Джеймс Ролинс
Айсбергът на смъртта (13)

Безизходица

9 април, 12:02

Полярна станция „Грендел“

 

9. Масивното създание се прокрадваше в сумрака на пълното с кости леговище към скривалището на Аманда — приведено, дебнещо, неуверено. Пастта му беше отворена, зъбите бяха изпоцапани с кръв. По ноктите все още висяха остатъци от костюма на Лейси.

Притиснала се колкото може по-навътре в ледената цепнатина, Аманда усещаше ултразвуковото излъчване от грендела — с челюстите си, с корените на зъбите си, с косъмчетата по врата си. Стоеше неподвижно, подобно на застинал пред фаровете на автомобил заек.

Махай се, мислено го умоляваше тя с цялото си сърце. Беше задържала дъха си толкова дълго, че започваха да и се привиждат звезди. Не смееше да издиша. Тънки струйки студена пот се стичаха по лицето и.

„Моля те…“

Гренделът приближи на крачка от нишата и. На фона на процеждащата се отвън светлина чертите на звяра не се различаваха ясно. Единствено двете му очи продължаваха да улавят част от светлината, отразяваща се в ледените стени.

Червени… кървавочервени… безчувствени и студени като грамадата лед отгоре.

Аманда срещна погледа му. Знаеше, че ще умре.

Тогава звярът рязко извъртя глава обратно към изхода. Внезапното му движение стресна Аманда и тя издиша. Не можеше да се сдържа повече. Напрегна се от допускането, че се е издала.

Но звярът не и обърна внимание и се обърна към изхода. Наклони глава на една страна, после на друга. Очевидно слушаше нещо.

Аманда нямаше начин да разбере какво точно. Нима идваше някой? Или Конър бе все още жив и викаше за помощ?

Каквато и да бе причината, гренделът махна няколко пъти с опашка, след което се стрелна към тунела и изчезна нагоре.

Аманда остана още известно време в нишата си, треперейки неудържимо. После излезе и се запрепъва с подкосени крака към изхода. Звездите продължаваха да танцуват пред очите и — повече от страх, отколкото от липсата на кислород. Наведе се в тунела навреме, за да види как масивният силует на звяра се стрелна нагоре в посока към стената.

Страхувайки се повече от спотайващата се в тишината неизвестност, отколкото от съществото, Аманда се изкачи от жлеба. С помощта на котките си продължи напред по хлъзгавия наклон и се наведе, когато таванът стана по-нисък. Стигна края и подаде глава навън.

От едната страна гренделът се катереше по ледената стена като гущер по скала. Изчезна зад ръба. Движеше се бързо, очевидно бе тръгнал на лов.

Погледът и се спря върху синьото въже, което висеше от ръба. То бе единствената и надежда.

Аманда се измъкна от тунела и се изправи на крака. Молеше се въжето да е все още завързано за онова, което бе останало от Конър. Когато го видя за последен път, геологът го бе завързал през гърдите си.

Стигна до стената и хвана въжето.

„Моля те, Господи…“

Дръпна го надолу. Изглежда държеше. Отпусна се на него, за да се увери, че е здраво.

Сълзи избиха в очите и, докато се катереше по стената. Местеше бавно ръка след ръка, като забиваше котките дълбоко в леда. Ужасът сякаш и придаваше допълнителни сили.

Със зъби и нокти стигна до ръба и се повдигна само на сантиметри от обезобразеното тяло на Конър Макферън. Лампата на каската му светеше в тавана като сигнален фар в тъмните тунели.

Аманда се извърна. С мъка се изправи на крака, като се мъчеше да не гледа изкорменото тяло. Кръвта бе изтекла на локва около него и бе замръзнала. Именно това бе позволило на Аманда да се покатери по стената. За единия час, който бе прекарала долу, остатъците от тялото на Конър бяха замръзнали — кървава котва, осигурила спасението и.

С длан върху устата и с молитва за опрощение на устните, Аманда се наведе и разкопча каската на геолога. Светлината и трябваше. Докато освобождаваше каишката, не можеше да не гледа към Конър. Лявото му око и носът му бяха изчоплени с нокти. Гръклянът му бе изтръгнат до самия гръбнак. Брадата се бе превърнала в замръзнала кървава каша.

Най-накрая освободи каската с хлипане.

