Богдан Николов
От Искър до Огоста

Население: 1871 г. — 115 къщи и 195 венчила; 1880 г. — 1048 жители, 1887 г. — 1147, 1892 г. — 1079, 1900 г. — 1322, 1905 г. — 1457, 1910 г. — 1669, 1926 г. — 2373, 1934 г. — 2770, 1946 г. — 2954, 1965 г. — 2944, 1975 г. — 2472, 1992 г. — 1900.

Намира се на 30 км южно от Орехово и е разположено на равно място покрай левия бряг на р. Скът с надморска височина 171 м. Землището му обхваща площ от 32 257 дка. Граничи на изток с Търнава, на юг — с Добралево и Сираково, на запад — с Бързина, и на север — с Липница и Галиче. През 1880 г. село Алтимир е административно към околия Бяла Слатина, окръг Рахово (Княжески указ 226 от 25 май 1880 г.). Но с Указ № 573 от 28 юли 1882 г. и обнародван в Държавен вестник, брой 91 от 21.VIII.1882 г. е направено ново административно деление на Княжеството и село Алтимир преминава към околия Орехово, окръг Враца. Селото е било самостоятелна община.

Останки от най-древното човешко обиталище в района на Алтимир са разкрити в местността Бреста (Миков, В., ИАИ, г. III, 1925, с. 235). Въз основа на оръдията на труда, изработени от кремък и камък, и на глинените съдове това селище датира от времето на средния неолит — шесто хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б., 1992, с. 18). Тази местност е обитавана и в по-късни времена. Намерени са предмети и въоръжение от късната бронзова епоха (Николов, Б., Археология, 1964, кн. 2), а също така и част от бронзов меч (Николов, Б. ИМСЗБ, т. 21, 1994). Открит е и тракийски некропол с погребения, извършени чрез трупоизгаряне от желязната епоха (Милчев, А., ГСУФИФ, 1957, т. 51). Доскоро в землището на Алтимир се издигаха повече от 30 тракийски надгробни могили. Те бяха разпределени на групи от по пет-шест в местностите Уловѝца, Над Цѝганската махала, в квартала Гарата, Над Обръшина, в Прапора до Бръзенскиа път и около Дръндарската кошара. Днес едва ли е останала и една от тези могили. Свидетелите на тракийската древност бяха разкопани и унищожени съвсем лекомислено. В някои от могилите са намерени погребения чрез трупоизгаряне и заедно с това желязно въоръжение, глинени погребални урни и накити. Малко от тези находки стигнаха до археолозите (Николов, Б., ИАИ, т. 28, 1965, с. 172, 174, 176 и 177). Наличието на могилните некрополи показва, че преди римското завоевание в землището на Алтимир е имало няколко тракийски земевладелски имения. Собствениците им са служили в тракийската войска като конници, живели са тук и близо до своя имот са били погребвани в могили, което е признак за високо благородство. След римската инвазия тези тракийски имения станали собственост на римската империя. При дълбока оран през 1984 г. в м. Под Обръшина бяха разкрити основите на една римска вила рустика (държавно или частно робовладелско имение). Постройките на вилата заемат квадратна площ от близо десет декара. Строени са солидно от камъни, тухли и варов разтвор. От латински надпис върху един мраморен пиластър научаваме, че робът вилик Юлий е направил посвещение на Немезида — богинята на отмъщението. От други извори е известно, че робите вилик са били най-често управители на римски императорски поземлени имения. Няма никакво съмнение, че новоразкритата римска вила рустика е основана върху имотите на предишно тракийско имение и робът вилик Юлий е бил през втория век неин управител (Велков, В., 1962, с. 34). В землището на Алтимир е имало и храм на бога Серапис. Това научаваме от друг латински надпис (Шкорпил, К., 1891, с. 153). Там се споменават императорите Марк Аврелий и Луций Вер, което показва, че е писан между 161 и 169 г.г. Храмът на бога Серапис е бил съграден от препретора на Долна Мизия Юлий Басус. Къде се е намирал храмът на бога на плодородието, слънцето и избавителя от нещастия Серапис досега не е известно. На височината Връа, северно от Алтимир, все още личат останките на римската крепост Калето. Преди сто години Карел Шкорпил го е заварил що-годе запазено и дава описание на крепостта и римския път от Ескус за Монтана (Шкорпил, К., 1905, 530). От друг латински надпис, намерен тук, узнаваме, че през III век Валерий Антонин е бил спеколатор (съгледвач) на крепостта и настанения в нея военен гарнизон, а също, че Ауфидиус е направил посвещение на своя брат (C.I.L., № 12386, 13719 и 13720). Върху запазената част от мраморен жертвеник има полуизтрит латински надпис, от който се чете само посвещението (Николов, Б., ИАИ, т. 30, 1967, 219). На запад от Калето в м. /Х/ороса̀ня са останките на голямо трако-римско селище. От тук произлизат много монети, статуйки от бронз, фибули и разни други предмети на домашния бит (Николов, Б., ИАИ, т. 30, 1967, 217). В същата местност бе разкрита и една грънчарска пещ от IV в. (Николов, Б., Археология, кн. 4, 1961, 51–53). В северната част на м. /Х/орозаня бяха разкопани и две богати римски гробници, зидани с камъни и тухли и споявани с варов разтвор (Милчев, А., ГСУФИФ, 1957, 241). След тези римски гробници бяха разкрити още две в м. Прапора, които са били около стария римски път за град Августа при с. Хърлец.

Вероятно в края на седми век е образувано Алтимир с днешното си име. Името Алтимир, Алтимер, Алдомир и пр. е лично име на прабългарски или кумано-печенежки големец или владетел и на тюркските езици означава: Ал -_ръка_, и темир, домир, демир, тимур — желязо (Младенов, Ст., ИАИ, т. III, 1925, 241). Селото е образувано най-напред върху високия ляв бряг на р. Скът над Цолов кривул. Мястото се нарича Селището и в ново време е заселено с квартала Под Гарата и Гробището. Тук Алтимир е просъществувало през времето на Първото и Второто българско царство. Тук е заварено и от османските нашественици. Село Алтимир се споменава още в първите османски регистри от началото на XV в. През 1430 г. една част от него е била тимар на турчина Фуад, който за споменатата година е получил доход от селото 4513 акчета, а за миналите години — 3855 акчета (Стойков, Р., 2, 82). В друг османски документ с дата 21.01.1548 г. пише, че от село Алтимир е служил като ямак в турските помощни войски Доброй, син на Грозьо, а в 1673 г. от Алтимир е мобилизиран като гребец за турския Дунавски флот Малко, син на Стойко (ИБИ, XX, 82). От тези документи става ясно, че селото е било и войнаганско. Една случайна находка от няколкостотин турски сребърни монети, сечени през 1481 г., бе намерена в м. Селището. Те са били притежание на богат алтимерченин в края на XV в., но поради неизвестна опасност ги е заровил в земята и не е можал да си ги вземе обратно. Монетите са в музея на Враца.

Столетникът Симеон Атанасов Личов от рода Сѝкановци (род. 1.02.1854 г., починал на 30.03.1956 г.) през 1950 г. ми разказваше, че в м. Селището са живели най-старите алтимерски родове: Влаалѝйте (То̀шовци), Вла̀евци, Влъ̀чковци, Гора̀новци, Дѝнковци (Ста̀ршовци), Кожуа̀рците (Пу̀стиньовци), О̀джовци (Сѝкановци), Па̀вловци, Пенѐлците (Гѐавци, Драгѝевци, Йо̀рговци и Мо̀новци), Нюша̀ковци (Гѐнджоловци и Комѝтовци), Про̀данчовци (Дея̀новци, Нико̀ловци, Пръва̀новци и Рушка̀рете), Пълчовци и Резаците. В края на XVIII в. селото Алтимир в м. Селището е било опустошено, разграбено и опожарено от кърджалийски банди. Жителите му се разбягали — едни по горите, други във Влашко, Оджовци забегнали чак в горите до с. Три Кладенци. Не минало много време и старите алтимирски родове се събрали и основали ново село със същото име, но малко на изток от старото пепелище, гдето са сега Сред село и паметникът на загиналите през войните. И сега техните дворове са около Сред село. Придошлите след тях от разни други места са около старите родове. Някои от старите алтимерски родове се заселили и на други места. Така в Лом и Русе има родови имена Алтимирски и Алтимирови и за тях се разправя, че са от рода на Дикарците, които са също стар алтимерски род, но забегнали във Влашко по-рано и по-късно се върнали. В Койнаре пък се заселили Дея̀новци и Рушка̀рете, които са от стария род Про̀данчовци.

Оттук-оттам през първата половина на XIX в. в Алтимер заидвали пришелци. От Горна Кремена дошли Чукундурете, от Влашко се завърнали трима братя борованчени и останали в Алтимер. Те дали началото на алтимерските родове Вѐлчовци, Гложа̀ците, Далбано̀вци, Йо̀нчовци, Тарашо̀евци, Тѝнчовци и Сто̀йновци. От Влашко също се завърнали родовете: Аджѝйците, Бръза̀ците, Гаргу̀шовци, Дѝлковци и Пенда̀ньовци (Ска̀чковци), но никой досега не можа да ми каже откъде тези родове са избягали във Влашко. За Въльовци се знае, че преди да избягат във Влашко, са живели в с. Девене, а за Джанда̀рете (Уну̀ците), че водят потеклото си от кнежкия род Алковци. Маздраците са стар Алтимерски род, но забегнали чак в Бесарабия и като се връщали носели дълги копия — маждраци, отгдето идва и прякорът им. От с. Голямо Пещене дошли Дѝмовци и образуват Димовската махала. От Горно Пещене се преселили Бо̀белете, Връба̀нчовци, Величко Гора̀нов, Комбаля̀ците, Съ̀тровци, Тоню Недков, Трифончовци, Мамичковци, Вълчиновци и Денчовци. От с. Буковец придошли Бу̀ловци, Йордан Нѝнов (О̀прови), Зла̀тковци, Ра̀ловци и Ра̀лчовци. Мангу̀шете идват от с. Га̀личе, Правѝлците (Па̀совните) — от с. Мраморен, Дрънда̀рете (Пембѐнете, Тупа̀ньовци и Туртаковци) — от с. Громшин, а от с. Вировско, от рода Кота̀ците, е потеклото на Кикирѝзете, Пѐнговци, Попо̀вци и Суджу̀ковци. От с. Хубавене — бившо Уйовѐне, идват Дѝшовци (Свра̀ковци и Чу̀ковци), а от с. Кунино се преселват Фандъ̀ците (Гѐтовци, Йо̀шкинци, Лютѝковци и Мѝлчовци).

Старата църква в Алтимер е била плетарка и не се знае кога е строена. Намирала се е около Дѝнковци, гдето беше Черко̀вния геран. В тази църква е свещенодействал първият алтимерски учител поп Георги Манов, преселник от с. Реселец. Негови наследници в Алтимер са Полулѐевци, а син му е учителят Мано Георгиев. Днешната каменна църква Св. Параскева е построена от камък в 1894 г. от майстор Генчо Ганчев от гр. Трявна (архив на Врачанската митрополия, дело № 12 от 1896 г.). Училището при поп Георги е било килийно, а през 1865 г. в него учителства първият учител мирянин Васил Петков от гр. Лом.

Вероятно през XVIII в. в Алтимир дошли българ-мохамедани (помаци) от Ловчанско и Тетевенско. Това са родовете Паралѝковци, баба Шо̀на Баячката, Вълко Коста̀ньов, Да̀нчията и Тата̀рията. Те са живели в селото, но последните три рода се изселват в циганската махала и се смесват с циганите. От Гръцка Македония идват Бѐновци, които бяха също помаци и живееха в селото. От тях баба Гена беше влаинка-християнка.

През 1865 г. в Алтимер са заселени от турската власт татарски колонисти. Те имали селище в м. Тата̀рски тра̀пове (мястото е заселено от квартал Гарата) и са живели тук до есента на 1877 г., когато се изселили в Анадола от страх пред настъпващите руски освободителни войски.

Алтимер е родното място на двамата герои от национално-освободителната борба: Йото Мильов Стефанов — Фандъшки, и Герго Миков Нюшаковски — Комитата. Първият е участвал в Ботевата чета, а отпосле като опълченец загива при отбрана на Самарското знаме в боя при Стара Загора на 31 юли 1877 г. (Руменин, Р., Българското опълчение 1877–1878 г. Личен състав. С., 1978, с. 316, № 5661; Николов, Б., Подвигът. — Алманах „Околчица“, 1980, с. 135–138). Герго Миков Комитина през 1876 г. участва в четата на Панайот Хитов и Филип Тотю в Сърбия, а после е опълченец в Освободителната война и в боевете на Шипка е ранен (Николов, Б., Алтимир през вековете., 1961, с. 24–28). Северозападно от Алтимер на височината Прапора или по-точно м. Стоянов гроб е лобното място на Ботевия четник Стоян Димов Стоянов, наричан още Стоян Войвода, роден в 1842 г. в с. Казанка, Старозагорско (Николов, Б., Стоян Войвода. — Алманах „Околчица“, 1981, с. 89–94). Стоян Войвода е загинал в неравен бой с турците на 18 май (ст. стил) 1876 г. или на другия ден след преминаване на четата. Неговата гибел се чества всяка година на 3 юни (Костадиновден) по името на оброка, където е загинал.

В землището на Алтимер има общо около 204 имена на местности, от които само едно на -_ец_. Стари по произход са Об/в/ръшѝна, Пра̀пора и Сту̀блата. Сложното старо склонение е запазено в Ка̀лни брод и Мѐчи лъг. Повече стари имена не са запазени, щото селото е прекъсвало живота си в края на XV в. и в края на XVIII в.

2. Байкал (бивши Бешлии и Борил)

Население: 1832 г. — 500 жители (Д-р Алекса Ивич., По Бугарской пре сто година. Сб. БАН, XXXI, клон Историко-филологически и философско обществен. — С., 1937, с. 7); 1860 г. — 120 двора (ДБИ, т. 1, архив Н. Геров, с. 158); 1872 г. — 121 къщи и 184 венчила (Летоструй, 1873, с. 59); 1904 г. — 1159 жители, 1910 г. — 1392, 1926 г. — 1858, 1934 г. — 2010, 1946 г. — 2039, 1993 г. — 856.

Намира се на 50 км източно от Орехово и е разположено на равна тераса по десния бряг на р. Дунав. Има пристанище и асфалтирани пътища го свързват с Гиген, Плевен и Червен бряг. Землището му заема площ от 21 000 дка. Граничи на изток с Гиген, на юг — с Крушовене, на запад — с Долни Вадин, и на север — с Румъния през р. Дунав. Открай време до 1934 г. селото се е наричало Бешлии, но с министерска заповед 2820, обнар. на 14.08.1934 г. е преименувано Борил, а с указ № 290, обнародван на 23.06.1950 г. носи името на езерото Байкал в Източен Сибир.

Околностите на селото са обитавани от човешки общества още през бронзовата епоха. Тук е намерен един бронзов меч, късномикенски тип (Попов, Р., ИАД, т. 3, 1912, 292). Този меч датира от последните векове на второто хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б., ИМСЗБ, т. 21, 1993, с. 15, обр. 2). Случайно са намерени сребърни монети, сечени през царуването на Александър III Велики, които свидетелстват за тракийско селище (Шкорпил, К., 1905, с. 465). През късноримската епоха тук е имало трако-римско селище, вероятно канаба на големия римски град Улпиа Ескус, чийто развалини са на 4 км източно от с. Байкал. До Байкал се е издигал кастелът ПАЛАЦИОЛУМ, който е защитавал южния край на Траяновия мост на Дунава. При император Маврикий (582–602 г.г.) този кастел е бил гарнизон на римска войска, която пазела от нахлуването на варвари през Дунава (Велков, И., 1929, 63). Днешното село е образувано върху развалините на тракийското, трако-римското селище и крепостите Палациолум, Градището и Четате и върху останките на селище от Първото и Второто българско царство. При изкопни работи в селото постоянно се изравят антични находки. По-известни от тях са следните. Надгробен паметник на ветерана Гай Вибий Фронтон, който е от трибата Фабия и е роден в Бриксия (днешна Бреша в Италия). Надгробният паметник е от 62 г. (C.I.L.). Открит е също златен римски пръстен с гравирани буквите Н.А.В. (Велков, И., 1919, 148). Изровена е една тухла с печат (Вулич, Н., 1908, 129), ръка от мраморна статуя, глинена лампа, стомничка и бронзова апликация с глава на силен (Филов, Б., 1911, 275 и Същия 1914, 286). Намерен е оригинален фигурален съд от глина (Генова, Е., 1969, 54). Но мраморната статуя е останала да лежи в земята. Новооткрити са също латински надпис с посвещение на бога Митра от роба виатор Луцкий Гави Максими. От същото място произхожда и една мраморна оброчна плоча с изображение на бога Митра, който е почитан като покровител на робите (Иванов, Т., 1959, 129–131).

През времето на Първото и Второто българско царство тук е съществувало голямо българско селище с още неизвестно име. Над селото е разкрит неговият некропол. В едно погребение чрез трупополагане е намерена глинена амфоровидна стомна, която датира от IX — XI в. (Николов, Б., Археология, кн. 4, 1962, 36).

Днешното село с името Бешлии се споменава най-рано засега в една карта от 1779 г. (Коледаров, П., 1979, 145). В нея се дава план на р. Дунав от Земун до устието и се изброяват селищата Орава, Саламович, Острово, Вадин и Весликьой. Вторият писмен извор е от 2 юни 1811 г. През същата тази година, се казва в документа, „Русите обстреваха Орехово с шлепове… и заминаха Башли кой и утидоха си за на Никопол…“ (Семеен архив на Хаджитошеви, т. I, С., 1984, с. 109).

По време на Руско-турската война от 1828/1829 г. около 15 семейства от с. Бешлии минали Дунава и потърсили убежище в Румъния. В окръг Романац, в селото Гура падини се настанили семействата на Войко Гидарчев, Марин, зет на Игнат, и Флоро Бешлиану. В с. Орлеа пък се спрели семействата на Марин Нешов, Никола Вътов, Марко Ганкин, Стойко, син на Матей Яков, Преда, син на Опро Кацара, Радо, брат на Стоян, Димитър Сърбов, Станчо Стойчилов, Марин, син на ОЙКО де Луп и Раду Скутуриса. А в селото Гура Орлиши отишли семействата на Делчо Рамадана и Стефан Магарков (Романски, Стоян, 1930, 24–338). Трудно е да се предполага колко от тези семейства са се завърнали след години в селото си, но фактът, че в някои родове доскоро се говорело на влашки и някои местности в землището на селото се дублират с влашки имена, показва, че мнозина от тези бежанци се завърнали.

Училището в Бешлии е открито в 1856 г. с пръв учител Иванчо Рапончето от Плевен. Той учителствал тук три години и като напуснал училището било закрито. През 1868 г. идва учителят Иванчо от Сопот и продължава учебното дело до 1874 г., когато е сменен от даскал Нено, който учи децата до 1877 г. В 1880 г. училището е открито отново (ОДА, Враца, Ф 1-к, опис 1, арх.ед. 600, л. 1 и Архив на Ив. Н. Илчев).

Църквата Св. Георги е построена в 1883 г. по времето на поп Т. Наков, но много време преди това населението се е черкувало в по-старата църква плетарка, в която свещенодействал поп Марин (Летоструй, 58; Пътеводител, 30).

По-известни родове от Бешлии са: Бандокови, Баракови, Барболови, Владови, Гидаркови, Гунови, Данушови, Динолови, Койнакови, Маринкови, Новакови, Няголови, Опрови, Очеви, Палуйкови, Паунови, Пистолакеви, Предатовци, Предови, Пуеви, Станукови, Сурдеви, Тиркови, Трушеви, Турчитови, Унчелови, Флорови, Хитови и Яневи. Пришелци са Нетерови от с. Загражден, а Селановски — от Селановци, и Славовски — от с. Славовица. В землището на селото има старинни имена като Алима̀н, Ко̀тен и др., но името на селото Бешлии си остава неясно.

