Розалинд Майлс
Завръщане в Рая

Първа глава

Прекрасна любовта е, но уви! —

като хазарт ужасна за жената!

И щом не й във него провърви,

не й оставя нищичко съдбата,

освен горчилки, хули и мълви.

Затуй си отмъщава с бързината

на тигър — но и тя се изтезава

от мъката, която причинява.

Джордж Байрон: „Дон Жуан“

Пожарът на зората заливаше Рая, а старецът сънуваше последния си сън. Беше се мъчил цяла нощ, но сега поутихна в голямото дъбово легло на предците си, изсумтя доволно, усмихна се на себе си и стисна хваналата го ръка, все едно че сключваше сделка. За Макс Харпър, ветеранът от неизброими битки с природата и нейните стихии, с хората и с машините, това беше напълно подобаващ начин за вземане на сбогом с бурния му живот. Макар и недоловимо, вече дишаше с лекота. Лицето му стана ведро и спокойно и той се отпусна за първи път в живота си.

Но за девойката до него кошмарът тепърва започваше. Дългите нощни часове подсилваха уплахата й. Обзе я паника. „Недей, молеше се тя. Не ме оставяй, моля те…“ Отначало сълзите й се стичаха с лекота, която я караше да мисли, че никога няма да престане да плаче. Сега обаче бе останала само болката в сърцето й. Тя трескаво шепнеше думи на безнадеждна обич и търсеше утеха от неподвижната фигура. „Какво ще правя без теб… Ти си всичко за мен. Копнеех за твоята усмивка и твоята ръка, а не онези на Кейти. Умирах от ужас, когато те нямаше. Познавах лицето ти по-добре от своето. Но не познавах теб самия. Не си отивай, преди да съм те опознала. Имам такава нужда от теб…“

Лекарят си погледна часовника и кимна на сестрата. Тя се измъкна незабелязано от стаята, за да уведоми за началото на последната част от ритуала. От всички краища на огромната северна територия на Австралия в Рая бяха дошли приятелите, познатите и деловите партньори на умиращия магнат, кой както може — с коли, джипове, частни хеликоптери и самолети. Стояха в облицованата с тъмна ламперия библиотека на голямата каменна къща точно под портрета на човека, който навремето ги беше събрал, и чиято кончина сега отново ги събираше. Бяха напрегнати, но не се бояха. Както винаги, Макс Харпър се беше погрижил за бъдещето.

Навън, в предобедната жега, търпеливо чакаха група аборигени, дошли от цялата околност. Предизвестил ги беше Йоуи, духът на смъртта, и те бяха пристигнали, за да почетат последния сън на стареца. Стояха невъзмутимо в зноя и оглеждаха великолепната стара постройка, чинарите, двата хеликоптера и множеството леки коли, покрити с дебел слой прах.

Под безмилостните лъчи на слънцето никой не говореше. Мълчаха дори и най-младите членове на групата, братята Крис и Сам. Всички знаеха какво става в къщата и се бяха примирили с неизбежното. По силата на древната си връзка с всичко живо на този свят те усещаха, че е настъпил моментът, когато Макс Харпър щеше да се пренесе в безкрая, в обителта на праотеца, и щеше да подири нов живот отвъд смъртта.

Потискащата тишина в затъмнената спалня се нарушаваше единствено от слабото дишане на мъжа в леглото. Внезапно той пое дълбоко въздух, потръпна и замря. Лекарят бързо пристъпи и освободи тежката му длан от пръстите на момичето. С професионална вещина провери пулса, видя, че е спрял, и положи ръката върху завивките. Погледна девойката и кимна в отговор на безмълвния въпрос в очите й.

Тя мълчаливо пристъпи като насън и коленичи до леглото. Взе ръката на покойника, целуна я и за момент я притисна към бузата си. Познатото докосване накара сълзите й да потекат отново. Но лицето й остана неподвижно. Сега не беше време за плач.

След малко стана и избърса сълзите си. Погледна за последен път мъртвеца, излезе и сковано тръгна по коридора. През един прозорец отвън се виждаха фигурите на опечалените. Една от клечащите в праха жени на аборигените изплака и се хвана за главата. После гърлено и монотонно подхвана някаква траурна песен и останалите я последваха.

— Велики Татко, Баща на всичко живо, блатните дъбове въздишат и скърбят, а евкалиптите ронят сълзи, защото мрак се спусна над едно от твоите творения…

Поуспокоена от равномерния напев, тя овладя чувствата си и влезе в библиотеката. Появата й послужи като сигнал за чакащите и разговорите внезапно секнаха. Всички погледи се насочиха към нея. Извърнатите лица бяха на мъже с ярка и налагаща се индивидуалност, всяко от които изпъкваше посвоему. Между тях обаче, като пръв сред равни, се открояваше Бил Макмастър — управляващият директор на „Харпър Майнинг“ и нейните филиали. Той видя отчаяната девойка и веднага тръгна към нея. Грубоватото му лице излъчваше съчувствие. Взе ръката й в своята, измърмори няколко думи на съболезнования и внимателно я поведе към останалите от групата.

От дъното на стаята се появи икономката Кейти. Носеше сребърен поднос с чаши пенливо шампанско. Изоставила обичайната си приветливост, защото не можеше да гледа безучастно момичето, което познаваше от бебе, тя поднесе напитките, без да каже нито дума. Девойката пое дъх и с привидно спокойствие се обърна към присъствуващите:

— За Макс Харпър. Баща ми. Дано почива в мир.

След като всички отпиха, Бил Макмастър пристъпи напред и вдигна чаша към огромния портрет на Макс, който се извисяваше над всички в стаята.

— За Макс Харпър — започна той. — Макар и тиранин, беше добър шеф и добър човек. Хора като него се срещат веднъж на милиони. Онова, което той не знаеше за минното дело, просто не си струваше да се знае. Всички ние сме му много задължени. И затова няма да те изоставим, моето момиче. Можеш винаги да разчиташ на нас. Всичко ще бъде наред, щом начело на „Харпър Майнинг“ отново застава човек с името Харпър. Да вдигнем чаши, момчета. Този път за Стефани Харпър. Дано тя стане достоен наследник и под нейно ръководство „Харпър Майнинг“ продължи да процъфтява и в бъдеще.

— За Стефани Харпър… За Стеф… За нейно здраве…

От всички страни се вдигаха тостове и наздравици, които, замаяна от мъката си, Стефани почти не чуваше. Но в един момент смисълът на казаното завладя съзнанието й. Кралят е мъртъв, да живее кралицата! Тук, в Рая? Където баща й беше крал? Тя уплашено отметна глава назад. Портретът над нея я гледаше намръщено. Стефани улови познатия ястребов поглед на очите му и изтръпна.

— Не!

Викът се изтръгна съвсем неочаквано, стресна гостите и смути нея самата.

— Не мога! Не мога! Не мога!

Цялата трепереше. Отблъсна протегнатите ръце и избяга от стаята. Излезе от къщата и се втурна като луда към конюшните. Пред невъзмутимия поглед на аборигените тя препусна в опасен галоп по алеята за автомобили, излезе през портите на имението и изчезна в околните шубраци. Само там можеше да остане насаме със себе си и да даде израз на мъката си. Огромният черен жребец я носеше все по-навътре и по-навътре, а ритъмът на тежките му копита съвпадаше с ударите на сърцето й. След дълго препускане, когато и кон, и ездач бяха почти на края на силите си, тя спря в безбрежната пустош, за да излее упреците си към жестоката съдба. Изсушеният от слънцето кафеникав пейзаж се простираше от хоризонт до хоризонт. На неговия фон и конят, и момичето, изглеждаха невероятно дребни. Изправила се на стремето, Стефани изплакваше мъката си, хлипаше и нареждаше:

— Татко, татко! Как можа… Как можа да го направиш… Имам такава нужда от теб, а ти ме изостави…

 

 

— Стефани? Стеф, къде си?

Стефани трепна и дойде на себе си. По стълбите се чуваха леки стъпки и след секунда в спалнята влезе Джили.

— Какво става, Стеф? Защо не се обаждаш?

— Бях се замислила за Рая.

— За Рая ли? — Джили огледа луксозната спалня и изведнъж заговори с интонацията на английски иконом. — Но, мадам, това е Харпър Маншън в Сидни, а не провинциалното имение на рода ви.

— О, Джили! Толкова се радвам да те видя!

Почти разплакана, Стефани прегърна приятелката си. След малко Джили се освободи от прегръдката, леко отстъпи и я изгледа внимателно.

— Май нещо си се поотчаяла — загрижено каза тя. — Какво има?

— Нищо особено — смутено се изчерви Стефани. — Просто си мислех за…

Джили проследи погледа й до голямата снимка на Макс, поставена в инкрустирана сребърна рамка на нощното шкафче, и се престори на сърдита.

— Стефани Харпър, срамувам се от теб! Не е редно да продължаваш да мислиш за баща си в деня на своята сватба!

— Всеки ден мисля за него — отвърна Стефани.

Вярно беше. Присъствието на Макс и влиянието му върху живота й си оставаше все така силно, както в деня на смъртта му преди седемнайсет години. Джили кимна.

— Всъщност той управляваше живота ти. Понякога си мислех, че не ти оставя никаква възможност да се развиваш сама. Само че в тебе има много повече, отколкото досега си могла да изразиш. Може би вече му е дошло времето. — И с дяволита усмивка Джили вдигна чашата с шампанско.

В отговор Стефани също се усмихна. Така е по-добре, помисли Джили. Само ако знаеше колко си красива с тази усмивка, сигурно щеше да се усмихваш непрекъснато, като чеширския котарак. Но не биваше да й го казва, защото добре познаваше свенливостта на Стефани по отношение на външния й вид и поведението й. Освен това Джили чудесно знаеше, какво може да й достави удоволствие в момента.

— Кажи ми сега, кой е късметлията? — започна тя. — Прилича ли на Макс? Това ли те привлича най-много у него? Сигурно е някой много специален мъж за такъв бурен романс.

Стефани цялата светна.

— О, Джили! Точно така е. Той е страхотен. Струва ми се, че наистина прилича на татко, защото е силен и решителен. А освен това е мил и грижовен и ме прави много щастлива…

Джили внимателно я погледна. Нямаше съмнение, че Стефани наистина смята така. Тя цялата преливаше от любов и щастие. Лицето й, което обикновено изглеждаше напрегнато и смръщено и караше хората да я мислят за доста загубена, сега беше напълно променено. Очите й блестяха, а устните й, често свити в тъжни трапчинки, се бяха изпълнили с нов живот и откриваха безупречно бели зъби. Господи, колко е красива, изненада се Джили.

Изведнъж я обзе някаква ревност и тя смутено се насили да се усмихне и да мисли за нещо друго.

— Обличай се по-бързо, че няма време. Дай да ти помогна. — Джили я хвана за ръка, отведе я до тоалетката и я сложи да седне пред огледалото.

Стефани отново се изчерви, този път от удоволствие. Взе ръката на Джили и я стисна с благодарност. Още от деца Джили винаги й беше вярна приятелка. Толкова е хубаво човек да има такъв приятел. Изведнъж тя се сепна.

— Джили! Но аз съвсем забравих да те питам как си! Как мина пътуването?

— После. Дай сега първо да те приготвим — отвърна Джили.

Отиде до леглото и взе оттам някаква блуза от синя коприна. Цветът й чудесно подхождаше на очите на Стефани и подчертаваше фигурата й. Върна се и помогна на приятелката си да я облече.

— Няма ли да ми разкажеш нещо по-подробно, Стеф?

Стефани щастливо се засмя.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко! — извика възторжено Джили. — Господи, щях да припадна като получих телеграмата ти. Отивам на почивка за няколко седмици и щом ти обърнах гръб — ела и виж какво стана. Вече си се влюбила и отново ще се омъжваш.

— Шест седмици — поправи я Стефани. — Познавам го от цели шест седмици.

— И така да е, пак е много бързо. Кажи ми, Стеф, сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

— Никога не съм била по-сигурна! — възкликна радостно Стефани.

— Как се запознахте?

— На тенискорта, разбира се.

Джили се усмихна иронично.

— Наистина, къде ли другаде можеш да срещнеш шампион по тенис? Що за глупав въпрос от моя страна…

— Имаше благотворителен мач — продължаваше Стефани с възобновен ентусиазъм. — Отидох там, защото „Харпър Майнинг“ беше един от спонсорите. След това той ме помоли да изиграя един гейм с него и знаеш ли какво стана? Остави ме да го победя! Какво ще кажеш, а?

— Тя работата ми се вижда съвсем ясна — каза Джили, като полагаше усилия да не звучи язвително. — Но не разбирам защо не избягахте на някое усамотено място? Нямаш нужда от голяма сватба. Аз също не съм ти необходима.

Изненадана, Стефани престана да се гримира и вдигна поглед от огледалото, а в очите й светеше обида.

— О, Джили! Днес имам нужда тъкмо от теб, повече от когото и да е друг. За пръв път в живота ми се случва нещо толкова хубаво и искам всичко да бъде както трябва. Имам нужда от помощта ти, повярвай ми.

— Затова съм и дошла — увери я Джили. — Дори и стачката на пилотите не можа да ме спре. Пък и в Ню Йорк ми бе доста скучно. Сезонът беше свършил. Отидох само заради Филип. Иначе изобщо не ми се ходеше.

— А Филип не се ли разсърди, че трябваше да се приберете по-рано? — Стефани нанасяше деликатни сини сенки върху клепачите си.

Лицето на Джили застина и през него премина сянка на подигравка.

— Нали знаеш, че Филип никога не спори. Смята, че е под достойнството му. Пък и си свърши работата. Смятахме последната седмица да отидем до Акапулко и да видим как живеят богаташите. Но между това и сватбата на годината, както я наричат вестниците, просто няма място за сравнение.

Стефани се усмихна неспокойно и отново потърси увереност в приятелката си.

— Така е. Четох вестниците. Зная какво пишат. — Тя замълча за миг и почна да изброява на пръстите на лявата си ръка. — Грег се женел за мен заради парите ми — това, разбира се, го очаквахме и не ни изненада. Бил по-млад от мен и с тениса му било свършено, така че си осигурявал старините. Освен това бил голям женкар…

— Така е, наистина — тихо каза Джили.

— Да, но мен това не ме интересува — избухна Стефани. — Странно, но е факт. Винаги съм се притеснявала какво мислят хората за мен, само че този път хич не ми пука. Луда съм по него. — И тя отново се извърна към огледалото и продължи да се гримира, като говореше с някаква маниакална убеденост. — Просто не мога да повярвам на късмета си, Джили. Той наистина ме обича. Някои неща не могат да се имитират. — Тя попиваше розовото червило с хартиена салфетка. — Пък и не съм аз тази, която ще го съди. С моите два предишни брака. Знаеш колко лошо ми се отразиха. Но това си е моя работа. А и вече не съм дете. Наближавам четирийсетте и не ми остава кой знае колко още.

В огледалото Стефани видя, че Джили стана и отиде да си напълни отново чашата с шампанско.

— Не искам да те засегна — добави бързо тя. — Ти си по-млада от мен, пък и си имаш Филип. Освен това си по-хубавата от двете ни, по-уравновесената… по-стройната…

Стефани се запъна и започна да приглажда блузата по себе си, сякаш се опитваше да прикрие едрите си гърди, които винаги я притесняваха. След малко събра кураж и продължи:

— С една дума, чудесна си и винаги ще бъдеш такава. Докато аз съм от онези жени, чийто вид не се подобрява с напредването на годините. Каквито и да са причините му да се жени за мен, аз съм му благодарна и точка.

Очите на Стефани се замъглиха, а устните й се изкривиха в онази тъжна линия, която Джили добре познаваше. Тя пристъпи към нея и постави ръка на хлътналите й рамене.

— Я се стегни — каза й нежно тя. — Къде изчезна борческият дух на рода Харпър? В живота ти е имало лоши моменти, но сега идва ред на добрите. Това е.

Усмивката, озарила Стефани, наподобяваше слънце след дъжд.

— Помниш ли как, когато бяхме деца, мечтаехме като пораснем да се омъжим за красиви принцове? Ето че Грег е моят принц. Мина доста време, но все пак той се появи. Чакането обаче си струваше. — И тя решително се извърна към Джили. — Искам го повече от всичко на света. Вярвам, че и той ме иска.

Джили за момент я изгледа сериозно, а после й се усмихна с разбиране.

— Този поне е съвсем различен от предишните двама — каза тя тактично. — Първо някакъв си англичанин, а после — американски учен. Добре ги подбираш, няма що. А сега май за първи път попадаш на истински австралиец. Не че не одобрявах английския аристократ или онзи американски „експерт“. Но кариерата ти ми се струва доста пъстра, между другото.

Стефани се намръщи неспокойно, но продължи да си поставя обиците. Те бяха един от любимите й накити — едри висококачествени сапфири, заобиколени от диаманти — само че сега не беше сигурна дали ще подхождат на останалия тоалет. Искаше да попита Джили, но тя продължаваше да говори.

— Брачният ти опит е голям, но все още си непредсказуема. Първо — заминаваш за Англия без никой да знае и без преди това изобщо да си напускала Рая, и се сдобиваш с аристократичен съпруг и дъщеричка. После, преди още да е изтекла и година от живота ми с Фил, ти вече си приключила с този брак и си започнала нов. Колко време се задържа бащата на Денис?

— Престани, Джили! Моля те! — Стефани отчаяно се опитваше да закопчае перлената си огърлица. — Сега започвам всичко отначало.

Джили с нежелание прекъсна привлекателната тема за миналото на Стефани, остави чашата си и й помогна да си сложи огърлицата, а после приглади и изпъна красивата дантелена яка на блузата й.

— Значи сега си за трети път нова булка, нов късмет, така ли? — И тя си погледна часовника. — Само да пристигне женихът.

— Така е, Джили! Така е — радваше се Стефани. — Грег е добър човек, повярвай ми. Ще видиш, че ще го харесаш. Наистина.

 

 

Белият ролс-ройс със сгъваем покрив се движеше по криволичещите улици на Сидни към квартала Дарлинг Пойнт, а шофьорът му беснееше, обзет от ярост.

— Кажи ми, има ли такъв идиот, който да закъснява за собствената си сватба? — гневно ръмжеше той.

— Ти, Грег — отвърна равнодушно шаферът му, който го бе чакал в продължение на час и половина в апартамента му и сега не виждаше защо да трябва да го щади. — Нали искаше пристигането ти да се забележи, да ги накараш да почакат малко, та тръпката за булката да бъде по-голяма. Така че Стефани Харпър да не си мисли, че си малкото й кученце, което припка наоколо и я моли да се омъжи за него, защото е богата и може да ни купи и продаде колкото пъти си иска.

— Затваряй си устата! — изсъска Грег и стисна волана, за да вземе един особено опасен завой. — Тръгнал съм да се женя, а някакъв си смотан, некадърен тенисист ми плещи глупости…

— Да, но миналата седмица те победих!

— За пръв път.

— Но няма да е за последен, приятелю. Няма.

Грег млъкна и се замисли. Истина беше, макар и доста неприятна. Никога преди не бе имал проблеми срещу пет години по-младия Лу Джаксън. Едно е да те победи някоя звезда като Макенроу, но съвсем друго — да паднеш от хлапак, познат ти още от времето, когато не е знаел как се държи ракета за тенис… Грег неволно потръпна. Почваше да губи форма. Май сега бе моментът стилно да се оттегли…

Мислите му бяха прекъснати от Лу, който явно реши, че не е редно да злорадства над жениха в деня на сватбата му.

— Всъщност те победих заради крака ти — каза той добродушно. — Това коляно те съсипа, Грег.

Може пък да е за добро, помисли си развеселен Грег. Така хем имаше с какво да оправдава всеки свой неуспех, хем, от друга страна, победите му ставаха по-бляскави, когато с престорена болка нанасяше заключителния удар, довършващ съперника му на корта.

— Хайде, хайде, стига си се вайкал — рече той благосклонно. — Победи ме съвсем честно и почтено. Звездата ти тепърва изгрява. Защо иначе мислиш, че съм те избрал за шафер? Решил съм да не каня никакви минали величия на сватбата си. И без това от страна на Стефани ще има доста такива — особено онези от управителния съвет на „Харпър Майнинг“.

Лу се засмя и шеговито удари Грег по рамото. Симпатяга беше този Грег — винаги ще ти го каже право в очите, колкото и истината да е неприятна за него. Той тайно огледа класическите черти на лицето му, гъстата руса коса и силните загорели ръце върху волана. Нищо чудно, че момичетата бяха луди по него. Онази малка французойка например, направо се подмокряше като го види. Пък и злите езици твърдяха, че той е цяло чудо в леглото. Затова и загуби последния турнир, след една подобна нощ… Лу се усмихна на себе си. Какво пък, Грег си беше поживял. Подобни неща едва ли го очакваха със Стефани Харпър. Сама по себе си тя беше приятна жена, но не ставаше за партньор на златния медалист от състезанията по полова атлетика.

През това време Грег наваксваше закъснението чрез комбинация от майсторско шофиране и блестящи познания за топографията на Сидни. Настроението му се пооправи, докато преодоляваше последните няколко километра по трилентовото платно към Харпър Маншън. Жилището се намираше в един от луксозните райони на града, с изглед към залива, и представляваше блестящ израз на могъществото и богатството на Макс Харпър. Той беше построил огромната бяла къща в дните, когато империята му се разширяваше на изток, към северните територии и все по-често му се налагаше да прескача до икономическата столица на Австралия.

Понастоящем това беше едно от най-скъпите частни жилища в Сидни. Заобиколено от големи дървета с прохладни сенки, добре поддържани ливади, спускащи се чак до морския бряг, и предлагащо великолепно разположение на стаите, жилището очевидно правеше живота на обитателите си много приятен. Грег с наслада си представяше шарената сянка на градината, просторните веранди, прохладните салони и чашите леденостудено шампанско, които го очакваха. Това беше животът. Сам си го бе извоювал, а и от сега нататък му предстояха още много подобни моменти. Само да протегнеше ръка. Настроението му значително се подобри.

Той взе последния завой към къщата и изведнъж се намръщи. Пред входа на имението се тълпяха репортери и фотографи и нетърпеливо се разхождаха между паркираните мерцедеси и ферарита на гостите. Една част от тях той добре познаваше от турнирите по тенис, но имаше и доста драскачи от разни лъскави светски списания плюс няколко, които му бяха съвършено непознати — вероятно кореспонденти на чуждестранни издания и агенции. Освен това беше пълно и с приятно загорели почитателки от корта, дошли да изпроводят любимеца си, а между тях и…

— Дявол да го вземе!

На всичкото отгоре онази там отзад, с червената рокля, май беше французойката. Студена пот обля Грег и той се ядоса.

— Спокойно, Грег — опита се да го успокои Лу. — Стегни се и недей да дразниш пресата.

Грег преглътна мъчително и кимна. Все пак той успя да се овладее и когато навлязоха сред тълпата, на лицето му вече имаше любезна усмивка. Ролс-ройсът спря пред входа и всички се втурнаха към него.

— Идва! — извика една репортерка и с изваден магнитофон започна да си пробива път към колата. — Кажи ми, Грег, как се чувства човек, който се жени за най-богатата жена в Австралия?

Грег й отправи една от специалните си усмивки.

— Фантастично! — провлече той.

— Вече мислехме, че няма да дойдеш, Грег.

— Имаше задръстване. Пък и шаферът ме забави. Трябваше да го чакам.

— А защо не допускате пресата на брачната церемония? — запита някакъв намусен тип от международна агенция.

Грег обезоръжи и него с усмивка.

— Съжалявам. Зная, че е неприятно, но Стефани искаше да сме в тесен кръг. За разлика от мен, тя не е свикнала с присъствието на репортери. Пък и нали се жени за мен, а не за почитателите ми.

Само гледай да не ги ядосаш, мислеше си той и се усмихваше извинително.

Приближи се някакъв фотограф и започна да снима лъскавия ролс-ройс.

— Хубава кола — възхити й се той. — Сватбен подарък ли е?

— Да — отвърна Грег невъзмутимо. — Естествено.

С крайчеца на окото си той забеляза, че към колата си пробива път репортерка от едно женско списание, и за първи път в живота си съжали, че отвореният сгъваем покрив го прави толкова уязвим за външния свят. Изведнъж му се прищя да затвори покрива под носа й и да се скрие вътре.

— От името на читателите на списанието по цял свят — нахакано започна тя, — какво бихте казали за слуховете, че се жените за Стефани само заради парите й?

Познат въпрос, на който Грег отговори, без да му мигне окото.

— Те ни най-малко не ни притесняват. Всеки може да говори каквото си иска. На мен ми стига, че правя Стефани щастлива.

— Значи това е брак по любов, така ли?

— Абсолютно. Препоръчвам го на всеки.

Браво, Грег, помисли си Лу с възхищение. Този човек наистина умееше да използва чара си. Нямаше за какво да се тревожат.

— Ами кариерата ти, Грег? — запита един от водещите спортни журналисти, който следеше развитието му още от времето, когато Грег беше неизвестен, хилав и недодялан юноша, но с желание да побеждава на всяка цена. — Значи ли това, че приключваш с тениса?

Грег го изгледа обидено.

— Глупости, приятелю. Пълни глупости.

— Признай обаче, че от една година насам не си в добра форма. Направо казано напоследък хич те няма. Не си ли угаждаш твърде много, а, Грег?

Грег стисна здраво волана, за да не удари похотливо усмихващата се муцуна на журналиста и се постара да запази спокойствие, като едновременно потисна желанието си да хвърли поглед зад него и да види дали онази мацка там отзад наистина не беше французойката. После му се усмихна лениво.

— Какво ли не пишат по вестниците, приятелче.

— Значи може отново да се захванеш с активна спортна дейност, така ли да го разбирам?

Грег престорено опули очи:

— Нима някога съм се отказвал?!

— С една дума, догодина пак ще те виждаме по международните турнири. Дори и на Уимбълдън, нали?

— Ще зависи от Стефани — отвърна Грег. — Не знам дали ще иска да ме придружава, а сега тя е основната ми грижа.

— Това първият ти брак ли е, Грег? — нападна го отново предишната репортерка.

Грег оцени фигурата й с професионална вещина.

— Да — отвърна рязко той. — И ако не побързам, ще го изпусна. Съжалявам, но трябва да тръгвам. Довиждане, момчета.

Той отпусна съединителя на колата, но като минаваше покрай младата репортерка, не можа да се сдържи, ухили се и каза в работещия й магнитофон:

— Хубаво тяло имаш. Внимавай какво правиш с него.

И подкара по алеята, а репортерката се изчерви от удоволствие.

 

 

В двора на имението едно тринайсетгодишно момче снимаше с видеокамера пристигащите гости. Джили стоеше на верандата пред спалнята и го гледаше как тича насам-натам и ентусиазирано насочва камерата ту към един, ту към друг от новодошлите. После влезе обратно в стаята, където Стефани почти бе привършила приготовленията и сега дооправяше прическата си. Женихът закъснява, помисли си Джили. Интересно дали Стеф се притеснява?

— Ами децата? — запита тя гърба на Стефани. — Какво мислят те за всичко това?

Стефани се намръщи неспокойно.

— Денис го приема нормално — замислено отвърна тя. — Дори му е доста приятно, че новият му баща е шампион от Уимбълдън. А и Грег му подари страхотна камера — много е внимателен, нали, Джили? Така че Денис днес е на седмото небе.

— Обаче Сара… — започна Джили и Стефани въздъхна.

— Виж, при нея е по-трудно. Сигурно е ужасно да си на петнайсет години и майка ти да се влюби като ученичка в някого. — И Стефани свенливо се изчерви. — Особено, ако този някой е по-млад от нея.

Джили учудено повдигна вежди.

— Тя май още не ми е простила разликата във възрастта между мен и Грег.

— Че какво й е на разликата? — рече Джили утешително. — Това е нищо в днешно време.

— Само че на нея сигурно й се вижда огромна. Пък и аз не се държах много добре. Направо загубих ума и дума като го срещнах. Така се прехласнах по Грег, че дори забравих за училищния концерт на Сара, а там тя имаше солово изпълнение. Не сме свирили заедно на пиано кой знае откога, нито съм я проверявала. И сега тя ревнува — мрази ме, а него не може да го понася.

Стефани скри лице в дланите си. Джили усети болката й и взе нещата в свои ръце.

— Недей така, че ще си развалиш грима. Успокой се. Мисли за нещо хубаво. Всичко ще се оправи, ще видиш. След принц Чарлс, Грег е най-жадуваният ерген в западното полукълбо, така че се отдай на радостта си. В крайна сметка не се омъжваш заради тях. Направи поне веднъж нещо за себе си. Чуваш ли, Стефани Харпър? За себе си.

Стефани пое дълбоко дъх, вдигна глава и стана. Обърна се към Джили и й се усмихна.

— Права си. Толкова съм глупава. Но ще се оправя, само Грег да дойде. Зная, че закъснява, но съм сигурна, че ще дойде.

— Така те искам!

Джили пристъпи към приятелката си, хвана я за ръка и я отведе до голямото огледало в другия край на стаята. Застанаха пред него и мълчаливо започнаха да се оглеждат.

Поначало високата и свенлива Стефани изглеждаше малко недодялана, но в нея имаше някаква грациозна тромавост, която скриваше възрастта й и я правеше да изглежда по-скоро на двайсет, отколкото на четирийсет години. Сега, облечена в луксозния костюм с убито син цвят, който правеше очите й да приличат на диви зюмбюли, тя изглеждаше по-красива от всякога.

Джили обаче я гледаше с леко раздразнение. Независимо от хубавия костюм, тя не можеше да разбере липсата на вкус у тази жена. Не виждаше ли, че сапфирените обици сега не бяха подходящи? Синьото им не отиваше на костюма. Освен това, днес спокойно можеше да бъде с високи токове. За косата й да не говорим — вместо тази глуповато повдигната прическа, би трябвало да измисли нещо по-шикозно, по-подобаващо на тържествения случай. Ах, ако аз имах нейните пари…

В този момент Джили срещна погледа на Стефани в огледалото. Приятелката й я гледаше с възторжена усмивка и цялата грееше от радост.

— Изглеждаш чудесно, Джили! Дрехите ти сигурно са от Ню Йорк?

Джили изведнъж се почувства гузна. Как е възможно да си мисля подобни неща, питаше се тя отчаяно. Какво ми става? Обърна се към Стефани и някак бързо изрече:

— И ти. Великолепна си.

— Честно?

— Честно.

Стефани обаче не беше убедена и с тъжна гримаса се обърна и седна на леглото.

— О, Джили, не само на децата им има нещо. Аз също съм се побъркала. Страх ме е, че няма да мога да го задържа, да запазя любовта му. Той е звезда, а аз не съм нищо особено. Шампион по тенис, а аз съм напълно скарана със спорта. Дори не мога да плувам…

— Нищо, скъпа. Само го качи на кон някой ден — мъдро я посъветва Джили. — Сигурно ще му вземеш здравето. — Тя направи многозначителна пауза и хвърли лукав поглед на Стефани. — Което, предполагам, че е крайната цел…

Стефани се изчерви, макар че промяната в насоката на разговора очевидно не й беше неприятна. После се засмя и по бузите й се образуваха трапчинки, скочи и изтича в тоалетната стая зад спалнята. След малко се върна с луксозна кутия, отвори я и я показа на Джили. Вътре, сред сребристи пластове опаковъчна хартия, имаше пълен комплект секси бельо от черна коприна, цялото в дантели и панделки. Джили възторжено ахна и се приведе да го разгледа по-добре. Всяка част от комплекта явно струваше куп пари, защото етикетите носеха известни френски имена.

Поруменяла от удоволствие, Стефани извади дантеленото неглиже и го разгъна върху себе си. Материята му беше прозрачна, а деколтето — ниско и подканящо. Тя го притисна към тялото си и се разтанцува из стаята в някакъв лудешки ритъм като в същото време си тананикаше:

— Джили, о, Джили, колко много го обичам аз!

— Той ли ти го подари?

— Аха — изкиска се Стефани утвърдително. — Никога не съм обличала подобно нещо. Чувствам се секси, само като го погледна!

Джили кимна с разбиране, защото само допирът до меката коприна беше възбудил и нея.

— Сигурно е страхотен в леглото. Но и ти пипаш чевръсто, мис Харпър. Не ти е отнело много време да го… да стигнеш до интимна връзка с него, а? Интересно какво ли си правила, за да заслужиш такъв подарък?

Стефани отново се изчерви, но не отбягна въпроса.

— Нищо — отвърна тя предизвикателно.

— Нищо ли? Да не искаш да кажеш, че не сте…

— Да — каза твърдо Стефани, макар и все още изчервена. — Точно това искам да кажа. Отчасти защото почти не можехме да останем сами и да бъдем сигурни, че никой вестникар няма да ни досажда. И отчасти понеже нито моето, нито неговото жилище бяха подходящи, а пък аз не си падам по задната седалка на колата, та дори и тя да е лимузината на „Харпър Майнинг“. Но най-вече защото сега искам всичко да е както трябва, особено на фона на опита ми от първите два брака. Вече не съм малка и не мога да си позволявам да греша. Жената в мен си иска своето и смятам, че най-после съм намерила мъжа, от когото имам нужда.

Стефани млъкна и двете жени се погледнаха с пълно разбиране. Джили чудесно долавяше какво иска да каже приятелката й. Независимо от двата си брака, в сексуално отношение Стефани беше доста неопитна. Израснала в изолацията на Рая, тя не познаваше други мъже, освен баща си. Само че старият магнат на минното дело почти непрекъснато обикаляше света по служба и я оставяше сама. Получаваше се така, че тя копнееше за любов, но в сравнение с доминиращата личност на баща й, всички други изглеждаха слаби и незначителни. Нищо чудно тогава, че при пътуването си до Лондон, тя се влюби в първия, който прояви някакъв интерес към нея — невзрачен и неизвестен представител на английската аристокрация. Любенето им беше истински провал. В това отношение целият предишен опит и основен интерес на жениха беше насочен към момчетата и той караше обърканата булка да върши разни необичайни неща, които обаче за нейно щастие тя по онова време не разбираше напълно.

Независимо от всичко, благодарение на наивното си невежество, Стефани се отнасяше добре със своя малък лорд. Живееха в Англия и бракът им продължи достатъчно дълго, за да им се роди дъщеря. Това беше едно от нещата, с които непохватното колониално момиче разочарова благородните си английски роднини — според тях детето трябваше да бъде момче. А и старият Макс нямаше никакво намерение да подпомага финансово упадъчната английска аристокрация. Освен това носталгията на Стефани растеше с всеки изминат ден — тя така и не можеше да свикне със сивото и безлично английско всекидневие. Душата й копнееше за кристалните австралийски простори, за девствената пустош и най-вече за Рая. Така че в един момент бракът бе разтрогнат безболезнено и Стефани се прибра в родината си, натрупала много опит и познания, но не и в областта на секса.

Всичко това добре обясняваше и втория й прибързан брак, който тя сключи, без да се вслуша в съветите на Джили, която й казваше да не бърза. Три месеца след завръщането си, Стефани вече беше омъжена за американски учен, командирован в „Харпър Майнинг“ по изследователска програма на ООН в областта на минералните ресурси. Човекът беше на средна възраст, грижовен и любезен — нещо като баща й Макс, но без властта и жилото му. За него обаче сексът имаше същото значение като къпането, към което прибягваше веднъж месечно, при завръщането си от някое забутано кътче, привлякло вниманието му като евентуален източник на материали за научни изследвания, които го интересуваха много повече от младата му жена. Вътре в себе си Джили го смяташе за доста отблъскващ и не можеше да разбере как Стефани му позволява да я докосва. Макар че отсъствията на съпруга, подобни на онези на бащата, очевидно не пораждаха този проблем твърде често. В пристъп на разсеяност професорът успя да зачене момченцето, което Стефани така и не можа да роди в Англия. Но когато изследователската му дейност приключи, той трябваше да се върне в САЩ, което и направи. По-късно Стефани призна на Джили, че от цялата работа се чувства поостаряла, но не и помъдряла.

Оттогава Стефани поведе тих и затворен живот, като разделяше времето си между децата и „Харпър Майнинг“. Изглеждаше, че се справя чудесно и без мъже, което доста озадачаваше Джили, прибягвала неведнъж през последните десет години до извънбрачни връзки за задоволяване на женските си нужди. Сега, надхвърлила трийсетте, сексуалните потребности на Джили бяха още по-неутолими и настоятелни, а жаждата й за силни усещания се подхранваше и от натрупания с годините опит. Дали и Стефани най-сетне не бе започнала да усеща повика на първичното? Дали не бе решила да се включи в играта, преди да е станало твърде късно? Джили стъписано се взираше в приятелката си, която навремето беше известна в училище с прякора „малката мис Прим“^[1]. Отговор на тези въпроси й даде откритият поглед и гордо изправената глава на Стефани, както и топлата усмивка, озаряваща лицето й.

— Добре дошла при нормалните хора, моето момиче — измърмори тя.

— Пожелай ми късмет, Джили — горещо отвърна Стефани. — Зная, че ще ми трябва. Грег ми се струва малко особен… така изведнъж се влюби в мен.

— Като гледам бельото, което ти е подарил, май смята да те подложи на основен инструктаж — засмя се лукаво Джили. — На твое място, Стеф, бих си отваряла очите на четири. Според мен той се опитва да ти намекне нещо.

— Ох, веднъж да мине тази вечер — изпъшка Стефани притеснено. — Но къде ли се бави той?

В това време отвън се чу ръмженето на ролс-ройса.

— Говорим за вълка, а той в кошарата — каза Джили. — Май женихът ти пристигна.

Втора глава

Бил Макмастър стоеше в прохладното преддверие на Харпър Маншън и чакаше с търпението на човек, дочаквал и по-големи събития от сегашното. Като управляващ директор на „Харпър Майнинг“ и — след смъртта на Макс — един вид втори баща на Стефани, той днес бе дошъл и в двете си качества. Беше един от първите пристигнали, защото искаше да е сигурен, че всичко върви гладко в този толкова важен за Стефани ден. Бе готов за всякакви изненади, но не и за отсъствието на жениха. Обветреното му и прорязано от бръчки лице — наследство от времето, прекарано с Макс по различните пущинаци на Австралия — имаше приветлив вид, докато той бъбреше с гостите, колегите си и прислугата. Отвътре обаче го изгаряше ярост и Бил безмълвно се ругаеше, че не е предвидил да изпрати фирмената лимузина и няколко по-яки момчета, за да доведат жениха навреме.

Иначе дотук всичко останало вървеше като по часовник. Още като дойде видя, че организацията по посрещането на гостите, приемането на подаръците и работата на допълнително наетия персонал е блестяща. От зоркия поглед на Мейти — несменяемият иконом на Харпър Маншън — не убягваше нищо. Според едни Макс го бил отвлякъл от някаква яхта на английски благородници, дошли да разгледат Сидни, а според други — преди бил майордом в стар европейски род, тъй като си личеше, че не е раждан в Австралия. Така и не се знаеше кой точно и откъде е той. Старият Макс го беше назначил в дома си и му бе предоставил пълните права да се разпорежда с прислугата, както намери за добре. И не беше сбъркал. Мейти допринесе много в изграждането на легендата за фамилията Харпър. Освен това и той самият с течение на времето се превърна в нещо като неин основополагащ камък.

— Добро утро, Мейти. — Бил стисна ръката на стареца с неприкрита обич.

С огромната си вратовръзка и яркия сватбен карамфил Мейти изглеждаше доста нелепо. Но стойката му си оставаше изправена, а поведението му — както винаги на ниво.

— О, мистър Макмастър. Добро утро, сър. Как сте? Как вървят нещата на онова… другото място?

Мейти винаги се изразяваше по този начин за другото имение на Харпър, Рая, тъй като никога нито беше ходил там, нито бе имал желание да отиде. Бил се засмя:

— Благодаря, добре, Мейти. Поне когато бях там за последен път. Голям ден е днес, а?

— О, да, сър. Така е. Следвали сме всички ваши инструкции, сър, както и тези на мис Стефани. Ще си позволя да кажа, че съм направил и някои допълнения. Поръчах двойно повече шампанско от предварително заявеното — за подобно събитие не бива да се скъпим — и освен това преместих мястото на официалната церемония по-навътре в градината, за да има повече сянка за младоженците и гостите, когато слънцето напече. Иначе всичко останало е наред.

— Както винаги при тебе, Мейти. Истинско съкровище си ти, повярвай ми.

— Благодаря, сър. Все пак отдавна не сме правили подобно тържество. А трябва да поддържаме традициите на рода Харпър. Извинете за момент, сър…

Старецът се запъти нанякъде, а Бил се замисли за последната голяма тържествена церемония във фамилията Харпър. Не ставаше въпрос за предишните две сватби на Стефани — първата я бяха направили извън семейството, в Англия, а втората беше само формалност и то в Алис Спрингс, където по онова време се намираше базата на съпруга-изследовател. Бил мислеше за погребението на Макс — когато цяла Северна Австралия се бе събрала на продължилото няколко дни бдение.

Седемнайсет години бяха изминали оттогава, но Бил съвсем ясно си спомняше погребението — все едно, че е било вчера. Пред очите му се нижеха безкрайните часове на очакване, прекарани в приглушени разговори в библиотеката на Рая, призрачната поява на Стефани, тостът, вдигнат от нея за баща й, както и нервната й криза, предшествала внезапното й бягство от къщата.

Времето си течеше, а тя все не се връщаше. Джим Гъли, шефът на местната полиция, който също беше сред опечалените, се разтревожи и искаше да изпрати хора да я потърсят. От присъстващите аборигени бе разбрал, че Стефани не е взела кроткия кон, който обикновено яздеше, а един своенравен жребец, висок почти метър и седемдесет, с непредсказуемо поведение. Ако я хвърлеше някъде там из пущинака, едва ли щяха да я намерят жива.

Само че Кейти, икономката на Рая, не погледна сериозно на страховете на Гъли и дори му се присмя.

— Кинг ли? Да хвърли Ефи? Вие май изобщо не ги познавате. Ефи е единственият човек на този свят, на когото той позволява да го язди. Нали тя го е отгледала от малко жребче. Само да му свирне, и той веднага идва. — И тя изгледа презрително потящия се от жегата Гъли.

Времето си течеше и Бил също започна да се притеснява. Но той познаваше Кейти от години и й вярваше, тъй като тя бе отгледала Стефани, или Ефи, както й викаше, още от бебе. Защото дългото и мъчително раждане бе лишило Макс от единствения човек, когото бе обичал истински. Нежеланото дете бе попаднало в ръцете на Кейти, която го отрупа с цялата обич, събирана от години в старомоминското й сърце. Кейти познаваше Стефани по-добре от всеки друг. Бил отчаяно се надяваше, че тя и сега е права.

Така се и оказа. Здрачът тъкмо бе обгърнал Рая с изненадващата си, присъща на тропиците внезапност, когато в стаята влезе Стефани, и то с толкова спокойно изражение на лицето, като че ли току-що я бе напуснала, за да си вземе кърпичката. По-късно тя никога не отвори дума за това, какво я бе накарало да избяга, а и Бил никога не я запита. Стефани се появи в библиотеката с високо вдигната глава, точно като баща си. Бил не беше човек на чувствата, но в онзи момент му се дощя да заплаче — не толкова заради връщането й жива и здрава, колкото от прозрението, че начело на „Харпър Майнинг“ отново застава човек от рода Харпър. Стефани. Копие на Макс.

Естествено, не всичко бе вървяло по мед и масло. Отначало на Стефани й липсваше опит, защото макар и Макс да бе знаел, че няма кой друг да го наследи, не я беше обучил както трябва. Така че тя старателно се ровеше в книги, цифри и баланси, загуби и печалби, и какво ли не още. Трудеше се денонощно и понякога дори не можеше да проумее мащабите на начинанието си. Но каквото и да ставаше, до себе си тя винаги усещаше силната и търпелива ръка на Бил. Сега той се изчерви от удоволствие като си помисли за стремителния напредък на своята ученичка — награда за многомесечните му усилия. А се оказа, че ученичката му е наследила усета на баща си, но умножен по хиляда.

Освен това Стефани имаше и нещо като шесто чувство, което Бил отначало трудно възприемаше и още по-трудно си го обясняваше. Някакъв инстинкт винаги я предупреждаваше за трусовете на борсата или за евентуални неизгодни сделки, а когато Бил я питаше откъде знае, тя му отвръщаше, че „просто знае“. Как ставало, не можела да каже. Бил го наричаше „женска интуиция“, но в себе си смяташе, че то се дължи на детството й в Рая. Там, в безкрайните открити пространства, Стефани се беше научила на изкуството да бъде напълно сама — единственото време, когато човек може да чуе тихия вътрешен глас, нашепващ тайните на живота. Прекарала и доста време сред аборигените, тя се бе привързала към тях и споделяше мистичната им връзка с природата и всички живи същества. Имаше си свой подход към животните и се чувстваше едно с целия свят — дори и с въздуха, който дишаше. Някои от тези дарове бе взела със себе си в големия град, макар в очите на ненаблюдателните да изглеждаше прекалено тромава и свенлива.

Стефани обаче имаше едно слабо място и Бил тежко въздъхна като се сети за него. Не разбираше от мъже. Той потръпна при спомена за първите й два злощастни брака и прекара пръст по вътрешната страна на яката си, като си помисли докъде можеше да се стигне. Защото и в двата случая компанията „Харпър Майнинг“ се бе отървала сравнително леко. Аристократичното семейство на младия английски благородник с такава готовност се раздели с нея и беше толкова благодарно, задето тя не поиска издръжка, че на никой не му хрумна да нанесе обратен удар. А пък американският професор си беше истински учен и не се интересуваше от материалната страна на живота. Дори изпадна в ужас, когато разбра, че се е оженил за най-богатата жена в Австралия. На Бил му се струваше, че и двамата можеха с лекота да изсмучат колкото си искат пари от „Харпър Майнинг“.

Ами ако и сега се стигне до подобно положение? Бил бе силно изненадан, когато разбра за бурния романс на Стефани и за намерението й да се омъжи отново. Всичко му се струваше подозрително. Той добре познаваше Стефани и знаеше, че тя наближава четирийсетте и до голяма степен продължава да бъде сексуално непросветена; че е доста над нормалното тегло и — с изключение на деловите отношения — не разбира абсолютно нищо от мъже. С какво ли я бе привлякъл този плейбой? Той сподели загрижеността си и със своята съпруга — Рина, добродушна и мъдра жена, на чието мнение в подобни случаи винаги разчиташе.

— Може да не си прав за него, скъпи — посъветва го Рина. — Дай му шанс. Знаеш, че Стефани е обичлива, силна и лоялна — представи си, че и той вижда същото у нея.

Бил се опитваше да си го представи, но лошите му предчувствия си оставаха. Нещо го човъркаше отвътре…

И сега, докато слушаше приближаването на ролс-ройса по алеята, той стоеше и се разкъсваше между облекчението и яда. Мейти се запъти към вратата, за да посрещне човека, който скоро щеше да стане новия му господар, и да го отведе до мястото на брачната церемония при очакващия ги свещеник. Бил прекоси обширното преддверие и спря до стълбището, охранявано от вярната немска овчарка на Стефани, Кайзер.

— Здравей, момчето ми — рече му Бил. — Готова ли е вече Стефани?

Кайзер леко изръмжа, наостри уши и се изправи, защото от горния етаж се чуха стъпки. На стълбището се появиха Стефани и Джили и тръгнаха надолу.

— Скъпа Стефани, изглеждаш чудесно! Наистина.

— Благодаря, Бил. — За пръв път в живота си Стефани прие комплимента, без да се смути.

— И ти също, Джили. Добре дошла. Как мина пътуването?

— Нормално, благодаря.

Стефани хвана ръката на Бил и го отведе настрана, където Джили не можеше да ги чува.

— Бил, донесе ли документите да ги подпиша?

— Да, донесох ги. — Бил млъкна и се поколеба. — Но трябва да ти кажа, че управителният съвет не е много доволен.

— Не съм го и очаквала. — В такива моменти Стефани беше твърда и решителна точно като баща си. — Но ти ги убеди, нали?

— Да, убедих ги. Можеш да разчиташ на мен, Стефани… — И той отново се поколеба.

Стефани обаче не се смути и спокойно продължи:

— Кажи ми за какво си мислиш, Бил? Какво има? Нали не ме смяташ за глупачка?

Бяха застанали под портрета на Макс — копие от оригинала, чието присъствие бе така осезаемо в Рая. Бил направо усещаше ястребовия му поглед на тила си, докато отговаряше с тъжна усмивка:

— Не познавам такива хора в рода Харпър. Сигурен съм, че ако искаш, можеш и сама да ръководиш „Харпър Майнинг“ заедно с всичките й филиали. Усвоила си всичко, на което те научих, да не говорим за естествените ти дарби. Помощта ми вече не ти е необходима.

— Разбира се, че ми е необходима — отвърна живо Стефани. — Знаеш, че без теб не бих се справила. — Тя се усмихна стеснително. — Наистина имам нужда от човек, на когото да разчитам.

— Сигурно си права. Но аз продължавам да мисля, че щеше да е по-добре… ъ-ъ-ъ… дори някак по-дискретно, така да се каже, ако предоставеше на съпруга си част от своите лични средства, а не от тези на компанията. Управителният съвет е против за него да се заделят специални средства и то от фондовете на компанията.

— Ох, Бил — тежко въздъхна Стефани. — Нима нищо не разбираш? Как мислиш, че ще се чувства някой мъж, ако всеки път трябва да проси пари от жена си? Имам толкова много, че никой не би се омъжил за мен.

Никой, като изключим сегашния, ако изобщо разбирам от хора, помисли си Бил. Стефани, Стефани, защо си толкова доверчива и наивна?

— Навремето това ми причини много неприятности — продължаваше Стефани. — И сега не смятам да правя същата грешка отново. Искам мъжът ми да е финансово независим още от самото начало и да разполага със свои собствени средства. И не желая да ги смята за подаяние.

Очите й блестяха с опасна светлина, а брадичката й бе вирната непокорно. Бил разбра намека.

— Не се притеснявай, проблеми няма — успокои я той. — От този момент Грег е включен във ведомостта за заплатите.

Стефани се отпусна.

— Благодаря.

— Чувствам се отговорен за щастието ти, Стеф. Само ми казвай от какво имаш нужда и нищо повече.

— Зная.

Бил се наведе да я целуне, но думите й го накараха да замръзне.

— Още нещо, Бил. Мисля, че не съм направила достатъчно. Искам Грег да стане един от директорите на „Харпър Майнинг“. Да бъде включен в управителния съвет. Трябва да му дадеш някаква реална функция, а не просто пакет акции и купчина титли. Ще се погрижиш ли и за това?

Бил се бе вторачил в нея и се опитваше да потисне изумлението и гнева си. Но Стефани го гледаше невъзмутимо. Той изведнъж разбра, че насреща му е дъщерята на Макс, която поставя ултиматум. Никой не го питаше и не смяташе, че е нужно. Усмихна се насила, кимна и я целуна по бузата.

— Ще го оправя, не се притеснявай. Желая ти успех, скъпа.

Той се отдръпна и се огледа. Отвъд безукорно чистото преддверие се виждаше просторната трапезария с белоснежните маси, отрупани с храни и напитки за празненството след официалната част. Самото преддверие беше пълно със сватбени подаръци. От другата страна се виждаше градината, където младоженецът и гостите очакваха идването на булката. Първа се появи Джили с огромен букет за Стефани и един по-малък за себе си. Навсякъде ухаеше на цветя.

Всичко беше готово. Бил се чувстваше безпомощен, защото знаеше, че събитията следват своя съдбовен ход и никой не можеше да ги промени. Той бе длъжен да им се подчини.

— А сега, скъпа — каза, като взе ръката на Стефани в своята, — да вървим да те омъжим.

 

 

Навън в градината въздухът беше топъл и задушен. Преди това се бе излял кратък тропически порой и дори изглеждаше, че цялото тържество ще трябва да се проведе вътре в къщата, но дъждът престана със същата внезапност, с която започна, а моравата и лехите с цветя светеха като след баня. Преваляше обяд, за когато беше предвиден часът на брачната церемония и слънцето сипеше щедри лъчи върху гостите, които търсеха сянката на околните дървета.

В средата на този храм от зеленина, пред един приспособен набързо олтар, стояха Грег и неговият шафер. Вдясно от тях, отвъд градината, моравите на къщата се спускаха чак до залива. Виждаха се и стотиците яхти, които браздяха водите му или се поклащаха лениво на котвите си. Малко по-нататък се открояваше и огромната дъга на моста над залива и панорамата на града, разстилащ се от двете му страни. Гледка за милиони, доволно си мислеше Грег. Той обичаше Сидни и макар да бе обиколил целия свят във връзка с международните тенисни вериги, никога не беше виждал по-красив град. Гледаше лъскавата водна повърхност и усещаше как студеният вътрешен гняв, който го придружаваше още от детството му, се уталожва. В този момент душата на Грег Марсдън беше почти на ръба на жадуваното спокойствие.

Застаналият до шафера дребничък свещеник наблюдаваше Грег с любопитство. От опит знаеше, че при брачни церемонии обикновено булката е тази, която закъснява, а сега за пръв път му се случваше да закъснее младоженецът. Той го бе изчакал с християнско търпение, подсилвано от вярата му, че в крайна сметка всичко ще се оправи. Сега вече чакаше само появата на булката, която всеки момент щеше да излезе от къщата и да тръгне по кадифената морава към мястото, където под дърветата я очакваха младоженецът и гостите. Щеше му се да вярва, че красивият и арогантен на вид мъж пред него е подготвен духовно и емоционално за женитбата. Мили боже, безмълвно се молеше той, помогни му и бъди с него днес. Свещеникът отвори очи и внимателно погледна Грег, който му се стори потънал в мисли. Сърцето на свещеника приятно трепна. Човек никога не знае кого ще споходи милостта божия. Той дори познаваше няколко души, които бяха разбрали отговорността и моралните задължения на брака, едва когато се бяха изправили пред олтара. Да не би пък и сега Господ да връщаше в стадото заблудената овца?

Венеция, мислеше си Грег. Венеция. Единственото друго място, което би могло донякъде да се сравни със Сидни от гледна точка на водата като част от града. Само дето каналите във Венеция миришат неприятно, защото са пълни с мръсотия. Въпреки това мястото е подходящо за меден месец. Там трябва да отидем. И в Париж, а после можем да отскочим до Прованс или Дордон… Тук той леко се намръщи. Идеята му да изкарат медения си месец в Европа беше несъзнателно отхвърлена от Стефани още в един от първите им разговори по този въпрос.

— Замислила съм нещо чудесно, скъпи — каза му тя радостно. — Рая! Веднага след сватбата можем да прекараме там медения месец. Само двамата. О, Грег! Ще видиш какво щастие е.

Рая ли? За миг Грег бе изпаднал в паника. Някаква дупка на гърба на географията, откъсната от цивилизацията, от удоволствията на градския живот и от светските хроники. Той обаче успя да се пребори с това чувство. Спокойно, рече си Грег. Има време. Ходил съм в Европа и пак ще ходя. Знаеше, че и в Рая няма да му е зле. Щеше да язди и да ходи на лов — неща, които навремето бе зарязал заради тениса, когато грабна ракетата и дойде в Сидни. Официално погледнато, той беше нещо като сирак — в Австралия човек лесно става сирак, мислеше си той с усмивка. Беше се погрижил на сватбата да не присъства никой от негова страна. Човек отникъде. Един старателно изграждан образ, който го устройваше напълно. В това отношение връщане назад нямаше. Сега обаче му се струваше, че един месец в Рая не би му навредил чак толкова. Можеше да си го позволи. Пък и Стефани щеше да е щастлива.

Стефани. Грег отново се намръщи. Не че лицемереше — той наистина искаше да я направи щастлива и знаеше как. Мъжът в него му казваше, че щастието й ще произтича и зависи от неговото. А щом и двамата се съсредоточаваха върху едно и също нещо, той не виждаше никакви проблеми. Стефани бе намеквала хиляди пъти, че той всъщност й прави услуга, като се жени за нея. Дълбоко в себе си и Грег го знаеше. Правеше го за парите й. Иначе тя не беше нищо особено. Недодялана, тромава и толкова несигурна в себе си, че на моменти го дразнеше с извиненията си за това, че изобщо я има на този свят. А Грег си падаше по по-агресивните жени и Стефани донякъде го отблъскваше.

Мислите му внезапно се насочиха към французойката, с която, без никой от познатите му да узнае, той си бе уредил последната ергенска нощ. След мъжката прощална вечеря с приятелите той се прибра, а тя вече го очакваше в спалнята му. Сега отново виждаше предизвикателния поглед, дребните остри зъби и очертанията на тялото й на лунната светлина. Наум той пак се пресегна и смъкна от раменете й оскъдната горна част на роклята. Показаха се малки стегнати гърди с огромни разцъфнали пъпки. Усещаше кожата й, устните й, езика й — господи, какъв език! — и споменът накара пениса му да се размърда неспокойно. Стефани очевидно не попадаше в тази класация. Но пък беше страстна и емоционална, имаше хубаво тяло и щеше да се научи. Грег се ухили. Нямаше търпение да започне да я обучава. Реши, че в това отношение ще е най-добрият съпруг, а жена му непрекъснато ще го преследва за още. Стана му приятно. Всичко щеше да се оправи.

Вътре в къщата засвири струнен квартет и подхвана концерт от Бах. Музиката беше деликатна и същевременно малко тъжна. Вниманието на гостите се насочи към френските прозорци на всекидневната, гледащи към градината. Появи се малката сватбена процесия, начело със Стефани, облегнала се на ръката на Бил Макмастър. Зад нея пристъпваше Джили, в ролята на шаферка, а отзад вървеше Сара, петнайсетгодишната дъщеря на Стефани от първия й брак. Следваше ги Денис, синът й, когото бяха успели да убедят да остави за малко скъпоценната си нова видеокамера, докато трае церемонията. До него крачеше Мейти, защото без него не минаваше нито една семейна церемония, а най-накрая с достойнство пристъпваше овчарското куче Кайзер. Докато прекосяваше градината към Грег, Стефани изглеждаше красива като никога досега. В очите й светеше божествена светлина. Сърцето й пееше в унисон с музиката, а душата й се рееше в небесата като птица. В главата й имаше само една мисъл, която тя непрекъснато си повтаряше — Грег, Грег, Грег. И той бе там, очакващ я с усмивка. Изведнъж й хрумна, че сега е моментът да умре — беше постигнала върха на земното си щастие…

Свещеникът приветства Стефани с възторжена усмивка. Той обичаше сватбите и смяташе, че те са някаква комбинация от просто човешко щастие и божа благословия. Булката тръпнеше цялата от радост, а пък младоженецът бе имал достатъчно време да обмисли сериозността на начинанието. Според свещеника всичко беше както трябва. Церемонията можеше да започне.

— Възлюбени мои братя и сестри. Събрали сме се тук, пред очите на Бога и паството, за да свържем този мъж и тази жена в свещен брачен съюз. Бог да ги благослови…

Застанала зад Стефани, Джили наведе глава, така че широката периферия на шапката й да закрива пламтящото й лице. Само преди няколко мига тя следваше Стефани по пътеката в градината и почти не обръщаше внимание на околните. Но сънливостта й изведнъж изчезна, като видя изправения пред олтара мъж. Висок, строен и силен, с изсветляла от слънцето руса коса, искрящи сиви очи и класически черти — без съмнение той бе най-красивият мъж, който Джили бе виждала. Дори нещо повече — личеше си, че е великолепен расов екземпляр. Първичен и необуздан, от него направо лъхаше на опасност — Джили го усещаше с цялото си същество. Физическото му присъствие я удари с всичка сила. Струваше й се, че някой й е изкарал въздуха и се задъхваше. В главата й нахлу гореща кръв и я побиха тръпки. Тялото й започна да пулсира и за свой ужас тя установи, че от възбуда се е подмокрила. Лицето й гореше. Джили наведе глава и се престори, че се моли. Но дори и така, знаеше, че е загубена. В този човек имаше някаква лудост, която зовеше собствената й дълбоко прикривана лудост, и тя беше уверена, че ще й откликне. Но защо, за бога, това трябваше да бъде съпругът на Стефани?

До нея Сара също се бореше с чувствата си. Свела надолу поглед, дъщерята на Стефани беше толкова нещастна, колкото майка й щастлива. Чувстваше се ужасно. На петнайсет години тя беше достатъчно голяма, за да мрази младоженците с непресторена ярост, и достатъчно малка, за да избухне в плач и да избяга. Как можа да го направи, горчиво си мислеше Сара. Как можа и то точно с него? Когато не се усмихва, очите му са като на гущер; по-млад е от нея поне с няколко години и е противен. Ах, колко е противен! Брат й Денис стоеше зад нея и с чувствителност, неприсъща за тринайсетте му години, долавяше напрежението й. Пресегна се, напипа ръката й и я стисна. Тя рязко се дръпна и още по-рязко изправи рамене. В същото време, без да усеща кипящите зад гърба й страсти, Стефани Харпър стана мисис Грег Марсдън.

След това започна празненството, с много музика и шампанско. Джили веднага се втурна да търси успокояващото присъствие на съпруга си Филип и го намери в трапезарията да помага на Денис и Сара да се ориентират сред изобилието от храни на бюфета и по масите.

— Кажи ми сега, Денис — приятелски го питаше той, докато слагаше в чинията му късове студено пиле, — какво мислиш за новия съпруг на майка си?

— Почти не го познавам — отвърна Денис. — Срещал съм го само два пъти.

— И други са така — присъедини се към тях Джили, твърдо решена да не издава вълнението си и същевременно да насочи разговора в друга, по-безопасна посока. — Хей, деца, лесно ли ви освободиха от училище?

Децата посещаваха две от най-добрите училища в Сидни и използваха пансиона им, когато Стефани пътуваше по работа.

— Нямаше особени проблеми, лельо Джили — презрително се обади Сара. — Стига да поиска, майка ни винаги урежда да ни пуснат. Сега сигурно трябва да сме доволни, че това включва и една от сватбите й.

— Сара! — изненадано възкликна Филип, но тя се измъкна, без да каже нищо повече.

— Понякога ни пускат за примерно поведение — пошегува се Денис в опит да прикрие сестра си, после се извини и хукна след нея. — Сас! Хей, Сас! Чакай ме!

— Бедните деца — каза съчувствено Филип. — За Стефани това може и да е романсът на десетилетието, но на тях хич не им е лесно. Макар че според мен всичко ще се оправи като се върнат от медения си месец.

Джили не каза нищо. Филип я погледна загрижено.

— Нещо си много мълчалива. Да не си гладна? Да ти приготвя ли нещо? Къде ти е питието? Ако нямаш, барът е ей там в дъното. Пълно е с шампанско, веднага ще ти донеса.

— Нищо ми няма, Фил. — Нервите на Джили бяха опънати като струни на пиано. — От разликата във времето е.

— Аха. — Филип не беше много убеден, но не каза нищо.

Висок, строен и елегантен в добре скроения си тъмен костюм, макар и отдавна прехвърлил петдесетте, Филип си оставаше доста привлекателен мъж. Но дългогодишният брачен живот с много по-младата му съпруга, която през цялото време бавно го разлюбваше, а той продължаваше да обича, бе научил Филип на предпазливост. Той внимателно изгледа жена си и опита друг ход.

— Празненството е великолепно. А и самата церемония мина добре.

— Нима си очаквал нещо друго? В това отношение Стефани е с богата практика. — Джили бръкна в чантичката си и нервно затърси цигара.

Филип взе запалката и й поднесе огънче.

— Май нещо си ядосана, скъпа?

— Извинявай. Уморена съм — и Джили леко го целуна по бузата.

— Няма да стоим дълго.

— Няма.

Джили замлъкна, като отчаяно се опитваше да не мисли за…

— Как ти се струва Грег Марсдън? — запита Филип.

Преди да отговори, Джили дръпна дълбоко от цигарата, за да има време да помисли.

— Онзи ли? Не бих му поверила и рестото си от кварталната бакалница.

 

 

Денис успя да открие Сара чак долу до водата под една голяма върба, чиито клони стигаха до земята и образуваха нещо като естествено скривалище. Отиде при нея и някак неловко и тромаво започна да я утешава.

— Хей! Горе главата, Сас! Не е настъпил краят на света. Пък нали и аз съм с тебе.

Сара го изгледа смразяващо и не каза нищо. Денис опита отново.

— Важното е, че мама е щастлива. Време й е, все пак.

— Да-а. — Сара продължаваше да се взира в далечния хоризонт. — Само че защо точно за него?

— А защо не? — учуди се Денис. — Нищо му няма на човека.

— Купил те е! — възкликна Сара и стовари цялата си горчилка върху по-малкия си брат. — С гнусната видеокамера. Целият те е купил.

— Не е. Добре де, купил ме е, но донякъде. А ти какво имаш срещу него?

— Не зная. Но има нещо. — Сара се опитваше да изрази идеи, за които не намираше думи. — Сигурна съм, че има нещо…

 

 

Има нещо в този човек, реши Бил. Но трябваше да признае, че днес Грег се справи чудесно. Беше се извинил много възпитано на всички за закъснението си, държа се безупречно с дамите и твърдо с мъжете, придружаваше Стефани навсякъде и раздаваше усмивки наляво и надясно.

— Нали ти казах да му дадеш шанс? — самодоволно каза Рина на Бил.

Той й призна, че е повече от щастлив задето не е бил прав. Хубавият ден, преливащата от радост Стефани и изстуденото шампанско съвсем го бяха размекнали. Сега, в късния следобед, гостите се бяха разпръснали сред дърветата и цветята на градината. Жените в своите ярки рокли също приличаха на цветя, а лъчите на полегналото слънце освобождаваха тежкия аромат на гардениите и червените жасмини. След малко новобрачните щяха да потеглят на сватбеното си пътешествие. Бил остави Рина и тръгна надолу към залива, където яхтата на Стефани вече очакваше младоженците.

— Бил! — Насреща му идваше Грег. — Как ти се струва, а? Всичко мина добре, нали?

— Дори много добре. Стефани ми каза, че си се отказал от меден месец в Европа. Отивате в Рая, така ли?

— Да, но не веднага. Първо ще си починем на яхтата. От един месец насам доста се уморихме. Цялата тази организация, пък и опитите ни да се скрием от пресата. — И Грег някак тъжно се усмихна. — А после отиваме в Рая, където Стефани ще ми показва прелестите на простия живот.

На Бил му хрумна нещо.

— Ясно. Можеш ли да се отбиеш в кабинета ми, преди да тръгнете за Рая?

Грег настръхна вътрешно.

— Разбира се. С удоволствие ще дойда, когато кажеш.

— Добре тогава. Към единайсет и половина всеки работен ден. Обади се преди това на секретарката ми. Можем да обядваме заедно. Искам да те запозная с дейността на „Харпър Майнинг“, нали е новото ти работно място. Трябва да се опознаем по-добре.

— С най-голямо удоволствие, Бил. Наистина трябва да се опознаем. Благодаря ти.

Те се ръкуваха и Бил му кимна:

— Довиждане.

Грег продължаваше да се усмихва любезно, но вътре в себе си ликуваше. Браво, моето момче, поздрави се той. Всичко се нареждаше чудесно…

Със същата усмивка на лице, Грег се обърна и започна да се изкачва по каменните стъпала на къщата. В това време на верандата на трапезарията излезе някаква жена, облакъти се на перилата и отметна назад глава като пое дълбоко дъх, все едно че й беше лошо. По навик Грег веднага я огледа с преценяващ поглед — хубаво тяло, приятни гърди, на около трийсет и пет, но още става… Жената сякаш го усети и погледна надолу. Господи, какви очи! Жълтеникави като на котка, те се присвиха до съвсем малки цепки, диви и предизвикателни. По тялото на Грег премина тръпка на възбуда. Внезапно жената се обърна и се втурна обратно в трапезарията. Коя ли е тя?… Каква е?… Приятно развълнуван, Грег продължи нагоре по стълбите.

Филип доста се притесни като видя как Джили, която беше излязла на верандата за глътка свеж въздух, стремително нахлу обратно, сякаш я гонеха глутница вълци. Той бързо тръгна към нея, но преди да успее да я доближи, тя вече се бе заключила в една от баните на етажа и отказа да излезе, въпреки молбите му.

— Нищо ми няма, Филип — повтаряше тя. — Сигурно е от горещината. Ще се поразхладя малко със студена вода и излизам. Чакай ме в градината. Ей сега идвам.

Нямаше как, трябваше да се примири с това обяснение.

Вътре в банята Джили изчака стъпките на Филип да заглъхнат, след което отиде до огледалото и се погледна. Образът й бе неузнаваем и тя едва се позна — очите й диво блестяха, беше се зачервила и дишаше тежко. Джили знаеше, че срещата им е неизбежна, но още не беше готова за нея. Физическото му присъствие отново я погълна. Гърдите й горяха и тя ги разтри, като продължаваше да се гледа в огледалото. Само че не тези малки ръце с лакирани в розово нокти й трябваха, а силните златистокафяви ръце на…

Докато се шляеше отчаяно из градината, Филип изведнъж се сблъска със Стефани и Денис. В едната си ръка Денис гордо размахваше видеокамерата, а в другата държеше чаша шампанско.

— Филип! — викна го Стефани. — Защо не ни снимаш, мен и сина ми, може ли?

— С удоволствие — съгласи се Филип. — Но нека повикаме и Сара, за да ви снимам и тримата.

Стефани се намръщи.

— Днес дъщеря ми май не е особено благосклонна към мен. Като се върна, ще трябва да си поговорим с нея.

— Не се притеснявай, ще се оправи — каза Денис примирително.

— Да се надяваме. А при тебе как е?

— Всичко е наред. Хайде, чичо Фил. Снимай.

Филип взе камерата и я насочи към тях.

— Готови ли сте? Внимание, усмихнете се на птичката.

Стефани се засмя, прегърна Денис и разроши косата му.

— Обичам те, синко.

Денис я погледна с блеснали очи. Камерата забръмча.

— Хайде, Денис, кажи нещо, че иначе ще излезем като манекени на витрина.

Денис вдигна чашата си шампанско и я огледа с критичния поглед на дегустатор.

— Хм, реколтата е била добра. Наздраве.

— Хей, това шампанско беше само за снимката! Какво ще каже класният ти, като те види насмукан до козирката?

— Той не дава пет пари — безгрижно отвърна Денис. — Пък и всичките ми съученици пият.

Стефани избухна в смях и целуна разрошената му коса.

— Добре стана — каза им Филип.

— Благодаря, Фил.

Докато Филип връщаше камерата на Стефани, забеляза, че към тях се приближава Джили. Изглеждаше много по-добре. Спокойна и отпусната, тя се насочи към Стефани и й се усмихна:

— Как си, мисис Марсдън? Как вървят нещата?

— Чудесно, Джили. Толкова съм щастлива! Струва ми се, че сега се женя за първи път.

Денис замря, разкъсван от болка и обида. След това, без дори да погледне Стефани, се обърна и вдървено тръгна към къщата. Джили стисна ръката на Стефани.

— Спокойно. Той разбира, че не това искаше да кажеш.

— Не е точно така. — Стефани погледна Джили с големите си сериозни очи. — Защото казах каквото мисля. — Лицето й изведнъж се проясни и очите й се насочиха към нещо зад Джили. — Но всичко ще се оправи. Виж кой идва.

Грег вървеше и внимателно оглеждаше всички женски фигури, покрай които минаваше. След като безуспешно обиколи къщата в търсене на мистериозната дама с неспокойните жълтеникави очи, внезапно му хрумна, че е оставил Стефани сама, и реши да се върне при нея и да се прави на грижовен съпруг. Рече си, че няма какво толкова да се притеснява. Ще я намери. Огледа се за Стефани и я видя да разговаря с някаква мацка с огромна шапка. В себе си се закле, че от утре никога няма да любезничи с непознати и пристъпи към тях с приятна усмивка на лицето.

— Скъпи! — Стефани се разтапяше от радост. — Не съм те запознала с Филип Стюарт.

— Приятно ми е — разтърси ръката му Грег.

— А това е приятелката ми Джили.

Грег се обърна. Стандартната усмивка замръзна на лицето му, защото погледът му се сблъска с котешките очи на жената от верандата. Тя го гледаше, без да мига.

— Здравей, Грег. Честито!

— Благодаря.

Без изобщо да усеща невидимата буря, бушуваща наоколо, Стефани продължаваше весело да бъбри:

— Вие и двамата сте ми особено скъпи. Освен децата ми, вие сте другите двама, които обичам най-много на този свят. Много исках да ви запозная и ще се радвам, ако станете приятели. Ще станете, нали? Заради мене?

Звучеше като ирония на съдбата. На Джили й се струваше, че ще изкрещи. Не смееше да вдигне поглед към Грег, макар и да усещаше, че той не отмества очи от нея.

— Хей, Джили, Грег! Застанете един до друг. Искам да ви снимам. — Стефани вече беше отстъпила няколко крачки и приготвяше камерата.

— Не, Стеф, недей. Току-що съм слязла от самолета и от часовата разлика изглеждам ужасно.

— Изглеждаш чудесно, скъпа. Както винаги — възторжено й отвърна Стефани.

— Хич не ми се вярва.

— Нали ти казвам. Просто си великолепна.

Джили съзнаваше, че Грег я е доближил, но се стараеше да гледа само към Стефани.

— Още по-близо един до друг — командваше Стефани.

С опитен жест Грег постави ръка върху кръста на Джили и я придърпа към себе си. От сега нататък тя никога нямаше да забрави това първо докосване, тази връзка между телата им и допрените ханшове в уханната градина. Желаеше го толкова силно, че започна да трепери. Тежкият аромат на цъфналите храсти направо я замайваше. Радостните възгласи на Стефани стигаха до нея някак отдалече. Цялото й същество беше насочено към ръката на кръста й, към бедрото, опряло се в нейното, към мъжа до нея. Извърна глава към него, погледна го и разбра, че и той знаеше.

— Кажи нещо, Джили — рече й Грег.

— Мармала-а-а-д — едва смогна да промълви Джили.

 

 

Най-после се мръкна. Щастливата двойка отпътува с луксозната двайсетметрова яхта, която ги очакваше, закотвена на частния кей към Харпър Маншън. Гостите изпратиха младоженците и се разотидоха. В дома си на Хънтърс Хил Джили отклони възпитаните ухажвания на Филип под предлог, че е твърде уморена за правене на любов, и след това цяла нощ се мята в леглото си, като си представяше щастието на Стефани, любовната й игра и как после изтощено и доволно се отпуска и заспива. По същото време, в каютата си на яхтата, Стефани също не можеше да заспи. Лежеше в леглото си и се измъчваше. Съжалявам, съжалявам, съжалявам — тази мисъл направо я смазваше. Взираше се в тъмнината и се опитваше да види спящия до нея Грег. Нима е възможно човек да обича някого толкова много и същевременно да не може да го обича както трябва? Не се притеснявай, беше й казал той, преди да заспи, аз също те обичам, пък и имаме достатъчно време. Само дето в момента Стефани се чувстваше толкова отчаяна, че въобще не й се вярваше с времето нещо да се промени.

Трета глава

В петък, малко преди обяд, Филип излезе от службата си, която се намираше в дъното на Маккуори стрийт, и пое надясно нагоре по хълма. Зад гърба му оставаха Кръглия кей със стария фериботен пристан, вдаващ се в Сидни Коув, и Бенилонг Пойнт с пищната сграда на операта, която се издигаше на единия му край. Обикновено Филип спираше и се наслаждаваше на гледката, но днес не й обърна никакво внимание. Изминалата седмица не беше никак лека. От сватбата насам Джили бе силно разстроена и той сериозно се притесняваше за нея.

Това, че бяха прекъснали престоя си в САЩ, за да се върнат в Австралия навреме за сватбата на Стефани, не го смущаваше особено. Беше си свършил работата, а Ню Йорк този път не успя да предложи на Джили нищо интересно, така че и на нея не й се оставаше. Единствено драматичните вести за предстоящата женитба на Стефани и поканата Джили още веднъж да бъде шаферка, я накараха да обиколи магазините и да изпонакупи куп неща, така че в крайна сметка Джили се качи на самолета с изцяло подменен гардероб. Новата шапка беше толкова голяма, че стюардесите дълго се чудиха къде да я поставят. През цялото пътуване тя развълнувано си мислеше за щастливото събитие и за промяната в живота на своята най-добра приятелка.

Сега обаче Филип си мислеше, че на самата сватба с Джили бе станало нещо. Както се движеше по Маккуори стрийт, той изведнъж рязко свърна наляво към Кралската ботаническа градина, простираща се от Сидни Коув до Маккуори Пойнт. И без това беше подранил за деловия обяд на Елизабет стрийт и можеше да си позволи да поседи сам и да се опита да разбере какво става.

Не му се вярваше състоянието на Джили да се дължи на неприятна случка, скандал или скарване. Не че не беше възможно — познаваше добре сприхавия й нрав — но нали той през цялото време не я бе изпускал от поглед. Не беше пропуснал нито един неин разговор, но с когото и да бе говорила, всички или я поздравяваха с добре дошла, или й правеха комплименти за облеклото. Както винаги, така и тогава, Джили бе привлякла погледите на околните, защото беше красива жена в разцвета на силите си, която добре знаеше как да се облича и се възползваше от това в максимална степен. Само че нещо се бе случило, тъжно размишляваше Филип, докато крачеше из градината, без изобщо да забелязва цъфналите хибискуси и олеандри около себе си. След онзи ден Джили се държеше много странно — ту изпадаше в депресия, ту я обземаше някакво мрачно безразсъдство. Забелязал беше, че нощно време страда от безсъние, а сутрин спи до късно и, че вече цяла седмица не посещава занятията си по аеробика, нито се среща с приятелки. Освен това нямаше апетит и пушеше твърде много. Без съмнение нещо бе нарушило душевното й равновесие.

Филип стигна до края на градината, спря и се загледа към Фарм Коув. Под него се бе ширнало Тасманово море, а някъде по-нататък започваше Тихият океан. Той се обърна и пое по Куин Елизабет Уок, следвайки очертанията на залива и собствените си мисли. На сватбата на Стефани имаше само едно неочаквано нещо, само една промяна — самата Стефани. Според Филип, Джили не можеше да понесе случилото се със Стефани.

Той отдавна знаеше, че както при всички така наречени „женски приятелства“, така и между Джили и Стефани съществува известна доза ревност, поне от страна на Джили. И тя датираше още от самото начало на дружбата им, дълго преди появата на Филип. За съжаление Джили още не бе успяла да преодолее тази ревност. В това отношение Стефани нямаше никаква вина, защото обичаше Джили съвсем чистосърдечно, и никога не бе сторила нищо, с което да провокира подобни чувства у приятелката си. Само че Джили не можеше да прости на Стефани огромното богатство на рода Харпър, макар че, Господ ми е свидетел, и ние имаме повече от достатъчно, мрачно размишляваше Филип. Когато Джили се омъжи за него, Филип беше заможен четирийсетгодишен ерген, а след това кариерата му на адвокат потръгна още по-добре. В момента фирмата му откриваше филиали в САЩ. Винаги бе разполагал с достатъчно средства дори за екстравагантните прищевки на Джили и те бяха напълно достатъчни да осигуряват сравнително луксозен живот на бездетната двойка.

Бездетни. Мисълта го удари като парен чук и по лицето му пробягна сянката на стара болка. Той отдавна се бе примирил с факта, че някакво неизлечимо хормонално заболяване беше лишило Джили от възможността да има деца. Но не и тя. Вътре в себе си обаче, Филип се съмняваше дали от нея би излязло добра майка — липсваше й всеотдайност. В продължение на четирийсет години той беше живял без изобщо да се замисля за деца, а и сега не му липсваха особено. Но за Джили потвърждаването на безплодието й се оказа голям удар и тя така и не успя да го преодолее. А Стефани вече имаше и син, и дъщеря, а с този нов съпруг беше готова и за още деца. Нямаше четирийсет и спокойно можеше да си го позволи, стига да искаше. Да не би да е споделила нещо в този смисъл с Джили, докато бяха на горния етаж? Дали пък това не бе причината за страданията й?

Или е нещо по-дълбоко, продължаваше размишленията си Филип. Той стигна до края на градината и тръгна обратно. Джили беше изключително красива жена. Имаше сърцеобразно лице с елегантни котешки черти и широко разположени очи. Косата й бе гъста и с цвят на мед, а закръгленото й тяло беше покрито със златист загар. Харесваше й да привлича мъжете и сега сърцето на Филип болезнено се сви, като си спомни как в близкото минало, на няколко пъти му се налагаше да си затваря очите, за да запази поне остатъците от намаляващата любов на Джили. Но на сватбата, независимо от разкошния си тоалет, Джили някак си остана на заден план в сравнение със Стефани, която просто преливаше от щастие в добре подбрания си светлосин костюм, и именно това щастие я правеше истинска красавица. Новият й вид много добре обясняваше как е успяла да привлече такава звезда на тениса като Грег, който освен това беше и голям красавец. Да не би Джили да ревнуваше, че Стефани я е засенчила, та макар и на собствената си сватба? Не го ли приемаше едва ли не като лична обида?

Бедна моя, мислеше си Филип във внезапен пристъп на съчувствие, как да те измъкнем от тази каша? За него беше характерно винаги първо да мисли за Джили, а после за себе си. Нейните нужди бяха основната му грижа. Всичките й недостатъци му бяха добре известни, но той не я обвиняваше, а точно обратното — съчувстваше й и тя му ставаше по-мила. Слабостите й усилваха желанието му да я защищава и пази, а внезапните й избухвания само го правеха по-толерантен. Знаеше всичките й неприятни черти, но продължаваше да я обича. От самото начало на връзката им, той я бе приел такава, каквато е, и все още не виждаше основания да я изостави.

С подобни мисли Филип прекоси парка и тръгна към площад „Сейнт Джеймс“ и Елизабет стрийт. Ако това е причината, мислеше Филип, значи мога да й помогна. Той се замисли за евентуалните развлечения, които би могъл да й предложи. Дали да не обиколят Източното крайбрежие на САЩ, след като Ню Йорк този път не се оказа на висота? Или да посетят нещо по-екзотично — Папуаските острови например? А защо не и Бали? Обзет от притесненията си за Джили, той почти не бе обърнал внимание на преждевременното завръщане на новобрачните от сватбеното им пътешествие с яхтата. Но сега си спомни, че за края на тази седмица те бяха организирали парти с игра на тенис — Джили щеше да се зарадва, защото обичаше да играе тенис, а после сигурно щяха да пийнат нещо и да побъбрят. Да, тенисът хич не беше лоша идея, мислеше си той. Джили положително щеше да се поразсее и ако проблемът й наистина беше в това да свикне с промененото социално положение на Стефани и с новите й перспективи, колкото по-рано се заемеше с тази работа, толкова по-добре. Поуспокоил се малко, че засега не може да направи нищо повече, Филип ускори крачка към мястото на своята делова среща.

А докато Филип Стюарт притеснено бродеше из Кралската ботаническа градина, от другата страна на Маккуори стрийт, в управлението на „Харпър Майнинг“, бе пристигнал Грег Марсдън, със самочувствието на извънредно доволен от себе си човек. Още преди сватбата той знаеше, че в брачния контракт Стефани му е осигурила доста щедра финансова независимост. А наскоро разбра, че му се предоставя и реална власт в управлението на компанията. „Включила съм те в управителния съвет, скъпи — беше му казала тя. — Крайно време е да влеем нова кръв в компанията.“ И сега Грег ликуваше. Вече нямаше нужда да се подмазва на онези дърти пръчове — той ядосано си спомни как, преди да се оженят трябваше да се срещне с финансовия директор на „Харпър Майнинг“, който тогава ясно му показа, че изобщо не му се нрави идеята да заделя средства за Грег от фондовете на компанията. Но от сега нататък щеше да им се наложи да се съобразяват с него, защото той вече не беше кой да е.

Ето защо Грег сега идваше на срещата с Бил Макмастър във великолепно настроение и с голяма доза самоувереност. Беше пристигнал навреме и успя да паркира ролс-ройса без проблеми откъм Бент стрийт, след което с асансьора се изкачи до последния етаж на сградата, където се намираше мозъчният тръст на „Харпър Майнинг“. Седеше в приемната пред апартамента на главния директор и одобрително оглеждаше наоколо. Луксозната обстановка беше точно по вкуса на Грег. Той се наслаждаваше на дебелия сив килим, чийто цвят чудесно пасваше на розовите кресла и на бледорозовите копринени тапети. Харесваха му и махагоновите бюра и врати с внушителни позлатени орнаменти. Но през цялото време очите му внимателно отбягваха пищната секретарка, която охраняваше достъпа до кабинета на Бил. Рече си, че сега не е време за лекомислени авантюри, макар и да знаеше, че тя го наблюдава с интерес и е готова да подхване разговор и при най-малкия знак от негова страна. Но той се правеше, че чете „Файненшъл Таймс“, за да свиква с мисълта, че вече е голям бизнесмен.

— Здравей, Грег. Заповядай. — Бил Макмастър не беше от онези директори, които се обаждаха на секретарките си по интерфона, за да им кажат да въведат посетителя, а предпочиташе да го покани лично. — Как си?

— Благодаря, добре. А ти?

— Не мога да се оплача.

Бил въведе Грег в кабинета си и както винаги изчака малко, за да се наслади напълно на въздействието му върху новодошлия, което неминуемо ставаше, щом той прекрачеше прага.

От гнездото си на четирийсетия етаж на небостъргача, компанията „Харпър Майнинг“ разполагаше с един от най-хубавите изгледи в Австралия. Оттук се виждаше целият залив на Сидни, а в центъра на картината се намираха мостът над залива и операта. Вдясно, върху сградата на Асоциацията на селскостопанските производители от Нов Южен Уелс се вееха националното знаме и британският флаг. Под тях се виждаше оживеният булевард „Кахил“ и неспирният поток от подобните на бръмбари автомобили. И един самотен влекач, който бавно пресичаше залива.

Предобедното слънце хвърляше весели зайчета върху водната повърхност. Бил също беше в добро настроение.

— Харесва ли ти гледката? — усмихна се той на удивлението на Грег.

— Фантастична е!

— Това май е най-големият плюс на управляващия директор. Този кабинет. Като се пенсионирам, гледката много ще ми липсва.

— Ще трябва да ти дадем и моста заедно с първата пенсия — пошегува се Грег, за да влезе в тон с Бил като начало на деловите им отношения.

— Онази стара закачалка ли? Не ми трябва. Нека си стои, където е. Макар че ще ми липсва.

— Рано ти е още за пенсия, Бил. Мисля, че „Харпър Майнинг“ още дълго ще има нужда от ръководството ти.

— Дано да си прав. Заповядай, седни, Грег. — Бил отвори един махагонов шкаф, в който се оказа, че има вграден хладилник. — Нещо за пиене?

— Благодаря. Бира, ако има.

Известно време двамата мълчаливо отпиваха от бирите си, след което Бил започна:

— Искам да поговорим за теб, Грег. Да видим как точно да те впишем в дейността на компанията, нали вече си част от семейството. Занимавал ли си се някога с… — Бил за малко да каже „нещо прилично“, но се усети и добави: — … с нещо друго, освен с тенис?

— От дванайсетгодишна възраст насам, не — отвърна Грег и се ухили по момчешки. — Но напоследък и тенисът стана бизнес. Само дето при него всички активи, акции и основни средства са съсредоточени в едно тяло, което лесно излиза от строя и бизнесът отива на кино.

— Все пак сигурно си припечелил нещо — полюбопитства Бил.

— Така е. Но от друга страна предполагам, че изобщо нямаш представа колко мизерен е наградният фонд на Уимбълдън, а само със слава трудно се живее. Същото важи и за френския шампионат. Най-добри са турнирите в САЩ, но и те не носят кой знае колко.

Бил мълчаливо слушаше, а Грег продължаваше да развива темата. Стана ясно, че спечелените от него суми, било от турнири, било от различни форми на спонсорство, съвсем не са чак толкова мизерни. Така че Грег беше водил доста луксозен живот, свързан с усвояването на скъпи привички. На Бил му стигна само да чуе дългата лекция за различните френски вина, макар че според него и австралийските никак не им отстъпваха, за да разбере къде са отишли парите на Грег. Защото тях вече ги нямаше и дори не го бяха научили на нещо.

Все пак още не беше късно да понаучи това-онова, размишляваше Бил, стига да му намерят подходящо място. В момента дори името му само по себе си беше актив. От отдела на компанията за връзки с обществеността например, с огромно удоволствие биха издали информационен бюлетин със следното заглавие: „Шампион от Уимбълдън на работа в «Харпър Майнинг»“, и после биха мъкнали Грег на всякакви благотворителни и публични прояви, които представляваха съществена част от дейността на компанията. Той щеше доста да увеличи популярността им. Но това нямаше да трае дълго. Трябваше да се намери нещо по-трайно. Пък и от изненадващата му победа на Уимбълдън бяха минали години.

— Имаш ли някакви идеи с какво би желал да се занимаваш при нас? — попита най-сетне Бил. — Възможности дал господ, и то не само в областта на минното дело. Знаеш, че имаме и други филиали. Какво ще кажеш?

— Ти ще кажеш, Бил. На мен ми е трудно да преценя.

По-късно двамата отидоха да обядват и там подробно обсъдиха перспективите и развитието на многостранната дейност на компанията, която се простираше в много страни на света. Грег напусна управлението чак след четири часа следобед, претъпкан до насита с описания и данни за областите, които най-много го привличаха като място за изява на талантите му. В чудесно настроение той се качи в колата и подкара по Пит стрийт. Струваше му се, че няма бизнес, който да му се опре.

Същото се отнасяше и за домашните неприятности — и там нямаше от какво да се притеснява. Нищо сериозно. Той смутено се ухили като си спомни провала на първата брачна нощ, когато изнервената от своята неопитност Стефани, въпреки всичките си старания лиши и двамата от удоволствието на любовната игра. Веднага след това, като капак на всичко, дойде и месечното й неразположение, според нея по-рано, отколкото трябваше, и тя съвсем се смути и обърка. Вече цяла седмица съм женен, а още не съм чукал собствената си жена, мрачно размишляваше Грег. Семейният живот май не е както си го представях. Макар че всичко ще се оправи — има време. Пък и нали за края на седмицата бяха поканили гости да поиграят тенис — ето как щеше да се сближи с Джили. При мисълта за нея нещо приятно го жегна в слабините. Интересна беше тази мацка. Но трябваше да внимава и да играе ролята на примерен съпруг. Така че на път за вкъщи той купи пищен букет от бели и розови карамфили и посвети остатъка от вечерта на трогателно изненаданата Стефани, която не очакваше подобни прояви на внимание.

 

 

Под изгарящите лъчи на следобедното слънце тенисът бе в разгара си. Играеха по двойки — Грег и Джили срещу семейство Ръдърфорд, които бяха съседи на Стефани и живееха малко по-надолу на Дарлинг Пойнт. Стефани и Филип седяха на сянка и ги наблюдаваха, а Кайзер дремеше в краката им. Кортовете за тенис в имението Харпър Маншън бяха обградени от всички страни с кипариси, които образуваха естествен завет, така че никакви ветрове не можеха да променят посоката на топката. До тях се намираше и огромният плувен басейн, предлагащ разхлада на всеки, който решеше, че не може повече да издържа жегата на неподвижния въздух. В момента обаче и четиримата играчи преливаха от енергия, докато зрителите по-скоро бяха онези, които лениво се изтягаха в сянката на кипарисите. По едно време Стефани запита Филип:

— Фил, как се чувстваш след шестнайсетгодишен брачен живот с един и същ човек?

— Има си и добрите, и лошите страни — отвърна предпазливо Филип. — С Джили поне не е скучно. Разбира се, всичко щеше да е далеч по-различно, ако тя можеше да има деца, но няма как, какво да се прави. Как са твоите, между другото?

— Добре са. Върнаха се в пансиона, докато изкараме медения си месец с Грег. Щеше ми се да бъдем само двамата първите няколко седмици. Но Джили… сега си спомням колко трудно го понесе в началото… Макар че отдавна не го е споменавала.

— Така е. Но не го е забравила. Тази мисъл често я преследва и я прави мрачна. Всъщност съм доста загрижен за нея. Напоследък все изпада в някакви крайности.

Стефани внимателно погледна приятелката си. Джили жизнерадостно тичаше по корта и весело се смееше. Играта очевидно й доставяше огромно удоволствие.

— Не виждам нищо особено в поведението й — каза тя. — Дори ми се струва, че й е приятно. Радвам се, че си допаднаха с Грег, защото отначало се притеснявах, че няма да го хареса.

— Излишни притеснения — сухо отбеляза Филип.

С характерната чувствителност на пренебрегнат съпруг, той беше забелязал старателните приготовления на Джили за предстоящото гостуване и внезапното й оживление като пристигнаха. Нещо му казваше, че доброто й настроение няма нищо общо нито с него, нито със Стефани. Но пък и от страна на Грег не бе забелязал нищо повече от обичайните любезности. Само че нито Филип, нито Стефани видяха как, когато геймът свърши и двамата Ръдърфорд се насочиха към тях и за момент закриха от погледа им Грег и Джили, той придърпа към себе си партньорката и я целуна. Допирът на устните им мигом се превърна в нещо повече и Джили уплашено се дръпна от страх, че ще ги видят.

— Поздравявам те — тихо й каза Грег. — Беше направо фантастична.

— И аз те поздравявам — прошепна смутено тя. — Друго си е да играя с професионалист, макар че изобщо не съм на нивото ти.

— Ще те тренирам, Джили. Ще ти давам частни уроци.

Намекът беше съвсем очевиден и Джили се развълнува. Не смееше да го погледне, но усещаше силните му ръце до себе си, долавяше миризмата на великолепното му тяло и изведнъж неудържимо й се прииска тези ръце да я прегърнат и да започнат да я милват. Отговорът сам дойде на устните й.

— Идеално — привидно спокойно отвърна тя. — Скъпо ли вземаш?

— Доста — арогантно й се ухили той. — Но съм много добър, както ще видиш.

Със собственически жест той постави ръка на раменете й и я поведе към останалите.

— Ало, скъпа — извика той на Стефани. — Какво ще кажеш за динамичната двойка Марсдън и Стюарт?

Стефани погледна към приближаващите се Грег и Джили и сърцето й радостно трепна. Чудесно бе, че Грег така добре се забавляваше. Когато отначало й хрумна да покани гости за игра на тенис, тя не беше сигурна дали Грег ще хареса идеята, или ще каже, че е под достойнството му да играе с аматьори. Все пак реши да рискува, защото се боеше, че иначе Грег може много бързо да се отегчи. Нямаше представа какви развлечения да му предлага, а пък не смяташе, че интересът му към нея би се запазил дълго време. Особено след първата брачна нощ…

Стефани усети, че се изчервява и се наведе да погали Кайзер, за да прикрие смущението си. Има нещо унизително в това, мислеше си тя, да гоня четирийсетте и в някои отношения да зная по-малко и от двайсет и пет годишните. А и как можа да се провали точно с Грег, когото толкова много обичаше? Дори твърде много. От яд тя се зачерви още повече, като си спомни несръчните си целувки и тромавите си жестове, които явно не донесоха никаква наслада на Грег. Стефани беше твърде почтена, за да лъже себе си и не желаеше да отминава с лека ръка поведението си. „За нищо не ставаш!“ — от онази злополучна нощ насам тази мисъл не излизаше от главата й, а сега отчаянието й се усилваше от неразположението и знойния ден.

Настроението й донякъде се оправяше единствено от хубавото отношение на Грег към нея. Търпението и грижите му по-скоро бяха като на човек с двайсетгодишен брачен стаж, а не като на младоженец. Той я успокояваше и утешаваше и с готовност се съгласи да прекъснат пътешествието с яхтата и да се приберат в Харпър Маншън по-рано от предвиденото. После веднага отиде в „Харпър Майнинг“ на делова среща с Бил, точно както правеше и баща й, но за разлика от него се върна с цветя. Сега Стефани гледаше как Грег бъбри приятелски с Джили и със семейство Ръдърфорд и сърцето й преливаше от любов. Обещавам, че ще те направя щастлив, скъпи, закле се тя. Ще се науча да правя любов — ти ще ме научиш! Нали си най-важното нещо в живота ми. Всичко ще се оправи, повярвай ми.

Грег улови погледа й и се усмихна топло. Тя се намери на седмото небе.

— Слушайте всички — весело се провикна Стефани. — Вземете по един душ и да влезем да пийнем по нещо разхладително. А после ни чака сериозно ядене и пиене.

 

 

Малко по-късно всички вече се бяха изтегнали в сянката на верандата и наблюдаваха красивия залез, окъпал целия залив в оранжево и алено. От стереоуредбата в къщата тихо се носеше „Малка нощна музика“, а Стефани от време на време й пригласяше. Беше великолепно парти. Джили се разтапяше от възторг, а Естел и Рег Ръдърфорд ги заливаха с вицове и забавни истории. Само Филип нищо не казваше, но той си беше мълчалив по природа. Сега всички се бяха умълчали, но по едно време Грег се обади:

— Някой да иска още нещо за пиене? — Той стана и тръгна към френските прозорци на всекидневната, където на една маса до вратата стояха напитките.

— Да, да! — извикаха едновременно Естел и Рег.

— А ти, Филип?

Грег наистина е страхотен домакин, помисли възторжено Стефани. Той сякаш прочете мислите й и се извърна към нея със същата очарователна усмивка на лицето.

— Ти искаш ли нещо, скъпа?

— Само чаша минерална вода, благодаря.

Грег се обърна и хлътна във всекидневната, за да донесе напитките.

— Много съм доволна — каза Естел. — Никога не бях играла професионален тенис.

— Няма и да играеш — добродушно се обади мъжът й.

— Стига си се занасял, Рег — разсмя се Стефани. — Естел игра чудесно и се бори докрай.

— Чувам, чувам. Всичко чувам — намеси се Грег отвътре.

— Поне се постарах. — Естел не се бе засегнала ни най-малко. — Исках да кажа, че човек не всеки ден играе срещу бивш шампион. — Внезапно настъпилата тишина накара Естел да се огледа смутено наоколо. — Нещо лошо ли казах? — запита несигурно тя. — О, извинявам се. Всъщност не исках да кажа „бивш“. Защо никой не ме цапна през бъбривата уста?

От къщата се появи Грег с чашата на Естел в ръка. Усмихваше се любезно, както винаги, но очите му бяха сериозни.

— Заповядай, Естел. Искаш да кажеш, че от Уимбълдън са минали три години, така ли?

— Извинявай, Грег — измърмори Естел.

— Няма нищо — и той влезе обратно в къщата.

— Ще ти помогна, Грег — извика Джили и скочи от шезлонга си.

Каква глупава крава е тази Естел! Някак инстинктивно Джили застана на страната на Грег и се втурна да му помага.

— Грег не е бивш — високо каза Стефани. — Той още не възнамерява да се оттегля от спорта. Нали, скъпи?

— Няма начин — отвърна Грег отвътре. — Нали трябва да издържам семейството си.

Всички се разсмяха и с това неловката ситуация от забележката на Естел бе напълно преодоляна.

Джили пристъпи в полумрака на всекидневната. Грег я видя и сподави самодоволната си усмивка. Макар и ужасен женкар, той спокойно можеше да се закълне, че никога не насилва жените. Те сами идваха при него. Така стана и сега — още от първия миг той знаеше, че и Джили ще дойде. Затова спокойно продължи да приготвя питието за Рег, като вътрешно се наслаждаваше на новото си завоевание и на чувството за надмощие, което му даде появата на Джили.

Тя застана пред него и насочи цялата сила на магнетизма си към това, да го накара да й обърне внимание. Грег усещаше аромата на чистата й коса и виждаше очертанията на тялото й, които прозираха през ефирната лятна рокля. Той бавно се пресегна и с върховете на пръстите си леко докосна гърдите й. Зърната й мигновено се изправиха и той усети, че се възбужда. Нейното дишане също се учести и тя тихо простена.

Прекъсна ги гърленият глас на Естел. Джили и Грег замряха неподвижно, без да откъсват очи един от друг.

— Стеф — каза Естел, — не ревнуваш ли като гледаш всички онези мацки, които ходят на срещите на Грег, но не за да наблюдават тениса, а за да се мъкнат след него?

— Разбира се, че ревнувам.

— Честна жена си ти, Стефани — одобрително каза Рег. — Всичко си признаваш.

— Честна жена ли? Трудно се намират такива напоследък.

Саркастичната забележка на Филип се чу доста ясно във всекидневната и Джили разбра, че е предназначена за нея. Само че не й беше възможно да се откопчи от силата на магията на Грег. Чувстваше се по-жива от всякога и цялата трепереше от възбуда. С едната си ръка Грег взе бутилка минерална вода, шумно я отвори и докато наливаше я чукна в чашата така, че да се чуе навън. Едновременно с това с другата ръка плъзна презрамката на роклята на Джили от рамото й и смъкна горнището, за да оголи гърдите. Нейното дишане съвсем се учести, а бледите й очи потъмняха и тя вдигна ръце, за да се освободи изцяло от роклята.

Грег усещаше огромната си ерекция, а трябваше да се внимава. Дори от възбуда всички косми по тялото му бяха настръхнали. Той бързо върна презрамката на Джили обратно на мястото й и се съсредоточи върху метода, който си бе изработил още в пубертета, за прогонване на плътски помисли и компрометиращите ги последици. След това, без да я поглежда повече, взе чашите за Рег и Стефани и излезе на терасата. Миг по-късно към групата се присъедини и Джили, а ако Филип забеляза някакъв блясък в очите й, той деликатно не каза нищо.

 

 

— Значи така. Утре заминавате за Рая.

Наближаваше краят на партито. Семейство Ръдърфорд си бяха тръгнали още преди час, а от известно време и Филип полагаше безплодни усилия да убеди Джили да си ходят. Но Джили не му обръщаше никакво внимание и продължаваше разговора.

— И колко време ще стоите там?

— Един месец — сияеше Стефани. — Цял месец сами в пустошта. Разбира се, и Кейти ще е там, а и Крис и Сам, и всички останали също, но на практика ще сме сами. Само ние, пустошта и кучетата динго.

— Грег, сигурна съм, че Рая много ще ти хареса — каза Джили.

— Ще ми се да го обикне, както аз го обичам — продължаваше Стефани. — Там е единственото място, където винаги съм била щастлива.

— Имам страхотна идея, скъпа — на Грег току-що му бе хрумнало нещо безразсъдно. Той ясно съзнаваше опасността, но не можеше да направи нищо и продължи: — Защо не поканим и Филип и Джили с нас в Рая?

Сепната, Стефани обидено го погледна и Грег побърза да замаже положението.

— Е, поне за последните две седмици.

— Да, но Филип ще отсъства тогава — Джили се опитваше да звучи равнодушно. — Пак ще ходи в Ню Йорк.

— Тогава нека Джили дойде сама. Иначе само с мене бързо ще ти стане скучно.

Грег използваше цялата си убедителност. На Джили й се струваше, че ще припадне от вълнение.

— О-о, я не се излагайте. Та това е меденият ви месец.

Стефани се усмихна мъчително. Грег взе ръката й и я доближи до устните си.

— Целият ни живот ще бъде един безкраен меден месец — нежно каза той. — Не съм ли прав, скъпа?

— Често ще ти го напомням — малко нервно отвърна Стефани.

— Просто ми се искаше да вземем и най-добрата ти приятелка. Мислех, че ще се зарадваш.

Стефани изведнъж се почувства гузна с този неин глупав егоизъм. Та нали Грег искаше да й достави удоволствие.

— Господи, като си помисля, че от цяла вечност не сме били в Рая заедно с Джили…

— Вярно, вече не помня откога — нерешително добави Джили.

— Какво ще кажеш, Филип?

— Както реши Джили. — На Филип вече му беше ясно, че нещата са излезли от контрола му. — Но сега се боя, че трябва да си ходя. Отдавна трябваше да съм в леглото. А ти ако искаш остани, Джили. После можеш да вземеш такси.

— О, разбира се. Джили ще остане да пийнем още по едно — любезно се намеси Грег. — Аз също ще оставя момичетата за малко сами. Ще изведа Кайзер на нощната му разходка, а после лично ще докарам Джили до вас. Не се притеснявай — и той излезе да изпрати Филип до външната врата.

— Наистина, Джили. Защо не дойдеш в Рая? — Стефани вече бе взела своето решение.

Щом Грег искаше така, за нея това беше достатъчно. Джили очевидно му допадаше, пък и така щеше да има повече развлечения и нямаше да се отегчава. Можеше да играе тенис с нея, защото самата Стефани така и не се беше научила на тази игра.

— Ами… ъ-ъ-ъ… не зная дали е редно — колебаеше се Джили, макар че много й се искаше.

В този момент в стаята влезе Грег, изправи се зад Стефани и погледна Джили със самонадеяната си усмивка. Въпросът беше решен.

— Добре. Ще дойда.

Джили също взе своето решение.

Четвърта глава

Над изсъхналата пустош се носеше червеникав облак прах. Шофираше Грег, а до него бе седнала Стефани. Зад тях, права като свещ и впила поглед напред, седеше Кейти Басклейн — несменяемата от над четирийсет години насам икономка на Рая. Тази почти седемдесетгодишна селянка с несломим дух стискаше в ръце пушка калибър 22 и видът й говореше, че знае как да си служи с нея. Което доказваше и връзката убити зайци в краката й.

Обливаната от знойното слънце плоска пустош се простираше от хоризонт до хоризонт. Само един самотен евкалипт нарушаваше монотонността на пейзажа. Погледът на Грег лениво се плъзгаше по еднообразната ниска растителност. Той беше в добро настроение. Не допускаше, че Рая ще му допадне толкова много. През цялото време Стефани внимателно го наблюдаваше, но гледаше да не я забележи, защото не искаше да го ядоса. Вече бе посвикнала с резките смени на настроението му и се стараеше да не провокира тъмната му страна, както я наричаше в мислите си. Предполагаше, че той просто нервничи поради новото си семейно положение, и че с времето всичко ще се оправи. Толкова много го обичаше, че съвсем искрено вярваше в силата на любовта си.

Внезапно двигателят изхърка и загасна, а ландроувърът спря по средата на прашния селски път.

— Да не свърши бензинът? — запита Стефани. — Кога си зареждала за последен път, Кейти?

— Не, не е бензинът. Разходомерът показва, че гориво има — каза Грег. — Сигурно въздушният филтър се е откачил. Или се е запушил карбураторът. По дяволите, сега ще трябва да го свалям и да го чистя — и той скочи от седалката като продължаваше тихо да ругае.

Кейти го изгледа презрително изпод опърпаната си широкопола шапка и постави диагнозата:

— Двигателят е прегрял.

— Така ли?

— Точно така. Прегрял е здравата.

— Няма нищо страшно. — Грег се надигна и заобиколи отворения преден капак. — Но мисля, че е от карбуратора.

Кейти погледна Стефани, вдигна очи към небето и с учудваща пъргавина скочи от колата, отиде отпред и избута Грег встрани.

— Двигателят е прегрял, ти казвам — рече му тя с нетърпящ възражение тон. — Защото го форсираше през цялото време. Дръпни се да го видя.

— Кейти много разбира от двигатели, скъпи — нервно каза Стефани.

Грег така я беше наплашил, че тя не можеше да допусне за възможно някой да се отнася към него без уважение. Само че Кейти не си поплюваше с никого, а и беше твърде стара, та тепърва да променя навиците си заради някакъв си мистър Марсдън.

Известно време Кейти човърка нещо по двигателя, после се изправи.

— Права бях — обяви тя. — Ще трябва да почакаме малко да изстине.

— Направо се чудя как още не си отворила сервиз — каза язвително Грег.

Той беше усетил антипатията на възрастната жена още от мига, в който пристигнаха, и въпреки всичките си усилия и чар, не успя да стане по-симпатичен на Кейти. Забележката му изобщо не я засегна.

— Ако поискам, ще отворя — спокойно отвърна тя. — Само че напоследък от тях не се печели много. А и персонал трудно се намира. В днешно време хората са станали много мързеливи. Всеки иска пари, но на никой не му се работи.

Стефани започна да става неспокойна. Грег беше много чувствителен към всякакви намеци за пари.

— Хайде, скъпи — весело подвикна тя. — Ела да се поразходим наоколо.

— Щом настояваш. Само сигурна ли си, че тя ще се оправи с двигателя? — високо запита Грег, докато се отдалечаваха, така че и Кейти да го чуе.

— Винаги можеш да разчиташ на Кейти, скъпи.

— Така е, така е. — Грег си върна доброто настроение, ухили се и щипна закачливо Стефани.

Тя се разсмя и побягна, а той я подгони.

— Ефи! — настигна ги бойният крясък на Кейти. — Докато чакаме, стой под онова дърво, иначе слънцето ще ти повреди кожата, чуваш ли?

Те се отправиха към дървото и продължиха да се заливат от смях като малки деца. Останала без дъх от тичането, Стефани се облегна на топлия ствол, а Грег обхвана главата й в двете си ръце. Господи, колко е красив, мислеше си Стефани и го гледаше с обожание. Грег разбра мислите й и се наведе да я целуне. В това време се чу сухият пукот на пушка и куршумът профуча покрай главата му.

— Мили боже! — От изненада и ужас Грег изглеждаше почти комично. — Тази жена… за малко да ме убие!

— По-добре да внимаваме как се държим на публични места, Грег — с престорена скромност каза Стефани. — Кейти хич не ги обича тези неща.

 

 

Стефани беше много доволна, че прекъснаха пътешествието с яхтата и отидоха в Рая. Имаше нещо в старата каменна сграда и сенчестата й градина с потънали в рози беседки, което винаги й действаше добре и й носеше мир и покой. Така беше и сега. Грег също не скучаеше. Тренираше с часове на една стена, заобиколен от децата на местните аборигени, които възторжено гонеха топките. Приятно го изненада и това, че в имението имаше великолепен плувен басейн, макар за негово учудване Стефани да не умееше да плува, тъй като в резултат от неприятно преживяване в детските си години тя изпитваше неприязън към водата. Толкова много нови неща ще научаваме един за друг, доволно си мислеше Стефани. Сега поне имаме достатъчно време и никой не ни пречи.

Естествено, наложи й се да приеме, че не всяко нещо в Рая, което означаваше много за нея, имаше същото значение и за Грег. Той например не обръщаше никакво внимание на местните жители. С аборигените говореше само когато им нареждаше да направят нещо, докато за Стефани те бяха част от детството й. Тя бе отраснала с приказните им истории за великото съновидение, описващи сътворението на света — тогава, когато духовете на древните им предци бродели по земята и създавали хората, растенията и животните, планините и реките. След смъртта на баща си, Стефани особено се привърза към двамата братя, Крис и Сам. Между нея и по-големия от тях, Крис, който сякаш концентрираше мистичните дарби на племето си, дори съществуваше някаква дълбока безсловесна връзка. Освен това Крис беше и единственият друг човек, който можеше да се доближава до коня й Кинг. Вече над двайсетгодишен, могъщият жребец бе в разцвета на силите си — времето сякаш не му се отразяваше. Всъщност той беше едно от нещата, заради които Стефани се връщаше в Рая. Може би най-любимото й занимание през годините на самотното детство беше да излиза с него на езда — и Крис винаги знаеше кога да приготви коня, без да е необходимо да му се казва.

Всички тези мисли минаваха през главата на Стефани, докато преди лягане обикаляше къщата, за да се увери, че всичко е наред. Уморената от целодневното си тичане насам-натам Кейти бе прибягнала до старата си слабост — бутилката с шери за готвене — и се бе оттеглила в стаята си, оставяйки Стефани да направи сама вечерния си обход. Доволна, че всичко е както трябва, тя свърна по дългия коридор и влезе в спалнята. Грег се бе излегнал гол на леглото на Макс Харпър и я чакаше.

Стефани го погледна влюбено.

— Боя се, че тази вечер ще караме на фенер, скъпи — каза тя и вдигна ветроупорния фенер, който носеше. — Кейти не се чувства добре, а само тя разбира от електрогенератора.

— Обзалагам се, че е прегрял — лениво отвърна Грег. — Ако проклетият генератор караше само на шери като нея, сега нямаше да сме на тъмно.

— Имай милост, Грег — засмя се Стефани. — Та Кейти е почти на седемдесет години.

Тя извади нощницата си и тръгна към банята.

— Хей, Стеф. Ела тук.

Някак притеснено, тя се приближи и седна на леглото до него. Постави фенера на нощната масичка и се накани да го загаси, но Грег положи ръка на рамото й и прошепна:

— Искам да те виждам.

Той се надигна, свали ципа на роклята й и я изхлузи надолу, а после започна нежно да целува врата и раменете й. Отмести гъстата й коса и вкара език в ухото й, като леко хапеше долната му част. С двете си ръце смъкна презрамките на сутиена и внимателно разголи гърдите й.

— Страхотни са! — мърмореше той, а ръцете му галеха копринената им кожа.

Пръстите му напипаха зърната и ги освободиха от розовия им ореол. Той се наведе, захапа едното и прокара език по нежната грапава повърхност. За негово учудване Стефани, вместо да се отпусне под ласките му, сякаш се стегна и тялото й се напрегна.

Вътре в себе си Грег побесня. Какво, по дяволите, ставаше с нея? Досега винаги, с която и жена да се беше любил, те неизменно стенеха под него и получаваха оргазъм само като си мислеха за тялото му, още преди първата целувка. Той беше усвоил до съвършенство умението да удължава изживяванията им и да ги води до екстаз отново и отново, наслаждавайки се на властта си над тръпнещите им тела. Харесваше му да чува стоновете им, с които го умоляваха за още. Толкова по-голяма бе неприятната му изненада сега, когато усети как мускулите на жената до него се стягат и свиват.

Само че яростта му го амбицира още повече и като потисна нетърпението си, той помогна на Стефани да се освободи от дрехите, положи я на леглото и загаси фенера, за да я успокои. Викнал на помощ целия си опит и умения, започна да милва тялото й. Самият той вече едва се сдържаше, но все пак успя да я повъзбуди дотолкова, че да може да приеме издутия му пенис и не след дълго се изпразни. Това му донесе известно облекчение, но в сърцето му имаше хлад.

Стефани вдървено лежеше до него и се чувстваше доста мизерно. Толкова се бе стегнала, че по време на половия акт не можа да се отпусне и сега тази мисъл я измъчваше. Мъката й се подсилваше и от появата на познатите й стари страхове. Господи, никаква жена не става от мен! С празен поглед тя гледаше тавана и се опитваше да се овладее. Накрая събра достатъчно сили да каже:

— Съжалявам. Извинявай.

— Моля ти се. Знаеш, че…

— Зная.

— Спи сега. Няма нищо страшно.

— Обичам те, Грег.

— И аз те обичам. Разбираш ли?

Това беше единствената утеха за Стефани през тази поредна безсънна нощ.

 

 

От въздуха не беше трудно да се пропусне имението Рая. На стотици мили наоколо то бе единственото населено място сред червеникавата пустош, която се губеше в безкрая, накъдето и да погледнеше човек. Само че пилотът на двумоторния „Бийчкрафт“ познаваше добре маршрута и малкият самолет уверено наближаваше целта си.

— Ето го!

Стефани отдавна бе готова и сега, щом Крис й каза, че самолетът се е приземил, тя се втурна да посрещне Джили.

— Как си, Джили? Така се радвам, че дойде! Ще прекараме чудесно.

Джили скочи от стъпалото и се хвърли в прегръдките на Стефани. През рамото й видя, че към пистата лениво крачи и Грег.

— О, чудно ще бъде. Сигурна съм — усмихна се тя.

Няколко часа по-късно, когато жегата на деня премина във внушителен залез, Стефани и Джили вече седяха заедно в градината с розите. Стефани си играеше с една току-що откъсната алена роза, чийто ухаен аромат изпълваше въздуха наоколо.

— Знаеш ли, Джили — замислено рече по едно време тя. — Вече не изпитвам съмнения защо Грег се е оженил за мен.

Джили изтръпна.

— Какво искаш да кажеш?

— Животът с него е чудесен, пък и той се държи много мило с мен. Наистина желае да съм щастлива. Никога няма да познаеш какво е намислил да правим тия дни.

— Какво?

— Ще отидем на лов за крокодили.

— Така ли? Великолепна идея. Ами ти нали…

— Дето съм против убиването ли? — прекъсна я Стефани с усмивка. — Вярно е. Само че Грег още не го знаеше, когато му хрумна идеята и така се запали, че сърце не ми даваше да го разубеждавам.

Крокодили. Джили потръпна от възбуда и ужас.

— Къде е той сега? — запита тя като се стараеше да звучи спокойно.

— Опитва да се свърже по радиото с Дарвин, за да наеме водач за лова. Добри водачи се намират трудно.

— По радиото ли? Значи още нямате телефон?

— Много сме отдалечени от всички пощи. Караме си със старото радио.

— Кога отиваме на лов?

— Веднага щом Грег уреди водача. Той направо не можеше да повярва, че съм живяла толкова близо до район, обитаван от крокодили, и никога не съм ходила там. Сега няма търпение по-скоро да тръгваме.

— А ти, Стеф?

— Ох, аз ли… — въздъхна Стефани. — Тези чудовища ме ужасяват, но… Човек като е влюбен прави всичко за любимия си.

— Да, така е. Всичко, наистина.

 

 

Аленият залез си отиде и над Рая се спусна мрак. Малко след това от верандата, опасваща от три страни къщата, по стаите си се прибраха и нейните обитатели. По френския прозорец в стаята на Джили пробягна сянка и изчезна в нощта. В задушния и неподвижен въздух вече нищо не помръдваше. Цялата къща спеше.

Малко по-нататък жребецът Кинг се размърда неспокойно в конюшнята си. Беше подушил нещо, което го накара да наостри уши. Човешката фигура до него му заговори на напевния език на аборигените:

— Тихо, конче, тихо. И аз го чувам.

Отвън се чуха почти безшумни стъпки, на вратата се появи някаква мъжка фигура и се шмугна в конюшнята, като се устреми към купчината сено в дъното. След малко се чуха други стъпки, този път на жена. Тя се поколеба на прага, но също хлътна вътре и тъмнината я обгърна. Мъжът се приближи към нея, с рязко движение я сграбчи и я притисна към себе си.

— А-а-а-х, Грег… — простена тихо Джили.

В конюшнята цареше непрогледен мрак, но Крис добре виждаше как Грег и Джили се прегръщаха. Без да бърза, той заобиколи Кинг и тръгна към изхода. Нямаше как да го чуят на фона на шума от конете. Нямаше и как да го забележат, защото той от опит знаеше колко несъвършено е зрението на белите през нощта. След миг вече го нямаше. Единствените свидетели на предстоящата житейска драма бяха конете.

Застанал зад Джили, Грег постави ръце на гърдите й. Зърната им вече бяха набъбнали в очакване. Той плъзна ръце по-надолу и пръстите му проследиха окосмения триъгълник между краката й. Тя цялата трепереше. С рязко движение се извъртя с лице към него и потърси устните му. Малкият й език ловко се плъзна в устата му и Грег усети, че се възбужда. Пръстите й напипаха ципа на дънките му и в пениса му нахлу кръв, докато тя го опипваше през плата на панталона и откопчаваше горното копче.

— Чакай малко — възбудено прошепна той.

Вдигна я и с уверена стъпка я понесе към дъното на конюшнята, където ги очакваше уханното сено. Там тя го придърпа към себе си, обхвана с две ръце главата му и впи устни в неговите, а езикът й опря в небцето му. Неговият език също не бездействаше и влезе толкова навътре в устата й, че тя почти се задави от вълнение и леко го отблъсна, след което с трескави пръсти започна да разкопчава ризата му, търсейки контакт с голото му тяло. Грег лежеше по гръб и се смееше от удоволствие, а Джили игриво го хапеше и покриваше гърдите му със страстни целувки. Изобщо не може да се сравнява с онова дърво Стефани, която се чука като стара талпа, мислеше си той.

Възбудата му растеше и Грег посегна към копринената наметка и я смъкна от раменете й. Усетила силните мъжки длани върху гърдите си, Джили сякаш полудя, освободи ръцете си от дрехата и се метна върху Грег. Твърдият му пенис между краката й направо я влудяваше. Той уверено я галеше, следвайки очертанията на тялото й и я възбуди до такава степен, че тя повече не можеше да издържа, взе ръцете му и ги прилепи върху гърдите си, като същевременно триеше ханш в изправения му пенис, който издуваше панталона му до пръсване. Темпото на движенията й нарастваше с всеки изминал миг, докато по едно време тя усети, че той е готов да се изпразни.

— Ах ти, малка палавнице! — Грег беше изумен и от себе си, и от нея.

Пресегна се, сграбчи я отзад и я положи по гръб върху сеното. Дръпна колана от кръста й и освободи цялата наметка, така че тя остана съвсем гола. После отново започна да се наслаждава на гърдите й — притискаше ги, целуваше ги и ги милваше поред, докато ръката му не се плъзна по-надолу към триъгълника между краката й. С огромно удоволствие установи, че мястото е съвсем мокро — дори и меките копринени косъмчета бяха влажни. Той бавно започна да милва клитора, но спря, когато усети наближаването на първия й оргазъм и леко се засмя.

— Ах ти, копелдак такъв! — изпъшка Джили.

Спипана на границата на оргазма, тя се надигна и с тръпнещи пръсти свали ризата му и смъкна панталона. Хвана пениса му с две ръце и започна да го разтрива с възхищение. Господи, каква красота. Отдавна мечтаеше за този момент, но действителността сега надмина всичките й очаквания. Бушуваща от страст, тя се наведе и първо целуна главата му, а после го зацелува по цялата дължина като се наслаждаваше на чудесния му аромат. Накрая го налапа, вече напълно полудяла от възбуда и от ръцете на Грег, които милваха устните й. Той също не издържаше, изправи я с гръб към себе си, разтвори горната част на бедрата й и напъха пениса си колкото можеше по-навътре в нея. Те свършиха едновременно, с един общ и незабравим оргазъм, който ги остави почти без дъх.

Мина доста време, докато се успокоят. Конете около тях нервно трополяха, смутени от присъствието на двамата непознати, но те не им обръщаха внимание и тихо си шепнеха.

— Знаеш ли, че си страхотна?

— О, Грег, не можех да издържам нито минута повече.

— И аз.

— Мислех, че ще умра. Не мога да си представя как докосваш и нея.

И аз, мрачно си помисли Грег, но вместо това каза:

— Няма да е за дълго, не се притеснявай.

— Обичам те, Грег. Какво ще правим?

— От теб искам само да ми вярваш. Нищо друго. Разбра ли?

Седнал край огъня на другия край на имението, Крис усещаше как в горещия и влажен нощен въздух се ражда нещо смъртоносно — плод на хилядолетното сатанинско зло, бродещо между хората.

 

 

— Боя се да не ти е скучно в Рая, Джили — обади се Стефани, за да разсее мълчанието на масата за закуска.

Срещу нея седеше Грег, намръщен и отдал се на мислите си, а Джили нервно се наливаше с кафе, без да вкусва нищо от великолепната закуска, поднесена им от Кейти. Още снощи на вечеря Стефани беше забелязала, че Грег и Джили почти не си говореха. Дори й се струваше, че избягват да се поглеждат, но ако се случеше очите им да се срещнат, те някак прибързано извръщаха лица встрани и подхващаха друг разговор. През цялото време Стефани се стараеше да разведри напрегнатата атмосфера, но накрая и тя започна да се притеснява. Май им е трудно да намерят общ език, мислеше си. Опитват се, горките, заради мен, но нищо не излиза. Страховете й се потвърдиха и когато Джили се извини, че я боли глава и се прибра в стаята си, а малко след това Грег излезе да направи нощната си обиколка на имението и се забави толкова много, че тя разбра — и той не може да заспи. Да не би да го дразнеше присъствието на Джили, отчаяно се питаше Стефани. Та тя тъкмо бе пристигнала.

— Да ми е скучно ли? — някак рязко отвърна Джили. — Не се притеснявай за мен, Стеф. Толкова много неща могат да се правят в Рая, че няма как да ми стане скучно — засмя се без нужда тя, като гледаше право пред себе си.

— Вярно, имаме и басейн, и места за разходки, пък и библиотеката е пълна с книги — възторжено каза Стефани.

Вътрешно обаче се съмняваше, че всички тези неща щяха да бъдат достатъчни за изтънчения градски вкус на Джили. В този момент я осени блестяща идея и тя бързо добави:

— Да не забравяме и корта за тенис. Аз самата не съм много добра на тази игра, но нали някой трябва да поддържа формата на шампиона.

— Хайде стига, Стефани! — намеси се Грег, и без да обръща внимание на появилата се обида в искрящите й от любов очи, продължи: — Разквакала си се като квачка. Джили не е малка, и сама ще се оправи. Престани да й ходиш по петите.

Стефани забеляза как при тези думи устните му се стегнаха.

— Така е, Грег, зная. Просто си мислех, че… — Тя млъкна смутено.

Грег хладно я гледаше. Така, както беше седнала и впила поглед в ръцете си, тя по-скоро му приличаше на ученичка, а не на зряла жена. Тук, сред привичната й обстановка на Рая, той я бе опознал по-добре и чак сега му стана ясно колко непресторена и тромава в отношенията си всъщност бе Стефани, което никак не му харесваше. Самият той цял живот се беше борил, за да успее да влезе в света на богатите, и сега го мъчеше някаква ярост, като гледаше как тази, на която всичко това бе поднесено на тепсия, го отхвърля с такава лекота. Отначало си мислеше, че ще съумее да я направи достойна съпруга на Грег Марсдън — елегантна, очарователна и изтънчена светска дама, подхождаща на външността му. Сега обаче трябваше да се откаже от тези мечти, а това му се струваше като лична обида, за която едва ли някога щеше да й прости.

Измъчван от подобни мрачни мисли, той хвърли поглед към Джили. Ето я истинската жена. Спокойна, уверена и секси — господи, колко секси! Грег едва успя да запази изражението си непроменено и продължи да седи нацупен. Дори и сега, в домашна роба и без грим, Джили изглеждаше страхотно. Той внимателно я наблюдаваше, а тя ронеше франзелата пред себе си и едва-едва отхапваше от нея. Дори движенията на пръстите й и проблясването на дребните бели зъби го възбуждаха. Усетила, че я наблюдават, Джили вдигна поглед и очите им се срещнаха. Все едно, че блесна светкавица, но Грег мигновено потисна изблика и с крайчеца на окото си погледна Стефани. Тя продължаваше да седи със сведен поглед и това още повече го ядоса. Яд го беше на себе си, че трябва да се крие като ученик, а и присъствието на Стефани го дразнеше. Направо му ходеше по нервите. По дяволите! Ако не ми се налагаше, никога не бих те чукал, помисли си той, докато я гледаше. Междувременно Стефани преодоля болката от наранените си чувства и реши, че е недостойно да се сърди точно на онези, които обичаше толкова много.

— Съжалявам, ако съм ви засегнала — каза тя и ги дари с щедрата си усмивка. — Но ми се струва, че двамата ще направите по-добър тенис, отколкото ако играете с мен. Защо не изиграете един-два гейма, докато слънцето още не е напекло?

 

 

Дните си течаха и за радост на Стефани, Грег и Джили сякаш започваха да намират общ език, макар че не всичко й се виждаше наред. Между тях все още се усещаше някаква неловкост винаги, когато се събираха и тримата заедно, и в разговорите им често настъпваха внезапни и напрегнати паузи. За всичко това тя обвиняваше най-вече себе си, че все не успява да ги сближи, и затова реши да ги оставя да прекарват колкото се може повече време само двамата, та дано някак си сами се сприятелят, след като се опознаят по-добре. В един момент забеляза, че планът й действа и й стана много приятно. Грег и Джили играеха тенис, разхождаха се наоколо или излизаха с ландроувъра и очевидно започваха да се наслаждават на компанията си. От време на време дори й се струваше, че те се стягат само в нейно присъствие. Но с присъщата си скромност Стефани реши, че в това няма нищо чудно. Съвсем естествено беше двама души, които бяха толкова привлекателни и очарователни като Грег и Джили, да се чувстват не на място в присъствието на непохватната Стефани и да я оставят на заден план. Тя бе свикнала да е така от малка.

Но имаше и неща, които я озадачаваха и не я оставяха на мира, особено нощно време. Беше забелязала, че незнайно защо Грег не понася местните аборигени. Макар и трудно, трябваше да се примири с факта, че той не им обръща никакво внимание и не прави опити да се сближи с тях и да почерпи от хилядолетния им опит и мъдрост. По-лошото бе, че той дори съвсем открито ги мразеше. Един ден, след като Джили обяви, че е редно младоженците да прекарват повече време заедно, иначе щяла да се чувства като натрапница, Стефани и Грег бяха решили да излязат на езда и Стефани помоли Крис да приготви конете. В уреченото време отидоха в двора на конюшнята, където Крис вече ги очакваше заедно с Кинг. Огромният черен жребец търпеливо се бе оставил в грижовните ръце на Крис, а наблизо Сам държеше поводите на дорестия кон, който Грег бе избрал за себе си. Беше чудно утро и безкрайните простори на пустошта отвъд ги подканяха да побързат. Стефани умираше от радост, че ще прекара няколко часа само с Грег, без никой друг наоколо. Но тъкмо когато се качваше на коня си, чу ядосания глас на Грег:

— Какво си ме зяпнал, по дяволите?

Стефани сепнато се извърна. Зад нея кротко стоеше Крис, вперил безизразен поглед в Грег.

— И ти! Защо ме гледаш така, копеле мръсно! — Сам също си навлече гнева на Грег, макар че и той като брат си не правеше нищо, а просто си стоеше до коня. — Изчезвайте и се хващайте на работа! Лентяи проклети, по цял ден се мотаете и нищо не правите, ще ви науча аз!

— Грег!

Стефани никога не би се намесила, ако ставаше въпрос за нея самата, защото всяко намръщване на Грег я хвърляше в ужас, но сега не можеше да гледа бездушно как някой обижда двамата братя. Тя се приведе над врата на коня и тихо заговори на Крис на родния му език, като искаше да го успокои и да го увери, че подобни неща няма да се повторят. Очите му както винаги я гледаха със симпатия и разбиране, но в тях сега имаше и нещо друго, което Стефани не разбираше докрай — струваше й се, че долавя и някакво неясно съжаление и съчувствие. Мълчеше и Сам, а той бе по-разговорливият от двамата.

— Готова ли си, Стеф?

Гласът на Грег долетя като команда от другия край на двора, където той бе отишъл, за да не би разговорът й с аборигените да омърси слуха му. Тя набързо им каза довиждане и двамата с Грег препуснаха навън. Грег бе неспокоен. Измъчваха го неприятни мисли. Тъкмо се качваше на коня, когато забеляза погледа на Крис и очите им се срещнаха. И в този миг Грег разбра, че Крис знае всичко. „Проклетото копеле някак си е узнало за мен и Джили!“ Сега тази мисъл не му даваше покой. Нямаше представа как точно е станало, но и не го интересуваше особено. Макар да бе прекарал по-голямата част от живота си в големия град, Грег, подобно на всички австралийци, беше наясно, че аборигените притежават някакви необясними метафизични способности и неподозирана интуиция. По-скоро се питаше дали Крис ще каже на Стефани.

Защото бе сигурен, че още не й е казал. Спокойно, не бързай, Стефани нищо не знае засега, мърмореше си Грег беззвучно. Вече я познаваше достатъчно добре и бе уверен, че ако знаеше нещо, щеше веднага да му каже, а нямаше да го прикрива с тайната надежда да върне обратно любовта на съпруга си. Не, не, Стефани не прикриваше нищо и продължаваше да бъде лудо влюбена в него, то се виждаше. Само че сега на Грег му се струваше, че това няма да продължава дълго. В отношенията си с жените той бе опортюнист и не отдаваше голямо значение на връзката си с Джили, независимо че в сексуално отношения тя му се струваше страхотна. До този момент не се бе замислял за последствията, но сега изведнъж разбра, че това, което за него бе безобидна закачка, може да се окаже обратното за Стефани и тя едва ли някога щеше да му го прости. Според него тя би понесла всичко друго — толкова много го обичаше, че дори Грег да доведеше „Харпър Майнинг“ и до фалит, тя пак щеше да го обича. Нямаше да го изостави и ако й изневереше с някоя друга, но не и с Джили. Не стига, че беше нарушил почти веднага брачния обет, но и го бе извършил с най-добрата й приятелка. Такова нещо дори Стефани трудно би понесла, а и коя ли жена би го простила?

Грег вече целият бе плувнал в пот. Допреди малко смяташе, че е в пълна безопасност, но сега изведнъж видя разрухата, която го очакваше, ако Стефани разбере. Целият риск, който преди придаваше пикантност на тайната му връзка с Джили, започна да му изглежда като безумна авантюра. Тъкмо беше постигнал нещо в живота, и всичко отиваше по дяволите… Макар че Грег познаваше Стефани съвсем отскоро и живееше с нея едва от няколко седмици, той вече бе свикнал с целия лукс на богатството й и никак не му се разделяше с него. Трябваше да се измисли нещо… Трябваше да се измъкне от капана, в който сам се бе напъхал. Докато яздеха, Стефани често го поглеждаше загрижено с преливащите си от любов очи, като се надяваше да прекъсне мрачната му вглъбеност. Само че Грег бе така погълнат от новите си грижи, че почти не й проговори през цялото време на ездата. Какво ли му става, питаше се отчаяната Стефани. Господи, как ми се иска да разбера какво има!

Може би защото усещаше, че нещо бе нарушило душевното му спокойствие и то точно тук, в Рая, Стефани започна да му угажда все повече и повече. Тя и досега не смееше да му противоречи, за да не го ядосва, но вече не се обаждаше, дори и когато знаеше, че Грег не е прав.

Един ден, малко след злополучната им езда, старинното радио в кухнята неочаквано изпука и се съживи. От Сидни се обаждаше Бил Макмастър и искаше да говори със Стефани, която тъкмо беше седнала до басейна да погледа как Грег и Джили се забавляват във водата.

— Здрасти, Стеф. Обажда се Бил. Извинявай, че така ти прекъсвам почивката, но…

— Няма нищо, Бил. Какво има?

— Струва ми се, че става нещо и искам да се консултирам с тебе и да чуя мнението ти. Един познат брокер ми намекна, че скоро на пазара ще се появят доста акции на „Харпър Майнинг“.

— Наши акции на пазара ли? Как така? — С крайчеца на окото си Стефани видя, че в стаята влиза и мокрият Грег, който приближи радиото и постави на главата си свободния чифт слушалки, за да чува разговора.

— Всъщност количеството не е чак толкова голямо, че да повлияе върху акционерния капитал — успокои я Бил. — Но не е и малко, пък и не смятам, че моментът е подходящ да предлагаме акциите си по международните пазари.

— Разбира се, че не е — замислено каза Стефани, докато подреждаше ситуацията в главата си. — Всичките ни нови проекти са на съвсем начален етап и точно сега е важно да укрепваме доверието в компанията.

— Правилно. Мисля, че някой просто опипва почвата — пукаше гласът на Бил по радиото.

— Значи смяташ да ги откупим ние, така ли?

— Да, така смятам. Скъпичко ще ни излезе, защото в момента акциите се котират високо — разполагам с последните данни от борсата, ако искаш да ги чуеш — но си струва и можем да си го позволим.

— А по-късно, ако се наложи, отново ще ги пуснем на пазара, за да наберем средства, без при това да губим доверието в компанията. Точно така, Бил. Да ги изкупим.

— Стеф!

За изумление на Стефани, Грег се наведе и бързо превключи радиото от „предаване“ на „приемане“. Очите му блестяха и за първи път от дълго време насам се бе оживил.

— Хей, Стеф! Нека аз да се заема с това. Става ли?

— Какво искаш да кажеш, Грег?

— Нали ми обеща да имам реално участие в управлението на „Харпър Майнинг“? — отвърна весело Грег. — И да ти бъда партньор не само на хартия. Нека сега бъде първият ми шанс. Позволи ми, скъпа, аз да взема решението.

Стефани примря от удоволствие. Обля я приятна топлина при мисълта, че това е израз на любовта и вярата му в общото им бъдеще. Но от друга страна, ставаше въпрос за важно решение, а на него му липсваше опит в бизнеса. Докато се чудеше как да постъпи, гласът на Бил наруши мълчанието:

— Хей, Стеф?… Стеф? Какво става, чуваш ли ме?

Грег превключи обратно на „предаване“ и спокойно каза в микрофона:

— Здравей, Бил. Тук е Грег. Аз се заемам с този въпрос и решението ми е, че няма да купуваме, защото това ще обвърже голяма част от средствата ни, които са необходими за разработката на новите проекти, а аз имам нещо друго предвид. То няма да доведе до сътресения на пазара и няма да се отрази неблагоприятно върху „Харпър Майнинг“. В момента позициите ни са доста силни. Пък и така има шанс цените на акциите ни да се покачат още повече.

От другата страна на линията настъпи гръмотевично мълчание. Най-сетне Бил се обади:

— Дай ми пак Стефани за момент, ако обичаш.

— Иска да говори с тебе — информира Грег разтрепераната Стефани, усмихна й се влюбено и тихо добави: — Да разчитам на подкрепата ти, нали, скъпа?

— Грег, знаеш ли… — Стефани беше сигурна, че той не е прав, но просто иска да им се наложи, за да покаже, че не е кой да е. — Не е точно така, както го обясняваш. Ако акциите ни…

— Искам подкрепата ти, Стеф — прекъсна я той. Гласът му продължаваше да звучи все така любезно, но лицето му бе смръщено, а погледът му мяташе заплашителни мълнии. — Защото, ако не ме подкрепиш…

— Ох, Грег — простена тя и той разбра, че е спечелил.

Мигновено превключи на „предаване“ и изуменият Бил чу обърканите инструкции на Стефани, че трябва да се следват разпорежданията на Грег. Тя отказа да изслуша яростните му възражения, а на всичкото отгоре Грег с цялото си нахалство му прочете лекция за скритите механизми на фондовата борса и за това, че в бизнеса човек не бива да си изпуска нервите. В крайна сметка Бил трябваше да отстъпи. Все пак собственикът на компанията бе Стефани. Щом тя желаеше така, на него не му оставаше нищо друго, освен да се подчини.

Така и направи, но това бе едно от най-трудните решения, които бе вземал в качеството си на директор. На теория Грег можеше и да е прав, но дълбоко в себе си, също като Стефани, Бил знаеше, че в случая трябваше да се действа по-предпазливо. Опасенията му се оправдаха още през следващите двайсет и четири часа. Голямото количество на пуснатите на пазара акции в съчетание с присъщата чувствителност на фондовите борси, веднага доведе до стремителен спад на доверието в компанията. Сред инвеститорите настъпи паника и в един момент курсът на акциите на „Харпър Майнинг“ започна да пада, но слава богу не за дълго. Бил по собствена инициатива направи няколко мъдри хода, като откупи акциите от името на трета страна, а и традиционната стабилност на компанията си каза думата. Но за Бил това си остана едно от най-неприятните изживявания в цялата му кариера на бизнесмен. Все пак част от доверието в компанията беше загубено и пълното му възстановяване щеше да отнеме много време и средства. В този момент Бил би се радвал, ако първоначалните му лоши предчувствия се бяха оказали неоправдани.

Той отново се свърза с Рая и на Стефани не й отне много време, за да разбере какво се бе случило. Всичко веднага й стана ясно. Ударът върху „Харпър Майнинг“ силно я наскърби, защото с течение на годините компанията й бе станала много скъпа. Но още повече я наскърби прибързаното решение на Грег — желанието му по-скоро да се наложи, отколкото да вземе обмислено и разумно решение. Но дори и сега тя не успя да му се разсърди, а само се натъжи от необмислената му постъпка, защото сметна, че това е лош знак за бъдещото му развитие на бизнесмен. Грег обаче не изпитваше никакви угризения и здравата се ядоса, и на нея, и на Бил, но не и на себе си.

— Защото ме държите настрани и нищо не ми казвате — нахвърли й се той, когато лошите вести станаха известни в Рая. — Ти си траеше през цялото време, докато Макмастър е оплитал конците в Сидни. По дяволите, Стефани! Не мога да продължавам така! Трябва ми свобода на действието, имам нужда от простор. Сега все едно, че се боксирам с една ръка. Щом се върнем, онези там трябва да разберат, че няма да допускам никакви волности. И ти ще им го покажеш!

И без да погледне повече поразената Стефани, Грег шумно излезе и отиде да търси Джили, защото знаеше, че тя винаги го посреща ентусиазирано и за разлика от Стефани, не го гледа с кравешки поглед. Те се качиха на ландроувъра и излязоха уж да се поразходят из пущинака, а всъщност да се скрият от чужди очи и да почнат да кроят планове какво да правят, тъй като това беше единственото нещо, което ги занимаваше напоследък. Грег привличаше Джили все повече и повече — подобно нещо никога не й се бе случвало. Ако не беше толкова заслепена от страстта си, тя сигурно би забелязала, че Грег съвсем не възнамерява да я включва в плановете си за бъдещето. Много неща не биха се случили, ако Джили знаеше, че единственият въпрос, който в момента измъчваше Грег, беше какво ще стане с него. Той бе загрижен само за себе си и обмисляше опасни ходове.

 

 

— Ето го!

Лъчът на прожектора прониза мрака на тропическата нощ и замря върху огромен крокодил, който за миг застина неподвижно на брега, а после бързо се хлъзна във водата. Тежкото копие само одраска гърба му, без да го засегне сериозно.

— Избяга, мръсникът!

Ловът на крокодили бе в разгара си. В голямото кану, натоварено с ловни принадлежности, се намираха водачът Рийдър, синът му Молк и приятелят им, аборигенът Дени. Стефани се отказа в последния момент, но зад тримата ловци седяха Грег и Джили.

— Внимавай! Ей там! Хайде, Молк!

Прожекторът беше попаднал на друг крокодил, който пореше блатистата вода. Молк запрати копието и го заби в огромното туловище на звяра. Смъртно ранен, крокодилът започна да се мята насам-натам с широко отворени челюсти.

Грег видя острите като трион бели зъби и това някак си му напомни как се любеха с Джили. Той вече бе достатъчно възбуден от лова и сега гледката на огромния и безмилостен хищник започна да пробужда у него някакви неясни първични инстинкти. Действията на Рийдър и помощниците му погълнаха изцяло вниманието му и той се приведе напред, за да вижда по-добре. Те тъкмо бяха успели да метнат въжена примка около челюстите на крокодила, но дори и сега борбата тепърва започваше. Чудовището се подпря на опашката си и се хвърли към Молк. Ако не се бе намесил Дени, който го отблъсна с един дълъг прът, с Молк беше свършено.

— Господи! — възкликна ужасено Грег.

Рийдър само изсумтя одобрително и каза:

— Тези са соленоводни крокодили, а те ядат всичко. Биха изяли дори и него — и той кимна с обич към сина си, който помагаше при издърпването на крокодила и привързването му към една здрава дъска. — Основната им храна е рибата, но не се отказват и от раци. Нападат кенгура, добитък, дори и биволи. За хора да не говорим. Ако са гладни, се нахвърлят върху всичко, което се движи. А като гледам, този сезон са побеснели от глад. От една година насам случаите на нападения срещу хора са толкова чести, че може да се каже, че ние сме застрашени от изчезване, а не крокодилите.

Грег мълчаливо го слушаше.

— Готово, татко. Вързахме го. Ще търсим ли още?

— Продължаваме ли? — запита Рийдър.

Грег не отвърна нищо и погледна Джили с въпросителен поглед.

— Защо не? — каза тя с блеснали очи. — Защо не?

 

 

Стефани ги чакаше във временния бивак и неспокойно се мяташе в походното легло. Нямаше ли най-после да се върнат? Тя не съжаляваше за внезапното си решение да изостави Рая и да тръгне на това сафари към района на крокодилите. Грег и Джили бяха толкова запалени от идеята, че ентусиазмът им някак си зарази и нея. Пък и се надяваше, че по този начин Грег по-бързо ще забрави първия си сблъсък с „Харпър Майнинг“ и ще започне отново да й се усмихва. Толкова много й се искаше той да е доволен. Независимо от всичките притеснения, пътуването й допадна и тя с голямо удоволствие помагаше при изграждането на бивака на брега на соленоводното блато. Стефани поначало обичаше суровия живот на открито. Харесваше й сутрешното миене в реката, палатките и грубо направените простори за прането. След еднообразния пущинак, заобикалящ от всички страни Рая, тук мястото й се струваше доста разнообразно със соленоводните си блата, евкалиптовите гори и стръмните пясъчници, издигащи се над огледални лагуни, чиято повърхност се набраздяваше единствено от крокодилите, които живееха тук от незапомнени времена.

Само дето мразеше да се убива. Срещу това въставаше цялото й същество на жена, която винаги би прибрала каквото и да е изоставено от майка си създание, за да се погрижи за него в името на живота. В увлечението на Грег от лова и убиването на огромните влечуги на нея й се струваше, че вижда тъмната страна на душата му и тя потръпваше от ужас като се замислеше за това. Господи, кажи ми какво да правя, питаше се Стефани.

 

 

Най-после ги чу, че се връщат и се втурна да ги посрещне. От храстите безшумно се появи Крис и тръгна към брега, за да помогне при връзването на лодката и разтоварването на улова. Рийдър забеляза Стефани и я поздрави възторжено:

— Мисис Марсдън! Елате да видите какво парче от лодката отхапа една от тези твари. За малко да отнесе и сина ми.

През това време от кануто се появяваха крокодил след крокодил. Огромните им туловища накараха Стефани да потръпне от отвращение.

— Тия тук са нищо в сравнение с един стар гигант, на който му викат Гинди Бару. Дълъг е поне шест метра и е над седемдесетгодишен. От години се опитвам да го пипна, защото е убил най-малко седем души.

— Престани, Джо, че настръхвам — слабо протестира Стефани.

— Не се бой, скъпа — приближи се Грег, все още възбуден от нощния лов. — Аз ще те пазя от тях.

— С крокодилите човек трябва да внимава — предупреди ги Рийдър. — Малко ако се отпусне, и току-виж го изяли.

— Грег, скъпи — пое си дъх Стефани. — Хайде да не убиваме повече крокодили. Моля те.

— Успокой се, Стеф. Ще измисля друго развлечение — усмихна й се Грег.

 

 

Същия ден привечер, с фотоапарат в ръце, Стефани беше седнала на кърмата на кануто и те обикаляха застоялите води на блатата. Тя цялата сияеше от щастие. Струваше й се, че Грег наистина я обича, защото сега отиваха не на лов за крокодили, а да правят снимки на разкошния залез. Грег твърдо бе решил да излязат заедно, въпреки протестите на Рийдър, който не искаше да ги пуска сами, тъй като скоро щеше съвсем да се мръкне. Беше наругал и Крис, че лодката още не е готова. Неизвестно защо аборигенът беше пренебрегнал разпорежданията на Грег да подготви лодката и бе отлагал почти до последния момент. Но Грег упорито държеше на своето и в крайна сметка излязоха.

Слънцето залязваше, окъпано в златистожълти и алени багри. На този ярък фон силуетите на дърветата се очертаваха с някаква заплашителна и дори зловеща неподвижност. Джили седеше зад Стефани и по тялото й пробягваха неприятни тръпки. Вече толкова силно желаеше Грег, че направо се чудеше как Стефани още не го е забелязала. Не можем да продължаваме така, мислеше си тя отчаяно. После хвърли поглед към Грег, който управляваше лодката, но беше потънал в собствените си мисли и не й обърна никакво внимание.

Тясната ивица вода се разшири и те навлязоха в нещо като лагуна. Тъмната блатна вода изглеждаше плътна като машинно масло и почти не се раздвижваше при минаването на лодката. Тук-там, замрели като дънери, се виждаха муцуните на страховитите обитатели на блатата. Само мързеливото потрепване на клепачите им издаваше живота в тях. Но заетата с фотоапарата си Стефани изобщо не ги забелязваше. През една пролука в дърветата се очертаваше великолепна картина на залеза. Калейдоскопичността на цветовете направо зашеметяваше.

— Вижте, вижте! Да спрем за малко, Грег! — Стефани трескаво започна да наглася фотоапарата.

Грег спря лодката и тя се изправи, за да композира по-добре кадъра.

— Колко е красиво, скъпи. Чак ми се завива свят — възхитено продължаваше да бърбори тя.

През това време Грег безшумно я доближи и застана зад нея. Изведнъж тя забеляза някакво движение във водата до лодката.

— Грег! Божичко, крокодил! Виж колко е огромен. Сигурно е самият Гинди Бару, за когото говореше Рийдър.

Гигантското влечуго се бе устремило право към кануто им. Лъскавите му черни очи бяха вторачени в нея.

— Грег… — Стефани понечи да се извърне, но нещо тежко я блъсна в гърба, тя залитна и падна във водата.

Обзета от паника, нагълта вода и нещо преряза дробовете й. Размаха ръце и крака, успя да излезе на повърхността и закрещя:

— Грег! Грег!

Освен собствения й глас, в ушите й кънтеше и гласът на друга жена, подобно на някакво зловещо ехо.

— Стеф! Стеф! Стеф!

Обезумяла от ужас, Стефани отчаяно се опитваше да се добере до лодката. Виждаше неподвижната фигура на Грег, от която се излъчваше някаква екзалтация, а в очите му гореше особен огън, като никога досега. Едва в този момент на нея й станаха ясни намеренията му и тя прочете участта си в изражението му.

— Джили! Джили! Помогни ми! — закрещя отчаяно тя към Джили, която седеше като парализирана.

В това време крокодилът захапа рамото й в огромните си челюсти и я помъкна надолу. Зъбите му разкъсаха едната страна на лицето й и се забиха във врата, а от раните шурна кръв.

С широко отворени от ужас очи, Стефани изчезна под водата.

Едва сега Джили се освободи от вцепенението, скочи и хвана ръката на Грег.

— За бога, Грег! Та тя дори не може да плува!

Грег не помръдваше. Джили сграбчи лодкарския прът и, изпаднала в истерия, започна отчаяно да удря влечугото, където можеше да го достигне. Плачеше, ругаеше несвързано и удряше, докато не усети ръката на Грег върху рамото си. Той грубо я дръпна назад, изтръгна пръта от ръцете й и го запрати във водата. После спокойно се наведе, взе пушката и се обърна към водата.

Здраво стиснал своята жертва в челюстите си, крокодилът мяташе насам-натам тялото й, а голите й крака проблясваха като странни водни растения. Лицето й беше цялото в кръв. Писъците й ставаха все по-редки, защото водата я задавяше и се виждаше, че силите й отслабват. Най-сетне крокодилът удари за последен път с опашка и се гмурна към дъното заедно с плячката си. С последните кървавочервени отблясъци на залеза сред окървавената пяна на водата изчезна и Стефани. Край. Мрак обгърна всичко наоколо. Грег бавно вдигна пушката и я изпразни във въздуха.

 

 

— Ах, ти мръсно копеле! — плачеше от ярост Рийдър. — Проклети, жалки аматьори! Нали ви предупреждавах…

— Рийдър, за мен загубата е по-голяма — каза Грег. Вече бяха в бивака и той бе вдигнал тревога. — Да не губим време, защото все още има надежда да е жива. Кажи какво да правим?

— Свържи се по радиото с Дарвин. Макар че помощ можем да очакваме най-рано сутринта — и той въздъхна тежко. — Не знам дали е жива, но ако наистина обичаш жена си, моли се да не е.

Цяла нощ нищо не смущаваше неподвижността на задушния въздух, с изключение на свещения огън, запален от Крис на едно самотно място в храсталаците, ограждащи бивака. По този начин той искаше да умилостиви духа на Стефани, да го стопли и да му каже, че където и да се намира, той не е сам.

Пета глава

На следващото утро слънцето не бързаше да се показва, къпеше се в кръвта на изгрева и бавно разпръскваше тежките талази на блатните изпарения. Рийдър и хората му бяха на крак още преди съмване и се подготвяха за едно съвсем друго излизане, което нямаше нищо общо с развлеченията от предишния ден. Отиваха да търсят Стефани. Всички обитатели на бивака се стягаха с някаква мрачна решимост, с изключение на двама. Джили очевидно нямаше сили да се присъедини към групата. Цяла нощ тя плака и се мята в палатката си, а сега лежеше изтощена и тихо си говореше сама. Другият беше Крис. Не помогнаха нито увещанията на Рийдър, нито заплахите на Грег — той просто не искаше да се отдели от огъня, който бе запалил предишната нощ. Клечеше до него и не обръщаше внимание на никого. Единствената му мисъл беше да се грижи за тази искрица топлина и да поддържа живота й.

Заедно с още няколко души, Грег бе потеглил веднага, щом първите проблясъци на зората прорязаха мастиленочерното небе. Не го свърташе на едно място и тръгна въпреки възраженията на Рийдър.

— Трябва да си тук, като дойде полицията — настояваше Рийдър. — За да им кажеш къде точно е станала злополуката и да се определи районът на издирването.

— Рийдър, не разбираш ли, че искам пръв да открия жена си — каза Грег с такъв тон, че Рийдър нито за миг не се усъмни в думите му. — А мястото можеш и ти да им го покажеш. На определени интервали от време ще стрелям с пушката във въздуха, така че да знаеш накъде се движа. Не мога повече да седя със скръстени ръце.

Всъщност Рийдър донякъде съчувстваше на Грег, независимо от убеждението си, че той е причината за сполетялата го беда. Пък и на него самият му се струваше, че няма смисъл да се губи време. От околността бяха пристигнали първите доброволци, очакваха само полицията от Дарвин. Още повече, че онази, другата жена, цяла нощ не престана да стене, да не говорим за мълчаливото бдение на чернокожото момче — човек направо можеше да полудее. Така че Рийдър добре разбираше нетърпението на Грег, но никак не му завиждаше.

Помощта от Дарвин пристигна малко преди обяд, защото мястото на инцидента бе много отдалечено. Към обяд се завърна и Грег. Бяха претърсили целия район заедно с лагуната, където бе станала злополуката със Стефани. На нетърпеливия въпрос на Рийдър, потъналият в кал и нечистотии Грег отговори с мълчаливо свиване на рамене. Водачът на спасителния екип от Дарвин едва се сдържаше да не наругае Грег, защото Рийдър подробно му бе разказал как е станало всичко, но все пак успя да уточни с него точните координати на мястото, където Стефани бе паднала във водата. След това, изнервен докрай от този разговор, Грег отиде да проведе по радиото друг разговор, който от дълго време отлагаше.

 

 

— Бил? Бил? Какво става?

В семейство Макмастър неделните дни се ценяха особено високо. Иначе „Харпър Майнинг“ отнемаше почти цялото време на Бил, дори и вечерите, а понякога му се налагаше да работи и в събота. Но неделите бяха свещеното му право, и той ги посвещаваше изцяло на семейството си, каквото и да ставаше, още повече, че семейството му не беше голямо. Освен Бил и жена му Рина, единственият останал член на семейството беше любимият им син Том.

Рина разбра, че нещо става, защото в кухнята влетя Том. Вярно, че обядът бе почти готов и синът й като всяко друго момче на неговите години се радваше на чудесен апетит, но обикновено в неделя нищо не можеше да го откъсне от баща му. Том направо боготвореше Бил и никога не се насищаше на компанията му. Така че всяка неделя, той непрекъснато се навърташе около него, тъй като знаеше, че после няма да го вижда цяла седмица. Рина изостави готвенето и отиде да проучи какво става.

Вперил невиждащ поглед пред себе си, Бил седеше на дивана във всекидневната. В отпуснатата му ръка висеше слушалката на телефона, от която се чуваше сигнал „свободно“. Рина се втурна и я постави обратно на телефона, преди Бил да я е изпуснал. Лицето му бе сменило цвета си и сега беше сиво, а в очите му се събираха сълзи на ужас. Рина за пръв път го виждаше толкова отчаян и дори опустошен. Макар и да знаеше, че никой от семейството им не е пострадал, някакво неприятно предчувствие прободе сърцето й.

— Какво… какво се е случило? — изрече тя на пресекулки и взе ръката му в своята.

Бил бавно се съвзе и я погледна като че ли я виждаше за пръв път.

— Няма да повярваш — замаяно отвърна той и разтри лицето си, за да прогони сълзите. — Няма да пов…

— Ох, Бил! Хайде, казвай по-бързо! Какво има?

Но Бил продължаваше да се взира пред себе си и клатеше глава, като непрекъснато повтаряше едно и също:

— Няма да повярваш… няма да повярваш… няма да повярваш…

 

 

Едва на втория ден успяха да докарат специални катери на въздушни възглавници за подпомагане на спасителната операция. Като се изключат бавните и тромави плоскодънни лодки, това беше единственият друг начин за придвижване по застоялата плитка вода на блатата. Рийдър малко се пообнадежди като гледаше тези модерни водни птици и техните водачи, които ги управляваха със защитни слушалки, заглушаващи рева на мощните им двигатели. Сега вече няма начин да не я намерят, успокояваше се той. Освен това днес пристигаше и някаква важна клечка от „Харпър Майнинг“, за да поеме нещата в свои ръце, пък и през цялото време идваха все нови и нови доброволци. Още има надежда, мислеше си той. Не бива да се отчайваме.

А и Грег се погрижи за „онази жена“, както Рийдър наричаше Джили в себе си. Той така и не разбра какво точно стана, но снощи, след като с настъпването на мрака търсенето бе преустановено, Грег влезе с бутилка в палатката й, и когато отново излезе, стоновете и воят бяха престанали за пръв път от двайсет и четири часа насам. „Браво, приятелю“, беше му казал той, но Грег мълчаливо го бе отстранил от пътя си, без да каже дума. Естествено, философски реши Рийдър и не се засегна. Малко след това Грег омекна и обясни, че се опитва да уреди да откарат Джили оттук, веднага щом съпругът й се прибере в Сидни, и че дори е възможно той да дойде първо в Дарвин и сам да си я вземе. „Тя е толкова зле, че не може да се държи на краката си — под секрет пошушна Рийдър на сина си Молк. — Колкото по-скоро си я прибере, толкова по-добре.“

Така че денят си течеше, в търсенето се включваха все повече хора, но без никакъв резултат. На Рийдър му омръзна да стои в лагера и да изпълнява ролята на координатор на различните екипи, предаде поста на сина си и се присъедини към една от групите, която тъкмо тръгваше. Часове наред те изследваха всички ръкави и разклонения, завираха се под коренища на дървета, проверяваха плитчините и внимателно оглеждаха всеки подгизнал пън. Нищо. Надеждите на Рийдър намаляваха със скриването на слънцето. Оптимизмът му се изчерпа съвсем, когато изчезнаха и последните лъчи на залеза — залез досущ като онзи, който Стефани бе тръгнала да снима, за да не се върне повече. На обратния път той срещна Грег, който също се прибираше с друга група търсачи. Всички бяха угрижени и навъсени и дори не се поздравиха. Очевидно у никого не бе останала и капчица надежда.

— Това ли е всичко, а, татко? — запита Молк, след като Рийдър му разказа за безплодните усилия на спасителните екипи.

— Това е всичко, що се отнася до нещастната жена — отвърна мрачно Рийдър. — Иначе търсенето продължава. Само че вече ще се търсят останките й.

 

 

Утринната мъгла висеше ниско над реката и пълзеше между дърветата. Обади се някаква птица и крясъкът й прониза тишината на ранното утро. По блатистите води безшумно се плъзгаше плоскодънна лодка, направлявана от неясна фигура с прът в ръце. Дейв Уелс, златотърсач и отшелник, обитаваше тези места от много години. Случайните посетители изобщо не го безпокояха, защото той се спотайваше и търпеливо ги изчакваше да си отидат. Сега бе излязъл да търси храна. По дъното на лодката се търкаляха ловните му принадлежности и въдиците.

Изведнъж той видя сред кафеникавата тиня на отсрещния бряг да проблясва нещо яркочервено и свърна натам, за да го проучи по-отблизо. Едновременно с това във водата пред него изпляска нещо тежко и той забеляза опашката на огромен крокодил, чието любопитство явно бе привлечено от същия предмет. Дейв се приближи и видя, че там лежи някаква купчина, обагрена с алени ивици и покрита с наноси от реката, а наблизо за негов ужас се подаваше и нещо като човешка ръка. Към нея се бе устремил и крокодилът. Старецът загреба по-чевръсто и съвсем се доближи до неподвижната форма. С лице обърнато към крайбрежната тиня, лежеше тялото на жена, с протегната напред ръка. Очевидно бе припаднала, преди да успее да се измъкне на брега. Цялото тяло беше покрито с кал и наноси и почти не приличаше на човек.

Дейв започна с всички сили да го дърпа, за да го откъсне от прегръдките на тинята и да го натовари в лодката. Трябваше да бърза, защото крокодилът вече газеше крайбрежната плитчина и тичаше с учудваща скорост към тях.

— Няма да закусваш тази сутрин, гадино мръсна! — кресна му той, прехвърли с последни сили жената в лодката и се отблъсна от брега. — Не се притеснявай, моето момиче — обърна се към безжизнената фигура. — Старият Дейв ще те оправи. Няма страшно.

Той продължи да бърбори през целия път до колибата си, която се намираше насред пущинака, макар че още не знаеше дали находката му е жива или не. Едва след като я пренесе вътре и сряза останките от дрехи, за да я измие и загърне в топли одеяла, реши, че все още има някаква надежда.

Малко по-късно слънцето напече колибата, тялото на жената се стопли и той усети как пулсът й става все по-стабилен и по-отчетлив. Дейв бутна одърпаната си шапка назад към темето. Жива беше. Щеше да живее. Добре тогава.

Взе от другия край на колибата ветроупорния фенер, запали го и го окачи точно над леглото, където лежеше жената. Намери една стара консервена кутия и от нея извади голяма игла и кетгут. Надвеси се над проснатото тяло и дълго го наблюдава мълчаливо, а от сините му очи струеше съчувствие. После се залови за работа, защото реши, че е най-добре да свърши сега, докато тя все още е в безсъзнание. Бавно и внимателно започна да пришива разкъсаната й плът.

— О-ох! — простена жената и впи ръка в рамото му, но Дейв продължи делото си, без да трепне.

— Спокойно, моето момиче. Спокойно — мърмореше той. — Старият Дейв всичко ще оправи. Само не мърдай.

Най-сетне свърши, изправи се и разтри уморените си очи. После бръкна в някакъв буркан до леглото и внимателно покри раните с жълтеникав мехлем. Тя отново беше в безсъзнание. Той търпеливо изчака мехлемът да засъхне и с грижовни майчински ръце я загърна в одеялата, след което приседна до нея. Дълго седя така, а после отиде и си легна.

 

 

Стефани така и не разбра колко време се бе люшкала между живота и смъртта, между съзнанието и безсъзнанието. Като в мъгла тя усещаше как от време на време някаква ръка й повдига главата и й дава вода. Пред размътения й поглед изплуваха неясни очертания на загрижено лице, а около себе си долавяше нечие присъствие. В един момент вече беше достатъчно добре и видя, че се намира в някаква примитивна и паянтова колиба с нисък покрив, а до нея на леглото седи възрастен мъж и я гледа със съчувствие.

— Как си, момичето ми? — тихо запита той. — Най-после се свести. Не бях сигурен, дали ще се оправиш. Казвам се Дейв Уелс. По-нататък ще говорим пак. Пийни сега от това тук и се опитай да заспиш.

 

 

С течение на времето той й разказа това-онова, но то не бе много, а в нейната памет имаше огромни черни дупки и тя не помнеше нищо от предишния си живот — нито коя е, нито как се казва.

— Преди седем-осем дни те извадих от реката. Истинско чудо е, че си още жива. Крокодилите имат навик да скриват плячката си, ако в момента не са гладни, и аз успях да те измъкна преди старият хищник да се е сетил за тебе… Челюстта ти е счупена, така че не се опитвай да говориш. Не си движи устата и тя сама ще се оправи. Това го научих навремето, когато работех в опаловите рудници в Кубър Педи… Хайде сега, пийни малко от това… заради стария Дейв…

Лека-полека тялото й възвръщаше силите си, но умът й още не го биваше. Един ден тя се почувства достатъчно силна, огледа се и установи, че е облечена в мъжка риза и мъжки панталони.

— Дрехите са мои — обясни Дейв. — Твоите бяха станали на парцали. Запазих ги, та евентуално да ти припомнят коя си. — Само че калните и окървавени парчета плат не й говореха нищо. — Искаш ли да се пораздвижиш малко?

Откакто беше дошла в съзнание я болеше всичко. С помощта на жилавата загоряла десница на Дейв, тя отново се учеше да ходи. Нощно време лежеше в леглото и опипваше раните си — белезите по лицето, врата и гърлото. Освен тях имаше дълбоки наранявания и по рамото, по едната гърда и по ханша. Но Дейв непрекъснато я окуражаваше и успокояваше.

— Възстановяването ти върви чудесно, момиче — възкликваше той от време на време. — Здраво тяло имаш. Пък и аз разполагам с този мехлем, дето ми го даде един приятел абориген. Специална работа. Те ги правят от цветя и глина. Щипе малко, но иначе няма грешка. Не допуска никакви инфекции и възпаления.

Един ден Дейв се изправи до леглото й, по-оживен от обикновено:

— Днес ще ида до града — осведоми я той. — Викат му град, ама всъщност е само купчина бараки. Ще ти купя някои дрехи, защото скоро вече ще можеш да ходиш. После ще потърсим семейството и приятелите ти. Лежи си спокойно и не се притеснявай. Връщам се след няколко часа.

Дейв тръгна, а тя остана да лежи и да се опитва да си припомни коя е. Семейство? Приятели? Тези мисли я накараха да потръпне. Имаше странното чувство, че тук е единственото място, където е в безопасност. А какво ли е правила преди? Коя е? Дори не зная как изглеждам, отчаяно си мислеше тя. В колибата на Дейв нямаше огледало и още не бе виждала лицето си. „Коя съм? Коя съм?“ — непрекъснато се питаше и не намираше отговор на въпроса си.

Тези мрачни мисли не й даваха покой и тя реши да стане и да се поразтъпче. Дейв скоро щеше да се върне и й се прииска да напълни чайника от варела за вода, който се намираше отвън до колибата, за да си направят чай. Пристъпвайки едва-едва, тя взе чайника и тръгна към изхода. Изправи се на прага и видя, че навън бе великолепен ден, което оживи изранената й душа и й вдъхна нови сили. Малката колиба на Дейв сякаш се намираше в рая — наоколо пееха птички, слънцето весело грееше, а на небето не се забелязваше нито един облак. В сърцето й се появиха първите плахи кълнове на надеждата и Стефани бавно тръгна към ъгъла на колибата, където под един грубо направен улук, бе поставен варелът за дъждовна вода. Тя се надвеси над него и потопи чайника, който набръчка огледалната повърхност на водата.