Изправи се и я сложи на главата си. Беше прекалено голяма, но успя да закопчае ремъка. Погледна надолу по дългия тунел. От грендела нямаше и следа.

Пристъпи напред и някакъв блясък привлече погледа и. Обърна се. На пода лежеше малка брадвичка за лед. Беше на Конър, носеше я на колана си. Явно се бе опитал да се защити с нея.

Побърза да я вземе. Макар да бе съвсем малка, все пак носеше някакво чувство за сигурност.

Обърна се отново към тунела и събра кураж за ужасното пътешествие, което я очакваше. Но докато пръстите и стис-каха брадвичката, в главатаи и нахлу друг спомен. По-рано днес, когато се скара с Конър, че се кани да тръгне самичък, той пренебрегна упреците и. Беше казал, че всички останали са заети. Но беше споменал и още нещо.

„Освен това съм взел едно уоки-токи.“

Аманда се обърна.

Коленичи отново до тялото на Конър. Претърси разпрания му и втвърден от студа елек, от който изпадаше пух, и откри малката ръчна радиостанция.

Коленичи и завъртя копчето. Светна малка червена лампичка на батерията. Доближи уоки-токито до устните си.

— Говори Аманда Рейнълдс. — Мъчеше се да овладее гласа си опитваше се да шепне, но се страхуваше, че никой няма да я чуе, ако говори прекалено тихо. — Ако някой ме чува, помогнете ми. Попаднала съм в капан в Лабиринта. В тунелите дебне едър хищник. Той уби Лейси Девлин и Конър Макферън. В момента е някъде навън… не зная къде. Ще се опитам да стигна горните нива. Моля ви… моля ви, ако ме чувате, пригответе оръжия. Ще съобщя за местоположението си веднага щом стигна някой от маркираните тунели.

Постави пръсти върху говорителя на радиото. „Моля те, дано някой да ме е чул.“ Изчака, мъчейки се да усети някаква вибрация, знак, че някой се опитва да се свърже с нея. Но нямаше нищо.

Стана отново и се обърна към тъмния тунел. Лъчът на каската пронизваше мрака пред нея. В едната си ръка държеше радиото, а в другата — пикела за лед.

Трябваше да се измъкне от Лабиринта.

Тогава щеше да е в безопасност.

 

 

12:15

На борда на „Дракон“

 

Хората му се представяха блестящо.

Капитан първи ранг Антон Миковски стоеше на стенда на перископа с ръце зад гърба. Носеше лека униформа — зелена туника и панталони с пъхнати в ботушите крачоли. От оръжейните станции непрекъснато идваха доклади.

Навсякъде нещата вървяха по план.

Не поемаше никакви рискове. Екипът на брега потвърди, че полярна станция „Грендел“ е овладяна. Американците, които бяха разбили снегомобила си във вратите на станцията, все още липсваха. Петимата мъже побягнали като подплашени зайци и изчезнали в дълбините на станцията. Но Щяха да бъдат намерени. Всичко бе само въпрос на време, останалата част от базата бе пуста — явно опразнена от подводницата, която чуха преди по-малко от час да изхвърля баласта си.

Миковски познаваше противника. Американската изследователска подводница „Полярен страж“. Не представлява ше никаква заплаха. Беше експериментален модел, лишен от каквото и да било въоръжение. Несъмнено вече бягащ заедно с евакуираните от станцията хора. Беше му наредено да не я преследва.

Основната цел на мисията му бе да проникне в базата, да я овладее, да разположи свързочна станция, да се потопи и да патрулира наоколо, охранявайки района от истинската заплаха. В Арктика враговете бяха бързо атакуващите подводници, които постоянно патрулираха под полярната шапка.

Разполагаха точно с дванадесет часа. Бързо вътре и бързо навън. Бъркотията в Прудоу Бей би трябвало да забави противниците му.

— Капитане — приближи дежурният радист, — успях да се свържа с базата „Омега“.

— Много добре — той слезе от стенда на перископа и отиде в свързочната кабина. Радистът му подаде слушалките.

— Обажда се капитан Миковски. Трябва да говоря с адмирал Петков.

През пукота се разнесе отговорът:

— Веднага, капитане. Адмиралът очакваше обаждането ви.