3. Баница

Население: 1880 г. — 1150 жители, 1887 г. — 1317, 1892 г. — 1271, 1900 г. — 1477, 1905 г. — 1686, 1910 г. — 1868, 1926 г. — 2733, 1934 г. — 2257, 1946 г. — 2526, 1965 г. — 2303, 1975 г. — 2117, 1985 г. — 1912, 1992 г. — 1617.

Разположено е около голям минерален извор в полите на бърдо Милин камък и отстои на 20 км северно от Враца. Землището му е 38 555 дка. Граничи на изток с Голямо Пещене, на юг — с Мраморен, на запад — с Чирен и Девене, и на север — с Оходен. До минералния извор е имало селище в началото на новокаменната епоха или преди осем хиляди години (Николов, Б. ИМСЗБ, 1992, т. 18, с. 13, обр. 1). Тук са намерени и предмети от желязната епоха (Миков, В. 1933, с. 118), а около минералния извор — основи на постройки от римската епоха и българското средновековие. Западно от селото в местността Манастира са развалините на средновековна триконхална църква и останки от други постройки от манастирския комплекс. Наблизо има оброк, почитан на Никулден. Само това е останало от манастира „Свети Никола“, където в края на XIII век е написано „Банишкото евангелие“ (Дограмаджиева, Е., Райков, Б., Банишко евангелие. Среднобългарски паметник от XIII век, С., 1981). За манастира при Баница се разказват много местни легенди и неговото съществуване е отразено в много имена на местности около него. Освен в приписката в „Банишко евангелие“ от края на XIII в., в която четем: „…Исписа се сия книга в месте рекомем Баницы, у С/ве/таго Николы, много грешным рабом Х/ристо/вом и Матере иего Богородица…“ село Баница се споменава с днешното си име в много османски документи от 1548 г. до 1693 г. като войнаганско селище (ИБИ, XX, 60 и 268). В друг османски документ от 1620 г. е записано: „Каза Рахово, село Баниче — 23 домакинства“. В друг документ на същия регистър за облагане на населението с данъци, но вече с дата 1632 г. четем: „Каза Рахово, село Баниче — 23 домакинства…“ (ТИБИ, VII, 266 и 348). А в османски документ от 1715 г. селото e записано освен като войнаганско, но и смесено с тимар (НБ КМ, Ор.отд. Вц, Ф. 29, арх.ед. 167). Сред имената на войнаганите, които се срещат в списъците от XVI до XVIII в. може да се установи интересно съвпадение с имената на днешните големи родове в Баница като: Джу̀ркинци, Къ̀новци, Па̀новци и др.

В края на XVIII в. село Баница е разграбено и опожарено от кърджалийски банди. Оцелелите му жители се установили за кратко време в м. Крѐшка (Сѐлището). Към 1810 г. селото е възстановено на старото си място около минералния извор и Банята, където е и до днешен ден. Старите родове, които се завърнали от м. Крешка, се помнеха доскоро. Те са: Бо̀совци, Влъ̀ковци, Га̀сковци (Мѝнкинци), Джу̀ркинции Попто̀доровци/, Къ̀новци, Мѝковци, Младѐнчовци (Пѐчовци), Па̀новци (Дулгѐрете, Ѝнчовци и То̀товци), Пръ̀човци, Ра̀динци (Лѝшковци, Недѐлковци и Цо̀нинци), Пѐнчовци (Драгѝевци и Копо̀ете), Пешлѐйкьовци (Панду̀рете), Талига̀рете, Таралѐжете, Шарба̀нете. Към средата на XIX в. в Баница се заселват десетина семейства от разни места: Въ̀ловци и Марѝновци от с. Галатин, Нѝновци и Тутура̀нците от с. Малорът, Ра̀лчовци от с. Крапѐц, Бу̀зовци, Ву̀нинци и Ву̀товци от с. Нова̀чене, Ботевградско, Га̀рчовци (Косту̀рковци и Пѝздовци) и Свету̀лкьовци от с. Бързина, Ореховско, Старосѐлците от с. Старо село, Ребърко̀вците от с. Ребърко̀во, Бѐнинци от с. Долна Кремѐна, Гѐтовци (Гладнѝците) от колибите Врачански Веслѐц, Шѝшковци от с. Вла̀шко село (дн. Ца̀ревец), Веля̀ците от с. Голямо Пѐщене и неизвестно по какви причини чак от с. О̀вча могила, Никополско, Великотърновски окръг са дошли Гѐшовци (Дѝлковци, Ку̀зовци и Пръва̀новци). Вероятно по същото време от с. Баница се изселват няколко семейства в селата Долна Гноеница и Три кладенци, наричани и сега там Ба̀ниченете.

През последните векове на робството източно от с. Баница се простирал чифликът на Рушид бей. След Освобождението имотът му е закупен от ба̀ничени. След 1865 г. западно от Баница се заселват татарски колонисти, които преживели тук до есента на 1877 г. Село Баница е известно в новата българска история с героичната битка на Ботевата чета с турския башибозук, станала на 18 май (ст. стил) 1876 г. на Вѐхтото калѐ. Това е един от върховете на бърдо Милин камък, който е праисторическа крепост и заедно с природните си защитни особености е спасил четата от пълно изтребление.

По старинната си носия и по някои особености на говора баничене се различават от жителите на съседните села Чѝрен и Дѐвене. Баница спада по-скоро към Бялослатинския говор. Името Баница е старобългарско и произлиза от БАНЯ. Сред селото и сега има новоизградена баня до минералния извор с температура 18° и хидрокарбонатна калциево-магнезиева вода.

4. Ба̀урене

Население: 1910 г. — 631 жители, 1926 г. — 845, 1934 г. — 1050, 1946 г. — 1199, 1965 г. — 1113, 1975 г. — 945, 1985 г. — 858, 1992 г. — 610.

Намира се на 30 км северно от Враца и е разположено от двете страни на стръмен дол. Селото е събран тип, но е съставено от три махали: Горельовата, Грънчарницата и Полянската. Последната е основана в 1900 г. от семейства на първите две. Землището му има площ от 18 428 дка. Граничи на изток с Галатин, на юг — с Ракьово, на запад — с Добруша, и на север — с Градешница. На височината Грънчарницата са разкрити останки от селище, което е съществувало в началото на медно — каменната епоха и принадлежи на културата „Градешница“. Намерени са подове от жилища с домашен инвентар от три строителни хоризонта. Събрани са оръдия на труда от кремък и камък, глинени съдове и идолна пластика (Николов, Б., МПК, 1974, кн. 1, с. 3–10). През античната епоха е съществувало трако-римско селище над падината Фудич. Тук са разкрити останки от жилища, много керамика и римски монети. Във връзка с това антично селище и поради някои събития в района на Баурене са заровени монетни съкровища. Намерена е колективна находка от сребърни тетрадрахми на Първа Македонска област (Герасимов, Т., 1966). Друга монетна находка от сребърни римски републикански монети е открита случайно в района на селото (Герасимов, Т., 1967). При изкопни работи на подравняване площада сред селото бяха разкрити останки на раннобългарско селище и неговият некропол. Намерената в гробовете керамика датира тези погребения и селището от времето на Първото и Второто българско царство — IX — XIV векове и няма съмнение, че се касае за средновековно селище, предвестник на сегашното Баурене.

Село Ба̀урене с днешното си име се среща в османски документи от 1607 и 1666 г., където е записано Бахуряне и Бахуряни (РСт, 1, с. 370). По всичко изглежда, че селото е получило жителското си име преди края на XIV в. Според едно местно предание турците някога опожарили селото и част от жителите му се спасили във Влашко. В наши дни близо до гр. Крайова в Румъния има едно село с име Баурѐни.

Стари родове в Ба̀урене са: Абдало̀вци (Чъку̀рците), Авра̀мците, Ба̀новци (Ма̀ркинци), Бѝньовци (Гѐндовци), Бечѝновци, Васѝловци (Ру̀синовци), Вѐлчовци (Ба̀ковци и Пѐнкинци), Га̀джовци, Гора̀новци, Гѐковци, Гѐрчовци (Войнѝците), Дѐковци, Джѝковци, Дѝнковци, Йо̀нчовци, Кра̀йовци, Ласта̀рковци (Бо̀бенковци, Кожуа̀рците и На̀йденовци), Лева̀ците, Лоза̀новци, Лука̀нчовци, Мачуга̀нете, Мѐдовци, Мижо̀рците, Милѐновци, Мѝндинци, Нач̀ковци (Пуцѝйте), Па̀ковци, Пѐловци (Къ̀човци), Пъда̀рците, Ра̀гювци, Ра̀мчовци, Пръ̀длювци, Ту̀даровци, Цѐнковци, Цѝкърчовци (Гъзя̀новци, Гу̀ровци и Димитрѐшковци), Учку̀рците, Черните и Чрънките. От селото има малко изселници, главно през първата половина на XIX в. Тогава от рода Цѝкърчовци се изселили в с. Горна Гноеница и там се наричат Баурѐнците, от Мачуга̀нете се изселили в Ередин — наречени също Баурѐнците, а родът Мо̀лците се преселва изцяло в Галатин и Лесура и там запазва старото си родово име. Родът Въловци се изселва в същото време в с. Лиляче. Има и пришелци. Така през втората половина на XIX в. в с. Ба̀урене се заселват: Ма̀новци от с. У̀рвене, Ло̀нтовци от с. Ра̀кьово сѐло, Дамя̀нинци от с. Пудрѝа, Костѐнците от с. Костенци, Крапча̀нете от с. Крапец и Стублѐнете от с. Сту̀бел. Пришелците не са оказали влияние върху говора, местните обичаи и народната носия, която до края на XIX в. е била белодрешковска. Говорът на Баурене спада към Врачанския с характерните особености на членната форма за мъжки род 3 л.ед.ч., което добре личи и в топонимията. Изговаря се: Брего, Брестако, Гръбельо, Кленьо, Церако и др. В един документ от 1822 г. е записано: „От Бахурене Николо Цайнов пазари медо по 24 пари. Ще зима пари за задовок (докорване, б.а.) на Враца теслим сос негова кирия и зе пари 100 гроша и 10 пари“ (Архив Хаджитошеви, т. I, с. 509). Баурене е едно от малкото села в България, където през 1941 г. селяните образували кооперативно земеделско стопанство. Тогава комунисти в селото не е имало. Името на село Баурене остава все пак неясно.

5. Бѝстрец

Население: 1910 г. — 800 жители, 1926 г. — 1015, 1934 г. — 1165, 1946 г. — 1248.

С указ № 757, обнародван на 8.05.1971 г. Бистрец е слято административно с Враца и е негов квартал. Намира се западно на 5 км от центъра на града и е разположено в подножието на Врачанската планина около голям карстов извор. Землището му граничи на изток с Враца, на юг — със Згориград, на запад — с Българска Бела и Горно Озирово, и на север — с Кулата и Нефела. В района на Бистрец са намерени случайно сребърни тетрадрахми от времето на цар Александър III Велики (Герасимов, Т., 1950, с. 319). На север от селото по левия бряг на р. Лева се издигат двадесетина тракийски надгробни могили, но те не са проучени. Някои от могилите се разорават с машини и на повърхността се показват камъни от гробница. В местността Мало Радовене се намират железни антични и средновековни оръдия. Около големия карстов извор в селото се намират следи от средновековно селище и некропол. Според едно местно предание тук е имало манастир, който се наричал Св. Георги. При нашествието си турците го разрушили и днес от него е останал само един напрестолен камък с кръст. Макар че твърде вероятно би било да е останал от разрушена средновековна църква. В друго местно предание се казва, че името Бѝстрец е било името на карстовия извор, около който се заселило селото и с времето станало име и на селото.

Село Бистрец е заварено от турските завоеватели с днешното си име. Среща се за първи път в османски документ от 1430 г., където е записано Бистридж (РСт, 1, с. 373), а също от средата на XV в. като ленно владение с 11 домакинства. Заедно с Бистрец в този документ се изреждат и селата Върбѐшница, Дърводѐлци, Крапѐц, Късѝнец, Патлѐйна, Ра̀довене и Сла̀тина (ИБИ, XIII, 257). След XV в. селата Дърводѐлци, Късѝнец, Патлѐйна и Сла̀тина са обезлюдени и престават да съществуват. Останали само Бистрец и Върбешница. В друг документ от 1606 г. пише, че село Бистрец, спадащо към Враца, е в зиамета на Махмут чауш от високия двор, за което му е дадено свещено решение да владее селото заедно с Комаровец, Косталево, Оходен, Радовен кючук и Ребърково (НБ КМ Ор.от. ОАК, 128/2, л. 52 и 57 а и б-II). В един доста интересен документ с дата 8 юли 1673 г. се казва, че за същата година от Бистрец са мобилизирани като черехори (гребци, бурлаци) за турския Дунавски флот следните лица: Димитър, син на Кръскю, с поръчители Тодор и Доброслав от същото село; Атанас, син на Найден, с поръчител Тодор и Димитър, син на Иван, с поръчител Тодор (НБ КМ, Ф. 29, арх.ед. № 164). А в документа от 1715 г. в село Бистрец са обложени с данък 3 бащинници и 3 войнугани (НБ КМ, Вц, Ф. 29, арх.ед. 167).

Село Бистрец е родното място на Гаврил Петров — Бистричанин, който е роден тук през втората половина на XVIII в. Бил е игумен на манастира „Св. Иван“. Емигрирал е във Влашко и е живял в Букурещ. Съмишленик е бил на Св. Софрони Врачански, на Иван Замбин и на Атанас Некович. Подпомагал е Димитраки Хаджитошев, който го е готвел за Врачански владика на мястото на гърка Методий (Семеен архив на Хаджитошеви, т. I, с. 325 и 656 и документ № 357 от 1826 г.).

Поради чумна епидемия по време на робството селото се е местило временно в местностите Мироновото и Мало Радовене. Училището е открито през 1878 г., а дотогава децата са се учили в килийното училище при манастира „Св. Иван Късинец“, наричан още Св. Иван Пусти, където е имало и прочута щампарница. Този манастир просъществува до 1944 г. и не пречеше никому. В пещерата над него, която изглежда е била скит на някой светец, имаше доскоро фресков надпис с дата 1540 г. и се четеше името „Димитър, син Дубов“. Сега надписът е олющен и не личи (Михайлов, Ст., 1952, 390). Манастирът е жестоко опустошен и разграбен. От манастирските постройки стърчат само голи стени без покрив. Манастирската църква е безмилостно разсипана.

Стари родове в Бѝстрец са: Авра̀мовци, Ву̀товци, Гера̀сковци, Гръ̀горовци, Гутура̀нците, Гьо̀новци, Ко̀ловци, Кръ̀ньовци, Ку̀линци, Лѝловци, Лѝшковци, Миро̀новци, На̀нчовци, Недѐлкинци, Па̀нчовци, Пѐнковци, Ста̀меновци, То̀новци и Чоба̀нете. В началото на XIX в., върху землището на обезлюденото средновековно село Късинец дошли преселници от планинските села и образували Су/х/одолска махала. В края на XIX в. жителите на тази махала се преселили в селото Бистрец. Това са родовете: Су/х/одо̀лците, Ту̀даровци, По̀дмолете, Саку̀лчовци, Тантѝловци, Кукувѝците, Уру̀ковци и Шареня̀ците. През втората половина на XIX в. в Бистрец дошли десетина семейства от разни места: Бо̀нинци — от Зимѐвица, Пинта̀рците — от Очѝн дол, Гладнѝците — от колибите Врача̀нски Веслѐц, Клю̀нчовци — от Осиково, Елисѐйците — от с. Елисѐйна, Мора̀вчето — от с. Мора̀вица, Бабѝнковци и Саботѝновци — от с. Бов, Крѐменците — от Горна Кремена, Капиня̀рете — от Лака̀тник, и Илиѐвци — от Оплѐтня. Село Бистрец е дало малко изселници. Към средата на XIX в. в с. Липница, Ореховско, се преселва бистрешкият род Гъсаците.

Възрастното население на Бистрец все още изговаря ка̀ща, заб, пат и др. и членува съществителните от м.р., ед.ч. на о: -_доло̀, врао̀_ и пр. Произнасят полѐна вм. поляна. Тук се срещат интересни лични имена като Макрѝна, Ра̀нчо, Ру̀ла. В района му има доста старинни имена на местности като: Ко̀тля, Пла̀зей, Прѝгио плат, Студѝл, Стага̀та и др.

6. Бо̀денец

Население: 1910 г. — 630, 1926 г. — 685, 1934 г. — 774, 1946 г. — 827, 1965 г. — 775, 1975 г. — 810, 1985 г. — 681, 1992 г. — 763 жители.

Намира се на 16 км източно от Враца и е разположено в малка долина с поточе. Малкото му землище заема площ от 8629 дка и граничи на изток с Горна Кремена, на юг — с Мездра, на запад — с Руска Бела, и на север — с Крапец. Останки от тракийската древност са надгробните земни могили: Света̀ Тро̀йца, Горната и Долната могила, Барболовската и Черкезката. В една друга, вече разрушена могила край селото, е открито тракийско погребение с жертвоприношение на кон (Попов, Р., ИАД, т. III, 1913, 101). В местността Кашинѐц се изравят останки от трако-римско селище, което, по всичко изглежда, е продължило съществуването си и през средновековието. На повърхността му се намира повече средновековна керамика. В местността Черковище има плоча с изтрит латински надпис, която селяните са използували като оброчен паметник (Дякович, В., МСБ, т. XX, 1904, 3).

Село Бо̀денец е заварено от турските нашественици с днешното си име. Среща се записано като Бодунджа в османски документ от 1430 г. (РСт., 1, 374). В един друг османски документ, който е от средата на XV в. селото е записано като тимар със 17 домакинства (ИБИ, XIII, 263). А в османски регистър за войнагани от началото на XVIII в. към войнаганите от с. Камено поле е записан ямакът Стоян, син на Урчо от с. Боденец (ИБИ, XX, 236).

Училището в с. Боденец е открито в 1857 г. от учителя Цено Вълов от с. Мраморен. Църква не е имало и селяните са ходили да се черкуват в с. Долна Кремена. През 1875 г. в с. Боденец е образуван местен таен революционен комитет и на 19 май 1876 г. членовете му направили безуспешен опит за въстание (Цветков, А., ИИД, кн. 13, 1933, 170).

Стари родове в Боденец са: Ва̀ндовци, Влъ̀чковци (те съставляват една трета от селото), Ву̀товци /от тях се изселват в средата на XIX в. в с. Люти брод, Ла̀ловци (от които има изселени в с. Камено поле), Нико̀лчовци, Са̀йковци и Ста̀меновци. В края на XVIII в. в Боденец се заселили Барболовци. Те са от обезлюденото с. Дърводелци. Около средата на XIX в. в Боденец идват Джаферете и Шутовци от с. Огоя, Софийско, и родът /Х/аджийте от с. Типченица. През 1860 г. село Боденец има 40 домакинства чисти българи (ДБИ, т. I, с. 153). Но в началото на XX век част от жителите на Боденец се изселват в Мездра. Причините са икономически — липса на поминък и малко работна земя. Боденец спада към зоната на „а“ говорите. Старите хора произнасят: ка̀ща, за̀би, пат и полѐна вм. поляна. В землището има много старинни имена на местности: Гра̀модол, Дру̀ма, Обра̀шина, Шѐрбовец и др., а сред изчезнали стари лични имена са Бадинѐц, Бойчѝновец, Дѐовец, Кашинѐц. Името на селото Бо̀денец е също от изчезналото старо лично име Бо̀ден, образувано от Бо̀до и -_ен_, към което е прибавен и старинният суфикс -_ец_ и е станало Боденец (вж. Заимов, Йордан. Български именник, С., 1988, с. 26). Като лично име на човек Боден е засвидетелствано още през XIV в.

7. Борова̀н (Бурва̀н)

Население: 1860 г. — 250 двора (ДБИ, т. I, 154), 1871 г. — 262 къщи и 532 венчила (Летоструй, 1873, 58), 1910 г. — 4295 жители, 1926 г. — 5598, 1934 г. — 5835, 1946 г. — 5905, 1965 г. — 4886, 1975 г. — 4347, 1992 г. — 2973.