Изведнъж забеляза, че измежду затихващите концентрични кръгове я гледа някакво отражение. Лицето бе безобразно изкривено и тя изстина от ужас. Нима е възможно това да е истинският й образ? Опита се да запази самообладание и толкова силно стисна ръба на варела, че кокалчетата на ръцете й побеляха. Повърхността на водата се успокои. Нямаше никаква грешка. Оттам я гледаше собственото й лице, деформирано и обезобразено. Острите като бръснач зъби на крокодила направо бяха смъкнали едната страна на лицето й, оставяйки груби бразди, които сега зарастваха, но белезите вероятно нямаше да изчезнат. По някаква жестока ирония на съдбата останалата половина на лицето й бе непокътната, така че единият профил се присмиваше на другия като в някаква гротескна карикатура. Клепачът и ъгълът на устата й откъм ранената страна бяха разкривени като след мозъчен удар. Това бе лице на възрастна жена… на вещица… на непозната…

— Не! — писъкът на Стефани проряза околната тишина и птиците уплашено замлъкнаха. — Не! Не! Не!

Над нея сякаш се спусна мрак и тя се отдаде на отчаянието си.

Няколко часа по-късно се върна Дейв и я намери да си мърмори несвързано, свита зад варела за вода. Той внимателно я изправи на крака, заведе я обратно в колибата и я сложи в леглото. После приседна до нея.

— Страшно е, моето момиче. Зная. Но трябва да го приемеш — започна той. — Щом го погледнеш в очите, и то вече няма да е толкова страшно. Проклетият крокодил добре те е подредил. Но пък ти го лиши от закуска. Жива си, а можеше отдавна да те е изял. А това иска нещо да ти подскаже. Запазена си за нещо. Или за някого. И трябва да разбереш за какво.

Думите на Дейв едва достигаха дъното на отчаянието й. Нещо? Някого? Гласът й почти не се чуваше.

— Та аз дори не зная собственото си име.

— Да, но имаш сватбен пръстен. Сигурно си омъжена. Градът беше пълен с полицаи. Търсят някого и предполагам, че става въпрос за тебе.

— О, Дейв, страх ме е да се махна оттук. Не зная къде да отида и откъде да започна.

Дейв мълча известно време, а после каза някак дрезгаво:

— Не бързай, момичето ми. Не бързай. Ако искаш, ще ти дам име. Преди много години, когато още живеех сред хората, се влюбих в едно момиче от Маунт Айза. Баща й беше кръчмар, а тя се казваше Тара. Майка й бе гледала един-единствен филм в живота си — „Отнесени от вихъра“ — и беше взела името от него. Името отиваше на момичето и аз много го харесвах. Само че един ден тази хубостница избяга в Таунсвил и се омъжи за местния касапин! — и Дейв избухна в смях, за да прикрие смущението си. — Така че, ако ти харесва, ще те наричам Тара.

Тя му се усмихна с благодарност и леко стисна ръката му. Дейв продължаваше да говори:

— А след това, Тара, ще трябва да те върнем към действителността. При мен можеш да живееш колкото искаш, но твоят свят е там някъде навън — и той кимна към вратата. — Там са отговорите на всичките ти въпроси. Между другото, взех ти някои дрехи, за да не носиш старите ми парцали.

Той отиде до един вързоп на масата и го развърза. Извади някаква розова рокля, сутиен, гащи, сламена шапка, шалче и дори обувки.

— О, Дейв! Откъде ги намери?

— Оттук-оттам — отвърна той и й намигна. — Висяха по разни простори, прозорци и така нататък. Размерите им май са различни, но ще станат колкото сама да идеш до града.

 

 

Седмица по-късно тя стоеше заедно с Дейв край едно прашно шосе, по което се движеха предимно тежкотоварни камиони за превози на далечни разстояния. След дълги разговори с Дейв, в главата й се бе оформил план.

Някакъв странен и необясним страх не й позволяваше да отиде в полицията на най-близкия град. Не знаеше защо. Знаеше само, че трябва да отиде някъде далеч. А после? Също не знаеше. Всъщност знаеше само каква трябва да е първата й стъпка. По-нататък щеше да види.

Обедното слънце яростно напичаше и тя беше много благодарна на Дейв за сламената шапка, която заедно с косата успешно закриваше белезите по лицето й. Тя непохватно приглади зле стоящата й розова рокля и нервно потръпна в чуждото бельо.

— Камион! — обади се Дейв, чийто остър поглед бе различил дребно облаче прах на хоризонта. — С него можеш да стигнеш до Дарвин, а после всичко зависи от теб.

Той бръкна в джоба си, извади някаква стара метална кутия за чай и малко несръчно й я подаде.

— Заповядай. Подарък за довиждане. Тук са старите ми мечти, от които вече нямам нужда. Хвърли им един поглед.

В кутията, върху памучна подложка, бяха подредени шепа великолепни опали. Най-големият беше с големината на бебешко юмруче. Личеше си, че качеството им е първокласно.

— Погледни цвета им — гордо каза Дейв. — Като нощен пламък е. Използувай ги, за да започнеш с нещо.

— Но, Дейв… Не мога да ги взема.

— Разбира се, че можеш. На мен вече не ми трябват. Едно време мислех да подсигурявам старините си с тях. Но сега нямам нужда от нищо — и той доволно се усмихна. — Наистина, момичето ми. Всичко си имам. Направи ми тази услуга и ги вземи. На теб ще ти свършат по-добра работа.

Сълзи забулиха погледа й и тя само кимна мълчаливо.

— Продай ги като отидеш в Дарвин и гледай да не те измамят.

Камионът вече ги бе наближил, но почти не се виждаше от вдигнатия прахоляк. Дейв тромаво свали шапка, за да си вземе довиждане.

— Това е, Тара. Ако се случи да срещнеш някой, който се интересува от мен, не му казвай къде съм. И не води никого тук. Няма смисъл и ти да се връщаш, така ли е?

— Така е — погледна го полуразплакана тя.

Камионът ги подмина и спря.

— Довиждане, Дейв. Благодаря ти за всичко.

— И помни, Тара — догони я викът му. — За нещо или за някого. Ще видиш.

 

 

Шофьорът се зарадва, че най-сетне има компаньон, и то жена. По-голямата част от времето му бе заета с управлението на огромния камион, но все пак той успя да хвърли един-два погледа на своята пътничка и онова, което видя, му хареса. Широкополата шапка добре прикриваше обезобразената половина на лицето й, пък и тя не беше откъм страната на шофьора, затова той не можеше да разбере защо изражението й е толкова тъжно.

— Какво правите сама в тази пустош? — запита я той. — Колата ви ли се повреди?

Тя кимна утвърдително.

— Няма страшно тогава — продължаваше шофьорът. — Ще ви откарам чак до Дарвин. Дори се радвам на компанията ви.

Тя мълчаливо го слушаше. Шофьорът вярваше в директния подход и прие това като насърчение.

— Чудесно ще си поговорим. До Дарвин има доста път и не бива да ни е скучно. — Той млъкна и постави ръка върху бедрото й. — Гарантирам ви, че ще се забавляваме добре.

За свое учудване, усети как мускулите под ръката му се свиват и стават твърди като желязо. Бавно, много бавно, тя се извърна и го погледна. Усмивката му изведнъж замръзна, защото видя белезите по лицето й. Обзеха го смесени чувства на срам, разочарование и яд и той дълго време шофира мълчаливо. Накрая не издържа и каза:

— Отиваме в Дарвин, значи.

 

 

Точно в този момент, на другия край на Австралия — в Сидни — Бил Макмастър си вземаше сбогом със Стефани Харпър. Още щом разбра за нещастния случай, той се свърза с всички филиали на компанията, които се намираха в рамките на хиляда мили до мястото на инцидента и нареди целият им личен състав незабавно да се включи в спасителните операции, а той самият отлетя към мястото, за да ръководи издирването. Бяха претърсили всички водни басейни, блата и лагуни и дори джунглата, докъдето според тях можеше да допълзи ранена жена, но нищо. Нищо.

Въпреки всичко спасителните екипи продължаваха, но вече нямаше какво да се претърсва. Макар че Бил настояваше местата, докъдето стигаше приливът, да се огледат отново. Той не се предаваше лесно, но накрая трябваше да се върне в Сидни, защото компанията не можеше повече да се справя без прякото му ръководство. Дори и там поддържаше непрекъсната връзка с търсачите, но резултат нямаше. Последният доклад тъкмо бе пристигнал и лежеше на бюрото пред него. Нямаше какво повече да се направи, освен да нареди преустановяване на издирването.

Той се замисли за Грег Марсдън и му стана неприятно, като си спомни как го посрещнаха в района на произшествието. Не можеше да обвинява Джили — все пак тя бе жена и той оправдаваше нощните й стонове и истеричните крясъци, които разбуждаха целия бивак. Но Марсдън, ах, Марсдън! Него мразеше с цялото си сърце. Държеше се ту арогантно и агресивно, ту сантиментално и сълзливо, и Бил се радваше, че успя да се сдържи и не го удари пред всички. Какъв мръсник. Господи, какъв мръсник, мърмореше си той и юмруците му конвулсивно се свиваха. О, Стеф, защо се омъжи точно за него?

После трябваше да съобщи лошите вести на Денис и Сара — нещо, което Грег бе сметнал, че е по-добре да стане от устата на Бил, отколкото от неговата. Сърцето на Бил отново трепна като си спомни болезнената сцена — и двете деца усещаха, че нещо става, защото иначе нямаше да ги извикат от пансиона, но не подозираха, че трагедията ще е толкова голяма. Е, всичко вече отмина, мислеше си Бил, но дано повече никога не ми се налага да върша нещо подобно отново. В себе си той пак се зарече да се грижи за децата, защото знаеше, че Грег не би го правил както трябва, и си напомни да устройва рождените им дни, коледите и останалите празници по същия начин, по който го правеше Стефани.

Стефани… Бил въздъхна тежко. От няколко седмици вече я нямаше, а Бил скърбеше повече, отколкото при смъртта на Макс. От него той се бе възхищавал и го уважаваше, но никога не го бе обичал. Бил с изненада установи, че му липсва присъствието на високата и малко непохватна жена с големите и тъжни очи и откритата й усмивка. Липсваше му и професионалистът Стефани — бизнесдамата с интуитивния усет за пазара и за дейността на „Харпър Майнинг“. Но най-вече му липсваше личността й — спокойна, уверена, предана и доверчива. Но какво да се прави, не можеше да я върне и трябваше да се примири със загубата й като със зъбобол. „Сбогом, скъпа“, мислеше си с обич той. „Няма да те забравя. Никога.“

 

 

На летището в Дарвин продавачът на билети се загледа в елегантно облечената жена, която тъкмо влизаше в чакалнята и се оглеждаше, сякаш не знаеше къде точно отива.

За разлика от повечето австралийки, тя носеше шапка и воал, който напълно закриваше лицето й. Докато приближаваше гишето, той забеляза, че походката й е леко вдървена и несигурна, като на болен. Сигурно затова е с воал, помисли си той. Но въпреки всичко, в дамата имаше нещо привлекателно.

Тя погледна таблото с излитащите самолети и се изправи пред гишето.

— Един билет до Таунсвил, моля.

Гласът й беше нисък и леко дрезгав.

— Единичен или и в двете посоки?

Жената се поколеба.

— Единичен.

Служителят провери на компютъра си какви свободни места има и й каза цената.

— Името ви, моля?

Настъпи пауза. Жената отвори чантата си, за да плати и той видя, че е претъпкана с банкноти. Без да обръща внимание на изумлението му, тя вдигна глава и гордо каза:

— Тара Уелс.

Шеста глава

Вече в самолета, Тара Уелс въздъхна с облекчение, изу си обувките и се отпусна назад в седалката със затворени очи. Хич не й харесваше да се прави на мистериозната дама с воала. Но още по-трудно й бе да усеща върху себе си хорските погледи, в които се четеше било съжаление, било ужас. Още малко… още малко… Тя решително стисна устни, също като някогашната Стефани Харпър, и се замисли за бъдещето.

След като напусна Дейв, Тара трябваше да се пребори с обърканите си чувства, но за нейна изненада това й даде нови сили. Докато пътуваше в камиона към Дарвин, в главата й, без никакво предупреждение, започнаха да нахлуват мъчителни и неясни спомени за преживения ужас. Първият от тях я блъсна малко след качването, когато камионът прекосяваше някакъв брод, пресичащ пътя им. Разплисканата от гумите вода обля предното стъкло и Тара неволно вдигна ръка пред лицето си и изпищя. Струваше й се, че водата ще я залее и задуши. Тя отчаяно се опита да се овладее и да оправи дишането си, защото усещаше, че шофьорът я гледа изумено.

Последваха и други спомени, промъкващи се в съзнанието й като крадци в нощта. Тя отново видя залеза над блатото и усети лодката под краката си. Панически изплува на повърхността и забеляза студената светлина в очите на своя убиец — Грег! — господи, собственият ми съпруг! — а зад него фигурата на жена, която стоеше като хипнотизирана, докато я молеше за помощ. Джили! После я сряза болката от впитите в ръката й зъби, по лицето й шурна горещата кръв и нещо я понесе към дълбините. Към дълбините и забравата… Камионът се носеше с грохот по шосето, а тя бавно и мъчително подреждаше късчетата мозайка на живота си. Когато пристигнаха в Дарвин, тя вече знаеше, че е била Стефани Харпър.

Само че вече не беше Стефани Харпър. Мъжът й желаеше смъртта й и я бе убил. Сега тя се видя като жена без лице, без име и без собствен живот зад себе си. Всичко й бе отнето от него. Тя беше нищо.

С някаква горчива ирония тези спомени й припомниха и последните думи на Дейв. „Запазена си за нещо. Или за някого.“ Запазена ли? За кого? За съпруг, който й причини всичко това ли? Тя диво се усмихна на себе си. Втори път нямаше да му се даде. Запазена, значи. За какво? Защо й беше на съдбата да се намесва и да я спасява от смърт, която щеше да е за предпочитане пред сегашните й мъки? Изпълнена с безсилна омраза, тя импулсивно свали брачната халка и я изхвърли през прозореца.

Защо… защо… защо… Този въпрос я измъчваше през цялото време, докато се друсаше в кабината на камиона, разкъсвана от мъка и яд. Защо го направи, Грег? Обичах те повече от всяка друга жена. Защо трябваше да загубя любовта си? Защо ти бе необходима смъртта ми? Кое те караше да ме мразиш толкова? Тя се движеше все по-надолу и по-надолу по спиралата на въпросите и най-сетне се добра до дъното на отчаянието си, където откри спасителната нишка, която щеше да я изведе обратно. Дейв ми каза, че съм запазена за нещо — тази мисъл не й даваше покой. Ето това е — да разбера защо. А после? Отговорът беше ясен — отмъщение! Трябва да си отмъстя. През ума й минаваха хиляди налудничави идеи за начините, по които можеше да го направи, но решението бе взето напълно хладнокръвно. Отначало й хрумна, че може да го предаде на полицията, но веднага отхвърли тази идея. Нямаше да е достатъчно. Не зная защо, но ще му е малко. С това трябва да започна, реши тя. Да разбера мотивите му.

Жената, която слезе от камиона в Дарвин, на вид изглеждаше слаба и болнава, но отвътре я изпълваше стоманена решимост. Вече имаше цел и нищо не можеше да я спре, а целта й даваше сили. Първото й изпитание беше да продаде опалите на Дейв, за да се сдобие с пари. Тя се насили и изреди всички бараки, помещаващи местните бижутери, като навсякъде трябваше да изтърпи любопитните им погледи и въпроси, както и опитите им да я ударят в цената. Към края на деня вече не можеше да издържа и й се струваше, че ще припадне. Беше в магазинчето на търговеца, избран от нея, и изведнъж я обзе такава паника, че трябваше да се втурне навън за глътка чист въздух. Изненаданият търговец изскочи след нея, защото не знаеше какво да прави.

— Почакайте, госпожо — повика я той. — Опалите са много хубави. Забравихте парите. Добре ли сте?

Тя отклони поканата му да й помогне, взе парите и забърза по улицата, почти на края на силите си. Получената сума надмина всичките й очаквания. Беше влязла в магазинчето без една стотинка, а излизаше с цяла купчина пари, достатъчни за всяко начинание. Ето ме пак в бизнеса, помисли си тя. Така да се каже еднолична фирма, представяна от мен, Тара Уелс.

Без да губи повече време, тя се отправи към най-добрия хотел в града. Първоначалното неприятно впечатление от чудатата жена в избеляла и не по мярката й рокля бързо се разсея още щом тя предплати за най-скъпия апартамент в хотела и започна да раздава щедри бакшиши наляво и надясно. Веднага след като се настани, Тара изпрати няколко души от персонала до луксозните магазини за дамско облекло, за да й донесат дрехи за проба. На всички им стана ясно, че в града е пристигнала ексцентрична богаташка и отвсякъде се надпреварваха да й угаждат. Само че новите дрехи и суетнята около тях вече не й носеха никакво удоволствие. Тук тя най-сетне разполагаше с огромно огледало и за първи път огледа внимателно белезите по тялото си. Шокът беше голям, но трябваше някак си да се примири с ужасната гледка. Не бе плакала от деня, когато се огледа във варела за дъждовна вода на Дейв, но сега пак се разплака. Хвърли се на леглото и рида в продължение на няколко часа, без да може да спре. Измъчваше я не само опустошеното й тяло и лице, но и мисълта, че е загубила безвъзвратно и себе си.

Един ден обаче, тя си спомни решимостта да отмъсти и това й върна целеустремеността и й даде нови и неподозирани сили. От апартамента си в хотела започна да звъни по всички краища на Австралия и да търси клиники, лекари и консултанти по пластична хирургия, защото тази щеше да е първата стъпка от новия й живот. В отговорите най-често се споменаваше едно име и затова тя се отправи към Таунсвил, откъдето щеше да отиде на остров Орфей. Там живееше човекът, който можеше да й помогне.

 

 

Друго нещо си е ергенският живот, размишляваше Грег Марсдън, докато се изтягаше върху огромното легло на Макс Харпър в Харпър Маншън в Сидни. Нямаше защо да бърза да става, отново беше единственият господар на себе си. После щеше да вземе мързелив душ и да позвъни на Мейти за закуската. Не е зле, мислеше си той.

Но от друга страна, не беше и чак толкова добре. Все пак не можеше да се каже, че е ерген в истинския смисъл на думата. По-скоро се водеше още в траур и не можеше да реши докога да се прави на скърбящия вдовец. Беше станало точно както той предполагаше — нещастният случай със Стефани бе отразен от информационните агенции по цял свят и откакто се бяха завърнали от безуспешното издирване, непрекъснато ги обсаждаха всевъзможни журналисти, репортери и телевизионни екипи. Под предлог, че все още скръбта му е голяма, той отказваше да дава интервюта. Дори бе успял да убеди Филип, че Джили има нужда от спокойствие и сега беше сигурен, че никой не й досажда в жилището й на Хънтърс Хил. Но понеже знаеше от опит, че все пак на пресата трябва да й се подхвърли нещо, беше предоставил албума на Стефани със снимките от сватбата на една агенция, която му заплати прилична сума за всяка снимка. Иначе казано, дотук добре.

Само че Грег трябваше да продължава да внимава, а той не беше свикнал с ограничения от подобен род. Никой не знаеше за връзката му с Джили, в това той бе сигурен, пък и нямаше защо да се разчува. Веднага след инцидента тя бе изпаднала в нервна криза, но Грег успя да я успокои. Всъщност кризата направи страстта й към него по-интензивна и той посещаваше палатката й всяка нощ, дори и след пристигането на Бил Макмастър, защото рисковете при тези посещения добавяха ново измерение към насладата му. От една страна безразсъдството му я вбесяваше, но от друга — й действаше като магия. Тя беше негова, телом и духом.

Мисълта за нея го възбуди. Нямаше да е зле сега да е при него. Той започна да си представя тялото й, ръцете й, езика й… Сега обаче не беше време за това. Не биваше да проваля всичко заради едното чукане, та било то и с Джили, без съмнение най-добрата от всички мацки, с които бе спал. Грег отново се замисли за пристигането си в Харпър Маншън и за истинската битка, която бе водил, докато се наложи при Мейти и останалата прислуга, тъй като те бяха толкова предани на Стефани, че немите им упреци го преследваха навсякъде из къщата. Все пак успя да се справи с тях и те вече знаеха кой е новият господар. Дори и децата й внимаваха с него.

После идваше въпросът за онова, което адвокатите тактично наричаха „имотите Харпър“. Нищо не можеше да се реши, докато не се намереше тялото на Стефани — при тази мисъл Грег се намръщи. За него нямаше съмнение, че тя е мъртва. Като сега виждаше как крокодилът я отмъкна под водата. Виждаше и бялото на очите й и последните мехурчета въздух, изпуснати от окървавената й уста. Беше стоял дълго време на същото място и нито крокодилът, нито Стефани се бяха показали отново на повърхността. Сигурно тялото й се беше заплело в коренищата на дърветата, с които лагуната бе пълна. Щеше да е много удобно, ако в един момент изплуваше, защото щяха да направят грандиозно погребение. Макар че нямаше кой знае какво значение. Той вече се ползваше от средствата на Стефани, защото тя го бе включила във всичките си банкови сметки. А и нали се водеше директор в „Харпър Майнинг“. Разполагаше с къщата, яхтата и прислугата. И най-важното — разполагаше със свободата си. Сега първо щеше да направи една царска закуска. Сексът можеше и да почака. Щеше да го измисли някак си. Има ли желаещи за тенис, помисли си той с доволна усмивка. Първият сервис е мой.

 

 

Малкото корабче внимателно си пробиваше път на излизане от оживеното пристанище на Таунсвил. На палубата му стоеше Тара, но тя бе така потънала в собствените си мисли, че изобщо не забелязваше красотата на гледката наоколо. През цялото време на полета от Дарвин към Куинсланд тя крои планове и не погледна нито веднъж през прозореца на самолета. Всички австралийски щати бяха красиви сами по себе си, но измежду тях Куинсланд безспорно предлагаше една от най-прекрасните природни забележителности в света. Целогодишно отвсякъде се стичаха хора, за да видят Големия бариерен риф. Само че в момента на Тара Уелс хич не й беше до тези неща.

Въпреки това, като наближиха остров Орфей, тя сякаш малко се оживи. Право пред нея се виждаха покритите с палми ниски хълмове, белоснежните ивици на плажовете и веселите бунгала, окъпани от яркото тропическо слънце. От голямата сграда в центъра на комплекса излезе някаква едра жена и тръгна към малкия пристан. Облечена бе в ярка рокля и носеше слънчев чадър, за да предпази новодошлата от слънцето. Веднага щом корабчето акостира, тя се спусна да помага на Тара да слезе на брега.

— Добре дошла в клиниката „Маршал“.

Жената беше към петдесетте, дружелюбна и майчински усмихната. Мълчанието на Тара никак не я смути и тя продължи да говори:

— Разкошен ден, нали? Временцето тук си го бива. Казвам се Елизабет Мейсън, но всички ми викат Лизи. А ти си Тара, нали така?

— Да.

— Това ли е целият ти багаж? Дай го насам. — Лизи пое с лекота малкия куфар на Тара и двете поеха към централната сграда.

— Доктор Маршал в момента е в операционната, иначе той лично би те посрещнал. Аз съм тук нещо като момче за всичко. Как разбра за клиниката?

— О, прочетох за нея в някакво списание — отвърна неопределено Тара и пое дъх. — Дойдох, защото разбрах, че специализирате в… в нещо като възстановителна хирургия.

— Точно така — каза бодро Лизи. — Доктор Маршал е най-добрият специалист по пластична хирургия в цялата страна. Завършил е медицина, както си му е редът, и дълго е работил в някаква болница. После една от лелите му умира и му завещава куп пари. Могъл е веднага да се оттегли и да си гледа живота, но вместо това той отваря ей тази клиника. Грижи се за аборигените безплатно. Той самият никога няма да ти го каже, защото не е такъв човек, но това е факт и всички го знаят.

Приветливата жизнерадост на Лизи и очевидното удоволствие, с което тя си гледаше работата, някак си се предадоха и на Тара и тя малко се поотпусна.

— А ето го и твоето бунгало — каза Лизи и отвори вратата.

Спретната малка всекидневна, цялата в светлосиньо, с бамбукови мебели, подхождащи на палмите отвън, плюс баня и спалня. Идеално жилище за сам човек. Тара внезапно почувства някакво необяснимо облекчение.

— Ще ти хареса — добави уверено Лизи. — Леглата са много удобни, наоколо е тихо и спокойно, и можеш да се занимаваш с каквото поискаш.

Тя отново изведе Тара навън и й посочи открития басейн, заобиколен от високи и сенчести палми. Около него, върху удобни шезлонги, се излежаваха пациенти и се наслаждаваха на слънцето, а имаше и такива, които се разхождаха, пристъпвайки бавно и внимателно. Други просто бъбреха или плуваха в басейна, кой по-уверено, кой не чак дотам. Някои още носеха превръзки, а наскоро оперираните бяха със слънчеви шапки и гледаха да стоят на сянка. Но нямаше човек без белези по тялото си. Няколко души дори бяха загубили по някой крайник. Като на конгрес на инвалидите, отчаяно си помисли Тара. Господи, как ли ще се измъкна аз оттук…

— Не се притеснявай, миличка — намеси се Лизи, която бе забелязала помръкването й. — И не ги съжалявай, защото и те самите не се съжаляват. Всички ни напускат с усмивка. За това се грижи доктор Маршал.

 

 

Не след дълго я повикаха при лекаря. Когато Лизи дойде, за да я заведе на първия й преглед, Тара почувства, че я обзема някаква необичайна нервност. Страховете й обаче се разсеяха отчасти при вида на високия и спокоен мъж, който я очакваше в стаята за консултации. Той изглежда усети притесненията й, защото не направи никакъв опит да я заговори, а внимателно огледа белезите по лицето и тялото й и един по един ги вписа в болничната книга.

След това седна зад бюрото и я изгледа с топлите си кафяви очи.

— Бихте ли ми казали от какво са тези белези?

Тара мълчеше и се колебаеше.

— Зная, че сигурно ви боли като говорите, мис Уелс, защото виждам, че са засегнати и гласните струни… Но трябва да ви задам няколко въпроса.

— Автомобилна злополука. Челен удар.

— Преди колко време?

— Шест седмици.

Докторът знаеше, че и двете неща не са верни. Той отново се надвеси над легналата на медицинската кушетка фигура и запита:

— Можете ли да ми разкажете нещо повече за… ъ-ъ-ъ… катастрофата?

— Един приятел… възрастен човек… Той поназнайва нещо за аборигенското билколечение… и ме лекува с някакъв мехлем от цветя и глина…

— Разбирам. Ние тук също използваме подобни неща. Като гледам, приятелят ви си е знаел работата. Челюстта ви е била счупена, но е зараснала идеално.

Тара започваше да губи търпение.

— Доктор Маршал, искам отново да приличам на човек. Можете ли да ми помогнете, или не?

Маршал не бързаше да отговаря.

— Нараняванията ви са многобройни, сериозни и… доста необичайни, мис Уелс. Нуждаете се от няколко операции — възстановителни и козметични. Предупреждавам, че ще боли, а после още дълго време ще бъдете подложена на големи неудобства.

— Болката не ме плаши! — бързо изрече Тара.

Докторът невъзмутимо продължаваше да говори:

— Плюс това не можем да започнем да оперираме веднага, защото тъканта около белезите още не е омекнала. Сигурно ще отнеме няколко седмици.

— Няма значение — отвърна Тара. — Имам и пари, и време.

— Всъщност при нас парите не са най-важното. — Тара не обърна внимание на деликатната забележка и мекият глас на доктора продължи по-нататък: — По-важно е да си починете и да се възстановите след преживения от организма ви шок. Но да не се отклоняваме. Имате ли някоя скорошна ваша снимка? Направена по възможност малко преди злополуката?

Тя си спомни сватбата и усети, че ще се разплаче, но прехапа зъби и се овладя.

— Не, нямам. — Цялата се разтрепери, но трябваше да доведе докрай решението, което бе взела на онова хотелско легло в Таунсвил. — Вижте, аз искам нещо повече от това да премахнете белезите ми. Искам друга външност. Друго лице и всичко останало. Искам да напусна клиниката като съвсем друга жена!

 

 

Дните на остров Орфей минаваха, но решимостта на Тара не намаляваше. Раненото й тяло и преумореният й мозък бавно се възстановяваха. За това допринасяше и уникалната тропическа природа на острова, която беше почти недокосната от човешка ръка. Великолепието на дните можеше да се сравнява единствено с прекрасните залези и нощи, когато небесният свод се изпъстряше от хилядите ярки звезди и приличаше на вълшебен защитен плащ. От целия остров ухаеше на чистота и някакво първично съвършенство. Тя се чувстваше като Ева в рая, която започва живота си отново, този път с ясното съзнание, че има и змия.

Една голяма част от уникалното лечебно въздействие на острова се дължеше на личността на доктор Маршал. С течение на времето Тара го опознаваше все по-добре и виждаше, че внимателното му отношение към хората не е проява на лицемерна загриженост, а е съвсем искрено съчувствие към всички страдащи, които идваха при него за помощ. Той не само лекуваше, но и бе успял да създаде цялостна среда, която допринасяше за възстановяването на болните повече от всякакви лекарства. На пациентите си предлагаше не само професионален, но и чисто човешки контакт и разбиране. Един ден Тара се разхождаше по плажа и попадна на него, когато той тъкмо се връщаше от риболов и издърпваше лодката си от плитчините.

— Бихте ли поели това въже? — помоли я той. — Вържете го за ей онзи дънер. Благодаря.

Тара го направи, без да отвърне нищо и вече се гласеше да продължи пътя си, когато доктор Маршал я спря.

— Почакайте малко. Елате да видите нещо.

Тя неохотно отиде при него. От дъното на лодката той извади две едри риби и гордо й ги показа.

— Какво ще кажете, а? Отне ми само два часа. Вие ходите ли на лов за риба?

— Не.

— Тук обаче това си има и практичната страна. Облекчава сметката за храна — продължи весело той и направи широк жест с ръка. — Какви са впечатленията ви от остров Орфей?

Тара смутено се огледа наоколо. Вече почти бе забравила как се води нормален разговор.

— Ами… харесва ми.

— Островът притежава някаква естествена лечителна сила. Много се гордея с моя малък рай. Струва ми се, че тук е идеалното място за практикуване на медицина, и особено на пластична хирургия.

Тара мълчаливо го слушаше.

— От крайбрежието ли сте? Къде сте родена?

— Във вътрешността на страната.

— Завиждам ви. Аз самият съм градско чедо. Имате ли семейство?

— Не.

Той се засмя:

— Май не обичате да говорите за себе си.

Ядът и възмущението я принудиха да му отвърне, макар че гласните струни още я боляха.

— Доктор Маршал, доколкото разбирам, клиниката ви гарантира на пациентите дискретност.

Той се усмихна:

— Добре, обещавам да не ви задавам неудобни въпроси, но и вие няма да ми викате доктор Маршал. Името ми е Дан. Съгласна ли сте?

Дан. Тя мислено повтори името му. То чудесно подхождаше на добронамерената усмивка на стройния и загорял от слънцето мъж, облечен в износени къси панталони и фланелка, от когото приятно лъхаше на море. Присъствието му някак си я успокояваше.

— Добре, Дан — отвърна Тара.

Същата нощ Дан си спомни начина, по който тя бе изрекла тези думи и вътрешната й борба дали да го допусне по-близо до себе си. Какво ли я правеше толкова недоверчива, чудеше се той. Чуждата болка не му бе непозната, но у Тара той усещаше, че тя е много по-силна и по-дълбока от всяка друга, с която се бе сблъсквал досега. Интересно каква беше историята й. Макар че засега най-важното бе да укрепи тялото й с подходяща храна, упражнения и плуване, а после да оправи лицето й. Наближаваше времето за първата операция и той искаше тя да излезе успешна, защото разбираше, че освен всичко останало, от нея зависеше и възстановяването на душевното й равновесие. Дан въздъхна и отново се зае с рентгеновите снимки на черепа на Тара. Беше направил и няколко различни схематични рисунки за това как би изглеждало новото лице на мистериозната пациентка, както и гипсова отливка на сегашния му вид. В крайна сметка, каквото и да се получеше, щеше да е по-добро от настоящото положение, реши той.

В своето бунгало на другия край на комплекса Тара също не спеше. До нея имаше купчина списания и вестници, от които тя изрязваше разни статии и съобщения и с каменно изражение ги лепеше в малък албум.

Всички те бяха на една и съща тема. „Трагедия, сполетяла богата наследница“, беше озаглавена една от статиите с подзаглавие: „Жена, изчезнала в резултат на нападение от крокодил“. „Малко след сватбата на годината — пишеше в друга статия — най-богатата жена в Австралия, Стефани Харпър…“ Във всички статии се предлагаха снимки от сватбата, отделни снимки на Грег, както и снимки от операцията по претърсването на блатата. Имаше и нейни снимки като дете или яхнала Кинг в Рая, и дори няколко, където тя беше неугледно закръглена девойка. Грег сигурно бе продал семейния й албум. Мислено записа и това в сметката му.

Беше започнала да събира тези изрезки, когато в Таунсвил случайно си купи някакво списание и за пръв път попадна на статия за злополуката. Така тя си изясняваше някои подробности и по-късни развития, за които нямаше откъде иначе да разбере. Пък и изрезките й служеха и един вид като спасителен пояс, защото там имаше снимки и на Денис и Сара. Дали децата й щяха да разберат, че майка им е била болна и се е наложило да прекара известно време отделена от тях? Дори нещо повече — че ще се върне при тях едва след като престане да бъде безхарактерната и наивна жена, допуснала да се стигне до това положение? В отчаянието си тя им изпращаше безмълвни послания и си представяше, че разговаря с тях: любими мои дечица, трябва да се науча да бъда себе си — не дъщерята на Макс, не нечия съпруга и дори не вашата майка, а просто себе си. Сега за пръв път в живота си не разчитам на никого. Уча се да се справям сама. На вас ви трябва истинска майка, а не слабохарактерното създание, което бях. И преди да се науча да се справям сама, няма да се върна в къщи. Разбирате ли?

Очите й бяха пълни със сълзи, но тя ги остави да си текат, за да разтовари измъченото си сърце. Децата й липсваха най-много от всичко. С наведена глава, тя ридаеше неудържимо, но този плач някак си я пречисти и поуспокои. След малко стана, прибра изрезките и си легна. Отдавна не бе спала толкова дълбоко и спокойно. Това беше първата нощ след инцидента, когато не й се присъни Грег. Вместо него в съня й се появи красивото загоряло лице на Дан и топлите му кафяви очи. Той й се усмихна и я запита желае ли да отиде с него на лов за риба.

 

 

Хънтърс Хил е един от най-красивите и аристократични квартали на Сидни. Открай време старинните му каменни къщи, опасвани от изкусно изработени декоративни огради, и сенчестите му улици, тенискортовете и частните басейни в дворовете са обект на възхищение и завист от страна на не чак дотам сполучилите жители на града. Само че сега той се струваше на Джили Стюарт като затвор. Не че някой я задържаше насила в просторната къща. Точно обратното, тя беше напълно свободна да прави каквото си иска. Вечно заетият Филип, след нейното завръщане от „Рая“ бе станал още по-зает, сякаш искаше изцяло да я освободи от присъствието си. Те не бяха разменили нито дума за смъртта на Стефани, но Джили усещаше, че той знае. И не можеше да го обвинява, задето страни от нея. Тя би дала всичко, стига да можеше самата тя да се отдръпне от себе си.

От онази нощ в блатото на крокодилите Джили непрекъснато живееше в някакъв безумен свят, където тръпките на ужаса се сменяха от изживявания на върховна наслада и радост. Тя не бе желала убийството на Стефани. Знаеше, че никога няма да забрави последния й поглед, преди крокодилът да я дръпне под водата, и отчаяните й писъци за помощ: „Джили! Помогни ми!“. Знаеше го, защото кошмарът я преследваше всяка нощ, когато изобщо успееше да заспи.

Не бе желала убийството й, но искаше смъртта й. Затова седя като парализирана в лодката, без да може да се намеси, докато не стана твърде късно. Всъщност на нея подсъзнателно отдавна й се щеше Стефани Харпър да е мъртва, да я няма. На едно по-непосредствено ниво това, разбира се, беше заради Грег — страстта й към него и зависимостта от неговия начин на правене на любов вече бяха станали нещо като наркотик за Джили. Ужасно е, когато някой мъж ти влезе под кожата, стенеше тя. Преди Грег тя гледаше на браковете на Стефани с известно превъзходство, защото независимо от всичките й пари, все попадаше на разни безполови същества, докато Джили си имаше Филип, който беше не само привлекателен и с добро обществено положение, но и се грижеше за нея и не поглеждаше други жени. „Бедната Стеф — често отбелязваше тя пред общите им приятели, — просто не знае как да си избере подходящ съпруг.“ Само че с появата на Грег всичко внезапно се измени. Тя попадна на мъжа, за когото Джили реши, че трябва обезателно да стане неин, а не на Стефани. Не е честно, обаждаше се капризното дете в нея, не е честно!

Но пък така й вървеше открай време. Фамилията Харпър винаги беше постигала своето. Озлоблението на Джили си имаше своите по-дълбоки корени. Навремето бащата на Джили се самоуби, понеже сделката му с Макс Харпър се провали, и всъщност това положи началото на дружбата й с по-възрастната Стефани. За разлика от студения си баща, Стефани бе добросърдечна и взе под своя закрила сирачето Джили, към което силно се привърза. Джили също я обичаше, но отношението й към Стефани не бе толкова еднозначно — в сърцето й винаги се таеше малко късче лед, а на едно по-повърхностно ниво — и ревност. Завиждаше й за парите, за свободата, а сега — и за съпруга й.

Грег. Джили потръпна и като дете отново си повтори старателно всичко онова, което Грег я бе насилил да наизусти, докато беше в палатката й през онази безкрайна нощ след злополуката.

— Беше нещастен случай. Нали така? Нали така?

— Да.

— Браво. Гледай да не го забравиш.

— Беше нещастен случай.

— Това трябва да кажеш на следствието. И още нещо.

— Да?

— Вече сме само аз и ти. Точно както си говорехме. Помниш ли?

— Ох, Грег…

— Тихо, скъпа. Само гледай да не го забравяш. Нищо друго. Пийни сега.

И Джили пи. Плачеше, стенеше от ужас и едновременно го желаеше, а се чувстваше сама, съвсем сама.

Седма глава

— Операцията ти наближава. Готова ли си?

Тара беше на седмичния си масаж при Лизи. Лежеше под силните ръце на възрастната жена и усещаше как възлите по тялото й се стопяват и напрежението я отпуска. С течение на времето високата и мълчалива Тара бе станала любимка на Лизи, тъй като, независимо от тежко обезобразеното си лице, никой не я беше чул да се оплаква.

— Не съвсем — отвърна искрено Тара.

— Защо така, нямаш вяра в Дан ли? — засмя се Лизи.

— Напротив, струва ми се, че е отличен специалист.

— Дори нещо повече. Върши същински чудеса. Когато попаднах на него, бях алкохолик и почти не излизах от изправителните заведения. А той ми предложи работа. Чудесен човек. Веднъж го попитах защо не се е оженил — говореше Лизи и масажираше рамото на Тара. — Той отвърна, че имал няколко кандидатки, пък и нищо чудно — толкова е мил и любезен — но всички са се отказвали, защото не им харесвал начинът му на живот. Това място наистина прилича на луксозен курорт, само че измежду летовниците няма един, дето да е без сериозни проблеми и те отнемат цялото му време. А и Дан не може да стои без работа. Така че, ако някога се задоми, жена му ще трябва да си нагажда живота по неговия.

Като всяка добра съпруга, помисли си Тара. Точно както сторих аз, и тя се размърда неспокойно под яките ръце на Лизи.

— Боли ли те? — сепна се Лизи и я отпусна.

— И да боли, няма да кажа — изсумтя Тара. — Всичко е наред, продължавай.

 

 

Ако да си подготвен за операция означава да приемеш всичко, каквото и да става, то Тара наистина не беше готова за нея. Но не беше и съвсем неподготвена. Дан бе разработил специална рехабилитационна програма за пострадалите й крак и ръка и тя внимателно я следваше, а освен това старателно спазваше и обичайната диета на острова, състояща се от риба и пресни плодове и зеленчуци. Дори бе започнала да преодолява и страха си от басейна. Тази фобия също озадачаваше Дан, който напоследък все повече и повече мислеше за странната пациентка. За нея той разбра случайно. Веднъж Лизи успя да убеди Тара да напусне бунгалото, където прекарваше почти цялото си време, и да отиде до басейна, за да види как едно момче преплува първата си дължина. То се казваше Бен и бе загубило баща си при автомобилна катастрофа, след която трябвало да му ампутират едната ръка и единия крак под коляното. Така че успешният му опит да преплува басейна бе приветстван от всички пациенти. На Дан му направи впечатление, че след като Бен гордо излезе от басейна, той мина покрай Тара и без да иска я опръска с вода, а тя инстинктивно отскочи назад с изписан върху лицето й ужас.

— Добре ли сте? — запита я Дан.

Но Тара мигновено се овладя и спокойно отвърна:

— Да. Но водата ме прави малко… нервна.

— Ще трябва да направим нещо по този въпрос — усмихна й се той. — Плуването е съществена част от рехабилитационната процедура. Ще ви помогнем.

И наистина й помогнаха. Отначало тя само потапяше краката си откъм плитката част на басейна, но сега вече влизаше цялата във водата, без да я обзема паника. Дан й обеща, че след операциите ще я научи да плува.

Междувременно Тара се занимаваше и с други неща. Чрез специализираните каталози на клиниката тя си поръча перуки и различни козметични средства, а с помощта на козметичката, която посещаваше клиниката веднъж седмично, реши как иска да изглежда лицето й и уведоми Дан. Основната й идея бе да прилича колкото е възможно по-малко на Стефани Харпър. Макар че Стефани я преследваше навсякъде. В една от перуките тя до такава степен приличаше на нея, че се принуди веднага да я изхвърли. Но после се замисли и я прибра обратно. За да не забравям, рече си тя.

Преди да настъпи нощта, предшестваща първата серия операции, Тара се измъкна от бунгалото си и предприе самотна разходка до другия край на острова, за да обмисли още веднъж всичко. Стигна до другия бряг, седна на една скала и се загледа в Коралово море. Слънцето тъкмо се скриваше и хвърляше приказни отблясъци върху сапфирената вода. Зад нея по околните скали пасяха диви кози, несмущавани нито от присъствието й, нито от лекия бриз, който разклащаше тревата. Някаква малка яркожълта птичка храбро изпърха върху пясъка до краката й и отлетя. Всичко внушаваше мир и спокойствие.

— Може ли да седна при теб? — Беше гласът на Дан. — Лизи ми каза, че ще те намеря тук.

Той седна и я погледна с обичайните си внимателни и сериозни очи. В тях сега се четеше и някаква тревога. Лекият вятър рошеше косата му.

— Утре е денят и за двама ни — започна той. — Просто исках да ти го кажа още веднъж. Винаги съм бил прям с пациентите си, а с теб това дори ми се вижда още по-важно. Трябва да ти е ясно, че почнем ли веднъж, връщане назад няма. Няма и никакви гаранции, че операциите ще са сполучливи. Каквото и да казва Лизи, не съм чудотворец.

Той свърши и замълча.

— Зная, Дан. Не се притеснявай.

Известно време никой не казваше нищо, после той внимателно взе ръката й и я задържа в своята. Тара усети успокояващата сила, излъчвана от мускулестата му ръка, и притесненията й намаляха.

— Не се тревожи, Дан. Готова съм.

 

 

На следващия ден в операционната хората от екипа на Дан, които бяха свикнали да работят с тежки случаи, забелязаха, че той е необичайно напрегнат. Напрежението му се състоеше в това да повтаря едни и същи инструкции и да тормози по-младия си помощник с непрекъснати въпроси.

— Обръсната ли е главата й? Добре. Дай сега да видим нараняването на устата. Ако е само скъсан мускул, можем да го оправим. Но ако е засегнат и нервът, какво става тогава, докторе?

— Край, сър. Нищо не може да се направи — незабавно отвърна помощникът му, радостен, че се е отървал с толкова лесен въпрос.

— Същото важи и за говорния апарат — продължаваше Дан. — Ако гласните струни са пряко засегнати…

— Край, сър. Пак не може да се направи нищо.

— Стига си повтарял „край, сър“! — ядосано му каза Дан.

— Добре, сър.

— Хайде да почваме, че ми омръзна да се разправям с тебе. Тъкмо ще видим дали става въпрос за най-лошото.

Но песимизмът на Дан се оказа съвсем неоснователен. За голямо свое облекчение той установи, че по-голямата част от деформациите на Тара всъщност се дължат на белезите от дълбоките рани. С всяко движение на скалпела оптимизмът му растеше, а това се предаваше и на помощниците му, които се суетяха около него в зелените си хирургически екипи. Особено много време му отне увреденият клепач и дръпнатите надолу устни. Операцията приключи едва в късния следобед, и когато най-сетне смъкна гумените ръкавици, забеляза, че ръцете му треперят от умора.

Подобно нещо не му се бе случвало през цялата му кариера на хирург. Няколко часа по-късно, изкъпан и освежен, Дан отново се върна в мислите си на операцията. Тази жена бе нещо повече за него от обикновена пациентка. А не знаеше нищичко за нея! Той скочи и грабна телефона.

— Здравейте, обажда се доктор Маршал от клиниката на остров Орфей. Може ли да говоря със сержант Джонсън?

В паузата, докато чакаше да го свържат, той чуваше как биенето на сърцето му пронизва вечерната тишина.

— Здравей, Сам. Дан Маршал се обажда. Искам да те помоля да идентифицираш по описание едно изчезнало лице. Не, не ми е приятел. Пациентка в клиниката е. Страда от временна загуба на паметта. Ръст около метър и седемдесет, към седемдесет килограма, кестенява коса и сини очи…

По-късно, при последната си визитация за деня, той отново огледа омотаната в бинтове фигура и пак зададе същия въпрос. Коя си ти? Коя си ти? Всъщност ти самата знаеш ли коя си, Тара?

 

 

Грег Марсдън не страдаше от подобни съмнения, докато караше по магистралата към Хънтърс Хил. Сигурен беше, че действа хитро и внимателно. След толкова време спокойно можеше да отиде, за да види как е здравословното състояние на най-добрата приятелка на жена му, без това да събуди подозрения. Жалко, че Филип бе отново в Ню Йорк — щеше да му липсва. Грег цинично се ухили. Покрайнините на Сидни го потискаха и той увеличи скоростта на ролс-ройса, докато не прекоси моста Глейдсвил над река Парамата, откъдето пътят и околността ставаха много приятни. След моста свърна вдясно и се озова пред къщата.

— Грег! Божичко, ти ли си?

Джили изскочи от къщата и се втурна към него, още щом чу шума на колата по алеята.

— Здравей, скъпа. Чакай поне да изключа двигателя.

— Ох, Грег! Толкова ми липсваше. Направо щях да полудея сама…

Грег я погледна и видя, че от нея наистина се излъчваше нещо маниакално. Котешкото й лице бе поруменяло от възбуда, а зениците на жълтеникавите й очи бяха разширени. Цялата й трескавост силно възбуждаше Грег. Той се огледа наоколо. Масивната старинна къща бе заобиколена от всички страни от дървета и от никъде не се виждаше нищо. Ръката му сама се пресегна и някак небрежно помилва гърдите й, а после той изведнъж я сграбчи за кръста и заби палци в меката плът над ханша й, като силно я притисна към себе си. Тя усети твърдостта на пениса му и почти се разплака от нетърпение.

— Добре дошла, скъпа — рече й Грег. — Хайде да влизаме вътре.

 

 

Първата серия операции на Тара Уелс приключи повече от успешно. Дан си позволи известна доза професионална гордост, макар че тези първи операции по-скоро бяха нещо като проучване на терена. Истинската работа по създаването на новото лице тепърва предстоеше. От опит той знаеше, че това е най-лошият период за пациента — всичко го боли от операциите, но видим резултат все още няма никакъв. От вълшебния климат на острова раните заздравяваха много бързо, но горещината без съмнение измъчваше превързаните глави и тела на пациентите. Макар професията му да го бе сблъсквала с много хора, които понасяха болките, без да трепнат, Дан бе силно впечатлен от стоицизма на Тара.

— Как си? Боли ли? — запита я веднъж той, докато я преглеждаше.

Тя още не можеше да говори и затова направи само някакъв уклончив жест с ръка.

— Зная, зная, не отричай. Болката сигурно е жестока. — Тя не помръдваше. — Трябва да измислим нещо, защото е важно да спиш добре. Ще кажа на Лизи да ти донесе болкоуспокояващи хапчета.

Обгърната от белотата на превръзките си, Тара чуваше само загрижеността в гласа му. Май наистина се интересува от мен, помисли си тя, и сърцето й леко трепна. За нея тази мисъл имаше много по-голямо значение от всичките хапчета на света. Не след дълго Лизи наистина й донесе нещо за болките, но тя не го вземаше.

Настъпи вторият етап на операциите. Денонощията на Тара се превърнаха в редуваща се поредица от силна болка и мъглата на забравата. Понякога й се присънваше колибата на Дейв и тя се мяташе и плачеше насън. В такива моменти се будеше и откриваше, че Дан е седнал до леглото й и е поставил ръка на пулса й. Присъствието му винаги й действаше успокояващо. Дан имаше навик да наобикаля през нощта всичките си следоперативни пациенти и го правеше с малко фенерче, за да не смущава съня им. В един момент той установи, че някак си винаги оставя Тара последна, за да не бърза и да стои при нея колкото може повече. В тези случаи тя разбираше, че болката й всъщност е цената на промяната. Иначе никога не би изпълзяла от пашкула на Стефани Харпър. „Ставам това, което искам да бъда“, повтаряше си непрекъснато тя. И всеки път в сърцето й нахлуваше някаква гордост от решимостта й. Каквато искам да бъда. Ново лице за нова жена с нов живот. Дръж се. Трябва да издържиш.

 

 

Когато наближи времето за сваляне на превръзките, Дан бе почти толкова нервен, колкото и самата Тара. Не че го притесняваше резултатът от операциите. Те бяха успешни. Тревожеше го каква ще е реакцията на Тара. Той изведнъж установи, че отчаяно се моли тя да е доволна от новия си вид. От самото начало на операциите досега, тя не се беше виждала, защото бе непрекъснато в бинтове. Вечерта преди свалянето на превръзките, той я изведе на разходка по плажа. Пред тях се разгръщаше индиговото море, а започващият прилив мокреше босите им крака. Дан дълго време не казваше нищо.

— Утре ще сваляме бинтовете, Тара — обади се най-сетне той. — Очаква те голям шок. Наистина.

Тара задържа дъха си, а той продължи по-нататък.

— Ще се погледнеш в огледалото и ще си познаеш само очите, които ще те гледат от чуждо лице.

Чуждо лице… тази фраза цяла нощ не й даваше мира.

Призори на другия ден тя отново крачеше по плажа, а малко по-късно към нея се присъедини и Дан.

— Как спа? — запита той.

— Не много добре.

— И аз. — Тонът му бе рязък и изнервен. — Хайде тогава да не удължаваме излишно напрежението.

Те се върнаха в бунгалото и Тара се отпусна в бамбуковото кресло. Седеше напрегнато и се държеше и с двете ръце за облегалките му. Дан придърпа една малка масичка, извади ножиците и се залови за работа. Първо внимателно сряза външните бинтове, а после започна да отстранява слоевете памук и марля. Тара седеше със затворени очи, но в един момент усети дъха му върху лицето си и разбра, че превръзките са махнати. Гласът на Дан се чуваше някак отдалече.

— Не зная как си изглеждала преди злополуката. Нито какъв ти е бил гласът. Постарал съм се да направя най-доброто, съобразно твоята идея за новия ти външен вид. — Той млъкна и Тара го чу да се отпуска на стола и да въздъхва. — Вече можеш да се видиш.

Тя отвори очи. Пред нея Дан държеше изправено огледало. Гледката отначало я потресе и тя не повярва на очите си. От огледалото я гледаше едно чудно красиво лице. Нямаше и следа от изкривената надолу уста и увредения клепач. Не се виждаха и никакви белези. И най-важното — от предишната Стефани нямаше и помен. Тя добре си спомняше вечното леко тъжно и загрижено изражение, но сега и то бе изчезнало. Не бе останал нито един белег на напрежение и умора. От огледалото я гледаше една много по-млада и по-самоуверена жена.

Тя бавно вдигна ръце и ги прекара по нежната кожа на лицето си. От малките бръчици под очите, които предателски издаваха възрастта й, не бе останало нищо. Изчезнали бяха и това я правеше поне с десет години по-млада.

— Какво ще кажеш?… — Гласът на Дан звучеше несигурно. — Ако ти харесва това, което виждаш, просто кимни.

Тара го погледна с блеснали очи и яростно закима. Дан се засмя от облекчение и чак подскочи от радост. Със сърце, обзето от възторг, тя го дари с първата си усмивка, а после избухна в щастлив плач и се хвърли в прегръдките му. И двамата бяха твърде развълнувани, за да могат да говорят.

От този момент започна истинското възстановяване на Тара. С все по-нарастваща през следващите седмици увереност тя спортуваше, танцуваше и дори плуваше. От едната страна на бунгалото й беше басейнът, а от другата — морето, и тя лека-полека се научи първо да се отпуска във водата, а после и да й се наслаждава напълно. Не след дълго установи, че физическата свобода, която й даваше плуването, можеше да се сравнява единствено с усещането й при ездата. Дори откриваше нещо чувствено в начина, по който топлите вълни обгръщаха и милваха тялото й. От плуването и танците, които бяха част от рехабилитационната процедура, движенията й ставаха все по-грациозни и уверени, а от здравословната диета тя свали всички излишни килограми и в крайна сметка загуби всякаква прилика с предишната тромава и несръчна Стефани.

Освен това Тара продължаваше да поддържа и тайния си албум с изрезките от вестниците и списанията. Нейната „злополука“ все още занимаваше журналистите и заглавия от типа на: „Смъртта на богатата наследница — загадката си остава“, никак не бяха редки. Оставаше си и решимостта й да търси отмъщение. Дори с възстановяването на силите й, целта сякаш придоби твърдостта на диамант. Сега обаче, тя използваше вестниците и списанията, които пощенското корабче й носеше всеки ден, и за това да проучва последните тенденции в женската мода. Новата жена има нужда от нови дрехи, каза веднъж тя на Лизи с щастлива усмивка. Така че прекарваше доста време, надвесена над снимки от модни ревюта, и отбелязваше какво трябва да си купи като му дойде времето. Едва сега разбра, че за пръв път в живота си е свободна да се занимава само със себе си и има нужната увереност за това. Най-после щеше да навакса за всичките пропуснати досега години.

 

 

Заседанието на управителния съвет на „Харпър Майнинг“ не вървеше добре. Годишните печалби не бяха спаднали кой знае колко. Усещаше се липсата на интуицията на Стефани и усета й за пазарите, но все пак загубите от отсъствието й, след разпределянето им сред многочислените филиали и поделения на огромния конгломерат, създаден от Макс Харпър, не отслабваха могъществото на компанията и тя ги поемаше без особени затруднения.

Неприятностите идваха от другаде.

Седнал начело на огромната заседателна маса, Бил Макмастър изгледа източника на неприятностите, потисна гнева си и реши да опита отново.

— Добре, Грег. Може наистина да не сме разгледали внимателно идеята ти. Предлагам да я чуем пак.

Грег изсумтя и презрителният му поглед обходи масата. Дърти глупаци! Нещастници! Беше побеснял. Още когато Стефани го направи един от директорите на „Харпър Майнинг“, той реши да се хване здравата за работа, а не да използва поста като удобна синекура. Животът му предлагаше да стане нещо повече от застаряваща звезда на тениса и Грег не мислеше да пропуска този златен шанс. Беше се опитал да се запознае с огромната сфера на дейност на „Харпър Майнинг“ и макар че не разбираше нищо от финанси, това не го притесняваше ни най-малко. За тази работа си имаше счетоводители. А той щеше да бъде човек на идеите. И наистина ги засипваше с идеи. Всяка от тях се приемаше вежливо и внимателно от колегите му директори и след кратко обсъждане, също толкова внимателно и вежливо бе отхвърляна. Сега току-що се бе случило същото и с последното му хрумване.

— Вече ви казах всичко, което трябва да се каже! — сопна се Грег. — Парите ни очакват, само някой трябва да ги вземе. А вие си седите на задниците и не правите нищо!

— А не си ли си задавал въпроса, защо конкурентите ни също се ослушват и не предприемат нищо? — запита някакъв язвителен глас откъм долния край на масата, който добре изразяваше общото настроение срещу Грег.

— За техническата осъществимост ли намекваш?

— Няма нищо общо с никаква техническа осъществимост, дървена главо такава! — намеси се друг глас, на когото явно Грег също започваше да досажда. — Бил, обясни му, ако обичаш!

— Виж какво, Грег — започна меко Бил, макар че вътрешно кипеше. — Разбира се, че разгледахме внимателно предложението ти. Проблемите обаче не са технически, нито имат нещо общо с транспорт, разходи, работна сила и така нататък. В онази държава, която ти имаш предвид, цари политически хаос. Обстановката там е толкова нестабилна, че може да експлодира всеки момент. И ако случайно комунистите докопат властта, все едно че сме им изградили цялото минно дело безплатно. Искаш от нас да рискуваме капитали, оборудване, че и живота на хората си, за нещо съвършено несигурно…

— Стига толкова! — кресна Грег и скочи, извън себе си от ярост. — Нищо не разбирате, защото до един сте изкуфели и не струвате и канче камилска пикоч! — и без повече да ги погледне, той напусна залата.

— Заличи последното изречение от протокола, Мери — невъзмутимо се обърна Бил към стенографката. — Да минем по-нататък, господа.

 

 

На някои не им стига и цял живот да опознаят всички прелести на Големия бариерен риф и Коралово море. А на Тара й се струваше, че е напъхала целия си живот в няколкото седмици, прекарани там, докато се възстановяваше след операциите и събираше сили за предстоящата й среща с външния свят. За пръв път от пристигането си на острова, тя истински се наслаждаваше на зашеметяващите природни красоти, на високите палми и на ослепително белите плажове. И на безкрайното животворно слънце. Тя приемаше всеки нов ден като божи дар и го прекарваше, без да трябва да се съобразява с нищо друго, освен със себе си.

Не мина много време и Тара разбра, че голяма част от новооткритата радост от живота се дължи на Дан Маршал. Някак неусетно тя вече с нетърпение очакваше ежедневната му обиколка на бунгалата, ослушваше се за стъпките му и търсеше ласкавата му усмивка. Откритието не я притесни особено, защото приятелството й с Дан беше същото като него — непринудено, топло и ненатрапчиво. Той се оказа идеалният компаньон, а след работа се превръщаше и в идеалния гид из тропическия рай на остров Орфей.

Унесени в разговори, двамата редовно обикаляха острова — първо го прекосяваха по диагонал, а после се връщаха по друг път и обикновено спираха за малко сред живописните ясени и акации, разпръснати между скалите в централната част. Въздухът ухаеше на цветя и навсякъде наоколо шумоляха животинки и жужаха насекоми — сякаш цялата природа бе решила да доставя удоволствие само на тях двамата.

Заедно, те се чувстваха като Адам и Ева преди грехопадението. Сред този девствен покой Тара преоткри загубената си невинност и си върна вярата в хората. Това беше някакъв абсолютно непокварен и чист свят. Открит и спонтанен в отношенията си и с дълбоко чувство за отговорност, с нея Дан сякаш временно забравяше професионалните си задължения към поверените му чужди съдби и напълно се отпускаше и наслаждаваше на компанията й. Правеше го по много деликатен начин и никога не й натрапваше нищо. Тара някак си усещаше, че той е от онези редки личности, успели да унищожат змията в себе си, и не се боеше, че би я наранил. Доверяваше му се напълно и в присъствието му се чувстваше спокойна до такава степен, че съвсем се прехласваше по околните райски красоти и възторгът й нямаше граници.

Едно друго любимо тяхно занимание беше подводното плуване, на което Дан старателно я учеше, откакто тя преодоля страха си от водата. Досегът с напоеното от слънчеви лъчи тропическо море й харесваше все повече и повече. За Тара плуването с Дан не бе само физическо удоволствие, а цяло пътешествие в света на чувствената наслада. Под повърхността на водата пред възхитения й поглед се разкриваха чудните обитатели на тази странна и непозната вселена. Пробягваха цветове и сенки и кипеше бурен живот — Дан едва смогваше да й покаже някое причудливо създание и него вече го нямаше, но пък се появяваше нещо друго, също толкова интересно. В този безмълвен свят всеки бе зает с нещо и никой не обръщаше внимание на двете човешки фигури, увиснали в прозрачната вода над тях. Един такъв ден обикновено биваше последван от импровизирана вечеря на плажа, с рибата, уловена от Дан.

— Хайде да вечеряме заедно довечера — предлагаше той весело, току-що изскочил от водата с набодена на харпуна му риба.

— С удоволствие — отвръщаше Тара и никога не му отказваше.

Докато той се занимаваше с огъня и печеше рибата, Тара събираше плодове от близките дървета, охлаждаше бирата и подреждаше приборите за храна. Дан обичаше да готви на открито и го правеше с голямо умение и вкус. След една подобна великолепна вечеря, Тара го запита:

— Интересно, дали всички хирурзи са добри готвачи?

— Едва ли. Великите готвачи като мен се раждат, а не се създават — засмя се Дан.

— Някой ден и аз трябва да се науча да готвя.

— Мислех, че всички жени готвят. Как така не си се научила още?

Тара се стегна. Как да обясни на Дан в какъв разкош е живяла, и че никога не й се бе налагало да се занимава с битови проблеми, защото винаги някой друг се справяше вместо нея? Дан усети смущението й и бързо смени темата.

— Добре тогава — усмихна се той. — Ако решиш да опиташ и ти трябва морско свинче за опитите, повикай ме. Предполагам, че първото ти ястие ще е бекон с яйца.

Това беше първият по-личен разговор, в който Дан й показваше, че чувствата му към нея са по-дълбоки от обикновеното приятелство. В Тара бушуваха смесени чувства на яд, объркване и радост. Никога досега не й се бе случвало да флиртува или да флиртуват с нея. Смутена, тя мълчаливо се ядосваше на себе си.

— Не знаех, че и четирийсетгодишните дами се изчервяват — каза Дан, който очевидно се забавляваше от смущението й. — Или това е от огъня?

Тара не издържа и се разсмя.

Дан се порови между риболовните си принадлежности, извади някаква раковина и й я подаде — великолепен образец от блестящ седеф.

— Подарък — свенливо каза той. — Подарък за довиждане.

За миг настъпи болезнена тишина, тъй като това й напомни за предстоящата раздяла, но след малко тя каза:

— Винаги ще ме подсеща за Орфей. И за теб, Дан.

— Ти си толкова красива — промълви тихо той.

— Но заслугата за това е твоя — отвърна бързо тя. — Ти го направи.

— Глупости — отвърна Дан. — Лицето отразява характера, така че ти си си същата дама, която срещнах преди няколко месеца. Не го забравяй.

— Благодаря ти, Дан. Няма да го забравя. Прав си, че скоро ще си ходя.

— Така ми се ще да ми вярваш достатъчно и да ми кажеш от какво бягаш.

— Ох, Дан.

— Добре, добре. Поне ми кажи, че има къде да отидеш и че разполагаш с достатъчно пари. В Сидни ли отиваш?

Личеше му, че е нервен. Нервна беше и тя.

— Ще се оправя, не се безпокой. Не съм малка. Нямам нужда от настойник.

Дан долови предупреждението в гласа й и заговори за друго.

— Ще ми липсваш — тежко каза той. — Сигурно се досещаш, че си станала нещо повече от пациент за мен.

Тара въздъхна и усети как болка жегна сърцето й.

— Дан, трябва да свърша някои неща, и то сама. Съжалявам, но не мога да говоря за тях. Дори и с теб. Моля те, не ме питай нищо повече.

Повече никой не заговори по този въпрос. Дан спазваше обещанието си, макар и душата му да се измъчваше от това, че не знаеше почти нищо за жената, в която се влюбваше все повече и повече. Със смиреността на истински влюбен, за когото щастието на любимата е много по-важно от собственото му състояние, той се стараеше да направи последните й дни на острова възможно най-приятни и да я подготви за външния свят с напълно възстановено тяло и душевно равновесие.

В същото време Тара полагаше умишлени усилия да го забрави. Свенливото му обяснение в любов някак си разколебаваше първоначалната й решимост за отмъщение и тя все по-често се замисляше за простите радости, които животът на острова й предлагаше. Залови се отново за албума с изрезките, защото не й се искаше да се отказва от решението си. Резултатът не закъсня. Жестокият образ на Грег потисна сърдечните й пориви към Дан. Скоро тя бе не само готова да напусне Орфей, но и гореше от желание да се заеме с плановете си, които щяха да й дадат жадуваното отмъщение.

Дан забеляза тази промяна и се натъжи. Дойде моментът, в който те застанаха на кея до корабчето, което щеше да откара Тара до Таунсвил и до външния свят. Преди това тя със сълзи на очи се бе сбогувала с Лизи, макар и да полагаше усилия да се усмихва.

— Не ти ли казах, че оттук всички си тръгват с усмивка? — дрезгаво промълви Лизи, в чиито очи също напираха сълзи.

Сега обаче тя бе само с Дан и очите и на двамата бяха сухи.

— Значи така, Тара — каза той. — Това е всичко. Страх ли те е?

— Малко.

— Можеш да останеш тук. Не е нужно да си тръгваш. — Това беше единствената му молба и тя остана без отговор. Дан изчака малко и продължи: — Обещай ми нещо…

Тара мълчаливо вдигна поглед към лицето му.

— Ако някога имаш нужда от нещо… от каквото и да е… нали ще ми се обадиш?

— Не се притеснявай, всичко ще бъде наред.

И няма да ти се обадя, помисли си тя. Ще докажа, че мога и сама да се оправям. Сама, Дан — нима не разбираш? Цял живот съм разчитала на други, но сега най-сетне пораснах.

На Дан, обаче, тя каза с привидно безгрижен тон:

— Довиждане, тогава.

— Успех, Тара.

Той нежно повдигна лицето й за първата им и последна целувка. Устните й бяха хладни. Без да каже нищо повече, Тара се обърна и тръгна към корабчето. Дори не му махна за сбогом. Но очите й не се откъснаха от високата самотна фигура на кея още дълго време, след като тя изчезна в далечината.

Осма глава

Заливът на Сидни е една от най-красивите гледки в света. Само че от двеста години насам хората го задръстват и замърсяват с какви ли не отпадъци, мрачно размишляваше Бил Макмастър. Изправен до прозореца на кабинета си на последния етаж в сградата на „Харпър Майнинг“, той гледаше към моста над залива и към ширналия се под него град. Днес бе дошъл рано на работа и сега стоеше и наблюдаваше как екипите по поддържане на чистотата на залива събират тоновете отпадъци, които жителите на града ежедневно изхвърляха в него. Някое от тези момчета би свършило добра работа и на мен, ядосано си мислеше Бил. Да ме отърве от един голям боклук.

Интеркомът на бюрото иззвъня и прекъсна мислите му.

— Да? — обади се Бил.

— Извинете, сър, но Грег Марсдън е още тук. Вече половин час…

— Зная, зная. Покани го да влезе.

Безупречно облеченият Грег — в елегантен костюм, бяла риза и светложълта вратовръзка — този път си спести любезностите.

— На какво дължим тази изненада, Грег? — спокойно се обърна към него Бил. — С какво можем да ти бъдем полезни?

Но Грег го прекъсна с нетърпелив жест.

— Цяла седмица се опитвам да се свържа с теб по телефона.

— Зная, но напоследък почти не се задържам в кабинета. По това време винаги имаме много работа. Заповядай, седни.

Грег седна, но не смекчи агресивното си изражение и впери упорит поглед в Бил.

— Виж какво, Бил. Стефани е мъртва вече от няколко месеца. Пресата си направи проучванията, но и тя не откри нищо. Сега всичко заглъхна, все едно, че Стефани Харпър изобщо не е съществувала.

Какво ли е намислил, чудеше се Бил, но гласно каза:

— Тя не е забравена.

— Разбира се, и аз не съм я забравил — бързо се намеси Грег.

Бил не беше много убеден в това, но го остави да продължи.

— Работата е там, Бил, че не мога да разбера как след три отделни издирвания, две от които бяха под прякото ръководство на компанията, тялото й все още не е открито.

Това било, значи, помисли Бил и гневът му отново започна да расте.

— Нищо — продължаваше Грег. — Нито скелет, нито някакви останки — нищо.

— Уверявам те, че е направено всичко в границите на възможното — привидно спокойно отвърна Бил.

— Да, но аз не съм доволен.

— Нима?

— А нима ти искаш да ми кажеш, че тази огромна организация, която открива уран, злато, желязна руда, нефт и какво ли не, не е в състояние да намери шепа проклети кокали? — разпали се Грег.

Бил не можеше повече да издържа и избухна.

— Жалък лицемер! — кресна му той. — Искаш смъртта на Стефани да бъде юридически установена не заради самата нея, а заради богатството й. Но аз ще ти кажа, че обичах Стефани Харпър като своя дъщеря. — Той пое дъх и продължи по-спокойно: — Жалко, че ти така и не си даде труд да я опознаеш истински, преди да умре. Имаше какво да научиш от нея. Тя обичаше хората и беше готова да дава, да дава и пак да дава, а в замяна искаше да я приемат такава, каквато е, защото никой не е съвършен. Стараеше се, а това е добра епитафия за всеки.

— Никога не съм казвал, че…

— Млъкни и ме изслушай! Така е, нямаше да е зле да я погребем като хората. Но се радвам, че тялото й не е открито. — Грег вече бе загубил част от самоувереността си. — И знаеш ли защо? Защото искам здравата да се потиш през следващите седем години, тъй като едва после ще имаш право на част от най-голямото богатство в историята на Австралия. А има и нещо друго, момчето ми, което също не знаеш.

Грег се сепна. Някакъв внезапен страх го преряза през стомаха. Нали уж бе обмислил всичко? А Бил вече започваше да се наслаждава.

— Трябва да ти кажа, че преди да се омъжи за теб, лично аз убедих Стефани Харпър да добави в завещанието си една клауза. В случай, че тя умре преди теб и ти се ожениш повторно — губиш всичко!

Настъпи напрегната тишина. Грег не можеше да повярва и седеше като занемял. Забравил гнева си, Бил се облегна назад, като след добре свършена работа.

— Това е. А междувременно можеш да си търсиш работа. Не мисля, че още дълго ще бъдеш директор в „Харпър Майнинг“. Пък и не е зле човек сам да си изкарва прехраната.

Грег вдигна поглед към Бил. В очите му светеше такава омраза, че да можеше, сигурно би го убил на място. После внезапно скочи от стола и Бил за пръв път в живота си усети пристъп на страх. Но Грег само го изгледа мълчаливо и напусна кабинета.

Неочакваното приключване на разговора смути Бил, но въпреки всичко, от плещите му падна голям товар. Още не съм свършил с теб, мистър Марсдън, рече си той, но скоро и това ще стане.

 

 

На сиднейската аерогара „Маскът“ животът кипи денонощно. Особено голяма е навалицата през делничните дни, и то преди обяд. В движението на тълпите хора имаше някаква първична енергия, но на Тара, свикнала със спокойствието на остров Орфей, то се стори някак угнетително. С известна неловкост тя си пробиваше път сред пътници и посрещачи и най-сетне се измъкна през главния изход.

— Такси, мис?

Почти без да мисли, Тара с благодарност се отпусна върху задната седалка на очукания стар седан.

— Накъде?

Те вече се движеха към града, а тя още не бе казала на шофьора къде отиват. Не беше правила никакви планове и предпочиташе да остави нещата да следват своя собствен ход.

— О… трябва да отседна някъде, където не е особено скъпо. Не познавам добре тази част на Сидни, така че ако вие ме упътите, ще ви бъда благодарна.

Таксито я остави в един район, наречен Рокс, и Тара за пръв път видя как живеят хората, които не разполагат с много пари. Мястото бе мръсно и потискащо и се намираше буквално в сянката на моста над залива, но пък предлагаше евтини квартири и всичко останало, което се подразбираше от това понятие. Но въпреки всичко, Тара някак си усещаше, че е попаднала точно, където трябва. Продължителното лечение на остров Орфей я бе оставило почти без средства. Но дори да имаше цял чувал с пари, тя пак не би отседнала в луксозен хотел. Така би постъпила Стефани Харпър. А Тара Уелс щеше да се оправя по друг начин.

Изтощена от лепкавата следобедна жега и тежкия куфар, Стефани най-сетне се добра до някакво малко частно хотелче, на ъгъла на една пресечка. През зацапаните прозорци на бара му се виждаха само мъже, повечето с бирени коремчета, които веднага извърнаха погледи към нея. Тя не знаеше къде да се дене от смущение, но кръчмарят също я забеляза и й посочи една странична врата.

— Стая ли търсиш, момиче? — започна направо той.

— Да.

— Петдесет долара на седмица.

— Добре.

— … с предплата за един месец плюс сто долара гаранционна вноска.

— Вноска ли? — Тара за пръв път чуваше подобно нещо.

— Ами да. Ние наемодателите също трябва да вземаме предпазни мерки и да се защитаваме. — Дребничкият мъж на средна възраст с изтъняваща русолява коса наистина приличаше на човек, който има нужда от защита. — Едно време вярвах на хората и ги оставях да закъсняват с плащанията, но те се измъкваха посред нощ и изчезваха, без да ми дадат и долар.

— Лошото е, че не мога да ви предплатя, а и за гаранционната вноска не съм сигурна.

— Както искате. Вече знаете условията ми.

— Съжалявам, но ще се откажа. Току-що пристигнах в Сидни и имам само четиристотин долара, с които трябва да живея, докато си намеря работа. Извинете, че ви загубих времето — и тя се обърна и понечи да си тръгне.

— Почакайте малко. Няма да ви искам гаранционна вноска.

— А може ли да ви дам предплата само за две седмици?

Хазаинът се поколеба.

— Добре, от мен да мине. Предплата за две седмици.

Тара се усмихна. Я гледай ти каква красавица, помисли си собственикът на хотела. Като нищо ще ми увеличи клиентелата.

— Искате ли да видите стаята? Оттук, моля. — Той взе куфара й и я поведе, като не млъкваше през цялото време: — Всъщност това заведение си е част от австралийската история. Построено е през 1915 година, можете ли да си представите? Долу в бара е пълно със стари снимки, някой път ще ви ги покажа.

Те изкачиха някакво тъмно стълбище, излязоха на тясна площадка и той отвори една врата. Виждаше се прозорец, гледащ към моста над залива. Самата стая беше мръсна, потискаща и мизерно обзаведена. Имаше и нещо като кухненски бокс, отчасти прикриван от скъсана завеса. Тара едва успя да сподави неприятната си изненада.

Хазаинът усети реакцията й и побърза да каже:

— Всъщност стаята не се обитава от няколко месеца и малко съм я позанемарил. Все се надявах да я дам на някой приличен наемател, че от тези наркомани и алкохолици нищо чудно да си имам работа с полицията… — и той я изгледа внимателно. — Ти ми се струваш порядъчно момиче и ще ти помогна да я оправим. Казвам се Санди. Стаята ми е точно над твоята, на последния етаж. Живея сам и имам достатъчно време, откакто миналата година приятелят ми почина от рак. С него бяхме заедно цели двайсет и седем години…

Той смутено млъкна. Разчувствана, Тара стисна ръката му и отиде до прозореца.

— Е, поне е с изглед към пристанището — каза му тя.

 

 

Филип Стюарт стоеше в преддверието на дома си в Хънтърс Хил и си проверяваше паспорта, самолетния билет и валутата. До външната врата го очакваше пътният му багаж, а до него, върху един стол, бе преметнат шлиферът му. Той си погледна часовника и влезе във всекидневната.

Джили, с вече обичайното си отчаяно изражение, седеше и гледаше телевизия, отпивайки от чашата с уиски, което напоследък бе единственото й занимание. Но бе придърпала и телефона към себе си, затова Филип се досети, че вероятно очаква някой да й се обади, и то след като той тръгне за аерогарата. Джили изобщо не проявяваше интерес към предстоящото му заминаване. Беше ясно, че и телевизионната програма ни най-малко не я интересуваше. Господи, Джили, помисли си той, какво става с нас?

Външно обаче Филип полагаше усилия да се държи нормално.

— Нали няма да забравиш за вторник, Джили?

— Какво за вторник?

— Ще идва механик да оправи помпата на басейна. А и трябва да се проверят онези работи по застраховките. Нали няма да забравиш?

— Няма.

Вече не можеха да си говорят дори и за обичайните за едно семейство домакински работи. Друг път, преди да замине в командировка, Филип винаги имаше навика да пита: „А ти какво ще правиш, докато ме няма?“, но сега просто нямаше смисъл, защото отговорът му бе известен. От хиляди най-различни дребни белези на него отдавна му бе станало ясно, че Джили има любовна връзка. Напрежението и внезапните й пристъпи на отчаяние също не го учудваха, защото той знаеше с кого е връзката, а това обясняваше и нейното поведение. Само че той се чувстваше неспособен да й помогне.

Филип обичаше жена си и в миналото се отнасяше търпеливо и с разбиране към изневерите й. Толкова я обичаше, че дори се стараеше да я подкрепя, докато траеха историите й, а и след това, когато тя най-много имаше нужда от опора. Връзките й не бяха кой знае колко много, така че Филип не усещаше позициите си застрашени, а и винаги му оставаше тъжната утеха, че в крайна сметка Джили все пак се връщаше при него. Само че всичко изведнъж се промени, след като Джили си дойде от Рая с вестта за смъртта на Стефани. Той не знаеше какво точно се е случило там и не искаше да знае. Но някак си инстинктивно усещаше, че този път тя бе преминала границите на приличието. Това беше краят.

Сега Филип се намираше в странното положение на човек, който скърби за загубата на жена си и едновременно продължава да живее с нея в едно и също жилище. Напоследък това доста го измъчваше, а присъствието й наоколо му напомняше непрекъснато за загубата. Само че всяко нещо си имаше край. Така беше и със скръбта му. Той вече умишлено увеличаваше физическото разстояние помежду им. Пътуваше все по-често до Ню Йорк, а когато беше в Сидни, нерядко вечеряше и преспиваше в клуба си, като гледаше да не се задържа много в къщата. В емоционално отношение пропастта между тях се бе разраснала до такава степен, че каквото и да е сближаване беше немислимо. Когато настъпеше времето за официалната раздяла, щеше да се види, че бракът им отдавна е загинал от липса на хранителна среда.

Въпреки всичко обаче, Филип бе достатъчно благороден и не желаеше да прави първия ход за прекъсване на отношенията им. Като емоционална реалност с брака им бе свършено, но социалната му функция си оставаше, поне за Джили. Тя нямаше къде да отиде след развода и един господ знаеше как щеше да изкарва препитанието си, защото никога не бе работила. Да я изостави така изведнъж, беше все едно да накара някой инвалид да стане от количката си и да проходи без чужда помощ. Джили беше точно такъв инвалид по отношение на живота. Може би затова тя до такава степен зависи от Марсдън, мислеше си той. Какво пък, в случая аз не мога да направя нищо.

Размишленията му бяха прекъснати от клаксона на таксито, което щеше да го откара до аерогарата.

— Довиждане, Джили — викна й той от преддверието, взе си багажа и излезе, без да изчака отговора й.

Джили дори не го чу, макар че слухът й мигновено би доловил стъпките на другия мъж с прецизността на прилеп. Само че никой не я търсеше и телефонът упорито мълчеше.

 

 

Същата нощ, в мизерната хотелска стая, Тара седеше на тясното легло и едва сдържаше сълзите си. Завръщането в Сидни се оказа цяло изпитание за нея, тъй като това бе нейният град, но сега тя бе дошла в него с променена самоличност и несигурно бъдеще. Спомените я притискаха отвсякъде, а до болка познатите отпреди места я канеха да ги посети отново, но тя успя да преодолее изкушенията — нали затова бе избрала именно този непознат район. Все пак вътрешната борба доста я изтощи.

Като връх на всичко й се налагаше сама да се грижи за себе си. Досега с това винаги се бяха справяли други хора и тя дори не бе стъпвала в супермаркет. Така че покупката на някои най-обикновени неща за нея се оказа същинско неприятно преживяване, още повече че и жената на касата не беше от най-любезните.

Но лошото тепърва предстоеше. Като влезе в кухнята, за да остави продуктите, видя, че на масата нещо мърда, и с ужас установи наличието на цяло семейство хлебарки. Тя отскочи назад с погнуса, но скоро се съвзе и ги прогони, като си каза, че следващия път трябва непременно да си купи и отрова против хлебарки. После събори току-що отворената опаковка мляко и то се разля навсякъде. Отчаяна, Тара се хвърли на леглото и дълго се бори с желанието да си поплаче добре.

В един момент обаче забеляза, че някой е оставил в стаята препарати за почистване, метла, домакинска лопата и парцали. Санди бе удържал на обещанието си да й помогне и тя нетърпеливо се залови за работа. Миенето на подове беше още едно от нещата, които Стефани Харпър никога не бе вършила преди. Но Тара Уелс се потруди здравата и когато си легна, спа дълбоко, като след добре свършена работа.

С течение на времето положението на Тара в хотела непрекъснато се подобряваше. След почистването, стаята й стана много по-привлекателна. Санди й даде нови завеси за прозореца и кухненския бокс, а и куп други неща, с които тя дообзаведе стаята и я направи напълно обитаема. Но най-важното бе, че успя да си намери съквартирант, който истински се нуждаеше от нея и от грижите й.

Това стана още на първата сутрин след пристигането й, когато отиде да изхвърли боклука в кофите зад хотела. На връщане тя чу някакво слабо мяукане и видя малко коте, което страхливо надзърташе иззад една боклукчийска кофа. Тара го вдигна и усети, че то цялото трепери — било от страх, било от студ.

— Бедно мое създание — трогна се тя. — Загубило си се, така ли? И май си гладно, а никой не те иска.

Котенцето доверчиво се притисна към нея и измърка.

— Искаш ли да похапнеш? Хайде, ела с мен.

Тара го отнесе в стаята си и го нахрани, а след това му каза:

— Оставаш при мен и ще се казваш Макс.

Абсурдността на името, което му даде, я накара да се разсмее, защото й бе трудно да свърже това малко треперещо създание с могъщия индустриалец, което пък я накара да осъзнае, че никога досега не си бе позволявала да се присмива на баща си. Това е знак, че се оправям, рече си тя, направи на Макс легло от стари вестници и му даде да яде, колкото иска, а после той заспа на коленете й, като продължи да мърка дори и насън. За нея той бе нещо повече от обикновена котка — беше й поверил живота си, а това бе добър знак — знак, че нямаше връщане назад.

— Макси, Макси — въздъхна тя. — Толкова се радвам, че се намерихме. Така копнея да имам с кого да си говоря.

 

 

По принцип Грег не проявяваше голям интерес към билярда. За тенисист от неговата класа, свикнал с динамиката на корта, тази игра изглеждаше прекалено мудна. Но в Харпър Маншън имаше специална билярдна зала с професионална махагонова маса и всичко останало, необходимо за играта, така че Грег нямаше нищо против от време на време да изиграе една-две партии, стига да имаше подходящ партньор.

Пък и без това искаше да се поразсее малко. Нищо не се бе оказало толкова лесно, колкото той си го представяше. От няколко месеца насам все се опитваше да заживее нормално, но не излизаше нищо. Както и да го погледнеше човек, той нито беше женен, нито ерген. Нито се водеше партньор на Стефани, нито неин наследник. И макар че получаваше добри доходи, тъй като Стефани се бе погрижила за това още когато се бяха оженили, той нямаше никакви права върху имотите и не можеше да докосне нито долар повече от предвидените. А това го караше да се чувства съвсем безсилен.

Не му се нравеха и ограниченията на ергенския живот, но пък и не му се щеше да се ангажира с Джили Стюарт. Не си струваше да се измъкваш от една брачна примка, за да се напъхваш в друга. Като жена Джили много му харесваше — чукаше се фантастично и той получаваше ерекция само при мисълта за това. С удоволствие би ходил с нея, но нищо повече. Докато Джили, откакто се бе върнала от Рая, непрекъснато го притискаше все повече и повече — „Кога ще те видя пак?“, „Защо не се обаждаш?“, „Ох, Грег, не ми стига само това!“ — и тем подобни. Май не разбираше, че той командва парада, а не тя. Затова и той умишлено се поотдръпна от нея, държеше се хладно и не й се обаждаше. От друга страна обаче, гледаше да не я отчужди съвсем, за да не издаде тайната им. Така че от време на време я виждаше, колкото да поддържа емоционалната й обвързаност с него, но не повече.

Залъгваше я с най-различни неща — било, че е твърде зает в „Харпър Майнинг“, било, че се оправя със завещанието на Стефани или че има работа в Харпър Маншън — казваше каквото му падне. А на практика Грег по цял ден се чудеше какво да прави. Не можеше да се върне към ергенския живот, защото разгулността му нямаше никак да подхожда на ролята на скърбящия вдовец, която той понастоящем играеше. Не поддържаше и никакви връзки с компанията „Харпър Майнинг“, понеже оттам съвсем недвусмислено му бяха дали да разбере, че присъствието му в управителния съвет е нежелателно. А що се отнася до къщата, където живееше — там старият иконом Мейти здравата би се засегнал, ако почнеше да му се меси в работите и да му дава нареждания какво да прави. Открай време това си бе негово задължение и той така го бе усъвършенствал, че в къщата всичко сякаш се вършеше от само себе си.

Този следобед скуката налегна Грег до такава степен, че той се отби в стария си клуб по тенис и изигра няколко гейма. Не беше тренирал отдавна и формата му хич я нямаше, но за щастие винаги се намираха хора, които смятаха за чест да ударят няколко топки с бившия шампион. Там беше и Лу Джаксън, шаферът от сватбата му, и Грег с нескрита завист проследи блестящата му игра по време на един тренировъчен мач. Това момче беше станало много добро и той тайно се зарадва, че се е отказал от активна спортна дейност. След мача го покани да изпият по бира.

— Как я караш, Грег? — Лу очевидно се опитваше да му съчувства за преживяната трагедия.

— Горе-долу.

— Радвам се да те видя отново на корта.

— Да бе. Дълго време не излизах никъде и без малко да се побъркам — отпи от бирата си Грег.

— Значи пак се залавяш за тениса, така ли?

— Глупости. Стар съм вече да се меря с такива младоци като тебе.

На Лу веднага му хрумна да се пошегува и да каже, че специално за Грег ще създадат купа за геронтофили, но реши да не рискува и дипломатично промени разговора.

— С какво смяташ да се занимаваш тогава?

— Ще трябва да си търся други развлечения — отвърна Грег, като се опитваше да звучи безгрижно и уверено.

— Разбирам. — Дипломатичността на Лу се изчерпа, той намигна и кимна към вратата.

Грег проследи погледа му и видя, че там стои онази същата французойка, която бе подсладила последната му ергенска нощ. Тя поначало се мъкнеше след водещите тенисисти, защото това, което я възбуждаше, беше успехът. Натискаше се на Грег, но по същия начин се натискаше и на всеки друг победител. Грег видя ухилената физиономия на Лу и разбра, че и той беше спал с нея. За негово учудване обаче, тази мисъл някак си го възбуди и той вътрешно се оживи. Пък и от няколко дни не беше посещавал Джили.

Но външно се направи, че това изобщо не го интересува и се обърна пак към бара. Не искаше Лу да прочете мислите му. Сигурен беше, че няма начин мацката да не дойде при него и вече обмисляше планове за вечерта — как ще си тръгне сам, но ще й каже да вземе такси и да дойде по-късно, когато прислугата вече ще си е легнала. Нямаше никакви проблеми. Грег Марсдън щеше всичко да уреди.

Ето как по-късно същата вечер се стигна до билярда между Грег и французойката. Когато тя пристигна, във всекидневната вече имаше бутилка охладено френско вино, подходящо слабо осветление и тиха музика от стереоуредбата. Грег чудесно се справяше с ролята на романтичен тип, когато това му се налагаше. Само че гостенката му имаше други идеи и предложението й за приятно прекарване на вечерта доста изненада Грег.

— Гол билярд ли? Никога не съм чувал за такова нещо.

Тя оголи дребните си бели зъби в усмивка:

— Ще ти покажа.

— Не зная правилата.

— Ще те науча, не се безпокой.

На Грег почна да му става интересно от наставническия й тон. Той я отведе в билярдната зала и тя му обясни как да подреди топките.

— Всичко е много просто. Всеки път, когато пропуснеш удар, свалям нещо от тебе. И обратното.

Обясненията й бяха излишни, защото Грег вече се бе досетил. Нещо му казваше, че играта ще му хареса. За пръв път, откакто мацката бе дошла, той я огледа внимателно. Тя носеше бяла риза, червено шалче, тесни панталони, обици и бели обувки с високи токове. Личеше си, че е без сутиен. Грег се ухили и бавно постави бялата топка на мястото й, избра две щеки, натри ги с тебешир и й подаде едната.

— Добре тогава. Ще започваме ли?

Отначало умението й, или късметът, силно го изненадаха. Още преди той да успее да й свали шалчето и обиците, тя вече му беше смъкнала обувките, часовника и ризата. Грег обаче твърдо бе решил да й смъкне панталона, преди тя да е смъкнала неговия, и ловко вкара една червена топка в отвора на масата.

— Готово. Ризата! — заповяда той.

Тя бавно започна да я разкопчава под внимателния му поглед. Прав беше за сутиена. Ризата й падна на пода и тя се изправи пред него. Гърдите й бяха с хубава форма, твърди и не много големи — той добре ги помнеше. Имаха големи и тъмни зърна, леко извити нагоре, които сега бяха предизвикателно изпъкнали. Той посегна да ги погали, но тя бързо се дръпна и каза:

— Никакви докосвания! Не е в правилата.

После се наведе, защото беше неин ред, и гърдите й увиснаха като узрели плодове. Светлината над масата си играеше по белоснежната й кожа. Цялата останала част от стаята беше потънала в мрак. Възбудата на Грег растеше. Той нетърпеливо я наблюдаваше как не улучи, след това взе щеката и с няколко ловки удара вкара всички останали топки в отворите. Изправи се и я изгледа като дишаше тежко, а тя му отвърна с присмехулна усмивка.

— Мошеник такъв!

Без да каже нито дума, той я вдигна и я положи върху масата, след което й смъкна панталона. После нетърпеливо се метна върху нея и почти веднага се изпразни, но след известно време, на втория опит, успя да измие срама от пубертетското си поведение. Дори я накара да изкупи предишното си нахално държане и липсата й на уважение към него. Тези занимания им отнеха доста време, а и не можеше да се каже, че имаха нещо общо с правилата на билярда.

 

 

Веднага щом Тара се устрои в хотела, тя сметна, че е готова за идеята, заради която бе дошла не само в Сидни, но и се бе върнала към живота. Не знаеше как точно ще действа, но целите й бяха съвсем ясни и еднозначни — точно както ги бе замислила още в самото начало — да открие истината и после да си отмъсти. Вече се чувстваше достатъчно силна и решителна и можеше да започва. Само че първо трябваше да свърши нещо друго, също толкова важно за нея.

Родителите обикновено не се интересуват кой знае колко от училищните футболни мачове. Особено когато училището е пансион и момчетата живеят в него отделно от родителите. Беше събота и в едно от най-престижните училища за момчета в Сидни се играеше мач. Много от момчетата забелязаха високата стройна жена, която стоеше до оградата и правеше снимки, но най-добре я огледа Денис Харпър, когато гонеше топката, която се изтърколи почти в краката на жената. Тя го гледаше като хипнотизирана, а после внезапно се извърна и се отдалечи, като че ли бе смутена. Денис забеляза миловидните черти на лицето й, но нищо повече. Все пак играта бе в разгара си. Така че той догони топката и бързо се върна на игрището, без повече да мисли за странната жена.

Все пак, когато по-късно видя Сара, той й спомена за жената, но тя не прояви особен интерес и момчето също забрави за случката. За разлика от Денис, Сара не бе забелязала седналата на третия ред жена по време на училищния й концерт, която непрекъснато я снимаше, докато свиреше солото си на пианото. Изпълнението бе трудно и тя нямаше време да гледа към залата. Така бе погълната от него, че не чу дори и гордото ръкопляскане от третия ред, когато свърши и чакаше падането на завесата.

Същата нощ щастливата Тара стоеше до прозореца си, галеше Макси и му говореше:

— Макси, Макси. Не съм ги виждала едва от няколко месеца, а толкова са пораснали. Трябваше да видиш колко висок е станал Денис. Да не говорим за малката ми принцеса. Станала е истинска красавица. Солото й беше много трудно, но тя пропусна само три ноти.

Девета глава

— Добро утро. Тук е „Харпър Майнинг“.

— Бих искал да говоря с мистър Макмастър, моля.

— Един момент.

Мейти стискаше слушалката в сбръчканата си стара ръка и гледаше през прозореца на имението. Белият ролс-ройс тъкмо изчезваше надолу по алеята на Харпър Маншън. Той едва бе изчакал колата да тръгне и веднага сграбчи телефона. В ухото му прозвуча втори женски глас:

— Кабинетът на мистър Макмастър.

— Мога ли да говоря с мистър Макмастър?

Отсреща настъпи кратка пауза и после същият глас каза:

— В момента мистър Макмастър е зает. Аз съм секретарката му. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Трябва да говоря с него. Спешно е. Бихте ли му предали, че се обажда Мейти. От имението.

Отново настъпи пауза, а през това време Мейти се опитваше да се успокои. За негово голямо облекчение най-после в слушалката се чу гласът на Фил:

— Здравей, Мейти. Какво има?

— Трудно е да се каже, мистър Макмастър. Не зная откъде да почна. — Гласът на стареца трепереше от вълнение.

— Успокой се, Мейти, и почни отначало.

— Вие знаете, сър, че както аз, така и останалият персонал на имението, правим всичко възможно, за да се нагодим към… променените обстоятелства. Загубата на мис Стефани…

— Зная, Мейти. Зная.

— Полагаме всички грижи за съпруга на мис Стефани, мистър Марсдън. Всички!

— Вярвам ти, Мейти. — Бил бе озадачен.

— Но всичко си има граници, сър. Граници на приличието, които никой не бива да прекрачва. Затова ви се обаждам… — Мейти съзнаваше, че се изразява неясно и опита пак: — Снощи, след като персоналът си легна, на мистър Марсдън му дойдоха гости. Една жена.

Гледай го ти нахалника, помисли си ядосано Бил. Всъщност това и трябваше да се очаква.

— Не смятам, че можем да направим нещо. Технически погледнато, той е… — Бил се замисли за точната дума — … свободен човек.

— Не става въпрос за това, сър! — засегна се Мейти, че Бил го смята за досаден клюкар, който си пъха носа навсякъде. — По-важното е какво се е случило после. Още не знаем цялата история, защото дамата си беше тръгнала много рано сутринта, но една от прислужниците съобщила на старшата прислужница, че в билярдната зала е станало нещо нередно. Старшата прислужница проверила и след това ми докладва. Върху масата за билярд е била разляна бутилка вино. Имало е и чаши.

Бил го слушаше мълчаливо, защото знаеше, че главното предстои.

— И това не е всичко. Върху масата имаше и други белези, сър. Според мен…

— Какви белези?

— Петна, сър. Цялото сукно е оплескано.

— Не разбирам, Мейти.

— Мистър Макмастър, имам всички основания да смятам, че снощи върху масата е била извършена известна дейност — върху самата маса, сър — която нито един порядъчен човек не би вършил там!

Бил съвсем ясно си представи билярдната зала на имението, красиво инкрустираната маса и комплекта щеки, задоволяващи и най-придирчивия вкус. Навремето, когато заедно с Макс създаваха „Харпър Майнинг“, единствените заседания на управителния съвет се провеждаха между него и Макс точно около тази маса, докато правеха по някоя партия билярд. Така вземаха всички важни решения, обсъждаха фирмената политика и набелязваха бъдещите стратегии. А сега този мръсник…

Бил усети, че се разтреперва от ярост. Гласът на Мейти продължаваше да говори в ухото му, но вече звучеше някак кухо:

— Мистър Марсдън току-що излезе и затова използувам възможността да ви се обадя. Какво ще наредите да направя?

— За бога, Мейти…

За съжаление това, което Бил си мислеше в момента, беше неизпълнимо, понеже кастрацията по съдебен ред отдавна бе премахната като наказание.

— Чакай да помисля — продължи той след малко. — Първо трябва да видим дали масата не може да се оправи. Повикай специалисти да преценят и после ги изпрати при мен. А що се отнася до мистър Марсдън…

— Да, сър?

— Остави го на мен. Струва ми се, че е крайно време да му се подрежат крилцата. Искам да ти кажа, че вече имам нещо предвид. Ще го измислим някак, не се притеснявай.

 

 

Ужасно е да си помисли човек до каква степен отношението му към дадено място зависи от присъствието или отсъствието на някой от обитателите му. Дан Маршал се бе чувствал напълно щастлив на остров Орфей — както в клиниката си, така и сред естествената красота на околната природа. Само че сега изведнъж цветният му рай се бе превърнал в скучен черно-бял кинопреглед. Както и преди, слънцето обливаше острова с вълшебната си светлина, но блясъкът му вече бе изчезнал. Такава апатия го беше обзела, че дори сутрин не му се ставаше за работа. А вечер, вместо с удоволствие да се изтегне в леглото си, той все си намираше някаква работа и до късно през нощта не си лягаше.

Дан твърдо бе решил да забрави Тара, или поне да я изтласка в дъното на съзнанието си, и да приключи тази глава от живота си като един приятен спомен. Работеше повече от всякога и приемаше толкова много пациенти, че почти нямаше време да остава насаме с мрачните си мисли. Това бе времето на някои от най-успешните му пластични операции. Веднъж в клиниката постъпи едно момиче, чийто крак бе силно обезобразен от злополука с някаква селскостопанска машина, но той го оправи и я изписа с думите, че скоро ще може да ходи на дискотека. Подобни успехи обаче вече не го задоволяваха, защото нямаше с кого да ги сподели. Единствено вярната Лизи се опитваше да го ободри, като го гледаше как страда и се топи.

— Не се притеснявай. Току-що бях при нея в десето бунгало — шегуваше се тя. — Носех й закуската и я сварих, че си прави упражненията. Каза, че ще се възстанови за по-кратко време, отколкото си мислиш, и по този начин ще те лиши от част от печалбата. И ще го направи, ще видиш.

Дан се усмихваше на задявката, но погледът му си оставаше тъжен. Независимо, че работеше непрекъснато и вечно занимаваше ума си с проблемите на пациентите, той все не успяваше да прогони Тара от мислите си. Образът й го преследваше навсякъде и той я виждаше как се разхожда, плува или се усмихва и отчаяно и безуспешно се опитваше да я забрави. Откакто тя си замина, той нито веднъж не излезе да плува в морето, не намираше никаква радост в нищо и се оттегли като рак в черупката си.

Колко ли още щеше да продължава това, питаше се той. Колко ли време му трябва на човек, за да преживее загубата на някого? А толкова лесно се влюби в нея — първо го привлякоха спокойствието и търпението й, които спечелиха уважението му, а после добросърдечността и волята й за живот спечелиха сърцето му. Той с копнеж си мислеше за стройната й фигура и за грациозните движения на тялото й, на които я научиха постоянните упражнения на златистия остров. В мечтите си виждаше открития й поглед и нежните устни, които мимолетно бе целунал за сбогом и за които оттогава непрекъснато жадуваше. Никога нямаше да я забрави и да я разлюби — в това бе сигурен. Времето би могло само да смекчи болката му, но процесът щеше да е бавен и мъчителен.

Той въздъхна тежко и отново се зае с документацията на клиниката.

 

 

Високо в небето, слънцето обливаше земята със знойните си лъчи. Бронзовата фигура, излегнала се на шезлонга край прозрачносините води на басейна, се протегна лениво като котка и се обърна на другата страна. Грег Марсдън поддържаше тена си. Навремето, когато посещаваше корта всеки ден, това ставаше от само себе си, но сега трябваше да се грижи и за него. Той се пресегна към леденостудената си бира и отпи с наслада, а после отново се отпусна и примижа срещу слънцето.

Някъде по-надолу се чуваше шумът от косачките, с които градинарите поддържаха моравите на имението. Беше му приятно да си мисли, че докато той се излежаваше, други се трудеха за него. Харесваше му да бъде господарят на имението и още от самото начало това му доставяше повече удоволствие, отколкото бе доставяло на Стефани през целия й живот там. Чувстваше, че този факт някак си го издига и му придава важност. А и прислугата го слушаше.

Но трябваше и да внимава, разбира се. Особено онази вечер, упрекна се той. Глупаво беше да чука мацката върху билярдната маса, макар че не излезе никак зле. От спомена лицето му се изкриви в усмивка. Масата вече я поправяха. Беше видял майсторите и знаеше, че без излишен шум и притеснения тя пак щеше да възвърне предишния си вид, а в разходите за издръжка на имението в края на месеца щеше да има още една сума и толкова. Това й е хубавото на добрата прислуга — за нищо не те безпокои. Само че не биваше да повтаря подобни работи, макар и нещо да му подсказваше, че пак ще види французойката. Той внезапно се изсмя гласно. Едва сега си спомни, че дори и името й не знаеше. Но при мисълта за нея пенисът му се размърда с копнеж. Грег посегна към него, но се отказа. Има време, сега е по-добре да подремна, рече си той.

В това време телефонът иззвъня неочаквано силно и го сепна. Той без желание вдигна слушалката.

— Ало?

— Грег! От цяла вечност се опитвам да се свържа с теб…

— Джили! Как си?

— Ужасно ми липсваш.

— И ти на мен, скъпа. Но бях много зает…

— Трябва да те видя, Грег.

Внимание. Той се стегна и застана нащрек.

— Разбира се, скъпа.

— И престани да ми обясняваш колко внимателни трябва да бъдем! Писна ми вече да внимавам. Все едно, че съм умряла.

В гласа й се усещаше вече познатата на Грег истерична нотка, но нея изглежда не я интересуваше нищо.

— Искам да излизаме заедно и да ходим като хората — продължаваше Джили. — Защо да не мога да те виждам? Идваш само когато на теб ти се ще, а не когато аз имам нужда от теб. И ако искаш да знаеш, желая да те видя сега.

— И аз, скъпа. Знаеш го много добре.

Пияна е, помисли си той, и това я правеше безразсъдна. Трябваше да внимава.

— Щом ти не идваш, ще дойда аз!

— Сега ли?

— А защо не?

— Защото тъкмо отивам на една делова среща — импровизира той набързо. — Дошъл е някакъв бразилски собственик на мини и ще го водя в Хилтън.

— Виж какво, Грег — каза Джили заплашително. — Искам да те видя днес. Нищо друго не ме интересува.

Буреносните облаци се сгъстяваха.

— Разбира се, скъпа — Грег бързо обмисляше възможностите. Довечера Мейти щеше да излиза, а старшата прислужница си лягаше рано. — Ела довечера към…

— Ще дойда! — прекъсна го тя. — Ох, Грег. Обичам те. Довечера ще ти покажа колко.

— Да, скъпа. До довечера, тогава.

Той затвори телефона и се замисли. Джили правеше цялата ситуация още по-нестабилна и трябваше много да внимава. Но Грег бе сигурен, че ще се оправи. С нея можеше да върши каквото си поиска. Всичко. Той се ухили на себе си. Все пак усещаше, че си мисли с удоволствие за предстоящата нощ.

 

 

От кабинета си, намиращ се на красивата Ливърпул Лейн до пресечката с Краун стрийт в района Дарлингхърст, Джоана Рандъл вече двайсет години ръководеше най-добрата модна къща в Сидни. Самата тя беше бивш модел и все още поддържаше онзи вид и усет, които навремето я поставяха върху кориците на почти всички международни издания за мода. Рижата й коса напоследък дори изглеждаше още по-огнена, а тъмнокафявите, почти черни очи, не бяха загубили нито искрица от предишния си блясък. Винаги, когато добре очертаната й дългокрака фигура се мернеше в някое фотографско студио, всички погледи се устремяваха към нея, а фотографите се шегуваха, че старата Джоана може да засенчи който и да е от своите фотомодели.

Но да си пръв невинаги е лесно. В ролята си на шеф на къщата тя трябваше непрекъснато да измисля нови и нови комерсиални идеи, защото като първокласна моделиерка, на практика тя диктуваше модата на сезона и тенденциите за следващата година. Освен това й се налагаше да управлява и финансовата дейност на бизнеса си, а цялата тази борба с данъчни декларации, печалби и загуби, заплати за персонала, прогнози и други такива с годините й се удаваше все по-мъчно. Пък и светът на модата не беше нещо постоянно и пазарите трудно се поддаваха на прогнози. Някой вечно ти ходи по петите, а животът си тече, мислеше си притеснено тя.

Макар че нямаше за какво да се притеснява толкова, защото и Джоана Рандъл, и модната й къща, бяха в разцвета на силите си. Само че с характерното за предприемчивите хора високо равнище на самокритика, тя приемаше този факт не без известни резерви, защото смяташе, че е стигнала до върха, само за да се претърколи надолу и непрекъснато си повтаряше, че нейната работа е за младите. Така че внимателно проверяваше всичките си нови идеи — да не би случайно да се окажат банални или изтъркани. Оглеждаше ги със същия орлов поглед, с който всяка сутрин търсеше по лицето си познатите белези на остаряването — малките издайнически бръчици около очите, линиите от носа към устата и поувяхването на кожата, което най-добре си личеше като се намръщеше. Тя преработваше и променяше концепциите си за модата със същата бързина, с която си нанасяше специалните кремове и лосиони, но не знаеше колко време ще може да кара така. Дълбоко в себе си смяташе, че е навлязла в средната възраст, откакто започна да се дразни от младите и наперени новаци в бизнеса, както тя ги наричаше, дето се правеха, че разбират от всичко.

Един такъв младок от някаква рекламна агенция сега седеше в кабинета й и оспорваше фотомоделите, които Джоана бе подбрала за предстоящата рекламна кампания.

— Клиентът ни е хвърлил доста пари в тази кампания, мис Рандъл. От своя страна, и ние сме се ангажирали с нея.

— Няма ли най-после да кажете за какво става дума? — Джоана никак не обичаше да я третират като малко дете. Особено когато отсреща й седеше нафукан костюмиран младок с очила с рогови рамки и глуповат израз на лицето.

— Ами за тези момичета — и той презрително разрови цветните снимки на бюрото между тях, всяка от които показваше някой от трите различни фотомодела в разнообразни пози — блондинка, брюнетка и червенокоса.

— Това са най-добрите ми момичета. Върхът на каймака.

— Да, обаче…

— Какво „обаче“?

— Съвсем неподходящи са за кампанията, както ние в агенцията сме я замислили.

— Съвсем неподходящи ли? Шегувате ли се? — Джоана насмалко не се разсмя на глас. Какви ги плещеше тоя?

Младокът обаче не се смути и опита отново:

— Мис Рандъл, става дума за съвсем нов пазар, и то не само тук, но и в САЩ и Англия. Насочваме се към новата жена от края на осемдесетте години, към деловата жена. Много от клиентите ни изведнъж разбраха, че светът се напълни с делови жени и бизнесдами, и че тези дами са пълни с пари. Нали ви казвам, това е съвсем нов пазар.

Джоана си помисли, че тази „нова делова жена“ не е чак толкова нова, и дори се чувства доста възрастна… Но както и да е…

— Не виждам какъв е проблемът? — каза тя.

Младокът въздъхна театрално, взе една от снимките и мълком я подаде на Джоана. Тя усети как гневът й се разпалва и се доближава до огнения цвят на косата й.

— Какво да й гледам на тази снимка?

— Ето, вижте — показа й той. — Това е лице на момиче. На много красиво момиче, за което съм сигурен, че е великолепен фотомодел. — Стига си увъртал, копелдако, помисли ядосано Джоана. — Но е твърде млада, едва ли има повече от двайсет и една години. Докато кампанията ни се стреми да обхване жените между двайсет и пет и четирийсет и пет годишна възраст. Тоест, моделът трябва да изглежда по-зрял. И да не забравяме, че това са жени на ръководни длъжности — директори, президенти на фирми и така нататък. В случая не ни трябва някой, който само да демонстрира новите облекла. Моделът задължително трябва да излъчва интелигентност и делови способности…

— Като например да управлява „Дженеръл Мотърс“, така ли?

— Нещо такова. — Той изобщо не схвана иронията на Джоана и продължи да развива идеята си. — Така че тук не става въпрос само за модел, който би изглеждал по-възрастен, а по-скоро говорим за съвсем различен тип модел. Ето това искаме от вас — да ни предложите този нов тип.

Джоана трепна. Нов тип ли? Още утре сутринта ще ти докарам не един, а два нови типа. За да прикрие изненадата си, тя взе снимките на момичетата и се престори, че ги разглежда. Твърде млади били, а? Та нали съвсем неотдавна Брук Шийлдс си проби път именно с бебешкото си лице, защото всички останали фотомодели бяха смятани за прекалено стари? А нима същата тази агенция не изтласка Джоана от една изгодна сделка, точно защото напълно безскрупулно прибягна до услугите на тринайсетгодишни момичета? И сега изведнъж преоткривали зрялата жена, колко интересно. Май тя самата трябваше отново да започне да позира. Настроението й така се развали, че й се щеше да изкрещи.

— Значи, ще поддържаме връзка, нали така? — Младокът се увери, че е изложил ясно изискванията си и реши, че сега е моментът да си тръгне. — Разбира се, ще се обърнем и към други модни къщи, защото ми се струва, че задачата ви няма да е лека. Но ни се обадете непременно. Поддържайте връзка.

— Ще ви се обадя — глухо отвърна Джоана.

В това време интеркомът на бюрото й избръмча и секретарката й каза:

— Джейсън е тук и иска да ви види.

— Довиждане — рече младокът и се измъкна.

— Задръж Джейсън за минута-две, после го пусни да влезе — нареди Джоана на секретарката си.

Просто имаше нужда да остане за малко сама, да си поеме дъх. Макар че мисълта за току-що приключилата среща не я оставяше на мира. Не можеше да си позволи да изпусне тази сделка. Тук не ставаше дума само за парите, независимо от факта, че господ й бе свидетел колко струваше издръжката на модната къща в този скъп район на Сидни. Въпросът касаеше репутацията й на водещ моделиер и собственик на най-добрата къща за фотомодели в града. Щом си се хванала на хорото, ще го играеш докрай, каза си тя. Джоана Рандъл е тази, която ще намери новия тип модел. А ако не го намери, ще го създаде. Но трябва да го има на всяка цена, и то скоро. Това е. Джоана въздъхна и се пресегна към интеркома, за да каже да пуснат Джейсън при нея. Сега й трябваше точно някой като него — да й вдъхне кураж и увереност.

 

 

Тази бе свободната вечер на Мейти и той се подготвяше за излизане. Още откакто бе започнал работа в имението, където имаше и квартира, той винаги гледаше да прекарва свободните си вечери някъде навън. Според него по този начин си даваше добра почивка, която му позволяваше да се разнообразява и да показва, че освен служебния, има и личен живот. Той се придържаше стриктно към това правило и излизаше, независимо от метеорологичните условия. Понякога ходеше на театър, а друг път — на симфоничен концерт, защото смяташе, че сиднейската опера е осмото чудо на света. От време на време се развличаше и с някой филм, или пък вечеряше в ресторант и тогава наблюдаваше с професионален интерес работата на сервитьорите и на салонния управител. Нерядко се впускаше и в търсене на онези приключения, които бяха направили Сидни известен като една от столиците на световното движение на хомосексуалистите, и това бе още едно от основанията му да си има и друг, съвсем личен живот.

Сега той се погледна за последен път в огледалото, излезе от стаята си и тръгна по алеята към портала на имението. Преди двайсет минути бе поръчал такси, а него още го нямаше и затова реши, че сигурно е спряло чак долу при портала, макар че той би трябвало да е отворен. За негова изненада порталът беше затворен и Мейти ядосано натисна копчето на електрическия механизъм, който го отваряше.

Отвън на тротоара стоеше някаква жена, което доста го учуди, защото в този скъп квартал отдавна вече никой не ходеше пеша, освен ако не разхождаше я руска хрътка, я друго екзотично животно. Тук бе често явление хората да притежават порше турбо като втора кола в семейството. А тази жена нито беше с кола, нито разхождаше куче. От друга страна, не беше и посетител на имението, защото просто си стоеше, без да звъни на вратата.

Мейти я огледа внимателно. Стори му се приятна жена, но май не я познаваше, макар че сякаш я бе виждал някъде. Трудно бе да се каже, защото тя се извърна още щом го забеляза, постави си тъмни очила и по всичко личеше, че си тръгва. Може пък само да е разглеждала забележителностите на квартала. А и точно в момента Мейти си имаше свои грижи. Той се насочи към нея и тя като че ли замръзна.

— Извинете!

— Да? — Гласът й бе нисък и дрезгав.

— Поръчал съм такси и се чудя, да не би да е дошло и да си е заминало. Случайно да сте забелязали нещо?

Въпросът му сякаш я успокои и тя поклати отрицателно глава:

— Не, не е идвало, а аз стоя от десетина минути на това място.

— Казаха, че ще дойде за двайсет минути, а го няма. Едно време вземах автобуса, но сега кой знае защо поръчах такси…

Той млъкна и отново изгледа с любопитство непознатата жена. Тя някак си все избягваше погледа му. Може би не се чувстваше добре. В това време по хълма се зададе таксито и Мейти тръгна към него, но му хрумна нещо и спря:

— Хей, мис?

Тя продължаваше да стои на същото място, където я беше видял като излизаше.

— Да ви откарам ли донякъде?

Жената поклати глава и му се усмихна:

— Не, благодаря.

Мейти се поколеба и добави:

— Добре ли сте?

Най-сетне жената вдигна глава, погледна го в очите и отново се усмихна:

— Да, благодаря. Нищо ми няма, уверявам ви.

 

 

Тара стоя така, докато таксито на Мейти изчезна от погледа й. Старецът не я бе познал! Тя изобщо не очакваше, че ще го срещне, тъй като той излизаше много рядко, и отначало доста се стресна, но притесненията й бяха напразни. За него тя бе съвършено непознат човек. А щом Мейти не я позна, никой друг нямаше да я познае.

Тя се облегна на оградата на имението и се замисли. Още не знаеше какво я накара да дойде по тези места — тази сутрин просто се събуди и нещо й каза да посети предишния си дом. Е, видя го вече. Дори случайността й помогна да изпита новата си външност пред един от малцината, които я познаваха наистина добре, и опитът излезе сполучлив. У нея не бе останала никаква следа от Стефани Харпър. Тя вече беше Тара. И тази Тара не изглеждаше никак зле, щом бе привлякла погледа дори и на стария хомосексуалист Мейти. При мисълта за него, тя се усмихна с обич. Добрият стар Мейти. И добрата стара Тара!

Мръкваше се и захладня. Денят беше горещ, но много често нощите се оказваха доста студени. Тара потръпна. Крайно време беше да си тръгва. Но й се щеше още малко да се наслади на приказно красивото нощно небе на южното полукълбо. Тъкмо си тръгваше, когато я осветиха фаровете на приближаваща се кола. Тара инстинктивно се прикри зад огромните листа, които се спускаха от оградата, и след като се увери, че няма как да я забележат, внимателно надзърна. Колата спря пред вратите на имението, затворени грижливо от Мейти след излизането му. От мястото си Тара чудесно виждаше шофьора. Джили! Тя слезе от колата и натисна бутона на домофона.

— Да? — Тара се сепна, защото гласът, който прозвуча от уредбата, бе на Грег.

— Аз съм, скъпи. Джили. Отваряй.

Джили говореше някак припряно и задъхано. Тара чу бръмченето на електрическата брава, Джили бутна вратата, върна се в колата си и подкара по алеята на имението, а вратите след нея се затвориха автоматично.

Джили? Как така…? Защо…? Тара нищо не разбираше. Объркана и вцепенена, тя продължаваше да стои в сянката, а в главата й цареше хаос. Джили? Пред очите й като на забавени кадри започнаха да се нижат спомени — Джили на сватбата й, позира за снимка заедно с Грег, който я е прегърнал, а тя казва: „Мармала-а-а-д“; Джили играе тенис с Грег, след играта той я целува, а после тя не откъсва очи от него цяла вечер. Картините нахлуваха в съзнанието й с все по-голяма яснота и болката от тях бе почти физическа — същата вечер Филип си бе тръгнал сам, защото на Джили не й се тръгваше. В това нямаше нищо подозрително, но когато по-късно Грег я откара до дома й, той се забави много, много дълго…

А след това, в Рая, единствено Джили плуваше и играеше тенис с Грег или излизаше на лов с него, докато тя — законната му съпруга — крееше и се топеше от мъка сама. Именно Джили пожела да отиде на лов за крокодили… Тук Тара изведнъж си спомни онова, което досега бе таила някъде в дълбините на подсъзнанието си — как Джили седеше като парализирана в лодката, с вцепенено от ужас лице, но с особен блясък на възбуда в очите, породен от вида на смъртта…

Тара изви глава към небето и с всичка сила изкрещя. Това бе някакъв покъртителен животински вой, чрез който тя даде воля на мъката, натрупана в душата й, а после побягна като обезумяла. Тичаше, препъваше се и залиташе без определена посока, стигаше й само да е по-далеч от това място. Не след дълго обаче трябваше да спре, защото шокът от разкритието й дойде твърде много. Цялото й тяло трепереше, тя се опря на стената и повърна. После, почти на края на силите си, хукна отново и тича, докато отмалелите й крака не я изоставиха съвсем и не се строполи на земята.

При падането се удари лошо и си нарани крака, но болката някак си я отрезви и тя дойде на себе си. С треперещи пръсти бръкна в чантичката си, извади хартиена кърпичка и замаяно започна да почиства дрехите си и кръвта от коляното. Нямаше никаква представа колко време прекара така, седнала на тротоара. По едно време несигурно се изправи на крака и със залитане пое към хотела. Прибра се пеша, защото й се струваше, че няма да има сили да понесе любопитните погледи, ако вземе автобус или трамвай.

Цяла нощ не можа да мигне, а раненото й съзнание полагаше отчаяни усилия да поеме този нов удар. Когато разбра, че обожаваният от нея съпруг всъщност я мрази до такава степен, че желае смъртта й, тя си мислеше, че вече нищо не може да я нарани повече, но сега се сблъскваше с още едно предателство, с още едно убийство. „А как те обичах, Джили, как те обичах!“ — повтаряше си като в унес тя. Защо ли си ме мразила толкова? Джили бе единствената й приятелка и заемаше съществено място в сърцето й, беше важна част от живота й. А сега изведнъж тази част трябваше да се изтръгне окончателно и безвъзвратно. Болката направо я разкъсваше. Доскоро смяташе, че страданията й са стигнали дъното и че след лечението на остров Орфей вече се подобрява, но сега осъзна, че към мъката й се добавя ново измерение и трябва, за кой ли път, да започва живота си отначало. Чувстваше се обидена, унижена и изтощена, и се съмняваше, че ще има сили за това. Нещо повече — не знаеше дали изобщо продължава да й се живее.

 

 

Къде ли да го търси този нов тип жена? Седнала зад бюрото в елегантната си модна къща на Ливърпул Лейн, Джоана Рандъл хем беснееше, хем ставаше все по-отчаяна. Не остана жена в Сидни между двайсет и шейсет години, която да не съм проверила, мрачно размишляваше тя. В резултат от дългогодишната си работа като фотомодел, стилист и моделиер, тя имаше широка мрежа от връзки, сред които бе разгласила, че търси нов талант. Почти мигновено къщата й бе залята от всякакви предложения — по телефона, чрез писма и лични посещения. Звъняха дори и на домашния й телефон. Всичко това я бе изнервило до такава степен, че тя строго нареди да не допускат никого при нея, освен ако няма уговорена отпреди среща. И след целия този хаос, не бе открила нищо подходящо.

Нищичко, повтори си отчаяно тя. Някои от кандидатките бяха доста перспективни, но не и за конкретната работа. Младокът от рекламната агенция беше съвсем ясен в изискванията си. Само че къде да я търси тази нова жена? Непременно трябваше да измисли нещо, защото в никакъв случай не биваше да изпуска сделката. Тя въздъхна тежко и отново се зае със снимките върху бюрото си. Ето тази с дългата коса, например — ами ако приберем косата и я вдигнем малко нагоре…

Размишленията й бяха прекъснати от Джейсън Пибълс, който внезапно нахълта в кабинета й. Поначало той изчакваше в преддверието, единствено, ако при Джоана имаше представители на рекламни агенции, защото те бяха хората, които носеха парите, а според него, който плаща, той поръчва и музиката. А иначе, в качеството си на най-добрия фотограф в Сидни, той си позволяваше да нахлува по всяко време в убежището на Джоана. „Тя няма тайни от мен — вечно уверяваше той ужасената секретарка. — Ние двамата с нея сме ей така.“ И отриваше показалците на двете си ръце един о друг, а после бързо хлътваше в кабинета.

Джоана винаги се радваше да го види. Свързваше ги дългогодишна обща работа, при която тя често зависеше от професионалните му умения и безпогрешното му око, което откриваше фотогенични качества дори и в привидно скучни лица, а това, в съчетание с високите му изисквания, неминуемо даваше желания резултат. Освен това го обичаше и като човек. Падаше си по несломимия му дух, язвителното чувство за хумор и стремежа му към екзотичните забавления. Всички тези неща чудесно се отразяваха от външния му вид. Той бе дребен и дяволит, с щръкнала и леко рехава русолява коса и мънички ярки очички, които нито за миг не се задържаха на едно място, но не изпускаха и нито една подробност.

— Добро утро, мамче! — поздрави я той както обикновено и й лепна една целувка.

Джоана също спази традицията и изсумтя:

— Ама Джейсън, някой наистина ще си помисли, че съм ти майка!

— Повечето вече го мислят — отвърна той, докато се отпускаше върху розово-кафявото й канапе.

— Как вървят работите при тебе?

— Очаквам една голяма поръчка за стенни календари — безгрижно отвърна Джейсън. — Доста работа ще падне. Като гледам, и аз, и ти, здравата ще се поизпотим.

Настроението на Джоана изведнъж се оправи:

— Това да се чува!

— Така е. Ще ни трябват много момичета. Става въпрос за хотелската верига „Гренадиър“. Опитват се да накарат хората по-често да отсядат в хотели. Така че им трябват купища весели снимки на бодри мацки, които се развличат по хотелите им из цялата страна.

— Звучи добре — каза Джоана и вече правеше схема в главата си кои фотомодели може да използва.

— И е добре. Но има две подробности.

— Какви?

— Първо, работата е много претенциозна, защото онези искат да си повдигнат имиджа, което значи, че момичетата трябва да бъдат не просто шик, а най-доброто. Разбираш ли, мамче? Трябва да ги извадиш от най-горното чекмедже.

— За идиот ли ме вземаш, Джейсън? — отвърна сприхаво Джоана. — Седнал си да продаваш краставици на краставичар!

— Второ — продължаваше невъзмутимо Джейсън, — използват се четирите годишни времена. Чат ли си? Сезоните — пролет, лято, есен, зима. Така че за есенните и зимните снимки ще ми трябват някои по-зрели лица, а не обичайните ти млади мацета.

— И ти ли, Джейсън! — простена Джоана и й идеше да извие.

— Какво става, мамче? — изненадано я изгледа той.

Преди обаче Джоана да успее да отговори, по интеркома прозвуча гласът на секретарката й:

— Мис Рандъл, един модел желае да ви види.

Джоана изсъска толкова бясно, че отговорът положително се чу и в преддверието:

— Дори и да е самата Бо Дерек, кажи й да изчезва!

 

 

Час по-късно Джейсън реши, че е направил всичко възможно, за да повдигне духа на Джоана Рандъл. Заяждаше се с нея, пускаше шеги, съветваше я да погледне на сегашния си проблем в перспектива и й напомняше колко много подобни кризи е преживявала в миналото и винаги се е справяла.

Само че и той не успя да предложи някакво решение на проблема. Трудна работа. Като продължаваше да се чуди какво може да се направи, той се сбогува и излезе в преддверието. Там го сепна някакъв рязък и властен глас:

— Вижте какво, моля. Държа да се срещна с Джоана Рандъл.

Секретарката очевидно беше на края на търпението си. С уморен жест намести очилата, прокара пръсти през косата си и механично изрече явно многократно повтаряната фраза:

— Нали ви казах, че тя е много заета в момента. А вие нямате уговорена среща.

— Правилно.

— Мис Рандъл приема само с предварително насрочена среща.

Джейсън вдигна очи към стоящата пред бюрото на секретарката жена, огледа я с професионален поглед и пристъпи към действие.

— Виж какво, скъпа — безцеремонно рече той на секретарката. — Срещите са за дребните риби. Но не и за тази дама — и се обърна към жената, като се ухили: — Казвам се Джейсън Пибълс, а това е специалната ми усмивка. Харесва ли ви? Всъщност по тези места думата ми много се чува. Ще вечеряте ли с мен довечера?

И без да чака отговор, той сграбчи стъписаната жена за ръката, повлече я към кабинета, отвори вратата със замах и извика:

— Джоана! Какво ще кажеш за това? — и избута жената вътре, след което затвори вратата.

— Страхотна е! — каза той на изумената секретарка. — Челюстта не е съвсем обла, но с подходящо осветление се оправя. Устата й е голяма, но пък иначе е великолепна. А очите й са като на Бамби. Господи, вече съм влюбен в нея! — Джейсън тръгна да излиза, но изведнъж спря и нареди: — Хей, да не забравиш да й вземеш името!

Десета глава

— Търся работа в модна къща. Трябва ми някой, който за шест месеца да ме постави на кориците на „Вог“.

Джоана Рандъл никога нямаше да забрави онзи момент, когато отговорът на молбите й се материализира и се изправи пред нея от плът и кръв. Висока, спретната и елегантна — това се виждаше от пръв поглед. Не беше млада, но изглеждаше странно запазена, а лицето й бе направо приказно — освен великолепните пропорции, в него имаше и нещо друго и то най-добре се виждаше в очите й — огромни и мистериозни орбити, от които лъхаше някаква тъжна светлина. Устата й също беше особена — загатваше за душевна щедрост в съчетание със сдържаност и предпазливост, като че ли потискаше някакви неизразени чувства. Но най-вече от целия вид на посетителката се излъчваха решителност и сила на волята, които мигновено накараха Джоана да я прецени като „новата жена“, напразно търсена от нея досега.

Един от плюсовете на Джоана беше, че не е лицемер. Тя вярваше достатъчно в собствената си преценка и никога не се преструваше, нито криеше впечатленията си. Така че сега повдигна одобрително вежди и без да си придава излишна важност, каза:

— Седнете.

Жената смутено се огледа за стол и това се хареса на Джоана, която си рече, че в крайна сметка посетителката й също е човек и си има своите притеснения. Двете жени се настаниха удобно и Джоана веднага подхвана разговор по същество:

— Откъде сте?

— От Куинсланд. Едно малко островче, Орфей, в района на Големия бариерен риф.

— Къде сте работили?

— Няколко години бях в Англия, а после в Северна Австралия.

— И сега сте решили да дойдете в големия град и да правите пари, така ли?

— Нещо такова…

Беседата вървеше без особени затруднения. Тара с възхищение слушаше собствения си глас и без запъване даваше отговори на професионалните въпроси на Джоана — на едни отговаряше прямо и директно, а други ловко заобикаляше и отбиваше. Още отпреди тя бе подготвила внимателно версията си — била фотомодел по разни малки градчета, но решила да опита късмета си в Сидни. Най-много разчиташе на въздействието от първото впечатление и докато вървеше към модната къща на Джоана, непрекъснато си повтаряше, че в това отношение втори опит не се допуска. Тя залагаше и на огромната територия на Австралия — нещо, което самите австралийци често забравят. Беше почти сигурна, че ако каже, че е позирала за модни издания в Куинсланд или Северна Австралия, Джоана едва ли би успяла да го провери.

Но главното беше външният вид — така да хване окото на Джоана, че тя да каже „да“ още на първата среща. В продължение на няколко седмици Тара старателно се подготвяше — ровеше се из модни списания, посещаваше бутици и се стремеше да си набави такова облекло, което хем да е съвременно, хем да не е прекалено актуално, като й придава младежки и същевременно зрял вид — с една дума да привлича вниманието без излишен драматизъм и натрапване. И всичко това с минимални разходи.

После идваха прическата и гримът. Тя отново прерови списанията, за да види какви са модните тенденции, като добави и собствен акцент. Идеята беше да не копира буквално, а на базата на видяното да използва фантазията си. Последните й пари отидоха за гримове и за една много скъпа, но великолепна прическа при най-добрия стилист в Сидни. Отначало Тара щеше да умре от ужас, като видя огромните кичури тъмна коса, които фризьорът смело смъкваше от главата й и небрежно тъпчеше по пода, но после опитните му ръце оформиха такава жизнерадостна прическа, че тя направо не можеше да се познае. След това използва безплатните услуги на консултантките по козметика, с каквито разполагаха всички големи магазини в Сидни, и те я научиха как да подчертава скулите си, за да придава сърцевидна форма на лицето и да загатва деликатността на чертите му. Но най-вече й показаха как да полага сенки върху клепачите си, като използва целия диапазон на синия цвят — от индиговосиньо до синьо-лилаво — така че очите й да изпъкват още повече.

Цялото това свое преоткриване Тара извърши последователно и без да бърза, като добре планирана работа. Всеки ден правеше по нещо, което я приближаваше към целта. От друга страна пък все още не можеше да се начуди, че изобщо е способна на такива неща. От време на време с известно съжаление си мислеше за предишната Стефани и не можеше да разбере как тя, която бе толкова непохватна и неуверена по отношение на външния си вид, че ако някоя модна дреха й харесаше, не смееше да си я купи, се бе превърнала в Тара. А сега Тара бе твърдо решена не само да използва всички предимства на външността си, но и да се наложи на най-високо професионално ниво.

Най-сетне настъпи моментът, когато разбра, че е готова да щурмува Джоана Рандъл. След дълъг размисъл избра фронталната атака и дори не се обади по телефона, за да си насрочи среща. Трябваше или да превземе отведнъж сиднейската законодателка на модата, или позорно да се провали. Трети път нямаше. Акцията, подобно на военните, беше планирана до най-малките подробности. Тара се подготвяше старателно и буквално от кожата навън. Първото важно нещо, което се оказа и една от най-скъпите й покупки, беше хубавият сутиен, очертаващ гърдите й дори и под най-тежките дрехи. После идваше чорапогащникът — в такъв ден не можеше да рискува с някоя евтиния, трябваше да е нещо по-представително. Тара с гордост прекара ръка по плоския стомах и стройните си бедра. Ако не си бил пълен преди това, никога не можеш да разбереш колко е хубаво да си с нормално тегло, доволно си мислеше тя.

После извади от гардероба бяла копринена риза, която беше купила доста изгодно от една сергия в Китайския квартал. Отпред и на маншетите имаше сложна бродерия и това й придаваше доста елегантен вид. Копчетата бяха перлени, а правата яка подчертаваше извивката на шията. Полата й също беше откритие и отговаряше на сегашната мода — на големи ярки цветя и леки плисета, с огромни пришити джобове. Но най-важното по нея си оставаха цветята — на бял фон хризантеми, божури и орлови нокти се преплитаха в изящен стил, а цветовете им преливаха от розово-червено в розово и прасковено, което хем привличаше погледите, хем не се натрапваше. Към това имаше и кожено яке тип Шанел, което стигаше до кръста й и поемаше най-яркорозовите тонове от полата. Тези три отделни елемента бяха доста хитроумно подбрани и оставяха впечатлението, че са комплект, а не отделни дрехи, купувани след дълго и търпеливо търсене.

А сега гримът. Той също трябваше да е съобразен с преобладаващото розово в облеклото й. Тя нанесе първо плътна основа от фон дьо тен, а после се зае с подробностите. Потъмни с руж скулите си и изнесе контрастиращото синьо на очите, като ги очерта с тъмносин молив, а за сенки на клепачите избра лилавия цвят, който придаваше известен драматизъм на погледа й и преминаваше в дискретно розово. За миглите използва синьо-черна спирала и си сложи ярко червило, няколко тона по-тъмно от розовото на облеклото. Не си постави никакви бижута, защото искаше впечатлението да е просто и непосредствено. После прекара гребена през лъскавата си коса и беше готова.

Преди да излезе, Тара внимателно се огледа в огледалото на гардероба и за сетен път провери всяка подробност от облеклото си. Видяното я задоволи, но въпреки всичко не се чувстваше уверена. Предстоеше й може би най-трудното нещо, откакто бе дошла в Сидни. За първи път й се налагаше да ходи на събеседване за работа и това изведнъж й се видя като непреодолимо изпитание. Тя си представи как я оглеждат разни хладни погледи и потръпна. На всичкото отгоре, както си вървеше по улиците, все се намираше по някой да се блъсне в нея и тя непрекъснато се безпокоеше да не си развали облеклото или да не й се скъса чорапогащникът и през цялото време се изкушаваше от мисълта да зареже всичко и да се върне. Но след като се добра до Ливърпул Лейн и влезе в приемната на елегантната модна къща, Тара се насили да не обръща внимание на свития си стомах и с желязно изражение на лицето изгледа окачените по стените снимки на най-добрите манекенки на къщата, които заплашително я гледаха. А докато стоеше пред секретарката, се закле в себе си, че в никакъв случай няма да си тръгне, преди да е получила каквото иска от великата Джоана. И чудото стана! Стана!

Тара гледаше на себе си като на някакъв феникс, възкръснал от пепелищата на Стефани. След като разбра за предателството на Джили, тя няколко дни не стана от леглото. Не й се правеше нищо и нямаше апетит. Чувстваше се като човек, който бавно умира на клада. Изгаряха я мъка, ярост и унижение, а горещите езици на агонията облизваха тялото й от всички страни. Най-сетне, напълно изтощена, тя заспа, а като се събуди, вече беше съвсем друга жена. Изчезнало бе и последното нещо, което я свързваше със Стефани Харпър. Тялото й продължаваше да пулсира от болка, но вече се чувстваше прилив на нови сили, което значеше, че инфекцията е преодоляна завинаги.

А злото неминуемо се превръща в добро, размишляваше Тара. Тъй като последните й случайни разкрития допълниха изцяло мозайката и й обясниха много неща. Сега вече, след като й се изясниха факторите зад зловещата „злополука“, тя знаеше и формата на своето отмъщение. Повече нищо не можеше да я разколебае в решението й да живее единствено за себе си и да се наслаждава на новия живот, предоставен й от съдбата, и на новия си вид, извоюван с толкова мъка и болка на остров Орфей.

Една нощ съвсем естествено й хрумна, че за Грег идеалното отмъщение би било да го постигне същата участ като нейната — да го накара да се влюби в някой, който не го обича и се държи зле с него, подиграва му се, отблъсква го и не цени любовта му. А този някой, за когото не съществуваше никаква опасност, че ще се влюби в него, беше Тара. Щеше да го хване в същия капан, в който той я бе хванал навремето, и съжалението й нямаше да е по-голямо от съжалението на ловеца към хваналия се в капана заек. А после щеше да го изостави и да убие сърцето му, както той се бе опитал да убие тялото й. Ето това се казваше идеална поетическа правда, идеално възтържествуване на справедливостта. Тя бе сигурна, че отмъщението ще й донесе огромна наслада.

А за тази цел трябваше да се превърне в типа жена, по който Грег си падаше. Тоест да стане пленителна секси красавица. Още тогава трябваше да се досетя, мислеше си с горчивина тя, какви са мотивите му точно той да се хване със старомодната, скучна и дебела мис Стефани Харпър. Трябва да стана модно маце. Именно тогава я озари мисълта, която явно подсъзнателно бе хранила още на остров Орфей, когато си създаваше новото лице и се ровеше в модните списания — да стане манекен и фотомодел. Вече имаше необходимите данни, а след всичко станало имаше и основания, и желание да го стори.

Това щеше да е най-забележителната ирония на съдбата, заключи Тара. С унищожаването на Грег, тя освобождаваше себе си. Което бе нейна стара мечта — да престане да живее като наемател в тялото си, да се гордее с него и да полага грижи за красотата му. Крайно време беше външният й вид да отразява богатството на нейния вътрешен свят. Може би само онези, които някога са се чувствали грозни и отхвърляни могат да разберат какво значи да копнееш да бъдеш красив. А на Тара й се струваше, че цял живот бе копняла така, че чак я болеше. Сега поне щеше да сложи край на този глад по красотата.

— … първо ще направим пробни снимки — резкият глас на Джоана изведнъж я върна към действителността.

Дълбоко в себе си Джоана продължаваше да храни известни резерви по отношение на мистериозната посетителка. Признава, че е над двайсет и една, но не ми казва на колко години е, чудеше се тя. Твърди, че известно време е работила като фотомодел, но очевидно е съвсем начинаеща. А и у нея има нещо особено, което още не мога да определя. Не биваше да я приемам. Само си губя времето с нея. В този момент обаче Джоана си спомни за младока от рекламната агенция и съмненията й се разсеяха. И без това не разполагам с други, мрачно размишляваше тя. Нямам какво да губя. Тя се обърна към новото си откритие и решително каза:

— Познавам нужния човек. Не се обиждай, но той е в състояние и от Дракула да направи първи красавец. Имаш ли телефон? Ще ти се обадя непременно — и Джоана натисна копчето на интеркома: — Обади се на Джейсън и ми го дай.

— Няма нужда — отвърна й гласът на Джейсън. — Още не съм си отишъл.

 

 

Все още не е изнамерен такъв рай, в който да няма зло. Самата Райска градина си е имала своята змия. Сержант Джонсън от полицията в Таунсвил не си падаше кой знае колко по философските разсъждения, но често се питаше какво кара някои хора да вършат престъпления, и то именно тук — в едно от най-красивите кътчета на земята. А и като полицай съвсем естествено му се щеше броят на престъпленията да е по-малък. Той се гордееше с Таунсвил — Градът на Слънцето, както му викаха. Харесваше му причудливата смесица между старо и ново, старинните кръчмички заобикалящи модерния търговски център и живописният крайбрежен булевард със сградите от миналия век. Най-хубавият град в Куинсланд, мислеше си той, ако не и в цяла Австралия. Какво повече можеше да иска човек?

Но имаше и такива, дето всичко това не им стигаше и прибягваха до какви ли не незаконни средства за допълнителни облаги. Така че, макар и в своя тропически рай, сержант Джонсън бе зает човек, което обясняваше защо досега не бе направил кой знае колко във връзка с молбата на Дан Маршал отпреди няколко месеца. И сега едно обаждане по телефона го накара да се почувства малко гузен.

— Здравей, Сам! Тук е Дан Маршал, от остров Орфей. Чудех се дали имаш някакъв успех по моя въпрос. Бях те помолил да издириш едно лице, помниш ли?

Дан беше решил, че на всяка цена трябва да забрави Тара Уелс, за да възвърне загубеното си душевно равновесие. За тази цел полагаше усилия да се върне към предишния си начин на живот и вече редовно ходеше на подводно плуване. Възобнови и вечерите на открито с пациентите си. После се зае с кабинета си и поднови регистратурата и медицинските картони — същинско пролетно чистене, според Лизи, която сметна това за добър знак. Дори си взе отпуската, за пръв път от няколко години насам, и предприе обиколка из западната част на Австралия, където мина през земите на аборигените и се запозна със свещените символи на Великото съновидение. Видя и огромните червеникави скали с форма на гигантски минарета и църковни куполи, които стърчаха сред безкрайната пустиня още от времето, когато не е имало кой да го измерва. После посети Пърт, столицата на западната част, откъдето нае автомобил и продължи към Кейп Лиуин през разкошния национален парк, простиращ се по цялото крайбрежие. Там, в най-югозападната точка на Австралия, той реши, че не може да се отдалечи повече от остров Орфей, намиращ се точно на другия край в посока североизток. Разхождаше се по друг плаж и гледаше друго море. Раковините също бяха други, защото ги изхвърляха вълните на Индийския океан. Но мислите му си оставаха същите. Съзнанието му бе обсебено от Тара. Нищо друго не го интересуваше.

Нямаше никакъв смисъл да се опитва да я забрави. Не можеше. Продължаваше да я обича толкова много, че липсата й го изпълваше с непоносима печал. Всяка сутрин се будеше с мисълта за нея. Знаеше, че не може да я накара да го обикне, но поне вече бе сигурен в трайността на собствените си чувства и разбираше, че не става въпрос за обикновено сезонно увлечение. Но какво печеля от това, питаше се отчаяно той. Нищо, дори губя. Не знаеше нищо за нея, дори и адреса й в Сидни. Нито можеше да й пише, нито да я прогони от мислите си. Оставаше му само надеждата, че някога някак си може отново да открие Тара. Това и го накара да вдигне телефона и да позвъни на сержант Сам Джонсън — не толкова, че очакваше някакви новини, колкото от желание да направи нещо, за да я открие. Каквото и да е.

— Боя се, че още нищо не съм установил — отвърна Сам, без да му дава особени надежди. — Районът е доста обширен. И цяла армия може да изчезне, без никой да разбере къде се е дянала. А ти не ми даде кой знае какви подробности.

— Прав си. Но сега разполагам с нещо, което може да помогне.

От известно време Дан бе започнал отново да проучва снимките и скиците от раните на Тара, макар че и без тях добре ги помнеше, и сега можеше да каже приблизителната дата на злополуката. Беше само предположение, разбира се, но предположение на експерт. Нямаше как да е сбъркал с повече от няколко дни. Той така и обясни на Сам:

— Значи издирваш жена, преживяла тежка злополука, без автомобилните катастрофи. Тях ги изключваш. Трябва да е станало между тези две дати. Така обхватът много се стеснява, нали?

Впечатлен от настоятелността на лекаря, Сам Джонсън реши, че наистина е време да се поразтърси насам-натам. Малко след разговора си с него, Дан разсеяно разлистваше последния брой на някакво специализирано медицинско списание, когато изведнъж забеляза обява за предстояща конференция на тема съвременната медицина. Не че беше нещо особено, а и иначе никога не би отделил цяла седмица от напрегнатия си график, но тази щеше да се провежда в Сидни. Какво пък, рече си Дан, да идем и да видим какви са последните новости. Да поддържаме форма. Съвременната медицина, хм — не звучи чак толкова зле.

 

 

Джейсън може и да бе първокласен фотограф, но като учител хич го нямаше. Липсваше му търпение и той навикваше и ругаеше учениците си, докато те или му отвръщаха със същото, или изпадаха в дълбока депресия. При Тара обаче този подход се оказа успешен. Бяха в просторното му студио и провеждаха третия сеанс. Работата доставяше огромно удоволствие на Тара.

— Плавно! По-плавно! — крещеше Джейсън иззад фотоапарата. — И не бързай. Бавно, като при добрия секс. Точно така. Харесва ми този блясък в очите ти, задръж го! Така. Добре. Все едно че правиш любов с апарата, или с мен! Давай, давай!

Тара загуби всякаква концентрация и се разкиска. Джейсън подскочи от ярост и цялото му добродушие се превърна в сатанинска злоба.

— Не привеждай раменете! Не се изгърбвай, ти казвам! По дяволите, приличаш на камила! Хайде, концентрирай се, работи, мисли! Ха така! Мисли си за нещо хубаво, нещо, което наистина те хвърля в тъча от кеф! Спечелила си от лотарията. Какво ще правиш с парите?

Пари ли? Тара за малко да се изсмее на глас. Това бе последното нещо, от което имаше нужда.

— Сигурно знаеш — иронично му каза тя, — че парите са коренът на всяко зло.

— Така, така. Задръж! — невъзмутимо продължаваше той. — Задръж нахакания поглед, отива ти. Тръгни напред сега, бавно. За бога, да нямаш дървен крак? Опитай се да ходиш като нормален човек. Поне заради чичко Джейсън, моля те.

 

 

В деловата част на града, недалеч от студиото на Джейсън, Бил Макмастър провеждаше една от последните си срещи, или поне така се надяваше, с Грег Марсдън. Бяха на най-горния етаж в мозъчния тръст на „Харпър Майнинг“ и в момента той изучаваше гърба на Грег, който стоеше до прозореца и, сляп за великолепната панорамна гледка на града, се опитваше да смели информацията, току-що поднесена му от Бил. Внезапно той се извърна с потъмнели от ярост очи, но когато заговори, гласът му бе равен:

— Значи така, а? Вече не съм в управителния съвет и край на заплатата. Само дето няма да стане. Инструкциите на Стефани са ясни и еднозначни, а аз все още се водя неин съпруг.

Той говореше самонадеяно, но нещо му казваше, че Бил и останалите директори сигурно са успели да изнамерят някакви правни основания и ще го надцакат.

— Решението бе взето на заседанието на управителния съвет миналата седмица. Единодушно — спокойно отвърна Бил, но вътрешно ликуваше. Отдавна нищо не му бе доставяло такова удоволствие. — И те уверявам, че е напълно законно и съобразено с условията на Стефани и клаузите на завещанието й. Но не е зле и ти да се посъветваш с адвокат. — Той замълча за миг и после нанесе още един удар: — Защо не опиташ при Филип Стюарт? Той е отличен адвокат.

Грег се направи, че не го чува и продължи да се заяжда:

— Защо не бях информиран, че е имало заседание?

— Защото заседанието не беше извънредно, а редовно, чиято дата винаги се определя на предишното заседание на управителния съвет. А ти не знаеш, понеже от месеци не си присъствал на нито едно. Няма значение, присъствието ти не би променило нищо.

Грег ядосано мълчеше, после едва чуто измърмори:

— А кой ще плаща сметките, по дяволите?

— Заплатите на персонала и домакинските разходи, както и досега, ще се поемат от компанията — невъзмутимо отвърна събеседникът му. — Без личните ти разноски, разбира се. От сега нататък това става твоя грижа.

Зениците на Грег се разшириха от изненада, но Бил продължи все едно не го забелязваше:

— Можеш да живееш в имението — каза той и направи умишлена пауза, за да подсили въздействието на това, което предстоеше да каже. — Засега.

Грег скочи и започна нервно да кръстосва стаята.

— Ти никога не си одобрявал брака ми с нея, прав ли съм?

Бил мълчеше и го гледаше безучастно.

— Тебе питам, копеле такова! Прав ли съм? — Грег трепереше от ярост.

Бил бавно се надигна от бюрото, като полагаше усилия да скрие задоволството си, отиде до вратата на кабинета и я разтвори широко:

— Смятам, че срещата ни приключи — каза той на Грег.

 

 

— Още! Още! Точно така! Тръгни пак напред. Движиш се към апарата и не ми куцукай, а се хлъзгай плавно по пода. Без да бързаш.

Обучението на Тара продължаваше под темпераментното ръководство на Джейсън. Точно както Джоана се надяваше, в нейното лице имаше нещо особено, което просто привличаше фотоапарата, и когато снимките от сеансите с Джейсън бяха готови, всички ги харесаха. Но Джоана си разбираше от работата и не бързаше да сграбчва първите предложения, които се получаваха вече за Тара. Нямаше никакъв смисъл да се избързва. Още от самото начало, като забеляза как Тара влезе в кабинета й, Джоана веднага разбра, че тя е съвсем неопитна. Това не я притесняваше, защото лесно можеше да се оправи. Според нея кариерата на Тара се очертаваше обещаваща, но на този етап не биваше да се действа прибързано. Освен това Тара трябваше да усвои и някои начални умения на моделите и да си оправи походката. Така че, по настояване на Джоана, Тара започна да посещава уроци по танци и аеробика, докато най-сетне не се превърна в „най-печената походка на света“ по думите на Джейсън.

В момента тя работеше по първата си крупна поръчка, която се състоеше в заснемане на пълна колекция дневни и вечерни тоалети. Работата беше дълга и изтощителна, а като капак на всичко Джейсън бе решил снимките да се правят на открито, в центъра на града, че да се получела „нужната ни урбанистична патина“. Работеха на Елизабет стрийт, която прекосяваше централната част на Сидни, и Джейсън се суетеше като истински професионалист, като нареждаше непрекъснато кой какво да прави. Тара вече бе научила много неща, но все още имаше моменти, когато се чувстваше несигурна и не знаеше как да реагира. Джейсън винаги ги усещаше и й се притичваше на помощ като я мъмреше добродушно или я ласкаеше, изоставил обичайното си тиранично поведение.

— Облегни се на стената, Тара, и си почини. Не се притеснявай за дрехите — нареди й той, понеже забеляза, че се уморява и губи увереност.

Намираха се точно срещу пищната зеленина на Хайд Парк и Джейсън веднага й дръпна една екскурзоводска лекция:

— Обърни внимание на сградата на „Мирвак Тръст“, вдясно от тебе. Виж й коринтските колони. А до нея е сиднейският отговор на катедралата Нотр Дам, на чиято стена се обляга мис Тара Уелс, в ролята на сводов контрафорс…

Тара сепнато подскочи, отстъпи няколко крачки и за своя изненада установи, че това наистина е някаква малка църква, която действително прилича на парижката Нотр Дам. Видя й се толкова нелепо, че започна да се кикоти като луда.

— Това вече е друго нещо — одобрително каза Джейсън. — Как се чувстваш?

— Вие ми се свят.

— Идеално! Да започваме тогава, преди да си се строполила. Ако камилите изобщо могат да се строполяват. Знам ли? Може би просто забиват дългите си и грозни крака в пясъка и предават богу дух прави?

— Ти си експлоататор, Джейсън.

— Аз? — Той се престори на шокиран. — Глупости. Аз съм самото милосърдие. Не видя ли, че те питах загрижено как се чувстваш? Така. Хайде сега на работа, мис Уелс. Край на шегите.

— Толкова си внимателен, Джейсън…

Те продължиха надолу по улицата, отминаха универсалния магазин на Дейвид Джоунс — огромна каменна постройка с лилави огледални стъкла и бронзиран навес — и излязоха пред Сейнт Джеймс Сентър — двайсет и една етажна сграда от зеленикаво стъкло, оградена от чинари.

Джейсън беше в стихията си — ту откриваше обещаващ фон, ту интересна композиция, и непрекъснато си говореше нещо, пресмяташе и мислеше на глас. Точно срещу Сейнт Джеймс Сентър попадна на някакъв малък вътрешен двор със старинно стълбище и декоративни железни перила, което веднага обяви за „божествено“ и без да се смущава от факта, че то всъщност е задният вход към Областния съд на Нов Южен Уелс, накара Тара да се изкачи и слезе поне хиляда пъти, да се извърта наляво, надясно и какво ли не още. Накрая дори и професионалният й дълг не можеше да издържа повече на капризите на мъничкия гном, който непрекъснато чаткаше с апарата си, и тя започна да нервничи.

— Омръзна ми вече, Джейсън!

— Хайде де, още малко. Не можеш да спреш сега. Не бива да клюмваш толкова рано… — Той продължаваше да щрака и тайничко си мислеше, че мрачното й, бунтарско изражение й придава чудесен, леко брутален вид.

— Искам да кажа, че си млада, в добра форма — като се има предвид възрастта ти… — Джейсън отдавна бе научил стимулиращата сила на добре премерената обида. — А и, освен това, предварително ти платих за времето до полунощ. Така че давай, наклони тази глава.

— Безмилостен си — изпъшка Тара, но се подчини.

— Разбира се. Дори по-лошо. Добре. Хайде да повторим.

Този разговор, с малки изменения, се повтаряше периодично през целия дълъг ден. Тара заемаше позите, които се искаха от нея, докато усети, че напълно се е изчерпала.

— Джейсън, студено ми е, уморена съм и искам да се прибера в къщи.

Тя се облегна на един уличен стълб и затвори очи.

— Принцесо! — Джейсън се престори на ужасен и се приближи към нея. — Дадено, ще правим снимки с уличен стълб. Няма никакъв проблем. Всичко е наред. Само се успокой. Това е съвършена поза, направо класическа… Така, дръж тези очи затворени. Отпусни се. Очите затворени, тялото отпуснато. Сега искам да си мислиш… да си представиш, че си с любовника си. Мисли за него — ето, това е мъжът, който наистина кара кръвта ти да кипва, жизнените ти сокове да потекат. Той наистина те разпалва, ти усещаш пламъка. Така, задръж усещането, мисли за него. Господи, как го мразя…

Пряко волята си, въпреки опитите да не се вслушва в брътвежа на Джейсън, Тара почувства как я залива грозната вълна на спомена за провала в любенето с Грег.

— Я гледай — май наистина се изчервяваш! Виж ти! Прекрасно, страхотно! Дали го правим от страст или се притесняваме?

Наблюдателността на Джейсън съвсем довърши Тара.

— Съжалявам — измърмори тя.

— Стига си се извинявала! — изкомандва Джейсън. — Излезе фантастично. Ти наистина си много особена жена. Всеки път като заговоря за секс, започват да те обливат вълни червенина. Май се налага да ти поотворим очите за някои неща и Джейсън Пибълс е човекът, който ти трябва. А сега искам да се замислиш за нещо тъжно. Много тъжно. Все едно, че си покрусена от нещо. Хайде, дай ми болката…

През визьора Джейсън виждаше как Тара действа като хипнотизирана. В очите й бавно набъбнаха сълзи, задържаха се за миг и потекоха по скулите й. Джейсън направо пощуря.

— Браво! Великолепно! Страхотна си! Като нищо ще се влюбя в тебе, Тара Уелс. Представяш ли си — най-жадуваният мъж в света хлътва до ушите! Чудя се дали старият професор Хигинс е успял да постигне нещо с Илайза Дулитъл? Или пък онзи тип, Свенгали — дали се е добутал до гащичките на Трилби? Интересно, нали?

Филмът на Джейсън най-после свърши и той едва сега забеляза колко изтощена всъщност е Тара.

— Хайде стига приказки — смъмри я той. — Голяма бъбрица си станала. От половин час ме занимаваш с възгледите си за живота и любовта, вместо да ме оставиш да си ида в къщи. Зарежи тези работи и да си тръгваме. И утре е ден.

 

 

Домът на семейство Стюарт на Хънтърс Хил не се виждаше от съседните къщи, но обитателите им не бяха глухи. А напоследък оттам се чуваха скандали и препирни, неприсъщи на спокойния и закътан квартал. В това отношение и тази вечер не правеше изключение.

— Грег! Грег! Къде отиваш? Не си тръгвай, моля те!

— Махни се и ме остави на мира! Пусни ме!

— Грег! О-о, скъпи! Моля те!

Джили Стюарт беше увиснала на ръката на Грег и не му позволяваше да влезе в колата. Зад нея зеещата врата на къщата свидетелстваше как тя се бе втурнала след него, за да го спре.

— Не си отивай, моля ти се!

— Пусни ми ръката, ако обичаш!

Уплашена от гнева му, Джили го пусна. Макар че напоследък нещо я караше непрекъснато да се заяжда с Грег, тя ужасно се страхуваше от яростните му изблици, тъй като знаеше на какво е способен в такива случаи.

— Недей, Грег! — смирено започна да го умолява тя. — Не исках да те ядосам. Просто така стана, че…

— Ти си пияна!

И той с погнуса й обърна гръб. Тя отново избухна, очевидно на границите на истерията:

— Да, пияна съм! Точно така. Нещо да кажеш? А кой е виновен за това? Ти ме накара да се пропия. — Със злоба в гласа тя имитира думите на Грег в палатката й през нощта на убийството на Стефани: — „Пийни сега, скъпа“. Помниш ли?

Както винаги при пиянските истерии на Джили, Грег усети, че трябва да внимава да не би тя да изтърве нещо. Хвана я за ръката, грубо я помъкна към къщата и захлопна вратата след себе си. Вътре я притисна към стената, приближи лице към нейното и се опита да говори спокойно:

— Забрави за тогава, скъпа. Чуваш ли?

Джили веднага схвана отстъплението му и не пропусна възможността за атака.

— Повече няма да търпя това положение! — развика се тя и започна да го удря с юмруци по гърдите. — Не съм личната ти курва!

По лицето на Грег премина презрителна сянка. Вместо отговор, той се пресегна и през бельото, с два пръста, я хвана за нежната гънка между краката, като бавно и злобно я изви. После се обърна към вратата.

Хлипайки от болка, Джили се хвърли да му прегражда пътя.

— Не ме оставяй, Грег! Не ме оставяй!

Той се спря, а полудялата от отчаяние и истерия Джили продължи да излива сърцето си:

— Остани, Грег! Ще ти дам парите. Утре като отворят банките ще ти дам още. Само не ме оставяй сама тази вечер. Вземи всичко, което поискаш, скъпи. Но не си отивай…

Грег омекна, но не отвърна нищо, а само кимна. Не искаше Джили да забележи обзелото го задоволство. А тя бе направо жалка в облекчението си.

— Ох, скъпи, така се радвам! Влез в стаята, а аз ще приготвя нещо за пиене…

 

 

Джейсън Пибълс беше много придирчив по отношение на напитките. Концентрати изобщо не близваше. Предпочиташе вино и най-вече шампанско, когато можеше да си го позволи. А ако беше на аванта, пиеше колкото може от тази искряща течност. Днес беше точно такъв ден и случаят изискваше неограничени количества от благословеното питие, тъй като Тара Уелс се появи на предната корица на „Вог“. Една от снимките й, правени през онзи изтощителен ден в центъра на града, бе избрана от списанието за водеща при есенната колекция. По такъв начин Джоана бе изпълнила изискването, поставено й от Тара още с първото изречение при запознанството им.

И сега празнуваха в студиото на Джейсън. Бяха само той, Джоана и Тара, пиеха шампанско и разлистваха сигналните екземпляри на списанието, наслаждавайки се на триумфа си. Джоана вдигна чаша и произнесе кратък тост:

— Дами и господа, представям ви Тара — новото и вълнуващо лице в света на модата!

— Тя наистина ме вълнува — каза Джейсън, промъкна се зад Тара и обгърна кръста й. — Нали си го знаеш, скъпа? Направо ме побъркваш.

— Нас с Тара това едва ли ни интересува.

— Добре тогава. — Джейсън се престори на нацупено дете. — Аз пък ще си вдигна собствена наздравица — да пием за съкровището на месеца!

— Наздраве! — Джоана истински се радваше.

— Наздраве! — възторжено се чукна с нея Тара.

— Нима никой няма да предложи тост за здравето на световния създател на звезди? — обади се Джейсън.

— Ужасно съм ти задължена, отвратителен мъник такъв! — бързо се намеси Тара и дипломатично добави: — Всъщност задължена съм и на двама ви. Благодаря за всичко, което направихте за мен.

— Шест месеца. Точно както ти искаше. — Джоана отново разглеждаше корицата на списанието. — Не си излязла зле.

— Не е излязла зле ли? — подскочи Джейсън.

— Добре, добре. Фантастична е, съгласна съм.

— Кажи ми сега, скъпа — обърна се Джейсън към Тара, — как се чувстваш в ролята на първа красавица? Приветствам елита от името на местните хубавици.

— За бога, Джейсън! — избухна в смях Тара.

— Не така — възмути се Джейсън лицемерно. — Местните хубавици не употребяват такива провинциални изрази. Крайно време е да урбанизираш речника си и да научиш някоя и друга цветиста ругатня…

— Джейсън! — прекъсна го Джоана с привиден упрек в гласа. — Недей да покваряваш най-добрия ми модел!

— Извинявай, мамче. — Джейсън обаче не възнамеряваше да се покайва. — Трябваше да се досетя, че по твое време са покривали краката на мебелите, за да запазят невинността на младите.

С престорен гняв, Джоана заплашително вдигна чашата с шампанско.

— А не искаш ли да ти я излея на главата? Или в скута? По избор.

— И наистина ще го направи, бога ми — печално поклати глава Джейсън.

Тара ги гледаше и им се радваше. Отношенията между двамата много й допадаха и някак си й вдъхваха увереност и оптимизъм.

— Дължа всичко на вас двамата — чистосърдечно им призна тя. — Вие ме научихте дори на това как се ходи.

Джоана я погледна с нескривана обич:

— Още когато влезе в кабинета ми, разбрах, че в тебе има нещо особено. Някаква мистерия, която не мога да определя. Но каквото и да е то, поне е оригинално, скъпа.

— Точно така! — възкликна Джейсън. — Като сфинкса е. Древна и загадъчна… Зряла мъдрост от една страна и младежка външност — от друга. А това е много мощен заряд. Всички вече са полудели по тебе, Тара.

— Четох забележките ти по договора с телевизията — продължи Джоана. — Направо си невероятна. Споменала си всички онези неща, които и аз бих изтъкнала, до едно. Откъде знаеш как се сключват договори?

— Шесто чувство, предполагам — усмихна се уклончиво Тара.

— Знай, че ако някога решиш да се откажеш от работата на фотомодел, при мен винаги ще намериш място в администрацията на модната ми къща.

— Каква ти администрация, мамче! — ужаси се Джейсън. — Та тя едва започва! Чуваш ли се какво говориш? А те смятат за най-печената моделиерка в Сидни. — Той се присламчи към Тара и я прегърна. — Малка моя, зарежи тази бабичка и ела при мен. Ще бъда твоят Пигмалион, твоят слуга, твоят демоничен любовник — каквото кажеш. Съгласна ли си?

Единадесета глава

Наближаваше краят на един дълъг и изтощителен ден. Тара хвърли критичен поглед в огледалото на тоалетната стая и веднага забеляза издайническите белези на умората. Тази вечер ще си легна рано, реши тя. Прибирам се, хапвам нещо леко и право в леглото с някоя хубава книга. Взе си чантичката, огледа се да не е забравила нещо, загаси осветлението и пристъпи в празното студио на Джейсън.

Беше уморена, но доволна. След доброто начало на работния ден с отпразнуването на успеха й, тя остави чашата и се хвана за работа. Джейсън обаче продължи да си пие шампанското през целия ден, докато снимаха и сега бе в леко приповдигнато настроение. Застанала на вратата, тя го гледаше с умиление как обикаля студиото и гаси прожекторите, без да знае, че е наблюдаван. После се приближи до мотоциклета си, използван като част от реквизита при един от сеансите, и го възседна с малко несигурни движения, като продължаваше да държи чашата шампанско в ръка.

Тара излезе от сянката и се изправи пред него.

— Довиждане, сфинкс! — весело й подвикна той. — Не знам дали знаеш, но вече познавам лицето ти по-добре от своето, а за самата теб не зная нищо. Ако те осветя с мека и разсеяна светлина, няма да изглеждаш на повече от двайсет и една. Но на слънце — я да видим… Трийсет и пет? Двайсет и девет?

Тара мълчеше.

— Не казваш, а? Точно като сфинкса. Безсмъртната женска красота, която отнася тайните си във вечността. — Той я гледаше право в очите и Тара се смути от дълбочината на погледа му. — Какво знам за теб? Нищо. Струва ми се, че те познавам от векове, а всъщност познавам само очите ти и чудесната ти усмивка. За мен ти си загадка, мис Тара Уелс, която ме занимава все повече и повече.

Беше съвсем ясно какво се опитва да каже Джейсън. Тара скришом въздъхна. Тя подозираше, че нещо подобно може да се случи, но не го очакваше толкова скоро. Но понеже за пръв път попадаше на човек като Джейсън, за когото никога не можеше да се каже кога се шегува, и кога — не, тя и сега не можеше да прецени доколко той говори сериозно. Все пак реши да внимава и се стегна вътрешно, докато го слушаше.

— И за какво ли си мисля само за тебе? — продължаваше Джейсън с лукава усмивка. — Причината е същата от времето на Адам и Ева, на Ромео и Жулиета, на…

Тара реши, че е време да се намеси.

— И на Абът и Костело — прекъсна го тя шеговито.

Инстинктите й казваха, че не бива да му позволява да прави никакви декларации и обяснения, за да не се усложняват нещата.

— Знаеш ли какво си ти, Джейсън? — продължи тя със същия тон. — Един романтик. Виждаш нещо в най-обикновено трудово момиче, което то просто не притежава.

— Имах една тайна и ти я разкри — тъжно й се усмихна Джейсън с неподозирана сериозност.

Явно беше разбрал намека й и нямаше да постоянства в ухажването. С театрален жест той вдигна чашата си.

— За наше здраве тогава. И за добре пазените тайни.

— Лека нощ, Джейсън. — Тара му се усмихна с признателност и тръгна към вратата.

— Хей, Тара! — Гласът му я сепна, тя спря и се обърна. — Да те закарам ли с мотоциклета?

— Не, благодаря.

Останал сам в празното студио, Джейсън вдигна чашата над главата си и, с древния церемониален жест за вземане на сбогом, я обърна с дъното нагоре и я разби в пода.

 

 

Тара се прибираше пеша и си пробиваше път сред многолюдните тълпи, изпълнили вечерните улици на Сидни. Благодарение на внезапните си успехи като фотомодел, тя вече изкарваше добри пари и бе напуснала мизерния хотел. Сега живееше в луксозния квартал Елизабет Бей, чиито обитатели се наслаждаваха на великолепен изглед към залива. Уморена и разстроена от мисълта за Джейсън и неведомите пътища на любовта, тя взе асансьора и след малко се прибра в новия си дом.

Още щом затвори вратата след себе си, я приветства мяукането на едновремешното котенце, което вече се бе превърнало в огромен котарак.

— Здравей, Макси, момчето ми. — Тя го вдигна и го притисна нежно към себе си. — Как си? Как прекара деня?

Тара захвърли обувките си и с въздишка на облекчение пристъпи боса по килима на всекидневната.

— Ще ти издам една тайна, Макс. Лицето ми може да е като на двайсет и осем годишна жена, но краката ми са на четирийсет!

Тя остави котката върху дебелия килим и отиде при стереоуредбата. Откакто се премести тук, отново можеше да се наслаждава на старата си слабост — музиката.

А след изкараните курсове по модерни танци и аеробика, музикалните й вкусове вече не обхващаха само любимите й класически изпълнения. Тара натисна бутона и стаята се изпълни със звуците на песента: „Вече не ми носиш цветя“, изпълнявана от Барбра Страйсънд и Нийл Дайъмънд, а тя се отпусна върху просторното и уютно канапе и доволно се огледа наоколо.

И наистина имаше защо да е доволна. Стаята беше обзаведена с много вкус в меки тонове. Единственият по-ярък цвят беше кораловото на килима, но то се поемаше от белите стени. Мебелите бяха от хром и стъкло, с италиански дизайн, но модернистичният им ефект се смекчаваше от плътните, стигащи до пода завеси на огромния прозорец, от който се разкриваше приказна гледка към залива. Всъщност именно гледката, която никога не й омръзваше, я накара да купи това жилище. Водите на залива отразяваха настроенията на небето с предаността на верен любовник, и промените им винаги я омайваха. Харесваше й както танцът на дъждовните капки, така и играта на безмилостните слънчеви лъчи. Можеше с часове да седи край прозореца и да гледа навън и това бе най-добрата й почивка.

— Днес много се уморих, Макси — каза тя на котката и бавно се изправи. — Работих като куче. Това е шега, момчето ми. Би трябвало да се засмееш.

Но цялото внимание на Макси бе насочено към кухнята, защото знаеше, че ще го хранят.