Докато чакаше, Миковски обмисляше думите си. Адмирал Петков бе останал на „Омега“, за да разпита пленниците и да претърси станцията им. Искаше да бъде сигурен, че онова, което руското правителство търсеше в полярна станция „Грендел“, не се намира вече в лабораториите на американската изследователска база.

Миковски никога досега не бе виждал толкова целеустремен и същевременно така спокоен човек. Това го изнервяше. Излъчваше течения, които бяха по-ледени от всичко, което можеш да намериш около полюса. Прякорът на Петков — Белият призрак — му пасваше идеално. Преди седмица, ко-гато Миковски получи назначението да командва флагманския кораб заедно с адмирала от Северния флот, беше завладян от ужас и гордост. Наслаждаваше се на завистта на колегите си със същия ранг. Но сега… сега беше щастлив, че адмиралът не е на кораба му.

Сякаш в отговор на мислите му прозвуча гласът на Пет ков — безстрастен, лишен от емоции.

— Капитане, каква е ситуацията?

Той преглътна с мъка, хванат неподготвен.

— Всичко е върви по план, сър. Станцията е била евакуирана точно както предполагахте, но останаха пет вражески единици. — Бързо преразказа историята със снегомобила. — удвоих щурмовия отряд и изпратих навън двадесет души. Ще претърсят станцията ниво по ниво. Докато пристигнете, всичко ще бъде прочистено.

— Тръгвам към вас сега. Ядреният заряд прехвърлен ли е на станцията?

— Д-да, сър — пред очите на Миковски изникна титаниевата сфера с диаметър един метър. Както бе наредено, тя бе закрепена на най-долното ниво на станцията. — Но, адмирале, не е необходимо да идвате, докато всичко не бъде поставено под контрол. Процедурата…

— Не ме интересува дали ще намерите онези американци или не. Изолирайте базата, и особено Ниво Четири. Тръгвам с един от щурмовите екипи. Незабавно се потапяйте. Патрулирайте на голяма дълбочина. Ще се срещнем на „Грендел“ в шестнадесет нула-нула.

— Слушам, сър. — Погледна часовника си — по-малко от три часа. — „Дракон“ ще изплава на повърхността точно в шестнадесет нула-нула.

— Много добре — радиото замлъкна. Призракът бе изчезнал в ефира.

Миковски се обърна към радиста.

— Свържете ме с водача на ударната група.

— Слушам, сър.

Вълнение откъм дежурните на хидролокатора привлече вниманието му. Всички се бяха привели зад различните приемници и оживено спореха.

Отиде при тях.

— Какво има?

Старшият на екипа скочи на крака и застана мирно. — Прихванахме аномалия. Но е абсолютно безсмислена.

— Каква аномалия?

— Множество сонарни сигнали. Изключително слаби.

— Откъде идват?

Умът му моментално прехвърли възможните източници — американската изследователска подводница, приближаваща се щурмова подводница, а може би дори кораби отвъд полярната шапка. Отговорът обаче бе още по-объркващ. — Сигналите идват от вътрешността на станцията.

 

 

12:22

Полярна станция „Грендел“

 

Стиснал пистолета в ръка, Мат мина след лейтенант Гриър през двойната врата и се озова извън организираната структура на полярната станция в света на хаотично разположените ледени тунели, внезапни пропасти и пещери. Крейг вървеше непосредствено до него, следван от Пърлсън, чиито очи сякаш бяха издялани от камък, и треперещия от болка О’Донъл. Затичаха се към дълбините на лабиринта.

Гриър държеше единственото фенерче, което бяха намерили при входа. Лъчът му танцуваше по стените и от светлината тъмният лед започваше да искри в бяло. Сякаш тичаха сред вътрешностите на някаква ледена скулптура.

— Знаеш ли накъде отиваме? — попита Крейг.

— Тук има хора — каза Гриър. — Трябва да ги намерим.

— Колко е голям този лабиринт? — попита Мат.

— Достатъчно — гласеше лаконичният отговор. Продължиха да тичат. Знаеха, че руснаците са по петите им. Сега разстоянието беше по-важно от посоката.

Продължиха по извиващите се тунели и потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко към сърцето на ледения остров. Тъкмо стигнаха едно разклонение, когато отново се разнесоха изстрели. Автоматичен огън, някъде пред тях. Но по кой тунел?

Всички спряха.