Борован е най-голямото село в Северозападна България. Намира се на 30 км северно от Враца и е разположено сред малка котловина на Дунавската столова земя. Сред селото тече малък поток, който дава начало на р. Бързина, ляв приток на р. Скът. Землището му заема площ от 80 896 дка. Граничи на изток с Търнава, Соколаре и Джурилово, на юг — с Оходен, на запад — с Девене и Малорът, и на север — с Добралево. Районът на Борован е обитаван от най-дълбока древност от човешки общества. До извора Лапчовец е разкрито селище от началото на медно — каменната епоха, което принадлежи към културата „Градешница“ — пето хилядолетие пр.Хр. От направеното археологическо изследване на това праисторическо селище се вижда, че културният му пласт има дебелина 0,80 м. и се състои от два жилищни хоризонта, разположени един над друг. Намерени са оръдия на труда и оръжия от кремък и камък и от кости и рога на различни животни. Керамиката е представена от големи зърнохранилища за склада, украсени с традиционната за епохата врязана украса, която е издържана в особена геометрична стилизация. Най-интересни сред находките са глинените човешки фигури, представляващи отделни божества. Срещат се и врязани пиктограми и идеограми, считани в науката за най-ранните писмени знаци (Николов, Б., Праисторическо селище при с. Борован, Врачанско. — Изв. музеите в Северозап. България, т. III, С., 1979 г., с. 11–34). Останки от същия тип селище и от същата епоха се намират и в местността Езерото — северно от Борован, но това селище не е добре проучено.

През бронзовата епоха е имало селище в местността Васков чукар — на юг от Борован. Тук освен керамика са намерени един боен каменен чук с канелюри и една бронзова брадва (Николов, Б., Археология, кн. 2, 1964, 70). През желязната епоха в околностите на Борован е имало две тракийски селища и могилни некрополи. Следите на едното са в местността Тиев лъг, а на другото в местността Езерото. От некропола в Тиев лъг произхождат тракийски железни юзди, мечове, ножове и умбо (Миков, В., 1933, 154). Но тук се издигат няколко тракийски надгробни могили, свидетелство за тракийско земевладелско имение, които не са проучени. Не е проучено и тракийското селище от желязната епоха в Езерото. Тук доскоро имаше могилен некропол, който бе унищожен. Само от една могила имаме запазени погребални дарове. Това е Блъ̀сната могила, която бе разорана с трактор риголвач. Намерени бяха железен меч, желязна юзда със строг зъбалец, желязно умбо за щит и една изкустно изработена сребърна торква с гравирани орнаменти (Николов, Б., ИАИ, т. 28, 1965, 189). Тракийските находки от Тиев лъг и от Езерото сочат една и съща дата — II — I век пр.Хр. Днешното село Борован е върху останките на голямо трако-римско селище. При изкопни работи в дворовете в северната половина на селото се намират находки от римската епоха.

На височината Бурванска могила има късноримска крепост. От нея са запазени само основите на крепостните стени и под нея е Мечата дупка, която е най-привлекателният обект за иманярите. Тази крепост е изпълнявала стражеви функции и е имала малък полицейски гарнизон. Освен римски монети и керамика до ден днешен тук нищо особено не е намерено.

На 6 км от Борован на левия бряг на р. Скът на висока тераса, наричана Струга̀рка, има останки от средновековно селище. И сега личат траповете от землянките. Преданието разказва, че тук се е местило село Борован през ранните векове на робството, когато из района е върлувал разбойникът Колчак.

Село Борован е заварено от турците с днешното си име в края на XIV в. В първите векове на робството селото е било войнаганско. В регистър за войнуци от 1548 г. е записан Мерджан Радославов от с. Борован (ИБИ, XX, 51), а от втората половина на XVI век има цял списък на войнагани от с. Борован, спадащо към Враца. Този списък съдържа 30 човека войнагани от село Борован (ИБИ, XX, с. 180). В един регистър за войнуци от първата половина на XVIII век са записани 23 борованчени. Между тях има лични имена, които съвпадат с днешните родови имена, като например: Велчо, Доно, Лалко и др. (ИБИ, XX, с. 289–291).

Църквата Св. Параскева е строена в 1834 г. (ДБИ, т. I, с. 154), а през 1871 г. в църквата Св. Никола са свещенодействали поп Цветко и поп Иван Лилов (Летоструй, 1873, 58). Първото училище в Борован е открито в 1820 г. Името на селото Борован е старобългарско лично име — Борова̀н от Боро и -_ова̀н_, както Мил -ова̀н, Рад -ова̀н и Болова̀н, което е съкратено от Боле — слав. А Боро е съкратено от Борислав, Боримир или Боривой. Личното име Борован се среща в документи от XIII век (Заимов, Й., Български именник, С., 1988, с. 28 и 30).

В лексиката на с. Борован преобладават западнобългарски названия: ма̀чка, вм. котка, съдра̀х, вм. скъсах, пце, вм. куче, ва̀рди са, вм. пази се, за̀при са, вм. спри се и др. Говорът на с. Борован спада изцяло към Бялослатинския. Показателното местоимение за трето лице, единствено число в женски род се произнася „ингѝ“. Ударението в някои думи пада на първата сричка и затова се произнася: во̀да, дръ̀ва, ду̀шъ и пр. Наблюдава се потъмняване и промяна в изговора на ударени гласни като: връбъ̀, горъ̀, миризмъ̀, фалбъ̀, веселбъ̀ и др. Ясно е изразена промяната на „в“ в „-л“ и „-м“ — например: гу̀вно, вм. гумно, по̀вна, вм. помна^[1], сло̀боден, вм. свободен. Два съседни звука често променят местата си като: влък, млъ̀чи, мрътвинъ̀ и др. Борованските жители не якат и не произнасят начално и интервокално „х“. Казват: леп, дѐдо, сѐнки, артѝа, ту̀гла, дрѐа и др. Еровите гласни са застъпени — твърдата ерова гласна с „Ъ“: бъ̀зето, длъ̀гата, дръво̀то и пр., а меката ерова гласна Ь преминава в Ъ: Влъка̀н, Влъ̀чи и много рядко в Е: темнѝца и др. Но впрочем говорът на с. Борован заслужава специално изследване, щото тук има едно ядро от стари родове, а пришелците не са оказали особено езиково и етнографско въздействие.

Борованските родове. Стари родове в с. Борован са А̀ндровци (от тях са Миндолете, Рандолете и Шандолете, от последния има изселени в с. Търнава и там също се наричат Андровци, а в Кнежа изселените от тях се наричат Ша̀ндолете, вж. името на извора Ша̀нденец), А̀лювци, Ба̀рфанчовци, Белѝчовци (от тях има изселени в Левчѐво), Бекя̀рете, Бѝчовци, Боя̀нкинци, Влашкозѐмците /през 1828 г. те се изселили в Молдава, но на връщане един от братята остава в Добралево и от него са добралевските Влъ̀човци, Въ̀ловци (от тях са Блъ̀гарете, Га̀рговци, Коцовци и Мангърете, старият дом на Въловци е бил гдето е сега общината, Въло Коцов Казалѝята е бил богат търговец в района), Га̀нецовци, Гѐцковци, Гѐловци, Га̀нджинци, Градиня̀рете, Драга̀нинци, Дѐнчовци, Дрѐньовци, Дръвеня̀ците (те избягали от кърджалиите във Влашко и навръщане един от братята им останал в Алтимер и от него са Буа̀лкьовци), Ко̀новци, Ко̀човци, Ку̀лкинци, Ма̀рковци (Ко̀нецовци), Мѝлчовци, Му̀тинци, Нѝчовци, Но̀нинци (от този род е Мара Но̀нинска — първата киноактриса в България), Па̀човци, Петра̀шковци, Пеца̀новци, Пира̀ците, Попо̀вци, Ста̀нинци, Съ̀лковци. Сто̀йновци (навръщане от Влашко техни братя останали в Алтимер и от тях се развъдили Бѐлчовци, Далбано̀вци и Тарашо̀евци), Фезлѝйте и Я̀нкулчовци.

Преселници в Борован са следните родове: Арнаутете — те са дошли преди XVIII в. от Албания или от Македония, щото в един документ от 1809 г. е записано: „Да се знае каде що купуваме кошере за тамазлък у Борован от Цола Арнаутина — 6 оки за 67 гроша, и от деда Цена Дървеняка 1 ока за 14 гроша“ — архив на Хаджитошеви, т.I, с. 398. Други преселници са Андрѐевци (от тях са Вълкачо̀вци, Йо̀товци и Кръ̀жовци) те идват в началото на XIX в. от с. Долна Кремена, рода Лаковци. Преди 1614 г. от с. Чирен идват трима братя: Обрѐтен — от него са Вра̀човци, понеже били лечители, Цено — от него са Сла̀вковци, и третият Ру̀син — от него са Ру̀синовци (за разлика от Ру̀синчовци и То̀дорчовци, които са преселници от с. Реселец). Те са от чиренския род Славковци. След тях от село Черен и Борован се преселили Белѝнците и Бѐлниколовци. От с. Тишевица идват Му̀цовци и Свѐщниковци, а от с. Гору̀н махала (дн. Пелово) дошли Малджа̀нете. От с Оходен се преселват Боса̀ците, от с. Девене — Кискѝмете, от с. Мраморен — Злата̀новци (те са едно с Иван Ганчов от с. Градешница). От село Ветрен, Пазарджишко са се преселили Гьоргьовци и от същото село една вдовица се омъжва за Сълко Тричков и довежда със себе си невръстно момче Семьон. От този Семьон в Борован са Каластѝрете — Семьо̀новци: Пено, Герго, Сълко, Крачун, Найден и Трифонка, която е омъжена за Стойчо Дреньовски — на дядо Игнат Дреня дядото. От с. Овча могила, Великотърновско, идват Цветковци (вж. от същото село преселници в с. Баница) и вече в края на XIX в. от Гевгелийско (Македония) тук се преселват Воденча̀рете. Сведенията за фамилиите на с. Борован съм взел от много старци през 1955 г., но най-верни се оказаха тези на дядо Вълчо Обретенов Ангелов Обретенов Врачовски, роден в 1891 г. Наскоро бе преведен и един османски документ от 1614 г. Този документ се отнася за облагане с данъци на не войнаганското население в Борован. Посочени са 325 мъже от Борован, които са платили данъци. Сред имената са: Радун/чо/ — родоначалник на рода Дунчовци, Стойно — на Стойновци, Драган — на Драганивци, Марко — на Марковци (Конецовци), Ничо — на Ничовци, Вельо — на рода Вельовци… В същия списък е записано и лицето Обретен, който е пришелец. От този Обретен е произлязъл родът Врачовци. Обретен е пришелец от с. Чирен. През 1614 г. в Борован християнската религия и българщината се е обслужвала и поддържала от петима свещеници, които фигурират поименно в този списък. Щом като през 1614 г. в Борован е имало петима грамотни свещеници, то вероятно е имало и килийно училище за тяхното обучение??? Наистина прави впечатление многобройното население на Борован през посочената 1614 г.

От землището на с. Борован сме събрали общо 348 имена на местности, но не претендираме за изчерпателност, тъй като проф. К. Попов е категоричен, че около Борован има 128 имена, които той е публикувал в „Местните имена в Бялослатинско“ (ГСУФФ, т. 54, св. 2, С., 1959 г.) От имената на местностите в района на Борован могат да се направят редица важни изводи. Всички те имат български произход и поне една трета от тях показват старинен произход.

8. Боту̀ня (Ду̀пляк)

(Произв.: ду̀пляченин, ду̀плячене, ду̀пляченка, ду̀пляшки)

Население: 1910 г. — 514 жители, 1926 г. — 598, 1934 г. — 724, 1946 г. — 739, 1965 г. — 610, 1975 г. — 462, 1985 г. — 430, 1992 г. — 277.

Намира се западно на 20 км от Враца и е разположено на равна тераса по левия бряг на р. Ботуня. Землището му заема площ от 12 621 дка. Граничи на изток с Глава̀ци, на юг — със Стояново (до 1951 г. Сердар) и Черкаски (до 1934 г. е било с име Мечит махала), на запад и север — със Сумѐр. От незапомнени времена селото се е наричало Дупляк, но с указ № 704, обнародван на 1.XI.1963 г., е наречено Ботуня. Името Дупляк е дадено на селото поради дупките и пещерите в карстовия терен на неговата околност. Някои от пещерите, като За̀дната дупка са били обитавани от човека още през новокаменната епоха (Миков, В., 1933, с. 29). Върху високата скална тераса Градище са развалините на антична и средновековна крепост (Миков, В., ИАИ, т. 5, 1928, 31). Село Дупляк е основано преди края на XIV в. и е заварено от турците с името Дупляк. Среща се в османски документи с името Дупян през 1576 г., 1607 г. и в регистър от 1666 г., където се е числяло административно към каза Берковица (Р. Ст. 1, 404). Имена на жители на село Дупляк се срещат и в списъци на войнагани от други селища на този район през 1715 г. (ИБИ, ХХ, 178–185). Поради чумни епидемии и нападения на кърджалии селото се е местило временно в местностите Лѝпето, Закъ̀кьо и Малѝ лъг. В началото на XIX в. жителите му отново се връщат на старото си място — където е сега селото.

Стари родове са: Авра̀мовци, /А/лекса̀ндровци, А̀ндровци, Анто̀новци, Байо̀зовци, Ба̀нчовци, Гѐрговци, Давѝдовци, Дѝмовци, Джо̀ровци. Добрѝловци, Илѝевци, Кѝрковци, Кѝрмановци, Колча̀ковци, Ко̀новци. Кучѝчковци, Лѐнгеровци, от тях са Карала̀шковци, Маджа̀ровци, Мѝнинци, Милѐновци, Мѝловци, Младѐнчовци, Па̀нковци, Пешу̀новци. То̀доровци, Ту̀даровци, Ту̀шовци, Чакъ̀ровци. Изчезнали отдавна родове са Алима̀нете и Шу̀гльовци, а родът Лева̀ците в средата на XIX в. изцяло се изселва в с. Сирако̀во. В село Дупляк има малко преселници отвън. Това са: Липненѐте от с. Лѝпен, Ку̀мановци от с. Го̀рно Озѝрово. Турла̀ците от с. Очѝн дол и Македо̀нците от Прилепско. Всички те са дошли в края на XIX в. и не са оказали никакво влияние върху говора и обичаите на селото. Село Дупляк е западна граница на „а“ говорите. Жителите му не произнасят заб, каща, пат и пр. вместо къща, зъб, път — както в с. Глава̀ци, което спада в зоната на „а“ говорите. Населението на село Дупляк обаче членува съществителните от мъжки род, трето лице, единствено число на „о“ — бресто, гръбо, връо, пъто и пр.

В землището на селото има доста старинни имена на местности, което показва, че тук животът не е прекъсвал за дълго време. Така от изчезнали вече стари лични имена са Кѝрман и Мурта̀т. Може би името Муртат е първичната форма на ханското име Омуртаг? Стари по строеж са също имената: Брекя̀н, Вина̀та. Дерѝ вол, Дубра̀вите, Ду̀пляк, Закъ̀кьо, Ста̀нците и др.

9. Босѝлеград (Димитро̀во)

(Произв.: димитро̀вченин, димитро̀вчене, димитро̀вченка, димитро̀вско или най-често бежанцѝте.)

Население: 1926 г. — 320 жители, 1934 г. — 364, 1946 г. — 394, 1975 г. — 308.

Намира се на 34 км югозападно от Орехово и е разположено върху равна лъка покрай шосето за Монтана. Наблизо е левият бряг на р. Огоста. Малкото му землище заема площ от 2860 дка и граничи на изток и юг с Манастѝреще, на запад — с Долна Гноеница, и на север — с Ередин. В западния край на селото и по-точно в дворовете на Борис Т. Миленов и Васил Митов се изравят останки от тракийско селище, съществувало през старожелязната и новожелязната епохи. Това показва, че мястото е било годно за обитаване и през античността.

Селото е основано през 1921 г. от бежанци, които дошли от Босилеградско след Първата световна война. Повечето от тях са живели по година-две в Галово, Козлодуй и в с. Лабец, Ломско, но през 1921 г. проучили и се наговорили да си образуват самостоятелно село. Това станало така. Бежанците се установили напред във Вълкова падина — на 2 км северно от сегашното село. Но мястото тук се оказало безводно и без излаз на каквито и да е пътища — забутано и забравено от Бога. Поумували заселниците и скоро се преместили от едната страна на шосето Орехово — Монтана, където е и сега селото.

В заседанието си на 27.XII.1922 г. Деветнадесетото народно събрание приема закон за образуване на самостоятелно заселище с бежанци. За тази цел то определило държавните имоти Бъзовешки соват и Манастирски соват, които и без това пустеели. В закона е казано, че новото село ще се нарича Димитрово, по името на убития министър на вътрешните работи от правителството на Александър Стамболийски. Министърът Александър Димитров е бил убит на 22.Х.1921 г. от дейци на ВМРО. Държавните имоти и площта, гдето е трябвало да бъде заселено село Димитрово, се отчуждава в полза на същото село. Всичко това е обнародвано с указ № 81 на 26.II.1923 г.

Заселници на село Димитрово са следните семейства:

1. От с. Божѝца, махала Валячѐвци са Дойчѝнови, от махала Мальо̀кови са Бѐлмустакови, от Ба̀йнова махала са Ба̀йновци, от Кюркчийската махала са Момчѝлови, Ра̀нгелови, Пѐтрови, Дядо Спа̀сините, от Илѝнкичовата махала е Стоян Мило̀йков, от Мар̀чова махала е Йордан Величков, от махала Гага̀нчинци са Боян и Кирил Божилови, а от махала Дзѝвини са Гьо̀шови и Петкови.

2. От с. Брестнѝца са Асен Ботев и Анани Захариев.

3. От с. Буцалѐво е Гено Димитров.

4. От с. Горна Люба̀та е Христо Димитров.

5. От с. Драго̀йчинци, от Давѝдовата махала са Во̀йнови.

6. От с. Радичѐвци са Баба Катините и Петър Йорданов.

7. От с. Ресен, махалата Шейнови идват Шейновите.

8. От с. Цръно̀щица са дошли Владо Марков и Тодор Миленков.

9. А от село Ву̀чи дел, Трънско, идват семейството на Кръстю Тръ̀нски.

Училището в село Димитрово е открито през декември 1933 г. Дотогава децата са ходили за наука в с. Долна Гноеница. С министерска заповед № 2820, обнародвана на 14.VIII.1934 г., село Димитрово е преименувано на село Босилеград, а с указ № 431, обнародван на 22.XI.1960 г., село Босилеград е слято със село Долна Гноеница.

10. Бо̀тево (Бръзенскѝ черкѐзе)

Население: 1900 г. — 370 жители, 1910 г. — 513, 1926 г. — 686, 1934 г. — 724, 1946 г. — 712, 1965 г. — 424, 1975 г. — 302, 1992 г. — 194.

Намира се на 24 км южно от Орехово и е разположено върху полегат южен склон на левия бряг на р. Бързина. Землището му заема площ от 8876 дка и граничи на изток с Липница и Алтимир, на юг — с Бързина, на запад — с Ередин, и на север — със Софрониево. Днешното село Ботево лежи върху културен пласт на антично тракийско селище. Над селото в Лозята има тракийски могилен некропол. Могилен некропол има и на изток от селото след пясъчната кариера. В местността Жерави бари има слаби следи от трако-римско селище.

Село Ботево (Бокьово) е основано върху част от землището на обезлюденото през XVII в. село Проданковица (или Проданковец) — (ИБИ, XIII, 243). След запустяването на село Проданковец югоизточната част от неговото обширно землище започнали да наричат Бръзенскѝ соват, по името на съседното село Бързина. През 1865 г. турската администрация заселила тук черкезки колонисти и новото селище било наречено „Бръзенскѝ черкези“ по името на Бръзенския соват. Есента на 1877 г., изплашени от руските освободителни войски, черкезите се изселили от там завинаги. След 1880 г. на същото това място започнали да прииждат заселници от планинските села. Главно от Ботевградско и Врачанско. Първи дошли родът Мачу̀гови и семействата на майсторите Коцо и Христо Станчеви от с. Калугерово, Ботевградско, заедно със семейството на зет им по сестра Йото Томов от с. Чекотин, също Ботевградско. Майсторите братя Станчеви са били работили в този край зидария и добре са го познавали. Те са построили църквите в селата Добралево и Търнава. Наскоро след тях тук се заселили следните семейства: от с. Долна Кремена, Врачанско идват Гѐрчовци, Джанда̀рете, Меродѝйте (те са от долнокременския род Га̀човци), Пашинците (дошъл е Вуко Данкин), Вълчан Гешовски (от рода Калдърете), Тошо Георгиев (от рода Дѝновци), Цо̀новци (от рода Лѝловци); от с. Боженица, Ботевградско, идват Лаловци (те са от боженския род Тулу̀мете); от с. Своде, Ботевградско, са дошли Нитовите. Няколко години поред новооснованото село продължавало да се нарича „Бръзенскѝ черкезе“, но с указ № 161 от 25 юни 1884 г. селото е преименувано на Ботьово. От 1956 г. без административен акт селото е осъвременено на Ботево. Но народа от околните села продължава да го нарича Бо̀кьево или Бокьово.