— Какво мислиш за новия ни дом? — продължаваше Тара, докато отваряше консервата му. — Малко е скъпичък, но мисля, че сме го заслужили. Сами сме си спечелили парите, Макси. За пръв път в живота си го правя и знаеш ли какво? Страшно ми харесва. Трябва да опиташ някой път.

Тя се наведе и постави на пода чинията на котката, която през цялото време се усукваше около краката й в предвкусване на удоволствието.

— Дали да не ти намерим работа, а? Като фотомодел, искаш ли? Или по-добре да ти намерим приятелка, та да не ти е скучно, докато ме няма. Какво ще кажеш? Във всеки случай от теб искам само едно — да не ме изоставяш. Ще се чувствам ужасно самотна, ако ме напуснеш, Макси.

Тя му говореше, като едновременно шеташе наоколо и пооправяше това-онова. Домакинската работа беше още едно от нещата, с които на Стефани Харпър никога не се бе налагало да се сблъсква, но пък Тара се справяше чудесно. Тя отиде в спалнята, свали работните си дрехи и след като се протегна, нахлузи някаква стара и удобна домашна рокля, която отдавна не ставаше за нищо друго.

— Твърде стара съм за тези младежки облекла — обясняваше тя на Макси. — Макар че целта оправдава средствата…

Тара остави тази тъмна мисъл недовършена. По-късно щеше отново да се върне на нея.

Когато се прибра, бе захвърлила всичко, което носеше, зад вратата и сега отиде да го прибере. На път за вкъщи мина през едно магазинче и излезе оттам с пакет, който също се търкаляше на пода. Тя го взе и го отнесе в спалнята, където го отвори. Вътре имаше две увеличени снимки, поставени в красиви рамки. Тара напрегнато ги гледаше. На първата едно момиче с вдъхновен вид и отметната назад глава свиреше на пиано. На втората едно момче играеше футбол в училищния двор и тъкмо се гласеше да ритне топката. Сара и Денис. Потънала в унес, Тара дълго седя надвесена над снимките на децата си. По едно време в скута й дойде Макси, но бързо избяга, прогонен от солените капки, които непрекъснато падаха върху носа му. Още малко, съкровища мои, шепнеше тя и целуваше студеното стъкло на рамките. Имайте търпение.

После си направи чай и се настани на малката масичка, която й служеше за бюро. Запали настолната лампа и извади доста набъбналия албум с изрезки от вестниците. Тара Уелс продължаваше да събира своите материали. Днес тя бе постигнала първата си цел — да стане светска красавица, за да може да пристъпи към отмъщението си. Настана време за активната част, помисли тя. До албума имаше и някакъв спортен ежедневник, „Дъ Спортс Ривю“, където на първа страница с големи букви пишеше: „ШАМПИОНИ И БЛАГОТВОРИТЕЛНОСТ“. „Бившият шампион от Уимбълдън, Грег Марсдън — започваше статията, — ще играе в благотворителен мач за набиране на средства за спортисти инвалиди. Очаква се многобройна публика, предимно от висшето общество и видните стопански фигури на Сидни. След мача е организирана среща със звездата на тениса. Марсдън, който продължава да е в траур по повод трагичната и мистериозна загуба на съпругата си, богатата наследница Стефани Харпър…“

Тара посегна към ножицата и старателно изряза статията, снимките и талона, чрез който се купуваха билети за мача. Докато я залепваше в албума, от снимките я погледна лицето на Грег — красиво, мъжествено и порочно. У него нищо не се бе променило. Отмъщение, отмъщение, отмъщение, викаше цялото й същество.

 

 

На кортовете Холдърн Павилиън Грег Марсдън демонстрираше световната си класа, която го бе извела до Уимбълдън. Мощният му сервис запращаше топката ниско над мрежата с такава сила, че ако съперникът му имаше нещастието да подложи ракетата си, той като нищо можеше да я изтръгне от ръката му. Точният му форхенд забиваше топката на милиметри от линията, но винаги в очертанията на игрището. Същото важеше и за високите топки, прелитащи над главата на противника му, ако той се бе изнесъл прекалено близо до мрежата, които неизменно падаха в най-отдалечения край на корта. А за бекхенда му просто не си струваше да се говори — често той бе по-ужасяващ и от форхенда на мнозина от съперниците му. Всеки удар на Марсдън бе наслада за окото и неизменно му носеше точки. Въздухът кънтеше от ентусиазирания рев на почитателите му.

За съжаление цялото това великолепно представление ставаше във въображението на Грег, а не на действителния мач. Той се стягаше, за да изпълни страховития си сервиз, а вместо това топката едвам прелиташе над мрежата и противникът му не изпитваше никакви затруднения да го разкове с някое забиване. В мислите си виждаше майсторски изпълнения, преодоляващи всякаква съпротива, а на практика все едно плюеше топките. Дори не можеше да отсече като хората. Грег знаеше, че не е във форма, защото отдавна не бе тренирал, но не знаеше, че е толкова зле. От време на време играеше в клуба си и дори веднъж за своя радост успя да победи Лу Джаксън — новото дете-чудо на тениса — но това не бяха редовни тренировки. Бе приел поканата да бъде звездата на благотворителния мач, защото разчиташе на старата си слава. Щеше да играе с някакъв младеж и предполагаше, че организаторите са му подбрали не особено силен противник — добър за състезание, но слаб за шампион като него. А и появите по благотворителни мероприятия бяха добри за имиджа му. Всъщност дори много повече го интересуваше срещата с почитателите му след мача, защото там щяха да присъстват истинските богаташи на града. Де да знаеш, може пък да срещне още една Стефани Харпър — само че този път ще гледа да е по-секси.

Но когато за първи път видя съперника си в съблекалнята, Грег изпита чувството, че си е направил сметките без кръчмаря. Момъкът му се беше наточил здравата и си мърмореше нещо сам, а на корта изведнъж се превърна в разярен тигър. Успя да побърка Грег още през първите пет минути и той разбра, че работата се затяга. Единственото му желание вече беше да не загуби с твърде позорен резултат.

— Четирийсет — петнайсет — проехтя гласът на съдията над внезапно смълчалата се тълпа.

Всички погледи бяха приковани в тях и по-точно във високата и арогантна фигура на Грег. За разлика от по-младия си противник, Грег чудесно усещаше очите на почитателките си, които горещо аплодираха всеки негов удар и страстно желаеха той да е победителят. Грег им отвръщаше с ослепителни усмивки, защото знаеше, че поне външно не бива да се вкисва, макар че отвътре го изгаряше дива ярост при всяка загубена точка.

Сред поклонничките му имаше и една, чието сърце биеше с омраза, по-силна от обичта на всички останали. Седнала до внушаващата спокойствие Джоана Рандъл, Тара наблюдаваше мача с противоречиви чувства. Бе очаквала с ужас появата на Грег на корта, но за нейна изненада всичко мина безболезнено, понеже изходът на съблекалните се намираше чак от другата страна на корта и неясните очертания на фигурата с ракети и хавлии изобщо не й напомниха за мъжа, който бе направил опит да я убие и за малко да я остави обезобразена за цял живот. Но с приближаването му страховете й отново я обзеха, а по време на мача близостта му силно я развълнува. Тя се насили да седи привидно спокойна и безучастна.

— Навремето Грег направи добра кариера — обади се Джоана. — Като беше по-млад изглеждаше страхотно перспективен, но нещо му стана. — Тя замлъкна за момент и се изсмя дрезгаво: — Чувах, че не можели да го измъкнат от леглото, ако разбираш какво искам да кажа.

Сърцето на Тара се сви и я прободе ледена болка.

— Издъни се човекът и това е — прозина се Джоана и си погледна часовника. — И сега пак се издънва. Погледни го само какви ги върши. Но аз съм за бой, че те послушах и се оставих да ме замъкнеш на някакъв си благотворителен мач и то по средата на работния ден. Като че ли си нямам друга работа. Поне да беше футбол.

— Гейм за мистър Уайтман. Уайтман води с два сета.

Тара пое дъх и запита:

— Хей, Джоана, не каза ли веднъж, че познаваш Грег Марсдън?

— Познавам го не само аз, но и половината жени в Австралия. Преди година-две го срещнах на една друга такава благотворителна глупост. Тогава беше модно ревю. Защо питаш?

— Как ти се стори?

— Като уличен котарак, но с лъскави и претенциозни маниери. По едно време му се усмихна късметът и се ожени за една богаташка — Стефани Харпър, сигурно си чела във вестниците. А по време на медения месец тя загина при злополука — нападнал я крокодил. Ужасна история. — Джоана потръпна и се намръщи.

Наистина ужасна, беззвучно си рече Тара.

— Всички разправяха, че се оженил за нея заради парите й — продължаваше Джоана. — Не познавах жена му. Тя не водеше никакъв светски живот, макар че с парите и положението си щеше да е добре приета навсякъде. Но я съжалих като научих за злополуката. Дори не бих се учудила, ако се окаже, че и той има пръст в тази работа — и тя се огледа наоколо. — Искам да ти кажа, че без нас двете, тук няма жена, която ако Грег й нареди, не би се хвърлила веднага под влака. Виж ги само! Всичките са обзети от малките си фантазии за великата звезда на тениса и за това какво има в гащите му!

— Ш-шт! — ядосано изсъска някой зад тях.

Тара се изчерви. Джоана я погледна с крайчеца на окото си и каза:

— И ти си от тях, така ли? Направо не мога да повярвам. Значи сме дошли заради Грег Марсдън?

— Разбира се, че не! — възмутено отвърна Тара. — Просто обичам тениса, това е.

Тогава на Джоана й хрумна, нещо и тя се оживи:

— Трябва да хванем Джейсън да ти направи няколко снимки на тенис корта. Напомни ми.

— Професионалист, както винаги — усмихна се Тара и насочи вниманието си към корта, където драмата наближаваше своята развръзка.

Грег се луташе насам-натам като пиян и гонеше последните топки на гейма. Беше загубил. Аплодисментите за победителя не бяха особено топли, но него това не го интересуваше, защото сияеше от радостта на неочакваната победа. Безпогрешният усет на Грег за реакциите на публиката и този път му каза какво да прави и той щедро и бащински поздрави противника си, а усмивката не слизаше от лицето му. После двамата играчи напуснаха корта.

По-късно, на организираната среща с него, Тара установи, че се чувства съвсем спокойна. Напрежението й бе изчезнало и тя знаеше, че се владее достатъчно добре за онова, което й се струваше, че ще последва. През цялото време Джоана изобщо не бе забелязала емоционалните проблеми на Тара и сега се присъедини към нея с две чаши шампанско, които бе взела от бара.

— Билетите струваха майка си и баща си. Поне да наваксаме с безплатното пиене — обяви бодро тя и отпи от шампанското, но изведнъж се намръщи. — Не бих казала, че е от най-добрите реколти.

Залата беше пълна с хора. Внезапно шумът на тълпата се промени, което означаваше, че се е появила някоя важна клечка. От една странична врата бе влязъл Грег Марсдън. Той дори не се беше преоблякъл, нито се бе измил, защото добре съзнаваше какъв ефект оказва миризмата на потното му тяло върху почитателките му. Шумът отново избухна с още по-голяма сила и мацките се устремиха към него.

Джоана презрително изсумтя:

— Можеше да влезе и гол! Погледни какво правят онези разгонени кобили.

Тара се извърна бавно към другия край на залата. Грег раздаваше автографи и флиртуваше, с когото му падне. Изведнъж обаче той сякаш усети погледа й и вдигна глава. Дори улови очите й, но тя се обърна с престорено равнодушие. Обаче бе сигурна, че той я е забелязал, и с цялата сила на волята си започна да му внушава да дойде.

— Грег Марсдън е известен с това — обади се отново Джоана, — че го привличат новите лица. Особено си падал по богати светски мадами, манекени, фотомодели и тем подобни. Голям сваляч е. После да не кажеш, че не съм те предупредила? Не се обръщай, защото идва право към нас. Като муха на мед.

— Здравейте.

Меките ласкави нотки в гласа му трудно можеха да се сбъркат. Студена и твърда като скала, Тара се обърна към него и изведнъж установи, че вижда същите очи, които наблюдаваха паническите й движения в блатото, преди крокодилът да я дръпне под водата.

— Аз съм Грег Марсдън — ухили се по момчешки той. — Май не се познаваме.

Този човек се опита да ме убие и разби невинното ми съществуване на хиляди късчета. Собственият ми съпруг, който ми бе по-скъп от всичко друго. Човекът, който…

— Не — отвърна Тара и протегна ръка с очарователна усмивка. — Не се познаваме.

 

 

Неблагодарно нещо е това секретарската работа, мислеше си Сузи, едно от момичетата на Джоана. В момента тя беше сама в службата, чистачката още не бе дошла, телефонът звънеше непрестанно, а на всичкото отгоре през пет минути пристигаха цветя и тя трябваше да тича като луда от горния етаж, за да отваря и да ги приема. Най-после, заедно с поредната кошница, пристигна и Джоана.

— Какво става, за бога! — изуми се тя, като видя, че целият етаж е пълен с цветя.

От друга страна цветята не бяха чак толкова необичайно нещо, защото след всяко успешно модно ревю, Джоана винаги получаваше букети и кошници. А снощното ревю също мина бляскаво, но подобно количество не бе получавала никога. Докато ги разглеждаше, пристигна и Тара.

Джоана изчака малко, за да се наслади по-пълно на учудването й, и после хвърли бомбата.

— За тебе са.

— Всичките ли?!

— Почти. Има няколко от клиентите ми, защото смятат, че снощното шоу е било голяма работа, но всичко останало е за теб. — Джоана кимна към купищата карамфили, гладиоли, рози и хризантеми. — Познай от кого са?

Тара отиде до най-близката кошница и погледна визитната картичка, прикрепена към нея. „Каня ви на вечеря — пишеше на нея — довечера или когато и да е. Всяка вечер.“ Вместо подпис имаше само инициал. „Г.“ Сърцето й триумфално заби, но тя не издаде чувствата си и се обърна към Джоана, чието любопитство не познаваше граници.

— Какво стана снощи? Забелязах, че напусна партито след ревюто заедно с него.

— О, нищо. Само ме изпрати до колата.

— Кола ли? Откога имаш кола?

— От вчера. Реших, че мога да си го позволя, след като вече съм известна и участвам в най-големите модни ревюта на Сидни. Нали уж съм най-добрата?

— Страхотно! Първо нов апартамент, а сега и кола. Работодателят ти сигурно е много оправен.

— Най-добрият, който може да се намери — отвърна Тара и я прегърна.

— Кажи сега какво да правим с всички тези цветя? Гаджето ти направи работата на етажа невъзможна.

— Раздай ги — небрежно я посъветва Тара. — Подари ги на момичетата, ако им харесват, или ги изхвърли. А той не ми е гадже, защото се прибрах в къщи сама. Отказах му поканата за вечеря.

— За бога, не знаете ли, че имам алергия! — обяви пристигането си Джейсън с физиономията на човек, поразен от нервнопаралитичен газ. — Махнете веднага тези боклуци. Кой е почитателят ти, мамче? — Той се зачете във визитните картички и свъси лице. После се обърна да си ходи, но на вратата спря и каза: — Ако знаех, че се интересуваш от тенис, щях да си купя ракета — и излезе.

— Има му нещо — озадачено рече Джоана. — Но Джейсън сега не ни интересува. Какво ще правиш с Грег Марсдън?

— Какво да правя с Грег Марсдън? — спокойно отвърна Тара.

Джоана не се бе издигнала в живота благодарение на прекалената си деликатност и затова запита направо:

— Харесваш ли го?

Тара мълчеше, защото не знаеше какво да каже. Без да се смущава от това, Джоана продължаваше да нахалства:

— В крайна сметка всеки има нужда от полов живот. Дори и ти, така ли е?

Тара вдигна поглед към нея и устните й някак свенливо оформиха думата „не“. Джоана не можеше да повярва и мълчеше стъписано.

— Нямам време — заяви Тара. — Или по-скоро ми липсва желание.

Джоана учудено поклати глава:

— Непрекъснато ме озадачаваш. Повечето момичета са полудели на тема секс, музикални и люлеещи се легла, и какво ли не още, а най-добрият ми модел дрънка старомодни глупости… Ще ме побъркаш! Не мога да повярвам.

Известно време тя мълча, а после добави:

— И той няма да повярва. Грег Марсдън не си пада по старомомински свян. Внимавай с него, моето момиче — загрижено я предупреди тя. — Ако сама не се грижиш за себе си, няма кой да ти помогне в този лош свят. И дръж в течение старата си майка, разбра ли? Обещай ми, че ако решиш да ходиш с Грег Марсдън, непременно ще ми кажеш.

— Ще ти кажа, разбира се. Веднага щом самата аз реша какво да правя — усмихна се загадъчно Тара.

Дванадесета глава

Тара излезе от модната къща и подкара лудешки по тясната Ливърпул Лейн. Сърцето й възторжено пееше. Най-после! Пипнах го, ликуваше тя, като си мислеше за снощното галаревю, организирано от Джоана за представяне на последните колекции на водещите моделиери, където зрителите се допускаха само с покана, тъй като местата бяха ограничени. Грег Марсдън също бе сред поканените и това много го зарадва, защото напоследък се боеше, че славата му залязва, а сега излизаше, че все още го водят за един от първите красавци. Той обаче не знаеше, че всъщност поканата му е уредена от звездата на ревюто, от новата царица на фотомоделите и манекените.

Тара съвсем умишлено желаеше Грег да присъства на ревюто. В момента тя беше последното откритие на сиднейската модна сцена и щеше да демонстрира най-зашеметяващите и оригинални тоалети от колекцията. А тъй като цялото шоу се организираше от Джоана, която изпипваше всичко до най-малките подробности, Тара бе уверена във впечатлението, което щеше да направи. А и едва ли имаше по-добър начин да се привлече вниманието на Грег, който си падаше по именно такъв тип жени. Трябваше да се направи така, че той непременно да присъства на ревюто.

Идеята й хрумна още докато разговаряше с него на срещата след благотворителния мач по тенис. Ясно й беше, че е хванала окото на Грег и затова се държа като Мона Лиза — загадъчно и непроницаемо — и веднага щом установи, че го е заинтересувала достатъчно, побърза да се сбогува и двете с Джоана си тръгнаха.

— Сега вече разбирам защо жените така го преследват — каза Джоана замислено, докато вървяха към паркинга. — Сигурно събаря с поглед и птиците от дърветата — усмихна се многозначително тя и добави: — Внимавай, пиленце. Като видях как безцеремонно го заряза, съм готова да се обзаложим, че не след дълго той пак ще те потърси.

Тара крачеше мълчаливо.

— Ясно, ясно. Разбирам — продължи Джоана. — Но искам да ти кажа, че точно сега не е най-удачният момент да се захващаш с Грег. Ще те убия, ако заради него ми пропадне ревюто!

Тара искрено се надяваше Джоана да е права за това, че Грег скоро ще я потърси, макар привидно да се правеше, че й е все едно. Тя разчиташе на малката бяла картичка, върху която отпред със златни букви пишеше: „Модно галаревю“, а отзад — „Мис Тара Уелс“. Много искаше да измъкне лисицата от дупката й. Но колкото повече приближаваше вечерта на ревюто, толкова по-неуверена се чувстваше. Изнервяше я и трескавата подготовка за ревюто, така че в крайна сметка отсъствието му не я изненада особено. Още преди първото си излизане на пътеката, тя бе проучила разположението на местата в залата и знаеше къде е неговата маса, но когато попадна под светлината на прожекторите и хвърли поглед натам, видя, че масата е празна.

Може пък да е за добро, мислеше си тя, докато се преобличаше за следващата поява. И без това трябва да се концентрирам върху работата си. Навсякъде около нея се суетяха манекенки, козметички и стилисти и забързано сменяха тоалети, оправяха прически и подготвяха момичетата за безупречното протичане на ревюто. И сред целия този хаос Джоана бе в стихията си: ту ругаеше, ту съветваше с майчинска загриженост, ту се втурваше нанякъде и изобщо действаше неуморно като някакво живо динамо.

— По-бързо, по-бързо! Хей, Клио, внимавай! Това не е твоята закачалка. И престани да се кикотиш, а гледай какво вършиш. Ким, да си оправиш походката, защото първия път не беше в такт с музиката. А ти, Джени, си вдигни погледа като излезеш на пътеката. Махни сега тази шапка! Не виждаш ли, че не е от същия комплект? Хайде, моля ви! Не се мотайте… По-чевръсто! Тръгвайте и не забравяйте — отпуснете се и се усмихвайте непринудено… Хайде…

Ролята на Тара беше основна и в трите части на ревюто, особено в заключителната, където се предвиждаше и танцова стъпка, така че тоалетът да изпъкне най-добре. Вече на два пъти тя излиза на пътеката и всеки път се връщаше с ослепителната си усмивка, макар вътрешно да се ядосваше на отсъствието на Грег. На третия път дори и не погледна към масата му. Само че Грег бе там и я наблюдаваше с интерес, докато, придружавана от двама манекени, облечени като плажни спасители, тя се появи със сребриста вечерна рокля, която веднага събра погледите на присъстващите.

Зад сцената Джоана продължаваше да ускорява темпото:

— Хайде, давайте! По-бързо, момичета! По дяволите, кой пуши? Гаси веднага цигарата! Само гледай да изгориш роклята, гъско такава, и ще те подпаля жива като Жана Д’Арк! Стегнете се, момичета, защото идва заключителната част. Вдигнете погледа и следвайте музиката, разбрахте ли?

Независимо от цялата задкулисна суматоха и истерия, Джоана не пропусна да забележи триумфалния поглед на Тара, когато тя се върна в стаята за преобличане, но го приписа на големия й успех в ревюто. Последвалото парти добави нови възможности за омагьосването на мистър Марсдън. Той се появи сякаш отникъде и отне Тара от Джейсън, с когото тя танцуваше. Дребосъкът побесня, но нищо не можеше да направи. Работата свърши Тара, която пошепна на Грег да я извини за секунда и бързо прекоси залата. След малко вече бе напуснала и сградата, а той дълго стоя на дансинга, преди да осъзнае, че тя си е отишла.

Това беше пресметнат риск, защото след този номер Грег можеше да побеснее и повече да не я потърси, но тя разчиташе загадъчното й поведение по-скоро да го заинтригува, отколкото ядоса, защото така се появяваше и тръпката на преследването. И сега цветята доказваха колко е била права. Тя вече знаеше как ще отговори на поканата му за вечеря. „Ресторант «Роуина». Петък, девет и половина.“ С цветя, разбира се.

 

 

Телефонът иззвъня настоятелно, но Мейти, без да бърза пристъпи с достойнство, както подобаваше на положението му, и вдигна слушалката:

— Харпър Маншън. Добър ден.

Той много се гордееше с умението си да говори по телефона и смяташе, че няма ситуация, с която да не може да се справи. Но с тази жена, която от две седмици безуспешно се опитваше да се свърже с Грег Марсдън, уменията му нещо не помагаха. Джили бе убедена, че Грег е там, дори и когато него наистина го нямаше, и цялата дипломатичност на Мейти се подлагаше на тежко изпитание.

— Съжалявам, но в момента го няма. Да му предам ли нещо? Уверявам ви, мадам, че му предавам всички съобщения веднага, щом той се прибере. Боя се, че не зная защо не ви се е обадил. Ако желаете, пак ще му предам… Не, не. Съжалявам, но нямам представа кога ще се прибере. Той излиза и се връща по всяко време. Да му предам ли да ви се обади?

Горе-долу така протичаха разговорите между невъзмутимия Мейти и Джили, която си го изкарваше на него за това, че не може да се свърже с Грег. Накрая тя приключваше с думите, че Грег трябва непременно да й се обади, веднага щом се прибере. Докъде я докарахме, божичко, тюхкаше се Мейти. Какво падение за дома на мис Стефани… Известно време той стоя потънал в мрачните си мисли, а после се обърна и с тежка походка тръгна да си гледа задълженията.

 

 

— Вие наистина сте очарователна, казвал ли ви го е някой?

Грег и Тара бяха в един от най-скъпите и престижни ресторанти на Сидни. Триумфът на Тара бе толкова голям, че тя се чудеше как Грег още не го е усетил, особено сега — след последните му думи, когато сърцето й подскочи от възторг. За първи път ми го казва, помисли Тара и очите й за миг блеснаха, но бързо сведе поглед и измърмори:

— Благодаря.

— Сигурно не съм единственият, който го е открил — продължаваше той.

— Не са чак толкова много…

— Така ли?… Колко са, впрочем?

Тя се престори, че прави някакви сложни изчисления.

— Един… двама… о, да… и онзи…

— М-м-м… — Грег нервничеше нетърпеливо.

— … и още един, щях да забравя… — продължаваше Тара.

— Стига, стига! Престанете, че ревнувам.

— Ревнувате ли? — усмихна се Тара. — Та ние почти не се познаваме, мистър Марсдън.

Грег внимателно я огледа. Тъмносинята вечерна рокля великолепно подчертаваше очите и кожата й, а грациозната й фигура по някакъв необясним начин отразяваше жизнеността на личността й. Тази жена все повече го привличаше.

Тара спокойно отвърна на погледа му. Откакто срещна Мейти, не се безпокоеше, че някой може да я познае — особено пък Грег, който както винаги бе погълнат най-вече от собствената си личност. Всеки друг мъж веднага би познал жена си по хиляди най-различни дребни белези, които нищо не може да промени, но не и Грег Марсдън.

Пък и тя се бе подготвила много грижливо за предстоящата вечер, така че въздействието й върху Грег никак не я учудваше. Да не говорим, че добре знаеше с кого си има работа. Затова бе подбрала тоалет, който хем я правеше съблазнителна и предизвикателна, хем не биеше на очи, но опитното око веднага улавяше истинската му стойност. А Грег не си падаше по евтините дрехи. Роклята й беше от една от най-добрите дизайнерски къщи в Сидни, които предоставяха колекциите си на Джоана, така че момичетата й да ходят с тях по елегантните заведения на града и да ги рекламират. Беше от някаква блестяща тъкан, която променяше цвета си при всяко движение на Тара и обхващаше целия диапазон от светлосиньо до сапфиреносиньо. На масата между тях гореше свещ и на нейната светлина Тара приличаше на някаква светулка.

Тя усети, че Грег я наблюдава и извърна поглед встрани, като се преструваше на безразлична. Самият Грег чудесно знаеше, че трябва да успокои топката и да подхване някакъв неангажиращ разговор, но не можеше да откъсне очи от нея. На Тара й беше ясно, че той лека-полека захапва въдицата. А той продължаваше да я гледа като омагьосан. Роклята деликатно загатваше разкошните й гърди. Около шията си носеше тежка сребърна огърлица, чийто студен блясък контрастираше с топлината на кожата, която той така желаеше да целува. При всяко движение на главата й в полумрака проблясваха сребърните й обици и на него неистово му се искаше да ги изтръгне и да прави любов с нея още тук — на пода в ресторанта. Тя бавно кръстоса крака и изострените му от възбуда сетива доловиха изшумоляването на чорапогащника й и дори почти неосезаемото движение на подплатата на роклята. А за човек с прекалено развитата чувственост на Грег тези звуци бяха нещо като покана, чиято сладост ставаше още по-голяма от невъзможността му да й откликне. Искаше му се да я разсъблича цяла седмица, а после най-малко месец да я носи към леглото. Цялото му досегашно чукане сякаш бе подготовка за нея. Той вече си представяше карминените й устни върху тялото си и виждаше изгарящите й от копнеж сини очи. Трябваше да я има на всяка цена! Не биваше да я изпуска.

Затова се хвана за последните й думи, в които откриваше известна многозначителност:

— Казвате, че почти не се познаваме, а на мен ми се струва, че ви познавам открай време. Много особено чувство…

— Може да ни е било писано да се срещнем — тихо каза Тара, като внимаваше да не прозвучи иронично.

— Отговорете ми на един въпрос. — Грег взе ръката й от масата и нежно започна да я гали. — Имате ли си приятел или съпруг?

Тара не отговори веднага, защото трябваше внимателно да подбере думите си.

— Вече не. Навремето много обичах един човек. Смятах го за принца от приказките… — Тя замлъкна.

— И какво стана? — тихо попита Грег.

Гласът на Тара беше хладен и монотонен:

— Сънят се превърна в кошмар и аз се събудих. — Тя се взря в Грег и на свой ред запита: — А вие?

— Аз ли? — изненада се той. — Не е честно да ме разпитвате така.

— Моля ви. Аз нали ви казах за себе си?

— Добре тогава… Сигурно знаете, че бях женен и загубих жена си… Но нищо повече, уверявам ви.

Нищо повече. Тара едвам се сдържаше. Наистина, какво повече може да има за човек като тебе? Тя полагаше големи усилия, за да запази изражението си на съчувствие, но Грег бе така потънал в разиграваната от него сцена, че не забеляза нищо.

Той се усмихна и продължи:

— Все още търся голямата си любов, а когато я открия… Всъщност май я откривам… във вас…

Тара мълчаливо слушаше.

— Не зная как да го обясня — продължаваше Грег. — Любовта е най-голямата загадка в живота на човека. Не говоря за секса — това не е най-важното. Имам предвид близостта между двама души, взаимното уважение, приятелството… Много искам да бъдем приятели, Тара… В момента нищо друго не ме интересува.

За първи път в живота си Тара разбра какво удоволствие е да си играеш с чувствата на друг човек. Все едно ловиш риба и виждаш как плувката потъва…

— Само приятели ли? — измърмори тя.

— Всичко. — Грег доближи ръката й до устните си и леко я целуна.

Нещата се развиват както трябва, доволно си мислеше той. Хванеш ли ги веднъж на хорото, вече са твои. И тази ще е моя, макар че няма да е лесно. Има нещо у нея — за момент го прониза някакво неясно тревожно чувство, но с присъщата си арогантност Грег не му обърна никакво внимание. Досега не се беше провалял, та сега ли?

В това време тихата им безметежност внезапно бе прекъсната:

— Грег!

— Филип! — изненада се Грег.

— Не бях сигурен ти ли си в този сумрак.

Отначало Филип силно се изкушаваше да мине покрай масата им, без да се обажда, но в крайна сметка реши, че не е възпитано и е проява на малодушие. Грег го приветства с възторжена усмивка. Чудесна възможност да разсее евентуалните подозрения на Филип за някаква връзка между него и Джили. Нежно и същевременно с вид на собственик, което не остана незабелязано от Филип, той се обърна към Тара:

— Тара, запознайте се с Филип Стюарт, стар приятел на жена ми. Филип — мис Тара Уелс.

Значи това е последното завоевание, помисли си Филип. Нищо чудно, че Джили напоследък нервничи и слабее. Изоставили са я като миналогодишен модел. Сърцето му се сви от жал към нея и той хладно кимна на Тара.

А на нея й се струваше, че напоследък непрекъснато й се налага да запазва самообладание. Внезапната поява на Филип й подейства като шок, защото беше насочила цялото си внимание към Грег. Пък и все още не бе свикнала да среща познатите си от предишния живот. Силно я изненада и видимата промяна у Филип. Той се беше попрегърбил и изглеждаше притеснен и уморен, а бръчките по лицето му, които навремето го правеха привлекателен, сега го състаряваха. Бедният Филип! Още една жертва на алчността и похотта на Грег. Стана й мъчно за Филип, но не се издаде и му кимна любезно.

— Как е Джили, Фил? — бодро запита Грег.

— Предполагам, че е добре — отвърна той, като гледаше Грег право в очите. — Напоследък все пътувам и се виждаме рядко.

— Гледай ти! — по детски убедително възкликна Грег.

— Така е — спокойно отвърна Филип. — Е, трябва да тръгвам. Приятна вечер. Довиждане, мис Уелс.

Филип винаги знае как да се държи с достойнство, помисли Тара. Още повече сега. Тя го изгледа с обич, докато той излизаше от салона.

— Този Филип е много приятен човек — отбеляза Грег. — Семейство Стюарт бяха най-добрите приятели на жена ми.

Тара усети, че я обзема възбуда и побърза да запита:

— Разкажете ми за жена си, Грег. Каква беше тя?

Грег помисли малко и отвърна като подбираше внимателно думите си. В гласа му се долавяха тъжни нотки:

— Беше чудесен човек, честна и открита. Широка душа. Още ми липсва…

В очите му се събираха сълзи. Сълзи! Крокодилски сълзи, ядосано си помисли Тара. Беше толкова бясна, че като нищо би забила нож в черното му сърце, но все пак успя да се сдържи.

— Само че тя самата беше най-големият враг на себе си — продължаваше Грег. Не биваше да изкарва покойната си жена прекалено голяма светица. Това стряскаше другите мацки. — Непрекъснато се притесняваше какво мислят хората за нея. — Той млъкна и се замисли за нещо, което очевидно му хрумваше за първи път. — Знаете ли, може да е странно, но физически вие някак си ми напомняте за Стефани. Макар че от друга страна, сравнението е доста нелепо. Стефани беше нещо като грозното пате, докато вие сте лебедът, който тя винаги искаше да бъде.

Прекъсна го сервитьорът, дошъл да им допълни чашите. Грег го изчака да се отдалечи и с елегантен жест вдигна тост:

— За наше здраве, Тара. За вашата красота. За бъдещето и за онова, което ни чака.

— Наздраве — отвърна Тара.

За наше здраве, помисли си иронично тя, докато сервитьорът им поднасяше първото блюдо, усмихна се загадъчно и с решително движение обезглави лежащата пред нея пъстърва.

Белият ролс-ройс приглушено пееше по пътя към апартамента на Тара след прекараната в ресторанта вечер. Колата бе още едно изпитание за нея, защото тя всъщност беше сватбеният й подарък за Грег. Изобщо вечерта бе пълна с мъчителни спомени. След известно време спряха пред една голяма жилищна кооперация до жилището на Тара в Елизабет Бей. Грег чевръсто скочи, мина от другата страна и отвори вратата. За момент двамата останаха неподвижно изправени един срещу друг, а нощният бриз рошеше косите им. Във въздуха между тях се усещаше електричеството на неизказани въпроси и полуприкрити желания.

— Благодаря ти… за чудесната вечер — сведе поглед тя.

— Хей… — Той я хвана за брадичката и повдигна лицето й към своето. — Няма ли да ме поканиш за чаша кафе? — Очите му подканящо светеха.

Тара отстъпи назад.

— Не… не тази вечер. Утре трябва да ставам рано.

Настъпи неловко мълчание, но Грег елегантно преодоля поражението, усмихна се и кимна.

— Добре. Може би друг път тогава.

— Може би. Лека нощ, Грег.

Тя остана на тротоара докато задните светлини на ролс-ройса не изчезнаха в края на улицата. После рязко се обърна и пое към апартамента си, който се намираше на няколко преки от мястото, където бяха спрели с Грег. Още не й се искаше да му показва къде живее. Рано беше. Прибра се в къщи и изведнъж четирите стени й се сториха като убежище, където най-сетне можеше да свали маската от лицето си. За голямо разочарование на Макси господарката му добре си поплака и отново си припомни всички неизречени клетви и обещания, но в крайна сметка търпението на котарака бе възнаградено и след известно време Тара се поуспокои и му се усмихна.

 

 

Сътрудниците на Джейсън в студиото му ставаха страшно нервни, когато маестрото им раждаше нови идеи. В такива случаи темповете на работа бяха неистови — екстравагантностите се сменяха с бясна скорост и също толкова бясно се отхвърляха, докато не изплуваше новата идея точно такава, каквато я желаеше малкият тиранин. Днешните снимки бяха посветени на ултрасъвременна колекция, предназначена за гражданите на нощта — онези, които предпочитат да търсят насладата дълго след като всички нормални хора са си легнали. В момента нощната сцена бе в разгара си — Тара и един неин колега полагаха всички усилия да угодят на замисъла на Джейсън.

— Все едно си вампир — крещеше разчорленият Джейсън. — Красавицата-вампир, която неудържимо привлича този тип. Хайде сега, впий зъби в шията му. Давай, давай!

Легнала върху своя колега, Тара покорно захапа бронзовата шия под себе си.

— Не, не, не! Не така! — виеше Джейсън. — Впий зъби, ти казвам! Забий ги здравата и не се притеснявай за него. Нали му плащам. Искам да уловя именно болката… Точно така, това е! Хайде сега отново. Вдигни погледа и наклони брадичката. Още малко… По дяволите, какво ти става? Концентрирай се, за бога! Гледай в птичката и се концентрирай. Господи, нищо не излиза…

Тара наистина изведнъж загуби всякакъв интерес към приятно загорялата мъжка шия, която преди това бе гризала с известно удоволствие. Причината беше Джили, току-що влязла в студиото зад гърба на Джейсън, но така, че той не я виждаше.

— Извинявай, трябва пак да се напудря — импровизира набързо Тара и прекара ръка по челото си, сякаш се бе изпотила.

— Окей, пет минути за пудра — съгласи се Джейсън. — Къде е гримьорката? Веднага да дойде тук! Искам да пуснеш малко кръв от шията на този момък, точно като от целувка на вампир, нали разбираш? И му оправи носа, че целият е блеснал като на алкохолик. — Той подскачаше насам-натам из студиото и изстрелваше заповедите си със скоростта на картечница. — Плюс това искам да сменим геловете. Махаме розовия и добавяме синьо и зелено, за да подсилим зловещия ефект…

Сред цялата тази какофония Джили изглеждаше някак неуверена и изоставена и като че ли не знаеше към кого да се обърне. Тара я гледаше и си мислеше, че и тя като Филип доста се е променила. Котешката непоклатимост, която навремето бе най-характерната й черта, вече я нямаше, а на нейно място се забелязваше някаква отчаяна занемареност, напомняща за онзи малък нещастник, какъвто бе Макси, когато Тара за първи път го срещна при кофите за смет. Безупречният й външен вид вече също никакъв го нямаше — косата й бе набързо и небрежно вчесана, а гримът все едно беше слаган на тъмно. Предишната Джили се познаваше само по начина, по който отривисто отмяташе назад глава, за да прогони косата от очите си — подобно на състезателен кон, застанал на стартовата линия в очакване на сигнала. В крайна сметка обаче, мислеше си мрачно Тара, докато я наблюдаваше, за разлика от мен, при теб връзката с Грег Марсдън е запазила целостта ти. С решителна стъпка тя тръгна към Джили.

— Мен ли търсите?

— Вие ли сте Тара Уелс? Казвам се Джили Стюарт. Може ли да поговорим?

От блясъка в очите и от възбудения й говор Тара се досети, че Джили явно се бе подкрепила с нещо преди срещата. Но и тя изобщо не смяташе да я щади.

— Журналистка сте, така ли?

— Не, не — припряно изрече Джили. — Аз… Приятелка съм на Грег Марсдън.

— Разбирам.

— Близка приятелка.

Близка приятелка значи, помисли си Тара и не каза нищо. Ясно.

— Ъ-ъ-ъ… — Джили безпомощно мачкаше носната си кърпичка. — Онази вечер сте се запознали със съпруга ми. Филип Стюарт.

Тара се престори, че се опитва да си спомни.

— О, да. Точно така. Грег ни запозна в ресторанта.

Джили неловко мълчеше, а после смутено изрече:

— Ходите ли с Грег?

— Моля? — изненада се Тара от безочието й.

— Зная, че той се среща с вас — възбудено настояваше Джили.

— О, това ли? — Тара се опитваше да звучи студено и незаинтересовано. — Запознахме се на един мач по тенис и веднъж вечеряхме заедно. Нищо повече.

Изведнъж Джили избухна, изгубила всякакъв контрол над себе си:

— Лъжеш! — побледняла от ярост се нахвърли тя върху Тара. — Добре познавам Грег Марсдън. Не е той човекът, който няма да се опита да свали хубава жена, ако тя не го отреже още от самото начало. А досега никоя не го е правила. Значи си негова любовница.

Очертаваше се скандал, който дори и суматохата в студиото не можеше да прикрие. Към тях вече се извръщаха любопитни погледи и Тара побърза да вземе мерки.

— Вижте какво — меко каза тя. — Ако искате да поговорим спокойно, зад ъгъла има един бар. Ще бъде по-удобно. — Лицето на Джили беше скръбно като на напляскано дете. — Имам още няколко снимки и после ще ви намеря там, става ли?

Джили се вкопчи в предложението като удавник за сламка.

— Добре, ще те чакам там.

В това време гласът на Джейсън проряза врявата в студиото:

— Хайде на работа! Не ви плащам, за да гледам хубавите ви очи. Размърдайте си задниците и по-бързо! Не, скъпа. Няма да се обаждам на Джоана и пет пари не давам дали индиговият цвят й допада, или не! Хей, не виждаш ли, че тази светлина не става? Колко пъти ще ти казвам! Тара! Тара! Идваш ли?

Тара се усмихна и се обърна да тръгва.

— Значи ще се видим скоро — сбогува се тя.

Джили също си тръгна, но ако на излизане от студиото бе погледнала назад, щеше да види на лицето на Тара изражение много подобно на вампирското от снимките.

Този следобед творческият бяс на Джейсън дълго търси своята изява, така че Тара успя да се измъкне от студиото по-късно, отколкото смяташе. Проклинайки късмета си, тя забърза към бара, макар и да не вярваше, че Джили ще продължава да я чака. Но нямаше защо да се безпокои. Джили бе попаднала тъкмо където трябваше и очевидно се чувстваше като у дома си. Тара още отдалече разбра, че здравата се е насмукала.

— Извинявай, че закъснях — каза тя и се отпусна на масата до Джили. — Не очаквах толкова да се проточи. Радвам се, че ме изчака.

— Не се притеснявай. Какво ще пиеш? — Езикът на Джили леко се заплиташе и тя направи някакъв неясен жест с ръка, като същевременно хвърли обигран поглед към сервитьора.

— Бира. Студена бира.

— Бира и още един скоч — поръча Джили и огледа празните чаши на масата. По лицето й пробягна сянка на смущение. — Пия само когато се чувствам тъжна. Филип често пътува и тогава ми е доста тягостно в празната къща.

— Сигурно — съгласи се Тара и добави многозначително: — Но нали си имаш Грег?

— Имам ли го? — пиянски примигна Джили, но след това изведнъж го удари на самохвалство: — Така е. Права си. Той има нужда от мен. Но — отново примигна тя, — и аз се нуждая от него. Да-а, Грег Марсдън е като заразна болест — няма отърваване. Както от това тук — и тя отпи голяма глътка и направи гримаса, докато я преглъщаше.

Тара продължи атаката си:

— Той ми разказа за жена си. Разбрах, че ти си й била най-добрата приятелка.

— Още от деца. Бащите ни се познаваха. Въртяха заедно някакъв бизнес. — Джили се намръщи като при неприятен спомен.

Разбира се! Тара мигновено си спомни, че бащата на Джили се беше самоубил след една неуспешна сделка с нейния баща. Нима това я бе тормозило през всичките тези години? Затова ли бе наказала Стефани? О, Джили!

— Значи всъщност смъртта на жена му те е свързала с Грег? — внимателно продължаваше да разпитва тя.

Джили помисли малко и реши, че внушението й изнася.

— Да, така е — отвърна небрежно тя. — Само че не ми се говори за нея. Писнало ми е.

— Разбирам — хладно каза Тара.

Известно време мълчаха, а после Джили замислено се обади:

— Знаеш ли, Стефани пиеше предимно бира. Предпочиташе я пред виното и шампанското.

Явно нещо човъркаше замъгления й мозък и Тара побърза да я върне на предишната тема.

— Та какво за Грег?

— Чакай да видя. А, да. Исках да кажа, че Грег изобщо не обичаше Стефани.

На лицето на Тара се изписа искрено изумление.

— Никога, така ли? Изобщо?

— Да — продължи Джили, изцяло погълната от себе си. — Той самият ми го е казвал. Така че аз не вършех нищо непочтено, когато се влюбих в него. Човекът си беше без ангажименти, както се казва.

— Ами Стефани?

— Какво Стефани?

— Тя обичаше ли Грег?

Джили очевидно сметна въпроса за доста нелеп.

— Дали го е обичала… Да, предполагам. Макар че това…

— Е било без значение?

— Ами-и… — Все пак Джили не бе чак толкова пияна, че да не усеща колко ужасно звучаха всички тези неща. — След смъртта й вече наистина няма значение. Абсолютно. Не е ли така?

Няма да повярваш колко си права, помисли си Тара.

Внезапно Джили се вторачи в часовника й.

— Колко е часът?

— Седем без малко.

Джили простена.

— Господи, закъснявам. Трябва да тръгвам.

— Да тръгваш ли?

— Да. — Лицето на Джили бе светнало цялото от удоволствие, а жълтеникавите й котешки очи блестяха. — Грег ме чака. У нас. Ще го изпусна, ако не побързам.

Тара съобразяваше със скоростта на светлината.

— С кола ли си?

— Не, дойдох с такси. Напоследък се движа само с такси.

— Ще те откарам до вас — заяви Тара и предпазливо попита: — Къде живееш?

— Наистина ли? Живея на Хънтърс Хил. А Грег страшно се ядосва, когато закъснявам — и тя се изкиска като ученичка.

— С удоволствие ще те откарам — каза Тара и наистина си го мислеше.

 

 

Грег стоеше пред къщата на Джили и я чакаше, а гневът му растеше с всеки изминал миг. Глупавата кучка орева света, докато ме накара да дойда, а сега никаква я няма. Мразеше да тропа по вратата на празна къща и никой да не му отваря. Свикнал беше на точно обратното — да го посрещат като принц и да го приемат възторжено навсякъде. Вътрешно целият кипеше, но продължаваше да чака.

Докато пътуваха към Хънтърс Хил, Тара успя да спечели пиянското доверие на Джили и да научи достатъчно подробности за връзката й с Грег. Като пристигнаха пред къщата, те вече бяха приятелки — или поне Джили с размътеното си съзнание смяташе така. Тя с мъка слезе от колата, като полагаше отчаяни усилия да поизтрезнее, и засипа Тара с обилни благодарности и обещания за вечна дружба.

— Ще се виждаме пак, нали? Обаждай се по телефона, номерът ми е в указателя.

Непременно, помисли си Тара, и още как. Особено след като между дърветата бе забелязала белия ролс-ройс и стройната фигура на Грег, облегнал се на вратата на къщата.

— Побързай, Джили, че те чакат — бодро й каза тя. — Ще ти се обаждам, разбира се.

Тара отпусна съединителя и потегли, без да се обръща назад, а Джили вече тичаше към поредната среща с опустошителната мъка на любовта си.

Тринадесета глава

Прекараната вечер бе повече от добра. В продължение на няколко часа Тара не можа да заспи — лежеше и за кой ли път си повтаряше мъчителните подробности от срещата с Джили, като добавяше нови и нови късчета към мозайката, която старателно изграждаше от толкова време насам. Когато най-сетне успя да заспи, сънят й бе нервен и накъсан и не след дълго тя отново се събуди, още по-изтощена от преди. В такива случаи с особена болезненост я измъчваше тягостната мисъл за възрастта й — липсваше й способността на двайсетгодишните да изкарват без сън и въпреки това сутрин да изглеждат свежи и румени. Призракът, който се вторачи в нея от огледалото на банята, почти я накара да отложи тазсутрешните снимки, но пък от друга страна хич не й се искаше да си навлича гнева на Джейсън с подобно непрофесионално поведение.

В крайна сметка Тара избра компромисно решение и пристигна в студиото много рано, така че момичетата от гримьорната да имат достатъчно време за прикриване на следите от безсънната нощ. Но дори и тези предварителни мерки не помогнаха и Джейсън отдавна бе готов и чакаше, а тя продължаваше да се бави, което го правеше още по-сприхав. Откакто Тара отби опита му за обяснение в любов, Джейсън не бе подхващал темата отново, но съвсем ясно даваше да се разбере, че никак не му е безразлична. Той съвсем открито ревнуваше от Грег и ясно показваше, че играе старата игра на изчакване. Всичко това пораждаше известно напрежение в отношенията им — нещо, което напълно отсъстваше в началото на тяхното приятелство и за което Тара много съжаляваше, тъй като смяташе, че дружбата им си е отишла безвъзвратно, без да остави нищо след себе си.

На Джейсън му омръзна да чака и буйно нахлу в съблекалнята на фотомоделите — малка и претъпкана стаичка към студиото, която сега от неговото присъствие съвсем отесня.

— Колко още ще ми се мотаеш, Никол?

— Пет минути, не повече — механично отвърна гримьорката.

— А какво прави досега, по дяволите! — изведнъж избухна Джейсън, за да излее насъбралия се гняв. — Нови сексуални пози ли измисляше? В търсене на по-дълбока тръпка, а?

— Пет минути, Джейсън, нали ти казах? — В гласа на Никол се долавяха заплашителни нотки. — Освен ако не искаш тъмните кръгове и торбичките под очите да се виждат…

— Така да бъде. Пет минути — отстъпи Джейсън. — Но не повече. Всички сме готови — само тебе чакаме. И побързай, за което ти благодаря — ехидно добави той и възмутено напусна съблекалнята.

— Да ти гръмне апаратът, дано! — кресна тя след него и отново се зае с работата си. — Хм-м. Май няма да мога да направя кой знае колко, за да прикрия белезите от безсънната нощ. Като гледам, било си е направо древноримска оргия.

— Съжалявам — измърмори Тара.

Вътрешно тя се проклинаше, че снощи не взе солидна доза от приспивателното, което Дан Маршал й бе дал на остров Орфей, за да може да заспива след операциите. Още си го пазеше в тоалетното шкафче в банята. Но пък се боеше, че на сутринта щеше да изглежда мудна и сънлива, а Джоана я беше подлудила с приказките си, че за да успее, човек трябва непрекъснато да е във форма. Изведнъж й се доплака, но щеше да развали грима. Тя безпомощно затвори очи.

Изведнъж някой силно почука на вратата.

— Изчезвай, Джейсън! — изсумтя спокойно Никол. — Петте минути още не са минали. Махай се!

Но вратата се отвори.

— „Влез“ ли чух? — Гласът бе нежен, топъл и някак познат. — Здравей, Тара.

Тя отвори очи и се загуби в погледа на онзи, когото упорито се опитваше да забрави.

— Здравей, Дан — отвърна Тара отпаднало.

Той изглеждаше великолепно в новия си добре скроен костюм и разкошната риза и вратовръзка. От бутониерата му се подаваше червен карамфил и този крехък символ на любовта и надеждата трогна Тара почти до сълзи. Присъствието му изпълваше малката стаичка с някакво особено излъчване, а благите му кафяви очи сякаш се опиваха от вида на Тара.

Внезапно иззад Дан се подаде главата на Джейсън, който, без да им обръща никакво внимание, злобно се обърна направо към Никол:

— Ще те помоля, когато манекенката свърши с гаджетата си и престане да обръща студиото ми на бардак, да й напомниш, че ни чака работа.

Без съмнение беше побеснял от ревност. Излезе и тръшна вратата след себе си. Тара припряно бръкна в чантичката си, извади визитна картичка с домашния си адрес и я подаде на Дан.

— Извинявай, Дан — прошепна му тя. — Ела довечера в осем. Става ли?

 

 

Но до осем имаше много време и вкиснатият Джейсън си го върна за всичко и й взе здравето от работа. Все пак на път за в къщи Тара успя набързо да напазарува, за да приготви вечеря за двама, и дори поразтреби и се преоблече, преди Дан да е дошъл. Той се появи точно в осем, но не спомена, че преди това бе обикалял почти цял час просторните улици на Елизабет Бей. Толкова искаше да я види, че чак изпитваше физическа болка. Дори днешният ден му се стори далеч по-непоносим от изминалите месеци, след като Тара напусна острова.

Това бяха месеци на очакване и надежда, копнеж и отчаяние, и те не само че го изнервиха, но и го принудиха да се откаже от решението си да забрави Тара и да обърне нова страница. В крайна сметка той разбра, че не му остава нищо друго, освен да дойде в Сидни и да направи опит да се срещне с нея, за да й предложи любовта си и да я убеди да я приеме. Беше пристигнал вчера и цяла нощ се мята между надеждите и страховете си, подобно на ученик пред важен изпит. Когато Тара му отвори, сърцето му щеше да изскочи. Тя изглеждаше толкова прелестна, че той загуби ума и дума — стоеше и не знаеше какво да каже.

— Влизай, Дан, влизай. Заповядай.

Той забеляза, че Тара усеща смущението му и се опитва да му помогне с оживеното си бъбрене, но го правеше някак по-обиграно от преди, макар че и при нея се долавяше известна напрегнатост. Спокойно, приятелю, смъмри се той. Разтреперил си се като глупак.

Тара му помогна да си свали шлифера и го въведе във всекидневната, където, точно както тя тайно се надяваше, прозорецът с великолепния си изглед веднага го грабна.

— Гледката е приказна! — възкликна той и Тара се изчерви от удоволствие.

После тя се зае да приготвя питиета, а Дан започна да оглежда наоколо. Обстановката му подейства успокояващо и той полека-лека започна да се отпуска. Стана му много приятно, когато видя на бюрото й раковината, която й бе подарил на остров Орфей, и то на най-видното място сред няколко други.

— Виждам, че още пазиш колекцията си от раковини — отбеляза той, като се стараеше да звучи неангажиращо.

— Така е. Непрекъснато ми радват окото.

— Приятно ми е да го чуя, защото съм ти донесъл нещо. — Дан бръкна в джоба си и й подаде малка седефена раковинка, чиито спирали и извивки блестяха с мека матова светлина.

— О, Дан! Разкошна е! — Виждаше се, че наистина й е драго. — Благодаря ти.

— Да ти напомня за Орфей — шеговито рече той, но истинският смисъл бе изписан на лицето му.

Тара смутено побърза да каже:

— Извинявай, веднага се връщам. Само да видя какво става във фурната.

Тя изтича в кухнята, облегна се на стената и въздъхна дълбоко. Неочакваната поява на Дан я бе изкарала от равновесие. Животът й и без друго беше изпълнен с несигурност, но това бе нещо, което не допускаше, че ще се случи. Радваше се да го види отново — в това нямаше никакво съмнение. Мислеше си за красивото му и изразително лице и за очите, които я гледаха така, сякаш на този свят не съществуваше нищо друго. Сега широкоплещестата му фигура й се виждаше по-стройна от преди и някак издължена. Дали не е отслабнал? Трябва да го пита. Ами ако е боледувал? Тази мисъл направо я проряза. Значи не й беше безразличен. Не, не. Не бива да допускам подобни мисли. Всичко, което съм планирала, тъкмо започва да действа и точно сега не мога да се връщам към стари истории — иначе цялата работа ще отиде по дяволите…

Сепна я Дан, който влезе в кухнята и я погледна някак особено — с добре познатия й отпреди поглед. После одобрително огледа спретнатата малка кухня и лавиците с билки и подправки.

— Имаш ли нужда от помощ? — запита той.

— Да! — Тара сграбчи най-близкия буркан и му го подаде. — Не мога да го отворя — и се засуети около печеното във фурната.

— Май вече си започнала да се интересуваш от готвене.

— Донякъде — засмя се тя. — Но честно казано всички тези билки и глупости са по-скоро за украшение. Не очаквай кой знае колко пищна вечеря.

— Мислех, че първият ти опит щеше да е бекон с яйца — тихо каза той.

— Че кой яде бекон с яйца на вечеря? — шеговито го сряза Тара. — Липсват ви елементарни навици на хранене, докторе.

— Добре, добре. Предавам се. Но каквото и да има във фурната, миризмата му е божествена.

— Да се надяваме и вкусът му да е такъв.

Тара започна да подготвя зеленчуците, хляба и маслото и да ги пренася във всекидневната, където ги подреждаше на масата до вълшебния прозорец. Дан се наслаждаваше на всяко нейно движение и му се струваше, че я опознава отново. Тя цялата го изпълваше.

— Станала си доста известна — отбеляза той по едно време. — Лизи живо се интересува от новата ти кариера и вероятно аз съм единственият лекар в Куинсланд, който редовно си купува „Вог“.

— Четеш „Вог“, така ли? — разсмя се Тара. — Не мога да си го представя.

— Знаеш ли, Тара, станала си страшна красавица.

— Предупредих те още тогава, че трябваше да увеличиш сметката ми за операциите.

— Не това исках да кажа. Имах предвид не само физически. Просто забелязвам в тебе нова увереност, някаква лекота и уравновесеност — един вид чувстваш се добре в новата си външност. За което заслугата си е изцяло твоя.

— Не бъдете толкова сигурен, докторе. Подценявате собствените си усилия.

Тара се чувстваше чудесно. Дан не я притесняваше с нищо. Точно обратното — присъствието му й действаше успокоително и отпускащо. Спомни си, че той се държеше така и на остров Орфей — вдъхваше доверие и оптимизъм, без при това да се натрапва — просто й показваше, че не му е никак безразлична. Обзе я някакво приятно спокойствие, а усещаше, че и той се отпуска.

— Щастлива ли си? — запита Дан.

Тя помисли малко, очевидно за да му отговори с онази присъща й откровеност, на която той толкова се възхищаваше.

— Да, мисля, че съм щастлива. Обичам работата си.

— То се вижда от снимките ти. Но аз не се интересувах само от работата или професионалните ти успехи…

— Разбрах. Прав си. Те ми дават много, но то не е всичко.

Дан се чудеше как по-деликатно да зададе следващия въпрос, но не успя да измисли нищо и затова направо запита:

— Колко мъже има в живота ти?

Трябваше да знае, макар и да му бе ясно, че за такива неща не се пита. Тара замръзна пред хладилника, от който тъкмо посягаше да извади бутилката вино. Отначало реши да го излъже — едно от уменията, които Стефани Харпър не притежаваше, но с които Тара Уелс успешно си служеше — после погледна лицето на Дан и се отказа. Какъв смисъл имаше да лъже този тъй деликатен и скромен човек, който несъмнено не искаше да я жегне или уязви, а просто се интересуваше воден от добрите си чувства към нея?

— Нито един.

Дан се засмя. От облекчение, или защото не й вярваше, запита се Тара.

— Мда-а… аз естествено ти вярвам, Тара, макар че ми звучи невероятно. Знаеш ли… ъ-ъ-ъ… непрекъснато си мисля за теб.

Тара реши, че именно сега е моментът да си постави ватираните кухненски ръкавици и да бръкне в дълбините на фурната, за да проучи какви тайни се крият вътре, след което се изправи поруменяла и отбеляза с вбесяващо равнодушие:

— Още не си ми казал какво правиш в Сидни.

— Ами-и… Дошъл съм на някаква медицинска конференция.

Тя не се сдържа и го погледна изненадано. Това сякаш го окуражи и той продължи по-смело:

— Всъщност, дойдох, за да те видя, Тара. — Гласът му звучеше приглушено. — Просто не можех да понеса мисълта, че… че вече те няма. Вярно е, опитвах се да те забравя. Какво ли не правих, но нищо не помогна. Трябваше да те открия, а то не беше толкова трудно, след като лицето ти вече е едно от най-известните в този град… — Той замлъкна сконфузено и после добави с някаква трогателна искреност: — Тара, не смяташ ли, че там, на острова, между нас възникна нещо?

Въпросът му увисна във въздуха. Тара се чудеше какво да прави и как да отвърне, така че да запази деликатното равновесие, без да развали магията на мига. Отначало мислеше да му каже истината, но нима можеше да изрази всичките си чувства — и предишни, и сегашни — и да му разкрие същинския си замисъл? От неловката ситуация я измъкна пронизителният звън на часовника на фурната, чиято настойчивост не признаваше никакви други съображения.

— Печеното май стана! — възкликна Тара.

Дан тъжно сви рамене. Мигът бе отминал безвъзвратно.

— Къде е тоалетната? — запита той.

— През спалнята, после вдясно.

Дан остави чашата си с вино на масата и излезе от кухнята. Тара се втурна към печката и освободи насъбралите се чувства като припряно се зае да приготвя вечерята, да вади месото от фурната и да разпределя порциите върху подноса, който после щеше да пренесе във всекидневната. Изведнъж през главата й като светкавица премина една мисъл — снимките на Сара и Денис! На минаване през спалнята Дан непременно щеше да забележи двете снимки, поставени върху нощното й шкафче. За миг Тара замръзна от ужас. После се втурна към спалнята, като гледаше да не вдига шум. Вратата към банята беше затворена и Дан явно бе още вътре. Бързо и тихо тя взе една по една снимките, сгъна стойките им и ги напъха в горното чекмедже на нощното шкафче, а после, все така безшумно, изтича обратно в кухнята и трескаво се захвана да довършва приготовленията. Когато Дан се върна, тя весело си тананикаше нещо — като човек без нито една грижа на този свят. Само дето той вече знаеше за две от грижите й, за които не подозираше, преди да прекоси спалнята. И сега със свито сърце си мислеше, че дори не може да попита за такава съществена част от нейния живот, като имената на децата й.

После разговорът, сякаш по взаимно съгласие, премина на неутрални теми.

— Ще налееш ли виното? — запита Тара, докато сядаха на масата.

— Разбира се.

— Как ти се струва апартаментът ми?

— Съвсем приличен е, а изгледът е направо вълшебен.

— Така е, чуден е.

— Имала си късмет с това жилище.

— Винаги съм обичала залива на Сидни и ми се щеше да живея някъде около него, откъдето да мога да го виждам.

Значи си от Сидни, помисли си Дан. Ето къде би трябвало да търси сержант Сам Джонсън… Но външно той не промени изражението си и каза:

— И аз, макар че от известно време му се наслаждавам най-вече чрез пощенски картички и снимки. Все пак друго си е да го гледаш на живо.

— В Сидни ли си роден?

— Да, и съм живял тук през целия си живот, докато не отворих клиниката на остров Орфей. Но ще ти издам една тайна — и той се засмя.

— Каква? — усмихна се Тара.

— Всъщност то си е цяло признание. Не знам дали ще повярваш, но никога не съм стъпвал в новата опера.

— Не си стъпвал в операта?! — Тара се престори на шокирана от възмущение. — Но това е истинско престъпление! Непременно трябва да отидеш, докато си тук. Точно този сезон постановките са великолепни. Играят се доста от най-любимите ми опери… — На лицето й се изписа замечтано изражение.

— Обичаш музиката, така ли? — почти влюбено запита Дан.

— На моменти само тя ме е спасявала.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо. Ще ме придружиш ли, ако намеря билети, докато съм тук? — Въпросът му прозвуча колебливо и неуверено.

— С удоволствие. — Тара цялата сияеше от радост.

— Уредено е значи — вдигна чаша Дан. — Да пием за операта, музиката и… и за доброто прекарване — привидно весело приключи той.

— Наздраве. За всичко това — отвърна Тара, а й се искаше да добави „и за нас двамата“.

Същото искаше и Дан, и то отчаяно. Но никой не посмя да го изкаже гласно. Истинският тост всъщност си остана тих копнеж, неизречен и недостижим блян.

 

 

Винаги щом Джейсън решеше да прави снимки на открито, Джоана изпадаше в ужас. Навън всичко, и особено времето, бе напълно непредсказуемо. „Кой, по дяволите, е решил, че това е страната на слънчевите дни?“, крещеше тя на помощниците си, когато вместо очакваните осем часа слънце, небето се оказваше забулено от плътен слой облаци. Още по-лошо ставаше при внезапните порои, които се изливаха за секунди от уж ясното небе, и правеха и най-скъпия уникален тоалет на парцал, преди още манекенката да се е втурнала към най-близката сушина.

От друга страна обаче, тя признаваше, че в снимките на открито Джейсън винаги постигаше онова почти неосезаемо нещо, което ги правеше уникални — например деликатното съчетание между коприна и шифон върху фона на тухлена сграда, иначе неосъществимо в изкуствените условия на студиото. Друг път случайно улавяше в кадъра лице на минувач, с неговата непресторена реакция на изненада, гняв или невъзмутимост. Понякога Джейсън пускаше в ход неотразимия си чар и успяваше да убеди околните зяпачи да му позират без никаква предварителна подготовка. Джоана още помнеше как веднъж той хвана някакви улични работяги да участват в снимки за реклама на дамско бельо и великолепната комбинация, която се получи — манекенките по бикини и сутиени небрежно се разхождаха сред полуголите яки мъжаги и всичко беше от естествено по-естествено, с лек привкус на дръзка изтънченост.

В момента също предстояха снимки на открито и тя вътрешно се подготвяше за тях, докато шофираше към красивото предградие Падингтън с терасовидно разположените елегантни къщи и улици, избрани от Джейсън за снимките. Сидни е една чудесна стара мозайка от най-различни интересни кътчета, мислеше си тя и одобрително оглеждаше живописните стари сгради и сложната решетъчна плетеница на железните им огради. Хубавият стар Падингтън. Приличаше й на съвсем отделно градче, да не говорим, че плажът Бонди бе само на десет минути път пеша. Джоана неволно започна да се озърта за надписи „Продава се“ — толкова й харесваше гледката.

Мястото на снимките се виждаше отдалече, защото Джейсън бе помъкнал със себе си целия необходим реквизит, измежду който изпъкваше един стар модел бугати със свален сгъваем покрив. Помощниците му се суетяха около него, докато самият Джейсън, с полароид в ръка, го снимаше от различни ъгли, в подготовка за същинската работа. В момента се бе покатерил на една висока двукрака стълба, олюляваше се заплашително, щракаше и издаваше заповеди, без да обръща внимание на височината. Затова пръв забеляза Джоана и изграчи за поздрав:

— Добро утро, мамче! Кварталът е изключително добре запазен, какво ще кажеш? Също като тебе, а?

— Затваряй си устата, Джейсън — добродушно го сряза тя и след тази ритуална размяна на обиди двамата се заловиха за работа.

Тара пристигна към единайсет, когато Джоана вече си бе тръгнала, но всичко останало „кипеше и ферментираше“, по думите на Джейсън. Той бе приключил с така наречените „масови сцени“ с по няколко от момичетата на Джоана и вече нетърпеливо очакваше появата на Тара. Веднага я напъхаха в първата рокля и после в бугатито, където седяха още двама фотомодели мъже. Работеше се трескаво, да не би случайно вдъхновението на майстора да пресекне. Джейсън наистина направо гореше, докато нареждаше на триото кой къде да седне, така че да се получат желаните от него очарователно прелъстителни пози.

— Хей, ти там, русият! Облегни се назад, а ти Тара се отпусни небрежно на рамото му. На рамото му, казвам, а не в скута… Това са семейни снимки, всичко трябва да е прилично. А ти, Джони, постави едната си ръка на волана и се обърни към двамата на задната седалка. Добре, точно така. А сега настроението. Ще получите чаши с шампанско, но те са само за снимките — да не вземете да ги изпиете! Значи трябва да се докара това шампанено чувство, така че си мислете за нещо хубаво… нещо златисто и лъчезарно, което ви очаква… Пари, например. Тъкмо сте извършили банковия обир на века и ви очакват насладите на безгрижния живот…

Както винаги, и сега абсурдните сценарии на Джейсън си свършиха работата, моделите се отпуснаха и започнаха да се кикотят, но той не им обръщаше внимание и продължаваше да бърбори:

— Идеално, излиза страхотно. Малко напред, Тара — този момък не ти е легло… И ти, русият, също се поизправи леко и си придай вид на германец — все едно си фон Рипмоф или нещо подобно. Тара, гледай в апарата, а вие, момчета — в Тара. Чудесно, почти го получихме. След секунда снимам…

Тара задържа позата с професионализъм, който от няколко месеца вече й бе станал нещо като втора природа, а погледът й лениво обхождаше виещата се зад Джейсън улица. Внезапно тя с ужас установи, че отдолу се задава познатият й открит ролс-ройс, чийто водач видя снимачния екип и веднага свърна към тях. Още няколко секунди и Грег вече бе спрял отсреща с лице, полузакрито от тъмните слънчеви очила. Тара изпадна в паника, макар и външно да не й личеше. Не бе виждала Грег от вечерята в ресторанта, отчасти защото не искаше да я смятат за лесна плячка, но най-вече понеже срещата с него силно я разстрои и имаше нужда от малко време за възстановяване, преди да опита отново. Знаеше, че е невъзможно той да открие домашния й адрес, тъй като никой от модната къща нямаше да му го даде, а телефонният й номер още не бе включен в указателя. Но не беше предвидила, че лесно може да бъде намерена на снимачната площадка, защото твърде много хора знаеха къде предстоят да се правят снимки.

За изненада на двамата й партньори централната част на композицията изведнъж се измъкна от сцената. Тара се изправи, излезе от колата и отиде в подножието на стълбата при Джейсън.

— Джейсън, време е да смениш филма във фотоапарата — подвикна му тя.

— А? Какво?! Та аз още не съм почнал да снимам!

— Дай ми пет минути — рече тя и бързо се отдалечи.

— Какво става, по дяволите? Тъкмо всичко беше готово! — Джейсън озадачено се огледа и лицето му помръкна като забеляза белия ролс-ройс, неподвижния му шофьор и тичащата натам Тара, като че ли животът й зависеше от това.

— Май ще играем тенис — горчиво отбеляза той. — Фон Рипмоф, случайно да знаеш някои от мъченията на гестапо? Измисли нещо, а?

Грег седеше в ролса, впил хладен поглед право пред себе си. Дори не поздрави, нито кимна на приближаващата се Тара. Това беше последният му опит. Преследването на жените му доставяше огромна наслада, но в случая плячката отказваше да излезе от дупката си, а тогава и най-големият ловец губи интерес и зарязва лова. От друга страна му беше ясно, че в ресторанта Тара съвсем недвусмислено му намекна, че няма нищо против ухажванията му. Изненадващото й изчезване след вечерята отначало го заинтригува, а после го вбеси. Последен опит, обеща си той, а след това — финито. Лошото бе, че не понасяше жена да му отказва — направо не можеше да си го представи.

Тара тичаше към него подобно на древните воини, които предпочитат сами да се хвърлят върху мечовете на противниците си, вместо покорно да чакат насичането си на късове. Почти останала без дъх, тя спря до колата.

— Защо не се обаждаш? — попита Грег.

Тара мълчаливо сведе поглед към ръцете си.

— Оставях ти бележки из целия град. А и така ме изигра онази вечер. После проверих — ти изобщо не живееш в сградата, пред която те оставих.

— Никога не съм ти казвала, че живея там. Помолих те да ме оставиш на това място, защото исках да се поразходя пеша.

— Виж какво — натъртено и хладно каза Грег, — щом не ти е приятна компанията ми, кажи си го направо. Не съм идиот и ще престана да ти досаждам.

— Не става въпрос за такова нещо. — Време беше да го омае отново, че току-виж го изтървала. — Просто ми се събра много работа. Нови снимки, телевизионни реклами и цял куп други истории. Не е живот това постоянно да тичаш насам-натам… Но си мислех за тебе… не съм те забравила…

Отзад долетя скърцащият глас на Джейсън, който явно бе решил, че две минути почивка стигат.

— Великият творец се съсипва от работа, за да създаде снимките на века, а през това време най-скъпоплатеният му модел си е отворил приемна! — Той вече виеше от възмущение. — Тара, любима, върни се в обятията ми!

Грег го изгледа със злъчен поглед.

— Кой е този?

— Приятел. — Някакъв инстинкт й казваше на първо време да не му доверява твърде много.

— Близък ли?

— Донякъде. Връзката ни е на професионална основа.

— След две минути слънцето ще се скрие зад онзи облак! — продължаваше да стене Джейсън.

Тара се изкиска:

— Обичам го този тип. Не виждаш ли колко е луд?

Грег омекна. И дума не можеше да става за конкуренция. Пък и очевидно Тара се радваше на срещата им.

— Искаш ли да пием по едно кафе?

— Тара! Тара! — Джейсън явно бе достигнал върха на трагичната си роля.

— Трябва да се връщам. Имам още работа, но благодаря все пак.

— Какво ще кажеш за уикенда, тогава?

— Нямам никакви планове. — Лицето й бе безизразно, но отвътре нещо я зачопли — Грег захапваше въдицата и тепърва щеше да става интересно…

— Ела ми на гости. Да разгледаш къщата.

На Тара й се струваше, че се задушава и едва успя да продума на пресекулки:

— У вас? В… в къщата на жена ти?

— Точно така.

Тя забеляза, че това определение никак не му се понрави.

— Не зная… Не ми е удобно…

— Ако се притесняваш за репутацията си, можеш да бъдеш спокойна. Ще имаш на разположение отделен апартамент. Има и прислуга, иконом и какво ли не. Икономът е голям терк, но сигурно ще го харесаш.

— Добре, ще дойда — съгласи се тя.

— Чудесно — запали се Грег. — В събота ще мина да те взема към десет сутринта. Ако ми довериш адреса си, разбира се.

— Ще ти се обадя по телефона, за да уточним подробностите.

— Само гледай да се откажеш! — награди я той с ослепителната си усмивка.

Господи, Грег, все още си оставаш най-красивият мъж на този свят, помисли си Тара. Какви ги върша и аз? Ще ми стигнат ли силите за това начинание?

— Няма да се откажа — отвърна гласно тя.

— До събота, в такъв случай. — Той й изпрати въздушна целувка, отпусна съединителя и потегли.

Тара се обърна назад и видя, че бугатито си стои както го беше оставила. Там бяха и колегите й, дори и позите им бяха същите. Но Джейсън никакъв не се виждаше — нито на стълбата, нито някъде наоколо. Тя панически се огледа и забеляза една дребна фигура, която бързо се отдалечаваше по улицата. Отвратеният Джейсън си отиваше.

— Джейсън! Хей, Джейсън! Върни се, моля те!

И тя се втурна след него така, както си беше — с рекламната рокля-уникат и обувките на висок ток.

Четиринадесета глава

Има някаква особена меланхолия в това да чакаш любимата си, а тя да закъснява, мислеше си Дан, докато обхождаше фоайето на сиднейската опера и се оглеждаше за Тара. С присъщата си страст към точността, той бе пристигнал твърде рано. Взе билетите, поръча напитки за антракта и се подготви да посрещне Тара, но нея я нямаше. Първият четвърт час измина неусетно в приятно очакване и мисли за Тара и за промените, настъпили в нея след остров Орфей — новата грация в походката й, великолепната прическа и седефената белота на маникюра й. Както всички влюбени, така и Дан можеше да мисли за всяко едно от тези десет очарователни перлени нокътчета поотделно и представата как би ги целувал го изпълваше с неутолим копнеж.

След това реши, че ако Тара не пристигне всеки момент, значи ще закъснее. Всъщност вече беше закъсняла. Изведнъж го обзе страх, че може и изобщо да не дойде. Наоколо хората постепенно оредяваха — всички влизаха в салона и Дан се чувстваше като корабокрушенец, изхвърлен от вълните на пустинен остров. Няма нищо по-самотно от това, да си единственият останал във фоайето на операта. Дан се повъртя още малко и после излезе навън.

Пое по алеите на Бенилонг Пойнт, върху който сградата на операта бе кацнала подобно на гигантска птица. Вървеше и продължаваше да си мисли за Тара. Както винаги. И все пак не знаеше почти нищо за нея. Облегна се на перилата над водата и се загледа към другия бряг на залива. Там, на пристана, един огромен презокеански лайнер величествено се поклащаше на котвата си, окъпан целия в ярка светлина. Малко по-нататък вдясно весело проблясваше градският лунапарк. Цялата гледка вдъхваше мир и спокойствие, но не стопляше сърцето на Дан. По принцип той имаше тънък усет към красивото във всичките му форми и прояви, но тази вечер нищо не можеше да угаси любовната му мъка. „Това е най-нелепото нещо, което ми се е случвало някога“, ядосано си мислеше той, — „да се влюбвам все повече и повече в някаква си мистериозна жена, която дори не ми е казала истинското си име!“.

В този момент зад гърба му се чуха забързани стъпки. Дан се обърна и видя Тара, задъхана и зачервена от бързането и като че ли позагубила обичайното си душевно равновесие, защото му се стори притеснена.

— Ох, така се боях да не си си тръгнал! — въздъхна с облекчение тя и това моментално обезоръжи Дан. — Щях да убия Джейсън. Заради него закъснях. Влязла му беше някаква муха в главата и повторихме една и съща сцена поне хиляда пъти — останала почти без дъх, тя замлъкна и хвана ръката му. — Извинявай, Дан. Наистина съжалявам.

Ръката на Дан бе топла и силна и Тара изпита почти непреодолимото желание да я притисне към гърдите си. Вместо това обаче, тя изведнъж сякаш се засрами от мислите си, пусна я малко рязко и се насили да се усмихне.

— Няма нищо. Не се притеснявай — успокои я Дан.

— Много ли закъснях? Колко е часът, че съвсем загубих представа за времето?

Дан си погледна часовника:

— Боя се, че представлението е започнало — не можах да ги убедя да поотложат началото — смигна й той закачливо, — затова ще трябва да изчакаме антракта. Но можем да пийнем по нещо в бара.

— По дяволите! — Тара изглеждаше истински разочарована. — Това е любимата ми опера. Жалко, че изпуснах първото действие. — Тя издаде напред долната си устна като обидено дете.

Дан веднага се зае да я утешава:

— Ако искаш, ще дойдем пак, за да я видим цялата, а сега да отидем някъде другаде. Става ли?

— Идеално! — възкликна Тара.

— Какво ти се прави?

— А на теб? — върна му го тя с престорено заядлив тон.

— Искам да те заведа на едно място. Ако нямаш нищо против, разбира се…

Тара изпъшка:

— Където и да е, стига само да седна и да си отпусна краката.

— Решено, значи! — зарадва се Дан на неочакваната промяна в плана. — Ще взема билети за друг ден, когато няма да си заета с онова малко чудовище.

Двамата се засмяха, обърнаха гръб на операта и се запътиха към града.

Мястото, което Дан имаше предвид, не беше далече в географски смисъл, но във всяко друго отношение приличаше на съвсем отделен свят. Пърмонт сякаш нямаше нищо общо със Сидни. Разположено над Дарлинг Харбър и набраздено от железопътни линии и шосета, предградието с многобройните си кейове и складове приемаше всички товарни кораби и захранваше със суровини и стоки цялата страна. Сега, на лунна светлина, районът приличаше на изоставена строителна площадка — със замрелите пристанищни съоръжения и кранове и с нескопосаните си тухлени постройки и грозновати къщи, сгушили се под внушителните надлези, сякаш се бяха намърдали там незаконно. На всичкото отгоре наблизо имаше и електроцентрала, която макар и отдавна спряна от експлоатация, не допринасяше за красотата на предградието. Да не говорим за рибните пазари, предлагащи най-прясната риба в града, но и най-зловещата миризма на стотици метри околовръст. Стефани Харпър никога не бе идвала в Пърмонт.

Дан показваше пътя на шофьора на таксито по разни забутани задни улички и накрая му нареди да спре пред някаква порутена кръчма. Любопитството на Тара растеше. Докато плащаше на шофьора, Дан улови въпросителния й поглед и поясни:

— Реших, че е крайно време да те запозная с произхода си.

И без да добави нищо повече той я хвана за ръка и я въведе в заведението. Вътре имаше няколко грубовати и брадясали мъжаги, които ги огледаха с високомерното презрение, присъщо на постоянните клиенти. Стените бяха покрити с противно зелени плочки и навсякъде висяха хамалски въжета и други атрибути на занаята. Вонеше на бира и цигари, а подът беше циментов, без да е покрит с нищо.

— Типична пристанищна кръчма — усмихна се Дан, докато се оглеждаха за места. — Част от детството ми.

— Разкажи ми.

— Израснал съм тук, в Пърмонт — започна той. — Това бе любимата кръчма на баща ми. Ако знаеш само колко хиляди часове съм прекарал отвън на стъпалата да го чакам да излезе… Не беше най-доброто възпитание, но какво да се прави.

Те отидоха на бара, където някакъв сбръчкан дядка неохотно се помести и им направи място. Тара беше като омагьосана и безмълвно поглъщаше всичко наоколо. Значи такова е било детството на Дан! Тя го сравни със собственото си детство в Рая и й стана жал за нещастното момченце.

— Странно, но навремето кръчмата беше винаги пълна — отбеляза учудено Дан.

— Времената се менят — меко му отвърна Тара, за да не разваля магията на докосването си до част от живота му.

— Баща ми обикновено седеше ей там — кимна Дан. — Идваше всеки ден след работа, без неделите. Може да се каже, че той издържаше цялата кръчма. Аз трябваше да идвам и да го прибирам в къщи, но никога не ми се удаде да го изкарам отвътре. В един момент се появяваше майка ми и го отвеждаше, за да можем да вечеряме.

В това време спомените на Дан бяха прекъснати от някакъв дрезгав крясък:

— Хей, ти! Познах те! — Цялата светнала в усмивка, към него се втурна кръчмарката.

— Здравей, Дот.

Само че поздравът на Дан почти се загуби в буйния й изблик на чувства.

— Дани Маршал! Цял-целеничък! Господи, трийсет години не съм те виждала! Кой би повярвал? Момченцето на Франк Маршал.

— Точно така.

— Чакай, чакай. Ти не искаше ли да ставаш доктор?

— Така беше.

— Спомням си, защото постоянно превързваше котката ми — и Дот се разсмя така заразително, че Тара не издържа и се присъедини към нея.

Дан също се усмихна. Цялата работа очевидно го забавляваше неимоверно. Чудесен е, мислеше си Тара. Във всяка ситуация.

— Оттогава малко се поусъвършенствах и вече ми позволяват да практикувам с хора — пошегува се Дан.

— Да не искаш да кажеш, че наистина си станал доктор? — ококори се Дот.

— Позна.

— Не мога да повярвам. В тази дупка всеки говори какво му се нрави, но никой нищичко не е постигнал. Значи трябва да ми прегледаш подутите палци на краката.

Тук всички весело се разсмяха.

— Дот, искам да ти представя Тара.

— Приятно ми е, Тара. Кажете сега какво ще пийнете?

— За мен бира — отвърна Тара.

— Две да бъдат, Дот.

Прекъсна ги сприхавият глас на един от картоиграчите в дъното на кръчмата, на когото очевидно вниманието към новодошлите никак не се нравеше.

— Хей, Дот! Тук няма ли да донесеш по бира?

— Чакай малко! — сряза го величествено Дот. — Затвори си проклетата уста и потрай. — Тя отново се обърна към Дан и Тара и изви мелодраматично очи към тавана. — Капчица възпитание нямат тези дървеняци.

— Сигурно познаваш Дан повече от всеки друг? — запита Тара. Тази огромна добродушна жена с раираната си като дюшек рокля веднага й хареса и тя искаше да научи от нея колкото може повече за човека, който толкова много я привличаше.

— Дани Маршал ли? — Смехът на Дот отново им позволи да огледат всичките й златни зъби. Големи късове кехлибар се затресоха върху необхватния й бюст. — Познавах го още когато едва стигаше до коленете на врабчетата. Същински дявол! Хората оставяха на външните си стъпала парите за млекаря, а той им ги задигаше.

Тара учудено погледна Дан.

— Така беше — смутено си призна той. — Докато не ме пипнаха. Дръпнаха ми един хубав бой и оттогава и през ум не ми минаваше да посягам.

— И така да е — забавляваше се Тара, — пак ми е трудно да си представя, че си бил малолетен престъпник.

Дот обаче промени насоката на разговора:

— Живеехте на Уедърил стрийт, нали?

— Да, в една малка дървена къщурка.

— Дот! — обади се пак сприхавият клиент от дъното на кръчмата. — Умирам от жажда! Кожата ми се напука вече!

— Идвам — отвърна му Дот и добави към Дан и Тара: — Нищо няма да му давам, че току-виж хвърлил топа от преливане. А вие се настанете удобно на някоя маса. След секунда ще ви донеса бирите. Аз черпя.

Те станаха от бара и се преместиха на една малка масичка. Между двамата вече се долавяше някаква особена топлота, споделено доверие, за което знаеха само те. Тара се бе отпуснала напълно и без да му мисли, събу обувките си под масата. Нали единствено Дан знаеше истинската възраст на тялото и краката й! В компанията му й беше толкова приятно, че не изпитваше никаква необходимост да се преструва. Дот дойде с бирите и веднага забеляза елегантните кожени обувки с висок ток, които биеха на очи върху осеяния с цигарени угарки под.

— Чудесно те разбирам, миличка — възкликна тя съчувствено.

— Наздраве, Дот — вдигна халба Дан, докато тя с достойнство се оттегляше към бара като римски галеон, лавиращ сред подобните на очукани шлепове стари клиенти. После той замислено се върна към детските си спомени: — Дворът ни беше толкова малък, че при попътен вятър можех да плюна от единия до другия край. Всяка събота и неделя през лятото ходехме с останалите деца от квартала на пристанището и се гмуркахме да вадим монети, които туристите подхвърляха във водата. Бяхме толкова мършави, че акулите изобщо не ни закачаха.

Тара слушаше като омагьосана и с вида си го подканяше да продължава.

— А може и да не са били гладни. Баща ми казваше, че в залива е пълно с отпадъци, много по-привлекателни за акулите от нас. Тайно обаче той много се гордееше с мен. „Моят Дани“ — викаше той, — „е най-смелото хлапе в квартала“. А с извадените пари му купувах цигари…

— Ще ми се да те бях познавала тогава — тихо промълви Тара. — Щяхме заедно да се гмуркаме и да вадим монети.

Той нежно я хвана за ръката, защото чудесно усещаше какво става в сърцето й.

— Няма значение. Нали сега сме заедно.

Известно време те седяха мълчаливо, в пълна хармония. Тара никога преди това не се бе чувствала толкова приятно с мъж. Открито и доверчиво, той я привличаше все повече и повече. Имаше само един начин да изрази откровено това, което изпитваше.

— Дан — прошепна тя, — искаш ли… после да отидем в хотела ти?

Той я изгледа с невярващ поглед и изведнъж го обзе дълбоко щастие, защото разбра от лицето й какво иска да му каже. Затова и не отвърна нищо, а просто се наведе и я целуна. После още дълго седяха мълчаливо и си държаха ръцете.

Това нежно мълчаливо разбирателство продължи и по пътя към хотела. Качиха се до стаята на Дан и влязоха. През отворената балконска врата надзърташе обсипаното със звезди небе.

— Недей да палиш лампата — каза Тара и излезе на балкона, за да се наслади на приказната нощ.

Дан я последва. Известно време те безмълвно стояха един до друг, а после той постави ръка на рамото й и я извърна към себе си. Тя се къпеше в близостта му. Дан въздъхна, прегърна я и я привлече към себе си. Целият беше напрегнат, но ръцете му бяха топли и нежно притискаха кръста й. После се наведе и я целуна.

Устните му бяха великолепни. Струваше й се, че цял живот е копняла единствено за тях. Внезапно обаче я обладаха всичките й стари страхове, тя се разтрепери и се отскубна от него.

— Дан… извинявай… не мога…

И се извърна към спящия град, за да не вижда болката в очите му. След малко Дан пристъпи към нея и бащински я сгуши в прегръдката си. Във въздуха между тях витаеше някаква кротка тъга. Те постояха така известно време, а после Дан нежно й пошепна:

— Тара, любима, не е нужно да доказваш нищо. Просто бъди себе си. У теб не ме привлича красивият и известен фотомодел от кориците на модните списания. Обичам онази топла и интелигентна жена, с която се запознах на остров Орфей. Която не се срамуваше от познанството си със забутания провинциален лекар. И която обичаше музиката… вечерите на открито… морските раковини…

Той леко целуна косата й. Ароматът й го опиваше. Притихнала като дете, тя мълчаливо го слушаше.

— Обзалагам се, че като малко момиченце, тя също е била най-смелото хлапе в квартала. Ето тази жена обичам повече от всичко на света — нашепваше й той.

Тара почти се разплака. Но в мъката й прозираше и щастие, и то изпълваше душата й. Сякаш от само себе си тялото й откликна на неговото, тя повече не можеше да издържа, извърна се към него и го целуна. След това вече нищо не можеше да я спре — целуваше го като в омая и се наслаждаваше на божествените устни, които явно подсъзнателно бе желала да целува от мига, в който видя Дан за първи път. После обхвана лицето му в длани и с пръстите си почти неосезаемо проследи извивките му — широкото чело, копринените клепачи, косата и изваяната челюст. Прокара показалеца си по устата му и отново впи устни в неговите. И пак, и пак, и пак.

Дан нежно галеше тила и раменете й и като в унес шепнеше любовни слова. Сатенът на кожата й изгаряше пръстите му — до такава степен я желаеше, че едва се сдържаше, но трябваше да бъде търпелив. Дланите му внимателно се плъзнаха върху гърдите й, едва закривани от леката ефирна вечерна рокля. Идеше му да извика от щастие и копнеж, когато усети набъбналите й зърна и разбра, че й тя е възбудена, и то от него. Тара въздъхна, опипом намери силните му ръце и ги притисна още по-силно към гърдите си, почти примряла от удоволствие. После го прегърна и се остави на ласките му.

Дан внимателно я отведе на леглото, свали ризата си и легна до нея. С безкрайна нежност и грижовност започна отново да я гали, като покриваше с целувки лицето й, очите, шията и раменете — без нито един натрапчив жест. Тя напълно се отпусна върху вълните на насладата, предвкусвайки всяка ласка, преди още да са я докоснали, като вече жадуваше за следващата. Едновременно с това я изпълваше някакво особено спокойствие — доверяваше се напълно на Дан, точно както навремето Макси й се беше доверил, когато тя за първи път го взе в ръце. Бавно и някак неумело Дан започна да разкопчава роклята й, напълно загубил обичайната си сръчност под силата на любовта си. Тя нетърпеливо се измъкна от дрехата и го изчака да й свали сутиена.

За Дан щеше да остане незабравим мигът, в който видя за първи път зашеметяващата красота на гърдите й, отразили меката белота на лунната светлина. Изпъкналите зърна сякаш неудържимо го приканваха. Той се наведе и прекара устни по свежата кадифена кожа, а после внимателно целуна зърната. Тара обгърна раменете му и прокара пръсти по гърба му. Обичам всяка костичка на това тяло, мислеше си тя замечтано. Дан вдигна глава и отново трескаво потърси нетърпеливите й устни, а после я положи по гръб. В главата й имаше само една мисъл — „О, Дан, ела в мен, по-бързо… Искам те…“.

И изведнъж любовта й, за кой ли път, се превърна в страх. Господи! Толкова го обичам и така го искам, нима е възможно? За бога, само това не! Едва сега Тара осъзна дълбочината на чувствата си и силата на любовта си към Дан. Но някакъв вътрешен глас й казваше, че сега е невъзможно да се отдаде безрезервно на страстта си. Не мога, не мога… всичко ще проваля! Обзе я ужас и тя потръпна. Изуменият Дан усети как тялото й се стегна и вече не откликваше на ласките му.

— Дан! — извика мъчително тя. — Дан!

— Кажи, любима? — Него също го обземаше ужас. — Какво става?

Като насън Тара скочи от леглото и бързо започна да се облича. Изведнъж беше станала предишната тромава и несръчна жена, за която смяташе, че е безвъзвратно погребана във водите на блатото…

— Извинявай… съжалявам — мърмореше тя и за малко да се изсмее истерично на абсурдността на тази толкова обичайна за Стефани фраза. — Извинявай…

Дан лежеше неподвижно.

— Какво има, Тара? — една чуто запита той. — Моля те, ако аз наистина знача нещо за теб, довери ми се. Вярвай ми.

— Вярвам ти — отвърна монотонно тя. — Просто направихме грешка, това е.

Вече напълно облечена, Тара се втурна към вратата. Дан енергично скочи от леглото и й прегради пътя. Цялото му същество излъчваше гняв и обида.

— Каква грешка? — извика той. — Не разбирам. Нищо не разбирам. Довери ми се, по дяволите, и ми кажи какво става!

Тя за първи път го чуваше да ругае, за разлика от Грег, който раздаваше псувни наляво и надясно. Мъжкият гняв винаги я стряскаше, но някак успя да се овладее.

— Не можем да се виждаме, Дан. Съжалявам. Грешката беше моя. Наистина съжалявам.

Тара не можеше да издържа повече и се разплака, защото отсега усещаше загубата му — все едно, че го изтръгваха от сърцето й. Със замъглен от сълзите поглед, тя пристъпи към вратата, отблъсна ръката му и излезе.

— Тара! — догони я по коридора отчаяният зов на Дан.

— Прости ми, Дан! Прости ми… Сбогом… — промълви тя, докато тичаше надолу, без въобще да е сигурна, че той я е чул.

Дан цяла нощ се мята безутешно в леглото си. Вече нищо не можеше да го успокои, понеже беше съвсем сигурен, че без тази жена животът за него е невъзможен. Дори и сега, когато явно трябваше да се примири със загубата й.

 

 

— Бавно! Твърде бавно е! И снегът не става! Прилича на курешки!

Напоследък Джейсън беше вечно кисел. Тайните си имат свой живот и свой начин на разгласяване, дори и когато никой не ги издава. Сътрудниците на Джейсън вече бяха забелязали, че сприхавостта му става особено непоносима винаги, когато в снимките участва Тара. Иначе той вършеше дори и най-досадната работа с характерния си, макар и странен, ентусиазъм. А днешният ден очевидно щеше да е изпитание за всички — правеха се рекламни снимки на зимно облекло сред зноя и изтощителната влага на австралийското лято. На всичкото отгоре Джейсън не бе доволен от изкуствения сняг. А още по-недоволен беше от основния си фотомодел.

Вече бяха минали доста дни, откакто Тара видя за последен път Дан, но с времето мъката й не намаляваше. Струваше й се, че е загубила част от себе си. Нищо не можеше да я утеши. В душата си тя се впиваше все по-здраво в тайната си цел, но и това не бе в състояние да й върне безценната любов на Дан. Чувстваше се като убиец. Но пък и нямаше право да си позволява отклонения от избрания път и да остави Грег — истинския убиец — да се скита на свобода като тигър-човекоядец и да набелязва поредната си жертва. Именно това разбра тя в стаята на Дан — че не може да е свободна, преди да се е освободила от Грег. Не можеше да отдаде живота си на друг мъж, докато сянката на онзи, който продължаваше да й бъде съпруг, я преследваше безмилостно насън и наяве, като някакъв демоничен любовник. Страстта й трябваше да се превърне в отмъщение. Просто нямаше друг начин. Макар че беше трудно и сърцето й се разкъсваше от болка. А Джейсън я преследваше като джебчия.

— Хей, ти там! Госпожицата в кожите. Тара Уелс, ако не греша? — Сарказмите на Джейсън също бяха болезнени, но не можеха да се сравняват с другото. — Мудна си и излиза тромаво! Искам да танцуваш и да летиш през снега като феята от приказките! Разбра ли? Хайде сега да те видя!

— Съжалявам, Джейсън — механично измърмори тя и отмахна шепа снежинки от устата си.

— Охо, дори съжаляваш! Чувате ли, тя съжалява? — информира той цялото студио. — Добре. Хайде пак отначало.

Тара покорно се завъртя и затанцува сред снега, а Джейсън, преустановил временно потока от подигравки, яростно защрака с фотоапарата. Но крехкото му търпение не изтрая дълго и Тара вече не знаеше докога ще й стигнат силите да се разправя с него.

— Изправи главата! Вдигни погледа. Покажи, че имаш очи на това лице, майка му стара! Стига, стига! Стоп. Край. Спрете снега.

Тара замря. Джейсън пристъпи към нея и бавно и студено каза:

— Сигурна ли си, че не можеш повече? Още малко? Не зная какво ти става днес и какъв вятър те вее, но очевидно умът ти е някъде другаде. Реакциите ти са като на добре отлежал мъртвец. — Той отново се самонавиваше за поредната порция бяс, този път не само срещу Тара. — Спри снега, ти казах! — кресна Джейсън на помощника си. — Спри проклетата машина, преди да съм те убил! И вентилаторите, глупако! Господи, откъде се взеха всички тези идиоти, с които работя! — Той отново се обърна към Тара, съвсем побеснял. — Само едно нещо ще ти кажа и го чуй добре. Аз съм професионалист и нямам никакво време за губене с разни аматьори! — После направи широк жест с ръка към останалите: — Не стойте като девици на среднощно бдение! Вървете си. Свършихме за днес, свободни сте — и се втурна към малкия си офис в дъното на студиото, влезе вътре и с всичка сила тресна вратата след себе си.

Мина известно време без никой да помръдне. Тара беше на ръба на силите си. Свърши се, мислеше си тя. Това е краят. Изведнъж вратата на Джейсън леко се отвори и той се появи, все едно че нищо не е било. Гневът му беше преминал и сега изглеждаше като току-що изповядало се момченце. Отиде при Тара и я хвана за ръката.

— Нека всички хубаво да си починем като изкараме един дълъг уикенд. Предлагам събота, неделя и понеделник да не работим. Ела във вторник сутринта. Всичко ще се оправи, моето момиче. Не забравяй, че те обичам. Да си останем приятели, а?

 

 

Не е никак трудно да ти стане жал за задържаните в полицейския участък. Дори и в големия град измежду провинилите се пред закона, истинските престъпници не са толкова много спрямо обикновените нарушители, които по принцип са хора като всички нас, само дето са малко объркани. Така си мислеше Тед Друит, сержант от полицейския участък на Кръглия кей, и именно тази философия често му помагаше да запази достатъчно човечност в трудни минути и да предлага по цигара на някоя заблудена душа, вкарана за една нощ в ареста, или да се обажда на домашните, за да не се тревожат излишно.

Но имаше и такива, на които нито можеше, нито желаеше да помогне. Една от тях беше добре облечената млада дама, която тази нощ доведоха в участъка. Тя беше пияна и крещеше и буйстваше през цялото време. Още от самото начало му стана ясно, че ще бере ядове с нея. Повечето пияници изтрезняваха веднага, щом пристъпеха прага на участъка. Но не и тази. Двамата яки полицаи едва я удържаха и не смееха да я предадат на колежката си, защото жената беснееше като луда и се опитваше да я удари. Най-сетне успяха да я напъхат в килията и я заключиха вътре.

— Май имахте късмет, че се отървахте без телесни повреди — отбеляза Тед, когато колегите му се върнаха в стаята.

— Вярно — отвърна Бари, старшият на патрулната двойка, и кимна към килиите. — Така се е натряскала, че изобщо не чува какво й се говори, а непрекъснато крещи: „Нямате никакво право да ме арестувате, мъжът ми е адвокат!“ — и той имитира писклив женски глас.

— Къде я намерихте?

— Тъкмо се нахвърляше върху някаква друга жена под предлог, че й отмъкнала таксито, което тя била спряла. Пак има късмет, че на другата жена не й се занимава с нея и няма да я съди.

— Ако продължава да се държи така, ще я осъдим ние за оказване на съпротива при задържане — каза Тед.

— Между другото дамата не изглежда никак зле, сержанте — замислено добави Бари. — Дори за проститутка е доста хубава. Като се успокои нищо чудно да се уредите за през нощта.

— Знаеш ли, синко — въздъхна Тед, — понякога си мисля, че и за полицай не ставаш. Официално ти напомням, че подобни неща не се предвиждат в Правилника за вътрешния ред. Карай по буквара и няма да сбъркаш. И не забравяй — възможно е мъжът й наистина да е адвокат.

 

 

След пропадналите снежни снимки, Тара се прибра в къщи емоционален труп, напълно изтощена. От утре започваше уикендът й с Грег, който според нея трябваше много да я доближи до целта. Но и изпитанието щеше да е голямо — да прекара с Грег толкова дълго време, а и да се срещне със старата прислуга в имението. Особено с Мейти, въпреки че никой нямаше да я познае. Слава богу, поне Сара и Денис нямаше да бъдат там. Срещата с тях едва ли щеше да е по силите й. Но тя бе сигурна, че по това време на годината децата й щяха да бъдат в пансионите си. Децата… Виж, с тях беше съвсем друго… Засега трябваше да се подготви само за най-предстоящото. Време беше да се поглези, да разтовари напрежението и да стане онази Тара, която Грег щеше да очаква в десет часа на следното утро.

Така че тя си даде вечер на активно мързелуване и отпускане. Първо си направи гореща и ароматизирана вана, в която се изтегна неподвижна като статуя и остави напрежението да се оттече от уморените й крайници, а после си приготви греховна вечеря от хрупкав черен хляб, крем-сирене, краставици, чушки и домати, заедно с чаша сухо бяло вино. Върхът на всичко бе нещо, което Тара рядко си позволяваше — обилно парче вкусен шоколадов кейк. Всичко това тя изяде в леглото си, докато се запознаваше с последните модни новости от списанията, а Макси се бе изтегнал върху краката й, като дремеше и мъркаше едновременно. В един момент и на нея й се приспа, тя се отпусна и задряма.

Но не за дълго. Макар и с нежелание, Тара се върна към действителността от звъна на телефона, който агресивно атакува слуха й в шест часа сутринта. Докато бавно идваше на себе си, тя отчаяно се мъчеше да се пребори с притесненията и страховете, характерни за всички позвънявания по необичайно време. Все още сънена, вдигна слушалката:

— Ало?

— Здравей, Тара, аз съм.

— Кой… коя си ти?

— Джили.

— Джили…?

— Извинявай, Тара, зная, че е ужасно неприятно да те будят толкова рано, но имам нужда от помощ.

Тара се поразсъни още малко и запита:

— Откъде се обаждаш?

— От полицейския участък на Кръглия кей. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?

— Да… Разбира се… Ще дойда, чакай да видя… след около половин час.

— Благодаря ти много. Наистина. О, Тара, ти си истински приятел!

— Дочуване, Джили.

Тя хлопна слушалката. О, Джили! С какво ли още ще ме изненадаш?

Само че, като отиде в полицейския участък, Джили съвсем не й се стори разкаяна. Беше уморена и изглеждаше зле, но предизвикателността й си оставаше — същата онази предизвикателност, която й бе докарала всичките беди, се усещаше във въздуха почти като неприятна миризма.

— Всъщност не става въпрос за нищо сериозно — каза Джили, сякаш се оправдаваше, докато Тара я придържаше по стълбите пред участъка. — Бях пияна и наруших обществения ред, но това не е престъпление.

Тара мълчеше. Джили все още не можеше да се крепи на краката си и трябваше да й помага. Стройната й фигура се огъваше под тежестта на Джили и тя с усилие успяваше да я държи изправена.

— Извинявай, Тара. Не беше редно да те занимавам със себе си.

— Няма нищо.

— Много съм ти задължена. Съвсем сериозно. Просто нямаше на кого да се обадя. Филип не е в Сидни, а не съм виждала други хора от хиляда години. Навремето имах купища приятели — тъжно добави тя, — но… вече ги нямам.

Тара зададе единствения въпрос, чийто отговор живо я интересуваше:

— А защо не се обади на Грег?

— Не можех… Просто не можех… — В гласа на Джили се прокрадваше истерия. — Не ми е за първи път, а той страшно се ядосва. Дори буйства — и тя неволно вдигна ръка към лицето си, сякаш си спомни нещо.

Вече бяха стигнали до колата на Тара, която първо настани Джили, а после седна зад волана. Почувствала се в безопасност, Джили първо изпадна в сантименталност, после започна да споделя и накрая премина към заплахи, като изливаше душата си по обичайния за нея себичен начин.

— А би трябвало да мога да разчитам на Грег Марсдън! Но напоследък нещо не върви в отношенията ни и става все по-зле. Не сме правили любов от един господ знае колко време — дори забравих кога беше последният път. Не зная как да постъпя — и тя се извърна към Тара: — Знаеш ли, че откакто Стефани умря, непрекъснато му давам пари? От няколко седмици насам му плащам и всички сметки. А той да се отнася така с мен! — Тя заплака от самосъжаление, но после настроението й отново рязко се промени и добави отмъстително: — Ако искам, мога да кажа много неща за Грег Марсдън, но няма да го направя. О, Тара, нали между тебе и него няма нищо? Страх ме е да не го загубя. Няма нищо по-лошо от това да загубиш човек, когото обичаш… — Джили отново се разхленчи.

Тара седеше неподвижно и слушаше с презрение излиянията на Джили. Патетичната й слабост достатъчно я наказваше, мислеше си тя, докато гледаше разрошената фигура до себе си. Прическата на Джили бе станала на нищо, роклята й беше мръсна и раздърпана и едното й коляно се подаваше през скъсания чорапогащник. В хладния сумрак на ранното утро тя приличаше на някаква призрачна купчина боклук — лицето й бе бледозеленикаво, а очите гледаха с изцъкления убит блясък на риба. Тара си спомни сватбеното тържество и Джили с нюйоркския й тоалет от Пето авеню и огромната шапка, и я обзе мимолетно чувство на съжаление към нея. Но сега не беше време за това и тя побърза да каже:

— Хайде, Джили. Да тръгваме към вас — и запали двигателя.

Петнадесета глава

— Десет часа! Съвсем точен си, Грег!

— Винаги на услугите на мис Уелс. Ролс-ройс с шофьор. Дай да ти помогна за чантата.

Тара се остави да я настанят на предната седалка на луксозната кола, Грег седна зад волана и те потеглиха. Той беше в чудесно настроение и тихо си тананикаше нещо. Тя се досещаше, че Грег я смята за спечелена и му остават само техническите подробности по встъпването във владение. Но изненадите тепърва предстоят, мистър Марсдън, хладно си мислеше тя, макар че лицето й представляваше маска на любезната вежливост.

На Тара не й бе никак лесно да събере сили за предстоящия уикенд, особено след злополучната среща с Джили преди няколко часа. За щастие тя успя да се прибере навреме за редовната си половинчасова утринна гимнастика — упражненията ги знаеше още от остров Орфей и те вече й бяха станали нещо като втора природа. После взе тонизиращ душ, разтри цялото си тяло и си направи масаж на лицето. Към десет часа вече бе напълно готова и дори очакваше предстоящия дуел на остроумия с известно нетърпение.

Грег караше към Харпър Маншън спокойно — нямаше смисъл да бърза. Това позволи на Тара да се подготви за срещата си с хилядите до болка познати й подробности от маршрута, така че да не се издаде с някой неволен жест. Най-сетне се показа и познатият портал. Грег задейства дистанционното управление в колата, вратите се отвориха и голямата бяла къща се разстла пред очите й.

— Пристигнахме — каза Грег. — Как ти се струва?

— Изглежда чудесно. Разкошна къща. — Тара внимателно си подбираше думите.

— Къщата наистина е хубава — отбеляза Грег, отпусна съединителя и колата тръгна по алеята, — но планирам известни промени във вътрешното разпределение. Интериорът е дело на жена ми след смъртта на баща й. Изглежда е искала най-после да се измъкне от сянката му и да докаже, че и тя е човек.

Грег беше много доволен от себе си. Така го извъртя, че хем показваше подходящо уважение към паметта на покойната си съпруга, хем се дистанцираше до известна степен от нея.

— Къщата ми харесва — продължи той. — Но все пак искам да я подредя по свой вкус и да махна нещата на жена ми. Ще видиш какво имам предвид.

О, няма спор, че ще видя, помисли си Тара.

— Преди да слезем от колата, искам да те предупредя за нещо. Приготвил съм ти изненада. Тук са децата на Стефани. — Тара изстина. — Помолих да ги пуснат от пансиона за уикенда. Те и без това често излизат. Бил Макмастър редовно ги взема и ги води у дома си през почивните дни.

Тара беше онемяла от ужас. Грег забеляза притеснението й и побърза да каже:

— Предполагам, че нямаш нищо против. Реших да те убедя, че дълбоко в сърцето си съм човек на дома и семейството.

Пристигнаха пред къщата, Грег спря и я погледна право в очите.

— Виждаш ли, Тара — въздъхна той, — ти си първата жена, която водя в тази къща след смъртта на Стефани. С една дума… не очаквай особено топло посрещане от страна на децата. И не се разстройвай. Сигурен съм, че до обед вече ще сте станали първи приятели.

Грег й стисна ръката, усмихна се окуражително и слезе от колата. Отиде откъм нейната страна и церемониално отвори вратата. Докато слизаше, Тара мярна някакво движение по верандата над входа и вдигна очи тъкмо навреме, за да забележи фигурата на момиче, което бързо се скри в спалнята. Сара. Тара замря неподвижно и се опита да успокои бесния ритъм на сърцето си.

Междувременно се появи Мейти и се зае с багажа. Грег ги запозна и той й хвърли бегъл поглед, но после я изгледа по-продължително. Без съмнение това бе същата жена, която срещна пред имението преди няколко месеца. Сега разбираше всичко. Явно е била хвърлила око на мистър Марсдън и е идвала на разузнаване. Какво пък, операцията е излязла успешна. Той се обърна и влезе в къщата. Тара си отдъхна. Почти бе забравила за случайната среща с Мейти, тя беше толкова отдавна — отпреди още да е станала фотомодел. Слава богу, сега всичко мина безпроблемно. Но дали нямаше да има нови неловки ситуации?

Сякаш в отговор на безмълвния й въпрос, отвътре се чу басов лай и след секунда през вратата изскочи огромна немска овчарка. В бурната си радост кучето се хвърли върху Тара, като почти я прекатури, и започна весело да я лиже и по своя си начин да я приветства с добре дошла. Грег изумено наблюдаваше пантомимата.

— За бога, сигурно си нещо много специално — бавно каза той. — Това е Кайзер, кучето на Стефани. Той обикновено не си пада по непознати.

— Глупости, просто обичам животните и те го усещат — нехайно отвърна Тара и се наведе да погали Кайзер, за да поуспокои почти полудялото от радост куче. А ако върху кадифената му козина паднаха няколко сълзи, тях ги усети само Кайзер.

— Заповядай вътре. — Грег я хвана за ръка и я поведе към вратата.

Кайзер продължаваше да следва Тара по петите и да подскача около нея, но щом прекрачиха прага Грег се извърна и, без да обръща внимание на жалостивото му скимтене, го изрита навън и затвори вратата.

— Най-после те отървах от този досадник — рече той. — Ела да ти покажа твоята стая.

Тара с любопитство се огледа наоколо. Всичко си беше както го бе оставила някога. Прониза я болка като си спомни за щастливите мигове, прекарани в това имение — преди Грег да се бе появил в живота й. Тук промени нямаше, но нима тя продължаваше да е същата? Чувстваше се като странник в собствения си дом.

— Ще ти покажа стаята — повтори Грег, без да забелязва душевните й терзания, — после ще отида да се погрижа за обяда. Освободил съм целия персонал, само Мейти оставих, а за днес съм наел готвачка, но кой знае дали ще се справи. Добри готвачки днес трудно се намират — говореше Грег и си мислеше колко ловко се оправя с битовите разговори. — Да се надяваме, че ще се чувстваш добре. Искам всичко да е съвършено… Всичко.

Той я поведе нагоре по стълбите, минаха по коридора покрай главната спалня, където навремето спеше Стефани, и влязоха в апартамента за гости. Тара си поотдъхна. Грег остави багажа й на пода и тръгна да излиза.

— Ще бъда наблизо — рече той многозначително и спря на вратата, — така че, ако ти потрябва нещо, независимо кога, просто ми се обади…

— Няма проблеми, не се безпокой.

Изведнъж й хрумна, че за първи път от раздялата им, е сама с него в спалня.

— Страшно се радвам, че дойде — каза Грег.

Тара знаеше, че му трябва съвсем малко окуражаване от нейна страна и той щеше да пристъпи към нея. Нервите й бяха опънати като струни на цигулка.

— И аз се радвам, Грег — усмихна му се тя. — Но би ли ме оставил за малко сама, да си събера впечатленията…

— Разбира се, разбира се. Ще се видим по-късно — и той излезе.

Тара се приближи до отворения прозорец и дълбоко пое от свежия въздух, след което въздъхна с облекчение и си рече, че трябва да се стегне. Нямаше да е лесно през тези два дни, но се налагаше да издържи. В това време някой тихо почука на вратата.

— Влез! — отвърна тя.

Вратата се отвори и вътре влезе Денис. За миг Тара бе почти пометена от бурни чувства на възторг, щастие и радост, последвани от страх да не бъде разкрита. Едвам се удържа да не се втурне към него и да го грабне в обятията си, но разумът й навреме я възпря. Но пък очите й попиваха всяка подробност от външния му вид и хранеха зажаднялото й сърце с толкова отдавна липсващите му съставки.

— Вие сте Тара Уелс, нали? — възторжено запита той.

— А ти сигурно си Денис? — Гласът й бе странно пресипнал.

— Познавам ви — продължи той с доверителния тон на младите. — Зная всичко за вас. Сестра ми си изрязва вашите снимки от списанията. Нали е момиче — пада си по модата. Искате ли да ви разведа наоколо?

Тара го погледна. Беше станал по-висок, но иначе си оставаше все същият — същите умни и любознателни очи, дето все искаха всичко да знаят, същата късо подстригана коса и същите познати лунички. Дори и същите телени скоби на зъбите. Вярно, че сега погледът му излъчваше и някаква тиха скръб, но все пак младата му природа явно бе надделяла. Още малко остана, милото ми момченце, съвсем малко, обещаваше му тя в сърцето си, както вече го бе правила хиляди пъти, докато гледаше снимките на децата си сред самотата на новото си жилище и безмълвно целуваше хладното им стъкло. Много скоро ще бъдем пак заедно. Можеш да бъдеш съвсем сигурен.

— Предлагаш ми обиколка с екскурзовод, така ли? — запита тя. — Приемам с удоволствие.

Те излязоха от стаята и тръгнаха по коридора. Откъм главната спалня се носеше музика.

— Кой е там? — запита Тара.

— О, това е Сас — сестра ми Сара. Пада си по хубавата музика. И майка ми беше същата.

— А ти?

— Аз ли? Аз съм нещо като протестант с католически вкусове.

Тара се усмихна. Толкова лесно се общуваше с него, все едно вече му беше стара позната.

— Като те гледам, май си падаш по рокендрола?

— Нещо такова — ухили се той.

Те слязоха по широкото стълбище и спряха под огромния портрет на Макс Харпър.

— Това е дядо ми — посочи го Денис. — Казват, че съм се метнал на него, но аз не вярвам. Не съм толкова амбициозен. Всъщност парите и властта изобщо не ме интересуват. По-скоро си надам по приятната страна на живота.

— На твоите години и той едва ли е бил по-различен — засмя се Тара. — Изчакай малко и после говори.

Терасата на гостната бе примамливо обляна от утринното слънце и сякаш ги канеше да я посетят.

— Искате ли да разгледаме градината? — запита я Денис.

— Защо не? — отвърна Тара и, докато се разхождаха сред изрядно подрязаните морави, го запита на свой ред: — Денис… притеснява ли те това, че съм тук?

Той помисли малко и каза:

— Не, никак. По-скоро Сас, сестра ми — всъщност тя ми е полусестра — го приема по-навътре…

— Доколкото разбирам и ти, и Сас, не харесвате кой знае колко Грег, така ли е?

— Горе-долу. — Той се поколеба, после очевидно реши, че може да й се довери, и продължи: — Виждате ли, за нас той е просто поредната грешка на мама. Тя така и не се научи да търси нещата, които наистина иска от живота. А беше семпъл човек и не искаше много. Но оставяше другите да й се качват на главата, вместо да следва себе си и да бъде такава, каквато е. Виж, Сара е съвсем друго нещо. Всъщност именно тя прилича на стария Макс — същият инат като него е.

— А ти на кого приличаш? — Сърцето на Тара щеше да се пръсне от любов към това момче, което с няколко думи така чудесно бе уловило характера на Стефани. — На баща си ли?

— Глупости! — засмя се весело Денис. — Той беше съпруг номер две. Американски учен. Сега си живее в САЩ.

— Обажда ли ти се? — Тара дори не знаеше какъв отговор желае да чуе — „да“ или „не“.

— Естествено. Изпрати ми съболезнователна картичка след злополуката.

Тук вече и двамата избухнаха в смях и продължиха разходката си из градината в дух на съвършено разбирателство.

На връщане към къщата Тара вече усещаше, че е преодоляла началната неловкост от това да гостува като гадже на Грег, и й се струваше, че между нея и Денис се е установила трайна връзка. Те заедно изкачиха стълбището и отново минаха покрай главната спалня.

— Тази ли е била спалнята на майка ти? — запита Тара.

— Как познахте?

— Първия път като минахме покрай нея, ти погледна натам някак особено — усмихна му се тя.

— Ще ми се да ви я покажа, но по-добре да не влизаме. Там е бърлогата на Сара — уединява се и слуша музика на мамината уредба — а днес е особено вкисната. Откакто е дошла, не е подала глава навън. — Но ще огладнее и ще излезе. — Той направи пауза и й се усмихна заговорнически: — Не искате ли да видите моята стая?

— Не мислех, че ще ме поканиш.

— Така е. Когато развеждат гостите из къщата, обикновено стаята ми се прескача, защото вътре е голям хаос.

Те прекосиха площадката и той с комичен жест отвори вратата на стаята си — типично момчешка, разхвърляна и неподредена. Стените бяха покрити с плакати и снимки на реактивни самолети, а от тавана висяха модели на всякакви летателни апарати. Денис се засуети наоколо, като полагаше напразни усилия да пооправи царящата неразбория. Явно здравата се е трудил през последните няколко месеца, помисли си Тара, тъй като забеляза доста нови образци в колекцията му. Тя се огледа и се престори на изненадана:

— Божичко, твое дело ли е всичко това?

— Да — гордо отвърна Денис. — Продават ги на части, така че аз сам ги сглобявам. Ето този например, беше много труден — и той й показа един зловещ на вид фокевулф от Втората световна война.

— Вярно, но пък си го направил майсторски.

Денис целият светна от удоволствие.

— Като завърша училище, искам да стана летец-изпитател — довери й той.

— Не е ли опасно?

— Възможно е, но ще се справя.

Тара изведнъж бе обзета от добре познатите й майчини грижи и притеснения и рече:

— Не смяташ ли, че имаш достатъчно време, преди да решиш окончателно какъв искаш да станеш?

— И майка ми така викаше. Само дето не възнамерявам да си губя времето с глупости и да си провалям живота. Всяка секунда ми е ценна.

В гласа му се долавяше твърда решимост. За бога, защо и аз не мислех така, каза си Тара. А загубих толкова много време и пропилях младостта си в търсене на принца…

Тя изведнъж се сепна, ужасена от свирепите си мисли. Добре че най-после и на мен ми дойде умът. Сега вече е съвсем друго. Та нали това е моят живот и го живея аз, а не някой друг… И ще го изживея още по-добре после… след като си свърша работата. Ще го изживеем заедно с тебе, синко. Скоро, много скоро…

Сякаш уловил мислите й, Денис отиде до леглото си, взе от шкафчето някаква снимка и й я подаде.

— Това е майка ми.

Тара внезапно се оказа срещу притеснено усмихнатото лице на Стефани, срещу погребаната си предишна същност. Тя внимателно разгледа снимката. Като че ли наистина бе съвсем друга жена, без нищо общо между нея и сегашната Тара. След малко събра смелост и зададе въпроса, който от дълго време я измъчваше:

— Как се справяш без нея?

— Ами… не е много трудно. Тя и преди често пътуваше по работа. Понякога дори ни вземаше със себе си, а веднъж отидохме заедно на зимна почивка, да караме ски. Страхотно беше! — Споменът изглежда го оживи. — Само дето паднах и си счупих крака, и изкарах цялата почивка в леглото. Мислех, че ще умра от скука, защото Сас излизаше сутрин с останалите деца и се прибираше вечер. Но мама прекара цялото време край леглото ми — четеше ми книги, играехме разни игри… Дори й преместиха леглото в моята стая, ако ми потрябва нещо през нощта… — Денис сякаш отново изживяваше цялата сцена и говореше като в унес. — А преди това бях сигурен, че майка ми не ме обича — колко глупаво от моя страна… — Той изведнъж се извърна към Тара и рязко добави: — Пет пари не давам какво се говори! Аз самият просто не вярвам, че майка ми е мъртва. Сигурен съм, че ще дойде ден и тя ще се върне. И тогава някои хора доста ще се изненадат.

Денис й обърна гръб и побърза да отиде до прозореца, за да скрие сълзите си.

Пребледняла, Тара стоеше като парализирана и не знаеше какво да каже. Мъката й бе толкова голяма, че я усещаше като буца на гърлото. Изпитваше непреодолимото желание да се разплаче заедно с Денис и трябваше да забие нокти в дланите си, за да не го стори. Едва успя да се овладее, приближи се до Денис и постави ръка на неукрепналото му детско рамо. Нямаше нужда да се казва нищо и те дълго стояха така.

 

 

Подобно на Тара, и Филип Стюарт чудесно знаеше какво означава да се чувстваш като странник в собствения си дом. Отначало, когато Джили му позвъни в кантората в Ню Йорк, той много се зарадва, че му се е обадила, и дори в сърцето му проблесна плаха надежда при думите й, че иска да го види. Бяха се разбрали щом се върне в Австралия веднага да се прибере вкъщи, вместо да остава в клуба си, което бе обичайната му практика през последните няколко месеца, и по думите на Джили щяха „да си поговорят като хората“. В самолета на път за Сидни той дори си представяше как Джили ще го посрещне на летището, ще се приберат вкъщи и ще си приготвят приятна вечеря за двама с бутилка шампанско…

Но когато късно през нощта пристигна на аерогара „Маскът“, навън валеше студен дъжд, таксита почти не се мяркаха, а от Джили нямаше и помен. Нещо по-лошо, той се прибра в къщи и установи, че тя си е легнала, а за вечеря и дума не можеше да става — в хладилника имаше само парче сирене. Филип влезе в спалнята на пръсти, но предпазливостта му се оказа напълно излишна — Джили спеше като заклана и шумно хъркаше, а въздухът в стаята бе пропит с миризма на уиски. Отвратен и отчаян, Филип излезе и прекара нощта в спалнята за гости.

На другата сутрин той стана рано, изкъпа се, обръсна се и се облече за рекордно кратко време с твърдото намерение да напусне къщата, обитавана от призрака на разбития му брачен живот. За свое учудване, докато слизаше по стълбите, той чу някакво движение на първия етаж и намери Джили будна, да прави кафе и препечени филии за закуска. Лицето й бе подпухнало и посивяло и погледът й беше мътен, но поне се бе постарала да си среше косата и да облече върху нощницата си прилична домашна роба. Филип влезе в трапезарията и приседна на масата.

— Кафе?

— Да, благодаря.

Чакаше я да заговори, но тя мълчеше и затова той продължи:

— Какво става с тебе, Джили? — Връзката им се рушеше пред очите му и това го изпълваше с тъга. Навремето, когато все още бяха влюбени, Филип никога не би си позволил да й говори по този рязък начин. А може би именно тук сбърках, помисли си той с горчивина. — Напоследък рядко се храним заедно и ми се струва, че ти го правиш умишлено. — Мълчанието й го вбесяваше и той почти й кресна: — Кажи ми какво искаш?

С треперещи пръсти Джили запали цигара, но гласът й бе учудващо тих и спокоен:

— Искам развод.

Филип й отвърна инстинктивно, почти без да мисли:

— Чудесно. — В момента дори не изпитваше никакви чувства, толкова беше претръпнал. — Но защо чак сега се реши на тази стъпка? — Джили се престори на изненадана, но той не се поддаде и продължи: — О, Джили, стига с тези игри! Отдавна го очаквах.

— Нима си съгласен? — Слисана, Джили чак се засегна от лекотата, с която Филип приемаше нещата.

— Малко се поуморих от всички тези истории, скъпа — мрачно се усмихна той. — Досега някак си търпях, с надеждата, че ще прозреш истинската същност на Грег Марсдън, но честно казано не ми се струва особено етично да продължавам да издържам любовника на жена си.

— Но… но щом си знаел — стъписано прошепна Джили, — защо не направи нещо… Защо си мълча?

— Защото те обичах. Преди Грег ти имаше и други връзки и аз някак си ги изтрайвах, докато приключат. Смятах, че и с него нещата ще отминат бързо.

— Обичал си ме?

— Точно така. Обичах те. Минало време. В един момент всичко свърши. Това е.

Нестабилният нрав на Джили отново се прояви и тя кипна:

— Значи през цялото време един вид си ми правил услуга, така ли?

Филип помисли малко и отвърна:

— Възможно е, донякъде. Дори през по-голямата част на съвместния ни живот. Виждаш ли, това, че не можеш да имаш деца, бе голям удар за тебе. Може би само аз знам колко дълбоко го изстрада. Затова и си търсеше утеха тук и там… Съвсем наясно бях, че не ти стигам…

Джили се изсмя презрително, но Филип не й обърна внимание и продължи:

— Аз също си имам своите недостатъци, Джили. Може би е моя вината, че се ожених за много по-млада жена и я обрекох на сив и скучен живот — по цял ден сама в празната къща. Това и аз не бих го издържал. Но от друга страна, не съм ти баща, ти си достатъчно зряла и щом си решила да се въргаляш в калта, не съм аз онзи, който ще те вади оттам.

— Откога знаеш? — разпалваше се Джили.

— От самото начало — уморено отвърна той. — От деня, в който гостувахме на Стефани и играхте тенис със семейство Ръдърфорд. Така ли е?

Точното му попадение вбеси още повече Джили.

— Грешиш! — изсъска тя. — Началото беше много по-рано.

Филии остави тази реплика да мине покрай ушите му и попита:

— Стефани знаеше ли?

Споменаването на Стефани сякаш отрезви Джили.

— Не, разбира се — измърмори тя.

— Добре тогава. Да не протакаме излишно. Трябва да си наемеш адвокат, а що се отнася до мен, аз мога и сам да представлявам себе си. Ще се постарая при развода да не се налага да ти плащам твърде голяма издръжка. Никак не ми е приятно да издържам Марсдън, още повече, когато ти и той вече ще почнете да го давате съвсем на семейни начала, така да се каже.

Джили го гледаше злобно като капризно дете. Тя май изобщо не се бе замисляла за финансовата си обезпеченост, смутено си рече Филип.

После изведнъж се досети, че вероятно това е последният им истински разговор и се опита да й даде искрен съвет:

— Моля те, Джили, изслушай ме внимателно. Не знам какво се е случило, когато ти беше в Рая и Стефани… м-м… умря. Но се пази. Струва ми се, че от Марсдън може да се очаква всичко.

Джили сякаш се стегна и със студена злоба в гласа бавно изрече:

— Не ме поучавай, Филип. И не се дръж с мен като че ли съм ти клиент. Възнамерявам да се омъжа за мистър Грег Марсдън! Твърдо съм го решила и никой не може да ме спре!

 

 

Без нищо да подозира за така обявения годеж, Грег Марсдън насочваше усилията си в съвсем друга посока. По всяка вероятност тазсутрешното му ухажване на Тара щеше да даде резултат и той вече не се съмняваше в крайния успех на кампанията. Идеята му да докара децата в къщата се оказа гениална — веднага се виждаше, че е добър и грижовен човек, а не някой дето само се опитва да й смъкне гащичките. Нямаше значение, че добрината му на практика се простираше именно до гащичките й. Той се ухили на себе си. Дори имаше шанс да й прости, задето не го покани в леглото си още след вечерята в ресторанта, макар че такова нещо му се случваше за първи път. Добре, добре. Всъщност, дори успя да му вдъхне уважение. Но сега, след прекараните няколко часа в близост до това чудно тяло, до фантастичния задник и разкошните цици — по дяволите! Искаше я веднага, а беше едва обяд. Той кръстоса крака и огледа масата в трапезарията.

Тара бе потънала в разговор с Денис — факт, на който Мейти гледаше с особено одобрение, докато с присъщите си тържествени маниери поднасяше различните блюда и наливаше виното.

— Харесва ли ти храната? — попита го тя.

— Разбира се, че му харесва — намеси се Грег с характерната си безцеремонност, преди още Денис да е отговорил. — Кажи сега какво ще правим следобед? Решавай, Тара.

— Не зная… Предложи нещо.

— Добре тогава. Можем да се къпем в морето, да излезем с яхтата, да ловим риба и… да играем тенис — засмя се предизвикателно той.

— Не, не. Нека не ловим риба — тихо се обади Денис, но забележката му ядоса Грег.

— Не съм те питал!

— Не обичаш ли риболова? — обърна се Тара към Денис.

— Мразя убиването на живи същества — по детски смутено промълви той и сведе поглед.

Грег го изгледа презрително. Явно подготвяше отговор, с който да го смаже. О, Грег, как съм могла да си мисля, че от теб би излязъл добър баща? Сърцето на Тара се сви, като си спомни за мечтите на Стефани да си имат бебе с Грег. А той вече високомерно поучаваше сина й:

— Човек убива, за да оцелее, Денис. Природен закон. Викат му естествен подбор. Нима на нищо не са те научили в престижното ти училище?

— Хората убиват и по други причини, Грег. — Тара не можеше повече да се сдържа и го погледна право в очите. — Някои са си… чисти убийци.

Тя умишлено направи тази пауза, но Грег дори не трепна, а продължи да говори все едно нищо не бе чул:

— Това е част от човешката природа. Открай време е било така и едва ли нещо ще се промени заради тебе, приятелче.

Не чува, помисли си Тара. Не иска да чуе. Отказва да се погледне. В този миг тя прозря истинската същност на Грег — този човек беше нравствен имбецил^[2]. Други хора убиваха и други хора бяха престъпниците, но не и Грег. В собствените си очи той се виждаше като напълно нормален човек, а останалите… останалите просто се изпречваха на пътя му. Само че някой трябва да те спре. Грег Марсдън, мислеше си тя. Ти си като влак, останал без машинист, който лети напълно неуправляем.

А Грег продължаваше да се заяжда с Денис.

— … достатъчно е да погледнеш храната пред себе си. Да не мислиш, че това теле е умряло от старост?

По лицето на Денис се изписа погнуса и той отблъсна чинията си. Грег доволно се ухили:

— Достатъчно — рече той. — Хайде да си говорим за нещо весело.

Прекъсна го появата на Сара, която влезе със сведен поглед и нацупено зае мястото си на масата.

— Нали ви казах, че ще дойде, щом огладнее — пошушна Денис.

Тара внимателно огледа дъщеря си. Сара също беше пораснала и бе понапълняла. Да не е от нерви, притесни се майка й. Наднорменото тегло и неугледния й вид бяха точно като на Стефани на нейната възраст. Гъстата й коса падаше напред и ограждаше лицето на Сара, което съвсем се бе изкривило от възмущение. Същинска илюстрация на пубертетните страдания.

— Здравей — тихо и нежно й каза Тара.

— Сара, това е мис Тара Уелс — обърна се към нея Грег със същия надут глас, с който говореше на Денис. — Тя е много известен фотомодел. Виждала си я в телевизионните реклами. Кажи й добре дошла.

— Зная коя е — студено отвърна Сара и като се извърна към Тара, отчетливо произнесе: — По случай вашето посещение, с брат ми ни пуснаха от училище за уикенда. За да ви светим, предполагам…

Тара хвърли мигновен поглед към Грег. Той едва се сдържаше да не избухне и само процеди през зъби:

— Мейти, можеш да сервираш на Сара.

— Да, сър — послушно отвърна Мейти.

Тара изпитваше отчаяна необходимост да говори с дъщеря си.

— Много си красива — тихо й каза тя.

— Не съм! — сопна се Сара. — Приличам на мама.

На Грег цялата работа започваше да му писва и той се намеси със заплашителен тон:

— Мис Уелс е гост на този дом, а ти би трябвало досега да си разбрала, че не ми е приятно да говориш за майка си. Ако ще ми се държиш като невъзпитана малка уличница, по-добре напусни масата!

Сара скочи. Гласът й леко потреперваше, но видът й бе решителен.

— Не ми нареждай какво да правя! Тази къща не е твоя! И не можеш да ме уплашиш! — Тя се врътна и изтича навън.

Браво, Саси, рече си Тара. Гордееше се с дъщеря си. Как само му го каза право в очите! Тара почти се изкиска гласно от обзелата я детинска радост, а забеляза, че и Денис си мислеше същото. Грег обаче се интересуваше само от себе си.

— Ще излезем с яхтата — внезапно обяви той.

— Звучи добре.

— Идеално — намеси се и Денис. — Да тръгваме.

Грег намръщено го изгледа. Тия деца щяха да го побъркат, и то само за един ден.

— Имам предвид само аз и Тара — отсече той.

Денис се нацупи и млъкна.

— Но, Грег — намеси се Тара с невинна усмивка, — нали си човек на дома и семейството? Не мога да позволя да зарязваш Денис заради мен. Настоявам да дойде и той. Дори ако искате излезте само двамата, а аз ще ви изчакам тихо и кротко тук, става ли?

Тя гледаше Грег с широко отворени очи, но с крайчеца им виждаше възторженото лице на Денис. Все едно, че й казваше: „Браво, Тара! Така те искам“.

Денис определено се радваше на откритата подкрепа на Тара. От друга страна обаче, не можеше да разбере мотивите й и затова, когато вече бяха на яхтата, я запита:

— Кажи ми, Тара, защо харесваш Грег?

Хубав въпрос, няма що, рече си тя и се опита да отговори уклончиво:

— Харесвам много хора, и теб в това число — разроши косата му тя.

— Хей, вие там! — подвикна им Грег от щурвала. — Няма ли да поплуваме?

Тара му се усмихна и слезе долу в кабината, за да се преоблече. Вътре се разсмя на глас, като си спомни кога за последен път е била в тази кабина — по време на медения й месец с Грег. По-скоро, побърза да се поправи тя, по време на медения месец на Стефани. Разстоянието, което сега я делеше от тази жена, неочаквано й вля нов приток на сили и енергия. Ще се справя, реши тя. Вече се справям. Бързо си нахлузи банския и излезе на палубата. Слънцето хвърляше весели отблясъци по водата на залива. Зад гърба им се виждаше задрямалото имение, а пред тях се разстилаше безкрайният простор на Тихия океан.

— Готова съм — провикна се Тара. — Хайде!

— Който скочи последен, губи! — кресна Денис и се метна през борда.

Очите на Грег лакомо се плъзгаха по тялото на Тара. Той направо смъкваше с поглед оскъдния й бански костюм. Страшна е, мислеше си. Какво тяло има само! Тя спокойно му върна погледа, като жена, която е уверена, че може да издържи придирчивия оглед на всеки мъж.

— Хайде, побързай — закачлива го подкани Тара, но зад думите й прозираше сексуално предизвикателство, което опитният му слух веднага долови.

Той си свали фланелката и я пусна на палубата. После бавно и провокиращо откопча горното копче на джинсите си и още по-бавно започна да смъква ципа, закриващ набъбналия му пенис. За голяма негова изненада обаче, Тара нито се изчерви, нито погледна встрани, нито се извърна, както обикновено правят жените. Очите й бяха приковани в тялото му и поглъщаха всяка подробност. На Грег за първи път му се случваше женски очи да го гледат така, докато той се съблича и се перчи като паун. Възбудата му растеше, кръвта пулсираше в жилите му и той усещаше началото на фантастична ерекция. Най-сетне се освободи от джинсите и се изправи пред нея в миниатюрните си черни бански гащета.

Тара продължаваше да изучава внимателно тялото му. Погледът й се плъзна от широките му рамене и мускулестата гръд, премина по плоския стомах и се задържа върху издутината под него. Тя не се смущаваше ни най-малко, защото вече не изпитваше към него абсолютно никакви чувства. Дълбоко в себе си бе умряла за Грег. Въпреки това обаче, като жена, Тара усещаше властта си върху него — виждаше пулсиращата кръв и тялото й несъзнателно откликваше на този зов — естествено на много по-ниско ниво от това на разума и чувствата. Вътре в нея се разгоря малко пламъче и тя усети влажната му топлина между краката си. В същото време й беше ясна и цялата ирония на ситуацията — онова, което Грег не бе сторил за влюбената в него Стефани, сега щеше да го направи за изпълнената от омраза Тара.

Всеки момент той щеше да посегне към нея с арогантността на човек, свикнал да борави с жените единствено за свое собствено удоволствие, но не и за тяхно.

— Мен ли чакаш? — нахакано запита тя и се хвърли през борда.

Хладната вода отначало подейства като шок върху кипналата й кръв, но после я ободри и тонизира. Тя изплува на повърхността и извика от възторг. Обзе я някакво чувство на свобода и на наслада от собственото й тяло, чийто единствен господар бе самата тя.

— Хайде да се надбягваме, Денис! — подвикна на момчето, което плицикаше около яхтата, и двамата се понесоха напред, като се заливаха от смях.

Изоставеният на палубата Грег трябваше да се справя с древния боен проблем, свързан с крупната ерекция и липсата на врагове наоколо. Побеснял от ярост, той скочи в студената вода, за да го ликвидира с един замах, вместо да кисне на палубата и да чака да му спадне. Освен това го измъчваше и вече известната му, макар и още непривична мисъл, че си играят с него и го правят на глупак. Той се втурна към Тара и Денис, като се мъчеше да уталожи подозренията си и да стигне до някакъв разумен извод. Сигурен беше, че тя му е навита. Беше видял как зениците й се разширяват. Дори почти бе надушил възбудата, излъчвана от тялото й, докато се събличаше пред нея — в това нямаше никакво съмнение. Но нещо я възпираше. Е, няма да е вечно. Искаше я и щеше да я има. Тогава тя щеше да си плати за всяка секунда от нереализираните му ерекции. Така е. Друг начин нямаше. Тара видя израза му, когато той ги доближи с великолепния си кроул, и за малко не извика победоносно. Пипнала го беше! Сега вече нямаше как да й се изплъзне!

Шестнадесета глава

Понякога, когато искаш да си сам, все пак е хубаво някой да намине и да види как си. Така си мислеше Денис, докато вървеше през градината на имението надолу към водата, където, в любимото й убежище под старата върба, се надяваше да открие Сара. Когато се върнаха от излета с яхтата, нея я нямаше в къщата, което значеше, че най-вероятно се е скрила зад спускащите се до водата клони на дървото. Той отмести светлозелената филизена завеса и се намъкна в хладния сумрак на скривалището. Сара бе седнала върху някакъв камък и приличаше на водна нимфа, а в краката й се изтягаше Кайзер. Тя с нищо не даде да се разбере, че е забелязала появата му, но Денис я познаваше добре и не се учуди. Той безшумно се отпусна до нея и остана така, без да казва нищо.

Всъщност появата на Денис силно трогна Сара — толкова силно, че трябваше да положи големи усилия, за да скрие слабостта си. Самотата отдавна й бе омръзнала и макар и често да се присмиваше на детинските занимания на Денис, в много случаи вярната му обич й бе единствената опора. Но гордостта не й даваше да му покаже благодарността си, така че тя продължаваше да мълчи и да чака Денис да подхване разговора, което в края на краищата неизменно ставаше.

— Ти обаче я хареса, нали, Сас? — започна той направо. — Само се престори, че не я харесваш.

— Не разбирам какво искаш да кажеш?

— Не видя ли колко мило се държа с тебе, докато обядвахме, пък и…

— Глупости! Тя почти не говори с мен.

— Това, че е негова приятелка — упорстваше Денис, — съвсем не означава, че и тя е като него.

— Ох, Денис — драматично въздъхна Сара. — Какво разбираш ти от тези работи?

Денис дипломатично остави тези думи да минат покрай ушите му и опита друг подход.

— Хей, Сас — замислено сбърчи чело той, — тя не ти ли напомня за някого?

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Но знам, че съм я виждал и преди. Помниш ли, че ти бях разказвал за една жена, която дойде в училището и ме снима, докато играех футбол? Това е тя! Питах я на яхтата, а Тара рече, че нямало такова нещо. Сигурно било някаква грешка. Но аз съм сигурен, че беше тя.

— Какви ги дрънкаш, Денис! — остро го сряза Сара. — Съвсем си се чалнал. От къде на къде Тара Уелс ще седне да се мъкне до загубеното ти училище, че и да снима тъпия ви футбол? Я не се занасяй!

— Знам само, че съм я виждал и преди — упорито държеше на своето Денис.

— Естествено, че си я виждал и преди, глупако! По страниците на всички тези списания, с които къщата е пълна от вече не знам колко време — ядосано въздъхна Сара.

— Все пак, Сас… признай, че в нея има нещо… нещо особено?

— Не. Няма — натърти Сара. — Тя по нищо не се отличава от останалите мадами, дето го преследват. Забелязах блясъка в очите й, когато е с него. Иска й се и това е.

Изглеждаше, че крехкият романтичен образ на Тара, който Денис бе успял да си изгради, ще рухне всеки момент и той побърза да се намеси, за да го защити:

— Не ти вярвам. Главата ти е пълна със секс, защото караш пубертета.

— Глупости! — засегна се Сара. — Все едно, той няма никакво право да я мъкне в нашия дом. Мразя го! — и тя избухна в плач. — И нея мразя! Не мога да ги понасям и двамата! — хлипаше тя. — Противни са ми…

Денис с братска любов постави ръка на рамото й, а тя продължаваше да изплаква мъката си. Другата му ръка напипа рунтавата глава на Кайзер и започна да го чеше зад ушите. Кучето тихо изръмжа, а Денис замислено го потупа по врата.

— Но ти не я мразиш, нали, момчето ми? Забелязах, че я обикна от пръв поглед. Не е ли странно, а? — размишляваше на глас той.

Кайзер изплези розов език, лизна Денис по бузата и отново задряма. Само той знаеше тайната, но тя бе скрита дълбоко в кучешката му душа и въпросите на Денис останаха без отговор.

А през това време двамата възрастни в къщата се оттеглиха по стаите си, за да се изкъпят и да поотдъхнат след изтощителното плуване. Грег продължаваше да е във все същото настроение — смесица от две равни части похот и гняв, които непрекъснато нарастваха. Докато бяха на яхтата той опита още веднъж да понатисне Тара, но срещна енергичния й отказ:

— Грег, моля те! Помисли за Денис!

Грег се чувстваше като някакъв пубер на последния ред в киното.

— Смяташ ли, че него това го интересува? — запита той, като си мислеше, че тя нарочно го дразни.

— Мен ме интересува! — Блясъкът в очите й говореше, че казва истината.

Усилията му отново отидоха на вятъра и той поде някакви безцелни разговори, за да разсее възбудата си.

— Ти май нещо твърде много си се загрижила за този момък. Поне успяхте ли да намерите общ език?

— Не съм сигурна.

— Така е. Буйнички са тези деца. Настроението им е на моменти — кисело отбеляза Грег. — Като че ли не трябваше да идват в къщи за уикенда.

— Напротив! — възпротиви се Тара малко по-рязко, отколкото бе необходимо, но се овладя и продължи по-спокойно: — Беше ми много приятно да ги видя. Дори ми е мъчно за тях. Последните няколко месеца сигурно са били ужасни.

— Не се безпокой. Млади са и ще се оправят. — Грег до такава степен бе обзет от самосъжаление, че изобщо не забеляза особения смисъл на думите й.

— Надявам се. Силно се надявам.

И сега, докато Грег размишляваше какъв нов подход да приложи, Тара реши да потърси Сара. Беше я зърнала само на обед, и то за кратко, така че желанието да види отново дъщеря си бе непреодолимо. Откри я в спалнята по музиката, която се чуваше отвътре. Тара почука на вратата и влезе. Сара мигновено скочи на крака, изключи уредбата и припряно започна да събира търкалящите се по пода плочи и касети. Обиденото й мълчание и това, че се преструваше на заета, показаха на Тара колко много е необходимо, за да преодолее недоверието на момичето. Тя някак неуверено и плахо пристъпи в стаята и каза:

— Нямаше нужда да спираш плочата. Обожавам Моцарт. Ободрява и вдъхва кураж, дори когато човек е тъжен.

— Какво желаете? — Сара не се и опитваше да прикрие враждебността си.

— Да видя как си. Съжалявам, че не дойде с нас на разходка в залива.

Всъщност така тя постави пръст точно в една от раните на Сара.

— И вие не трябваше да ходите! Тази яхта беше на мама! Според адвокатите ни, той няма право да докосва нищо, което…

Малко мое момиченце, въздъхна наум Тара. Опитваш се да се бориш с него с оръжията на възрастните.

— Мисля, че той го направи заради мен. Да ми достави удоволствие — рече й тя.

Сара й хвърли поглед, пълен с презрение.

— Да ви впечатли, искате да кажете. Цялата работа е отвратителна. Да ви води тук, в дома на майка ми да прави любов с вас…

— Сара!

Тара не знаеше как да реагира. Но пък Сара не й обърна никакво внимание и спокойно продължи:

— Любовник ви е, нали?

— Не, не е!

Думите се изплъзнаха от устните й с такава ярост, че Сара се сепна и тя побърза да използва преимуществото си:

— Грег не ми е любовник и освен това в този дом няма да стане нищо, което майка ти не би одобрила. Обещавам ти!

— Не разбирам. Как е възможно човек като вас да… да се занимава с Грег Марсдън?

Тара внимателно взе ръцете й в своите и я погледна в очите:

— Понякога не всичко е така, както изглежда — бавно каза тя. Душата й се късаше като гледаше как Сара се опитва да го разбере. — Ох, Саси… Как ми се ще… Искам да бъдем приятелки, ако нямаш нищо против.

— За какво ви е да се занимавате с мен? — Лицето на Сара потъмня от неприязън към самата нея. — Вие сте толкова красива. Как искам и аз да съм като вас.

Жалните й думи отекнаха в сърцето на Тара като болезнено ехо на собственото й моминство, на грозното пате, което беше и тя някога. Непременно трябваше да сподели с това объркано дете — с любимата си дъщеря, която я смяташе за чужд човек — огромното откритие на своя живот — че във всяко пате се крие красив лебед, очакващ своето време, че жената трябва да се осмели да бъде красива. Като продължаваше да държи ръцете на Сара, тя я отведе до леглото и двете приседнаха върху него. Тара си пое дъх и започна:

— На твоите години бях същата като тебе — притеснена и потисната, с ниско самочувствие. Носех и скоби на зъбите. Бях доста пълничка и това допълнително ме смущаваше. През ум не ми минаваше, че мога да стана красива. Живеех с мисълта, че никой не би могъл да ме хареса, освен ако няма някакви скрити мотиви… — Тя замълча, но Сара я слушаше напрегнато, впила поглед в килима. — … Затова започнах да се преструвам, че не ме засяга. Безропотно приемах вниманието на всеки, независимо от причините. А така човек попада на купища ужасни хора. След някои от връзките си се чувствах унижена. Дори огорчена. Изобщо доста време ми отне, докато се отърва от страховете и несигурността си…

Сара трескаво обмисляше чутото.

— Да, но… но сега вече знаете, че сте красива?

— Всеки си има своите мрачни моменти — усмихна се Тара. — Най-добре се чувствам, когато мисля за нещо друго, а не за себе си.

— И майка ми беше същата — изненадващо смени темата Сара. — Понеже не бе красива, смяташе, че хората я харесват, единствено защото е Стефани Харпър… жената с парите.

— Понякога, с малко късмет, става така, че… — Тара старателно подбираше точните думи, защото искаше да каже нещо много важно. — Изведнъж се появява някой, който ти показва, че истинската красота е вътре в тебе и винаги е била там. От теб се иска само да й се довериш.

Довери й се, детето ми, внушаваше тя на дъщеря си. Повярвай ми, така е.

— Естествено, външният вид също има значение — продължаваше Тара, като инстинктивно усещаше, че са я разбрали и вече е време да премине на по-лека тема. — Например, ако си дръпнеш косата назад и откриеш челото си, красотата му веднага ще се забележи. Защото сега косата ти служи за завеса, зад която се криеш. Понякога си струва и да се облечеш добре — в някоя красива рокля или екзотичен панталон — вместо непрекъснато да носиш едни и същи джинси и фланелка, все едно са униформа.

Сара слушаше с неприкрит интерес. Но и този път инстинктът каза на Тара, че засега това е достатъчно. Дъщеря й все още изпитваше известни резерви и не биваше да се прекалява с чувствата й. Тара чудесно я разбираше, пък и вече времето беше на нейна страна.

— Както и да е, Сара. Приемаш ли да бъдем приятелки?

Сара се замисли.

— Може би — отвърна най-после тя и леко се усмихна.

Тара тихо затвори вратата след себе си и в приповдигнато настроение слезе по стълбите. Не че подценяваше затрудненията и проблемите на Сара — точно обратното, тя самата много живо си спомняше собствените си неудачи на тази възраст, които бяха съвсем същите, затова страданията на Сара не й бяха никак чужди. Но вече бе уверена, че най-важната стъпка е направена. Между нея и Сара се изграждаше онова доверие, чрез което тя би могла да помогне на дъщеря си да избегне поне част от нещата, изстрадани от Стефани, когато беше на нейните години в далечното имение Рая и също й липсваше майчината любов.

Тя тръгна да търси Денис. Не го бе виждала от разходката с яхтата, а й се щеше отново да поговори с него. Докато пресичаше преддверието, забеляза, че вратата на кабинета е открехната, и надзърна вътре. Това бе една от най-любимите й стаи в къщата — малка и уютна, тя някак си я привличаше много повече от просторната всекидневна и определено отговаряше в по-голяма степен на стила на Стефани. Огледа удобните ниски канапета, веселите гравюри по стените и останалите мебели, всеки от които носеше явните белези на Кайзер, и вдъхна от покоя и спокойствието, излъчвани от кабинета. Печеля, мислеше си тя. Печеля.

Денис се бе свил върху едно канапе и гледаше домашните видеофилми. Той видя Тара и й махна да седне до него. На екрана пред тях пробягваха призраци от миналото — Стефани и Макс яздеха в Рая, Стефани сама, върху малко и дебело пони, Стефани върху могъщия Кинг, който препускаше към камерата, Стефани на яхтата заедно с Кайзер, и най-после — Стефани със Сара и Денис. Нямаше звук, но въпреки това Тара тихо прошепна, за да не развали атмосферата:

— Преча ли?

— Не, не. Сядай.

Те продължиха да гледат, а на екрана Стефани тъкмо вкарваше двете деца в басейна на Рая и зорко ги наблюдаваше, докато те се плискаха и лудуваха във водата.

— А това е майка ми с дядо Макс.

Сърцето на Тара се сви от вида на познатата огромна фигура, която решително крачеше с гордо изправена осанка, независимо от годините. Отдавна не бе гледала тези филми. Както си вървеше, Макс внезапно се извърна и замахна към камерата. Тя още веднъж изпита въздействието на това хищно ястребово лице и на жестоко стиснатите устни и си спомни арогантното му отношение към нея — като към нещо, от което няма никаква полза. За момент тя пак се превърна в онова наплашено дете, несигурно и неуверено в себе си. Струваше й се, че отново е дебела и тромава и никой не я харесва. Кога ли за последен път бе изпитвала тези усещания? Естествено, че с Грег! С него винаги се беше чувствала така. Изведнъж я осени прозрение, от което й прималя. На пръв поглед между Макс и Грег нямаше нищо общо, но все пак… Нима бе възможно? Нима чрез брака си с Грег, тя всъщност се бе омъжила за… собствения си баща? За егоизма и презрението му към всички останали, за пълната му липса на съчувствие и любов към ближния?

Докато се опитваше да подреди обърканите си мисли, кадърът свърши и се появи нов.

— Тази част е особено хубава — възторжено каза Денис. — Това вече съм аз.

На филма се виждаха Джили и Филип Стюарт в по-щастливите си дни, когато играеха тенис с Денис и Сара на корта на Харпър Маншън. Тара добре си спомняше тези снимки, защото по онова време често събираше на тенис малцината си приятели. С известна тъга тя наблюдаваше как красивата и млада Джили пъргаво подскача по корта и очевидно се наслаждава на играта с децата. Филип също се смееше весело и демонстрираше добра форма. После, някак с нежелание, Тара си припомни и онова, другото парти, и първото фатално сближаване между Грег и Джили. Сърцето й отново преля от горчивина и желание за мъст — нещо, което нерядко й се случваше напоследък.

— Мейти!

За голямо изумление на Тара, гласът на Джили съвсем неочаквано я върна към действителността. Викаше иконома и изглежда стоеше в преддверието, точно пред вратата на кабинета.

— Мейти! Къде си, по дяволите? — повтори по-високо тя.

— О, мисис Стюарт… — дочу се и гласът на Мейти, укорително сдържан.

За сметка на това пък темпераментната Джили не се отличаваше с голяма тактичност.

— Извинявай, че така ненадейно се изтърсих, но трябва да говоря с Грег. Къде е той? — Тя нервно се засмя и изведнъж викна гръмогласно: — Казвай къде е господарят на къщата?

Пияна е, помисли си Тара.

— На горния етаж е, мадам. — Мейти полагаше усилия да възстанови реда и приличието. — Но се боя, че той не ме е предупредил за вашето идване…

— О, Мейти, я зарежи тези дивотии! — сопна му се Джили. — Иди и му кажи, че съм тук и това е! Ясно?

— Много добре. Отивам да го уведомя.

— И да му кажеш, че нося добри вести — извика след него Джили.

Тара излезе от кабинета — тъкмо навреме, за да види изкачващия се по стълбището Мейти, пълен с достойнство и неодобрение. Джили бе извадила от чантичката си пудриера с огледалце и, като се олюляваше, се опитваше да си напудри носа и да пооправи разрошената си коса.

Тара, следвана от Денис, застана зад Джили.

— Здравей, Джили — тихо й каза тя.

— Здравей, лельо Джили.

Ефектът от появата им бе поразителен. Джили сепнато скри пудриерата и направи опит да се овладее. Зениците й се разшириха, а лицето й сякаш посивя.

— А, ти ли си, Джили?

Грег забързано слизаше по стълбището. Вестта, която му съобщи Мейти, здравата смути следобедния му покой и той изтича, за да предотврати срещата между Джили и Тара.

— Каква приятна изненада! — весело възкликна Грег. — Но трябваше да ни предупредиш, че идваш. Тара Уелс, това е Джили Стюарт. Джили — и той й се усмихна топло, — е стара приятелка на семейството.

Атмосферата бе наелектризирана от напрежение, подозрения и дори някаква особена заплашителност. Грег побърза да вземе мерки:

— Извини ни, Тара, но Джили е дошла да обсъдим един изключително важен делови въпрос. През това време Денис ще ти прави компания — нали, приятелю?

И без да дочака отговор, той сграбчи Джили за ръката и я помъкна към трапезарията.

— Това е леля Джили. Тя пие много — съобщи Денис с присъщата детска наблюдателност. — Хайде да продължим да гледаме филмите. Има един от зимната ни почивка, за която ти разказвах.

 

 

В трапезарията Грег веднага заряза приветливия си вид и яростно се нахвърли върху Джили:

— Какви ги вършиш, по дяволите?

— Какви ги върша ли? — не му остана длъжна Джили, пияна, но твърдо решена да не отстъпва. — Копеле! Мръсно копеле! А какви ги върши тя тук, мътните да те вземат?

Грег я изгледа с отвращение.

— Ти си пияна.

— И какво от това? Отговори ми само на един въпрос — ходиш ли с нея?

Неочаквано и за самия него, този въпрос прозвуча на Грег като неоснователна клевета и силно го жегна.

— Предупреждавам те, Джили… — започна той.

— Ходиш ли с нея? — изпищя тя.

— Не! Не ходя! — Грег се ядоса на себе си, че допусна толкова лесно да загуби контрол и сега се опита да запази спокойствие. — Няколко пъти сме излизали заедно и това е всичко.

Само гледай да не я вбесиш още повече, съветваше се той. И без това е като буре с барут и й трябва само една искра. Внимавай.

— О, скъпа — въздъхна той. — Ела насам.

Раменете на Джили хлътнаха и гневът й сякаш започна да се оттегля.

— Хайде ела, не се превземай — кротко й каза той.

Недоверчиво, като някакво изгубило се дете, тя бавно се приближи към него и той я взе в обятията си, притисна я към себе си и погали разрошената й коса.

— Опитай се да ме разбереш, скъпа. Така съм организирал нещата, че от време на време да ме виждат и с други жени. Идеята е да отклоним подозренията за евентуална връзка между мен и теб. Пък и при твоето непредсказуемо поведение съм длъжен да направя нещо, не е ли така?

— Истина ли е това, което казваш?

— Напълно.

Джили мълчеше. Искаше й се да вярва, но се боеше, да не би да я лъжат. Той започна да целува косата й и да милва гърба й, като ръката му се спускаше все по-надолу, докато не се поуспокои.

— Така е, скъпа. Нима допускаш, че мога да върша нещо с почти непозната жена, и то в дома на съпругата ми? Нали и децата са тук? Между другото, като говорим за съпруги, не забравяш ли нещо? Нали се разбрахме да не идваш тук? Колкото и да е, и ти си семейна.

— О, Грег! — Джили внезапно се развълнува и доброто й настроение се върна. — Всъщност, скъпи, именно затова дойдох! Да ти кажа, че повече не е необходимо да се крием от хората. Филип е съгласен да се разведем! — и тя го прегърна възторжено. — Значи после ще можем да се оженим! Не е ли страхотно? — На това място тя ни в клин, ни в ръкав затананика с всичка сила „Сватбения марш“, и то доста фалшиво. После млъкна и учудено го изгледа: — Усмихни се, скъпи! Какво ти става? Хайде, усмихни ми се!

 

 

В стаята на горния етаж Тара си събираше багажа. Това не й отне много време, защото не носеше кой знае колко неща със себе си. Нямаше никаква представа какво става между Грег и Джили долу в трапезарията. Но пък то й даваше чудесната възможност да се измъкне, тъй като бе сигурна, че тази вечер Грег ще направи опит да преспи с нея, а тя още не бе измислила убедителен начин да го избегне. Не можеше да отказва до безкрай. Пък и Грег не приличаше на специалист в древното китайско изкуство да не бърза, за да увеличи крайната наслада. Пиянската поява на Джили й предоставяше идеалната възможност.

А смяташе и, че това е един вид поетическа правда — да ги остави сами с проблемите им. Тара вече бе почти сигурна, че и Джили има пръст в мотивите за „злополуката“, и дори подозираше, че тя може да се окаже скритият подбудител. Най-малкото и двамата с Грег се явяваха морални съучастници. Сами се бяха избрали и си бяха лика-прилика. И понеже все повече и повече се оплитаха в собствените си пъклени злодеяния, явно започваха да се нахвърлят и един срещу друг със същата безумна жестокост, с която подходиха и към нея. Тара искаше да си отиде и да ги остави на собствените им разрушителни стихии, за да ги използва като инструменти на отмъщението си. Идеята й хареса. Дори не ставаше въпрос за отмъщение, а за справедливост.

Докато, следвана от Денис, слизаше по стълбището с чантата си, от трапезарията внезапно се появи Грег и с решителен вид й пресече пътя.

— Какво става?

— Май е по-добре да си вървя, не мислиш ли?

— Не е необходимо.

— Не, не. Предпочитам да си ида — вдигна поглед към него Тара. — Дори и да остана, вече няма да е същото.

Личеше си, че Грег е много ядосан.

— Ще те откарам — предложи той.

— Благодаря, но няма смисъл. Денис вече ми е поръчал такси.

— О, нима? — Грег хвърли унищожителен поглед към Денис.

— Аз го помолих — поясни спокойно Тара.

— Виж сега. — Грег вдигна ръка и я прекара през косата си. — Искам добре да ме разбереш. Джили беше най-добрата приятелка на жена ми. Плюс това е кръстница на Сара. Все едно, че е от същото семейство.

— Разбирам. — Тара умишлено вложи ледени нотки в гласа си.

Отвън се чу клаксонът на таксито и Тара си грабна чантата.

— Дай да ти помогна.

— Е, довиждане, Денис. — Тя рискува и го целуна, а после избърса червилото от лицето му. — Пак ще се видим. И не забравяй да кажеш на Сара довиждане от мен. Моля те.

Те стигнаха до таксито и Тара се качи в него. Грег направи последен опит да спечели компанията й:

— Сигурна ли си, че не искаш аз да те откарам? Чувствам се много неловко — така изведнъж си тръгваш… Тара, искрено съжалявам…

— Не се безпокой. — Тя гледаше право пред себе си.

— Джили… Джили беше пияна.

— И сама се досетих.

Грег разбра, че е загубил и каза:

— Ами добре. Ще ти се обадя по-късно.

— Чудесно. Карайте към Елизабет Бей, моля.

Тя не позволи на Грег да й целуне ръка през прозореца на колата, шофьорът даде газ и те потеглиха.

А Грег се върна в къщата с желанието да убие Джили. Той не бе свикнал да губи в отношенията си с жените, така че разчистването на сметките му с Тара Уелс за него придобиваше все по-голямо значение. Но досега всичките му планове се осуетяваха. В конкретния случай не можеше да я обвинява, тъй като явно всичко се обърка от появата на онази пияна гъска, но сега вече Тара кой знае какво щеше да си мисли за него. В сърцето му бушуваше буря, която трябваше да се излее някъде.

От трапезарията Джили чу заминаващото си такси и я обзе триумфална радост. Изтича до барчето и си наля голямо уиски. В момента, в който поднасяше чашата към устните си, влезе Грег и затвори вратата след себе си. Тя се извърна към него с прелъстителна усмивка. Едва сега забеляза яростта му и преди да успее да предприеме каквото и да било, той с всичка сила я зашлеви. Джили политна и изтърва чашата, която се разби на пода.

— Повече да не съм те видял да идваш тук без предварителна уговорка! Особено, ако си пияна. Чуваш ли? Чуваш ли, питам?

Джили стоеше пред него с безжизнен поглед и се олюляваше, полуразплакана от болката при удара. Грег внимателно я закрепи на краката й и я удари отново. Пръстите му жигосаха лицето й като дамга. Главата й отскочи подобно на боксова круша, но Джили не оказа никаква съпротива. Това още повече разяри Грег. Искаше да я накаже и унижи, да я стъпче окончателно. Заслепен от гнева си, той сграбчи роклята й на гърдите и с един замах я разпра. Ефирната материя се скъса и той яростно я смъкна от раменете й. Отдолу Джили не носеше почти нищо. Приготвила се е за чукане, проклетата му кучка, помисли Грег. И сега ще си го получи. С някаква налудничава методичност той започна да смъква част по част тънкото й бельо, като старателно го разкъсваше, преди да го хвърли на пода.

След малко тя вече бе напълно гола, застанала сред останките на съсипаните си дрехи. Грег дишаше тежко, а Джили стоеше като в транс — било от уплаха, било от алкохола, не беше ясно. Той брутално напъха два пръста в пролуката между краката й и установи, че тя е топла, влажна и вече го очаква. Само че щеше да почака малко. Гневът му още не бе отминал. С една ръка той здраво обхвана китките й и я извърна странично, вдигна високо другата и я стовари върху задника й.

Джили потръпна и приглушено извика от болка. Изви се, успя да освободи ръцете си и, изпаднала в сляпа ярост, се нахвърли върху Грег. Удряше, драскаше и хапеше като дива котка, изпълнена от невиждан прилив на сили. Одра шията му до кръв и заби зъби в ръката, която я беше ударила. Върна му го с лихвите. Грег също не й остана длъжен, раздавайки щедри шамари, където свърнеше по незащитеното й тяло. Само че тя сякаш не усещаше ударите и го нападаше със същата страст, с която се чукаше с него. Беше като някаква богиня на войната. Изглеждаше, като че ли това е единственият смисъл на живота й. Грег също се разпалваше все повече и повече, макар че вече гледаше предимно да се защищава. Скоро битката се превърна в някаква игра между двамата — игра, която изведнъж му се стори много по-възбуждаща от обикновеното сексуално боричкане. Джили се метна върху него, събори го на пода и започна да го въргаля насам-натам подобно на палава мечка гризли, като от време на време забиваше нокти в тялото му. Откопча му джинсите, измъкна възбудения му пенис и се опита да го налапа, но Грег ловко се измъкна, обзет от сладък ужас при вида на острите й зъби, които при тази ситуация тя като нищо можеше да използва. После я обърна по гръб и проникна в нея. Оргазмът и за двамата не закъсня и те задъхано свършиха почти едновременно, обзети от някаква примитивна наслада. След това, задоволени, продължиха да лежат на пода, като животни, които си ближат раните. От стената над тях ги гледаше портретът на Стефани Харпър. Подобна гледка невинните й очи виждаха за първи път.

Седемнадесета глава

Докато таксито я връщаше от Дарлинг Пойнт към града, Тара умишлено се стараеше да не мисли за Грег и Джили. Тя се наслаждаваше на спомена за срещата с децата си и непрекъснато я изживяваше отново и отново. После се замисли за предстоящата вечер. Щеше да я прекара сама, да си стои в къщи и да чете. Дори смяташе да се похвали на котарака Макси и да му каже колко се гордее със Сара и Денис. А телефонът обезателно щеше да е изключен.

Като пристигнаха пред кооперацията й, Тара плати на шофьора и за момент остана пред входа за глътка чист въздух. Вече се бе стъмнило и по небето блещукаха хиляди звезди. Тъкмо се канеше да влезе във входа, когато от мрака изплува някаква фигура и тръгна към нея.

— Дан!

— Здравей.

— Мислех, че… че вече си напуснал Сидни.

— Нима човек не може да си промени решението? — усмихна й се той.

— Отдавна ли чакаш? — Тара едва си поемаше дъх от изненада.

— Почти цял ден. — Дан не виждаше смисъл да крие истината. — Вече почвах да си мисля, че си заминала някъде за уикенда. Но виждам, че си тук и това е най-важното.

— Ще се качиш ли за чаша кафе?

— Не — отвърна рязко той. — Всъщност, може би да. Но първо искам да те питам нещо. От теб се иска само да отговориш с „да“ или „не“.

Тара се колебаеше. Досещаше се накъде бие Дан и хич не й се щеше да чуе въпроса му.

Зад тях светлините на залива прорязваха нощта. Въздухът бе мек и неподвижен. На Тара й се струваше, че от милион години е знаела за настъпването на този момент, но нямаше как да го избегне.

— Тара, скъпа… — започна Дан. — Ще се омъжиш ли за мен?

Тя така втренчено бе забила поглед в земята, че след това колчем погледнеше пукнатините на тротоара, винаги я обземаше неописуема мъка.

— Това ли е отговорът ти? — съвсем тихо запита Дан.

— О, Дан… Разбери ме… Аз… не мога.

— Защо?

— Дан… Моля те…

Той я хвана за ръцете и я извърна към себе си.

— Тара, въпросът ми е съвсем уместен. Не съм ли ти казвал, че те обичам? Влюбен съм в теб и искам да живеем заедно. Искам да се оженим, по дяволите! Какво лошо има?

Тара трепереше. Той стисна ръцете й почти до болка и продължи:

— Освен това съм се научил да постигам онова, което искам от живота. Знай, че съм голям инат и лесно няма да се предам.

Тара затвори очи. Копнееше да положи глава на гърдите му, да го прегърне и да се сгуши в него, да забрави цялата тази борба… да сложи точка на всичко… Тя изпъна тяло и изправи рамене. Дан разбра какво ще му каже, преди още да е започнала.

— Знаеш ли, Дан, докато бяхме на остров Орфей, смятах, че с теб сме постигнали… ъ-ъ-ъ… известно разбирателство и… — Независимо от твърдото й решение, очите й започваха да се пълнят със сълзи. — Господи, колко съм уморена…

— А как мислиш, че се чувствам аз?