— Накъде? — попита Пърлсън.

Отговорът дойде миг по-късно. От дясната им страна внезапно се появи светлина. Мяташе се френетично във всички посоки. Още изстрели, оглушителни в затвореното пространство.

— Почнаха неприятностите — каза Мат и насочи беретата към тунела.

Вече се чуваха викове.

Моряците вдигнаха оръжията си.

Непосредствено от другата страна на завоя светлината стана по-ярка и освети в гръб тичаща фигура. Появи се млад мъж, който се подхлъзваше и пързаляше независимо от пясъка по пода. Размахваше ръце, сякаш викаше за помощ, Очевидно не бе военен. Косата му бе дълга до раменете, носеше канадка „Норд Фейс“ и панталони „Тинсулейт“.

Хвърли се към тях. Мат очакваше да започне да ги моли за помощ. Вместо това младежът ги подмина.

— Бягайте! — изкрещя той, без да забавя крачка.

Появиха се още фигури, тичащи с пълна сила — по-възрастен плешив мъж, двадесет и няколко годишно момиче и още един младеж. Групата се водеше от висока, поразително красива чернокожа жена в синя флотска униформа.

— Уошбърн! — извика О’Донъл.

— Вдигай си топките и се размърдай! — озъби му се тя.

Отзад се чуха нови изстрели. Светлината на огъня освети последната фигура — още един моряк. Отпусна се на коляно и откри преграден огън. Осветен от лъча на фенерчето, тунелът заблестя като синя змия, извиваща се дълбоко в леда.

— Какво става? — попита Гриър.

Мат видя тъмно петно отвъд коленичилия стрелец, което бързо се придвижваше към него.

„Какво по дяволите?“

Уошбърн поведе групата към тях. Трябваше да крещи, за да надвика изстрелите.

— Трябва да се измъкнем от тези тунели… веднага!

— Не можем — каза Гриър, когато Уошбърн стигна до тях. — Руснаците…

— Майната им на руснаците! — Уошбърн дишаше тежко. — Натресохме се на нещо много по-лошо!

Тя направи знак на останалите да продължат напред.

Стрелбата спря. Другият моряк бе скочил на крака и спринтираше към тях, като се мъчеше в движение да махне празния пълнител.

— Давай, давай, давай!

Гриър посочи с пръст Пърлсън и О’Донъл.

— Ти и ти. Отведете цивилните.

О’Донъл кимна. Сграбчи Крейг за лакътя и го помъкна след паникьосаната група. Мат се изтръгна от опитите вя Пърлсън да направи същото.

Морякът сви рамене и тръгна самичък, но спря за миг и попита през рамо лейтенанта:

— Ами руснаците, сър?

„Майната им на руснаците.“ Мат все още бе поразен от отговора на жената.

Отговорът на Гриър бе по-смислен.

— Отведете ги колкото се може по-близо до изхода на Лабиринта. Чакайте ни там!

Последва рязко обръщане на пета и групата продължи бягството си нагоре по тунела. Последният моряк стигна до тях.

— Командир Брат! — Гриър бе искрено изненадан.

— Пригответе се да откриете огън! — Брат бързо се обърна назад и коленичи. Извади нов пълнител от джоба си и презареди.

Гриър се присъедини към старшия офицер. Застана зад него и насочи пушка над рамото на Брат. Пъхна фенерчето си в свободната ръка на Мат.

Мат погледна отдалечаващата се група и двамата стрелци, Чудеше се кое е по-доброто — да остане или да тръгне. Единственият му друг избор бе да побегне сляпо в някой страничен тунел и да се изгуби. Нито една от възможностите не му се струваше по-мъдра от другите, затова просто остана там, където се намираше.

Приближи се до другото рамо на Брат.

Офицерът му хвърли бърз поглед и отново се обърна напред.

— Ти пък кой си, по дяволите?

Мат вдигна пистолета си и го насочи напред.

— Точно сега съм някой, който ти прикрива задника.

— Е, тогава добре дошъл на купона — изръмжа Брат.

— Какво идва насам? — попита Гриър от другата страна.

— Най-лошият ти шибан кошмар.

В далечината, извън обсега на фенерчето, към тях светнаха червени очи. Мат започна да усеща странно бръмчене в главата си, сякаш вътре в черепа му имаше комари.