При изселването на черкезите Бръзенския соват е обхващал около 10 000 дка ниви, ливади и гори, но скоро след Освобождението тази земя е разграбена от съседните села и останала едва 3000 дка. С височайши указ от 1894 г. земята е размерена и разчертана и на новозаселниците са раздадени по 30 дка на семейство и по 6 дка на мъжко дете. Училището е открито в 1884 г. с пръв учител Цеко Митов от с. Долна Кремена (Архив Ив. Н. Илчев).

11. Брега̀ре

Население: 1900 г. — 1215 жители, 1910 г. — 1379, 1926 г. — 1924, 1934 г. — 2132, 1946 г. — 2259, 1992 г. — 1112.

Намира се на 40 км югоизточно от Орехово и е разположена върху равна лъка край левия бряг на р. Искър. Землището му се състои от 21 000 дка ниви, ливади, пасища и лозя и градини. То граничи на изток със с. Ореховица, Плевенско, на юг — със Ставерци, на запад — с Остров и Долни Вадин, и на север — с Крушовене. През късната античност в района на Брегаре е имало трако-римско селище и през него е минавал римският път от Улпиа Ескус за Мелта, Сердика и Монтанензиум. Намерени са римски монети, накити и една надгробна плоча (Шкорпил, Х., АЕМ, 1894, 170–224, Дяковиц, В., 1904, Димитров, Д. П., 1942, с. 48).

Днешното село Брегаре се простира върху културен пласт на едно голямо средновековно селище и неговият некропол. Селото е заварено в края на XIV в. с името Брегар, но в един османски документ от 1454 г. е записано като мезра — т.е. обезлюдено селище, заедно с мезрите Бързаково, Лесковичовча и Рупча (Гандев, Хр., 1971, с. 25–31). В началото на XVII в. вече го срещаме като село с ханета (домакинства). В османски регистри от 1617 г. е записано: „Каза Рахово, село Брегава — 20 ханета, нови 3“, а в документ от 1632 г.: „Каза Рахово, село Брегар — 33 ханета“ (ТИБИ, т. VII, 1986, с. 265). Вече в 1673 г. селото се е увеличило числено и от Брегаре е мобилизиран като гребец за турския дунавски флот Петко, син на Илия (РСт., 1, 377).

Изглежда, че кърджалийски банди в края на XVIII в. са опустошили селото и жителите му се разбягали. Дълго време мястото на селото е стояло празно и се наричало соват Брегаре. След 1860 г. тук вече има заселени български семейства. Това се вижда от един часослов, който се пазеше в църквата „Св. Архангел Михаил“ на с. Брегаре. В тази църковна книга има следната приписка: „1873 юулия е 29 ден на тази навусница цената 20 гроша и Томо Цалов“. През 1865 г. турската администрация заселва в село Брегаре черкезки и татарски колонисти. Те били 250 семейства черкези и 60 семейства татари. Но през есента на 1877 г., изплашени от настъплението на руските освободителни войски, които вече са ги трепали и прогонили от Крим и Кавказ, черкезите и татарите набързо изчезнали на юг в Анадола и никога повече не се върнали.

Към 1867 г. петнадесет български семейства от с. Кунино се заселили в с. Долни Вадин, но изглежда там не им е провървяло и те се преместили в с. Брегаре завинаги. В 1878 г. село Брегаре е узаконено като административна единица с указ и първият кмет на селската община е бил Петър Веньовски, родом от с. Кунино. На следващата 1879 г. в Брегаре се открива училище с пръв учител Гешо Дилов, а в 1881 г. учител става Иван Генов — и двамата от с. Кунино, преселници в Брегаре. Иван Генов е учителствувал преди това в Кунино, Ставерци и Вадин (Архив. Ив. Н. Илчев). През 1887 г. в с. Брегаре се заселили десетина семейства банатски българи, които образували отделна махала, станала образец на подреденост, планировка, чистота и по-висока култура. Тук след Освобождението били оземлени и се заселили завинаги опълченците Б. Събев от III дружина, братята Тодор и Косто Андрови и децата на големия им брат — опълченеца Петко Андров, който загинал в боевете на Шипка. Тодор Андров бил зле ранен в боевете и скоро починал. Останал само Косто и той вместо да се отчайва, натоварил на колата една черга дечурлига — неговите и сирачетата на братята си, и хайде в Брегаре. Братя Андрови са родени в с. Краводер, но краводерчени не знаят нищо за техните подвизи и дори, че е имало такива хора в селото им. Днес потомците на братя Андрови са повече от 20 къщи в с. Брегаре. Наричат ги Комитете.

По-важни родове в с. Брега̀ре са: Тупа̀нкьовци от Вла̀шко сѐло (дн. Ца̀ревец), Панду̀рете и Пѐовци от с. Струпец, Туфѐците от Ка̀мено по̀ле, Радовѐнците, Вѐлчовци, Дѐнчовци, Гѐрчовци, Кра̀евци, Марѝновци, Ма̀рковци, Маю̀ците, Мѝнковци, Ра̀дуловци, Пѐтърчовци и др., които са все преселници от предпланинските села.

12. Бреница

Население: 1860 г. — 200 двора, 1872 г. — 349 къщи и 530 семейства, 1880 г. — 2658 жители, 1910 г. — 4627, 1926 г. — 5542, 1934 г. — 5901, 1946 г. — 6022, 1965 г. — 4621, 1975 г. — 3965, 1992 г. — 2758.

Бреница е едно от големите села в района от Искър до Тимок. Намира се на 18 км източно от Бяла Слатина и е разположено от двете страни на голям дол с извори и на 6 км от левия бряг на р. Искър. Селото е събран тип, но условно се дели на три махали — Долната, Средната и Горната махала. Гара е на теснолинейката Червен бряг — Орехово. Асфалтирани пътища го свързват с близки и далечни градове и села. Землището му заема площ от 82 941 дка и опира на изток в землищата на Глава и Койнаре, на юг са Чомаковци и Еница, на запад — Струпен и Кнежа, и на север — Долни Луковит. В неговото обширно и плодородно землище има много стари и неизследвани селища и паметници от различни исторически епохи. Районът на Бреница е осеян с повече от двадесет тракийски надгробни могили и нито една от тях не е разкопана от археолози. Най-старото селище в землището на Бреница датира от новокаменната епоха или от преди осем хиляди години. Останките му са разкрити на 8 км североизточно от днешното село в местността Садините. Тази местност е незаливна крайречна тераса до левия бряг на р. Искър. Сега е залесена с акация. При нашия археологически сондаж бе открита опожарена глинена мазилка от жилища, изградени от дърво и плет, оръдия на труда от кремък и камък и много керамика, върху която са рисувани геометрични орнаменти. Другото праисторическо селище е в Кременитата могила, издигаща се на не повече от два метра над околната повърхност. Културните напластявания са останали тук от шест праисторически селища, съществували последователно на едно и също място. Някога р. Искър е текла близо до Кременица и е ограждала с водите си селището от север, изток и юг. И сега тези посоки извън селището са заблатени. Достъпът е бил само откъм запад. Но праисторическите обитатели са прокопали тук канал, по който е текла вода от Искъра. Освен с канал селището е било обезопасено с дървена палисада, следи от която бяха намерени при нашите проучвания. От 1974 до 1979 г.г. включително ние направихме в южния му край археологически разкопки на площ от 1400 кв.м. Установи се, че по-късно траките са издигнали в северния му край една надгробна могила, която с времето е била смъкната. Но понеже тя е издигната от културния пласт на селището, наситен с много кремъци, населението я нарекло Кременѝтата могила.

С нашите археологически изследвания установихме, че културният пласт на това праисторическо селище има височина до 2,20 м и се състои от шест строителни хоризонта, разположени един върху друг. Първите два, броени отдолу нагоре, са от две селища и датират от последната фаза на късния неолит, която фаза вече се нарича в науката „Фаза Бреница“ (Николов, Б. Селище от късния неолит при с. Бреница, Врачански окръг. — Археология, 1986, кн. 4, с. 5–17; Същия, Периодизация на неолитните култури в Северна България от Янтра до Тимок. — Изв. музеите в Северозап. България, т. 18, 1992, с. 19–21). Двете селища от късния неолит са били разрушени от водите на р. Искър. След време на същото това място се заселили пак хора, но те били вече в началото на медно — камената епоха — ранния халколит. Четири пъти тяхното селище е било опожарявано от неприятели и четири пъти те отново го изграждали върху старите пепелища (Nikolov, В. Developpement du Chalcolithique en Bulgarie de l’Ouest et du Nord-Ouest. — Studia Praehistorica, 1978, 1–2, p. 123). В тези шест последователно заселвани селища от късния неолит и ранния халколит бяха намерени голям брой оръдия на труда от кремък, камък, кост и рога на различни животни, а също така много глинени съдове и предмети на религиозния култ. Върху някои от керамичните съдове са врязани символични знаци и пиктограми, които представляват наченките на най-древната писменост в Европа (Николов, Б. Новооткрити праисторически писмени знаци. — Сп. Векове, 1976, № 5, 16–19; Nikolov, В. Signes surdes ouvrages en argile de 1’epoque prehistoriquc en Bulgarie occidentale. — Studia Praehistorica, n 8, 1986, p. 166–177).

Тракийските надгробни могили, издигани тук през цялата бронзова и желязна епоха показват, че в землището на Бреница в древността е имало земевладелски имения на знатни тракийски родове, които след смъртта си са били погребвани в могили близо до своите владения.

В местността Крайна Бреница, където има няколко извора, има останки от голямо трако-римско селище, датиращо от късната античност. В местността Струпен пък е изкопано гърне със 120 сребърни римски денари от II в. (Герасимов, Т., 1964, 247).

Днешното село Бреница е основано на сегашното си място още през времето на Първото българско царство (681–1018 г.). На височината източно от селото, където имаше машинен двор на ТКЗС, е некрополът на това селище. Тук се изкопават християнски погребения с предмети и накити от VIII — XI векове. За старинността на селото говори и неговото име, което е от старобългарската дума БРЕНЫ и означава тиня, кал, каквато всъщност е и днес плодородната бренишка почва при дъждове. Като селищно име Бреница се среща още през XII в., но то не се отнася за нашето Бреница, а за друго. Нашето Бреница е заварено от османските поробители с днешното си име в края на XIV в. Най-старият османски документ, в който е записано село Бреница е от 1479 г. Тук селото е записано като войнаганско и дял от тимар (ленно владение) с 23 домакинства (ТИБИ, т. II, 1966, 161 и 333). В един регистър за войнагани и ямаци от 1548 г. от село Бреница са записани 44 българи. Сред тях са много старинни лични имена като: Видо, Войо, Драле, Борян, Драгошин, Ставер и др., които вече съвсем не се срещат из селото. Двама от войнаганите в този списък са отбелязани като избягали от селото, а други двама са се разорили материално и са били освободени от службата в помощните войски на турската империя, тъй като те са служили на собствени разноски и в замяна на това държавата ги е освобождавала от повечето данъци (ИБИ, т. XX, 1974, с. 58, 86, 108 и 110).

В друг османски документ от 1620 г. с. Бреница е записано като дял от тимар (ленно владение): „Каза Рахово, село Браниче — 10 домакинства“, а през 1632 г. е „Каза Рахово, село Браниче — 9 домакинства“ (ТИБИ, т. VII, 1986, 266 и 349). Село Бреница се споменава и в кондиката на Етрополския манастир „Св. Тройца“ в 1648 г., заедно с изчезналото по-късно с. Ново село, което се е намирало на левия бряг на Искър — източно от Бреница (Мутафчиев, П. Из нашите старопланински манастири, бележки и материали. — Сб. БАН, кн. 27, 1931, 60). Тази местност и сега се нарича Ново село и едно от преданията за неговото обезлюдяване е, че селото е пометено от голямо наводнение на Искъра, а другото, че Ново село е плячкосано и опожарено от кърджалиите и жителите му се разбягали кой накъде види. Бреница също е пострадало от кърджалийските банди и част от жителите му намерили спасение във Влашко, а други се криели из горите, докато минала опасността. През 1871 г. в църквата „Св. Възнесение“ на с. Бреница е свещенодействал поп Никола Вътов и в същата година даскал Христо Пенчовче е обучавал в три отделения 70 момчета (Летоструй, 1873, с. 58 и 60). Бреница е родно място на родителите на Екзарх Йосиф и на родителите на професора по икономика Александър Цолов Цанков (1879–1959 г.г.). Тук се е родил и художникът демократ професор Иван Ангелов Стоянов (Л. Марински, Иван Ангелов (1864–1924 г.г.). Живот и творчество. — С., 1959).

Стари родове в Бреница са: А̀нгелчовци (Нина̀ковци и Стѐфановци), Андрѐовци, Байракта̀рете (Гайда̀рете и Ка̀лчовци), Бабу̀ровци (Мѝшовци), Ба̀новци (На̀товци и Разпо̀повци — поп Коцо Банов Бановски се разпопил и се главил учител в Кнежа), Ба̀човци (Ела̀ковци и Мо̀новци), Бенду̀рете, Бѐновци (Панду̀рете), Бѐтовци (Гѐновци), Бѐшовци (Илѝевци, Ма̀тинци и Ра̀гювци), Бѝковци, Биту̀нете (Чатъ̀ковци), Бойджѝевци (това е родът на проф. Иван Ангелов Стоянов — художник-демократ), Бръ̀нчовци (Бра̀нчовци), Векѝлете, Влъ̀чковци, Га̀новци, Гечѐковци (Ко̀стовци), Гергу̀шовци (Цицирѝговци), Гръ̀ковци, Да̀новци (Кузманчовци), Да̀нчовци, Дѝмчовци (Кърто̀ковци, Лѝловци и Са̀вовци), Дѝнинци, Дѝшовци, Дрѐновци (До̀йкинци), Ду̀ловци (Мо̀човци), Ду̀шмановци, Йо̀сифовци, Йо̀товци (Йо̀нкинци), Йо̀шовци, Конча̀ровци, Келѐжете, Крату̀нците, Ку̀новци, Лъ̀жовци, Мѝрковци, Навуща̀нете (Бръда̀рете и Шока̀йците), О̀блаковци, Парладѝйте, Па̀ртовци (Гъ̀ньовци и Нѝковци), Паша̀новци (Ма̀новци и Фазлѝйте), Пѐтровци, Печа̀ковци, Пѐшовци, Пинда̀ците (Вълда̀ковци — от тях има изселени в Кнежъ и там се наричат Влъ̀чковци), Попо̀вци (Марин Поповски е доведен от с. Търнък в Попо̀вци), Рѐшовци, Ру̀счовци, Ръта̀рете (Ърта̀рете, Коня̀рете и Ра̀човци), Са̀вкинци (До̀тковци), Сеча̀нете (Братя Сечѐнски), Стоя̀нчовци (Ду̀дковци и Калму̀ковци), Та̀нковци (Въ̀тковци и Тана̀совци), Та̀новци (Йо̀ловци, Ко̀цовци и Па̀цовци), Ту̀рговци, /Х/аджѝйте, Цветка̀шете, Цо̀ловци (До̀човци), Цура̀ковци и Янку̀ловци.

В Бреница има малко родове, придошли отвън. Това са: Буковченете от с. Буковец, но част от тях от Бреница отишли в с. Тръстеник, Габреша̀нете от с. Габаре, Гу̀рдзовци от с. Тлачене, Дъбнѝченете от с. Д. Дъбник, Йо̀тковци от с. Осиковица, Ботевградско, Мана̀фците от с. Цаконица, Мѝшковци от с. Долно Камарци, Пирдопско, и Ко̀нецовци от с. Долна Гноеница — тук се е заселил в началото на XIX век техният родоначалник Цено Ко̀неца.

Изселените родове от Бреница са: Гу̀новци и То̀ковци (Маринчовци) в с. Лесковец, Ореховско, където се установили навръщане от Влашко в началото на XIX в. Други са Брениченете в с. Алтимер и Цанкови в гр. Орехово.

Село Бреница, въпреки робството и превратностите на историята, не е прекъсвало живота си за дълго време. Това се вижда от имената на местностите в неговото обширно землище, сред които има доста стари.

Също на връщане от Влашко четири бренишки родове останали в с. Букьовци (дн. гр. Мизия). Те са: Гръ̀блювци, Злата̀новци, Пѝровченете и Шко̀дровци, които днес съставляват цяла махала, наречена Бренѝшката.

13. Бру̀сен

Население: 1910 г. — 482 жители, 1926 г. — 546, 1934 г. — 593, 1946 г. — 599, 1965 г. — 576, 1975 г. — 558, 1985 г. — 480, 1992 г. — 531.

Едно от малките села на Врачанско, което се намира на 20 км източно от Враца и е разположено върху равна лъка покрай левия бряг на р. Искър. Землището му също е малко и има площ от 6408 дка и граничи на изток със землището на Царевец, на юг — с Лик и Типченица, на запад — с Дърманци и Мездра, и на север — с Долна Кремена. Западно от селото р. Искър се стеснява и коритото ѝ преминава в тесен пролом от грамада скали — брусници (юрски червени мергели), дали името на селото от брус, брусник — брус и -_ен_, както от рогоз и -ен — Рогозен, вода и -ен — Воден, ветър и -ен — Ветрен и др.

На изток от селото са запазени основите на средновековна църква, наричана от населението Латинската черкова или Манастира. Тук има стар оброк, наричан Кръста, който е почитан на празника Св. Илия.

Южно от Брусен са разкрити зидани с тухли и камъни гробници, които датират от късната античност. Иманяри са разкопали две от четирите могили до селото. Откритите човешки скелети са разхвърляни, а златните и сребърни накити от погребалните дарове са укрити от намервачите.

Селото се споменава в османските регистри от 1430 г. със седем домакинства като тимар с името Брусене (РСт, 1, 377). Това означава, че е заварено от османските поробители в края на XIV в. с днешното си име и няма съмнение, че е било основано много време преди османското нашествие. Според местното предание по време на робството се е местило три пъти: в м. Го̀рна ла̀ка, в Кошу̀ште по̀лье и в Селището. Причините са били от чумни епидемии и нападения на разбойници. В местността Селището се изравя късно средновековна керамика и други предмети на бита и все още личат чертите на дворовете и траповете от землянките на едно старо селище.

Археологическите материали и градежът на средновековната църква, наречена Латинската черкова, ни показват, че около нея е имало българско селище през времето на Второто българско царство (1187–1396 г.). Днешните жители на селото са потомци на стари местни родове: Бану̀шовци, Бѐковци (Андрѐевци), Връ̀тковци, Влъка̀новци, Дѝковци, Йо̀ловци, Пала̀шете, Пръ̀шовци (Ио̀товци, Синѝгерете и Ца̀нови), Сира̀ците (Петлѝте), Тодора̀ковци, То̀шовци (Джу̀рковци), Трънѝчковци (Кръ̀скювци) и Чѐргарете (Баниците). Малко преселници отвън са дошли тук през първата половина на XIX в. Това са Мѝтинци от с. Бо̀денец, Я̀зовци (Карашлѝйте) от с. Кара̀ш, Моско̀вците от с. Лик и По̀нгерете от с. Врачеш, Ботевградско. В средата на XIX в. от Брусен в с. Курново се изселва родът Кюромѝжете. По време на робството селото е било владение на турски големец, който е живял във Враца и имотът му се управлявал от негови пълномощници. Той притежавал и две воденици на р. Искър, отдавна разрушени.

