволите! — изруга Крейг от другата страна.

Седящите зад водачите откриха огън. Куршумите се забиха в леда пред и около лодката. Няколко пробиха платното, но не нанесоха особени щети.

— Легнете! — извика Аманда от кърмата. — Дръжте си главите ниско!

Джени се наведе, но Крейг бе успял да се притисне по-ниско и от нея.

Гикът мина над тях с такава сила, че можеше да счупи череп. Лодката рязко се завъртя, повдигайки се на един плъзгач.

Джени затаи дъх, уверена, че ще се преобърнат, но след миг лодката се стовари отново върху леда. Платното изплющя и се понесоха с пълна скорост.

Вятърът ревеше покрай тях.

Джени рискува да надигне глава и да надзърне назад. Отдалечаваха се от моторите с все по-нарастваща скорост. Забеляза как преследвачите им зад Аманда постепенно изчезват в мъглата. При този вятър нямаха шанс да ги настигнат.

Позволи си да изпита искрица надежда.

И в същия миг видя огнени проблясъци от двете страни на първия мотор.

Миниракети!

 

 

17:22

 

Мат тичаше през леда, приведен ниско, а куршумите се забиваха и рикошираха в леда около него. Гневът му даваше сили да изтича около преобърнатите и разнебитени машини, търсейки каквото и да било скривалище, но редицата от руснаци неотклонно напредваше зад него.

Пред него беше дупката в центъра на паркинга. Трябваше да я заобиколи, което му струваше загуба на време, но поне издигащата се от дупката пара и дим донякъде го прикриваха.

Насочи се към наветрената страна, където мъглата бе най-гъста. Но накъде щеше да продължи след това? Не можеше дълго да се крие в дима. Трябваше да се отскубне от руснаците.

Движение привлече погледа му към откритото ледено поле. Видя синьо платно, носещо се над снега. Преследваха го два мотора на въздушна възглавница. Изведнъж до лодка-та избухна силна експлозия и вдигна високо във въздуха лед и вода. Спаси се само благодарение на рязкото извиване в последния миг, но отгоре и паднаха парчета лед. Моторите наближиха загубилата скорост лодка.

Куршум се заби в леда до петата на Мат и му припомни собствения му проблем. Още куршуми засвириха около него. Но погледът му отново бе привлечен от нещо друго.

Може би…

Опита се да прецени разстоянието, след което просто тегли една ругатня. Предпочиташе да умре при опит да се спаси, вместо да бъде застрелян в главата.

Рязко смени посоката и спринтира право към мястото, където беше ударила ракетата. Нарочно остана изправен, давайки възможност на руснаците да го видят ясно. Куршумите засвистяха отново, този път още по-близко.

Мат стигна ръба на дупката и се метна в нея, разперил широко ръце.

Във водата се носеха парчета разбит лед. Студът моментално го преряза и го сграбчи, по-скоро изгарящ, отколкото смразяващ. Едва преодоля инстинкта на тялото си да се свие на кълбо. Белите му дробове крещяха за глътка въздух.

Подчиняването на тези рефлекси означаваше смърт.

Вместо това напрегна всичките си мускули и заповяда на краката си да се раздвижат, на ръцете си да загребат надолу под ръба на леда. Напрежението му помогна, както и тройно подплатената канадка. Заплува в тъмния океан.

Водата беше като мастило, но той се съсредоточи към Целта, която бе зърнал от повърхността. На около шестдесет метра от него лъч приглушена дневна светлина се забиваше в океанските дълбини.

Това беше изкуственото езеро, в което по-рано бе изплавала руската подводница. Заплува натам, като се придържаше непосредствено под леда. Напрягаше всичките си сили, за да се противопостави на студа и тежестта на дрехите. Трябваше да се справи.

Руснаците щяха да си помислят, че е мъртъв след самоубийствения скок, и щяха да се откажат от преследването При първа възможност щеше да излезе от полинята и да открие някоя ледена пещера сред хребетите. Във вътрешния джоб на откраднатата канадка имаше пакет руски цигари и запалка. Щеше да намери някакъв начин да запали огън и да остане на топло, докато руснаците си тръгнат.

Планът му не бе от най-добрите… всъщност имаше прекалено много недостатъци, за да го смята за план. Но въпреки това бе за предпочитане пред възможността да бъдеш застрелян в гръб.

Мат се напрягаше и плуваше с всички сили към светлината. „Още мъничко…“

Но кладенецът от спасителна светлина като че ли изобщо не се приближаваше. Риташе с крака и гребеше, оттласквайки се от някой леден блок, за да увеличи скоростта си към откритата вода.

Дробовете го боляха, а пред очите му започнаха да се въртят светлинки. Вътрешностите му се свиваха от студа.

„Може би все пак това не беше най-добрата идея…“

Мат не позволи паниката да го овладее. Като зелена барета бе обучен на какво ли не, във всички възможни условия. Просто продължи да рита с крака и да загребва с ръце. Щом сърцето му биеше, значи бе жив.