— Ето ги! — каза — Брат, като пое въздух през зъби.

Пред тях се появи масивно създание със снежнобяла кожа, покрита с червени… не, кървави ивици… Изпълни тунела, като кървеше от многобройните огнестрелни рани. Половината от муцуната му приличаше на неопечен хамбургер. Но въпреки това продължаваше да се приближава.

„Какво е това, по дяволите?“

Зад него се мяркаха други сенки.

Водещият звяр се хвърли към тях. Ноктите му браздяха леда.

Бръмченето в главата на Мат се засили.

Изведнъж се разнесоха изстрели. Мат се стресна и започна да действа. Насочи пистолета, но знаеше, че това оръжие е безполезно. Нямаше да успее да причини нищо на звяра — също както на гризли.

Няколко от раните бяха преки попадения между очите на чудовището. И въпреки това се носеше към тях, навело ниско глава като бик. Явно дебелата еластична кожа и подкожната мазнина действаха като бронежилетка — същинска жива стенобойна машина.

Мат натисна спусъка — повече от страх, отколкото от реална надежда да го убие.

— Проклетите неща просто не умират! — потвърди Брат.

Мат продължи да стреля куршум след куршум, докато затворът на пистолета не остана дръпнат назад. „Свършиха се патроните.“ Гриър забеляза това.

— Тръгвай! — нареди той и посочи с глава към вече изчезналата група бегълци. Гласът му вибрираше от отката на собственото му оръжие, докато даваше радиостанцията на Мат. — Четвърти канал.

Мат взе предавателя, готов да побегне.

В този миг първият звяр рухна върху леда, сякаш се бе подхлъзнал, с подкосени крака. Продължи да се пързаля още малко, забил муцуна в леда, докато накрая спря. Очите му продължаваха да гледат напред, все така отразявайки в червено лъча на фенерчето. Но в тях вече нямаше живот.

Беше мъртъв.

Бръмченето в главата на Мат намаля до досаден сърбеж зад ушите. Брат скочи на крака.

— Оттегляме се.

Трупът на звяра блокираше останалите същества, но те приближаваха зад планината от обезобразено месо.

Мат и двамата моряци се оттеглиха до следващото разк лонение. Пушките продължаваха да сочат към мъртвата маса препречваща тунела.

— Това би трябвало да ги задържи засега — каза Гриър.

Трупът се раздвижи и се плъзна към тях, като леко се обърна на една страна. След това отново спря.

— Да бе, как ли пък не — промърмори Мат и отстъпи крачка назад.

— Какво става? — попита Гриър.

Трупът отново се плъзна напред.

— Другите го бутат отзад! — Брат беше повече поразен, отколкото уплашен. — Мамка му!

Бръмченето в главата на Мат, което неотдавна бе отслабнало, отново се засили. Но усети, че този път идва от друга посока, сякаш някой надничаше през рамото му. Обърна се към страничния тунел.

Две червени очи отразиха лъча на фенерчето обратно към него.

Само на десет метра разстояние.

Мат вдигна инстинктивно пистолета, докато съществото се хвърляше към него.

С крайчеца на окото си видя, че затворът все още зее отворен.

 

 

12:49

 

Без да може да разбере какво накара грендела да се махне, Аманда нямаше представа и къде се намира той в момента. Миньорската каска на Конър хвърляше полегат лъч в тунела, осветявайки оранжев маркер, нарисуван със спрей върху стената.

Един от знаците на Лейси Девлин.

Аманда се огледа. „Моля те…“

Върху синия лед се появи друг знак — зелен ромб. Трасе-то на Лейси най-сетне се бе пресякло с друго. Аманда изхлипа, Беше стигнала до картографираните райони на Лабиринта.

Отново вдигна предавателя и натисна бутона.

— Ако някой ме чува, открих маркирана пътека. Зелени ромбове. Тръгвам по нея. Не съм виждала съществото през последния един час. Моля ви, помогнете.

Изключи радиото, за да запази батерията, и започна да се моли. Ако поне някой слушаше…

Ускори крачка в мъртвешката тишина.

Докато вървеше от ромб към ромб, си даде сметка, че би трябвало да се намира в близост до изследваните райони на системата от ледени пещери. Реши да рискува. Завъртя лам-пата на каската и изгаси единствения си източник на светлина.