В землището на селото са почитани до 1944 г. няколко интересни оброка. Те са: Оброка в Лозята, почитан на Костадинов ден, Стариа оброк в м. По̀тока, почитан на Св. Тройца, Оброка в м. Орнича̀ка, почитан на Спасовден, и Два̀та обро̀ци в м. Ста̀рата ва̀да, почитани единият — на Гергьовден, а другият — на Пѐтрови за̀говенки. Брусен e спадало в зоната на „а“ говорите, днес това е запазено само в имената на местностите.

14. Бу̀ковец

Население: 1880 г. — 649 жители, от които 146 помаци и 12 цигани, селото се числи административно към околия Камено поле, 1887 г. — 769 жит., от които 154 помаци и 4 цигани, селото е административно към околия Бяла Слатина, 1892 г. — 741 жит., от които 151 помаци, 4 евреи и 7 цигани, 1900 г. — 766 жит., от които 56 помаци и 12 цигани, 1905 г. — 856 жит., от които 28 помаци и 50 цигани, 1910 г. — 961 жит., от които 37 помаци и 28 цигани, 1926 г. — 1263 жители чисти българи, помаците и циганите са се изселили, 1934 г. — 1392, 1946 г. — 1407, 1956 г. — 1287, 1987 г. — 621 и 1992 г. — 493.

Намира се на 18 км югозападно от Бяла Слатина и е разположено върху силно пресечена от долове местност в северното подножие на бърдо Веслец недалеч от десния бряг на р. Скът. Землището му заема площ от 20 165 дка и опира на изток в землището на с. Тлачени, на юг — във Вировско, на запад — в Джурилово, и на север — в Комарево. От тази площ около 5000 дка е обработваема земя, останалото са гори, шубраци, пасища, ливади и пустееща земя (Голопръ̀ц).

Районът на село Буковец е богат на неизследвани археологически паметници и селища. В Калето при Заногата са останките на укрепено праисторическо селище, което е населявано през втория период на медно — каменната епоха и принадлежи на халколитната култура „Криводол-Сакуца-Бубани“, развивала се по тези земи в четвъртото хилядолетие пр.Р.Хр. На повърхността на това селище личат следи от антично укрепление. Сега Калето е терасирано и залесено.

В местността Селището — на север от Буковец, има останки от антично и средновековно селище. Тук е намерен тракийски железен меч (Миков, В., 1933, 155). В една тракийска надгробна могила в местността /Х/умата иманяри са разкрили погребение чрез трупоизгаряне в глинена урна в сивопепеляв цвят. Тракийска надгробна е също Мота̀нова могила на югозапад от селото. Западно от днешното село до Язовира и в двора на Васил Тончов се изравят глинени водопроводни тръби и скелети от християнски погребения, датирани с намерените при тях накити от XII — XV в.в. На Лозения връх западно от селото личат зидове от старо укрепление, а върху терасата до него се вижда средновековно землено укрепление. В м. Черковата има стар оброк, който не се помни кога е честван. Стар оброк се намира и в м. Манастирчето при Стария кладенец.

По всичко изглежда, че село Буковец е заварено от османските завоеватели с днешното си име и на сегашното си място. Трябва да сме убедени, че в следващите преводи на османските документи ще се явят сведения и за с. Буковец. Нашето предположение се основава не само на селищното име Буковец, което безспорно е старинно име. Бук -ов -ец е съставено от прилагателното буков, т.е. кладенец с гърло от буково дърво, клада, и от съществителното извор, езеро или кладенец, което с времето е отпаднало и е било заменено със старинния суфикс -_ец_. Освен това в землището на селото има много стари имена на местности със старинни суфикси -_ица_ и -_ец_, като: Дрено̀вица, Странѝца, Бра̀йовец, Въ̀тковец, Домусла̀вец, Ку̀чковец, Мѝшовец, Нѝчовец, Оса̀йдовец, Плешѝвец, Сѝньовец, Голопръ̀ц (голо като пръст, пръс/т/цен голо), Горгос, Чуй петел и др. Тези имена не са отскоро и те говорят не само за своята старинност, но и за древността на село Буковец.

За село Буковец досега има преведени само два османски документа и те са от XIX в. Единият е с дата 1849 г. и в него Буковец е записано като тимар на Мехмед Юсуф от Враца (НБ КМ, Ор.отд. Ф. 29, 281). Другият документ се отнася за производители на тютюн — 17 българи и 5 бежанци-черкези от село Буковец, от които е събран данък десятък за 1876 г. (НБ КМ, Ор.отд. Вц, Ф. 29, арх.ед. 105).

Поради липса на повече работна земя и поминък и поради откъснатостта на селото още през първата половина на XVIII в. няколко родове от с. Буковец се изселили върху землището на обезлюденото през 1711 г. село Голяма лъка.

На мястото на изселените жители на с. Буковец турската администрация преселва българо-мохамедани от Ловчанско и Тетевенско, които се отличавали със своя -_ятов_ говор. Първите помашки родове в Буковец са Амза Ибрахимови, Молла Османови и Уса Мехмедови. Те дошли тук още в средата на XVIII в. След тях дошли още помаци, щото през 1860 г. в с. Буковец има 30 български и 10 помашки родове (ДБИ, т. I, с. 153–154).

В началото на XIX в. българските родове в с. Буковец са били следните: Бѐшковци, Въ̀ловци, Говеда̀рците, Нѐшовци, Зла̀тковци (Бу̀ловци) и Ра̀ловци. Но много скоро Ра̀ловци се изселили — част от рода в Алтимир, и другата част — в с. Търнава. Въ̀ловци пък отишли в Рогозен, Нѐшовци — в с. Еница, и Златковци (Буловци) — в с. Алтимер, където им казват Буковченете. На тяхното място от с. Осиковица, Ботевградско, дошли в Буковец родовете: Йо̀товци, Кавалѐрете, Кова̀чете, Кьо̀нинци, Палковци, Папирете, Трендафилете и Тужите. От колибите Горен и Долен Мунков чифлик при село Мушат дошла цяла колония пришелци: Вѐшковци, Въ̀тковци, Гръ̀горете, Гуджа̀лете, До̀ковци, Ко̀стовци, Коча̀нете, Мечка̀рете, На̀йденовци, Рога̀чете, /Х/ашла̀ците и Чифлиджа̀нете. От с. Радовене се изселват в Буковец родовете Бирда̀нете, Връба̀новци, Гѐновци, Демя̀новци, Зелѐните, Ита̀ковци, Лапа̀рете, Ла̀чковци, Нѝчовци, Пѐйовци, Пѐтковци, Тига̀нете, То̀мовци и /Х/ѝтовци. Родът Пѐцовци дошли от с. Комарево, а Èповци, Ло̀кманете. Стамболѝйте и Щръ̀бовци — от с. Добревци. От с. Бресте дошли по-късно Брестенете, от Цаконица — Цаконченете, а след 1919 г. от Босилеградско тук се настанили семействата на Гено Тасков, Стойно Тасев и Тончо Златков.

Историята на учебното дело в с. Буковец е твърде любопитна и интересна и затова ще я предадем накратко. Осем години след чумавата 1835 г. в с. Буковец е открито училище с пръв учител Марко Хинков от с. Тлачене. Той започва първия учебен ден на Димитровден в 1843 г. и учителства тук до Гергьовден на 1844 г. След това цели 16 години в с Буковец няма нито даскал, нито училище. Едва през есента на 1859 г. даскал Цеко Недков Кьопавия от с. Джурилово открива отново учебното дело. В 1863 г. тук учителства Неделко Йотов от с. Ослен Криводол. След него е даскал Кото Цанов от с. Буковец, а подире е Васил Цанов от с. Враняк, който учителства до 1882 г. (из летописната книга на училището в с. Буковец и ОДА, Враца, Ф. 1-к, оп. 1, арх.ед. 604, л. 13 и 14).

Накрая ще бъде любопитно да отбележим имотното състояние на жителите от с. Буковец през 1911 г., за което имаме сигурни статистически сведения. През споменатата 1911 г. в с. Буковец са били на лице 154 частни стопанства. И от тях както следва:

до 10 дка са имали 8 стопани,

до 20 дка 17 стопани,

до 40 дка 30 стопани,

до 60 дка 29 стопани,

до 100 дка 31 стопани,

до 150 дка 26 стопани,

до 200 дка 9 стопани,

до 300 дка 2 стопани (Вълчо Петков — с 289 дка, Лало Даков — с 250 дка),

до 500 дка е имал 1 стопанин (Трифон Петков — с 328 дка)

и над 500 дка също 1 стопанин (стопанството на Стойко и Недко Ценкови с 801 дка).

Става съвсем очевидно, че повече от 61 на сто принадлежат към средното селско съсловие земеделски стопани. Те бяха гръбнакът на българската държава — производители на блага и данъкоплатци. Това средно селско съсловие на добри производители и съвестни данъкоплатци беше безмилостно унищожено от 1944 г. до 1989 г. Беше унищожено физически и морално и от него няма вече и следа…

15. Бутан

Население: 1871 г. — 129 къщи с 233 венчила, 1900 г. — 2270 жители, 1910 г. — 2789, 1926 г. — 3966, 1934 г. — 4343, 1946 г. — 4620, 1965 г. — 4595, 1975 г. — 4369, 1992 г. — 3717.

Село Бутан стана известно на света наскоро с откриването на голямото газово находище. Намира се на 20 км югозападно от Орехово и е разположено върху леко нагъната тераса до левия бряг на Огоста. Землището му е почти изцяло върху плодородната равнина Златия. Някога тук са растели 1534 дка широколистни гори, но днес от тях не е останало нищо (Пътеводител, 1904, с. 41). Това землище заема площ от 66 010 дка и опира на изток със землището на Софрониево, на юг — с Крива бара, на запад — с Вълчедръм, и на север — с Гложене и Радойково. В района на Бутан има повече от 10 тракийски могили, но нито една не е проучена от археолози. Някои от тези могили са разкопавани от иманяри, но дали са намерили нещо не се знае.

Западно от Бутан е местността Брестовец, която е богата на извори. Тук е и местността Средорека, в която се събират Брестовешка и Бечина падини. При изкопи на канал за водопровод през юли 1978 г. на едно голямо пространство можахме да наблюдаваме културен пласт от древни селища с дебелина повече от метър. Тези селища са обитавани от траките през бронзовата и желязната епохи и през Първото българско царство. Открити бяха хромели за смилане на зърна, оръдия на труда и домашен инвентар. Изобилната керамика определяше датите на всяко селище. Тук бяха намерени и глинени погребални урни. В тях имаше обгорени кости на човек и пепел от кладата, върху която е бил изгорен трупът. Преобладават урните със сферична форма на тялото и две симетрични една на друга дръжки, които извиват високо над устието. Второто селище от този културен пласт е обитавано от траките през късножелязната епоха и тук се среща типичната сива тракийска керамика. Най-младото селище е от късноримската епоха. Най-отгоре на културния пласт има следи от селище, което е обитавано през ранното българско средновековие. При изкопи за леденица до язовирната стена на Брестовец бяха открити няколко погребални урни, пълни с обгорени човешки кости и пепел. Открити бяха и погребения чрез трупополагане, които имат по-късен произход. В този район са изкопавани и антични гробници, зидани с камъни и тухли, но не е запазено нищо от техния погребален инвентар.

На 10 км западно от Бутан е Аспарухов окоп и вал, който се простира от Козлодуй до Ередин. В землището на Бутан до този окоп има останки от селища, които може би са били и военни гарнизони за обслужване на това грандиозно землено отбранително съоръжение. Едното селище е източно от Окопа в местността Кюнка. Неговият културен пласт показва късна античност и раннобългарско средновековие. На 3 км западно от това селище — Зад Окопа, има следи от друго селище. От намираната на повърхността керамика съдим, че то е от Първото Българско царство. Що се отнася до тракийските надгробни могили, които са на две групи — до селото и западно от него, те са гробници на тракийски земевладелци, притежавали имения в този район през няколко исторически епохи.

Село Бутан е образувано преди края на XIV в. с днешното си име. Селищното име Бутан е лично име на човек, който преди XIV в. е основал или владял селото. Личното име на Бутан е съставено от първоначалното Буто и -_ан_, както Първан, Цветан и пр. В с. Галиче има род Бутовци, една тракийска надгробна могила северозападно от Галиче се нарича Бутова могила, стрелбището на 35 пехотен полк във Враца се нарича Бу̀тов дол, а в с. Дърманци има местност Бу̀тов рът. В с. Радовене има лично и родово име Бута̀н и Бутанѐте.

В югозападната част на днешното село Бутан се виждат пепелища от опожарено средновековно селище. На същото това място заселници в началото на XIX в. заварили надгробни каменни кръстове от средновековни погребения и започнали да погребват на същото това място своите покойници. Така се оформило старото гробище на селото.

Село Бутан е записано в османските архиви в началото на XVII в. като тимар (ленно владение). В един османски регистър с дата 1620 г. четем: „…Каза Рахово, село Бутан — 15 домакинства…“. В същия регистър с дата 1632 г. е записано: „…каза Рахово, село Бутан — 20 домакинства…“ (ТИБИ, VII, 1986, с. 265 и 348). В един архив на врачански търговец от 1789 г. пише: „…бежански башка у Бутан имаше 230 гроша…“ (Семеен архив на Хаджитошеви, т. 1, 1984, докум. 410, лист 9). Тук се касае несъмнено за бежанците от селото Крушовица във Врачанската планина, западно от връх Околчица, които се преселили в с. Бутан в края на XVIII в. Знаят се дори и родовете, които от с. Крушовица се установили в Бутан завинаги. Тези родове са: Васѝловци, Гу̀нчовци, Да̀човци, На̀йденовци, Пѐлкинци и /Х/убавѐшковци. А в село Хърлец се заселили Думбаровци, а Джанкинци се установили в с. Крушовица, Ореховско. И двете села с име Крушовица — Ореховското и Врачанското, се срещат по едно и също време в един и същ регистър за облагане с данъци… До заселването на крушовските бежанци в с. Бутан останали само родовете Гайдарете, Джоновци и Митаковци. Другите жители на Бутан избягали след едно жестоко нападение на кърджалиите. Част от избягалите бутанчени основали село в Крайовска област и го нарекли с жителското име Бутани. В първите години на XIX в. чифликчията Афуз довежда от Румъния 30 порумънчени български семейства, за да му работят на чифлика и на воденицата (Афузовата, а подир Освобождението — Даневата воденица). Скоро 20 семейства от доведените се преселили в с. Сърбеница (дн. Софрониево), а останалите 10 семейства се заселили в южната част на днешното с. Бутан, където били Гайда̀рете, Джо̀новци, Мита̀ковци и наскоро дошлите от Търновско Драгомировци и бежанците от обезлюденото с. Крушовица при връх Околчица. Така се образувало ядро от местни родове и пришелци. Скоро към тях се присъединили идващите от Влашко, които били наречени Влашкостранци. Някои от тях били стари бутански родове, които през различно време потърсили убежище в Румъния. Такъв е родът на Тановци. Дядо Деко Тановски е разказвал, че дядо му Камен Танов се е завърнал пак на имота си в Бутан от страх да не го мобилизират в румънската армия. Завърналите се други родове от Влашко са: Ва̀нчовци, Ко̀рдовци, Лѝлчовци, Ма̀нчовци, Нанѝевци, Нѝцоловци, Ня̀ковци, Прѐдовци, Прѝновци, Петрушановци. Но няма никакви сведения за селата, в които са живели тези родове, преди да минат във Влашко. Със сигурност обаче се знае, че от Цибър варош (дн. Горни Цибър) са Ра̀ковци и Та̀новци, от Омѐрова махала (дн. Ботево, Ломско) са Мечковци, а от с. Кара баджак (дн. Игнатово, Ломско) са Териячковци. От с. Душилница и с Комощица, Ломско, идват Гетовци, Спасовци и Шунелците. След 1840 г. от с. Кунино се преселват в с. Бутан родовете: Ву̀товци, Дѝмчовци. Кѝрковци, Лѝловци, Лука̀рците, Па̀нчовци, Сланѝнковци и Ста̀новци. Не много време подир тях от с. Камено поле дошли: Капенополците (поп Иван Вълков и ботевият четник Васил Цветков Вълков), Ла̀ловци, Ла̀шовци и Цо̀ловци. Подире от с. Горна Гноеница се преселили Бѐлювци, Дѝновци, Лиха̀рците, Па̀човци, Пульовци и Чуновци (Гуновци).

През време на робството турци в с. Бутан не са живели, освен субашата турчин. В селото е имало старейшина българин, който се е занимавал с делата на селяните и един рабошчия — също българин, който зарязвал на рабош данъците към султана. Като старейшини са запомнени от населението с добро Чуно Гунов, Дино Димитров, Спас Кънов Длъгиа и Рако Каменов Пунарски, а рабошчии са били Никола П. Хубавенски (преселник от с. Хубавене) и Тодор Нетов Даскала.

Училището в с. Бутан е открито в 1856 г. (архив Илчев) с пръв учител Иван Вълков от Камено поле, който в 1859 г. се запопил в Бутан и учител става Тодор Нетов Даскала — преселник от Кунино, където вече е бил учител 4 години. В 1864 г. учител в Бутан става неговият ученик от Кунино Банко Ценов Ружата. В 1865 г. на общоселски начала се построява бордей за община и училище, а през 1871 г. бутанчени със собствени средства построяват солидна за времето си църковно-училищна сграда, съществуваща и до днес, с долен етаж за училище и горен за църква. Същата година бутанчени извикали от гр. Лом учителя Таки Миков Ганов (1853–1903 г. — вж. също Кръстю Пишурка. Аделиада. Алпийска пастирка. — Белград, 1875, с. 78: Спомагатели… в Лом, Мико Ганов за сина си Таки). Таки Миков е учил в родния си град, а после в Белград. Баща му е бил абаджия в Лом. Той въвежда в бутанското училище взаимоучителната метода и преподава българска история, землеописание, аритметика. Таки е бил родолюбец и революционер. Оженил се за сестрата на Ботевия четник Васил Цветков Вълков и заедно с него, с чичо му поп Иван Вълков, с Филип Симидов и Петър Спасов създали в Бутан местен таен революционен комитет. Обвинен в комитлък Таки бил принуден през зимата на 1876 г. да напусне Бутан и се главява учител в с. Долни Дъбник. Но там се опитва да създаде революционен комитет. Бил вързан от турците и през Свищов закаран в Лом. След Освобождението на България е учител в Лом, а сетне секретар на окръжния съд, съдебен следовател във Видин, председател на съдилищата в Силистра, Бургас и София — до 1891 г. Заедно с Таки Миков е бил подгонен и Петър Спасов, но той успял да се укрие и да премине в Румъния. През лятото на 1876 г. Петър Спасов е доброволец в Сръбско — турската война в отряда на генерал Черняев. Ранен е в сраженията при Неготин. Петър Спасов се е учил в Бутан при Тодор Даскала, после в Орехово и Лом. В 1878 г. той е учител в Бутан, сетне в Сръбеница и Крушовица и кмет на с. Бутан през 1887–1890 г.г.

Неочаквано през един късен следобед на 17 май 1876 г. в с. Бутан пристига Ботевата чета, която същия ден е слязла от парахода „Радецки“ на Козлодуйски бряг. Изморените четници се настанили на почивка около трите ханчета: Диновото, Поповото и Раковото. Войводата Христо Ботев и щабът на четата отсяднали в Поповото ханче, което и до наши дни е запазено. Бутанчени отначало се стъписали, но скоро разбрали какви хора са дошли и започнали да им носят пити домашен хляб, сирене и вода. Жените се кръстели и целували знамето на четата (Стоянов, Захари. Христо Ботев — опит за биография. — С., 1946, с. 392). Дейците на местния революционен комитет бързо се разпоредили и над пълноводната р. Огоста бил направен мост от коли, по който да премине четата. При всичко това никой не се противил на заповедите на комитета (Стефанов, X. Към въпроса за прехода на Ботевата чета и установяване на революционна власт в с. Бутан. — В: сб. Военно исторически сборник, С., 1968, кн. 2, с. 28–37). Към обоза на четата, стъкмен още в Козлодуй, се присъединили нови петима колари: Тодор Тончов Лукарски и неговият син Томо, Гуно Чунов, Димитър Дамянов Лихарски и Симеон Савчов Симеоновски. От с. Бутан към четата на Христо Ботев се присъединили и следните доброволци: Тончо Кунчев Горунски и Иван Тонев — и двамата били преселници от Тетевен в Бутан, Марко Василев от Враца, по професия обущар, който държал бакалия в Бутан, Васил Цветков Вълков — братов син на поп Иван Вълков, Спас Цеков Кънов, Величко Пецов Стайков, Дичо Кътов Панов — убит в сраженията на Милин камък, Петър Димитров Семов — също загинал в битката на Милин камък, и Стамен Първанов Шунелски, който е намерил смъртта си след разгрома на четата (Николов, Б. Четници и колари от с. Бутан, които на 17 май 1876 г. се присъединяват към Ботевата чета. — Алманах „Околчица“, С., 1983, с. 180–185). Така жителите на с. Бутан изживяват един ден свобода и отдават своята дан за освобождението на България.