— Дан, веднъж вече ти казах…

— Нищо не си ми казала! — Дан вече бе истински ядосан и огънят в очите му направо я изгаряше. — Цялата ти мистериозност започва силно да ме дразни. Но на теб тя сигурно ти се струва вълнуваща. Само че ще ти кажа нещо — онази нощ ти наистина ме желаеше и не беше нужно човек да е лекар, за да го разбере! А после нещо ти стана — мрачно се усмихна той. — Жалко, че не си лекар. Поне щеше да знаеш, че човек трябва да уважава тялото си. — И леко стисна ръцете й, за да подчертае думите си. — Виж какво, зная, че има нещо. Знам, че си въвлечена в някакви истории, които изглежда са извън сферата на моя опит, а и на твоя. Направо ме побиват тръпки, като си помисля.

— Дан…

— Не се опитвай пак да увърташ, Тара. Всичко това много ме притеснява. Ти също ме притесняваш.

— Дан, чуй ме внимателно. — Тя се стараеше да говори максимално твърдо. — Това не е твоя работа. И аз не съм твоя работа.

— Я гледай ти! Само че аз съм нахален и ще го направя моя работа! — Тара ядосано понечи да си издърпа ръцете, но нещо в гласа му я спря. — Моля те, Тара. Знаеш добре, че нито ти, нито аз сме хора на празните приказки. Какво става с тебе? Кое е онова нещо, което стои между нас? Лично аз нямам тайни от теб — животът ми ти е известен. Ти прекара няколко месеца на острова. Това ли е проблемът? Че не се виждаш в ролята „съпругата на провинциалния доктор“? Но да живееш на остров не означава да си затворник. Винаги ще можеш да ходиш, където си поискаш.

— Не е това! — Тара се чувстваше ужасно нещастна, както никога в живота си.

— Зная, че не е. Там, на острова, всички до един те обикнаха — и пациентите, и персоналът. Дори и домашните животни.

Тара вече едвам издържаше.

— Дан, та ти нищичко не знаеш за мен!

— Господи… — въздъхна дълбоко той. — Познавам всеки милиметър от тялото ти. Зная, че си другата половина на душата ми. Както зная и че искам да прекарам живота си с тебе.

Нежните му думи почти я сломиха, но това бе гибелно за нея и тя изведнъж избухна:

— Моля ти се, Дан! Не си единственият човек с отговорности на този свят.

— Отговорности ли? — озадачено се засмя той. — Знам, че не съм и никога не съм го твърдял. Това било, значи. Ами тогава нека да ги споделим. Нека си помагаме един на друг. Нали бракът всъщност е именно затова.

Господи, разкошен беше този човек. Любовта му направо я смайваше. Никой никога не бе предлагал на Тара подобно споделяне на проблеми и трудности. Тя усещаше как земята се изплъзва изпод краката й. Непременно трябваше да се откъсне от него, преди да е станало късно.

Тръгна замаяно към входа на кооперацията, но Дан я изпревари. Постави ръка на рамото й и повдигна лицето й към своето, за да го гледа в очите. Гласът му звучеше някак ледено.

— Извинявай за ученическия въпрос, но и ти се държиш като ученичка. Да не би да си имаш някой друг?

Тара се вцепени. Как, за бога, да му отговори?

— В известен смисъл, да.

— Господ да ни е на помощ — измъчен до крайност, Дан полагаше усилия да се овладее. Ръката му стисна още по-здраво брадичката й, той доближи лице до нейното и изсъска: — Нищо не разбирам. Не е ли крайно време да пораснеш, Тара, и да се научиш да се изразяваш като хората?

Тя обидено се измъкна от хватката му:

— Това е единственият отговор, който ще получиш!

— Влюбена ли си в него?

Сега бе моментът. Бавно и натъртено, Тара отвърна:

— Моля те, Дан, остави ме на мира. Върви си на острова и забрави, че изобщо някога съм съществувала!

— Естествено! Като едното нищо! — горчиво каза Дан и после заговори със същата натъртеност като нейната: — При условие, че ме погледнеш в очите и ми кажеш, че не ме обичаш.

За Тара това бе жесток удар. Тя пое дълбоко дъх и промълви:

— Не те обичам!

— Не ти вярвам! — Надеждата на Дан бавно се отдръпваше от лицето му.

— Какво да направя, за да ми повярваш?

— Тара… — Той мъчително се запъна.

У нея сякаш всичко се бе превърнало в камък. Останала почти без дъх, тя го гледаше как се разкъсва пред очите й. Изведнъж Дан рязко се обърна и пое в мрака. Направи няколко стъпки и като че ли се поколеба. Ах, защо не се върне… Но внезапно прегърбилата му се фигура ускори крачки и след малко нощта го погълна. Отиде си. Без да осъзнава какво прави, Тара като робот вдигна чантата си и с несигурни крачки се запъти към апартамента си. Просна се на леглото, както си беше с дрехите, и се сви на топка. Цялата трепереше. Часовете се нижеха един след друг, но в главата й имаше само една мисъл — погубих единствената истинска любов в пропадналия си живот!

 

 

В Харпър Маншън следобедният спорт се отрази добре на Грег. Той тъкмо се бе събудил след посткоитусната дрямка. Затискаше го дребното, но учудващо компактно тяло на Джили, която още спеше, просната върху него. Първата му мисъл бе, че трябва веднага да се отърве от нея — нямаше още такава жена, с която Грег би искал да бъде и след като я е чукал. Непременно трябва да я чупя, мислеше си той. Час по-скоро. Но и един поглед му стигаше, за да се убеди, че работата няма да е толкова проста. Комбинираният ефект от алкохола, свадата, побоя и чукането бе оставил Джили в състояние на почти пълно безсъзнание. Легнала по гръб с отворена уста, тя дишаше тежко и мъчително. Грег я гледаше с отвращение. Чудесно щеше да е, ако всички жени ги държаха затворени на едно място, като в зайчарник, и ги пускаха само за хоризонтални мероприятия. Както и да е, крайно време беше да събуди този заек и да го отпрати.

— Хей, Джили — надигна се той и тя се изхлузи на пода. — Хайде, ставай! Скачай веднага!

Джили бавно идваше на себе си. Изправил се над нея, Грег си напъхваше ризата в джинсите и вдигаше ципа. В задоволството, с което изгледа разпокъсаните й дрехи, имаше нещо садистично. Падаше й се. Тъкмо да знае за друг път. Още по-добре щеше да е, ако я натовареше в колата така, както си беше гола, и я откараше в дома й на Хънтърс Хил в същия вид. Ония снобарчета от квартала положително щяха да говорят поне цял месец за събитието. Щеше да е най-голямата сензация, след неговото спечелване на купата на Америка. Той си представи сцената и се ухили. Но не, нямаше да постъпи така с тази нещастна крава. Все пак хубаво беше да я отпрати колкото се можеше по-скоро, преди идеята да го е изкушила.

— Хайде, скъпа, ставай — рече й той и грубо я побутна с крак.

Тя простена, размърда се и пак се отпусна, като постави ръка пред лицето си, за да се закрие от ярката светлина на запалената от Грег лампа. После се претърколи по корем право върху едната половина от разкъсаната надве рокля. Това изглежда й напомни какво бе ставало преди известно време и тя подскочи ужасено.

— Грег! Дрехите ми! Какво ще облека сега? — Внезапно обаче се успокои и сънливо се усмихна. — Май ще се наложи да остана тук, докато не изпратиш някой да ми купи нови.

Само дето няма да стане, помисли Грег. Има си и други начини. Той излезе и се качи на горния етаж. Отвори гардероба и извади най-малката си фланелка и едни срязани дънки, които носеше само на плажа, намери и колан и бързо се върна в трапезарията. Не че се боеше да не би някой от персонала да го види — всички бяха в своята част на гърба на просторната къща — но просто не можеше повече да понася присъствието на Джили. Преди да влезе, той се обади по телефона и поръча такси.

Джили продължаваше да се търкаля на пода. Грег не особено нежно я изправи до седнало положение и я облегна на един стол. Провря фланелката през главата й и напъха една по една безжизнените й ръце в ръкавите, без да обръща никакво внимание на вялите й протести. Така дори изглежда по-добре, реши той, докато одобрително оглеждаше очертанията на гърдите й под меката тъкан. После я вдигна на крака.

— Хей, чакай малко! Какво става? — сприхаво се вторачи в него вече напълно будната Джили.

— Време е, скъпа — спокойно отвърна той и бегло я целуна по бузата. — Трябва да излизам. Довечера съм на официална вечеря с разни собственици на мини.

— Не може ли и аз да дойда? — изхленчи тя умолително.

Грег едва сподави презрителното си изсумтяване. Само това оставаше — да го виждат на публични места с тази пияна уличница.

— Не може. Вечерята е стриктно делова.

Той се пресегна за дънките и, като я придържаше с мъка, напъха краката й в крачолите и ги вдигна. Грубата им тъкан се впи болезнено в разтворената мека плът между краката й и тя извика.

— Ох, Грег! Причиняваш ми болка.

— Хайде, хайде. Знам, че ти харесва.

— Не мога да си отида без сутиен и гащи.

— Да не искаш да кажеш, че като пристигна, под роклята ти имаше нещо? — Той ловко надяна колана в гайките и го стегна, за да не й се свличат дънките. — Готова си. Като по последна мода.

В преддверието иззвъня домофонната уредба на външната врата към имението. Грег изтича и натисна бутона на електрическата брава, за да отвори на таксито, а после се върна при Джили. Тя си стоеше както я бе оставил и нещо се мръщеше. Той припряно събра всички парчета от дрехите й и ги напъха в чантичката й. Нямаше никакво намерение да оставя в кофите за боклук на Харпър Маншън издайнически доказателства за следобедните си занимания — така че цялата прислуга да разбере за какво става дума.

Пред входната врата прозвуча клаксонът на таксито. Той подхвана все още нестабилната Джили и я помъкна към изхода. Тя разбра какво става, едва когато излязоха отвън на площадката.

— О, Грег… Не искам да си ходя… Обичам те… — обви ръце около врата му тя.

Над главата й Грег виждаше очите на шофьора, който ги наблюдаваше с нескриван интерес.

— Ще ти се обадя, не се безпокой.

Той се пресегна и се освободи от ръцете й, като я обърна с лице към таксито. После, пред погледа на шофьора, протегна ръка изотзад, сграбчи я за едната гръд и не чак дотам нежно я стисна, плесна я като юница по задника и я последва надолу по стълбите.

— Хънтърс Хил, приятелче — рече той на възхитения шофьор и напъха голяма банкнота в ръката му. — И да внимаваш с дамата, ясно ли е?

 

 

Малко по-късно мислите на Грег се върнаха към недовършеното дело, прекъснато от ненадейната поява на Джили. Вече от няколко часа той безуспешно се опитваше да се свърже по телефона с Тара. Без Джили наоколо, установяваше, че гледа на Тара по начин, съвсем различен от обичайното му отношение към жените. Искаше я, и то много. Но имаше и нещо друго. Необходима му бе компанията й, усмивката й, тихото й присъствие. С една дума, искаше не само тялото, но и любовта й. Нещо повече — изпитваше страхотна нужда да усеща, че Тара го харесва и го смята за добър човек. Гръм и мълнии, нима се влюбвам в нея, питаше се той озадачено. Нямаше как да разбере, защото макар и често да бе шептял любовни слова, дълбоко в себе си никога не беше изпитвал това чувство, заради което умираха хора и се пишеха стихове. Същинска главоблъсканица, но сега не му беше до нея. В момента най-важното бе, че връзката с Тара му беше необходима повече от всичко друго, което някога бе искал, а не можеше да я открие.

Въртеше телефона без прекъсване, но отсреща никой не вдигаше слушалката. Дори два пъти се обажда в пощата, но оттам му отвръщаха, че въпросният апарат е наред. В един момент реши да скочи в колата, да иде до Елизабет Бей и да я потърси направо в жилището й. Но изобщо не бе сигурен, че тя се е прибрала в къщи — много вероятно беше да е отишла някъде, за да си оправи настроението след проваления уикенд. Ами ако му се обади по телефона, докато той като луд обикаля Сидни? Така че в крайна сметка Грег реши да не излиза, намести се удобно на канапето в кабинета и примъкна телефона до себе си, заедно с бутилка уиски за утеха.

Телефонът иззвъня в един и трийсет сутринта, когато той вече бе загубил всяка надежда, че ще успее да се свърже с Тара. Нямаше никакво съмнение, че това е тя — знаеше го още при първия звън.

— Грег?

— Кажи.

— Какво правиш?

— Мисля за тебе. Напоследък все това правя.

— Много мило.

— Слушай, Тара, съжалявам за днес. Голям фарс се получи. Огромен.

— Не се безпокой.

— Кога мога да те видя?

Отсреща настъпи пауза. Имаше нещо…

— Грег, знаеш ли какво си мисля… Искам да отидем някъде, където няма да има други хора… Където никой няма да ни пречи. Питах се… — Тя замлъкна и той затаи дъх. — Питах се какво ще кажеш, ако отидем в Рая.

Рая. Последното нещо, което би му хрумнало. Той трескаво обмисляше идеята.

— От онова, което съм чула от тебе — продължаваше Тара, — разбирам, че мястото е идеално за двама души, които желаят да се усамотят за известно време.

Дори за трима, помисли си Грег иронично, като си спомни за последния път, когато беше там заедно със Стефани и Джили.

— Рая ли? Знаеш ли, не ми се струва особено подходящо…

От гласа на Тара ставаше ясно, че тя е очаквала подобен отговор:

— Да, разбирам, че мястото ти навява болезнени спомени.

— Така е. А защо да не прекараме една седмица на Синята планина? Много по-добре ще…

— И двамата сме доста известни — прекъсна го Тара с въздишка. — Няма да можем да се отървем от почитателите ти.

— И от твоите, красавице — нежно добави той.

— Грег… — Тонът на Тара също поомекна. — Просто искам да съм само с тебе…

— Наистина ли?

— Съвсем. В Рая.

Той се замисли. Там действително щяха да бъдат сами и тогава вече нямаше как да му се изплъзне. В онази пустош такси трудно се поръчва. Решението му не закъсня.

— Добре. Тръгваме утре. Ще се свържа по радиото с икономката Кейти, за да я предупредя, че идваме.

— Господи, Грег! Ще бъде фантастично!

— Вземи си банския костюм. Иначе няма какво толкова да приготвяш. — Грег направи многозначителна пауза, за да се разбере какво има предвид, и добави: — В Рая няма кой да ни заглежда.

— Бански, фланелка и дънки. Нищо друго няма да вземам. Обещавам. А как ще се доберем дотам?

— Лесно. Първо с редовен полет до Дарвин, а оттам с малко самолетче. Дори може аз лично да го управлявам.

— Нима умееш да караш самолет?

— Естествено. — Само почакай, рече си той, и така ще те литна, че изобщо няма да ти се слиза. — Вече няколко години имам пилотска книжка. Дори можем да разгледаме Рая от въздуха — там държат едно малко самолетче за непредвидени случаи. Ти само се приготви. Аз ще уредя транспорта. Утре ти се обаждам и тръгваме.

— Идеално.

— Какво правиш сега?

— Сега ли? — Тара направи прелъстителна пауза. — Лежа в леглото заедно с котката.

— Идвам веднага.

— В никакъв случай.

Грег се засмя. Вече знаеше, че съпротивата е само символична, нещо като част от ритуалния танц — стъпка напред, две назад и прочие. Но пък от тук нататък неговите ходове бяха само напред. Черният цар взема бялата царица. Има ли въпроси?

— Мога да пристигна за пет минути. Където кажеш — лениво процеди той.

— Вярвам ти напълно. Не е нужно да го доказваш. — От гласа й се виждаше, че Тара бе приела намека, без да се засегне. — Само че за да изглежда красива, всяка жена първо трябва да се е наспала добре. Утре ще ти се обадя по телефона.

— Става. Целуни котката за лека нощ от мое име.

— Добре. Лека нощ, Грег.

— Приятни сънища, скъпа.

Той затвори телефона и се излегна на канапето. Успя. Работата потръгваше. Настроението му беше чудесно. Без съмнение в тази жена имаше нещо, което го караше да се чувства толкова добре, колкото не се бе чувствал от един бог знае колко време.

Но Грег изобщо не подозираше до каква степен собственият му триумф се явява огледален образ на триумфа на Тара. Иначе самодоволството му щеше силно да се разклати. Тара също едвам се сдържаше да не заподскача от въодушевление. Успя. Работата потръгваше. И не бе толкова мъчно, колкото си го представяше. След всички планове, схеми и страхове най-после намери идеалното решение — да върне Грег на мястото, откъдето започна всичко. Там щеше да си отмъсти. Нямаше как да й избяга от това място.

Замисълът й се осъществи неочаквано лесно. Но пък колко мъка имаше в него! И болка. Отблъсна Дан завинаги. Защото просто вече не можеше да си позволи да се откаже от осъществяването на плана си, след толкова усилия и загуба на време. Невъзможно бе и да го сподели с Дан, тъй като беше сигурна, че той веднага ще вземе всичко в свои ръце и първата му работа ще бъде да уведоми полицията. А това и тя самата можеше да направи, веднага след злополуката. Но не искаше. Нещо просто й казваше, че трябва сама да се заеме с тази работа. Дори и с цената на любовта на Дан. Сега я бе обладал същият дух на неистова независимост, който навремето, когато пристигна в Сидни, не й позволи да грабне телефона, да обясни коя е и да си възвърне наследството и общественото положение. Окончателният й план се оформи именно през нощта на мъката й по Дан. Трябваше да е безупречен, за да оправдае пожертването на всичко онова, което й бе скъпо. Вече се разсъмваше, а обзетата от подобни мрачни мисли Тара още не можеше да заспи. Но пък беше сигурна в плана си. В Рая поне щеше да е на своя земя. Плюс това този път изненадата щеше да е изцяло за сметка на Грег. И тя възнамеряваше да се възползва докрай от нея. Точно като Грег!

 

 

Над Рая се зазоряваше. Златистото слънце изгряваше във внушителното си великолепие и принуждаваше мрака да отстъпи пред силата на светлината. Цялото имение се къпеше в благодатните му лъчи. До огъня, който продължаваше да гори в близките храсталаци, се размърда някаква фигура, сякаш се пробуждаше от дълбок транс. Съновидението на Крис, един от работниците във фермата към имението, бе приключило. Сега той се чувстваше като съвсем нов човек. За сетен път се беше потопил в особеното мистично единение с всичко онова, което съществува още от зараждането на света и което не признава минало и настояще, защото те са неразделно свързани в едно и всъщност представляват основата на всичко живо. Виденията на Крис бяха част от собствения му живот. Чрез тях той бе наясно с природните закони, с войната и мира и с истинския враг. Всички аборигени вярваха на своите видения и ги следваха безпрекословно в действията и задълженията си към другите. Те бяха средството, чрез което древните духове на предците им нашепваха напътствия, а на малцината избраници дори откриваха и тайните на бъдещето. Тези щастливци прозираха в предстоящите събития с такава яснота, с каквато обикновените простосмъртни си спомняха миналото.

Още от дете Крис беше един от тях. Така че когато той внезапно напускаше имението и потъваше в гората, или пък запалваше нощем огън в околните пущинаци, брат му Сам винаги гледаше да прикрива отсъствието му. Днес обаче това не бе необходимо, понеже Крис се върна навреме за началото на работния ден. Както винаги след подобен сеанс, очите му силно блестяха и той изглеждаше обновен, но за разлика от друг път сега Крис намекна и за някакви неща, които скоро щели да се случат.

Ето защо нито един от братята аборигени не се изненада, когато дългогодишната икономка на Рая, Кейти Басклейн, им донесе вестта, която току-що бе научила от радиовръзката със Сидни.

— Пристига Грег Марсдън с някаква жена.

Колкото и да се стараеше, Кейти не успя да прикрие неодобрението в гласа си. А фактът, че братята изобщо не се изненадаха от съобщението, съвсем развали настроението й. Човек можеше да реши, че вече знаеха. Кейти живееше в Рая от толкова дълго, че това съвсем не би я учудило. Не че аборигените знаеха всичко с подробности, но във всеки случай улавяха сенките на предстоящите събития. Гласът на праотеца звучеше от всяко нещо и те добре разбираха думите му. Слушаха го и приемаха неизбежността на съдбата.

— Няма как, ще го посрещнем. Хич да не си мисли, че ще ни свари неподготвени.

Малките черни очи на Кейти се присвиха от омраза. Тя така и не прости на Грег за злополуката със Стефани, която бе отгледала от малка като своя дъщеря. Майка й бе починала при раждането, а самата Кейти нямаше свои деца и едва ли някога щеше да има. Тя дълго време храни надеждата, че ще стане чудо и някой ден Стефани отново ще пристъпи прага на Рая. Когато последните искрици на тази надежда я напуснаха, заедно с тях си отиде и късче от сърцето й. А сега онзи тип имаше нахалството пак да идва тук и да се разпорежда в дома на Стефани, в къщата на стария Макс. Кейти едвам се сдържаше да не посегне към пушката. Същия следобед тя излезе на лов и уби доста зайци, като си представяше, че всеки един от тях е Грег. Това изглежда така укрепи десницата й, че тя не пропусна нито един изстрел, макар и да си мислеше, че ако й възложат да екзекутира Грег, би предпочела да го хвърли на крокодилите.

Но сега той пристигаше и тя трябваше да се погрижи за посрещането.

— Сам, не е зле да окосиш ливадите пред къщата. Знам, че още не им е време, но така ще изглеждат по-добре. А ти, Крис, хубаво огледай конете — нищо чудно да му се прииска да поязди. Аз ще оправя вътре, макар че и там не е нужна много работа. Няма страшно, всичко ще е наред. Пък и той няма да стои дълго. Два-три дни най-много и после всичко пак ще си бъде постарому.

По-късно Сам често се питаше да не би и Кейти да е имала съновидение или да е чула гласа на праотеца. Оказа се, че в думите й се съдържа голяма доза пророчество.

 

 

Нищо обаче не успокояваше душата на човека, който в момента се намираше на сиднейската аерогара „Маскът“ и си купуваше еднопосочен билет до Куинсланд. Нито духове, нито сън или съновидения. Външният вид на Дан напълно отговаряше на умората и унилото му настроение. Беше заложил всичко и загуби. Усилията му да спечели Тара Уелс отидоха напразно. Изгаряше го мисълта, че я бе прегръщал гола и открита като цвете — дори и само споменът за приказните й гърди нощем не му даваше да спи — и въпреки това тя някак си му се изплъзна. Къде сбърка? Защо се провали така? Защо? Защо?

Само че независимо от всички самообвинения, в сърцето си Дан усещаше, че вината не е негова. Тара не бе побягнала от леглото му от страх или поради неговата неопитност, а защото имаше някаква сянка, някаква тайна, която застана между тях още от самото начало. Докато беше в Сидни, той не можа да научи кой знае колко нови неща за нея, освен че на сцената има и друг мъж. А и малкото, което узна, не само че не му помогна, а усили дори още повече страданията му. Той така и не успя да я накара да го посвети в тайната си, да го допусне в своя свят.

Това беше. Край на всичко. Мразеше да се отказва и затова мразеше и Тара. Но нямаше друг избор. Снощната сцена в Елизабет Бей пред жилището й окончателно го убеди, че връзката между двама им няма бъдеще. Затова по-добре се измъквай овреме, рече си той. Достатъчно страда, а и тя достатъчно те нарани. Ще трябва просто да се научиш да мислиш за нея като за луксозна лека кола, на която й липсва основна част — красива, но дефектна. С това решение той плати билета, предаде куфара за обработка на багажа и метна ръчната чанта на рамото си. Към обед вече щеше да е пристигнал на остров Орфей, заедно с непосилната задача да се опита да повярва във всички онези обидни неща, които си мислеше за Тара.

 

 

Както на всички големи аерогари, така и на „Маскът“ бяха свикнали на какви ли не сцени — сълзи от радост, сълзи за сбогом, телефонни обаждания в последния момент и какво ли не още. Затова и никой не обърна внимание на пътничката с полета за Дарвин, която в момента говореше по телефона.

— Ало, ти ли си, Джили?

— Да, а кой се обажда.

— Тара.

— Какво има?

— Нищо. Просто исках да ти кажа нещо… Да знаеш истината…

— Каква истина? — настръхна Джили.

— В момента се намирам на летището. Заедно с Грег.

— Не!

— Отлитаме за Рая.

— Не може…

— Нали ти казвам, на летището сме. Заминаваме след няколко минути.

— Колко е часът? Кога…

— Реших, че е хубаво да знаеш. — Гласът на Тара звучеше искрено и загрижено.

— Но нали ми каза, че между теб и Грег няма нищо! — Джили вече почти пищеше и не й се разбираше какво говори.

— Излъгах те. Боях се, че ще ти е трудно да възприемеш идеята, че Грег ходи с мен. Но вече няма значение. Довиждане, Джили.

— Хей, чакай малко…

В слушалката нещо щракна и Тара изчезна.

Осемнадесета глава

Малкото самолетче започна да се спуска към миниатюрното петънце, което беше Рая, като описваше елегантни спирали в безоблачното небе.

— Ето го — каза Грег, извърна се към Тара и взе ръката й в своята. — Дано не измами очакванията ти. Както виждаш, не е нещо особено — усмихна се той. — Ще се наложи сами да си създаваме развлечения.

— О, сигурна съм, че все ще измислим нещо. — Тара автоматично отвърна на усмивката му.

Има нещо много особено в това да се уча да флиртувам, мислеше си тя, и дори да прелъстявам… собствения си съпруг. Тя сведе поглед към ръката на Грег, която лежеше в скута й. Силна и жилеста, с добре очертани мускули от дългогодишно спортуване, тази ръка бе красива като всичко останало у него. Пръстите й почти неуловимо пробягаха по златистите косми, които я покриваха, но изведнъж в нея нахлуха неканени спомените за ръцете на Дан — също златисти, но по-тъмни, пръстите по-дълги и по-тънки от тези на Грег, ноктите добре подрязани. И косата му бе по-тъмна… несъзнателно, тя силно стисна ръката на Грег.

— Хей, какво правиш, скъпа?

Грег бе приятно изненадан от нейното внимание. Верен на себе си, веднага щеше да й отвърне, най-малкото с целувка, ако не беше тясната кабина и близостта на пилота. Това за Рая май се оказа великолепна идея, помисли си той.

Имението вече се виждаше чудесно, като къщичка за кукли, заобиколено отвсякъде с обилна зеленина. Точно пред сградата блестеше огледалната повърхност на плувния басейн. А наоколо, докъдето поглед стигаше, се простираше монотонната и обливана от ярките слънчеви лъчи червеникава пустош. Сърцето на Тара преливаше от възторг. Не разбираше как Грег може да смята, че мястото не е нещо особено. Рая бе съвсем отделен свят и я задоволяваше напълно. Дори и повече, защото сега щеше да й помогне при окончателното осъществяване на замисъла. Стефани Харпър най-сетне щеше да бъде свободна и в същото време — погребана завинаги. Тя скришом погледна Грег, който наблюдаваше през прозореца приземяването на самолета. Стана й мъчно за него — за този мъжествен профил, за високото чело и правия нос, за чувствените устни. Истински красавец! Колко жалко, че трябваше да бъде унищожен.

Грег усети погледа на Тара и му стана много приятно. Вече не се интересуваше от въпроса защо тази жена бе станала толкова важна за него. Той не си падаше особено по самовглъбяването, нито го занимаваха вътрешните му мотиви и стремежи. Най-важни бяха потребностите и капризите на собственото му его, които той следваше и задоволяваше без никакви угризения на съвестта. Същото важеше и за отношението му към Тара. Само че сега, по собствената му фраза, беше „много вътре“ — далеч повече от когато и да било през богатия му сексуален живот. Но пък това никак не го притесняваше. Точно обратното — дълбокото задоволство, което изпита, когато Тара му се обади по телефона и предложи да отидат в Рая, още не го бе напуснало. Дори с всяка изминала минута, прекарана с нея, се чувстваше все по-добре. Ако това е любовта, то не било никак зле, мислеше си той. Шапки долу пред майстора.

— Всеки момент ще се приземим — рече пилотът. — Поставете коланите.

Долу на земята почти всички служители в Рая се бяха събрали за посрещането на самолета и неговите пътници. Покатерил се на върха на старата водонапорна кула Крис бе първият, който забеляза металната птица, и очите му проследиха курса й с обичайната си вглъбеност, докато тя не увисна почти над главата му. Той бе заел наблюдателния си пост от най-ранни зори, но не защото очакваше пристигането им толкова рано, а понеже изпита нужда от някакво високо и усамотено място, където на спокойствие да се отдаде на мистичната си връзка с природата и предстоящите събития. Клекнал неподвижно върху най-горната площадка на примитивната дървена кула, той наподобяваше древногръцки хор, запознат с действието и очакващ появата на главните герои в последната част на драмата.

Застанала под сянката на няколко евкалипта, Кейти също чу воя от двигателите на приближаващия се самолет. Тя набързо приключи с храненето на кокошките и захвърли кофите със зърното до вратата на кухнята. Избърса ръце в престилката си и изтича към пистата зад къщата, за да посрещне нежеланите гости. Умишлено бе решила нито да се преоблича, нито да си оправя косата. Не желая да давам повод на онова мръсно копеле да смята, че ми е драго да го видя, сприхаво си мислеше тя. Дребната й съсухрена фигура яростно крачеше към пистата, а краката й тъпчеха червеникавата пръст с такава сила, сякаш стъпваше по лицето на Грег Марсдън. И ще го направя, твърдо се зарече Кейти. От конюшните зад нея се измъкна безшумно Сам, който тъкмо бе нахранил и напоил конете вместо Крис. Той прескочи оградата между двора на къщата и фермата и също се отправи към пистата. Брат му Крис се спускаше от кулата, тъй като самолетът вече захождаше за кацане.

„Чесна“-та се плъзна плавно по полосата, като оставяше след себе си облаци прах. Самолетът рулира и спря, вратата се отвори и Грег Марсдън чевръсто скочи на земята. Веднага след това той се зае да помага на една висока и стройна жена, чието лице бе полузакрито от слънчева шапка. Тя обаче не се възползва от услугите му и грациозно се спусна долу без чужда помощ.

— Здравей, Кейти — внимателно и сдържано поздрави Грег, който бе съвсем наясно с чувствата й към него и твърдо смяташе да не дава на дъртата особнячка никакви допълнителни поводи за по-нататъшно влошаване на отношенията им. — Изглеждаш чудесно. Запознай се с мис Тара Уелс. Хей, Крис, Сам, как сте, момчета?

— Здравей — отвърна Кейти с каменно изражение и дори не погледна към Тара.

Слава богу, рече си Тара, която трудно би понесла придирчивия оглед на Кейти. Това бе най-трудното изпитание за новата й самоличност. Старата жена я познаваше от бебе и бе живяла с нея в продължение на цели двайсет години. Но всичко мина успешно. За Кейти Басклейн бе под достойнството й да показва, че изобщо е забелязала гостенката.

— Тара идва чак от Сидни — намеси се Грег, като полагаше усилия да създаде атмосфера на непринуденост и доброжелателност.

Интересът на Кейти към тази информация бе още по-слаб. Все едно й беше дали ще е Сидни или луната — и двете бяха еднакво отдалечени от собствения й свят.

— Получих съобщението ти — рече тя равнодушно на Грег. — Елате да ви покажа стаите.

Кейти се обърна и пое към къщата, а Крис и Сам отидоха да вземат багажа от пилота. Малката процесия тромаво се отдалечи от пистата, където самолетът се подготвяше за обратния път.

След изгарящата жега на обедното слънце прохладната вътрешност на каменната къща беше същинска благодат. Със сърце, преливащо от възторг, Тара прекоси просторната веранда и влезе в старинното преддверие. Дори я обзе някаква собственическа гордост — та това е моята къща! Отново беше на своя земя. Увереността й растеше с всеки изминал миг.

Кейти ги поведе по тъмния коридор, стигна до стълбището, но го подмина.

— Вече не използваме горния етаж — каза тя и рязко добави: — Откакто стана… злополуката.

— Сигурно не ви е било никак леко — тихо се обади Тара. — Доколкото знам сте били много близки с мисис Марсдън.

— Стефани Харпър ми беше като дъщеря. — Кейти наблегна на фамилното име и възмутено се обърна към вратата вдясно, без да забележи изражението на Тара. — Ето, това е вашата стая — посочи й тя спалнята за гости.

Грег се намръщи. Предчувстваше, че може да се случи нещо такова и трябваше да се намеси. Все пак господарят на къщата бе той.

— Кейти — започна с любезен тон, но в гласа му прозираха заплашителни нотки, — нали те бях помолил да подготвиш стаята на мис Стефани. Искам гостенката ни да се чувства максимално удобно.

— И тази предлага същия изглед — упорито измърмори Кейти, макар и да знаеше, че няма да може да опази стаята на Стефани.

Тя продължи по коридора и намусено отвори друга врата.

— Ето я. Напълно готова, както си е била. — После отиде до съседната врата и също я отвори: — А за теб е стаята на Макс, както ми поръча. Обядът е след половин час — с тези думи Кейти се извърна и ги изостави.

Ако не беше такъв инат, бабичката щеше да е много забавна, помисли си Грег. Само че, скъпа, когато стана законният наследник, ти ще си първата, която ще уволня. Дори и сред тези пущинаци все ще се намери по-добра икономка от тебе. Загрижен да не би поведението на Кейти да развали настроението на Тара, той се обърна към нея и й каза:

— Не обръщай внимание на Кейти. Всъщност тя е отгледала Стефани, тъй като майка й е умряла при раждането — вероятно от липсата на квалифицирана медицинска помощ в този забравен от бога край. По онова време Макс още не бил купил самолетчето. Явно си е мислел, че на него подобни непредвидени неща е невъзможно да се случат. След смъртта на жена му, той решил, че за всичко е виновно бебето и не искал да има нищо общо с него, така че Стефани сигурно е щяла да умре от глад, ако не била Кейти. Това е накратко цялата история. — Той направи малка пауза и после продължи, все едно, че не желаеше да скрива нищо от Тара: — Дори съм сигурен, че тя продължава да ме обвинява за смъртта на Стефани. Никога няма да ми го прости. Така че, ако искаш да се разбираш с Кейти, което май не е най-лесното нещо на този свят, не бих те съветвал да наричаш Стефани мисис Марсдън, в случай, че говорите за нея. Става ли?

— Добре. — Тара се стараеше гласът й да звучи нормално.

— Аз съм в стаята на стария Макс — кимна Грег към съседната врата. — Съвсем до твоята, за да съм ти подръка.

Той се ухили и едва успя да сподави изкушението да посегне към гърдите й или да я сграбчи за задника. Само че при Тара този подход нямаше да мине. Спокойно, момко, спокойно, рече си Грег. По-полека. Само така ще тръшнеш тази Дева Мария. Гласно обаче се постара да звучи нежно и романтично:

— Радвам се, че си тук, Тара.

Взе ръката й и я поднесе към устните си. Гледаше я топло и с копнеж. Зад гърба му през отворената врата се виждаше огромната спалня на Макс и голямото дъбово легло, в което той бе починал. И откъдето започна моят кошмар, помисли си тя. В сърцето й бушуваха смесени чувства на тъга и възмущение. Защо не ме възпита така, че да мога сама да се оправям в този свят, мълчаливо обвиняваше баща си тя. Защо ме остави толкова беззащитна, че трябваше да търся сила и опора от други хора? Защо? Устните на Грег леко докосваха ръката й, подобно на пърхаща пеперуда. Обзе я някаква необяснима възбуда, но внезапно усети, че някой ги наблюдава. По коридора почти безшумно пристъпваше Крис с багажа от самолета. Тара бързо издърпа ръката си. Грег се огледа и на лицето му се изписа раздразнение.

— Оставям те да се пооправиш, а аз отивам да видя какво става с обяда. — Личеше си, че едвам сдържа гнева си.

Той се размина с Крис и го изгледа свирепо, но вътрешно се ругаеше, че се е оставил някакво си аборигенче да го ядоса. От друга страна нещо му казваше, че те с Крис са непримирими противници. Както и да е — Грег решително прогони мисълта за Крис от главата си и продължи по коридора.

Тара се отдръпна от вратата, за да пропусне Крис, който внасяше чантите й в стаята, и му обърна гръб.

Знаеше, че не е способна да го гледа в очите и да продължава с маскарада си.

— Остави ги където и да е, няма значение — рече му тя, като полагаше усилия гласът й да звучи естествено, и му направи път да излезе.

На вратата Крис се спря и не че я погледна, а сякаш някак улови присъствието й, вдъхна нейната същност. Тара замря неподвижно. Изведнъж изградената от нея привидност й се стори много крехка — стигаше само една дума или жест от този човек, и цялата илюзия рухваше. Но Крис не каза нищо, обърна се и изчезна.

Тара тихо въздъхна, затвори вратата и за момент се облегна на нея, за да си поеме дъх. После се изправи и се огледа наоколо. Стаята бе обзаведена в топли кремави тонове и към нея имаше отделна баня. Всичко бе запазено така, сякаш не я бе напускала нито за миг. На тоалетната масичка още си стояха старите й гребени, четки за коса и украшенията от детските й години. Най-много биеше на очи снимката на Макс, поставена в старинна сребърна рамка. Той и тук се налагаше по същия начин, по който го бе правил в живота. Водена от някакъв неясен импулс, Тара взе снимката, целуна образа зад хладното стъкло, и я прибра в чекмеджето. Сбогом, Макс, рече си тя. Вече сама ще се оправям, без чужда помощ. Сбогом, татко.

Едната стена бе заета от вграден гардероб. Тя го отвори и видя всичките стари дрехи на Стефани, грижливо и спретнато подредени. Очите й се плъзгаха по претъпканите рафтове, а Тара с удивление откриваше колко много дрехи бе имала Стефани, които никога не й бяха доставяли никакво удоволствие, а просто закриваха тялото й или пък бяха купени само защото продавачките в магазините я уверяваха, че й стоят добре, макар и тя да не им вярваше. С тъжно поклащане на главата забеляза и дантеленото неглиже, което навремето бе донесла със себе си от Харпър Маншън за медения месец. Как ли е могла да облича подобни безвкусни боклуци? Дори и сватбеният й костюм, макар и в нелош син цвят, доста простееше. Липсваше му стил. Тя го извади, разстла го върху себе си и се погледна в огледалото. Носех го в деня на сватбата си с Грег, чудеше се Тара, докато отражението й в огледалото показваше колко много се е променила оттогава насам. Костюмът изглеждаше старомоден и вече щеше да й е доста голям. Бедната Стефани. С решителен жест Тара прибра закачалката обратно в гардероба.

Стефани така и не успя да се научи да проявява интерес към модата, доброто облекло, различните кремове, гелове и начини за гримиране. Тара заряза гардероба и отиде при великолепната стереоуредба — другата й голяма гордост, измествана единствено от любимия й черен жребец, Кинг. Беше подарък от Макс, който, верен на природата си да притежава най-доброто от всичко, бе свързал уредбата с всички стаи в къщата, така че Стефани да може да я слуша независимо къде се намира. Тара с обич огледа старите си плочи и касети. Тук бяха всичките й любими изпълнения — Бранденбургските концерти на Бах и Петата симфония на Бетовен. Но в момента й се слушаше нещо по-леко — може би малко хеви метъл или пък Били Холидей. Човек направо не може да те познае, моето момиче, доволно си рече тя.

Спокойна и същевременно приятно възбудена, Тара отвори френските прозорци и излезе на верандата, която обикаляше къщата. Вдясно от нея бяха прозорците на спалнята на Макс, където довечера щеше да спи Грег. Тя стоеше и се наслаждаваше на прохладната сянка на каменната веранда, която хем й позволяваше да е навън и да не се чувства затворена, хем я предпазваше от изгарящите лъчи на слънцето. Вдишваше дълбоко наситения със спомени топъл въздух и очите й попиваха всичко наоколо — подрязаните ливади, милата й розова градина и басейна. По-нататък се виждаха домакинските постройки и бараките на фермата, а отвъд тях започваше безкрайната и изсушена от слънцето равнина. Ето тук е моето истинско място, помисли си тя. Земята на сърцето ми. Аз съм част от нея и тя е част от мен.

Внезапно отново я обзе чувството, че я наблюдават и се огледа наоколо. Вляво, на доста голямо разстояние от верандата, под евкалиптите на кухненския двор, стоеше Кристофър. Той не правеше нищо, но Тара усещаше очите му върху себе си. Но дори и да бе по-близо, тя пак не би успяла да разгадае потайните дълбини на погледа му. Наблюдаваше я с такава съсредоточеност, каквато Тара друг път никога не бе виждала. Какво ли си мислеше? Едва ли някой би могъл да каже, но във всеки случай не беше нещо заплашително. Точно обратното. От погледа му лъхаше спокойствие и подкрепа, които Тара необяснимо как чудесно долавяше. Тя замислено се взираше в неподвижната му фигура, тъй дребна на фона на гигантските евкалипти. После се обърна и се прибра в стаята си. Избра една касета на Моцарт, пусна я тихо и се отпусна върху леглото. Жизнерадостната музика нахлу в стаята като песен на славей. Тара лежеше, а мелодията кротко я унасяше. Беше си в къщи.

 

 

Денят днес не беше особено добър за Джоана Рандъл и модната й къща, където както обикновено кипеше творчески хаос. Току-що бе пристигнал поредният наперен младок от рекламната агенция с последните промени в сценария за предстоящите снимки, които бяха толкова драстични, че се налагаше да отпадне една от най-добрите й манекенки и да се снима само рекламираното изделие. По дяволите, мислеше си Джоана. Тъкмо се справиш с един, и на негово място изскача друг. После позвъни Тара и съвсем ненадейно и необичайно за нея си отложи снимките с няколко дни, понеже заминавала извън града. И накрая — накрая ли, запита се ехидно тя, тъй като денят бе в разгара си — Джейсън днес беше особено непоносим и непрекъснато й досаждаше с обаждания по телефона във връзка със снимките. Джоана му повтори хиляда пъти, че това дали върху предния капак на автомобила ще има момиче или не, няма да се отрази на хонорара му, но той все едно, че не я чуваше. Бедният Джейсън, рече си тя, още не може да прежали Тара и това си е. Чувствата на Джейсън към Тара, както и неуспехът му, не бяха тайна за никого. Милият дребен нещастник, и той като всички копнее за малко обич и внимание. Но аз какво да кажа, продължаваше Джоана вътрешния си монолог, като ме смятат за майка на всички? Кой го е грижа за мене?

В един момент Джейсън не издържа и лично се появи в службата на Джоана, за да помогне, по собствените му думи, в битката с рекламаджията. Той нахлу в кабинета й точно когато тя отчаяно се опитваше да се наложи.

— Вижте какво, занимавам се с тази дейност още от времето, когато сигурно са ви приемали в гимназията!

Ако не и от преди това, помисли си рекламаджията, но учтиво каза:

— Подходът ни е съвсем нов.

— А защо не ме предупредихте по-рано? Момичето ми вече е готово и…

— Момичето изобщо не ни трябва. Интересува ни само колата. — Търпението на младока явно се изчерпваше.

— Не ви трябва момичето ли? Що за педерастки подход — намеси се Джейсън, на който му беше все едно как ще се реши въпросът, но искаше да се позабавлява. — Нека ти разкажа нещо за обикновения човек, приятелче. На него момичетата му харесват. Харесват му и леките коли. И най-важното — не вижда причина защо да няма и двете — нещо като бира и пържени картофи.

— Джейсън е прав. Момичето е част от притегателната сила на цялостната композиция — добави Джоана.

— Особено щом става дума за ваше момиче, нали мис Рандъл?

В това време откъм преддверието към кабинета се чуха някакви гласове.

— Бих желал да видя Джоана Рандъл. Нямам уговорена среща, но въпросът не търпи отлагане.

— Боя се, че в момента тя е много заета. Мога ли аз да ви помогна с нещо?

— Вижте, ужасно е важно. Трябва да говоря с нея…

А Джоана вече бе кипнала от обидата, че иска да пробута момичето си, за да прибере петнайсетте процента комисионна.

— Виж какво, мръсно и жалко подло копеле! — кресна тя на младежа от рекламната агенция. — Писна ми да ти слушам глупостите!

— Не се нервирай, мамче — рече й Джейсън. — Пак ще ти избият петна. Какво става сега, да снимам ли или не?

— Да!

— Не!

Вратата на кабинета се отвори и вътре нахлу някакъв мъж, следван от протестиращата секретарка.

— Джоана Рандъл? Трябва спешно да говоря с вас.

Рекламаджията с благодарност сграбчи падналата от небето възможност.

— Ще ви се обадя по-късно — рече той и се измъкна, преди някой да успее да го спре.

Джейсън и Джоана зяпнаха натрапника с учудване. Пръв се окопити Джейсън и разпозна в новодошлия същия онзи мъж, който веднъж се бе появил в студиото му да търси Тара. Отново го побиха познатите тръпки на ревност, и то тъкмо когато се опитваше да я забрави, така че той също реши да си ходи.

— Чао, мамче — изсумтя Джейсън и изчезна.

Лицето на Джоана вече не бе чак толкова червено, колкото косата й, макар и да си оставаше доста алено. Чудесен случай да си го изкара на този навлек, дето си позволяваше така да й прекъсва работата.

— Вижте, мистър… — започна заплашително тя.

— Извинете — прекъсна я той, като я гледаше в очите, — но става въпрос за нещо извънредно важно. Приятел на Тара съм.

Джоана бе силно впечатлена от убедителния му тон. Лицето на мъжа бе строго, а маниерите му — делови.

— Казвам се Дан Маршал. Мога ли да седна? — и без да чака отговор, той се отпусна на стола пред бюрото на Джоана и продължи: — От Куинсланд съм. Дойдох в Сидни, за да видя Тара и преди няколко дни се върнах в Куинсланд, където от три-четири месеца очаквах да получа известна информация.

— Извинете, как казахте, че ви е името? — Джоана нищо не разбираше. Какво ли иска този тип?

— Маршал, Дан Маршал. Онова, което узнах, ме накара да хвана първия самолет и веднага да пристигна тук. Става дума за Тара.

— А вие откъде я познавате?

— От Куинсланд… Но това сега няма значение. — Той се поколеба. — Вижте, мис Рандъл, зная, че Тара ви има доверие.

— Е… — на свой ред се поколеба Джоана. — Доверие е силно казано.

— Разказвала ли ви е за себе си?

Джоана вече съвсем нищичко не разбираше.

— Защо? — запита тя.

Дан се изчерви, но продължаваше да я гледа в очите.

— Обичам Тара — рече той. — Помолих я да се омъжи за мен.

— Гледай ти. — В главата на Джоана ехтяха алармени камбани. Този явно бе някакъв луд с мания да преследва красиви и известни жени.

— Но тя ходи с друг. Искам да зная кой е той.

Джоана повече не можеше да издържа. Нямаше никакво желание да се занимава с личните проблеми на всеки ненормален, който страдаше от копнеж по момичетата й. Тя си пое дъх и каза:

— Това ли е всичко, мистър Маршал?

Той обаче си знаеше своето:

— Грег… Грег Марсдън ли е?

— Вижте, правите ми впечатление на възпитан човек. Наистина. И затова ще ви кажа, че не се занимавам с личния живот на моите модели. Сигурна съм, че ако…

— Ами ако ви кажа, че човек с името Тара Уелс не съществува?

— Какво-о?

— Именно.

— Да не искате да кажете, че… че Тара Уелс не е истинското й име? Само че много модели правят така.

— Има и нещо друго.

На Джоана й се зави свят. Какви ги плещеше този, по дяволите?

— Добре тогава. Щом не е Тара Уелс, коя е?

Отговорът доста се забави, а когато прозвуча, Джоана съвсем се замая.

— Стефани Харпър.

Стори й се, че минаха часове, преди да се съвземе. А през това време Дан продължаваше да говори, настойчиво и убедително:

— Стефани Харпър не е загинала при онази злополука. Нито се е удавила, нито е била изядена от крокодилите, както се смяташе. Успяла е някак да се спаси, макар и доста обезобразена. След известно време се появява в една клиника в Северен Куинсланд, където в продължение на няколко месеца й правят серия пластични операции, които напълно променят външния й вид. А после отива в Сидни под името Тара Уелс.

— Ха! И сигурно очаквате да ви повярвам? По-шашаво нещо в живота си не съм чувала!

— Уверявам ви, че е истина. Плюс това, освен мен и един познат от полицейското управление в Куинсланд, занимаващ се с издирване на изчезнали лица, вие сте единственият друг човек, който знае.

— Да, но… Стефани Харпър гонеше четиридесетте.

— Още ги гони… Ако продължава да е жива!

Джоана се обърка окончателно и реши да сложи край на цялата история:

— Боя се, че днес ми е много натоварен ден, мистър Маршал. Бих ви помолила…

— Доктор Маршал! — ядосано я прекъсна той. — Аз съм лекарят, който я оперира. Член съм на Австралийската лекарска асоциация, може да проверите. Специалността ми е козметична и възстановителна хирургия. Всъщност аз допринесох за създаването на Тара Уелс.

— Вие сте лекар?

— Точно така! И досега не съм нарушавал лекарската тайна. — Той за миг заряза професионалната си дистанцираност и простена мъчително. — Но и не се бях влюбвал в някой от пациентите си. Мисля, че в момента Тара се намира в голяма опасност.

— Опасност ли?

— Да. Всичко е толкова ясно, че направо се чудя как не съм го забелязал още преди да зная коя е.

Дан набързо обясни желанието на Тара да промени до неузнаваемост външността си, важните й планове, заради които била склонна да зареже любовта, та дори и живота си, и изтръгнатото от нея признание, че има и друг мъж, макар и той самият да бил убеден, че тя не е влюбена в загадъчния съперник — всичко това сочело в една посока.

— Лично аз смятам, че тя търси справедливост, макар и на едно по-първично ниво — продължаваше той. — Иска да си отмъсти, защото не вярва, че обществените институции ще я обезвъзмездят. Представяте ли си колко смел трябва да е човек, ако не и глупав, за да се изправи отново срещу мъжа, опитал се вече веднъж да я убие? Защото той сега просто ще трябва да я убие, няма да има друг избор. Мис Рандъл — Дан направи пауза и се опита да събере цялата сила на внушението си, — мис Рандъл, моля ви, кажете ми името на мъжа, с когото тя се среща. Кой е той?

Джоана бе като онемяла. Устните й сякаш сами прошепнаха:

— Грег Марсдън.

Лицето на Дан пламна:

— Къде мога да намеря Тара?

— Не зная.

— Хайде, моля ви! Няма как да не знаете!

— Мисля, че Грег продължава да живее в Харпър Маншън на Дарлинг Пойнт. Възможно е Тара да е при него.

— Благодаря, мис Рандъл. Вие сте истински приятел. — Той се втурна към вратата и й се усмихна, при което загорялото му лице цялото светна.

Я гледай, рече си Джоана с известно съжаление, как така не забелязах, че този лекар хич не изглежда зле?

 

 

Дотук добре, мислеше си Тара, докато крачеше по коридора към кухнята. Продължавай в този дух и всичко ще се нареди чудесно. Обядът бе минал много приятно, признаваше го, и Грег през цялото време се държа мило и очарователно, както когато я ухажваше навремето, та дори и повече. Сега направо излъчваше някаква непресторена грижовност и внимание. А как лесно се заблуди Стефани! Нали дотогава никога не бе знаела какво значи да бъдеш обичана и веднага се поддаде на фалшивите ласкателства.

В кухнята зачервената Кейти гузно побърза да прибере бутилката с шери за готвене, докато Тара оставяше в мивката чиниите, които носеше от трапезарията като предлог за идването си.

— Тъкмо щях да ходя да ги взема — подозрително я изгледа Кейти. — Нямаше нужда да идвате.

Тара се приближи към нея и внимателно каза:

— Всъщност исках да ти благодаря за чудесния обяд. Знаеш ли, Кейти…

В това време влезе Грег и ги прекъсна:

— А, ето къде си била. Дойдох да те питам какво желаеш да правим следобед? Разхожда ли ти се?

— Зависи къде.

— Искаш ли да пояздим?

— С удоволствие — засмя се Тара. — Яздя от дете.

— Яздиш, глупости — измърмори на себе си Кейти. — Жалко, че не си виждала Стефани върху гърба на Кинг. Още от петгодишна възраст яздеше като дявол. По-добър ездач от нея едва ли някога е имало. — Тя изведнъж се сепна и каза високо: — Ако ще яздите, помнете, че Кинг е нейният кон и не позволява друг да го язди.

— Никой не възнамерява да язди Кинг, Кейти — сприхаво се обади Грег. — Има достатъчно други коне. Чакам те отвън, Тара.

Грег излезе и отиде да се разпореди да приготвят конете, но Крис и Сам не се виждаха никъде. Проклети аборигени! Като ги търсиш никакви ги няма, а иначе непрекъснато ти се мотаят в краката. Все пак той успя да ги намери и даде необходимите разпореждания, а след малко се появи и Тара. Те отидоха на верандата и седнаха под изящния корниз от ковано желязо да почакат, докато доведат конете.

— Наредих на Сам да избере някой по-кротък кон за тебе — каза Грег. — За да не стане беля.

Тара мълчаливо се усмихна и не отвърна нищо.

— Ето ги, идват — добави Грег.

Появи се Сам, който водеше един едър дорест кон за Грег заедно с друг, по-нисък — за нея. Тара пое юздите и потупа коня по врата.

— Сам! — кресна Грег, докато възсядаше своя кон. — Помогни на дамата да се качи на седлото.

— Няма нужда, благодаря. Мога и сама — усмихна се Тара на Сам и се метна ловко и грациозно на коня.

Грег подсвирна от възхищение:

— Има ли нещо, което да не правиш добре?

Тара се насили да го изгледа многозначително:

— Ще видим. Има време.

После заби пети в хълбоците на коня и препусна по алеята, преди още Грег да е успял да тръгне.

— Хей! Чакай ме! — долетяха до ушите й думите му, докато се опитваше да накара коня си да се раздвижи в следобедната жега.

Но това, което Тара не забеляза, бе Кейти. Любопитството накара старата жена да излезе, за да види ездата на префърцунената градска дама. Тя се появи от кухнята тъкмо когато летящата фигура на Тара се привеждаше с прибрани лакти към врата на коня и му шепнеше окуражително в ухото, а той увеличаваше темпото на галопа си. Кейти направо се вцепени от изненада. Кръвта се отдръпна от лицето й и тя залитна, опря се на една от колоните на верандата и бавно се отпусна и седна на земята.

— Божичко! Ефи! — шепнеха устните й. — Ефи! Най-после си дойде.

Деветнадесета глава

За онези, които не я познават, великата австралийска пустош изглежда безводна и скучна, ялова и дори заплашителна. Безкрайната пустинна равнина им се струва отчайващо монотонна и отегчителна — изобщо земя, където на човек не му остава нищо друго, освен да полудее или да загине от жажда. Но това е и земята на вълшебните съновидения, а онзи, който е в състояние да долови музиката им, усеща и особената семпла красота на пейзажа и неповторимото чувство за свобода, което дава откритото пространство. Не са много хората с такива необикновени дарби, но пък те откриват в тази древна земя жадувания душевен мир. Към тях принадлежеше и Стефани Харпър, тъй като навремето Крис я бе научил как да се отваря към природата или по-скоро, как да позволява на природата да нахлува в нея и да я изпълва. За нея цялото това открито пространство бе нещо повече от храм — там тя не само се молеше, но и си отдъхваше, страдаше и ликуваше. Сега отново усещаше познатото й чувство на свобода, което бе почти непознато на градския жител и, с преливащо от безграничен възторг сърце, насочи коня срещу подухващия откъм равнината лек ветрец. Чувстваше се като новородена.

Те препускаха под палещите лъчи на слънцето, а отпочиналите и добре гледани коне истински се наслаждаваха на състезанието помежду си, опъваха вратове и чевръсто прескачаха препятствията по пътя си, преследваха стадата кенгуру и вдигаха във въздуха шумните и многочислени папагали. Грег бе добър ездач, но въпреки всичките му усилия, по-дребният кон на Тара винаги оставаше начело, и когато стигнаха до горичката край реката, която беше нещо като финал, се видя, че победителят е Тара.

Останала почти без дъх, зачервена и с пулсираща във вените кръв, тя слезе от коня и го заведе до водата. Умело свали долния ремък на юздата и разхлаби колана, за да може животното да се напие, наплиска си лицето и отведе коня на сянка под дърветата.

— Страхотно беше — каза тя на нацупения Грег, който, за разлика от нея изобщо не се бе погрижил за коня си и я гледаше, свъсил поглед. — Само не ми казвай, че не понасяш да те побеждават жени.

Тара улучи толкова точно причината за лошото настроение на Грег, че той се видя принуден да отрече:

— Глупости!

— Защо си се намръщил тогава?

— Не съм — побърза да се усмихне той.

Това вече не бе чак толкова трудно, откакто отново усещаше близостта на Тара, лъхаща на здраве и бодрост, очевидно освежена от ездата. Гледаше я и в сърцето му нахлуваха непознати чувства.

— Знаеш ли, че чудесно подхождаш на околния пейзаж? Също като на онова модно ревю в Сидни. Я ми кажи, откъде си се научила да яздиш толкова добре? Непрекъснато ме изненадваш с нещо.

— Вие мъжете все си мислите, че всичко ви е известно — засмя се Тара. — А ние, бедните момиченца, вечно крием по някой трик в ръкава си.

— Като се смееш си направо прелестна — възхитено рече Грег. — Макар че рядко ти се случва. Ох, Тара, толкова си хубава!

Без да мисли, той изведнъж я привлече към себе си и я целуна. Устните им се срещнаха и Тара се отпусна в прегръдката му, като отвърна на целувката му с такъв плам, че Грег щеше да полудее от вълнение. Това бе първият път, когато я целуваше и прегръщаше стройното й тяло, за което жадуваше още откакто се запознаха, и действителността надмина всичките му очаквания. Тара усещаше ръцете му около себе си и реакцията й бе по-скоро инстинктивна. Тя подлагаше лицето си на целувките му и жадно пиеше от любовта му, все едно че от това зависеше животът й. Отвори уста, пое езика му и притисна тяло към неговото, като по чисто женски начин се наслаждаваше на твърдостта му. Желаеше го. Господи, как го желаеше!

Внезапно, за голямо учудване на Грег, тя се отскубна от прегръдката му и го отблъсна със свити юмруци.

— Какво има? — изумено запита той.

Тара мълчеше, но го гледаше с някакъв особен, бунтовен блясък в очите. Той грубо я сграбчи и отново я притисна към себе си, доближи лице към нейното и й каза, меко и същевременно заплашително:

— Жените, които си играят с мен, много ме ядосват! — и заби ханш в нейния, за да подчертае думите си. — Ти предложи да дойдем в Рая. Само не ми казвай, че си дошла заради конете. А дори и да е така, аз не съм прелетял цялото това разстояние, за да подишам чист въздух!

— Причиняваш ми болка, Грег!

Той ядосано я пусна и прокара ръка през косата си:

— Толкова много те искам, че направо ще полудея.

— Виж какво, Грег. Сигурно знаеш какво изпитвам към теб — поклати глава Тара. — Но има и още нещо…

— Какво?

— Всеки път като ме докосваш, аз… си мисля за жена ти. Когато ме прегръщаш, все едно, че вършиш предателство спрямо нея.

— Това било значи!

— Съжалявам, Грег, но просто не мога да си я избия от главата.

Грег мълчеше яростно. Как да убеди Тара, че няма защо да се притеснява от мъртвата Стефани? Никой не знаеше истинските му чувства към нея, тъй като той старателно се правеше на скърбящ съпруг и спекулираше със съчувствието на околните. Докато Тара някак неусетно се бе превърнала в най-важното нещо за него. Трябваше да рискува и да й каже истината, макар и да имаше опасност да я загуби, след като й станеше ясно, че той съвсем не е онзи безупречен джентълмен, за който се представяше. Щеше да й обясни цялата ситуация. Да покаже, че е достоен за любовта й.

— Искам да ти кажа нещо — тежко започна той. — Истината е, че се ожених за Стефани Харпър заради парите й. Нещата при мен не вървяха добре. Конкуренцията в тениса ставаше все по-силна, а имах и някаква болка в коляното. Да не говорим за Макенроу и разни други, чиито звезди тепърва изгряваха. С една дума, вече не бях най-добрият.

Той млъкна за малко. С лице, подобно на каменна маска, Тара сякаш попиваше всяка дума.

— Запознах се със Стефани на някакъв благотворителен мач — продължи Грег. — Тя ме хареса и си рекох, защо пък не? Три месеца по-късно вече бяхме женени. Но те уверявам, че независимо от цялото й богатство, Стефани Харпър никак не я биваше. Беше стара и дебела и ме отегчаваше. На всичкото отгоре бе и фригидна. Трябваше да се напивам, преди да легна с нея, а дори и в такива случаи се налагаше да я уведомявам две седмици предварително чрез вестоносец с факла. Господи, как я мразех!

Тара стоеше с наведена глава, все едно, че около нея бушуваше буря. Лицето й бе скрито. Грег внезапно смени тона, взе ръката й в своята и нежно каза:

— Всъщност, Тара, ти си всичко онова, което жена ми не беше. Обичам те!

Тя безмълвно си издърпа ръката, изтича до коня, яхна го и препусна в безразсъден галоп. Отначало Грег реши да скочи и да я последва, но след това му хрумна да я остави да се прибере сама в имението. Нека има време да преглътне шока, рече си той. Несъмнено признанието му й бе направило неприятно впечатление. Независимо от всичко, той беше уверен, че е изиграл най-добрата си карта. Нали самата тя му бе казала, че изпитва някакви чувства към него. В най-лошия случай Грег беше сигурен, че Тара го желае физически, че иска да спи с него. Целият му предишен опит с жените говореше за това. Съвсем скоро щеше да му кацне като птичка. Обичаше я и нямаше как да не успее. Той стана и без да бърза тръгна към имението.

А Тара препускаше така, сякаш я гонеха всички дяволи от ада. Препускаше и плачеше, крещеше неистово и проклинаше черното сърце на злодея, който така ловко я бе заблудил. Сега вече го чу от собствената му уста и нямаше повече никакви съмнения, както по отношение на правотата на избраното от нея отмъщение, така и в непочтеността на мотивите на Грег. Когато се целунаха, тя силно се изненада и дори се ужаси от бурната реакция на тялото си, но сега реши, че може да използва това като част от наказанието. Тялото й го искаше и щеше да го има. Нещо повече — щеше с удоволствие да се възползва от него, точно както той бе направил с нея. И тогава болката му щеше да е същата, след като узнаеше, че с любовта му са се подиграли и са я захвърлили като ненужна вещ. Трябваше само още малко да го подържи в напрежение и неизвестност и после брадвата й щеше да се стовари върху него.

 

 

Когато Кейти се посъвзе от прималяването си на верандата, в главата й вече бе узрял план. Все още леко замаяна от силния шок, тя стана и с несигурни стъпки влезе в кухнята. Опипом намери бутилката с малката си тайна, за която продължаваше да мисли, че никой не знае, и жадно си наля водна чаша шери за готвене. Гаврътна я на един дъх и сладникавата топлина на напитката укрепи разклатените й нерви. После напълни отново чашата и се отправи към спалнята на Стефани. Там бе мястото, където щеше да открие доказателства и потвърждение на отчаяната надежда, появила се в сърцето й, откакто видя бесния галоп на Тара Уелс по алеята към безкрайните простори на откритата равнина навън. Имаше неща, които никаква пластична хирургия не можеше да промени. Кейти бе онази, която научи малката Стефани да язди. Начинът, по който човек седи на седлото и стилът му на езда са неповторими като личния почерк. А подобни неща се скриват трудно. За Кейти нямаше никакво съмнение, че Тара е Стефани. Сега оставаше само да го докаже.

Кейти влезе в спалнята и затвори вратата. Остави чашата с шери на нощното шкафче и се залови за работа. Започна да отваря едно по едно чекмеджетата на тоалетката, като методично проверяваше съдържанието им. Не откри нищо особено — няколко фланелки, сутиени и бикини, които не й говореха нищо. После попадна на джинси, къси гащета и елегантен италиански цял бански костюм. Последното й откритие я накара да се замисли. Стефани не умееше да плува и не обичаше водата. Навремето Кейти имаше едно много палаво куче, Скипър, което веднъж блъсна малката Стефани в басейна и тя без малко не се удави. Да не говорим и за различните размери. Кейти внимателно огледа етикетите на дрехите. Стефани имаше такъв ханш, още когато беше на дванайсет години.

Озадачена, Кейти продължаваше да се рови. В друго чекмедже попадна на полупрозрачно секси бельо в черно и бяло, което дълбоко възмути пуританската й душа. Стефани никога не би облякла подобно нещо, тя открай време си ходеше с най-обикновено памучно бельо, в това Кейти бе съвсем сигурна. Тя повдигна с отвращение тези боклуци, за да се увери, че под тях няма нищо друго, и затвори с трясък чекмеджето. После седна на леглото и се замисли.

Възможно ли бе да греши? Дали пък не я лъжеха очите от това, че така силно копнееше да види отново Ефи? Тя поклати глава. Оставаше само куфарът. Кейти го отвори и попадна на няколко чифта обувки и сандали с нисък и висок ток, дебел пуловер в случай, че нощите захладнеят, и няколко списания за мода. Това също й се стори твърде лекомислено за Стефани. В кратките мигове, когато не се занимаваше с балансите и документацията на „Харпър Майнинг“, тя обикновено отваряше някоя прилична книга, а не подобни дивотии, мислеше си презрително Кейти. Но на дъното на куфара, под списанията имаше още нещо. Пръстите на Кейти напипаха платнен калъф, съдържащ нещо меко и еластично. Тя бръкна вътре и за свое голямо удивление измъкна перука. По цвят и дължина косата бе досущ като на Стефани — за миг в сърцето на Кейти отново се промъкна плаха надежда, но тя бързо я отхвърли. Ако тази жена наистина е Стефани, за какво й е перука, след като може да си пусне собствената коса? Нямаше никаква логика. Съвсем объркана и озадачена, Кейти прибра всичко обратно и затвори капака.

Нищо. Загубила надежда, Кейти се обърна да си ходи, но в този момент погледът й се спря върху плътно затворената чантичка с тоалетните принадлежности на Тара, сложена върху поставката под огледалото над мивката в банята. Кейти дръпна ципа и я отвори. Беше пълна с кремове, мазила, гримове, лосиони и гелове. Тя бръкна вътре и ръката й започна внимателно да рови. На дъното имаше нещо твърдо. Кейти го измъкна и видя, че е четвъртито пакетче, увито в меко копринено шалче. Вътре имаше две снимки — на Сара и Денис.

— Господи, децата! — изумено възкликна Кейти и приседна на ръба на ваната, отметна глава назад и се разплака. Ето доказателството, което търсеше.

Слава тебе господи! О, Ефи! Главата й кънтеше от объркани мисли на радост и възхвала. Сепна я тропотът на копита откъм задната част на двора, които се насочваха към конюшните. Ездачите се връщаха. Кейти панически опакова снимките и ги натъпка обратно в чантичката, закопча ципа и я остави както си беше върху поставката на огледалото. На излизане се спря и оправи леглото, където беше седяла, а после изтича към кухнята. Само че забрави да вземе със себе си издайническата чаша от шерито, която си остана върху нощното шкафче на Тара.

 

 

Завеждащият „Вътрешни линии“ на аерогара „Маскът“ беше жена и може би това се оказа решаващото качество за проблема, с който колегите й мъже не успяха да се справят. Този проблем всъщност беше друга жена, пристигнала на аерогарата в състояние на силна възбуда. Тя отчаяно се опитваше да наеме самолет за директен полет до някакво забутано място в северните територии на страната, за което никой не беше чувал. От „Резервации“ любезно й предложиха да опита с редовен полет до най-близката точка в нейната посока, но това я накара съвсем да побеснее и в крайна сметка служителите се видяха принудени да я препращат от гише на гише, което в един момент я изправи пред бюрото на началничката. А самата началничка не се бе издигнала до този пост случайно, така че след няколко телефонни обаждания и две-три административни магии, въпросът се реши. Не след дълго Джили Стюарт вече летеше към Рая.

 

 

Има някаква особена прелест в наситените с хиляди аромати вечери, прекарани в пустошта. Грег и Тара се разхождаха в розовата градина, наглед заедно, но иначе на мили един от друг. Той напрегнато я изчакваше да направи първия ход. Когато се прибра след ездата, Тара вече беше в стаята си, оставила строги разпореждания да не я безпокоят, за да вземе душ и да си почине. Грег нямаше кой знае какъв избор, освен да чака вечерята и да използва времето като се погрижи за собствения си външен вид — нещо, което той не си спомняше да е правил друг път, за да се хареса на жена. Навремето, когато беше на върха на славата си като тенисист, бе точно обратното — колкото по-разчорлен и потен изглеждаше, толкова повече привличаше жените. Той се ухили на приятните си спомени, докато се бръснеше, къпеше и грижливо подбираше кои дрехи да облече. Но Тара изискваше специално отношение и го държеше в постоянно, макар и не съвсем неприятно, напрежение. Дори и сега, докато вървеше към трапезарията, Грег все още не бе сигурен какви са й плановете за вечерта и дали изобщо ще дойде за вечеря. Но за негово огромно облекчение, тя се появи малко след него — отпочинала, освежена и прелестна във великолепната си вечерна рокля, която накара Грег да си спомни колко необмислено я бе съветвал да не взема със себе си много дрехи. Храната беше превъзходна и вечерята мина чудесно — очевидно Кейти бе положила специални усилия. Но разговорът нещо не вървеше, говореха си само на тривиални и скучни теми и Грег не можеше да се отърве от неприятното усещане, че Тара не го допуска до себе си. Затова много се зарадва, когато тя прие предложението му след вечеря да се поразходят в градината. Още един шанс за сближаване.

От трапезарията излязоха на верандата и поеха към басейна. Заобиколиха го, минаха покрай фонтана с дискретното подводно осветление и се озоваха в розовата градина, където седнаха на една пейка. Нощта бе тиха и безметежна, а въздухът беше изпълнен с опияняващия аромат на цъфналите рози.

Тара първа наруши мълчанието:

— Рая — замечтано се обади тя. — Много уместно име.

— Кажи какво искаш да правим сега? — След днешните си откровения, Грег се притесняваше да не излезе, че й се натрапва, и затова се стараеше да й покаже, че нейните желания са най-важното нещо за него. — Тук, в този пущинак, нямаме голям избор от нощни развлечения. Приличаме на Адам и Ева — и те са имали същия проблем.

— Грег — пресече Тара опитите му да се шегува, — благодаря ти за честното отношение днес следобед.

— Теб просто не мога да те лъжа. — Истина е, рече си Грег безпомощно. Господ да ми е на помощ. — Исках да знаеш що за човек съм, та дори и с риск да те загубя.

— Не можеш да ме загубиш — твърдо отвърна тя. — Уважавам откровеността. А истината невинаги е приятна.

Думите й успокоиха Грег. Значи бе постъпил съвсем правилно като й разказа за чувствата си към Стефани. Всичко се нареждаше чудесно.

На верандата зад тях се появи Кейти и гласът й прониза мрака:

— Ще има ли още нещо?

— Не, благодаря, Кейти.

— Благодаря и аз за вкусната вечеря — добави Тара.

Кейти се прибра и отиде да си легне, а Грег рече:

— Знаеш ли, че тя всъщност готви за Стефани?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами това, че тази вечер ядохме любимите неща на Стефани.

— Наистина ли?

— Да — засмя се Грег. — Бабето е упорито като муле. Нищо не може да го убеди, че Стефани е мъртва.

— И аз забелязах. Още не може да я прежали. Сигурно се чувства доста самотна.

— Така е. Пък и вече е твърде възрастна, за да работи. Мисля да я пенсионирам и да я изпратя в дома за стари хора в Дарвин.

— Грег! Чуваш ли се какво говориш? Та тя от четирийсет години насам живее в Рая и това е единственият й дом!

— Много съжалявам — весело отвърна Грег, — но такъв е животът.

Тара мълчеше. Бездушното отношение на Грег към Кейти й напомни пълната му липса на съчувствие към проблемите на когото и да било, с изключение на собствената му особа. Тя изведнъж се почувства много уморена и реши да се прибира.

— Извинявай, Грег, но май ще си лягам. Като пребита съм. Вероятно е от ездата или от чистия въздух.

По лицето на Грег пробяга сянка на раздразнение. Тара пак щеше да му се изплъзне! И докога, в края на краищата, възнамеряваше да го държи на една ръка разстояние? Тя сякаш долови мислите му и попита:

— Имаш ли нещо против?

— Да! — прямо отвърна той и бързо добави: — Не, разбира се.

Опитваше се да звучи шеговито и непрекъснато си напомняше, че няма закъде да бърза. Все пак днес бе едва първият им ден в Рая. А и с Тара не биваше да се действа припряно. Така или иначе, скоро щеше да му падне в ръчичките, мислеше си той, докато възпитано я придружаваше до стаята й. Цялото чакане просто щеше да увеличи удоволствието му.

Тара си позволи да се отпусне, едва след като се прибра в стаята си. Вечерята се оказа огромно изпитание за нея. Същият този човек, седнал срещу нея, който сега я отрупваше с грижи и внимание и по всякакъв начин се стараеше да й засвидетелства чувствата си, някак не се връзваше с онзи, унищожил навремето и без това малкото й самочувствие и опитал се да я убие. В нея се бореха противоречиви чувства. Нима е възможно да съществува някакъв съвсем друг Грег Марсдън, така както имаше и друга Стефани Харпър? Да не би с Тара Уелс той да въплъщаваше всички онези добродетели, които дълбоко в себе си винаги е искал да притежава? Никога не бях допускала, че Грег ще бъде толкова откровен с мен и ще си признае хищническите мотиви за брака със Стефани, мислеше тя. Само дето малко е закъснял. Вече нищо не може да поправи стореното от него зло.

Не, не биваше да се отпуска в никакъв случай, нито да се поддава на чаровната му усмивка, на романтичния му профил в светлината на свещта по време на вечерята и на влюбените погледи, които той непрекъснато й хвърляше дори и след това, когато вече седяха на пейката в градината, под обсипаното със звезди небе. Красив мъж беше Грег, нямаше спор. Красив, но обречен. Разумът на Тара й казваше, че няма много време за губене и трябва час по-скоро да пристъпи към осъществяване на плановете си. Невъзможно беше да успее още дълго да се преструва, че никога преди не е била в Рая, или да продължава да се държи влюбено с човека, когото мразеше от дъното на изранената си душа. Пък и за довършването на мозайката й оставаше само едно късче. Утре пристигаше Джили. Тогава сцената щеше да е напълно готова и представлението можеше да започне.

Но преди да си легне, имаше още едно нещо, което трябваше да свърши. Тара излезе през ниския френски прозорец и безшумно тръгна по верандата към задната част на къщата. Откри стаята на Кейти и почука.

— Влез! — От озадачения тон на Кейти се разбираше, че възрастната жена не е свикнала на подобни посещения.

Вътре Кейти бе приседнала до масата, а пред нея лежеше отворена стара тенекиена кутия от чай, пълна с пожълтели снимки, две от които тя държеше и съзерцаваше. Двете жени се гледаха, а между тях сякаш протичаше електрически ток.

— Аз… ъ-ъ-ъ… тъкмо разглеждах някакви стари снимки.

Старата жена очевидно бе силно смутена от внезапната поява на Тара. Без да мисли, тя с рязък жест й подаде снимките. Тара ги взе и видя себе си върху гърба на Кинг, а на другата снимка бе заедно с Кейти, след смъртта на Макс. Дали Кейти не подозираше нещо? Какво и колко?

Тя бавно постави снимките на масата и погледна Кейти в очите:

— Влизала си в стаята ми, докато съм била на езда.

— Не съм! — бурно отрече Кейти. — Не върша такива работи.

— Чашата ти от шери бе на нощното ми шкафче.

Кейти се изчерви.

— О, вярно — неловко изрече тя, сякаш едва сега си спомняше. — Точно така, отбих се само за миг. Исках да видя дали съм сменила кърпите — и погледна Тара. — Не желая да ме смятат за лъжец.

— Нямам предвид такова нещо — усмихна се Тара. — Е, аз да си тръгвам.

Тя пристъпи към вратата. И двете мълчаха, защото нито една от тях не желаеше да е първата, която ще смъкне тънкото було помежду им.

— Благодаря ти още веднъж, Кейти, за чудесната вечеря. — Тара леко наблегна върху думата „чудесна“ и това накара Кейти да се усмихне.

— Няма защо — отвърна тя. — Лека нощ.

— Лека нощ, Кейти.

Подобно на някакво нощно създание, Тара с тихи стъпки тръгна обратно по верандата към стаята си. Като минаваше покрай прозореца на библиотеката, вътре нещо мръдна и тя замря в сянката на стената от страх да не я видят. В стаята бе влязъл Грег и отиваше към барчето с напитките. Наля си чаша и се изправи до камината, като отпиваше замислено от златистата течност. Над главата му висеше портретът на Макс. Тара си спомни тостовете, вдигнати към портрета, в деня, когато Стефани застана начело на „Харпър Майнинг“. А сега, на светлината от настолната лампа, се виждаше доволното изражение на Грег — новият господар на Рая, заел мястото на Макс. Тара го гледаше и си мислеше за поразителната прилика между двамата мъже, независимо от разликата във външния вид и възрастта им. И у двамата имаше някаква ефектна пищност и й приличаха на хищни птици, готови да се нахвърлят върху по-слабите от тях и безмилостно да ги унищожат. Грег стоеше и самодоволно се усмихваше. Изглеждаше спокоен и дори очарователен, но от вида му лъхаше заплаха. Интересно, с какво я привличаше толкова много?

Не знаеше. Тя стоеше като омагьосана и продължаваше да наблюдава Грег, който не подозираше, че не е сам. Без да бърза, той си допи чашата, остави я на масата и излезе. Тара продължи крадешком по верандата и скоро се добра до стаята си. Тъкмо се канеше да влезе, когато някой запали кибритена клечка в мрака. Пламъчето освети лицето на Крис. Тара се усмихна, защото си спомни митовете и легендите на аборигените, с които бе израсла. Там се разказваше за раждането на огъня и за това как великият уиринун, или шаман, споделил тайнството с всички живи същества като запалил един мравуняк, от който всеки можел да си вземе горяща главня. Огънят бил най-големият дар, предоставен на хората от древните бащи на великото съновидение. А на тях им го бил дал самият праотец, за да спаси създанията си от мрака и студа. Огънят ни дава живот и служи на живота. В студенината на самотното си сърце, сега Тара усещаше силата и утехата на топлия благослов на Крис. Вече не беше сама.

Двадесета глава

Изгревът на слънцето заливаше равнината около Рая с аленото си великолепие. Денят се очертаваше горещ и зората агресивно пълзеше по пустинните плата, като се промъкваше и в най-тъмните кътчета на клисури, пропасти и скалисти ридове, и навсякъде носеше светлината със себе си. Тишината се нарушаваше единствено от протяжния напев на някаква птица. Голият пейзаж сякаш изчакваше развитието на събитията.

Тъжният писък на птицата прозвуча отново. Тара безшумно се измъкна от стаята си, плъзна се внимателно покрай спалнята на Грег и напусна къщата. Навън я лъхна свежият хлад на ранното утро, макар че лъчите на слънцето, попаднали върху голите й ръце, още отсега загатваха за предстоящата жега. Тя пое дълбоко дъх и дробовете й се изпълниха със сухия въздух, който винаги я връщаше в детството й, а после прекоси двора и се отправи към конюшните и стопанските постройки.

Прецизният слух на конете веднага долови приближаването й и те наостриха уши и подадоха глави над преградите на клетките, за да видят кой идва. Тара влезе и тръгна по коридора, като се спираше и поздравяваше всеки кон като стар приятел. Конете пръхтяха и тихо процвилваха, понеже веднага я познаха и й се радваха. Навсякъде ухаеше на прясно сено. В присъствието на тези верни приятели Тара усещаше как ранената й душа се изпълва с нови сили.

Най-сетне стигна до последната клетка. Тя беше по-голяма от останалите, защото бе предназначена за току-що родили кобили и кончетата им, но впоследствие я предоставиха на огромния жребец Кинг, на когото иначе щеше да му е тясно в обикновените клетки. Тара доближи преградата и погледна вътре. Кинг стоеше кротко в дъното на клетката, но ушите му бяха наострени, а лъскавочерното му тяло потреперваше от възбуда. Тя влезе в клетката, затвори вратата и бавно тръгна към него, като тихо му говореше:

— Здравей, Кинг. Здравей, красавецо. Сещаш ли се коя съм? Помниш ли ме още?

Застанала до него, Тара се пресегна и го погали по врата. По тялото на коня пробягна тръпка и мускулите му под ръката й се стегнаха като камък.

— Липсвах ли ти, момчето ми? Защото ти на мен ми липсваше. Кажи ми сега, позна ли ме?

Вместо отговор гигантското животно си наведе главата и подуши ръката й. Тара усещаше горещия му дъх и меката муцуна, докосваща като коприна пръстите й. После един грапав език внимателно проучи дланта й. Тя се засмя от радост, защото това бе част от ритуалната размяна на поздрави помежду им. Кинг вдигна глава, бръсна устните й с муцуна и й духна леко в лицето. Тара примря възторжено. Последното беше поздрав, който обикновено си разменяха конете, и следователно бе най-големия комплимент за нея.

Изпаднали сякаш в дълбок унес, те прекараха така известно време, като си духаха в лицата и всеки вдишваше присъствието на другия. После Тара се пресегна и погали дългите черни уши. Още от едно време тя добре знаеше как точно да го гали, заедно с всичките му любими места зад ушите и между тях, и пръстите й с лекота ги откриваха. А Кинг триеше муцуна в лицето й и душеше врата й, като от време на време тихо и гърлено процвилваше от удоволствие. Тара не можеше повече да издържа, застана пред него и обхвана с ръце врата му. Това също бе част от ритуала — Кинг изправи глава и краката на Тара се отлепиха от земята. Той започна да разтърсва врат, като я подмяташе насам-натам подобно на парцалена кукла, а тя крещеше от удоволствие. Чрез тази прегръдка мощта на жребеца сякаш се предаваше и на нея.

За ненадейно появилата се в конюшните Кейти това бе последното и решаващо доказателство, че Тара е Стефани. От всички работници във фермата единствено Крис можеше да влиза в клетката на Кинг и да го извежда за раздвижване във вътрешния двор. Никой, освен Стефани, не можеше дори да се доближи до жребеца, да не говорим за докосване или почесване зад ушите. Докато тя безмълвно ги гледаше, Кинг внимателно спусна Тара на земята, без изобщо да помръдва с тяло, за да не я настъпи. Кейти повече не можеше да издържа.

— Ефи!

Тара замръзна. Как можа да не предвиди, че някой може да я види, докато прекосяваше двора към конюшните! А сега не беше време за откровения. Тя се насили и криво-ляво успя да се усмихне.

— Кейти! Добро утро. Как си?

Кейти я гледаше, като че ли е попаднала на привидение.

— Свикнала съм да ставам много рано — невъзмутимо продължаваше Тара.

— Зная. — Намекът на Кейти бе очевиден.

— Чудесен е този кон! Реших, че непременно трябва да станем приятели.

Кейти заговори бавно и внимателно, като че ли се обръщаше към малоумен:

— Кинг беше конят на Ефи. Подари й го баща й като съвсем малко жребче. Тя го отгледа и го обучи. Освен Крис, никой друг не може да го доближи. Много капризен жребец. Слушаше само Стефани. Никога не би послушал някой друг!

— Винаги съм се разбирала с конете — упорстваше Тара. — Не зная как става, но те ме слушат.

— Точно мен не можеш да ме заблудиш! — нетърпеливо избухна Кейти. — Знаех, че не си мъртва и един ден ще се върнеш. Молех се всеки божи ден и молитвите ми бяха чути.

Тара се опита да я прекъсне, но Кейти не желаеше да слуша нищо и продължи:

— Ще ти кажа само, че никой не можеше да язди като Стефани Харпър. Тя си имаше собствен стил. Естествено, себелюбив човек като Грег Марсдън никога не би забелязал подобно нещо, но за разлика от него, аз не съм сляпа.

— Мисля, че грешиш.

— Ти грешиш, че не ми се доверяваш. Нищо не разбирам. Нито промените в тебе, нито как са станали. Не зная и как си успяла да се спасиш и къде си живяла. Кажи ми какво става, Ефи! Никога не си криела нищо от мен.

„Кажи ми, Ефи.“ Думите отекнаха в съзнанието на Тара и я върнаха в детството й — тук, в Рая, под вечно бдящия взор на Кейти и прекалената й грижовност. Любовта й към детето бе съвсем истинска и непресторена, но в нея имаше нещо, което не укрепваше духа, а по-скоро го отслабваше и разглезваше. „Остави на мен, аз ще го свърша“ — с подобни думи Кейти я бе направила зависима и я бе лишила от свободата сама да се грижи за себе си, а не непрекъснато да очаква някой друг да й върши задълженията. Ти ме направи мамино детенце, Кейти, обвиняваше я тя в сърцето си, и видя ли какво стана? Вместо да подхранваш страха ми от водата, след инцидента с проклетото ти куче, трябваше да ми помогнеш да го преодолея. Защото когато онзи тип ме блъсна във водата, аз дори не умеех да плувам!

— Кажи ми, Ефи — отново се обади Кейти, но Тара я гледаше с очите на непознат.

— Не разбирам за какво говориш.

— О-о, я не се занасяй! Хич не ме интересува как се наричаш, от мен не можеш да се скриеш. И от себе си.

Тара отново изпита познатото чувство за вина и непълноценност, което беше постоянен спътник на Стефани. Тази присъща на хората с ограничен мироглед философия, че не можеш да се промениш, каквото и да правиш, доминираше над цялото й детство и някак си успя да подкопае и изкриви развитието й. Само че Тара доказа погрешността на концепцията и нямаше никакво желание да отстъпва. Сега трябваше да отстоява новата си същност. Новият живот.

— Аз съм Тара Уелс — твърдо заяви тя.

Очите на Кейти блеснаха. Опитите й за възстановяване на старата им връзка и предишното й влияние бяха пропаднали. Но пък собственото й силно развито чувство за независимост се сблъскваше с ехото си у човека, когото обичаше най-много на света, и тя, макар и неохотно, го приветства.

— Добре, добре — възкликна. — Разбирам, че сигурно си имаш причини, и си затварям устата. Но знай, че можеш да разчиташ на мен, каквото и да правиш.

Кейти излезе, а Тара уморено отпусна глава върху шията на Кинг. Чувстваше се напълно изсмукана. В това време зад гърба й се чуха стъпки и леко подрънкване на метални такъми. Вратата се отвори и в клетката влезе Крис със седлото и юздата на Кинг, като му заговори нежно на родния си език:

— Хайде, момчето ми, излизаме на езда — и после мълком подаде на Тара юздата.

Тя се усмихна и веднага усети старата безмълвна връзка между тях двамата.

— Хей, Крис, как позна, че искам да пояздя? — заяде го шеговито Тара.

Големите му изразителни очи внимателно я гледаха, а от бездънните им дълбини лъхаше древната мъдрост на предците му. Погледът му сякаш я заливаше с човешка топлина и обич.

— Не е ли по-добре да взема коня, който яздих вчера? — продължаваше да се преструва Тара. — Това нали е жребецът на мис Стефани? Казаха ми, че освен нея, никой друг не може да го язди.

Крис невъзмутимо я заобиколи и постави седлото върху гърба на Кинг, наведе се, пристегна коланите под корема и закопча катарамите. После се изправи, взе юздата от Тара, сложи металната юздечка на дланта си и я поднесе към едрите жълтеникави зъби на жребеца. Челюстите му щракнаха и той я захапа. Крис внимателно го огледа, за да се увери, че всичко е наред и прекара тъмната си ръка по още по-тъмната кожа на коня. Жребецът вече целият тръпнеше в очакване на предстоящата езда, докато Крис с усилие повдигаше едно по едно тежките му копита, за да провери подковите. Тара забеляза, че Кинг не бе изоставил стария си навик да се отпуска с цялата си тежест върху онзи, който му вдигаше краката, но пък и Крис си го знаеше и действаше с крайна предпазливост. Най-сетне всичко бе готово и Крис поведе Кинг към вътрешния двор, където жребецът не закъсня да покаже истинския си нрав като започна да лудува и отказваше да стои мирно. Крис здраво хвана стремето от едната страна, докато Тара се качваше от другата, и се притисна към главата на коня в усилията си да го удържи още малко, преди да се е втурнал към мамещите го простори на равнината.

— Готово, Крис — рече му тя.

Поводите вече бяха в ръцете й и Крис отпусна юздата. Жребецът веднага се втурна напред и се понесе в бесен, но равномерен галоп, за който Тара от опит знаеше, че може да поддържа и цял ден, стига да го оставеха.

— Хайде, красавецо! Хайде, любими! Още по-бързо! — пошепна тя в ушите му.

Кинг обаче съвсем не се нуждаеше от подобни подканяния. Денят едва започваше, на гърба му бе познатият ездач, а пред погледа му се ширеше безкрайното поле — какво повече можеше да се желае? Той вложи цялото си същество в галопа и препусна като луд.

На Тара й се струваше, че това е най-важната езда в живота й. Просто не знаеше как по друг начин да освободи почти непоносимия товар на напрежението, натрупано в Рая поради несъвместимостта на спомените й за спокойното и безметежно детство в имението и случилото се след разрушителната поява на Грег, която изведнъж срина всичко. Плюс това имаше нужда от време и място, където да е сама, за да обмисли на спокойствие плановете си — събитията наближаваха своята развръзка, през следващите двайсет и четири часа всичко щеше да се реши и затова Тара трябваше да е подготвена, спокойна и най-вече да владее ситуацията. Пък и не беше зле да прекара известно време извън къщата — така щеше да поддържа несигурността на Грег и да го кара да прави догадки, а за нея това бе от съществено значение. В своето невежество той си въобразяваше, че в Рая тя няма къде да му избяга, забравил напълно за безкрайните полета, където спокойно можеше да се скрие цяла армия, да не говорим за жена и кон. В тази пустош Грег никога не би я открил. Тара беше съвсем сама.

Макар и отдала се напълно на лудешките темпове на галопа, Тара не забравяше и една друга съществена част от плана си. Днес щеше да пристигне Джили — в това тя бе уверена. Неистовата й ревност в никакъв случай нямаше да я остави да си стои в Сидни, докато през това време Грег се радва на живота със съперницата й. Така че Тара бе твърдо решила да не присъства на пристигането на Джили и да остави любовниците, явно вече изпълвани от омраза един към друг да си вдигат скандали до насита. Но все пак й се искаше да разбере, че Джили е пристигнала. Затова гледаше да не се отдалечава прекалено много от имението и непрекъснато караше Кинг да описва кръгове около него, подобни на венчелистчетата на гигантско цвете.

Утрото беше доста напреднало, когато най-после се чу звукът на самолета. Равнината отдавна бе загубила утринния си златист оттенък и вече се гърчеше под безмилостните лъчи на слънцето. Сънливото бръмчене на двигателите отначало силно наподобяваше жуженето на многобройните насекоми. Застанала под сянката на евкалиптите върху един близък хълм, Тара не откъсваше поглед от имението и приличаше на някакъв древногръцки бог, който от висините на Олимп наблюдава жалките и глупави постъпки на смъртните под себе си. Почти веднага след спирането на самолетчето, вратата му със замах се отвори и Джили изскочи отвътре с такава припряност, че едва не падна на пистата. Мярна се и фигурата на пилота, който й подаде багажа и вратата отново се затвори. Джили за момент постоя в нерешителност, после взе багажа си и провлече крака към къщата.

Оттам към нея изтича Грег, сграбчи я грубо за ръката и я помъкна обратно към самолета. До Тара долетяха викове и крясъци.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Не ми дръж такъв тон, мръсно копеле!

Грег продължаваше да я дърпа към вратата на самолета, но двигателите вече бяха запалени. Пилотът не ги виждаше и се подготвяше за излитане. Грег тъкмо бе хванал дръжката на вратата, когато самолетът тръгна и от тласъка и двамата с Джили паднаха на земята, като за миг изглеждаше, че малката машина ще ги закачи с колелата си, докато набираше скорост и излиташе. Струята от двигателите ги засипа с облаци прах, а те продължаваха да лежат, неподвижни и прилични на трупове, сякаш уловени в прелюбодеяние от потоци лава, вкаменили навеки преплетените им крайници.

Първи се съвзе Грег и отскочи от Джили като от нещо отровно. Двигателите на отдалечаващия се самолет заглушаваха крясъците им, а фигурите им все още бяха полузакрити от червеникавия прахоляк, който продължаваше да се стеле във въздуха. Тара ги виждаше като през някакъв тънък слой кръв и яростните им жестове и ръкомахания, докато крачеха към къщата, й напомняха движенията на зловещи марионетки. Тя яхна Кинг и го насочи право към слънцето, към огромната празнота, проснала се пред нея.

— Хайде, момчето ми — пошепна тя в наостреното ухо на жребеца. — Хайде да видим колко бързо умееш да тичаш!

— Грег! Пусни ме! Причиняваш ми болка!

Джили на висок глас протестираше срещу начина, по който Грег, все още здраво стиснал лакътя й, я теглеше след себе си по коридора на къщата, без да обръща внимание на това, че тя се блъскаше в стените и рамките на вратите. Той не отвърна нищо, а накъсаното му дишане и плътно стиснатите му устни й показваха, че е побеснял. Макар и поуплашена, щом влязоха във всекидневната, Джили веднага се нахвърли върху него:

— Казвай къде е тя! И недей да отричаш, че я няма, защото зная, че е тук!

Грег обаче нямаше никакво желание да обсъжда Тара с Джили.

— Не разбирам за какво говориш.

— Мръсен и долен лъжец!

— Кой ти каза, че съм тук? — Грег вече едва се сдържаше.

— Има ли значение? — Обзета от нов пристъп на страх, Джили не посмя да признае, че те двете с Тара вече се познаваха, откакто преди няколко седмици тя отиде при нея с обвинението, че е любовница на Грег. Ако му го кажеше, той сигурно щеше съвсем да побеснее. Затова тя отново премина към нападение: — Къде е Тара? Искам да си поговоря с нея. Мисля да й кажа някои неща.

— Джили!…

Вероятно за първи път в живота си Грег почувства истински страх. В главата му с пределна яснота се очерта разрушителната стихия на Джили, помитаща всичките му шансове за успех с Тара — жената, която в момента бе повече от всичко друго за него. А това в никакъв случай не биваше да го допуска.

— Джили, за бога…

— За бога ли? — възмутено се провикна Джили. — Та какво разбираш ти от бога? Именно ти, който…

— Престани!

Джили отново смени тактиката и запита:

— Добре тогава. Разкажи ми за другите.

— Какви други?

— Другите жени — злъчно изрече тя. — Мацета, спаначета, самосвалчета и не знам какви още…

На Грег не му бе никак приятно името на Тара да се свързва с подобна терминология, но не знаеше как да накара Джили да млъкне, без да я предизвика още повече. А и в момента най-важното бе да се отърве от Джили, преди Тара да е узнала за идването й.

— Няма други, Джили — отвърна той, като се опитваше да поеме нещата в свои ръце. — Виж какво…

— Жалък лъжец! — изпищя тя.

— Не вдигай шум, Джили! — предупреди я Грег и пристъпи към нея.

— Защо? Нима се боиш, че някой може да види истинския Грег Марсдън? — Тя предизвикателно се изсмя в лицето му, отиде до барчето и си наля чаша уиски. Вдигна подигравателна наздравица и я гаврътна на един дъх, след което хвърли войнствен поглед наоколо и настоятелно повтори: — Къде е Тара? Искам да говоря с Тара!

Това неприятно повторение на името й бе капката, която преля чашата на търпението на Грег.

— Няма я. А дори и да беше тук, не бих те допуснал при нея. Разбра ли, Джили? Набий си го най-сетне в дебелата глава! Писна ми от тебе! Писна ми от скандалите, сцените, пиенето ти и противния ти пиянски дъх! Между нас всичко е свършено. Край. — Той замлъкна и я изгледа с унищожителен поглед. — Отвращаваш ме.

Джили простена, сякаш я бяха ритнали в стомаха и мъчително запита:

— Влюбен ли си в нея?

— Да.

— Не! — Джили вече виеше от мъка. — Не вярвам!

— Ще ти се наложи — язвително каза Грег. — А сега се махай, Джили. Изчезни от къщата и от живота ми. Утре сутринта можеш да вземеш самолета от Пайн Крийк. Ще накарам някое от момчетата веднага да те закара дотам. И повече не желая нито да те виждам, нито да те чувам. На погребението ти също няма да дойда. Просто от сега нататък изобщо не ме интересуваш! Разбра ли?

Той млъкна и изчака да види ефекта от думите си. Но и един поглед стигаше, за да се разбере, че Джили не бе приела нито една сричка от казаното. Със зачервено лице и гордо вдигната глава, тя на свой ред отвърна ехидно:

— Не говориш за мен, нали, Грег? Имаш предвид нея. Хайде, изкарвай я от къщата и я пращай да хваща оня тъп самолет от Пайн Крийк.

Животинската природа на Грег веднага долови опасността:

— Ами ако не го направя?

— Ако не го направиш ли… — Джили се засмя и му показа дребните си бели зъби. — Тогава смятам да се отбия в полицията. Напоследък имам чувството, че съвестта нещо ме измъчва. — Това тя произнесе с явна наслада. — Ще ми се наложи да им разкажа цялата история за романтичната вечерна разходка с лодка в блатата на крокодилите. Представям си ги, и тях заедно с всичките ти почитателки, как ще реагират, като узнаят, че великият тенисист е блъснал богатата си жена в блатото още по време на медения им месец, защото е започнал да чука най-добрата й приятелка!

— По дяволите! — На Грег вече не му достигаха и обидните изрази.

Джили си наля още едно уиски и го погълна триумфално.

— Ти си една глупава патка — тихо каза той. — Нима не разбираш, че в това отношение и двамата сме еднакво вътре?

— О, нима? — Очите на Джили блеснаха с маниакална лукавост. — Не думай! Вътре си само ти, драги, и то затънал до красивата си шия! Струваше си да дойда дотук, ако не за друго, то поне за да ти видя изражението на лицето. — Тя наперено отиде до барчето и отново си напълни чашата, върна се и седна на ръба на масата. Сега вече държеше Грег в ръцете си. — Освен това аз и ти не сме единствените, които знаят какво се случи тогава. Знае го и Филип.

— Казала си на Филип? Защо?

— Защото той още ме обича! Може и да не ти се вярва, но е така. И не знам защо, но никак не си пада по теб. А е най-добрият адвокат в Сидни. Така че той мен ще оправи, но всичко ще се струпа на твоята глава. — Джили съвсем определено злорадстваше. — Свършено е с теб, момчето ми! А мен най-много да ме обвинят в неволно съучастие, но аз ще кажа, че си заплашил да убиеш и мен. Мда-а. Пък после ще видим на кого ще повярват. Да не говорим, че си имал и съответните мотиви.

Грег мълчеше и я слушаше като в транс. А Джили продължаваше да дава израз на отчаянието си и очевидно намираше някакво садистично удоволствие от мъченията, на които го подлагаше.

— Веднъж наблюдавах как скопяват един жребец. Червата си щях да повърна. Та искам да кажа, внимавай в картинката, Грег. Една погрешна стъпка, и ще се окажеш в още по-лошо положение. Ясно ли ти е? Така че, ако някой ще си заминава, това е Тара. Ти ли ще й го кажеш, или аз?

Джили така и не видя как Грег замахна и я удари с такава сила, че я просна на пода. И без да го поглежда, беше ясно, че това не е нищо друго, освен проява на безсилната му злоба. Бавно и внимателно, тя се опря на една ръка, надигна се, като внимаваше да не се пореже на парчетата стъкло от счупената чаша, и каза, все едно нищо не беше станало:

— Не мисля, че е редно да сключваме църковен брак, какво ще кажеш? — Тя внимателно опипваше с език зъбите си и усети кръвта, която се стичаше от единия край на устата й. — Хм… По-добре ще е да го направим в гражданското. Все едно, няма значение. Филип ми обясни, че след като се разведем и се омъжа за тебе, това слага край на издръжката му, но няма значение. — Джили с усилие се изправи и едва сега погледна Грег. — Все ще се оправим някак. С наследството ти от Стефани пари няма да ни липсват. Чака ни чудесен живот, любими.

Грег стоеше пред шкафа за ловно оръжие с пушка в ръка. Без да бърза, той я отвори, зареди я, запъна петлето и я подпря до себе си. Също като скорпионите, към чийто зодиакален знак принадлежеше, той предпочиташе коварния удар отзад, вместо директното разчистване на сметките.

— Възхищавам се на умението ти да предвиждаш всичко, Джили — усмихна й се той. — Само че си пропуснала едно-две неща, любима — имитира я Грег. — Наскоро разговарях с Бил Макмастър. Та той изглежда е накарал Стефани да добави специална клауза в завещанието си, съгласно която ако се оженя повторно, няма да получа нито цент. Елементарно, нали? Дори се питам, да не би да са визирали именно тебе? Така че, хайде да не си говорим повече за сватби. — Той й се усмихна със самочувствието на човек, напълно удовлетворен от размера на отмъщението си, и добави: — Просто реших, че това може да представлява интерес за теб.

Лицето на Джили бе замръзнало в израз на абсолютно отчаяние. Устните й беззвучно мърдаха, сякаш устата й беше пълна с пясък. Грег доволно се засмя и излезе от стаята.

Изведнъж изострените му сетива доловиха някакво движение в дъното на коридора. Неясна фигура бързо се шмугна в една от стаите и изчезна. Нима ги бяха подслушвали? Грег набързо си припомни разменените между него и Джили реплики, които бяха напълно достатъчни да ги пратят и двамата на въжето, и веднага се втурна по петите на тайнствената фигура. Цялата къща бе празна, с изключение на кухнята, където някой говореше. Вътре Кейти отчаяно се опитваше да установи връзка по радиото:

— Рая вика Пайн Крийк! Рая вика Пайн Крийк! Пайн Крийк, чувате ли ме? Тук е Рая…

С пушката в ръка, Грег безшумно пристъпи зад нея.

— Къде е Тара?

Долната челюст на Кейти увисна и тя го изгледа с ужас в очите. Знае нещо старата кучка, реши Грег. Най-важното е да запазя спокойствие, а после ще видя какво да правя.

— Потърсих я в стаята й, но я нямаше. Не знаеш ли къде е? — повтори той.

— Тя… ъ-ъ-ъ… отиде на езда, още много рано сутринта. Каза, че трябва да помисли за нещо — отвърна дрезгаво Кейти.

В това време радиото изпращя и се чу глас:

— Тук е Пайн Крийк. Тук е Пайн Крийк.

И двамата стояха, без да мърдат. Кейти бе като прикована от погледа на Грег.

— Накарай Сам и Крис да изкарат ландроувъра и ги питай дали не знаят в каква посока е тръгнала.

Анонимният глас по радиото отново се обади:

— Ало… Ало… Пайн Крийк вика Рая. Пайн Крийк вика Рая. Ало… Кейти, защо не се обаждаш?

Кейти продължаваше да стои като заек, хипнотизиран от погледа на питон.

— Хайде, какво чакаш! — избухна Грег. — Тръгвай по-бързо, дърта вещицо. Цял ден ли ще ми се мотаеш?

Кейти се обърна и трескаво побягна от кухнята.

— Ало, Рая! Чувате ли ме? Пайн Крийк вика Рая…

Грег сграбчи микрофона и го изтръгна. После свали задния капак на радиото и извади една от лампите му. Апаратът безпомощно замлъкна. Грег пъхна лампата в джоба си и излезе.

Пред къщата ландроувърът вече беше готов, а до него стояха Кейти, Сам и Крис. И тримата мълчаха и си личеше, че са напрегнати.

— Някой от вас видя ли мис Тара тази сутрин? — обърна се Грег към братята.

Те се спогледаха и поклатиха глави.

— А къде бяхте, по дяволите? Пак сте се успали, негодници проклети!

По-полека, рече си Грег. Няма смисъл да ги настройвам още повече срещу себе си.

— Както и да е. Тръгваме да я търсим. Няма къде да изчезне, ще я намерим — и той извади патроните от пушката, която продължаваше да стиска, и я подаде на Сам, за да я сложи в ландроувъра. — Тъкмо ще половуваме и ще ударим някой и друг заек за вечеря, Кейти.

Но Кейти още стоеше като парализирана, впила ужасен поглед в очите му. Грег й се усмихна приятелски, метна се в колата и даде знак за тръгване.

А във всекидневната Джили почти не бе помръднала, откакто Грег излезе от стаята. Съзнанието й упорито отказваше да възприеме казаното от него. Всичко звучеше толкова невероятно. Нима наистина в завещанието на Стефани имаше такава специална клауза? Сякаш дори и от гроба Стефани продължаваше да й нанася удари и да я наказва, точно както бе постъпил и старият Макс навремето с баща й. Освен това беше загубила Грег — по този въпрос нямаше никакво съмнение. Той съвсем ясно бе заявил, че е влюбен в Тара. А подобни думи никога не бе казвал на Джили — независимо от бурния им романс и от всичките й усилия да му угажда на сексуалните капризи. Това бе върхът на всичко.

Джили със залитане отиде до барчето и си наля още едно уиски. Печално притисна чашата към гърдите си и се опита да мисли за онова, което я чакаше от сега нататък. Но както и да го гледаше, бъдещето й се струваше отчайващо мрачно, без никакъв проблясък на надежда. Загуби Грег. Загуби и Филип, а сега вече зависеше изцяло от моралната и финансовата му подкрепа. Той изведнъж започна да се превръща в необходимата й искрица надежда — нещо, което отдавна не бе изпитвала към него. Господи, какво да правя? Обземаше я непреодолима паника и тя прибягна до единственото средство, което напоследък й служеше безотказно — посегна към бутилката и си наля още малко от течната утеха.

Двадесет и първа глава

В самолета на връщане от САЩ Филип Стюарт напразно се опитваше да си изясни мотивите за това пътуване. Защо, по дяволите, се връщаше? Така или иначе работата му все повече и повече се обвързваше с американския пазар, а при съвременните средства за комуникация физическото му присъствие в Сидни почти не бе наложително. Животът в САЩ му харесваше, вече имаше и приятели, и дори в главата му се оформяше смътната идея да се премести там след развода с Джили.

Джили. В това бе цялата мъчнотия. След последния им разговор Филип искрено се надяваше най-после да възвърне душевното си равновесие, чиято загуба толкова го измъчваше от няколко месеца насам. Усещаше, че отношенията им с Джили са стигнали критичната си точка, и то не по негова вина, тъй като той поначало не обичаше да я подлага на натиск. Макар и да не беше убеден в желанието си да сложи край на брака, Филип вече смяташе, че е крайно време да се стигне до някакво решение, колкото и неприятно да е то, защото тази непрекъсната несигурност започваше да му омръзва. Така че той се върна в САЩ далеч по-облекчен и свободен, поне вътрешно, отколкото когато пристигна в Австралия преди разговора си с Джили.

Но какво означаваше всъщност да се чувстваш свободен? Как да зарежеш нещо, което си носил предано цели седемнайсет години? Още от самото начало на своята адвокатска кариера, преди дори да се посвети на търговското право, Филип знаеше, че който и затвор да вземеш и да оставиш вратите му отворени за през нощта, то на утрото три-четвърти от обитателите му ще продължават да стоят вътре. Така беше и сега. Раздялата с навика да се грижи за Джили и един вид да отговаря за нея не му се виждаше толкова лесна, колкото бе предполагал. Още повече, че нямаше и най-малката представа какво би правила Джили, след като я оставеше, и то в компанията на такъв изпечен мошеник като Грег Марсдън… Душата му се стягаше като си го помислеше. Вярно е, че от никого не може да се очаква да гледа с добро око на любовника на жена си, лишил го от привързаността й и заел мястото му в семейното легло, но в този случай разумът на Филип му подсказваше, че що се отнася до Грег неприязънта му към него има и други измерения. Марсдън просто беше съвършен негодник и Филип се притесняваше все повече и повече за това какво би станало с Джили в лапите му.

Всъщност това беше и истинската причина за сегашното пътуване, което Филип едва бе успял да вмести в натоварения си работен график и срещу което здравият му разум продължаваше силно да роптае. Той през цялото време си повтаряше, че иска да се увери в готовността на Джили за развода, за да я прогони от мислите си и да се заеме със собствения си живот. Преди да тръгне, на няколко пъти прави опити да се свърже с нея по телефона, но отсреща не се обаждаше никой. От една страна в това нямаше нищо необичайно, тъй като Джили често излизаше и не обичаше да стои сама в празната къща, но въпреки всичко той се обезпокои и се обади на един свой колега в Сидни, като го помоли да се отбие в дома му на Хънтърс Хил и да остави бележка на мисис Стюарт, с молба тя да се обади на Филип в Ню Йорк. За всеки случай дори отново остави телефонния си номер, да не би разсеяната Джили да го е загубила. И нищо.

В крайна сметка, като непрекъснато проклинаше глупостта си, Филип се принуди да вземе първия самолет за Сидни, за да проучи на място нещата. Вероятно това е нещо като обратния процес на ухажването, кисело си мислеше той. Когато двама души се ухажват, те предприемат някакви стъпки в известна последователност, целящи окончателното им събиране. А при разпадането на брака очевидно се преминава през подобни стъпки, но в обратен ред. Трябва да се разделим и ще го направя, обеща си той. Само дето… не е лесно. Обърканите му мисли продължаваха да се въртят в този порочен кръг до самото кацане на самолета. А когато стигна до дома си, вече съвсем не знаеше какво да прави.

Всички изоставени къщи излъчват някаква особена тъга. Още щом таксито пое по алеята към дома му, Филип вече бе уверен, че Джили не само е излязла от къщата, но и я е напуснала. Ядосан на собствената си глупост, влезе вътре и потръпна от хлада, лъхащ от необитавания дом. Не след дълго намери и прощалното писмо, което беше подпряно върху масичката за изходяща кореспонденция в преддверието. Самият Филип се чувстваше в известна степен „изходящ“, така че това му се стори доста жестока, макар и неволна ирония от нейна страна. Той взе писмото и го отвори.

„Скъпи Филип — започваше то, — не зная кога точно пак ще си дойдеш от САЩ и ще прочетеш това писмо, но всъщност няма значение. Искам само да те уведомя, че отивам да живея с Грег. Ще се омъжа за него, колкото и да не ти се вярваше, когато ти го съобщих. Не се опитвай да ме търсиш, защото няма да бъда в Харпър Маншън. Ще изпратя да ми вземат нещата веднага, щом се установим някъде. Извинявай за всичко, което ти сторих. Надявам се, че с времето вече няма да ме мразиш толкова.

С обич: Джили

П.П. Пожелай ми късмет!“

Филип тежко се отпусна на стола до масичката. Е, каквото почукало, такова се обадило. Нима можеше да се желае нещо повече? В края на краищата, нали именно затова идваше чак от Америка — да се раздели с Джили. За нея очевидно връщане назад нямаше и той с нищо не би могъл да й помогне — тя дори не му казваше къде отива. Но дали наистина щеше да се омъжи за Грег? От гърдите му се отрони дълбока въздишка. Още от началото на своята кариера, Филип бе един от юридическите съветници на „Харпър Майнинг“. Кантората му се намираше зад ъгъла на Бент стрийт — съвсем близо до седалището на компанията — и се грижеше за интересите на фамилията Харпър още от времето, когато преди петдесетина години младият Макс за първи път се отби в кантората. Така че той добре знаеше за клаузата в завещанието на Стефани, добавена по настояване на Бил Макмастър и формулирана от най-добрите мозъци на адвокатската професия, съгласно която Грег явно не би се оженил нито за Джили, нито за която и да е друга. И нищо не можеше да се направи. Филип си отбеляза наум да наеме човек, който да опакова нещата на Джили, а той самият също да си изнесе личните вещи и после да продаде къщата както си е — с цялото обзавеждане. Погледът му бавно се движеше наоколо. Не изпитваше никакво желание да вижда край себе си всички тези вещи отново. Той сковано посегна към телефона, за да резервира място за първия обратен полет. Честата смяна на часовите зони щеше да му се отрази много зле, но в момента имаше и по-лоши неща.

— Добър ден. „Бритиш Еъруейс“ ли е?…

Точно така. Непременно ще се преместя в САЩ.

 

 

Ах, по дяволите тази тежка проклетия, ругаеше Кейти седлото си, докато с мъка го тътреше към конюшните. Веднага щом ландроувъра и Грег се скриха от погледа й, забулени от облаци прах, Кейти изтича към коня си с твърдото решение и тя да се включи в търсенето на Тара и да не я изоставя на милостта на Грег. Трябваше непременно да намери Ефи, както вече й викаше, макар че в огромната пустош и при бясното препускане на Кинг, бе равносилно да търси игла в купа сено. От друга страна обаче, Кейти беше единственият човек, който знаеше любимите места за езда на Тара, а и при тази ситуация всичко друго бе по-добро, отколкото да седне да чака със скръстени ръце.

— Хайде, девойко, действай, че няма време! — рече си Кейти като влезе в клетката и започна чевръсто да оседлава възрастничката си кобила.

Кейти беше прекарала целия си живот на село и яздеше великолепно, но бе избрала това старо момиче от уважение към Крис, който смяташе за свой дълг да полага грижи за нея, тъй като това бе част от почитта му към древните предци. Пеги си беше една съвсем приятна кобила, не много умна, но пък кротка и покорна. За нея се знаеше, че никога няма да започне да подскача, да се изправя на задните си крака, да се плаши или да хвърли ездача си.

— Няма време и ще трябва да побързаме — рече Кейти, докато, подпряла с мършавото си коляно корема на непротивящата се кобила, стягаше подпръга. — Днес ще се наложи здравата да потичаш, Пеги. Отиваме да търсим Ефи!

Кейти я изведе на двора и с учудваща лекота се метна на гърба й. Право пред нея небосклонът бе започнал да променя цвета си. Кристалночистият въздух бързо потъмняваше и някак се сгъстяваше, като златистите му багри се превръщаха в матовожълто. Кобилата на Кейти надуши промяната и стана неспокойна, присви уши назад и тръгна с нежелание.

— Буря ли ще има, Пеги? — запита я Кейти. — Не се бой, сигурно няма да дойде чак дотук. Хайде, давай по-бързо!

И без да я е грижа за нея самата, неукротимата дребничка старица смуши коня и смело пое в пустошта.

 

 

Признаците на приближаващата буря ставаха все по-осезаеми. Притъмня. Облаците бързо се сгъстяваха и цялата околност потъна в някаква призрачна светлина с цвят на горчица. Вятърът се усилваше, вдигаше малки вихрушки прахоляк и караше разпръснатите тук-там евкалипти да се огъват под напора му. Късното следобедно слънце хвърляше зловещи коси отблясъци върху ниско надвисналите облаци, които сякаш се гласяха да захлупят безпомощните земни обитатели под себе си. Откъм северозапад вече се чуваше заплашителният вой на стихията, която бързо се придвижваше към Рая.

Тара никога преди не бе навлизала толкова навътре в безкрайните простори на австралийската степ и сега притеснено пришпорваше Кинг по обратния път, преди да ги е застигнала бурята или бързо спускащият се мрак да е обгърнал белезите, по които тя се ориентираше. А здрачът вече бе сменил златото на залеза с кървавочервено, което преминаваше в мастиленочерно там, където се струпваха най-тежките облаци. Жребецът продължаваше да препуска неуморно и могъщите му копита преодоляваха с еднаква лекота напуканата земя, камънаците и храсталаците по пътя му. Тара се носеше точно към окото на бурята, подобно на някакъв тъмен ангел на отмъщението, призовал всички стихии в името на своето дело.

Останала сама във всекидневната на Рая, Джили пи, плака и спа, след което се събуди и повтори същия процес. Мъчеше я абсолютно отчаяние. Чувстваше се ужасно самотна и потисната, животът й беше разбит, а насиненото й лице я болеше. Полуприпадаща от погълнатото количество уиски, тя обикаляше безцелно стаята и ту си мърмореше несвързано, ту от време на време избухваше в истеричен смях, когато се сещаше за още някоя нелепа или иронична подробност на положението, в което бе изпаднала. В един момент погледът й се спря върху снимката на Стефани, поставена в рамка върху полицата на камината. С характерната за много пияните прекалена концентрация, Джили пристъпи към снимката и почти залепи лице за стъклото.

— Ха, Стефани! — с надебелял език каза тя. — Още не мога да се отърва от теб. Навремето се бях заклела да си отмъстя на рода ти за случилото се с баща ми. А сега виждам, че и мен ме чака същото. Повярвай ми, Стеф, не го исках… Изобщо не допусках, че ще бъде толкова ужасно… Ох… — Джили се разплака, защото отново си припомни блатото и ужаса, изписан на потъналото в кръв лице на Стефани. — Страх ме е, Стеф… — хлипаше тя, обзета от самосъжаление. — Помогни ми, моля те. Стеф! Не зная какво да правя…

Навън вече беше тъмно и наоколо нямаше жива душа. Внезапно тишината на нощта бе нарушена от тропот на копита. Появи се Кинг, който долетя със същото стремително темпо, с което бе тръгнал. Силата му сякаш бе неизчерпаема, защото той с лекота прескочи оградата към двора на конюшните, вместо да влезе през вратата, и се спря, запенен и плувнал в пот. Изтощената Тара се притисна към врата му в израз на безмълвна благодарност. После скочи от седлото, свали му такъмите, избърса го и му метна черджето, за да не настине. Едва след това го напои и нахрани до насита, като дори му даде допълнителна порция дъхаво сено за добре свършената работа.

Докато отиваше към къщата, Тара видя колко навреме се бяха прибрали. Бурята всеки момент щеше да избухне. Но дали изобщо можеше да се сравнява с онази, другата буря, която я очакваше вътре, мислеше си Тара и събираше сили за предстоящото изпитание.

— Ах, ти кучка проклета! Мръсница!

В коридора стоеше Джили с чаша в ръка и цялата се тресеше от бяс.

— Здравей, Джили.

От невъзмутимия отговор на Тара Джили съвсем побесня:

— Значи си знаела, че ще дойда, така ли?

— Естествено. — Тя отмина Джили с безразличие, като пътем си сваляше ръкавиците за езда.

Джили изтича след нея и я сграбчи за лакътя:

— За кого, по дяволите, се смяташ? — яростно започна тя. — Преструваш се на моя приятелка, а зад гърба ми ходиш с Грег! Защо? Нищо не разбирам!

— Къде е Грег? — запита Тара, без да обръща внимание на въпросите й.

— Тръгна да те търси. Но си взе и пушката, така че сигурно ще половува. Винаги го прави, когато се чувства хванат в капан.

— Ще си направя чай — рече Тара, издърпа ръката си и зави към кухнята. — Искаш ли и ти?

— Чакай! — извика Джили. — Искам да поговорим. Тара…

Но Тара вече беше в кухнята, където остави камшика и ръкавиците и взе чайника. Лицето й бе каменно, сърцето също. Очевидно планът й да остави Грег и Джили сами да си изяснят нещата даваше чудесни резултати — личеше си от подутата устна на Джили и синината на бузата й. А и Грег сигурно не се чувстваше по-добре, щом бе излязъл с пушката, за да си изкарва яда на разни дребни и беззащитни създания, които никога не му бяха причинявали зло. Тара обаче не ги съжаляваше ни най-малко. Те самите не се интересуваха от нищо друго, освен от себе си. Планът й трябваше да бъде доведен докрай. Връщане назад нямаше.

Джили нахълта в кухнята, залитна към Тара и разля чашата си.

— Недей да бягаш! — изсъска злобно тя. — Първо трябва да ми отговориш на някои въпроси, мис Тара! Защо ми каза, че идваш тук с Грег? Защо?

Скоро ще узнаеш, скъпа, помисли си Тара, но гласно каза:

— Реших, че трябва да знаеш истината, Джили. Ти ме имаш за приятелка и нямах право да върша неща зад гърба ти. Мислиш си, че Грег е твой, а в същото време той кани мен тука. Освен това, обадих ти се, защото ако ти го беше питала, той вероятно щеше да те излъже.

— Значи… значи всичко е истина? И откога ходите?

— От доста време. — Тара умишлено се държеше на разстояние от Джили, все едно, че цялото й внимание беше насочено към чая, а всъщност се стараеше да поддържа напрежението на Джили.

— От колко?

— Не си водя записки в календара. За мен цялата история не представлява кой знае какво.

— Ясно! — Както Тара правилно бе допуснала, ударът й попадна право в целта. — Играеш си, значи. Забавляваш се чудесно, а не мислиш, че ми отнемаш мъжа и съсипваш живота ми…

— Дали пък Стефани не би казала и на теб точно същото, Джили?

Гласът на Тара я сряза като скалпел и Джили изумено зяпна.

— А? Стефани ли? Не разбирам. Както и не разбирам защо искаш да ми отнемеш Грег. Какво съм ти направила? — Въпросът й увисна във въздуха. Тара бе впила обвиняващ поглед в Джили, който я влуди до такава степен, че тя изпадна в агресивна истерия: — Ти си виновна за всичко! Грег ме обичаше, докато не се появи ти и не застана между нас… Изчезвай веднага! Моментално! — нахвърли се тя върху Тара и замахна да я удари, но натежалата й от пиенето ръка не улучи лицето й, а само леко я бръсна по рамото.

— Не мисля, че това би се понравило на Грег, ако му кажа. Ти как смяташ? — запита Тара с потъмнели от презрение очи.

— Грег ли? — сепна се Джили. — Проклетото копеле! Защо го няма? Трябваше да е тук. Къде ли е, за бога?

— Щом си се загрижила толкова много за него — студените нотки в гласа на Тара ставаха все повече, — винаги можеш да оседлаеш някой кон и да излезеш да го потърсиш.

Ироничното й предложение подсили уплахата и чувството за безпомощност на Джили. Навън воят на вятъра нарастваше и всеки момент бурята щеше да се сгромоляса върху Рая.

— Само че трябва да внимаваш, Джили — продължаваше хладният и някак далечен глас. — Май ще има буря. Гледай да не те хване на открито, че е опасно.

Джили с усилие обърна поглед към източника на подигравателните думи. Пред нея стоеше Тара и й се усмихваше любезно.

— Искаш ли захар в чая си, Джили?

Побесняла от ярост и ужас, Джили избухна, заля Тара с остатъка от уискито си и изкрещя:

— Върви по дяволите с твоя чай! По дяволите! По дяволите! По дяволите!

 

 

Бурята избухна и започна да се излива с цялата си мощ върху Рая. Ураганният вятър трошеше клоните на дърветата и носеше във въздуха листа и облаци прах. Около къщата сякаш лудееха всичките демони на ада и пищяха и стенеха като някакъв хор от пъклени изчадия, чийто обхват покриваше цялата гама от най-тънък фалцет до най-нисък вой. Гръмотевиците следваха светкавиците в такова неистово темпо, че почти се сливаха, а поройният дъжд така блъскаше покрива, като че ли искаше да го срине със земята.

Кейти смогна да се добере до имението буквално на лакът пред стихията. Спаси я усетът й, притежаван от почти всички, които живеят близо до природата, който й подсказа по какъв път да мине, та вятърът да духа в гърба й и да й помага. Не успя да намери Ефи, но пък добре си поязди. Макар и доста изтощена, ездата все пак я освободи от натрупаните напрежения. Доволна бе и от старата Пеги, но най-вече се радваше на собственото си постижение — за възрастта си се бе справила отлично.

Като бързаше, за да изпревари първите тежки капки на дъжда, Кейти прибра кобилата на сушина, избърса я от потта, погрижи се за другите й нужди и се повъртя още малко, за да се порадва на уюта на конюшнята. После се прибра в къщата и за свое изумление видя, че обектът на издирването й тъкмо излиза от една от свободните спални.

— Ефи! А аз мислех, че си се загубила и ходих да те търся!

Предаността на старицата силно затрогна Тара.

— О, Кейти! Нима не ме познаваш? — меко и многозначително отвърна тя. — Имало ли е случай да отида на езда и да се загубя?

Кейти радостно се засмя, във възторг от намека за споделяната от тях тайна.

— Слушай сега, Кейти — продължи Тара. — Знаеш ли, че ни дойде неочакван гост? Джили Стюарт?

— Да, видях. Дори я чух как се кара с него.

— Точно така. Сега тя е тук — и Тара отвори вратата на спалнята за гости. На леглото спеше Джили, просната по гръб, и мъчително хъркаше с отметната назад глава. — Наложи се да я сложа да си легне. Сигурно е пила цял следобед, защото докато бяхме в кухнята изпадна в истерия, а после почти загуби съзнание. Остави я да изтрезнее, разбра ли?

— Ясно.

— И още нещо, Кейти. Ти вече се досещаш какво става и искам да ми вярваш. Ситуацията е под контрол. Зная какво правя и съм длъжна да го направя.

Лицето на Кейти светна:

— О, Ефи! Всичко ще бъде както кажеш! Щом си Ефи и няма отново да изчезнеш!

— Няма. Но искам да оставиш всичко на мен. За днес недей да приготвяш вечеря — можеш още сега да се прибереш и да си легнеш. И аз ще направя същото.

— Добре.

— Лека нощ тогава, Кейти.

— Лека нощ, Ефи.

Обзета от неземна радост, Кейти забърза към стаята си, за да прекара още една вечер със старите си снимки. Само че тъкмо се пъхна в леглото с тенекиената кутия, последиците от ездата си казаха думата и тя заспа като младенец.

Тара също усещаше по тялото си насладата от любимия спорт. Чувстваше блажена умора, мускулите й бяха леко опънати, но иначе цялото й същество бе изпълнено с нов живот. Долната половина на тялото й гореше с приятната топлина, която дава само ездата и Тара с удоволствие си мислеше за особената сексуалност на това, да усеща коня между краката си и гальовната болка отвътре на бедрата. Най-после отново си беше у дома. А сега да преминем към следващата стъпка, рече си тя.

Внимателно провери дали с Джили всичко е наред, върна се в стаята си и започна да пълни ваната. От чантичката с гримовете извади стъклено шишенце с аромат за вана и капна вътре няколко капки. После, като си тананикаше тихо, приготви френския си сапун, най-меката гъба, тоалетното мляко и лосионите. Цялата баня вече ухаеше на мускус и рози. Тара си свали фланелката, сутиена, срязаните джинси и бикините. Всичките й дрехи бяха пропити от миризмата на жребеца, която странно контрастираше с настроението й.

Ваната вече беше почти пълна. Водата се пенеше като мляко от струята на крановете. Тара отиде в стаята и си избра касета за уредбата. Ръката й без никакво колебание посегна към едни стари френски песни за радостите и болките на любовта. „Любов, любов — припяваше си тя, — о, сладко щастие на любовта…“ Музиката нежно нахлуваше в банята. Тара спря крановете, уви си косата в хавлия, влезе във ваната и се отпусна в обятията на водата. Мелодията на песента бавно я унасяше.

„Изгубих се във студ и мрак,

потънах сред неясен зрак

и после се намерих пак

под люляка на двора.

Направих вино и отпих

и в миг сърцето си разбих,

а люлякът със шепот тих

навя край мен умора.“

Грег се друсаше по неравната повърхност на равнината към светлините на Рая, които вече се провиждаха в далечината, и се бореше с волана на ландроувъра, полузаслепен от падащия под ъгъл пороен дъжд. Разкъсваше се между гняв и страх. Гневът му беше насочен най-вече към Джили и въпреки няколкото ударени заека и кучета динго, още не бе утихнал, а страховете му бяха за Тара — дали е още жива, ако бурята я е хванала на открито. Караше като луд, без да обръща внимание на камъните и дупките по пътя, и без да го е грижа за Сам и Крис, които се подмятаха зад него, подобно на убитата плячка в краката им. Не се боеше и от гръмотевиците, нито от непрекъснато проблясващите ослепителни светкавици, които сякаш ги преследваха. В главата му имаше само една мисъл — Тара.

Най-после влязоха в двора и той изскочи от ландроувъра, още преди колата да е спряла напълно.

— Приберете я — нареди Грег, — и окачете тази мърша някъде.

После изтича към къщата и влезе, готов за всичко, но не и за онова, което завари. Вътре беше тъмно и не се чуваше нищо. И в кухнята нямаше никой, но това го устройваше, защото не бе гладен и спокойно можеше да мине и без Кейти тази вечер. Всекидневната, трапезарията и библиотеката също бяха празни. Най-после попадна на Джили, която спеше в една от спалните за гости, и гръмогласното й хъркане го увери, че тази нощ тя едва ли щеше да се събуди. Само че къде ли беше Тара? Грег със свито сърце тръгна по коридора към нейната стая. Вътре светеше и се чуваше някаква особена прелъстителна песен, която направо го подканяше:

„Пенливо вино,

сладко, буйно,

къде е моят мил?

Пенливо вино,

светло, руйно,

къде е моят мил?

Почакай, спри,

за миг замри,

чуй, някой идва тук.

Пенливо люляково вино,

това е моят мил.“

Потънала в музиката и топлата вода, Тара за първи път в живота си преживяваше ритуалната подготовка за правене на любов. Тялото й искаше Грег Марсдън и щеше да го има. Но всичко трябваше да е както трябва. Абсолютната й любов се бе превърнала в абсолютно отмъщение. Тя нежно сапунисваше тялото си и милваше всяка една става и гънка поотделно. Откакто стана Тара, се грижеше за това тяло с удоволствие, примесено с гордост и сега старателно нанасяше лосиони, масла, кремове и гелове, докато не остана сантиметър, от който да не ухаеше на свежа чистота. Сблъсъкът й със смъртта я бе научил да цени и обича тялото си като едно от големите удоволствия на живота. Но виж, мъжката обич — тя бе нещо съвсем друго. И Тара щеше да е съвсем подготвена за нея.

В съседната стая Грег също разиграваше подобен ритуал. Първо подготви спалнята, поразтреби, оправи леглото и изглади възглавниците. После отиде в кухнята, където откри бутилка шампанско в хладилника и я отнесе в стаята заедно с две чаши. А накрая смъкна мокрите си дрехи и се пъхна под душа. Вдигна с наслада лице към водата и я остави да се стича по тялото му, палуваше като малко дете, пръскаше наоколо, разтоварваше се и си играеше, в приятно предчувствие на онова, което следваше. В главата му се въртяха откъслеци от песента, която бе дочул през вратата на Тара. „Пенливо вино… къде е моят мил?“ С все по-нарастваща възбуда той втриваше сапуна под мишниците си, по слабините и по гърдите, а апетитът му с всяка изминала секунда ставаше по-неутолим. „Пенливо люляково вино… чуй, някой идва тук…“

 

 

А навън бурята вече бе достигнала връхната си точка. Вятърът сякаш духаше от всички посоки едновременно и искаше да отнесе имението. Но за намиращия се на завет в конюшните Крис, стихиите на нощта бяха нещо съвсем естествено. Това просто бе богът на гръмотевиците, Джамбуул, който, яхнал черните облаци, даряваше с живителна влага сухата земя под себе си. Животът без този бог беше невъзможен, понеже облаците му носеха и духовете на децата, които падаха с дъждовните капки и търсеха своята майка. Приклекнал в клетката на огромния жребец, Крис тихо напяваше химните си на причастие към ритуала на нощта:

— О, Велики Татко, чувам гласа на предците и те зова. Нека великите духове на древността се съюзят и помогнат на жената тази вечер. Ти ни научи да познаваме красотата и силата на женската любов, и Ти създаде нейния другар — Черния лебед Кунауара — защото жената не е цяла без мъжа, нито пък мъжът е цял без жената. А без жизнения огън на свещения танц на прегръдката между мъжа и жената няма нищо — царуват тъмнина и студ. Обръщам се и към тебе, Джулунгул — Великата змия на небесната дъга. Когато започваше животът и нашите предци танцуваха и пееха за първи път, Ти изви тяло към небето и ги благослови. О, Джулунгул, баща и майка на всичко живо, родител на живота, бъди с тази жена! И като покровител на луната и на приливите и отливите, дано водите ти изпълнят нейните реки, които да се стичат триумфално към морето.

 

 

Тара бе готова. Освежена от ваната и от сладостта на песните за любовта и ухаеща на розово масло, тя грижливо избърса тялото си, обзета от приятно нетърпение. Извади бяло дантелено неглиже с широк колан от розова коприна и го облече. Поруменяла от банята, от огледалото с блеснали очи я гледаше възхитително красива жена. Най-сетне съм готова, помисли си тя.

Прекоси стаята и през френските прозорци излезе на верандата. Оттам най-добре се виждаше истинското величие на бурята с начупените светкавици, които разкъсваха небето и безсилието на поройния дъжд да ги потуши. Сърцето на Тара възторжено откликна на ритъма на дивата стихия и тя се засмя от радост. После се обърна и тръгна по верандата към стаята на Грег.

Облечен в мек халат, Грег тъкмо бе излязъл изпод душа и отново оглеждаше стаята, да не би да е пропуснал нещо, когато през отворените френски прозорци към верандата забеляза бяла фигура. Той затаи дъх. Тара бе толкова красива, сякаш изразяваше цялата концепция за жената. Докато я гледаше като омагьосан, тя влезе в стаята. Без да каже дума, Грег отиде при нея, хвана я за ръка и я настани на един стол. Откриваше известна сексуална значимост дори и в този най-обикновен контакт с мекотата на пръстите й. После започна да отваря шампанското, но не можеше да откъсне очи от Тара. От свежестта й лъхаше някаква непозната и изтънчена еротика, която той до този момент не бе долавял. Грег със смущение установи, че пенисът му се размърда развълнувано под халата. Не бързай, каза си той. Не се дръж като пубертет!

Тара наблюдаваше с неприкрито удоволствие как Грег отваря шампанското. За първи път си позволяваше да се наслаждава без свян от гледката на мъжкото тяло. Откъдето и да го погледнеше човек, Грег беше направо великолепен. Раменете му бяха широки и плещести, а мускулите му — като изваяни. Златистите косъмчета по гърдите му приличаха на искри, току-що излезли изпод чука на ковача. Белотата на халата закриваше плоския му стомах и тънкия кръст и подчертаваше тенът на тялото. Той усети погледа на Тара и й се усмихна. Обожаваше очите й. После наля шампанското и й поднесе тънкостенната висока чаша.

— За теб — прошепна Грег. — За красотата ти.

Те отпиха, след което отново се чукнаха и мълчаливо повториха наздравицата. Грег би могъл да седи така и да я гледа цяла нощ, но желанието му да я докосва вече ставаше непреодолимо. Той остави чашата си на масичката до леглото, отиде при Тара, взе и нейната чаша и я вдигна от стола. Притисна я към себе си, пое лицето й в ръце и го извърна към своето за целувка.

Устните й бяха меки и топли като зрял плод. Грег нежно изучаваше устата й с езика си и го пъхаше все по-навътре. Тара нетърпеливо го пое и започна да го смуче, опивайки се от вкуса му. Струваше й се, че пие вино. После леко захапа езика му, задържа го между зъбите си и го пусна, след което започна да покрива лицето, шията му и навсякъде, докъдето можеше да стигне изправена на пръсти, с малки горещи целувки, докато той не потърси устните й отново.

Ръцете му я бяха обхванали здраво и галеха задната част на бедрата й, като притискаха тялото й към неговото. Тара усещаше мощта на изправения му пенис, но същевременно беше съвсем наясно, че тялото на Грег е подвластно на нейното, и тази мисъл я възбуждаше още повече. Тя плъзна пръсти по гърба му и проследи очертанията на лопатките, като се наслаждаваше на гладката му кожа. Грег я пусна и отстъпи крачка назад, впил поглед в гърдите й, които вече копнееха да бъдат освободени от закриващата ги прозрачна материя. После я отведе до леглото, нежно я постави да седне и едва-едва ги докосна — първо едната, а после и другата. Розовите им зърна вече бяха изправени и изпъваха тънката коприна на неглижето. Грег развърза колана и разгърна дрехата. Тара никога преди не бе изпитвала подобно боготворене от страна на мъж към тялото на обичаната от него жена. Грег милваше гърдите й с такова умение и преклонение пред красотата им, че тя едва сега ги усети като напълно свои. Коленичил пред нея, той ги целуваше и хапеше зърната им едно след друго, като следваше някакъв особен вътрешен ритъм. Удоволствието на Тара беше безгранично и пронизваше цялото й същество. Поставил ръце върху гърдите й, Грег бе заврял лице между тях и досегът на свежо обръснатата му брадичка до кадифената й кожа беше като електрически ток.

След малко той внимателно я положи по гръб и отгърна неглижето докрай, като освободи цялото й тяло. Устните и пръстите му непрекъснато откриваха нови и нови чувствителни точки по корема и бедрата й, за чието съществуване Тара досега изобщо не бе подозирала. С все по-увеличаващо се желание тя взе ръката му и я постави върху триъгълника между краката си, където меките и къдрави кафяви косъмчета вече бяха овлажнели от възбуда. Дългите му пръсти деликатно разтвориха вулвата и се плъзнаха в набъбналото и топло влагалище, а после преминаха към клитора, който тръпнеше от ласките им. Грег нежно разтвори устните й и вещо прокара езика си вътре, следвайки очертанията им. В един момент, без изобщо да съзнава какво прави, под въздействието на нахлулите непознати усещания, Тара сграбчи главата му и здраво я притисна към себе си, след което оргазмът й не закъсня и разтърси цялото й тяло.

Тара някак се засрами от това, скри лице зад ръцете си и смутено измърмори:

— Съжалявам.

— За какво? — засмя се лениво Грег. — Щом свършваш толкова лесно, можем да го повторим и потретим. Ето така. — Той пъхна пръсти между краката й и след миг Тара отново усети стремителната си възбуда. Усети го и Грег. — Виждаш ли? — отново се засмя той и я изгледа присмехулно.

Тара се изчерви. За да се освободи от магията на властта му, тя го отблъсна по гръб и разтвори халата, който Грег още не бе свалил. Той се изтегна арогантно и с видимо удоволствие я остави да разгледа изправения му пенис. Тара посегна като хипнотизирана и го обхвана с ръце, възхитена от чудесната му твърдост. Постави го между гърдите си, а после го целуна, като прокара устни по цялата му дължина и накрая зарови лице в златистите косъмчета на основата му. Грег усещаше, че няма да може да се сдържи колкото му се искаше, а броят на оргазмите му бе далеч по-ограничен, отколкото при жените, така че той й показа какво да прави, за да му доставя удоволствие, без да трябва да се изпразва. В това отношение го порази както невежеството на Тара, така и желанието й да се научи.

На нея й се струваше, че изживява наново целия си живот, под формата на ускорен курс, само дето този път нямаше да сбърка. Силата и увереността й растяха с гигантски скокове. Същото важеше и за възбудата й — първият оргазъм просто увеличи апетита й. Желанието й да усеща ръцете на Грег — върху гърдите си, отзад или между краката — ставаше все по-голямо. Но най-вече искаше пениса му. Досега го бе държала между гърдите си, в ръце и с устни, а сега вече го искаше между краката си. В един момент й омръзна да слуша непрекъснатото му повтаряне „чакай още малко“, метна се отгоре му и го стисна толкова здраво с мускулите на вагината си, че той не можеше да се измъкне. Изненадан от внезапната атака, Грег едва свари да изкрещи:

— Ах, ти! — и от дълго сдържания му оргазъм не остана нищо. Изпразни се в нея със залпа на преминаващ експрес.

След това ги очакваше удоволствието на любуването, без да се бърза, защото непосредствените желания бяха задоволени, а оставаха само по-дълбоките копнежи, които търсеха своя израз. Сега, по думите на Грег, Тара трябваше да го върне отново към живота, и той й позволи да изучи с ръце и устни всеки сантиметър от тялото му, дори и ключиците и гънката на гърба му, откъдето почваха краката. Зърната на гърдите му и основата на гръбнака бяха също толкова чувствителни, колкото и нейните и възприемаха със същото удоволствие нежните й масажи. Отвътре бедрата му бяха по-меки и от тоалетни кърпички и им липсваше златистото окосмяване на предната част. После ръцете й обхванаха тежките тестиси и докато ги галеше, Тара не преставаше да се учудва на този каприз на природата — да постави нещо толкова ценно в такава крехка обвивка. При всяко ново откритие въодушевлението й растеше — беше толкова влажна от възбуда, че й се струваше, че всеки момент вулвата й ще започне да се разтопява. Когато пътешествието й приключи, пенисът на Грег отново се бе върнал към живота.

Той я положи по гръб и проникна в нея. Бавните му и ритмични движения скоро превърнаха стоновете й в един незабравим и продължителен оргазъм, който понесе тялото й на крилете на екстаза. Грег се изпразни едва след като се убеди, че Тара е напълно задоволена, като свърши заедно с последните тласъци на тялото й.

После те се изтегнаха като любовници, изхвърлени от морето на брега на вечността. Осветяваше ги само луната, надвиснала над тях от прояснилото се небе. Бурята беше отминала и вече изливаше яростта си другаде. Духовете на предците и Великата змия на небесната дъга си бяха свършили работата. Тара най-после бе станала жена.

Двадесет и втора глава

Дан със свито сърце се приближаваше към Харпър Маншън. Тъй като в Сидни не разполагаше с кола, той бе наел такси, но го освободи в подножието на улицата и измина останалата четвърт миля пеша. Само че всичките му предпазни мерки се оказаха излишни. В имението не се виждаше жива душа. Голямата бяла къща сякаш бе заспала под сутрешните лъчи на слънцето, а алеята за автомобили пред нея беше празна. Дан започна да се притеснява. Това бе единствената следа, по която можеше да намери Тара. Ами ако се окажеше задънена улица?

С търпението, присъщо на професията му, Дан се зае да наблюдава мястото. Мина доста време, но без резултат. Нищо не помръдваше. Никой нито влизаше, нито излизаше. Дан застана на сянка под дърветата до портала на имението и се отдаде на мрачните си мисли. Кога за първи път започна да се безпокои за Тара? Не знаеше. Сега му се струваше, че у нея има нещо, което го преследваше още от първия миг, когато видя обезобразеното й тяло по време на консултацията — особеният дух, лъхащ от красивите й очи. Веднага му беше станало ясно, че тя го лъже за автомобилната злополука — невъзможно бе да се получат подобни рани от катастрофа. Просто не желаеше да разкрива тайните си и ги бе потулила в дълбините на душата си, явно изранена не по-малко от тялото й.

С времето повечето рани щяха да зараснат, Дан го знаеше от опит. Само дето времето лекува бавно, без упойка. Освен това от последното си посещение при Тара той разбра, че страданията й продължаваха. Каквото и да се бе случило, краят му още не бе настъпил. Дан някак си се догаждаше, че тя следва съвсем определен план, за да преодолее неприятностите си и искрено се възхищаваше на мъжеството й. Дори вярваше, че рано или късно, нейният замисъл ще успее. Но след като загриженият сержант Сам Джонсън лично го посети на остров Орфей, някои от нещата около Тара започваха да се изясняват и Дан бе обзет от страх, че силата на духа й като нищо може да бъде победена от жестокия й враг. Ох, Тара, любима Тара, защо не ми се довери? Как сега да ти помогна, като дори не зная къде си?

По улицата мина някаква камионетка и изтръгна Дан от мислите му. Време беше за фронтална атака. Опита портала от ковано желязо, но както и очакваше, той се оказа заключен. Но пък стените на имението не представляваха никаква пречка за спортист като Дан, тъй като служеха по-скоро за украса, отколкото за истинска ограда. Без да се интересува, че може да повреди костюма или обувките си, Дан подскочи, хвана се за горния ръб и бързо се прехвърли от другата страна. Поизтупа се малко и огледа обстановката.

Към него се спускаше полегата и безукорно поддържана морава, осеяна нагъсто с дървета и храсти, предлагащи добро прикритие. Като се криеше зад тях, Дан внимателно тръгна към къщата. Не му се мислеше, че влиза незаконно в частен имот и дори успя някак да потисне живото си въображение, което му подсказваше евентуалните заглавия в утрешните вестници — „Арестуван лекар от Куинсланд за проникване в чуждо жилище“. След малко се добра до страничната част на къщата, без изобщо да е забелязал някакви признаци за присъствието на обитателите. Дан продължи пътя си и стигна до задния вход, където храстите и дърветата вече свършваха.

Зад къщата отново започваше морава, която се спускаше чак до водата на залива и до частния кей, където се полюшваше на котвата си яхтата на собствениците на имението. От тази страна всички прозорци бяха със спуснати завеси и плътно затворени капаци срещу горещите лъчи на сутрешното слънце. По терасата имаше доста столове и шезлонги, но в тях сега не се изтягаше никой. Но малко по-нататък, в басейна, се виждаше едно момче, което неуморно навърташе дължина след дължина. До басейна се бе излегнало огромно овчарско куче, с изплезен от жегата език.

Кучето внезапно се размърда, изправи глава и подуши въздуха. После мигновено скочи на крака и се извърна в посоката на скрилия се зад дърветата Дан, разлая се и се втурна към него.

Дан бързо се измъкна от прикритието си и тръгна напред. Кучето вече го наближаваше и той се отпусна на едно коляно, за да го посрещне на собствената му височина.

— Хайде, хайде. Успокой се, момчето ми — рече му той, като се стараеше да звучи максимално спокойно и приятелски. — Добро куче си ти, нали така? — За негово огромно облекчение кучето спря. Гледаше го зорко, но поне не го нападаше. — Няма нищо, момчето ми. Няма нищо — добави Дан хладнокръвно, макар вътрешно да бе далеч от това състояние.

— Кой сте вие? — прозвуча леко треперещият глас на момчето, което бе излязло от басейна и притискаше към себе си хавлията, като че ли искаше да се защити от нещо.

— Приятел, кълна се — отвърна Дан успокояващо. — Звънях на портала, но никой не ми отвори.

— Това е частна собственост. Никой не може да влиза, без да го пуснат. — Момчето звучеше предпазливо, но гласът му вече не трепереше.

— Извинявам се. Обикновено не върша подобни неща, но сега случаят не търпи отлагане.

Без да бърза, момчето тръгна към него. Дан стоеше и не смееше да мръдне, за да не провокира кучето, което с оголени остри зъби бе готово за скок и дебнеше всяко негово движение.

— Какво желаете? Защо сте тук?

— Казвам се Дан Маршал. Търся Грег Марсдън.

— В момента го няма. Приятел ли сте му?

Само това оставаше, мрачно си помисли Дан.

— Не, не съм — отвърна той, като наблегна на отрицанието, а това накара лицето на момчето видимо да се отпусне. — Приятел съм на Тара Уелс. — А ти с тези очи положително си нейният син, рече си Дан мислено.

— Тара! — възкликна момчето с неприкрито вълнение в гласа. — Значи я познавате?

— Дори я смятам за нещо повече от приятел. Дойдох, за да питам, дали някой не знае къде е. Ти знаеш ли?

Дан неволно направи някакъв жест с ръка и кучето веднага изръмжа предупредително.

Момчето му се усмихна:

— Спокойно, няма нищо. Свободно. — Кучето се отпусна. — Казва се Кайзер — продължи детето. — Същински убиец е, какво ще кажете?

— Вярно.

— Обикновено не допуска външен човек да припари до къщата. Интересно сега какво му стана? — Момчето изгледа Дан с любопитство.

— Предполагам усетило е, че съм приятел.

Сякаш по мълчаливо съгласие, двамата се обърнаха и поеха през моравата към къщата.

— Откога познавате Тара? — продължаваше да любопитства момчето.

— От около година. — А интересно ти до каква степен си запознат с цялата история, помисли Дан. Знаеш ли изобщо нещо?

— Къде се запознахте?

— В клиниката ми в Северен Куинсланд.

— Северен Куинсланд ли? — замислено сбърчи чело момчето. — Значи сте лекар?

— Да.

Дан изведнъж забеляза, че от терасата над тях някой ги наблюдава. Той вдигна поглед и зърна едно момиче, чието лице, също като на момчето, помнеше от снимките, които бе видял в апартамента на Тара на Елизабет Бей. Лицето на момичето беше тъжно и мрачно.

— Това е сестра ми Сара. А аз се казвам Денис.

Те заобиколиха басейна и се изкачиха по каменните стълби на верандата. Момичето стоеше неподвижно.

— Сара, запознай се с доктор Маршал.

— Здравейте. — Дан се опита да звучи топло и дружелюбно.

— Приятел е на Тара — добави Денис.

Сара изгледа Дан подозрително, но той усети, че тя леко поомекна. А и някакъв инстинкт го посъветва какво да й каже:

— Виж какво, Сара. Не съм приятел на Грег Марсдън. Просто искам да зная къде е Тара в момента.

Тя дълго изучава лицето му и накрая явно реши, че може да му се довери.

— Заповядайте вътре — рече Сара.

Във всекидневната беше приятно прохладно. Погледът на Дан обходи набързо елегантната обстановка и се спря на една снимка, поставена върху малка странична масичка.

— Майка ни — каза Денис, проследил очите му. — Смятат я за мъртва, но аз…

— Престани! — Лицето на Сара бе изкривено от болка. — Стига толкова, Денис! Нали обеща, че няма да говориш за това?

— Кажи ми, Денис — започна Дан, без да крие безпокойството си, — къде са Тара и Грег?

— В Рая.

— Рая ли?

— Имението ни в северните територии — поясни Денис.

Сърцето на Дан се сви. Та това беше два пъти по-далече от прелетяното от него разстояние до Сидни. Умът му бързо преценяваше възможностите.

— Доктор Маршал — дръпна го Денис за лакътя, с нещо като надежда, озаряваща лицето му. — Знаете ли, че съм виждал Тара и преди това?

— Преди кое?

— Преди да дойде за уикенда с Грег.

— Прекарала е уикенда тук с Грег, така ли? — Бе направо потресен от ревност.

— Не, не. Отиде си още следобед. Но съм я виждал и преди. Веднъж дойде в училище и ме снима, докато играехме футбол. Не знам защо. Обаче я запомних много добре.

Сара го гледаше с известно презрение, но слушаше напрегнато.

— И затова веднага я познах като дойде тук — продължаваше Денис. — Попитах я за снимките, но тя отрече. Само че и Кайзер я позна. И после, докато бях с нея, имах някакво особено чувство…

В стаята бе настъпила тишина.

— Какво чувство? — тихо запита Дан.

— Че тя всъщност е майка ни!

Денис вече почти плачеше и безуспешно се опитваше да се пребори със смесените чувства на отчаяние и надежда. Сара също едва сдържаше сълзите си и се извърна, за да скрие лице.

— Доктор Маршал — внезапно запита Денис, — а защо тя е била в клиниката ви в Куинсланд? Какво й е имало?

Дан се колебаеше, защото не искаше да ги вълнува излишно с все още неизяснени обстоятелства, но Денис упорстваше.

— Нали казахте, че я познавате от около година?

— Правилно.

— Точно по онова време се е случила… ъ-ъ-ъ… и злополуката с майка ни. — Той замлъкна за момент и изведнъж целият пламна: — Знаете ли, може да ви се струва налудничаво, но…

— Продължавай, синко, не е налудничаво — неволно промълви Дан.

Сега Денис бе съвсем пребледнял, а от двете страни на устата му се бяха образували дълбоки бръчки, съвсем нехарактерни за възрастта му.

— Истина ли е, че Тара Уелс е майка ни?

— Да.

Отмалял, Денис се отпусна в един стол и се разплака. Сара сякаш бе изпаднала в транс — стоеше съвършено неподвижна и гледаше право пред себе си. После изведнъж и тя изхлипа, избухна в сълзи и се хвърли в обятията на Дан.

— Няма нищо, моето момиче. Няма нищо — успокояваше я той и несръчно галеше косата й. — Най-важното е, че е жива!

Цялата мъка и дълго потисканите комплекси за вина на Сара се изляха като порой. Дан търпеливо изчакваше, защото добре разбираше сложността на смесените им чувства. Едва когато сълзите им намаляха и децата се поуспокоиха, Дан се върна на въпроса, който в момента най-много го занимаваше.

— Как най-бързо мога да се добера до Рая, до Тара?

— Няма телефон — замислено каза Сара.

— Имението е напълно изолирано — добави Денис.

— Ами със самолет?

— Има писта за малък самолет.

Дан съобразяваше с бясна скорост. Ще вземе редовен полет от Сидни до Дарвин, а оттам или въздушно такси, или ще наеме чартърно самолетче… Той се изправи, готов да тръгва.

— Доктор Маршал. — Сара вече бе напълно спокойна. Пред Дан сега стоеше истинска жена, а не разплакана девойка. — Доктор Маршал, ние идваме с вас.

— Точно така. Моля ви! — умолително изрече Денис. — Моля ви!

Дан внимателно ги погледна. Насреща му бяха в двоен огледален образ очите на Тара. Непоколебимостта им го сломи.

— Добре — усмихна се той. — Да тръгваме.

 

 

— Да, да. Добре. Благодаря, че се обадихте. И, успех!

Джоана Рандъл замислено затвори телефона. Седналият върху облегалката на канапето в кабинета й Джейсън повдигна въпросително русолявите си вежди:

— Това сърцатият доктор ли беше? — иронично запита той.

— Да. Тара май е заминала с Грег Марсдън за някакво забутано място, наречено Рая.

Джейсън очевидно бе очаквал подобно съобщение, защото не се развълнува ни най-малко и отбеляза със същата ирония в гласа:

— Е, ние с тебе, мамче, няма да питаме какво ли ще правят там, нали така?

— Не знам, не знам… — Джоана все още бе под въздействието на посещението на Дан и продължаваше да се чуди, доколко може да се вярва на разказа му, който тя веднага побърза да сподели с Джейсън. — Ако дори и половината от казаното е вярно, значи…

— Ти пак поде старата песен — засмя се Джейсън. — На твоята възраст, мамче, не бих се вълнувал толкова. Ще ти дам един съвет, за който съм сигурен, че ще ми целунеш ръка със сълзи на благодарност в очите, а следващите поколения ще ме нарекат „Блажени“.

Джоана обаче съвсем не бе в настроение за шегите му.

— Казвай по-бързо какво имаш предвид, Джейсън.

— Веднага. Съветът е следният: няма значение.

— Какво няма значение?

— В този момент, мамче, за нас с теб няма абсолютно никакво значение, дали Тара е Стефани Харпър или не.

— Да не си полудял, Джейсън? — Джоана започваше да се ядосва.

— Първо чуй любимия си фотограф. Естествено, че от гледна точка на чистата, платоничната, метафизичната и прочие истина има значение коя е Тара. Има значение и дали наистина е в такава опасност, която кара добрия чичо доктор да лети като пожарната команда и да я спасява, или той просто ще се окаже в ролята на стария досадник, нахлул изневиделица в потайното гнездо на влюбените и нарушил покоя им, подобно на змията в Райската градина. Само че за теб — Джоана, и за мен — Джейсън, това няма значение.

— Нищо не разбирам!

— Няма значение, защото ние с теб загубихме играта. Която и да е Тара, и който и от двамата галантни кавалери да предпочете, едно е сигурно — тя повече няма да бъде фотомодел. — Джоана го зяпна изумено. Това не й беше хрумвало. — А що се отнася до мен — малкият Джейсън едва ли ще е сред избраниците. Както и да е. Живял съм и преди нея, ще оживея и сега. Където и да си държи любовното бутонче, не съм аз този, който ще го натисне. — Джейсън се усмихна печално. — Кажи сега, мамче, за кого се обзалагаш? Кой щастливец ще спечели ръката на жадуваната дама? Отдясно е суперпенисът Марсдън, страховитият унищожител на дамски гащички в района между Брисбън и Пърт, а отляво — претендентът доктор Дан, потаен, но смъртно опасен — мечтата на всяка разумна жена. Хайде, казвай — на кого залагаш? — млъкна най-сетне той.

Джоана втрещено го гледаше. Нещо й казваше, че той е прав. Джейсън рядко грешеше. Беше много проницателен и имаше силно развита интуиция, благодарение на което често бе подсказвал на Джоана правилния ход. Затова и сега тя не бързаше да отговори, а на свой ред запита:

— А ти какво чувстваш?

Джейсън сви рамене:

— От няколко месеца гледам да не чувствам много и като че ли съм по-добре. Все пак не мога да имам всички мацки на този свят. — Той изведнъж се извърна към Джоана и й хвърли една от ослепителните си усмивки: — А и колкото по-бързо откриеш някое ново бедро за есенната колекция, толкова по-добре и за двама ни.

— Май си прав — въздъхна Джоана.

— Разбира се, че съм прав! — с престорено възмущение възкликна Джейсън. — Има си хас да не съм! Давай да вадим картотеката и да търсим новото лице на бъдещето! Или поне на следващите няколко сезона. Нали знаеш девиза на нашия бизнес? Я да го чуем…

— Винаги начело — механично измърмори Джоана.

— Браво — пресегна се Джейсън и приятелски я помилва по бузата. — А за мен не се безпокой. Като се има предвид, че в Сидни младите жени са с три хиляди повече от мъжете, а повечето мъже са закоравели педерасти, скоро ще си намеря някое маце, което не само ще ме иска, но и ще ми е благодарно за услугите!

 

 

Безоблачното небе над Рая вече просветляваше от първите лъчи на зората. От снощната буря нямаше и следа. Въздухът беше кристалночист, а светът наоколо лъщеше като нов с всяко свое клонче и листо. Единственото, което напомняше за ужасяващия порой, бе небесната дъга, грееща все по-ярко с издигането на слънцето.

Прозвуча присмехулният крясък на птицата кукабура, която сякаш напомняше на небесните духове да следят движението на Зорницата и да подклаждат жаравата на слънцето, защото започваше нов ден. Крис излезе от конюшнята и поздрави птицата с дълбок и мълчалив поклон. Знаеше, че ако някой обиди кукабурата или се опита да имитира възторжения й крясък, тя никога повече няма да буди небесните огняри и светът ще потъне в непрогледния мрак, царувал, преди праотеца да сътвори светлината.

Крис погледна нагоре и видя съвършения полукръг на дъгата, пресичащ седефеното небе. Той замря и се вслуша в духовете на предците. Явно през нощта бе пристигнал Джулунгул, Великата змия на небесната дъга, дарил със своя благослов и мощ земята, над която бе застанал. Докато я гледаше, дъгата сякаш изсветля и тръгна да изчезва, но после изведнъж проблесна и увеличи яркостта си. Това също бе знамение и Крис добре схвана мрачната му прокоба. Някога, много отдавна, когато светът бил съвсем млад, а племената непрекъснато воювали, един от воините хвърлил огромно парче скала и убил невинен човек. Запратил го с такава сила, че камъкът се издигнал високо в небето и за миг се превърнал в опал, чиито цветове проблясвали като сълзи от мъка по несправедливото престъпление, като положили началото на първата небесна дъга. Оттогава насам за онези, които разбират от знамения, дъгата винаги означава, че някъде е извършено престъпление, което не е отмъстено и затова опалът плаче от скръб. Ето че сега повелителят на живота и смъртта, Великата змия на небесната дъга, беше дошъл тук и присъствието му вещаеше смърт. Крис прие съобщението на небесата и душата му се подготви за предстоящите събития.

Тара се събуди още с първите лъчи на зората, проникнали в спалнята на Макс. Измъкна се безшумно от голямото дъбово легло, остави заспалия Грег и се прибра в стаята си. Бързо нахлузи риза и чифт срязани джинси и, като гледаше да не вдига шум, отиде в кухнята с малко шишенце, което бе извадила от чантичката с тоалетните си принадлежности. Отвори шкафа, взе тайната бутилка на Кейти с готварското шери и изля в нея съдържанието на шишенцето. После запуши бутилката, разклати я внимателно, пак я отпуши и помириса. Точно както се беше надявала, тежкият лепкав аромат на евтиното шери не пропускаше нищо от миризмата на приспивателното, което Тара бе поставила вътре. Най-после бе открила подходящо приложение на приспивателното, останало й още от Дан и остров Орфей. Кейти започваше да отпива от запасите си малко след като се събудеше, така че, когато плановете на Тара достигнеха своя връх, старицата щеше да е дълбоко заспала в пълна безопасност.

Тара изхвърли шишенцето в кофата за смет, взе един по-големичък поднос и отиде във всекидневната, където беше барчето с уиски, бренди и вино. Като се стараеше да не вдига шум, тя започна да подрежда бутилките върху подноса, след което, макар и с мъка, го върна в кухнята, отвори едно килерче и заключи там всички бутилки, а ключа прибра в джоба си. Вече никой няма достъп до алкохола, рече си доволно Тара. Когато Джили се събудеше и се пресегнеше към единствената останала й утеха в живота, нямаше да я намери на обичайното място.

Накрая Тара взе лист и молив и написа следната бележка:

„Утрото е приказно. Отивам на езда с Кинг до Дяволската скала. Недей да будиш спящите красавици. Ще се върна довечера. Чао.“

После откри камшика и ръкавиците за езда, излезе от задния вход на къщата, отиде до стаята на Кейти и пъхна бележката под вратата й. В клетката на Кинг вече я очакваше Крис, но това никак не я изненада. До него на пода се намираха юздата и седлото на коня. Те го оседлаха заедно и после излязоха на двора — първо Тара, следвана от Крис, който водеше Кинг. След вчерашната си езда, Кейти продължаваше здравата да спи, макар и да чу в просъница отдалечаващия се тропот на копитата. Сигурно Ефи излиза на сутрешната си разходка, реши тя, защото навремето, когато Стефани живееше в Рая, този звук се повтаряше всяка сутрин. Още бе рано да става. Тя лежеше и доволно се вслушваше в конския тропот, а после отново се обърна и задряма.

Както винаги, така и тази сутрин, Грег Марсдън се събуди с мисълта за себе си. Най-сетне, момчето ми, мъркаше егото му като добре охранен котарак, най-сетне я тръшна все пак. Той лежеше и лениво се наслаждаваше на спомена за снощните сцени, като отново и отново задържаше мислите си върху своите подвизи и реакциите на Тара. Без да бърза, наум той обхождаше тялото й и се спираше на гърдите й с тези прелестни зърна, а после преминаваше към белотата на бедрата й, чийто фон сякаш още по-силно подчертаваше тъмния триъгълник от къси къдрави косъмчета, заключен между тях. Пак наум, той я обърна по корем и я облада отзад. Тази представа накара пенисът му да подскочи, макар че и без нея Грег сутрин винаги си имаше проблеми с него. Това бе времето, когато най-много обичаше да прави секс. Той веднага се пресегна арогантно към Тара, за да й покаже още някои неща.

Само че ръката му не напипа нищо, освен хладните чаршафи. Пак го бяха изиграли! Как, по дяволите, се осмеляваше тя да го изостави по този начин? Грег беше сигурен, че не е под душа и не се е измъкнала, за да го изненада, като се появи с онова секси неглиже и с поднос кафе, портокалов сок, кроасани и шампанско в чест на снощните любовни изживявания. Обзе го тъмна ярост и той скочи от леглото като тигър, готов да убива.

 

 

Слънцето вече беше доста високо в небето. Сам подрязваше изсъхналите клони на едно дърво и се притесняваше за Кейти, която ги събираше и режеше за подпалки. На тази жега работата й беше изтощителна, а според вярванията на аборигените уважението към по-възрастните беше свещен дълг. Сам упорито се опитваше да я накара да зареже работата и да иде на сянка.

— Остави ме на мира, Сам — инатеше се Кейти, почти без дъх от умора. — Твърде стара и жилава съм дори за сърдечен удар. А имам много работа, разбра ли, досаднико?

Всъщност Кейти бе започнала да се притеснява и не я свърташе на едно място. Просто трябваше да върши нещо, тъй като радостта й от това, че Тара бе излязла на езда, бързо помръкна, след прочитането на бележката. Защо ли й беше на Ефи да ходи до Дяволската скала? Дотам и обратно имаше цял ден езда — тя се намираше в самото сърце на пустошта. А и не беше работа за сам човек. Вярно, че Стефани навремето чудесно се ориентираше и на мили околовръст нямаше място, до което да не можеше да иде и да се върне, но дали все още бе толкова безпогрешна? Ами ако им се случеше нещо, било на нея или на коня? Дори и костите им нямаше да открият.

Освен това Кейти си спомни, че в бурната си радост снощи не бе казала на Тара за случайно дочутия от нея разговор между Грег и Джили. Когато Тара й се довери и почти й призна, че е Ефи, тя така се развълнува, че съвсем забрави да сподели с нея какво бе чула, докато минаваше по коридора и до ушите й стигнаха двата взаимно обвиняващи се гласа.

— Ах, ти, глупав стар лешояд! — ругаеше се тя и почти плачеше от яд.

Но сега вече не можеше да направи нищо, освен да чака връщането на Ефи и едва тогава да й каже. Просто трябваше някак да изкара до вечерта и за всеки случай да се навърта около Сам, когато Грег е наблизо. Тя още помнеше лицето му, когато той нахълта в кухнята, докато се опитваше да се свърже по радиото с Пайн Крийк. Помнеше и че след това радиото вече не работеше, така че сега бяха напълно откъснати от външния свят. Довери ми се, й бе казала Ефи. Значи имаше някакъв план. Ще те научи тя, информира Кейти въображаемия Грег. Та ти дори и със старата Кейти Басклейн не можеш да се мериш. Нещастник неден…

— Кейти! — Внезапният глас на Грег я накара да подскочи от страх, въпреки свирепите й мисли. — Къде си, по дяволите? Никаква те няма!

Дори и на тази жега, той целият беше пребледнял от гняв. От уплаха Кейти не смееше да го погледне в очите.

— Къде е мис Уелс? Хайде, говори! Казвай къде е!

— Излезе още преди закуска и ми каза да не те будя.

— Къде отиде?

— На езда до Дяволската скала.

— Дяволската скала ли? — Гласът на Грег трепереше от ярост. — А откъде знае за тази скала, да те вземат мътните?

— Аз… аз й казах — набързо импровизира Кейти.

— Как можа да го направиш! Та дотам са три-четири часа езда, а тя може да се загуби. Кой знае още какво може да стане! — Грег пребледня още повече, този път от страх, и рязко се извърна към старицата: — Само нещо да й се случи… каквото и да е… — заплашително добави той, но не се доизказа, врътна се и бързо тръгна обратно.

На Кейти внезапно й призля. От върха на дървото Сам наблюдаваше със съчувствие дребничката възрастна жена, видя, че краката й сякаш се подкосяват, и припряно започна да се спуска по ствола. Изтича към нея и ловко я прихвана под мишницата. Тя с благодарност се опря на жилавата му десница и извърна дребното си, сбръчкано лице към неговото:

— Помогни ми да стигна до къщата, Сам. Краката нещо не ме държат.

Двамата бавно се добраха до задния вход, Сам я заведе в кухнята и я сложи да седне. Тук беше сравнително хладно и Кейти се почувства по-добре. Само че имаше нужда и от малко лекарство.

— Трябва ми нещо укрепително — рече тя на Сам. — За нервите. Бръкни в онзи долап и ми подай бутилката, дето е вътре. И чаша.

Кейти си наля обилна доза лекарство, но не можеше да се каже, че това бе първата й доза тази сутрин.

Двадесет и трета глава

— Крис! Хей, Крис! Къде си, по дяволите?