Тъмнината я обгради отвсякъде — близка, създаваща чувство за клаустрофобия. Сега бе глуха и сляпа едновременно.

След около половин минута очите и привикнаха към мрака и черния лед. Огледа се — първо с очи, а след това бавно започна да върти глава. Откри онова, което търсеше.

Отгоре, дълбоко в леда, светеше слаба звезда. Тук имаше хора с фенерчета.

Докато я гледаше, без да помръдва, светлината изведнъж се раздели на две звезди — по-слаби, но ясно различаващи се. Двете бързо се отдалечиха една от друга.

Едната се издигна нагоре и навън, избледня и накрая изчезна.

Другата се насочи към нея. Ставаше все по-ярка. Движеше се бързо.

Спасители… някой несъмнено я беше чул.

Страхуваше се да извика, особено като знаеше какво друго се спотайваше в тези тъмни тунели. Най-доброто за нея бе Да скъси разстоянието между себе си и движещата се светлина. Отново включи лампата.

В блясъка на крушката й другата светлина изчезна. Никак не искаше да заличи единствения лъч надежда, но беше твърде опасно да върви слепешком в ледения лабиринт. Освен това не смееше да изгуби трасето със зелените ромбове.

Ако спасителите и я бяха чули, те несъмнено я търсеха по него.

Забърза напред, като спираше всяка минута, за да изключи лампата и да провери местоположението си спрямо друга та светлина.

Освен това при всяко спиране търсеше помощ.

 

 

12:52

 

„Следвам зелените ромбове. Но моля ви, внимавайте. Хищникът, който уби Лейси и Конър, все още е някъде из тунелите.“

Радиото в джоба на Мат, дадено му от Гриър, продължаваше да повтаря сагата на изгубилата се жена. Вече се беше опитал да се свърже с нея, но тя или не можеше да прихване сигнала, или радиото и бе повредено. Каквато и да бе причината, самият Мат също си имаше проблеми.

Продължи лудешкия си бяг в ледения тунел с празен пистолет в едната ръка и фенерче — в другата.

Преди пет минути ловецът единак ги бе нападнал при пресечката и бе разделил Мат от двамата моряци. Те бяха открили огън, за да дадат време на Мат да избяга.

Не бяха успели.

След миг колебание звярът го подгони — като лъвица след отделила се от стадото газела.

Останал само с празния пистолет в ръка, Мат се затича презглава в тунела, като се подхлъзваше и пързаляше по стръмните участъци. Едва успяваше да се задържи на крака. Раменете му се блъскаха с всичка сила в ледените стени и издатъци. Но въпреки това нямаше никакво намерение да намалява. Вече бе видял колко бързо се движи раздразненото от раните си чудовище. Не смееше и да си помисли за скоростта, която би развил здрав екземпляр.

В продължение на няколко дълги минути не бе виждал никаква следа от чудовището. Може би се беше отказало. Дори бръмченето в главата му престана. Изглежда от съществата излизаше нещо като звук, който бе отвъд границите на възприятието на човешкия слух.

Сега той бе изчезнал.

Дали да се надява, че звярът също си е отишъл? Радиото отново изпращя. „Моля ви… ако чувате това, доведете помощ. Вземете оръжия! Все още продължавам да се движа по маркировката от зелени ромбове.“

Какво означаваше това, по дяволите? „Маркировката от зелени ромбове.“ Звучеше като реклама на мюсли „Лъки Чармс“.

„През последните четиридесет и пет минути не съм виждала следа от грендела. Сякаш е изчезнал. Може би е избягал.“

Мат се намръщи. „Грендел?“ Така ли наричаха нещото, което го бе нападнало? Ако е така, значи жената явно знаеше за ставащото тук повече от всеки друг.

Стигна тичешком един ъгъл, изпързаля се на пети и се обърна, за да вземе завоя. Тунелът пред него се разделяше на две. Лъчът на фенерчето му освети някакво странно цветно петно на леда. При входа на десния тунел имаше нарисуван син кръг, а на левия — зелен ромб.

Маркировки.

Чак сега разбра за какво става дума. Продължи да тича по левия тунел. Не преставаше да се озърта назад, но вече се оглеждаше и за следващия зелен ромб.