16. Бъзовѐц (Бъзавѐц)

Население: 1900 г. — 494 жители, 1910 г. — 639, 1926 г. — 897, 1934 г. — 1016, 1946 г. — 1062, 1970 г. — 659, 1992 г. — 384.

Село Бъзовец е основано през 1886 г. и се намира на 40 км югозападно от Орехово. Разположено е в малка долина, богата на извори. От основаването си до 1946 г. селото се е числяло административно към Ореховска околия. До освобождението от турско робство това е било пустеещо землище, което се наричало Бъзовешки соват. В 1865 г. турската администрация заселила тук татарски колонисти от полуостров Крим. Но есента на 1877 г. татарите се изселили оттам завинаги. Мястото останало държавен соват. Към 1886 г. то било отново заселено със завърнали се от Румъния български семейства, които преди векове били потърсили там убежище. Член кор.проф. Ив. Дуриданов в книгата си „Местните названия в Ломско“ — С., 1952, изд. БАН, с. 53 и 54 не сочи никакви сведения за историята на Бъзовец и се отнася съвсем несериозно към неговата топонимия — записал е само осем имена на местности около селото.

Землището на с. Бъзовец има площ от 12 500 дка. Граничи на изток с Ередин, Босилеград и Долна Гноеница, на юг — с Горна Гноеница, и на запад и север — със землищата на село Златия, образувано в 1955 г. чрез сливане на селата Калугер махала и Куле махала с указ № 317, обнародван на 13.XII.1955 г.

В землището на с. Бъзовец има много неизследвани археологически паметници и стари селища. В местността Градище има следи от антична крепост, а Трѝте могѝли и Ма̀чова могила свидетелстват за тракийско земевладелско имение през античността. Южно от селото, където сега има язовир, се намират останки от римско селище. В западната част на Сред сѐло в дворовете на Иван Йоницов и Кирил Митранов се изравят скелети от християнски погребения. Върху костите се намират стъклени и бронзови гривни и украшения и бронзови обеци с гроздовидни висулки. Тези накити са характерни за българското средновековие и показват, че там е бил некрополът на средновековното българско село, останките на което са около Чешмата. Селището е съществувало през Първото и през Второто българско царство и е било затрито при османската инвазия. Затова землището му е останало да пустее цели четири и повече века. До края на XIV в. всички землища на селата в този район са били вече съвсем точно определени.

Първите заселници на с. Бъзовец в 1886 г. са били десетина семейства българи, завърнали се в родината си от румънското село Пояна маре. Тук ги довежда Йон Мачов, който ги е прекарал със сал през Дунава. Тези семейства били следните: Андрѐевци, Вара̀ците, Въ̀товци, До̀ковци, Йонѝцови (Митра̀нови), Кютовци, Ма̀чови, Марѝнкови, Мортофля̀кови, Песо̀кови и Ра̀шковци. След тях от с. Бъилещи дошли Митра̀кьовци и Нѝковци. А после и още други. Малко нещо се знае за това, къде са живели тези семейства преди да потърсят убежище в Румъния. За Вараците например се сочи село О̀рид, Кутловишка околия (дн. Монтана), а за До̀ковци и Ра̀шковци — Кулска околия. За Вътовци се твърди, че преди са живели в с. Жеглица, Видинско, а Кютовци — в Белоградчишко. Останалите не помнят им е предавано нещо такова. Училището в с. Бъзовец е открито в 1894 г. В първите десетилетия от своето създаване селото се е числяло административно към Долногноенишката община. Името на селото е произлязло от растението бъз, прилагателното бъзов (и вероятно втората съставка на името е било съществително: кладенец, дол или пещ от този род). С времето съществителното е отпаднало и е било заместено със суфикса -_ец_. Така е станало Бъзовец, а някои го произнасят и Бъзавец.

17. Бъ̀лгарска Бѐла (Бѐла бъ̀лгарска)

(Производни от името на селото: бѐлянин, бѐляне, бѐлянка, бѐлянски.)

Население: 1910 г. — 820, 1926 г. — 1123, 1934 г. — 1317, 1939 г. — 1029.

Със заповед № 2709, обнародвана на 31 юли 1942 г., село Българска Бела е слято със село Мало Бабино под името Бѐли извор. Намира се на 8 км западно от Враца и е разположено край левия бряг на р. Лева която тук се нарича Въртешница. Българска Бела е срещуположна на Мало Бабино. Разделя ги само рекичката Бела бара, която е ляв приток на Въртешница. Землището му е малко и граничи на изток с Нефела, на юг — с Бистрец, на запад — с Краводер, и на север — с Власатица. Районът му е обитаван от траките през второто и първото хилядолетие пр.Р.Хр. Траките са оставили тук неизследвани селища и десетина надгробни могили. В една разрушена могила бе намерено погребение с трупоизгаряне, заедно с интересни бронзови украси за оглавника на кон и тракийско въоръжение от VIII в.пр.Р.Хр. (Николов, Б., ИАИ, т. 28, 1965, с. 163). На югозапад от селото има останки от средновековно селище и основи на стара църква, която според архитектурата си и градивния материал може да бъде датирана от периода XII — XIV в. Селото е известно още от първите османски документи от средата на XV в. с името Горна Бела (Бела- и -баля), заедно със село Долна Бела (Бела- и -зир), което е днешното Руска Бела (ИБИ, XIII, с. 255). Името Българска Бела селото е получило вероятно през XVIII в., когато българо — мохамедани от Ловчанско и тетевенско са колонизирали село Долна Бела и то е било наречено Турска Бела (Мюслим Бела), а след Освобождението — Руска Бела. В един документ от 1812 г. е записано: „… Бела Българска: Димитър Йованчов, Димитър Млачов, Вало Горов, Стоян Белареченин и Нино Сеизин…“ (Архив Хаджитошеви, т.I, документ 432, лист 32).

Стари родове са: А̀нгеловци, Андрѐшковци, Гьо̀новци (наричат ги още Гьо̀нците), Дима̀новци, До̀чинци, Езекѝевци, За̀рчовци, Йо̀нчовци (от тях са Дѐнковци и Пѐтковци), Керта̀ците, Ма̀нчовци, Нико̀ловци, По̀дмолете, Пръдля̀ците, Стамболѝйте, Та̀сковци и Тударовци (Алите и Лазаровци). Към края на XVIII в. тук придошли и се заселили Найденовци от с. Горно Озирово, Белорѐченете и Данаѝловци от с. Долна Бела Речка, Зверинцѝте от с. Зверино, Бѐнковци и Дѝцинци от Оплѐтня, Очинцѝте от с. Очѝн дол и Па̀новци от махалата Суходол до с. Бистрец. През първата половина на XIX в. част от рода Тударовци се изселили в с. Бели брод, където дали начало на рода Белянете.

За първи път училище в селото е отворено в 1865 г. Старата носия е белодрешковско. Селото спада в зоната на „а“ говорите — произнасят каща, заб, пат и пр. Членуват съществителните от мъжки род, 3 лице, единствено число на „о“: коньо, доло, пато и пр. Някои от жителите на с. Българска Бела боледуват от болестта „ендемичен нефрит“. В землището на селото има много старинни имена на местности като Котленица, Луковица, Маслодинец, Паветник, Скърчо и др. Те издават старинността на селището и това, че тук животът не е прекъсвал за дълги периоди от време. Селото е основано преди края на XIV в. с името Горна Бела. Бялата глина в района на селото е дала името му, както и това на Бѐла ба̀ра.

18. Бърда̀рски гера̀н

Население: 1892 г. — 421 жители, 1900 г. — 1353, 1905 г. — 1492, 1910 г. — 1422, 1926 г. — 2149, 1934 г. — 2425, 1946 г. — 2330, 1965 г. — 2007, 1975 г. — 1805, 1992 г. — 1292.

Намира се на 8 км северно от Бяла Слатина и е разположено в открита равнина без река или поточе. Землището му заема площ от 27 725 дка. Граничи на изток със землището на гр. Кнежа, на юг — с Бяла Слатина и Търнава, на запад и север — с Галиче. В района му има неизследвани стари селища. Така, на северозапад от днешното село в местността наричана Диков хан при дълбока оран с машини се изравят на повърхността глинени погребални урни с пепел и обгорени кости. Урните имат кълбовидна форма и две симетрични една на друга дръжки, които извиват високо над устието. Към този некропол от късната бронзова епоха би трябвало наблизо да има и тракийско селище, но то все още не е открито. На изток от Бърдарски геран около Рашов геран има следи от късно антично селище, а насреща в местността Казаларското беше намерена случайно една находка от стотина сребърни римски монети, част от които се съхраняват в музея на Враца.

Днешното село Бърдарски геран е основано върху останките на българско средновековно селище. В един османски документ от 1617 г. селото се споменава с името Бърдар (НБ КМ, Ор.отд., сигн. Вд, 118/22). В следващите години село Бърдар е обезлюдено и землището му остава пустеещ соват. През 1865 г. турската администрация заселва тук татарски колонисти от полуостров Крим. За тях има сведения, че през 1876 г. са били 82 къщи и 123 жители (броени са само мъжете) които са плащали 156 гроша данък верги (Матерiялы Болгарыи, напечатаны по повелению его императорского высочества главнокомандующаго действующего армею. Част 3, вып. 5, Букурешт, 1877 г.). Но през есента на 1877 г. татарите се изселили от тук в Анадола завинаги. На тяхно място останал само един геран и едно ханче, което обслужвало пътниците по Стария Ореховски път. Землището му било обявено за Държавен соват, но кнежене заграбили част от обработваемата земя. В замяна на заграбеното българското младо правителство дало на кнеженете земя от совата Върбица, която е на 8 км западно от Кнежа. Българското правителство след Освобождението предложило на планински заселници да се установят на това място, но те отказали (ОДА, Враца, № 64 — личен фонд П. Първанов, 1928 г.). През 1887 г. тук се заселили бежанци от областта Банат и образували днешното село Бърдарски геран. Тези банатски българи произхождат от павликянските села в Никополско и Свищовско: Белене, Лъжене, Калугерица, Маринополци, Петокладенци и Трънчовица. По вяроизповедание били католици. След разгрома на Чипровското въстание в 1688 г. тяхното положение станало много несигурно. В разстояние на 5 години близо 300 семейства павликяни католици от тези села минали във Влашко. След дълго скитане по румънската земя те дошли в Крайова. Тук, а също в Римник и Брадичек са живели вече чипровчани, оцелели след неуспешното въстание. Но по време на Австро-турската война в 1737 г. Влахия била окупирана от турски войски. Поради напеченото положение българите от Чипровци избягали в Седмиградско, а павликяните — в почти безлюдната област Банат. Настанили се в с. Бешенов, което било пустеещо. С времето Бешенов се разраства и населението му се увеличава. Бешеновци се разселили в банатските селища Бреште, Болгартелеп, Винга, Дента, Иваново, Канак, Кочохат, Люкачфалва, Регендорф, Темишвар и др.

Скоро в новооснованото село Бърдарски геран се заселили около 70 семейства банатски българи. През периода от 1919 до 1943 г.г. в с. Бърдарски геран пристигнали и се заселили нови семейства банатски българи, които първоначално се били установили в селата Джурилово, Войводово и Радойково (бивше Махмудие). Не закъснели и първите колонисти-германци. Те били също католици. Това са чисто и просто безимотни немци от Банатската област, които дошли тук с надеждата да намерят малко работна земя. Първите германци пристигнали в с. Бърдарски геран в 1893 г. През следващите години до 1900 г. тук се заселили близо 90 семейства. Те произхождали главно от селата Дента, Щаг, Хомалица, Стимора, Хелефелд, Чатхат, Мерцидорф и Иваново — всички от областта Банат. Българското правителство било благосклонно към тях, отпуска им повече от 50 дворни места и те образуват отделен квартал в с. Бърдарски геран. През 1918 г. немците в Бърдарски геран си издействали българско поданство (Д-р Евгени Босилков и Д. А., Кратка история на с. Бърдарски геран, 1887–1937 г.г., Бяла Слатина, 1937, печатница на Мито Н. Терекийски). Германските колонисти скоро открили в Бърдарски геран свое частно българо-немско училище, а в 1928 г. образували отделна католическа енория и построили немски католически манастир, който сега е превърнат в дом за сираци. След август на 1944 г. всички германци от с. Бърдарски геран се изселиха в Германия.

Още в 1890 г. в с. Бърдарски геран е открито българско училище в дома на Ив. Бодуров и други частни домове. В 1932 се построява новата просторна училищна сграда. Незабравими в това училище ще останат учителите Димитър Осинин, поетесата Калина-Малина и др. (Калчев, И., Кукув, Н., Мичев, Н., Шипков, М. История на с. Бърдарски геран, — С., 1987).

Жителите на с. Бърдарски геран, банатски българи и германци, донасят като жива струя малко повече западна култура в този изостанал район. Тази култура се проявяваше най-вече в земеделието, скотовъдството и домашния бит. Баначените се сочеха за пример винаги в целия ореховски край. От Европа те донесли със себе си железния плуг, браздачката, веялката, вършачката. Техните чисти дворове, чисти кладенци и всичко поставено на място: къща за живеене, яхър, кошове, торища, курник, свинарник — всичко е свързано с една цивилизована практичност и досетливост и остро контрастира с разградените дворове, останали от турско, с дървените рала и бунищата навсякъде по улички и пред къщите. Баначените се славеха със своите хубави и яки коне и новата желязна каруца, която се противопостави на волската кола с дървени оси. Отглеждат добри породи свине и, когато „убиват Михала“, т.е. колят прасето, знаят как да го спастрят и приготвят така, че да не се порази нито грам. Запазват своята старинна носия, която е много пищна и неповторима. Тази носия и предмети от Домашния бит на банатченете могат да се видят и сега в селския етнографски музей (Телбизова, М. и Телбизов, К. Народната носия на банатските българи. — С., 1958, 145 стр.; Д-р Телизов, К. и Телбизова, М. Векова. Традиционният бит и култура на банатските българи. — Сборник за народни умотворения и народопис. — Книга 51, С., 63, с. 1–361). Помежду си те се наричат палкене (павликяне).

19. Бъ̀рзина (Бръ̀зина)

Население: 1900 г. — 580 жители, 1910 г. — 800, 1926 г. — 1141, 1934 г. — 1258, 1946 г. — 1260, 1965 г. — 1035, 1975 г. — 783, 1980 г. — 780, 1990 г. — 532, 1992 г. — 493.

Намира се на 29 км южно от Орехово и е разположено по склоновете на три височини, между които се вие реката Бръзина̀ ба̀ра — ляв приток на р. Скът. Селото е събран тип, но се дели на пет махали: Гладнѝшка. Глуа̀рска, Кремѐнска, Отвъ̀дната и Ръндашка. За най-стара се смята Ръндашката махала. Землището се простира на площ от 16 648 дка и опира на изток в Липница и Алтимер, на юг — в Рогозен, на запад — в Манастирище, и на север — в Ботево. В землището на Бързина има интересни неизследвани старини. На запад от селото при Чешмата се намираше Латинското манастирче, разрушено при строежа на сегашната фурна. Това бяха останки от тракийско светилище, от което бяха останали порутени стени и една мраморна колона, забита отпред. Оттук бе пренесен в музея на Враца огромен каменен хаван, а другите намерени неща като бронзови украшения, фибули, монети от римската епоха и др. не са запазени. През българското средновековие това място е почитано като оброк на Света Тройца. Тук доскоро имаше един напрестолен камък с височина 1 м над земята и квадратна основа със страна 0,50 м. Върху този напрестолен камък селяните са клали овца в деня на празника Св. Тройца. Че действително наблизо е имало тракийско селище говори и фактът, че в двора на Тодор Хр. Кременски се изравят погребения чрез трупополагане, намират се погребални урни с пепел и обгорени кости и глинени съдове, чиято форма ни насочва към IV — I в.пр.Р.Хр. В местността Ту̀решка падина има също следи от антично селище. Върху една равна тераса, северно от днешното село, се вижда едно землено укрепление от окоп и вал. То има формата на правоъгълник, ориентирано с дългата си ос изток-запад, дължината му е 40 м и ширината 30 м. По всичко изглежда, че това нещо е било казарма и конюшна за бойни коне, щото тук са намерени железни юзди, характерни за ранното българско средновековие. По права линия на запад земленото укрепление, което бръзене наричат „Капаня“, не е на повече от 5–6 км от Козлодуйския раннобългарски окоп и вероятно е било направено като военен гарнизон на кавалеристи във връзка с този окоп. Подобно по форма и направа на Бръзенското землено укрепление има най-малко още две в Ореховско. Едното се намира на брега на Дунава, гдето започна окопът Козлодуй — Ередин, а другото е в началото на Островския окоп. И двете имат правоъгълна форма и са направени по един и същи начин, както и това при Бръзина. Близо до Бръзенското землено укрепление има запустял извор, наричан Група̀ня, а малко по-насевер е Старото Селище и Старото гробище. Материалите, намерени в тях, сочат определено преди края на XIV в.

Бръзина се споменава като село с днешното си име в османски документ от средата на XV в.: „Село Бръз — спадащо към Реселец, домакинства — 11, приход — 1030“ (ИБИ, XIII, с. 271). В един списък на мезрите (обезлюдени села) от края на XV в. срещаме мезрите Бръзаково, Врачанско и Лесковивча, Ореховско. Но може би първото име не е разчетено правилно от преводачите. Ако тук се касае за нашето Бръзина и преводът на документа е правилно направен, то по всичко изглежда, че селото в края на XV в. ще да е било пусто (Гандев, Хр., 1972, с. 25–34). Село Бръзина се среща като зиамет (ленно владение) в началото на XVII в. Османският документ е с дата 1607 г. и в него четем: „…зиамет на Али паша от императорската канцелария, село Бръзие, спадащо към Рахова — 6000 акчета годишен доход…“ (РСт, 1, с. 379). В един документ от 1823 г. се казва, че са закупени три крави от Кона от село Барзина и едно наводниче женско (Архив Хаджитошеви, т. I, документ 451, лист 62). През 1871 г. с. Бързина има 65 къщи и 87 венчила (Летоструй, с. 58). През с. Бързина е минал унгарският географ и пътешественик Феликс Каниц, който пише, че селото брои 79 български къщи и 40 черкезки през 1870 (Каниц, Ф. Дунавска България и Балкана 1860–1879, Лайпциг, 1882, т. II, с. 177 — на немски език). В 1865 г. в района на Бързина се образували нови две селища. Едното от татари, наречено Бръзина татарлар, а другото от черкези, наречено Бръзенски черкези, което е било върху землището на обезлюденото с. Проданковец и след Освобождението върху неговите останки се заселва днешното с. Ботево. През есента на 1877 г. татарите и черкезите се изселили оттам завинаги.

През 1860 г. в с. Бързина е имало вече училище. Първият учител е бил Христо Кръстев от с. Люти дол, Врачанско, който се е учил в с. Типченица. Неговият баща идва в Бързина и става воденичар. В 1868 г. го сменява учителят Цветко Иванов от Камено поле, през 1870 г. учител е Ангел Панов от Девене, през 1872 г. тук учителства Никола Сланьов от Малорът, след него е Нино Шипковенченина, през 1875 г. е Дако Ангелов от Орехово и в 1877/78 г. в Бързина е учител Петър Монсолов от с. Горник (Архив Ив. Н. Илчев).