Почти извън себе си от гняв, Грег крачеше към конюшните и крещеше на Крис да дойде и да му помогне да оседлаят един от конете. Още не можеше да се примири с мисълта, че Тара отново му се бе изплъзнала. Нервите му бяха опънати като на хищник, преследващ жертвата си. Непременно трябваше да я намери.

— Хей, Крис!

Грег нахълта в конюшните, но аборигенът никакъв не се виждаше. Като продължаваше да ругае, той избра най-бързия кон, намери седлото и юздите, постави ги, изведе коня на двора и се метна на гърба му.

В това време се появи и Крис, който с присъщата си безучастност, тъкмо прекосяваше двора.

— Кристофър! Веднага ела тук!

Без да бърза, аборигенът свърна към него и след малко застана до стремето на Грег.

— Знаеш ли в каква посока пое Тара? Накъде тръгна?

Крис сви рамене.

— Не може да е много напред, нали? Кой кон ти поръча да й приготвиш?

Крис мълчаливо го гледаше с големите си блестящи очи.

— Хей, нима искаш да кажеш, че…? — извика Грег с променено лице и скочи от коня.

Хвърли юздите в ръцете на Крис и се втурна към конюшните. Изтича по коридора и се изправи пред клетката на Кинг. Вратата й зееше отворена, а огромният жребец го нямаше. Съвсем побеснял, Грег хукна обратно към окъпания от слънцето двор.

С юздата в ръце, Крис продължаваше да стои на същото място. Размахал тежкия си камшик, Грег се запъти право към него.

— Ах, ти, мръсен идиот! Нима не знаеш, че никой не язди Кинг!

Той вдигна камшика и замахна, но Крис реагира мигновено, ръката му сграбчи китката на Грег и я задържа като в стоманени клещи. Грег изрева от ярост, освободи се, хвана юздите и се метна на коня. Сега нямаше време за Крис. Смуши с пети хълбоците на коня и препусна навън, като прескочи оградата, за да не губи време с вратата. Заобиколи бараката, която служеше за хангар на малкото самолетче на имението и по селския път се отправи към откритата пустош.

Внезапно видя, че от къщата изтича Джили и се втурна да му пресича пътя.

— Чакай! Искам да ти кажа нещо! — развика се тя сприхаво. — Навсякъде те търсих!

Крещеше и тичаше право към коня, сякаш се гласеше да се хвърли под копитата му. Грег изруга и спря.

— Какво, по дяволите, искаш, кучко проклета?

— Видях те снощи! — Лицето на Джили още бе насинено, но излъчваше някакъв перверзен триумф. А на Грег му се щеше да го направи на пихтия. — Ти, естествено, нищо не подозираше. Заслепен от страст, изобщо не си се сетил да дръпнеш завесите. Нито за миг не ти е хрумнало, че някой може да реши да излезе на верандата, преди да си легне. Но аз видях всичко! Видях ви как се любите!

— Ти не си добре, Джили — каза Грег, привидно спокоен.

— Може би, но пък много скоро и ти ще станеш съвсем зле! — Джили отново изпадаше в истерия. — Твърде зле, защото отивам в полицията. Пет пари не давам вече! Сигурно ще те осъдят на смърт и с удоволствие ще гледам как увисваш на въжето. Искам да се мъчиш, за да разбереш на мен какво ми е. И най-важното — повече никога няма да я видиш!

Да не види Тара… На Грег внезапно му причерня и той изрева със страшен глас:

— Изчезвай незабавно!

Джили усети убийствените нотки в гласа му и побягна, а Грег я последва като ловец по дирите на лисица. Примряла от ужас, Джили тичаше покрай стената на хангара, а в ушите й гърмеше тропота на преследващите я копита. С последни сили тя едва свари да се шмугне в един проход между две бараки, който беше твърде тесен за коня и се озова в двора, където мислеше, че е в безопасност. Но тъкмо спря да си поеме дъх, когато видя как конят на Грег прескача оградата — гигантската сянка за миг затъмни слънцето и й се стори като някакъв зловещ кентавър. Джили изпищя и отново хукна, а дробовете й направо се разкъсваха за въздух. Не чуваше нищо друго, освен оглушителния грохот на смъртоносните копита.

А Грег вече надушваше кръвта й и нищо не можеше да го спре. Преследваше я с упоритостта на хрътка, докато в един момент хленчещата Джили остана съвсем без дъх и спря. Знаеше какво я чака и дори си представяше как безмилостните копита на коня я тъпчат, трошат костите и разкъсват плътта й. Тя падна и се сви на земята, а Грег изграчи като хищна птица и насочи коня към нея.

За него тя вече не беше Джили. Откакто го заплаши и разбуди черните пориви на душата му, той не я смяташе за човек. Дори не я мразеше. Просто реши, че е някакъв червей, който трябва да се смаже, защото стоеше на пътя му към Тара. Грег обърна главата на коня към проснатата фигура и безжалостно заби пети в хълбоците му.

Още три крачки… Две… Точно когато жестоките копита би трябвало да се забият в нежната и беззащитна плът на Джили, Грег внезапно си спомни онова, което всеки ездач знае — че никой кон не би настъпил паднал човек, ако може да го избегне. В същия момент усети как конят под него се напряга и разбра, че вече е късно да го спре. В последната секунда животното събра крака и прескочи по котешки Джили, като се приземи поне на метър от неподвижното й тяло. А после прескочи оградата и волно препусна, все едно се радваше на безкръвната развръзка. Грег също реши засега да остави Джили на мира, защото в главата му имаше само една мисъл — Тара. Обърна коня към Дяволската скала и препусна с всички сили.

Приведената му напред фигура ритмично смушваше коня, за да изтръгне максималното от него и бързо се стопяваше в далечината. Облегнал се на вратата на хамбара, Крис го гледа, докато ездачът не се превърна в малко петънце прах на фона на огромната пустош. После се обърна и се прибра. В хамбара стояха Тара и Кинг. Дългите часове на изчакване добре си бяха свършили работата. Грег беше пратен за зелен хайвер там някъде, в нищото, а Тара спокойно можеше да пристъпи към плановете си тук, в Рая.

— Благодаря ти, Крис — рече тя и му подаде юздите, погали мускулестия врат на Кинг, а той се наведе, за да го почешат зад ушите. — Извинявай, че днес не излязохме на езда. Може би утре. Скоро ще имаме достатъчно време, любимецо. Още малко търпение — пошепна му тя.

Кинг изпръхтя, вдигна копито и нетърпеливо го стовари върху пода, а после й духна в лицето и топлият му дъх я лъхна на сено.

— Добре, Крис — продължи след малко Тара. Никак не й се искаше да прекъсва този тъй прелестен миг на покой в компанията на Крис, но я чакаха други неща. — Заведи Кинг в клетката му, ако обичаш.

Крис се изправи до Кинг, едва стигайки до раменете на гигантския жребец, нежно го хвана за оглавника и го побутна леко, за да му даде знак за тръгване. Конят пристъпи и те излязоха от хамбара.

— Хайде по-бързо, момчето ми — тихо му шепнеше Крис на родния си език, Кинг ускори крачка и те скоро се скриха в конюшните.

Тара погледна отвъд оградата в далечината. Не се виждаше нищо, дори и малкото облаче прах бе изчезнало. Тя прекоси двора в обратната на Крис и Кинг посока, свърна към къщата и през задния вход влезе в кухнята. Отвътре, точно до вратата, като на пост стоеше Сам. На масата седеше Кейти и тъкмо си доливаше последните капки от шерито, като не преставаше да говори на аборигена — нещо, което правеше вече от половин час насам:

— Пия го като лекарство, понеже ми укрепва нервите. Навремето конят ми ме беше хвърлил и се ударих зле, а докторът каза да пия шери веднъж дневно. И ме излекува, ще знаеш. — Кейти отпи от сладникавата течност и добави: — Не че вкусът му ми харесва. В никакъв случай — и глътна още малко, за да подчертае думите си. — Но ми помага. Особено ако нещо не върви.

Тара стоеше на прага и я наблюдаваше с обич и съчувствие, а Кейти продължаваше да говори:

— А човек не бива да се отпуска, Сам. Нали така? Работа ни чака… работа… — Езикът й вече не я слушаше и очите й се затваряха. — Трябва ми още един заек за задушеното… Ще ида да гръмна някой… като нищо ще го гръмна… — Кейти самохвално размаха ръце и започна да се отпуска върху масата.

— Ще ми помогнеш ли, Сам? — обади се Тара, пристъпи зад Кейти и я подхвана под мишниците. — Хвани краката й…

Те внимателно повдигнаха жилавото тяло на старицата и я издърпаха от стола, на който седеше.

— Хей, какво правите? — запротестира Кейти с отпаднал глас.

Вече се унасяше в сън. Главата й клюмна и ставаше ясно, че трябва да легне. Тара и Сам я поеха като малко дете, излязоха от кухнята и тръгнаха към стаята й. Вярна на себе си, Кейти се съпротивляваше през цялото време:

— Пусни ме, Сам, мога и сама… Пусни ми краката ти казвам…

А Сам тържествено се усмихваше на Тара от другия край на птичата фигура на Кейти. Влязоха в стаята й и я положиха върху леглото. Тара й разхлаби колана, а Сам намери някакво одеяло и я загърна.

— Заспивай, Кейти — пошепна Тара, наведе се и целуна сбръчканото й лице. — Всичко ще се оправи, обещавам ти. Когато се събудиш, вече ще съм приключила. Приятни сънища.

Тара тихо затвори вратата след себе си, а Кейти отдавна беше потънала в дълбок сън.

— Всичко е наред, Сам. Би ли дошъл с мен? Искам да те помоля нещо.

В кухнята Тара бързо надраска няколко реда върху къс хартия, сгъна го и го подаде на аборигена.

— Сам, слушай внимателно. Много е важно. Вземаш ландроувъра и отиваш в Дарвин. Гледай да стигнеш час по-скоро и не спирай никъде, разбра ли? — Той кимна, без да откъсва поглед от лицето й. — Като пристигнеш, намираш полицията и питаш за Джим Гъли. Влизаш лично при него и му даваш тази бележка. Джим Гъли, запомни го, нали? — Тара замълча. Не се боеше, че Сам няма да се справи или няма да я разбере, но не искаше и да рискува. — Разчитам на тебе, Сам. Непременно трябва да се добереш до Джим Гъли. На всяка цена.

Той мълчаливо й се усмихна и изчезна. Веднага след него на кухненската врата се появи Крис. Присъствието му винаги излъчваше някакво спокойствие и Тара мигновено се отпусна.

— Ох, Крис, наближава развръзката. Кажи ми, ще се оправи ли всичко? — Той мълчеше, а тя се взираше в тъмните му очи. — На моя страна си, нали? Довечера ще имам нужда от теб. Когато той… — Тара не можеше дори да произнесе името на Грег. — … Когато се върне.

Очите на Крис й говореха, че той знае всичко, още от самото начало. Знаеше и края му. Но не можеше да сподели с никого знанията си. Тара въздъхна и, изпълнена с нова решимост, се замисли за своите планове.

 

 

Сгушена в прохода между двете бараки, където бе изпълзяла, след като Грег я прескочи, Джили продължаваше да трепери от ужас. В един момент усети, че не може повече да издържа, стана й зле и повърна. Тялото й се гърчеше конвулсивно, а тя бълваше ли бълваше, докато от устата й не започна да излиза само жълтеникава слуз. Малко поуспокоена, но останала съвсем без сили, тя се облегна на стената. Яростта и буйствата на Грег не й бяха непознати, защото в много случаи нещо я караше именно тя да ги предизвиква, макар и всичко да се изливаше върху нея. Досега влошаването на отношенията между двамата все по-често водеше до скандали и побоища, но от друга страна това по някакъв особен начин увеличаваше интензивността на любенето им, независимо от растящата омраза, която изпитваха един към друг.

Само че сега беше различно. За първи път тя усети, че Грег вече не е склонен като връх на яростта си да посяга към тялото й. Сега той искаше живота й.

— Не желая да умирам! — простена Джили.

Трябваше да се спаси, преди Грег да се е върнал, защото одеве се отърва само благодарение на бързането му да намери Тара. Иначе като нищо щеше да я стъпче. Ако втори път му се изпречеше пред погледа, Грег несъмнено щеше да я убие, без изобщо да се замисли.

Джили бавно и мъчително се изправи на крака. При падането си бе наранила коляното и едва ходеше. Освен това лицето и лактите й бяха ожулени от досега с твърдата земя. Малки струйки кръв се стичаха по покритата й с червеникава прах кожа. Роклята й беше изцапана от повръщането, а вкусът в устата й напомняше за преживяния кошмар. Трябва да се махна, веднага да изчезна, непрекъснато си повтаряше тя. Прекоси с куцукане двора, влезе в къщата и се добра до стаята си. Намери си чантата, която дори не бе успяла да разопакова след снощното напиване и отново се втурна навън. Смяташе да вземе ландроувъра и с него да отиде до Пайн Крийк.

Веднъж измъкнеше ли се оттук, повече никога нямаше да се доближи до Грег Марсдън. Ах, защо още в самото начало не обърна внимание на излъчваната от него опасност! А я усещаше…

Почти напълно изтощена от мъчителния преход под палещите лъчи на следобедното слънце, Джили стигна до гаража на ландроувъра, който се намираше в хангара на самолетчето. Както винаги, то си седеше кротко и готово за полет, но ландроувъра никакъв не се виждаше. Джили изпищя от разочарование.

— За бога, не!

Попаднала беше в капан, без никаква надежда за изход. Но нямаше да се предаде. Бойният й дух се възвърна и тя трескаво започна да крои нови планове. Все някой трябваше да й помогне. Кейти! Щеше да открие Кейти, или Крис и Сам, и нямаше да се откъсва от тях. В тяхно присъствие Грег не би посмял да й стори нищо. Докато се връщаше обратно към къщата, Джили се чувстваше като хванат в капан плъх, който панически се щура насам-натам, но изход няма.

— Кейти! — извика Джили. — Хей, Кейти! Ела ми на помощ, моля те!

Никакъв отговор. Цялата къща сякаш спеше, не се чуваше нито звук и това създаваше зловещата илюзия, че хем е празна, хем отвсякъде я наблюдават невидими очи.

— Кейти! Кейти!

С нарастваща истерия Джили претърси първия етаж от край до край. Кейти я нямаше никаква. Като стигна до всекидневната й хрумна, че може да пийне набързо няколко глътки, за да облекчи болката в крака си. А после щеше да вземе бутилката със себе си. Но за свой ужас, Джили установи, че всички бутилки бяха изчезнали. Направо не й се вярваше. Барчето също беше празно. Какво става, за бога? Тя излезе и тръгна обратно към кухнята, за да потърси шерито на Кейти. Само че и нейната бутилка беше празна. Изпаднала в бяс, Джили яростно я разби в пода.

Но нямаше да се предаде. Още не беше победена. Тя прекоси пак къщата и излезе през официалния вход. Заобиколи басейна, мина през розовата градина и се насочи към дворчето на кухнята, където се надяваше да намери Кейти. После тръгна покрай къщата и се насочи към стопанските постройки. Никъде не откри никого. Нито следа от човешко присъствие. Накрая опита и стаята на Кейти, макар да не й се вярваше, че старицата би могла да спи по това време на деня. Проснатата й фигура доста я изненада, но не я трогна, и тя се залови да я буди. Едва когато видя, че не може да изтръгне Кейти от неестествено здравия й сън, Джили започна да усеща истинско отчаяние. Не й оставаше нищо друго, освен за последен път да се върне в къщата. Докато със сетни сили прекосяваше двора, тя не забеляза фигурата, която наблюдаваше мъчителните й усилия от един прозорец на горния етаж и хладнокръвно преценяваше най-подходящия момент за нанасяне на удара.

Оставаше само едно. Като всички, прекарали известно време в пущинаците на Австралия, Джили знаеше да си служи с радиопредавателя. Отиде в кухнята, седна пред апарата и се опита да го включи, но веднага разбра, че няма да стане. Насили се да запази спокойствие и започна внимателно да го оглежда. Не след дълго откри липсващата лампа и й стана ясно, че това вече е краят. Нервите й не издържаха и Джили зави като ранено животно.

— Къде сте? — стенеше тя. — Помощ! Помогнете…

Внезапно се обади някакъв глас, който отначало й се стори, че идва от дъното на гузната й съвест.

— Струваше ли си, Джили?

Тя подскочи с широко отворени очи и панически се огледа. Нямаше никой.

— Кой е? Има ли някой? — изпищя уплашено Джили.

— Само не ми казвай, че си забравила гласа ми.

Тайнственият шепот сякаш оплиташе сърцето й с нишки, изтъкани от страх. Джили веднага се досети чий е гласът. Но нима бе възможно…?

— Сигурна съм, че ме помниш. Нали още от деца бяхме най-добри приятелки?

— Не!

— Как можа да го направиш, Джили?

— Не!

— Обичах те като част от себе си.

— Стефани!

Изпаднала в безумна паника, Джили се опита да избяга от гласа. Изкуцука от кухнята и забърза по коридора, но гласът упорито я преследваше. Беше я обгърнал отвсякъде.

— С тебе бяхме като сестри. Вярвах ти…

— Стига! Стига! — Джили запуши уши с ръцете си, но гласът и така я достигаше.

— Нима Грег заслужаваше цялата тази мъка?

— Господи!

— И вината…

— Моля те! Моля те! — Джили с хленч се намъкна в хола, но обвиняващият глас като че ли бе влязъл там преди нея.

— Бедната Джили! Та той ни предаде и двете, не е ли така? — Чу се някаква призрачна въздишка. — Първо мен… А сега и тебе.

Джили повече не можеше да стои права. Болката в крака я пронизваше като огън, а душата й агонизираше. Отмаляла и победена, тя се отпусна върху един стол и простена:

— Почакай, изслушай ме — умоляваше Джили невидимия си мъчител. — Нека да ти кажа…

От спалнята на Стефани Тара чудесно долавяше всяка дума. Леко отмести микрофона на уредбата си, чрез която гласът й стигаше до всяко кътче на къщата и се приготви да слуша. Истеричните и накъсани брътвежи на Джили изпълниха цялата стая.

— Всичко… всичко го измисли Грег. Изобщо не подозирах, че там… в блатото, той смята да те убие. Не знаех…

Възможно е, рече си Тара. Джили не приличаше на убиец.

— А после… после ме накара да излъжа полицията. Направих го от страх…

— От страх да не го загубиш, така ли?

— Да… Обичах го… Много го обичах.

— Още от самото начало, нали?

Гласът меко я подканяше да продължи и Джили с отчаяна готовност се хвърли върху меча на своя обвинител:

— От мига, в който го видях на сватбата.

— А той?

— На партито… когато играхме тенис… Погледна ме. Докосна ме… А аз… толкова го исках.

— Само за себе си.

— Да! — кресна Джили, обзета от внезапен пристъп на гняв. — Да, само за мен! Ти имаше всичко, Стеф — и пари, и обществено положение — а сега щеше да имаш и единствения мъж, когото истински желаех. Не беше честно! А и исках да ти отмъстя заради баща ми! — Очевидно сега у Джили говореха омразата и злобата на потиснатото дете, но тя отново рязко смени тона. — Обаче никога не съм искала да се стигне дотам, Стеф… Никога! Беше ужасно! През цялото време ми се явяваше лицето ти… Господи…

После Джили отново се превърна в беззащитното дете:

— Ох, Стеф! Страх ме е! Моля те, помогни ми… Моля те! Не зная какво да правя… Не искам да умирам! Помощ… помощ… помощ…

 

 

А Грег продължаваше да препуска под изпепеляващото слънце и навлизаше все по-навътре в пустинната равнина, неотклонно устремен към Дяволската скала. От умора едва се крепеше върху седлото на неизтощимия кон. Не беше яздил от медения си месец и тялото му направо трепереше от напрежение. Но това не бе нищо в сравнение със страха, който го изгаряше още от мига, когато посегна и не намери Тара до себе си в леглото, а по-късно установи, че е изчезнала. От тогава насам не го интересуваше нищо друго. Защо го беше изоставила? Защо отново му се изплъзваше? След снощната любов, какво повече можеше да желае една жена? Грег интуитивно усещаше някаква заплаха, но играта на Тара му бе съвсем непонятна. И защо ли си играеше с него? Това всъщност беше основният въпрос.

Чувството, че е попаднал в примката на нещо необозримо, подкопаваше сигурността му и го правеше неспокоен. Досега бе свикнал на обратното — той си играеше с хората и ги зарязваше, когато му беше угодно. Никога не се бе опитвал да си представи как се чувства човек, изоставен от безсърдечния си партньор. И сега мисълта, че е в това положение, го изпълваше със смъртен ужас. Изминалата нощ окончателно го убеди, че се влюбва все повече и повече в Тара. За първи път изпитваше подобно чувство към жена. Любовта на Грег обаче не го възвисяваше, а точно обратното — явяваше се нещо като квинтесенция на себелюбието му и той смяташе, че тя някак си му дава права над Тара, все едно ставаше въпрос за храна или покрив над главата. И никой — дори и тя самата — не можеше да му я отнема.

Той продължаваше да препуска лудешки и яростта, с която подканяше коня, съответстваше на яростта на непривичните мисли, които го измъчваха. Дори и когато в далечината се появи Дяволската скала, вътре в него нещо му казваше, че все пак Тара му се е изплъзнала. Не знаеше как, защото на мили наоколо нямаше къде да се скрие — не се виждаше нищо друго, освен ширнала се червеникава пустош, изпъстрена тук-там с ниски храсталаци, които не можеха да прикрият кон и ездач. Тара би могла да бъде единствено от другата страна на скалата, на сянка от безмилостното слънце.

С неприятно чувство на провал, Грег се приближаваше все повече към огромната скала, проядена от времето и вятъра, чиито причудливи демонични форми бяха дали името й. Тук бе обителта на Кулпуня, могъщия дух на Динго и покровителя на злото, който и в най-знойните дни правеше хладен въздуха около скалата. Грег навлезе в сянката и потръпна, без да иска. Стараеше се да не гледа дяволските образувания над себе си. Конят му също стана неспокоен, присви уши назад и някак се оклюма, а очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

Грег вече не бързаше, защото бе загубил състезанието. Тръгна бавно около основата на масивния монолит, чиито стени непрекъснато сменяха цвета си в зависимост от променящия се ъгъл на слънчевите лъчи и преминаваха от кървавочервено през огненооранжево и жълто до кафяво и черно. Тара я нямаше. Оставаше една-единствена възможност. Грег свърна към пещерата, която се намираше в самото сърце на скалата, но не хранеше кой знае какви надежди. Мястото открай време беше почитано като свещено от аборигените. Според преданията им, древните герои от съновиденията все още спяха в гънките на скалата. По стените на пещерата имаше кръв от ритуалите на възмъжаването, които стриктно се спазваха и сега. Грег стоеше в тази кървава утроба и му се струваше, че сърцето му ще се пръсне — Тара я нямаше и тук. Пещерата беше празна.

— Тара! Тара! Тара!

Ехото на отчаяните му вопли сякаш се изтръгваше от дълбините на скалата и продължаваше да разтърсва зловещата неподвижност на въздуха още дълго, след като ездачът и запотеният му кон се бяха скрили в облаците прах на пустошта. Но Грег не се отказваше. Самотната му и окаяна фигура се луташе сред отчайващата голота на пейзажа, а всички демони на скалата се смееха от радост и с удоволствие го признаваха за един от тях.

Двадесет и четвърта глава

Никой не би отрекъл, че Дарвин — столицата на северните територии — е великолепен град. Почти напълно унищожен от урагана „Трейси“ през 1974 година, той е изграден наново и бързо се превръща в град на богатите космополити. Посетителите му има къде да отидат и какво да видят. Само че на притеснения и разтревожен Дан Маршал в момента съвсем не му бе до това.

Как да повярва човек, че самолетите са най-бързите транспортни средства, мислеше си мрачно той, докато заедно с Денис и Сара вървяха по Смит стрийт. Пътуването от Сидни до Рая се оказа доста сложно и сякаш всичко беше срещу тях — и часовата разлика, и това, че бяха трима, пък и неизбежните закъснения на самолетите, всяко от които повличаше след себе си друго — всички тези неща почти накараха Дан да се откаже от надеждите си за бързо добиране до Тара. Най-сетне успяха да пристигнат в Дарвин, но вече наближаваше привечер, а следващият полет щеше да е чак след няколко часа. Изнервеният Дан реши, че е по-добре да заведе децата на разходка в града, отколкото да се мотаят на аерогарата и да се чудят какво да правят.

Във всеки случай далеч по-добре от залата за транзитно изчакване, размишляваше Дан. Вървяха по Смит стрийт — просторен булевард с три платна, по който уличното осветление вече проблясваше на фона на златисторозовия залез. Мръкваше се все по-бързо. Той погледна децата. Сара оживено се оглеждаше наоколо, а върху лицето й грееше същата радост, която избликна още когато Дан им разкри коя всъщност е Тара. Умората от пътуването изобщо не й личеше. Денис също изглеждаше щастлив и в момента се ровеше в някаква рекламна брошура, която бе задигнал от аерогарата.

— В Дарвин, елегантната столица на северните територии, живеят над четиридесет и пет различни националности — сричаше той. — През последните няколко години, благодарение на разкритите наблизо богати залежи от минерални ресурси, градът успешно преодоля историческата си изолация и се превърна в оживен културен център.

— Това значи, че тук живеят умни хора като нас — весело отбеляза Дан.

Стремеше се да не издава пред децата безпокойството си за безопасността на Тара. Но от известно време насам се измъчваше от мисълта да не се окаже, че радостта им е твърде преждевременна и майка им е възкръснала само за да изчезне отново, в случай че се потвърдяха най-лошите му опасения. И макар че професионалният опит го бе научил да отклонява подобни мрачни мисли, този път черните му страхове си оставаха и го придружаваха подобно на погребално шествие.

— Градът ми харесва — възкликна Денис и продължи да чете от брошурата: — „Дарвин притежава поне дузина първокласни ресторанти и барове, както и ненадминатото казино «Дайъмънд Бийч», разположено на морския бряг. Наблизо се намира и националният парк «Какаду». За желаещите се организира посещение на природния резерват за морски и речни крокодили…“ — Денис изведнъж замлъкна смутено.

— Хайде, деца! — намеси се Дан, хвана ги за ръце и започна да се озърта за такси. — Време е да се връщаме на аерогарата.

Но нямаше защо да бързат. Когато отидоха на гишето за регистрация, ги очакваше неприятната вест, че самолетът е повреден и едва ли ще пристигнат в Рая по-рано от сутринта на следващия ден.

 

 

Същия ден, съвсем отделно от Дан, в Дарвин бе пристигнал още един посетител, който не се интересуваше от забележителностите на града. Сам измина за рекордно кратко време дългия път от Рая, като не спря нито веднъж, а ландроувърът неуморно гълташе миля след миля от прашните селски пътища. След като пристигна в Дарвин, той лесно откри полицейското управление, но когато попита за шефа Джим Гъли, се сблъска с неочаквана пречка.

— Шефът ли? Няма го. — Дежурният сержант не беше нелюбезен, а само уморен, тъй като наближаваше краят на дежурството му. — Смяната му започва довечера в десет часа.

По лицето на дошлия обаче пробягна тревожна сянка и сержантът се опита да звучи по-конструктивно:

— Някой друг не може ли да ви помогне?

Сам измъкна бележката на Тара, но изведнъж си спомни думите й: „Отиваш при Джим Гъли. Лично при него“. Явно тя имаше нещо предвид, затова той внимателно пъхна бележката обратно в джоба на ризата си и закопча копчето. Поклати отрицателно глава и се приготви да чака.

 

 

А над Рая слънцето залязваше и хвърляше наоколо кървави отблясъци, сякаш изразяваше примитивните страсти на вселената. Последните му лъчи замряха за миг върху пурпурното небе и след това кадифената тъмнина бързо ги погълна. Влажният въздух беше неподвижен, но над Рая витаеше някакво мрачно предчувствие, сякаш всички очакваха тази вечер да се случи нещо.

Крис безмълвно наблюдаваше залеза, застанал на хълма, издигащ се сред горичката евкалипти зад къщата. Размърда се едва когато и последните златисти лъчи потънаха в мастиления здрач. Приклекна между дърветата и започна да пали огън, като ритмично напяваше в чест на древния мъдрец Гуда, който предприел опасно пътешествие до далечна планина, където била забелязана странна светлина. Пристигнал, смело сграбчил парче от небесния огън на светкавицата, а после го скрил в сухите клони, където спи и до днес, така че земните хора могат да съживяват пламъка му, когато си поискат. И сега, докато огънят му се разпалваше, Крис за сетен път се уверяваше, че древният дух държи на думата си.

Подхвърли още няколко съчки, за да се получи хубава жарава и започна да си смъква дрехите. Ритуално се отърва от капаните на цивилизацията на белия човек и се изправи, свободен като духовете на предците, за да подготви тялото си за свещения танц. Взе парче бяла глина и прекара по една черта на челото и носа си, а после си постави и две бели петна върху бузите. След това издигна широка бяла лента от пъпа до гърдите и им очерта по един кръг. Нарисува няколко широки напречни ивици над лактите, върху китките, по колената и бедрата. С всяко едно от тези помазвания той се отърсваше от чуждата култура и се връщаше към древните ритуали, за които дори самото време не знаеше откога датират. Накрая Крис си украси къдриците с късчета кост и втъкна няколко пера от бяло какаду, след което си постави набедрената препаска и беше напълно готов.

В самия център на горичката се извисяваше един много стар и изсъхнал гигантски евкалипт, чиито клони хвърляха зловещи сенки от играта на пламъците. Приличаше на гостенин от страната на мъртвите, но в основата на дънера се намираше кръгът на свещения танц. Крис пристъпи и поде танца, а думите на напева отекваха в нощта.

— Обръщам се към тебе, Велики Татко, да ми кажеш къде отиваме и накъде ни водиш. Покажи ни пътя през тази пустош и насочи краката ни в правилната посока. Помогни ни да успеем в делото си, без колебания и страх. Бъди с тази жена довечера, о, Велики Татко, и й дай сили за ужасната задача. Излей гнева си върху онова пъклено изчадие — мъжа, който заплашва с унищожение творенията ти. Вестителят ти, Йоуи, ми шепне на ухото, че вече някой е обречен, а древните духове на мрака, бурите и злото се навъртат около това място на смъртта. Усещам как чернотата се задава. Ти ще избереш, Велики Татко, кого да прибереш при себе си на небето сред звездите, но моля те — дай покой на този дом!

 

 

Грег препускаше в нощта като някакъв демон на отмъщението и безжалостно пришпорваше уморения си кон. Къде беше Тара? И още нещо — къде бе Рая? Обикновено нощем голямата къща се осветяваше и отвън, така че, подобно на морски фар, се забелязваше от няколко мили в равнината и безпогрешно показваше посоката на всеки закъснял пътник. Но сега пред Грег не се виждаше нищо, нито дори най-слабият проблясък. Не че му трябваше ориентир — конят си знаеше пътя и щеше да го върне и без негова помощ, но какво ли се бе случило в Рая, та къщата не светеше?

Когато наближи, единственото, което успя да види, беше очертанието на фермата върху фона на тъмното небе. Обзе го някакъв необясним страх. Целият треперещ, Грег слезе от коня, но мускулите му бяха толкова схванати, че едва не падна. Добра се до къщата само с крайно усилие на волята. В кухнята нямаше никой, а когато щракна електрическия ключ, лампата не светна. Грег изруга, опипом намери фенерчето, което се пазеше за такива случаи и се зае да претърсва къщата.

Във всекидневната не помръдваше нищо, но пренапрегнатите му сетива доловиха човешко присъствие и той описа широк кръг с фенерчето. Лъчът му улови лицето на Джили, която го гледаше с блеснали и разширени зеници, като заек, хипнотизиран от змия. Беше се свила на стола си и не мърдаше, с брадичка, притисната към коленете. Целият й вид говореше, че е обзета от ужас и безутешност.

— Къде е Тара? — грубо запита Грег.

Джили мълчеше.

— Къде е Тара, питам? — скочи той към нея с вдигнат камшик.

— Не ме удряй! — Внезапното му движение изтръгна Джили от вцепенението й и тя инстинктивно вдигна ръка пред лицето си. — Грег! Грег! Недей!

— Какво си й казала? — Мисълта на Грег бе устремена единствено към Тара. Интересуваше го само къде е тя и как да я запази за себе си.

— Нищо! Нищо! Кълна ти се! Дори не съм я виждала. Цял ден я няма. Но Грег… Грег, чуй ме! — Джили умолително протегна ръце към него.

— Какво има? — Грег почти не я чуваше, толкова бе далеч от нея в мислите си.

— Стефани беше тук!

— Стефани ли?!

— Чух я съвсем ясно. Призракът й обитава къщата.

Стефани значи? Какво ли искаше да каже Джили? Как така…?

— Пак си пияна — рече й той, но не беше съвсем сигурен.

В очите на Джили проблесна старият пламък:

— Много добре знаеш, че не съм, мръснико! Нали си скрил всичкото пиене! Цял ден не съм близнала нито капка.

Грег обаче не обърна никакво внимание на думите й.

— Казвай къде е Тара? Къде е тя?

— Не зная. И не ме интересува!

— Гледай да не се доближаваш до нея, защото ще те убия! — заплашително изрева Грег.

Джили, все едно че не го чуваше пак протегна ръце към него:

— Грег… Грег, аз наистина чух гласа на Стефани. Тя беше тук. Не си го измислям, повярвай ми. Всичко свърши. Убийството й вече не е тайна.

Макар и изцяло погълнат от мисълта за Тара, при тези думи в мозъка на Грег мигна предупредителна лампичка. Той за първи път изгледа внимателно Джили, прикована като пеперуда от лъча на фенерчето. Изведнъж му хрумна нещо:

— Освен пилота, кой знае, че си тук?

— Никой!

— Казвала ли си на някого къде отиваш?

— Не! На никого, кълна се, Грег!

Джили говореше бързо, защото усещаше заплахата, излъчвана от мрака зад лъча светлина, в който беше уловена. Но още щом свърши, разбра каква фатална грешка е направила. Лъчът се отклони от лицето й, тъй като Грег постави фенерчето на земята. После някаква черна фигура, като вестоносец на смъртта, тръгна към нея.

— Не! Не! — В изтръгналия се от Джили писък се съдържаше цялата й надежда за живот. — Не ме убивай, Грег!

Внезапно всички лампи в къщата светнаха. Фигурата на Грег замръзна като на моментална снимка, с протегнати към гърлото й ръце, готови да я удушат. Стори й се, че останаха в тази гротескна поза цяла вечност. Със смразяващо кръвта изръмжаване, Грег се отърси от шока и пак пристъпи напред. Джили го виждаше като на забавени кадри, сякаш се движеше под вода. Ужасът я бе сковал напълно, не можеше дори да изпищи. Тя покорно се остави на смъртта, лъхаща от черните дупки на очите, които се приближаваха към нея.

В този момент, със същата внезапност, с която бяха светнали, лампите загаснаха отново. Стаята потъна в още по-непрогледен мрак. От този втори шок мускулите на Джили не издържаха и тя безшумно се свлече на пода. Това падане сякаш я изтръгна от транса и тя инстинктивно се претърколи към стената, така че, когато Грег скочи към гърлото й, пръстите му не напипаха нищо, освен празно пространство.

Грег обаче, като истински ловец, не се хвърли сляпо към невидимата си жертва, а се спря и подуши въздуха. Сетивата му се наостриха като на хищник и той се остави на инстинктите си, които никога не го бяха подвеждали. Един и същ лепкав въздух ги обгръщаше и нямаше начин да не надуши страха на Джили и да не усети присъствието й. А Джили се боеше да не шукне и да се издаде, но пък напълно бе изчерпила силите си за самосъхранение. С примирението на всички отчаяни и загубени създания, тя се беше сгушила под някаква маса и вече усещаше как зловещите лапи я сграбчват и зъбите се впиват в шията й.

— Джили! — Гласът на Грег с изненадваща нежност прониза мрака и погали слуха й. — Джили, нищо няма да ти сторя. Не е нужно да се криеш. — Той млъкна и се вслуша напрегнато, за да долови дори и най-лекото дихание, а после продължи да я увещава със същите гальовни нотки в гласа, както едно време. — Хайде, скъпа. Знаеш, че само теб обичам. Нали затова убих Стефани — за да бъда с тебе. Обичам те, Джили, не е ли така? Искам те сега, в този момент. Ела при Грег, скъпа, хайде, не се бой…

Гласът на Грег въздействаше на Джили точно както ръцете му върху тялото й. Дори и сега, появил се като ангела на смъртта, той все още владееше тялото й. Джили цялата тръпнеше, зърната на гърдите й започнаха да се изправят и тя усети познатата сладка влага между краката си. Беше сигурна, че възбудата й, подобно на излъчвания от нея страх, чудесно се долавя в задушната стая. И Грег непременно щеше да я усети. Тя простена като обречено на смърт животно и се предаде.

Само че, секунда преди това, острият слух на Грег, напрегнат до краен предел, беше доловил някакъв звук извън стаята. Той мигновено насочи вниманието си към френските прозорци, през които се излизаше на верандата. Какво ли пък беше това? Звукът бе протяжен и неумолим — все едно нечия агонизираща душа влачеше оковите на неизразимата си вина — косите на Грег настръхнаха и той си прехапа езика до кръв, за да не изкрещи от ужас. Очите му бяха приковани във външния мрак. Нещо идваше… Идваше насам…

Неясна светлина проряза нощната чернилка, затанцува някак колебливо и бавно се насочи към френските прозорци. Грег се вкамени. Не можеше да направи нито крачка, а в главата му пищеше ужасен глас. Малкото пламъче непрекъснато се приближаваше. Най-сетне спря до прозореца и се задържа там в продължение на цяла вечност, както се стори на онези вътре. От скривалището си на пода, Джили също видя какво бе спряло Грег и през тялото й пробягнаха истерични тръпки на ужас, които я доведоха до неговото състояние. И двамата стояха вцепенени и бездиханни. Тишината в стаята ги притискаше като в гробница.

Френските прозорци бавно започнаха да се отварят. Сантиметър по сантиметър те поддаваха към верандата и към загадъчното присъствие там. Хипнотизираните Грег и Джили виждаха танцуващата светлинка и дори различаваха зад нея неясна и тъмна фигура, която едва се очертаваше на фона на непрогледната нощ. Неподвижна и заплашителна, тя сякаш ги обвиняваше със сила, неизмеримо по-голяма от жалкия им ужас. Инстинктът за самосъхранение на Джили отново се обади и без да мисли за никой друг, тя изкрещя:

— Помощ! Помощ! Той иска да ме убие, иска смъртта ми! Моля ви, помогнете! — Тя се измъкна от убежището си и полуразплакана запълзя към светлината.

В това време пламъкът подскочи нагоре, уголеми се и стана по-ярък. Фигурата беше вдигнала затъмнителите на фенера, за да освети по-добре сцената под себе си. Лъчът попадна върху неподвижния Грег, който ръмжеше и се зъбеше като притиснат до стената тигър. Джили продължаваше да пълзи, опита се да стане, но падна подкосено, сякаш я бяха ритнали в корема.

— Стеф! Стеф! Стеф! — Тя виеше като умствено изостанало дете, а после изведнъж се обърна за помощ към онзи, който преди малко искаше да я убие. — Грег! Грег… Нали ти казах… Това е нейният призрак…

Но гласът, който я прекъсна, беше силен, самоуверен и съвсем не призрачен:

— Не се заблуждавай, Джили. Уверявам те, че не съм призрак.

От една страна несъмнено говореше Стефани, а от друга — думите никак не подхождаха на предишната й плахост и неувереност. Светлината от фенера се разлюля и спря върху Грег.

— Какво става, Грег? Кажи нещо. — Резкият тон сякаш пробождаше ушите му. — Май беше сигурен, че си се справил отлично, а? Парите и наследството на Стефани Харпър плюс тази уличница тук — презрително добави гласът. — Какво повече би желал да има мошеник като тебе?

Фигурата отново размаха фенера и пред изумените очи на Грег и Джили се разкри ужасяваща гледка.

— Точно така, Грег. Това съм аз, Стефани. Жива и здрава.

— Но как… как… — В звуците, които Грег издаваше, не се съдържаше толкова въпрос, колкото вопъл на попаднало в капан животно.

— Не успя да ме убиеш. И крокодилът не успя. Полумъртва се измъкнах от онова блато, но това няма значение. По-важното е, че искаше да ме унищожиш. Така че ти всъщност си убиецът на Стефани Харпър, все едно че бях умряла тогава! — Гласът произнесе тези думи високо и отчетливо, а после продължи по-тихо. — Спаси ме някакъв стар отшелник. На света все още има добри хора, с любящи и нежни сърца, а не като твоето! Та той не се интересуваше, че съм обезобразена и не приличам на човек. Животът за него бе най-важното и той го спаси!

Джили погледна ужасено Грег. Той продължаваше да стои в същата поза, в която бе замрял, още когато за първи път чу странния звук — напрегнат като диво животно, готово за смъртоносния скок, а умът му отчаяно се опитваше да възприеме невероятната действителност.

Обвиненията безмилостно се сипеха върху него:

— Ти искаше да умра, а той ми даде живот. Дори нещо повече — даде ми и всичките си спестявания, за да започна отначало. Шест месеца променях външността си. Не беше никак леко. А как болеше, как само болеше! Ти знаеш ли какво е болка, Грег? Да те е боляло някога? — В стаята нищо не помръдваше. — Защото мен ме боля дълго време. Но си струваше. — Гласът на жената се извиси като във възторжен химн. — Страдах много, но го преодолях. Премислих куп неща и се преборих и със себе си, и с твоя призрак, Грег. Не можеш да си представиш как те мразех!

Душата на Грег потръпваше под напора на думите й. В напрегнатата обстановка въпросът на Джили прозвуча доста нелепо:

— Но Стеф, защо…? Защо…?

— Защо ли? Вярно, че щеше да е най-лесно да отида в полицията и да обясня коя съм, а после да обвинят вас двамата в убийство. В моето убийство! — Джили потръпна, защото чу въздишка, последвана от яростен изблик: — Но… Но исках да ви унищожа! Точно както вие ме унищожихте!

Въздухът в стаята бе наситен с лепкава омраза. А гласът не знаеше пощада:

— Обичах те, Грег! Повече от всичко на света. Как можа да го направиш? — Фенерът отново се разлюля. — И теб обичах, Джили. Бяхме приятелки, толкова неща ни свързваха — нима това не означаваше нищо за тебе? Нима? — Жената отново въздъхна, все едно че сърцето й се късаше. — Вас двамата обичах като никой друг. Така е… И не ми беше никак приятно да ви гледам как страдате и се нападате. Дори искам да ви благодаря, че ми помогнахте. — Тя неочаквано се запъна, но се овладя и продължи с още по-голяма сила: — Да, помогнахте ми. Великолепната ирония на цялата история е, че именно на вас двамата — най-големите ми врагове — дължа това, че най-после разбрах коя съм аз всъщност! За което съм ви много благодарна.

Вдигна фенера и за първи път освети лицето си. Беше Стефани. А после с яростен жест посегна и си смъкна дългокосата перука. Хвърли я на земята и някак припряно пооправи истинските си къси къдрици.

— Тара!

— Тара! Тара! — присмя се жената. — Точно така. Тара — мацката на твоите мечти. Само дето тя не те желае. Същата онази, която когато беше Стефани, ти толкова презираше. И която се нуждаеше от любовта ти, за да се отвори към живота и да му се наслаждава.

— Значи си измамница! — изпелтечи Грег. — Измамница!

— Не! — пламна тя така, че онези двамата неволно потръпнаха. — Не съм! Тара Уелс е част от мен и винаги съм я носила у себе си. Само че с тебе не можеше да се прояви. Някога да си ми помогнал с нещо? Никога! — Беше я обзела безумна ярост, а Грег мълчеше като онемял. — Нима можеш да ме упрекнеш в нещо? Нещо, което да се сравни с твоите деяния? — И тя горчиво се засмя: — Освен, че съм спала със собствения си съпруг!

Смехът й отекна в ушите на Грег като кикот на обезумели демони.

— Тара! Тара!

— Всичко свърши, Грег. — В гласа й се усещаше умора и тя говореше тихо. — Полицията е уведомена. По Сам изпратих бележка до Джим Гъли от управлението в Дарвин. Сигурно вече са тръгнали насам.

Светлината на фенера трепна, защото тя намали пламъка. После погледна Грег. Пълните й с болка очи го пронизаха.

— Полицията ще дойде всеки момент, Грег. Утре сутринта вече ще бъдеш, където ти е мястото — зад решетките.

Тя сви рамене и се отпусна. Това беше. Чувстваше се страшно уморена. Само че Грег изведнъж се освободи от вцепенението си и с животински рев се хвърли към нея.

— Не, Грег! Недей!

Джили скочи да му препречи пътя, но не беше достатъчно тежка, за да го спре. Той я блъсна встрани и се устреми към Стефани. Удари се в тялото й и събори на пода ветроупорния фенер, който се разби и се затъркаля към стената, като оставяше след себе си огнена диря. Пламъците бързо се разгоряха и плъзнаха по завесите, килима и мебелите. Но заслепеният от ярост Грег не виждаше нищо, освен нечаканата гостенка, на която огънят бе пресякъл обратния път. Притисната към стената, тя го гледаше, но в очите й нямаше страх. Стефани? Ами Тара къде е тогава? Мозъкът му сякаш щеше да гръмне от напрежение. Той прескочи горящата газ, изтекла от строшения фенер, притисна я към стената и здраво сграбчи брадичката й. Сега щеше да види коя всъщност е тя.

— Стефани! — изсъска той със сбръчкано като гущер лице. — Къде е Тара? Къде е Тара, тебе питам! Какво си направила с нея? — Изведнъж нещо ярко проблесна в душевния му мрак: — Ти си я убила! — кресна Грег. — Ти… Ти…

Съвсем обезумял, той я удари с всичка сила по главата. После ръцете му напипаха гърлото й, а палците се срещнаха в основата му и той започна да стиска… да стиска… Някъде далеч от себе си, тя чуваше ужасените писъци на Джили.

— Стой!

Със затворени очи и почти на границата на припадъка, Тара внезапно усети как някой откъсна Грег от нея. Полузадавена, тя се закашля, отвори очи и видя, че Грег се бори с някаква призрачна фигура — гола и нашарена, но очевидно обладана от магична сила, фигурата малко по малко изблъскваше Грег през огнения кръг към центъра на стаята. Двата мъжки силуета се бяха вкопчили един в друг и не се знаеше какъв ще бъде крайният изход. Тънкото и стройно тяло на аборигена изобщо не можеше да се сравнява с неговия далеч по-тежък и по-силен противник. В един момент Грег започна да надделява и да притиска Крис назад, докато накрая гърбът му не опря в шкафа за ловното оръжие, където старият Макс си държеше колекцията. С неподозирана ярост Грег запрати с всичка сила Крис в стъклените врати на шкафа и после го хвърли на пода. Докато аборигенът се изправяше на крака, Грег бръкна през счупеното стъкло и сграбчи една пушка. Крис го гледаше спокойно и без страх. Демонът на злото вече беше въоръжен. Крис за последен път потърси утехата на древните духове.

— Велики Татко, слънцето залязва, но душата не умира!

После скочи към Грег, а пушката изгърмя почти едновременно със скока му. Слабото черно тяло падна като камък и остана неподвижно, а от раната на гърдите бликна струя кръв.

— Не, Крис! Не! — полудяла от мъка, Тара се втурна към проснатата фигура и клекна до нея, разтърсвана от силен плач.

После внезапно се изправи и тръгна към Грег, който й препречваше пътя с димящата пушка в ръце и с убийствен блясък в очите.

— Стефани? Ти ли си? — възбудено прошепна той и протегна ръка към нея. — Ела тук. Няма ли да ме целунеш?

Тара се извърна и побягна с всичка сила. Излезе от стаята и веднага свърна по коридора, още преди Грег да е разбрал в каква посока е изчезнала. Той хукна след нея, а Джили изтича до канапето, грабна две възглавнички и започна да се бори с огъня, който вече беше обхванал добре изсъхналите дървени мебели на старата къща. Тя безразсъдно се разтича насам-натам, смъкна горящите завеси и трескаво заудря с възглавничките хищните пламъци, които поглъщаха всичко по пътя си. Но понеже гасеше без вода, стаята бързо започна да се изпълва с дим. Най-сетне успя да се пребори с всички горящи неща и потуши огъня в цялата стая, но от отровните пушеци във всекидневната не можеше да се диша. Джили едва сега се сети за себе си, а вече беше твърде късно. Трябва да се измъкна… трябва някак си да се измъкна оттук, панически си повтаряше тя. Но когато тръгна към вратата, я облъхна нов облак отровни изпарения, тя ги вдиша, без да иска, загуби съзнание и падна на пода.

Двадесет и пета глава

Грег стъпваше безшумно по тревата, като ловец, дебнещ жертвата си. Вече почти беше загубил човешкия си облик и се бе превърнал в дивия и примитивен хищник, който всъщност винаги бе дремал някъде в него, но сега даваше пълен израз на природата си.

Обзет от първичните инстинкти на джунглата, преследването на плячката дори му носеше някаква особена наслада. Следваше миризмата без никаква трудност, защото надушваше жените направо с кръвта си.

По едно време настъпи някакъв странен предмет, вдигна го и видя, че е обувката на Тара, явно събула се, докато е бягала. Той я напъха в джоба си, все едно че е трофей, а на лицето му играеше особена усмивка. После тръгна отново по дирите й около къщата и в един момент потъна в сенките на храсталаците.

Тара го изчакваше скрита в същия проход между двете бараки, където преди това се бе свряла Джили. Шията още я болеше от хватката на Грег, а сърцето й така биеше, че й се струваше, че пронизва мрака на нощта като камбаните на градски часовник. Тя отчаяно се опитваше да се успокои, за да чуе потайните стъпки на своя убиец. Все пак на нейна страна имаше едно дребно преимущество. Преди да хукне след нея, Грег бе взел електрическото фенерче и тя от време на време виждаше лъча му, докато той надзърташе по разни тъмни ъгли, където смяташе, че може да е потърсила убежище. Проблясъците й показваха движението на Грег и с тяхна помощ Тара се надяваше да смогне да му убегне, докато пристигнеше подкрепата от Дарвин.

Защо ли се бавеше Джим Гъли? Отдавна трябваше да е дошъл. А че Сам е изпълнил молбата й, Тара изобщо не се съмняваше. Също като Крис, той й бе предан до смърт. Но верните хора също могат да бъдат преодолени и отстранени, помисли си тя и сърцето й се сви от мъка, като си припомни как Грег бе застрелял Крис. Ако полицията не дойдеше скоро, Тара оставаше сама срещу смъртния си враг и Джили, която трудно би могла да бъде сметната за нещо по-различно от Грег. А освен това трябваше да мисли и за безопасността на Кейти, която като нищо можеше да се събуди, щом приспивателното преустановеше своето действие. Грег едва ли щеше да пощади старицата — в сърцето му имаше точно толкова жал, колкото изпитваше и вълкът към агнето.

Грег методично претърсваше около бараките и стопанските постройки, без да пропуска нищо. Опънатите му до крайност нерви реагираха на всеки звук и прошумоляване в тъмнината. Внимаваше да не използва фенерчето без нужда, защото се досещаше, че жертвата му, свила се някъде в непрогледния мрак, може да се ориентира по светлината за неговото приближаване. Докато вървеше, изобщо не го включваше и затова тъкмо свърна зад някакъв ъгъл и се блъсна в труповете на убитите от него предишния ден зайци, окачени на едно въже да се сушат. Веднага отстъпи с погнуса и ги заобиколи, но лицето му се изцапа от кръвта им, а миризмата им го удари в носа и желанието да убива съвсем го опияни.

По едно време долови едва чуто изшумоляване и мигновено стреля по посока на шума, но не последва нищо. Сигурно е било някое дребно животно, реши той. Ако беше човешко тяло, щеше да се чуе като пада. Грег продължи пътя си и стигна до навеса на електрическия генератор, което веднага му обясни защо в Рая нямаше ток. Просто генераторът не работеше, някой го беше спрял. С триумфална усмивка, Грег натисна копчето и имението потъна в светлина.

Тара продължаваше да клечи между бараките и като видя какво става, заби нокти в дланите си, за да не се разплаче от отчаяние. През цялото време се беше надявала, че Грег няма да се досети за генератора, който самата тя бе изключила. А сега навсякъде беше светло като през деня. Тара панически се изправи и побягна, преди Грег да е излязъл изпод навеса, защото щеше да я види.

За съжаление обаче не беше достатъчно бърза. С ъгъла на окото си Грег забеляза някакво движение и се втурна към нея като ловджийско куче. Тара чу тропота на краката му, свърна към градината, хвърли се на земята и пропълзя зад най-близкия розов храст. Лехата беше потънала в разцъфнали рози, които не бяха кой знае какво прикритие, но поне осигуряваха нещо като разпокъсана шарена сянка, с която тя донякъде се сливаше. Прехапала устни, за да не извика от убожданията на бодлите, Тара запълзя към вътрешността на лехата. По чакълената алея се чуваха внимателните стъпки на Грег, който предпазливо се приближаваше.

— Стефани!

Кръвта на Тара изстина и тя замря.

— Хей, Стефани!

Звучеше като вой на притиснато до стената животно. Грег вече беше съвсем близо до нея. Тя зарови лице в меката пръст, а й се искаше да потъне вдън земя.

— Къде си, кучко? Нали знаеш, че вече нямам избор и ще трябва да те убия?

Грег сякаш я предумваше и се опитваше да й представи смислени аргументи. А Тара се стараеше да не помръдва. Той отново я повика и тонът му пак беше някак примамващ, в рязък контраст с думите.

— Не ставай глупава, Стеф! Знам, че си тук някъде, а и ти знаеш, че ще те пипна. Защо се криеш? Постъпи много мръсно с мен, Стефани, и ще трябва да си платиш за това. Адски съм ядосан… Адски…

Тара изведнъж осъзна, че си има работа с луд. Обзе я ужас и я сграбчи като менгеме. Високият й дух за първи път й изневери. Тя не можеше да помръдне ни напред, ни назад, а прикритието й в никакъв случай не би я опазило дълго. Грег стъпи на пътеката между лехите и спря, за да извика отново. Този път гласът му звучеше предизвикателно:

— Ще ти кажа, че никога не съм обичал Тара. Още отначало не й вярвах. През цялото време си мислех за теб, Стеф. Само за теб. — Той замлъкна, но Тара знаеше, че в момента души въздуха като хрътка. После продължи, но някак меко и дори нежно: — Помниш ли, Стеф? Помниш ли как правехме любов? Как те милвах? Беше хубаво, нали? Любех те като никой друг. Не се крий, моля те… Не се крий от съпруга си, Стеф… Ела тук, скъпа… Искам да дойдеш при мен… Имам нещо за тебе…

В настъпилата тишина Тара добре чу изщракването на пушката — ужасяващият приглушен звън на метала прониза мъртвешкия покой на нощта. Тя едва се удържа да не изпищи, защото бе сигурна, че я държи на мушката си, но въпреки всичко не вдигна глава да види какво става, тъй като бе възможно това да е само трик от страна на Грег, с цел да я накара да изправи лице и да се издаде.

Търпението на Грег обаче внезапно свърши.

— Излизай! — кресна той. — Няма да ми избягаш. Напротив, сама ще дойдеш при мен. Ще те пипна и този път няма отърваване!

Той се обърна и изтича към стопанските постройки, а стъпките му заглъхнаха по чакъла. Тара и сега се притесняваше, че играе някакъв номер и затова изправи глава съвсем внимателно. Видя, че го няма и веднага скочи, за да се възползва от отсъствието му. Избяга от лехата с розите и се втурна навътре в градината, по-далеч от ярко осветената къща. Там поне щеше да има по-голяма свобода на придвижване под прикритието на тъмнината.

Постъпката на Грег обаче доста я озадачи. Какво ли искаше да й каже с тези думи: „Сама ще дойдеш при мен“? Внезапно гласът му отново се обади. Викаше я. Крясъците му се приближаваха, но освен тях се чуваше и друг добре познат й звук — ритмичният тропот на копита! Грег като че ли водеше кон след себе си…

— Чуваш ли ме, Стефани? Сега вече си в ръцете ми! — изграчи той. — Тук при мен е вонящият ти кон! Ще броя до десет и ако не се покажеш, ще го застрелям! Ясно ли ти е, скъпа? Ще застрелям мръсната твар!

Маниакалният му смях се понесе около къщата, а той изникна пред погледа й с юздата на Кинг в ръка. Водеше коня към добре осветената площадка пред къщата. Там спря и започна да брои:

— Едно… Две… Три…

Тара стоеше в тъмните дълбини на градината зад розовите храсти и се гърчеше от мъката на поражението. Не че Грег се оказа по-хитър, а просто беше далеч по-жесток и коварен, което го правеше непредвидим. Кинг нервно процвилваше. През целия му живот, освен Стефани и Крис, не го беше докосвал никой друг и сега това среднощно принудително излизане вероятно не му се нравеше никак. Докато се изправяше, за да напусне укритието си, Тара видя колко неспокоен е Кинг — пристъпваше на място и по лъскавата черна кожа на врата и хълбоците му пробягваха нервни тръпки.

— Четири… Пет… Шест… Седем…

Тара излезе от тъмното и тръгна към Грег. Вече не се надяваше на нищо. Беше загубила. Усмивката върху лицето му й показваше, че той е напълно уверен в своята победа. Спря да брои и с някаква сатанинска наслада я наблюдаваше, докато тя прекоси розовата градина и се изкачи по стъпалата до басейна.

— Ела тук — тихо нареди той. — До мене.

Краката й сякаш бяха от олово и Тара едва се влачеше. Грег, като някаква огромна котка, внимателно следеше всяка нейна стъпка, докато най-сетне тя застана пред него и се вгледа в полуделите му бледи очи, от които струеше злодейски пламък.

— Браво, моето момиче — пошепна й той. — Винаги трябва да слушаш съпруга си, нали така?

Тя беше толкова близо, че направо подушваше лудостта му и проникваше до празната същност на мрачната му душа. Жребецът потреперваше в жестоката хватка на юмрука му. Незнайно защо обаче, Тара не се боеше. За първи път от злополуката насам тя го виждаше в истинската му светлина — едно нищожество, проводник на злото, духовно празен човек. Той забеляза презрението в погледа й и пристъпи към действие:

— Трябва да те убия, Стеф. Наистина. Готова ли си да умреш? Написа ли си завещанието? Ами в такъв случай това е от любещия съпруг и опечален вдовец!

Със садистична мудност той вдигна плавно пушката и я насочи право в лицето й, като вулгарно се хилеше.

— Няма дори да усетиш!

Запъна петлето и се прицели.

 

 

Но в момента, когато дръпваше спусъка, пушката внезапно излетя от ръцете му. Рязкото металическо изщракване на петлето се оказа твърде много за силно изнервения жребец, който се изправи на задни крака, размаха неистово предните и изби пушката от ръцете на Грег. Тя гръмна, но изстрелът отиде нахалост някъде към градината. Гърмежът накара Кинг отново да се изправи на задните си крака, като успя да събори Грег на земята. Бойните инстинкти на коня му казваха, че трябва да го стъпче.

— Стеф! Спри го! Спри го, моля те!

Крясъците на Грег обаче още повече възбуждаха жребеца, Тара добре знаеше това и нито за миг не се поколеба:

— Кинг!

Макар и освирепял, жребецът позна гласа на господарката си и застина във въздуха. После елегантно се извъртя и спусна предните си копита точно до проснатия на земята безпомощен мъж. Предизвикателно се изправи повторно на задни крака, изцвили победоносно и препусна към задния двор.

Тара стоеше и с празен поглед гледаше Грег, който с мъка се надигна и се изправи на крака, все още зашеметен от падането. Застана срещу нея, като дишаше тежко и продължаваше да се олюлява.

— Защо ти трябваше да се връщаш, Стеф? Защо ми отне Тара? — усмихна й се той умолително, но някак криво. — Не разбираш ли, че сега трябва да те убия?

— Моля те, Грег. — Тара се опитваше да запази спокойствие и да преодолее огромната умора, която я беше обзела. — Чуй ме внимателно. Полицията ще пристигне всеки момент. Няма къде да избягаш и да се скриеш. Така че и да ме убиеш, това няма да те спаси. Знаят за тебе и където и да избягаш, ще те открият. Всичко свърши, Грег. Всичко.

От особения блясък на очите му обаче, Тара разбра, че той нито я чува, нито я вижда. Просто думите й не му въздействаха.

— Трябва да приключа играта — глухо каза Грег, сякаш на себе си.

Той посегна към нея, а Тара отново потръпна от ужас и пак хукна да бяга, обзета от стария страх. Но не успя да измине и няколко крачки, когато Грег я настигна и с удар отзад я събори в басейна, след което скочи вътре след нея. Докато потъваше във водата, на Тара й се струваше, че се повтаря кошмарът от блатото. Същото тежко тяло я дърпаше надолу, сграбчило я досущ като тогава. Надолу… надолу… надолу… Паниката нахлуваше в нея, а дробовете й сякаш щяха да се спукат. Опита се да изкрещи, но в устата й влезе вода и я задави.

Внезапно обаче, по някакво чудо, тя си спомни за остров Орфей и уроците по плуване на Лизи, за подводното плуване с Дан. „Та аз мога да плувам!“, провикна се възторжено в себе си Тара. Тя ловко се извърна по гръб и ритна нападателя си. Макар и забавен от водата, ритникът стигна целта си и се заби в меката плът на Грег. Сграбчилата я ръка отпусна рамото й, тя се измъкна и бясно заплува напред. До края на басейна оставаха още три размаха… още два… Но тъкмо когато се добра до ръба и тръгна да излиза, злокобната желязна хватка отново я сграбчи изотзад и я дръпна навътре. Грег напипа главата й и я натисна под водата. Тара яростно се съпротивляваше и успя да се извърти с лице към него. В този миг изразът му внезапно се промени и за неин ужас убийствената омраза в очите на Грег се замени от любовен плам.

— Тара! — извика той. — Скъпа Тара! Вече мислех, че съм те загубил!

Притисна я към ръба на басейна и започна жадно да я целува, като я олигави цялата. Полупримряла от страх и ужас, Тара извърна лице, за да се спаси от влажните му устни и от лудостта на погледа му, в който сега светеше и любовната възбуда. Но не можеше да се измъкне от тежкото му тяло, заклещило я в ъгъла на басейна. Ръцете на Грег вече бяха върху гърдите й и трескаво разкопчаваха копчетата на блузата, за да напипат зърната.

— И ти ме обичаш, нали, Тара? Ще те любя точно както искаш… Хайде, любима… Не ме щади… Знаеш, че ме бива…

Пукотът на някаква пушка и викът на Грег прозвучаха почти едновременно. Куршумът го удари в гърба и го запрати върху нея с такава сила, че й изкара въздуха.

— А-а-а!

Той изрева от болка, изви се назад, размаха ръце и потъна във водата, а тялото му се мяташе като уловена риба. Потресена, Тара гледаше как бистрата вода закипя и започна да порозовява от кръвта. Вдигна поглед и на няколко метра от басейна видя Джили с димяща пушка в ръце. Тя стоеше с каменно изражение и не помръдваше, без да разбира какво е направила.

Грег изплува и се устреми към другия край на басейна, като използваше само едната си ръка, а другата се влачеше безжизнено след него. Докато се опитваше да излезе на брега, Тара забеляза, че на едното му рамо има дълбока рана, от която струеше кръв. Той направи опит да се изправи, но се присви от болка и залитна, след което приведен се затича към гърба на къщата.

Схваната и натъртена, Тара също се измъкна от водата, като дишаше тежко и се мъчеше да преодолее болката, разкъсваща дробовете й. Щом си пооправи малко дъха, тя се огледа и видя, че Джили продължава да стои в същата поза, в която беше, когато стреля. Тара пристъпи към нея, внимателно взе пушката и я хвърли във водата, за да е сигурна, че поне тази нощ с нея никой повече няма да стреля. После бавно, като малко дете, положи Джили да седне на тревата.

— Чакай тук — рече й тя. — Недей да ходиш никъде. След малко ще се върна.

И се втурна след Грег.

Не беше трудно да го следва, дори и в тъмното, защото той бе оставил след себе си обилна криволичеща кървава диря, която заобикаляше къщата и водеше към стопанските постройки. Тара мигновено се досети накъде се е запътил. Право пред нея, окъпана от лунната светлина, се издигаше огромната барака на хангара, в който се намираше самолетчето на Рая, поддържано постоянно в готовност за непредвидени случаи. Тя чу как двигателят изхърка и запали, а витлата се завъртяха.

Бавно, подобно на сцена от неприятен сън, самолетът се измъкна от хангара и се устреми към пистата.

— Не!

Подтиквана от някакви необясними емоции, Тара се втурна напред. Зад стъклата на кабината се виждаше Грег, мокър до кости, окървавен и замаян.

— Грег! Грег! Недей! Няма да успееш!

Малкото самолетче неуверено пое по пистата, като залиташе подобно на стар пияница. Тара вече тичаше успоредно с него, мъчеше се да надвика шума на двигателите и умоляваше Грег да спре. Само че изобщо не знаеше дали той я чува. Самолетчето започна да набира скорост, Грег извърна глава към нея и като че ли едва тогава я забеляза, за първи и последен път. По лицето му пробяга сянка на агонизираща мъка, която сякаш разкъсваше сърцето му.

— Тара! — промълвиха устните му, самолетчето префуча покрай нея и я остави след себе си.

Тя обаче продължаваше да тича по неравната писта, а вдигнатият от двигателите прахоляк я давеше, както давеше и отчаяната й надежда, че нещо ще попречи на Грег да излети, защото беше сигурна, че в това състояние той няма да се справи със самолета. Но не й оставаше нищо друго, освен да гледа как машината продължи да увеличава скоростта си, в един момент вдигна нос и увисна нестабилно във въздуха.

— Грег! Не желая смъртта ти, Грег! Недей!

Тара вложи цялата си душа в този последен вик за сбогом. Самолетчето вече се носеше в обсипаното със звезди небе и скоро и то самото се превърна в звезда, като във въздуха остана само шумът на двигателите му. Тара напрягаше слух да го следва. И в този момент тя ясно чу звука, от който се опасяваше — двигателите някак се запънаха и започнаха да вият, а оборотите им рязко намаляваха. Самолетът стремително губеше височина и падаше към земята. Някъде там, високо в небесата, Грег беше загубил битката. Загубил бе и Тара, а следователно и желанието си за живот. До Тара достигна ужасяващият трясък от разбиването на самолета в земята, последван от огненото кълбо на експлозията и издигащите се към небето пламъци. Но тя не чу последния стон на обречения мъж, който, подобно на Икар, падаше смъртно ранен и устните му мълвяха нейното име:

— Тара! Тара!

 

 

Вътре в себе си шефът на полицията Джим Гъли така и не успя да си прости това, че не беше на работа онази вечер — точно когато имаше действителна нужда от бърза и ефективна полицейска намеса, него го нямаше. Все пак, щом получи бележката на Тара, реагира мълниеносно и взе всички необходими мерки. Тя беше права да настоява той лично да се заеме със случая, тъй като едва ли някой от по-младите му помощници би повярвал на историята й, пък и така или иначе за подобна акция те трябваше да искат разрешение от него. За съжаление Джим и хората му пристигнаха в Рая чак призори, когато всичко вече бе свършило. Най-много обаче го беше яд, че не успя да арестува Грег Марсдън, а трябваше да се заеме с неприятната задача по прибирането на сгърченото му и обгоряло тяло.

Е, имаше и още нещо за вършене, макар че лично той мразеше да арестува жени. Никак не му беше приятно да гледа как един от подчинените му изкарва Джили от къщата и я отвежда към полицейската кола, която щеше да я откара в Дарвин. Преди да влезе вътре, Джили се обърна и замислено изгледа огромното имение, където бе прекарала както най-невинните, така и най-черните мигове в живота си. Накрая се извърна към Тара, която стоеше до Джим Гъли. Очите им се срещнаха, но нищо повече. Джили продължаваше да се намира в същото, подобно на транс, състояние, както когато стреля в Грег с пушката, която бе взела от шкафа с ловното оръжие във всекидневната, щом се свести от задушаването. А Тара просто нямаше какво да каже.

— Още не мога да повярвам — тежко се обади Гъли. — Като прочетох бележката ти, реших, че някой си прави майтап с мене. Съжалявам за закъснението. Извинявай…

— Не се притеснявай, Джим — меко отвърна Тара. — В крайна сметка… ъ-ъ-ъ… всичко се оправи…

Докато тя говореше, полицаите изнесоха на носилка Крис, доста отпаднал от загубата на кръв, но с все още мъждукащ в крехкото му тяло живот. До него вървеше Сам.

— Един момент.

Тара се втурна и задържа малката процесия, а после взе ръката на Крис в своята. Беше хладна като глина и съвършено неподвижна.

— Ще се оправи, мис — увери я един от полицаите.

Тара погледна Крис в очите и получи и неговите безмълвни уверения, че полицаят е прав. Тя се наведе и нежно го целуна по челото, а после изчака, докато го натоварят в полицейския фургон.

— Ще тръгваме — рече й Гъли. — Знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам.

— Не си ли малко закъснял? — сприхаво се намеси Кейти, която тъкмо излизаше от къщата. — Когато най-много й трябваше, тебе никакъв те нямаше, Джим Гъли!

Гъли вече знаеше, че личният принос на Кейти в разигралата се драма е бил от хоризонтално естество, и много му се щеше да й отвърне както подобава, но в крайна сметка добродушието му надделя.

— Добре дошла в Рая, мис Харпър — рече той и си тръгна.

 

 

— Е, най-после можем да си поотдъхнем малко, слава богу — изръмжа Кейти, след като полицейските автомобили напуснаха Рая и поеха по неравния черен път. — Да му се замае главата на човек от цялата тази неразбория!

— Така е — усмихна се Тара за първи път от векове насам, както й се струваше. После се обърна към конюшните, където тъкмо бяха прибрали Кинг след снощните му подвизи и сега той яростно протестираше срещу това, че е затворен. — Мисля, че сега една разходка няма да се отрази никак зле на онзи момък. И неговите вълнения не бяха малки. Сам, би ли…?

Но Сам отдавна бе тръгнал към конюшните.

Тара яздеше полека и без да бърза из пустошта. Най-сетне, след всички страдания, мъки и борби, на душата й беше леко и спокойно. Не съжаляваше за нищо, изпълваше я такъв покой и безметежност, че й се струваше като божа благодат. Все едно се бе отървала от някаква мъчителна болест — малко изтощена и отпаднала, но вече устремена към новия живот. Нямаше представа къде щеше да се мъчи бурната душа на Грег, но вече бе свободна от яростта и лудостта му. Те бяха умрели заедно с него. А от сега нататък Тара щеше сама да ръководи живота си и повече никога нямаше да попада под влиянието на черната му сянка.

Само че няма победа без загуба, тъжно размишляваше Тара. Пожертва любовта на Дан — най-жестоката цена, която трябваше да плати, а не я бе предвидила в началото на своите планове. Дали нямаше някакъв друг начин за тяхното осъществяване, при който да не губи любовта му — начин, който й се бе изплъзнал, когато трескаво обмисляше как точно да постъпи? Но вече беше твърде късно. Каква безсърдечна ирония на съдбата — да я срещне с такъв великолепен мъж и искрената му любов в момент, когато нямаше друг избор, освен да го отхвърли! Обзета от неизмерима мъка, тя бавно продължаваше да язди, без да обръща внимание на суровата красота наоколо, потънала в скръбта си от загубата на Дан.

Най-сетне Тара успя да преодолее меланхолията си и се замисли за бъдещето. Децата оставаха единствената й надежда за щастие. Вече спокойно можеше да се отдаде на дългоочакваната наслада от връщането си при Сара и Денис. При мисълта за тях, тя почти се разплака от радост и веднага започна да крои планове кога и къде да се срещнат. В главата й нахлуваха най-различни представи на тъй жадуваната среща, но тя трескаво ги отхвърляше една по една, защото й се искаше така да го измисли, че всичко да е идеално.

Във всеки случай едно й беше съвършено ясно. Вече нищо не можеше да й попречи да поднови живота си като Стефани Харпър. Крайно време беше. Но сега щеше да бъде далеч по-умна и по-силна, защото преживяното я бе научило на много неща. В никакъв случай не би се оставила да стане отново старата Стефани, притеснена, несигурна и потъпквана от всеки. Освен това твърдо бе решила никога да не допуска да става жертва на който и да е мъж. Самостоятелността вече й беше по-скъпа от всичко. Сама ще решава как да живее и ще разчита единствено на себе си. Знаеше, че ще се справи. Гледаше на бъдещето без страх и колебания. Хайде, стига съм се занимавала с миналото, решително си каза по едно време Тара. От утре започва нов живот.

От бляновете я изтръгна някакъв далечен шум, който след малко прерасна в бръмченето на малък самолет. Сепната, Тара се замисли кой ли можеше да е това. Дали пък не е…? Не, не! Нямаше никакви основания да се надява, че човекът, чиято любов тя отхвърли и когото нарани толкова дълбоко, би намерил сили да й прости — да не говорим, че едва ли би успял да я открие и да дойде чак тука. Само дано не са журналисти! От една страна нямаше да е никак зле, ако сензационната й история се разчуеше, но от друга — сега точно никак не й се занимаваше с тези лешояди, хранещи се с новини. Тара ядосано се намръщи и препусна обратно към имението. Жребецът беше в чудесна форма, надбяга приближаващия се самолет и пристигна пръв пред къщата, където Сам вече ги очакваше. Точно така, рече си Тара. Нека той отведе Кинг, а пък аз ще ида на пистата да се оправя с тези натрапници и да ги отпратя обратно.

От въздуха Дан виждаше дребната фигурка на ездача, прилепена към врата на коня, но не можеше да каже дали е мъж или жена. Нетърпението и притесненията му вече бяха стигнали онази точка, когато се усещаха като физическа болка. Струваше му се, че всеки момент ще полудее. Така че, когато самолетът се приземи и той видя и разпозна стоящата край пистата Тара, облекчението му бе толкова голямо, че краката отказаха да го държат и Дан се олюля, докато се опитваше да отвори вратата на кабината. Допускаше, че тя сигурно щеше да е извън себе си от радост като види децата си, но не знаеше как би реагирала на него. Дали вече щеше да отвори сърцето си за любовта му и да го дари със своята? Дан неистово се мяташе между надеждата и отчаянието и почти не чуваше възторжените възгласи на Сара и Денис.

Тара неспокойно наблюдаваше как самолетът бавно се приближава и спира, но вратата му продължаваше да е затворена. После, като насън, отвътре някой изкрещя:

— Мамо!

Вратата се отвори и се появиха Сара и Денис, които се боричкаха кой да слезе първи. Сигурно сънувам, помисли си Тара. Не може да е вярно! А после изведнъж се втурна към тях като полудяла и ги сграбчи в обятията си.

— Мамо, мамо! Знаех, че си жива…!

— Ох, мамо! Ти ли си наистина?

— Деца! Скъпи мои деца!

Прегърнати, те и тримата плачеха, но този път сълзите бяха от радост.

Сърцето на Дан се топеше от тази сцена на дълбоки и първични чувства. Май нямам повече работа тук, уморено си рече той, едва ли имат нужда от мен. А и как би могъл да застане между майката и децата й? Изоставен и самотен, той някак неловко стоеше до самолета и се чудеше с какви думи да си вземе последно сбогом. Най-важното е, че си жива, щеше да й каже. Поне съм сигурен, че си в безопасност и всичко е наред…

Само че си правеше сметките без Тара. Тя внезапно вдигна разплаканото си, но озарено от радост лице, и го призова към себе си. Ела, ела при мен, говореха очите й. Вълните на екстаза вече я поемаха и тя, като че ли току-що бе открила загубената си скъпоценност, внезапно си спомни колко много обича този тих и кротък човек. Дори не само го обичаше, а нещо много повече. Много, много повече. Единствено с Дан можеше да намери другата половина на душата си. Освен любим, за нея той беше истински приятел, който щеше да й бъде верен спътник през целия им живот и никога нямаше да я изостави. Сега вече Тара бе свободна да му се отдаде напълно — без тайни, без прегради и без задръжки. Ръцете й копнееха да го прегърнат, а тялото й изгаряше от желание да му покаже любовта си.

— Дан!

Тя почти изхлипа. Сълзите й отново се събираха под напора на неизказаните чувства.

— Ш-шт, любима! После ще ми кажеш всичко…

Със сърце, препълнено от възторг, сега единствената грижа на Дан беше да успокои и приласкае своята любима. Стигна му само онзи поглед на обожание, който Тара му хвърли, докато прегръщаше децата си, и той разбра, че най-накрая бе получил отговора, за който жадуваше душата му.

Първа глава

Високо над Пасифика голямата бяла къща се беше възкачила на скалистия бряг като закотвен кораб. Погледната откъм морето, изглеждаше задрямала под силното обедно слънце, почиваща си спокойно върху обширните зелени площи, облегната на заслона от високи дървета отзад. Същевременно крайбрежната улица беше твърде оживена цялата сутрин от колите, които пристигаха, и сега тържеството беше в разгара си.

— Щастлива ли си, скъпа?

— Щастлива ли? Провери.

— Бих го направил, ако тук нямаше толкова хора. — Дан Маршал огледа гостите със съжаление. — Защо решихме да ги събираме? Защо не се измъкнахме да празнуваме сами?

— Искаш да кажеш — промълви жената до него с привидна строгост, — че ти се свидят няколко часа, прекарани с приятелите и семейството ни, дори след като аз ти принадлежа напълно цялата година? Как не те е срам! — Стефани отметна глава назад, като се присмиваше над смущението на Дан.

— Не е така — запротестира Дан. — Във всеки случай не точно така. Но ако още някой ме поздрави и ми каже какъв щастливец съм, заклевам се, ще му зашлевя един, това е всичко! Разбира се, знам, че съм щастлив — добави набързо, като видя как лицето на Стефани болезнено се намръщи. — Но мога да мина и без то да ми се натрапва през цялото време.

— Това ще те накара ли да се чувстваш по-добре? — каза Стефани изведнъж сериозно. — А ако ти заявя, що се отнася до мен, че щастието е изцяло на моя страна? Че не мога да си представя живота без теб? Че последните седем години бяха най-щастливите от всички?

Дан погледна с обич към настойчивите сини очи, заковали неспокойния си поглед върху него.

— Щастлива годишнина, госпожо Маршал — прошепна той. — Наздраве за следващите седем години, а и за по-следващите седемдесет и седем. — Дан леко докосна рамото й и усети нейната топлина през шифона на лятната и дреха. Парфюмът й с ухание на момина сълза, който познаваше така добре, го лъхна и засили желанието му. — Не бихме ли могли?…

— Преча ли нещо? Надявам се, че да. Не желая да загубя репутацията си на ревнив заварен син!

— О, Денис — въздъхна Стефани, като се отдръпна от Дан. — Трябва най-после да научиш кога да се появяваш.

— Напротив, скъпа майко — палаво се ухили Денис, — моето появяване е безпогрешно. Не съм ли успявал винаги да се намеся точно навреме и да разваля момента на нежност между вас?

Дан и Стефани размениха погледи и се засмяха.

— Да, успяваш — съгласи се Стефани. — Но трябва ли да го правиш точно днес? Когато се предполага, че давам най-бляскавото парти в южното полукълбо, за да отпразнувам щастливия си брак, и когато ми се удава първата възможност за целия ден да остана насаме със съпруга си. Къде е Сара? Защо не отидеш и се погрижиш за нея?

— Да не съм пазач на сестра си? — упорстваше Денис.

Но той разбра намека и изчезна.

— Моите проблемни деца! — Стефани се обърна към Дан с оправдателна усмивка.

— Какви ти деца, Стеф — каза замислено Дан. — Та те вече са пълнолетни. И колкото по-скоро престанеш да смяташ Денис за момче, толкова по-скоро ще спре да се държи по този начин.

Леки бръчки на безпокойство се появиха по челото на Стефани. Дан не можеше да си позволи да засенчи нейното щастие. Взе ръката й и почна да си играе с пръстите, като повдигна едно от лакираните нокътчета към устните си.

— Ако човек в този момент би искал да се люби с жена си — започна той, — може да се смята щастлив, че разполага с най-прекрасната обстановка за любов — още един Рай.

Стефани се огледа наоколо. Беше истина. Градината, в която се намираха, ги обгръщаше като непознат и таен свят. От всички страни ги заобикаляха огромни дървета, величествени и издържали на времето, хвърлящи променливите форми на сенките си върху тревата, разперили нашироко клони в брилянтната слънчева светлина. Кедри, магнолии и високи рожкови. Стефани познаваше и обичаше всяко дърво. В тази природна рамка тя бе използвала цялата си човешка изобретателност да създаде нещо подобно на творба на изкуството, магическо място от разклоняващи се пътечки и куполи от надвиснали рози, усамотени градински беседки, облъхнати от вечерни ухания, чието спокойствие се нарушаваше само от едва доловимите шумове на странични шадравани или от далечния грохот на морските вълни върху скалите ниско долу. Зад дърветата се разкриваха затревените площи, които водеха към къщата.

Изключвайки се от тълпата наоколо във всичките й ярки летни цветове, те двамата с Дан биха могли да се нарекат първите влюбени, сами в най-първата градина.

— Трудно е да се повярва, че не сме в Рая — рече нежно Стефани.

Тя се доближи до него, за да го прегърне и целуне. Надничайки над главата й, Дан се протегна и изпъшка.

— Задръж, мила — промълви той. — Приготви се да посрещнеш още хора от обкръжението!

— Бил! — Възторгът на Стефани беше истински. — Рина! Колко хубаво, че ви виждам! Бях започнала да се чудя дали ще дойдете.

— В никакъв случай нямаше да пропуснем вашия голям ден, Стеф — мило отвърна Бил. — Причината за закъснението ни е, че не можем да ставаме рано и да се оправяме като вас, младите.

— Не го слушайте! — намеси се Рина. — Той създаде такава суматоха, за да пристигнем тук по-рано, че закъсняхме. Но когато хората са женени толкова дълго, колкото нас, се примиряваш със смешните мъжки суетни. Както и да е, поздравления и за двама ви!

— Благодаря, Рина — засмя се Дан. — Много ми е приятно да те видя, Бил. — Той стисна здраво ръката на възрастния човек, по която времето беше оставило своя отпечатък. — В крайна сметка, решил си, че компанията може да се оправи без теб, ако те няма един ден, нали така?

Бил се обърна към Стефани.

— Какво се опитва да направи той, да ме отстрани от работа ли? — И насочи към Дан масивния си показалец. — Виж какво ще ти кажа, ще мине още много време, докато „Харпър Майнинг“ бъде в състояние да се лиши от моите услуги. И единственият човек, който може да ме уволни или да продължи работата без мен, е президентът — твоята жена!

— Стига, Бил. — Стефани се опита бързо да успокои духовете. — Знаеш, че нямам намерение да се справям без теб или да се опитвам. Но ако трябва през цялата седмица да живеем, и дишаме с „Харпър Майнинг“, то нека си дадем почивка през уикенда. А особено когато имаме парти!

Омекнал, Бил я привлече към себе си и я целуна по челото.

— Можеш да правиш всичко с мен, Стеф, знаеш го. Винаги го е можела, още от малко момиче — обърна се той към Дан в знак на това, че му е простил. — Изглеждаш прекрасно днес, прекрасно — продължи гостът с топлота. — И, разбира се, не толкова възрастна, за да бъдеш майка на онези ужасни хулигани, които срещнахме по пътя си насам.

— Престани, Бил — запротестира Рина. — Те няма да ти бъдат благодарни за това.

— Не — Дан се съгласи сдържано. — Денис е безусловно най-печеният младеж, който може да се срещне из града напоследък. Никога не знаем кога ще се прибере вкъщи през нощта, а и изглежда, че поддържа бизнеса на половината мъжки модни къщи от Ню Йорк, Лондон и Рим.

— А Сара? Как е Сара? — попита Рина.

По лицето на Стефани се разля усмивка.

— Същата добре позната Сас — отговори тя. — Все още приема живота твърде сериозно и се чуди какво да прави със себе си.

— О, тя ще намери своя път — отсече Бил уверено. — Какво е тя, двадесет и една-две годишна. Вероятно ще последва майка си и ще се прояви по-късно — ще им даде да се разберат на всички.

Сервитьорът прекосяваше поляната с поднос пенливи чаши, леко замъглени от знойната горещина. Дан го повика и тържествено подаде на всеки поред висока кристална чаша с изстудено шампанско. Като вдигаше чашата си за наздравица, той пое ръката на Стефани.

— За всички късно разцъфтяващи цветове — произнесе той с глас, натежал от любов, и очите му се заковаха върху лицето на Стефани. — И ако това е нашето циганско лято, то нека зимата никога да не настъпва.

— За Дан и Стефани! Наздраве!

Поздравленията на Бил и Рина едва достигаха до Стефани през горещия неподвижен въздух.

„Дали наистина съм щастлива най-после? — запита се тя с учудване. — След седем години дали ще се осмеля да се доверя на бъдещето и на този мъж?“

Обзе я внезапен страх. Сетивата й се притъпиха и почувства, че ще припадне. Зашеметена, тя се опря върху ръката на Дан и усети как той я обгръща и задържа.

— Вече съм добре — отговори тя на тревожните му въпроси, като възстанови равновесието си. — То е само от горещината.

И като взе Рина под ръка, с весело бърборене я поведе под дърветата към височината, където обедът на открито скоро щеше да почне.

Двамата мъже ги последваха. Бил пръв наруши мълчанието:

— Надявам се, че не си забравил какъв ден е понеделник?

— Не — въздъхна Дан.

— Куп проблеми се струпаха точно преди да тръгна насам. Това е причината за моето закъснение. Но те ще почакат, докато Стеф дойде на работа в понеделник. Що се отнася до другия въпрос, тя дали знае? Дали помни датата?

Настъпи пауза.

— Не знам.

Той спря внезапно под едно разцъфнало дърво. Лицето на Бил излъчваше липса на вяра.

— Не знаеш ли?

— Хайде, Бил, измисли нещо! — Тонът на Дан беше остър. — Не искам да си навлече неприятности, разбираш, нали? Очаквах Стефани да спомене сама. Но тя не го направи. Това е всичко.

— Мислиш ли, че е възможно да е забравила? — В гласа на Бил се прокрадваше надежда.

Дан поклати глава.

— Как би могла? — попита той простичко.

Въпросът увисна във въздуха подобно на силното ухание на червен жасмин, което се разнасяше наоколо.

— Добре — подхвана бавно Бил, — всичко това не бива да означава неприятност за Стеф. Не бива…

Гласът му заглъхна. Те стояха и мълчаха, обвързани от пълзящите филизи на несигурността и нарастващото мрачно предчувствие.

— Дан! Бил! Къде сте? — Радостният глас на Стефани се понесе към тях през поляната.

— Елате тук, изпускате веселието!

 

 

„Затворниците са странен добитък — размишляваше надзирателката Хъгес. — Имам вече двайсет години служба и не мога да ги разбера. Какво може да накара една благоразумна довереница като номер 1013 да се хване с истински закоравяла затворничка като 498? Особено когато на 498 й предстои всеки момент да я освободят. Безнадежден случай. Без бъдеще. Въпреки това 1013 е благонадеждна, а такива не се намират много в подобни дупки. Трябва да си последният гадняр, за да провалиш така желаното сбогуване — дори и ако 498 е змия във всяко отношение. Тя е зло. Самото зло.“

Денят беше дълъг. Надзирателката пристъпяше изморено и тежко по плочника на широкия коридор, а довереницата я следваше отзад, като носеше поднос със затворническата вечеря. В края на коридора, където имаше отворена врата на килия, друга надзирателка я придържаше открехната до тяхното идване. След като двете се спряха наблизо, тя насърчи довереницата с просташко, цинично намигване, преди да затръшне вратата на килията след нея, и ги остави насаме със затворничката.

— Мила моя! — Очите на довереницата се напълниха със сълзи.

Затворничката пое таблата, сложи я на масата и каза безизразно:

— Стегни се, за бога. Предполагам, че не искаш да правиш допълнителна атракция на онези двете отвън, нали?

Довереницата се отпусна на тясното легло и заплака не на шега.

— О, Джили — хлипаше тя, — ще ми липсваш толкова много.

— И ти ще ми липсваш — отговори Джили. — Но аз не мога да се преструвам дори пред теб, Олив, че не съм готова да напусна това място. Знаеш, че имам да върша разни неща, да се видя с различни хора. И особено с една личност.

Очите й странно проблясваха.

— О да, с една особа. С нея отдавна искам да се срещна и мога да ти кажа, че тя няма да е много доволна да ме види отново, особено след като й отмъстя.

Опитваше се да говори с нисък глас, но надзирателките отвън успяваха да чуят съскащите и самоуверени нотки. „Ами че тя съска като змия — помисли надзирателката Хъгес с отвращение. — Как е възможно Олив да си пада по нея?“

Вътре в килията Олив болезнено се мъчеше да запази самообладание.

— Не искам да те загубя, Джили — едва изрече тя. — Къде ще отидеш? Какво ще правиш?

— О, не знам — безгрижно отвърна Джили. — Австралия е голяма страна, бих могла да се поразходя.

— Именно от това се страхувам!

Страданието на Олив избухна с нова сила и тя се сви на кълбо върху леглото, разтърсвана от тежки ридания. Джили за момент се вторачи в нея равнодушно, след което се доближи и звучно я плесна по бузата.

— Съвземи се, Олив — заплашително каза тя, след което малко по-меко добави: — Надявам се, не искаш да развалиш последния миг, в който сме заедно, нали?

Обхвана лицето й в дланите си и я целуна по устата.

— О — прошепна Олив, — устните ти са толкова меки!

Джили обгърна с ръце Олив и продължи да я целува. Ритмично започна да масажира гърдите й, усещайки набъбването на зърната под пръстите си. Олив беше застинала в замечтана пасивност, когато почна да чувства издайническа възбуда. Джили познаваше от дълъг опит начините, за да я отпусне. Полагайки я по гръб върху твърдото легло, Джили я възседна, наведе се напред, за да се пребори с коравата тъкан на закопчаната затворническа дреха. Накрая, когато всички копчета бяха разкопчани, мекото й тяло се освободи от грубите гънки на плата. С две ръце Джили свали сутиена от гърдите на Олив. Те бяха много бели, а нежните сини венички образуваха деликатна мрежа върху заоблената им пълнота, зърната й контрастираха с наситения си кафяв цвят. Джили се спря за момент да им се наслади, както и на стенещата, полуоблечена и разпъната жена под нея. Тогава тя нарочно протегна ръце към зърната й, като ги галеше и масажираше между пръстите си, докато Олив се мяташе от възбуда между бедрата й. Джили все още успяваше да контролира своето засилващо се желание — за това имаше време после, след като се освободеше от присъствието на ония две дървенячки отвън.

При мисълта за двете надзирателки тя побърза да привърши с Олив. Внезапно се смъкна надолу и легна до нея на тясната койка. Опипващите й пръсти намериха потръпващата издатина между краката на Олив и всичко свърши за секунди.

Виковете на Олив тъкмо бяха заглъхнали, когато двете надзирателки влязоха в килията.

— Добре, такава ли била работата с вас, двете пиленца — изчурулика втората надзирателка. — Аз ще заведа Олив до килията й, ако ти се погрижиш за 498, нали, Хъгес?

Все още подвластна на възбудата, Олив позволи да я вдигнат като пияна и да я понесат към вратата. На прага мозъкът й се избистри, изведнъж се опъна и се обърна назад към килията:

— Джили!

Това беше отчаян призив.

Втората надзирателка беше недодялана жена, но не и злобна, нито коравосърдечна. Търпеливо изчака няколкото последни момента.

— Казах ти, Олив. Време е да се сбогуваме. Ще бъда свободна, и то след цели седем години! — Очите на Джили блестяха със странна светлина. — А ти, ти не си стояла и седем месеца! Не хленчи! Не мога да ти обещая нищо. Отнася се за моя живот сега и аз имам планове как да го почна отново. А в момента ти не си включена в тях!

Надзирателката повлече скимтящата Олив навън от килията. Шумът бавно утихна далеч по коридора. Хъгес въздъхна:

— Ти си чародейка, Джили Стюарт, нали? Но дори не успя да успокоиш клетата крава с няколко добри думи.

— Гледай си работата, Хъгес — избълва Джили, — и ме остави да си изям вечерята.

Доближи се до масата и седна пред подноса с храна.

— Вечеря, така ли? — рече надзирателката Хъгес.

Протегна се и повдигна капака от чинията. Разкри се пиле, картофи, грах и сос — вече поизстинали, но все още апетитни. Джили взе ножа и вилицата, след което инстинктивно погледна към надзирателката. Хладнокръвно и съвсем съзнателно Хъгес се наведе напред и се изплю върху храната. Без да бърза, се отдалечи към вратата, обърна се и се вторачи в затворничката. Джили побесня, отмъстителна и готова да се хвърли като дива котка. Надзирателката затръшна вратата на килията и заключи тежката ключалка:

— Наслаждавай се на вечерята, 498! — извика тя.

Втора глава

Понеделник е. Началото на още една работна седмица. Ставай и тръгвай за офиса, мислеше си Стефани. Но като се остави на съблазнителната слънчева топлина, тя си каза наум: не сега, по-късно. Ранните утрини бяха единствената възможност в прекомерно заетия й живот за слънчеви бани и почивка край великолепния басейн, заел пространството зад къщата. Така през дългите горещи лета тя ставаше всяка сутрин със зората да се порадва на най-меките лъчи, да поплува енергичен кроул и да закуси край басейна или на някое тайно местенце в градината, която си бе създала.

Градината на Рая. За пореден път мислите на Стефани се върнаха към тъй добре познатите неща. Умно ли направи, като нарече новия си дом Рая според името на старото семейно имение? Както сънливо се беше отпуснала върху шезлонга, Стефани затвори очи и можа да види стария Рай толкова ясно, сякаш беше сега пред нея. Старинен каменен замък, заобиколен от прохладни веранди, с елегантни балкони над тях, той представляваше едно от чудесата на австралийската обширна северна територия. Интериорът подражаваше на най-изтънчените белези на английска къща на земевладелец, нейната облицована с мрамор гостна и библиотеката с дъбова ламперия бяха уникални за тази част на света. А отвън бе постигната най-добрата обстановка за южния климат. Издигаха се палми и огромни иглолистни дървета, жив плет и горички ограждаха градината, като създаваха блестящ зелен оазис в тази равна, изгоряла от слънцето пустош, простряна до хоризонта. По-близо до къщата дървовидна папрат, вековен мъх и трептящи цветя избуяваха в богатата червена почва, докато розовата градина беше гордостта на собствениците на Рая от поколения наред. Наистина това беше имение, с което можеш да се гордееш.

Но не и да си щастлив в него. Раснала там като самотно момиче без майка, Стефани беше пренебрегвана от баща си Макс, минен магнат, заинтересован повече от развиването на своята непрекъснато разрастваща се империя от нефт, злато и уран, отколкото за високата си, недодялана дъщеря, чието присъствие му напомняше всекидневно за загубата на съпругата му — единственото нещо на света, освен парите, което Макс Харпър винаги беше обичал истински. Иначе дъщерята на Макс имаше всичко — всичко, с изключение на онова, което парите не можеха да купят: любов, доверие и сигурност.

От детството до женската си зрелост Стефани се държеше здраво за Рая като за единствената спасителна скала в своята несигурност. Рая никога не се промени, никога не я огорчи. И когато отиваше на училище, и при пътуване, а по-късно и по делата на бизнеса, след като Макс в желанието си за син, който да го наследи, постепенно, макар и неохотно почна да я въвежда в работата на „Харпър Майнинг“, Стефани бързаше да се завърне в Рая като вкъщи. Дори след като „Харпър Майнинг“ премести седалището си в Сидни, за да бъде в центъра на австралийския бизнес, и компанията разшири операциите си в Югоизточна Азия, а по-късно и по целия свят, тя продължи да мисли за себе си като за севернячка. Трябваше да се наслаждава на новото творение на Макс, великолепния „Харпър Маншън“, построен от него на най-доброто място извън Сидни, гледащо към пристанището на Дарлинг бей. С изключение на два кратки и неуспешни брака, първият от които й донесе Сара, а вторият — Денис, Стефани беше живяла в „Харпър Маншън“ без оплакване в случаите, когато трябваше да бъде в Сидни. Но при всяка възможност пътуваше обратно до Рая. Беше единственото място на света, където се чувствуваше в безопасност.

Докато… Стефани се обърна развълнувана върху шезлонга. Не мисли за това, не мисли за това, заповядваше си тя, както бе правила и много други пъти. Ново начало. Мисли за него. За Дан. Под миглите й се прокрадна поглед по терасата край басейна към съпруга й, който подобно на нея попиваше ранното утринно слънце. Колко неочаквано влезе в живота й той, за да й помогне да преодолее най-сериозната криза и да й даде обет за бъдещето! И то във възрастта, когато повечето жени почват да се страхуват, че вече всичко е свършено за тях, помисли тя с удоволствие. Е, добре, някои казват, че животът започва на четирийсет години! Устните й се извиха в усмивка на удовлетворение, като поглади тялото си — то съвсем нямаше вид на четирийсетгодишно — и си припомни блаженството, което се беше научила да получава от него през последните седем години. В техния полурай, новия Рай.

Началото на нейния нов живот с Дан й беше дало увереността да извърши много належащи промени. Въпреки че беше господарка на „Харпър Майнинг“ и на цялата империя след смъртта на баща си още от седемнайсетгодишна възраст, едва сега радостта от първия щастлив и успешен брак й помогна да добие опитност по отношение на наследството и да го управлява по свой начин. Най-после Стефани бе в състояние да приложи резултатите от търпеливата подготовка, на която директорът на „Харпър Майнинг“, преданият Бил Макмастър, я подложи през последните години. В действителност тя пое юздите на компанията, както и името и подобно на нова метла захвана да мете.

Първото, с което започна, беше „Харпър Маншън“ — Стефани реши да излезе от сянката на Макс. Тя и Дан построиха нов дом за себе си извън града върху горист нос, надвиснал над морския бряг. По лични проекти на Стефани издигнаха елегантна къща в колониален стил. Нейните изящни пропорции, сложно изработени балкони и бляскава белота я направиха забележителност по протежението на Тасманско море и отвъд южното тихоокеанско крайбрежие. Къщата и градината се създаваха дълго и през цялото това време Стефани нито веднъж не се завърна в стария си дом, дори се стараеше да не мисли повече за него. Но щом дойде моментът да кръщава новопостроеното, тя не можа да измисли друго име, освен онова — „Рай“.

Рано или късно трябваше да вземе решение и за старото имение и тя го знаеше. Но беше по-лесно да го отлага. В пълноценността на новия си живот, открила радостта от взаимността с Дан, включила се по-активно в бизнеса, помогнала на децата си да пораснат, задачата с имението се изплъзваше на Стефани през годините и проблемът оставаше все още неразрешен. От редовно пристигащите чекове знаеше, че от четирийсет години собствеността е добре поддържана под грижите на икономката на Рая и нейните предани помощници местните аборигени. Но знаеше също така, че самата тя повече не би могла да живее там. Един ден трябваше да реши дали да приспособи къщата за друга цел, или да я обяви за продан. Но през цялото това време тя дори не беше дала нарежданията си за ремонт и подновяване, които станаха належащи след пожара.

 

 

Пожарът… Стефани отново се опита да отблъсне неприятния спомен. Неканените, неумолими образи нахлуха в съзнанието й — строшеният на пода газов фенер, ужасяващата скорост на плъзгащите се пламъци, огънят, обгърнал добре изсъхналата дървения и доминиращото над всичко лице на лудостта и смъртта. Само преди месец си бе наложила да прогони тези духове на изминалия ужас, за да се разпореди да започнат реставрацията и строителните работи. И когато всичко бъде завършено, тогава какво? Е, тогава, си каза твърдо тя, ще видим!

Скачайки от шезлонга, Стефани претича през терасата при Дан:

— Ще влезеш ли?

Дан повдигна старата смачкана шапка против слънце, която хвърляше сянка върху лицето му, и отвори едното си око:

— Изчезвай, госпожо Маршал — рече миролюбиво той.

Стефани се изкикоти, после клекна ниско до него и започна да масажира дългото загоряло тяло. Играеше си закачливо със златистите косъмчета по гърдите му, галеше с кръгообразни движения зърната му и ласките й стигаха надолу до стегнатия прибран корем. Дан стана внезапно и стисна ръката й.

— Хей! Дръж се прилично! — ухили се той. — Хайде, скачай в басейна и охлади жарта си… Някои от нас се опитват да се подготвят за тежък ден, за да се изпотят над горещата операционна маса. И всичко им е наред на онези, които трябва да играят на международните фондови пазари.

Като се бутаха към водата, те имитираха среща по борба край басейна, докато накрая Дан успя да я блъсне вътре.

Водата беше много студена след горещото слънце. Тежко дишайки, Стефани се показа на повърхността, после заплува щастливо към другия край. С бърз кроул мина няколко дължини, докато се задъха и изтръпна цялата. Завършвайки последната си обиколка, видя как от къщата излезе човек и тръгна към моравата. Мейти, достолепният стар глава на Харпъровото домакинство от незапомнени времена, извършваше сутрешния ритуал по поднасяне на закуската. Произходът на Мейти беше забулен в тайна; Стефани си спомняше как порасна с приказката, че Макс го е отмъкнал от семейството на английски аристократи или че е бил главен прислужник в разкошен европейски дворец. Но откъдето и да беше дошъл, неговият звезден час започна от деня, в който Макс го доведе в „Харпър Маншън“ и му нареди да ръководи голямата къща в аристократичен стил. Както обикновено, Макс не беше сбъркал в своя избор. Дори и сега, навлязъл в седемдесетте си години, Мейти все още обичаше да поддържа старите стандарти и тайно изпитваше гордост, че успя да издигне семейство Харпър над нивото на останалата по-непретенциозна част от поколението, докато предпочитанията на доктор Маршал бяха за по-семпъл живот. Но каквото и да казваше той, закуската продължаваше да идва върху прастара махагонова масичка на колелца, с пълен сребърен сервиз, с блестящи розови салфетки и цялата възможна елегантност. Така беше и днес.

— Добро утро, Мейти — извика Стефани и се измъкна от басейна. — Можеш ли да донесеш телефона тук при мен?

Това беше още един утринен ритуал. Мейти не одобряваше телефонните разговори по време на закуска и беше глух за аргументите, че международните финансисти и бързите медицински случаи не търпят отлагане. Но въпреки че отбелязваше своите възражения, като изпъваше гръб и се отдалечаваше, той изпълняваше услугата с повторно отиване до къщата и обратно, което правеше всеки ден.

Стефани грабна хавлия, приближи до Дан и като обгърна врата му с мокрите си ръце, прекъсна опитите му да прочете сутрешния вестник, захапвайки ентусиазирано ухото му.

— Отново си ти — изпъшка той.

— Не съм аз! — изръмжа тя с дълбок глас. — Това е Мейти! Някакви оплаквания?

— Капеш върху вестника ми. Ела тук.

Дан взе хавлиената кърпа и се зае да подсушава гърба й с бавни, нежни движения.

— Ммм — промърмори тя. — Това ли си правил, за да преживяваш, преди да се захванеш с медицина?

— Това. О, и големи кражби, крайпътни обири и пиратство в открито море!

— Ти си идиот — изсмя се тя.

— Сериозен съм! — противеше се Дан. — Взех скалпела, когато се провали амбицията ми от детинство да стана съвременният Нед Кели.

— Имаш нужда от закуската си, докторе — изрече Стефани натъртено. — Ти очевидно ще получиш нервен припадък!

По време на кафето Дан попита тихо:

— Как си днес, Стеф?

— Какво имаш предвид?

— Вчерашното замайване. Дали нещо… не криеш?

— Няма нищо — отвърна тя насмешливо.

— Не съжаляваш ли за решението си да започнат ремонт на стария Рай?

По лицето на Стефани премина сянка и тя отговори уклончиво:

— Беше моят дом.

Дан сви устни в знак на съмнение.

— Беше — настояваше Стефани. — Въпреки всичко, станало там, беше.

Той взе ръката й и нежно поглади вътрешната страна на пръстите.

— Знам, че ти е трудно да се отърсиш от миналото — каза бавно, — но аз имам нужда от потвърждение, че този е твоят дом сега — нашият нов Рай.

Тя погледна нагоре и нежно проследи с пръст извивката на неговата челюст:

— Ето го нужния ти отговор, Дан. Ти, аз, ние тук заедно закусваме както всяка друга двойка. Това е всичко. — И тя престана да говори и да потреперва.

— Какво?

— Понякога през последните дни чувствам… имам странно усещане. Като че ли нещо идва към нас, нещо лошо. О, скъпи. — Тя беше разстроена и Дан видя сълзи в очите й. — Страхувам се, че нещо ще стане, ще ни бъде отнето. — Побиха я силни тръпки. — Ето, лазят ме тръпки — каза Стефани със слаба усмивка, като се опитваше да се съвземе.

— Стеф, послушай ме. — Дан се колебаеше. — Предложението ми няма да ти хареса, но ти имаш нужда да се махнеш от компанията. Имаш нужда от време за теб самата. И време за мен. Разбираш ли, че партито за годишнината бе първата ни възможност от месеци да прекараме заедно повече от няколко часа? Макар че трябваше да ги прекараме заедно с още сто и петдесет други хора!

— О, Дан, президентът на „Харпър Майнинг“ не може просто ей така да се махне от своята компания.

— Но компанията може да мине без теб един ден. Днес.

Стефани се усмихна с одобрение:

— Какво си намислил?

— Всичко. Или нищо по-специално. Такова, което ще правим заедно. — Той се засмя по начин, който тя намираше много привлекателен: — Не може ли най-богатата жена в Австралия да си позволи от време на време някой друг почивен ден?

— Докторе, споразумяхме се!

В момента, в който Стефани се наведе да го целуне, телефонът почна да звъни.

— Не му обръщай внимание!

— Дан…

— Дяволите да го вземат „Харпър Майнинг“ поне веднъж!

— Може да са Денис или Сара. — Тя вдигна телефона.

— Стефани?

Сърцето й се сви. Веднага позна гласа.

— Тук е Бил Макмастър. Съжалявам, че ти се обаждам толкова рано, но възникнаха няколко неотложни проблема. Обаждам се да те помоля да дойдеш в офиса възможно най-бързо. Става ли?

— О, Бил… — Знаеше, че звучи безпомощно и нерешително. — Не е ли нещо, с което можеш да се справиш сам? Щях да ти се обадя… Мислех да си взема почивен ден… Дан и аз…

— Стеф, това е сериозно! — Тонът на Бил беше гневен.

Стефани погледна крадешком към Дан, който по унилото й изражение беше отгатнал посоката на разговора.

— Моля те, Бил — не ми разваляй деня.

— Това не е твоят проклет ден, за който говорим — избухна Бил. — Отнася се за твоя живот! Сега ще дойдеш ли веднага тук? — Той тресна телефона.

Разтреперана, Стефани остави слушалката.

— Добрият стар Бил — каза Дан язвително. — Винаги е гарантиран, че приема проблемите на „Харпър Майнинг“ присърце.

Докато пристигне до масивната „Харпър Билдинг“ на улица „Бент“, разположена в сърцето на бизнес квартала в Сидни, Стефани беше успяла да се овладее. Влизайки в офиса, тя подмина сутрешния поздрав на секретарката си.

— Счетоводството и отделът по европейските операции настояват за незабавни съвещания, госпожо Харпър!

— Искам да се запозная със сводките на Уол стрийт веднага след като бъдат готови, Хилари — отправи Стефани своето собствено искане.

През преходната врата на президентския офис тя можеше да надникне в кабинета на изпълнителния директор. Бил говореше по телефона и неговото настроение не беше се променило.

— Вземи проклетата кирка и копай, ако трябва, но изкопай онези имена! — крещеше помощникът й. — Искам да зная кой, искам да зная защо и не приемам никакви извинения!

Той постави слушалката и премина в кабинета на Стефани, размахал извлечението за състоянието на акциите. Стефани моментално се досети за положението:

— Някой си прави шега с нашите акции?

— Като прикрива добре следите си, дявол да го вземе — изръмжа Бил.

— Чрез прехвърляне?

— Възможно.

— Кой стои зад това?

— Ето кое се опитвам да отгатна. Наредил съм всички да работят по случая. Но нищо определено не сме открили все още по местоназначението на акциите.

Стефани се намръщи замислена:

— Добре, докато разберем къде отиват акциите — кой изведнъж е решил да се рови активно в нашите работи — не можем да направим бог знае какво. Все пак двамата с теб ще прегледаме предварителните цифри с голяма прецизност и ще отделим, каквото можем.

Тя се доближи до бюрото си и посочи на Бил да придърпа един стол до нея.

Необичайно за такъв решителен човек, Бил се колебаеше. Той небрежно се обърна към прозореца и се престори, че се любува на гледката. Накрая проговори:

— Видя ли… видяла ли си вестниците тази сутрин?

— Вестниците ли? Не.

Без да каже нито дума, Бил извади от джоба си сгъната вътрешната страница на ежедневник и през бюрото я подаде на Стефани. Стана му ясно отведнъж, че тя се досети за съдържанието й.

— Не, Бил, не — прошепна Стефани.

— Трябва да го приемеш, момичето ми. Горе главата, това е единственият начин.

Насилвайки се, Стефани взе изрезката. Под заглавието „Таун ток“^[3] тя съзря откъса, от който най-много се боеше.

„Днес една от най-любопитните вестникарски истории през последните години навлезе в своя край, когато Джили Стюарт напусна затвора като свободна жена. Жителите на Сидни щяха да си спомнят, че преди седем години тя беше затворена по две обвинения: съучастничество в убийство и убийство с виновност от първа степен. Нейното освобождаване със сигурност ще разрови противоречивите обстоятелства, които заобикаляха драматичния съдебен процес. Съдебният състав тогава я обвини като съучастник в преднамереното убийство на нейната близка приятелка, наследницата на минния бизнес Стефани Харпър. Тя беше обвинена също така в убийството на съпруга на Стефани Харпър, шампиона по тенис Грег Марсдън, за когото по това време се твърдеше, че бил любовник на Джили Стюарт. Но извън тези очевидни факти лежеше заплетено кълбо от странни обстоятелства, които владяха със седмици международните средства за масова информация. По време на процеса се разбра, че обвиняемата е била поканена като гост по време на медения месец на жертвата. Оръдието на убийството е соленоводен крокодил, дълъг дванайсет фута. А жертвата като по чудо оцеляла с жестоко обезобразяване, за да стане глава на «Харпър Майнинг» и водеща фигура в живота на деловите и обществени среди на страната. Понастоящем омъжена за човека, който възстановил лицето и тялото й, пластичния хирург доктор Даниел Маршал, Стефани Харпър…“

Отвратена, Стефани остави вестника и се обърна към Бил, задавена от болка:

— Аз… аз не го очаквах!

Гласът на Бил прозвуча с неочаквана нежност:

— Но ти знаеше — със сигурност.

— Знаех, че трябва да я освободят по това време. И то беше всичко, което исках да зная. — Лицето й беше тъжно, а очите й пълни с мъка. — Мислех, че кошмарът е свършил, Бил! Защо не ме оставят на мира?

Бил се изкашля:

— Има още нещо, което трябва да ти кажа, Стеф — и съжалявам, но изглежда, че то едва сега започва…

Трета глава

— Неделя е, неделя — пееше Джейк под душа, — толкова добра към мен…

А от спалнята идваше гласът на радиоговорителя:

— Ще ви представим новините и прогнозата за времето през този понеделник. Замърсяването на Сидни е много високо още от сутринта.

— Понеделник е, понеделник. — Джейк продължаваше да пее фалшиво.

Днес е началото на една добра седмица, реши той.

Джейк винаги започваше деня с душ. Беше взискателно чист, но в никакъв случай не бе вманиачен в себе си; по-скоро излъчваше предизвикателната арогантност на една от най-забележителните котки на джунглата, тази на леопарда, пумата или тигъра. Това го правеше привлекателен за жените — техните сетива им подсказваха, че могат да изближат порция пате от корема му, да изпият глътка шампанско от вдлъбнатината на пъпа му, както и да го целуват или душат безнаказано където и да е. Сега, протягайки ръце под дъгата на искрящата вода, той се плискаше и премахваше от себе си следите на точно такава оргия през отминалата нощ.

— Вече съм ерген и живея сам. — Джейк реши да затананика песен, която знаеше по-добре. Но изричаше текста някак машинално. Иначе насапуниса стегнатото си и добре оформено тяло, подсъзнателно проверявайки, както правеше всяка сутрин, изчистените линии на мускулите под кожата, гладкостта на корема и бедрата — беше предразположен към пълнеене и той се поддържаше във форма повече с интензивни тренировки, отколкото с лична дисциплина или себеотрицание. Остана удовлетворен от проверката и не можа да потисне гъдела от спомена, когато откри по себе си нови детайли от лудорията през предишната нощ.

Щом свърши с къпането, Джейк внимателно се попи, загърна се в дебела хавлия и премина към спалнята. Като изключим обичайните мъжки принадлежности — часовника, разпръснатите монети и копчета за ръкавели върху тоалетката — стаята изглеждаше необикновено безлична, жилище на мъж, който не оставя следи. И все пак обстановката излъчваше разкош, мебелите бяха подбрани с вкус. Плащането на луксозния апартамент в хотел Рийджънт излиза през носа, отбеляза Джейк, но пък това, което получаваш, е лукс. Босите му крака потънаха в дебелия килим, чийто сиво-син цвят кореспондираше с дебелите китайски копринени завеси. Стените също бяха покрити с коприна с нюанс на магнолия и засилен по-тъмносин бордюр на ириси и водни лилии. Преобладаващите кремави тонове с цвят на пачи яйца и леска се оживяваха от греещите ефекти на корала в лампионите, разпръснатите възглавнички и разните други дребни украшения. Колкото до Джейк, то той също се намираше твърде привлекателен — изящната му кожа с цвят на слонова кост, черната коса и сини очи — цялото това съчетание го караше да се чувства много харесван.

Грижливо започна да подбира облеклото, тъй че да може да го носи през целия ден. Беше взискателен към дрехите си точно толкова, колкото и към тялото си; костюмите му винаги бяха в стила на най-добрите английски моделиери, а ризите му — фини образци на американското разбиране за тези неща. Крайният резултат струваше твърде скъпо, но пък Джейк излъчваше дискретен чар, граничещ по някакъв странен начин с консервативността. Той ненавиждаше всяка имитация и бе болезнено чувствителен към всеки белег, доказващ автентичността на стила и качеството. Нещо повече — Джейк знаеше, че трябва да изглежда като човек, на когото можеш да довериш спестяванията и капиталите си. И все пак в него личеше склонността му към перчене; издаваше я едва загатнатият уж ярък цвят на носната му кърпичка, пъхната в горното джобче на сакото. И бельото, което носеше под строгите костюми, бе също стилно — предпочиташе ниско изрязаните италиански слипове. Опитът бе научил Джейк, че един мъж никога, дори и в най-скучните дни не можеше да знае какво би могло да му се случи точно преди времето за сън.

Телефонът до леглото иззвъня. Той вдигна слушалката.

— Вече съм ви подготвил ранните сутрешни разпечатки, господин Сандърс. Разполагаме с последните цифри за притежателите на акциите на „Харпър Майнинг“.

Джейк се усмихна.

— Добре. Антон пристигна ли вече?

— Преди десет минути.

— Чудесно. Идвам. Но внимавайте да не изгубите нещо от безценните материали, докато се появя, разбрахме се, нали?

Джейк остави слушалката и си позволи дори за момент да се самопоздрави — белите му зъби проблеснаха в тигрова усмивка. После стана и напусна стаята, подсвирвайки нова мелодия под носа си:

— Имаше едно буйно момче от колониите…

 

 

— Ще ми каже ли някой защо, по дяволите, бях довлечен отново тук?

Сара вдигна очи от книгата си и изгледа Денис с неодобрение.

— По-кротко, млади братко — рече успокояващо тя. — От ядосването няма никаква полза.

Ала Денис като че ли търсеше повод за разправия и нищо не бе в състояние да го успокои.

— Та аз идвах тук, в Рая, миналата неделя за партито! Беше твърде неудобно да се измъкна пак от Пърт толкова скоро — при все, че не го направих по собствено желание; мене направо ме докараха тук. Кой разиграва тази дяволска игра на бумеранга, Сас? И какво се очаква да направя този път, за да заслужа благоволението на семейния военен съвет?

— О, не ти си причината. — Сара се усмихна малко пресилено. — Просто появява се реална опасност да загубиш славата си на човек, вечно създаващ неприятности на Харпърови. Помниш ли леля Джили от времето, когато бяхме деца? Джили Стюарт?

Слабото лице на Денис неприятно се сгърчи.

— Тази кучка! — рече той разгневено. — Какво общо има тя с цялата история?

— О, Денис — прекъсна го Сара.

Вглеждайки се едва сега внимателно в нея, Денис забеляза у сестра си признаци на истинско страдание.

— Казвай, Сас? — настоя той обезпокоен.

Сара въздъхна.

— Не знам откъде да започна. Впрочем, защо не си налееш нещо за пиене? Имам чувството, че в случая питието никак няма да ти е излишно.

 

 

В спалнята, разположена над всекидневната на Рая, Стефани разсеяно слушаше шушукащите гласове на децата си. Седнала пред тоалетката, тя методично нанасяше своя грим. Основа, сенки, пудра, спирала, руж; премина през всичките тези етапи, макар и съвсем механично. Дан я наблюдаваше внимателно, отпуснат в близкия фотьойл. Както винаги всичко, каквото правеше тя, излизаше добре. Сръчно оформяше лицето си с неуловимите разцветки от палитрата — ето, избра за очите си най-подходящата, която да подчертае техния тъжен израз, предизвикващ някак странната асоциация за зюмбюли, намокрени от пролетен дъжд. Но от неговия поглед не можеше да убегне автоматичността в действията на Стефани. Мислите й плуваха някъде на мили разстояние, а очите й, отразяващи се в огледалото, бяха мъртви.

— Стеф — подхвана колебливо той с желание да наруши потискащото мълчание. — Прости ми — но все още не е късно, за да го отмениш.

— Да го отменя ли? — Стефани дойде на себе си, излизайки сякаш от някакъв унес. — Как мога да го направя?

— Лесно — отвърна Дан твърдо. — Вдигни само телефона. Или позволи на мен.

— О, Дан. — Гласът й звучеше много уморено.

— Скъпа — Дан беше раздвоен между желанието да е внимателен с нея и убеждението, че трябва да направи точно това, което намираше за правилно, — послушай ме, инстинктът ми подсказва, че правиш голяма грешка.

— Възможно е ти да грешиш.

— Отдели поне повече време, за да помислиш — настоя той. — Втурна се в тази работа твърде бързо и не си премислила. Може да има някакви последици.

Стефани положи спиралата и извърна лице към него. Изражението й беше измъчено, но гласът й звучеше вече по-уверено:

— Нямам друг избор.

— Напротив, разполагаш с огромно количество варианти — кипна Дан. — Но по някаква необяснима причина не желаеш да използваш правото си на избор. Изглежда, че си решила да се предадеш без бой.

— Това най-малко се отнася за мен, Дан, и ти го знаеш. Но не можеш да се бориш срещу фактите.

Стефани протегна ръка към него, търсейки сякаш подкрепа. Дан я пое силно изненадан — в тази гореща лятна вечер тя бе мъртвешки студена. Опита за последен път да я отклони от намерението й:

— Не трябва да се подлагаш на такова нещо — само ако можех да те убедя да разбереш това.

— Дан! — Стефани стана решително и стисна здраво ръката му. — Помни, преди да влезеш в моя живот, аз прекарах по-голямата част от него, като се укривах. Не мога да го правя повече и няма да го правя. Няма да се крия!

 

 

— Не го вярвам! Никак!

Треперейки, Денис се запъти към барчето с напитки и си наля ново уиски.

— Стегни се, малкият — предупреди го Сара. — Ще излезеш напълно от строя, ако продължаваш да се наливаш така.

Засилвайки гнева си, той не й обърна внимание в стремежа си да даде отдушник на собствената си ярост:

— Разбери, просто не мога да го повярвам!

— Ще ти се наложи.

— Това не е вярно, убеден съм. Това е лудост. Това — това е гадно!

— Денис!

— Е, добре, но аз не мога да го приема — дори ако ти го сториш! — И той остави чашата с уиски някак предизвикателно. — Не бива да го правя…

— Виж какво, трябва да го приемеш по-нормално — зае вече твърда позиция Сара. — Няма да помогнеш на мама или пък да промениш каквото и да било, като реагираш на нещата по този начин. Опитай се да помислиш и за другите, освен за себе си поне веднъж, можеш ли? — След което, за да смекчи укора, тя добави някак по-безгрижно: — Предполагам, че можем да погледнем нещата и откъм забавната им страна.

Денис продължаваше да беснее:

— Господи, ти имаш изкривено чувство за хумор. Ти не си добре, Сас, знаеш ли това?

Лицето на Сара помръкна, ала тя запази самообладание.

— Може би лудостта е нещо характерно за семейството — отвърна спокойно момичето.

Вратата се отвори и в стаята влязоха Стефани и Дан. Стефани беше облечена великолепно, в драматичен тоалет в черно и бяло, с безукорен грим; всяко косъмче от косата й стоеше на място. Ако тази изключително ефектна подготовка беше предприета, за да подсили увереността й, то целта беше постигната. Въпреки че изглеждаше бледа, тя излъчваше спокойствие, а усмивката, с която пресече стаята, за да прегърне Сара и Денис, изразяваше нейната обикновена приветливост.

— Мамо, изглеждаш прелестно — възкликна топло Сара.

Но Денис невъздържано пресече любезностите.

— Приемаш ли всичко това, приемаш ли този боклук на сериозно? — настояваше той. Нападателността му беше повече от агресивна.

— Денис, не говори тъй на майка си — реагира остро Дан.

Денис се обърна към него леко разколебан, но тонът, с който продължи, бе все още застрашителен.

— Отнася се за семейството, Дан — произнесе той натъртено. — За семейство Харпър.

Дан дишаше тежко:

— Аз мисля, че въпросът засяга всички нас. И твоите забележки са зле пресметнати и не улесняват нещата.

— Моля, моля — я престанете и двамата!

Викът на Стефани, изпълнен с болка, отрезви Денис изведнъж.

— Пих много — промълви синът й. — Но, мамо — той почти я умоляваше, — истината ли казва Сара? Кажи ми, че не е права.

Стефани се усмихна мрачно.

— Само ако можех, Денис. Страхувам се обаче, че това е нещо, което мама не може да оправи само с целувка. Информиран си за най-важното от ситуацията. Онова, което не сме обсъдили, все още, е как да действаме. Първата крачка…

Стефани прекъсна думите си — ушите й доловиха несигурното позвъняване на входния звънец. Всички се вслушаха напрегнато. Откъм помещенията за прислугата в задната част на къщата се разнесоха тежките бавни стъпки на Мейти, който се отправяше към вратата.

— Ах, господин Макмастър. Влезте, сър. Очакват ви. Семейството е във всекидневната. Оттук, моля, последвайте ме, ако обичате.

Напрежението в стаята беше почти осезаемо. Стъпките отекнаха през хола и порталът на всекидневната се отвори. Бил Макмастър застана на прага с куфарче в ръка.

— Добър вечер — рече той неловко. — Довел съм един човек — знаете всички…

Гласът му заглъхна и Бил се отдръпна. Зад него стоеше Джили. Роклята й беше измачкана, избеляла и демодирана; в ръката си стискаше сплескана дамска чанта. Но върху лицето й бе застинала изкривена, предизвикателна усмивка. Джили пристъпи бавно в стаята и първа наруши мълчанието:

— Е, добре, хайде! — рече тя. — Няма ли някой да каже здравей?

Денис се съвзе най-бързо:

— Лично аз бих те изхвърлил навън — пламна той. — Но домът не е мой.

— Денис! — прекъсна го Дан заплашително.

Колебливо, за да прикрие грубостта на брат си, Сара пристъпи напред със съжаление в очите.

— Здравей — рече тя, — добре дошла отново.

Джили прие целувката на Сара, но настроението й не се промени.

— Стефани? — обърна се тя предизвикателно.

Стефани гледаше Джили вторачено, прикована на място, без да може да помръдне или проговори. Сприхавият нрав на Джили се възпламени.

— За бога! — отсече тя. — Би трябвало да ми кажете поне защо съм тук!

Дан се намеси с професионална безпристрастност.

— Мога ли да предложа най-напред всички да седнем? Денис, би ли се погрижил за напитките? Какво да ти предложим, Джили? Впрочем, аз съм Дан Маршал, съпругът на Стефани. — Поемайки ръката й, той поведе Джили към близкия стол, след което се върна, за да направи същото и със Стефани. Общо взето, напрежението като че ли поспадна и останалите се настаниха в очакване на друга инициатива.

— Бил, мисля, че ти си човекът, който ще ни въведе в нещата — продължи Дан.

Бил изчака, докато Денис осигури напитки за всички. Тогава в тишината, която цареше, той отвори куфарчето си и измъкна стара стоманена касичка, като я постави върху масата пред себе си. След като прочисти гърлото си, той започна:

— Когато бащата на Стефани, Макс Харпър, умря, не бе намерено завещание. В резултат на това, всичко, което той остави, наследи автоматично Стефани. Преди известно време тя, както знаете, реши да ремонтира старата къща на Рая, първия и последен дом на Макс, където той умря. Миналата седмица работниците се заеха с библиотеката, любимото място на Макс. При свалянето на обгорялата от пожара ламперия се разкри сейф в стената, за съществуването на който никой не бе и подозирал. Впрочем, ето това намерихме в него.

Бил отвори кутията, за да покаже свитъка от пожълтели документи, превързани с избеляла панделка.

— Измежду тези хартии само един документ засяга пряко нас, присъстващите тук — продължи някак неумолимо Макмастър, — завещанието на Макс Харпър. И това е причината, за да те доведа тук, Джили. Не те чаках днес пред затвора, за да си правя глупашки майтапи. Ти си замесена в тая история и всички ние — кой повече, кой по-малко — се съгласихме, че би трябвало да имаш правото да научиш истината за нея.

Очите на Джили заблестяха и тя се премести малко по-напред на стола си. Ала иначе не издаваше нито звук.

Бил разгърна завещанието:

— Проверих неколкократно истинността на този документ — рече той, — свидетелите, подписа и всяка проклета дреболия. Истински е. Няма съмнение, че е автентичен… извън какъвто и да е аргумент или спор. Ще го прочета — във всеки случай най-значителната му част.

„По-бързо, Бил, искаше й се да извика на Стефани, не протакай агонията. Кажи й.“

„Аз, Максуел Харпър — Бил четеше бавно, — в състояние на пълно телесно и душевно здраве, завещавам цялото си състояние на дъщеря ми Стефани, единствено за нейно ползване… с надеждата и вярата, че тя ще осигури сестра си Джили, която с настоящото признавам за моя дъщеря.“

Огромната тишина, която настъпи след думите му, като че ли се преля в безкрайността. Наруши я някак внезапно Джили; тя скочи права и се втурна навън от стаята, крещейки:

— Не, не, не, не. Не!

 

 

Минутите течаха, но Джили не се връщаше. Никой не искаше да наруши преживяванията й, каквито и да бяха те, задържали я толкова време в градината. Накрая Стефани се обезпокои сериозно и като взе някаква наметка, излезе навън в нощта.

Намери Джили на върха на скалата, приковала поглед в крайбрежната ивица, която образуваше малко естествено пристанище ниско долу. Белезникавите й очи светеха в тъмнината подобно на котешките; тя като че ли си и мърмореше нещо накъсано. Изглежда, не беше усетила приближаващите стъпки до момента, в който Стефани не покри раменете й с наметката, за да я предпази от острия бриз, идващ откъм морето. Джили беше изпъната като тетива и при допира отскочи настрана, подобно на диво животно.

— Джили, трябва да поговорим.

Тишина.

— За мен чутото също беше ужасен шок. Но аз се надявах, че ние бихме могли да намерим начин да преодолеем случилото се заедно.

— Не се будалкай! — Гласът на Джили трепереше. — Не мога… Не мога да говоря. Фактът, че сме сестри, не променя нищо между нас. С изключение на това, че ми дава още един повод да се чувствам победена.

Стефани усети как я полазват тръпки.

— Волята на баща ни може да промени нещата. Ако позволиш.

— Ах, иска ми се само да не бях разбирала никога нищо. Защо е трябвало да ни го казва изобщо? Защо не ни го е казал по-рано?

— Не проумявам. — Стефани внимателно премисли по-нататъшните си стъпки. — Знаеш, той беше твърде горд, твърде егоистичен да признае която и да е от собствените си грешки. Вероятно не е искал да заяви открито, че е прелъстявал майка ти — особено след като той и твоят баща…

— Моят мним баща — Джили я поправи саркастично.

— … са били приятели през целия си живот, бизнес партньори…

— Но как е възможно да ни наблюдава, че растем заедно, ставаме най-добри приятелки, и никога да не каже нито дума?

— Прости на Макс — изрече Стефани решително. — Опитай се да си спомниш колко дълго време ти и аз бяхме близки като сестри.

— И какво добро произлезе от това — Джили избухна, — след като се влюбихме в един и същ мъж?

Стефани пребледня.

— Грег Марсдън — произнесе тя с болка — беше много… бе изключителен мъж. Не е учудващо, че стана така.

— Оставаш си все същата стара Стеф! — отвърна Джили с присмех. — Не мога да повярвам! Нима има нещо, за което ти не би могла да проявиш снизхождение? Този „изключителен“ мъж не беше женен за теб и седмица дори, когато започна да ме преследва. О, той беше чудесен, нали — чудесен чукач. Признавам му качествата! — Стефани пребледня още повече. Познавайки силата и решимостта си да наранява, Джили стремително продължи: — Но той те искаше мъртва! Как си го обясняваш? И когато ни заведе на реката и те хвърли на крокодила, аз не си мръднах пръста, за да ти помогна. Защото също исках да умреш! — Тя дишаше тежко, възбудена, свиваше ръцете си в юмруци и ги разпускаше като в някакъв див ритъм.

— Джили — Стефани почти шепнеше, като се мъчеше да се контролира, — мислиш ли, че ми казваш нещо, което не знам? И въпреки това аз се опитвах през всичките тези години да ти простя. Сега мисля, че мога да го направя.

— Не е необходимо! — Джили не можеше да се успокои, напротив — изпадаше в ярост. — Мразех те, докато бяхме деца, защото ти имаше пари, а аз никога не разполагах с тях достатъчно. Но най-много те мразех, когато се омъжи за Грег Марсдън. Не само защото и аз го желаех и знаех, че мога да му дам секса, който той искаше. Не, беше, защото отново госпожица Стефани Харпър, бедното малко богато момиче, отнесе със себе си първата награда!

— Джили, не можеш ли да разбереш, че ни е даден шанс да се сдобрим заради общото ни добро минало? — Стефани вложи цялата си душа в този зов.

— Късно е — извика Джили. — Не искам да съм ти сестра! Не се нуждая от твоята благотворителност! Не усещаш ли, че ножът е опрял до кокала? През всичките тези години аз ти завиждах за парите ти, за силата ти, за съпруга ти. И сега знам, че това е трябвало да бъде мое! Мое, мое, мое!

 

 

— Господи, погледни ни! Погледни какво ни стори тя! И то едва-що пристигнала. Повярвай ми, мамо, докато не прекъснеш тази глупава история, нищо вече няма да е същото.

Изтощената групичка, скупчена във всекидневната, усети избухването на Денис, но никой не намери сили да му отговори. Подпомогната от Дан, накрая Стефани успя да сложи Джили в леглото в една от стаите за гости на Рая. Бил си беше отишъл, предлагайки услугите си с рязка категоричност, като не пропусна да напомни на Стефани, че присъствието й на следващата сутрин в офиса е необходимо, за да се заемат с нетърпящия отлагане проблем за акциите на „Харпър Майнинг“. Беше останало само семейството, като всеки един от тях се чувстваше уморен и унил, но същевременно изпитващ страх да остане сам или прекалено изтощен, за да отиде да спи.

— Мамо — Сара започна неуверено, — спомняш ли си онзи курс в Аделаид? Обучение по музика за напреднали? Мисля да се запиша в него.

Дан я погледна изпитателно.

— Напускаш ни?

— Вероятно — да.

— Не мислиш ли, че майка ти би желала да си тук засега? Тя ще има нужда от твоята подкрепа. Мисля, че ти й дължиш да останеш при нея толкова дълго, колкото можеш. — Сара поклати глава с въздишка в знак на съгласие.

— Хей, не ме разбирай по този начин! — рече Денис агресивно. — Хайде, мамо! Отърви се от нея! Това е начинът да се измъкнеш от тази история.

— Не, Денис. — Отговорът на Стефани беше неочаквано твърд и бърз. — Но каквото и да се случи от сега нататък — и дали на теб ще ти харесва или не — въпросният факт не може да се промени. Джили е част от семейството. Никой от нас не бива да пренебрегва това.

— Мамо! — Денис почти извика. — Не й вярвам! А ти?

Мълчанието на Стефани означаваше само по себе си отговор. Денис издиша шумно, звукът наподобяваше сподавен плач.

— Добре, мамо, направи така, както ти решиш. Но не се безпокой от нищо. Няма да позволя каквото и да е да те нарани. — Той хвърли предизвикателен поглед към Дан, който го погледна сразяващо, но без омраза. — Отивам да спя! — заяви Денис. — Не мога да понеса повече неприятности! — После се обърна и напусна стаята.

— Сара, ти също — каза Стефани с уморена усмивка. — И аз. Време е за лягане. Нека да забравим всичко и утре да опитаме да започнем отново.

Четвърта глава

На следващата сутрин денят беше облачен. Стефани се събуди с главоболие; нямаше желание нито за ранното сутрешно плуване, нито за обичайната закуска край басейна. Облече се набързо, сбогува се със сломеното си семейство и потегли към офиса.

Пристигна твърде рано, но Бил я беше изпреварил. По вида му личеше, че и той е прекарал една кошмарна нощ. Ала поздравът му бе учудващо приветлив.

— Отвратителна работа беше това снощи. Как си, Стеф?

— Добре съм — отвърна Стефани рязко. — Какви са новините от фондовата борса?

— Става ясно, че се случва нещо много по-сериозно от обичайния интерес към нашите акции. Изглежда, „Харпърс“ е обект — той внимателно подбираше думите си — на умишлена и добре планирана атака.

— Разполагаш ли с цифрите?

— Помолих да ни предоставят последните данни веднага щом ги получат.

— Значи атака, казваш. — Стефани усещаше, че обхваналото я напоследък чувство на страх не бе неоснователно. — Кой стои зад нея, Бил?

Лицето на Бил се изкриви в гримаса.

— Отначало не бях сигурен. Но от подхода, който започна да ми се изяснява едва тази сутрин, бих заключил, че неприятностите ни са дело на Джейк Сандърс.

Името сякаш удари Стефани право в лицето.

— Сигурен ли си?

— Страхувам се, че да. Той трябва да е. В момента Джейк е единственият, който има умението, дързостта и капитала да извърши успешно подобна акция.

— Ох! — Стефани въздъхна дълбоко. — Е, добре, знаем го по име, но известно ли ни е нещо по-конкретно за противника ни?

— Издънка от английски произход е — дошъл да завладява колонии в стила на стародавната традиция на островните преселници. — Тонът на Бил изразяваше отвращение. — Иначе господинът е само един проклет пират с големи амбиции. Прави парите си, като подхлъзва деловите хора. Ако това може да бъде някакво успокоение, ние не сме първите му жертви. Направил е поредица от удари над няколко големи западноавстралийски компании. Казано другояче — той е една загадка.

— До известна степен думите ти го характеризират и като… привлекателен.

— Щом намираш, че опасността е привлекателна! Мисля, че тя е надвиснала достатъчно ниско над теб. Желаеш ли да се справя с нея?

— Не. — Стефани вирна брадичката си по начин, познат единствено на Бил. — Никога не съм срещала пират, чиито интереси са еднакви с моите. Струва ми се, че господин Сандърс е може би онази разрушителна сила, от която имам нужда.

На вратата се почука и в кабинета влезе млада жена.

— Господин Макмастър? Помолихте за последните данни за състоянието на акциите.

Стефани се загледа в новодошлата, попивайки сякаш разпуснатата й лъскава руса коса, стегнатата й, грациозна фигура, елегантната строга дреха, която запазваше обаче меките женствени линии. Бил пък явно се колебаеше как да я представи.

— Това е Каси Джоунс, Стефани. Постъпи при нас преди около десетина дни като моя помощничка, занимава се с корпоративни анализи… Каси, а това е Стефани Харпър, президентът на фирмата.

— Добро утро, госпожо Харпър — поздрави Каси.

— Господин Макмастър, анализите показват, че настъплението не е отслабило силата си, въпреки рязкото повишаване на цените на нашите акции. Джейк Сандърс продължава да купува.

— Когато цената стане добра, той ще започне да продава и ще получи печалбата си — обади се Стефани. — Случвали ни са се подобни неща и преди, Бил.

За нейна изненада Каси й подаде още един документ.

— Прегледах и състоянието на приходите за момента. Те са твърде недостатъчни.

Стефани разлисти справките, впечатлена от инициативата и грижливостта, с която бяха изготвени. После изрече замислено:

— Общо взето, господин Сандърс трудно би избрал по-подходящ момент, за да ни атакува.

— Благодаря, Каси — обърна се Бил към помощничката си. — Продължаваш да следиш положението, нали? Огледай го от всички страни, заслужаващи внимание — ще наредя достъпа ти до всякаква документация, от която ще имаш нужда.

Каси кимна решително и напусна. Стефани наблюдаваше как бързо излиза от стаята. След себе си тази жена остави слаба сладострастна следа подобно на животинска диря. Стефани почти долови във въздуха миризмата на мускус.

— Интересен е изборът ти за помощничка, Бил — отбеляза Стефани, дразнейки го.

— Квалифицирана е — отвърна Бил, сякаш се защитаваше. — Има научна степен по бизнес администрация, на нея се падна жребият. Всъщност Каси би могла да ни разкаже нещо за маниера на работа на Сандърс. Тя е в бизнеса отскоро, но е била принудена да се сблъска вече с въпросната особа.

— Е, добре, ние се нуждаем от всяка помощ, която можем да получим от нашия господин Сандърс.

— Стеф…

Стефани усети, че Бил се подготвя за някакъв труден разговор.

— Какво ще правя с Джили ли? — попита тихо тя. — Това ли искаш да разбереш?

— Да, нещо подобно.

— Ох, Бил, не знам. Но мислех да започна с акциите на компанията…

— Дума да не става! — Категоричността на неговата реакция я изненада. — Помисли само! Какво беше първото нещо, на което съм те учил? Акциите изразяват силата и следователно ти трябва да съсредоточиш в ръцете си възможно най-много от тях. И помни — откровено казано, завещанието на баща ти не те задължава да даваш на Джили каквото и да било. Предсмъртното желание на Макс няма законна сила.

— Но тя е моя сестра, Бил?

— О, господи! Само каква сестра ти беше тя! Пък и питам се, ще може ли изобщо да ти бъде такава? Казвам ти, Стеф, ако нямаше свидетели, когато въпросното завещание попадна в ръцете ми, щях да го изгоря. То никога нямаше да види бял свят!

— Бих желала да беше така! — Гневът на Стефани се засили подобно този на Бил. — Въпреки всичко не бих го позволила.

Бил беше обезоръжен просто за миг.

— Знам — изрече той на пресекулки. — О, аз знам.

 

 

Напоследък Филип Стюарт не се задържаше често в Сидни. Разрастването на неговата адвокатска практика в Америка го караше да прекарва все повече време далеч от Австралия. А и след краха на женитбата му с Джили, отвратителната шумотевица в пресата, шока и срама, Ню Йорк бе едно от добрите места, където можеше да се скрие. От друга страна, той трябваше да има база и за бизнеса си в Сидни. Та бе наел елегантен апартамент с гледка към пристанището на Елизабет бей; между многото преимущества на жилището беше и това, че то нямаше никаква връзка с Джили.

Джили… В съзнанието на Филип настана бъркотия. Беше положил болезнени усилия, за да възстанови съсипания си живот. Потисна мъката с работа. Работеше колкото можеше да издържи, без прекъсване. Потърси нови връзки и нови хоризонти. Съвсем естествено в ежедневието му се появиха и други жени, тъй като Филип беше привлекателен за годините си мъж. Но той непрекъснато търсеше причините за раздялата с бившата си съпруга във възрастовата разлика между тях; наистина, дали Джили щеше да бъде толкова ненаситна за сексуални преживявания, ако беше омъжена за по-млад мъж? Още в началото на тяхната връзка Филип беше установил с голяма мъка, че той просто не може да задоволи хетера с такава неутолима физическа нужда. Следователно трябваше да плати горчивата цена на мамения съпруг и да се научи да гледа по по-различен начин на брака си, след като Джили получаваше каквото й бе нужно от телата на другите мъже. Нито веднъж обаче на него не му бе хрумвало, че е могъл да й върне със същото. След кризата, сломен, разведен и с жива погребана в затвора благодарение на десетгодишната присъда бивша съпруга, Филип нерешително пое юздите на своя живот като свободен човек. Ала опитът от едно-две интимни общувания с жени, колкото и приятни и предани да бяха те, го накара да прозре непоносимата истина: трябваше да признае, че все още е влюбен в съпругата си.

През последния месец Филип изпадна в състояние на постоянна несигурност. Като адвокат знаеше, че Джили няма да излежава пълния срок на присъдата, а ще получи рутинното опрощаване за „добро поведение“. С наближаването на датата на нейното освобождаване той установи, че не може да работи, да се храни, дори да спи. Опасяваше се, че Джили ще се опита да установи контакт с него. Но се страхуваше повече от факта, че тя можеше и да не го направи.

И когато накрая в сутринта, в която присъдата на Джили изтече, телефонът все пак иззвъня, той вдигна слушалката с облекчение. Вслушваше се безпомощно в незабравимия прелъстителен и толкова характерен глас.

— Филип?

— Да.

— Аз съм в дома на Стефани. Предполагам, че съм последният човек, когото искаш да чуеш отново. Но… имам нужда от адвокат. И дори повече, Фил, ако все още ме обичаш… имам нужда от приятел. Помогни ми. Моля те?

Филип не можеше да изрече и дума. Започна да трепери и не успяваше да се овладее. С върховно усилие на волята си постави слушалката на мястото й, после, лепкав от пот, се притисна към стената; там отново видя живота си да излиза непоправимо от релсите.

 

 

— Филип? — Джили изведнъж разбра, че връзката е прекъсната. Но тя не се отчая. Имаше причини да вярва в своето влияние над Филип, независимо от всичко. Филип щеше да се предаде. Тя остави телефона, внезапно потрепервайки от хлад. Тънката нощница, която Стефани й бе заела, не беше подходяща за климатичната инсталация във всекидневната на Рая. По-добре беше да се върне обратно в леглото… Госпожо, можеш да се порадваш на първата си лъжа от седем години насам, рече си тя.

— Тъй значи? — Зад гърба на Джили изненадващо и неочаквано се бе появил Денис. — Изпълнението на Дамата Нели Мелба, галеницата на сцената. — И той я възнагради с подигравателно бавно ръкопляскане.

— Не беше представление.

— Не мислиш ли, че е странно да се обаждаш на този човек? Не направи ли всичко възможно, за да съсипеш живота на Филип? Връщаш се за поредното ухапване? Мили боже, от теб би трябвало да взимат уроци дори акулите!

Дразнейки го, Джили каза меко:

— Денис, защо се държиш като копеле с мен?

— Защото знам на какво си способна, затова.

— Наистина ли? — обгърна го с поглед тя.

Денис се удави в очите й, подобни на котешки, белезникави и почти жълти. Джили искаше той да я огледа цялата. На ярката слънчева светлина, струяща през прозореца, тялото й прозираше през тънката нощница. Можеше да види набъбналите й възбуждащо раздалечени гърди. Ето, с приковано внимание наблюдаваше как зърната й започнаха да се свиват и разпускат само под въздействието на погледа му. За пръв път в живота си Денис опитваше силата си върху жена и това призова цялата огнена гордост на неговата ранна мъжественост. Но, о ужас, почувства пулсирането на кръвта между краката си и пенисът му набъбна в началото на светкавична ерекция. Денис все още не можеше да отдели очи от нея.

Джили вече мъркаше, очите й бяха леко притворени и сънливи.

— Седем години в затвора — прошепна тя. — Мислиш ли, че съм изгубила форма? — Джили бавно гладеше талията и ханша си през копринената материя, закриваща стегнатия й корем, а пръстите й, измъчващи с лъжливи надежди, напираха към тъмния триъгълник, там, където започваха краката й.

— Не се… интересувам — изрече Денис дрезгаво.

Опитните очи на Джили фиксираха издутината в предната част на панталоните му и тя се изсмя гърлено:

— Не те интересува ли? — запита провокационно.

Лицето му пламна.

Джили се приближи бавно към него, уверена, че младежът е вцепенен и раздвоен между омаята и страха.

— Седем години без мъж те научават да отгатваш възбудата — прошепна тя. — Разбираш ли за какво говоря?

Без да бърза, Джили посегна и разхлаби вратовръзката му, плъзгайки малкото си пръстче под яката. Усети с маникюра си как пулсира вената в основата на врата му.

— Сигурен ли си? — продължи тя хипнотизиращо. — Познаваш жените, нали, Денис? А не желаеш ли да научиш нещо повече? Какво е нужно, за да спечеля доверието ти? Можем да сме добри приятели, ти и аз.

С двете си ръце докосна гърдите му, галейки слабия му гръден кош. „Никога преди това не съм притежавала момче — помисли тя развеселена. — И на него ще му се отрази добре. Може да е бил хаплив понякога, но аз ще съм първата му истинска жена.“

Мисълта я възбуди. Усещаше миризмата на мъжкото му тяло, острият мирис на одеколона му за след бръснене се смеси с избиващата сладострастна пот, най-чудесната миризма на света. Започна да я вдишва ненаситно:

— … вземи ме, колко ми липсваше това! Денис… — Тя спусна трескаво ръката си надолу към корема му, търсейки ципа на панталона.

— Престани! — Гласът на Денис просто изплющя в най-високия си регистър. Той отскочи от нея. — Ти… ти… — Беше го обзел панически гняв. — Махай се! Само се махни! Сега! Ще ти дам пари, ще ти наема стая в хотел…

— Скъпи Денис — промърка Джили, а в очите й проблеснаха жълтите пламъчета. — Как да разбирам това? — И с арогантната настойчивост на възбудена самка тя отново се доближи към него.

— Ах, ти, кучко такава! — Денис хвана китките й с двете си ръце и я отблъсна грубо. — Ще те науча аз, ще ти покажа…

— Какво става тук?

Дан се бе изправил на вратата и се мъчеше да обхване с поглед застиналата жива картина. Видя Джили безпомощна, очевидно ужасена и изпитваща болка, притисната на фотьойла от яростната хватка на Денис. Лицето на Денис гореше от гняв и докато Дан не знаеше още как да реагира, Джили започна да хленчи състрадателно.

— Денис! Престани веднага! Какъв мъж си ти — устните на Дан се изкривиха в презрение, — да малтретираш жена? Та това е най-голямата низост, която можеш да извършиш!

Смаян, Денис пусна Джили и тя се изхлузи от фотьойла.

— Не мога да повярвам — промълви той.

— Нека се опитаме да изясним нещата като разумни хора — подхвана отново Дан. — Дай ми някакво обяснение, Денис.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — разпали се младежът. — Няма да ми повярваш? — И все още треперещ, бурно излезе от стаята.

Объркан, Дан се обърна към Джили. Беше се свила на широкия фотьойл като малко изгубено момиче.

— Ще ми кажеш ли в крайна сметка какво се е случило, Джили?

Тя поклати глава.

— Денис не искаше да ме набие. Опитваше се да ме сплаши. Искаше да купи моето… тотално изчезване от къщата ви. С пари и стая в хотел. Би могъл да си спести парите. Ако знаех къде да отида, нямаше да съм тук!

— Джили!

— Истина е, Дан. Никога през живота си не съм се чувствала толкова зле и самотна, дори и когато бях в затвора.

— Ела сега. — И сякаш се грижеше за пациент, Дан я изправи на крака, поведе я към вратата. — Трябва да си легнеш. Нуждаеш се от почивка. Можем да обсъдим недоразумението и по-късно.

Остави се на сигурните му ръце като дете. Силите я бяха напуснали напълно и в очите на придружаващия я Дан тя изглеждаше малка и крехка.

— Слязох долу, за да се обадя на Филип — рече му Джили с горчивина. — Трябва да съм полудяла… Филип! Та той не желае и да знае повече за мен, за разлика от вас, останалите.

— Това не е истина, Джили.

— Какво съм аз? — изплака Джили. — Нито минало, нито бъдеще. Не ми остава нищо, освен да изчезна. Какъв е смисълът на живота, Дан? Знаеш ли отговора? Можеш ли да ми го кажеш?

 

 

Страхотна жена е тази Стефани Харпър, мислеше си Каси, ставайки от бюрото си в края на дългия ден. Макмастър не е глупак, но тя го минава още на стартовата линия. Само как набързо простреля с поглед анализите за състоянието на акциите, а тъй ще постъпи и с всеки друг документ, който бих й дала. И при това никога не е посещавала някое от бизнес училищата! Интелигентна жена и без грешка.

Все още замислена, Каси постави всички поверителни материали в металната каса и я затвори. После изключи компютъра, убивайки сякаш белезникавата кехлибарена светлина на монитора. Откачи сакото си от закачалката зад вратата, облече го и се огледа в голямото стенно огледало. Идеалната млада делова жена — рече си тя иронично, — строго елегантна в бледорезедавия ленен костюм с подходящи аксесоари, отлично съчетание за дневно и вечерно облекло. Каси знаеше, че изглежда добре. Но виж, Стефани Харпър — тя беше друга класа. Обезсърчена, Каси си спомни меко набрания блузон на Стефани в яркорозово и полата й, по-тъмна с точно три нюанса — съвсем според принципите на модата; ами обувките, грима и всичко останало — проклета да е, толкова е съвършена. Каси знаеше добре, че е необходимо нещо повече от пари, за да съчетаеш всяка подробност и да оставиш своя незаличим почерк — необходим е стил. Но Харпър не беше супержена — тревожният й вид и тъмните сенки под очите издаваха скрита мъка. Все пак това допълваше нейната изисканост. На двадесет и четири години Каси не можеше да се надява, че ще изглежда жена с минало.

Като взе чантата си, Каси излезе от офиса и улови първия асансьор надолу, напускайки комплекса на върха на сградата „Харпър“, където се помещаваха оперативният център на компанията и нейният най-важен кадрови състав. Вече навън, тя пое по Бент стрийт, зави наляво в посока Спринг стрийт и се отправи към центъра на града. Крачеше дълбоко замислена, така че не усети кога е пристигнала. Влезе в една сграда, без да преустановява хода си, изкачи се на четвъртия етаж и хлътна в някаква врата накрай коридора. После остави чантата си на масичката в антрето, съблече си сакото и го закачи; едва след това се насочи към всекидневната.

Внезапно и без предупреждение нечия мъжка ръка я обхвана изотзад, а дланта запуши устата й, за да сподави вика й. Каси почувства цялото мъжко тяло плътно прилепнало към своето, почувства и горещия дъх над главата си. Хватката беше порочно стегната. Тя успя да отвори широко уста и захапа средния пръст на десницата. Захапа го бавно и с наслада, толкова силно, колкото можеше.

— Ах, ти, малка вещице! — Нападателят й я пусна с потиснат вик на болка.

Каси се обърна.

— Е, добре, господин Сандърс — рече тя сериозно, — ако в устата ми влезе и друго нещо, вероятно ще отхапя и него.

— Ще запомня това — ухили се той — за в бъдеще. Човек никога не може да предположи какво може да му се случи.

— Нали знаеш поговорката. — Каси пристъпи към Джейк Сандърс и обви кръста му с ръцете си. — Ако не си добър…

— О, аз мога да бъда добър. — Джейк нежно я погледна в очите. — Във всеки случай никога не съм чул оплаквания. — После я взе в ръцете си.

— Ще ми дадеш ли доказателства? — промърмори Каси, сгушвайки се в него.

Той ухаеше на чисто и хубаво.

За неин ужас Джейк избухна в силен смях.

— Това е, което харесвам у вас, австралийските момичета — тресеше се Сандърс, — толкова сладко се изразявате с този безсрамен език.

— Безсрамен език? — Каси се измъкна от прегръдката му. — Защо ти, гадно английско копеле! Ти, мръсен крадец! Ти…

— Уважаеми членове на журито, приключвам случая — ликуваше Джейк. После се изпъна напред, извивайки ръцете й зад гърба, и прекъсна по-нататъшния спор с целувка. Каси почувства възбуда от допира. Алчно отвори устни за неговите и гневът й само за секунди премина в желание. Бавно, той изследваше бавно голямата й червена уста, докато Каси се извиваше в прегръдките му. Накрая я освободи, а тя радостно взе лицето му в двете си ръце, протягайки се да изпроси целувка за себе си. Джейк усети бързите движения на езика й и силна вълна на желание премина през него. Плъзна ръцете си надолу по гърба й, за да намери топлата заобленост на задничето, галейки и милвайки ханша й по начин, който едновременно я успокояваше и възбуждаше. След това потърси гърдите й. Няколко леки докосвания, и усети как меката им плът се втвърдява. Джейк възтържествува. Беше толкова лесно. Като падане от пън. Ако знаеш само как да натиснеш подходящите копчета, жените стават — Джейк не можеше да устои на клишето — маджун в ръцете ти.

Като че ли отгатнала мислите му, Каси го пусна и се отдръпна малко от прегръдката му.

— Не съм ти простила все още — рече тя.

Ала гласът й беше натежал вече от желание. Джейк погледна в очите й, установи разширяването на зениците й, а то означаваше, че е преминала бариерата, където все още можеше да се спре.

— Не се безпокой — вметна той шеговито, но и с леко заплашително загатване, — аз също не съм ти простил. Мисля, че е време да платиш за обидата, нанесена в мое лице към една велика нация, която е съществувала хиляда години преди твоят народ да е изпълзял от пещерите.

Каси беше твърде възбудена, за да му отговори подобаващо. Вместо това тя сключи ръце около врата му и потърси нова целувка. Джейк я вдигна, понесе я през вратата към всекидневната, положи я на килима от козя кожа пред мраморната камина. Бързо я обърна по лице, разкопча дрехата й и я освободи от сутиена. После придърпа нагоре полата й, а тя, като повдигаше ханша си, му помогна да й свали бикините. Загорялата й кожа беше невероятно привлекателна на бледозеления фон на дрехата й, а изложените й задни части напомняха цвета и рязката на съвършена праскова. Коленичил зад нея, Джейк галеше нежно меката кожа, обхващайки с двете си ръце топлата й плът.

— Казал ли ти е днес някой — промърмори той дрезгаво, — че имаш най-прекрасния задник?

Възбуден, той грубо изтегли дрехата през главата й и я хвърли настрана. Коленичил, Джейк започна да я гали с бързи движения по бедрата, от задницата нагоре към гърба и врата. Лекият масаж отпусна напрежението в раменните й мускули и тя въздъхна с облекчение; Джейк я разтриваше от главата до пръстите. После я обърна, спирайки за момент да погледа тялото й. Изтегната на пода, тя напомняше одалиска, изоставена на неговата воля и нейната наслада.

Каси сънливо отвори очи.

— Вземи ме — прошепна. — Какво чакаш?

В отговор Джейк само обхвана гърдите й с двете си ръце, опитно милвайки чувствителната кожа; измъчваше я с ласки, продължаваше да си играе с набъбналите й зърна, докато нейното дишане ставаше все по-тежко и тежко. Бавно, с ноктите на палците си проследи линията от зърната надолу до копринения триъгълник, там, където започваха дългите й загорели крака; после отново и отново, като спираше точно преди да стигне най-чувствителното място, оставяйки я стенеща и гърчеща се в пълно безсилие. Накрая премина към клитора й, който тръпнеше от ласките му — не беше забравил, че тя го нарече „английско копеле“. Каси се задъхваше, изви гърба си, но веднага се тласна могъщо напред, за да усети онова твърдо нещо, което неистово търсеше. Джейк я обработваше методично, докато по силата на виковете й, излизащи дълбоко от гърлото й, се досети за началото на нейния оргазъм. Изведнъж спря. Объркана, Каси дойде на себе си.

— Джейк? — попита едва момичето. — Какво става?

— Тук съм, любима — рече той. — И съм готов да вляза в теб. — Издърпа я игриво нагоре, така както беше коленичила, и арогантно й предложи пениса си, единственото голо нещо по него. — Съблечи ме — изкомандва той. — И тогава ще започнем.

Пета глава

Когато на сутринта Джили най-после стана от леглото, опитът й от престоя в затвора сред стотици други жени веднага й подсказа, че тук не е сама. Тъжните тонове на пианото, които идваха някъде отдалеч, говореха за присъствието на още някой в голямата къща. Чудейки се кой може да е, Джили тръгна към накъсаната мелодия, докато стигна до затворена врата сред лабиринта от стаи в задната част на къщата. Отвори я леко и надзърна вътре.

На рояла в дъното на стаята седеше Сара, нейната крехка фигура на фона на огромния инструмент изглеждаше недоразвита. Беше се концентрирала ожесточено, като опитваше един и същ музикален фрагмент, прекъсвайки го с очевидна раздразнителност, след което го повтаряше отново. Накрая, доволна от себе си, почна отначало и настойчивите леещи се тонове на Бетховеновата „Патетична соната“ изпълниха стаята.

Най-добрата музика са звуците на наранената човешка душа, намерила най-после изява. Заслушана, Джили с раздразнение усети как сълзите й напираха изпод клепачите, тъй като цялото страдание в душата й излезе наяве. Тя ядосано се пребори с плача. Никаква проява на слабост! Само слабите могат да си позволят този лукс. Увлечена в музиката, без да усеща присъствието на неканения гост, Сара продължаваше да свири. Джили я наблюдаваше до момента, в който възстанови самообладанието си. После се размърда, за да привлече вниманието на Сара. Изведнъж музиката спря.

— О, не спирай.

— Аз не… Аз и без това не мога да го свиря добре. — Лицето на Сара беше изгубило възторга и живостта си, които имаше по време на свиренето. Сега изглеждаше нацупена и враждебна, сякаш размирен юноша. Да не повярваш, че това е любимата, единствена дъщеря на най-богатата жена в Австралия, мислеше Джили прикрито развеселена. Но и много напомняше на майка си на тази възраст. Джили имаше ярки спомени за Стефани като безнадеждно недодялано и неуверено момиче, твърде високо, за да не бъде забелязано, и твърде пълно, за да не бъде смешно. Дори по времето на първите проблясъци на моминството Стефани бе лишена от стил, грация и увереност. По всичко личеше, че Сас ще мине по същия път.

Джили каза високо:

— Звучеше ми много добре.

Сара се намръщи.

— Цялата тази история с пианото и всичко това — тя посочи с жест добре оборудвания музикален кабинет — си е мамина мечта, не моя. За да свириш наистина добре, трябва да имаш желание. А аз не искам повече.

Джили смени темата.

— Вчера ти бе единствената, която ме поздрави за добре дошла. Искрено ли го направи? Или само за да подразниш Денис?

Сара се засмя неловко.

— По малко и от двете — призна тя.

— Впрочем какво му става на Денис?

— Добър въпрос. Никога не е одобрявал омъжването на мама за Дан.

— Ревнува ли?

— Допускам, че да. Изглежда, че не може и да реши какво иска да прави. Загази в училище, не я кара добре, вдигна голям шум, че ще се оправи сам, а не като син на Стефани Харпър и в края на краищата тя бе принудена да го вземе във фирмата!

— С какво се занимава?

Джили беше любопитна. Но също така спазваше първото правило при воденето на война: опознай врага си.

— О, той работи в „Харпър Пи Ар“ — рече Сара. — Отскоро отговаря за нещо много важно в Пърт. Но сега казва, че е пратил всичко по дяволите.

— Надявам се, че не. — Гласът на Джили звучеше искрено и загрижено.

— Едва ли — отговори Сара. — Във всеки случай Денис има много проблеми. И за всичко сам си е виновен. Обича да харчи пари повече, отколкото да ги печели. Това му навлича неприятности. Сега например… — и тя спря сконфузено.

— Продължавай — настоя Джили меко. — На мен можеш да ми кажеш.

— Е, добре… — Сара не беше много уверена. Но опасявайки се да не обиди Джили с недоверието си, направи решителната крачка. — Денис обича хазарта. Рискува големи суми и сега е затънал до уши в дългове. Дължи няколко хиляди. Но най-много се страхува да не би мама да разбере нещо. Няма да й кажеш, нали?

— Не, няма — отвърна Джили с категоричност. — Дори и не бих помислила.

„Ще се възползвам далеч по-добре от тази пикантна информация“ — каза си тя, ликувайки.

— А ти как беше?… — Сара се колебаеше.

— Как беше вътре в пандиза ли? — Гласът на Джили звучеше твърдо. — Ужасяващо. Поради новия начин на мислене, който придобиваш. И когато си вътре толкова дълго, колкото бях аз… все едно си погребан жив. В мръсотия. — Сара потрепери. — Сега съм изплатила вината си пред обществото, нали така го наричат? Сега съм на свобода — продължи Джили. — Но рецидивистите казват, че когато там вътре си бил твърде дълго, ти просто не можеш да се оправиш отново в истинския живот.

— Истинският живот ли? — рече Сара унило. — На това ли му казваш истински?

— Хайде!

Внезапната промяна в настроението сепна Сара.

— Къде?

— Където и да е! Би трябвало да има място, където да се повеселим.

— Има! — Лицето на Сара просия и тя вече изглеждаше жизнена и привлекателна. — Знам точно такова място. Хайде!

 

 

От цялата дейност на модната къща „Тара“, на която тя беше не само шеф, а движеща сила, вдъхновение и същност, Джоана Рандъл обичаше най-много възбудата от снимането. В момента беше щастливо въвлечена в препирня с най-върховния фотограф в Сидни и един от най-старите й приятели в професията.

— Не можеш, повтарям: не можеш да продължиш с модела в пурпурния цвят, скъпо мамче — каза Джейсън възбудено. — Тя изглежда като загнила слива!

— Джейсън, ако не спреш да ме наричаш мамче, всички ще помислят, че съм ти майка! Не бих го понесла, малък тиранино!

Темпераментът на Джоана беше самата пламенност, както и легендарната й червена коса, ярка както винаги, въпреки че сега ефектът се дължеше повече на нейния фризьор, отколкото на природата. А и животът в този непостоянен свят на дизайна, моделиерството и висшата мода я беше научил да дава толкова, колкото получаваше. Тя въодушевено се върна към препирнята:

— Трябва да ви кажа, господин Пийбълс, че създавам новите модни цветове за сезона още от времето, когато сте седели на нощното си гърне.

— Какви големи зъби имаш, бабо! — прихна Джейсън.

— … аз пък ти казвам, че оранжево и пурпурно си отиват.

— Но не това оранжево и не това пурпурно! — простена Джейсън. — Нека да я извадя от снимката за една микроскопична секундичка и ще разбереш, че имам право. Хей ти, в пурпурното — извика той, — ще изчезнеш ли за момент, изпарявай се или нещо подобно… — Той отправи към Джоана ослепителна усмивка. — Ще ги разместя малко, договорихме ли се, мамче, добре ли е тъй? Ще те извикам. — И той се втурна да организира отново многолюдната сцена.

Смеейки се, Джоана излезе от студиото и се отправи към предната част на сградата, където бутикът й, специализиран в продажбата на модни облекла и аксесоари, даваше сериозния си принос за успеха на бизнеса като цяло. „Е, да, с бутика, студиото и ръководенето на модната къща съм твърде заета за една жена — мислеше си Джоана. — Но ти обичаш тази работа, нали, стара развратнице? Кого се опитваш да пренебрегваш? — запита тя вътрешния си глас. — Не сме толкова стари. Аз съм в чудесна форма на модел от хиляда деветстотин трийсет и първа година — запазена каросерия поне за още петдесет хиляди мили, безукорна външност, а моторът — само да му врътнеш стартера.“

Джейсън наблюдаваше как тя грациозно се отдалечава. Изглежда на двадесет и шест откъм гърба, мислеше си той. А във фас и в профил все още може да бие своите момичета.

В бутика Джоана намери управителката.

— Има ли някой? — попита, забелязвайки спуснатите завеси в дъното на магазина.

Преди жената да й отговори, телефонът звънна досами лакътя й.

— Джоана, моля? Бил Макмастър е на телефона. Слушай, няма да говоря със заобикалки. Страхувам се, че ще трябва да отложим откриването на новата верига от бутици, която бяхме запланували.

— О, Бил, твърде жалко! Мислех, че управителният съвет на „Харпърс“ е одобрил разходите.

— Така е. Това е само временно. Причината е, че в момента се нуждаем от всички налични парични резерви, които можем да съберем.

Джоана разбра работата.

— Това няма нищо общо с Джейк Сандърс, нали? Такова красиво животно… — Докато говореше, очите й попаднаха на жената, която излезе от една кабинка на пробната и запристъпя важно-важно, опитвайки се да се огледа в едно от многото огледала. Джоана замръзна. — Благодаря, Бил, ще ти се обадя отново — изрече бързо. Подавайки телефона на управителката, тя тръгна с бърза крачка напред. — Това е Джили Стюарт, нали?

Джили се усмихна сладко.

— Джоана! Колко хубаво! Не очаквах да те видя тук, мислех си, че си твърде важна особа, за да обслужваш магазина.

— Отслабнала си, Джили — подхвърли Джоана саркастично. — Защо не изпариш и останалата част от себе си вън от моята врата!

— Здравей, Джо. — Джоана не бе видяла Сара, която идваше отзад. Лицето й се изчерви от смущение. — Аз доведох Джили тук. Мислех, че няма нищо по-хубаво от новите дрехи, за да повдигнеш духа си.

— Нямаме нужда от подобна клиентка, Сара.

— Ако за това става дума, можете да сложите на моя сметка всичко, което тя купи. Струва ми се, че всичко с кредита ми при вас е наред, като имам предвид, че магазинът е собственост на майка ми!

Джоана не се уплаши от нетактичната заплаха на Сара. Обичаше я истински, но сега беше изправена пред дилема. Погледна повдигнатата брадичка на Сара и пламналото й лице.

— Сигурна ли си, Сас? — попита внимателно тя.

— Всичко е наред — намеси се Джили. — Не се безпокой, Сара. Грешката е моя.

— Не! — Джоана беше твърда. — Вземи каквото искаш сега. Но в бъдеще от уважение към Стефани бих предпочела да правиш покупките си другаде.

Разговорът бе прекъснат от внезапното появяване на Денис, който бързо влезе и се насочи към Джили обезпокоен, но решителен.