Но дълбоко у него се надигна още по-голям ужас.

„Тайлър умря по този начин… удави се под леда.“

Отхвърли мисълта и продължи решително напред към светлината. Но страхът и чувството за вина останаха.

„Какъвто бащата, такъв и синът.“

Дробовете му конвулсивно се свиха и от устата му излязоха малко мехурчета. Светлината стана по-приглушена.

„Може би го заслужавам… Аз допуснах смъртта на Тайлър.“

Но част от него отказа да повярва. Краката му продължиха да се движат. Със зъби и нокти продължаваше напред към светлината. Вече изглеждаше по-близо. За безброен път се бореше за избавлението си — както сега, така и в миналото. Нямаше да умре. Нямаше да позволи на чувството за вина да го убие. Вече не. Не и както бе правило бавно и постепенно през последните три години.

С един последен тласък изплува към светлината и инерцията го изведе под езерото. Светлина озари водата около него.

Щеше да оживее.

С последните остатъци въздух в гърдите си заплува нагоре, нагоре към светлината, към избавлението. Треперещата му измръзнала ръка се протегна към повърхността… и докосна прозрачен лед.

Повърхността на езерото се бе покрила с ледена кора по време на бурята.

Инерцията го отнесе нагоре. Главата му се удари в леде-ния покрив. Заблъска го с длани, после с юмрук. Беше дебел най-малко петнадесет сантиметра. Прекалено здрав, за да се пробие отдолу.

Гледаше нагоре към светлината, към избавлението, отказано му от някакви си петнадесет сантиметра.

„Както баща ми… както синът ми…“

Отчаянието и чувството за безнадеждност го завладя. Погледът му се насочи надолу, следвайки потъващата в ледените дълбини светлина.

Дълбоко под себе си забеляза движение. Изникнаха форми. Първо една, после втора… трета. Големи и грациозни въпреки масивните си тела, идеално пригодени за адските условия. Белите същества закръжиха в спирала нагоре към попадналата в капан жертва, нагоре към светлината.

Грендели.

Гърбът на Мат се притисна в леда.

В крайна сметка нямаше да умре като Тайлър.

 

 

17:23

 

Аманда наклони платното напред, мъчейки се да премине през дъжда взривен лед. Синя грамада колкото крава се стовари на метър пред носа и се затъркаля пред лодката.

Наклони на една страна с тежестта на тялото си, за да заобиколи. Минаха на сантиметри покрай търкалящата се грамада, която постепенно губеше скорост.

Аманда се обърна и видя как още ледени парчета падат от небето. Зад тях в леда на полярната шапка бе взривена дълбока дупка.

Двата мотора на въздушни възглавници я заобиколиха от двете страни и продължиха преследването.

Аманда действаше с педалите, като ги натискаше на неравномерни интервали. Това намаляваше скоростта, но не можеха да разчитат само на нея, за да се откъснат от ракетите или моторите. Най-доброто в случая бе да прави всевъзможни резки завои в различни посоки, с които максимално да затрудни преследвачите.

Концентрира се върху терена отпред. Джени и Крейг лежаха по корем и гледаха назад. Лицата им бяха обърнати към нея, така че да може да следи по устните им, когато бе нужно.

— Страхотно майсторство, по дяволите! — изрече Джени.

Позволи си да се усмихне мрачно, но все още не бяха в безопасност.

Крейг се размърда и измъкна скрития си радиопредавател. Напъха слушалката в ухото си и придърпа яката на канадката. Устните му бяха закрити.

Аманда не можа да разбере какво бе казал, но си представи как трескаво вика за помощ отряда на „Делта Форс“. Вече бяха извън станцията. „Футбола“, който носеше, за момента бе далеч от лапите на руснаците. Крейг не смееше да рискува нещата почти в края на играта. Не и когато целта бе така близко.

Джени и махна и посочи назад. „Проблем.“

Аманда се обърна в седалката си. Моторът отдясно ги приближаваше под ъгъл, носейки се на пълна скорост над леда.

Тя се обърна отново напред и изправи лодката, набирайки скорост от внезапен свиреп порив на вятъра. Опита се да държи колкото се може по-голяма дистанция между тях и преследвачите.

Устните на Джени се размърдаха.

— Приготвят се отново да стрелят.

Аманда се озърна през рамо. Водачът зад тях се бе навел над мотора, както и пътникът на задната седалка. Явно изстискваха и последната сила от машината си.

Тя щеше да стори същото.

Хвърли поглед към лазерния спидометър. Приближавате деветдесет и пет километра в час. Най-високата скорост, която бе развивала някога с лодката.

Опита се да пренебрегне опасността и се съсредоточи върху управлението — въжетата в пръстите и, стъпалата върху педалите, едната ръка върху руля. Усещаше ветровете, издуващи платното. Насочи сетивата си навън, сля се с лодката си по начин, по който можеше да го стори само абсолютно глух човек. Успяваше да чуе съскането на плъзгачите, воя на вятъра. Недъгът и стана част от майсторството и.