Стари родове в с. Бързина са: Бету̀фците, Васѝловци, Ве/х/та̀рете, Вѝдоловци, Въ̀тковци (Близна̀ците), Глуа̀рете, Гя̀волците, Денчѝковци, Дѐнчовци, Дѝловци (Мо̀ндовци), Дѝчовци, Жѝлковци, Караба̀шете, Копа̀нкьовци, Къ̀ндовци, Кѝновци (Тѝровци), Кьо̀совци, Моско̀вците, Мургѝловци, Пѐтърчовци, Пизга̀лете, Пилда̀ците, Рънда̀ците, Рапоня̀рете, Саламу̀рете, Таралѐжете, То̀нчовци, То̀рньовци, Черга̀рете, Чула̀ците, Чучулянете, Шѝшковци, Щръ̀ковци и Янку̀ловци. В края на XVIII в. с. Бързина е опожарено и опустошено от кърджалийски банди и жителите му се разбягали на разни посоки. Родът Кѝновци (Тѝровци) се заселва в с. Старо село, Врачанско, където живеят и досега, а родовете Ба̀нковци, Бръзенцѝте (това са Косту̀рковци и Пѝздовци) и Свету̀лковци се установяват в с. Баница. Вража̀лковци (Бръзенците) и Воденчарците пък се преселили в с. Мотишов чифлик (Криводолска махала, днес квартал на гр. Криводол). По едно семейство от родовете Петърчовци и Чергарите се настанили завинаги в с. Сираково. След преминаване на кърджалийската стихия старите родове на Бързина се прибрали от горите. Към средата на XIX в. към тях придошли следните родове: Ста̀рчовци (Дилиджа̀ците) от с. Долна Кремена — от тамошния род Ту̀панете Влъ̀чковци от Го̀рна Кремѐна от рода Влъчѝновци, До̀човци от с. Лесура, Гладнѝците (Га̀рчовци) от с. Хубавене (до 1880 г. е Уйовѐне), Горнича̀нете от с. Горник, Тодориченете от с. Тодоричене и в началото на XX в. от с. Осиково дошли Турла̀ците, Съ̀ловци от с. Добралево и Сръ̀бете от Босилеградско.

20. Бъркачѐво (Бръкачѐво)

Население: 1871 г. — 51 двора и 66 венчила, 1910 г. — 1255 жители, 1926 г. — 1636, 1934 г. — 1823, 1946 г. — 1910, 1956 г. — 1795, 1965 г. — 1589, 1975 г. — 1496, 1985 г. — 1112, 1992 г. — 992.

Намира се на 8 км южно от Бяла Слатина и е разположено на равно място по левия бряг на р. Скът. Землището му е богато на стари селища и неизследвани исторически паметници. То се простира на площ от 23 268 дка. Граничи на изток с Попица, на юг — с Враняк, на запад — с Комарево, и на север — със Соколаре. Най-старото селище в неговия район се намира на юг от днешното Бъркачево в местността Свински шумак и датира от ранния период на новокаменната епоха (неолит) — шесто хилядолетие пр.Р.Хр. (Николов, Б., ИМСЗБ, т. 18, 1992, с. 13). На височината Конов връх има богат културен пласт от укрепено селище, което е съществувало тук през втория период на меднокаменната епоха (халколит) и по всичко изглежда е продължило живота си и през следващата бронзова епоха. Непроучено остава мястото при Езерото и Манастирище. Тук има няколко стари селища. Едното е праисторическо, щото се намират кремъчни сечива и каменни брадви и теслички. Другото селище е тракийско от желязната епоха, за което съдим по сивата тракийска керамика. Намерена е една желязна юзда — келтски тип, която доскоро се пазеше в музейната сбирка при училището. До големия извор Езерото, от който са водоснабдени Бяла Слатина, Враняк, Бъркачево и Попица, е имало тракийско светилище. На североизток от Бъркачево сред равнината има могилен некропол от десетина надгробни тракийски могили. Повечето от тях имат смъкнат насип поради продължителното разораване с машини. Те са доказателство, че през ранната античност, преди падането на траките под римска власт, в района на Бъркачево е имало земевладелско имение на богат тракийски род. Този род е живял в имението си и там е погребвал в могили своите най-изтъкнати членове. Като аристократи мъжете са служили във войската на тракийския цар като кавалеристи. При разораване на една от тези могили в средата на основата беше открито огнище от погребална клада, на която е бил изгорен тракийски боец заедно с неговия кон. Сред пепелта и обгорените кости на човек и кон са намерени железен тракийски меч с дължина 102 см, желязна тракийска юзда със строг зъбалец и част от железен нож. Тези находки датират погребението в могилата от втората половина на втория век пр.Р.Хр. (Николов, Б., ИАИ, 1965, с. 188 и 189, обр. 30).

Бъркачево е старо селище, въпреки че все още няма за него преведени османски документи. При изкопни работи за строежа на читалищната сграда беше открито средновековно гробище, което не се помни от старите жители на селото. Погребенията са извършени по християнски обичай и намерените при тях бронзови гривни и пръстени показват недвусмислено XII — XIV в. Останките от средновековното селище са в близките на гробището дворове. През време на чумна епидемия през началото на XVIII в. жителите на Бъркачево са живели временно в Селището при Манастирище. През XVIII в. турската власт заселва в Бъркачево десетина семейства българомохамедани. Те били пришелци от Ловешко, бедни и безимотни селяни, които не устояли на натиска и подменили вярата си, но езикът им останал български. През 1876 г. българомохамеданите в Бъркачево били вече 18 къщи и 48 жители (броени са само мъжете), които плащали 708 гроша данък верги (Материялы для… 1877 г., Букурешт). След Освобождението българомохамеданите от Бъркачево постепенно се изселили в Анадола.

През 1871 г. село Бъркачево е имало вече свое училище и учителят Никола Н. Иванов е обучавал 15 момчета, а свещеникът Иван Русенов е извършвал богуслуженията в една малка църква-плетарка (Летоструй, 1873, с. 58 и 59).

Стари родове са: На̀нковци, Мишля̀ковци, Попо̀вци и Сму̀чковци. Тези родове са оцелели от чумата през XVIII в. и са бягали в Селището при Манастирище в чумавото време. Техните имоти до 1951 г. бяха скупчени на едно място. След чумата те се завръщат на старото село, а после отиват българомохамеданите. От началото на XIX в. в Бъркачево започнали да прииждат преселници от разни места. Първи са дошли от с. Долна Бешовица Дѝлчовци, Нешовци и Стояновци. Подир тях идват Лѝженете от с. Лик, Балтѝйте от с. Синьо бърдо, Дѐновци от Ца̀коница, Ла̀ковци от с. Горна Кремена, Билярете от с. Долна Кремена, а след Освобождението от с. Типченица тук се заселва големият род Диловци и опълченецът от Първа дружина Иван Тончев Комитата, роден през 1838 г. в Типченица и починал на 13.IX.1913 г. в Бъркачево. През 1920 г. в Бъркачево се заселили 12 семейства — бежанци от селата Кална и Стрезимировци, Босилеградско.

Името на селото е от бъркач и наставката за селищно име -_ево_. В миналото бъркач се е наричал този народен лечител, който е „бъркал“ в болно гърло, за да го изцери с някакви лековити неща. Имало е също и други народни лечители като бая̀ч, врач, реза̀ч, подвива̀ч и др. Има още едно село с име Бъркач в Плевенско. В османски документ от 1430 г. то се е наричало Дреновица с второ име Бърка̀ч. Но в друг документ от 1564 г. името му е останало Бъркач (РСт, 1, с. 379). Изглежда след като се е заселил бърка̀ч.

21. Бяла Слатина (Бела Слатина)

Население: 1860 г. — 80 двора, 1870 г. — 84 къщи и 162 венчила, 1876 г. — 181 дома, 1910 г. — 4853 жители, 1926 г. — 7247, 1934 г. — 8024, 1946 г. — 9324, 1956 г. — 13 442, 1965 г. — 14 951, 1975 г. — 15 788, 1992 г. — 15 995 жители по официалното преброяване.

С указ № 317 от 26 юни 1880 г. Бяла Слатина става околийски център на окръг Орехово и е околия до 1959 г. на Врачанска област. Бяла Слатина е призната от село за град с указ № 293, обнародван на 24 юли 1914 г. Градът се намира на 50 км североизточно от Враца и е разположен в просторна равнина по левия бряг на р. Скът. Землището му заема площ от 73 043 дка. Граничи на изток с Кнежа и Търнак, на юг — с Попица и Соколаре, на запад — с Търнава, и на север — с Галиче и Бърдарски геран.

Най-старото селище в центъра на Бяла Слатина е от епохата на средния неолит — новокаменна епоха, втората половина на шестото хилядолетие пр.Р.Хр. (Николов, Б., ИМСЗБ, т. 18, 1992, с. 18). Останките от това селище се изравят на самия бряг на р. Скът в двора на Манавците и техните съседи и се простират на юг до градската баня и до парка. На изток от него е имало още два извора — отдавна зарити, а на запад е била Дилковската чешма, също запусната. Има още няколко неизследвани праисторически селища в района на днешния град. Техните останки се намират северно от Бяла Слатина, в местността Су/х/ия гера̀н, където е намерена една медна брадва и един боен чук с провъртяна дупка за поставяне на дръжка (Миков, В., 1933, с. 89). При изкопни работи за основите на читалищната сграда на югоизток от центъра на града са открити останки от селище и некропол, съществували през бронзовата епоха. Намерени са глинени съдове с горели човешки кости и един бронзов връх за кама (Миков, В. 1933, 98). Предметите се съхраняват в Софийския археологически музей, ул. Съборна, 2, под инв. № 1812. На изток от града до извора Сладнѝца, бившата училищна градина, има следи от антично тракийско селище. На повърхността се изравят части от глинени съдове, огнища и обгорена мазилка от жилища плетарки (Миков, В., 1933, 118). В местността Лю̀бомир, която се намира между Б. Слатина и Попица, покрай Петтѐ могили, личат следи от тракийско селище. В една от тези могили е изровено тракийско погребение чрез изгаряне трупа на мъртвия. Намерени са бронзови украшения за оглавника на ездитен кон и една желязна юзда (Миков, В., 1933, 155). На запад от града откъм с. Търнава, при изкопи за строеж на противопожарна кула, се намериха глинени съдове и опожарена глинена мазилка от жилища плетарки. По форма и направа съдовете датират от старата желязна епоха. В района на Бяла Слатина е открита и една конска юзда, която принадлежи на келтите. Това е третата досега юзда от келтски тип, която е намерена в този район — втората е открита в с. Бъркачево, и третата — в Орехово. Тези изключително редки находки потвърждават келтското присъствие в земите на трибалите през III — II в.пр.Р.Хр. (Попов, Р., Култура и живот…, 1930, ч. II, с. 41–43).

Землището на Бяла Слатина е осеяно с тракийски надгробни могили. Те са: на изток — Петте могили, на юг — Гѐновска и Заро̀бена, на запад — Търнавските могили, и на север в равнината са Сребренска, Гроздюви могили и Манавските могили. Те показват, че през времето на траките, което обхваща третото, второто и първото хилядолетия пр.Р.Хр., в землището на днешния град Бяла Слатина е имало няколко едри земевладелски имения, които са принадлежали на знатни тракийски родове. Те са живели при своите имоти в богати домове и са погребвали своите храбреци в могили. Младите мъже от тракийската знат са служили във войската на тракийските царе като кавалеристи и офицери. Има още много непроучени селища в района на града и те показват непрекъснатия живот през много различни епохи в неговите околности. Някои от тях са спирали нашето внимание, но нали все няма време за един археолог, който е ангажиран на постоянни обекти и разкопки. Едно от тези селища е при завоя на теснолинейката след спирка Бърдарски геран, а другото е на Кнежкия път в местността Местанов геран, третото е южно от града до Старата воденица в местността Кръчовото и др.

Бяла Слатина е старобългарско селище, основано преди края на старобългарската епоха. На два три километра източно от града още личат следите на раннобългарския Островски окоп. Това е било едно грандиозно за времето си землено отбранително съоръжение. Служило е за отбрана на новата българска държава срещу аварите. Вероятно Бяла Слатина е възникнала по същото това време в края на VII в. като военен гарнизон във връзка с Окопа. Самото име Слатина е доста старинно и вече не се употребява в съвременния говор. До преди 50 години бабите на селото в този край казваха сла̀но за солено и толкова. Но има доста много извори в цяла България с име СЛА̀ТИНА. Те са югоизточно от с. Веслец, северно от Борован, северно от Върбешница, където е имало село Сла̀тина, северно от Звѐрино и на север също от Зверино е Слана бара и Слана локва, северно от с. Караш и Хубавене, северно от с. Чирен и източно от с. Лютаджик и Ракьово село. Има и села с името Слатина. Те са: Дѝва Сла̀тина, Въ̀лкова Сла̀тина, Сла̀тина Пазарджишко, Ловешко, Слатина — сега квартал на София, селата Слатино — Кюстендилско и Пернишко и още много други. Прилагателното Бяла е получено от бялата пръст на ридовете от изток и север на града. Думата СЛАТИНА е старобългарска и означава блато или извор със солена или минерализирана вода. Ние смятаме, че този минерализиран извор се намира в днешния център на града, там, където сега е Парка, Градската градина. Това място беше до 1935 г. заблатена локва, която не беше заселена, щото миришеше и в най-сушавите години не пресъхваше. Но в района на Бяла Слатина има и извор Сладница с хубава сладка вода…

Бяла Слатина е заварена от османската инвазия с днешното си име. Това се вижда от редица османски документи от периода на XV до XIX в. В един от тези документи, който всъщност е регистър за войнуци с дата 12 януари 1548 г. е записано: „…Крачун, син на Братучин, вместо Новак, който е починал от Бяла Слатина… и Браточин, син на Дражан…“ (ИБИ, т. ХIII, с. 93 и 94). В друг документ от 1700 г. е записано Бела Слатина, спадаща към Никополския санджак (РСт, 1, с. 371). Бяла Слатина и целият този край изглежда много са пострадали при един селски бунт против султана в 1766 г. Много от селата били обезлюдени, а други останали с население по-малко от половината. Поради всичко това, за да има добри производители и данъкоплатци, турската администрация заселила в този район помаци, т.е. българомохамедани от Ловешко и Тиквешко в Македония. Това в същност са били подивели от немотия и сиромашия български селяни, на които било вече много трудно да оцелеят. Те заложили християнската си вяра и българщината си срещу обещания за имот. И били оземлени в Белослатинския край и в самата Бяла Слатина. В един списък от 1876 г. тези българомохамедани в Б. Слатина броят близо 100 къщи и 156 жители (броени са само мъжете), които плащали само данък верги 510 гроша (Материяли для изучения Болгарии… Букурешти, 1877 г.). След Освобождението тези помаци постепенно се изселват в Анадола, а останалите в Бяла Слатина се смесват с циганите.

Стари родове в град Бяла Слатина са: Ба̀берковци, Белигѐрците, Благѝевци, Бону̀рете, Васѝловци, Глупа̀рете, Ка̀меновци, Кѝтовци, Лѝковци, Мана̀вците (от същия род са Нико̀лчовци), Мѝнковци, Мѝшовци, от тях са Дръмжѝйте, Моралѝйте, По̀кьовци, Просеците и др. От началото на XIX в. в Бяла Слатина започнали да се заселват чисто български родове от предпланинските селища. Някои от тях са следните: Гиздерете и Нинчовци от с. Долна Кремена, от селата Камено поле, Драшан, Кунино, Старо село, Ботевградско и др. Те носят и сега своите жителски имена като родови.

Въпреки помашката колонизация в Бяла Слатина се намножава българско население, будно и разумно. Нуждата от просвета налага отварянето на училище, а нуждата от християнски ритуали — църква. Точната дата на първото училище в Бяла Слатина засега не може да се установи, но със сигурност се знае, че през 1842 г. тук е имало училище и учителят Ганчо Петков от с. Девене е обучавал десетина момчета в землянката на Симеон Печов. На следващата 1843 г. тук е учителствал даскал Рашко Вълков от с. Кунино, който продължава чак до 1869 г. В същата тази 1869 г. тук се главява за учител Димитър П. Пъргов от гр. Лясковец, който заменя килийното обучение със светско и преподава на децата земеописание, граматика, отечествознание и други предмети. Неговият брат пък Петър П. Пъргов е бил учител по същото време в с. Галиче (вж. Димо Минев. Град Лясковец. — Варна, 1944 г. и Летоструй… 1873 г., Виена). През 1874 г. учител в Бяла Слатина става Никола П. Джамджиев от Велико Търново. Наскоро като втори учител в града идва и Филип Стоянов Симидов — една незабравима личност в българското национално революционно движение. Филип Симидов (1852–1925 г.г.) е заклет от Васил Левски в бунтовното дело. Учи се в родния си град и в земеделското училище в Букурещ. Учителства в Лясковец, в българското училище в Цариград, в гр. Велес в Македония и в Бяла Слатина. Тук Симидов става помощник на Апостола на Трети Врачански революционен окръг и отговаря за района. Поради голямата си дарба да рисува (Симидов е нарисувал и знамето на Ботевата чета) той създава в Бяла Слатина тайна тескерджийница за фалшифициране на турски официални документи, с които е снабдявал апостолите и революционните дейци. През 1874 г. в Бяла Слатина е създаден таен революционен комитет с председател Иванчо Съйнов и членове Васил Николчов, Иван Каменов, Лукан Тодоров-Галишки, свещеник Марин поп Андреев, учителя Никола Джамджиев, Петко Тодоров Цигаровски, Филип Симидов и Цено Маринов. Освен председател на комитета Иванчо Съйнов е бил и етапен куриер по канала от Влашко за Враца. Той е придружавал апостолите Георги Бенковски, Иваница Данчов, Никола Обретенов, Никола Славков и др., които са намирали гостоприемство в неговия дом, а Симидов ги е снабдявал с фалшиви тескерета. По случай образуване на тайния революционен комитет, членовете на който са заклети от поп Марин Андреев, учителят Никола Джамджиев подарява на свещеника една църковна книга със следния надпис: „Марин п. Андреев. Въ знакъ памяти и с приятелство, подарявам настоящето БЛАГОВЕСТИЕ на Благоговенно му Отцу П. Марину. Учител Н. П. Джамджиев. Бяла Слатина, 1874, декемврий 21“. През есента на 1877 г. Иванчо Съйнов организира конна чета, която преследва черкезите. В телеграма от 1877 г. на ореховския каймакам Саиб до мютесарифа във Видин се казва следното за кавалерийската команда на Иванчо Съйнов: „… жандармериста Мехмед и такъма Сюлейман били нападнати в Букьовци от голяма група въоръжени българи. Мехмед бил пленен от неприятеля и вързан, а Сюлейман успял да избяга. Неприятелят го преследвал до Гложене, където преследвачите се натъкнали на конница черкези, под командата на Джан Тимур бей, които веднага започнали битка с неприятеля и освободили вързания Мехмед. Въоръжените българи се оттеглили в селото Крушовица, но от тях били отнети един ездови кон, ранен в краката и една кобила. Между неприятелите българи са били разпознати жителя на Бяла Слатина Иванчо Съйнов и още един българин от гр. Орехово — и двамата въоръжени.“ (НБ КМ, Ориент. отдел, ОАК, № 263/16 от 1877 г.)

Първият свещеник в Бяла Слатина е Марин Н. Андреев — преселник от с. Долна Бешовица. Той се запопил тук в 1869 г. Същата година по негова инициатива и на обществени начала се построява училище с параклис. На същото това място през 1885/86 г. е направена сегашната църква.

Първият кмет на Бяла Слатина след Освобождението е Цело Нанков. Първият белослатинченин със завършено средно образование е през 1897 г., а първият с висше — през 1911 г. За първи път в Бяла Слатина е открит фелдшерски участък в 1873 г., а лекарски — през 1890 г. Телеграфопощенската станция е осветена на 24 юни 1884 г., а първият влак по теснолинейката минава през 1918 г. В Сръбско-българската война от 1885 г. от Б. Слатина вземат участие 65 мъже, от които 2 загинали. В Балканската война 1912/13 г. участват 766 белослатинчене, от тях падат убити 17 човека, а в Първата световна война 1916/1918 г. от Бяла Слатина са мобилизирани по фронтовете общо 1057 души, от които са загинали 86 (ОДА, Враца, Фонд 1-к, опис 1, архив.един. 596, лист 40 от 1928 г.).