— Казаха, че мога да те намеря тук — извика, без да обръща внимание на останалите. — Ето две хиляди долара и стая, в който хотел си избереш, платен за два месеца. Вземи. — Той хвърли някакъв пакет към нея. — При условие, че си стегнеш багажа и се изнесеш от Рая още днес!

— Моментът да напусна Рая — отвърна Джили с жлъч, — е, когато самата Стефани ми нареди да го напусна. Каквото и да направиш или да кажеш, дребосък такъв, няма значение. Разбрахме ли се? — Тя се завъртя на токчетата. — Довиждане, Джоана. — Без да се оглежда, се отправи към вратата и излезе навън.

На Джоана й се зави свят.

— Искаш да кажеш, че Стефани е позволила на тази жена да отседне в Рая?

— Не само това — отвърна Денис, натъртвайки силно, — настани я за много по-дълго.

 

 

В тишината на кабинета си, на върха на „Харпър Билдинг“, Стефани взе своето решение. Бързо сложи подпис на одобрение върху документа пред нея и като пресече стаята, влезе в светилището на Бил.

— Заеми се с този въпрос днес следобед — нареди тя. — Осигури куриер и достави документа в Рая. Или по-добре, занеси го сам.

Бил се втренчи в написаното с изумление.

— Какво е това? — успя да каже накрая.

— Осигуровка за Джили. — Стефани беше хладнокръвна и решителна.

— Но… пет милиона долара?

— Не искам да слушам повече, Бил. Вече съм решила.

— Мамо, тук ли си? — Денис връхлетя в кабинета, забравяйки както обикновено да почука. — Слушай, аз тъкмо… — Той млъкна, като видя сцената пред себе си. Преди някой да успее да го спре, грабна документа от ръцете на Макмастър и го зачете.

— Мамо, ти няма да го направиш! — Денис пребледня от уплаха.

Стефани го погледна безизразно:

— Съжалявам, Денис, но това няма нищо общо с теб.

— Тогава изслушай ме, Стефани — изпъшка Бил отчаяно. — Компанията не може да си го позволи! Ще се нуждаем от всеки цент, за да се защитим в битката за акциите срещу Джейк Сандърс.

— Ще намерим изход. — Нямаше ни най-малка следа от пробив в бронята на леденото спокойствие на Стефани. — Само го направи, Бил. — И тя излезе.

Денис отправи още един последен призив.

— Бил, ще го допуснеш ли да стане?

— Тази компания е на Стефани — отговори Бил тъжно. — И ако в случая не си забелязал, моето момче, майка ти е жена, която прави това, което иска.

Внезапно нажежено до бяло решение се роди в главата на Денис. Те всички бяха обезумели! Джили им беше промила мозъците напълно. Положението напомняше нашествие на крадци на трупове и той като да бе останал единствен да се бие срещу тях. Добре знаеше какво да прави и щеше да го направи!

Взе си набързо довиждане с Бил и отиде да потърси секретарката на Стефани.

— Обади се на майка ми — рече й той, — където и да се намира. Предай й да ме чака в Рая след един час. Много е спешно.

— Но тя…

— Само й предай. — След което изчезна.

По целия път към Рая объркани и гневни мисли гъмжаха в главата на Денис. Трябваше да докаже на Стефани каква точно е Джили — да я накара да се разкрие какво опасно и извратено създание е. При спомена за срещата тази сутрин, все още прясна в съзнанието му, той пламна, като се сети какъв глупак го бе изкарала Джили. Но какъв безполезен тъпак се бе показал и той самият! Нито му беше времето, нито пък мястото, но, да речем, тя го бе изненадала. Ала пред теб да има жена, зряла, сексапилна и, о да, похотлива и на практика готова за чукане — и всичко, което можа да направиш, е да избягаш с вик от стаята на една проститутка… Денис кълнеше, псуваше и удряше по волана на колата, докато юмруците го заболяха. Е, добре, сега започваше вторият рунд. Слагай ръкавиците. Трябва да й покаже — да покаже на всички.

Пристигайки в Рая, не му беше нужно много време, за да я открие. Джили седеше отпусната във всекидневната, показвайки по най-добрия начин една от новите рокли, които Сара й бе купила днес. Денис я огледа внимателно. Трябва да е на годините на мама, помисли си той, но дори и след всичко, през което бе минала, не изглеждаше жена в разцвета на четиридесетте. Роклята от бутика, прилепнала към все още привлекателната й фигура, беше само част от целия й нов външен вид. Днес Джили беше отделила време за себе си. Косата й блестеше, променена от непозната фризура, а лицето й бе безупречно гримирано. Тя вдигна очи в момента, в който Денис влезе.

— Боже мой! — изрече Джили присмехулно. — Какво води най-големия бизнесмен вкъщи толкова рано?

— Мислих твърде много от сутринта насам.

— Колко изтощително е!

Денис пропусна сарказма край ушите си. Доближи се до канапето, където Джили се беше изтегнала, и седна до коленете й.

— Може би сгреших по отношение на теб — изрече, влагайки нежна нотка в гласа си, — сгреших за много неща.

Джили се напрегна като котка, готова за скок.

— Тогава няма да правиш повече грешки, нали?

Той се наклони напред и се опита да я прегърне.

Джили се възпротиви остро:

— Денис!

— Ти каза тази сутрин, че желаеш моето доверие, че бихме могли да станем приятели. Нека да задвижим нещата, не искаш ли? — Денис несръчно се опита да я целуне.

Съскащият й смях го обърка напълно.

— Двамата с теб действително имаме проблем с разбирателството, не мислиш ли? Решил си, че аз съм те пожелала тази сутрин, нали? Това само показва колко далеч си от истината. — Тя решително се измъкна от прегръдката му и се отдалечи към вратата. — Отивам да взема душ. Не мога да търпя да ме докосват с лапите си и да се лигавят с мен! И запомни: когато поискам любовник, ще избера мъж, а не момче.

Денис седна на канапето, съкрушен от най-голямото унижение, което някога бе преживявал. Откъслечно дочу стъпките на Джили по стълбището нагоре, тракването на вратата на банята.

Тази крава отново го направи смешен! Оказа се измамен, тя не налапа въдицата с неговата преструвка, че иска да се любят. Колко е глупаво, дори и не помисли, че би могла да постъпи тъй с него! Денис пламна от срам, припомняйки си думите й, изражението й, презрителното отблъскване, всеки отделен миг от цялата ужасна сцена.

Колко дълго беше седял там, не знаеше. Но изведнъж се ужаси, като дочу ниското ръмжене на ролс-ройса, изкачващ се по алеята нагоре към къщата. Стефани! За секунда остана вцепенен. После се втурна през стаята по стъпалата, вземайки по две едновременно, сваляйки от себе си тичешком сакото, вратовръзката и ризата. Тъй като главата й беше покрита с шапка за под душа, а външният свят бе откъснат от течащата струя на водата, Джили не чу нищо до момента, в който вратата на кабинката на душа се отвори и Денис влезе под него. Беше гол и се усмихваше странно. Потрепери от силата на топлата струя, която се изля върху тялото му, отметна косата си от очите и се протегна за сапуна.

— Да ти измия ли гърба? — попита с насмешка.

— Денис, какво означава това? — Джили изпадна в недоумение. — Каквото и да си намислил, забрави го. Една жена след седем години в затвора се научава как да се пази.

Той се ухили:

— Мога да си представя.

— Добре. Тогава слушай какво ще ти кажа…

— Мога също тъй да си представя — прекъсна я — как би реагирала мама, ако ни открие в този вид.

— Ще прекъсне ли издръжката ти? — попита Джили с присмех.

— Възможно е. Но ще изхвърли първо теб.

— Тогава щастие и за двама ни е, че тя не е наблизо.

— Ето къде грешиш, лельо Джили — рече Денис. Не можеше повече да скрие триумфа в гласа си. — Тя току-що пристигна вкъщи и трябва да е тръгнала нагоре по стъпалата в момента! — Злорадствайки, той допря двата пръста до слепоочието й. — Изстрел, и ти си мъртва!

Джили замръзна.

— Това заслужаваш, Джили! — продължи Денис. — Ще те изхвърлят по задник! Какъв срам! Твърде сурова съдба за такова хубаво и меко нещо! — Той дръзко плъзна ръцете си от двете страни на гърба й и усети задницата й.

Тя посегна ненадейно и безмълвно като кобра. С едната си ръка го сграбчи за тестисите, а с другата заби ноктите си в пениса му. Денис изрева от шок и болка, хващайки я за раменете и опитвайки се да я отблъсне. Но тя заби още по-дълбоко ноктите си в него, десет отделни точки на агония в меката плът. Сълзи потекоха от очите му. Той би дал всичко, би се съгласил на всичко само да се избави от това мъчение. Но Джили възнамеряваше да затвърди победата си.

— Ти също имаш да губиш много, Денис — просъска.

— Какво, какво?

Джили бавно изви скротума му, карайки го добре да почувства замисъла й.

— Какво ще стане, ако направя тъй, че Стефани да научи как ти целият си затънал до ушите в дългове на комар?

— Кучка такава!

— С колко хилядарки си вътре? Сигурно си залагал много левашки, за да загубиш толкова? Показа се страшно недалновиден, скъпи мой. Хич не е добре да научиш подобно нещо за човек, който има амбициите да се издигне, за да управлява милионите на Харпър, нали така? Сега разбрахме ли се?

Показвайки презрението си, тя го пусна. Стенещ, Денис излезе изпод душа, олюлявайки се.

— Нараних ли го? — попита Джили, насмешливо загрижена. — Клетият малък пенис! Това е малък пенис, нали? Няма значение, може би ще порасне. Сега Стефани идва, нали? Нека да помисля…

Стефани изкачваше стълбите с нарастващо раздразнение. Къде е Денис? Какво означаваше цялата тази мистерия, с която я откъсна от заседанието и я повика спешно в Рая? Тя дочу пуснатия душ в банята. Би ли могъл да бъде там? Почука на вратата.

— Денис?

Вратата се отвори, за да се появи фигурата на Джили, обвита в огромна хавлия.

— Здравей, Стеф — поздрави тя хладно, — рано си се върнала.

— Знаеш ли къде е Денис?

— Бях вътре. Той върнал ли се е?

— Колата му е тук, тъй че трябва да е някъде наблизо. Слушай, можеш ли да се облечеш и да слезеш долу? Бил ще бъде тук всяка минута. Има нещо, за което трябва да поговорим. — Стефани се обърна и се отправи към площадката на стълбището.

Свит зад вратата, стискайки здраво дрехите си, Денис трудно можеше да повярва на избавлението си. Но това беше само малък проблясък на тъмния хоризонт и когато Джили му каза да се маха, той се понесе към стаята си като пребито псе. Белите зъби на Джили проблясваха, докато го наблюдаваше как се отдалечава. Няма да има повече проблеми от тази страна — по-скоро се надяваше, отколкото си вярваше тя!

Долу Стефани очакваше появяването на Джили, както и пристигането на Бил със същото хладно безразличие, което я владееше целия ден. Не знаеше дали върши най-правилното нещо, давайки си вид на много спокойна. Знаеше само, че трябва да направи нещо. Трябваше да покаже на Джили, че цени и признава правата й. И заради себе си трябваше да открие начин да се освободи от ужасното напрежение на виновност, което усещаше, както и от предчувствието за зло, витаещо наоколо, откакто Джили се появи. Ако с това можеше да купи душевното си спокойствие и да възвърне близостта си с Дан, за която се страхуваше, че я изгубва, тогава никаква цена не би била твърде висока, за да бъде платена.

Скоро те седяха отново край масата, както в ужасната вечер, когато бе пристигнала Джили. И този път Бил откри процедурата.

— Джили, съгласно духа на последното ви бащино завещание Стефани е избрала да осигури бъдещето ти, и то твърде щедро. Сигурен съм, че ще се съгласиш. Тук има чек за пет милиона долара.

Бе очаквал реакция на изненада, на радост, на нещо каквото и да е. Джили само сведе очи и прошепна:

— Това е твърде много.

— Не, не е — извика Стефани импулсивно. — По дяволите с тази нерешителност, вземи парите! Само тъй е честно. — Тя се наведе и стисна ръката на Джили. Докато го правеше, с неудоволствие видя появата на Денис. Бил разговаряше с Джили. Стефани се възползва от възможността да потърси обяснение: — Какво се случи? Кое беше толкова спешно, че трябваше да бързам обратно за тук?

— Лъжлива тревога, съжалявам! Мислех, че имам нещо за теб във връзка с Джейк Сандърс. Грешка. Съжалявам.

— Добре, Джили. — На Бил не му допадаше разговора и той бе решен да го приключи колкото се можеше по-бързо. — Ако обичаш, подпиши този документ за преотстъпването… — Макмастър го побутна към нея, държейки готова писалка.

Джили пое хартията от ръцете му и зачете внимателно. После вдигна ядосано глава.

— О, разбирам! — избухна тя. — Не ми вярвате, след като можете да ме захвърлите!

— Това е само формалност, Джили.

— „Формалност“, която ме лишава от право да предявявам каквито и да е претенции към Стефани или имението! Поне Денис беше честен с неговата шепа долари и предложението за стая в хотел!

— Бил — Стефани направи безпомощен призив.

— Такава е общоприетата процедура, Джили — нетърпеливо изрече Бил. — Това са законни основания…

— Не ми навирай законните си основания! Това е обида!

— Тя е права, Бил. — Изведнъж Стефани се почувства засрамена от цялата тази история. — Забрави за документа.

— И бездруго няма значение. Не мога да приема чека сега. — Джили започна да плаче. — Не мога, след като е даден по този начин.

Стефани се отчая.

— Какво искаш, Джили?

— Искам да съм твоя сестра! Не искам парите ти, а твоето доверие и любов. Искам да знача нещо за теб като истински член на семейството ти.

Сега пък Стефани се развълнува.

— О, Джили — започна тя.

— И аз ще ти покажа какво мисля за твоите пет милиона! — Малката й ръка сграбчи чека. Преди някой да е разбрал какво ще прави, Джили го накъса на малки парченца, след което ги хвърли във въздуха над главата си подобно на конфети. — Ето! — извика триумфално.

Стефани я взе в прегръдките си. Над главите им двамата мъже поглеждаха един към друг с изражение, минаващо от гняв и отвращение към мрачно отчаяние.

 

 

Вечерният здрач се спускаше над гробището, когато черната лимузина спря пред входната врата. Пазачът не беше изненадан, че я вижда. Човекът в нея винаги идваше по здрач. Сега слезе от колата, загърнат в същото черно палто, което неизменно носеше, дори в разгара на лятото. Пазачът доближи към него почтително.

— Добър вечер, сър. Грижех се наистина добре за…

— Можеш да си вървиш. — Гласът беше немощен и разстроен. Без да погледне към човека, той му подаде стодоларова банкнота.

Пазачът измърмори сервилно и неясно благодарностите си и се изгуби. Странникът пое по очевидно позната пътека към гроб в тихия ъгъл на гробището. Тук беше спокойно и отдалечено, а малкото парче земя бе добре поддържано и освежено с няколко тъжни цветя. Стоя дълго време, потънал в мисли или молитва, или дори само с горчивата пареща мъка на съкрушения човек. Накрая се върна в лимузината и потегли. През останалата част на пътуването, точно както всеки ден и нощ през последните седем години, продължаваше да вижда пред себе си надгробния камък със застиналия кратък надпис:

„ВЪВ ВЕЧНА ПАМЕТ НА ГРЕГ МАРСДЪН

ПОЧИНАЛ НА 12 ЮЛИ 1978 Г.“

Шеста глава

Закуската беше истински триумф дори за високия стандарт на Рая. Мейти с безмълвно задоволство прегледа прясно препечените филийки от черен хляб, пръхкавите хлебни кифлички, ароматичния бекон и трите вида различно приготвени яйца. Непременно трябва да похвали икономката. Успя обаче да забележи, че семейството не се забавляваше, както би трябвало. С дискретност на добре обучен слуга излезе от стаята и ги остави на спокойствие.

Стефани все още се мъчеше да отгатне вчерашното странно поведение на Денис.

— Знам, че присъствието на Джили тук те разстройва — каза тя, — но…

— Не защитавай тази кучка пред мен, мамо!

— Денис! — Укорът на Дан отмина незабелязано.

— Нямам нищо против да й направя живота тежък — продължи Денис настъпателно. — Ти…

— Не, ти ме послушай. — Стефани се опита да укроти Денис с поглед. — Най-малкото, което очаквам от теб, е да се държиш поне прилично. Това е моят дом и аз няма да позволя да го превърнеш в бойно поле.

— Е, добре, но някой трябва да те защитава от нея! — Думите на Денис бяха нещо като „камък в градината“ на Дан.

— Аз съм способна да се защитавам сама, Денис. Твоята намеса е ненужна и неуместна. Не мога и не искам да наранявам човек, който е изстрадал толкова много.

— Тя знае това и го използва! Защо иначе би отхвърлила чек за пет милиона долара? Можеш да си заложиш главата, мамо, че тя не дава пет пари за теб!

— Денис, ще ми позволиш ли да обясня становището си? Или предпочиташ само ти да говориш?

Този път Денис се овладя.

— Знам какво е направила Джили, и то много по-добре от теб. Но всичко беше толкова отдавна. Беше… вид лудост. И двете страдахме от нея, всяка по свой начин. — „Лудост, наречена Грег — допълни мислено Стефани. — Защо всички смятат, че не мога да простя на Джили, след като самата станах жертва на същата налудничава болест?“ — Джили прекара в затвора седем години. Помисли за това. Смятам, че е изкупила вината си към обществото. И към мен. Всеки има право на ново начало.

— Мамо, прекалено много си доверчива. Не искаш да приемеш фактите!

— Фактите. — Стефани се разгорещи. — Добре, посочи ми фактите. Освен тези от миналото й какво друго знаеш за нея? Какво е направила, откакто е дошла в Рая, за да заслужи твоята омраза и презрение?

Денис изпъшка. Ако можеше да й каже! Няколко думи само щяха да разкрият същността на Джили и тя щеше да изхвръкне оттук. Не бе невъзможно да изплюе камъчето, без да изглежда като глупак — дори повече от глупак. Кожата му настръхна при мисълта за унижението, което беше изпитал. Отклони пълния си с омраза поглед.

— Ето, виждаш ли! — Стефани вече тържествуваше. — Няма нищо срещу Джили, освен миналото. А то е нещо, с което трябва да се примирим. Надявам се да се постараеш и ти, Денис!

Настъпи неловка тишина.

— Да сменим ли темата? — Приветливото изражение, тъй обичайно за Дан, сега беше изчезнало. Опитвайки се да се усмихне, той се обърна към Сара: — Кога е следващият ти концерт? Не бихме искали да го пропуснем.

— Би трябвало да е през следващия месец. — Ясно беше, че Сара не желае да обсъждат този въпрос.

— Би трябвало? — Гласът на Стефани прозвуча някак остро. — Не е ли сигурно?

— Датата е точна, но аз не съм убедена, че трябва да се състои — това е всичко.

Стефани онемя.

— Защо?

— О, мамо! Не съм толкова добра, че да се посветя изцяло на музиката, ето защо. Въпреки уроците през тези години — по-добре да си беше спестила парите.

— Ти… никога не си ми го казвала, Сара.

— Казвала съм го хиляди пъти! Но ти предпочиташе да не се вслушваш.

— Е, Сас, значи край на обещаващата кариера като международно признат виртуоз на пианото? — изрече насмешливо Денис.

— Млъкни, Денис! — Реакцията на Сара издаваше лека злоба.

— Какво става с всички? — разпали се Денис.

— Ти си виновен, Денис. — Дан едва се сдържаше.

— Значи пак аз, тъй ли? — избухна Денис в своя защита. — Не смятате ли, че сприятеляването с Джили е истинският проблем?

— Денис! — Сара и Стефани възкликнаха едновременно. После Стефани млъкна отново, а Сара продължи почти отчаяна: — Тази къща се превърна в лудница, откакто Джили излезе от затвора.

— Точно тъй! — озъби се Денис. — И тя няма да си отиде, защото на нас ни се иска да живеем в лудница.

— Слушайте, може ли временно да прекратим спора? — Стефани прекара ръка по челото си. Изглеждаше изтощена и докато говореше, Дан изпита болка: обичаше я, а бе безпомощен да й помогне. За миг дори пожела да удуши Денис, който продължаваше да мърмори.

— Забрави за това, мамо. Разговорът с теб е като да говориш със стената! — Той оттласна стола си назад, но преди да успее да стане, Джили влезе смутена. Колко ли дълго е била отвън? — мина през ума на всеки.

— Съжалявам — рече тя почти умоляващо. — Нямах намерение да ви подслушвам.

— Не дай боже!

Стефани реагира остро на сарказма на Денис, но той вече се бе изправил и напускаше стаята.

— Не му се сърди, Стефани — въздъхна Джили. — Грешката е моя, а не негова. Тук съм само един неканен гост. Нямам право да се надявам, не бих могла да имам друг статут.

— О, Джили, можем да направим нещо, сигурна съм, че можем.

— Не, Стеф. Не бива повече да ви причинявам страдание.

Дан някак угрижен застана на страната на Стефани.

— На всички ще ни е нужно време, Джили.

Джили се усмихна едва-едва.

— Не разполагаме с време. По-добре е да си отида.

— Къде, къде би могла да отидеш? — Изненадата на Стефани беше повече от искрена.

— Има ли значение?

— Джили…

— Може би след време ще станем близки по начин, който и двете желаем. Но засега ще е по-добре всяка да следва пътя си.

— Джили, моля те, не говори така!

Джили се обърна към Стефани, изпълнена с искреност.

— Просто не виждам как би могло да стане по друг начин? — И тя излезе натъжена.

Сара се поколеба за момент и я последва.

— О, Дан. — Видимо лицето на Стефани беше спокойно, но Дан знаеше, че тя всеки миг можеше да се разплаче. — Сас се отказва от пианото, Денис се държи невъзможно — какво става с нас?

 

 

— Значи това са намислили, така ли? — Джейк някак угрижен стискаше телефонната слушалка.

— Не знам как биха помогнали на „Харпър Майнинг“, ако заплашват с прекратяване на покупко-продажбата на акции. — Гласът на Каси звучеше объркано.

Джейк се изсмя.

— Нищо няма да им помогне. Но след като заплахата е налице, разполагам само с четиридесет и осем часа, за да заявя намеренията си. И да открия картите си. Много умен стратегически ход.

— Хитра е, нали?

— Да, разбира се. — Той направи пауза. — И ти също, защото много ми помагаш.

— Слушай, съвестно ми е да върша всичко това за теб. В края на краищата госпожа Харпър и Бил Макмастър се държат много добре с мен…

Няма да допусна нито една жена да ме изиграе, мислеше си Джейк, а на Каси рече малко сопнато:

— Тогава престани! Доколкото си спомням, идеята да кандидатстваш за работа в „Харпър Майнинг“ бе твоя. Щяхме да работим заедно, нали? Никога не съм те карал насила и сега няма да го сторя.

— Ако се откажа, ще продължиш ли да ме обичаш?

Джейк долови болка в гласа й и вътрешното му чувство го накара да добави:

— Аз и сега не те обичам.

Последва пълно мълчание, след което в слушалката прозвуча едва доловимо:

— Джейк?

Белите му зъби проблеснаха.

— Ще те видя ли довечера?

Той умишлено остави въпросът й да увисне в ефира между тях.

— Не знам дали няма да съм ангажиран. — Звънецът на входната врата иззвъня. — Трябва да привършваме. Обади ми се по-късно. — Престори се, че не чува отчаяния вик: „Джейк?“ — и затвори.

— Заповядай, Антон — рече той, като отвори вратата.

В антрето влезе жена. Не беше неговият адвокат. Опитното око на Джейк набързо я прецени. Добре прилепналата й рокля с дълбоко изрязано деколте я правеше да изглежда по-висока. Самоуверена и гъвкава като котка, тя се носеше с небрежната арогантност на всяка жена, която знае цената на тялото си. На колко ли години беше? Всъщност имаше ли значение? Джейк улови един от погледите й, отправен косо нагоре от особените й бадемовидни очи, и внезапно пламна от техния белезникав огън. Сладкият й и упояващ дъх го докосна. И той почувства пулсирането на кръвта между краката си. С усилие на волята успя да дойде на себе си.

— Не, не ми се представяйте — досети се изведнъж. — Джили Стюарт, нали? Надявам се, че заслужавате и поздравления. Получавате около пет милиона, нали?

Впечатлена, Джили кимна.

— Стефани има право да се страхува от вас, господин Сандърс. Информацията ви е съвсем точна.

Той се усмихна.

— Нека предположим, че просто добре съм отгатнал. Наричайте ме Джейк. Моля. С какво мога да ви бъда полезен?

— Предлагам ви сделка. — Голямата уста на неочакваната посетителка се отвори и затвори като жив капан. Джейк беше направо очарован. — Ако обединим силите си, бихме постигнали общата си цел — Стефани Харпър!

Запазвайки спокойствие, Джейк прикри изненадата и нарастващата си възбуда. Нещо повече — премина в обръщението малко грубо на „ти“.

— Не се нуждая от твоите пет милиона. Можеш ли да предложиш нещо друго?

— Струва ми се, че то е повече от очевидно. Информация от извора. Все пак — сестра съм й!

— А какво би спечелила от нашия… съюз?

Джили облиза устните си.

— Всичко! — почти извика хубавицата, а в очите й проблясваха жълти пламъчета. — Защото всичко, което притежава тя, законно се полага и на мен! Трудно ще й отнема компанията със собствени сили. Но с теб или без теб, възнамерявам да я притежавам цялата.

— Радвам се, че нашите цели съвпадат — вметна Джейк иронично, едва усмихвайки се. — Може би ще е добре да сключим договор, за да продължим нещата както трябва.

— Подписан с кръв? — Джили направи пауза и го погледна предизвикателно. — Не можеш ли да измислиш нещо по-безболезнено.

Не толкова далеч и не толкова бързо, мадам. Джейк искаше да се предпази. Инстинктът му подсказваше, че е в компанията на дебнещ хищник, излязъл на лов за плячка. Два пъти помисли, преди да влезеш в клетка с тигрица.

— Аз също не съм сигурен, че бих се спрял на драстичния изход — продължи той хладно. — Все още не съм решил и дали искам да поема управлението на „Харпър Майнинг“. В момента съм настроен само за съкрушителен финансов удар. Мога да реша просто да взема парите и да офейкам. И ако го направя, твоето лично кръвно отмъщение няма да ми е необходимо.

— Разбирам. — Джили успя да придаде известен саркастичен оттенък на кратката фраза. — Поради някаква особена причина ли се колебаеш?

— Поради най-важната от всички, скъпа госпожо Стюарт. — Събеседникът й се засмя. — Финансовата. От това, което разбрах за Стефани Харпър, борбата за контрола над компанията ще струва много пари. Тя е проницателна жена, със забележителен кураж и твърдост. И управлява компанията с желязна ръка в кадифена ръкавица.

— Какво ще стане — Джили мислеше бързо, — какво ще стане, ако желязната хватка… се разхлаби? Е, тогава?

— Тогава бих бил глупак, да не казвам лош търговец, ако не се възползвам дори и от най-малкия признак на слабост. Но какво разбираш под това „се разхлаби“?

— О, не знам. — Джили се изсмя безгрижно. — Помислих си, че бих могла да уредя Стефани да си вземе… малко почивка от „Харпър Майнинг“.

Колкото и да не му се искаше, Джейк изпита лека злоба.

— Не преувеличаваш ли твърде много възможностите си?

— Не мисля, че е така. — Джили се приближи досами него. — Но трябва да ме провериш, нали?

 

 

Когато нещата станат напечени, хубаво е всеки да си има бърлога, където да се скрие, каза си Денис, като профучаваше с червеното си „Порше“ по крайбрежната улица в Сидни. Дупка — всяко животно има по една. За свое собствено душевно успокоение Денис пропъди мисълта, че животът му е една безкрайна поредица от именно такива дупки. Все още огорчен от последните събития, той не възнамеряваше да се измъчва повече. Точно обратното, щеше да се чупи от работа и да се завре в едно от своите любими убежища. Трябваше да се махне от тези истории с Джили. Къде? При Анджело например. Едно от хубавите неща на Анджело бе, че той не знаеше почти нищо, а и не се интересуваше много-много от живота на голямото семейство Харпърови. За него имаше по-интересни неща, мислеше си Денис мрачно.

Денис срещна Анджело за първи път, когато момчето сервираше на масите в малко бистро в центъра на града, почти в сянката на величествената „Харпър Билдинг“, където се бе отбил да пийне нещо след едно изключително дълго и отегчително съвещание. Веселият италианец му допадна веднага; беше приблизително на неговата възраст и го обслужваше дискретно. Отбиваше се да си поприказват винаги когато Денис имаше нужда от това. Оттогава станаха добри приятели и Анджело разкри пред Денис своята амбиция да стане професионален боксьор. Пречеше му закостенялото разбиране на неговия баща: „Кога ще забравиш бокса, поработи малко тук и ни помогни да свържем двата края“ — често настояваше Виторио, шефът на бистрото.

Денис съчувстваше на Анджело за неговите неприятности. Те му напомняха за собствените му затруднения с Дан и той често се отбиваше в спортния салон на Гас, където тренираше Анджело, за да му помогне със съвет или морална подкрепа. Ала днес, докато паркираше в мрачната задна улица, до входа на салона, забеляза с неудоволствие в края на пресечката бяло „Ферари“, заело цялото улично платно с безсрамната си форма. По дяволите! Дали Тейлър беше тук? Предпочиташе да не го вижда.

Вътре в салона Денис попадна в истинска вихрушка от яростни движения и характерните миризми на брезент, гума, кожа и над всичко, разбира се, острия дъх на пот от телата на боксьорите. Откри Анджело, тренираше на най-крайния ринг. Противникът, дори за неопитното око на Денис, беше по-възрастен, по-тежък и по-опитен. Анджело търпеше поражение и ядеше бой.

На известно разстояние от въжетата стоеше Тони Тейлър, безупречен, но с евтина елегантност и заобиколен от двамата си неизменни „сътрудници“, както ги наричаше той, Чика и Джако. Около него се въртеше Гас, собственикът на салона и треньор на Анджело; очевидно беше нещастен от развоя на мача.

— Хайде, Анджи, вдигни гарда! — подвикваше той на чести интервали.

Ударите се сипеха безпощадно по тялото на Анджело. Личеше, че момчето не само губи, но че и едва издържа. Главата му беше клюмнала, а и с мъка вдигаше юмруците си, за да се предпази.

— Хей! — Денис не можеше да се сдържи повече. — Не е ли вече достатъчно, Гас?

— Напълно… — Тейлър се обърна с престорена изненада. — Я, кой бил дошъл тук?

— Какво се опитваш да сториш с Анджело, Тейлър? — настойчиво попита Денис, пристъпвайки напред. — Да му пръснат мозъка ли искаш? Ще получи контузии.

— Няма да се стигне дотам, ако слуша Гас и вдигне гарда. — Тейлър говореше с измамна мекота. — Предстои му голям мач. Не мога да залагам на човек, който губи. Не се ли научи да понася силни удари, няма да е подготвен. — Той направи пауза, след което нареди: — Добре. Нека да си почине пет минути.

Благодарният Анджело се отпусна върху пода. Денис се приближи към ринга, за да го поздрави. Но боксьорът гледаше като че ли през него. Денис проследи погледа му — бе отправен към вратата, където стоеше Стефани.

— Мамо!

О, ужас! Стефани беше в залата. Тя се насочи към ринга елегантна и грациозна, истински жив укор към мръсотията и мизерията на всичко, което я заобикаляше.

— Какво правиш тук? — попита Денис със запъване.

— Търся теб! — извика Стефани, без да се притеснява от силата на гласа си. — Трябваше да присъстваш на съвещанието тази сутрин. Намираме се в криза. Или ти не си забелязал?

— Може би не ми се е искало да дойда.

— Може би не ти се иска и да ти плащат всяка седмица.

Денис се уплаши от святкащия гняв в очите й.

— Е, добре, добре — отстъпи той, — съжалявам, че не дойдох на съвещанието. Имах усещането, че ти няма да приемеш и дума от това, което кажа.

— О, Денис, разбира се, че ценя мнението ти. Само че бих желала понякога да си по-разумен. — Тя се опита да се усмихне, за да го извади от неудобното положение. — Ще поговорим по-късно, нали?

За огромно облекчение на Денис майка му тръгна към вратата. Но на прага се спря.

— А, и още нещо, Денис. Трябва да решиш дали желаеш да си част от „Харпър Майнинг“ или не. Един ден Сара и ти ще го наследите. Но ако избираш да похабиш живота си с ученически прищевки, които следват една след друга, тогава това си е за твоя сметка. Няма да мръдна и пръста си, за да те спра. Помисли върху думите ми. — И тя излезе.

В същия момент Денис чу наблизо нечий мазен глас.

— Колко хубаво, че майка ти се грижи тъй добре за теб. Случило ли се е нещо? Навярно си забравил джобните си пари?

Денис се обърна бързо, за да застане лице в лице с Тейлър.

— Искам да купувам! — изрече той възбудено.

— Да купуваш?

— Искам дял от капитала за кариерата на Анджело. Ще му бъдем заедно мениджъри.

— Скъпо ще ти струва партньорството, синко. — Тейлър пресмяташе бързо. — Много скъпо.

— Колко?

— Като за момче с твоето бъдеще… двайсет и пет хиляди.

— Дадено!

Денис просто почувства с гърба си безпокойството на Анджело.

— Денис! Как ще намериш толкова пари?

— Не се вълнувай за нищо друго, освен за бокса, Анджи — успокои го той сърдечно. — От сега нататък аз ще се грижа за теб.

 

 

Джили напусна апартамента на Джейк в хотел „Рийджънт“ доволна от първата част на сутрешната си програма. Той със сигурност беше хладнокръвен купувач. Имаше студенина в отношението му към нея — не само дистанция, но някаква странна особеност — като че ли знаеше нещо за живота й и се опитваше да я претегли. Но Джили никога не грешеше в преценката си за своето влияние над мъжете и знаеше, че е заострила вниманието му. Бързо прекоси в обратна посока Сидни и се насочи към онази част на града, известна като Рокс. Мръсен и занемарен, сгушен в сянката на столицата, районът Харбър Бридж беше прочут с евтините си хотели и с всичко предлагано от тях. В един от въпросните мръсни частни пансиони Джили беше наела стая по-рано тази сутрин, веднага след като напусна дома на Стефани. Днес трябваше да приеме там още един мъж, който по свой начин бе важен за нейните планове, бившия си съпруг Филип.

Горкият Филип! Джили се усмихна лениво на констатацията си колко лесен бе той. Съпротивата му рухна още при първото й позвъняване. Оттогава, молейки го за помощ, Джили пресметливо го държеше на дистанция, докато изостри копнежа му по нея. Накрая прецени, че е настъпил моментът и по пътя към апартамента на Джейк му позвъни, за да определи часа. Както и мястото. Джили винаги беше добър режисьор. Знаеше, че Рая не би бил най-подходящия декор за сцената, която искаше да разиграе. Тя винаги беше успявала да манипулира Филип чрез чувството му за съжаление над по-бедните от него. Западнал, разнебитен хотел, гъмжащ от червени мравки, плъхове и хлебарки, можеше да предизвика много успешно съжалението му към една бедна и отчаяна жена.

Джили беше права в предположенията си. Докато се изкачи по изтритата, незастлана стълба към мизерната й малка стая, Филип направо пребледня от изтощение. Влизайки вътре, той едва си поемаше дъх.

— Не бях сигурен дали ще мога да дойда — рече накрая.

Джили забеляза, че е отслабнал. Беше и остарял. Изчака с приятното усещане, че времето е било по-благосклонно към нея през тези години.

— Страхувах се, че няма да дойдеш. — Гласът на Джили остана тих, а погледът й — сведен надолу. — Не бих те обвинила, ако не приемеше срещата.

— Не можех да те разочаровам. Звучеше ми като човек, нуждаещ се от помощ.

— О, аз наистина имам нужда! — Потрепервайки, тя вдигна очи към лицето му и погледът й прободе Филип с познатата сладка болка. — Но като те виждам тук, си давам сметка, че не съзнавах, когато те помолих да дойдеш, колко виновна ще се почувствам.

— О, Джили, какво правиш в това противно място?

— То е всичкото, което мога да си позволя. — Тя сведе глава.

— Трябва да те измъкна оттук.

— Не, Филип. Не биваше да те безпокоя. Не мога да очаквам, че ще ми простиш… — Джили закърши ръце смутено.

А Филип напразно се бореше с чувствата си.

— Всичко беше толкова отдавна.

Успях, мислеше Джили ликуващо. После скромно допълни:

— Не ме мразиш, нали?

Непоносима умора се изписа върху лицето на Филип.

— О, опитвах се. Но не минаваше и ден, в който да не помисля за теб.

Джили задържа погледа си по-дълго върху лицето му. Тогава, без да може да се овладее, Филип пристъпи напред и я прегърна. Стенанието, което се изтръгна от него, й подсказа колко отдавна не беше притежавал жена. С благоговение, като че ли не можеше да повярва, че я докосва, той погали раменете й и помилва страните й. И притискайки я към себе си, зарови лице в косите й. Като повдигна глава, за да го целуне, Джили почувства върху лицето си сълзите, които той напразно се опитваше да потисне.

Хвана го за ръката и го поведе към твърдото тясно легло. Легна до него, разкопча роклята си. Филип беше поразен, че тя не носеше нищо отдолу. В захлас дълго гледаше тялото й, докато дишането му се учести. Накрая си позволи да докосне и гърдите й. След като го направи, тялото му беше обхванато от вибриращи спазми. Той се притисна към нея силно и я държа до себе си, докато всичко свърши. След това се разплака и промълви:

— Съжалявам, съжалявам, не знам защо стана тъй, желаех те толкова силно, че не можах да се въздържа.

Гневът и безсилието, които обхванаха Джили, тлееха като бавен огън. Но с отлично подправен фалш на метреса, разбираща своя недодялан и припрян любовник, тя го прегърна и го успокои с обичайните женски лъжи. Няма значение, рече му, по-важно е, че са заедно, че никога не се е чувствала толкова привързана към някого. И преди да се отърве от него, което направи толкова бързо, колкото позволяваше благоприличието, подобно на зъл дух Джили изсмука душата от тялото му, а той беше вече готов да направи всичко, всичко на света само за една нейна усмивка.

Седма глава

— Ако искаш мнението ми, това е щастливо избавление!

На последния етаж в апартамента на „Харпър Майнинг“ Бил Макмастър не можеше да възприеме изведнъж новината за напускането на Джили; впрочем Стефани не бе и очаквала друго.

— Но, Бил, аз не мога просто така да си измия ръцете с нея. Трябва да й предложа парите отново. Този път обаче, без да я обвързвам с определени условия.

Първоначалното задоволство на Бил от новината се изпари за секунди.

— Стефани, недей… — изръмжа той.

— Покритието на чека ще бъде за моя сметка. Допускам, че причината за притеснението ти е положението на компанията.

Бил пое дълбоко въздух и рече решително:

— Това не е достатъчно. Освен ако не искаш оставката ми.

— Бъди справедлив, Бил. Знаеш добре колко много се нуждая от теб.

— Тогава какво се опитваш да направиш, Стеф?

Стефани помисли за момент, преди да отговори.

— Трябва да намеря път напред, Бил. Някаква нова инициатива. Тази история е едно от най-лошите неща, в които съм затъвала през целия си живот. Бих убила баща си, задето ми остави да оправям неговата щурава бъркотия.

Бил кимна, а лицето му се помрачи.

— Семейство Харпър е длъжник на Джили, трябва да го признаеш — продължи тя.

Помощникът й кимна отново.

— Да не би да си забравил какво може да стане, ако Джили потърси по съдебен ред правата си върху цялото наследство?

Бил въздъхна:

— Петдесет на петдесет?

— От всичко — изрече Стефани натъртено. — Изобщо, ако реши да ни създаде трудности и да ни въвлече в процес, фирмата ще бъде съсипана. По-добре да й предложа доброволно и щедро това, което и бездруго й се полага. Освен ако измислиш нещо по-добро?

— Не можеш да се отървеш от грижата за нея, не — призна неохотно Макмастър. — Но аз все още имам усещането, че ти не умееш да преценяваш точно хората, разбираш ли, Стеф. Толкова си последователна, затваряш си очите пред очебийния факт, че някои особи са покварени и нечестни във всяко отношение.

— Не го оспорвам. И все пак предлагам да дадем шанс на Джили да покаже какво представлява сега.

— А аз предлагам да престанем за момента с Джили Стюарт и да се опитаме да заслужим заплатите си!

Насилена усмивка се изписа върху изсечените черти на лицето му.

— Йес, капитане!

„Какъв чудесен човек е той, помисли с дълбока привързаност Стефани. Докато е с мен…“

Върху бюрото на Бил иззвъня вътрешният телефон.

— Да? — изрева той.

— Тук има един господин, който желае да види мис Харпър. Името му е Сандърс.

Стефани и Бил се спогледаха учудени.

— Изхвърли този мръсник навън! — избухна Бил.

— И то веднага! — Стефани явно се забавляваше. Тя взе слушалката. — Въведи господин Сандърс в кабинета ми, Хилари. Ще се видя с него там.

Бил беше все още разярен.

— Това проклето копеле! Какво може да иска?

— Кой знае? — Стефани бързо провери грима и лицето си в ръчното огледалце. — Няма да се случи нищо лошо, ако разбера какво е намислил срещу нас. — После целеустремено тя се насочи към свързаните врати и премина в своя кабинет. В момента, в който тя влезе, седящият мъж се изправи учтиво. Стефани зае мястото си зад махагоновото бюро, преценявайки го внимателно. Посетителят беше облечен в красив сив костюм и безупречно бяла риза, очевидно също ушита специално. Изобщо луксът, който излъчваше, беше дискретен. Само вратовръзката в наситен червен цвят и копринената кърпичка в малкото джобче създаваха усещане за претрупаност. Видът му беше с класическа елегантност, кожата му бледа като мрамор, а гъстата му, черна къдрава коса — ниско подстригана и сресана нагоре. Стефани улови погледа му, докато онзи сядаше отново, и почти изгуби концентрация. Очите му бяха изумително сини и от неговата ослепителна усмивка тя се досети, че посетителят съзнава ефекта, който те оказваха. С известно усилие Стефани се мобилизира и си наложи да проговори остро:

— Моля седнете, господин Сандърс. Мога да ви отделя само пет минути.

— Благодаря. — Гласът му беше отмерен, ала въздействуващ по особен начин. — Това е повече, отколкото имам право да очаквам.

— Може ли да попитам, какво ви води тук?

— Любопитство, нищо повече. — Посетителят се засмя без притеснение и това влуди Стефани; боже, колко спокоен беше той. — Закупих един-два дяла от вашата компания. И исках да разбера как изглеждат нещата отвътре.

— Един-два… — Неговата безочливост я накара да онемее.

— Малко инвестиции за старини — сви красиво раменете си хубавецът.

— Може ли да спрем с тези несериозни приказки и да преминем към фактите? — Стефани се опита да му го върне, като кипеше от гняв. — Първо, вие нападате моята компания. Все още не знам дали възнамерявате да я превземете, или целта ви е само да ни направите по-слаби. Но каквато и да е целта ви, аз ще я осуетя! Второ, каквато и амбиция да имате, няма да успеете.

Джейк беше очарован.

— Как можете да сте толкова сигурна?

— Не се самонадценявайте: това не е първото нападение над моята компания. Вие не сте нищо друго, освен „граблива нощна птица“ — твърде несолиден финансово, за да сте достоен партньор.

Джейк внимателно изучаваше своя противник. Господи, тя е прекрасна, помисли си той изненадан. Джейк беше еднакво силен в усещанията си за нещата от бизнеса и секса. Стимулираха го само жени със силен дух. Лесната победа не е голяма гордост. Понякога се виждаше като обречен да търси вечно и напразно своята войнстваща кралица, амазонка. Винаги бе търсил жена, решителна като него. Досега никоя не бе успяла да отговори на изискванията му. В един момент всички се огъваха и предаваха. Възможно ли е — Джейк почувства възбуда, дали от удоволствие или от страх, не можеше да каже — възможно ли е най-накрая да е срещнал тази, която напразно търсеше?

— Отговорете ми. — С незабележимо усилие да запази самообладание, Джейк се опита да си възвърне инициативата; засега предимство имаше тази висока, чувствена жена, с големи тревожни очи и вълнуващи устни. — Ако в ситуация, която е малко вероятна, все пак направя опит за превземане на компанията, бихте ли възприели идеята за партньорство?

— Категорично не! — Страстта в отговора й го разтърси отново. — Победителят, както е при всяка битка, би следвало да вземе всичко.

— А губещият, мис Харпър?

Стефани стана, излезе иззад бюрото и се насочи право към него. Джейк Сандърс се изправи бързо — не можеше да понася, когато една жена го превъзхождаше, а ръстът на Стефани, ръст на професионален манекен, се доближаваше до неговите шест фута, с които междувременно Джейк се чувстваше добре. Дали умишлено или случайно, но тя се доближи толкова близко, че той почувства дори миризмата на парфюма й. Очите му проследиха обещаващата линия на гърдите й под мекия лен на дрехата. Пръстите му закопняха да се протегнат и да я докоснат.

— Победеният ли, господин Сандърс? Не ме е грижа за победения. Защото това няма да съм аз. А сега довиждане! — Стефани излезе през двойната врата към кабинета на Бил, оставяйки посетителят да се оправя сам.

Бил вдигна поглед от документацията и забеляза не без тревога зачервените й бузи и възбудения й вид.

— Надявам се, че не те е разстроил, Стеф? — запита той.

Като седна върху бюрото му, Стефани набра някакъв телефонен номер.

— Ще раздухаме конфликта, Бил — извика тя възбудено при позвъняването на апарата.

— Какво?

— Шшшшт! — Стефани се впусна в разговора. — Фондовата борса ли е? Господин Хенри, моля? На телефона е Стефани Харпър. Благодаря, добре. Мислех си дали случайно не сте свободен през някой от дните на следващата седмица, за да ви поканя на обяд. Имаме проблем с господин Джейк Сандърс от „Сандърс Инвестмънтс“. Той играе някаква нечестна игра с нашите акции в момента и аз съм на мнение, че фондовата борса… в интерес на нашите акционери, може да го застави да разкрие намеренията си… Благодаря ви много, господин Хенри. Доскоро виждане.

Стефани затвори, а очите й просто затанцуваха.

— Сега ще накараме вълкът да влезе в кошарата — тържествуващо заяви тя. — Ще му дадем да разбере!

— Е, добре, след като днес си настроена да разрешаваш проблеми — подметна дрезгаво Бил, — аз ще те занимая с още един. Денис беше тук. Иска компанията да му заеме двадесет и пет хиляди долара. Какво ще кажеш?

 

 

В приемната на женския затвор в Сидни, разположен в Нулава, десетки затворнички седяха в очакване зад дебелата стъклена преграда. Някои от тях се опитваха да прикрият вълнението си с маската на цинична безпристрастност, докато други не виждаха причина да крият чувствата си. Застанала отзад, надзирателката ги наблюдаваше търпеливо. Но вниманието й се спря върху висока изпита жена, седнала на ръба на стола си, с очи, вперени към вратата, през която трябваше да влязат посетителите. Горката мила Олив! Защо беше в такова състояние? Погледнете я. От смазания й вид веднага личеше, че е прекарала безсънна нощ, и ако продължаваше да хапе така нервно пръстите си, щеше да остане без нокти. Отговорът беше, че нейната приятелка отново напомни за себе си. Тази гърмяща змия! Ако Олив можеше да разбере само, че това, което би получила в замяна, нямаше да бъде нищо друго, освен целувката на Юда!

Чакането беше цяло изтезание за Олив. Какво щеше да стане, ако тя не дойдеше?

В същия момент вратата за посетители се отвори, надзирателката влезе първа и застана отстрани. Зад нея нахлу група от посетители и всички, опитвайки се да изглеждат весели, доближиха стъклената преграда. Скоро затворничките откриха гостите си и потънаха в разговори. С изключение на нея. Олив изгаряше от унижение и разочарование. Нали тя беше казала, че ще дойде!

Измина повече от половината време за посещението, преди Джили да се появи; влезе безгрижно в стаята, като че ли пристигаше на курорт. Въпреки че не й се искаше да си го признае, ала надзирателката се впечатли. Джили беше в скъпи дрехи, издокарана като за модно ревю.

— Ей, кого виждам тук? Изглеждаш добре, Джили.

Джили я изгледа презрително:

— Бих желала да кажа същото и за теб.

— Не си се променила, нали? Твоята приятелка те чака. Имаш петнайсет минути — предполагам, че помниш.

Джили я подмина и седна. Отправи поглед, пълен с неодобрение, към сломеното лице, с хлътналите безумни очи.

— Как си, Олив?

— Как мога да бъда?

— Не ме зяпай така — реагира Джили грубо, — или ще си отида веднага.

— О, Джили, не! Не бих го понесла!

— Ето че можеш и по-добре — измърмори Джили. — Сега слушай. Не съм дошла просто да те видя. Колко време ти остава да лежиш още?

— Три месеца. Защо?

— Какво ще кажеш, ако те пуснат за добро поведение, преди да е изтекла присъдата ти? Кога ще имаш необходимите основания за това?

— Аз вече ги имам. Но всичко е без значение. Не мога да си наема адвокат, а и не бих могла да му платя.

Джили усети, че номерът й ще мине.

— Добре, може би аз познавам един, който би помогнал да те освободим.

Олив се напрегна.

— Кой?

— Моят бивш съпруг. Филип Стюарт.

Олив изпита ревност.

— Какво общо имаш с него?

— Точно това, което ти казах. Сега, ако ти помогна да те измъкна…

— Ще направя всичко каквото трябва!

— Както разбираш, услугата ще трябва да се върне един ден.

Олив се вторачи в безизразните очи насреща.

— Стефани Харпър ли?

— Кой друг?

— Ще го направя.

— Добре. — Джили се усмихна някак тъжно. — Слушай, защо през остатъка на престоя си тук не се захванеш да проучиш… начини и средства? Добро момиче. А колкото до мен, аз ще лежа по гръб и ще си мисля за теб, Олив.

 

 

— Съжалявам, Анджело. — Денис седеше на бара в бистрото на Виторио обезкуражен.

Анджело се усмихна весело.

— Не се безпокой. Може би ще се опиташ да я помолиш отново след няколко дни?

На Денис не му стигаха сили да каже на приятеля си, че през изминалата седмица е настоявал пред Стефани при всеки подходящ случай да му заеме така необходимите двадесет и пет хиляди долара, прибързано обещани на Тони Тейлър — цената на половината дял, подсигуряващ бъдещето на Анджело като боксьор. Докато накрая Стефани бе избухнала в силна ярост и му бе забранила изобщо да споменава пред нея за тази негова неясна и щура „инвестиция“.

— Бедата е — започна Денис несигурно — в настроението, в което тя е изпаднала, и аз не съм в състояние да променя решението й.

— Не можеш ли да ги набавиш от друго място?

— Къде от друго място мислиш, че могат да се заемат толкова пари на две глупави хлапета, за да ги дадат на някакъв хитър гешефтар? — Намеси се нетактично в техния разговор Виторио, бащата на Анджело. — И е по-добре да не ги намерите, отколкото да ги загубите!

— Слушай, и двамата знаем, че Анджело си го бива — възпротиви се Денис.

— Да, татко — подкрепи го Анджело. — А господин Тейлър не е мошеник, а бизнесмен. Той нямаше да ме забележи в салона и да се ангажира, ако не е преценил, че е на прав път.

— Въобразяваш си, Анджело! — Лицето на Виторио почервеня от гняв. — Ще се съсипеш! И защо? Ти си единственият ми син, имаш работа, добър бизнес, никакви проблеми. Но ето че всичко, за което мислиш, е как да се добереш до този проклет ринг, за да ти смажат мозъка. Кога ще забравиш идиотското боксиране и ще започнеш да вършиш нещо? — И бащата плесна неочаквано влажната кърпа върху масата.

— Все още няма много хора — възпротиви се Анджело. Все пак взе кърпата и покорно започна да забърсва плотовете.

— Боксирай тоя, боксирай оня — мърмореше Виторио. — Какво си мисли този Тейлър? Мисли си, че те притежава ли? Само че бърка. Ти си мой!

Анджело се усмихна добродушно.

— Както кажеш, тате.

Виторио бе омиротворен.

— Може би нямаше да е толкова лошо, ако Денис се заемеше с теб. Поне ти е приятел. Но Тейлър! Той пет пари не дава за теб и ние всички го знаем! — Италианецът щракна гневно с пръсти, за да изрази незачитането си. После се оттегли зад бара, захвана да дрънчи с бутилки и чаши, явно избягвайки двамата млади мъже. Денис се изправи. Анджело изглеждаше обезпокоен.

— Хей, не си отивай! Не се стягай от лошото настроение на татко.

Денис се колебаеше.

— Страхувам се, че баща ти може да се окаже прав за Тейлър, Анджи. Той не би дал и толкова за теб като човек.

— Трябва да имам мениджър. Някой, който да се грижи за мен.

— Все още се надявам, че това ще съм аз — рече Денис решително. — Казах ти, че ще намеря парите — обещах ти, ще го направя.

Очите на Анджело се разшириха при оживлението на Денис.

— Как?

— Изобретателност! — Денис грабна кърпата от ръцете на приятеля и я захвърли върху бара. — А сега ще зарежеш ли чистенето?

— Ако не го свърша сега, ще се наложи по-късно.

— Остави го тогава за по-късно.

— Не мога, по-късно трябва да отида в салона.

— Какъв приятел си? — Денис се държеше капризно като малко момче. — Имам нужда от някой, който да ме развлече от лошите мисли. Някой, с когото да изляза.

Анджело се ухили.

— Е, добре, на майка ти може да й е все едно, когато бягаш от работа. Но ако аз се опитам — той хвърли предан поглед към Виторио, — би трябвало да изкарам петнайсет рунда с татко, а той ме плаши повече от Мохамед Али!

 

 

След час Денис бързаше по Бент стрийт, а мислите му се надпреварваха. Докато висеше в бистрото, изчаквайки Анджело, който обслужваше клиентите, през главата му мина идея. Беше прекрасна. Можеше да разреши всички проблеми. Знаеше, че е прав за Анджело. Трябваше само да го докаже или да се възползва от шанса за това. Не можеше да чака повече.

Огромната „Харпър Билдинг“ беше напълно пуста. Дори кабинетът на Бил Макмастър тънеше в тъмнина, въпреки че той се славеше в компанията с това, че идваше на работа най-рано и си отиваше след всички, с изключение на Стефани. Денис привлече вниманието на охраната, ала получи разрешение да влезе. Асансьорът го отведе плавно на двадесет и четвъртия етаж.

Той забеляза в полумрака на коридора, че една от вратите на кабинетите е отворена. Доближи се тихо. В стаята, работейки на слабата светлина на настолната лампа, Каси Джоунс се беше задълбочила в купища от документи и архиви. В един миг тя погледна нагоре и изненадана издаде вик.

— Съжалявам — рече Денис. — Нямах намерение да те изплаша.

— О, всичко е наред. — Цветът започна да се възвръща върху измореното лице на Каси. Притеснено, момичето се захвана да събира хартиите и да ги пъха в картотеката.

— Слушай, не исках да те обезпокоя. Можеш да продължиш. Мразя да преча, когато човек работи.

— Не допусках, че има някой тук в този късен вечерен час. Мислех… да свърша някои неща, за които не остана време през деня. — Тя все още беше зачервена, отбеляза Денис, и като че ли избягваше погледа му. Дали не беше много срамежлива?

— Опитваш се да се докопаш до факти за битката срещу Джейк Сандърс ли? — попита той.

— Нещо такова — отвърна кратко Каси. Беше ясно, че не й се разговаря за това. — Предполагам, че и ти си твърде зает със същото?

— О, да — съгласи се бързо Денис. — Цялата компания се занимава с този проблем. — Той не можеше да не забележи колко привлекателна е елегантната й фигура, лъскавата й коса, а целият й външен вид беше като на излязла от кутия дори в този час. Денис изпита желание да продължи разговора с нея, но тя очевидно искаше вече да си тръгва.

— Е, добре, аз те напускам — рече.

Взе си нещата и се отправи към вратата. Каси погледна към него за първи път както трябва. И неочаквано Денис срещна очи, в които можеше да се удави.

— Искаш ли да вечеряме утре заедно? — изтърси той.

Каси се усмихна, сякаш предложението беше на шега.

— Приятна вечер — пожела тя.

Денис я изпрати с поглед по коридора. Дявол да те вземе, Денис, мислеше си тя. Какво толкова спешно ти е притрябвало, че се е наложило да се върнеш по никое време? Каси щеше да бъде още по-изненадана, само ако бе видяла как Денис работеше упорито на бюрото си, имитирайки подписа на Джоана Рандъл отново и отново.

 

 

Нощта настъпи над западното австралийско крайбрежие с цялата неочакваност на тропическия залез. Небето бързо премина през цветовете на вечерния калейдоскоп от оранжево, кървавочервено и бронз към кадифено плътното черно на тъмнината. Нацъфтелите дървета изпускаха тежките си аромати във въздуха, шумните дневни птици замряха и градът заспа.

Високо над брега, в Рая, всичките обитатели вече спяха. Ала не в мир. В голямата спалня Дан се събуди неочаквано от нещастните стонове на Стефани; изправи се седнал в леглото.

— Добре ли си, скъпа? — Той включи нощната лампа и Стефани премигна на светлината. Очевидно тя тъкмо се беше събудила. Нервно стисна чаршафите. — Лош сън ли сънува? Досещам се дори какъв е бил! — Дан обичаше Стефани толкова много, че беше наясно с всички нейни вътрешни страхове.

Тя кимна.

— Сънуваш такива сънища често напоследък! Сънуваш ги… откакто Джили излезе от затвора.

Тя потръпна и не можа да отговори. Накрая дрезгаво и някак с болка отвърна:

— Защо, когато всичко изглежда чудесно в моя живот, нещата отново започват да се объркват?

— Всичко ли? Но не и ние, убеден съм.

— Не… само че Сара заплашва да изостави пианото и дори не иска да говори вече за това — отбягва ме цели десет дни. А Денис ме влудява с неговите мистериозни двадесет и пет хиляди; казва, че имал нужда от тях…

— Стига, Стеф. — Дан говореше нежно, но твърдо. — Сара се колебае за бъдещето си от шест месеца и повече. А Денис — винаги си е бил Денис! — Те се засмяха едновременно. Напрегнатият вид на Стефани изчезна и тя се отпусна в леглото. Дан нежно отметна кичур коса от лицето й. — А колкото до Джили, то тя невинаги е била твоя сестра. Това те наранява, нали?

Тя кимна отчаяно.

— Когато бяхме деца, си представяхме, че сме сестри. За нас тази представа беше най-прекрасната през отминалото време. Сега, когато знаем истината… не е чак толкова прекрасно.

Дан се замисли.

— Престани да се измъчваш. Джили не е най-добрият човек на света, когото ей така, изведнъж, можеш да приемеш за сестра. Честно казано, Стеф — не знам дали си мислила за това… — Той млъкна, несигурен да продължи или не. — Трябва да си забелязала?…

— Да забележа какво?

— Тя е болна. Очевидно някога е преживяла нервно разстройство. А седемте години в затвора не са помогнали с нищо да се излекува. Всъщност — гласът му стана тъжен, — не мога да измисля по-подходящ режим за влошаване на състоянието й.

— Мисля, че не си прав, Дан. На нея просто ще й трябва време, за да се приспособи към нормалния живот след толкова дълга и абсурдна изолация. А тя има и за какво да е недоволна все пак. Беше права за историята с парите. Не трябваше да позволя на Бил да ме убеди за поставянето на условия.

— Толкова ли й се доверяваш?

Стефани помисли по-продължително.

— Откровено, не мога да кажа, че й се доверявам — че някога бих могла. Но мога да разбера нейното негодувание от факта, че не й вярвам. Положението е идиотско. Не знам как да се справя с него. Сдобих се със сестра, но няма никакъв начин, по който да се разбера с нея.

Страданието й беше непоносимо за Дан. Наведе се над нея, взе я в ръцете си и я прегърна силно. После попита:

— Ще помогне ли, ако поговориш с нея? Знаеш ли къде е?

— Сара спомена, че е отседнала в „Палисейдс“, някакво ужасно занемарено място в Рокс. Трябва да отида и да я видя — да й предложа отново парите, този път без условия.

— Ей, съвземи се! Веднъж вече ти отказа, спомняш ли си? Какво е станало с безмилостната бизнес жена, която познавам и обичам? Забрави за Джили. — Той я целуна по слепоочието.

Стефани стисна устни.

— Не мога. Трябва да го направя.

— Това ще те накара ли да се почувстваш по-добре?

— Поне по-малко виновна.

— Тогава — идеята ти е добра. Кой знае? Джили може да ни докаже, че сме сгрешили.

Стефани се повдигна на лакътя си и погледна Дан. Чудесен е, помисли си, единственият човек на света, който ме разбира. Помилва лицето му нежно, поглаждайки бръчките му, и се усмихна в дяволитите му кафяви очи.

— Знаеш ли какво? — попита. — Много съм щастлива, че те имам, независимо дали те заслужавам или не.

— Не се притеснявай — вметна с приповдигната важност Дан. — Не ме заслужаваш. Нито една жена не ме заслужава. — Но Стефани не отговори на подигравката му.

— О, Дан, ти си прав. Напоследък не ти обръщам достатъчно внимание, приемам, че си мой.

— Можеш да ме имаш винаги — рече той предано. — Стига да продължиш да ме желаеш.

— Казаното предписание ли е, докторе? — Настроението на Стефани се подобряваше. — Дан Маршал — да се взема три пъти на ден? — Тя го целуна по носа.

— Опасявам се, че дозата е твърде недостатъчна. За случай като твоя имам по-специално лекарство. — Той я привлече в леглото и започна да си играе с панделките на нощницата й.

— Слушам — сгуши се Стефани.

— О, ще се наложи да направиш много повече от това — прошепна той и ръката му напипа гърдите й, — много повече от това!

Осма глава

Никой не можеше да каже, че Денис се предава лесно. Той винаги се гордееше със себе си, независимо от многото случаи, в които упоритият отказ да признае, че би могъл да сбърка, му създаваше непреодолими трудности. Не понасяше да оспорват неговите желания, наследство от разглезеното му детство, когато Стефани, обезпокоена за последиците от развода с баща му, задоволяваше всичките му капризи. Така че той не беше възприел сериозно и забраната й да разговарят за заема. Просто трябваше да я предразположи, преди да поднови темата. Държа се безупречно през последните дни и в работата, и вкъщи, докато се увери, че новият му образ е размекнал сърцето на майка му. И се върна на спорния въпрос през един успешен за „Харпър Майнинг“ ден, когато Стефани, водена от желание да окуражи промяната в поведението му, го похвали за някаква добре свършена задача.

— Значи ли, че и аз съм способен да правя нещо като хората, мамо? — пошегува се той.

— Разбира се, Денис. Но трябва да преценяваш по-точно нещата…

— О, аз мога. И за да го докажа, искам да ми помогнеш да инвестирам известна сума.

— Да инвестираш ли? — Стефани се напрегна.

— Имам рядък шанс, сериозно, мамо. Наистина…

Стефани го прекъсна, като отчетливо натърти.

— Вече си ми казвал всичките тези приказки. Понякога се питам дали изобщо разбираш английски. Разочароваш ме, Денис. Стига толкова. Свободен си за днес, върви си вкъщи. — Тя започна да крачи нервно край него, а очите й мятаха мълнии. — Махай се. Не искам да те чувам до края на седмицата, освен ако не се извиниш за държанието си!

Изненадан и уплашен от внезапната буря, която бе предизвикал, Денис загуби контрол над себе си.

— Имаш толкова пари, че не знаеш какво да ги правиш! — изкрещя той. — Защо трябва да се поставям в унизителното положение и да моля за всеки цент? Как става тъй, че когато Джили Стюарт ти подсвирне, ти си готова да й дадеш пет милиона долара, но щом е за собствения ти син, не можеш да намериш проклетите двайсет и пет хиляди? Струва ми се, че единственият начин да получа нещо от теб е да се опитам да те убия или да застрелям любимия ти съпруг!

— Денис! — Гласът на Стефани изплющя като камшик. — Всяка твоя дума само затвърждава лошото мнение, което започвам да си съставям за теб. Не желая да се разправяме повече и няма да позволя да кажеш нещо, за което после ще съжаляваш. Ти…

Прекъсна я нечие почукване отвън на двойната врата, която свързваше кабинета на Стефани със съседния. След миг в стаята надникна Бил Макмастър.

— Часът е три, Стеф! — Бил се усмихна широко. „Какво ли е намислил старият глупак?“ — помисли гневно Денис. Ала, изглежда, Бил също почувства атмосферата, та попита: — Попречих ли нещо?

— О, нищо, Бил — усмихна се Стефани. Въпреки че не му се искаше, Денис не можеше да не оцени нейното самообладание. — Голям ден е днес, чудесно е всички да го споделим. Ще дойда оттатък.

— Днес е щастлив ден, така е. — Бил не можеше да скрие задоволството си, докато въвеждаше Стефани в кабинета си. — Искам впрочем да ти представя… блудния син?

Пред бюрото бяха застанали Рина, съпругата на Бил, и висок млад мъж.

— Том? — извика Стефани. Младежът с къдравата коса до Рина се засмя смутено в потвърждение. — Не мога да повярвам! Кълна се, че когато замина, ти беше с цял фут по-нисък. И откъде се взе у теб този фасон на млад изпълнителен директор?

— Там е бедата — съгласи се Бил, любувайки се през цялото време на радостта на Стефани и смущението на Том, — изпращаш ги да учат в Америка и те се завръщат нагласени като янки!

— Извинявай, Рина, дори не ти казах „здравей“, но бях зашеметена от вида на порасналия ти син — извини се Стефани, като целуна горещо госпожа Макмастър. — Сигурно си ужасно доволна, че той отново си е вкъщи.

— Да — усмихна се Рина. — И се надявам този път да го задържа.

— Не се безпокой. — Том стисна нежно ръката й. — От сега нататък имам намерение да стана едно истинско, спретнато австралийско момче. Няколкото години, прекарани в бизнес колежа на Харвард не са успели да заличат родното у мен!

— Здравейте — обади се отзад Денис; беше застанал до двойната врата и оглеждаше компанията с враждебно изражение. Стефани събра сили, за да му отправи предупредителен поглед. „Искам да влезеш като цивилизовано същество и да се държиш внимателно“ — опита се да внуши тя на непокорния си син. Навъсен, Денис се подчини и подаде ръка: — Радвам се да те видя.

— И тъй, как беше в Харвард, Том? — поднови разговора Стефани.

— Чудесно. Но аз очаквам да се заловя за работа, вместо да говоря.

Стефани се усмихна.

— И къде възнамеряваш да проявиш таланта си?

— Вече имам няколко предложения.

— Мога да си представя. Но ние сме в състояние да ги осуетим.

Том я погледна проницателно.

— Не съм сигурен дали те разбрах.

Стефани се усмихна още по-широко, докато в същото време Бил едва се сдържаше от вълнение.

— Защо не дойдеш да работиш при мен, Том? Аз наистина се нуждая от помощ в момента.

Сега вече младежът изпадна в неловко положение.

— Сериозно ли говориш? Татко нищо не ми е споменавал. А ще ми бъде трудно да се преборя и с чувството, че съм назначен заради него.

— Всеки, който като теб е издържал с пълен отличен изпитите си, не трябва да се безпокои за тези неща. Пък и длъжността ти няма да е синекурна. Ние с баща ти ще ти помогнем да започнеш!

Повлиян от веселия й тон, Макмастър младши се засмя и видимо се успокои.

— Ще бъда, боже мой, ще бъда очарован, но не… очарован не е най-точната дума.

— Поздравления, Том — изрече развълнувана Рина, докато Бил само го потупа по гърба, а Стефани потвърди назначението с мила целувка.

Денис единствен не влизаше в тон с радостното оживление.

— Добре го изработи, Том — подхвърли той със саркастична любезност. — Добре дошъл в компанията. Щастливи сме да те приемем в „Харпър Майнинг“.

За пореден път през този ден Стефани се почувства неловко от липсата на такт у сина си. Но ако Том забеляза отсянката на известна съперническа заплаха в наблягането на Денис за „Харпър Майнинг“, беше добре, че поне не го показа; потрепнаха едва само клепачите му.

 

 

Сградата на консерваторията е сред най-хубавите в Сидни. Една от малкото оцелели при първата вълна на общественото строителство в колонията на каторжниците, тя приличаше на средновековен замък с бойници и кули и с навес в средата, точно над входа, наподобяващ подвижен мост. Само двойката палми от двете страни на кулите напомняха по нещо за това, че постройката се намираше в южното полукълбо. Но времето, когато Сара се наслаждаваше на заобикалящата я обстановка, бе отминало отдавна. Годините, през които посещаваше консерваторията като студентка от подбраната група на бъдещите елитни австралийски музиканти, бяха притъпили, а не засилили нейния интерес към музиката. Но Сара беше достатъчно откровена пред себе си, за да се прости с илюзията, че притежава таланта на състудентите си. За разлика от Денис, който витаеше във въображаемия свят на незрелостта, тя винаги разсъждаваше като зрял човек. След като нейната способност да прави разлика и критичното й отношение към дарбата й се развиха бързо, Сара не закъсня да заключи, че на нея й липсва необходимото, за да постигне целта си.

Решението беше болезнено и тя дълго го пазеше само за себе си. Все пак бе залагала толкова много на музикалната кариера. „Какво друго бих могла да правя? — изплакваше в такива мигове момичето. — Май че за нищо не ме бива.“ Подобно на много момичета Сара не беше уверена, че лицето и фигурата й са хубави. Почти умишлено, както се струваше на близките й, криеше погледа на изразителните си очи с цвят на лешник под тежките клепачи или под гъстата неравномерно подстригана коса. Не подчертаваше елегантния си висок ръст, а ходеше приведена, като тромаво изнасяше таза си напред. Стефани опита всичко възможно през изминалите години — от уроците за добра походка до престоя в известно френско семейство от висшето общество, но Сара остана затворена в своята стеснителност и комплекса си за малоценност и както изглеждаше, бе неспособна или просто нямаше желание да излезе от състоянието си. Чувстваше се неподправена — свободна, естествена, истинска — само на концертния подиум. Но сега, след като се бе усъмнила в собствената си способност, губеше и него.

При мисълта как Стефани щеше да посрещне всичко това, Сара установи, че ще й бъде още по-тежко да се откаже от музиката, преди тя да й измени. Стефани беше ревностен почитател на това изкуство; обикна едновременно и изпълнението, и слушането на музика по време на самотното си детство в стария откъснат Рай. Сара се досещаше, че само скромното възпитание на майка й и болезнената й срамежливост през ранния период на живота й бяха попречили да избере кариерата на пианистка. Талантът на Сара беше горещо подхранван от Стефани, която с часове свиреше пред малката си дъщеричка и й подбираше най-добрите учители на всеки етап от развитието й. Сара се опасяваше, че връщането назад към това минало щеше да бъде като истинска плесница върху лицето на майчината привързаност.

Но трябваше да го направи. Решена на всичко, тя прехапа долната си устна и напусна бързо консерваторията в края на поредната изгубена седмица. Дълбоко замислена, не забеляза Джили и едва не се сблъска с нея на тротоара.

— Сара! Каква приятна изненада — извика Джили; след като се бе осведомила преди час по телефона къде може да намери Сара, безгрижно убиваше времето си наоколо.

— Здравей, Джили. Какво правиш тук?

— О, тъкмо излизам от кантората на Филип. — Джили посочи небрежно надолу по Маккуори стрийт. Както и предполагаше, споменаването на името на някогашния й съпруг спря веднага вниманието на Сара.

— Филип ли? Как… как е той? — Сара и не подозираше, че те са се събрали отново.

— Добре е. Слушай, имаш ли време за едно кафе? Ще си поговорим. — И като улови момичето под ръка, Джили го поведе към най-близкото кафене.

Не й бе необходимо много време, за да постигне целта си, умело изтръгвайки от Сара всякакъв вид информация; интересуваше я най-вече какво се е случило в Рая след нейното напускане. Сара беше твърде доверчива, така и не успяваше да съобрази, че Джили я бе използвала като свой шпионин в дома на Стефани. Не се и досети, че чрез нея тя внушава някои откъслечни, но добре обмислени сведения, които щяха да обезпокоят Стефани и да засилят чувството й за вина. Тези срещи между тях, кога случайни, кога нагласени, бяха важна част от плана на Джили; нещо повече — тя бе решила да използва Сара на всяка цена.

— … и тъй — бъбреше момичето, — мама назначи Том Макмастър, нали разбираш, сега наистина може да се бори с Джейк Сандърс, като прилага неговата тактика. Мама казва, че Том е много способен и ще го използва като свое тайно оръжие. Не сме се виждали все още, но ако той е добър на половината на онова, което говорят за него, ще се справи със Сандърс в движение. Не мислиш ли?

— О, да — отвърна Джили разсеяно. — Значи тази е новината, тъй ли? — Джейк щеше да е доволен да я научи. Можеше да му я „снесе“ веднага. А ето ти и добър претекст да се срещнат отново, Джили беше тайно разочарована, че Джейк не бе намерил повод да й се обади след първото й посещение.

Постигнала целта си, тя реши да изиграе ролята на добрата леля.

— А ти как си, Сас — попита искрено, — как върви пианото?

Оживлението от лицето на Сара изчезна и тя се умисли.

— Съвсем зле. Нямам талант, Джили. Аз съм посредствена, там е работата. Мама винаги е отказвала да го признае. Мисли си, че след като мога да изсвиря прилична мелодийка, съм достатъчно добра да изнасям и концерти за пиано. Но аз не съм и това е самата истина.

— Ще се разстрои ли Стефани, ако ти се откажеш от всичко? — Зародишът на още една добра идея започна да покълва в комбинативния мозък на Джили.

— Боя се, че да, и то ужасно — бавно отвърна Сара.

— Но ти не можеш да продължаваш тъй! Виждам какво ти струва. — Джили импулсивно улови ръката на Сара, влагайки в жеста си дори съжаление. — Казала ли си й?

— Опитах се.

— Има ли някой друг, който да поговори с нея?

— Не. — Изражението на Сара помръкна. — Нямам достатъчно близки хора.

— Не мога да повярвам — опита се да подразбере Джили. — Никакви приятели — нито един?

— Разбирам се твърде добре с останалите студенти. Но положението да си дъщеря на Стефани Харпър те прави по-различна. Когато след лекции ти си единствената, която си отива вкъщи, в замъка, с лимузина, карана от шофьор, е трудно да те чувстват равна.

— А с момчетата?

Устата на Сара се изкриви.

— Е, същото е. Държат се на разстояние от малката мис Богатство, както ме наричат. Пък и като си прекарала първите си деветнайсет години в пансион, ти и без това не знаеш какво да правиш с тях.

„Сара е все още девствена!“ — Интуицията й подсказа това заключение и Джили едва се сдържа да не се разсмее. В тези времена и на тази възраст! Пълна нелепост! Но Джили забеляза как вторачено я гледа Сара и побърза да промени темата, усмихвайки се съжалително.

— Може би Стефани ще го приеме по-лесно, ако в замяна й предложиш нещо друго. Имаш ли някакви идеи, мислила ли си какво ти се иска да вършиш?

Неочакваното изчервяване на Сара подсказа на Джили, че тя има известни намерения.

— Какво би направила — упорстваше Джили — отделно от музиката, ако имаше право на избор?

— Е, добре… — Сара погледна надолу към ръцете си. — Ще прозвучи доста глупаво, наистина се срамувам до известна степен, а и не си заслужава, да речем, колкото музиката… но аз винаги съм искала да имам нещо общо с модата.

— Модата? — Джили си пое въздух. Очите й присвяткаха.

— Знам, че е повърхностно занимание, и все пак всичко, което съм вършила досега, е било толкова сериозно. Остаряла съм преждевременно! Как да не мисля, че ще бъде твърде забавно да се занимаваш с нещо, което съществува само поради чиста суета и лукс.

— Тогава… защо не опиташ?

Сара се засмя подигравателно:

— На мама не й харесва идеята! Тя дори няма да се съобрази с нея. Просто не си заслужава разправията.

— Може би си заслужава, ако силно го желаеш. — Джили продължи вече съвсем внимателно: — Възможно е да не съм научила много неща през живота си, но със сигурност знам, че всяка борба си заслужава, ако накрая постигнеш каквото искаш. Ти си на двайсет и две години, Сас. Не си малко момиче! Време е да спреш да се съобразяваш с другите и да започнеш да откриваш какво иска Сара от собствения си живот!

Джили направи пауза, уверена, че е казала достатъчно, за да се задвижат нещата. Сара седеше умислена и попиваше всяка нейна дума. Инстинктът подсказа на Джили кога да спре.

— Трябва да тръгвам, мила моя — рече тя безгрижно. — Но… ти ще си помислиш за онова, което ти казах, нали? И не забравяй — ако някога имаш нужда от приятел, на когото да се довериш, аз съм на твое разположение. Трябва само да ме повикаш.

 

 

Подобно на повечето мъже, загрижени за физиката си, Джейк отдаваше голямо значение на редовния масаж. Намираше го неизменно отпускащ и тонизиращ мускулите и в края на всеки добър сеанс се чувстваше ободрен и зареден с енергия. Масажът бе едно от първите неща, за които трябваше да се погрижи, след като пристигна в Сидни. С нищо не можеха да се заместят професионалните услуги на първокласна масажистка, умела, изкусна и дискретна. И винаги полугола.

Джейк лежеше по лице, със затворени очи и се наслаждаваше на усещането, което предизвикваха пръстчетата на Пик Сан Уа, докато изследваха гърба му. Не изпитваше нужда да я гледа. Знаеше как изглежда. Джейк предпочиташе жените, които го обслужваха, да са стройни и жизнени, да приличат донякъде на тигрици. Пикси, както я наричаше той, беше дребничка, сдържана, с лъскава черна коса, дълбоки блестящи очи и грееща кожа, толкова златиста, сякаш бе осветена отвътре. Тя е едно малко бижу, мислеше си Джейк. И тези гърди! Видът им бе истинско сексуално преживяване, много по-засищащо, отколкото някои мъже изпитваха от самия секс; да можеш да ги почувстваш само като ги гледаш, опознавайки меките им очертания, изучавайки до пресита безпределната чувственост на напъпилите им зърна.

— Моля, обърнете се, мистъ Сандъ. — Джейк се обърна, като криеше усмивката си. Знаеше, че Пикси умее да говори отлично австралийски. Веднъж я бе чул да вика на някакъв таксиметров шофьор, извън хотела, който се бе опитал да й вземе повече пари за разстоянието от Чайнатаун до „Рийджънт“. „Не се опитвай да ме минеш, гадно копеле — крещеше тя, — не съм вчерашна.“ Но с клиентите си, което беше част от професионалната й рутина, Пикси се правеше на покорна ориенталска девойка. Джейк откриваше пикантна следа на ирония в цялата работа.

Той се отпусна по гръб, този път с отворени очи. Утринното слънце играеше обезсилващо върху движещата се повърхност на проблясващата кожа на Пикси. Задълбочена в работата си, тя се беше навела над него, докато масажираше раменете му с две ръце. Джейк повдигна лениво глава и пое в устните си по-близкото от тези малки малинови зърна.

В същото време чу отварянето на входната врата и Каси прекрачи в стаята. „Трябва да си взема ключа от нея“, помисли си той. Каси моментално обхвана с поглед сцената. Шок и смут се изписаха на лицето й и тя застана на прага безмълвна.

— Добро утро, Каси — поздрави Джейк равно. — Добре, Пикси, доволен съм от направеното. Благодаря много.

Сдържано и невъзмутимо Пикси стана от леглото и възможно най-бавно облече блузката си, приглади косата си и събра нещата си.

— Сметката както винаги, мистъ Сандъ — изрече тя с високия си писклив глас, поклони се дълбоко и нарочно не забелязвайки Каси, напусна с толкова достойнство, колкото нейните пет фута й позволяваха. Каси мълчаливо я изпрати с поглед. Изведнъж цялото й желание за скандал се изпари. Нямаше причина да се оплаква. Джейк не беше неин и никога не се бе опитвал да бъде. Тя беше съкрушена.

Джейк я погледна с интерес.

— Надявам се, че няма да постъпиш селски и да правиш въпрос от една чисто бизнес услуга? — изпитателно запита той.

— Предполагам… дойдох в неподходящо време.

— Мила моя, аз все още се радвам да те видя. — Изправи се и като стегна кърпата около кръста си, се доближи до нея и я целуна за добре дошла. Но тя остана хладна и не му отвърна.

— Надявам се, че жълтата проклетница не те е размекнала твърде много — агресивно рече Каси. — Ще се нуждаеш от всичките си сили за „Харпър Майнинг“.

— Или за неговата президентка. — Стефани не напускаше мислите му, откакто я видя за първи път, направо бе нарушила душевното му спокойствие.

Каси почервеня.

— Грижи се само за компанията, Джейк, ясно ли е? Тя е щастливо омъжена.

— Всички го твърдят. Докато…

— Искаш да спиш с нея, нали?

Джейк въздъхна.

— Каси, можеш ли да смекчиш тона на бруталната си прямота?

— Какво те подтиква, Джейк? — Гневът на Каси растеше. — Искаш да си първият супер любовник след Казанова, тъй ли?

Джейк се опита да я опровергае, подхождайки напълно сериозно към въпроса.

— Амбиции, амбиции — отговори замислено. — Но за съжаление всичките унищожителни, за съжаление. Искам… всичко.

— Но аз не искам… повече да го правя! — Лицето на Каси беше пламнало и тя едва се сдържаше да не заплаче. — Чувствам се… като крадец, който шпионира и подслушва.

Очите на Джейк се разшириха с насмешлива наивност.

— Но ти тъй добре се справяш, любов моя. Същинска Мата Хари. А и нямаше да успея без теб. — Преценявайки момента, доближи се отново до нея и я прегърна. Въпреки че не й се искаше, Каси се поддаде. — Хайде, Каси — промърмори той. — Мисля, че си прекрасно момиче и ти го знаеш. Прекарвали сме… добре заедно, нали? — Привлече я внимателно към леглото и седна до нея. Каси постави главата си на рамото му.

— О, Джейк… какво ще се случи с мен, ако ме разкрият?

— Най-лошото. — Принципите на Джейк не допускаха да прелъстява жените с лъжи. Искаше да са с ясна цел, смели и предизвикателни, а не обвити в пашкула на заблудата.

— О, не! — Каси го изрече толкова тихо, че той трябваше да се напрегне, за да я чуе. — Най-лошото се случи, когато се влюбих в теб.

— Каси, знаеш, че би могла да си отидеш оттук и никога повече да не ме видиш. Това ли искаш?

— Не.

— Тогава не разваляй нещата. А сега ми кажи, след колко време трябва да се върнеш в „Харпър“? — Той я целуна по врата и погъделичка ухото й с език.

— След час. — Боже господи, не й се искаше тъй бързо да се предаде.

— Нямаме време за губене, нали? Пък и след като прекъсна неоценимата Пик Сан Уа в нейните намерения към мен, благоприличието изисква да възстановиш всичките възможни нанесени вреди върху моята силно изопната нервна система. Да започваме ли?

 

 

Всеки кон обича да е навън в ранната зора на ясната хладна утрин, докато денят е все още свеж и естествен, а росата не се е изпарила от тревата. Конят на Стефани пристъпваше нетърпеливо по алеята за езда, която заобикаляше малкото езеро, замряло в очакването на топлия летен полъх. Сега, когато трябваше да прекарва повече от времето си в града, Стефани не успяваше да язди тъй, както преди в стария Рай. Там препускаше на воля, на мили разстояние из равнината, опознаваше всяка пътека, всеки призрачен евкалипт, всяко стадо кенгуру — опознаваше ги сама. Като не се смята огромният черен жребец Кинг. Никога нямаше да има друг кон подобен на него, помисли си Стефани, единственият истински приятел от моето детство, единственото мъжко създание, на което винаги съм се доверявала преди появяването на Дан. На възраст над трийсет години, но все още горд като Луцифер, вярно служилият кон продължаваше да живее в почетно уединение. Ала заради галопа, който заличаваше всичките нейни безпокойства и вливаше живот в крайниците й, Стефани намираше за по-естествено сега да язди по-млад кон.

Тя нежно се протегна и потупа по гладката шия кобилата си Тоска с чисто светлосив цвят, с гъста бяла грива и опашка. Животното отвърна, като извъртя очи и обърна глава, за да подуши върха на ботуша на Стефани. Възседна я нетърпеливо и притисна леко с крака изящно оформените й хълбоци.

— Съжалявам, мила — въздъхна Стефани. — Потрай малко. Нуждая се от време да помисля. Нека само се поразходим, искаш ли?

Стефани имаше да обмисля много неща. Дните се превърнаха в седмици, откакто бомбата за освобождаването на Джили от затвора и завещанието на Макс взривиха нейния свят, създаден с толкова грижи. Сега личеше, че той е бил картонен, и се сгромоляса твърде лесно. За пръв път се бе скарала със Сара, когато дъщеря й най-накрая се престраши да й съобщи, че не възнамерява да се занимава повече с пианото, но не предложи нищо като друга възможност. При Денис пък се редуваха потискащо мълчание с открита грубост към нея и на моменти го улавяше как той я наблюдава с хитра многозначителна усмивчица, която трудно понасяше. Що се отнася до Джили, сърцето й направо се свиваше само при споменаването на името й.

Разбираше, че никога не е била по-далеч от разрешаването на този проблем. Споменът я върна към последната й среща, завършила с пълен провал, когато се осмели да открие Джили в убежището й в Рокс.

— Не бива да оставаш повече тук — увещаваше тя Джили, ужасена от условията в занемарения и потискащ хотел. — Помислих отново за парите. Имаше право, не трябва да се поставят условия. Във всеки случай сега петте милиона са твои без ограничения. Искам да си щастлива.

— Как могат да ме направят щастлива дори и да са толкова много? По какъвто и начин да ми ги дадеш, те никога няма наистина да са мои. То все ще означава уреждане на сметки. Ти не го разбираш, нали?

Стефани се оказа в затруднено положение.

— Желаеш ли… да се завърнеш в Рая? По всяко време там има стая за теб.

— Твърде късно е. В Рая не бих могла да се почувствам като вкъщи. Връщай се при съпруга и семейството си. Ти нищо не можеш да ми дадеш. — А след като се обърна, за да си тръгне, Джили отправи хаплива забележка на раздяла, която Стефани запомни завинаги: — Единствено ти искаш да се почувстваш по-добре, но аз няма да позволя да бъда използвана за успокояване на гузната ти съвест, Стефани Харпър!

Стефани се сви на седлото, като си припомни отровното изражение върху лицето на Джили, докато произнасяше тези думи. Изглеждаше пълна с омраза. Но Стефани не можеше да повярва, че Джили иска да бъде такава. Всяка жена на нейно място, нещастна и захвърлена, би се чувствала по същия начин. Трябва да опитам с по-голяма твърдост, помисли Стефани, трябва да намеря начин да й се извиня.

„За какво да й се извиня обаче?“ — беше следващият малък въпрос. Вярно ли е това за гузната ти съвест? Изплашена, Стефани не направи опит да спре неочаквания порой от видения, спомени и впечатления, които хаотично се изсипаха в съзнанието й. Тя бавно взе да ги свързва, като се върна назад през годините. Винаги беше имала повече от Джили. Не само повече пари, въпреки че и то беше твърде важно за формирането на щедрата й природа. Повече от всичко.

Останала от рано без майка и с баща, който винаги отсъстваше, Стефани не беше свикнала да мисли за себе си като за щастливка. Но сега, когато за пръв път сравняваше живота си с живота на Джили, разбра как във всяко отношение е била по-добре от нея.

В този момент имаше всичко — две деца, обичта на добър мъж, своята работа, уважението и приятелството на всички, които я познаваха. Джили не притежаваше нищо подобно и където и да отидеше, тя щеше да бъде бившата затворничка, носейки винаги позорното петно. Не е чудно, че се чувствам виновна, някак внезапно оцени ситуацията Стефани. И какво друго? Опитвам се да я купя от суеверен страх, че ако не съм щедра, ще загубя всичко, както става в приказките? Или това е награда за услугата, която ми направи? Нали когато взе пушката и застреля Грег Марсдън, тя същевременно спаси моя живот и ме освободи от зловещия и гибелен брак?

Забрави миналото, заповяда си яростно. Трябва да започнеш отново и да помогнеш на Джили да направи същото. Трябва да вярваш, че тя желае да започне отново. Стефани въздъхна.

Как би могла да постъпи? Има ли начин да възстанови загубите от изтеклото време, наследството от лъжи, омраза и смърт, които лежаха между тях? Ако имаше, нейният изморен мозък не можеше да го проумее.

Продължаваше да мисли, докато се озова в безизходно положение, напълно изтощена. И все без резултат. Сама сред недоволното семейство, помисли си с тъга. С изключение на Дан. Той беше единствената скала, за която да се хване в този водовъртеж. Все още той… Стефани бе твърде много погълната в битката за акциите, борбата със Сара, с истинското бреме от хлапашкото поведение на Денис. От дни и седмици го беше пренебрегвала. Отдалечаваше ли се Дан от нея?

Стефани потръпна и се вцепени от страх. Да загуби любовта на Дан… Не би могла да го понесе. Решително подкара кобилата в тръс.

— Да вървим, мила — подкани я. — Време е да прогоним всички лоши мисли.

Кобилата безупречно премина в плавен галоп. Успокоена от ритъма, Стефани отхвърли всички грижи.

От някакво хълмче на хоризонта един друг ездач наблюдаваше Стефани и кобилата, препускаща през ливадите. Това беше петата утрин на очакване и в нея търпението на Джейк бе възнаградено.

— Хайде, гад! — извика той и заби пети в хълбоците на коня.

Скопеният жребец тръгна без особена страст. Джейк мразеше да язди кранти от конюшня; винаги беше притежавал най-хубавата конска плът, която можеше да се купи с пари. Но тук нямаше избор… ако наистина искаше да се сблъска „случайно“ със Стефани в извънработно време.

Стефани забеляза отдалеч ездача, който наближаваше към нея; премина с Тоска в равен тръс, за да избегне уплахата на отсрещния кон от прякото връхлитане. Но нейното благоприличие отстъпи място на яда й, когато позна Джейк Сандърс. Белите му зъби хищно проблясваха.

— Госпожа Харпър! Каква изненада!

— Бъдете откровен, господин Сандърс! — процеди Стефани през устни. — Дошла съм тук да се наслаждавам сама на ездата.

— Заблуждавате се, уверявам ви — ухили се той. — Срещата ни е чиста случайност.

— А аз съм спасителното поясче!

— Със сигурност не съм дошъл да наруша уединението ви.

— За какво сте дошли тогава?

Джейк обичаше начина, по който брадичката й се вирваше предизвикателно.

— Да си съставя мнение за… как да ви наричам? Опозицията ли?

Стефани се ядоса на провлечените, интимни нотки в гласа му. Той й се усмихна с най-привлекателната си усмивка. Беше непоносимо! Свали очи от синия му пронизващ поглед и се загледа в дългите му бели пръсти, уловили юздите. Те бяха съблазнително привлекателни по свой начин.

— Прекрасен ден — прошепна Джейк. — Защо да не оставим различията настрана и да му се наслаждаваме заедно?

— Заедно ли? Позволете да ви кажа, господин Сандърс — Стефани наблегна саркастично на името, — че само вашата безочливост надвишава оптимизма ви. Довиждане. — И тя обърна кобилата на място, като изпълни безупречен старт от неподвижно положение и препусна в галоп надолу по алеята.

Джейк не се поколеба. Характерът му не позволяваше да преглътне предизвикателството. Грубо срита коня, подканвайки го към принудителна гонитба, имаше намерение да я преследва. Но по всичко личеше, че не може да се изравни с Тоска, която се оказа нещо много повече от една крастава кранта. Въпреки усилията си, наблюдаваше с неохота как тя се отдалечава, изпреварвайки го с цяла миля обратно по пътя към конюшните. Без усилие кобилата се насочи натам, забавяйки галопа едва когато наближи постройките. В същия този момент ужасен гърмеж от пушка раздра въздуха. Безпомощно вцепенен от ужас и без да може да повярва, Джейк видя как Тоска спря хода си, изцвили в агония, а после конят и ездачът се свлякоха бавно на земята.

Девета глава

Понякога Джоана Рандъл заключваше последна външната врата на модната къща „Тара“ и се прибираше спокойно вкъщи както всяка друга работеща жена, но нито един от съседите й от престижния квартал на Ливърпул Лейн, в сърцето на Сидни, не можеше да допусне това. Тя работеше в бюрото си в модната къща или преглеждаше стоките в бутика много преди боклукчиите да са започнали обиколката си или пък раздавачът да е напуснал с пощата централната сортировъчна служба. Когато си отиваше, и най-закоравелите проститутки, които предлагаха услугите си близо до Кингс Крос, отдавна бяха привършили работната си нощ. Джоана беше двигателят на бизнеса и го знаеше. Като създаваше, режисираше и нареждаше, а когато беше необходимо, викаше и крещеше, Джоана бе едновременно навсякъде, нейната жизненост изпълваше всеки ъгъл на сградата ведно с гласа й.

Застанала на тротоара край „Тара“, Сара почувства оживлението и потрепери под горещото обедно слънце. Усети кожата си лепкава, а стомахът й се сви. Знаеше, че всеки момент можеше да се обърне и да си тръгне. Ала се мобилизира, изправи рамене и прекрачи прага.

— Добро утро, госпожице Харпър. — Секретарката я покани да влезе с кимване. — Госпожица Рандъл се намира в студиото на последния етаж.

Сара се изкачи по стълбището, украсено със снимките на най-известните модели на Джоана, и почувства как с изкачването на всяко стъпало увереността й я напуска. Какво я беше накарало да си мисли, че този свят тук може да бъде и неин?

Откъм помещението в края на стъпалата се чуваше разбъркан говор, шум от кипяща дейност, а на техния фон — ниският ужасяващ ритъм на песента „Трилър“ на Майкъл Джексън.

— Наближава полунощ — припяваше фалшиво и не на място висок глас — и нещо зло те мами в тъмнината…

Пронизителен вик на раздразнение прекъсна певеца по средата на песента.

— Джейсън! — извиси се гласът на Джоана. — Ще затвориш ли най-сетне проклетата си уста и ще дойдеш ли тук?

Сара надникна нерешително вътре. Студиото беше оживено, залято от цветове и светлина. В единия му край работници издигаха дълга платформа с тясна пътека, изнесена навън от центъра на подиума. Наоколо можеха да се видят електротехници, които окачваха огромни лампи и насочваха светлинни тела, излъчващи прекрасни поредици от червено, синьо и зелено под критичния поглед на отговорника за осветлението. Манекенките стояха, едни напълно облечени, а други не, и се опитваха да репетират характерните пози на професията си. По средата на творческия хаос стоеше Джоана, задълбочена в разговор с русокос къдрав дребосък, преметнал различни фотоапарати през врата си.

Докато чакаше на прага, Сара прокле лошия си късмет или слабата си памет. Как можа да забрави, че „Тара“ се подготвяше за най-важното събитие на годината — голямото модно ревю, когато манекенките на модната къща, колекциите на дизайнерите и творческият гений на Джоана ще се обединят в една вечер, която ще запали целия Сидни? Колко неподходящо време за посещение! Оклюмало, момичето се обърна, за да се измъкне.

— Сас! — Пронизителният вик на Джоана можеше да убие куче на разстояние четирийсет стъпки. Тя се впусна шумно да прегърне Сара и я въвлече в помещението. — Каква хубава изненада! Какво правиш тук?

Сара си пое дълбоко дъх и бавно изрече:

— Мисля, че търся работа.

Очите на Джоана се разшириха от учудване.

— Работа ли? Но защо?…

— Ако се безпокоиш за прекрасната ми кариера на пианистка, забрави за нея. — Сара говореше стегнато и решително. — Разбрах, че не притежавам необходимите качества за нея — а и аз просто не я желая повече. Ако пък имаш предвид отношението на мама, мисля, че е крайно време сама да подредя живота си и да престана да бъда дъщерята на Стефани Харпър, не е ли тъй? — Тя издаде брадичката си напред и се опита да изглежда по-уверена, отколкото се чувстваше.

Джоана не можеше да бъде подведена от привидното момичешко перчене. Но нещо от отчаяната решителност на Сара докосна отзивчива струна в сърцето й.

— Разбира се, Сас. Но какви са ти познанията за света на модата? Колко знаеш за него?

— Толкова, колкото мама, когато започна! — Сара отговори предизвикателно.

— Вярно… но тя искаше да работи като манекен. Появи се навреме, имаше късмет, трудеше се упорито и в най-подходящия момент, преди да е омръзнала на когото и да било, се оттегли. Но ако става дума за кариера в модата — сега тя е отговорен бизнес. Нуждаеш се от усет, е добре, но също тъй трябва да си компетентна.

— И как мога да знам дали ме бива за едното или другото? — Сара не беше разколебана. — Отговорът е: не. Но аз мога да се науча.

Джоана се засмя:

— Моето момиче, който е успял да се справи с една от онези музикални партитури, дето съм те виждала да ги изпълняваш, не си е пропилял времето, признавам го.

— Ако не опитам, никога няма да разбера дали ме бива или не, нали?

Джоана бързо размисли и се усмихна:

— Убеди ме със силата на твоята логика. Нуждая се от малко време да разбера къде би могла да бъдеш най-подходяща в могъщата организация. Е, почни в понеделник, съгласна ли си? В осем и половина, запомни обаче — никакви търтеи в моя кошер, предупреждавам те!

Сара потисна радостния порив да се хвърли на врата на модистката.

— Благодаря — извика пламенно. — Няма да те разочаровам.

Джоана бързо смени темата:

— Как е майка ти?

— Мисля, че е малко объркана.

— Не се учудвам. — Събеседничката й не направи опит да прикрие чувствата си. — Трябва да е твърде шокиращо да откриеш, че си свързан роднински с женски отровен паяк.

Сара се обърка.

— Не мислиш ли, че хората могат да грешат относно Джили?

— Имаш предвид, че тя напомня повече на паяжина ли? Или нещо от разновидностите на смъртоносния капан?

— Мисля само, че трябва да се опитаме да й дадем още една възможност.

— Помисли отново, момичето ми — рязко вметна Джоана. — Аз със сигурност не бих го направила. Но аз не съм Стефани. Въпреки цялата си праволинейна издръжливост, тя все още е най-прощаващата жена, която някога съм познавала.

— Толкова ли е лошо да прощаваш?

— Не като правило. Но съм сигурна, че Джили Стюарт ще промени нещата в нейна полза.

— Знаеш ли, че тя скъса чека на мама за пет милиона долара?

— Което би могло да означава, че тя или е полудяла, или е много, много хитра.

Сара се опита да предизвика у модистката известно чувство на неудобство.

— Може би трябва да разговаряш за нея с мама.

— В никакъв случай, скъпа. — Джоана възвърна шеговитата си форма. — Стефани решава сама, винаги го е правила.

— Кой винаги го е правил? Какво? — Небезизвестният и на двете жени дребен мъж с фотоапаратите се появи наблизо, като изпълняваше смешен танц в ритъма на музиката.

Джоана се разсмя:

— Познаваш Джейсън Пийбълс, нали, нашия доброжелателен фотограф?

— Познава ли ме? — Джейсън се обиди. — Всеки ме познава, мамче. В момента работим ли, или е по-добре да отида да се подпиша под пенсията за старост?

— Идвам веднага.

Джейсън се отдалечи с плавни движения, монотонно тананикайки откъси от песента едновременно с музиката: „трилър… убиец…“.

— В такъв случай, довиждане, Сас. — Джоана потъна в множеството и се изгуби от погледа й.

Сара се отправи бавно надолу по стълбите, а думите от песента на Джейсън отекваха странно в главата й: „Това е трилър, нощта на убиец, няма втора възможност, бориш се, за да оцелееш — настъпва краят на твоя живот…“.

Неочаквано в подножието на стълбището забеляза секретарката, която се насочваше към нея с изписан на лицето й ужас.

— О, госпожице Харпър, търсиха ви по телефона, можете ли да се обадите на доктор Маршал — незабавно?

 

 

Изтръпнал от напрежение, Дан стоеше изправен до тясната бяла маса в операционната зала. Измежду облечените в зелени дрехи и маски фигури, всички целенасочено изпълняващи добре отработените движения, само той бе безполезен, отстранен от контролираната суматоха на операцията; въпреки това беше интимно ангажиран с нея повече от всички тях. Все още чуваше неясното повикване по радиоуредбата, което го призова подобно на погребален звън от неговото отделение в огромния болничен комплекс: „Доктор Маршал, явете се незабавно в отделението за спешни случаи… Доктор Маршал, явете се незабавно…“.

Той веднага разбра какво е станало. Но нищо не бе в състояние да го подготви за шока, когато видя Стефани, легнала там, сива и безжизнена, с ужасна рязка, отекла и посиняла, върху слепоочието и главата й. Зад нея стоеше висок, добре сложен мъж, облечен в дълъг брич за езда, странно несъвместим с обществото на медицинския персонал. Непознатият се загледа в Дан с любопитство. Познавам ли го отнякъде? Дан се озадачи. После силно разтревожен, прогони тази мисъл от главата си.

— Тя е все още жива, докторе.

Дан бе повтарял същото изречение достатъчно дълго, за да разбере, че то означаваше всъщност „почти жива“. Безмълвно последва хирурга и старшата сестра към операционната зала. Как?… Защо?… Нито можеше да произнесе въпросите, нито съзнанието му бе в състояние да ги обхване. Минутите мъчително преминаваха в часове, докато стоеше в операционната и с душа, обезумяла от мъка, и с глава, препълнена от мисли, се опитваше френетично да осъществи контакт с крехката фигура върху масата: „Не си отивай, Стеф, не ме напускай, почакай, скъпа моя, това не е сбогом, не може да бъде…“.

Потънал в тревогите си, пропусна да забележи дори, че операцията е свършила, докато сестрата не го побутна по ръката:

— Докторе? Всичко мина по най-добрия възможен начин, нали? От тук нататък трябва време.

Въпрос на време… значи тя е жива тогава. Замаян, Дан неуверено напусна операционната. В коридора чакаше мъжът, когото беше видял преди това в отделението за спешни случаи. Той бързо се изправи на крака, насочи се към Дан и попита без предисловие.

— Как е тя?

Дан се обърка.

— Коя?…

— Аз я намерих, аз я доведох тук. Тя яздеше пред мен в парка. Чух гърмеж — сякаш изстрел от оръжие или форсиране на кола. Конят й се изправи на задните си крака, след което заедно се строполиха на земята.

Дан се опита да осмисли чутото.

— Благодаря, че сте й оказали помощ — успя накрая да каже той.

— Боже господи, то бе най-малкото, което бих могъл да направя! — изрече другият с леко раздразнение. — Но вие не ми отговорихте как е тя!

— Операцията мина по най-добрия възможен начин. — Повтори механично Дан, като се опитваше да се пребори с чувството, че го въвличат в безполезен разговор.

— Слава богу! — Мъжът изрази облекчението си с чудесна усмивка и видимо се успокои. — Впрочем би трябвало да ви се представя — продължи той изискано. — Казвам се Сандърс, Джейк Сандърс. Възможно е съпругата ви да е споменавала за мен.

— Вие приятел на Стефани ли сте?

— Не точно. — Джейк се усмихна многозначително. И ето че Дан почувства внезапна вълна на гняв и неприязън. — Хммм… би могло да се каже, че бизнес интересите ни… съвпадат отчасти. Стефани е забележителна жена.

Доктор Маршал се вгледа в белите зъби върху бледото спокойно лице пред себе си като противосредство на вътрешния му импулс да запуши устата на Сандърс.

— Да, добре… ако обичате да ме извините…

— Разбира се.

Дан бързо се отдалечи. Не можеше да не чуе меките енергични английски звуци, които го застигнаха надолу по коридора:

— Нали няма да имате нищо против, ако изпратя на Стефани нещо, което да ускори възстановяването й?…

 

 

— Джили! Джили! Пусни ме да вляза!

Подобно на плувец, заклещен под вода, Джили се бореше да се измъкне от дълбокия сън и да изплува, за да се озове в истински кошмар. Силното чукане на вратата изпълни малката неприветлива стая заедно със съскащия глас отвън, пулсиращ от напрежение и заплаха. Тя стана и, залитайки, отвори вратата. Свитата фигура отвън се вмъкна в стаята, притисна се до стената.

— Олив! Защо не ми каза, че ще те пуснат?

— Исках да те изненадам! — Очите на Олив блестяха и нейното жълтеникаво лице имаше нездрав вид. — Исках да ти се отблагодаря за услугата — да си разчистим сметките, за да можем да почнем наравно. И го направих! Свършено е!

— За какво говориш?

— За Стефани Харпър! — С театрален жест Олив показа иззад гърба си черен пистолет, дългото му синкаво дуло проблясваше слабо на утринната светлина.

— Какво? — Джили беше ужасена. — Откъде си го взела?

— Не задавай въпроси и няма да бъдеш излъгана — ликуваше Олив. — О, скъпа, направих го за теб. — И като я обхвана в силна прегръдка, тя залепи студените си тънки устни върху лицето на Джили. После отведнъж я пусна. — Ще се върна отново, за да те обичам, както трябва, тъй както на теб ти харесва, и дори по-добре от него! — Лицето на Олив помръкна. — Сега не мога да остана повече. Трябва да изчезвам. — Тя захвърли пистолета на леглото. — Оставям ти го да се избавиш от него, в случай че ме арестуват. Ще се видим.

Докато Джили успя да каже: „Олив! Ти не можеш…“ — онази си беше тръгнала.

Треперейки от напрежение, Джили хвърли една хавлиена кърпа върху пистолета и внимателно, за да не остави следи по него, го зави и натъпка в найлонов плик. Бързо мушна плика в дъното на гардероба и награби дрехите си, като ругаеше Олив с цялата си злоба. Глупава, проклета крава! Не знаеше ли, че Джили непременно ще бъде първата, при която полицаите ще наминат? Можеха да дойдат всеки момент! С треперещи ръце навлече бельото и дрехите си, натика крака в обувките. Готово! Само да можеше да се добере до Харбър Бридж, не по-далеч от половин миля, и водата щеше да погълне още една ненужна вещ, която боклукчиите никога нямаше да извадят. Отвори вратата, за да провери дали няма някой в коридора, и точно в този момент нечия ръка поднесе пред очите й полицейска значка.

— Джили Стюарт. — Тя кимна с глава, опитвайки се да запази самообладание. — Аз съм инспектор Дженингс, а това е сержант Адамс. Бихме желали да ви зададем няколко въпроса. Можем ли да влезем? — Без да изчака отговора й, той мина покрай нея и очите му огледаха малката стая. Джили направи отчаян опит да привлече вниманието му, като го атакува:

— Трябваше да се досетя!

— Да се досетите какво, госпожо Стюарт?

— Че няма да ме оставите на мира! Преди колко дни излязох от затвора? Сигурно трябва да съм доволна, че прекарах на спокойствие седмица или две!

Инспекторът не отговори, но я погледна изпитателно.

— Слушайте, госпожо Стюарт — обади се сержантът, — не влиза в задълженията ни да безпокоим бивши затворници.

— Не влиза ли? — извика с писклив глас Джили. — Предполагам, че сте дошли да ме проконтролирате дали случайно не съм се замесила в някоя бъркотия? Със сигурност знаете как да повдигнете самочувствието на една жена! — С гневни движения тя прекоси стаята и застана пред гардероба.

Инспектор Дженингс продължи да се взира в нея с подозрение.

— Не ми приличате на човек без самочувствие, госпожо Стюарт. И ако отговорите на един-два наши въпроса, веднага ще си отидем.

— Какви по-точно? — настоя Джили агресивно.

— Например, къде бяхте между седем и девет часа тази сутрин?

— Тук.

— Има ли някой, който може да го потвърди?

Джили направи пауза, премисляйки отчаяно.

— Допускам, че не сте били сама?

„Да си жив, проклето копеле, подсказа ми как да се измъкна!“ Джили тържествуваше вътрешно. Ала на глас тя изрече с престорено нежелание:

— Ами… не точно тъй.

Сержантът се намеси:

— Какво имате предвид? Прекарахте нощта с някого?

Джили се обърна към инспектора.

— Задължена ли съм да отговоря?

— Ще бъде във ваш интерес — отвърна Дженингс спокойно. — Та кой казвате, че е бил с вас тази сутрин? — Джили сведе поглед към ръцете си, като ги кършеше трогателно. — Разбираме, госпожо Стюарт — продължи полицаят с подкупващ глас. — В края на краищата това са седем години…

— Бях с… моя съпруг. Бившият ми съпруг. Филип Стюарт.

— Тъй значи? — Инспекторът подсвирна изненадан. — Е, добре, скоро ще проверим. А сега ако може да хвърлим наоколо…

— Имате ли заповед?

— Хайде, сладурче. — Маската на вежливостта падна от инспектора и той й отправи поглед, пълен с презрение. — Трябва да си наясно, че не се нуждаем от заповед, за да претърсим такава измет като теб. — С жест полицаят й посочи да се отстрани от гардероба и Джили не посмя да не се подчини. Стори й се, че измина цял век, докато онзи преглеждаше съдържанието му. — Има интересни работи тук — рече накрая човекът. — А ако ви питам какво има и в найлоновия плик? — Докато говореше, полицаят се приближи към него.

Джили извади последната си отчаяна карта и просъска:

— Заври си носа, инспекторе, това са използвани дамски превръзки!

Дженингс се отдръпна като ужилен. Прилоша му, отстъпи назад към вратата и изчезна, без да каже дума.

Смутеният сержант трябваше да замаже оттеглянето на шефа си:

— Много ви благодарим, госпожо Стюарт, бяхте ни… от полза…

 

 

Общо взето, тази сутрин не беше най-добрата за полицейско разследване, отбеляза Адамс печално. Когато се озоваха в кантората на Филип Стюарт, той говореше по телефона и те трябваше да изчакат дългото му телефонно обяснение. После негова милост изглеждаше щастлив като копеле на бащин празник — че кой нямаше да спи с такава проститутка, бивша затворничка, помисли Адамс — но Филип Стюарт потвърди алибито на съпругата си с всички подробности, тъй че единствената им улика отиде по дяволите. За себе си инспекторът предположи, че си имат работа с престъпление от най-тежък характер — нападение на маниак без видима причина. Адамс изпъшка на глас и реши дори да не мисли, докато обядваше, за да не наруши храносмилането си. Щеше да му преседне, ако беше видял само как жената, която се разхождаше безгрижно по Харбър Бридж, се спря да се наслади на гледката и изпусна в дълбоките води нещо, което бе извадила от найлонов плик — въпросният предмет нямаше да види бял свят до пресъхването на Харбър.

Десета глава

— Госпожа Харпър! Каква приятна изненада! Срещаме се отново!

— Не се шегувайте с мен, господин Сандърс. И не допускайте да ви стане навик.

— Твърде късно е, прекрасна лейди, вече съм луд по вас…

Конят му вървеше успоредно с нейния, ръцете на Джейк държаха нейните поводи, като не й даваха възможност да се отдръпне. Сандърс бавно се наклони да я целуне. Стефани не можеше нито да помръдне, нито да проговори. И тогава чу ужасен писък, но дали беше тя или кобилата Тоска, не можеше да каже и те падаха, падаха…

С мъчително усилие Стефани успя да се изтръгне от съня, който я измъчваше непрекъснато като че от много дълго време, и отвори очи. Беше в стаята си вкъщи, в собственото си легло, а отпуснатата фигура на стола до нея под слабата светлина на нощната лампа беше — кой друг, освен Дан? Облекчението й бе толкова голямо, че тя се разрида, като просто не плачеше, а сълзите й безмълвно се лееха като от извор.

Дан се събуди мигновено, неговите силно обтегнати нерви откликнаха въпреки голямото изтощение от бдението часове и дни наред. За момент нито единият от двамата не можеше да проговори. След малко Стефани първа наруши мълчанието.

— Какво се случи, Дан? — Гласът й беше слаб и неуверен.

— Какво си спомняш? — Той говореше много нежно.

— О… падах… преди това форсиране на кола… Как?… — Тя спря и се опита да подреди мозайката.

— Не трябва да се вълнуваш, скъпа — побърза да я успокои Дан. — Ти претърпя много лошо падане. Нямаш нищо счупено, но нарани главата си. Беше в безсъзнание дълго време. Ще говорим отново за всичко, когато укрепнеш. — Но той вече знаеше, че тя се отпусна, успокоена от любовта му и от атмосферата на спокойствие, която създаваше около нея.

Дан никога не бе лъгал нито пациент, нито съпругата си. Но знаеше много добре опасността от затрупването с неприятни новини за всеки, изпаднал в немощно състояние. По такъв начин Стефани разбра постепенно, че падането й не е било нещастен случай. Както и очакваше, първият й въпрос, след като съзнанието й се проясни, беше за Тоска. Дан й отговори по възможно най-безболезнения начин, че смелата млада кобила е била застреляна, и Стефани плака дълго като дете. После изглеждаше почти безразлична към вестта, че куршумът, отнел живота на коня, не е бил изстрелян от хуманната ръка на ветеринарния лекар, както предполагаше, а от оръжието на неизвестен нападател. Но за момент проумя всичко, разтресе се силно и едва когато успя да хване ръката на Дан, промълви:

— Не беше форсиране на кола, Дан, някой се опитва да ме убие!

За успокоение на Дан Стефани не попита докъде е стигнало полицейското разследване. Страхуваше се да й каже, че до момента нищо не е разкрито и нейният вероятен убиец е все още на свобода. Този отговор му беше спестен. И за негова радост въпреки всичко, което бе преживяла, тя се възстановяваше бързо, набирайки всекидневно душевна и физическа сила.

Сара и Денис витаеха из къщи подобно на духове през цялото време на болестта на Стефани, ходеха само на работа и се връщаха вечерта възможно най-бързо. Джоана беше другото често присъствие тук, тя се появи още първия ден с букет цветя и поздрави Мейти войнствено.

— Боже, само да ми падне онзи, който го е извършил!

— И аз искам същото, мадам, и аз — отговори той с чувство.

Целият Рай беше помръкнал, докато господарката му се съвземаше.

Но не мина време, и Дан реши, че пациентката му е достатъчно добре, за да слезе по стъпалата. И точно когато ги преодоляваше, опряна върху грижовната ръка на Дан и Сара до себе си за допълнителна подкрепа, звънецът на входната врата иззвъня. Мейти забърза да отвори. Навън стоеше разносвач, едно момче, което почти се беше скрило зад огромния букет цветя. Гладиоли, карамфили, рози и теменуги се подаваха пищно от обвивката и изпълваха топлия въздух с опияняващото си ухание.

— Колко са прекрасни! — извика Стефани. — От кого са?

Мейти ги понесе навътре, като откачи картичката.

— Великолепни са, мамо — каза Сара закачливо. — Кой е твоят обожател?

Дан се намръщи.

— Те са от някой си Джейк. Пристигаха всеки ден. — Стефани го погледна изпитателно. — Не смятах, че ще искаш да те безпокоим заради тях — продължи Дан накратко, като избягваше да срещне погледа й. Той пое картичката от Мейти и й я подаде. — Нали ще поставиш цветята във вода, Мейти?

— Е, какво пише на картичката? — Любопитството на Сара се засили.

— „Не е забавно да те победя, докато не си в най-добрата си форма. Оздравявай бързо — Джейк“. — Устните на Стефани се изкривиха.

— Мамо, кой е той?

— Той е много очарователен и много безразсъден светски мъж. А така също ми е и противник.

— Противник ли?

— По-точно на „Харпър Майнинг“. Джейк Сандърс. Той оглавява опита да превземе компанията, но ние се съпротивляваме и ще се преборим.

— Всъщност това е човекът, който те докара в болницата! — Дан беше объркан от този обрат на нещата.

— Яздеше в парка по същото време. Той е много добър ездач.

— Късметлийка си, че е бил там, мамо, и си получила помощ толкова бързо — заяви сериозно Сара.

— Хм. — Дан измърмори с неодобрение. — Не мога да кажа, че ми хареса видът му. И не мога да си обясня защо Сандърс изкупува целите цветарски магазини в Сидни и не те оставя на мира!

Стефани се загледа в него. За пръв път, откакто бе омъжена, я прониза странната мисъл: може ли Дан да ревнува? Не, то беше смешно. Напрежението около болестта й трябва да е причината, ето го всичко. Колкото по-бързо се възстанови, толкова по-добре.

— Е, хайде, вие двамата — подхвана леко тя, — ще ме заведете ли до всекидневната, или ще оставите бедния инвалид прав в антрето цял ден?

 

 

— Още малко?

Джили държеше чашата, докато пенливото шампанско се издигна нагоре по стените и почти преля.

— Винаги ли пиеш шампанско? — попита тя.

— Винаги, когато мога — отговори Олив. — А аз мога винаги, когато поискам. И го правя. Но аз те прекъснах. Моля, продължи. Как е… пациентката?

— Казват, че се възстановява бързо. — Джили прехапа устни. Беше ужасена от неочакваното нападение на Олив и разтревожена при мисълта, че е могла да загуби всичко. Ако Стефани беше убита, „Харпър Майнинг“, Рая и всичко щеше да се наследи от Дан, а Джили знаеше, че на него и през ум няма да му мине да й даде пет милиона. Нейният замисъл бе Олив да подработи нещата срещу сестра й изкусно и дискретно, да упражнява постоянен тормоз като допълнение на напрежението, което вече Стефани изпитваше от опита на Джейк да превземе компанията, и да я извади от равновесие. Очите на Джили се замъглиха от гняв, обмисляйки за стотен път какво ще направи с Олив, ако я види отново. Но както изглеждаше, нещата не се бяха развили толкова лошо. След краткия сблъсък с полицията на Джили й олекна; нали изхвърли пистолета във водата. „Нещастният случай“ беше главното й оправдание да се завтече към болничното легло на Стефани и да изиграе ролята на разстроената сестра, тъй че Стефани налапа въдицата и проля няколко радостни сълзи при това помирение. Сега, когато пак беше приета в Рая, Джили попиваше всички детайли от защитната стратегия на Харпърови срещу „Сандърс Ентърпрайзис“, а също се осведомяваше от самия доктор Маршал за състоянието на пациентката и колко дълго щеше да остане на легло. Джили реши, че е време да посети Джейк отново.

Джейк нямаше нищо против да посрещне за втори път Джили Стюарт. Мислено я беше причислил, след първата им среща, към хората, които биха могли да му бъдат полезни в подходящ момент. Ето защо устоя на изкушението да се предаде на опасната възбуда, породена от сексуалния интерес, събуден от Джили у него, когато прекрачи в стаята, помисли той, като си спомни прилепналата, с огнени цветове рокля, подчертала тялото й, което обещаваше много.

С голямо усилие Джейк се отрезви. Но плътта и кръвта можеха да останат безразлични до определен момент. Джили отново беше тук. И същевременно не беше загубила притегателната си сила междувременно. Той я огледа внимателно. Ярката й рокля в зелено и златно, със смъкната талия и пристегната в кръста, очертаваше добре изпъкналостта на гърдите й. Копринената лъскавина на материята подканваше към ласки. Множество златни верижки опасваха безразборно шията и китките на ръцете й, като хвърляха отблясъци в косата, но златото още по-странно проблясваше в очите й. Около глезена Джили също носеше фина златна верижка. Господи, беше толкова сладникаво! Джейк помисли: толкова недодялано, но възбуждащо, без съмнение възбуждащо. Е, добре, ако тя си го търси, ще си го получи.

Като прочете мислите му, Джили го удостои с усмивка на Мона Лиза. Ти самият не изглеждаш зле, реши тя за себе си: хубаво тяло, разкошни ръце, добре изразени черти и най-вече устата — а ако имаш и равен на тях пенис… Докато отпиваше от шампанското, Джили го наблюдаваше над ръба на чашата, без да се притеснява и да прикрива интереса си към неговия чатал. Джейк улови посоката на погледа й, но не знаеше дали да се ядоса, или да се развесели. Кучка! Нито една жена не го бе разглеждала тъй нахално. Докато тя го гледаше вторачено, Джейк почувства неизбежния подлудяващ резултат — кръвта запулсира в жилите и пенисът му потръпна и се размърда, събуждайки се за живот. Мисли за нещо друго, заповяда си той, отърси се…

— Значи сестра ти се възстановява, така ли?

— Не толкова бързо — отговори остро Джили. — Надявам се да си се възползвал, че й подляха вода. Ние сме съюзници, нали помниш?

— Не си спомням — отвърна Джейк спокойно. — Но ще ти кажа, че откакто президентката… е на легло, „Харпърс“ отслабиха усилията си за съпротива срещу опитите ни да превземем компанията. Също тъй всяка несигурност в ръководството на „Харпър Майнинг“ е в наша полза — акционерите са удивително злопаметни, когато се случи подобно нещо. Събрахме цял пакет акции от изпадналите в паника през последните няколко дни.

— Значи всичко е наред? — Усмивката на Джили разкри малки остри зъбки.

Като на котка, помисли Джейк.

— Нуждаем се само от двайсет процента.

— За какво?

— Да си осигурим място в управителния съвет. А веднъж, след като бъда вътре… — Краят на думите му заглъхна.

Неочаквано забеляза, че Джили не го слушаше. Вместо това тя го наблюдаваше отново с онзи смущаващ поглед. Джейк седеше мълчаливо. Отвън, в ранния вечерен въздух, той би могъл да долови неизбежния шум на уличното движение, а по-надалеч и воя на корабна сирена. Но тук, в неговия просторен апартамент, на последния етаж, двамата бяха обгърнати от тишина и лукс, коприна и сатен, кадифе и пух. Единствената реалност беше тази жена, седнала отсреща, която го хипнотизираше с дивите си, белезникави очи, блестящите бижута, извивката и тласъка на тялото си.

Джили бавно остави чашата и се изправи, пристъпвайки към него. Тя съзнателно се спря точно пред стола, приклекна и като постави ръцете си върху раменете му, го натисна назад към облегалката. После с върха на маникюра си деликатно проследи очертанието на пениса му и се усмихна със задоволство, като усети потрепването му в отговор на нейното докосване. Джейк простена. Това е невъзможно… глупаво… чудесно…

Внимателно като предана съпруга Джили разхлаби вратовръзката на Джейк и я махна. Едно по едно разкопча копчетата на ризата му и я издърпа, за да разкрие тъмното килимче от косъмчета, покриващи гърдите му. Изучаващите й ръце търсеха зърната му и тя нежно ги масажираше между палеца и показалеца. После подобно на котка извади лакираните си нокти и с леки дращещи движения си запроправя път надолу по тялото му.

Джейк лежеше неподвижен и напрегнат под нейните ръце, като упорито отхвърляше собственото си удоволствие, за да не се предаде на женската й сила. Би трябвало да я намразя за всичко това, помисли той. Но беше безполезно. С безпощадния импулс на най-древния инстинкт, който премина през него, Джейк не можеше да задържи началото на мощна ерекция. Все още не беше достатъчно заинтригуван, но забеляза как Джили сръчно свали ципа на панталоните му — и при тази крайна съблазън съпротивата му рухна.

С бързо движение Джили освободи пениса на Джейк, който болезнено се беше удвоил под плътно прилепналия италиански слип и той се изправи успоредно на стегнатия му стомах. Докато го наблюдаваше, Джили въздъхна дълбоко от удоволствие. Този момент винаги беше прекрасен — цялата гледка на мъжествеността, за която преди само си се досещал; но не всеки мъж оправдава очакванията на опитната жена. Джейк не я разочарова. Нейната възбуда също се засилваше и Джили го пое в ръце, като го галеше по цялата му дължина, радвайки се на неудържимата му мъжественост, ненамаляла дори след свалянето на толкова много австралийски момичета. Очарована, тя забеляза капчиците на силната възбуда върху главичката на пениса му.

— Мисля, че си започнал без мен — промърмори дрезгаво Джили. Като наведе глава, взе го в уста, отначало изследвайки го с върха на езика и устните си, но след това поемайки го по-навътре и по-навътре.

Докато лежеше по гръб, обхванат от дълбокия фотьойл, възбуден, но смаян, Джейк почувства втвърдяването и свиването на тестисите си; знаеше, че няколко секунди го делят от необуздан мощен оргазъм. В последния момент той се изправи, изтегли главата на Джили и успя да се отблъсне навреме.

— Много бързо работиш, госпожо Стюарт — каза Джейк тежко. — Аз не бързам толкова много. Бих могъл да се опъна по гръб и да помечтая за Англия, но искам нещо повече. Желая да разбера с кого си имам работа като начало. Тъй че можеш да се освободиш от тази рокля. Не се безпокой, няма да изгубя интерес.

Единадесета глава

Бялото „Ферари“ беше паркирано на улицата близо до залата. Тейлър бе там. Добре. Денис се бе подготвил за срещата с него. Като прекоси бързо улицата към входа, провери съдържанието на джобовете си, за да се увери, че е взел необходимите документи. След минута колебание на прага се вмъкна вътре.

Залата беше оживена от трескавата дейност на боксьорите, които тренираха сами или по двойки из всичките й ъгли. В дъното на помещението Денис зърна Анджело; налагаше боксьорската круша с всеотдайна настървеност, а юмруците му напомняха стенобойни машини. Наблизо стоеше треньорът му Барни, задълбочил се в разговор с Тейлър. Тежката артилерия, „помощниците“ на Тейлър Чика и Джако, просто безделничеха, облегнати на стената.

Тейлър първи забеляза появяването на Денис.

— Я виж кой е дошъл! Толкова щастлив и толкова рано понеделнишки! Да не са те уволнили от „Харпър Майнинг“?

— Тук съм по бизнес, Тейлър, също като теб — отсече Денис. Той извади сгънат лист от малкото си джобче и го подаде на събеседника си някак тържествено.

— Какво е туй? — Тейлър моментално застана нащрек, а лицето му на невестулка се сви.

— Договор. Според него двамата ставаме партньори и мениджъри на Анджело.

Тейлър изсумтя с присмех.

— Ей, ами ти днес си пълен с изненади!

Щом чу името си, Анджело спря да се боксира и се изправи до тях, зяпнал като малоумен. Барни припряно се опита да се застъпи за момчето; кривогледият поглед на Тейлър просто го пронизваше:

— Хайде, Анджи, достатъчно! Да довършим тренировката с пет минути скачане на въже, справи се добре.

— О, да — подигравателно се усмихна Тейлър. — Той е великолепен, когато срещу него няма противник. — Анджело се изчерви и се махна. А Тейлър отново насочи вниманието си към Денис. — Договор, казваш? Само че договорите струват пари. Истински пари. Туй ще ти излезе скъпо. Може би не си чул добре. Казах ти, че ще ти трябват двайсет и пет хиляди, за да купиш дял.

— Чух те. — Денис извади още един лист. — Това е чек, издаден от „Тара“ — фирма от веригата „Харпър“ — за двайсет и пет хиляди долара.

Тейлър алчно грабна чека и набързо прегледа написаното. Вдигна поглед с отвращение:

— Падежът на плащането е в края на месеца!

— Да, след няколко дни.

— И каква е тази Рандъл, която го е подписала? Виж, ако беше Стефани Харпър…

Денис леко се изчерви, стискайки челюсти, за да потисне нервното им потреперване.

— Джоана Рандъл е главният директор на „Тара“. Нейният подпис е също тъй валиден по всяко време, както на майка ми. — „Трябва да бъде — помисли той безнадеждно. — Достатъчно дълго се упражнявах, докато го подправя.“ Денис решително потисна и последните си задръжки. Знаеше, че е вложил добре парите на „Харпър Майнинг“. В крайна сметка майка му сигурно щеше да се съгласи, ако не й се беше случило нещастието. Трябваше да действа бързо, за да осигури добър мениджър на Анджело и да не пропусне благоприятната възможност. А когато парите от наградите на Анджело завалят, ще им покаже, че не е по-лош от другите Харпърови и може да прецени кое си струва.

— Виждам, че трябва да променя мнението си за теб, синко — изрече Тейлър бавно, като всмукваше въздух през зъби, докато размишляваше. — Добре, сега да видим. Днес е понеделник, а плащането на чека се пада в петък. Нека документите останат у мен. — Той внимателно сложи в джоба си договора и чека. — Отбий се отново, като прибера парата. Ще подпишем документите и ще полеем партньорството.

— Партньори. — Денис се наслаждаваше на момента. — Просто да не вярваш.

Онзи безразлично кимна и излезе. Денис се обърна и видя до себе си Анджело, целият светнал от удоволствие.

— Успя! Купи го! Страшен си, Денис! — И за голямо неудобство на Денис широко отворените кафяви очи на Анджело се напълниха със сълзи.

— Успокой се, приятелю — рече Денис припряно. — Съгласно договора аз съм ти мениджър, а не майка!

Анджело се усмихна, докато избърсваше сълзите си.

— Ще успея, Денис, ще видиш. Ще го направя заради теб, за баща ми и за мен самия!

— Така те искам, приятелче. — Денис го потупа по гърба. — А сега бегом на работа. Искам да прелиташ като пеперуда и да жилиш като пчела, както каза онзи — все пак ми струваш скъпо!

Като се смееха, двамата млади мъже се отправиха към свободния ъгъл на залата. Барни ги изпрати, поклащайки глава със съжаление.

— Двайсет и пет хиляди! — промърмори на себе си. — Глупакът можеше да купи десетина боксьори за тази сума!

 

 

След като Денис напусна залата и пристигна в „Харпър Майнинг“, другите привършваха изморително съвещание, което беше започнало преди няколко часа. С навъсено лице Бил се отпусна на стола, докато Том седеше като истукан, втренчен в монитора на малък компютър. Изведнъж той възкликна и дори се изправи развълнуван.

— Задържа се! Цифрите остават непроменени! Татко, мисля, че го пипнахме!

— Стой, не бързай, сине — отвърна му спокойно Бил. — Не е ли по-добре да се посъветваш с експерта?

Седнала пред компютъра на съседното бюро, Каси се усмихна на Бил.

— Точно тъй, мистър Макмастър — рече тя. — Получаваме едни и същи данни за осемнадесет процента.

Изморените очи на Бил се оживиха.

— Изиграхме мръсника, нали?

— Не съвсем. — Гласът на Каси звучеше някак унило. — Мисля, че само сме го блокирали, поне засега.

— Не успя да мине двайсетте процента! — не се предаваше Бил. — Тъй че няма да гледам противните му крака под масата на управителния съвет на „Харпър Майнинг“!

— Поне не тази седмица, татко — ухили се Том.

— Няма да сбъркам, ако ви кажа, че съм адски облекчен. — Бил се изпъна и се изправи. — Акционерите са странни хора. Изтрепваш се за компанията и идва някоя нощна птица като Сандърс, появява се на сцената и те всички почват да разпродават.

— Нещата бяха обмислени предварително и акционерите ни помогнаха твърде добре — вметна замислено Том. — И ако продължават тъй, Сандърс няма да може да изкупи компанията, нека опита сам да я превземе. Но все пак трябва да внимаваме. Винаги съществува това „ако“.

Бил продължаваше да има разтревожен вид.

— Какво ще кажеш, Каси?

— Том е напълно прав, господин Макмастър.

— Ето какво трябва да направим — рече решително Том. — Съществува патова ситуация за акциите в момента. Докато значително количество ценни книжа на „Харпър Майнинг“ не се освободят на фондовата борса, което не може да стане без наше знание и ние, естествено, ще реагираме навреме първи — Сандърс няма да може да получи своята част. И сега, когато го държим под контрол, ще атакуваме.

— Да атакуваме ли?

— Трябва да го ударим бързо и силно, както той се опитва да удари нас. — Том погледна към Каси. — Сигурен съм, че твоят експерт ще потвърди: има няколко признати стратегии при подобни ситуации, които се изучават в бизнес колежа Харвард!

Каси с усилие се опита да влезе в приповдигнатия тон на Том.

— Така е, господин Макмастър, и съм убедена, че Том добре познава всяка от тях.

— И тъй, татко, този е начинът, по който трябва да действаме. — Гласът на Том звучеше уверено. — Когато се обадиш на Стефани да й съобщиш добрата новина, попитай можем ли да посетим Рая за кратко съвещание. Но преди това двамата с Каси ще обединим нашите знания и ще излезем с няколко проекта, за да духнем под опашката на Сандърс. Всичко ще бъде наред, повярвай ми. И мадам президентката на „Харпър Майнинг“ ще го посрещне с облекчение, то ще ускори възстановяването й. О, да — ухили се той, доволен от идеята си, — тогава ще надиграем мръсника. Няма да знае откъде идва ударът, нали, Каси?

 

 

Обедното слънце грееше високо над пристанището и лъчите му се пречупваха и отразяваха от повърхността на танцуващата вода. Обед в някой от модерните ресторанти в тази част на пристанището обикновено се смяташе за едно от най-изисканите неща на живота в Сидни. Но Филип Стюарт, седнал на маса с поглед към най-прекрасната гледка на света, за каквато я смяташе той, не беше в настроение да се любува нито на красотата, нито на заобикалящата го обстановка. Блед и напрегнат, побутваше храната и по всичко личеше, че трудно намира думи да изрази душевното си състояние.

— Хайде, Филип, премяташ тази скарида в чинията си от двайсет минути. — Джили деликатно попи устните си с кърпата за хранене и се отпусна назад, сита и доволна. Порцията раци беше фантастична и ако Филип не се държеше като стар нещастник, всичко щеше да бъде превъзходно. Докато тя говореше, някогашният й съпруг я гледаше мрачно.

— Престани, Фил, тръпки ме побиват! — Ала болезнената гримаса на лицето му накара Джили бързо да смекчи тона; наведе се към него и го потупа по ръката. — Все още ли се безпокоиш за тази глупава история с полицията?

— Глупава история ли? — с твърд глас проговори Филип. — Накара ме да потвърдя напълно невярно показание — да съчиня наивна история, за да те прикрия, за сутринта, когато стреляха по Стефани…

— Действително не очаквах, че ти…

— Да беше ми го казала тогава! — Филип не се опита да скрие възмущението си. — Трябваше добре да помисля, преди да лъжесвидетелствам!

Джили се нацупи леко и реши, че е крайно време да изиграе ролята на обиденото малко момиченце.

— Бих желала да не използваш думички като „лъжесвидетелстване“, Филип. Мозъкът ти наистина работи като на адвокат.

— Би искала нещо по-просто? Например лъжа?

— Филип, съжалявам. — Джили сведе поглед и доби вид на разкаяна. — Изобщо честно — нямах намерение да те въвличам по този начин, но бях отчаяна, полицаите ме тероризираха и заплашваха, стъписах се толкова много, че не знаех как да постъпя. А ти — ти винаги си бил толкова добър с мен… едно време…

Филип погледна към наведената глава и ръцете й, които тя трогателно кършеше в скута си, и сърцето му се обърна. Докато останалите виждаха само безочливата й външност, Филип беше първият, който се влюби в изплашеното малко момиченце вътре в нея — гневно, беззащитно и само. Въпреки че беше твърде интелигентен, за да не забележи как Джили използва слабостта му да го манипулира, той бе от тази категория мъже, които не могат просто и леко да се освободят от бремето, носено с любов и преклонение през всичките изминали години.

— Както и да е…

Окуражена от отговора му, Джили бързо се ориентира.

— До известна степен не го смятам за лъжа. В края на краищата ти би могъл да бъдеш с мен.

— Бих ли могъл?

Джили понижи глас:

— Разбира се.

— О, скъпа. — Филип почувства силно вълнение и почна да трепери. — Би ли искала да бъдем заедно? След всички тези изминали години? Не знам какво става с мен, Джили, но откакто се върна в моя живот, не мога да ям, да спя или да работя — аз съм като изгубена душа. А ти… не трябва да живееш в онова ужасно място — само ако можех да те измъкна оттам. О боже, аз съм безнадежден. Всичко, което искам да ти кажа, е: можем ли да започнем отново? Ще опиташ ли?

Настана дълбока тишина. И когато накрая Джили проговори, гласът й беше тъй мек и сладък, че Филип едва го чу.

— Филип, скъпи Филип, можем да опитаме.

 

 

На терасата зад Рая Стефани лежеше на спокойствие, припичайки се на слънце. Само тези, които са били на косъм от смъртта, помисли тя, могат да се радват, че са се завърнали отново към светлината, живота и топлината. Дан казваше, че се е възстановила толкова бързо, защото е силна и здрава. Но Стефани беше на друго мнение. Знаеше, че се оправи отново, защото преди всичко сама го желаеше. Тя се раздвижи със задоволство на шезлонга.

Наблизо Дан, все още нащрек и към най-слабите й движения, отвори очи:

— Как е пациентката?

Стефани се засмя:

— Как е докторът?

— Изглежда, се оправяш — вметна Дан разочаровано, — след като ставаш дръзка. — Той не изрече на глас страха, който нарастваше с всеки изминат ден. По време на болестта й двамата си станаха отново много близки, както в първите дни на тяхната любов. Сега Стефани бързо набираше сили и за негово раздразнение дори се включваше отново в делата на „Харпър Майнинг“ — идваше му да извие проклетия врат на Бил Макмастър. Ще го захвърли ли Стефани, след като нямаше да има нужда от него повече?

За стотен път Дан потисна опасенията си. Когато се ожени за Стефани, знаеше, че „Харпър Майнинг“ не беше просто работно място за нея, а богато наследство, почти мисия, която трябваше да изпълни. Напоследък се случваха необикновени неща, като заплахата от превземане на компанията, появила се едновременно със завръщането на Джили. Всичко ще утихне. Скоро ще заживеят отново заедно по начина, по който винаги са го правили. „И защо не се възползваш максимално, докато всичко продължава, момче?“ — смъмри се Дан. През последните няколко дни той и Стефани не само закусваха, но и обядваха край басейна — прекрасен ритуал, режисиран от Мейти с цялата церемония, на която беше способен. Всеки момент Мейти щеше да пресече поляната с плавни движения и с бутилка изстудено шампанско в сребърна кофичка; предлагаше я неизменно с една и съща тържествена фраза: „Желаете ли чаша преди обеда, мадам?“.

Точно на часа Мейти се появи на високите френски прозорци, които гледаха към затревената височина, извеждаща на терасата край басейна. Но този път не носеше обичайната кофичка за лед. И въпреки че походката му беше както винаги бавна и отмерена, тя издаваше някакво безпокойство.

— Съжалявам, мадам — извика той, когато дойде достатъчно близо, за да бъде чут, — но има… доставка. Нещо, което не се чувствам достатъчно компетентен да преценя.

— Доставка ли? — Стефани не се осмели да погледне Дан, страхувайки се да не избухне в смях. Мейти беше толкова смешен, когато достойнството му беше накърнено. — Добре, ще дойдем да проверим.

Тя облече робата си и заедно с Дан минаха през къщата. Със самодоволна тържественост Мейти разтвори широката дъбова входна врата на Рая. Там на алеята беше спрял камион с голямо ремарке и един мъж стоеше до него.

— Госпожа Стефани Харпър?

— Да, аз съм!

Без да каже нещо друго, мъжът мина зад ремаркето и го отвори. Изчезна вътре и след миг се появи, като водеше чисто бял кон със специално сплетени грива и опашка в претенциозен стил. Конят се спря за момент в началото на рампата, помириса въздуха, повдигна копита по начин, характерен за своята съвършена порода, и пристъпи елегантно към малката хипнотизирана групичка пред къщата.

Стефани излезе първа от вцепенението.

— О ти, великолепно създание — извика тя, като се втурна напред да го поздрави. — Откъде се появи? — Конят спря и сякаш за поздрав наведе глава, за да подуши протегнатата й ръка. Стефани обгърна с ръце силната му шия и вдиша сладката похотлива миризма на гладката му кожа. — Здравей, красавецо — прошепна тя, — как се казваш?

— Подпишете тук, моля. — Доставчикът тикна част от смачкан документ и молив към Дан.

— Да подпиша ли? За какво? — попита Дан с раздразнение.

— За кобилата. Тя е ваша. Подарък за госпожа Харпър. От — той се втренчи в документа за доставка — Джейк Сандърс, „Сандърс Ентърпрайзис“.

— Не мога да повярвам! — избухна Дан. — По дяволите, каква игра върти този проклет човек?

— Дан! Не викай! Ще я изплашиш — рече Стефани с укор.

— Да, кобилата е много изнервена — намеси се доставчикът. — Но притежава всичко, каквото й е нужно. Виждал съм шампиони, но тя е истинско малко чудо, повярвайте ми.

— Не ме интересува, дори ако ще да е най-бързият кон на острова, можете да я върнете там, откъдето е дошла! — Дан беше излязъл от кожата си. — И кажете на Сандърс да се разкара! Преди да съм го разкарал сам!

— Дан, скъпи! — Лицето й беше опечалено. — Как можеш да си го помислиш! Тя е толкова красива. — Кобилата поклати гордо глава, като че ли потвърждаваше думите й. — Тя е живо същество, а не обикновена пратка. Не можеш да я върнеш просто ей тъй. — Стефани направи пауза, след което опита отново: — О, Дан, не виждаш ли? Тя има нужда от добър дом. Мога да я обичам и да се грижа за нея.

Дан поклати глава с неодобрение. Но разбра, че е загубил. Стефани се усмихна развълнувана и добави:

— Освен това — добави тя, — предполагам, че не желаеш Джейк Сандърс да разбере как те е ядосал, нали?

Дан постепенно се успокои. Той погледна към коня, излъчващ спокойствие и кралско достойнство. После възнегодува:

— Прави каквото искаш! — и се отдалечи.

Стефани погледна на оттеглянето му със смесица от облекчение и безпокойство. Обърна се към доставчика:

— Конюшнята е зад къщата. Бихте ли я завели там вместо мен? Моля, благодарете на господин Сандърс. Очарована съм от неговия подарък и знам, че тя ще ми достави голямо удоволствие… сега и занапред.

 

 

Часът беше осем. Джили отново погледна, без да е нужно, красивия малък часовник, обсипан с диаманти, който Филип й беше купил следобеда, и докато си тананикаше, обикаляше из мизерната хотелска стая. След още няколко минути той щеше да дойде, за да я отведе. И веднъж настанена в апартамента му, тя щеше да си направи най-дългата и гореща вана, която някога е вземала, и да измие всички следи от седмиците, прекарани в тази кочина!

Ти си умно момиче, Джили, поздрави се тя весело, като ликуваше. Спомни си, че когато му телефонира за пръв път, Филип падна духом и не можеше дори да продума… а сега се връщаше при него и той беше просещ и умоляващ. Боже господи, това е прекрасно! Каква предвидлива постъпка да се измъкнеш от Рая. Филип никога нямаше и да помисли да те отведе оттам. Докато сега… Той се подчиняваше безпрекословно и можеш да си правиш каквото искаш с него.

Изведнъж потокът от мисли беше прекъснат от очакваното почукване на вратата.

— Влез — извика Джили. — Аз съм почти готова. — Припряно нахвърли последните вещи в куфара си и се обърна да поздрави Филип с усмивка за добре дошъл. За секунди любезното й изражение се замени с маска на омраза и страх. — Боже господи! — изсъска тя. — Ти?

— Да, аз, кой друг? — Олив предизвикателно влезе в стаята. Но тя очевидно беше стъписана от отровата в поздрава на Джили. Погледът й шареше по затворените куфари и опразнената стая. — Кого чакаш? Къде отиваш?

— Гледай си проклетата работа! И можеш да изнесеш задника си оттук два пъти по-бързо, отколкото го вмъкна, защото очаквам някого точно тази минута!

— Джили, не мога да те загубя! — извика Олив с отчаяние. — Чаках удобния момент от страх, че наблюдават теб или мен, а сега откривам, че се местиш и аз никога нямаше да разбера къде може да бъдеш!

— Ти, глупава краво! — Джили стисна юмруци, за да не я удари. — Как да ти кажа, че се местя, когато ти изчезна? Слушай, по-добре да не ни виждат заедно. Ще се срещнем утре в Рокс, зад стария склад на митницата има кръчма, ще вземеш Арджил Кът, за да стигнеш дотам. — Обезумяла, Джили сграбчи ръчната си чанта, за да изрови парите, които Филип й беше дал по-рано. — Ето, вземи ги. — Тя набута пачка банкноти в слабите ръце на Олив. — Утре в дванайсет часа. А сега изчезвай!

С подчертана бавност Олив взе парите и ги запрехвърля в ръце.

— Добре, Джили — рече накрая. — След като така искаш. Но запомни едно. — Тя се поколеба. — Само не се опитвай да ме разкараш. Няма да мога да го понеса след всичко, което преживяхме заедно. След всичко, което съм направила за теб. Стефани Харпър, помниш ли? Или си склонна да забравиш? — Думите й излъчваха несъмнена заплаха.

Джили преглътна дълбоко, за да преодолее нарастващата истерия.

— Помня, Олив — изрече тя с убедителна искреност, — и съм благодарна. Ще видиш. Не бих могла да те изоставя… скъпа… — И с голямо усилие се наведе напред и целуна Олив по тънките сиво-лилави устни.

Олив потръпна и въздъхна, прегърна обезумяла Джили, след което рязко се отдръпна от нея.

— Само ме пожелай, Джили, то е всичко, което искам — прошепна тя на тръгване. — И добре ще бъде, ако го сториш.

Дванадесета глава

— Така ли се добива репутация на бизнес вундеркинд? С точно попадение?

За десета поредна сутрин Каси полагаше усилия да се вмъкне в „Харпър Майнинг“ по-рано от всички, за да се опита да извлече информация за Джейк. Трябваше да го направи, да набави поверителни данни, които щяха да му осигурят преднина в двубоя с „Харпър“, и в същото време чрез тях тя щеше да възвърне намалелия интерес към себе си… Имаше друга жена. Каси беше сигурна; предположението я отчайваше и този начин беше единствено възможният да се пребори. Но когато и да дойдеше, Том винаги беше там преди нея, забучил поглед в монитора на компютъра, вглъбил се да изясни с всички подробности многоаспектната дейност на „Харпър Майнинг“ от началото на годината.

— Аз ли съм вундеркиндът? — Том искрено се изненада. — Опитвам се да се запозная с механизмите, това е всичко. Знаеш добре счетоводство, приходи, управленски контрол. С две думи, проверка на документите.

— Някои хора четат произведенията на Харолд Робинс, а ти извлеченията от балансите, а? — По дяволите, помисли Каси, не трябва да се държа тъй просташки. Но Том не забеляза язвителността на езика й.

— Има такова нещо — съгласи се той доволно. — Но извлеченията от балансите ме интересуват много.

— Е, тогава да не нарушавам удоволствието ти — подхвърли Каси саркастично, като се готвеше да излезе. Ала в този момент унилото възклицание на Том я накара да се спре.

— Я! Какво е това?

— Кое по-точно?

— Открих някаква странна подробност. Доста пари са изтеглени от сметката на „Тара“ — нещо неестествено за техните обикновени разходи.

Каси погледна през рамото му към кехлибарено сияещия екран на монитора.

— Двайсет и пет хиляди! Ще се гръмна! — Помисли за секунда. — Трябва да съобщиш на Джоана Рандъл, тя е шефът на „Тара“, и без това е време да се запознаеш с нея. Най-вероятно е станала грешка — не може да е вярно, но Джоана ще ти изясни случая.

 

 

На другия край на града, далеч от „Харпър Майнинг“, в „Тара“ цареше тържествена атмосфера. След месеци упорит труд тази вечер щеше да се състои голямото годишно модно ревю. Джоана беше в стихията си, въртеше се като дервиш, даваше нареждания, след което ги отменяше, наслаждавайки се на атмосферата на контролирана паника, суматоха и безумие, на почти осезаемото нервно напрежение, витаещо във въздуха. Беше толкова погълната от всичко, че за известно време не забеляза високата елегантна жена, която стоеше тихо до вратата и очакваше да я поздрави колебливо.

— Джо?

— Стефани! Боже мой, Стефани! Кога ти разрешиха да напуснеш полевата болница на Рая?

Стефани се засмя и я прегърна нежно.

— О, освободиха ме предсрочно! Сега съм отново на поста си. И няма да пропусна забележителната вечер на „Тара“. Отбих се само да проверя как вървят нещата в последния момент.

— Както винаги — изпъшка Джоана. — Но поне масите са готови и очакват проклетата тълпа. — И тя посочи наоколо. — Осигурени са места за около двеста души… всички купувачи и клиенти, плюс неколцина приятели.

Стефани се огледа.

— Джо, има място за още няколко маси, нека ги доближим повече. И бих искала на всяка да сложат кофички за лед с най-доброто шампанско.

Долната устна на Джоана направо висна.

— Не е ли твърде разточително? Имам предвид настоящата криза?…

Стефани се усмихна.

— Най-подходящият момент да затвърдим доверието в нас е, като представим такова ревю.

— Да, шефе! Остави на мен. По дяволите, то ще бъде върхът в ревютата, които някога сме правили! О, несъмнено ти си ненадмината, Стефани Харпър! Удоволствие е да те видя тук отново в такава форма — и особено с този блясък в очите и с познатото ми войнствено настроение.

— Та аз водя война! Трябва да смажа Джейк Сандърс, ако той ми създава повече неприятности.

— А ти винаги си обичала доброто сражение — рече Джоана нежно. — Мисля, че ти подхожда.

— Джо… — Стефани се колебаеше. — Има още нещо…

— Казвай.

— Става дума за Сара. Как се справя тя?

— Добре… — Джоана доби сериозен вид. — Бих могла да ти кажа, че го прави добре, но то няма да е самата истина. — Лицето на Стефани помръкна от безпокойство. — Ето защо трябва да ти кажа, че Сара с всичко се справя страхотно! — И Джоана се изсмя гръмко при видимото облекчение на Стефани. — Но не приемай казаното на юнашко доверие — ела и виж сама как работи твоята прекрасна дъщеря!

 

 

Зад кулисите на „Тара“ хаосът и объркването дори бяха по-големи, отколкото на самата сцена. Неистовият шум от глъчката заглушаваше ритъма на дискомузиката, която се носеше от разположените наоколо говорители. Директорката по модата се опитваше да проведе спокоен разговор с помощничката си, а моделите непрекъснато я безпокояха като непослушни деца: „Джени, не са осигурили обувките за официалния ми тоалет. Джени, преобличането след демонстрацията на банските костюми е много бързо, не мога да смогна. Джени, Джени, ти спомена, че аз мога да покажа вечерната рокля!“.

В това време, кацнала предпазливо на стълбата, Сара експериментираше с осветителното тяло; завъртваше го тъй, че да хвърля откоси светлина в синьо, златисто и зелено върху пъстрия калейдоскоп под нея.

Ненадейно Сара почувства удар по стълбата и в стремежа да спаси живота си сграбчи лампата над нея. Стълбата се наклони застрашително, после отново застана стабилно на мястото си. Като погледна надолу, Сара видя мъж, почервенял от притеснение, който се опитваше да я задържи.

— Съжалявам, не внимавах. Блъснах се гърбом във вас…

— Винаги ли се движите заднишком? — гневно попита Сара.

— Само когато съм заслепен от десетки красиви момичета, повечето от тях полуоблечени. — С дяволита усмивка непознатият посочи манекенките наоколо.

Нещо в гласа, въпреки забележимия американски акцент, й напомни за някого… Сара го погледна отново.

— Тъй си замаян, че дори не можеш да ме познаеш, Том! — с присмех изрече тя.

— Мили боже! — Том се втренчи в нея. — Сас!

Сара се изкикоти:

— Да, все още ме наричат тъй, въпреки че през последните десет години се опитвам да порасна и да се превърна в Сара.

Внезапно смутена, тя слезе от стълбата. Двамата се изправиха неловко един до друг; бяха твърде отдалечени от детството и от старото си непринудено приятелство, а и твърде непознати след толкова години, за да почувстват радостта от срещата. Въпреки това и двамата останаха недоволни, когато Джоана ги прекъсна — появи се като презокеански кораб, влачейки след себе си Стефани:

— Ето я Саси. И кой е твоят приятел? Ще ме представиш ли?

— Джоана, това е Том Макмастър, синът на Бил и Рина. Том, това е Джоана Рандъл.

— Една изключителна жена — пошегува се Том галантно.

— Ехей, внимавай! — Джоана се засмя от удоволствие. — Е, ясно, чух, че си се присъединил към „Харпърс“. Добре дошъл в последния етап на тази лудница. Чувствай се поканен по всяко време да се отбиваш на сладки приказки при нас!

— Мен ли търсиш, Том? — намеси се Стефани.

— Не точно, но имам късмет, че и двете сте тук.

— Какъв е проблемът?

— Не може да се каже, че е същински проблем — започна Том, — по-скоро е необяснимо несъответствие. Знаете, че проверявам всички текущи документи…

— Да, събираме наличните резерви за яростната атака срещу „Сандърс Ентърпрайзис“. — Стефани винаги чувстваше ускорен пулс при възникването на някаква трудност.

— И в тази връзка сутринта, като преглеждах банковите сметки на „Тара“, открих нещо много странно.

— Странно ли? — Джоана зае моментално отбранителна позиция.

— Изтеглени двайсет и пет хиляди долара от сметката на компанията с чек, подписан от вас, госпожице Рандъл — продължи Том невъзмутимо. — Успях да открия и оригинала. — И той извади документ от папката, която носеше.

С пламнало лице, подхождащо на косата й, Джоана издърпа чека от ръката му. После избухна яростно:

— Никога не съм подписвала подобно нещо!

— Подписът е вашият — настоя твърдо Том.

— Но това не е проклетият ми почерк!

Без да каже дума, Стефани поиска документа. В момента, в който го погледна, лицето й се вкамени.

— Сигурен съм, че има обяснение, но първо трябва да проверя — продължи Том. — Става дума за твърде голяма разходна сума, всъщност огромна, а платежното нареждане носи вашия почерк, госпожице Рандъл.

— Този подпис не е на Джоана. — Гласът на Стефани беше рязък. — Документът дори не е подправен както трябва. Остави го на мен, Том. Аз ще се заема с него.

 

 

Проклет да е Денис, ругаеше наум Дан, докато свикваше в не твърде удобния си вечерен костюм. Окажи му доверие — и ще провали дори най-голямата вечер на майка си. Стефани трябваше да се появи на модното ревю като главната атракция, шефа жена, преборила се отново за подобаващото й се място; тя толкова рядко излизаше напоследък. Спокойната Стефани, бляскава и очевидно отново достигнала върха, щеше да бъде най-добрата реклама едновременно за самата нея и за „Харпър“. А вместо това бе съкрушена от собствения си син.

Дан погледна нерешително към противоположния край на спалнята, където Стефани, вече гримирана, обличаше вечерната си рокля — изключителен тоалет в смел цикламенорозов цвят, който стопляше светлата й кожа и подчертаваше сините й очи. Пресече стаята, за да вдигне ципа на гърба й, и я целуна нежно по тила.

— Изглеждаш прекрасно — прошепна Дан. Стефани го удостои със слаба усмивка, но тъжното й изражение не се промени. — Стеф… — Хвана ръцете й и я поведе към тапицираното подкупващо канапе в дъното на стаята. — Трябва да поговорим и да не оставяме нещата да издигат преграда между нас. — Тя кимна. Дан събра кураж: — Като начало… с риск да ти се сторя злонамереният втори баща, не мисля, че Денис притежава качества да управлява един ден империята „Харпър“. Начинът му на живот не подобава на пряк наследник; и аз смятам, че трябва да го осъзнаеш.

Стефани гледаше настрана, дълбоко замислена. Дан изчака.

— Чу ли какво казах? — попита той накрая.

— Да, разбира се. — Стефани му се усмихна тъжно. — Но не знам какво да ти отговоря. Не знам как да постъпя. Да уволня собствения си син ли?

— Бих го направил — на твое място.

— О, Дан. — Стефани скри глава в ръцете си.

— Разбери, Стеф, няма да му направиш услуга, ако му позволиш да се измъкне безнаказано. Денис вече не е момче. Той е мъж. Време е да почне да се държи като такъв! — Дан сви юмруци в яда си. — Боже господи, изглежда, че вече не знам как да те убеждавам!

— Моля те, скъпи… — Лицето на Стефани беше посивяло и измъчено; Дан се сепна, припомни си дори, че тя скоро се беше възстановила след сериозното боледуване. — Знам, че си ми ядосан и не сме разговаряли… Искаш ли да върна кобилата на Джейк Сандърс?

— Не. Вече не. Твърде късно е. — Дан се усмихна разкайващо. — След като вече й постла най-хубавата слама, сякаш е принцеса, кръсти я Мими в памет на любимата Тоска, след като я обязди, за да я поддържаш във форма разбира се, а не защото го искаше, аз реших, че тя трябва да остане. — Лично за себе си Дан бе наясно, че появата на кобилата Мими изигра важна роля за пълното възстановяване на Стефани. Но той не беше напълно готов да го признае.

Стефани въздъхна отново.

— Трябваше да поговорим, когато я докараха. Но и аз не знам защо никога не мога да се противопоставя на екстравагантни жестове, подобни на този. Щеше да изглежда някак си жалко да я върна.

— Може би затова те обичам. — Дан я привлече към себе си и я целуна отново. — Не е необходимо да се безпокоиш за мен, мила. Ако нещата засягат само нас самите, то аз ще съм щастлив. Но ти си изправена пред куп проблеми, синът ти ще се върне всеки момент. Решила ли си какво ще му кажеш?

Преди още да бе отговорила, стъпките на Денис се чуха по стъпалата и той нахълта вътре.

— Привет, мамо — започна Денис. — Сас каза, че си искала да ме видиш.

— Да, разбира се. — Стефани се изправи и се насочи към тоалетката. Взе оттам лист хартия. — Да ми дадеш някакво обяснение? — Гласът й плющеше като камшик.

Денис моментално разпозна документа и разбра, че атаката е единственото му защитно средство.

— Какво искаш да кажеш? — настоя той агресивно.

— Признаваш ли, че си подправил подписа на Джоана върху чека? Че си се опитал да откраднеш парите от „Харпър Майнинг“?

— Това не беше кражба! — Гласът на Денис се извиси от възмущение. — Става въпрос за инвестиция! Убеден съм, че „Харпър“ може да възвърне парите си десетки пъти!

— Денис, ти нямаш право да инвестираш парите на „Харпър“. Това право имам само аз. Злоупотребил си с фондовете на компанията! Случаят би могъл да се причисли към криминално деяние!

— Наречи го както искаш! — Денис се разпали. — Нуждаех се от тези пари.

— За какво?

— То си е моя работа.

— Също и моя, ако не заслужиш поста си в компанията.

— О, тя е твоя, нали? — Денис се усмихна подигравателно. — А не е ли просто семеен концерн, от който и аз съм част?

— Денис! — Стефани пое дълбоко въздух и се опита да потисне гнева си. — Ти никога няма да бъдеш част от каквото и да е, ако не заслужиш доверие. Как би могло да се прецени, че си способен да управляваш дори снекбар, а да не говорим за „Харпър Майнинг“, след като се държиш по този начин?

— Тъй значи, вече съм на път да бъда уволнен? Ето за какво ти трябваше новото момче-чудо, Том Макмастър! Да заеме мястото на собствения ти син?

— Денис! — Дан не можеше да издържа повече. — Ще си затвориш ли устата, за да чуеш какво говори майка ти?

Лицето на Денис почервеня и той млъкна. А Стефани продължи все така възбудена:

— Онова, което си направил, е не само незаконно, но и толкова глупаво, че ми се иска да крещя от болка. Но можеше да бъде още по-лошо, ако чекът беше изплатен…

— Какво? — сепна се Денис.

— Спрях плащането.

— О, не.

Стефани беше като ударена от гръм.

— Денис, ти сигурно не си очаквал, че ще го потвърдя…

— Аз не очаквам да направиш каквото и да било, за да ми помогнеш, скъпа майко! — Денис вече се тресеше от гняв. — Винаги си била твърде заета със своите съпрузи и любовници, а сега разруши и най-доброто нещо, в което някога през живота си съм се включвал…

Изгубила контрол над нервите си, Стефани зашлеви с цялата сила, на която беше способна, сина си през лицето. За момент двамата застанаха замръзнали един срещу друг, представляващи жива картина на враждебност; после Денис се обърна и избяга от стаята. Дан пък се втурна бързо към Стефани и я прегърна. Възвърнала неочаквано спокойствието си; тя се възпротиви на прегръдката му.

— Добре съм — рече му. — Мога да превъзмогна скандала. А сега е време да помислим за модното ревю, нали?

 

 

Очакваната глъчка от гласовете на повече от двеста души се чуваше още от стълбите, че и дори навън на улицата. Застанала на тротоара до входа на „Тара“, Стефани стисна ръката на Дан, за да си вдъхне увереност, изправи рамене и бързо пое нагоре към студиото на върха. Тя беше преценила пристигането си точно според инструкциите на Джоана. „Шефът трябва да се появи тъй, че да накара всички да изпаднат във възторг! — беше настояла Джоана. — След теб не бива да пристига повече никой.“

Появяването на Стефани на вратата, придружена от Дан и поздравена за добре дошла от Джоана, Сара и останалия висш персонал на „Тара“, накара врявата да замре. Очите на всички се заковаха в шефката, докато тя се придвижваше грациозно през претъпканата зала към масата си най-отпред. Гостите наоколо я поздравяваха: „Чудесно е да те видим отново, Стефани. Изглеждаш прекрасно, скъпа! Каква е потайна, а?“.

Възгласите увериха Дан в симпатията, която жена му предизвикваше в събраното общество.

Стефани си проправи път между малките кръгли масички с високо вдигната глава и с усмивка за всекиго на устните си. Благодаря на Бога за изцелителната сила на гнева, помисли тя. Ако не се бях ядосала тъй на Денис, можех да лежа все още безжизнено на пода в спалнята. Сега съм в състояние да дам едно от най-бляскавите представления в моя живот!

Щом стигна до масата си, Стефани се обърна и прие възгласите и сърдечните пожелания; те се сипеха отвсякъде с такава сила, че накрая цялата публика избухна в спонтанно ръкопляскане.

— Това е моето момиче — промърмори Джоана, докато наблюдаваше предано от позицията си до вратата. — Кой казва, че нямаш стил? Е, добре, забавлението може да почне!

Джоана се обърна, за да даде сигнал за началото; фантастична режисура, при която всички манекенки излязоха на пътеката едновременно да поздравят публиката; експлозия от жизненост и цветове, преди да се оттеглят, за да се появят по-късно една по една. Когато сцената се изпълни, светлината откъм публиката постепенно угасна — художествен ефект, който целеше да подсили първото впечатление от фрапантните тоалети. Така поне го беше намислил директорът по светлинните ефекти и бе отделил много време, за да го разработи и постави добре. Но остана напълно смаян, когато изведнъж чу Джоана да просъсква на техника зад осветителния пулт:

— Загаси бавно прожекторите! Дай затъмнение, след което веднага насочи дискосветлините.

Стреснат, помощникът по светлинните ефекти се поколеба за миг. Ала никой от тези, които работеха за Джоана, не можеше да не се подчини на нарежданията й. За момент цялото студио потъна в тъмнина, след което запулсира в червено, червено, синьо, синьо, зелено, зелено в такт с ритъма на музиката. Успокоена, Джоана насочи вниманието си към мъжа, появил се само минута преди това в студиото.

— Никой, нито един не бива да влиза след Стефани Харпър! — просъска тя. — Как ще се отрази на спектакъла, ако се разхождаш наоколо, господинчо, за да откриеш мястото си по време на самото действие?

— О, нима съм закъснял? — запита мъжът изискано. — Уверявам ви, че нямах намерение да отнема блясъка на госпожа Харпър.

Джоана го изучаваше отблизо на фона на редуващите се слаби и силни светлинни импулси. Висок, добре сложен, кожа с цвят на слонова кост и впечатляваща тъмна, къдрава коса, силно ухаещ…

— Вие сте Джейк Сандърс! — досети се тя. — Доста съм чувала за вас!

— Така ли? — Джейк стоеше невъзмутим. — В такъв случай навярно сте информирана, че желая да остана два часа на ревюто, стига да ми разрешите. Бихте ли ме настанили, или е желателно сам да се придвижа до запазената ми маса?

В този момент Стефани се обърна, търсейки с поглед Джоана, която трябваше да се присъедини към тях след започването на ревюто, и забеляза новодошлия. Позна го и се вцепени, а Джейк я удостои с дълбок насмешлив поклон. Джоана стисна зъби.

— Оттук, господин Сандърс — настоя тя. — Съжалявам единствено, че не мога да намеря колона, зад която да ви скрия, докато трае действието!

 

 

Джейк е тук! На моя собствена територия!… Това беше последното нещо, което Стефани очакваше, последната капка в чашата на напрежението, което той щеше да предизвика между нея и Дан, без да се смятат неприятностите с Денис през деня. Проклет да е! Бе дошъл вероятно само да я дразни. Не мисли за него, заповяда си Стефани. Наслаждавай се на ревюто. Не мисли за нищо.

Но беше по-лесно да се каже, отколкото да се стори. Тя усещаше присъствието му в дъното на салона като горещ дъх върху тила си. Неканени мисли, свързани с него, изплуваха в съзнанието й: дългите изящни ръце върху поводите на коня му, извивката на къдравата му коса, привлекателната вдлъбнатина на горната му устна над чувствената му уста, рядкост за мъжете… Прибавяше се и постоянното вълнение от това, че знаеше за неговия интерес към нея… Ужасена, Стефани почувства стремително нарастване на желанието си, тялото й потръпна и тя пламна цялата, като усети издайническа влага между краката си. Виновна и объркана, хвърли поглед към Дан. Той гледаше напред, като че ли погълнат от парада на модата, и по всичко личеше, че не е забелязал влизането на Джейк. Ако можеше да се държи настрана от Джейк до края на вечерта, всичко щеше да е наред…

Въпреки че дълбоко в сърцето си тя не желаеше да се случи нещо — или поне не по начина, по който Джейк искаше да го направи. Тъй че не беше изненадана от погледа му, който я дебнеше по време на целия спектакъл, а и после, когато се разхождаше около манекенките, персонала и гостите, раздаваща и получаваща комплименти за бурния успех на вечерта. Накрая позлатените масички бяха преместени; дансингът се освободи за танците. И като ги откри заедно с Дан, Стефани знаеше, че онова, което я очакваше, щеше да се случи скоро.

Джейк много добре усети ситуацията. Усети, че Стефани го почувства, преди да го е видяла как минава край нея, леко докосвайки я. После той застана зад Дан и го потупа по рамото. Дан замръзна, огледа се и познал неприятеля, се зае да отстоява позицията си, като стисна здраво Стефани.

— Извини ме, приятелю — обръщението на Джейк беше отлична имитация на обноска от висшето английско общество, — там, откъдето идвам, потупване по рамото означава именно извинете.