Увеличи скоростта, гледайки как стрелката на спидометъра пълзи нагоре… деветдесет и пет… сто и пет…

— Стрелят! — безмълвно изкрещя Джени.

Сто и десет… сто и двадесет…

Огнена мълния удари вляво от тях и към небето полетяха парчета лед. Аманда измести платното така, че да улови ударната вълна.

… сто и тридесет…

Попаднаха на някакъв леден ръб. Лодката полетя високо във въздуха, подобно на уиндсърф, уловил идеалната вълна. Огън експлодира под тях, пръскайки хребета на парчета.

… сто четиридесет и пет… сто и петдесет…

Отново около тях заваля лед, но вече се намираха отвъд района на най-силния взрив. Лодката полетя през леда, превърнала се в едно цяло с бурята и пилота си.

Крейг посочи с ръка.

— Господи, те се отказват. Успя!

Аманда дори не си направи труда да се озърне през рамо. Знаеше, че е успяла. Лодката летеше, едва докосвайки леда. Остави я да се носи, поета от бурята. Чак когато скоростта започна да намалява сама, тя посмя да докосне спирачката.

Лекото движение на лоста веднага и разкри опасността. Последният скок бе разбил спирачката.

Продължи да дърпа ръчката. Никакъв резултат. Опита се да спусне малко платното, но вятърът го изпълваше и надуваше прекалено силно. Въжетата сякаш се бяха превърна ли в железни прътове, здраво закрепени за стойките си. Лодката не бе проектирана за подобни скорости.

Другите наблюдаваха усилията и с широко отворени очи.

Вятърът задуха на силни пориви. Стрелката на спидометъра отново запълзя нагоре.

… сто и петдесет… сто и шестдесет…

Това бе максималното, което уредът можеше да покаже.

Носеха се като ракета по замръзналата равнина. Оставени изцяло на милостта на бурния вятър, летяха по леда със скорост, при която и най-малката грешка означаваше неминуема смърт.

Оставаше им една единствена възможност.

Нещо, което Аманда не искаше да направи.

— Трябва ни брадвата! — извика тя на пътниците.

 

 

17:26

 

На крачка от загубата на съзнание Мат гледаше издигащото се към него стадо грендели. Обикаляха го — бавно и търпеливо. Не бързаха. Знаеха, че няма да може да избяга. Беше заловен в капан между леда отгоре и острите зъби от-долу.

Спомни си как Аманда бе успяла да подмами чудовището с помощта на каската и затоплящата маска. Само да можеше да намери начин да ги накара да се махнат… нещо топло… нещо ярко…

Мисълта го порази. Нещо забравено.

Бръкна в джоба на канадката, молейки се да не е изпаднал — предметът, който бе измъкнал от откъснатата ръка на руския войник, докато бягаха от полярната станция. Все още беше у него.

Измъкна черната шишарка. Това бе една от руските запалителни гранати — като онази, която бе убила Пърлсън.

С помътняло от липсата на кислород зрение Мат издърпа предпазителя на спусъка и натисна светещия отдолу бутон. Загледа се към най-близкия грендел — бяла сянка, издигаща се на спирала и пусна гранатата към него, надявайки се тежестта и да е достатъчна.

Потъваше бързо, право към очакващото стадо.

Без да знае какъв е таймерът, Мат се сви на топка. Запуши ушите си и издиша целия застоял въздух в дробовете си, оставяйки устата си отворена. Морската вода нахлу в гърлото му. Едното му око не изпускаше издигащото се чудовище.

Гренделът се обърна към минаващата покрай него граната и я докосна с нос.

Мат затвори очи. „Моля те…“

И светът под него избухна в ослепителен пламък. Мат го видя през затворените си клепачи, докато ударната вълна го блъсна като тежък камион, запрати го нагоре, смазвайки гърдите му и стискайки черепа му като с менгеме. Почувства как ужасната жега пронизва измръзналите му крайници.

Тялото му бе изхвърлено нагоре. Ледената кора се разцепи от експлозията и Мат полетя във въздуха, размахвайки ръце и крака. Пое с усилие дъх, зърна за миг откритите ледени равнини и падна обратно в океана, покрит с късове лед. Пламъци танцуваха по повърхността му.

Мат потъна и изплува обратно замаян, с бучаща глава. Тежко задвижи ръце срещу течението.

Нещо едро се издигна към него от дълбините, бяло и бледо. Черни очи се взряха в него.

Мат се помъчи да избяга.

Тогава масивното тяло се завъртя… и потъна надолу в океана.

Мъртво.

Треперейки от студ и ужас, Мат се загледа нагоре към стълба пара, устремил се към небето. Край на опитите да се измъкне тихомълком. Затърси място, където да може да се изкатери на повърхността, и на ръба на езерото се появиха Фигури.

Руснаци с насочени към него оръжия.

Мат се вкопчи в парче лед. Триковете му се бяха изчерпали.