„По дяволите, щом така и така тичам, защо да не стигна до някого, който знае какво става тук.“

Мат тичаше, завивайки ту наляво, ту надясно. Гравитацията и хлъзгавият склон го отнасяха все по-навътре. Но нямаше и следа от жената с радиото. Само безкраен тъмен лед, а той сякаш се движеше в блестяща синя пещера, осветена единствено от фенерчето му.

— Хей! — Този път гласът не идваше от радиото, а някъде отпред.

Мат се пързулна по склона, като се придържаше с една ръка за ледената стена, за да запази равновесие. Заобиколи следващия ъгъл и лъчът на фенерчето му освети странна картина — висока и стройна жена, напълно гола и боядисана в синьо, подобно на някаква богиня на инуитите.

Плъзна се към нея и изведнъж разбра, че не е гола, а облечена в плътно прилепнал по тялото костюм с вдигната качулка. На главата си беше сложила миньорска каска. Лампата светеше право в очите му.

— Слава Богу! — извика тя и забърза насреща му.

Успя да я разгледа ясно, когато изключи лампата. Объркването в погледа и се изписа и на цялото и лице.

— Кой сте вие? — тя погледна зад него. — Къде са другите?

— Ако търсите спасителен отряд, ще се наложи да се за доволите с мен — той вдигна безполезния пистолет. — Макар да се съмнявам, че ще ви бъда от особена полза.

— А кой сте вие? — отново попита тя. Говореше леко завалено и необичайно високо. Да не би да беше пияна?

— Матю Пайк, надзирател на дивеча и рибата в Аляска.

— Рибата и дивеча ли? — объркването и се засили. — Вихте ли свалили фенерчето си? Аз… аз съм глуха и не мога да виждам устните ви от светлината.

Той свали фенерчето.

— Извинявайте. Аз съм един от групата, която тръгна от „Омега“.

Тя кимна разбиращо. Но същевременно в очите и проблесна подозрение.

— Какво става? Къде са всички останали?

— Станцията е била евакуирана. Руснаците нападнаха „Омега“.

— Мили Боже… не разбирам.

— И в момента овладяват тази станция. А вие коя сте? И какво търсите сама тук?

Тя приближи, но очите и продължаваха да се местят между него и тунела зад гърба му.

— Аз съм доктор Аманда Рейнълдс. Шеф на станция „Омега“.

Разказа му набързо историята за изчезналите учени и внезапната атака на гигантския хищник.

— По радиото го нарекохте грендел — спомни си той. — Май знаете нещо повече за тях.

— Открихме ги замразени. В една ледена пещера. Би трябвало да са на петдесет хиляди години, от времето на последния ледников период. Изчезнал вид.

Изчезнала е баба ти, помисли си той. Разказа и за собствените си премеждия след нападението на руснаците, без да престава да следи тунела.

— Значи гренделът не е само един… — промърмори съвсем тихо тя. — Разбира се, трябва да има и други. Но как са останали скрити толкова дълго време?

— Вече не се крият. Ако това е някакво замръзнало гнездо, значи е твърде опасно да оставаме тук. Знаете ли как да стигнем до повърхността? Ако се съди по опита ми, май е по-добре да се откажем от тези зелени ромбове. Да опитаме друг път.

Тя посочи напред.

— Оттук ще стигнем до други тунели. Но не съм много добре запозната с Лабиринта. Предполагам, че накрая всички водят към изхода.

— Да се надяваме. Хайде — Мат се обърна и бавно и предпазливо пое по обратния път нагоре. — Трябва да се оглеждаме за всяка следа от гренделите — стъпки, драскотини от нокти по леда, такива неща. И да избягваме тези райони.

Тя кимна. Мат изпита уважение към нея. Беше се срещнала лице в лице с едно от онези чудовища и бе оцеляла. И сега се мъчеше да се спаси само с едно уоки-токи и малка брадвичка за лед. При това напълно глуха, неспособна да чуе какво се приближава към нея.

— С малко повече късмет няма да срещнем други от тях — каза тя.

Мат се обърна и в същия миг през главата му премина познатото бръмчене, от което костиците в ушите му завибрираха.

Някой яростно го хвана за лакътя. Аманда се издърпа до него. Макар и глуха, тя също бе усетила вибрациите. А от начина, по който пръстите и се впиваха в десния му бицепс, беше ясно, че знае какво следва.

Късметът токущо им беше изневерил.