Дан се поколеба, приклещен между примитивното състезание по мъжественост, провокирано от Джейк, и тънкия воал на цивилизованото държание, който желаеше да разкъса. С разярено лице Дан се откъсна от Стефани и без да погледне повече назад, освободи дансинга.

Джейк пристъпи към нея.

— Позволявате ли? — рече иронично, протягайки ръце, но умишлено сдържайки се да я привлече към тялото си. Джейк никога през живота си не беше докосвал жена, която не го бе желала, а точно тази именно жена сама трябваше да дойде при него.

Стефани вдигна погледа си и почувства как пламъкът, който се мъчеше да потуши през цялата вечер, избухва. Доближи се до протегнатите му ръце. Музиката гърмеше, а той ухаеше разкошно.

— Да, господин Сандърс — потвърди тя. — Да.

Тринадесета глава

За пръв път от студентските години насам Дан се събуди на сутринта след модното ревю с всичките признаци на тежък махмурлук. В устата му горчеше, стомахът му беше пълен с киселини, а тъпата болка в очните ябълки преминаваше в болезнени бодежи, щом се опиташе да отвори клепачи. Боже господи, колко глупаво! Известен лекар да се налива по този начин пред толкова хора, защото жена му танцувала с друг — трябва да е превъртял.

Като пъшкаше, Дан се измъкна от леглото и забеляза с възмущение, че Стефани все още спи, порозовяла и спокойна в съня си. Защо не, помисли си вкиснат. Тя едва се докосна до шампанското, което се лееше на воля. Нямаше и възможност да пие — Стефани почти не слезе от дансинга през цялата вечер, танцува повечето пъти със Сандърс.

След като взе душ, обръсна се и направи всичко възможно да възстанови физиологичното си равновесие, изпивайки на един дъх обилни дози портокалов сок и минерална вода, Дан поведе обречена битка срещу слабите пристъпи на ревност; те продължаваха да го нападат, въпреки усилията му да ги потуши. Стефани не трябваше да танцува толкова дълго със Сандърс — не трябваше да танцува с него изобщо, по дяволите! И със сигурност не трябваше да показва, че се забавлява. Дяволска история! Същевременно Дан беше достатъчно интелигентен, за да схване колко неубедително и долно звучи в ушите на останалите бръщолевенето на зеленоокото чудовище. Преди да си вземе довиждане със Стефани, вече напълно готов за болницата, той реши да забрави всичко и никога повече да не го споменава.

Завари Стефани, седнала в леглото, да се наслаждава на закуската — нещо, което понякога си позволяваше, ако си беше легнала късно през нощта. Дан забеляза с болка, че тя беше в чудесно настроение; тайно се беше надявал, че ще го посрещне с думи на извинение и разкаяние. Решението му да не се поставя в ролята на ревнивия съпруг трая само до момента, в който Стефани, като отхапваше от препеченото хлебче и го гледаше с палави очи, го обвини, че е „кисел тази сутрин“.

— Просто не харесвам Джейк Сандърс! — избухна Дан.

— Какво общо има той с казаното от мен? — настояваше Стефани закачливо.

— Нищо — промърмори Дан с единственото желание да не чувства главата си като оловна. — Просто не го харесвам, това е всичко.

— Защо? Защото е великолепен танцьор ли?

— Защото през цялата вечер не прояви интерес да танцува с друга, освен с теб!

— А, разбирам. Може би смяташ, че ти трябваше да танцуваш с него? — Стефани се разкикоти, забавлявайки се като дете на собствената си шега.

— Стеф, дръж се сериозно!

— Тогава нека да бъде на сериозно. Не мога да се преструвам, че ми беше приятно да танцувам с двамата най-добре изглеждащи мъже по време на вечерта. Доставяше ми удоволствие да съм с Джейк Сандърс. Това престъпление ли е?

Объркан, Дан избегна предизвикателството и опита друга тактика.

— Ти се опасяваше, че Сандърс би могъл да се опита да получи информация?

Стефани го изгледа внимателно над чашата с кафе.

— Той е нож с две остриета. Самата аз разбрах едно друго.

Дан въздъхна с малка надежда:

— За превземането на компанията ли? За бизнес ли говорихте?

— Не.

— За него самия? — Ревността на Дан беше очевидна.

— Не.

— Не разбирам.

Стефани взе ножа и си намаза нова препечена филийка с масло, като бавно я поля с малко от любимия си тасманийски мед от диви пчели. О, Дан, помисли тя, ако можех да ти кажа — онова, което открих, се отнасяше до мен.

Ала щом вдигна погледа си, Стефани като че ли едва сега забеляза колко съкрушен изглеждаше съпругът й и изпита угризение.

— Не ставай глупак, скъпи — рече тя ведро, — на теб говоря. Открих просто, че ти си по-добрият танцьор.

Лицето на Дан се оживи.

— Тогава защо…

— Не знам — Стефани сви рамене. — Ти представляваше такава гледка на ревнив съпруг, че просто не издържах на изкушението да се позабавлявам.

— Тъй значи, благодаря. Благодаря много.

— Хайде, скъпи — извика Стефани, без малко да събори подноса със закуската, като се опита успешно да хване ръката му, — не драматизирай нещата. Джейк Сандърс ме интересува само от гледна точка на бизнеса.

— Наистина ли?

— Да, така е. Няма причина да ревнуваш. За мен ти си единственият — сега и завинаги. — Стефани сложи дланта му до бузата си и я покри с горещи целувки. — И ако смея да отбележа, ролята на Отело въобще не ти прилича — изглеждаш толкова нацупен!

 

 

Има и по-лоши неща от края на една любовна история. Но не са много. А когато си принуден да разбереш, че мъжът, по когото си луда, никога не те е обичал, че дори едва ли те е харесвал, а те е мамел по простата причина да те използва, боли още повече. Каси отдавна се опитваше да преглътне обидите и да излекува раните; сега се чувстваше напълно съкрушена. И все пак една мисъл не й даваше спокойствие — скъсването с Джейк не можеше да е по-лошо от сегашното положение — рано или късно в удобен момент тя можеше да го използва в своя полза.

От няколко дни Каси упорито репетираше, уединена в спалнята си, какво да му каже, какви да бъдат неопровержимите причини да го напусне, които да изложи, и каква да бъде пламенната атака срещу коравосърдечния му егоизъм. Но когато дойде моментът, беше толкова изтощена след всичките опити да събере кураж за скъсването, та не й достигнаха думи.

— Това е краят, Джейк — чу се да изрича приглушено. — Това е. Край. Не мога да те виждам повече. — В същото време искаше да изкрещи: почти не те виждам от седмици. Искаше да побеснее в апартамента му, да вие и да чупи. Но ето че, застанала на пътеката в антрето, Каси изрече всичките изтъркани фрази за раздяла, които си беше обещала да не използва.

Въпреки че тъкмо й беше отворил вратата, Джейк не изглеждаше изненадан.

— Каси, скъпо мое момиче, влез и нека да си поговорим. — После нежно я привлече към себе си. — Може и на по-удобно място…

— Не! — Силата на реакцията й я извади от апатията и тя се отдръпна. — Край, Джейк! Наистина го мисля!

— Добре, ще кажа само, че е много жалко. Беше ми приятно. Кое го налага?

— Нищо. До гуша ми дойде, това е всичко. — И Каси му отправи поглед, пълен с обида. — Очевидно нямаш повече нужда от моята информация за Стефани Харпър. А и чувам, че се опитваш да установиш пряка връзка с нея.

— Не бива да даваш ухо на клюките, мое мило антиподче — рече Джейк. — Аз само танцувах с нея. — Сандърс се опита да смекчи гласа си. — Разбира се, все още имам нужда от теб.

— Да, нали. Но като каква? Като шпионин в „Харпър Майнинг“?

— Изведнъж този факт взе да те притеснява?

— Излиза, че нищо не си разбрал. Не обичам да върша мръсотии зад гърба на другите.

Джейк започна да губи интерес.

— Защо го направи тогава?

— Кога не съм правила онова, което си поискал?… — Очите на Каси се насълзиха. Стисна зъби. Проклет да е, няма да я разплаче! Трябваше да се измъкне. — Макар че е вече без значение — измънка тя. — Тръгвам си. Сбогом, Джейк.

Дори в този момент тя бе готова да даде всичко, само и само той да я прегърне, да я спре, да й каже, че е прекрасно момиче, и да й пожелае един ден да срещне любимото момче…

— Както искаш — обърна се Джейк с безразличие. Ако жените само знаеха колко отвратително изглеждат, когато са развълнувани, кожата им става на червени петна, а очите им изпъкват. Стана за добро, призна си той, след като Джили Стюарт явно го беше избрала за партньор, а нейният избор беше нещо като предизвикателство за олимпийско състезание по секс; трябваше да внимава да не се натоварва повече от допустимото.

 

 

Раз-два, раз-два, раз-два. Анджело мислеше, че е в състояние да повтори дори и насън последователността на ударите, които Барни му показа. Въодушевен от подкрепата на Денис като негов мениджър, той удвои усилията си; тренираше с такова настървение, че се наложи Барни да го укротява — в противен случай щеше да се изтощи. Изживя обаче истинско разочарование, когато Денис му призна, че всичко е приключило — сделката беше пропаднала и Анджело оставаше отново сам, само с Тейлър. Но Денис му обеща горещо, че ще бъде до него, за да го подкрепя при всеки възможен случай. Точно тогава Тейлър започна да намеква, че е намислил нещо за Анджело и би насрочил мача, ако е добро момче и изпълнява нарежданията на Барни…

— Достатъчно! — викаше вече за кой ли път Барни. — Настоявам! Върви да вземеш душ. Ще се съсипеш по този начин.

Изтощен от дългата тренировка, Анджело кимна и спря. Като остави боксьорската круша, която налагаше от часове, излезе от залата и тръгна по циментовия коридор към съблекалнята. За негова изненада, единственият човек там се оказа Тейлър, макар че никак не подхождаше на това място в лъскавия си костюм и италиански обувки от естествена кожа. Беше зает с разглеждане съдържанието на голяма кутия, поставена на дървената пейка под закачалката на Анджело.

— Хубаво палто, малкият — подхвърли той, когато Анджело влезе.

— Ей, не пипай! — избухна Анджело, като се спусна срещу Тейлър и върна грижливо палтото обратно в кутията. — То е за баща ми, а не за теб.

— Успокой се, Анджи, момчето ми — изрече Тейлър, видимо забавлявайки се с реакцията му. — Ще можеш да подаряваш на твоя старец много хубави неща, скоро ще участваш в професионален мач. Там, където отиваш, има пари, и то много. Особено ако следваш съвета на по-възрастните и по-опитните. Нали така, Барни? — весело поздрави той стария треньор, който току-що беше влязъл.

— Точно тъй, господин Тейлър — покорно потвърди треньорът.

— А сега слушай, Анджи — продължи Тейлър, — имам добри новини за теб. Насрочих първия ти мач — първата ти истинска борба. Ще се биеш срещу Еди Кинг.

— Еди Кинг! — Анджело изпадна във възторг. — Той е един от най-добрите…

— Беше — поправи го Тейлър.

— … няма да се дам, ще му покажа, ще…

— Внимавай — предупреди го Барни. — Еди Кинг е изчерпан като професионалист, но не е левак. Боксирал се е много по-дълго от теб. И е побеждавал в повечето случаи.

— Мога да го победя, знам го, всичко, което искам да имам, е малко шанс — повтаряше Анджело. Но Барни улови циничния поглед на Тейлър и запази мълчание.

— Чуй ме, Анджи — поде онзи. — Има още да се учиш. В кой момент какво да правиш, тактика…

— Не ми говорете, господин Тейлър, ще разработим с Барни номера, с който да победя Еди Кинг.

Тейлър направи пауза. Начинът, по който млъкна, уплаши Анджело.

— Ето какво, малкият — изтърси той накрая. — Не побеждавай Еди Кинг. Загуби.

Дъхът на Анджело секна.

— Вероятно се шегувате.

— Никога не се шегувам — отвърна Тейлър самодоволно. — Не и с парите, които залагам.

Анджело преглътна.

— Няма да се бия при такова условие, господин Тейлър. Просто не съм способен. Не казвам, че мога да победя Кинг, но съм сигурен, че ще опитам.

— Той не схваща, нали? — Тейлър се обърна изпитателно към Барни. — Слушай, всички ще заложат на теб. Ще загубиш и ще свием парата! После ще насрочим друг мач. Тогава ти ще спечелиш и пак ще свием парите. Такава е работата, момчето ми.

— В никакъв случай. — Анджело беше пребледнял от напрежение, но твърд. — Или ще се бия честно, или въобще няма да се бия.

Тейлър изпъшка.

— Той е добро момче, Барни, но е… неопитен. Поговори с него, а? Не искам, ако се наложи, да моля Чика и Джако да го убеждават. Досещаш се, че те никога не са възпитавани в обноските на маркиза на Куинсбъри — а и не желаем някой да пострада, нали тъй?

 

 

„Харпър Майнинг“… Денис стоеше навън пред кулата от стъкло и железобетон на Бент стрийт и трепереше. След скандала със Стефани преди няколко дни беше получил отпуск до края на седмицата, „да се стегне“, както тя се изрази, и строги инструкции да се появи на работа следващия понеделник сутринта точно в осем. Като член на фамилията той трябваше да дава пример. На всички им беше дошъл до гуша бездейният му начин на живот на плейбой. Денис имаше две възможности — или да се стегне, или да отплува! Той никога не беше виждал майка си толкова непреклонна. От днес беше поставен на тримесечен изпитателен срок. Провалеше ли се, нямаше да има значение чий син е: щяха да го изхвърлят от компанията с парите от седмичната заплата и без препоръки.

Денис все още изпитваше пареща болка от острия език, който трябваше да изтърпи, когато накрая Стефани обори всичките му бурни оправдания в собствена защита и го накара да я слуша. Той прекара времето си през няколкото свободни дни в надпреварване с колата, в лудо каране, за да освободи част от насъбралата се агресия, при сериозен риск за себе си и останалите невинни шофьори и пешеходци. Беше се разделил с майка си, заявявайки, че не е заслужил нейните упреци и, че ще си намери друга работа, та да им покаже на всички… но три дни по-късно все още не беше направил нищо и времето изтече.

Сега стоеше пред „Харпър Майнинг“ подобно на избягал ученик, довлечен за яката обратно в училище. Не можеше да понесе мисълта, че започва отново. Вероятно всички бяха научили за парите, които се бе опитал да изтегли за сметка на „Тара“, и за унизителната плесница от майка му. Да ги вземат дяволите! Сигурно трябваше да има още нещо, което можеше да направи. В края на краищата можеше да си събере нещата от „Харпър Майнинг“ и да изчезне за Лондон или Ню Йорк, а след това — да решава.

Като се обърна, за да тръгне, Денис забеляза млада жена, която вървеше към него по тротоара. Тя се приближаваше бързо в неговата посока, но главата й беше наведена и не го бе видяла. Денис я позна моментално — помощничката на Бил Макмастър, как й беше името — госпожица Джоунс? След няколко крачки щеше да се блъсне в него. Но и веднага да се беше отдръпнал, сблъсъкът оставаше неизбежен. Колко глупаво ще изглежда, когато онази се досети, че е идвал на работа от пет до осем сутринта, впрочем ето как се сдобиваш после със славата на мръсник!

Денис почервеня от гняв и обида и в желанието си да избегне жената, нахълта във фоайето на огромната сграда и хукна към асансьорите.

Всички асансьори бяха обаче в движение и въпреки че бясно занатиска копчетата им, те като че ли нямаха намерение да слязат до приземния етаж. Денис ругаеше от нетърпение. Стремежът да избегне Джоунс изглеждаше най-важното нещо в живота му за момента. Но асансьорите все се бавеха и нито един не се виждаше; тогава тя се появи, пресичайки бавно кънтящото мраморно фоайе, докато застана до него.

Денис забеляза веднага: напразно се бе опасявал, че ще получи недружелюбен сутрешен поздрав или подозрителна подигравателна усмивка при вида на познатото лице. По всичко личеше, че жената не виждаше дори къде се намира; бе застанала замислена, с отчаян поглед, който Денис не пропусна да забележи дори при собствените си неприятности. Нещо в нея събуди спомена за личните му беди напоследък; преди миг той умираше от притеснение при мисълта, че трябва да говори с нея, а сега усети желание да подхване разговор.

— Здравейте.

Тя се обърна с помръкнал поглед към него.

— Ах… здравейте. Вие сте… Денис Харпър, нали?

— Да, така е. Отломка от старата семейна компания.

— Не бях сигурна дали не сте напуснали. Не съм ви виждала напоследък.

— Докато траеше болестта на мама, не съм се мяркал много.

— Така ли… хубаво е, че тя се върна, нали? — Лицето на събеседничката му бавно се оживи.

— Да. Чудесно е. — Денис се опита да прикрие липсата на ентусиазъм.

Момичето го погледна по-съсредоточено.

— Предполагам, че понякога е трудно.

— Трудно ли? Какво имате предвид? — Денис зае защитна позиция. За пореден път Джоунс отгатваше реакцията му като по книга. Той се безпокоеше за историята с чека.

Тутакси Каси почувства желание да го успокои, че освен Стефани и Джоана никой друг от компанията не знаеше нищо; е, разбира се, и те двамата с Том, но те ще си държат езика зад зъбите. И все пак не искаше да покаже, че е наясно с тази глупава история.

— О, нищо — отговори тя безгрижно и с малко закъснение. — С изключение на факта, че Стефани Харпър е изправена пред сериозни трудности.

Асансьорът дойде и те влязоха, за да се изкачат на последния етаж. По някакъв начин непосредствената близост в ограниченото пространство като че ли задълбочи странното и неочаквано влечение между тях. Денис се почувства успокоен в нейно присъствие по начин, който не можеше да обясни; питаше се, каква е причината за тъгата, изписана около очите и устата й? Някой трябваше да я развесели. Прииска му се да е този, който да предизвика усмивка на малкото й личице с помрачен израз. Защо пък не?

Усети по забавеното движение на асансьора, че са пристигнали. И точно преди отварянето на вратите Денис попита:

— Извинете ме, не съм съвсем сигурен, че запомних името ви.

Тя се усмихна безразлично.

— Казвам се Каси.

— Тогава слушай, Каси, може да ти прозвучи смешно: обещавам ти, че мога да ти предложа и нещо по-добро — както съм сигурен, че ти също имаш други, по-сериозни планове — по дяволите! Но ще ти хареса ли да отидем заедно тази вечер на боксов мач?

 

 

В съблекалнята, скрита дълбоко в подземията на централния стадион по бокс, Барни както винаги се опитваше да задържи безмилостното и изтощително енергично настъпление на Анджело. Облечен в халат над ярките нови гащета, Анджело тренираше различни удари, тичаше на място, правеше финтови движения с танцуваща стъпка наоколо, докато на Барни му писна.

— По-кротко, малкият, ясно? — повтаряше той като на магнетофонен запис. — Ще се представиш добре, разбра ли, добре.

Но Анджело беше твърде погълнат, за да му обърне внимание. Въпреки че стриктно се придържаше към изискването да не се безпокоят момчетата му преди голям боксов мач, Барни с облекчение посрещна почукването на вратата. Само да не е Тейлър, помоли се той. Всеки друг, но не и той.

— Анджело! Как е, приятелю?

— Денис! — Италианчето скочи към него и го награби в мечешката си прегръдка.

— Спокойно! Не съм твоят противник! Запази малко от прегръдката за Еди Кинг!

Анджело се ухили неловко и стисна тромаво юмрука на Денис между двете тежки ръкавици. Денис пък го потупа приятелски по рамото и се обърна към вратата. Там стоеше жена.

— Анджи, искам да се запознаеш…

— Каси Джоунс — представи се непознатата и се вмъкна в помещението.

— Тя ти е от истинските запалянковци — заяви Денис ентусиазирано. — Току-що заложи за теб пет долара!

Анджело се изчерви.

— Може би не трябва да си харчите парите — тихо подхвърли той.

— И още как! Ти ще пометеш пода с оня, шампионе!

Трябва да изчезваме, помисли Каси. Денис искаше толкова ентусиазирано да окуражи приятеля си, че не забелязваше как неговата възбуда и енергия се отразяваха неприятно на Анджело. А треньорът не беше продумал, откакто влязоха.

— Късмет, Анджело — му пожела тя и докосна ръката на Денис.

— Късмет! Няма нужда от късмет! — Денис звучеше почти възмутен. — Той има всичко ето тук. — И удари още един път по застрашителните ръкавици.

— Хайде, Денис, време е да тръгваш — намеси се накрая и Барни.

Денис изглеждаше изненадан, но неохотно се съгласи.

— Тогава ще ти се махнем от главата. Постави го натясно, приятелю! — И с жест изведе Каси от стаята.

Отвън, в тесния циментов коридор, се бяха струпали няколко души. Тейлър се отличаваше рязко сред разнородната тълпа; беше облечен в крещящ нов костюм и очевидно нямаше нищо против да изиграе изцяло ролята на неотразим боксов посредник. Зад него „помощниците“ му държаха всичко под око.

— О, колега! — Тейлър не можеше да устои на възможността да се погаври с Денис за тяхното пропаднало партньорство. Загубата на двайсетте и пет хиляди долара, след като почти беше усетил банкнотите между пръстите си, бе засегнала дълбоко душата му. Той щеше да накара Денис да си плати — по един или друг начин.

Денис остана закован на място. Перспективата да го изкарат глупак пред Каси го изпълни с неудобство. Стоеше като заек пред змия. В миг Каси схвана положението и почувства инстинктивен порив на покровителствена любов.

— Хайде, Денис — рече тя високо, като го дръпна за ръката, — да се махаме оттук, ужасна миризма идва отнякъде. — И се отдалечи с Денис.

Намръщен, Тейлър ги проследи с поглед и прибави още една точка към сметката, която имаше да урежда с Денис Харпър. В този момент Джако се приближи до него.

— Шефе — започна той, — някакъв мъж отсреща иска да знае дали имаш някакви запаси, ако продаваш тази вечер.

— И тъй — рече Тейлър, като преценяваше, че вечерта можеше да се окаже твърде сполучлива за него. Пръстите му опипаха кутията в джоба: — Кажи му да не си отива. Трябва да направя едно кратко посещение — да се уверя, че най-добрият ще победи — и ако остане нещо после, оня може да купи. Разбра ли, Чика — провикна се той през коридора, — почукай на вратата на господин Еди Кинг вместо мен и провери дали е готов да приеме посетители.

 

 

— Кой беше онзи ужасен мъж с лице на невестулка? — Каси се обърна към Денис, за да задоволи любопитството си, веднага след като заеха местата си.

— Изглежда, не точно оня, когото би излапала за вечеря — пошегува се Денис. — Господи, ти беше чудесна! Определено можеш да получиш работа.

— Каква работа?

— Като моя охрана. Кога ще започнеш?

— Мисля, че вече съм го направила!

Те се кикотеха като деца. Не мога да повярвам, помисли Каси с учудване, че се забавлявам! Кога беше за последен път, та да си спомня? Денис улови погледа й и отвърна с усмивка. Нали ти казах, бях прав, че е страхотна мацка, когато се засмее, самопоздрави се той. А ние току-що сме се запознали! Денис се отпусна на стола и се приготви да се забавлява.

Изведнъж раздвижването в тълпата прерасна в рев, когато двамата боксьори се появиха, всеки от своята съблекалня, и си запроправяха път през блъсканицата към ринга.

— Това е противникът — съобщи Денис възбудено, като сочеше мургав, набит мъж, който вървеше, заобиколен от тълпа привърженици, помощници и треньори. Въпреки че беше очевидно по-възрастен от Анджело, личеше, че Еди Кинг е все още много жизнен. Очите му имаха застрашителен блясък и той вече размахваше юмруци във въздуха, преди да е доближил ринга или противника си. До него Анджело изглеждаше млад и зелен, направо извън класацията. Денис почувства стягане като на топка в стомаха си за пръв път, откакто бе научил за мача.

— … и един голям фаворит се завръща в битката, Еди Кинг! — извика високо коментаторът по микрофона. — А в червения ъгъл е застанал един твърде обещаващ новодошъл на боксовата сцена, ново момче, най-доброто парче на италианската общност в Сидни, Анджело Витале!

Съдията набързо припомни регламента: „Искам чиста борба. Никакви удари под кръста. Спирате да се боксирате, щом чуете гонга, и почивка…“.

Преди Каси да прецени какво става, те бяха започнали.

Силата на първата яростна атака на Кинг предизвика гръмкия възторг на тълпата. Само след секунди Каси не искаше повече да гледа. Но тя не можеше да заглуши високия глас на коментатора, който настървяваше освирепелите създания около ринга.

— Добре, борбата става много интересна вече — изумителна атака от страна на Кинг, първи капки кръв, ето там, да, Витале получи аркада — ах, още един изненадващ удар, Еди Кинг е точно на място, той напълно е захлупил италианеца и изглежда, че борбата няма да продължи дълго.

— Хайде, Анджело! — извика Денис, обхванат от ужас.

— Младият Витале все още не е показал на какво е способен на този етап от борбата. Но още е рано и всичко може да се случи…

Каси рискува да погледне за момент. Анджело се движеше на около половин крачка от противника си, който с всяко отдръпване или връхлитане можеше да удари или да свие, за да избегне удара. Скоростта и силата на Кинг бяха суперменски, ръцете и краката му работеха като бутала.

— Мисля, че ти спомена, че бил стар — прошепна тя на Денис.

— Да, така беше — отвърна той с безпокойство, — но съм сбъркал ужасно.

Отново лаещият вой заля тълпата.

— Той е повален! — извика коментаторът в екстаз. — Еди Кинг с дясно кроше удари в челюстта Витале и малкият е на земята!

За Каси, която никога преди не беше попадала в света на бокса, боят беше истински ужас, който продължаваше и продължаваше. Напомняше й за борба с бикове, в която Еди Кинг като матадор дразнеше и предизвикваше Анджело, сякаш подлудяло от болка животно. Тя не можеше да гледа, а след първия и втория рунд Денис също. Каси закри лицето си с ръце, за да прикрие терзанието си, докато Денис беше вторачил поглед в скута си. Нито един от тях обаче не забеляза как огънят на борбата напусна Кинг, както влакът остава без пара. Не видяха и бясното връхлитане на Анджело, при което той изсипа остатъка от силите си и по една щастлива случайност намери челюстта на Кинг. Но окуражени от възторжения рев на тълпата, те погледнаха навреме, за да видят как Кинг се наклони бавно назад като отсечено огромно дърво и се строполи. Главата му удари пода с грозен трясък и той повече не стана.

Денис и Каси се спуснаха към ринга и се озоваха най-напред в тълпата, която се събра да поздрави победителя, след като Кинг не можа да реагира на броенето и беше изнесен. Пиршеството, което започна с първата чаша шампанско близо до въжетата на ринга, продължи до късно през нощта вече в салона. Някои от гуляйджиите забелязаха биещото на очи отсъствие на Тейлър и то стана повод за нова веселба. Нищо на практика не можеше да помрачи тържеството по случай тежко извоюваната победа и добре спечеления мач — до момента, в който първият от боксьорите, пристигнал за ранната утринна тренировка в здрача на зората, донесе вестта, че за разлика от тях Еди Кинг не е успял да изкара нощта и е умрял на операционната маса от травма в мозъка, причинена му от фаталния успешен удар на Анджело.

Четиринадесета глава

Бистрото на Виторио, което се намираше в сърцето на търговския квартал, винаги предлагаше разнообразни сутрешни закуски, яйца, приготвени по различен начин, и кафе, колкото можете да изпиете, сервирано бързо и горещо, и то само за няколко долара. На сутринта след боксовия мач редовните посетители, които се отбиваха всеки ден, с раздразнение видяха, че бистрото е затворено, със спуснати капаци, без да е оставено никакво обяснение. Вътре в помещението седяха Денис, Анджело и Виторио, които болезнено обсъждаха едно и също нещо — отново и отново, до безкрай.

— Подари ми сако! Скъпо сако! Може би ще трябва да го облека на погребението на Еди Кинг! — Гневът на Виторио се засилваше, откакто Денис доведе Анджело от залата, и по всичко личеше, че скоро няма да стихне.

Лицето на Анджело се изкриви от мъка.

— Татко, моля те, купих сакото с мои собствени пари, а не със спечелените снощи.

— Пари, които си спечелил, като си разбил главата на някой друг глупак! — озъби се възрастният човек.

— Пари, които съм спечелил, като съм работил за теб, въпреки че никога не си ми плащал заплата, каквато ми се полага! — отвърна му Анджело.

Виторио помръкна.

— Работя много. Местенцето е хубаво. Достатъчно е и за двама ни. Защо не си доволен?

Анджело въздъхна:

— На теб ти харесва да имаш ресторант, а аз харесвам бокса. И съм добър, наистина съм добър. Какво лошо има в туй?

— Анджело, ти нищо не разбираш. Ако се биеш с аматьори, добре, не е лошо за млад човек да прави нещо, което му харесва, да се поддържа във форма, да се пази от неприятности. Но цялата тази работа… не е хубава. Биеш се за пари, но парите ги вземат босовете, а не ти. Ти, ти нищо не значиш за тях. Какво ги интересува, ако останеш сакат или се побъркаш? — Той млъкна, после изпъшка, видимо съкрушен от мъка; тръпки лазеха по гърба на Денис през последния час.

— Добре, татко, можеш да си избиеш безпокойството от главата. — Лицето на Анджело стана мрачно. — Никога вече няма да се боксирам. До края на живота си ще помня какво се случи. Не искам да се повтори.

— Анджи! — Денис беше поразен. — Не можеш да решиш просто ей тъй. Трябва ти време да си помислиш.

Анджело не отговори.

Виторио се загледа настойчиво в сина си, разкъсван от противоречиви чувства. Накрая рече:

— Не трябва да обвиняваш себе си по този начин, Анджело. Беше нещастен случай. Грешката не е твоя.

— Тогава кого да обвинявам? — настоя Анджело с горчивина. — Еди Кинг ли, задето се качи на ринга с мен?

Отговор не последва. Съкрушени, тримата мъже безпомощно се гледаха.

— Хайде, ще те водя вкъщи — предложи Виторио и се изправи тежко. — Лош ден. Днес няма да отваряме.

Анджело вдигна покрусеното си лице към него:

— Татко, аз убих човек!

— Стига, приятелю — прекъсна го Денис неловко, — баща ти е прав. Нямаш работа повече тук.

Тримата бавно се отправиха към изхода. Виторио се пипкаше с ключалките, после отвори вратата към улицата. В този момент плещестата фигура на Джако изпълни рамката, препречвайки изхода. Без да каже дума, той ги блъсна обратно в бистрото. След него се появиха Тейлър и Чика, затвориха внимателно и отново заключиха вратата.

— Вие! — Виторио се тресеше от гняв. — Махайте се оттук!

— Съжалявам, приятелче, няма да го бъде — изръмжа Джако.

Вбесен, Виторио се нахвърли върху побойника. Но силите бяха неравностойни. Джако го сграбчи, разтърси го, после за секунди го стисна в яката си прегръдка. Анджело скочи да помогне на баща си, но Чика го беше взел на прицел с пистолета. Италианчето се спря. Денис трудно можеше да повярва на станалото.

— Хей, Тейлър… кой ти дава право? — едва сега запротестира той.

Тейлър се усмихна.

— Не съм доволен много от италианското ти приятелче, Денис. Ще му дам да се разбере, кажи му да се откаже да се бие, както той иска. Хиляди момчета са го вършили. Но Анджело не. Вместо да слуша, реши да се прави на Роки Марчиано и сега съм без пари. — Погледът му изстина. — А това не ми харесва, както би трябвало да ти е известно, синко.

Денис не беше на себе си.

— Тейлър, ти трябва да познаваш Анджело, не можеш…

— Не ми казвай какво не бива да правя. — Внезапно Денис изпита страх. — Момчетата са тук да дадат малък урок на Анджи. И ако не млъкнеш, може да те последва същото. Искаш ли?

— Замълчи, Денис, туй няма да промени нещата.

Лицето на Анджело изглеждаше болезнено бледо, но той не беше изгубил кураж. Секунди по-късно повалиха Анджело на пода и върху него се посипаха удари. Виторио затвори очи и се разплака. Отвратен, Денис се изненада как е бил способен някога да мисли, че пребиването между мъже е могло да бъде издигнато в спорт и предлагано като забавление. И той се закле, че повече няма дори и да помисли за бокс.

 

 

— Управителният съвет на „Харпър Майнинг“ в пълен състав! Поласкан съм. Благодаря за труда, който сте си направили да ме видите, господа.

— Не сте точен, господин Сандърс. Нашата председателка не е тук днес — отговори Бил Макмастър, силно стиснал устни. — Госпожа Харпър прецени, че след като заседанието ще бъде само една формалност, бих могъл да го ръководя спокойно и аз.

Краткото изявление на Бил съдържаше всичко, но не и истината. Молбата на Джейк да му се разреши лична среща с управителния съвет на „Харпър Майнинг“ на практика извади Бил от равновесие.

— Той напълно е полудял, Стеф! Иска да хване лисицата за опашката! Знае, че е изгубил битката за превземането на компанията. Не може да набере повече от осемнайсет процента в акции. Защо, по дяволите, му е тази среща с управителния съвет? Да не би да си въобразява мошеникът, че ще го поканим да се присъедини към нас, след като водихме седмици ожесточена битка?

— Спокойно, Бил — възрази Стефани. — Може пък да каже и нещо интересно. Няма да го разберем, ако откажем да се срещнем с него.

— В такъв случай ще го сториш ти, а не аз — изказа неодобрението си Бил.

— Да, но… по-добре ще е да си ти…

— Какво? Защо?

Стефани стана от бюрото и отиде до прозореца. Далеч под тях огромната арка на Харбър Бридж се простираше над искрящото от слънчева светлина водно пространство и малките коли надуваха клаксони напред-назад по автострадата… Защото по-лесно мога да избегна изкушението, отколкото да му устоя… Защото за пръв път извън брака си срещам мъж, който наистина може да ме развълнува… Защото съпругът ми вече е подозрителен и ревнува, а аз не желая да утежнявам… — ето това си мислеше Стефани, а гласно рече:

— Защото е по-добра тактиката да не се явя на заседанието и да му покажа, че неговата молба, или каквото и да е, не е толкова важна, че да присъствам.

— Да, да предположим, че има логика — призна Бил. Но той все още не желаеше да се срещне с човека, който му беше създал толкова неприятности и душевна болка. Остарявам вече за тези машинации, рече си тъжно Бил. Беше време, когато обичах почтената борба и можех да се насладя на успехите. Беше време… и почти несъзнателно разтри гърди, където напоследък го мъчеше някаква остра болка.

Сега, докато наблюдаваше гневно Джейк през полираната махагонова маса, Бил отново почувства познатата силна болка; мъчеше го като зъбобол. Реши да съкрати работата на заседанието до възможния минимум. Накратко представи членовете на съвета; беше убеден, че Джейк е наясно с всичко за всекиго от тях, което представлява интерес за него. Сандърс ги удостои с любезна усмивка, повтаряйки имената им по американския маниер при запознаване, но единственият, към когото прояви интерес, беше Денис. Последната информация на доскорошната му любовница Каси се отнасяше за фиаското на паричната история, засягаща „Тара“. Погледна към размирния млад мъж, отпуснал се върху стола с подчертана небрежност; чудно, колко време ще е необходимо да превърне коронования принц в още едно слабо звено от командването във веригата на „Харпър“?

— Е, добре, сега познавате всички, може да започнем.

— Отлично.

„Има глас на мръсен англичанин, помисли Бил, какъв отвратителен акцент…“ После продължи високо:

— Както всички знаете, един от акционерите е направил предложение господин Джейк Сандърс да бъде поканен в управителния съвет на „Харпър Майнинг“. Всички имахте възможност да обмислите и аз предлагам направо да гласуваме. — Бил се обърна към Джейк. — Искате ли да предложите нещо друго?

— Нищо, което да повлияе на крайния резултат — отговори Джейк спокойно.

Бил се опита да потисне изненадата си. Беше сигурен, че Джейк ще опита някаква хватка — лъжливото копеле беше от онези, които мислят едно, а вършат друго! Тъй че какъв беше замисълът му? Бил нервно продължи:

— В такъв случай ще пристъпим към гласуване. Тези, които са за приемането на господин Сандърс в управителния съвет?

Никой не вдигна ръка. Бил отмъстително направи по-дълга пауза от друг път.

— Кои са против? — Със задоволство изгледа стройната редица от вдигнати ръце. — Свалете ги. Изглежда, на дневен ред са съболезнованията, а? — Бил не можа да скрие триумфалната усмивка, изписана върху лицето му.

— Не се безпокойте — отговори Джейк префинено. — Не мога да очаквам винаги победи. Но дали съветът ще разгледа предложение, направено от изгубилия?

Бил се изсмя.

— Какво е то?

— Както знаете, изкупувах акции на „Харпър Майнинг“ с намерение да вляза в управителния съвет. Но след като не мога да увелича осемнадесетте процента, които притежавам, и имам два процента по-малко от необходимите, за да бъда по право един от вас, господа, повече не се интересувам от тези акции. — Всички го погледнаха. — От това следва, че ако искате да купувате, мога да продавам.

— Не се интересуваме! — Възгласът на Денис, седнал в другия край на масата, избухна силно.

— Задръж, Денис! Ти…

Денис невъздържано пресече опитите на Бил да го укроти.

— Не трябва да купуваме! Не знам какво е намислил, но не вярвам, че ще се откаже толкова лесно!

— Много добре. — Джейк се изправи. — Ако не ги искате, ще ги пусна на свободния пазар.

— Денис, ако трябва подробно да ти обяснявам, оставим ли да се случи това, ще бъдем съсипани — отрезви го Бил. — Е, добре, на каква цена?

— Триста и осемдесет.

— Твърде високо. Триста и двадесет е много по-приемливо.

— Хайде. Можете да дадете повече. Триста и седемдесет. Най-ниската възможна цена.

— Триста и шестдесет. — Самообладанието на Бил го напускаше.

— Съгласен.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Случи се така, че моят брокер и адвокатът ми чакат отвън — отбеляза Джейк с безизразно лице. — Предлагам да оформим сделката незабавно.

След десетина минути Джейк беше в лимузината заедно със съветниците си на път за фондовата борса.

— Защо отиваме там? — попита адвокатът. — Ти направи удара си. Ясно е какво ще стане, когато клюката обиколи борсата, че се оттегляш, защото си открил нещо нередно в компанията им и те трябва да изкупят акциите като част от спасителната операция.

— Да, добре измислено, за да им се нанесе най-тежкият удар, нали? — съгласи се Джейк, а зъбите му проблясваха. — Добре свършена работа. Въпреки че сам го казвам, горд съм с идеята си. И искам да съм там, когато ще се лее кръв.

Брокерът слушаше внимателно информацията по телефона в колата.

— Цената на акциите на „Харпър“ е паднала с долар и десет цента, откакто новината избухна — съобщи той. — И ще продължава да пада. — Мъжът се втренчи в Джейк, който гледаше напред с неразгадаемо лице. — И сега какво — да грабваме печалбата и да се махаме ли?

— Не — отвърна замислено Сандърс. — Бихме могли да вложим повече въображение. Изчакайте цената да падне до най-долната си граница и почнете отново да купувате. И този път искам пълните двайсет процента!

 

 

Колата на Денис спря бавно в мизерна малка уличка с няколко къщици и занемарени тераси, притиснати от фабрики и промишлени строежи. Никога по-рано не беше идвал в тази невзрачна и изостанала част на града. Погледна неловко към Анджело, който седеше до него, със скорошни следи от побоя.

— Сигурен ли си, Анджи? — попита Денис обезпокоен. — Не трябва да го правиш.

— Трябва. Все още не съм решил какво ще кажа.

— Най-добре каквото чувстваш. Искаш ли да те придружа?

Анджело поклати глава.

— Почакай за минутка.

Денис потисна въздишката си. Беше глупаво. Анджело беше готов да хвърли на вятъра единственото нещо, което спечели от целия този кошмарен бизнес. Но на Денис му бе писнало от разправии. И двамата бяха упорити — и бащата, и синът — и сега разбра, че не може да разубеди приятеля си.

Също тъй не успя да разубеди Виторио. След като Тейлър и неговите гангстери напуснаха бистрото тази сутрин, Денис се завтече към телефона, за да извика полиция. Но възрастният човек изтръгна телефонната слушалка от ръката му и почна истерично да му крещи на италиански. Денис не успя да разбере нищо. Анджело обаче, като говореше трудно с разбитите си окървавени устни, успя да издума:

— Татко не иска да викаш полицията. Казва, че те всички са подкупени от такива като Тейлър и че онзи ще се върне след час да ме убие.

Денис напразно се опитваше да убеди възрастния човек, че порочната корупция на стария свят не се беше пренесла автоматично в новия. За Виторио, тероризиран от призрака на мафията още от годините на детството, бе достатъчно, че синът му е все още жив. И искаше той да остане жив. Двамата млади мъже бяха безсилни.

„Но поне мога да помогна на Анджи в безумния му план, помисли Денис. Знам, че греши — но за какво са приятелите?“

 

 

Убеден съм, че съм прав, мислеше си пък Анджело; седеше неудобно на една страна и се опитваше да не притиска реброто си, защото усещаше, че е счупено. Чисто и просто е трудно да го направиш, това е всичко. Но по-лесно нямаше да стане, колкото и да умуваше.

— Добре — рече Анджело, като излезе от колата. — Няма да се бавя. — После пресече улицата и почука на вратата на неугледна къща. След като изчака дълго, вратата се открехна. Появи се развлечена жена с подпухнало от плач лице и разчорлена коса. Анджело се стресна.

— Госпожа Кинг? — запита той. — Госпожа Еди Кинг? Донесъл съм ви пари. Мога ли да вляза?

 

 

Щастливи семейства. Кой ли шегобиец е съчинил тази фраза? И какво го накара да си помисли, че като покани Сара на вечеря вкъщи, ще помогне да се опознаят отново? Като се ругаеше наум, Том седеше до Сара в уютната трапезария в дома на Макмастърови. Те почти привършваха най-нелепата и неловка вечеря, на която някога бяха присъствали.

Къде сбърка Сара? Том не можеше да разбере. За него тя изглеждаше прекрасно в леката рокля с цвят на праскова, при това личеше, че роклята е нова и облечена специално за случая. Сара беше внимателна през цялото време; наистина колкото по-често я виждаше, толкова повече се увличаше по нея. Но явно, че не беше направила добро впечатление на родителите му. Какво им става на моите хора?

— Предполагам, всички са обезпокоени от падането на нашите акции — опитваше се Сара за пореден път да намери такава тема за разговор, която нямаше да го изчерпи след няколко изречения.

Бил настръхна.

— Успях да изведа компанията от най-лоши кризи — рече раздразнено той. — Сигурен съм, че и този път ще успея.

— Да, разбира се. — Момичето се притесни. — Искам да кажа… исках да кажа… нямах предвид да критикувам… — неубедително замлъкна тя.

— Е, добре, ако си привършила, Сара. — Рина хладно се наведе и взе чинията й.

Боже господи, дори мама се държи отвратително! Том беснееше в безсилието си.

— Беше много вкусно, благодаря — плахо се обади Сара. — Нека да помогна в разтребването.

— О, не, моля — натъртено отвърна Рина. — Мога да се справя сама. — И изчезна в кухнята.

Том ядосано отблъсна стола си и я последва. След него стана и Бил.

— Извини ме, Сара — произнесе неловко, — имам неотложна работа. — И той напусна стаята.

В кухнята Рина опитваше някаква надеждна защита срещу яростната атака на Том.

— Тя е Сара, не си ли спомняш? — казваше той гневно. — Нали е стара приятелка на семейството, вие и двамата се държите с нея като напълно непозната! Щом се опита да каже нещо, я отрязвате.

— Том, изслушай ме! Баща ти и аз в момента сме малко напрегнати. — С опакото на дланта си Рина отмести кичур коса от лицето. Том изведнъж забеляза, че тя е необичайно разстроена.

— Мамо, какво ти е? — попита обезпокоен. — Каквото и да е, трябва да ми кажеш.

— Няма нищо, Том. Само дето работиш в „Харпър Майнинг“ и ние с баща ти мислим, че не е редно да излизаш със Сара.

— Боже мой! Защото е дъщеря на шефката ли? Не мога да повярвам на ушите си!

Рина се сконфузи.

— Ние смятаме тъй — настоя тя в своя защита.

— Кой от нас не е достоен, мамо — аз или тя?

— Нямах това предвид, Том, не изопачавай думите ми.

— Забрави всичко! — разгневи се Том. — Ще изпратя Сара. Ще поговорим, като се върна! — Той напусна кухнята и се отправи към трапезарията. Но там вече нямаше никой. Сара си беше тръгнала.

Петнадесета глава

Групичката, която се събра около масата на управителния съвет на „Харпър Майнинг“ на следващата сутрин след посещението на Джейк Сандърс, беше мрачна и разстроена. След като цял ден наблюдаваха как акциите на „Харпър“ падат и сякаш нямаше изгледи да спрат дотук, нито Стефани, нито Бил бяха спали цялата нощ и сега се гледаха подобно мрачни отражения на една и съща натрапчива тревога. Том все още беше ядосан на баща си за неговата необяснима студенина към Сара по време на отминалата вечеря. Въпреки това обаче, се почувства задължен да защити Бил от Денис, който се люшкаше между мелодраматичното пресилване на щетите, понесени от компанията, и детското самохвалство — неговото „Нали ти казах!“ направо влудяваше Том.

Стефани не можеше да понесе най-вече покрусеното лице на Бил.

— Не се безпокой — рече тя колкото можеше по-весело, — преживели сме и по-лоши неща заедно, Бил. Рано или късно ще победим господин Сандърс, бъди сигурен.

Физиономията на Бил стана още по-унила:

— Ако успеем, няма да е с моя помощ. Разочаровах те, Стеф. Бях изигран от Сандърс и сам влязох в капана. Цялата история с избирането в управителния съвет беше нагласена. Той беше пресметнал, че ще остана много доволен, когато се провали, и че няма да усетя истинската заплаха. И аз наистина не прецених. Набутах се сам.

— Да, стори го. — Отношението на Денис беше враждебно. — Въпреки че се опитах да те накарам да чуеш! Но не, ти трябваше да го направиш, както го бе намислил.

Бил не се хвана на въдицата.

— Вярно е — потвърди той уморено. — Трябваше по-добре да се подготвя. Преди десет години щях да проуча предварително всяко действие, което възнамерява да извърши Сандърс. Но сега…

Пръстите му тревожно търсеха болката от лявата страна на гърдите и той прехапа устни.

Денис продължи с ярост:

— Доволен съм, че го признаваш! Колкото до мен, мисля, че е дошло време да говорим открито.

— Денис… — В гласа на Стефани се долавяше заплашителна нотка, ала синът й не млъкваше.

— Направил си много за компанията, знам го…

— Не ме покровителствувай, самонадеяно човече! — изръмжа Бил.

— … но всичко вече свърши. Време е да помислим за приток на млада кръв…

Нервите на Бил не издържаха.

— Слушай, момче, може да имаш акции и място в управителния съвет, но дотук свършва всичко и добре е да не го забравяш! Все още аз съм главният изпълнителен директор на тази компания и получавам нареждания само от Стефани Харпър и от никого другиго.

— Аз пък съм син на Стефани Харпър! — избухна Денис. — Понякога мисля, че грешиш, като забравяш тази подробност и имаш такива големи планове за своя наследник. Позволи ми да ти напомня, че е без значение колко и какви са специализациите му, засега има само един Харпър младши и това съм аз!

— Денис, не по този начин. — Том контролираше гласа си. Той погледна към Стефани; седеше с мраморно лице, по което не трепваше нито един мускул. — Мислех, че сме решили да работим всички заедно като един екип.

— Екип ли? Ние не можем да се разберем за времето отвън, та камо ли за стратегията на „Харпър Майнинг“. Мисля, че скоро ще настъпи моментът, когато компанията ще бъде принудена да се освободи от услугите ви.

— Изглежда, ти никога не си бил запознат с някои неща — изрече Том презрително. — Договорът ми е със Стефани Харпър, не е с „Харпър Майнинг“ и в никакъв случай с теб!

Настъпи тишина, която Стефани накрая наруши.

— Достатъчно, Денис, ако си свършил с уволняването на моите двама най-добри съветници… — Умишлено направи пауза, за да може декларацията й да окуражи по-специално Бил. — Мисля, че трябва да допълня и друго. Бил допусна грешка. Случва се. Поела съм своя дял в нея — че и повече. Но той се показа мъж на място да го признае, да се извини и да стори всичко, на което е способен, за да го поправи — нещо, на което ти, Денис, все още трябва да се учиш! — Стефани пронизваше сина си с поглед. — Изглежда, не ти е минало през ум, че ако си вършеше работата за „Харпър Майнинг“ както трябва, щеше да си научил за предварително подготвения ни капан. Би могъл да доловиш например лъжливия слух, че сме в затруднено положение, и щеше да ни предпазиш до голяма степен от щетите, които понасяме в момента.

Лицето на Денис почервеня. Очевидно не бе и помислял, че може да бъде обвинен по някакъв начин.

— И още нещо — продължи Стефани сериозно. — Няма полза от много приказки и празни мисли; излишно е да се търсят поводи за обвинения и пререкания за нещо, което е приключило и е факт. Нека почнем отново, да подредим нещата и да ги накараме да заработят за нас; но за това се иска ум, решителност и търпение. За щастие, мисля, че имаме късмет и разполагаме с достатъчен потенциал именно от хората около тази маса. — Стефани замълча и се огледа, като тактично хвърли окуражителната си усмивка и към Денис. — Мога ли да предложа, господа, да обединим усилията си във военен съвет? От чутото досега разбрах, че Сандърс няма намерение да се отказва. Мисля, че трябва да продължим отново с нашата тактика да отблъскваме новите кандидат-членове на управителния съвет — или поне един от тях във всеки случай!

Няколко часа по-късно Стефани напусна съвещанието. Усещаше болки в гърба, изпитваше нужда да пийне нещо; запасите й от енергия и воля бяха изтощени от дългите, сложни и често разпалени спорове, които председателстваше. Но бе успяла и днес. С присъщата сила и собствената си решителност беше сплотила разнородния си екип и тактиката срещу Джейк Сандърс добиваше определено очертание. Добра работа за една сутрин. Протегна се с удоволствие, прозя се тъй, че чак челюстта я заболя, и се запъти към кабинета си.

Още докато пресичаше коридора, Стефани усети свежо ухание, твърде нехарактерно за обикновената канцеларска миризма в сградата. На бюрото й имаше разкошен букет от екзотични цветя — камелии, орхидеи, червен ясмин, лилии. Тя се наелектризира. Джейк? Едва ли! С разтреперани ръце разкъса плика с картичката и очите й се заковаха върху написаното: „Ти си номер едно за мен — сега и завинаги. Дан“.

Стефани затвори очи, отметна глава и пое дълбоко дъх. Какво чувстваше? Удоволствие, облекчение или… разочарование? Не посмя да продължи мисълта си. Нетърпеливо грабна телефона и набра номера на болницата.

— Дан? О, скъпи…

— Не ми казвай, че получи цветята. Харесват ли ти?

— Фантастични са!

— Те са моето извинение.

— За какво?

— За какво ли?… — Той направи пауза и Стефани разбра, че се е замислил. — Задето бях толкова досаден.

— А пък аз си казвах, че същото се отнася за мен! — засмя се тя щастливо.

— Стеф — прекъсна я съпругът й, — забрави нещичко.

— Какво съм забравила?

— Ами… знаеш от какво имаме нужда. Малко време заедно. Далеч от всички.

— Отпуск ли? — Стефани беше напълно изненадана.

— Защо не? Ще бъде полезно за двамата.

Сърцето й се сви, тя почувства как щастието отпреди минута се изпарява като утринна роса. Трябваше да го каже, да го превъзмогне.

— Дан, не мога. Не мога след всичко, което става в „Харпър“. Не мога да замина точно в този момент.

— Не можеш дори за няколко дни?

— Дори за няколко часа. Не трябваше да се измъквам от вчерашната среща с Джейк Сандърс. Ако бях там, цялата тази каша просто нямаше да се случи. Сега плащам цената на небрежността си. Нямам право да позволя да се случи отново.

— Естествено. — Не звучеше ли някак саркастично гласът му? Не бе в състояние да си отговори.

— Съжалявам.

— Аз също.

— Друг път.

— Да, разбира се. — Но и двамата знаеха, че моментът беше пропуснат. По дяволите, помисли Стефани, като затвори телефона и седна зад бюрото; сетивата й потънаха в силния сладникав аромат на цветята. Защо трябваше точно това да се случи?

 

 

Стана късно, този ден бе толкова дълъг. Всички дни сега изглеждаха на Анджело като днешния — измъкваш се от леглото, влачиш се през целия ден, а в края му дори нямаш сили да се отдадеш на забравата за следващите осем часа — въпреки че те са единствената пълноценна част на денонощието, Господ е свидетел, която си очаквал. След мача с Еди Кинг Анджело не можеше да се отърси от летаргията; Виторио беше взел сериозно да се опасява, че тя трови младия живот на сина му. Меланхолия, рече си възрастният човек. Навремето познаваше хора, които умряха от нея далеч в Италия — и това бяха не само безнадеждно влюбени момичета. Тъй че Виторио се безпокоеше за сина си като квачка за пиленцето си и се опитваше по хиляди начини да го ободри; Анджело дори не ги и забелязваше.

Отмина още един ден. Време е за вкъщи. Виторио обгърна с поглед празното бистро. В ъгъла Анджело бършеше една маса; като че ли я почистваше за шести път тази вечер.

— Хайде, казах ти да свършваш — извика той.

— Не мога, татко, не искам. — Анджело някак странно заекна.

— Не можеш какво?

— Не мога да оставя всичко и да си тръгна. Не мога да спя през нощта. И след като не мога да спя, по-добре да върша нещо, а не да гледам в тавана.

Виторио усети особена болка — тя идва, когато гледаш как хората, които обичаш, страдат, а ти си безпомощен да им помогнеш.

— Добре — съгласи се Виторио накрая. — Както кажеш. Почисти още няколко маси. — После силно развълнуван прегърна внезапно Анджело и го притисна до гърдите си. — Обичам те, Анджело — възкликна възрастният мъж. — Всичко ще се оправи, аз ти го казвам. — После, смутен от показа на чувствата си, бързо се отправи към кухнята.

Анджело взе отново кърпата и се усмихна на себе си за пръв път от много дни насам. Какъв баща! Истински благородник! Потънал в мислите си, Анджело не забеляза как вратата се отвори. Ненадейно в помещението нахлуха неколцина мъже. Анджело преглътна желанието си да извика за помощ, когато позна Джако, Чика и Тейлър.

— Как си, Анджи, момчето ми? — попита Тейлър мазно. — Радвам се да видя, че си се възстановил.

— Какво искаш? — Анджело присви очи.

— Е, хайде, не бъди такъв — засегна се Тейлър. — Не ме мразиш, нали?

— Да те мразя ли? — Анджело вложи във въпроса си целия сарказъм, на който беше способен.

— Разбира се, че не трябва. — Тейлър държеше подкупващ тон. — Налагаше се да ти дадем урок, разбра го, но сега всичко свърши. Ти си умно момче. Все още те очаква голяма кариера. Да не я проваляме, а?

Анджело погледна Тейлър в очите.

— Сигурно си полудял — произнесе момчето бавно и отчетливо. — Повече няма да се бия нито за теб, нито за някой друг.

— Анджело! — Тейлър му се молеше като любеща майка. — Не ми създавай трудности.

— Никога — никога, чу ли? Няма да се боксирам! А сега се махай! — И по стар италиански обичай предизвикателно и с презрение Анджело се изплю хладнокръвно между бомбетата на добре лъснатите обувки на Тейлър.

— Ако този е начинът, по който искаш да… — Побелял от гняв, Тейлър посегна към сакото си, където личеше застрашителната подутина от пистолета. Но преди да го бе извадил, Виторио нахълта откъм кухнята като носорог в атака.

— Разкарай се от момчето ми! — изрева той. — Само да мръднеш, ще те убия! — Не беше за вярване — баща му държеше огромно старинно оръжие, прилично на старовремска широкоцевна пушка. Дали изобщо можеше да стреля? Анджело забеляза със задоволство, че Тейлър, който сигурно познаваше оръжията по-добре, очевидно бе сметнал, че това може и да се използва.

— Спокойно, старче — изрече той с привидна любезност. Но погледът му блуждаеше, Тейлър търсеше начин да се измъкне; капчици пот избиха по челото му и върху горната му устна.

— Махай се! Махай се оттук! Остави момчето ми! Разбра ли? — При всяка дума Виторио злобно мушкаше Тейлър с тежките цеви на оръжието. Тейлър се изпоти, а неговите „помощници“ се почувстваха смачкани като всички побойници, когато опасността се обърне срещу тях. Виторио триумфално ги изгони, придружавайки жестовете си с истерични викове, мръсни псувни и цинични отмъстителни изрази, част от италианското му наследство. После заключи и залости вратата, подпря се на нея и почти припадна. Анджело се втурна да му помогне и да вземе оръжието.

— О, татко — прошепна той и го разцелува горещо по двете страни.

Виторио намери сили да се усмихне.

— Старият ти баща се справи добре, нали? — поглади той оръжието. — Купих го от битпазар. То прилича на мен — старо, но надеждно.

Анджело се вгледа в силно сбръчканото лице пред себе си. Възрастният мъж имаше самодоволен вид на палаво дете. Анджело едва се сдържа да не прихне. Знаеше, че не бива да наранява гордостта на героя-победител. Но нямаше никакво желание да потисне радостта в сърцето си, което оживяваше, сгряно от топлината на живота и любовта.

 

 

Фаровете на колата разкъсваха плътната тъмнина, докато Стефани с лекота вземаше опасните завои на крайбрежния път към Сидни. „Какво правя?“ — запита се тя, измъчвайки се. Беше ужасна вечер. Първо Дан се обади доста сдържано, само да й съобщи, че има работа в болницата и ще остане да я свърши. После двамата, Денис и Сара, излязоха да вечерят навън; Стефани с удоволствие отбеляза, че приятелството между Сара и Том се задълбочава; очевидно бяха преодолели неприятния случай в началото. А и Денис по всяка вероятност имаше приятелка. Щеше да бъде добре, ако това можеше да го успокои! Но каквато и да беше причината за отсъствието им, Стефани вечеря сама и този факт не й беше приятен.

И тогава се обади Джейк… Шокът от специфичния глас в телефонната слушалка я зашемети. За момент тя се вцепени и онемя, а през това време Джейк изложи идеята си. Искал да я види насаме. Много спешно, във връзка с бизнеса — дискретността изисквала да се срещнат по-добре тази вечер, отколкото да предизвикат догадки със среща през деня. Би ли могла да дойде в апартамента му в хотел „Рийджънт“?

Не, не би могла. Докато отговаряше, Стефани се беше изчервила, сърцето й туптеше и тя отбеляза с облекчение, че е добре, дето все още няма телефонно-телевизионна връзка. Но все пак не беше толкова объркана, че да се съгласи да се срещнат на вражеска територия. Или в „Харпър Майнинг“, или никаква среща.

Замаяна, Стефани остави слушалката, после се обади да инструктира охраната на „Харпър Майнинг“ да пуснат вътре един господин, който ще се срещне с президента на компанията. Едва тогава хукна по стъпалата, за да се преоблече. Защо да се преоблича, попита я вътрешният глас. Защото ми трябва увереността, че изглеждам най-добре, защото ще му покажа, че не давам и пет пари за него, защото искам да приличам на истински делова жена, стопроцентова мадам президент. Но в такъв случай защо избрах един от последните модели на „Тара“, рокля от меко трико, в синьо, която, знам, ме прави по-млада, свежа и, о да, секси… Защо?

Като сграбчи волана, Стефани се насили да изхвърли тези влудяващи въпроси от главата си и да се съсредоточи върху шофирането. Освен това тя трябваше да отгатне и какво, за бога, е намислил Сандърс този път, тъй че да е готова с отговора на „Харпър“ за всяка евентуална негова маневра. Стефани все още черпеше поука от поражението на „Харпър Майнинг“ след последната битка с господин Сандърс. Не трябва да се повтори отново! Тя щеше да излезе на сцената с цялата си изобретателност. Джейк нямаше да я свари неподготвена и да й хвърли прах в очите, само защото беше оплел Бил. Този път, Джейк Сандърс, ще си намериш майстора!

Заредена с амбиция, Стефани спря пред „Харпър Майнинг“, паркира безпроблемно на опустялата улица и забърза към сградата. Шефът на охраната я посрещна, като я информира, че господинът вече е пристигнал и са го изпратили до последния етаж в кабинета на президента. Стефани благодари, взе асансьора, потискайки желанието си да провери грима си в дамското огледалце и допълнително да се напарфюмира — ама че желание, смъмри се тя. На излизане от асансьора най-горе се поколеба за момент и като си пое дълбоко дъх, отправи се по коридора към кабинета си.

Щом доближи, ушите й доловиха през отворената врата неочакван звук. Какво ли прави Сандърс? Обезпокоена, тя влезе твърде неподготвена за сцената, която се разкри пред очите й. Върху бюрото, абсолютно на същото място, където по-рано бяха сложени цветята на Дан, лежеше букет от лилии и рози. До него две кристални чаши, а седнал зад бюрото й, Джейк беше зает да налива шампанско.

Когато я видя, Сандърс се изправи и приближи към нея.

— Надявам се, нямаш нищо против, че съм се разположил като у дома си — подхвана той спокойно. — Мога ли да ти предложа чаша шампанско, бива си го.

Стефани трудно намери думите си:

— Аз… господин Сандърс…

— Моля, наричай ме Джейк — настоя гостенинът.

— Господин Сандърс, може ли да сменим сладникавия тон и да говорим по същество?

— Закъде бързаш? — Той отпи с удоволствие от шампанското и я изгледа шеговито над чашата си. — Нямах възможността да ти поднеса цветята, които съм ти донесъл, или да ти кажа, че изглеждаш прекрасно в този син тоалет и не бих искал да носиш друг цвят, освен този.

— Трябва да ви напомня, че не съм дошла да се забавлявам. Изобщо нямах желание да съм тук точно днес вечерта. Само вашето настояване, че въпросът има важен бизнес характер, ме накара да се върна отново в Сидни. Честно казано, бих предпочела да съм в леглото с хубава книга в ръка.

— Ето, сега пък разваляш илюзиите на един мъж. — Джейк се забавляваше неимоверно много. — А аз си въобразявах, че имаш силното желание да ме видиш. — Наистина е чудесна жена, рече си той. Странно чувство на задоволен копнеж, че Стефани е тук, нахлу в него. „Липсвала ли ми е тя?“ — запита се Джейк скептично.

„Ще му дам още една възможност да мине на въпроса, ако изобщо има такъв — помисли Стефани, — след което си тръгвам.“

— Повтарям, тук съм, защото съм загрижена за „Харпър Майнинг“ — започна тя. — Вече ви познавам добре…

— Очарован съм — прекъсна я Сандърс предизвикателно.

— … знам, че няма да се откажете лесно от вашите първоначални амбиции. Ако трябва да сключа тайна сделка с вас, за да спася компанията, ще го направя. — Но ако не сте съгласен, тогава ви предупреждавам, че ще се боря до смърт, за да съм сигурна, че компанията ще остане собственост на семейството.

Джейк беше поразен от нейната жар и решителност.

— Сигурен съм, че няма да се наложи — рече той със смекчен тон.

— Добре тогава, каква е цената да се махнете и да не се появявате повече?

— Мое мило момиче, не знам откъде да започна.

— Не ме наричайте мое мило момиче — отсече Стефани. — Пристъпете към въпроса за бизнеса; трябва да го разискваме и решим тук, тази вечер.

— Добре, нека по свой начин изразя, че аз също тъй съм заинтересован за „Харпър Майнинг“ както и ти самата. Нямам намерение да се оттеглям. Напротив, исках да ти кажа, че изкупувам отново акции.

Стефани стисна зъби.

— Не можахте да си осигурите достатъчно акции, за да станете член на управителния съвет при последния ви опит. И този път няма да успеете.

— Съжалявам, че трябва да ти кажа, но вече имах забележителен късмет. В действителност моят инстинкт ми подсказва, че съм на сантиметри от целта. И тогава — Джейк се огледа с насмешка — въпрос на време, кога това бюро ще бъде мое, този кабинет ще бъде моят кабинет, а ти ще работиш или заедно с мен — или за мен.

Пулсът на Стефани се ускори; в думите му имаше скрита заплаха.

— След като сте толкова убеден, какъв е смисълът на тази…

— Среща? — Джейк остави чашата с шампанско на бюрото. — Добре, сигурно е, че предстоят схватки в заседателната зала, но бих се надявал зад кулисите да бъдем приятели. — Сандърс се приближи небрежно към мястото, където тя стоеше от началото на това странно интервю.

Стефани се опита да се засмее.

— В никакъв случай. — Сандърс беше много близо, но тя не отстъпи. Вдигна смело глава, за да го погледне. — Имам чувството, че сме на различни вълни по отношение целта на посещението ви.

— Не мисля тъй — промълви Джейк. — Не, действително. — Застанал пред нея, той се наслаждаваше на присъствието й, на чудесната женска миризма, на дъха й, на косата й, тялото й. Като сведе поглед, можа да забележи извивката на гърдите й и разбра, че трябва — трябва — да ги зърне и погали един ден. И то съвсем скоро. Погледна в очите й и видя онова, което вече беше почувствал — същото безпощадно влечение, обсебило него, владееше и нея. Стига да не проявяваше нетърпение…

Неочаквано слухът му, силно изострен, както и другите му сетива, улови отдалечения шум от асансьора; пристигаше на последния етаж. След миг посетителят щеше да се насочи към единствения източник на светлина наоколо, сиреч към тази врата. Беше сигурен, че Стефани не бе чула нищо, напълно погълната от въздействието на момента и силата на чувството, което се зараждаше помежду им. Никога след това не беше убеден дали в онзи момент е бил воден от желанието да я прегърне, което не го напускаше от първата им среща, или от някакъв демон на злото, желаещ да я компрометира пред обществото, създавайки заблудата, че Стефани му принадлежи. Най-естественото нещо на света беше да я вземе нежно в прегръдките си и да се наведе за целувката, която тя му предлагаше без съпротива. Би прекарал остатъка от живота си в опити да опознае тази уста. Но изведнъж Стефани като че ли дойде на себе си, отдръпна се и се обърна към вратата, за да си тръгне. И като го направи, тя едва не се сблъска с Дан, застанал на прага с измъчено, посивяло лице и изписан ужас върху него пред гледката, на която току-що беше станал свидетел.

Шестнадесета глава

— Дан! Дан! Дан!

До края на живота си Стефани щеше да помни кошмарното усещане за оня момент: парализирана от първоначалния шок, тя се връщаше постепенно към действителността, за да види как Дан се отдалечава по дългия коридор и изчезва в чакащия асансьор. Вцепенена, не можеше да измисли какво да прави. Дан… и Джейк… целувката… чувстваше се замаяна и отвратена.

— Вземи — каза Джейк, като напълни чашите с шампанско и тикна едната в ръката й. — Против шок. Средство, препоръчано от медицината — той провери съдържанието на бутилката, — ще има още за около три-четири чаши.

Стефани го гледаше като през мъгла. Джейк се усмихваше с мазна усмивка и очите му блестяха странно. Той, о, боже… той се забавляваше с всичко това!

— Жалко, че финансовите вестници пропускат подобни моменти — не млъкваше Джейк. — Мога да си представя заглавията на първа страница: „Любовен триъгълник в апартамента на президента: Харпър — Сандърс — възможно, как се казваше, сливане?“.

Стефани втренчи поглед в чашата си. За миг й се прииска да я доближи до устните си. Но обзета от внезапна ярост, тя с рязко движение я повдигна нагоре и плисна съдържанието в лицето на Джейк.

— Ето ти сливане! — рече му с ледено спокойствие. После хвърли чашата на пода и излезе.

Когато се прибра, знаеше, че няма да намери Дан вкъщи. Въпреки че остана будна до много късно (просто не й стигаха сили да си легне), Стефани не очакваше да чуе нито шума от колата, нито познатото превъртане на ключа му в ключалката. И когато се събуди по-късно след няколкото часа неспокоен сън, в който безкрайно преследва Дан по някакви тъмни коридори и нито веднъж не успя да го настигне, тя не беше изненадана, че мястото му в леглото до нея беше празно и студено.

Настъпи ли момент на криза в живота ти, разчитай на рутината си, за да продължиш напред. Колко често беше чувала баща си да повтаря това? Е, добре! Боляха я всички крайници, но тя се измъкна от леглото, премина през всички етапи на обичайното сутрешно ежедневие и се отправи за работа. Докато шофираше, Стефани се опита да подготви наум онова, което щеше да каже на Бил; трябваше да му се обади веднага щом пристигнеше. Освен разбития й личен живот се беше появила отново и с отмъстителна сила и заплахата за „Харпър Майнинг“ и Стефани си даваше ясно сметка, че плановете на скромния й екип, разработени иначе така оптимистично предишния ден, нямаше да помогнат кой знае колко в борбата срещу подобен враг.

Но къде бе Дан? Тя се нуждаеше от него! Само ако бе имала възможност да му обясни. Да обясни какво? Устните й застинаха в тъжна усмивка. Да обясни, че Сандърс я бе изненадал, беше я прегърнал насила, възползвайки се от наивната й природа? Лъжи, нелепости и лъжи! Ако Сандърс беше вълк, то тя съвсем не можеше да мине за малко заблудено агънце. В съзнанието й изплува ярко първата сцена от срещата с него: той, разположил се удобно в кабинета й, неговото стройно тяло, привлекателно обвито в тъмносиво, пламъкът на червената коприна от малкото джобче на гърдите му — по-ясен сигнал за опасност от този не можеше да се надява да получи никоя жена. Всичко, което се бе случило между тях двамата, беше предопределено от самото начало.

Но тя обичаше Дан. Какви бяха тогава тези чувства към Джейк? Защо расте тревата? Просто защото расте. Няма избор. Ние сме в прегръдката на живота, помисли тя тъжно — колкото и упорито да се опитваме да заглушим тези импулси, да направляваме енергията си, да създаваме трайни връзки, всичко може да се стопи като преспа сняг под лъчите на слънцето. Всичко се свежда до това да срещнеш единствения мъж — може би единствения на света — който те примамва с гласа, довел Елена в Троя, накарал Жулиета да слезе от балкона, а Клеопатра да изгуби трона си. Сексът ли е причината? Не, но, изглежда, той е преди всичко. Признай си, че желаеше Джейк от самото начало. Нямаше търпение да се изложиш като глупаво дете на първото си по-сериозно парти.

Стефани се сви от собственото си самобичуване, а все повече и повече спомени нахлуваха в главата й. Трябваше да ги забрави в момента. Всяко нещо по реда си. Сега „Харпър Майнинг“ се нуждаеше от цялата й енергия.

Щом влезе в кабинета си, тя повика незабавно Бил и Том на спешно съвещание.

— Какво толкова неотложно, Стеф? — беше първият въпрос на Бил, но влизането на Том й попречи да отговори.

— Не си видял все още тазсутрешните данни на фондовата борса, татко. Има сериозна промяна в движението на нашите акции в световен мащаб. Нещо става.

— Сандърс. — Стефани с усилие изрече името му.

— Не може да представлява по-голяма заплаха от това, което беше преди; поне докато ние контролираме положението.

— Ако можем да го контролираме, татко — добави Том.

— Какво имаш предвид?

— Сандърс вече успя да спечели цяло богатство от манипулирането с акциите ни на пазара. То го прави доста силен финансово. Вече нищо не го спира.

— Има ли значение колко са парите му, ако не намери какво да купува — възпротиви се Бил. — Със сигурност ключовият въпрос за момента е, може ли да си набави повече от нашите акции?

Том помисли, преди да отговори.

— Трябва да признаем, че той без особени затруднения ще си възвърне осемнайсетте процента — там някъде е подвижната граница на акциите ни. Знаем обаче къде главно са концентрирани те, предотвратили сме в значителна степен по-нататъшното им изкупуване и ако всички се държим един за друг, той няма да успее да ни „пробие“.

— Ето виждате ли! — заяви Бил триумфално. — След като не може да контролира „Харпър“, Сандърс не би си позволил лукса да замрази толкова голяма част от капитала си в тази компания. Предричам, че ще повтори операцията, после отново ще почне да разпродава.

Стефани се обади за първи път от началото на разговора. Гласът й навяваше отчаяние, което и двамата мъже успяха да доловят.

— Сандърс няма да се откаже, докато съществува и най-малката възможност да ни превземе.

Любопитството на Том се прояви в един малко неволно зададен въпрос.

— Известно ли ти е нещо, с което ние не сме наясно?

Неприятна червенина изби по врата на Стефани.

— Познавам го, това е всичко.

Позвъняването по вътрешния телефон дойде тъкмо навреме.

— Хилари, казах ти никой да не ме безпокои…

— Госпожо Харпър, помолихте ме да ви съобщя, ако има нещо от доктор Маршал.

— Е и?…

— Той е тук.

Дан стоеше сковано в приемната, като се правеше, че разглежда една от картините на стената. Очите му като че ли гледаха през Стефани, докато тя бързаше към него. Без да каже дума, той я последва в кабинета на Бил, където можеха да останат насаме. Но щом вратата се затвори, Дан не показа желание да започне пръв.

Стефани рече някак неловко:

— Дан…

— Знаеше ли, че Джейк Сандърс ще бъде тук снощи? — прекъсна я той.

— Да.

Дан махна с ръка в знак на отвращение, като че ли това доказваше вината й.

— Дан, изслушай ме. Единствената причина, за да се срещна с него тук вчера, беше, защото той ми каза, че ме търси по неотложен въпрос, свързан с бизнеса.

— Защо тогава не се обади да ме предупредиш, че ще си в офиса? Можех да оставя колата си пред болницата и щяхме да се приберем заедно вкъщи — в действителност аз дойдох, за да те взема. Обадих се в Рая и Мейти ми съобщи, че си се върнала обратно в „Харпър Майнинг“ да поработиш.

— Как можех да ти кажа?… Нали знам отношението ти към него.

— А какво е твоето отношение към него? — Дан зададе въпроса си с болезнено усилие.

Стефани го погледна изпитателно.

— Боря се с него по всички линии.

Лицето на съпруга й почервеня.

— Снощи не изглеждаше да е така!

— Не, грешиш. Той сигурно беше чул асансьора или някакъв друг шум, защото се нахвърли върху мен в момента, в който те е видял. Разиграваше само театър.

В погледа на Дан се появи горчивина.

— Сигурна ли си, че това не важи и за двама ви.

Вътрешният телефон позвъня отново.

— Разговор на четвърта линия, госпожо Харпър.

— Заета съм, Хилари!

— Господин Сандърс е на телефона. Казва, че е важно. Да му предам ли, че ще му позвъните след вашето съвещание?

— Кажи му каквото и да е! — Стефани отчаяно се опитваше да запази самообладание, за да продължи разговора с Дан. Но той вече беше на вратата. Изражението му беше напълно помръкнало.

— Няма смисъл да продължаваме.

— Не е честно. Иска ми се да изясним всичко отново.

— И какво ще постигнем с това? — Никога не беше виждала хубавите му кафяви очи толкова студени. — Защо не се обадиш на Сандърс? — Отсече той на излизане. — Може да се окаже нещо, свързано с бизнеса.

 

 

Боже, колко обичам парите, помисли Джили, след като излезе от Странд Аркейд и зави наляво по Пит стрийт към Съркюлър Куей. Сега вече мога да си осигуря доста от нещата, които ми се полагат. Тя погледна със задоволство към пакета, който носеше. И е толкова лесно да си мила с Филип. Направо е неудобно, че хвърля огромни количества пари. Можеше да се каже, че с харченето им едва ли не Джили правеше услуга на Филип. Нещо като благотворителен акт.

Джили се изкикоти. Всичко се нареждаше прекрасно. Беше се справила с „новото начало“ и с Филип така успешно, че той поиска да върнат времето назад и да се оженят отново. Джили симулира известно колебание, което беше достатъчно да доведе Филип до пълно отчаяние. Едва тогава се съгласи, оставяйки го с твърдото убеждение, че го прави единствено заради неговото щастие. Тъй като те вече живееха заедно, женитбата нямаше да промени кой знае колко ежедневието й. Но положението й на съпруга на известен сиднейски адвокат щеше да й спести доста неприятности с полицията. Помиряването с Филип бе заздравило и позицията й пред Стефани, която беше приятно изненадана от този факт и го приемаше като знак за възстановяване на стария ред. Най-много от всички се радваше безумно влюбеният Филип; не можеше да се въздържи и обсипваше бъдещата младоженка с подаръци, като само един или два от тях се оказваха наистина полезни.

Разбира се, не всичко беше така безоблачно. Сянка премина през лицето на Джили, когато тя си спомни за последната си среща с Олив. Глупавата крава трябваше да разбере, че Джили не можеше да се отзовава на всяко нейно махване и обаждане, особено сега, когато беше с Филип! Доста яростни разправии, последвани от също толкова ожесточени пристъпи на ревност, засягащи техните интимни отношения, изтърпя Джили, докато накара Олив да разбере, че отношенията им изискваха пълна дискретност, и то при условия, поставени от Джили. А като прибавим към това и непълноценната мъжественост на Филип… Цяло чудо е, че не съм напълно съсипана, помисли тя. Добре, че е Джейк…

Джейк… Устните на Джили се изкривиха в сладострастна усмивка. Какво щастие, че съюзът им действаше добре и в двете посоки — професионалната и личната. Не че винаги беше лесно да си с Джейк. Понякога тя го улавяше да я наблюдава със странния си премрежен поглед, преценяващ и проницателен, и за момент кръвта й се вледеняваше. Но после реши, че по този начин Сандърс се предпазваше. Преди всичко той не знаеше доколко може да разчита на нея. И за какво трябваше да се безпокои? Джейк наистина разиграваше Стефани; Джили беше вътрешно удовлетворена, докато лееше крокодилски сълзи по време на откровенията за неприятностите на „Харпър Майнинг“. Под претекст, че е загрижена, тя беше измъкнала от нищо неподозиращата Стефани всяка подробност от защитната тактика на „Харпър Майнинг“ и съответно я беше предавала на Джейк. Само въпрос на време бе да забие ножа. И после — сбогом, мадам президент!

А лично… Джили ускори крачката си и бързо преодоля остатъка от разстоянието до „Рийджънт“. Джейк сам отвори вратата на апартамента и я посрещна с усмивка.

— Заповядай. Ще ти обърна внимание след минутка, в момента разговарям по телефона.

Джили го последва във всекидневната и се отпусна на едно от удобните канапета. После с внимание се вслуша в разговора на Джейк.

— Добре, добре. Не е необходимо да ми казваш до последната десетична точка. Слушай, и предишния път спряхме на осемнадесет процента. Би трябвало все пак да има няколко хиляди акции, потулени някъде наоколо. Огледай се за тях, в противен случай отново ще блокираме. — Той хвърли поглед на Джили; по-точно беше нещо като загадъчна усмивка. — Не ми се обаждай в следващите час и половина. Ще бъда… зает.

— И така, какво ново? — запита Джили, след като най-после Джейк остави слушалката.

Сандърс се усмихна.

— Нищо ново за теб. Какви са твоите новини?

— Добри. Ще ти харесат. Явно сестра ми и добрият доктор имат семейни проблеми.

Джейк повдигна вежди, симулирайки изненада.

— Не може да бъде!

— Да! — потвърди Джили триумфиращо. — Чухме се по телефона точно преди да изляза. Не ми разказа подробности, но очевидно отчаяният Дан не се е прибирал вкъщи една нощ. Изглежда, ревнува, че съпругата му отделя толкова много време за компанията.

— Ревнува заради компанията ли? — Джейк си придаваше вид на замислен. — Влизам му в положението. Ако аз бях женен за жена като нея, щях да я държа заключена вкъщи гола в клетка изключително за мое удоволствие.

— Харесва ти, нали? — Джили го предизвика някак агресивно.

— Харесвам всички жени — отговори Джейк. Той обичаше да възбужда Джили — възбудата й се отразяваше добре — и това, слава богу, ставаше лесно.

— Какво има тя, което на мен ми липсва?

— Не мога да знам, мила моя, докато не я убедя да ми го покаже.

Предизвикана, Джили скочи от канапето и се отправи към него. Кръвта му завря в очакването на нейния скок. Джили не беше много висока, но бе решителна, атлетична и ужасно я биваше да се бори. Ала този път тя не показа ноктите си навън и ако сключи ръцете си в косата му и придърпа главата му към себе си, то беше само за да получи дълга, сладострастна целувка.

Свойски дланите на Джейк потърсиха тялото й, изследвайки вдлъбнатината на гърба от рамената до бедрата й. Сграбчил двете страни на задницата й, той започна да я масажира, след което издърпа нагоре роклята и свали бикините, за да докосне плътта й. Докато я целуваше, той бавно я отмести, така че да може да наблюдава отражението й отзад в голямото стенно огледало. Грубо заби пръстите си в нея и тя простена в протест. Като всеки похотливец, какъвто несъмнено беше той, Джейк обладаваше всяка жена по различен начин. Към Джили беше винаги груб и брутален, преди всичко, за да й отмъсти за първия път, когато тя явно го превъзхождаше, а и защото му харесваше грубостта; знаеше, че и тя изпитва същото чувство — беше му казала, че го е правила най-добре с някакъв прост работник в затънтения край на жп гарата, който бил толкова нетърпелив, че проникнал в нея направо през плитките й бикини. Сега наблюдаваше над рамото й как ръцете му оставяха розови следи по меката й, бледа кожа.

— Имаш прекрасен задник — промърмори в косата й, — само дето не е достатъчно червен.

— Хей! — Джили се отдръпна. — Точно си спомних нещо. — Тя бързо пресече стаята и сграбчи пакета с покупките. — Искам да ти направя една изненада. Ще вляза в спалнята, за да се преоблека.

— Няма да ти отнеме много време, ти вече си наполовина разсъблечена — извика той язвително. Възбуден, отвори барчето и си наля уиски. Няколко минути по-късно чу как Джили го викаше. Глътна набързо напитката, остави чашата и тръгна към спалнята.

За секунда помисли, че халюцинира. До леглото беше застанала фигура, цялата облечена в бяло, в бяла рокля и с бяло було — съвършена младоженка. Стоеше неподвижно, със скромно сведена глава и ръце, сключени пред нея като за молитва. Джейк избухна в силен смях.

— Не мога да повярвам! Това ли е сватбената ти рокля?

Джили кимна.

— Ти си възмутителна!

Вместо отговор Джейк можа да забележи блясъка на усмивката й през воала.

— Мислех си, че би желал да ме видиш предварително, в цялата ми красота.

— Ако Филип можеше да те зърне сега…

— Той ще го направи. Но аз исках ти да си първият.

Сетивата му се възбудиха невероятно, Джейк се доближи до нея. Надиплената материя на скъпата булчинска рокля беше скроена плътно по тялото до тънката й талия, а по-надолу бухваше в кринолин от сатен и дантела. Можеше да види зърната й, щръкнали гордо през прилепналата материя. По всичко личеше, че Джили също се забавлява от това модно ревю!

— Вдигни полата — изкомандва той. Тя я повдигна бавно, сантиметър по сантиметър. — До кръста! — Джили се подчини. Отдолу не носеше нищо. Подгъвът на дантелата едва прикриваше копринения триъгълник, там, където започваха бедрата й; съвършената белота изкушаващо контрастираше с тъмното, овлажнено храстче.

— Обърни се. — Тя го направи и сама повдигна полата си така, че да се разкрият краката и задницата й за него. По млечната кожа все още личаха следите от пръстите му. Джейк доближи и като я обгърна с ръце, започна да я гали; едната му ръка си играеше със зърната на гърдите й, а другата изследваше ненаситната вдлъбнатина на пубиса й. — Страхотно момиче си, Джили — промърмори той. — Но не искам да ти става навик. Мисля, че трябва да покажа неодобрението си.

Като стисна здраво китките на ръцете й зад гърба, той я натисна напред, да се наведе над леглото. После повдигна роклята нагоре и я плесна силно пет-шест пъти по задника. Джили изрева, сви се от болка и удоволствие и не направи никакъв опит да се освободи. Джейк я повали върху леглото, свали ризата и панталоните си. Коленичейки, той я възседна; нямаше никакво желание да й съблече роклята, а, напротив, с нетърпение искаше да се гмурне в морето на разпенената бяла материя. Повдигна я грубо откъм бедрата, проникна в нея отзад и с бавни и ритмични движения я доведе бързо до първия й оргазъм. След което започна да си играе с нея като с музикален инструмент, довеждайки я отново и отново до пълен екстаз, докато й се зави свят и напълно се засити. Накрая я повали с тежестта си и даде воля на собствения си оргазъм, удоволствието и освобождаването му се засилиха стократно от дългото забавяне. Безчувствен, той се отпусна, без да се интересува от малкото пухкаво тяло под него. Пронизващият глас на Джили го върна към действителността:

— Ще се махнеш ли от мен, дявол те взел? Мачкаш ми роклята!

Седемнадесета глава

Докато следеше приготовленията за сватбата на Джили, Стефани не можеше да се отърве от чувството, че предоставянето на Рая за тържествената церемония не е много добра идея. Това, което в началото беше само един импулс на щедрост и опит да засвидетелства сестринската си любов, сега изглеждаше като болезнена подигравка над несигурното положение на нейния собствен брак. Въпреки всичките й усилия Дан все още избягваше да говори за техните проблеми. Използваше всяка възможност, за да прекара нощта в болницата, а когато си беше вкъщи, никога не лягаше по едно и също време със Стефани; изчакваше във всекидневната до момента, в който допускаше, че е заспала.

Стефани не беше споделяла с никого за проблемите си, с изключение на няколко изпуснати фрази пред Джили. След Дан Сара беше най-близкият й човек. Но напоследък рядко я виждаше в Рая, тъй като тя прекарваше по-голямата част от времето си с Том. Това я правеше толкова щастлива, че Стефани не можеше да си позволи да я натоварва със собствените си неволи. За Сара, която изживяваше вълненията на първата си любов, всичко изглеждаше в розова светлина. Беше очарована и от повторната женитба на Джили, намираше я наистина романтична, сутринта, в деня на церемонията, помагаше на майка си в последните приготовления, цялата сияеща от радост.

— Мисля, че никога не съм виждала Джили по-хубава!

— О, тя готова ли е? — попита разсеяно Стефани. — Трябва да е щастлива. Малко жени имат втори подобен шанс. Надявам се, че ще им провърви.

— Не звучиш много уверено. Може би мислиш, че Джили прави грешка?

— Не наистина. Според мен и двамата са убедени, че постъпват правилно. Но бракът е — Стефани се опита да намери най-подходящите думи — толкова сериозно обвързване… а всеки брак преминава и през трудни моменти. Може да им струва много да ги преодолеят.

— Не трябва да се безпокоиш за Джили. Разсъди само: тя има всичко — мъж, който я обича и желае да се грижи за нея, въпреки случилото се. Готова съм да се обзаложа, че те ще се ощастливят един друг. Освен това имат и прекрасен пример за подражание!

— За кого говориш?

— За теб и Дан, разбира се! — Сара поривисто я прегърна. — „Идеалната двойка“.

Идеалната двойка… Безгрижната фраза на Сара се въртеше в съзнанието й по време на цялата служба. Ритуалът мина безупречно, като по книга, и точно като в приказките. Джили, цялата в бяло, представляваше красива булка, а Филип беше един истински боготворящ съпругата си младоженец. Въпреки че бе много мълчалив, Дан предаде булката на младоженеца така, като че ли го бе правил през целия си живот. Останалите гости за церемонията бяха — Стефани отбеляза това с тъпа болка — все щастливи двойки: Сара и Том, Бил и Рина, Денис с новата си приятелка — всички като че ли се забавляваха по време на службата, а и после на тържеството в тесен семеен кръг. Само тя и Дан не бяха в тон с този щастлив празник. Стефани едва щеше да дочака края му.

Най-подир последната чаша беше вдигната, последният тост произнесен, последните поздравления изказани и новата брачна двойка и техните гости се разделиха. Изтощена, Стефани се оттегли в стаята си, за да се преоблече. После, твърдо решена да не прекарва още една нощ сама, поне доколкото зависеше от нея, тя отиде да потърси Дан.

Откри го в края на градината, до един огромен евкалипт, загледан към морето и огрян от лунната светлина.

— Няма ли да си лягаш? — започна тя без предисловие.

— Не съм изморен. — Дан дори не се обърна.

Стефани застана до него, обгърната от топлия въздух, силно натежал от градинските аромати на Рая.

— За какво мислиш? — попита тя много тихо.

— Едно и също нещо ме занимава неизменно през последните няколко дни. — Гласът на Дан звучеше толкова глухо, че тя трудно го чуваше. — Как се срещнахме и се влюбихме.

— Аз също си мислех за това. Особено по време на службата.

Между тях настана тишина, изпълнена с неизказани неща. „Трябва да говоря, повтаряше си Стефани в този момент, да говоря или да умра, да полудея, да изчезна.“

— Все още те обичам, Дан. Каквото и да мислиш, че се е променило, това не е…

Ала той все така не помръдваше, нито пък я поглеждаше.

— Добре, какво искаш от мен? — извика Стефани внезапно, усещайки как мълчанието му я измъчва, как се превръща в негово безмълвно обвинение. Все пак накрая Дан рече:

— Знак, че си готова да се бориш за оцеляването на нашия брак, така както си готова да спасиш твоя бизнес.

— Но аз наистина съм готова.

— Тогава нека да заминем.

Боже мили, помежду им се водеше все същата агонизираща борба.

— Не мога, Дан. Молиш ме да работя срещу собствената си компания.

— Проклета да е компанията. Искам съпругата си!

— Но аз съм твоя. На никого другиго.

— Единствено когато не се изявяваш като председател на управителния съвет. Иначе за теб Дан Маршал е само едно приятно разнообразие.

— Не мога да бъда по-различна от това, което съм!

— А аз не мога да не се чувствам обиден в ролята си на сценичен работник от пътуващата трупа на Стефани Харпър! А се заблуждавах, че си моята съпруга. Всъщност Джейк Сандърс има може би други разбирания? — Дан обърна към нея лицето си, изкривено от силна болка.

— Сандърс може и да има. Но аз не!… Дан, изслушай ме. Онова беше само целувка. Никой друг ли не те е привличал през последните седем години?

— Не! — Неговата искреност не подлежеше на съмнение. — Ти винаги си ми била достатъчна.

Стефани знаеше, че изреченото е самата истина.

— И ти също за мен — прошепна тя, а сърцето й беше толкова премаляло, че за миг изпита страх, да не би да избухне в ридания.

— Докажи го тогава. — Дан възвърна студения си, безпристрастен тон. — Резервирал съм две места за ваканционния полет до остров Орфей. Самолетът излита утре сутринта в десет часа. Искам да дойдеш с мен.

— Аз… не мога.

— Не си ли на летището, ще знам, че си направила избора си. Във всеки случай аз ще излетя. И ако трябва да замина сам, повече няма да се върна. Помисли, Стефани. Това е първият ми ултиматум за цялото време, откакто сме заедно. Но имам силното усещане, че той ще бъде и последният.

 

 

В очите на Сара сватбата беше всичко, което подобен празник трябваше да представлява. След тържеството тя напусна Рая заедно с Том, твърде нетърпелива, за да чуе неговия коментар и да сподели радостта си от всеки изживян момент. Оказа се обаче, че Том, верен на характерното влудяващо отношение на всеки нормален мъж към тези неща, не е забелязал нито една подробност от роклята на Джили, от булото й, букета или новата и венчална халка. До известна степен той успя да възстанови своя имидж в очите на Сара, като даде висока оценка за собствения й привлекателен и свеж тоалет. Ала впрочем, защо й се струваше, че Том бе присъствал само телом на тържеството, което току-що бяха напуснали?

— Какво има, Том? — попита.

— А, нищо! Или по-точно същият стар въпрос. Мама и татко, ти знаеш.

Да, Сара знаеше. Първата вечер, която прекараха заедно с Том, едва не стана и краят на тяхната връзка. Студеното неодобрение на Бил и Рина я нараниха така дълбоко, че тя побягна от къщата в края на злощастната вечеря и се закле никога повече да няма нищо общо с който и да е член от семейство Макмастър.

Ала от своя страна Том прояви удивителна настойчивост, за да промени решението й. Дни наред той обикаляше около „Тара“ почти без шанс да я срещне, след като тя отказваше да разговаря с него и по телефона; после изминаха седмици на „изчакване“, през които Сара решаваше дали да се срещнат и да поговорят на чашка кафе. Том можеше да преброи вижданията им все още на пръстите на едната си ръка. Но той бе готов да се подчини на тази игра на изчакване, ако това беше начинът, който Сара бе избрала.

— Какви са последните новини тогава? — попита Сара закачливо.

— Мама ме упрекна отново сутринта по повод идеята ни да посетим заедно нощния клуб след сватбеното тържество в Рая. Казах й, че сме само приятели.

— И какво ще правим?

— Какво ли? — Явно Том беше размислял много върху въпроса. — Нищо. Цялата работа е толкова глупава и безсмислена. Какво би могъл да има някой против теб? Просто няма да обръщаме внимание, това е всичко. Допада ли ти такъв план?

— Прекрасен е!

Ентусиазмът в отговора й развълнува Том.

— Изглежда, не си се забавлявала много в миналото.

— Не много, не. — Гласът й звучеше леко, но думите й се долавяха безпогрешно. Колко срамежливост, колко несигурност и очевидна неопитност имаше в отношенията й с мъжете, мислеше си Том.

— Не се безпокой — рече й той простичко. — Аз ще се грижа за теб.

 

 

— Не знаех, че Том Макмастър има нещо общо със Сара. — Колата на Денис следваше тази на Том надолу по тесния крайбрежен път, който водеше от Рая към Сидни, и Каси можеше ясно да различи очертанията на силуетите им на фона на светлините от идващите насреща коли.

— Хмм. — Сумтенето на Денис показа неудоволствието му от тази констатация. Той усещаше как съперничеството им с Том се задълбочава с всеки изминат ден. Неприятно му беше да работи в неговата сянка. Каквото и да предложеше младият Макмастър, то се приемаше от Стефани, а негова милост се проявяваше и като специалист по доста широк кръг от различните операции на „Харпър Майнинг“, нещо, което Денис не беше в състояние да постигне и след милиони години. А сега се чувстваше още по-зле; бе установил, че този тип несъмнено се ползва с правото да участва и в семейните тържества, като днешната сватба например. Прекалено погълнат от своите собствени проблеми, Денис наистина не беше разбрал за засилващото се присъствие на Том в живота на Сара. И ето че това ново откритие в поведението на Том го удари като с чук по главата. Виж ти, романтично увлечение по дъщерята на шефката. Находчиво! След като няма друга възможност да се вмъкне в семейството, защо да не опита по този начин, с малко повече въображение. Обладан от подозренията си, Денис се беше противопоставил на неколкократните молби на Каси да тръгват до момента, в който се увери, че и Том напуска Рая. Не искам да му дам възможност да извърши някаква мръсотия зад кулисите!

— Какво има?

— Нищо. — Денис беше достатъчно наясно, че подобно отношение нямаше да го представи в благоприятна светлина. А за него беше станало вече много важно да получава за всичко одобрението на Каси. Реши да обърне темата откъм положителната страна. — Във всеки случай днес ти се представи много добре — рече Денис великодушно.

— Наистина ли мислиш така? — В гласа на Каси трепнаха нотки на доволство. Не беше съвсем сигурна, че идеята да присъства на малкото семейно тържество в Рая е удачна. Работите с Денис вървяха добре и неочаквано лесно. Но тя не беше готова за нещо сериозно, още повече толкова скоро след… не, Каси отхвърли от съзнанието си мисълта за Джейк. А им трябваше време, за да преодолеят и печалното фиаско след първата им среща, когато варварският ужас от боксовия мач кулминира в смъртта на Еди Кинг. Само искреното разкаяние на Денис бе смекчило сърцето й. И все пак, не рискуваше ли, като се осмели да посети неговия дом под критичните погледи на Стефани, Дан и Сара?

Нямаше за какво да се тревожи. Стефани се държа мило с нея, въпреки че беше притеснена от задълженията си на главен организатор на сватбената подготовка; трябваше да се справя с всеки проблем — от заплашващия недостиг на шампанското до закъснението на свещеника… Щастието на Сара я правеше великодушна към другите и тя бързо се сприятели с Каси, докато Дан я поздрави учтиво с „добре дошла“. Ала Каси, момиче, което не притежаваше само интелигентността, а и силната амбиция да се измъкне от неосветената страна на житейския път, бе поразена най-силно от самия Рай. Голямата бяла къща, приятно украсена и препълнена с редки и великолепни вещи, дотолкова, че всяка стая приличаше на кутия за бижута, помогна на Каси да осъзнае реалността на Харпъровите милиони по начин, който боравенето с абстрактните цифри не можеше да направи. Не е чудно защо тогава Денис е до известна степен разглезен, помисли тя.

Иначе гласно каза:

— Беше прекрасен ден.

— Все още не е свършил.

— Знаеш ли колко е часът?

— Не съм изморен. А ти? — Деликатен намек, твърде нехарактерен за прибързаността на Денис, увисна във въздуха.

Защо не, помисли Каси. После погледна профила на Денис в тъмнината, проследявайки мислено с пръст очертанията на носа, устните и брадичката му, и го почувства много близък. Това беше подходящият момент.

— В такъв случай — рече тя, — щом пристигнем, може би ще ти е приятно да дойдеш при мен на чаша кафе?

 

 

След като и семейство Макмастър, третата двойка гости на сватбата, пое по същия маршрут обратно към града, в колата им се настани атмосфера, напрегната до предела на враждебността.

— Бил, какво можем да направим?

— Трябваше да поговоря с него!

— Но нали аз разговарях вече!

— Очевидно не си казала това, което трябва!

Гласът на Рина прозвуча едновременно несигурен и някак хаплив:

— А ти, след като повдигаш този въпрос, в състояние ли си да му „кажеш точно как стоят нещата“?

Бил побърза да отстъпи.

— Не, разбира се, че не съм.

— Той вече е мъж. Не можем да му заповядваме какво да прави.

— В такъв случай на кого да кажем? На Стефани?

— Бил, говориш глупости — отряза го Рина. — Какво ще помогне това? И тя ще изпадне в същото положение, в каквото сме и ние. Няма да има власт над Сара, както и ние над Том.

— Може би връзката им не е това, което си мислим — натърти Бил. — Той ти призна, че са само приятели, нали?

— Да. Но какво означава приятелството в наши дни? Мислех, че нещата са се оправили, до момента, в който ги видях отново заедно днес.

— Разбирам страховете ти. — Бил въздъхна и усети острата болка в гърдите си. Беше повече от ясно, че Сара и Том изпитваха мълчаливо задоволство от факта, че са заедно.

— За съжаление ръцете ни са вързани. Поне за момента. Изобщо взаимоотношенията се объркват. Единственото, което можем да направим сега, е да се надяваме.

 

 

Настойчивият звън на телефона никога нямаше да бъде толкова нежелан, както в този момент. Каси се изправи в леглото и отбелязвайки с тревога, че часовникът показва два през нощта, сграбчи слушалката. Послуша секунда, след което я предаде на Денис с озадачен вид.

— За теб е.

Денис сънливо пое телефона.

— Кой е?

— Аз съм, Анджело. В беда съм, приятелю! — Денис трудно можеше да различи напрегнатия му глас; това по-скоро беше някакъв шепот. И инстинктивно разбра, че с италианчето става нещо лошо.

— Къде си?

— Склад номер пет, кей три… зад рибната борса. — Анджело сякаш повтаряше думи, заучени наизуст. А в един миг гласът му се промени. — Денис, стой настрана!

Последва боричкане, като че ли приятелят му беше издърпан от телефона, и в слушалката се чу гъргоренето на Тейлър.

— По-добре ще направиш, ако дойдеш веднага — заплашително изрече той. — Помогни ни да набием в мозъка на това копеле някои истини. В противен случай от него до сутринта може да не остане и кокалче за дивите кучета! — Линията замлъкна.

Обзет от паника, Денис скочи и сграбчи дрехите си.

— Какво става? — настойчиво попита Каси.

— Няма време за приказки — изпъшка той. — Ще се върна тук възможно най-бързо.

Каси изтръпна.

— Денис, не ме плаши така! Ти току-що прекара нощта с мен, за бога. Имам право да знам за какво е всичко това.

— Добре, добре — предаде се Денис. И набързо нахвърля цялата поредица от случки, завършваща с посещението на Тейлър и неговите побойници в бистрото и опита им да убедят Анджело да се бие отново.

— Денис, вършиш лудост! Ти се превръщаш в примамка за акула.

— Това е единственото нещо, което съм в състояние да направя. Не можем да извикаме полицията… идването й ще довърши Виторио, а мама ще ме убие, че съм предизвикал шумотевица около „Харпър“. — Денис беше облечен и готов за тръгване. Внезапно развълнуван, той коленичи върху леглото до Каси, целуна я и я прегърна. — И запомни, не викай полицията!

 

 

След като паркира колата си в задния двор на запустелия кей, Денис се опита най-напред да се пребори с треперенето на крайниците си. Беше уплашен до смърт, а от проникващата навсякъде смрад на риба започна да му се гади. Така или иначе откри склада, който търсеше и се втурна вътре. Нищожен на фона на огромната, приличаща на пещера постройка, Тейлър се беше разположил небрежно върху някакъв сандък, а Джако и Чика стояха зад него като платени участници в погребение.

— Къде е Анджело? — извика Денис.

Джако се изхили.

— Успокой се — отвърна Тейлър. И с кимване на глава посочи гигантското хладилно помещение, разположено в дъното на склада. — Държа го… замразен, както би могъл да се изразиш. Като се надявам, че двамата с теб ще се договорим бързо; в противен случай приятелят ти ще хвърли топа със замръзнала захапка.

— Тейлър, аз ще уредя нещата! — заяви Денис с увереност, която в действителност му липсваше. — Анджи е разбран човек…

— Възхищавам се на твоето чувство за лоялност. Анджело не беше добър към мен.

— Хайде, нали и двамата сме делови мъже?

Неискрените и студени като на костенурка очи на Тейлър го пронизваха.

— Ти си аматьор, Харпър — произнесе той. — Ти си само един безделник, богато копеле, което си играе с парите на майка си. Но никога няма да разбереш какво е истинският бизнес. Прекалено убеден си, че си неразбиваем, в противен случай нямаше да дойдеш тук.

— Тейлър, нека да преговаряме!

Тейлър се засмя със садистично удоволствие.

— Можем да го наречем и „преговаряне“, ако така ти харесва.

С нарастващо чувство на ужас Денис осъзна какъв глупак е бил, като си е мислел, че може да излезе на ринга срещу Тейлър.

— Какво искаш от мен? — чу се да изрича той почти шепнейки.

— О, като начало малко забавление за момчетата. Напоследък не са се упражнявали достатъчно, нали така, юначаги? — Тейлър разиграваше театър за пред двамата в галерията като истинска примадона. — И малко кръв, пот и сълзи, естествено, от ваша страна. Какво пък, нека проверим докъде може да стигне всичко?

— Ще ти платя колкото искаш, мога да дам откуп… — Денис беше обезумял от страх.

Тейлър го наблюдаваше с презрение.

— Не си в състояние да ме обезщетиш, дори и с всичките пари на Харпърови в Австралия. — Той направи знак към двамата си спътници. — Изведете малкия негодник, преди да се е напикал.

Чика и Джако награбиха Денис и го повлякоха към вратата. Малко преди да го измъкнат навън обаче, лъч ярка светлина разсече въздуха и ги заслепи.

— Стой! Никой да не мърда! — Откъм тъмнината иззад фенера се появиха две фигури и ги набутаха обратно в склада. Настъпилата бъркотия беше накарала Тейлър да се изправи.

— Мистър Дженингс! И мистър Адамс — възкликна той възторжено. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Между пет и десет години затвор те чакат само за това, което съм разкрил досега за теб — каза по-старшият от двамата полицаи. — И, разбира се, преди малкия — той кимна към пребледнелия, треперещ Денис — да се прибави към сметката ти.

— Той ли? — Тейлър се усмихна подигравателно. — Той никога няма да даде показания. Нали, синко?

Денис поклати глава. Представи си как ще бъде завлечен в съда поради поредната си глупост; видя и крещящите заглавия „Синът на Харпър замесен в процес на престъпния свят“.

— Всичко ще се нареди — продължи Дженингс невъзмутимо. — Във всеки случай тази игричка тук ще бъде по-маловажна. Пипнах те, Тейлър. Имам доказателства, че Еди Кинг умря от свръхдоза наркотик, а не от удара на Анджело. Мога да докажа, че ти си го „надрусал“ през онази вечер. Иначе казано, обвинявам те в убийството му, синко.

 

 

Да отиваш на работа и да се правиш, че нищо не се е случило, след като си поиграл на стражари и апаши, е твърде безинтересно, отбеляза Каси. Тя бе чакала почти агонизираща новини от Денис. И сега беше възнаградена — приятелят й се завърна треперещ, обуздан и в ужасен външен вид, но жив и здрав. Докато се смееха и плачеха, те се бяха сгушили един в друг, а Денис й благодареше отново и отново за това, че не е послушала нарежданията му и е извикала полицията.

— Дори и за миг не помислих да те послушам — заяви му Каси. — Беше прекалено глупаво!

Разочарован, Денис трябваше да се съгласи с констатацията й.

— Да, ти имаш нужда някой да се грижи за теб — отбеляза Каси многозначително, като го прегърна силно, — струва ми се, че госпожица Джоунс ти се притече отново на помощ!

Все още усмихвайки се, тя влезе в кабинета и се подготви за ежедневната си работа. Но докато закачваше сакото си, иззвъня телефонът.

— Добро утро, Каси — чу се добре познат глас. — Моля те, не затваряй! Сигурен съм, че това, което ще ти кажа, ще представлява интерес за теб.

— Джейк!

— Позна. Имам нужда от теб, една последна малка услуга. Осигурил съм необходимите акции, за да спечеля битката с „Харпър Майнинг“. Важна серия попадна вчера в ръцете ми…

— Как? — Тя го прекъсна, не можеше да повярва.

— Не е твоя грижа! Нека да го наречем… просто сватбен подарък. — Личеше, че Джейк се усмихва. — Естествено, желая човекът, който ми ги преотстъпи, да остане анонимен. Моля те само да проследиш и да унищожиш сертификата за прехвърлянето на акциите, преди да е зарегистриран от „Харпър Майнинг“.

— Не мога да го направя! Това е криминално деяние. А и аз приключих с теб, Джейк, помниш ли?

— Не съм сигурен, цвете мое, все още не. Едно птиченце ми донесе, че се срещаш с Денис Харпър. Как мислиш, че ще се почувства той, ако разбере, че новата любима е скочила в леглото му направо от моето, а устните й са все още мокри от секретите, които е отделяла.

Отговор не последва. Като се усмихна, Джейк остави слушалката. Каси остана дълго неподвижна след щракването на телефона. После, вдървена, като че ли изпитваше болка, се отправи да изпълни задачата. Не й отне много време, за да проследи това, което интересуваше Джейк. На екрана на компютъра се виждаше изписано:

„АКЦИИ «ХАРПЪР» ФИЛИП СТЮАРТ 2%

/ ПРЕХВЪРЛЕНИ НА МИСИС ДЖИЛИ СТЮАРТ

/ ПРЕХВЪРЛЕНИ НА ДЖЕЙК САНДЪРС“

Да изтрие напълно текстът беше работа за секунди.

— Ето ти, мазно копеле, доволен ли си сега? — прошепна тя и сама се уплаши от отговора.

 

 

В кабинета на Стефани Том чакаше мъртвешки бледен. Но Стефани влезе толкова устремно, че не го забеляза.

— Трябва да замина за няколко дни, Том — започна тя веднага щом го видя. — Малка почивка с Дан, бяхме си я обещали от доста време.

— Днес ли? — попита Том недоверчиво.

— Да, разбира се. — Стефани се вторачи в него. — Не се тревожи, не излизам от играта. — Тя извади от куфарчето си голям кафяв плик. — Тук ще намериш пълните ми инструкции за следващите десетина дни. Изгубих цяла нощ, за да ги напиша!

— Страхувам се, че те вече не са актуални — рече тихо Том. — Поредният слух от улицата тази сутрин е, че Джейк Сандърс най-накрая е успял да пипне необходимите му акции, за да извоюва мястото си в управителния съвет.

— Това… това е невъзможно! Сандърс вероятно блъфира.

Вратата се отвори някак безцеремонно и на прага се появи Бил. Изглеждаше опечален.

— Стефани… — започна той.

— Бил, вярно ли е?

— Току-що започнаха да проверяват досиетата. Но мога да те уверя, че всяка акция на „Харпър“ беше проследена поотделно снощи, преди да си тръгна за вкъщи. Сандърс вероятно лъже.

— Но той не може да се държи толкова дълго по този начин. — Стефани се опитваше да запази самообладание. Погледна часовника си. Беше девет часът. Помръкнала, тя позвъни на секретарката си. — Хилари, обади се на летището от мое име. Помоли доктор Маршал да бъде повикан на информацията.

— Добре, госпожо Харпър. А тук в приемната чака господин Сандърс. Моли за незабавна среща.

Стефани вирна брадичка.

— Изпрати го при мен.

— Добро утро, госпожо Харпър. — Държанието на Джейк беше безукорно и делово. Но блясъкът в очите му издаваше удоволствието, което изпитваше от срещата. — Вероятно знаете, че успях да изкупя почти осемнадесет процента от вашите ценни книжа. Сега съм щастлив да ви заявя, че успях да придобия още два процента. — И Джейк извади от голям кожен портфейл цяла серия от акции. Останалите трима в стаята стояха като деца в очакване фокусникът да извади заека от шапката. — Е, добре, не се доверявайте само на думите ми. Нека вашите специалисти да проверят. Доказателството за тяхната валидност е в самите документи.

Бил и Том грабнаха книжата.

— Като че ли всичко е както трябва — въздъхна Бил тежко. — Но аз съм наредил за щателна проверка на нашия собствен компютър. Вече я правят. Не би трябвало да отнеме много време.

— Моля — каза Джейк любезно. — Аз ще почакам в приемната. Не искам да избързвам и да заемам кабинет, преди да имам право на това. — И той излезе навън.

— Бил, какво става?

— Господ знае! Нищо не разбирам! — Докато Бил говореше, секретарката влезе с компютърната разпечатка на данните и му я подаде. — Всичко е свършено, Стефани — прошепна той още докато я преглеждаше. — Сандърс наистина е придобил акциите, от които се нуждае. Но, изглежда, нашите данни не са пълни. Не знаем кой ни е продал.

Те се погледнаха безнадеждно.

— Кой ще съобщи на Сандърс? — попита Том.

— О, не мисля, че той има нужда от това, Том — изрече Стефани с горчивина. — Джейк вече знае!

 

 

Следва…

Осемнадесета глава

Стана десет часът. Без да може все още да повярва какво се бе случило само за един-единствен час, Стефани излезе с колата от Бент стрийт, зави надясно по Маккуори стрийт и се отправи към „Тара“. Погледна часовника си и усети тъжната невъзвратимост на момента — самолетът на Дан вероятно вече е във въздуха, и то без нея. Дан не беше отговорил на настойчивите й обаждания до летището. И никога нямаше да узнае, че тя беше решила да тръгне и щеше да е с него в този момент, ако не бе притисната в последната минута от напълно неочакваната победа на Джейк. Какво щеше да стане, ако се бе втурнала към летището, вместо да се захване с работните си ангажименти? Тогава след завръщането от остров Орфей най-вероятно щеше да е загубила не само битката, но и цялата проклета компания, помисли си мрачно Стефани. Все още мога! О, по дяволите, мога ли?

Пръстите й трескаво потърсиха копчето на радиото, за да отвлече вниманието си от нахлулите ужасни мисли. Гласът на говорителя изпълни пространството в колата:

„… се очаква през следващите две седмици. По-близо до нас е новината за ожесточената битка, която ще предреши контрола върху промишления гигант «Харпър Майнинг». Би могло да се каже, че новопоявилият се на бизнес сцената Джейк Сандърс извърши днес успешен удар, набавяйки си необходимия пакет акции, за да стане член на управителния съвет на раздираната от проблеми корпорация. Говори се, че намерението на Сандърс да спечели председателското място в «Харпър» е непоколебимо. И армия от инвеститори вероятно си задават въпроса дали непоклатимата администрация на «Харпър Майнинг» ще продължи да изпреварва бързодвижещата се машина на Сандърс в опита му да превземе компанията. Добре осведомени източници предсказват, че точно премерените усилия на Сандърс да спечели контрол биха могли да означават край на фантастичната кариера на Стефани Харпър и като президент на компанията.“

„И на брака й“, помисли Стефани.

„Репортажът е от нашия градски кореспондент. А сега прогнозата за времето…“

Сара очакваше с нетърпение появяването на Стефани в „Тара“, за да обсъдят модната линия за пролетта на следващата година. А за Стефани беше истинско облекчение да се отдаде на нещо твърде далечно на сегашните й грижи, да има възможността да работи с някого, който блажено не забелязва бурята, разтърсваща компанията до основи. Реши да не разваля настроението на Сара — виждаше се, положила е много усилия да съчетае модели, цветове и материи за бъдещия моден сезон. Довечера, по време на вечерята, ще разполагат с достатъчно време да й съобщи лошата новина. Като реши да постъпи така, Стефани се опита да слуша с внимание онова, което й говореше Сара.

— Тази част на колекцията е предназначена за деловия тип млада градска жена, между деветнайсет и двайсет и шест години…

— Моделите наистина са обещаващи.

— Прекрасни са, нали? Забелязах художничката на едно студентско модно ревю. Джоана беше очарована от работата й и ме посъветва да опитам с нея.

— Какво ще кажеш за цветовете? — попита Стефани, докато наблюдаваше с чувство на потиснатост тъмните сиви, кафяви и черни цветове.

— Става дума за делови жени, мамо. Те не могат да танцуват сред заседателната зала в розово и тъмночервено. — Сара се засмя нежно.

— Не разбирам, защо не?

Преди да дочака отговора, Стефани вдигна глава и кръвта замръзна в жилите й. Незабелязан от никого, в помещението се бе вмъкнал… Джейк.

— Господин Сандърс! С какво можем да ви бъдем полезни?

— Като директор на „Харпър Майнинг“ нуждая ли се от причина, за да се отбия в един от главните ни филиали?

— Директор ли? — Сара чак зяпна от почуда.

— Това е дъщеря ми Сара — представи я Стефани. „За бога, затвори си устата, Сас“, искаше да й внуши тя.

— Значи тук е мястото, откъдето започва невероятната ти кариера на манекен — красивата Тара Уелс. Не си загубила нищо от склонността си към модата, нали?

— Господин Сандърс, дъщеря ми и аз обсъждаме нещо важно…

— О, няма да ви отнема много време. Отбих се, защото реших, че довечера ще трябва да вечеряме заедно.

Стефани замълча за миг.

— Съмнявам се, че някога ще бъда толкова гладна или толкова самотна, за да вечерям с вас.

— Та дори и ако това е начинът да научите откъде се сдобих с акциите, които ме вкараха в „Харпър Майнинг“?

Стефани наостри уши.

— Вие?…

— В такъв случай до довечера? В моя апартамент на „Рийджънт“, в осем часа. — И Джейк Сандърс излезе.

— Мамо, ти няма да вечеряш довечера с него, нали? — Сара я гледаше с уплаха и недоверие.

— Не знам — отвърна Стефани. — Той има твърде голям финансов интерес към нашия бизнес; и съм готова да дам всичко, за да открия кой ни предаде. А с какво удоволствие бих искала да наругая Сандърс, да се накрещя като продавачка на риба, да зашлевя това бледо хитро лице… — Тя почувства, че се изчервява.

— А какво ще стане с Дан? — попита Сара внимателно. — Не страда ли, докато те чака на остров Орфей? Мислех си, че ще вземеш първия самолет за там.

— О, Саси, не е толкова лесно. Хайде да не обсъждаме тези неща точно сега. Можем ли да се върнем към пролетните модели?

 

 

След края на работния ден, който изглеждаше по-дълъг и по-мрачен от всеки друг път, Стефани подкара колата към Рая, без да е решила все още какво да прави с поканата на Джейк. Навярно ще трябва да го опознае, след като ще работят заедно. Възможно е дори на този етап да й направи някакво предложение — би могъл да й продаде обратно акциите, да отстъпи мястото си в управителния съвет, да й предложи подкрепата си като на дългогодишен президент… а може би ти се иска вечеря на свещи за двама с мъжа, който не се опита да скрие влечението си към теб, който възстанови нараненото ти себелюбие и те накара да се почувстваш отново жена, а, Стефани Харпър?

Разочарована от всичко и най-вече от себе си, тя навлезе в главната алея на Рая. Колата на Денис беше паркирана пред входната врата на широката, настлана с пясък извивка.

— Денис? — извика Стефани, като влезе в къщата.

— Тук съм, мамо. — Синът й беше във всекидневната и преглеждаше вестниците. Всички бяха отворени на бизнес раздела. Набиващите се заглавия привлякоха вниманието й: Сандърс успя да си свърши работата с „Харпър“. Тя потрепери. — Да ти донеса ли нещо за пиене, мамо? — попита Денис с неочаквана нежност.

— Уиски. — Стефани се отпусна с благодарност върху канапето. После внезапно смени темата: — Дан замина.

— Къде?

— За Големия Бариерен риф. Искаше и аз да тръгна с него.

— Защо не го направи? — Денис й подаде чашата и седна срещу нея.

Стефани отпи с удоволствие от уискито.

— Всичко това — и тя посочи към вестниците — избухна в лицето ми, когато бях тръгнала за летището. Не можех да се откъсна от открития конфликт. Но в момента наистина усещам, че цялата тази история не ме интересува повече.

— Тогава защо не го последваш?

— Твърде късно е. — Стефани се почувства ужасно уморена. — Трябваше да го направя днес сутринта, Дан беше ясен. А и ако избягам точно сега, след като съм приела предизвикателството, ще означава, че поднасям на Джейк „Харпър Майнинг“ на тепсия.

— Мамо, грешиш. Няма да е бягство. Нищо особено не може да се случи за една седмица. Пък и кризата с акциите свърши. От значение сега сте само ти и Дан.

— Мога да свърша, като загубя и него, и компанията — изрече Стефани съкрушено.

— Няма да загубиш Дан, ако го последваш още на часа. — Денис направи пауза. — Знаеш, че ние двамата невинаги сме се спогаждали. Но той е добър човек, мамо, и като че ли сте създадени един за друг. Дръж се за него, не го напускай; това мога да те посъветвам.

— Денис — промълви тя почти победена от изблика на зрелост и разбиране в сина й.

— Спести си благодарностите, мамо. Стягай багажа! Ще те закарам на летището.

 

 

Рина Макмастър рядко посещаваше „Харпър Майнинг“. Това беше светът на Бил, не нейният; пък и предпочиташе да не се шляе тук, тъй както и той не се бъркаше в кухнята й. Но след ужасния ден, последвал успешния пробив на Сандърс, Бил беше почнал да остава в компанията все по до късно и по до късно и накрая Рина не издържа. Ако трябваше, щеше да го изтръгне от „Харпър Майнинг“ със сила, да го заведе вкъщи и да го накара да си почива.

Намери го на бюрото му да преглежда задълбочено куп компютърни разпечатки. Беше смазан от умора и Рина забеляза, че с дясната си ръка масажираше областта около сърцето; напоследък го правеше често.

— Свършваш ли? — попита тя.

Бил вдигна поглед и лицето му омекна.

— Почти.

— Изглеждаш много уморен.

— Добре съм. — Тонът на Бил беше строг.

Рина опита да продължи разговора по друг начин.

— Доктор Андерсън се обади по телефона. Интересува се дали ще си свободен да поиграете голф някой ден през седмицата.

Бил продължаваше да я гледа втренчено.

— Сигурна ли си, че не си се обадила ти?

— Тревожа се за теб. Какво лошо има в туй?

— За бога, Рина, добре съм!

Тя беше поразена от остротата на гласа му — то не бе характерно за него. Бил се поколеба, след което някак извинително рече:

— Опитах се да говоря с Том тази сутрин — за Сара.

Рина се напрегна:

— И?…

— И нищо. Каза ми да си гледам проклетата работа. Но призна, че се виждат все по-често. Днес вечерта също ще излизат заедно. — Бил Макмастър замълча, после продължи мъчително: — Рина, трябва да приемем нещата такива, каквито са. Те не са деца, а и в тези времена може да е само въпрос на време…

— Докато преспят заедно? Разбира се. Но можеш ли да ми кажеш как ще го предотвратим?

 

 

Странно как един мъж иска да прекара най-нещастните дни от живота си там, където някога се е чувствал най-щастлив, размишляваше Дан. Какъв носталгичен инстинкт го бе довел обратно на остров Орфей? В този момент трудно можеше да свърже себе си с младия лекар идеалист, който беше избрал Големия Бариерен риф като най-естествената оздравителна среда на света, за да основе своя клиника на малкия, подобен на скъпоценен камък остров Орфей; тук беше живял и работил щастлив от сутрин до вечер. Беше открил своя рай, тропическа страна на чудесата, където разноцветните риби се движеха мързеливо в прозрачната вода, където земното изобилие беше пълно и всяко желание се задоволяваше. Той приличаше на Адам преди грехопадението. Как стана тъй, че напусна райската си градина? Ах, беше срещнал своята Ева.

Застанал на брега на морето, на границата между сребристия пясък и златистата грива на отливащите се вълни, Дан Маршал сякаш съзираше Стефани да идва към него — толкова ясни бяха спомените му от онези ранни дни. При все че бяха лекар и пациент, те се влюбиха лесно и безболезнено един в друг, влюбиха се неусетно като деца. И въпреки че сагата им беше дълга и често пъти мъчителна, сага на преследване и борба, преди да се открият отново, тяхната любов винаги запазваше нещо от невинното чудо и доверие. Всичко ли беше загубено? Измени ли му Стефани със Сандърс? Дори ако все още не беше любовница на Джейк, нямаше ли да се възползва от отсъствието на Дан, за да скочи в леглото на неговия съперник? Мисълта го измъчваше. Трябваше да остане. Но за какво? Мислите му кръжаха по един и същи начин в съзнанието му, а болката оставаше.

Слънцето потъваше надолу, за да настъпи вълнуващият тропически здрач. Небето над гладката морска повърхност беше наситено в пурпурни, червени и златисти цветове. Със свито сърце Дан стоеше и си спомняше как на същия този бряг двамата със Стефани си бяха правили барбекю през нощта — толкова влюбени един в друг, че след приготвянето на най-прекрасната храна те почти не се докоснаха до нея. Никога не се беше чувствал по-самотен през целия си живот. Стеф, къде си? И като се обърна, в светлината на последните отблясъци на слънцето Дан я видя: тичаше по брега към него с протегнати напред ръце.

 

 

Независимо от очевидните надарености на Джили в хоризонтално и вертикално измерение, Джейк невинаги усещаше желание да се срещне с нея. Той внимателно контролираше честотата на срещите им, както и колко време прекарваха заедно. Не можеше да позволи Джили да помисли, че връзката им е нещо повече от… един приятен епизод. Беше насърчил повторното й омъжване за Филип като повод да отвлече вниманието й, а и да я откъсне до известна степен от себе си. Но нямаше и съмнение, че тя му беше полезна, и то доста. Изчака завръщането й от медения месец с известно нетърпение. Ситуацията беше критична и колкото повече вътрешна информация получеше, толкова по-добре щяха да се уредят нещата за него.

— Не мисли обаче, че ще ти съобщя нещо изключително ново и вълнуващо за теб — предупреди го Джили по време на първата им среща след завръщането й. — Тук си бил ти, а не аз. Вероятно вече знаеш трогателната история: Дан е напуснал Стефани, но нейното състрадание я е накарало да полети на север, за да прелее спешно кръв на техния брак, преди да е умрял от недоимък.

— Удивително разбъркан отчет, но ти прощавам. Да, историята вече ми е известна.

— Шегуваш се, нали? Освободена жена, дяволски делова, същинско човешко динамо, но щом стане дума за Дан, се размеква като маджун. Макар че се опитва с всички средства да бъде независима, тя просто не може нито ден без него.

— Няма що, щастлив мъж. — Насмешливостта на Джейк прикриваше някакво по-силно чувство.

Джили се намръщи.

— Всички мислят, че тя е прекрасна! Просто не мога да разбера какво толкова намират у нея.

— Навярно може да го каже само един мъж.

— Добре тогава, научи ме!

— Стефани Харпър има стил, чар, интелект. И преди всичко представлява предизвикателство.

Джили избухна в подигравателен смях.

— Тя ли? Тя винаги е била съвсем слаб противник. Когато бяхме деца, беше толкова неопитна, просто да не повярваш. Бързо налапваше въдицата. Оплеска работата на седемнадесет години. Не си го знаел, нали?

— Оплеска работата ли? Не съм запознат с твоя очарователен език.

— Ами забременя!

— Сериозно! — Джейк умело прикри учудването си.

— Аха — увери го събеседничката му безгрижно. — Баща й я изпрати в Европа веднага след раждането на детето. А няколко месеца по-късно заминах и аз, за да я придружавам. Тогава направихме голямото пътешествие — Лондон, Париж, Венеция; беше прекрасно. — И погледът на Джили стана занесен.

— А бебето? — подсети я Джейк.

— О, малкото умря.

— Но всичко е било твърде отдавна, Джили. Сега то не влияе на начина, по който хората гледат на Стефани.

— Тъй е, защото никой не го знае! Старият Макс похарчи много от парите на „Харпър“, за да прикрие историята. При все че тогава тя все още не беше богатата и известна Стефани Харпър, „водещата бизнесдама на Австралия“, както винаги я наричат. Но сега тя е.

Внезапна идея се зароди в мозъка на Джили. Как не се беше сетила по-рано? Само да намереше начин да хвърли светлина върху тази стара скандална история! Можеше така да разруши доверието към Стефани, че…

— Аз се интересувам повече от настоящето, отколкото от миналото — заяви Джейк. — Докато Стефани отсъства, управителният съвет на „Харпър Майнинг“ ще се лута като муха без глава. Добре ще бъде да се възползвам бързо от случая.

— Председателско място до края на седмицата, охо? — Очите на Джили светнаха.

— Вече се срещам насаме с внимателно подбрани членове на съвета. Не е толкова трудно да ги убедиш къде е изгодата им. Те ще гласуват за мен, когато му дойде времето.

— Скоро ли? — Жаждата на Джили за провала на Стефани беше направо потресаваща.

— Ще поискам вот на недоверие към Стефани след няколко дни.

— Браво! — Устните на Джили се разтвориха алчно. — Виждам, че не си си губил времето, докато ме нямаше. Ах, ти, хитро момче! Ела и ми позволи… да те поздравя. — Бавно разкопча най-горното копче на ризата му. Дишаше учестено и Джейк можеше да усети желанието за секс в нея.

— Не точно сега, Джили — отклони я той, едва прикривайки внезапен спазъм на отвращение. — Имам работа, както знаеш. А освен това имам и главоболие.

 

 

Ако Каси преди се чувстваше отвратително, че предава „Харпър Майнинг“ на Джейк, то това беше нищо в сравнение със сегашната ситуация, когато към нейната лоялност спрямо компанията се прибавяше и влюбването й в Денис. Последното предателство, за което я бе изнудил Джейк, изглеждаше хиляди пъти по-ужасно от всичко останало, направено до момента. Беше го вършила като на игра, само че в тая игра участваше вече с мъжа, по когото бе направо луда. Чувстваше се толкова потисната, че едва успя да се завлече на работа тази сутрин. Очакваше всеки момент да бъде разкрита. Мислите се въртяха безнадеждно в главата й, а когато влезе в кабинета си, откри, че Том я очаква.

— Можеш ли да отделиш време, за да прегледаме заедно компютърните досиета за регистрирането на акционерите? — започна той рязко.

— Нещо не е в ред ли?

— Липсва цяла партида от регистрации за прехвърлянето на акции.

— Ах да, възможно е — с усилие произнесе Каси. — Цялата система блокира вчера рано сутринта и загубихме някои данни от предишния ден.

Том изруга.

— Проклети компютри! Изиграват ни този номер в най-решаващия ден на покупко-продажбите! — Той помисли за момент. — Добре, слушай какво трябва да направим. Ще възстановим досието от необработените данни. Документът за прехвърлянето на акциите се намира все пак някъде. Ще го открия. — Цялата фигура на Том излъчваше решителност.

— Том, ти не можеш! — Каси се опитваше да прогони страха от гласа си. — Ще ти отнеме цяла вечност.

— Не се грижи за това, Каси — отвърна Том мрачно. — Аз съм упорит и ще открия откъде Сандърс се сдоби с акциите, които го вкараха в съвета на „Харпър Майнинг“!

Ужасена, Каси прозря една спасителна възможност.

— Остави го на мен, Том. Времето ти е твърде ценно, за да се нагърбваш с такъв вид работа.

— Би ли го направила? — Младежът не се замисли много върху предложението й. — Ще наредя да ти изпратят веднага книжата от сделките. Бъди внимателна с тях — те са последното сигурно доказателство, с което разполагаме.

Когато получи материалите, Каси ги прегледа най-щателно и по-специално един от тях. Документът, на който пишеше: „От: Стюарт, госпожа Дж. За: Сандърс, Дж.“ наистина беше преместен твърде внимателно от папката във вътрешния джоб на сакото на Каси; тя не го съблече повече до края на работното време. А Том, вече в собствения си кабинет, се опитваше да се справи с поредната бомба, хвърлена от баща му, която заличи в съзнанието му всички други мисли, дори и тези, свързани с акциите: „Сандърс е депозирал писмено предизвестие за намерението си да се свика извънредно заседание на управителния съвет в рамките на двадесет и четири часа. Той възнамерява да предложи вот на недоверие към председателя“.

 

 

Животът на остров Орфей преминаваше в омарата на щастието, преоткрито от Стефани и Дан. Дългите слънчеви часове на нежно и безумно любовно опиянение се сменяха с пиршества на лунна светлина върху сребристите плажове, запалени от опалесцентното море. Двамата правеха дълги разходки, хванати ръка за ръка, по лъкатушещата пътека на отлива, сред перлените раковини и ярките парчета от корали; тях природата небрежно бе разхвърляла наоколо в разхитително изобилие. И винаги имаше разговори, прошепнати думи, тревожни въпроси или откровени изповеди за ревност, страх и гордост — всичко, което ги беше отдалечило един от друг.

— Кажи ми нещо за Джейк Сандърс. Намираш ли го привлекателен?

— Да. Но това е всичко, Дан. Отдавна съм се отказала да се влюбвам в коравосърдечни и себични мъже.

— Слава богу!

— Надявам се, не си ме подозирал сериозно, че бих могла да спя с него.

— Много други жени са го правили.

— Аз не съм като „многото други жени“ — запротестира Стефани. — Аз съм си аз.

— Да си призная, не бях сигурен в теб.

Те се излежаваха на широкото двойно легло в едноетажната къщичка, която с още дузина подобни на нея, разположени на спокойствие под палмите, образуваха хотелския комплекс. Внезапно обезпокоен, Дан се надигна, протягайки се за чашата изстуден лимонов сок върху страничната масичка. Стефани нежно го накара да продължи.

— Нямаш ли ми доверие?

— Да… но…

— Хайде де, продължавай.

Дан се поколеба.

— Ще прозвучи ужасно нелепо, особено след като никога в действителност не съм се сблъсквал с него… и не знам защо имам точно това усещане, но всичко, което съм видял и чул за Сандърс, ми напомня за… Грег Марсдън.

Стефани притихна… Грег Марсдън. Моят съпруг, моят любовник и моето проклятие. Мъжът, който най-напред ме преследваше заради парите ми, а сега, искайки сякаш моята смърт… Образът му се появи пред очите й толкова ясен, като да беше все още жив — слаб, арогантен и толкова красив… Да, Дан беше прав. Имаше нещо общо в начина, по който Джейк се взираше на моменти, насмешливо или подобно на ястреб; добре оформената му горна устна; фините атлетични ръце. А Грег също обичаше злостните игри с жените…

Побиха я тръпки.

— Дан, нима е възможно да си мислиш, че приликата ще го направи привлекателен в моите очи.

— Но ти някога си обичала Марсдън.

— Всичко е в миналото. Трябва да мислим за бъдещето. Едно ми е ясно: „Харпър Майнинг“ представлява по-голяма заплаха за нашия брак, отколкото всеки друг мъж.

— Съгласен съм. Само че как да се преборя с международната корпорация?

— Не е необходимо. Просто трябва да намерим компромис.

— Това ли искаш? — Като се спусна надолу в леглото, Дан се наведе над нея, а кафявите му очи гледаха изпитателно.

— Все още разсъждавам над въпроса какво точно искам. Знам, че ти трябва да си част от него — голяма част. Нужно е да помислим заедно какво ще излезе от всичко това.

— Добре, докато съм включен в плановете ти, надявам се, че можем да се справим — заяви бодро Дан. — Всяко нещо с времето си, нека да видим най-напред как ще потръгнат нещата. Дори е по-добре, ако нещата се решават постепенно. — Той разтвори леката плажна хавлия, с която бе облечена, и плъзна ръце по дължината на тялото й. — Като това например?

— Както нареди докторът — промърмори Стефани дрезгаво. — Винаги мисля по-пълноценно, когато си върху мен. — Тя го прегърна.

В този момент пронизителният телефонен звън наруши спокойствието в стаята. Като се смееше и ругаеше, Стефани протегна ръка към слушалката.

— Ало? Слушайте, нали дадох точни нареждания да не ме безпокоите…

Управителката на курортното селище се оправдаваше засегната:

— Нямах желание, госпожо Маршал, но вашият син настоява, че случаят е спешен.

— Добре, свържете ме с него.

— Мамо? — Гласът на Денис едва се чуваше. — Съжалявам за безпокойството… — гласът му изчезна, после отново се появи — този път има нова криза. Сандърс е насрочил заседание на управителния съвет. Струва ни се, че повечето от членовете са на негова страна. Той е успял да спечели и подкупи някои от тях… — Момчешкият глас отново замлъкна.

— Денис, говори! — закрещя Стефани като обезумяла. — Имаш предвид да заеме председателското място ли?

— Да, ако не получим твоя глас.

— Кога започва заседанието?

— След около час.

— Добре, слушай какво ще направим — каза Стефани твърдо. — Сложи конферентната уредба в заседателната зала. Ще ръководя заседанието по телефона оттук.

— Чудесно! — Тя успя да схване облекчението на Денис. — Мамо, Бил иска да ти каже нещо…

Линията прекъсна. Стефани напразно удряше по вилката на телефона; после скочи от леглото и се втурна към приемната на административната сграда. Намери управителката напълно отчаяна, стиснала слушалката в ръка.

— Толкова съжалявам, госпожо Маршал — изрече жената, — изглежда, изгубихме връзката със сушата. За съжаление, случва се непрекъснато. Но не се безпокойте, само след час-два линията ще бъде възстановена.

— След час-два ли? Аз не разполагам с толкова време! Слушайте, кой е най-близкият остров?

Сепната, жената отвърна бързо:

— Той е само на половин час път с лодка. Можете да вземете моторницата на хотела, след като е толкова спешно.

— Да, спешно е. Благодаря ви!

След няколко минути тя и Дан бързаха по дървения кей.

— Ще успеем, скъпа — рече Дан успокояващо, след като потеглиха.

— О, Дан. — Стефани не знаеше дали да се смее, или да плаче. Двамата бяха застанали на носа на малката моторница, която вече пореше зеленикавосинята вода на морето. Пипалата на неприятностите и нещастието как можаха да ги достигнат дори тук? Тя сложи ръка върху ръката на Дан. — Каквото и да се случи сега — изрече, без да трепне гласът й, — искам да знаеш, че те обичам. Ти си на първо място в живота ми — сега и винаги.

— И ти за мен — прошепна Дан Маршал, като се наведе да я целуне.

Никой от двамата не забеляза плаващия точно под повърхността на прозрачната вода дънер, предвещаващ смърт. Моторницата се удари с пълна сила в него, подскочи стремително във въздуха и се разби на хиляди парчета.

Деветнадесета глава

— Добре, да, чух ви, но сигурни ли сте? Благодаря, оператор.

Денис затръшна слушалката върху телефона.

— Това е невероятно! — извика ядосано той. — Казват, че телефонната връзка с Орфей не е наред, била прекъсната!

Бил и Том, застанали напрегнато до него в заседателната зала, размениха ужасени погледи.

— Господи, точно сега ли трябваше да се случи! — избухна Бил.

— Би трябвало да има и друга линия за острова — изрече Том отчаяно.

— Телефонистката твърди, че най-близкият телефон е на съседния остров, на няколко мили разстояние.

В помещението настана тягостна тишина. Бил гледаше безнадеждно към празния стол на председателското място.

— Можем само да се надяваме, че Стефани ще се добере до идиотския остров по някакъв начин.

— Но какво ще стане със Сандърс? — Денис погледна часовника си, обзет от пълна паника. — Заседанието трябва да започне след по-малко от петнайсет минути.

— Нали си чувал как се правят обструкции, синко? Добре, след малко ще станеш свидетел на поредната такава. От нас зависи да попречим на Сандърс и да забавим изпълнението на проклетото му намерение колкото се може за по-дълго време. — Бил натисна копчето на вътрешния телефон. — Остави тази линия свободна и включи госпожа Харпър в момента, в който се обади — заповяда той на телефонистката.

— В случай че успее — добави Денис тъжно.

— Ако добре познавам майка ти, Денис, тя ще положи всички усилия в този момент, за да го стори. На нас ни остава само да задържим Сандърс, докато Стефани се обади.

— И как ще му противодействаме? — попита Том, напълно неуверен в този неортодоксален номер.

— Да — рече мрачно Бил. — Хващам се на бас, че не са ви учили точно на това в Харвард — но то е единствената карта, която ни остава да изиграем.

Няколко минути по-късно, докато наблюдаваше как членовете на управителния съвет изпълват заседателната зала, Денис почувства, че предишната му увереност в способностите на Бил да спаси положението се изпарява. Джейк добре си беше свършил работата; главните акционери влизаха вътре предварително разделени на две групички. Стефани винаги поддържаше малък по състав управителен съвет на „Харпър Майнинг“, за да създаде ядро, което да работи задружно, колегиално и приятелски. Денис ги изучаваше отблизо по реда на пристигането — след сър Доналд Брус, най-старшия член, възрастен и изтъкнат джентълмен на града, следваха Суийни, Кармайкъл, Джонсън, Матиас и останалите; кой от тях щеше да се обърне срещу Стефани? Информация за частните обеди на Джейк с всеки от тях беше стигнала до „Харпър Майнинг“ по канала на градската „клюкарска мрежа“. Какво им беше предложил той? Какво бяха обещали те? Всичко изглеждаше като подкопано или белязано от подхода на Джейк. Там, където преди можеха да се видят ръкостискания и да се чуят бодри утринни поздрави, сега цареше мълчание; всеки се спотаяваше на мястото си, без да смее да срещне погледа на останалите.

Денис улови изражението, изписано върху лицето на Том, и разбра, че и той мисли за същото. Макмастър младши размени още нещо с баща си и докато се измъкваше навън, вдигна окуражително палци към Денис. За пръв път Денис забрави за своята ревност към синеокото момче до такава степен, че пожела и той да е в управителния съвет. Щяха да се нуждаят от подкрепа и от колкото можеше повече гласове.

Подобно на водещ актьор, който се появява, след като второстепенните изпълнители са се подредили вече на сцената, на вратата застана Джейк.

— Ах! — възкликна той с насмешлива изненада, поглеждайки към празния стол в началото на масата. — Дали госпожа Харпър ще присъства?

— Не лично — съобщи Бил. — Ще участва по телефона.

— Колко любезно от нейна страна! — изкоментира Джейк с добре прикрит сарказъм.

Вече премисляш, копеле такова, нали, рече си Бил гневно. Джейк мина покрай масата, като че ли търсеше празно място за сядане, и се спря до председателския пост.

Денис скочи прав.

— Не си мисли, че ще седнеш там!

Сандърс повдигна вежди.

— Нямам и намерение. Канех се да предложа сър Доналд Брус.

— Поддържа се кандидатурата — веднага се съгласи Бил.

Брус се настани и откри заседанието.

— Господа, разбирам, че пред нас тази сутрин е поставен за разрешаване само един въпрос. Господин Сандърс, това извънредно заседание е свикано по ваша инициатива. Може би ще пожелаете да обясните защо.

— Благодаря, сър Доналд. Всичко е твърде просто. Искам да направя предложение за вот на недоверие към настоящия председател Стефани Харпър.

Никой от събраните около масата не помръдна. Брус въздъхна:

— Разбирате, нали, че ако такова предложение се приеме, то ще доведе незабавно до избора на нов председател?

Думите му бяха само една формалност, която обаче Денис не можеше да преглътне.

— О, той разбира много добре — извика саркастично, — и кой, представете си, се върти в главата му като кандидатура?

— Денис! — Смръщеното лице на Бил го накара да млъкне. — Това е голям въпрос, наистина много голям въпрос. Преди да бъдат направени каквито и да е прибързани стъпки, бих желал накратко да ви информирам за последното развитие на компанията, после да кажа няколко думи от името на госпожа Харпър. Която вие всички познавате…

След първите десет минути Денис престана дори да се преструва, че слуша; Бил обясняваше надълго и нашироко, както умееше да го прави. А Денис просто закова поглед в онемелия телефон и се опита чрез воля, телепатия и всичко, за което бе чувал, да го накара да иззвъни.

„Звънни, телефон, звънни… защо не звъннеш?“ — Монотонният глас на Бил ту се появяваше, ту изчезваше от съзнанието на Денис: „… не трябва да създават твърде много проблеми след последните седмици… Председателят е в отлична форма след нещастния случай с падането… малцина са тези, които ще отрекат, че компанията без Стефани Харпър е нищо…“. Звънни, телефон, звънни.

Неочаквано гласът на Джейк преряза като циркуляр речта на Бил.

— Мисля, че чухме достатъчно. Можем ли да пристъпим към гласуването?

Брус притеснен приглади назад оредялата си бяла коса.

— Стъпката е твърде решаваща, господин Сандърс, и твърде безпрецедентна в историята на компанията. Не ми се иска директно да преминем към гласуване, преди да сме чули причините за вашето предложение.

— На драго сърце. — Джейк отправи уверена усмивка към присъстващите. — Сигурен съм, ще се съгласите с мен, че „Харпър Майнинг“ напоследък изпадна, и то рязко, в твърде неизгодно положение, което не се е случвало от години.

— Благодарение на теб! — изтърси Денис.

— Оспорвам обвинението. Причина за истинската криза е безотговорното поведение и лошото ръководство от страна председателя. Интересно е да се попитаме къде е тя в този момент.

— Вече предадох нейното извинение — намеси се Бил.

— То едва ли е достатъчно. Имам информация, че тя не е във връзка с компанията през най-важната част на седмицата, защото се забавлява на един тропически остров на Големия Бариерен риф.

— Очакваме връзка с нея по телефона — още по-трудно отрони Бил.

— Всички знаем колко сложно е да се организира транспорт и телефонна връзка за тези отдалечени местенца на усамотение. Беше ми съобщено, че госпожа Харпър е пътувала със самолета на компанията до Таунзвил, след това с хидроплан до острова. Твърде разточително за такова кратко пътешествие, нали? Учудвам се как би оправдала екстравагантното разхищение на парични средства от фонда на „Харпър Майнинг“ пред управителния съвет, ако сега беше тук?

Положението е безнадеждно, помисли Денис. Сандърс беше в състояние да изопачи всичко, само за да очерни Стефани. Стиснал юмруци под масата, той погледна към спокойното арогантно лице, отпуснатото тяло, добре поддържаните ръце и го обхвана отчаяние. Нищо не можеха да направят.

— Приканвам да се постави на гласуване предложението за вот на недоверие. — Гласът на Джейк беше равен, но издаваше прикрито вълнение. В залата продължаваше да цари ужасяваща тишина.

— Ако не бъде подкрепено, предложението ще отпадне — заяви сър Доналд.

— Аз поддържам предложението.

Суийни!… Бил отправи презрителен поглед към мазния мъж със зачервено лице до него… Трябваше да се досети, че ще се вслуша в прелъстителния глас на сирената, но кой ще бъде следващият?

— Пит, Гавин, Джим — започна да изброява той с последен отчаян порив. — Помнете, че без Стефани няма да има компания. Тя беше непоклатима като скала в усилията си да запази организацията, като водеща на пазара; винаги е била такава, от години насам. Не мога да повярвам, че някой от нас може да бъде толкова неблагодарен, за да се обърне срещу нея в този момент.

— Предложението не трябва да се разбира като лична атака — изрече Джейк снизходително. — Но управителният съвет не може да позволи чувствата да засенчат незадоволителното изпълнение на председателските задължения напоследък… И тъй, да преминем ли към гласуването, сър Доналд?

— Добре тогава — произнесе тежко сър Доналд. — Вашите гласове, господа, моля. Всички, които са за…

Осем „за“ срещу седем „против“. Слава богу, вън от опасност сме, помисли Денис с дълбоко облекчение. Старият Брус беше верен и непоклатим и обича безумно Стефани още от детството й, когато е тичала с плитки. Той никога не би гласувал за предложение, което я осъжда. С него ще станат общо осем и предложението ще отпадне. Брус гласува. Денис си отдъхна.

— Съжалявам, сър Доналд, въпрос на регламент. — Джейк се усмихваше лукаво. — Като изпълняващ длъжността председател имате право да гласувате само при положение, че гласовете са по равно. Ето защо предложението се приема с осем на седем.

— В такъв случай… — подхвана сър Доналд.

— В такъв случай — продължи Джейк със странен блясък в погледа, — председателското място автоматически се освобождава. Желая да предложа кандидатурата си за този пост.

— Поддържа се — отсече Суийни, изменникът Юда.

Бил мълчеше, загледан надолу в сключените си в скута ръце — поза, която изразяваше пълно поражение. Защо не каза нищо? Денис упорито се питаше как да обърка триумфалните планове на Сандърс.

— Предлагам кандидатурата на майка ми, Стефани Харпър!

Бил погледна към него и изморено поклати глава. Джейк Сандърс оголи равните си зъби в жестока усмивка:

— Денис, като член на този съвет ти си смайващо неосведомен за установените процедурни правила. Ако погледнеш параграф седемнайсети, точка трета, ще установиш, че е невъзможно да се издига кандидатурата на човек, който отсъства.

— Има ли други кандидатури? — Очевидно сър Доналд искаше да приключи по-бързо с тежкото си задължение. — Няма ли? Тогава съм задължен да обявя избирането на господин Сандърс, което не срещна съпротива, за председател на „Харпър Майнинг Корпорейшън“. — Възрастният човек вдървено се изправи и освободи мястото на властта, отстъпвайки го на Джейк. Новият главнокомандващ на „Харпър Майнинг“ с нескрито удоволствие протегна крака под масивната маса от старо махагоново дърво.

— Е, господа — рече той. — Ще започваме ли?

 

 

Въпреки че се бе събудила със злорадство, като знаеше, че Джейк ще изрита Стефани от високия й пост тази сутрин, Джили без изненада установи, че все още не е напълно удовлетворена. Разбира се, тя искаше да види Стефани свалена, както беше казала на Джейк. Сега обаче изпита само изблик на задоволство при мисълта, че ще се срещне с него по-късно, за да чуе съкрушителната равносметка за победата му и да я отпразнуват по свой неповторим начин.

Но то не й беше достатъчно. Омразата, присъща на Джили, бе родена още в детските й години, когато всичко, за което тя си мечтаеше, Стефани Харпър го бе имала и обикновено неколкократно повече. Нейната зараждаща се завист беше толкова избуяла, че дойде момент, когато не можеше повече да я сдържа. Почна се с Грег Марсдън, съпруга на Стефани, та до момента, когато се появи Джейк — единственият мъж, който можеше да отговори на нейното сексуално ниво на ненаситно желание и порочно действие. По каква ирония на съдбата Стефани се срещна и се омъжи за човека, който й принадлежеше по право? А Грег — как се беше осмелил накрая да си върне Стефани, отблъсквайки нея? И когато вдигна пушката, която лиши Грег от живот, Джили беше водена от хладнокръвна неумолима логика — не от смъртоносния огън на гнева, а от примитивния довод на ревнивата любовница: „Ако аз не мога да го притежавам, никоя друга няма да може“.

Следващите седем години в затвора само подхраниха омразата на Джили към Стефани, докато тя се превърна във всеобхватна мания и дори в смисъл на живота й. Само маниакалната решителност да се измъкне и да отмъсти на жената, виновна за всичките й нещастия, поддържаше всекидневно духа на Джили, за да устои в ада на Нулава. Затворена ден и нощ със същества, които се погубваха, разваляха и потъваха в ямата на психическия мрак, Джили се беше вкопчила в тайната си цел и я превърна в своя фиксидея.

Тъй че изритването на Стефани от председателското място в „Харпър Майнинг“ не беше истинското начало на отмъщението. Добро беше, да. Но то нямаше да я удовлетвори, докато не видеше Стефани страдаща по начина, по който Джили бе страдала и унижавана, по начина, по който самата бе смазана. „Харпър Майнинг“ беше всичко за Стефани. Но дори и лишена от компанията, тя имаше Дан, своите деца, както и любовта и уважението на всички, които я познаваха. Какво ще стане, ако се погрижим и за това, замисли се Джили. Откакто напусна Рая, Джили промени курса на кампанията си срещу Стефани, използвайки не личната, а служебната страна на живота й, за да бъде полезна на Джейк в неговата атака срещу „Харпър Майнинг“. Сега то остана назад, дойде време да открие — или създаде — нова пукнатина в бронята на Стефани.

Погледна часовника си. Олив трябваше да бъде тук всеки момент. Къде, по дяволите, беше отишла? Джили стана изведнъж неспокойна, закрачи нервно из апартамента. Той изглеждаше дворец след дупката, която в продължение на седем години трябваше да нарича свой дом — килия 139 в северното крило. И все пак не можеше да се сравни с прекрасната стара каменна къща, разположена на Хънтърс Хил, където преди това бе живяла с Филип. С раздразнение огледа стените в беж, пердетата в безличен мръснобял цвят и кафявата мебел — същинска ергенска бърлога. Филип й беше предоставил картбланш и неограничени парични средства да обнови цялото жилище по свой вкус. Но тя нямаше желание да се занимава с преустройства. Не знаеше дали ще остане дълго тук. Омъжването за Филип беше част от нещата, но играта на щастлива семейна двойка не беше включвана в плановете на Джили. Помисли със задоволство за малката, но нарастваща сума, която успешно измъкваше от средствата, давани й от Филип всяка седмица, нейните „бели пари за черни дни“, както ги наричаше. Когато дойдеше моментът, тя само трябваше да грабне спестените суми и да избяга.

Всекидневна, кухня, спалня, кабинет — Джили имаше всичко; тя тъкмо обикаляше собствената си територия, когато чу звънеца на входната врата. Отвори и започна веднага да се кара:

— Закъсня!

Лицето на жената, застанала отвън, се помрачи.

— Съжалявам, Джили, не прецених! Не знаех точно колко време ще ми отнеме да стигна до „Елизабет Бей“ — а и трябваше да извървя пеш последната отсечка дотук. Не се сърди!

Поуспокоена, Джили поведе Олив към всекидневната и я настани да седне точно срещу прозореца; там можеше да я разгледа добре на утринното слънце. Видът на гостенката й я изненада.

— Доволна съм да видя, че си сторила, каквото ти поръчах, Олив — установи тя.

Олив се изчерви от удоволствие и смутено приглади косата си.

— Харесва ли ти?

— Да, добре е — отвърна Джили. — А и гримът също.

— Отидох в салона на „Грейс Брадърс“ според препоръката ти и там ми направиха безплатна демонстрация.

— А жилището ти? Как изглежда?

— О, Джили, фантастично е! — отговори възбудено Олив. — Не знам с какво ще ти се отблагодаря. Ако не беше ти…

— Аз ти го дължах — подчерта Джили с груб смях. — Онази история с коня на Стефани свърши добра работа накрая. — Но замълча, че скитането на Олив из града не й допадаше; наподобяваше на граната, готова всеки момент да избухне. Ненапразно даваше пари на Олив, намери й жилище и я инструктира какво да направи, за да заприлича на човешко същество от женски пол, а не на развилняла се бивша затворническа крава. По този начин Джили прилагаше изпитани методи, за да я контролира. „А ти твърде добре се поддаваш на контрол, нали“, подсмихна се тя подигравателно. Олив, заблудена от усмивката на Джили, й отвърна с обожание. — Добре, сега ще искаш ли да свършиш още нещичко за мен? — продължи Джили.

— Какво е то? — Хлътналите очи на Олив се оживиха от интерес.

— Можеш да го наречеш проучване. — Джили се изкиска. — Интересувам се от издирването на някои факти. Дати. Документи. Мислех си да те изпратя на почивка, като поема всичките ти разноски.

— Къде?

— В северната територия.

— Какво ще търся там?

— Нещо, с което всеки трябва да започне живота си, независимо дали му харесва или не — отвърна Джили самодоволно. — Едно кръщелно свидетелство.

Двадесета глава

Денис напусна „Харпър Майнинг“ в края на деня безкрайно потиснат. Беше благодарен, че Каси сподели неговото нещастие и то му стигаше да не се съмнява в чувствата й. Двамата пресякоха Бент стрийт в пълно мълчание, завиха зад ъгъла и се отправиха към бистрото.

Посрещна ги Анджело, лепнал върху лицето си една възторжена усмивка:

— Хей! Денис, приятелю!… Пиенето е от заведението, приготвил съм най-добрата бутилка за вас!

— Благодаря, Анджи — отвърна Денис, като се опитваше да изглежда доволен. — Как вървят нещата?

— Чудесно! Отлично! Само дето не мога да укротя татко. След случката с пушката си мисли, че е Уайът Ърп. — Все още смеейки се, Анджело посочи към неколцината стари приятели на баща си в другия край на бистрото; увлечени, те слушаха разказа на Виторио за това, как е спасил сина си от мафията.

— Кажи на Виторио, че може да окачи на стената пушката си за известно време — рече Денис нежно.

Каси настръхна:

— Докато се появи някой друг мръсник.

Анджело улови погледа й и веселостта му изчезна.

— Оставям ви бутилката, приятели — въздъхна той и се отдалечи.

— Добре ли си? — Денис стисна ръката на спътницата си.

— Накратко, лош ден в работата. Ако изобщо може да се нарече тъй след всичко, което си изкарал.

— По дяволите това копеле Сандърс! — Нежната кожа на Денис почервеня при мисълта за преживяното унижение. — Само почакай, ще му го върна.

— Наистина ли мислиш, че можеш да надхитриш мошеник като него?

— Разбира се, че да!

— Не го подценявай, Денис — сви скептично рамене Каси. — Той е много ловък.

Денис я погледна с любопитство.

— Откъде знаеш?

— Всички говорят тъй — отвърна тя бързо.

Денис прехапа устни.

— Добре, ако искаш да бъда откровен, все още не съм намислил какво ще направя. Объркан съм.

Каси изпита внезапен пристъп на съчувствие към него.

— О, мили — въздъхна тя, — няма нищо. Не трябва да се преструваш на някой по-силен, отколкото си. — Тя нежно протегна ръка и го помилва по лицето. — Харесвам те такъв, какъвто си.

Денис я прегърна.

— Разказах ти за моите неприятности… а ти все още нищо не си ми казала за твоите.

— Наистина има нещичко… — Каси започна, колебаейки се, притесненото й сърце изпитваше нужда от успокоение.

Денис се усмихна и насърчително взе ръката й.

— Хайде, разкажи ми.

— Знаеш ли, Том иска да открия откъде Джейк се е сдобил с допълнителните акции…

— Той не може да ти нарежда! — прекъсна я Денис ядосан.

— О, става дума за друго. Въпросът е, че като преглеждам документите, като се опитвам да открия сертификата за прехвърлянето, все имам чувството, че всичко това е игра на отгатване…

— От само себе си се разбира — съгласи се Денис. — Ако системата е блокирала и данните са изчезнали от паметта, няма нищо да откриеш.

— То е само част от целия проблем — изрече бедната Каси, като не знаеше дали да продължи, или да се откаже. Объркана, тя се опита да смени курса на признанието си. — Денис, преди да ме познаваш, имал ли си друга сериозна връзка?

Младежът се изчерви и отмести поглед. После се усмихна:

— В случай че все още не си се досетила, отговорът е не. В действителност — той направи пауза и я погледна много нежно, — никога по-рано не съм срещал такава като теб. Учудващо! Успя да се излъжеш и да ме приемеш!

— Не съм се излъгала, Денис — отвърна Каси с нарастващо отчаяние, — разбира се, това не означава, че преди да те срещна, не съм вършила глупости… е, добре.

Но Денис вече не я слушаше. Той се бе вторачил към вратата.

— Искаш ли да видиш Сара! — избухна той. — Какво прави сестра ми с този глупак? — Каси обърна глава. Сара и Том тъкмо бяха влезли в бистрото. Хванати за ръце, без да забелязват околните, те се насочиха към една закътана маса в ъгъла. Денис ги проследи с изпепеляващ поглед.

„Това не е добре, помисли си Каси, не мога да намеря подходящите думи.“

Приятелят й неочаквано се обърна към нея, като се опитваше да възстанови интереса си.

— Съжалявам. Какво искаше да ми кажеш?

— Няма значение.

Денис се изправи.

— Извинявай, Том ме вбеси. Твърде много ми дойде днес. Давай да се махаме оттук, ще намерим друго място да похапнем. Тогава може би ще ми кажеш какво те тревожи.

— Не, нищо, всичко е наред наистина — отвърна Каси унило. — Мисля, че сама трябва да намеря разрешението.

 

 

— Виж, Сара, не е ли Денис?

— Къде?

— В момента излиза. С Каси Джоунс е.

Сара погледна тъкмо навреме, за да съзре на изхода високата слаба фигура на брат си.

— Можеше поне да ни поздрави — намръщи се тя.

— Беше ужасен ден.

— За всички ни! Какво е по-особеното за него?

Том се засмя.

— Наистина ли искаш да ти отговоря?

Сара се учуди.

— Имаш нещо предвид ли?

— Откакто съм се върнал, Денис не може да ме понася.

— Не си ми го казвал преди.

— Мисля, че да спечелиш сърцето на едно момиче най-добрият подход не е да злословиш пред него по адрес на по-малкия му брат — заяви Том благоразумно. — А също тъй си мислех, че ще го преодолея, ще спечеля симпатиите му — поне в известна степен. Но ето че когато се засечем на едно и също място, той предпочита да напусне. Трябва да призная: чарът ми не му действа.

Сара като че ли се бе притеснила.

— Знам, че Денис понякога е дързък — започна тя — и невинаги учтив…

— Става дума за нещо повече, Сара — намеси се Том. — Брат ти си придава важност най-вече в компанията…

— Може би си мисли, че помага на мама, като я отменя за някои неща!

— Не разбирам как точно си представя, че помага на Стефани, след като постоянно напада баща ми — рече спокойно Том. — Или като се опитва да ме отстрани от „Харпър Майнинг“.

— Но какво цели той? — Сара беше напълно объркана.

— Приеми фактите, Сас, Денис желае бързо да се издигне до върха, без усилие. Иска да стане шеф на „Харпър Майнинг“, без да поема неизбежната в такива случаи отговорност. Аз също съм твърде амбициозен, винаги съм бил. Само че за всичко има начини и средства. Денис все още не притежава необходимата зрелост. Глезили са го през целия му живот.

Сара притихна. Докато мълчаха, Том успя да отбележи, че първоначалното му намерение да не злослови по адрес на Денис пред сестра му вероятно беше най-добрата му идея през целия ден — и в края на спора, който последва, той разбра, че е така.

 

 

— Джейк, трябва да знам колко дълго ще продължи всичко!

— Не се вълнувай прекалено много, мила моя. Не ми харесва, когато жените ми крещят. Винаги ми напомнят за моята бавачка.

На Каси й се искаше да вика.

— Престани да си играеш с мен, моля те. Слушай, не мога да продължавам повече тъй — лъжи, измама, ще полудея.

— Не трябва да се чувстваш измамница. Ти се справи добре. Ще минат седмици, докато „Харпър Майнинг“ оправи кашата, и дотогава аз ще съм вън от подозрение.

— За бога, Джейк, никога ли не мислиш за другите, освен за себе си? — избухна Каси.

— А защо е необходимо?

— Ти и Джили Стюарт — страхотна двойка сте. С удоволствие бих разказала на Стефани как собствената й сестра й погоди тази мръсотия!

В един миг Джейк усети опасност в думите й и реши да поеме в свои ръце положението.

— Да не стоим тъй в антрето и само да се караме — рече той любезно. — Нека ти предложа поне нещо за пиене. Току-що заредиха бара с всички интересни напитки. Необходима ми е компания, за да се справя с тях.

Така или иначе Джейк я въведе във всекидневната, настани я до себе си на канапето с чаша студена бира, която тя прие с неохота. Ала Сандърс отбеляза някак нехайно:

— Не трябва да се безпокоиш за миналото. Подготви се за големи промени. Стефани Харпър не ти е повече шеф. Шефът вече съм аз.

Каси се засмя с горчивина:

— Това ли е добрата новина?

Джейк въздъхна мелодраматично.

— Как умееш да нараняваш понякога… Дори без да се стараеш.

— Ще престанеш ли? Не можеш да ме мамиш повече, знаеш го, нали? Разбрах какво представляваш в действителност. Ако те притиснат в ъгъла, ще се откажеш от мен без дори да се поколебаеш.

— О, така ли. А аз си мислех, че сме приятели.

— Бяхме — подчерта Каси, като пренебрегна ироничната усмивка.

— Повече от приятели. — Гласът му омекна. — Това нищо ли не означава за теб? — Джейк нежно сложи ръка върху бедрото й.

Каси трепна при добре познатото докосване, като да беше ужилена.

— Искам да ти кажа, че не съжалявам за края на нашата… връзка, ако можеш да я наречеш тъй — нито за момент.

Той седна по-близо. Пулсът й се ускори от близостта и уханието на тялото му. Боже господи. Беше й липсвал! Никой не се любеше по-добре от него, никой нямаше неговото въображение, неговата сила…

Каси бурно скочи от канапето.

— Ти си копеле, Джейк! Имам намерение да разкажа на всички какво точно си намислил.

— Добре, можеш да избереш и това. Но ще поемеш огромен риск.

— Риск ли?

Сандърс се надигна от канапето като тежка котка и застана до нея.

— Подготвена ли си да обясниш на Денис характера на нашето старо познанство в подробности? Защото, ако си отвориш сладострастната уста за акциите на Джили, ще ти се наложи да го направиш.

Каси пламна от срам. Видя се върху същия този килим гола, търкаляща се наоколо, пияна и подивяла, с бутилка шампанско пред камерата на Джейк… Слепешката, като залиташе, тя се озова в антрето. Джейк я последва.

— Разбери, Каси. Щях да вляза в управителния съвет на „Харпър Майнинг“ независимо с твоята помощ или без нея.

— Казваш ми го, за да се почувствам по-малко виновна? — рече тя настойчиво и напусна апартамента.

Джейк се върна във всекидневната замислен. Не можеше да се разчита повече на Каси — проклетият Денис сигурно е объркал мозъка й, реши той. От тук нататък трябваше да я държи под око. Щеше да го направи, след като се настани в „Харпър Майнинг“. Все имаше някакъв начин да я накара да омекне. Щом влезе в спалнята, видя Джили застанала на вратата на стаята гола, с неприятно изражение на лицето.

— Много си прочут, нали — подхвърли тя злобно.

Джейк повдигна рамене.

— Свободна страна, Джили. И много свободни млади госпожици има тук, съвсем свободни.

— Само те предупреждавам, Джейк: не обичам да ме мамят.

Сандърс се намръщи.

— Онова, което си заслужава да чуеш, е, че съм приключил с нея още преди да те срещна. — Той пресече помещението и като я хвана за раменете, я обърна и набута обратно в спалнята. — Сега наистина се налага да те облечем. Имам още две срещи тази вечер и трябва да се върна в офиса си. — Сандърс набързо събра пръснатото й бельо по пода и го хвърли на леглото.

— Още две срещи като тази ли? — Джили се изсмя гърлено. — Ще заприличаш на сянка. — Тя се бореше със сутиена, едрата й гръд не се подчиняваше да се прибере под дантелата.

— Във всеки случай едната ще бъде твърде забавна. Ще се срещна с Бил Макмастър и ще обсъждаме отстъпването на поста. Сигурно се е чул вече със Стефани. Както изглежда, не е имало връзка през целия ден и затова не са успели да се свържат. — Докато говореше, Джейк наблюдаваше с интерес как Джили си слага бикините.

— А Стефани?…

— Какво за Стефани?

— Какво ще стане сега?

— Ти ми кажи.

— Слушай, не се прави на три и половина, Джейк — продължи нетърпеливо Джили. — Това ме интересува, нали помниш? — Тя навлече роклята през главата си. — Край на зрелището, господине. А сега отговори на въпроса ми.

— Ти имаш твои планове за Стефани, аз имам мои.

— Които включват много повече, отколкото заемането на нейното място в „Харпър Майнинг“, не е ли тъй? — Джили ядосано сложи колана си и се протегна за обувките. — Господи, как можеш да се занимаваш с тази глупава крава? Тя вероятно е фригидна, помислил ли си за това? Ще имаш нужда от горелка и отварачка за консерви, за да се добереш вътре.

Джейк я хвана здраво под ръка и я поведе през всекидневната към антрето. Не искаше тя да разбере, че атаката й срещу Стефани му беше безкрайно неприятна. На вратата се спря.

— Нека да се разберем — рече той студено. — Не давам отчет как живея нито на теб, нито на някой друг. Запази за себе си вулгарната си ревност, или не искам да те виждам. Може би ще се откажеш от навика си да се държиш грубо с мен и да ме заплашваш, ако само за момент си представиш какво би могло да се случи, щом съобщя на Стефани, че ти си тази, която я предаде!

Джили изсъска като змия.

— Няма да го направиш!

Сандърс размисли.

— Все още не. Не съм готов да открия на Стефани каква опасна кучка е сестра й. Не съм победил… напълно.

— И очакваш да ти повярвам?

— Не ти остава нищо друго.

Джили тръсна предизвикателно глава.

— Може би тази връзка е изчерпана и за двама ни.

— Може би. Но изглежда, че за известно време още ще имаме нужда един от друг. Тъй че нека да се държим цивилизовано, искаш ли?

— А после?

Джейк се усмихна леко.

— Какво ще кажеш за борба на живот и смърт.

— Е, поне съм предупредена.

Настроението на Джейк едва забележимо се промени.

— Предупреждението е повече от онова, което ти направи за Грег Марсдън, преди да го застреляш.

— Грег ли? Нека да ти кажа нещо. — Лицето на Джили се изкриви от злоба. — Той беше животно! Заслужаваше да умре! Никога не си го познавал. Ако го познаваше, щеше да разбереш, че избавих света от него.

Джейк помълча малко. После изрече безгрижно.

— Но ти си направила услуга и на Стефани, като си я избавила от него. Изглежда, не си го помисляла.

— На Стефани? Та тя също беше отговорна за смъртта му, както и аз. Ако не беше разиграла онази история с Тара Уелс, известната манекенка, и не беше ми го отнела, нищо нямаше да се случи.

— Интересно. — Очите на Джейк бяха присвити подобно на гущер, при все че мислите му плуваха някъде много далече оттук. — Кой може да каже какво е щяло да се случи? — „Но във всеки случай не и ти, отмъстителна курво, не и ти.“

 

 

Някои неща просто могат да смажат човека, реши Рина. Ако беше само една неприятност, добре. Но толкова много струпани заедно… Сърцето й се свиваше, като гледаше как Бил крачи неспокойно между всекидневната и входната врата. Колко дълго щеше да издържи тъй? За стотен път Рина се захващаше с бродерията и се опитваше да се концентрира.

Де да не беше дошло всичко наведнъж. Злината щеше да е по-малка, ако Бил трябваше да понася само домогванията на Джейк Сандърс към управлението на Стефани. Тя му бе станала повече от дъщеря от момента, когато Бил Макмастър, недодяланият млад, но амбициозен човек, случайно се запозна навремето с Макс Харпър и влезе в екипа, който изгради империята „Харпър“. В продължение на всичките тези години малкото момиченце Стефани израсна и се превърна в негов приятел и колега. Рина никога не беше ревнувала заради тяхната близост, защото ги обичаше и двамата. А и след като не можа да дари Бил с дете, беше благодарна на съдбата, че наоколо им растеше дъщерята на Макс Харпър. Дори и докато Макс беше все още жив, Бил беше човекът, който проявяваше бащински интерес към останалото без майка момиченце, купуваше й красиви неща, научи я да кара колело, разхождаше я. След смъртта на Макс двамата със Стефани се изправиха пред непосилната задача да управляват могъщата организация без Харпър. Криво-ляво те се напъхаха в гигантските обувки на умрелия лидер и продължиха напред. И Бил никога нямаше да си прости, че не успя да защити както Стефани, така и наследството й. Ако беше японец, сигурно вече щеше да си е направил харакири, помисли с ужас Рина, толкова присърце бе взел всичко.

И на туй отгоре появи се и безпокойството за самата Стефани — изобщо ужасно нелепа история, реши Рина, докато пробождаше ожесточено с иглата ленената материя на покривката, която бродираше. Всеки знае колко примитивни са връзките с онези тропически ширини — хиляди островчета, където за телефон използват консервени кутии и канап. Нищо не би могло да й се случи на Стефани. Но Бил както винаги се безпокоеше.

Телефонът иззвъня, като стресна и двамата. Бил грабна слушалката.

— Денис? Здравей, приятелю. Научи ли нещичко?

Рина чуваше само пукащия глас на Денис в мембраната. Но ако се съдеше по вида на Бил, застанал в антрето, тя можеше да заключи, че Денис не бе съобщил някакви новини.

— Добре, ще се обадиш, нали? Разбрано, благодаря.

Бил остави слушалката и влезе във всекидневната.

— Нищо — мрачно отсече той.

— Какво значи това?

— Все още не са възстановили връзката с Орфей.

— Но вече измина цял ден.

— Отговарят, че техниците продължават работата. — Бил се изсмя едновременно някак ядно и ехидно.

— Слушай, Бил, не трябва да правиш прибързани изводи. Стефани вероятно се излежава сега под слънцето и си пийва от студения коктейл — е, не точно по това време — поправи се тя неуверено, — но ти знаеш какво имам предвид.

Бил разтърка набразденото си от бръчки чело.

— Познавам я по-добре от всеки друг, дори от Дан. Щеше да направи всичко възможно, за да се добере до телефон тази сутрин. Има постове по всички останали проклети острови. Защо не се обади?

— Бил, прекаляваш. Има и други неща, за които трябва да помислиш. Струва ми се, че се безпокоиш повече за Стефани, отколкото за собствения си син.

Слаба болезнена гримаса трепна за миг върху лицето на Бил.

— Не ми говори тъй, Рина. Защо смяташ, че стоя и не си лягам? Казах ти, че те са на вечеря заедно.

— И как ще постъпиш, като се върне?

Не дочака отговора, в тихата нощ се чу ясно шумът от приближаващата се кола на Том. Те се изправиха в очакване да чуят превъртането на ключа във входната врата.

— О, какво е това протоколно посрещане? — учуди се Том, щом влезе.

— Безпокоим се за теб, скъпи.

— Мамо, аз съм на двайсет и седем години! Отдавна съм самостоятелен!

— Със Сара ли беше? — попита Бил настойчиво.

— Разбира се, да — отвърна Том някак изненадан. — Не знам какво общо има този факт с притеснението ви.

— Много, Том, повярвай ми. Аз и баща ти се надявахме, че ще успеем да те убедим…

— За какво?

— Тя не е за теб!

Челюстта на Том се стегна.

— Не трябва ли аз да решавам всичко това?

— Реагираш така, само защото тя е първото момиче, което срещна, откакто се завърна в Австралия…

— Не, мамо! Сара е наистина прекрасно момиче, мога да разговарям с нея, забавляваме се добре и ние много се сближихме. — От очите на Том не можаха да убегнат тревожните погледи, които размениха родителите му. — Е, какво значи това?

— Том, неприятно ми е да те питам за такива работи, но е много важно. — Рина стисна ръцете си в скута. — Спал ли си… с нея?

Лицето на Том пламна; очевидно се бореше с чувствата си.

— То не е ваша работа, по дяволите — процеди през зъби той, — но не съм. Все още.

— Добре! — извика Бил. — Нека нещата останат тъй!

— Татко, ти не можеш да ми нареждаш какво да правя. Още повече без причина. — Беше съвсем нормално Том да се разгневи, въпреки цялата му вродена търпеливост. — И след като, доколкото разбирам, проблемът е в патетичния, криворазбран снобизъм, че Сара е дъщеря на шефката, то тогава най-учтивото нещо, което мога да направя, е чисто и просто да го пренебрегна!

— Казвам ти, че трябва да престанеш!

— А аз ти казвам, че няма да те послушам, за нищо на света! — Том с усилие успя да укроти гнева си. — Слушайте, не исках по този начин да ви съобщя, обаче мисля, че съм влюбен в Сара. Няма за какво да се бърза, но ще й предложа да се омъжи за мен, когато му дойде времето. — Той втренчи поглед в родителите си, без да се смути от объркания им вид. — Можете да го приемете или да се обърнете срещу нас. Но каквото и да направите, то няма да промени решението ми!

Том излезе, а смазаните Бил и Рина дори не успяха да реагират. Едва когато останаха сами, Бил издаде приглушен вик и се отпусна тежко на стола.

— Добре съм, добре съм — отблъсна той опитите на разтревожената Рина да му помогне. — Отново проклетата болка в гърдите. — Рина погледна уплашено към бялото му като платно лице и отпуснатите устни; те едва мърдаха.

— Бил, какво ще правим?

— Какво можем да направим?

— Кажи им.

— Как? Как да кажеш на някого… подобно нещо? Как, Рина, как?

Двадесет и първа глава

Над Рая се зазоряваше. Беше влажно и хладно. Огромните сиви вълни напираха откъм морето, за да се разбият на сушата, и отново се отдръпваха назад, ръмжащи пред поредната атака. Ранната утринна мъгла обвиваше с лепкавите си пипала всички дървета и цветя. Не беше ли това предупреждение за идващия край на лятото и за предстоящите слани. Във въздуха, високо над къщата, отекваше жаловитото бърборене на папагал.

Във всекидневната Сара се пробуждаше от неспокойна дрямка. Вратът и гърбът я боляха, а кракът й беше изтръпнал от неудобната поза в един от обемистите фотьойли. Погледът й се спря върху подноса с бирени чаши и остатъци от няколко сандвича — следи от нощното бдение. Изпитваше непреодолимо желание да се протегне и разтрие местата, където усещаше болка, но се страхуваше да не обезпокои Денис.

— Сас?

— Да.

— Събуди ли се?

Тя седна сковано, като се опитваше да не охка.

— Току-що.

Денис се беше изтегнал в също толкова неудобна поза на отсрещния фотьойл, а тънките му крайници, свити в непривично положение, му придаваха вид на захвърлена кукла. Той уморено вдигна ръка към лицето си и опипа с гримаса на отвращение наболата брада.

— Не се ли обадиха?

Сара отрицателно поклати глава:

— Щях да те събудя.

Брат й се протегна мъчително и се надигна във фотьойла.

— Можехме да си легнем все пак.

— Но не и аз.

— По дяволите. Яд ме е, че не го направих! — прозя се той.

— Опитах се да те убедя да поспиш. Казах ти, че не е необходимо и двамата да чакаме до късно. Но ти твърдо упорстваше.

— Е, добре, по-голяма сестричке, щом като ти решаваш, кажи какво ще правим сега? — Насмешливият му тон си беше всъщност зов за помощ. Той е уплашен, помисли си Сара, и аз също. Не знам как да постъпим. Ах, къде ли е сега майка ми?

Когато предния ден прекъснаха Денис и Стефани точно по средата на телефонния им разговор, нямаше никаква причина за тревога. Телефонните връзки с тропическите ширини бяха прословути със своята неустойчивост. „И този наш отвратителен късмет, беше изругал Денис, тъкмо когато се провежда най-решаващото заседание на управителния съвет на «Харпър Майнинг», на остров Орфей има електромагнитна буря.“

През останалата част на деня те очакваха Стефани да се обади, уверени, че ще успее да се свърже с тях веднага след като се добере до телефон.

— Тя знаеше колко важно е всичко, по дяволите — повтаряше Бил. — Като изключим това, че ни върза да чакаме тук, редно бе поне да поиска да разбере как е протекло заседанието.

Ала след като денят изтече и Стефани не се обади, нещата започнаха да изглеждат твърде озадачаващи. Усилията им да се свържат с ваканционното селище на остров Орфей срещаха неизменното уверение на телефонистката, че линията все още е прекъсната и че техниците „работят по възстановяването й“.

— Невъзможно е да се допусне, че линиите и на другите острови са също прекъснати — заяви Бил. — Стеф трябваше да се добере до някой от тях, та макар и с плуване!

Проверките, които направиха по останалите ваканционни селища от Големия Бариерен риф, потвърдиха думите на Бил. Откъснат беше само Орфей, а всички острови наоколо имаха нормални международни връзки.

Обзе ги внезапен страх, но на никого от тях не му се искаше пръв да си признае. С настъпването на нощта, след като бяха минали дванадесет часа, откакто Денис бе чул последните откъслечни изречения на Стефани, безпокойството и безнадеждността не можеха повече да се прикриват. По изключение простиха дори привързаността, с която Денис наруши мълчанието и заяви:

— Мисля, че нещо не е наред! Ако не тръгнем до довечера за Орфей, аз излитам сам утре сутринта!

Нито Денис, нито Сара можеха да си легнат. В сиднейския си дом Бил също не спеше, но след последните взаимни обаждания решиха да не си звънят повече, за да освободят линиите, ако случайно Стефани се опита да се свърже. Часовете на нощта се изнизваха един след друг, а те седяха мълчаливи около онемелия апарат, тъй като нямаше какво повече да си кажат. Мейти кръжеше разтревожен напред-назад, като им поднасяше непрекъснато нещо за ядене или пиене; повечето остана недокоснато. Накрая заспаха неспокойно. Сара се събуждаше и задрямваше отново, преминаваше от сън в сън, един от друг по-ужасни; като че ли сутринта никога нямаше да настъпи.

— Какво ще правим?

Сара погледна към Денис с раздразнение.

— Във всеки случай същото като вчера, поне в началото. Провери дали има връзка с Орфей и опитай да се свържеш.

— А ако все още няма?

— Тогава ще постъпим, както предложи ти вчера; ще заминем за там.

— По-добре да установим на място какво точно става. — Денис кимна и погледна часовника си. — Твърде рано е да се обаждам на летището за разписанието. Имаш ли представа колко дълго се лети?

— Ей богу, не знам. Зависи дали има директен полет до Таунзвил. — Сърцето на Сара се сви. Мисълта, че трябва да пътува, й стана изведнъж неприятна.

— После ще се наложи да летим до острова с хидроплан — обясняваше Денис.

— Не изглежда твърде привлекателно, може би не трябва да тръгваме — прекъсна го Сара рязко. — О, Денис, защо изобщо си я подтикнал да замине? Ако не го беше сторил, нямаше да се случи нищо.

— Щом като тъй поставяш нещата, ще ти кажа: направих го, защото тя искаше да спаси брака си — пламна Денис. — Може да не си съгласна със съвета ми, но къде беше ти, когато мама изпадна в беда — бе твърде заета със синеокото си момче!

— Слушай, онази вечер бях излязла! Това не значи, че съм пренебрегнала мама. А защо нападаш Том? Той нищо лошо не е направил.

— Напротив — нахвърли се Денис, — и ако не беше тъй сляпо влюбена в него, може би щеше да разбереш какво преследва Том.

— И какво е то?

— Е, добре, за начало ще ти кажа, че твоят хубавец се опитва да спечели доверието на мама с гадното си американско перчене и разните си там дипломи. На кого, по дяволите, му е необходимо да ходи в колеж, за да се научи как се прави бизнес? Но мама понякога е ужасно мекушава. А ти пък си толкова сантиментална! Онзи хубавец започва да ухажва дъщерята на шефката, която е една от най-богатите наследнички в Австралия и също тъй мекушава. Аз съм единственият член на семейството, който може да прозре какво представлява Том Макмастър в действителност.

— Свърши ли? — Сара беше страшно пребледняла, но по врата й избиваше вече червенината. — Винаги съм знаела, че си глупак, Денис, но не съм предполагала, че можеш толкова злобно да изтълкуваш всичко. И то само защото Том се е трудил, учил, докато теб те мързеше да прочетеш дори една книга; беше ти по-приятно да излизаш с момчетата, да се перчите наоколо и да се правите на мъже. Той е стигнал донякъде, а ти доникъде. Просто ревнуваш! — И Сара избухна в сълзи.

Денис скочи, спусна се към нея.

— Не плачи, Сас — рече, — не исках да те огорча. — После я обгърна с ръка, започна да я успокоява, докато мъчителните ридания затихнаха; едва тогава допълни неуверено: — Наистина не мислех, че ти толкова много държиш на него.

— Да, така е, така е — извика Сара и сълзите й потекоха отново. — Работата е там, Денис, че аз го обичам. А не знам дали той ме обича също, или дали изобщо желае да ме види отново… ние се скарахме снощи, беше ужасно. Причината беше ти. А сега двамата с теб се караме за него — не мога да го понеса!

— Е, Саси, стига. — Постепенно Денис я накара да се успокои и се опита да измисли нещо полезно. Установи поразен, че нещата са разменили местата си — през целия им съвместен живот Сара беше човекът, който го успокояваше и уреждаше всичките негови проблеми. Беше му като втора майка, особено когато Стефани отсъстваше по работа. А сега той трябваше да я покровителства. Какво можеше да й каже? — Работите ще се наредят, не се безпокой — подхвана отново Денис. — Том не е глупав, няма да се поддаде на една малка разправия, за да скъса с теб.

Сара вдигна глава.

— Сигурен ли си? — попита тя недоверчиво.

Денис не успя да отвърне. Иззвъня телефонът. За момент те се спогледаха, вцепенени от внезапния силен звън.

— Да? Да, Сара Харпър е на телефона. Да, ние сме.

Тя слуша дълго какво й говорят, а лицето й губеше цвета си. Накрая остави слушалката и се обърна към Денис.

— Вчера сутринта мама е напуснала остров Орфей, за да стигне до телефона на съседния остров. С Дан са взели моторница. Не са се завърнали.

 

 

Утринното слънце проникваше в светлата малка кухня на луксозния апартамент на „Елизабет Бей“… Но вече се чувства и хлад, реши Филип. Есента наближаваше. Той се суетеше с приготвянето на закуска за Джили: прясно изстискан портокалов сок, силно черно кафе и кроасани, които беше купил специално от най-модерния френски магазин за хлебни изделия в Сидни. Всичко трябваше да е точно тъй, в противен случай щеше да си навлече гнева на Джили, преди денят дори да е почнал.

Почти готов, Филип извади чиста салфетка от шкафа и я постави до чинията. Тъкмо беше привършил с всичко, когато Джили се появи, все още топла от леглото, и се протегна като котка. Филип я предпочиташе в този й вид, разрошена и без грим. Подобно на много мъже, той се чувстваше неудобно в компанията на жена, натруфена и силно гримирана. Рано сутрин Джили беше истинската Джили — такава, каквато е — и тогава напълно му принадлежеше. Ето го всичко онова, рече си, което някога беше искал или имаше правото да пожелаеш.

— Кафе, скъпа? — Тя кимна утвърдително, настани се върху стола и протегна ръка към портокаловия сок. Филип я наблюдаваше как си взема от кроасаните; първо ги разчупваше с пръсти, след което ги напъхваше парче по парче в устата си. — Какво ще правиш днес?

Джили повдигна рамене.

— Ще ходя на фризьор, покупки… може да изгледам някой филм. А ти?

— Нищо интересно за съжаление. В момента се занимаваме с важно дело по договорите на един от нашите основни клиенти и ще се съвещаваме целия следобед…

Но Джили вече бе престанала да го слуша.

— Нека да вечеряме навън — прекъсна го тя някак настойчиво. — В новия ресторант, за който четох във вестника.

— Индонезийският ли?

— Аха.

— Но ти не обичаш индонезийската кухня, Джили.

— Откога? — Тя вдигна гневно поглед от закуската си.

— От последния път, когато я опитахме, преди месец — отговори Филип меко.

— О, Филип, понякога си толкова глупав! По-скоро не харесах мястото, а не храната — не ми се понрави обстановката, онези кафяви и тъмночервени цветове, нищо лошо й нямаше на храната.

Филип си припомни тъкмо обратното, но благоразумно замълча.

— Филип? Не се сърдиш, нали?

— Не, скъпа, разбира се, че не.

— Помислих, че би могъл — знаеш — след снощи…

Снощи. Филип се усмихна тъжно. Може би то трябваше да се очаква. Мъж, който е живял седем години без жена, почти сигурно е, че е — коя е най-меката дума — позабравил? Загубил форма? Трябваше да го очаква, особено на своята възраст. Но той не беше подготвен да разбере, че нещата не вървяха към подобрение. Не беше стар, както и да се погледнеше. Обичаше жена си, при това много. И тя го обичаше. Унизително му беше да си спомни колко често се проваляше пред нея през новия им съвместен живот. Но изглежда, че тя му прощаваше. Сигурно го обича.

Джили прецизно напъха и последната хапка от кроасана в широката си уста и избърса ръце в салфетката. Господи, мразя го, помисли тя безжалостно, как мога да издържам повече? След Джейк да трябва да си играя с отпуснатия, мек и стар член на Филип, като се опитвам безнадеждно да го възбудя. Може да живея охолен живот, но съм го заслужила! Знае ли мъжът колко противно е за една жена, когато не му става? Вероятно не, заключи тя цинично, защото жените никога не им го казват. Наша работа е да ги караме да се чувстват по-мъжествени след това, да ги успокояваме, когато самите ние сме напълно разстроени. Ако моят полов живот се ограничаваше само с Филип, по-добре да бях отишла в манастир!

— Снощи ли? — Филип леко се изчерви. — Съжалявам, дължа ти отново извинение, скъпа.

— Забрави го — отвърна Джили безгрижно. — Аз ще се оправя. — „В момента, в който ще съм при Джейк“ — мислено добави тя.

Телефонът в антрето иззвъня. Филип се извини и отиде да вдигне слушалката. Като отпиваше от кафето, Джили почна да планира деня си. Първо косата, после козметичният салон, обедът…

Блед и съкрушен, Филип се върна в кухнята.

— Скъпа — рече той напрегнато. — Страхувам се, че трябва да се подготвиш за лоши новини. Отнася се за Стефани. Както изглежда, не са я намерили… О, Джили, ужасявам се само като си помисля каква болка ще ти причини всичко това…

Двадесет и втора глава

Не може да е истина. Трябва да има някаква грешка. Не е възможно… Мейти си повтаряше отново и отново думите, които бе казал на Сара, сякаш че търсеше спасение в тях — спасение в един свят, който неочаквано се бе обърнал наопаки. Натрупа машинално върху подноса кафените чаши, празните бирени кутии, наполовина изядените сандвичи, разпръснати из цялата стая като неми свидетели на дългото нощно бдение на Сара и Денис. В помещението витаеше усещането за морга. Мейти се отправи към френските прозорци, които гледаха към градината, дръпна настрани тежките кадифени завеси и отвори крилата. Слънцето се беше издигнало високо, въздухът бе топъл и обещаваше благоуханен късен летен ден. Докато обикаляше из стаите, Мейти подреждаше столовете, бухваше възглавничките, създаваше ред… Трябва да сложа малко цветя вътре, да се освежи въздухът, помисли той объркано, най-подходящи са розите, те имат чуден аромат…

Вдигна несръчно подноса и пое към кухнята. Застанала до печката, икономката хвърляше по едно око към тигана с цвъртящия бекон и разбиваше яйцата.

— Няма нужда, госпожо Бакстър — отсече Мейти.

— Няма нужда от какво?

— От яйца. Закуска. Всичко — говореше почти несвързано. — Ще откажат да ядат. Госпожа Стефани е изчезнала!

— Какво, на острова ли? — Икономката Бакстър се вцепени; не можеше да повярва, а вилицата стърчеше абсурдно в ръката й.

— На него или не — какво значение има? Ще излетят днес, за да проверят на място какво се е случило.

— Какво ужасно нещо! — Тя погледна уплашено Мейти в очите. — О, мистър Годфри, нали не мислите, че…

— Не, не мисля — извика той силно. — Не може да е истина. Трябва да има грешка. Просто не е възможно!

 

 

Когато нощта на очакването и опасенията беше нарушена от телефонно обаждане и Сара съобщи лошата новина, Рина силно се обезпокои как вестта ще се отрази на Бил. Но той се зае да действа с енергията на мъж, наполовина по-млад от него. Най-после имаха някаква информация, нещо, с което да почнат, вместо онази парализираща неопределеност. Докато чертаеше планове, даваше нареждания и поемаше отговорността, той изведнъж се преобрази отново в предишния Бил Макмастър, изправен срещу кризата, както го беше вършил толкова пъти по-рано.

Първият, с когото се свърза, беше пилотът на компанията „Харпър Майнинг“. Бил накратко разпореди частният самолет да бъде готов за незабавно излитане, курс — Таунзвил, с двама пътници:

— Упълномощавам те изцяло, Боб, всички разходи ще се заплатят предварително. Само събери екипажа, разчитам на теб.

А пред Рина предизвикателно потвърди:

— Точно тъй. Те ще бъдат на път, преди Сандърс дори да е научил. Копелето недно, може да си плямпа после колкото си иска за екстравагантност, да си придава важност, докато посинее от яд.

— Бил, ти като че ли го подценяваш. Не мога да повярвам…

— Не си го виждала, Рина. — Бил я прекъсна раздразнен. — Не го чу на заседанието на управителния съвет. Във всеки случай говорим за едно типично английско копеле. Те всичките са зли!

Рина въздъхна.

— Ще ти кажа нещо — не че съм го искала по този начин, но то ни дава възможност да си поемем глътка въздух.

— Глътка въздух ли? Не те разбирам.

— Сара излита днес, нали тъй? Заета е с много по-важни въпроси, отколкото с нашия Том.

— Да. Няма да има шанс за…

— За нищо. — Рина се намръщи. — И преди да се е върнала, ние трябва да сме измислили някаква по-добра линия на поведение, отколкото досега.

 

 

— Какво, отново Таунзвил ли? — изненада се диспечерът от въздушната контролна кула. — Та вие тъкмо се върнахте оттам. Сигурно ви харесва старият слънчев град.

— По работа, а не за удоволствие — отвърна Боб Рамсей кратко. Като старши пилот на „Харпър Майнинг“ от много години той се бе привързал към Стефани и нейното изчезване го порази.

— Имате ли план за полета?

— Ето. Колко време ще отнеме да го вкарате в компютъра?

— Трудно е да се каже. — Диспечерът се втренчи в екрана на монитора, сякаш че в кристална топка.

— Трябва да ми дадеш някаква идея — подкани го Боб.

— Слушай, недей избира часа, в който трасето е най-натоварено — самолетите са наредени плътно на различна височина като разгънат датски сандвич. — Той уморено посочи нагоре към небето и описа с пръст дълга спускаща се надолу спирала.

— Случаят е спешен — отсече Боб.

— Всички казват тъй.

— Кажи ми час!

— Слушай, приятелю, върви на майната си! Ще те извикаме.

Боб излезе ядосан, пресече пистата и се отправи към хангара, където пазеха самолета. Както винаги сърцето му се разтуптя при гледката на мощния реактивен „Лиър“; лъскавият му корпус блестеше с отличителните цветове на компанията в синьо, бяло и златисто.

Механикът вече сваляше покривалото на машината и извършваше основните проверки. Боб го поздрави набързо и се приближи до стенния телефон. Набра номера на „Харпър Майнинг“.

— Бил? Тук е Боб. На летището съм.

— И?

— Самолетът е почти готов както винаги. Остават горивото и проверките преди полета…

— И тъй, какъв е проблемът?

— Няма проблем. Малко закъснение. От службата по ръководство на въздушното движение са остроумни както винаги.

— Вдигни им патърдия!

— Ще го направя. Но можеш да кажеш на малките Харпърови да не се трепят да бързат. Няма да успеем да излетим в близките няколко часа.

 

 

За Сара и Денис бавното задвижване на нещата след дългата нощ на безпокойство и умора представляваше една голяма мъка. По взаимно съгласие те избягнаха още едно спречкване — Денис поразен разбра колко бързо обикновено хладната и иначе резервирана Сара бе сломена от нападките му към Том, но нейният нарастващ страх я караше да се вкопчи в брат си, вместо да го отблъсне. Намираха се под напрежение, което опъваше нервите им до краен предел, тъй че общуването помежду им беше кратко, рязко и притеснително.

Когато новината се разчу, Бил почти мигновено се нагърби със задачата да организира полета им; после информира онези, които по негова преценка трябваше да знаят за изчезналата Стефани. Бил вземаше решения за всичко. Тъй Сара и Денис бяха облекчени. Никой от тях нямаше особено желание да се заеме със заминаването, а същевременно Макмастър можеше да го уреди много по-бързо и по-добре. Ето така те двамата се озоваха в странен вакуум. Нямаше какво да правят, но и не можеха да се отпуснат, да четат или да гледат телевизия. За Сара то беше най-голямото нещастие.

Накрая Денис не издържа. Проведе кратък телефонен разговор и съобщи, че отива в Сидни да види Каси и да й каже довиждане — и, разбира се, да получи тъй необходимото успокоение, помисли Сара с тъга. Тя не посмя да се обади на Том след последните си гневни думи, с които снощи се разделиха: „Ако това е отношението ти към моя брат, не си прави труда да ме безпокоиш повече, Том Макмастър!“. Но Сара въпреки всичко се надяваше, че Том ще й се обади. Всяко позвъняване засилваше нейното болезнено разочарование, че Макмастър младши не го бе сторил.

Значи Денис бързаше към топлата и сигурна прегръдка на Каси. После той щеше да отиде направо на летището.

— Но какво ще стане с мен? — попита го Сара, почувствала се внезапно като изоставено дете. — Как ще се добера до „Маскот“?

— И за превоза съм помислил — отвърна й Денис. — Мейти ще те закара. Поне ще се залиса с нещо.

Сара трябваше да признае с неохота, че като намира работа на прислужника, ще му направи само добро.

— Мейти бе напълно объркан тази сутрин — подхвърли тя.

— Не сме ли объркани и ние? — продума Денис.

— Добре, отивай да видиш Каси. Ще се срещнем на летището. Всъщност кога?

— Бил каза, че Рамсей няма да получи разрешение за полет до няколко часа. Значи разполагаме с предостатъчно време. Благодаря, Сас. — Брат й неловко се доближи до нея й я прегърна — нещо, което почти никога не беше правил. Очите на Сара се насълзиха.

— О, Денис!

— Не се размеквай! — предупреди я той и бързо се отдръпна. — Вероятно няма повече да го сторя за цяло хилядолетие. — И като й махна с ръка, изчезна.

— Не си забравяй куфара! — извика Сара след него.

— Няма!

Отвън се чу ръмженето от мотора на колата му, после настана тишина. Сара сложи глава върху облегалката на фотьойла и остави сълзите да изпълнят очите й; не можеше повече да се владее. Това я изтощаваше. През сълзи чу шума от кола, която се изкачваше бързо по височината и се насочваше към алеята на Рая; спря, като гумите й изсвистяха. Само да не кара толкова бързо Денис! Сигурно е забравил куфара си… Вратата на колата се затръшна и някой изтича край къщата към френските прозорци на дневната. Сара набързо избърса очите и носа си и доби по-приветлив вид.

— Казах ти за…

Само че пред нея внезапно се изправи Том.

— Сара! — Той премина разстоянието помежду им с няколко крачки и коленичи до нея. — Слава богу, все още си тук! Татко ми каза, че си заминала рано тази сутрин. Трябваше да се обадя на Джоана Рандъл в „Тара“ във връзка с баланса им за полугодието и тя ми каза, че току-що е говорила с теб. Не можах да повярвам. Скочих в колата и профучах дотук.

— О, Том — едва промълви Сара. — Чудех се защо не позвъни.

— И аз се питах как е възможно просто да отлетиш, без дори да ми дадеш възможност да ти се извиня.

— Да се извиниш ли? Грешката беше изцяло моя.

— Не, моя беше — бурно възрази Том. — Не трябваше да се нахвърлям върху Денис.

— Денис сам си го е изпросил. Но аз бях толкова непоносима.

— Беше прекрасна! Фантастична си, когато си ядосана.

— Изглежда, ще трябва по-често да го правя, ако тъй ти се отразява. — По лицето на Сара се разля усмивка. — О, боже, колко се радвам, че си тук!

Тя вдигна поглед към него. Том я наблюдаваше с безпокойство.

— Аз наистина се чувствам добре — прошепна момичето, като пое ръката му. — Но още по-добре е, че ти си тук. — Склони глава на рамото му, а той я прегърна и я изправи. Сара усети миризмата на одеколона му, материята на костюма му, уханието на тялото му. Обзе я крехко щастие. Изправи глава, за да го целуне.

В момента, когато устните им се сливаха, Мейти влетя в дневната.

— Стори ми се, че чух шум от кола! — възкликна прислужникът, като се направи, че не забелязва компрометиращата близост помежду им. — Някакви новини, господин Макмастър, някакви новини?

Том се изправи неловко, опитвайки се да не се отдръпне рязко от Сара, сякаш ученик, който си играе на доктор и медицинска сестра.

— Нищо ново, Мейти — отвърна той учтиво. — Лош ден, нали?

— Не е добър, сър, не е. Но да не се отчайваме. Да няма новини е добра новина, както се казва.

— Придържайте се към тази мъдрост.

— Ще го сторя. Но аз пренебрегвам задълженията си. Да ви донеса ли нещо, сър? Кафе? Бира и сандвичи? Може би лек обяд за двама ви, госпожице Сара, преди да ви закарам на летището?

— Благодаря, Мейти. Мислим да излезем в градината на чист въздух.

Мейти прикри разочарованието си с достойнство и се оттегли.

— Горкият Мейти — рече Сара, докато излизаха през стъклената врата на терасата, — той днес не е на себе си.

— Прилича повече на онези призраци от стара пиеса — поясни унило Том, — които винаги се появяват, когато най-малко ти очакваш.

— Или ги желаеш! — добави Сара със смях.

От терасата се спуснаха край басейна и тръгнаха по зелената ливада към зашумената част на градината. Слънцето се издигаше високо и беше приятно да се скриеш от горещината в сенките на огромните кедри, рожкови и магнолии. Двамата поеха по виеща се горска пътека, леко докосвайки бледоморавите цветове отстрани. Движеха се в унес, без да виждат извисяващите се сребърни призраци — евкалипти или яркозлатистия цвят на австралийските акации, ала сетивата им се подхранваха с красота, която им изглеждаше като естествено продължение на вътрешния им свят.

Докато се разхождаха, градината разкриваше пред тях низ от тайнствени пространства; всяко едно се преливаше неотменно със следващото. Пътеката ги извеждаше от благоуханната сърцевина на туфа с гардении и камелии към изящен купол, обсипан с рози, чиито тежки цветове бяха свели глави в обедната жега. Друго виещо се пътче достигаше до огрян от слънцето фонтан; неговото шуртене отекваше далеч сред дърветата, напомняйки звън на китайски камбанки. Накрая спряха в тайнственото сърце на парка — малка градинска беседка, обвита от хибискус, червен ясмин и олеандър; израснали заедно, те оформяха истинска къщичка от цветове. Почти без дъх от вълнение, Сара и Том се хванаха за ръце и влязоха вътре.

В беседката имаше дървена пейка, където преди тях бяха мечтали и разговаряли други влюбени, а най-смелите дори бяха открадвали фатална целувка. Сара и Том просто застанаха под покрива от цветове, поемайки наситения сладък мирис на червения ясмин, смесен с бадемовия дъх на олеандъра. Сара зашеметена почувства с нарастването на щастието си как духът й напуска тялото. Тя вдигна ръце, сключи ги около врата на Том и привлече главата му към себе си.

Първо я целуна той, както преди, много нежно и внимателно, допирайки устните си до нейните. Но сега тя беше превъзбудена от допира му и поиска повече. В очакване леко разтвори уста и позволи езикът му да влезе. С уплаха в началото, а после с нарастващо удоволствие Сара прие този контакт, който винаги беше отбягвала като посегателство; от неговите ласки, в отговор на целувките й, научи как да го прави и тя.

После Том погали врата и раменете й, дланите му се спуснаха надолу до талията й. Тя също плъзна ръце по тялото му, опипвайки очертанията на гърба му с онова странно, шокиращо усещане за мъжка плът, която винаги е толкова приятна, без да има значение за жената колко мъже е докосвала. Щом почувства ръцете й върху себе си, Том си пое дълбоко дъх и като я хвана за ханша, допря плътно тялото й до себе си. Някак учудена, Сара усети твърдостта на пениса му, опрян о корема й.

Зърната на гърдите й набъбнаха, почувства топлина и влага между краката си. Внезапно пожела той да погледне гърдите й, да ги докосне и боготвори. Хвана ръката му и я издърпа към предната част на роклята си. Том се сепна и се опита да я изтегли, но тя я задържа, поставяйки пръстите му върху гънката между двете обли полукълба.

— Сигурна ли си, че го желаеш? — прошепна той.

Сара наведе глава и кимна. Като се освободи внимателно, Том съблече сакото си и го постла върху избилата трева. Хвана я за ръцете и я сложи да легне до него с глава върху рамото му. Започна да разтрива тялото й; внимателно докосваше гърдите и корема й, продължаваше надолу към пубиса, но веднага се отдръпваше. През памучната материя на дрехата й пръстите му напипаха отново зърната й и след като стисна и разтри първо едното, а после и другото, тя изохка на глас от желание. Том чу нейния първи сексуален стон на жена и мъжествеността му откликна; кръвта взе да пулсира между краката му. Потръпвайки в очакване, посегна към копчетата на роклята й, като се ругаеше за несръчността си да се справи с малките илици. Копнежът на Сара растеше с всеки изминат миг, докато той разкопчаваше дрехата до кръста й. Накрая успя, бавно и внимателно повдигна сутиена и разкри гърдите й.

Сара почувства топлия полъх на въздуха върху кожата си и отвори очи. Том се беше подпрял на лакът и я изучаваше напрегнато съсредоточен, пръстите му деликатно проследяваха линията на вените й, които прозираха през кожата.

— Толкова е хубаво — изрече той гърлено. Хвана набъбналото й зърно между пръстите си и го разтри. Сара усети горещо прерязване от гърдите надолу към клитора и потръпна със силата на новото познание. — Нека да те освободим от това — промълви Том с натежал глас. Изправяйки я да седне, свали роклята от раменете й, разкопча сутиена и го постави внимателно до себе си на тревата. После отново я сложи да легне и прошепна: — Повдигни си ханша.

Когато тя го направи, издърпа роклята й от кръста надолу, но остави бикините й като своеобразна отстъпка пред последните мигове на нейното благоприличие. Сам бързо се освободи от обувките и чорапите и съблече дрехите си. Като през мъгла Сара зърна за момент стройното му загоряло тяло, набъбналия му пенис и тежките му тестиси, след което Том отново легна до нея.

Сега той насочи вниманието си към мястото, откъдето започваха бедрата й, разтривайки и милвайки клитора й, докато тя се почувства достатъчно влажна за него. Сърцето й беше обхванато от радост; през цялото си досегашно съществуване не се бе чувствала толкова жизнена, копнееше за всеки следващ миг, въпреки че беше потънала в блаженството на настоящия. Накрая неговото дишане стана също тъй учестено, почти колкото нейното. Той трескаво свали бикините й и се плъзна между краката й, проправяйки си път в нея, докато тя се разтвори като цвете. Щом стигна до химена й, Том не изпадна в паника и не я прободе внезапно, както правят повечето мъже, а просто изчака, докато се отпусне, за да му направи път. Тя почувства разкъсването като последен знак за раздяла с нерадостното й моминство. Болката не беше нищо, Сара искаше да се изсмее високо.

— Обичам те! — извика тя.

— И аз те обичам, ах, как те обичам — прошепна Том, като я притисна силно към себе си и след разтърсваща серия от тръпки се изпразни.

След това лежаха дълго прегърнати, без да говорят. Безпокойствата, които временно бяха забравили, се върнаха отново — изчезването на Стефани, близката раздяла, придружена с тъгата на всички животни след половия акт. Облякоха се бързо, отделно, като двама непознати, всеки от които изпитваше неудобство да установи, че е гол в компанията на другия. Дори по целия път до сиднейското летище „Маскот“, където Сара трябваше да свари самолета, те не можеха да намерят думите и всеки от тях изпитваше сърдечна болка и сам за себе си се чудеше дали сънят в сърцето на градината наистина е бил реалност, или просто тъй им е изглеждал, защото го бяха желали толкова силно.

Двадесет и трета глава

Тя не виждаше, но усещаше, че се намира в яма. Беше непрогледен мрак. Разбра, че е хваната като в капан и може да си умре тук, ако по някакъв начин не се измъкне. Опита се да се размърда — не успя. Не чувстваше краката си надолу от коленете. С голямо усилие се раздвижи и запълзя напред, като отмерваше разстоянието: един ярд, два ярда^[4]…

Тялото й представляваше купчина болезнена плът, но Стефани превъзмогваше болката. Въпреки всичко разбираше, че се движи напред. Стигна до някакъв отвор. Зад него продължаваше сводеста кухина. Насили се да продължи: пет ярда, седем, сантиметър по сантиметър. Подът почна да се издига и непроницаемата тъмнина вече не беше толкова непрогледна. Нагоре, нагоре — недей да спираш.

Нощта пред нея избледняваше с всеки изминат миг. В тунела проникваха блуждаещи снопове лъчи. Някъде отгоре идваше светлина, живот и надежда. Усещаше вече ръцете и коленете си — при всяко движение я прерязваше болка. Въпреки това се влачеше напред, без да спира: трябва да се измъкна, трябва да се измъкна. Светлината ставаше по-ярка, пулсираше по-силно към нея, обгръщаше я с топлината си, теглеше я напред. С едно последно усилие Стефани изпълзя от гроба.

Първият момент, когато дойде в съзнание, беше толкова ужасен, че тя пожела отново да потъне в мрака. Болката се усещаше вече навсякъде — в главата, гърдите, гърба и стомаха. Устата й бе пълна с пясък. Опита се да отвори очи, но не можа. Изпаднала в паника, помъчи се поне да се ориентира. Лежеше, а изпънатата й ръка с мъка опипваше наоколо. Успя да осъзнае, че се намира върху твърд, мокър пясък. На брега… Сега най-после чу глухия бумтеж на морето зад себе си и бавния, отмерен плисък на вълните, заливащи плажа. Изхвърлена съм, помисли тя неопределено… Изхвърлена…

Дали беше заспала, дали отново бе загубила съзнание, или просто бездействаше, Стефани не знаеше. Но изведнъж ревът на морето се засили зад нея и една вълна се разби в краката й. Връхлетяха я кошмарни спомени: как бе изхвръкнала от моторницата, подхвърлена нагоре и пометена като парцалена кукла от огромните вълни, как потъна и как се бореше за глътка въздух с уста и дробове, пълни със солена вода… Изпаднала в безразсъден ужас, тя дращеше в пясъка, като почти не можеше да помръдне напред. Настигна я още една вълна, после още една. Стефани обезумяла се опита да отлепи тялото си от брега, но по всичко личеше, че ръцете не й се подчиняват.

Последната водна грамада се разби над главата й и я преобърна по гръб. Лежеше безпомощна като бебе, обзета от отчаяние, че не може да се пребори. Морето предявяваше правата си над нея. Не й беше писано да избяга. То си играеше с нея, както котката си играе с жертвата си преди последния смъртоносен удар. Очите и носът й се напълниха с горчивината на солта. Никой не можеше да победи морето.

Но ти го направи. Ти наистина победи морето. Веднъж вече се измъкна… Да, Стефани се настървяваше с внезапен пристъп на гняв — толкова неподправен и силен, че го усети като миг на блаженство и реши — няма да се предаде. Подтиквана от примитивния инстинкт за самосъхранение, заби пети в пясъка и бавно премести тялото си. Само няколко сантиметра. Не беше достатъчно. Отново. Бързо! С върховно усилие, нищожно за такъв резултат, което отне много от скъпоценната й енергия, тя се отблъсна по гръб на брега; краката й с напрежение поемаха тежестта на тялото, подобно на четириного създание, тръгнало да се движи само с два крака. Новодошлата вълна изплющя силно и изкара въздуха от дробовете й. Но главата й остана над водата. Няколко пъти мъчително се премества, докато усети горещия сух пясък под тила си. Тук свършваше морето! Още едно последно конвулсивно усилие, и тя беше спасена, далеч от прегръдката на вълните.

Остана да лежи изтощена върху парещата повърхност. Отново изгуби представа; за колко дълго — не можеше да каже. И пак неохотно се върна към натъртеното си и безполезно тяло. Трябва да бе минало доста време — сега почувства, че слънцето се е издигнало високо, ярка бяла светлина пронизваше клепачите й, под лъчите му тялото й изгаряше. Стефани съзнаваше, че е напълно изложена на този пек и че е беззащитна. Ужасена, се опита да събере мислите си, да установи контрол над себе си като разумно човешко същество, вместо просто да се бори за оцеляването си с инстинкта на ослепяло и онемяло животно. Очите и устните й бяха залепнали. Без да обръща внимание на мъчителното усещане, отвори уста и като се обърна настрана, избута навън втвърдения пясък лека-полека с подутия си език. Щом успя да се избави от него, почувства как слюнката й почна да се отделя и когато се насъбра достатъчно, изплю, доколкото можа, твърдите сухи песъчинки.

След това направи опит да отвори очи. Усещаше клепачите си като залепнали. Дишането й се ускори, наложи си да не изпада в паника при неуспеха на този елементарен рефлекс. Вдигна ръка към лицето си, но пръстите не й се подчиняваха. Стефани в отчаяние я сви в полуюмрук и намери вдлъбнатината на окото си. Неочаквано някъде далеч в съзнанието си дочу познато нежно мъмрене: „Не го търкай — разтривката уврежда очната ябълка!“.

Дан! Къде беше той? Как е?… Орфей, телефонното обаждане на Денис, опитваха се да се доберат до съседния остров, заедно с Дан на лодката, когато тя се взриви във водата… Парченцата от мозайката се подреждаха в картина, за която й беше трудно дори да си помисли. Ами ако той също беше захвърлен някъде, измъчван от болка като нейната, ослепял — а ако бе загинал, мъртъв в студеното безсърдечно море… Обзе я отчаяние и като се предаде, Стефани избухна в ридания.

 

 

Инспектор Дженингс не изгаряше от желание да разпитва Джили отново. Не обичаше, когато го надхитряват, а тя със сигурност го бе сторила — и толкова по-зле, че беше жена. Той с раздразнение хапеше долната си устна, докато Адамс водеше полицейската кола през центъра на Сидни към „Елизабет Бей“. Инспекторът имаше мрачното предчувствие, че тази ужасна жена щеше да се появява ненадейно в живота му много повече, отколкото му се искаше. Подобно нещо обикновено се случваше често. Тъкмо чуеш за някого, и в следващия момент той е на първо място в проклетия списък, пък ти се молиш по-скоро да те пенсионират, а не да се занимаваш с негова милост.

Докато шофираше, Адамс поглеждаше към шефа си крадешком при всяка възможност, когато можеше да отдели поглед от пътя. Този човек на възраст беше открил в лицето на Джили Стюарт сериозен противник. Първия път несъмнено бе проявил издръжливост. „Използвани дамски превръзки!“ Лицето на Адамс придоби характерното изражение за полицаите, когато вътрешно се хилят. Господи, беше готов да се прости с годишната си заплата, само и само да можеше пак да види физиономията на Дженингс, когато при предишния обиск тя бе изрекла гадната си фраза. Адамс толкова често бе разказвал историята в полицейското кафене, че рискуваше номерът му да бъде избран за гвоздей на забавната коледна програма. Да, Джили Стюарт беше жена и половина. Той наистина нямаше търпение отново да се срещне с нея.

Дженингс му хвърли гневен поглед, като да беше прочел мислите му.

— Сержант!

— Да, сър!

— Носиш заповедта, нали?

— Сър…

— Не допускам, че ще ни потрябва — прекъсна го Дженингс. — Налага се само да подушим наоколо, да разберем как стоят нещата.

— Не мисля, че в хладилника й ще открием пластична бомба с надпис „За взривяване на моторници…“, нали?

— Не се прави на остроумен, сержант.

— Съжалявам, сър.

— Какво означава една заповед за обиск? — натъртено обясни Дженингс. — Това, че ако искаме да хвърлим поглед някъде, можем да го направим.

— Разбира се, сър. — Настъпи пауза. — Какво всъщност търсим, сър?

Дженингс въздъхна.

— Понякога се отчайвам от теб, Адамс — рече той уморено. — Отговорът е… всичко. Нищо. Нещо.

— Но ние не сме напълно сигурни, че е налице криминално престъпление, нали, сър? — продължи упорито Адамс.

— Не сме. Така е. Но погледни нещата и по този начин… Госпожа Стефани Маршал язди коня си в парка. Някой се опитва да я застреля. Успява да се отърве. Същата госпожа М. е в морето на моторница. И изчезва… Сега какво ще кажеш, синко? Прекалено много съвпадения.

— Може да изглежда тъй поради нашите подозрителни мозъци, сър.

— Затова ни плащат — отбеляза Дженингс учтиво. — Пипето си ми е част от снаряжението — никога не го оставям вкъщи. Както не бива да го забравя и никой от полицаите, които работят с мен! — добави той с многозначителен поглед.

Щом стигнаха до луксозната жилищна сграда на „Елизабет Бей“, двамата паркираха колата, разбраха се с охраната и се изкачиха с асансьора до апартамента на семейство Стюарт. Джили отвори вратата и нейното въпросително изражение се помрачи, незабавно стана враждебно.

— Госпожа Стюарт?

— Съкрати предисловието, знаеш коя съм.

— Бихме желали да влезем, ако позволите.

— За какво, по дяволите?

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— Защо не отидеш на майната си! — Джили побесня. — Как си позволявате все още да ме безпокоите? Съпругът ми е адвокат!

— Госпожо Стюарт. — Адамс можеше да се обзаложи, че Дженингс наистина се забавляваше от начина, по който разговаряше с нея. — Ние знаем, че вашият съпруг е адвокат. Той е първият, който ще ви каже, че имаме пълно право да разпитваме всеки гражданин… и да арестуваме онези, които пречат на служителите на закона да изпълняват задълженията си.

Заплахата увисна във въздуха. Джили неохотно откачи веригата от вратата и я отвори.

— Влезте в дневната — процеди тя с негодувание.

— Събираме сведения във връзка с изчезването на Стефани Харпър, госпожо Стюарт — подхвана Дженингс веднага след като влязоха вътре. — Можете ли да ни разкажете какво сте правили през изминалата седмица?

— Разбира се, че да. Бях тук през цялото време.

— Страхувам се, че ще ни бъдат необходими повече подробности. Нека да почнем с понеделник. Какво…

— Няма да го позволя! — Лицето на Джили пламна, очите й искряха от злоба. — Едва научих за нещастния случай, и…

— Нещастен случай?

— Както и да го наричате! Нямам нищо общо с него. Нищо!

— Госпожо Стюарт. — Дженингс се обърна търпеливо към нея, като че ли говореше на бавноразвиващ се. — Получихте седем години — поправете ме, ако бъркам — за вашето участие в ужасното престъпление срещу Стефани Харпър и за убийството на съпруга й Грег Марсдън. Не е необходимо голямо въображение да се измисли цял списък от причини, поради които бихте желали да я отстраните. А и не можете да се преструвате, че сте неопетнена като Снежанка от приказката, когато става дума да се свети маслото на всеки, който се изпречи на пътя ви.

— Не съм го направила! — изпищя Джили. — Копеле такова! Искате да ме въвлечете в тая каша? Ще се обадя на съпруга си!

— Добре тогава. — Дженингс кимна. — Той ще ни подкрепи. — И направи знак с палеца си към Адамс. — Ще огледаш наоколо, нали, сержант?

— Добре, сър. — И Адамс се отдалечи.

Джили победоносно подаде телефонната слушалка на Дженингс.

— Съпругът ми иска да говори с вас.

— Инспектор Дженингс? — Приятният, добре балансиран глас на Филип прозвуча от другия край на линията. — Предявявате ли някакви официални обвинения срещу съпругата ми?

— Не става дума за това, нали тъй, сър?

— Добре. Защото в противен случай ще бъдат несъстоятелни.

— Все още не сме стигнали до обвиненията, господин Стюарт. Това е…

— Инспекторе, освен ако не са променили закона, откакто съм завършил, но вие дори не разполагате с доказателства за престъпление.

— Все още — отвърна Дженингс, като не се предаваше. — А досието на госпожа Стюарт…

— … То няма значение, след като има непоклатимо алиби за цялата изминала седмица.

— Алиби ли? — Дженингс с усилие го прекъсна.

— Което можем да потвърдим в детайли, когато пожелаете.

Дженингс се огъна:

— Добре, сър, ние само…

— Още нещо, инспекторе. Пресата е твърде заинтересована от всичко, което става със Стефани Харпър и нейното обкръжение. Страхувам се, че ще ви изработят добре, ако изтече информация, че преследвате сестра й без нито едно доказателство.

Нищо не може да се намери в този апартамент, реши Адамс. Изчистен е като свирка. Сякаш никой не живее тук… Без да си дава зор, той надникна в банята, в спалнята и реши, че е изпълнил задължението си. Беше забил нос в броя на модното списание „Вог“, което намери на нощното шкафче, когато чу инспекторът да му нарежда да прекрати огледа.

— Тя каза ли ви нещо интересно, сър? — попита Адамс, когато се отправиха към кабинета.

— Немного — отвърна Дженингс разсеяно.

— Все пак дяволска жена, сър. — Полицаят не можеше да скрие възторга в гласа си.

— Дори не го мисли, Адамс — рече мъжът на възраст много твърдо. — Ще те изстиска като паста за зъби и ще те захвърли.

Със сигурност тая жена е твърде огнена за теб, старче, помисли си Адамс. Но ако ми се изпречи на пътя в тъмна нощ, ще видим кой от нас ще оцелее!

 

 

Управителката на курортното селище на остров Орфей беше в хотелиерския бизнес отдавна. Тя можеше да си спомни за различни неразбории и произшествия — от изчезването на расов пудел до кавгата за един и същ апартамент между двойка младоженци, дошли да прекарат медения си месец, и гостуващ държавен глава, тъй като резервациите се бяха оказали повече от капацитета на селището. Но никога не й се беше случвала история като сегашната.

Когато докторът телефонира да направи резервация на името на Маршал, тя нямаше и представа, че жената, която пристигна по-късно при него, беше Стефани Харпър. Не разпозна известната наследница и толкова често сниманата бизнесдама в кротката жена с приятна усмивка, която по всичко личеше, че е изцяло погълната от внимание към съпруга си. Но сега с нейното изчезване световните масмедии се извървяха до острова, за да отразят случилото се, а телефонът не спираше ден и нощ да звъни.

Независимо от всичко трябваше да се грижат за гостите, да ги настанят удобно — и особено двамата, които се очакваха да пристигнат всеки момент. Горките деца! Едва ли има нещо по-ужасно от нещастието да загубиш майка си, на колкото и да си години, помисли управителката и в себе си се поправи — не трябваше да го казвам все още… Но като местна жителка, родена в Куинсланд, тя познаваше Големия Бариерен риф. Под неговите възхитителни красоти се криеха опасности, които туристите рядко виждаха; а хората, дето от време на време изчезваха, чисто и просто никога не се връщаха.

Отвън се чу глухото бръмчене на малък самолет. Управителката излезе от приемната в централната сграда, прекоси залесените площи на курорта и се спусна към дългия вълнолом, прострял се навътре в морето. Хидропланът тъкмо се беше приводнил. Тя видя как пилотът скочи навън, помогна на млад мъж и жена да стъпят върху пристана, после взе багажа им.

— Здравейте, позволете да ви подам ръка — поздрави тя, като се забърза да ги посрещне. — Вие трябва да сте госпожица Харпър и господин Харпър. Аз съм управителката тук. Вашите бунгала ви очакват.

— Благодаря — отвърна Сара с благодарност, — госпожо…?

— Наричайте ме Мардж. — По широкото й лице се разля топла усмивка. — Хайде първо да ви настаним, нали?

— Моля, кажете ни какво е направено досега в търсенето — започна Сара настоятелно, докато вървяха към къщичките, пръснати сред тревата, зелена като смарагд.

— Всичко, каквото можеше — изрече Мардж тежко. Не искаше да е пророчица на най-лошото, но след като самата тя не хранеше никаква надежда, че Стефани и Дан са живи, беше твърдо решена да не ги залъгва с лъжи и илюзии. Управителката тайно погледна към слабия мълчалив млад мъж, който вървеше зад нея с куфарите — тъжното му изражение подсказваше, че не се заблуждава в шансовете за оцеляване на майка му.

— Чувстваме се ужасно, че мама е изчезнала много преди да разберем за случилото се, цял ден по-рано — продължи Сара. — Обезпокоихме се, че нещо е станало, но след като не успяхме да се свържем, дори не можахме да вдигнем тревога.

— Не трябва да се измъчвате, че обаждането ви би могло да промени положението — наблегна Мардж ясно. — Разбрах, че нещо не е наред, след като не се завърнаха. Използвах старата радиовръзка, която все още пазим за екстрени случаи, тъй че спасителната група започна да ги търси след час, час и нещо.

— Как върви търсенето? — приближи се Денис до тях.

— Сами ще имате възможност да разговаряте с координатора на групата, веднага след като се приберат; ще бъдат тук, щом се стъмни, значи скоро. Не са открили обаче нищо до този момент. Съжалявам.

Денис се намръщи.

— Но те не могат да изчезнат просто ей тъй!

Мардж се поколеба, разкъсвана между любезността и откровеността. Не, не беше честно да ги подвежда в рая на блажените, реши тя.

— След като знам какво може да се случи, не ми се иска да ви го казвам, но е напълно вероятно.

През останалата част от пътя не разговаряха. Мардж се спря пред едно от бунгалата и отвори вратата:

— Ето го вашето, госпожице. Сложила съм брат ви в съседното. Сигурно ще искате да се настаните и да подредите нещата си сами. Ще ви видя по-късно.

— Кога можем да разговаряме с координатора на спасителната група? — попита Денис направо.

— Те няма да се приберат, преди да падне мракът. Ще го накарам да се свърже с вас при първа възможност, обещавам ви. От каквото имате нужда, ще ми кажете, нали?

Денис разпредели багажа в малките им убежища и приседна до Сара на широките ниски стъпала на нейното бунгало. Пред тях невероятно зелената трева се простираше надолу, докъдето стигаше брегът. Отвъд нея беше спокойната водна шир, проблясваща като сапфир под постепенно изчезващата вечерна светлина. Те се загледаха замислени в разлялото се пространство на Коралово море, неподвижно като езеро. Как беше възможно нещастие да сполети Стефани на този очарователен остров?

Слънцето бавно се скриваше зад високите палми и обагрените в червено дървета, които хвърляха сенките си върху тях двамата. Сара потрепери.

— Ах, Денис — рече тя тъжно, — та те са изчезнали преди повече от трийсет часа! Какво ако спасителите не са…

— Ще ги открият, Сас — възкликна той несдържано, — ще ги открият, трябва да го направят!

Двадесет и четвърта глава

Както се беше изтегнала блажено в горещата вана с новия брой на списание „Вог“ и чаша студен джин, Джили не можеше да реши дали да се ядосва, или да бъде доволна от сцената с двамата полицаи. Вбесяваше я наглостта им да се появят тук и да я разпитват, без да имат доказателства. Но без съмнение, тя се беше възползвала по най-добрия начин от посещението — все още виждаше как лицето на Дженингс позеленя, когато го свърза по телефона с Филип. Да, Филип се справи добре, помисли Джили. Показа, че го бива за нещо… Не трябва толкова да бързам да си разчистя сметките и да офейкам. По всичко личи, че за известно време може да имам нужда от закрилата на адвокат като съпруга ми.

Телефонът иззвъня и тя взе слушалката, изваждайки с безразличие ръката си от ваната, като капеше вода навсякъде по килима.

— Ало, кой се обажда?

— Аз съм, Джили, Джейк.

— Не мога да говоря дълго, Филип ще се прибере всеки момент.

— Онова, което ще ти кажа, няма да ти отнеме много време. — Гласът му беше леден.

— Нещо не е наред ли?

— Ти знаеш какво, по дяволите, не е наред!

Джили седна във ваната безкрайно изненадана.

— Не разбирам за какво говориш!

— За Стефани. Твоята сестра. Искам да знам какво ти е известно за този много удобен… нещастен случай с лодката.

— Господи, ти не си по-добър от полицията! Защо трябва да знам нещо за него?

Настъпи пауза.

— Защото не е първият нещастен случай със Стефани, откакто си излязла от затвора. Не те попитах нищо, когато застреляха коня й, защото тогава не ме интересуваше.

— Никога не съм знаела, че подобно нещо ще се случи — запротестира Джили.

— Какво ще кажеш за сегашната история? — Неговият безмилостен разпит я обстрелваше неуморно, по-лошо и от въпросите на полицаите. Той можеше да им даде урок.

— Отделно от времето, което съм прекарала с теб, аз почти не съм напускала апартамента. От всички мъже ти си единственият, който може да потвърди, че съм била в Сидни през цялото време, докато Стефани и Дан са на хиляди мили оттук.

Настъпи тишина. Почувства, че Джейк преценява думите й, за да открие някаква улика за мошеничество или измама. Усещането й за абсурдността на положението се засили. Направи равносметка какво вече беше сторила на Стефани, какво би искала да й се случи и какво ще направи, настъпи ли подходящият момент, и разбра, че е просто нелепо да бъде непрекъснато обвинявана за нещо, с което нямаше нищо общо. Щеше да се изсмее в лицето му, ако безпокойството не я беше обзело. Реши да продължи атаката:

— Помисли за минута, Джейк. Защо ще искам да отстраня Стефани? Каква полза ще извлека? Ще се простя с всяка възможност да получа моя дял от „Харпър Майнинг“ — нали разбираш, че Денис никога няма да даде половината от наследството на леля си Джили? И трябва да запомниш — гласът й стана остър, — че имам други планове за нея. Тъй както и ти. Какво става, Джейк? Да не би председателското място да те е размекнало? Или си толкова завладян от идеята да я чукаш, че не можеш повече да мислиш само за бизнес?

Побесняла от гняв и ревност, Джили все още се владееше и отбеляза със задоволство, че телефонната линия ги разделяше. Не би се осмелила да провокира Джейк по този начин, ако той се намираше в същото помещение. Позна по дишането му, че полага усилие да сдържи яростта си.

— Добре, Джили, ти имаш отговор за всичко — изрече Сандърс накрая. — Но не си мисли, че е свършено с въпросите. Полицията помни дълго. Аз също. Ако някога открия, че си имала нещо общо с тая история, Бог да ми е свидетел, ще ти извия врата! — И той тресна телефонната слушалка.

— По телефона ли говориш, скъпа?

В разгара на конфликта, Джили не бе чула, че Филип е влязъл.

— А, не — бързо отвърна тя, като се опита да импровизира. — Тъкмо се обаждах във връзка с една обява за работа; прочетох я във вестника.

— Работа ли? — Филип се изненада. — Не знаех, че мислиш…

— Не, аз наистина.

Филип коленичи до ваната и взе ръката й, която висеше отпусната до телефона.

— Не трябва да се безпокоиш за работа, скъпа — нежно рече той. — Разполагам с достатъчно средства и за двама ни. Може би си останала без пари? Винаги мога да увелича сумата, която получаваш.

Може би той все пак има своите положителни страни, помисли Джили самодоволно — храни ме, издържа ме, Филип ми е застраховката и източникът на доходите. Ако можеше и да се люби добре, щеше да бъде идеалният; е, искаше прекалено много да получи от един мъж.

— Колко мило от твоя страна, Фил — погледна го Джили очарователно. — Нямаше да посмея да ти искам; та всичко ми се вижда много по-скъпо след тези седем години… И ако мислиш, че би могъл да увеличиш издръжката ми, не ще се противопоставя.

 

 

В щаба на спасителната служба координаторът трябваше да разреши същата дилема, с която Мардж вече се беше опитала да се справи, а именно как да не подвежда децата на изчезналата с фалшиви надежди, без да ги разруши напълно. Търпеливо им показваше подробни карти на района с разположението на Орфей и съседния остров, към който се бяха отправили Стефани и Дан. Картите бяха набодени с разноцветни карфички.

— Все едно че търсим игла в купа сено — заяви той. — Те биха могли да бъдат практически навсякъде. Тук влияят толкова много фактори — ветровете, приливите. А не знаем също тъй и точното място, където са потънали.

— Защо все пак се е случило всичко това? — настояваше Денис.

Координаторът вдигна рамене.

— Лодката е била в добро състояние, поддържана е добре, тъй че не би трябвало да се взриви. Понякога се случва обаче. Или хората предизвикват нещата.

— Дан не би го направил — запротестира Сара.

Координаторът кимна.

— Дан Маршал разбираше от лодки и добре познаваше този район. Не би поел какъвто и да било глупав риск, което често се случва с другите туристи.

Денис не беше удовлетворен от отговора.

— Какво тогава е станало?

— Най-вероятно са се ударили о нещо във водата. Намират се много плаващи отломки, изкоренени по време на буря дървета и какво ли не! Ако се сблъскаш с нещо такова при пълна скорост…

— Как възнамерявате да продължите? — На Сара не й се искаше да мисли за изчезването на лодката.

— Започнахме с непосредствено претърсване на района и постепенно разширихме радиуса. Вашите родители може да са отнесени от течението на миля или две, но не е изключено и на петдесет. Момчетата почват да работят на развиделяване, само че не могат да направят много, след като се мръкне.

— Все пак те сигурно са открили някаква следа? — Сара втренчи умолително поглед в него.

— Нищо, дори отломка няма. Трябва да призная, че очаквах да открият някакви останки от потъналата лодка, поне парчета дърво. Но приливите се завихрят точно тук… — Координаторът се прозя и се протегна. — Мисля, че трябва да свършваме за днес. Шестнайсет часа са ми предостатъчни. Ще похапна и ще лягам.

— А утре? — настояваше Денис. — Ще продължите ли на разсъмване?

— Ако вие желаете. — Мъжът изглеждаше затруднен. — Но ние изчерпахме повечето от възможностите.

— Ще продължим, докато открием нещо, каквото и да е то — извика Денис като обезумял. — Не ме интересува колко дълго ще продължи, нито колко ще струва.

— За жалост ние разполагаме с ограничени сили, синко. — Координаторът се опита да запази спокойния си тон. — А има и други искания да услужим.

— Ще осигурим нов екип с повече екипировка. Става дума за два човешки живота, а не за време и пари!

— Както кажете!

— Мисля, че трябва да се започне с претърсване на сушата, по-специално на бреговата ивица.

— Запланували сме го.

— Денис. — Сара докосна ръката му. — Не е необходимо да поучаваш хората, след като това е тяхна професия. Правят всичко възможно. Трябва да го оцениш.

— Благодаря, госпожице. — Координаторът леко й се усмихна.

— Искам утре да изляза заедно с един от екипите — заяви Денис предизвикателно, като очакваше да му бъде отказано.

— Няма проблем. Тръгваме на развиделяване.

— Ще бъда готов.

— Хайде, Денис. — Сара го хвана здраво за ръката. — Само се пречкаме тук. Време е да тръгваме.

Денис се обърна към спасителя:

— Съжалявам, ако съм бил малко… Нищо не се знае. До утре.

— Лека нощ.

Координаторът ги наблюдаваше през отворената врата как се отдалечават в кадифената нощ. Той дочу и гласа на Денис, който повтаряше ожесточено на Сара:

— Тя е някъде тук, Сас. Зная го!

 

 

— Господин Макмастър, помолихте ме да ви съобщя, когато господин Сандърс се появи.

— Благодаря, Хилари.

— Отлично.

Бил се намести на стола си и изправи рамене. Беше готов да го посрещне. Откакто получи съобщението чрез секретарката на Джейк, че новият председател свиква заседание рано сутринта, враждебността на Бил се засили. Струваше му се, че източник на всички беди напоследък бе единствено Сандърс. Ако не бе хвърлил предизвикателството към „Харпър Майнинг“, Стефани нямаше да е толкова погълната от бизнеса. Дан пък нямаше да се почувства пренебрегнат и ревнив, тъй че нямаше да се наложи да замине на тази почивка, която представляваше бягство. Бягство от всичко… Ако, ако, ако. Бил въздъхна, обзет от чувство на безсилие.

На вратата се почука и секретарката му въведе Джейк.

— Добре — започна той безапелационно, — какво става тук?

— Ако имате предвид защо съм наредил самолетът на компанията да лети на север със Сара и Денис, готов съм да оправдая тая екстравагантност, както я наричате; готов съм да го направя пред управителния съвет, пред акционерите, ако е необходимо, и пред всяко живо същество на острова!

Джейк се втренчи в него.

— Най-после излязохте в открит бой! — подхвърли той иронично. — Но защо не изчакате поне да ви нападнат? Аз съм също толкова заинтересован да се намери живата Стефани, колкото и вие. Мисля, че трябва да разберем какво е направено и да ускорим нещата.

Бил смени тона си:

— Очакваме Сара всеки момент да се обади. Търсенето продължава, но двамата с Денис се опасяват, че след като досега не са намерили нищо, то може да бъде преустановено.

— Точно обратното, ето причината издирването да продължи — отсече Джейк повелително. — Свържи се директно с щаба на спасителната служба. Кажи им, че ще имат на разположение всичко, каквото е необходимо — пари, самолети, подкрепа.

— Разбира се!

Като се намръщи, докато се съсредоточаваше, Бил се доближи до вътрешния телефон и натисна копчето.

— Хилари, свържи ме с кабинета на министър-председателя. Правителството може да се опре на местната власт и да предприеме действия.

— Веднага. Да прехвърля ли разговора в кабинета на госпожа Харпър?

— Не — чу се гласът на Джейк Сандърс в апарата, — ще говоря от моя кабинет. — После той се обърна към Бил: — Информирайте ме за новините от Сара. Трябва да видим какво друго можем да предприемем.

 

 

След като Джейк напусна компанията, Бил срещна Том в коридора.

— Обадиха ли се вече? — попита Том, почти връхлитайки.

— Все още не, щях да ти кажа — отговори му Бил сопнато.

Том тормозеше непрекъснато баща си от момента, в който разбра, че Денис и Сара ще се обадят. Изпитваше силно желание да говори със Сара, но не беше съвсем сигурен как стоят нещата помежду им, за да рискува да я потърси сам.

— Върни се в кабинета си, ще ти позвъня, когато се свържем — рече Бил, но иначе нямаше никакво намерение да го направи.

Не можа да продължи, прекъсна го телефонът. Бил нетърпеливо грабна слушалката и чу гласа на Сара, която му предаде последните новини.

— Значи Денис е излязъл с групата за претърсване на сушата, тъй ли? Браво на него! — Той накратко й предаде нарежданията на Джейк да се засилят спасителните операции и я попита дали има нещо друго, от което да се нуждаят. — Ако има нещо, което можем да направим, ще го сторим, Сара — завърши Макмастър. — Знаеш колко много сме обезпокоени всички. — И като се направи на разсеян, понечи да затвори телефона.

— Татко! — Том побеснял грабна слушалката от него и извика: — Сара! Там ли си все още?

— Чувам те — обади се момичето с ясен глас. — Как си?

— А ти как си? — Том мълчаливо ругаеше баща си, който все още стоеше упорито до него. Можеше ли да говори спокойно със Сара в присъствието му?

— Добре съм. — Тя се поколеба. — Приятно ми е да чуя гласа ти.

— Бих искал да съм там, при теб, за да ти помогна… Неприятно ми е, че си толкова далеч и ти предстоят тези изпитания.

— Денис се опитва да прави всичко, каквото може.

— Може би ще поговорим по-късно — изрече Том плоските изтъркани фрази, от които не се разбираше болезненият му копнеж по нея. — Ако имаш възможност.

Изправен до него, баща му се суетеше, като му даваше знаци да прекрати.

— Научат ли нещо важно, те ще ни се обадят, но не съм много сигурен… — просъска той.

Том задуши раздразнението си:

— Трябва да свършвам вече.

— Тъй ли? — Настъпи кратка пауза. — Тогава дочуване. — И тя замлъкна.

Като пренебрегна недоволното изражение на сина си, Бил избухна:

— Всички средства на компанията сега са хвърлени там. И небето има лимит. А търсенето ще продължи, докато намерят нещо!

 

 

Стефани разбра, че е спала. Допреди малко слънцето беше точно над нея, проникваше дори през плътно залепените й клепачи. А сега се досещаше, че залязва, и чувстваше последните му лъчи само върху едната част на тялото си, докато по другата усещаше влага и хлад. В устата й все още имаше вкус на пясък. Кожата на тялото й беше изранена и пламтеше. Нерешително се опита да отвори клепачи. Почувства се извън себе си от радост — за нейно огромно облекчение те се раздалечиха. Вероятно сълзите, пролени по Дан, бяха омекотили кората, която ги слепваше.

Стефани повдигна глава и се огледа наоколо. Лежеше по гръб върху пуст бряг, точно на мястото, докъдето стигаха вълните. Очертанията на палмите зад нея подсказваха, че там започва тропическата гора. Отпред беше морето, което със стопяването на дневната светлина бе придобило наситеночервения цвят на нажежен метал. Нямаше представа къде се намира.

Неочаквано усети нещо да пълзи по единия й крак и като погледна надолу, видя, че първият от цяла върволица пясъчни раци се опитваше да се изкачи по стъпалото й; бе препречила с тяло техния път. Побиха я тръпки на отвращение, дръпна се рязко настрана и събори на земята малките паякообразни създания. При движението тя залитна напред, застанала нестабилно на ръце и крака, подобно на бебе; израненото й тяло отказа да изпълни командите на съзнанието й. Точно както в доскорошните си кошмари, Стефани изпита чувството, че е изгубила краката си под коленете. Всеки следващ момент й донасяше допълнителна болка. Беше изпаднала в състоянието на животно, което се бори за оцеляване. Но разбираше добре, че трябва да се махне от брега. Морският риф нощем бе едно от най-жестоките природни бойни полета. Нападайки и връхлитайки, или пълзейки и промъквайки се, хищниците скоро ще се появят и ще дебнат нощната си плячка, а плътта й, омекнала от морската вода, щеше да бъде напълно беззащитна.

Един ярд, два… Тропическата нощ се спусна с присъщата си внезапност върху пълзящото същество, което търсеше да се спаси от тъмнината. Не мислеше и не чуваше нищо друго, нейното съзнание беше заето с една-единствена цел: да намери подслон. Стефани се строполяваше, пълзеше и гърчеше напред към дърветата. Най-накрая се добра до спасителната растителност; после рухна на една страна, изтърколи се в зелената бездна и започна да се заравя все по-дълбоко и по-дълбоко, като отчаяно животно, в каквото се беше превърнала.

 

 

Застанала до прозореца на бунгалото, Сара наблюдаваше вълшебния калейдоскоп на вечерното небе; то променяше почти бялата си светлина в наситен червено-черен мрак. Хората идват от другия край на света и плащат огромни суми, за да видят това чудо, помисли тя. Защо не мога да почувствам красотата, защо не мога да надделея апатичността, която ме измъчва? Щеше да е по-добре, ако Том не се беше включил, докато разговарях с Бил. Фактът, че го чу — така силно го желаеше, без да може да го има — само влоши нещата. Почувства, че никога повече няма да бъде отново щастлива.

Зад нея Денис отново проверяваше щателно съдържанието на хладилното барче в ъгъла на стаята. Сара наблюдаваше как той си налива поредното питие.

— По-спокойно, Денис — рече тя примирено. — Пиенето няма да ти помогне. Последното питие, което си наля, бе достатъчно силно да ти замае главата.

Денис се усмихна бегло и отпи от уискито.

— Ти беше права, Сас. Защо изобщо й казах да идва тук?

— Хайде, стига! Кога ли мама се е вслушвала в съветите на другите?

— Тя се съмняваше дали ще може да оправи нещата с Дан. Помислих, че тъкмо туй желаеше. Затова й предложих.

Сара безнадеждно се опитваше да свали бремето на вината от брат си.

— Решението е било нейно. Чувствала е, че иска да дойде тук при Дан. Направила е собствения си избор — както винаги.

— Много вярно! — Денис се изсмя обезсърчено.

— Никой не е отговорен за онова, което стана. То е нещастен случай. Може да сполети всекиго и по всяко време.

— Само че този път сполетя нея. — Денис повдигна чашата към устните си и безразсъдно гаврътна съдържанието й.

Нещо вътре в Сара се скъса.

— Денис, може да ти звучи идиотско, но ако не спреш да говориш, че всичко е загубено, ще те убия.

Двадесет и пета глава

Слънцето прежуряше над пустинния остров от кораловочервеното небе. Нищо не помръдваше върху изгарящия пясък. Птиците се бяха изпокрили в гнездата си. Палмите, смокиновите дървета и вековната папрат изнемогваха под палещите лъчи. Гущери, раци и морски таралежи се бяха заровили в дупките си, за да се спасят от непоносимия зной. В дълбокото леговище от гъста ниска тръстика помръдваше едно човешко същество, преследвано от странни гласове, сънища и халюцинации.

— Щастлив ли си, скъпи?

— Нека останем завинаги тук.

— Не е толкова налудничаво, колкото изглежда.

— Какво ще стане с бизнеса?

— Да върви по дяволите! Ако искаш, никога вече няма да стъпя в „Харпър Майнинг“.

— Нека да не стигаш дотам. След като знам, че ме обичаш…

— Обичам те!

— … И ще бъдем повечето време заедно.

— Ти си всичко, което искам. Сега и завинаги. Ще прекараме остатъка от живота си неразделни. Като почнем от този миг.

— Разбира се, госпожо Маршал — и как желаеш да почнем?

Вътре в зелената бърлога съществото се тресеше, бълнуваше и плачеше. После гласовете си отидоха и свивайки се на кълбо, то заспа.

 

 

Когато Сара излетя за остров Орфей, Бил и Рина се възползваха от възможността да си отдъхнат от терзанията си за Том. Но щом изтекоха първите двайсет и четири часа след нейното заминаване, те разбраха, че са се заблуждавали. По всичко личеше, че отсъствието на Сара само засилваше увлечението на сина им. Копнежът му по момичето беше очевиден дори и за слепия наблюдател.

— Можеш да си съвсем сигурен, че и тя е също тъй силно увлечена по Том! — подхвърли Рина мрачно на Бил.

Чувствата на двамата въпреки разменените обичайни думи по време на телефонния разговор не бяха останали скрити за Макмастър старши. Същата вечер той разказа по време на вечеря всичко на Рина.

— Не можем да чакаме повече, Бил! — заяви жена му. Неговите уж нарочно неангажиращи думи я бяха разтревожили допълнително.

— Рина, та ние не сме в състояние да реагираме, докато не получим някакви вести за Стефани и Дан. Сара не е на себе си след случилото се с майка й.

— Длъжни сме да го разкрием пред Том, преди двамата да са се увлекли прекалено много.

— Сара е все още на хиляди мили оттук. Имаме възможност да си поемем поне глътка въздух.

— Бил! — жално извика госпожа Макмастър. — Ти само отлагаш! Не си ли помислял, как ще се почувства той, ако узнае истината от някой друг?

— Някой друг ли? — прошепна Бил, изпаднал в ужас. — Не би могъл. Никой, освен нас не знае. Нали така?

— Опитвах се да си представя как ще се почувства Том, ако се случи подобно нещо. — В гласа й имаше горчивина. — Да бяхме му разкрили нещата от самото начало!

— Как да го направим? Не можеш да разкажеш на детето си историята наполовина! А как да му разкажем останалата част?

— Изглежда, сега ще трябва да го сторим. — Госпожа Макмастър загрижена отмести настрана чинията с недокоснатата храна. — Въпреки че не съм напълно сигурна дали вече не е твърде късно.

— Твърде късно ли? Нали Том ни заяви, че не е спал с нея, нали тъй?

— Да, така беше. Само че знаеш ли? Нещо…

— Не избързвай с изводите, скъпа. И без тях в положението няма нищо успокоително.

— Фактите не могат да се променят, Бил, независимо дали Стефани е жива или не. Трябва да му кажеш сега.

Бил изглеждаше разстроен.

— Но ти видя как реагира Том последния път, когато се опитахме да му говорим.

— Да. Ето защо не бива да се отлага. Знам, че шокът ще бъде ужасен…

— Нещо повече от шок, Рина. — Лицето на Бил ставаше все по-мрачно. — Ако му кажем сега, в състоянието, в което се намира, можем да го тласнем към най-лошото. Той е влюбен в Сара; не успеем ли по някакво чудо да уцелим най-безболезнения начин и най-благоприятния момент, за да му го съобщим, като нищо ще съсипем живота му — а и какво ще остане от нашия?

Рина Макмастър впери напрегнат поглед в мъжа си.

— Опасявам се, че и бездруго ще го сторим… не е ли така?

 

 

— Добро утро, скъпа. — Филип отвори вратата на спалнята с крак и влезе. Остави подноса, който държеше, върху стола, отиде до прозореца и дръпна завесите. После отново се върна към подноса и го сложи на леглото, където Джили вече се опитваше да се изправи в седнало положение. — Денят е прекрасен! — ентусиазирано възкликна съпругът й.

Джили беше будна, но реши да се простори, че я бе събудил той. Не обичаше твърде бодрите хора сутрин.

— Какво значи всичко това? — попита кисело.

— Закуска в леглото, реших да те поглезя.

— Да ме беше оставил да поспя. Едва успях да дремна малко през цялата нощ.

— Съжалявам, скъпа. — Филип се разкая на момента. — Разбира се, как можеш да спиш добре, след като се безпокоиш за Стефани и Дан.

Цялото ми безпокойство е за това как ще задържа „Харпър Майнинг“, ако Стефани не се завърне, почувства смущение Джили и без малко да го изрече… Какво е станало с теб, Филип? Никога не си бил толкова лековерен… Тя все повече и повече разбираше, че Филип е заложил всичко на тяхната връзка и на новото начало, на техния повторен брак. Беше изпълнен с решителност да го направи реален, беше готов да даде всичко и да преглътне всичко… Е, добре, след като желаеш нещата по този начин…

— Аз просто лежах и броях часовете. Не можах да заспя от всички тези мисли, дето се въртят в главата ми.

— Бедничкото ми момиче. — Филип настани подноса в скута й.

— Слепоочията ми ще се пръснат.

Съпругът й се наведе, за да я целуне по-добре. Джили отдръпна рязко главата си.

— Внимавай, ще разлееш кафето.

Той предпазливо се дръпна накрай леглото.

— Решил съм да отложа пътуването си до Хонконг.

— Защо? — изненада се Джили.

— Аз също съм обезпокоен. Непрекъснато мисля за Стефани и Дан. А и не мога просто ей тъй да замина и да те оставя в такъв момент.

— Но какво ще стане с твоя бизнес? — Джили бързаше да измисли нещо.

— Ще пратя друг вместо мен. Ще бъде добре за някой от по-младите колеги да набере опит при подобна ситуация на високо равнище.

— Но ти с нищо няма да помогнеш тук; нито пък някой от нас може да го направи!

Филип се усмихна.

— Мога да съм с теб. Ще ти правя компания. Ще ти давам кураж. — Той се запъти към телефона. — Ще позвъня в кантората и сега ще им съобщя.

— Филип. Скъпи. Ела тук. — Джили съблазнително потупа с ръка мястото до себе си в леглото. Не трябваше да позволи на своя глупак да отложи пътуването си, защото с нетърпение очакваше кратката почивка без него. Освен че й даваше време за тъй желания отдих от скуката на семейния живот, Джили възнамеряваше и да се възползва от случая, като се вижда по-често с Джейк. Имаше намерение да изкорени, преди сестра й да се завърне, тази негова необяснима привързаност, която, изглежда, Сандърс проявяваше към Стефани. А ето че Филип се готвеше да осуети плановете й… Тя го възнагради с най-сладката си усмивка. — Филип…

— Да, скъпа?

— Мили, трябва да приемем нещата такива, каквито са. Сигурна съм, че ще открият Стефани и Дан. Но това може да отнеме време. Ще се чувствам виновна, ако тази неприятност в семейството обърка бизнеса ти.

— Срещата ми наистина е важна — призна Филип.

— Мисля, че ще се чувствам още по-зле, ако седнем тук двамата с теб покрусени. Ако съм сама, ще направя усилие да изляза; да се разсея по някакъв начин.

— Все пак не искам да те оставя.

Тя взе ръката му.

— Нито пък аз. Но трябва да сме решителни.

Филип се намръщи обезпокоен.

— Само ако можехме с нещо да сме полезни.

— Ти чу какво каза Бил. Компанията ще направи всичко възможно. Просто трябва да поверим нещата в ръцете на хората с пари и опит, Джейк Сандърс е дал съгласие. — Тя усети перверзна тръпка само при споменаването на името му пред Филип. То беше нещо като изневяра духом.

— Предполагам, че той сериозно го мисли. — Лицето на Филип се набръчка от антипатия. — Макар че има нещо у него… Аз просто му нямам доверие, Джили.

— Нито пък аз — добродетелно се присъедини Джили към мнението му.

— Изкачва се нагоре твърде бързо. Само допреди седмици никой от нас не беше чувал дори името му. Сега виж къде е. Председател на управителния съвет на „Харпър Майнинг“, представи си, а отношението му към хората от целия град е надменно, сякаш че сме удостоени с редкия шанс да го познаваме.

Джили потупа ръката му успокоително.

— Бил Макмастър все още е в компанията. Том също. Известна ти е лоялността им към Стефани. Те са твърде влиятелни, за да накарат Джейк Сандърс да удържи на думата си.

— Така е.

— Добре би било да не забравя, че и аз държа на Стефани — изрече Джили с привидна искреност. — Замини за Хонконг, скъпи. Ние всички тук ще се оправим.

Филип кимна.

— Вероятно си права. Ще ме информираш веднага след като се получат някакви вести.

— Разбира се.

Изведнъж Филип се сети за подноса.

— Скъпа, ти дори не докосна закуската. Кафето трябва да е изстинало. Ще направя ново.

— Да, приготви, но ще го изпия в кухнята, преди да излезем. — Джили стана от леглото.

— Двамата ли?

— Да, Филип. Ще се облека и ще те закарам на летището; искам да те изпратя.

— О, Джили, ще ми бъде приятно… макар че не трябва да го правиш.

— Но аз искам, Филип. Наистина.

 

 

Спасителната група се беше събрала на самия край на пустия морски бряг.

— Това е последният плаж на този остров — рече водачът. — Вече е изучен от въздуха, но безрезултатно. Ще го претърсим бързо и после ще бъде въпрос на време да дойде хеликоптерът. — Той се вгледа в екипа — четирима мълчаливи, загорели от слънцето мъже, чиито очи вече опипваха всяко кътче от околността. — Добре, Пол и Чарли, претърсете плажната ивица. Алън и Блу ще огледат сушата. — Те кимнаха и се пръснаха в различни посоки. — Ти тръгни с когото искаш от тях, приятелю — обърна се водачът към младежа, който беше останал с него.

— Ще се присъединя към Алън и Блу — потвърди Денис. — Виждам, че я няма на плажа.

— Нея я няма, но би могло да се намери нещо друго.

— Например?

— Парченца от дърво. Метални или пластмасови останки от лодката. Части от дрехи. — Мъжът се засмя, спомняйки си нещо. — Веднъж намерих на плажа долната част на зъбна протеза. А по-нататък и горната. Не можех да повярвам. А ти би ли повярвал?

— Този път не търсим изкуствени зъби — отвърна Денис, като едва сдържаше гнева си. — Майка ми си има свои собствени! — Усещайки се в нелепото състояние, че всеки момент е готов да се разплаче, Денис се отдалечи с надменна походка.

Двамата мъже пред него вече поемаха навътре към бреговата суша, където тропическата растителност беше плъзнала по пясъка под покрива на извисилите се палми. Въоръжени с дълги тояги и прътове, те отместваха настрана надвисналите листа и клони, като навлизаха дълбоко в гъстата зеленина. Денис отчаяно ги следваше, почти не вярваше, че би могъл да забележи нещо, което техните опитни очи са пропуснали, но все пак се мъчеше да участва в търсенето, тъй както го правеше още от самото си пристигане на остров Орфей. Ден след ден беше излизал със спасителните групи, влачейки се по стъпките им като дете, което не бе достатъчно пораснало да си играе с големите момчета. Никога в живота си не се беше чувствал толкова безполезен и разстроен. Знаеше само, че ако се предаде и изостави търсенето в очакване единствено групите да се завръщат на остров Орфей, както правеше Сара, никога после нямаше да може да го преживее — независимо от резултата.

Бавно течаха минутите. Слънцето печеше жестоко. Въпреки че се намираха на сушата, където от време на време се скриваха под някоя сянка, Денис плуваше в пот, цялото му тяло изгаряше от силната горещина. Той погледна към Чарли и Пол, които заедно с водача на групата се движеха като автомати по искрящия пясък, очите им вторачени надолу, темпът им — неизменен. Сякаш са на поход, помисли си Денис, като наблюдаваше отмерените им крачки. „Ах, мамо, къде ли си сега?“

Накрая претърсването приключи, двете двойки се събраха в най-отдалечения край на острова. Водачът погледна часовника си.

— Толкова на този остров. Хеликоптерът ще бъде тук след около двайсет минути. Дотогава можете да си починете.

— Защо ще спираме? — настоя Денис. — Нека да огледаме отново бреговата линия.

— Но то означава да се върнем обратно по собствените си следи — противопостави се водачът.

— Може би трябва да навлезем по-навътре в сушата?

— Слушай, приятелю, оценявам високо допълнителното подкрепление, включило се в търсенето, но се нуждая от цялата проклета китайска армия, за да преровя тези острови тъй щателно. — Мъжът направи пауза. — Освен туй не е и необходимо. Оцелелите знаят, че колкото по-близо се придържат до брега, толкова по-добри са шансовете им да ги открият.

— Не смятам, че правилото е известно на майка ми — настоя Денис. — Мама не е оттук. — Той се върна да търси в непроходимата зеленина, която започваше от пясъчния ръб и се простираше без прекъсване вдън гори… Мама би могла да е навсякъде, помисли си безпомощно.

Ръководителят на спасителната група разбра израза на лицето му.

— Слушай, ще организираме и такъв вид търсене, ако го желаеш. Ще накарам момчетата да огледат отново, преди да си тръгнем. — А щом се върнем в щаба, заедно с координатора ще начертаем по картата някои нови маршрути; сега доволен ли си?

Денис погледна към претърсвачите. Четири чифта блуждаещи очи се впериха безизразно в него. Той се изчерви.

— Да, прекрасно. Но смятате ли, че ще можете да ги накарате да вземат присърце молбата ми? Имам чувството, че те определено търсят труп, че не се надяват да намерят оцелял човек.

Гласът на ръководителя стана рязък.

— Слушай, приятелю, така е! Приеми реалностите. Ако не щадиш чувствата си в тази работа, значи да свършиш в лудницата.

Победен, Денис се извърна настрана. Оттегли се навътре към сушата без определена цел — тук поне имаше защита от безмилостното слънце. Искаше му се да се отдалечи колкото се може повече от спасителната група и повървя по пясъчната ивица; после, налегнат от пълно отчаяние, се хвърли на земята и зажумя, за да задържи сълзите, които отново напираха да потекат.

Когато отвори очи, забеляза неочаквано тесен тунел, почти скрит от надвисналите листа; изглежда, че водеше право към зеления гъсталак. Обзе го диво вълнение и за момент остана вцепенен. Без да чака повече, Денис се напъха в отвора и се втурна напред, като разчистваше пътя си през храсталака.

Вървеше се мъчително. Мястото беше твърде тясно и той се бореше, като усещаше, че дрехите и кожата му се късат от острите камъни и яките клони над главата му. Потта се стичаше към клепачите му, а Денис нямаше как да вдигне ръката си, за да я избърше. Въпреки всичко си пробиваше стремително път напред, воден от налудничавото убеждение, че по някакъв начин… някъде…

През заплетения листак успя да съзре нещо пред себе си. Доколкото можа да го различи под неясната зелена светлина, онова отсреща имаше заоблена форма. Би могло да бъде скала или някакво животно. Денис обезумял напредваше по възможност най-бързо. Почти крещейки от напрежение, различи рамо, ръка, човешко тяло, полегнало на една страна, обърнато с гръб. С последен тласък напред се озова до него. Като се повдигна нагоре, за да направи повече място в ограниченото пространство, Денис обърна тялото.

В ръцете му лежеше Стефани. Косата й беше сплъстена от мръсотия, очите й — затворени, а лицето й представляваше груба натъртена плът, жестоко изгорена от слънцето. Главата й се отпусна върху рамото му, челюстта й увисна; устата й отвътре беше посивяла. Сърцето на Денис се сви: тя е мъртва! Намерих я, а тя е мъртва. Като я притискаше към себе си, той се разплака, после зави от силната болка в душата си.

Отдаден на страданието си, той не забеляза от самото начало леката конвулсия отстрани на лицето й. Когато я усети, съзнанието му отказа да я приеме. Той я отдръпна от себе си и се вторачи в нея тъй, че очите му щяха да изскочат. Нейните устни! Опитваше се да размърда устните си. Да, майка му беше жива!

А на брега ръководителят на спасителната група мобилизираше хората си.

— Хайде, момчета, ще обходим района още веднъж, за да ощастливим сина и наследника. Къде, по дяволите, изчезна това глупаво леке? И таз хубава, ако се наложи да търсим двама проклети Харпърови. Но ще ви кажа едно: утре не го искам до себе си. Той е съвсем излишен!

Двадесет и шеста глава

— Да, Филип, чудесни новини. Знаех, че ще те зарадват. Както изглежда, няма нищо обезпокоително. Тя само се нуждае от почивка.

— Слава богу! — Гласът на Филип от Хонконг прозвуча в слушалката с удивителна чистота. — Но казваш, че няма вести за Дан, тъй ли?

— Не, няма, претърсиха отново района, където са открили Стефани. Никаква следа. Все още не могат да си обяснят дори как е попаднала там. До този момент Стефани не е в състояние да им каже нищо. Може би ще бъде по-лесно да продължат, когато дойде в съзнание.

— Благодаря, че ме информира, скъпа. Трябва да прекъсваме. Ще се обадиш отново, нали?

— Разбира се. — Джили се правеше, че не забелязва ръката, която се плъзгаше под мишницата й, за да я стисне за гърдата.

— Всичко наред ли е вкъщи с теб?

— Абсолютно. — Ръката почна да масажира зърното й и Джили с усилие регулираше дишането си.

— Обичам те, Джили. — Гласът на Филип беше изпълнен с копнеж.

— И аз те обичам, скъпи. — Но не толкова, колкото ей това тук. — Дочуване. — Джили въздъхна с облекчение, затвори телефона, обърна се по гръб в леглото и като отметна чаршафа до кръста си, рече на Джейк със заповеднически тон: — Прави го сега, когато мога да му се наслаждавам!

— Вече загубих интерес — отвърна й той; нещо повече — остана да лежи по гръб, отегчен, с ръце под главата. — Направих го само за проверка на твоята съсредоточеност.

Тя се засмя дрезгаво.

— Издържах ли проверката?

— Бляскаво.

— Благодаря.

— Сега разбирам защо всички трябва да си пазят задниците, когато си наоколо.

Джили присви очи.

— Тъй ли трябва да се говори за една жена, която скоро ще се включи към работния екип на компанията?

Джейк сподави раздразнението си.

— Джили, колкото и високо да оценяваш моите… способности в леглото, аз първо и преди всичко съм бизнесмен, и то добър. Не се правят пари, когато залагаш на кон, който не е в отлична форма; нямам причина да вярвам, че можеш да управляваш модна къща. — Той я наблюдаваше със студено любопитство. — Защо все пак искаш да си шеф на „Тара“?

— Не можеш ли да се досетиш? — Лицето на Джили доби нещо вълче. — „Тара“ беше и е гордостта и радостта на Стефани. Нейният талисман. Перлата в короната й. Нейният личен принос към империята на Харпърови. „Тара“ й даде самочувствието, красотата и силата, които нямаше преди това. Искам да й ги отнема.

— Неприятно ми е да заставам на пътя на отмъщението ти, мила моя. Но „Тара“ трябва да носи пари. Ти нямаш нито опита, нито познанията да управляваш този бизнес.

— Ще се науча бързо.

Джейк се засмя.

— Забелязал съм тази ти способност…

— Какво трябва да направя, за да те убедя?

Джейк сви рамене.

— Възнамерявам сериозно да се отърва от „Тара“. Почти не носи печалба.

— Ще я направя печеливша!

— Кое те кара да бъдеш толкова сигурна? — раздразни се той от нейната самонадеяност.

— Кое ли? — Джили седна в леглото, като сви колене към гърдите си и ги обгърна с ръце, сякаш добросъвестна ученичка. — Това, че като реша да направя нещо, никой и нищо не може да ме спре!

Настъпи тишина.

— Може би трябва да си припомниш, че същото се отнася и за мен, Джили.

— Да се върнем към Стефани Харпър, искаш ли? — избухна тя. — Недей смята, че не съм разбрала каква добра вест е за теб възкръсването на милата ми сестра; вероятно тя не е обременена повече и от скучния си и неудобен съпруг. Трябва да си посрещнал новината радостно и тържествено!

— Позволи ми и аз да кажа нещо. Току-що чух само половината, добрата новина. — Джейк съзнателно пое инициативата, за да провокира партньорката си.

— Предполагам, че радостта ти от нейното спасение няма да стигне дотам, че да й върнеш председателския пост обратно!

— Не, разбира се, този път имаш право. Няма да се откажа от трона на „Харпър Майнинг“, обещавам ти.

— Тази борба за власт е наистина нещо сериозно за теб, нали? — отрони бавно Джили. — Дори мога да се обзаложа, че си доволен: предпочиташ да е жива, само защото не искаш да бъдеш лишен от удоволствието да я победиш!

— Това по-скоро доставя удоволствие на теб, отколкото на мен.

Джили се изсмя презрително.

— Не ми пробутвай разни врели-некипели в стила на английските копелета! И двамата преследваме една и съща цел.

— И двамата ли? — Гласът на Сандърс стана рязък. — Не разчитай дълго на този съюз, Джили. Не съм уверен, че ще участвам в онова, което си намислила.

— Това пък какво е? Кавга между любовници ли? — Джили сладострастно се изтегна в леглото, после се метна отгоре му. — Мисля, че ще трябва насила да те накарам да ме целунеш.

 

 

Стефани лежеше в безсъзнание и неподвижно в тясното болнично легло, но дишаше леко. Под превръзката, която опасваше цялата й глава, можеха да се видят само възпалените й очи и напуканите й устни. Смес от физиологичен разтвор и глюкоза се преливаше на капки във вената на дясната й ръка. Няколко души тихо водеха разговор до леглото й.

— Най-главният проблем е обезводняването — заключи лекарят. — И шокът, разбира се. Но с правилно лечение, почивка и спокойствие тя скоро ще дойде на себе си.

— Все пак не трябва ли да се събужда? — попита Денис обезпокоен. От момента, в който беше поел в ръцете си отпуснатото тяло на майка си, той копнееше тя да отвори очи и да го познае отново.

— Случаят не е необикновен — успокои го лекарят. — Но не забравяйте, че госпожа Харпър е преминала през ужасни мъки. Това е най-естественият начин да й се помогне да се възстанови напълно.

— Сигурен ли сте, че няма мозъчно сътресение или някаква друга травма? — настоя Сара. — Искам да кажа, да не се е случило нещо в лодката. Може да си е ударила главата.

Лекарят се усмихна снизходително.

— Уверявам ви, че съм предвидил и тази възможност. Тя беше прегледана много внимателно. Имала е изключителен късмет да се измъкне невредима.

— Благодаря, докторе — успокои се Сара.

Човекът кимна с глава за довиждане и излезе.

Сара отново зае мястото си до леглото на Стефани, а Денис застана прав до нея. Мълчаха и гледаха неподвижната бяла фигура под болничния чаршаф. После Денис се размърда неспокойно.

— Не мога да чакам тъй. Ще изляза отново с момчетата. Има шанс да намерим Дан в същия район.

— Слушай, какво ще й кажем за Дан, когато се събуди?

Денис се намръщи.

— Господи, Сас! Не знам.

— Мама беше много неспокойна. Сякаш се опитваше да каже нещо за него.

— Дан… — Дрезгавият шепот откъм възглавницата ги изненада.

— Мамо! — Обзета от радост, Сара взе ръката й и я стисна силно. — Ние сме тук, и двамата.

— Бяхме в лодката… — Думите излизаха с усилие от напуканите й изгорели устни. — Стана експлозия. Къде е Дан?

— Не са го намерили все още — нежно продума Сара.

— Но продължават да търсят — добави Денис.

— Денис?

— Да, мамо, тук съм. Спасителната група чака отвън. Тръгвам с тях. Претърсваме острова, където те открихме, сантиметър по сантиметър.

Под посинелите й клепачи внезапно потекоха сълзи.

— Ще го намерят, нали? — изрече на пресекулки Стефани. — Трябва да го намерят!

— Шшшшт! — Сара се помъчи да я успокои. — Приеми го спокойно, почини си сега. Всичко ще се оправи.

Денис тъжно погледна сестра си. Ако поне един от тях можеше да го повярва.

 

 

Бил стоеше до прозореца в кабинета на главния изпълнителен директор на „Харпър Майнинг“ и гледаше, без да вижда, към стремителната арка на Харбър Бридж и трепкащата вода под него. Каква объркана история. Винаги досега бе мразил да се разправя с жена. Всеки мъж от поколението на Бил бе имал проблеми с колежките си. За секретарки стават, помисли той, нуждаем се от жените, за да вършат черната работа. Но като сътрудници? Бил Макмастър хвърли поглед към Каси, която седеше в предизвикателна поза на стола пред бюрото му. Не, нищо нямаше да излезе от всичко това. Трябваше да ги държим боси, бременни и в кухнята.

Каси очакваше отдавна падането на гилотината, тъй че тя почти въздъхна от облекчение, когато то стана. Знаеше, че Том няма да се успокои, докато не открие кой е дал на Джейк съдбоносните два процента от акциите на „Харпър Майнинг“, осигурили му победата. Но когато накрая Том я притисна в ъгъла и я помоли за разговор с него и баща му, Каси откри неподозирани резерви на решителност у себе си; щеше да се съпротивлява. Въпреки че нямаше сериозни оправдания, можеше да се справи добре със собствената си защита.

— Какво ще кажеш за Фондовата борса? — попита Том. — Извърши ли щателна проверка на списъка на акциите?

— На практика се пренесох там на квартира през последните две седмици. Нищо не съм пропуснала.

— А засече ли повторно в регистъра на акциите? — упорстваше Том.

— Три пъти го проверих.

— Каси… — Макмастър младши прокара ръка през косата си. — Не разбирам. Джейк Сандърс е получил двата процента отнякъде. Трябва да излезе откъде.

— Няма и следа.

— Това е дяволски удобно — обади се саркастичен глас откъм прозореца. — За Сандърс.

— Абсолютно ли си сигурна, че не може да се проследи пътят на акциите обратно до продавача? — продължи Том.

Каси стисна ръце в скута си.

— Да, сигурна съм.

— А аз пък съм сигурен, че Сандърс ще бъде ужасно признателен! — извика Бил гневно.

Том премина в настъпление.

— Залагала ли си невярна информация в компютъра?

— Очевидно съм направила някаква грешка в програмирането. — Каси отблъсна атаката спокойно. — Знаете, че понякога се правят грешки, човешко е да се сгреши.

— Но не и от теб. — Очите на Том гледаха упорито. — Наблюдавал съм те как работиш. Прекалено добра си.

На Бил обаче цялата тази разправия му омръзна.

— Съзнаваш ли какво струва твоята „грешка“ на „Харпър Майнинг“? Властта, която поднесе на табла на Джейк Сандърс! — извика той.

Каси не отговори.

— По-спокойно, татко — почувства се неудобно Том. — Наистина е възможно Каси да е допуснала някаква грешка.

Бил Макмастър му хвърли презрителен поглед.

— Разправяй го на тоя, дето духа! Караш ме да вярвам в бабини деветини. — После Бил се обърна отново към Каси: — След като си могла да направиш такава грешка, която е в състояние да прати компанията по дяволите, значи не си достатъчно добра.

Каси повдигна брадичката си.

— Какво значи това?

— Уволнена си. Съжалявам, няма друга възможност.

Лицето на Каси пламна.

— Добре… И понеже не ми остава нищо друго…

За тяхна изненада тя скочи, отправи се към вратата, която свързваше помещението с кабинета на председателя, и без да почука, нахълта направо вътре. Джейк седеше зад бюрото, вдълбочен над някакви документи. Вдигна вежди в момента, когато го обезпокоиха.

— Току-що ме уволниха! — заяви Каси, като се опитваше да запази самообладание. — Какво ще направиш?

Усмивка се разля по правилно очертаното лице на Джейк.

— Бил е главният директор на тази компания. Той назначава, той уволнява.

— Бях обвинена, че прикривам онези два допълнителни процента, които ти придоби!

— Това не е моят отдел. — И Джейк пак се задълбочи над документите.

— Копеле мръсно! — Каси се разтрепери от яд; не можеше да повярва. Хвърли поглед назад през рамо. Том и Бил стояха на вратата и поглъщаха с очи всичко. За секунда почувства страшно изкушение да разобличи Сандърс. Но се отказа. Имаше нужда да си помисли. Ако трябваше да запази самообладание, то сега бе моментът. На излизане Каси изгледа втренчено всеки един от тримата мъже. — Ще си платиш — продума тя студено и тресна вратата.

Възбуден, Том погледна към Джейк.

— Да не би да е направила „грешката“ по твои указания?

— Не използвам хора, които допускат грешки.

— Тук става нещо… — настоя упорито Том.

— Том, само те предупреждавам. — Видът на Джейк беше несъмнено застрашителен. — Помни, че новият ти шеф няма дъщеря, която да ти помогне да запазиш службата си.

— Копеле такова! — изстреля Том, червенина заля лицето и врата му и той се хвърли към Джейк.

Бил моментално го сграбчи отзад и го издърпа.

— Успокой се, Том — прошепна Макмастър настойчиво в ухото на сина си, — да се махаме оттук. — После поведе Том навън от кабинета.

Джейк ги наблюдаваше развеселен. Е, разправиха се с Каси, нали? Колко глупаво от нейна страна да се опитва да насочва пистолета към слепоочието му. Но все пак трябва да намери начин да възстанови доброто й чувство за хумор. Какво обикновено се дава на освободения от длъжност шпионин за извършените услуги?

 

 

Докато живееше на остров Орфей, Сара започна да разбира защо Дан го бе избрал навремето като идеално място за организирането на клиника. Като че ли имаше нещо в самия въздух, което помагаше на лечението. От момента, в който върнаха Стефани на острова, възстановяването й бележеше стабилен напредък, независимо от контузиите. Особено изненадващо е, заяви лекарят на Сара и Денис, като се има предвид, че душевното й състояние е много уязвимо. Самата тя нямаше желание да се оправи. Причината бе известна. С всеки изминат час, през който здравето й се подобряваше, надеждите да намерят Дан отслабваха.

Нито Сара, нито Денис можеха да съберат кураж, за да й кажат истината. Името на Дан бе вече в списъка на безследно изчезналите. Координаторът на спасителната служба считаше, че трябва да преустановят търсенето — само парите на „Харпър“ го караха да продължи. Сара и Денис приеха неизбежността от загубата на Дан. Но как да я съобщят на Стефани?

Всеки път, когато идваха при болничното й легло, през нощта или рано сутринта, тя задаваше един и същ въпрос: нещо ново? Дори когато я посещаваха по обед или отскачаха на чаша кафе, лицето й бе неизменно обърнато към вратата в очакване на тяхното завръщане с все същото въпросително изражение, изписано върху него. Една вечер влязоха да й пожелаят лека нощ, ала тя не попита нищо. Лежеше със затворени очи и ридаеше мълчаливо и безнадеждно. Не ги погледна, нито им проговори и те разбраха, че най-после е приела смъртта на Дан. Не излезе нищо от опитите им да я успокоят, тръгнаха си на пръсти.

— Мама все пак трябваше да го осъзнае, Сас — рече Денис, докато вървяха в меката топла нощ обратно към техните бунгала.

— Знам. Но е много трудно за нея. Единственото й успокоение е, че са прекарали последните няколко дни заедно. Тя говори непрекъснато за това. Изглежда, че са се сдобрили.

— Голямата въпросителна сега е, какво ще стане от тук нататък?

— Ще остане на острова. Все още не е готова да се върне вкъщи.

— Нямах предвид това, Сас, а компанията.

Сара въздъхна.

— Да, разбира се! Мама не знае нищо за станалото в „Харпър Майнинг“ — заседанието, вота на недоверие и…

— Заемането на мястото й от Сандърс — завърши Денис мрачно. — Фактически мама е загубила работата си. Само дето никой не й е казал.

— Трябва да й съобщим в момента, в който се почувства достатъчно добре, за да съумее да го приеме. — Сърцето на Сара се сви.

— Ситуацията може да не е толкова лоша, колкото си мислиш — изрече Денис бавно. — Не съм сигурен дали президентското място ще я интересува вече. Тя го доказа, като дойде тук. Какво беше заявила — че слага Дан на първо място и че ще заздрави брака си.

— Не е точно тъй, Денис! — възрази Сара. — Мама трябва да се интересува от нещо. Ако престане, ние трябва да я накараме. След загубата на Дан онова, което й остава, е компанията. Какво друго?

Бяха стигнали до бунгалото на Сара.

— Добър въпрос. — Денис се опитваше да го осмисли. — А аз не мога да ти отговоря. Спи ми се. Скапан съм. Ще поговорим утре сутринта. Лека нощ, Сас.

— Лека нощ. — Сара унила се отправи към бунгалото си. Знаеше, че трябва сама да се справи с целия проблем. Денис имаше добри намерения, но не й беше кой знае каква опора. Тя се почувства изведнъж много самотна.

В стаята светеше. Сигурно е забравила да загаси лампата на излизане. Сара изморена прекрачи прага на тясното помещение. В същия момент чу глас:

— Не ми се сърди, че дойдох, моля те, Сара. Не можех повече да издържа далеч от тебе.

 

 

След като вече знаеше от първото си посещение пътя до апартамента на семейство Стюарт, Олив се постара този път да не закъснява. Бързаше целеустремена и притискаше към гърдите си като бебе голям кафяв плик. Само да види Джили какво й нося! Ще разбере колко си я бива Олив дори когато й се дава мъничка възможност.

Джили отвори вратата с намръщен вид.

— Поне идваш навреме — започна тя кисело. — Предполагам, дошла си да ми кажеш, че не си направила нищо. — Поведе я към дневната и с жест я накара да седне. — Дори да си намерила доказателството, не бих могла да го използвам — оплака се тя. — След всичко, което се случи, след драматичната спасителна операция Стефани е героинята на деня. Никой няма да пожелае да слуша за незаконородено дете, живяло твърде кратко време, и то преди четвърт век.

Олив мълчеше. Но очите й светеха, а цялото й държание издаваше прикрит триумф. Накрая Джили се откъсна от собствените си грижи и попита небрежно:

— Как се справи?

— Беше ужасно права за бебето.

— Не ми ли вярваше? — Джили я погледна раздразнена.

— Изглеждаше толкова невероятно. Но аз намерих доказателството, от което се нуждаеш. Не беше лесно. Нейният баща — твоят баща — се е постарал добре да прикрие всичко. — Олив извади от плика копие от кръщелно свидетелство и още един документ; от него личеше, че детето е записано под друго име.

Джили ги погледна с интерес.

— Странно какво е решил да прави с бебето. Не е имало значение в края на краищата, нали? Горкото малко копеле! Един ден живо, а на другия ден хвърлило топа, както казват — ето историята на неговия живот.

— Не е точно тъй. — Джили наостри уши; вниманието й прикова леката нотка на възбуда в гласа на Олив. Погледна я изпитателно. Бледото лице на Олив беше поруменяло, тя се усмихваше широко и беше повече от ясно, че се наслаждава на момента. Посегна към плика. — Приятно ще се изненадаш, Джили — рече приятелката й. — Заслужава си всяко пени от парите, които похарчи, за да ме изпратиш в онзи затънтен край. Какво ще стане, ако ти кажа, че бебето не е умряло, както е казал Макс? Синът на Стефани не е мъртъв. Напротив, той е жив, жив!

Двадесет и седма глава

Всичко, случило се напоследък, мислеше си Бил — видяно, чуто и изживяно през последните седмици — наистина беше прекалено много в сравнение с онова, с което повечето хора се сблъскват през целия си живот. Но ето че Бил Макмастър се оказа неподготвен за поредния абсурд — наглото безочие на Джили Стюарт; тя седеше в кабинета му и спокойно настояваше да заеме шефското място в „Тара“. Беше толкова поразен, че не знаеше откъде да започне.

— Какво те кара да мислиш, че можеш да вършиш тази работа?

— Смятам, че мога. — Нахалницата се усмихна самонадеяно. — Просто трябва да ми дадеш шанс.

— Кой казва, че „Тара“ се нуждае от нов шеф? Джоана все още се справя чудесно, а и Стефани скоро ще се върне, за да поеме управлението, както винаги го е правила.

— Стефани дълго време няма да е туй, което беше. И докато се възстановява, тя ще има нужда от подкрепа. Аз съм най-старата й приятелка, а също и нейна сестра; точно сега Стефани се нуждае от хора, на които може да се довери, които могат да й помогнат.

Бил я гледаше, а върху лицето му бе изписано презрение.

— Наистина ли мислиш, че спадаш към тази категория, Джили?

Джили се приведе напред и се усмихна подкупващо.

— Надявах се да ме подкрепиш, Бил, след като знам какво е отношението ти към Джейк Сандърс и вмъкването му насила в „Харпър“.

— Но ти не можеш просто ей тъй да влезеш в бизнеса и да почнеш да управляваш, Джили! Необходими са ти опит, способности…

— Ще се науча. И трябва да си избиеш от главата, че някой друг ще приеме присърце интересите на Стефани.

— Спести ми този театър! Правиш се на предана приятелка много убедително, но се знаем отдавна.

— Да, така е. — Усмивката й беше дори още по-подкупваща. — Била съм лоялна и към теб, Бил.

— Лоялна към мен ли? За какво говориш, по дяволите?

— Добре… — Джили явно показа нежеланието си да продължи по темата. — Джейк Сандърс взе да подпитва…

— За какво? — Макмастър почувства как неприязънта му към нея се засилва и се разтревожи.

— Добре… за Том предимно.

— За Том ли! — Раздразнението на Бил се превърна в паника. — Защо ще пита за моя син?

— Бил — внимателно започна Джили, — не трябва да се пазиш толкова от мен. Бях в Европа със Стефани, помниш ли? След като тя роди.

— Какво от туй?

— Знам, че бебето не е умряло.

На Бил му прималя.

— Какво всъщност искаш, Джили?

— Шанс да успея в живота. Да поема ръководството на „Тара“, за мен ще означава много. Мисля, че е време да почна наново — ти не смяташ ли така? — Джили се изправи, готова за тръгване. — Помисли си, Бил — рече безгрижно тя, после хлопна вратата.

Бил почувства остра, прорязваща болка в областта на сърцето. Натисна копчето на вътрешния телефон.

— Хилари, свържи ме с Том в кабинета му.

— Господин Макмастър младши все още не е дошъл, господин Макмастър.

Бил сграбчи апарата и позвъни вкъщи.

— Рина, къде е Том? Снощи спомена ли, че ще ходи някъде?

— Нищо не каза — само подхвърли, че ще закъснее много и да не го чакаме.

Лошо предчувствие налегна Бил.

— Върви и погледни в стаята му. — Чакането беше истинска агония. Усещаше гърдите си като стегнати в менгеме. Едва издържа, докато Рина се върна.

— Няма го! Не си е лягал, леглото му стои небутнато и е оставил бележка; в нея пише, че заминава за остров Орфей при Сара!

 

 

Том беше дошъл тъкмо навреме, за да помогне на Сара в най-трудната част от премеждията на остров Орфей — стягането на багажа и обратното пътуване, като осъзнаваха, че късат и последната нишка на надеждата, която свързваше Стефани с Дан. От момента, в който отново бе в състояние да стане, Стефани проявяваше интерес единствено към местата, където заедно с Дан бяха плували, бяха се гмуркали в морето и се бяха веселили през последните идилични дни. Отиването вкъщи щеше да означава окончателно да се приеме фактът, че трябва да остави Дан завинаги на острова, толкова обичан от него, без да сложи дори надгробен камък или букет цветя, за да отбележи последното място на вечния му покой.

Стефани почти не отчиташе новото присъствие на Том в живота им — толкова затворена в себе си бе станала. Денис обаче остана неприятно изненадан на сутринта след пристигането на Макмастър младши, когато нахлу в бунгалото на Сара след нехайно почукване, за да я събуди за сутрешното плуване; намери ги заедно в леглото. В първия миг не можа да повярва на очите си, съзирайки тъмната коса на мъж до главата на Сара върху възглавницата и нейните коси, разпилени върху голите мъжествени гърди. После го обхвана убийствена ярост. Подтикът да убие човека, който бе спал със сестра му, надали отслабна, след като откри, че мъжът беше Том Макмастър. Объркан от ревност и гняв, Денис изхвръкна навън и се хвърли в морето. Няколкото мили ожесточено плуване го поуспокоиха и се превърнаха в истински отдушник за безумната му ярост. Ала на Денис му беше безкрайно трудно да говори цивилизовано с Том, когато всички се събраха после за закуска; а да се преструва, че компанията му е приятна, бе просто невъзможно. Единственото нещо, което искаше да направи в този момент, беше да напусне острова и да отведе Стефани на сигурно място в Рая по възможно най-бързия начин.

Сутринта преди отпътуването Сара завари Стефани в бунгалото й; стягаше вяло последния си багаж. Подреждаше внимателно всяка дреболия от вещите на Дан, като я държеше дълго в ръцете си, потънала в мисли; после нежно я слагаше в куфара. Сара се доближи до майка си.

— Нека да ти помогна.

— Благодаря, скъпа, толкова лесно се изморявам. Не остана много, вече привършвам.

— Другият багаж е вече навън — продума Сара, като прибра набързо и последните неща. — Денис отиде да разбере какво става с моторницата, а Том урежда сметките в приемната.

— Ти си влюбена в Том, нали? — попита Стефани замислено.

Лицето на Сара светна.

— Да, влюбена съм. Просто моментът не беше подходящ, за да ти го кажа.

— Радвам се и за двама ви.

Сара седна на леглото до майка си.

— Той е добър, мамо, ти самата го познаваш. На него може да се разчита. И освен това… ме прави щастлива.

Стефани взе ръката й.

— Дръж се здраво за щастието, скъпа. Не се отделяй нито миг от него.

Няколко минути останаха в пълно мълчание. На вратата внезапно се почука и там се показа главата на Денис.

— Готови ли сте да тръгваме?

— Да. — Сара се изправи. — Идваш ли, мамо?

— След минутка — отвърна Стефани. — Ти тръгвай. Ще ви настигна. — И те излязоха.

Малко по-късно Стефани също напусна бунгалото, като пресече поляната встрани от административната сграда и се отправи към морето. По пътя си спря на няколко места, за да откъсне цветя, като вървеше край пищно нацъфтелите лехи и храсти. Денис, Сара и Том я наблюдаваха от приемната как с безкрайна нежност подбираше само бели и червени цветя от избуялата пъстрота около нея, и то само най-хубавите, като оставяше поувехналите или не напълно разцъфтелите.

— Но какво прави тя? — възкликна Денис с раздразнение.

— Денис, напрегни си въображението — въздъхна Сара.

Щом напълни обятията си, Стефани тръгна надолу към брега. Плажът беше пуст и по-студен от всякога. Духаше остър вятър. Морето се плискаше неспокойно в краката й. Тя целуна цветята едно по едно и ги хвърли във вълните. Крехката флотилия се понесе смело напред.

— Белите са за твоята смърт, червените — за нашия съвместен живот — прошепна Стефани на вятъра. — Сбогом, скъпи… моя единствена и неповторима любов — сега и завинаги.

 

 

Ама че нелеп обрат, отбеляза Джейк; седеше зад бюрото и отпиваше от чашата силно кафе, преди да се захване с работа. Смъртта на добрия доктор Маршал несъмнено щеше да предизвика скръб у много хора. Но тази трагична история имаше и своите преимущества! Стефани не беше вече твърдата, изобретателна делова дама, напълно владееща себе си, а се превърна просто в жена, която не се интересуваше какво става, пък и не беше във форма, за да се пребори за „Харпър Майнинг“. В допълнение на всичко, от омъжена солидна съпруга и майка тя се беше преобразила в самотна душа, рееща се свободно из пространството; най-вероятно щеше да се нуждае не само от утешаване, но и от по-дълго приспособяване. Струваше си да се поразсъждава.

Опитите на Джейк да размишлява ту за Стефани, ту за работата скоро бяха прекъснати. Посетителят беше Бил. Джейк се втренчи в него. Лицето на Макмастър беше посивяло, със синкав оттенък около устата и носа; изглежда, че имаше проблеми с дишането. Влезе вътре и застана до бюрото, отхвърляйки поканата на Джейк да седне.

— Предполагам, че именно това искаше — изрече той мрачно, като хвърли плик върху бюрото.

— Какво е това?

— Моята оставка.

— Защо?

Бил изсумтя гневно:

— Не се прави, че не знаеш! Ако преди не бях наясно, че желаеш да ме няма, то тазсутрешната история ми го изясни напълно.

— Тази сутрин… Какво се е случило? — Джейк току-що беше пристигнал. Той се загледа в Бил и не каза нищо.

— През целия си живот съм бил ангажиран с „Харпър Майнинг“ — говореше Бил. — Но това е краят. Просто не мога да понеса всичко онова, което става с компанията, или да приема хората, които я управляват!

— Смятах, че бихме могли да изгладим нашите различия и да заработим заедно, Бил — изрече Джейк уклончиво.

— Никога! — Възрастният мъж отново се развълнува. — Вече не, знам на каква низост си способен!

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че нямам никаква представа за какво говориш?

— Не! — И Бил напусна стаята.

Умислен, Джейк натисна копчето на вътрешния телефон.

— Хилари, кой е бил тук преди мен?

— Трима от членовете на японската търговска делегация; тук са за разговори с нашата секция за Далечния изток, сър, консултантът с доклада за новите петролни находища и госпожа Стюарт, която искаше да се срещне с господин Макмастър.

— Благодаря.

Госпожа Стюарт. Джейк прехвърли името в съзнанието си без изненада. Подозираше отдавна, че Джили цели нещо. Не беше фатално, че Бил е решил да се оттегли. Без него вероятно щеше да напусне и Том или в противен случай поне лесно щеше да бъде отстранен, след като баща му повече нямаше да има възможност да го закриля. Колкото по-малко от преданите на Стефани хора останеха наоколо и се интересуваха как се е сдобил със съдбоносните акции, толкова по-добре. Ала Джейк не трябваше да позволи на Джили да действа зад гърба му по този начин. Тя може да се окаже фаталната карта от тестето и да прати по дяволите цялата му игра. А и не за първи път се налагаше да й покаже кой е шефът.

Последва настойчиво почукване на вратата и в кабинета влезе Каси.

— Искам да ме върнете на работа, Джейк — започна тя рязко.

— Съжалявам, но е твърде късно. Бил вече се е разпоредил да бъдеш освободена.

— Отмени решението му. Ти си председателят. Денис би трябвало да се върне тази сутрин. Какво ще му кажа?

— Съжалявам, Каси, сама трябва да уредиш проблемите с приятеля си.

— Добре, нека се върнем към професионалните ми неволи. Мислех си, че моето мълчание за теб и Джили ми дава правото да се ползвам с известна подкрепа. Не ми ли помогнеш, ще отида направо при Стефани Харпър и ще й разкажа как си се сдобил с акциите. И всичко останало. Ще те накарам да съжаляваш!

— Заплашваш ли ме, Каси? — Джейк стана от бюрото, доближи се до нея и хвана здраво китките на ръцете й. — Няма да е много умно, ако го направиш. Моят отговор също няма да е положителен. — Той я притегли към себе си полугрубо, причинявайки й мъка.

— Джейк, не бъди копеле, когато можеш да помогнеш. Направи нещо за мен!

— Вече съм помислил — ухили се Сандърс. — Сериозно, Каси, дори нещо повече. Наистина имам нещо предвид за теб. Ще ти хареса ли да ръководиш „Тара“?

— „Тара“?

— Защо не?

— Но аз не разбирам нищо от мода!

— То не е най-важното в случая; тази страна на нещата ще оставиш на Джоана Рандъл. Моето е бизнес предложение. Ще я ръководиш без усилие.

— Какво те кара да мислиш, че предложението ще представлява интерес за мен?

— Ами… друга една кандидатка ме накара да разбера колко увлекателна и важна може да се окаже въпросната работа. Не бъди упорита, мила моя. Пък и изборът ти не е никак голям.

Вътрешният телефон иззвъня на бюрото.

— Госпожа Стюарт желае да ви види, сър.

Джейк вдигна вежди.

— Наистина ли? Въведи я.

Джили влезе, лицето й светеше от самодоволство.

— Джейк, видях се с Бил Макмастър, той е на мнение, че съм много подходяща за „Тара“… — Джили спря на средата на изречението. — Какво прави тя тук? — попита гневно и посочи Каси.

— Заедно с госпожица Джоунс обсъждахме професионални промени — изрече Джейк спокойно. — Предложих й да ръководи „Тара“.

— Ти?… — Джили не се доизказа.

— И аз реших да приема — обади се Каси.

Джили се обърна към нея.

— Добре сте постъпили, госпожице Джоунс — просъска Джили като отровна змия. — Трябва да е помогнала някаква специална връзка между вас и шефа. Има ли наоколо някой от мъжки пол, с когото да не сте се чукали? — Като трепереше цялата, тя бурно напусна кабинета. Навън в коридора връхлетя върху Денис.

— Каси тук ли е? — попита той бързо. — Аз…

— Каси ли? — Джили се засмя презрително. — Ами да, вътре е.

— Какво има? — попита Денис, обезпокоен от особения блясък в очите й. — Добре ли си?

— Да, добре съм. Не толкова, колкото Каси например. Тя ще бъде новият шеф на „Тара“. И как, мислиш, е получила този пост?

— Не знам. — Денис беше озадачен.

— Позволи ми да ти разкажа. — Джили започна да плюе отровните думи: — Твоята малка мис Непорочност отдавна има вземане-даване с председателя на „Харпър Майнинг“…

— Не искам да слушам всичко това! — извика Денис.

— … в леглото и извън него. Докато е играла на Ромео и Жулиета с теб, тя е работела за Сандърс. Вършела е мръсотии спрямо „Харпър Майнинг“ по най-различни начини!

Денис се огледа наоколо като обезумял. Каси беше застанала на вратата, която водеше към кабинета на Джейк.

— Вярно ли е? — настоя той грубо.

— Денис, чутото е едната страна на…

— Вярно ли е?

Само един негов поглед към лицето на Каси беше достатъчен, за да разбере отговора. Ужасен, без да може да повярва, Денис се обърна и побягна.

— Денис, позволи ми да ти обясня! — Гласът на Каси прокънтя в празния коридор.

— Точно тъй, мила, последвай го, за да му обясниш — изсмя се Джили злорадо. — Има много да обясняваш. — После тя си тръгна.

През отворената врата Каси можеше да види как Джейк вече разговаря по телефона, зает с работата си, без да се интересува от всичко останало. Беше застинала, чувстваше се вцепенена, неспособна да се помръдне и нямаше желание да го направи. Нямаше къде да отиде.

 

 

Завръщането на Стефани в Рая й изглеждаше като сън. Тя обикаляше из стаите, докосваше познатите предмети; припомняше си предишния живот по-скоро с удоволствие, отколкото с болка. Всичко изглеждаше, сякаш се беше случило преди векове, и то с друга жена. Почувства, че е оставила истинското си аз на остров Орфей с Дан, а сега само някакъв блед призрак се е настанил в тялото й и разговаря с нейния глас.

Все пак разбираше, че по някакъв начин трябва да положи усилия, за да се върне към истинския свят. Не биваше да прекара остатъка от дните си като емоционален инвалид, който дори не може да бъде самостоятелен и за когото трябваше да се грижат постоянно и да му говорят с меки слова и тих глас. Стефани вече беше забелязала с мъка как лицето на Сара светваше при всяко появяване на Том, но колко тактична беше, като не показваше щастието си, само и само да не я оставя сама. Стефани не можеше да понася да хвърля сянка върху любовта на другите. Трябваше да намери начин да излезе от тази си апатия.

Разбира се, щеше да й отнеме време. В момента и най-простите неща й изглеждаха трудни. След като се завърнаха сутринта, тя направи усилие да разопакова багажа; Денис направо се втурна към „Харпър Майнинг“, а Сара и Том излязоха да се разхождат в градината. Стефани тъкмо се бе захванала с някаква торба, когато ръмжащият мотор и свистящите гуми на колата на Денис известиха, че синът й се е завърнал. Колко ли беше часът? Тя отиде да го посрещне.

Откри го в дневната да си налива голяма чаша с уиски.

— Искаш ли питие? — извика той несдържано. — Нека всички да пием!

— Денис, нещо лошо ли е станало?

— Нищо.

— Моля те, кажи ми.

Очите му светнаха.

— Не искам да говоря за това!

— Може да ти олекне.

— Не този път.

— Денис! Ти, аз и Сара се сближихме повече от всякога през последните дни и седмици. Нека продължим да се държим така. Сам разбираш колко важно е семейството в момент, когато целият свят около теб се руши. Бих искала, ако съм в състояние, да ти помогна, както ти го стори.

Денис не можа да й отговори, на вратата се чу почукване и Мейти влезе.

— Господин Макмастър е тук, иска да ви види.

— Покани го. — Стефани се усмихна разочарована към Денис. — Съжалявам, че ни прекъснаха. Вкъщи съм, ако имаш нужда от мен. Може би ще можем да поговорим по-късно.

Бил влезе някак припряно в стаята. Стефани се опита да прикрие тревогата си от неговия вид. Лицето му беше набраздено с нови бръчки на безпокойство и преумора и всичко у него подсказваше, че се намира под прекомерно напрежение. Стефани внезапно почувства силна болка и чувство на вина. Нима бремето, което беше понесъл сам, за да изведе „Харпър Майнинг“ от затрудненото положение, докато тя отсъстваше, го бе съсипало тъй?

— Стеф, трябва да поговорим — настоя Макмастър.

— Да, сигурно има много неща, които трябва да науча. Но не смятам, че все още съм готова за бизнеса. Или може би е въпрос, с който Джейк не би могъл да се справи?

— Добрият стар Джейк — включи се Денис с противен глас.

— Не е бизнес. Много по-важно е…

— Какво друго, освен бизнес би могло да бъде по-важно? — подхвърли Денис саркастично.

— Стеф, моля те! Може ли да се оттеглим в кабинета?

— Разбира се, Бил. — Стефани се обърна и го поведе навън от дневната. В това време през вратата на верандата откъм градината влязоха Сара и Том, хванати за ръце и далеч от целия свят.

— Том! — извика Бил. — Защо не си дойде направо вкъщи? Трябва да говоря с теб!

Том се вгледа в баща си с изненада и безпокойство.

— Няма причина да се вълнуваш толкова, татко. По-същественото е, че тук трябваше да разбера нещо твърде важно. — Той се обърна към Сара и я погледна с любов в очите. — Имаме да ви съобщим една новина. Помолих Сара да се омъжи за мен и тя се съгласи. Ние сме сгодени!

— Том! Толкова съм щастлива и за двама ви! — Стефани се впусна към Сара и нежно я прегърна.

— Наздраве за щастливата двойка! — Денис вдигна чашата си за ироничен тост.

— Не, не, не можете! — със страхотно хъркане, почти задушавайки се, изрече Бил и падна на колене.

Настъпи миг на истински ужас и суетене, после Стефани се завтече към него, коленичи и повдигна главата му от пода.

— Стеф, слушай! — изпъшка Бил дрезгаво, хванал се за гърдите и целият сгърчен от силна болка. — Ако ми се случи нещо, всичко зависи от теб. Не можеш да им позволиш да се оженят. Причината е Том — той е твой син!

Двадесет и осма глава

Уискито е добро питие, говореше си сам Денис, докато лежеше проснат на канапето в дневната на Рая. След като потегли виещата линейка, която отнесе Бил, Том и Стефани, а Сара изчезна в градината, всичко наоколо беше утихнало. Тъкмо подходяща атмосфера да се справиш с бутилка отлично малцово уиски. И е вярно, че то удавя мъката, помисли Денис. Чувстваше се много по-добре, отколкото преди, защото сетивата му вече бяха притъпени. Най-хубавата упойка на света. Той се пресегна отново към бутилката.

Долови шум от кола и стъпки, които идваха отвън. Том влезе през стъклената врата откъм терасата.

— Идвам направо от болницата! — започна Макмастър младши.

— Махай се!

— Какво?

— Махай се! — Пияният Денис се надигна от канапето и се отправи към него.

Том с един поглед прецени състоянието му.

— Къде е Сара? — попита той.

— Казах ти да изчезваш. Последното нещо, от което тя има нужда, си ти.

Челюстта на Том се стегна.

— Слушай, каквото и да чувстваш, положението на сестра ти е още по-ужасно.

— Да, и чия е вината?

Том му отправи съкрушен поглед.

— Има ли значение? — изрече. После се обърна, за да си тръгне.

— Остави Сара на мира — извика Денис след него. — Ще се оправи и без теб. Както и всички ние!

Докато вървеше през градината, Том си каза, че единственото разумно нещо от цялата сцена между него и Денис бе, че не се поддаде на импулса да го удари. Положението и бездруго беше достатъчно тежко. Мисълта му се откъсна от последствията на отчаяното разкритие, направено от Бил — имаше за какво да се безпокои, след като откараха смъртно болния човек в реанимацията. А и трябваше да се решават многобройните проблеми, които всяка криза носеше със себе си. Но ето че се налагаше да намери Сара. Един господ знае какво чувстваше тя в момента.

Откри я на височината, загледана към морето. Вятърът духаше силно, а слънцето бледнееше с идването на вечерта. Въздухът беше лепкав и студен. Ала тя, изглежда, нищо не забелязваше. Беше потънала в собствените си мисли и се сепна неприятно от приближаването му. Том веднага установи с болка, че Сара го гледа по-различно; смесица от смущение и какво още — страх? отвращение? — замъгляваше погледа й. Все пак се опита да се покаже естествена.

— Как е баща ти… как е Бил?

Ние дори не можем да разговаряме, помисли Том с внезапен ужас. А на глас рече:

— В реанимацията е. Дадоха му силно успокояващи лекарства, тъй че успях да изляза от болницата.

— Той… каза ли нещо друго?

— Не. Нито пък Стефани. Беше много бледа.

— Мислиш ли, че е истина? Че сме брат и сестра?

— Не знам. Но разбирам, че случилото се не може да се поправи.

— Предполагам… именно това обяснява враждебното им поведение към нас през цялото време — знаели са, че никога не бихме могли… че за нищо на света…

Том копнееше да я вземе в обятията си, ала не смееше да я докосне.

— Сара… просто не знам какво да правя.

— Нищо не можеш да направиш! — пламна тя. — След като не можеш да промениш онова, което вече се е случило.

— Сара, но ние не знаехме! — Том изпитваше още по-силна болка, че красивото чувство между тях се беше превърнало в нещо мръсно и безнравствено само за един неочакван кошмарен миг. — Любихме се и аз не съжалявам! Не знам какво ме кара да мисля тъй, но не съжалявам.

— Не трябваше да стане!

— Не, не е тъй! Поне тогава не съществуваха причините… Единственото нечестно нещо са лъжите, с които ни заблудиха. Все още те обичам, Сара. Нищо не може да го промени.

— Моля те, Том, недей… — простена тя.

— Кажи, че не ме обичаш! — предизвика я Том.

— Всичко е свършено! Тъй трябва да бъде! — извика момичето. — Няма значение какво чувстваме. Не можем да се обичаме — сега или когато и да било.

И тя хукна към къщи. Завари Стефани в антрето. Очите им се срещнаха. Сара се впусна към стълбите да потърси убежище в спалнята си, но гласът на майка й я спря по средата на стъпалата.

— Сара… трябва да поговорим.

Сара се обърна.

— Какво има да си кажем?

Стефани стисна здраво перилата на стълбата.

— Искам да разбереш, че не съм знаела нищо до този момент. Родих дете — много отдавна, дори не бях на твоите години. После ме изпратиха далеч, а бебето трябваше да бъде осиновено. Моят баща ми съобщи, че то било умряло. Това е всичко.

— Не е всичко! Бил е бил наясно. Защо никой не се осмели да ни каже истината, преди да е станало късно?

— Твърде късно ли е вече? — Гласът на Стефани прозвуча глухо.

Неочаквано Сара се сви, седна на стълбите и избухна в плач.

— Чувствам се толкова омърсена, мамо — хлипаше тя. — Толкова се срамувам от онова, което направихме.

Стефани бавно изкачи стъпалата и взе Сара в прегръдките си.

— Тихо, любов моя — започна да я успокоява тя, — ти не си знаела.

Отвън се чу шумът от колата на Том, която изфуча в здрача. Стефани усети сърцето и главата си като оловни. Не ви ли стигаше да вземете мъжа ми, запита тя злите сили, та трябваше да ограбите и любовта на моето дете? Нямаше какво повече да каже на Сара, нито да я утеши. Седяха заедно, вкопчили се една в друга подобно на оцелели корабокрушенци, без да произнесат и дума.

 

 

Нощният въздух ставаше студен дори в центъра на града. С всеки изминал ден дългото горещо лято се превръщаше все повече в спомен. Джили беше доволна, че си бе купила палто, и тъй като повече нямаше за какво да се мотае пред ярките и примамливи витрини, забърза към хотел „Рийджънт“. Направи равносметка и реши, че не е недоволна от начина, по който се стекоха нещата. Би предпочела сама да хвърли бомбата за потеклото на Том в лицето на Стефани. Щеше да бъде интересно да види физиономията й. И мутрата на Бил, самодоволния стар пръч! Но всичко това беше само глазурата на тортата. Нанесените щети от разкритието бяха твърде значителни. Бил се намираше в реанимацията, Том и Сара бяха разделени по най-мизерния и за двете страни начин, а Стефани беше подложена на нов удар, усложненията от който тя едва сега почваше да осъзнава. Не е лошо, помисли Джили самодоволно, не е лошо.

Удовлетворението от последния развой на нещата донякъде смекчи гнева й, породен от решението на Джейк да направи Каси шеф на „Тара“ вместо нея. Разбира се, той се отплащаше на малката проститутка за предоставени от нея услуги в хоризонтално положение, на Джили й беше съвсем ясно. Но трябваше да има и друга възможност. Джили си беше наумила да превърне „Тара“ в своя играчка. Джоунс би могла да получи нещо друго. Джили очакваше да види Сандърс и да го накара да оцени високо неопровержимите й аргументи.

Джейк отвори вратата на апартамента, като едновременно погледна към часовника си. Поздрави я със студен поглед.

— Не разполагам с много време — отсече. — Ще излизам.

— Къде? — попита Джили ревниво.

Той се засмя и я поведе към дневната.

— Въпреки че не е твоя работа, ще ти кажа, че давам прием за шефовете на боливийски минен консорциум; те току-що пристигнаха в града.

— Какво, в този вид ли ще даваш приема? — Джили погледна към скъпия му копринен китайски халат, екстравагантен модел в червено и златисто.

— Трябва да се напъхам в официалния си вечерен костюм, за да ощастливя всички — изрече Сандърс остро саркастично. — А сега с какво мога да ти бъда полезен?

— За „Тара“ — натърти тя.

— И дума да не става.

— Искам я!

— Вече съм назначил Каси Джоунс.

— Можеш да отмениш назначението!

Джейк въздъхна и заговори много рязко:

— Казах ти и преди, че на първо място съм бизнесмен и това е бизнес решение. Искам за „Тара“ човек, който ще печели, а не да се забавлява и да урежда някакви налудничави сметки за лично отмъщение.

— Ти си полудял!

— А ти си опасна, Джили. Ако знаех само какъв номер си намислила да погодиш на Бил Макмастър, щях да се дистанцирам от твоите щуротии. Мога да получа всичко от „Харпър Майнинг“, от него и Стефани без тези злонамерени трикове. — Джейк хвърли поглед отново към часовника си. — А сега, ако обичаш, да ме извиниш, наистина трябва да се облека. — Той я изгледа с видимо отвращение.

Джили бе поразена. Беше уверена, че Джейк Сандърс ще одобри нейната изобретателност — очакваше да бъде поздравена с шампанско и целувки за победата й над Бил и за внесеното ново объркване в лагера на „Харпър“. Вместо това я отпращаха като прислужница, хваната в прегрешение с касапина в килера! Джили с усилие си наложи да отвърне:

— Мисля си, че след като по този противен начин гледаш на онова, което върша, няма никакъв смисъл да продължаваме нашето… бизнес партньорство. Ти притежаваш сертификатите на няколко акции, които, доколкото си спомням, са мои. Искам си ги обратно.

— Ще ги получиш по куриер утре сутринта преди девет часа.

И с това всичко свърши. След секунди Джили се озова отвън на улицата, като се бореше с тежестта на чувствата — преобладаващо измежду тях беше нарастващото убеждение, че се държа като глупачка.

 

 

Пред болничната стая на Бил седяха и чакаха заедно Стефани и Рина. Те не разговаряха, но между тях не съществуваше студенина или неловкост — не беше време за враждебни настроения. Бил вече бе преодолял кризата и оставаше да се чака. След като отскочи спешно до Рая да види Сара, Стефани отново се върна в болницата, за да прави компания на Рина; нейното бдение съсипваше нервите й.

Лекарят излезе от реанимацията и се появи в рамката на тежката врата.

— Съпругът ви пита за вас, госпожо Макмастър — съобщи той, — и за вас, госпожо Харпър. Можете да го видите за малко. Предупреждавам ви обаче да бъдете внимателни. Не трябва да се вълнува или напряга. Подобна коронарна история би убила повечето мъже. Той е все още много слаб и всеки стрес може да се окаже фатален.

Те кимнаха смутени.

— Оттук моля.

Едрото костеливо тяло на Бил изглеждаше странно смалено, отпуснато в болничното легло. Като че ли беше останало наполовина от онова, което представляваше, когато Макмастър беше на крака. Напрегна се да проговори още в момента, в който ги видя:

— Стефани… трябва да ти кажа…

— Бил, замълчи. Приказките могат да почакат.

— Не — възпротиви се Бил, като тонът му по нещо напомняше за предишния му властен характер. — Твърде много се е натрупало. — Взе ръката й, а двете жени се настаниха до леглото му.

Стефани го погледна със страх. Не беше сигурна дали иска да научи онова, което той толкова много искаше да й каже.

Бил започна с усилие:

— След като роди детето — Том — и беше изпратена отвъд океана, баща ти настоя да ти кажем, че е умряло. Не искаше да продължиш да мислиш за малкото, както и евентуално да го потърсиш, когато станеш по-възрастна.

— Той искаше от мен да забравя, че някога съм имала дете.

Гласът на Стефани звучеше безчувствено. Бил не можеше да знае колко силна болка изпитваше тя.

— Да — продължи Бил. — Баща ти ме помоли да уредя осиновяването. Не искаше да знае какво е станало с него, нито пък да има нещо общо с цялата история. Не ми даде право на избор. Тъй че аз оставих момчето в сиропиталище с идеята за осиновяване.

— Ние не желаехме това — добави опечалена Рина. — Твърде много се страхувахме Макс да не направи нещо друго.

Всички винаги са се страхували, помисли Стефани.

— Но Рина и аз се почувствахме много виновни от постъпката си. Бебето беше прекрасно — а ние да го изоставим просто ей тъй. Със седмици говорехме само за него. Не можехме да го забравим. Накрая решихме, че не бива да го отстраним по този начин, решихме, че бихме могли да го осиновим самите ние.

— Знам, че казаното сега не променя нещата — рече Рина, а очите й бяха пълни със сълзи, — но тогава вече знаехме, че не можем да имаме собствени деца. Тъй че Бил се върна в сиропиталището…

— … Игуменката даде съгласието си да вземем бебето. Оттам заминахме с кола направо за Пърт, където една братовчедка на Рина беше умряла наскоро; щом се върнахме, казахме на познатите, че е трябвало да вземем момчето й и да го отгледаме като наше собствено. Ето как стана всичко.

— Никога ли не сте мислили да ми кажете? — В гласа на Стефани нямаше упрек.

— Напротив! — Лицето на Бил изразяваше разкаяние. — Но изчаквахме подходящ момент и протакахме, докато стана твърде късно. Толкова се страхувахме да не го загубим, разбира се, и теб!

— Съжаляваме много за грешката, която допуснахме, Стефани — промълви Рина, обляна в сълзи. — Искахме да е за добро, а нещата се обърнаха по ужасен начин. Опитай се да ни простиш. Ще можеш ли?

— Да, ще го направя. Но аз не съм единствената потърпевша в случая. Надявам се само, че Том и Сара ще могат да ни простят.

Стефани не каза, че в сравнение с болката, причинена на нея, по-голямо беше престъплението спрямо съсипания и пропилян живот на младите. Ала разбираше, че не бива да го прави. Стисна ръката на възрастния мъж със симпатия и все пак знаеше както за него, тъй и за себе си, че разбирателството не е опрощаване на греховете.

Двадесет и девета глава

Като се събуди в студеното празно легло, Стефани в първия момент не разбра къде се намира. Трябваше да мине известно време, за да се опомни напълно. Беше отново в Рая — но без Дан. Колко месеца са ти нужни, помисли тя с болка, да се примириш с липсата на другия, който е бил част от теб? Да свикнеш да си лягаш сама, да се храниш сама, да си сама, когато си се радвала на хармонията на взаимността, присъща само на щастливия семеен живот. Отново оплака Дан, както правеше всяка сутрин, след като се бе примирила с неговата загуба. За да тури край на мрачното си настроение, Стефани си наложи да стане от леглото.

Докато беше под душа, мислите й се върнаха двадесет и четири часа назад и проследиха събитията. Мъката й за Сара някак си отне част от тъгата й по Дан. Страданието на Сара изглеждаше още по-ужасно — любимият й бе откъснат от нея жив, а не мъртъв; двамата трябваше да продължат да живеят в същия град, с копнеж един към друг, но без да могат да се срещат повече.

Стефани съчувстваше също на Бил и Рина, защото тъй добре пазената от тях тайна излезе наяве по най-разрушителния начин. Ала за себе си, въпреки че нямаше на кого да го каже, тя чувстваше облекчение и радост — облекчение, че детето й не бе умряло, както й бяха съобщили, и радост, че се беше превърнало в такъв хубав млад мъж. Ако Дан бе тук — той щеше да я разбере.

Вчерашната среща с Бил я запозна също тъй с дейността на компанията и последните събития; Сара и Денис й бяха спестили на остров Орфей новините, за да не я натоварват. За пръв път Стефани научи как е успял Джейк на заседанието на управителния съвет, свикано по негова инициатива, и как я е лишил от председателското място; него тя бе заемала неизменно след смъртта на баща си. Бил се поуспокои, че Стефани прие всичко много сдържано, но той долови и че битката все още не е приключила. Стефани щеше да размишлява толкова, колкото й беше нужно, за да почне да действа — а сега разполагаше с твърде много свободно време.

Стефани се облече и по време на скромната закуска прехвърли наум последните думи на стария Макмастър, преди да се разделят снощи. Замаян от приспивателното, дадено му от медицинската сестра, той им беше пожелал лека нощ, след което изтърси ни в клин, ни в ръкав:

— Наблюдавай Джили, Стеф. Тя знае за Том и може да ти създаде куп неприятности — виж колко беди ти се струпаха, откакто излезе от затвора. Наблюдавай я! — И после заспа. Думите му се въртяха в главата й през цялата нощ. Имаше толкова загадъчни моменти в успеха на Джейк Сандърс и неговата атака срещу „Харпър“ — дали пък Джили наистина не беше свързана с тях? А и нещастният случай по време на онази езда. Полицията не беше открила нищо и никого след инцидента. А дотогава Стефани беше яздила из парка в пълна безопасност хиляди пъти. Какво означаваше всичко това?

Нямаше отговори на въпросите си, колкото и да се опитваше да ги намери; не можеше да свърже логически различните събития, зачестили през краткия период от тези няколко седмици след освобождаването на Джили. Подтиквана от нов прилив на енергия, Стефани реши да провери подозренията си — тя или щеше да открие загадките, или щеше да отхвърли измъчващите я безпокойства.

Непосредствено след закуската се качи в колата и подкара към апартамента на Джили, разположен на „Елизабет Бей“. Джили я посрещна, увери я в нежните си чувства и настоя да си поговорят надълго и нашироко за чудесното избавление на Стефани; разбира се, всичко това гарнирано с много сладки и кафе. Накрая Стефани успя да използва малка пауза в празното дърдорене на Джили, за да й подскаже за какво е дошла.

— Добре ли познаваш Джейк Сандърс? — започна тя.

Джили моментално мобилизира силите си като за сражение. „Доколко знае нещата?“ — помисли с тревога и потисна всички признаци на смущение, които биха я издали.

— Изобщо не го познавам, Стеф — отвърна тя убедително. — Защо питаш?

— Мога ли да бъда откровена с теб?

— Разбира се.

— Чудих се, дали не си му помогнала.

— Да съм помогнала за какво? — „Тя само подпитва, нищо не знае.“

— Да спечели контрола над „Харпър Майнинг“.

— Защо, за бога, да го правя? — Джили гледаше като втрещена.

— Защото… някъде вътре в себе си ти все още ме мразиш. — Тези думи струваха много на Стефани. Но те бяха част от многото възможни причини, над които беше размишлявала през дългите часове на безсъние; изобщо имаше ли някакъв смисъл да ги изрича.

— Как можа да го кажеш? — извика Джили с нарастващо вълнение.

— От деня, когато ти излезе от затвора, нещата взеха лош обрат за мен. Бог ми е свидетел, че се опитвах да отхвърля възможността, че по някакъв начин си замесена. Но трябваше да попитам.

— Стефани, не е честно да приписваш всичко на мен, само защото нещата в живота ти се объркват. — Очите й се насълзиха. — Желаех повече от всякога да съм ти истинска сестра. А сега ти просто искаш да ме принесеш в жертва.

— Джили, не е вярно. Искам само да разбера дали Джейк Сандърс не е получил помощ отнякъде, за да се сдобие с онези допълнителни акции. Все пак някой го е улеснил по пътя към компанията.

— Не съм аз. Мисля обаче, че се досещам кой може да бъде.

— Кой?

— Малката приятелка на Денис, компютърният вундеркинд… Каси, как й беше презимето…

— Джоунс — допълни Стефани автоматично.

— Нека да ти покажа нещо — обърна се към нея Джили, почти мъркаща от удоволствие, че по този начин се нареждаха нещата. Тя се пресегна към голям жълтеникавокафяв плик. — Сертификатите на акциите ми в „Харпър Майнинг“. Тази сутрин ги получих от моя брокер след неговото запитване. Според досиетата на фондовата борса, проверявани миналата седмица от хората на „Харпър Майнинг“, за да издирят виновника, който е предоставил липсващите два процента, моите акции са били прехвърлени към „Сандърс Инвестмънтс“ преди две седмици. Поне тъй показва компютърът.

— Не разбирам — сви вежди Стефани. — Ако не си ги продала на Джейк, как става…

— Много просто… Каси е нагласила нещата, сякаш съм го сторила!

— Защо ще го прави?

— О, Стеф… — Гласът на Джили придоби нотка на съжаление. — Толкова си доверчива! Не би ли могло да ти мине през ума, че тя е работела за Джейк през цялото време. И върху кого е най-добре да се хвърли вината за продажбата на акциите, ако не върху черната овца на фамилията — жената с криминалното досие, на която и бездруго никой няма да повярва, нали?

Стефани се загледа в акциите. Нямаше и съмнение в истинността им.

— Затова и дойдох — изрече тя с широка усмивка, — надявах се да намеря сигурно доказателство. След като сега те са тук, едновременно не могат да са притежание и на Сандърс, права ли съм?

— А ти трябва да говориш с Бил за Каси — нетърпеливо я подсети Джили, за да не изпусне удобния момент. — Вчера той я уволни. Том знае всичко за случая.

— Том… — рече бавно Стефани — о, да…

О да, госпожо Стефани, помисли Джили с жестоко вътрешно ликуване, ето още един малък проблем, нали? И то не толкова лесен за разрешаване. А на глас рече искрено:

— Съжалявам. Толкова много ти се е насъбрало в момента. След всичко, което ти се струпа напоследък, мога да разбера подозренията ти. Бедната Стефани.

 

 

За Денис дните минаваха замъглени от алкохола и самосъжалението. Разривът с Каси го нарани силно. Той се измъчваше от ревност и омраза всеки път, когато си я представеше в прегръдките на Джейк, в леглото му — да върши същите неща както с Джейк, така и с него. Но върхът на всичко беше унижението, че е измамен, че беше повярвал в нея, повярвал, че Каси го обича, докато в същия момент го е използвала, за да постигне, каквото е искала.

А после да научи, че майка му… Въпреки честите конфликти със Стефани Денис я обичаше силно и винаги я бе идеализирал. Както всяко момче, израснало в пансион, бе живял с мисълта за нейните посещения, бе копнял за появата на високата, чудесно ухаеща жена с мили сини очи. След като стана по-голям, Денис не можеше да се примири с разностранната й сексуална кариера, с многобройните й съпрузи, с истината за живота й на жена. Въпреки всичко все още някъде дълбоко в сърцето си продължаваше да боготвори чистия, неопетнен образ на Стефани. А сега да открие, че е забременяла, когато е била само на седемнайсет — и от кого ли? От някой стар перверзен тип? От бизнеспартньорите на баща си? Или от някакъв негодник измежду работниците в Рая, мускулест и добре сложен… Денис се отврати от собствените си фантазии.

Като гледаше брат си, изпаднал в агонията на собствения си ад, тревогата на Сара все повече нарастваше. Страданието е само едно от нещата в живота, помисли тя тъжно, и всички ние носим своята участ. Но аз няма да ти позволя да се самоубиеш, колкото и да си мислиш, че го желаеш. Това ще бъде последният удар за мама. Сара намали бутилките с алкохол в бара на дневната и уреди с Мейти запасите да се изчерпват по-често. Скри ключовете от колите и неведнъж трябваше да се преборва с Денис, да го завежда пиян и безпомощен до стаята му и да го стоварва върху леглото, за да поспи. Мъчеше се да го разсее, като го караше да излизат на разходка с колата, често пъти до Блу Маунтинс или сред природата, където можеха да разговарят или просто да утешат душите си в тази огромна пустош.

Веднъж на връщане от поредната разходка Денис неочаквано избухна:

— Каква бъркотия! Каква ужасна бъркотия. И всичко благодарение на мама!

За пръв път той се осмеляваше да излее гнева си срещу Стефани толкова открито. Сара остана поразена.

— Но тя не е знаела, че Том е жив!

— Ако е била толкова невинна, как изобщо той се е пръкнал на бял свят?

— Денис, не бъди без сърце! Мама е била съвсем млада… и след едно такова ужасно нещо на всяко момиче ще му се иска да забрави какво се е случило.

— Да забрави — произнесе Денис мрачно. — Да можех и аз.

— Какво толкова те притеснява? — попита Сара нетърпеливо.

— Искаш ли да разбереш всичко или само най-важните подробности? Като начало не много приятната новина, че се появява още един претендент за семейното богатство.

— Боже господи! Не мислиш ли, че има предостатъчно, за да стигне за цялата компания?

— Лесно ти е на теб да се надсмиваш — подхвана Денис, след което гласът му заглъхна нерешително. Как можеше да обясни на Сара? Тя беше момиче — не беше застрашена, че оня ще я измести от мястото й. Неприятностите започнаха, след като Том постъпи в компанията с бляскавата си подготовка, с безпогрешния си американски усет и пробивност в бизнеса. Сега Том също е син на Стефани Харпър и може да го елиминира. Не бива да има двама короновани принцове в която и да било династия, размишляваше Денис, разкъсван от завист и негодувание. Как можа Стефани да му погоди този номер?

— Ако това са нещата, които те безпокоят… — започна Сара.

— Знаеш каква е мама! — дръзко я пресече Денис. — Тя се опита да се откупи пред Джили за пет милиона… Интересно, незаконният й син каква ли цена има?

— Денис, стига! — Ако и двете ръце на Сара не бяха заети с кормилото, тя сигурно щеше да му удари плесница. — Престани. Ако за теб е трудно да се примириш, за мен е още по-ужасно.

Образът на Сара в леглото с Том, косата й, разпиляна по голата му гръд, изплува в съзнанието на Денис. Господи, разбира се! Не беше помислил за това. Сара трябва да се чувства… Трябва да е като… Той се опита да си представи да е в нейното положение. Усети смущение. Въпреки че проявяваше богата фантазия спрямо всяко същество от женски пол, което някога беше познавал — от чистачката в училището до Джоана Рандъл, без да споменаваме Елизабет Тейлър, Мадона и Мерилин Монро — просто не можеше да мисли за сестра си по този начин. Е, поне едно от усложненията за семейство Харпър можеше да бъде спестено, помисли безрадостно Денис.

— Съжалявам — отвърна й той.

Остатъкът от пътя до Рая изминаха в мълчание. Щом зави към задната част на къщата, Сара забеляза с притаен ужас колата на Том, оставена на алеята. Самият той крачеше около басейна. Денис го видя на известно разстояние от тях, скочи от колата и бързо прекоси поляната и терасата, насочвайки се към него. Сара го последва тичешком.

— Сара, трябва да поговорим. — Лицето на Том беше стегнато и бледо.

— Не…

— Не си желан гост тук! — намеси се Денис заплашително.

— Не можем да оставим нещата просто ей така. — Том се приближи към нея, ала Денис прегради пътя му.

— Не мислиш ли, че е по-добре да се измиташ от Рая?

— Разкарай се, Денис! Няма да си отида, докато не говоря със Сара! — И той отмести Денис настрана. Преди да успее да се предпази, Денис сви юмруци и го удари в корема.

Сара изпищя и скочи към Том, като крещеше:

— Остави го!

Денис не й обърна внимание, възползва се, че противникът му е превит одве, и се нахвърли отново. Но Том го забеляза навреме, отдръпна се и върна с все сила удара. Обезумял, Денис се опита да нападне отново, ала Том сграбчи ръката му. За момент те продължиха да се борят, като се изправяха и залитаха по терасата до ръба на басейна. В един миг Денис изгуби равновесие и цамбурна във водата, повличайки със себе си и Том.

Пуснаха се едва след като паднаха в басейна и студената вода ги накара да дойдат на себе си. Застанала край басейна, Сара ги чакаше да се измъкнат навън и крещеше.

— И двамата сте смешни, отвратителни! Веднага престанете! Какво ще разрешите по този начин?

Трепереха, но не се предаваха, настръхнали и неудовлетворени.

— Направо се махай! — повтори Денис.

Том погледна към Сара умолително.

— Искаш ли да си отида?

Сара не бе в състояние да отговори.

— Махай се! — натърти отново Денис. — Иска го и тя, и всички останали. Изчезвай от живота ни и не се появявай повече!

Без да каже нищо повече, Том си тръгна. Денис въздъхна с облекчение. Добре се беше справил, показа на копелето къде му е мястото. Наистина, не можеше да разбере защо Сара побягна, заключи се в стаята си и до края на деня нито излезе, нито му продума.

 

 

— Другият крак, мистъ Сандъ.

Джейк се усмихна и постави крака си в малките бронзови ръце на Пик Сан Уа. Концентрирана напълно, тя го масажираше бавно и равномерно по цялата му дължина досами петата; палците й се движеха по плътта, причинявайки едновременно болка и удоволствие. После се наведе напред и коленичи в края на леглото, като поемаше с уста един по един пръстите на краката му, мачкаше ги с кръгови движения на езика си и ги смучеше бавно и с наслада.

Джейк лежеше възнак в пълен покой. Пикси наистина беше забележително момиче. Масажът беше толкова просто нещо, но въпреки това малцина можеха да го правят както трябва. А тя умееше да те отпусне от ходилата до върха на главата и обратно; улавяше ритъма на тялото, което масажираше, определените точки, където се събираше напрежението; имаше пълна торба с трикове. И всичко това беше само увертюрата. Операта едва сега започваше.

След като обработи всеки сантиметър от тялото му през последния един час, Пикси вече привършваше. Отпуснат, апатичен, Джейк с усилие погледна часовника си, въпреки че чувстваше как пръстите му се размекват под изключителните ласки на Пикси. Стриктно спазваше времето. Джили трябваше да се появи всяка минута.

Когато тя се обади да му каже, че иска да го види, първата му реакция както винаги беше да шикалкави, да се отърве, да й откаже.

— Какво значи, подновяване на враждебните действия ли? — запита той резервирано. — Струва ми се, че нашата… професионална връзка е, според твоите думи, изчерпана.

Но едно от качествата на Джили, за което винаги й се беше възхищавал, бе, че нейна милост не допускаше да бъде сразена.

— Не се прави на интересен, Джейк — ясно произнесе тя. — Ще намина към осем.

Въпреки резервите си по отношение на непозволените начини, с които действаше Джили, Джейк беше почувствал, след като се разделиха, липсата на нейната помощ — не му осигуряваше вътрешна информация. И въпреки че на моменти го беше отвращавала, Джили никога не бе пропускала възможността да го възбуди. Реши да се съгласи с подновяването на съюза. За да е сигурен, че е отпуснат и същевременно тонизиран за срещата, повика Пикси. Деликатните малки жълти пръстчета бяха извършили поредната си магия. Тялото му ликуваше. Почувства, че е готов на всичко.

Обади се звънецът откъм вратата.

— Би ли отворила, Пикси? — помоли я Джейк.

Пикси спря любовната игра с пръстите на краката му, изправи се, поклони се и запристъпва босонога. Джейк наблюдаваше извивките на бляскавия й гръб и заобленото й задниче, докато тя отиваше към коридора. Представи си лицето на Джили в мига, когато съзре кой я посреща, и се ухили. Ако не се намираше в състоянието на летаргия, за нищо на света не би изпуснал гледката. Джили наистина се слиса, щом вратата се отвори и на прага се показа дребна ориенталска жена, гола до кръста, с хълбоци, покрити само с ярка и завързана отстрани на възел препаска. Но тя се окопити моментално и нахълта вътре, като подаде палтото си на жената, сякаш беше прислужничка. После се отправи по застлания с дебел мокет коридор, за да открие Джейк.

— Откъде си я наел тази? — попита тя, влизайки в спалнята. — Със същата физиономия ли мие чиниите, с каквато отваря вратите?

Джейк се беше опънал на леглото, подсмихвайки се лениво. Беше препасан само с една хавлиена кърпа през кръста. Никога не го бе виждала да изглежда тъй прекрасно.

— Тя е висококвалифицирана масажистка — отвърна й той отпуснато. — Не всички жени са ентусиазирани аматьорки като теб, Джили.

— В такъв случай те не знаят какво пропускат — парира го Джили.

Джейк седна и спусна крака на пода, като придържаше кърпата около себе си.

— Искаш ли да пийнеш?

Джили кимна. Дребната фигурка, застанала безмълвно на вратата, изчезна към кухнята. След няколко минути Пикси се появи отново с поднос; върху него имаше бутилка шампанско и три изящни кристални чаши. Джили вдигна пенливата позлатена чаша.

— Наздраве — за нас? — изрече язвително.

— Наздраве! За нас — съгласи се Джейк, без да влага сарказъм в гласа си. Без да сваля проницателния поглед на черните си очи от лицата им, Пикси безмълвно гаврътна шампанското, сякаш беше лимонада.

Застанала между двама души, голи до кръста, Джили взе да се чувства прекалено издокарана във вечерната си блуза и пола. После погледна към Джейк, който хвърляше поглед ту към нея, ту към Пикси, и подразбра намерението му. Джейк наля още шампанско.

— Какво ще кажеш за тази вечер — промърмори той. — Можеш да ме развличаш с обичайните си умения, Джили…

— Или?

— Как би се чувствала, ако направим тройка?

— Зависи — отговори Джили, като изпитваше удоволствие от преимуществото си — за кои трима става дума.

Джейк посочи с ръка.

— Ние двамата. Мен… струва ми се, че ме познаваш. Позволи ми да ти представя госпожица Пик Сан Уа. — Той мина зад Пикси, хвана я за раменете, побутна я напред за одобрение от Джили. Ръката му се спря върху възела на кърпата, препасана около ханша й, и щом го развърза, захвърли парчето плат настрана. Пикси стоеше гола и без стеснение като дете.

Джили я огледа от горе до долу. Китайското момиче бе дребно, с деликатно оформени рамене; имаше тънко, сякаш току-що развито тяло на четиринайсетгодишна. Но малките й гърди бяха като на зряла жена, зърната й сбръчкани като малини, в същия тъмночервен цвят. Те бяха изпъкнали и издаваха, че е била в състояние на силна възбуда; то се потвърждаваше и от разширените зеници на очите й. Да, Джили щеше да се позабавлява добре, опознавайки тези гърди. Под талията й коремчето се заобляше слабо, създавайки впечатлението, че извивката на хълбоците й е изрязана от слонова кост. Косъмчетата на пубиса й бяха тъмночерни на фона на златистата й плът, по-тъмни Джили не беше виждала; ала кожата на изострените й бедра беше без всякакво косъмче, като мрамор. Джейк все още я държеше за раменете, обърна я. Задничето й напомняше прекрасна праскова. Възви я отново с лице към Джили и като натопи пръст в чашата си, покапа шампанско по рамото й. Джили наблюдаваше как струйката се стича надолу към гърдата на Пикси — една капка застана на върха на зърното й и натежа там. Джейк забеляза как Джили гори от нетърпение да я изближе и се засмя.

— Пикси? — обърна се той към момичето.

Пикси изпи набързо шампанското и остави чашата си, после хвана Джили за ръка и я поведе към леглото. Джейк ги последва, настани се на края и проследи процедурата с интерес. Пикси се наведе и свали обувките на Джили, мушна ръцете си под полата и свали бикините й. Джили беше очарована, искаше й се да остави безмълвната сръчна дребна жена да прави всичко с нея. Възбудата й се засили, когато Пикси разкопча блузата й и я съблече; почувства хищния поглед на Джейк върху себе си и чу учестеното дишане на Пикси. Минавайки зад нея, Пикси разкопча сутиена и полата й и ги остави да се свлекат на пода. Джили изпадна в транс — чувстваше се като кралица, която подготвяха за харема, преди да я предадат на нейния любовник.

Внезапно Пикси скочи в леглото и придърпа Джили да легне до нея. С леки, плавни движения на ръцете тя замилва гърдите на Джили, обрамчила я с колене от двете й страни; после взе зърната й в устата си.

— Господи, колко е хубаво — простена Джили, пронизана от силно желание.

Пикси умело смучеше, масажираше и дърпаше, докато Джили почувства зърната си напрегнати, както никога досега. Масажистката продължи да обработва по-надолу тялото й и инстинктивно разбра, че Джили предпочиташе по-груби ласки, отколкото другите жени. И щом силните й малки пръсти стигнаха до вдлъбнатината между краката й, тя грубо ги напъха, за да намери клитора й, после енергично взе да го масажира, а Джили се затърчи от удоволствие, простенвайки смесица от думи на обида и възхвала към своя мъчител.

Джейк съсредоточено наблюдаваше двете жени в леглото; ръцете на Пикси бяха като криле на пеперуда, които играеха върху надареното тяло на Джили, сръчно възбуждащи и регулиращи нейното засилващо се сексуално темпо. Беше погълнат от красотата и силата на гледката. Обхвана го собствената му възбуда и почна да се загрява като на огън, пенисът му набъбваше. Разбра, че дълго няма да издържи. При неговото кимване Пикси заработи все по-бързо и по-бързо, като играеше с език по зърната на Джили и забиваше събраните си в юмрук пръсти във вулвата й. Джили се затресе силно и заиздава диви крясъци из дън гърлото си. Малко преди да настъпи оргазмът й, Пикси се отдръпна и Джейк се метна отгоре й, като проникна в нея с бавни и ритмични движения; в същото време Пикси ги наблюдаваше със задоволство.

— Хубаво ли е, а, мистъ Сандъ? — изцвърча тя. — Чувстваш се, сякаш ято патици отлитат от задните ти части!

Двете тела потръпнаха в конвулсия и се отпуснаха. Беше много тихо. Малко по-късно Джейк се надигна на лакти.

— Е, добре, дами, един от моите девет живота си отиде — обади се той. — Коя от вас ще бъде първа за останалите осем?