22. Село Веслѐц

Население: 1946 г. — 645 жители, 1965 г. — 480, 1975 г. — 330, 1985 г. — 247, 1992 г. — 212.

Намира се на 16 км източно от Враца и е разположено в северните подножия на бърдо Веслѐц, откъдето е получило и името си. Землището му заема площ от 15 821 дка и граничи на изток с Горно Пещене и Върбешница, на юг — с Косталево, на запад — с Враца, и на север — с Мраморен. До 1945 г. селището е било пръснато на отделни махали и колиби, раздалечени една от друга. Те се числели административно към общините на най-близките съседни села и се назовавали съответно с техните селищни имена. Заемали от днешното централно село следното положение: Врача̀нски Веслѐц — югозападно на 2 км, Върбѐшки Веслѐц — източно на 3 км, Мраморѐнски Веслец — северно на 2 км, колиби Девенцѝте — североизточно на 1,5 км, колиби Мѝловци — североизточно на 3 км, колиби Гра̀мчовци — северно на 3 км, и колиби Шоповци — североизточно на 3 км. През 1945 г. жителите на изброените махали и колиби образуваха на ново място днешното село, което е от събран тип и е до река Речка. Село Веслец е признато за селище с Министерска заповед № 593, обнародвана на 3 юни 1945 г.

На 3 км южно от днешното село Веслец в полите на бърдо Веслец е местността Манастира. Тук стоят стените на една голяма еднокорабна църква, строена през късното българско средновековие. Наоколо тези развалини са останките на средновековно българско селище, което заедно с църквата е разрушено и обезлюдено след края на XIV в. Село Веслец се среща в османските регистри за войнуци от началото на XVIII в. (РСт, 1, 382). Вероятно средновековното село Веслец при Манастира е обезлюдено към средата или края на XVIII в. и жителите му се пръснали в махали и колиби.

Стари родове в махалите и колибите до 1945 г. са: Гра̀мчовци, Джу̀нови, До̀кеви, Кабатлѝйте, Коза̀рете, Маздра̀ците и Чу̀чкови. Тези седем родове след Освобождението се преселват в град Враца, а родът Пиянците — в с. Мраморен. Останалите стари веслешки родове, които днес живеят в събраното ново село са: Барзѝлците, Бръбо̀рете, Ву̀товци, Гѐновци, Газиба̀рете, Гладнѝците, Дрънда̀рете, Ерѝнците, Есѝрете. Ету̀говци, Калцу̀нете, Крѐковци, Маджа̀рете, Мехлѐмете, Мѝловци, Мѝнковци, Пѐнчовци, Пѐшковци, Семьо̀новци, Суджѝйте, Цѐновци, Хума̀рете, Чола̀ците и Шаламанете. Изчезнали стари родове, които все още се помнят са Балѝнете и Еврѝйте.

За някои от родовете се знае, че са дошли тук по време на робството от други села. Така Девенцѝте са преселени тук от село Дѐвене, Ко̀ловци и Мѝловци идват от село О̀сенов лаг, До̀линци — от село Звѐрино, Дрънда̀рете — от село Фу̀рен, Маздра̀ците — от село Ребърково, и Бойчиновци — от град Елена.

Днешното ново и събрано село е разположено по Слънчевия склон на малката височина Кьосов връх край левия бряг на р. Скът, която местните жители наричат Рѐчка. По-голямата част от работоспособното население на село Веслец пътува сутрин с автобуси за Враца, където намира поминък в различни индустриални предприятия. Вечер се връща да прекара нощта у дома си. Останалите жители на селото се препитават с малко земеделие и скотовъдство.

23. Вѝровско

Население: 1880 г. — 897 жители, 1887 г. — 903, 1892 г. — 923, 1900 г. — 1017, 1905 г. — 1069, 1910 г. — 1202, 1926 г. — 1526, 1934 г. — 1655, 1946 г. — 1716, 1965 г. — 1103, 1975 г. — 959, 1985 г. — 686, 1992 г. — 581.

Село Вѝровско се намира на 25 км североизточно от Враца и е разположено сред обширна котловина, оградена от склоновете на бърдата Веслѐц и Странѝца. Силно пресечената местност на района му е богата на подпочвени води, много извори и потоци, които в низините образуват вирове и вирчета. От тях селото е получило името си. През Вѝровско тече рекичката Вѝровчица, която е десен приток на р. Скът. Близо до извора Вълкан се намират останките на тракийско селище и светилище. Тук е намерена голяма оброчна плоча с релефно изображение на източния бог Митра, който е пренесен по нашите земи от римските войници (Велков, И., ИАИ, 1946, т. ХV с. 229). През 1979 г. археолози от музея във Враца откриха в местността Турска поляна сребърно монетно съкровище от 552 броя римски денари, които имат последни емисии от средата на III в. Тази монетна находка отразява първото готско нашествие в земите на траките през римска власт.

Землището на Вѝровско се простира на площ от 23 364 дка и опира на изток в землището на с. Върбица, на юг е Тишевица, на запад — голямо Пещене, и на север землищата на селата Бу̀ковец и Тла̀чене. Вѝровско е основано още преди XIV в. с днешното си име. Споменава се в османски регистър за войнуци с дата 1548 г. и 1715 г. В последната година с. Вѝровско е тимар, смесен с войнагани. Нея година от селото са записани 18 домакинства на войнагани и 24 на бащинници, които се числят в тимара — ленно владение (ИВИ, т. XX, С., 1974, с. 52, 178 и 185). В друг османски документ с дата 1606 г. е отбелязан чифликът Халдем в местността Куманица при село Вировско )НБ КМ, Ориент отдел, ОАК 128/2, лист 81, б-1).

Първото училище в с. Вировско е открито в 1850 г. (Николов, Б., Вировско през вековете. — Враца, 1961, с. 5; Стефанов, Ц., Вировско. — С., 1987, 76 с.). През 1865 г. източно от селото турската власт заселила черкезки колонисти, живели тук до есента на 1877 г. През 1876 г. в с. Вировско е имало 85 къщи, в които живели 433 българи (броени са само мъжете), а черкезкото селище е имало 35 къщи с 83 жители (Матерьяли для изучения Болгарии, ч. III, вып. V, Букурешт, 1877 г.).

Стари родове във Вѝровско са: Авра̀мовци (Сира̀кови), Андрѐовци (Масла̀рете), Ба̀лювци, Дѝсовци, До̀новите, Гръзда̀ците (Гѐловци и Ца̀нкините), Каза̀ците, Карамѐлците, Кардашлѝйте (Фараго̀лете), Ка̀рчовци (Па̀еците), Коня̀рците, Кота̀ците (Гѐновци и Печеня̀ците), Ко̀лови (Ста̀ньовци), Ко̀новци, Кукурѐговци (Ба̀джовци), Ма̀нчовци (Биджѐковци), Марѝнкинци, Нѐшковци (Недѐлкинци, Нѝнкинци и Топчѝйте), Нѝновци, Но̀вковци, Паздѐрковци (Меньовци), Петрушкинци (Мраморенците, щото прадедите им са стояли в с. Мра̀морен говедари), Попо̀вци, Пръ̀вкинци, Сандра̀чете, Семьо̀новци (Гложа̀рете и Жо̀ковци), Сѐрчовци (от Серчо, умалително от Сѐрьо, а то е от стб. сѐри — сур, сив — защитно име), Сиреня̀ците, Стѐфановци, То̀мовци, Трѐнджови, Ту̀рчиньовци, Търнѝчкови, Ца̀нцови (Ма̀рковци), Череша̀рците, Щръ̀ковци и Я̀кимовци. Някои от личните имена на войнаганите в османския регистър от 1715 г. съвпадат с родовите имена, което показва, че тези родове са много стари, така например името Карчо в списъка отговаря на рода Ка̀рчовци, Неделко — на Недѐлкинци, Нешко — на Нѐшковци и мн.др.

През първата половина на XIX в. във Вировско се преселили: А̀мовци, Ба̀нковци, Да̀нчовци, Дѐнчовци, Марѝновци, Нѐковци и Хумарете (Вълчановци) от с. Караш, Атанасовци и Литовци от с. Мра̀морен, Шѝшковци (Дѝсовци и Илѝевци) от с. Тодорѝчене, Луковитско, Йо̀нчовци от с. Ра̀довене и др.

От средата до края на XIX в. село Вировско дава много изселници в различни села на равнината поради липса на повече работна земя и поминък. Така в с. Алтимир се изселили от рода Кота̀ците няколко семейства, които там се наричат Кикирѝзете, Клекавците, Пенговци и Поповци от рода Балювци се изселили в с. Добралево и от същия род — в с. Върбица, от рода Новковци — в Големо Пещене, от Череша̀рете — в Крушовица, където ги наричат Мѐчковци, и в с. Малорът, където са известни с името Рашо̀евци. Във възстановеното след Освобождението българско село Галово от с. Вировско се преселили семейства от родовете Банковци, Карамелете и Кошовци.

През 1906 г. в с. Вировско се заселил родът Шо̀пете от село Долна Ръжана, Босилеградско, а след 1900 г. от с. Вировско изцяло се изселили родовете: Бекѝровци в с. Попица, Ко̀новци в гр. Враца, Мъ̀рчовци в София, Рога̀чете в с. Соколаре. Родът Вълкинци се е довършил.

Село Вировско бележи границата на „он“ говорите на юг и полските мизийски говори на север. Доближава се до говора на с. Камено поле по произношението на широкото Е, но се различава от съседните села Тишевица и Голямо Пещене, където за 3 лице, ед. число употребяват „он“ и казват вуна, вм. вълна, ду̀ня, дуя вм. дюла и пр. В Балканската война от Вировско са участвали 150 души и 10 са загинали, а в Първата световна война са мобилизирани 180 човека и са убити 14.

24. Власа̀тица

Население: 1910 г. — 386 жители, 1926 г. — 495, 1934^[2] г. — 546, 1946 г. — 654, 1965 г. — 740, 1975 г. — 646, 1985 г. — 504, 1992 г. — 400.

Намира се на 15 км северозападно от Враца и е разположено в равна лъка по левия бряг на р. Лева, която тук вече се нарича Въртешница. Землището му заема площ от 13 410 дка. Граничи на изток със землището на с. Лиляче, на юг — с Българска Бела, на запад — с Криводер и Пудриа, и на север — с Голямо Бабино и Криводол. На североизток от селото се издига неизследвана тракийска надгробна могила, а на север са развалините на средновековна българска църква, наричана Латинската. В землището на селото е намерена находка от варварски имитации (вероятно тракийска изработка) на сребърни монети (тетрадрахми), сечени от името на македонския цар Филип II (Герасимов, Т., 1946, 236). Село Власатица, името на което произлиза от ливадната трева власатка, е основано още преди края на XIV в. Селото се среща като ленно владение с днешното си име в османските регистри от 1617 г. с 15 домакинства, а в друг документ от 1632 г. е записано: „… село Власатиче — и кюхне (т.е. стара Власатица — бележката е на автора)“. Учудващо е все пак, че селото се нарича в 1632 г. Стара Власатица? Твърде е за вярване да е имало и друго село Нова Власатица? (РСт, 1, 383).

В края на XVIII в. кърджалийски банди опустошили селото и жителите му намерили спасение в близките гори. След като преминала опасността те го възстановили на старото му място. Поради постоянната липса на обществена сигурност и закрила на живота им някои от неговите жители често се разбягвали по други места. В един османски документ от 1632 г. е записано: „…каза Ивраджа, село Власатиче, бегълци 10 домакинства…“ (ТИБИ, т. VII, 1986, с. 347). За пример ще посочим, че родът Лазаровци се изселва в с. Габаре, а други родове забегнали във Влашко. Някои от тях след години се завърнали. Интересен е случаят с четирима братя от с. Власатица, които забегнали във Влашко. На връщане за родината си, те дори и не помислили да отидат в родното си село Власатица. След като минали отсам Дунава двама от тях останали в село Сърбеница (дн. Софрониево) и дали начало на сърбенишкия род Мѝцинци. Другите двама братя власатчене се установили в с. Малорът и днес техните потомци носят родовото име Скоканците (Николов, Б. Софрониево. — Враца, 1971, с. 53).

Стари родове от с. Власатица са: Булгу̀рците (Ко̀нинци), Васѝловци (Цѐновци), Въ̀лчовци, Дѝновци, Кѝрковци, Ку̀тлите, Манаѝловци, На̀човци, Па̀вловци (Чу̀биновци), Пелива̀нете, Прѐдовци, Стоманярците, Тороманците и Трифоновци.

Към средата на XIX в. в село Власатица се заселили пришелци от разни други селища: Драга̀новци от с. Чело̀пек, Дупновръ̀хченете от с. Ду̀пни връх (дн. Дружево), Попо̀вци от с. Мездрея, Берковско и Турлаците от с. Церово, Софийско. През 1919 г. от с. Райнци, Пернишко, се преселват във Власатица семействата Стойкови и Стойнинци.

25. Войводово (Гладно поле)

Население: 1910 г. — 400 жители, 1926 г. — 768, 1934 г. — 790, 1946 г. — 786, 1956 г. — 621, 1965 г. — 600, 1975 г. — 570, 1985 г. — 475, 1992 г. — 411.

Отстои на 16 км южно от Орехово и е разположено върху равна тераса недалеч от левия бряг на р. Скът. Землището му е малко и се простира на площ от 7917 дка и граничи на изток и юг със землището на с. Крушовица, на запад — с това на с. Сръбеница (дн. Софрониево) и на север — със землището на с. Букьовци (дн. град Мизия). На 3 км югозападно от селото в местността Йордановото са изровени тракийски погребения с трупоизгаряне. Можахме да видим в намервачите глинени погребални урни и бронзови накити, но те не бяха запазени. На около километър от днешното село Войводово е старата местност Гладно поле. През 1925 г. и 1935 г. тук са намерени двата дяла на сребърното тракийско съкровище, което датира от края на V в.пр.Р.Хр. В науката то е известно с името „Букьовско тракийско съкровище“. На 2 км югозападно от днешното село Войводово имало татарско селище, което се наричало Гладно поле татарлар. През 1877 г. то е било от 30 къщи. Това селище е основано от турската администрация в 1865 г. с татарски колонисти от полуостров Крим. Татарите живели в с. Гладно поле татарлар някъде до към 1902 г., когато последните от тях се изселили в Добруджа при свои сънародници. Турската власт ги е била оземлила щедро с повече от 1000 дка работна земя. Но те не били добри земеделци и я давали под исполица на българи от Крушовица и Сърбеница. Така преживявали от ден за ден. При окончателното си изселване в 1902 г. татарите продали на безценица земята си на чорбаджи Йордан Йонов, който след това я препродавал на малоимотни войводовчени скъпо и прескъпо.

Заселването на село Войводово е било много драматично. То е станало така. През 1896 г., по примера на банатските българи, голяма група безимотни и малоимотни чехи и словаци от Банат решават да се изселят в България. Първата изселническа група от 20 семейства тръгва през 1896 г. с един сал по р. Дунав и пристига в Никопол. Докато се оформи заселването им, те се настанили на квартири из Плевенските села Асеново, Мъртвица (дн. Подем) и Горна Митрополия, където престояли една година. Втората група изселници чехи, състояща се от 25 семейства, тръгва по р. Дунав с параход през есента на 1897 г. С все дечурлига, старци, инвентар и покъщнина те пристигнали в гр. Орехово. Сетне се придвижили с коли до с. Гостиля и там останали на квартири, докато се уреди въпросът с тяхното заселване. И първата, и втората група преселници са били чехи и словаци от Банат. Повече от чехите са били от селото Света Елена, окръг Бяла черква, а словаците — от селата Надлаг и Ковачица. От Банат по същото това време се изселили и около 20 семейства сърби от селата Баранда и Ковачичка, а също и няколко семейства българи — павликяни. През ранната пролет на 1898 г. въпросът с тяхното настаняване бил решен окончателно. Излязло решение на българското правителство те да бъдат заселени в совата Съсек, който се намирал северно на десетина километра от Кнежа и на още толкова разстояние северозападно от с. Долни Луковит. Всъщност това е била пустееща земя от землището на изчезнало през вековете на робството българско село с все още неизвестно име и съдба. Тази пустееща земя държавата давала при много нисък наем на селяни от двете села за паша и огояване на добитък. В местността имало и един стар геран със съ̀сек — дървено гърло на герана, направено от дебели греди, които в крайщата са съ̀сечени и образуват съсек, за да се държат здраво в ъглите. Така са били наричани копаните кладенци в този край преди да се възприеме гръцката дума геран, означаваща жерав, тъй като кобилицата на герана наподобява кацнал жерав. И така, на пришелците били размерени дворове и парцели работна земя. Скоро тези трудолюбиви европейци си направили „бити“ къщи от глина и си отдъхнали от дългите пътешествия, които не били особено приятни.

Но нещеш ли, една ранна пролетна утрин на 1899 г. озверена тълпа от подивели селяни, събрани от Долни Луковит и от Кнежа, въоръжени с криваци, търнокопи и вили нападнали селото. Започнали да рушат домовете и да прогонват заселниците. Властта изпратила срещу насилниците стражари, но те ги пленили и разрушили Съсек. Изплашени до смърт, неговите жители хванали кой накъде му очи видят. И всичко това било заради земята и поради българската алчност и дивотия. Тези озверени селяни досега ползвали земята при символичен наем, за да си огояват добитъка.

Една част от изплашените и ранени заселници на село Съсек веднага заминали обратно за Банат и никога не забравили българската жестокост. Другите се върнали в с. Гостиля. Те образували една комисия, която обходила пустиняците от Тимок до Искър. Спрели се на мястото Гладно поле и отишли в с. Крушовица да питат кмета Найден Попов дали няма да има нещо против. Човекът ги посрещнал сърдечно и им съдействал. През пролетта на 1900 г. оцелелите съ̀сечене започнали да се пренасят в Гладно поле. Тази местност също е била пустеещ соват от землището на обезлюденото през 1711 г. село Голяма лъка. (Ихчиев, Д. А., 1906, с. 164–166). Инженерите Бохачек и Иванов размерили на всяко семейство двор от близо два декара и работна земя по 10 дка на глава, но не по-малко от 30 дка и не повече от 60. Така около 70 семейства чехи, словаци, сърби и българи — павликяни се заселили тук и образували ново село с името на местността Гладно поле. От 1910 г. насам то започнало да се нарича Войводово, по името на Войводата Христо Ботев, който през 1876 г. минал наблизо. Село Войводово получило статут за село чак след 31 години след основаването си. То било признато с указ № 162, обнародван на 8 април 1931 г. До 1912 г. Войводово се води административно към общината в с. Крушовица, до 1934 г. е самостоятелна община, а после към Букьовци.

По-известните чешски семейства, които се заселили в с. Войводово са били: Добияшовци, Карбуловци, Клепачкови, Питровци, Филиповци и Хрузовци, а словаците са Бенковци, Водеровци, Кироловци, Саковци, Фабуковци, Щръбаковци и Яно Супек. Българите-павликяни били представени от фамилиите Пѝрковци, Кю̀рчовци, Радковци и др.

От сърбите останало само едно семейство на Мило Божков Милушев, те се върнали обратно след трагедията в Съсек и малка част сърби се заселили в Бургаско.

И така в новооснованото село Войводово заживели мирно и тихо и с голямо разбирателство чехи, словаци, българи — павликяни и сърби. Чехите били по вяроизповедание Баптисти, Дарбисти и Методисти — секти от Евангелската църква. Словаците били Назаряни, а българите павликяни пък били католици. Семейството сърби изповядвали източноправославната вяра. Десетина години по-късно идват и преселници българи от предпланинските и планинските селища. Това са семействата на Йото и Недко Коцови от с. Скравена, Ботевградско, на Георги Янчов от Златарица, Еленско, 4 семейства от с. Типченица, Врачанско, от с. Долна Гноеница тук се преселва семейството Бозаджийски, а през 1928 г. от с. Люти дол, Врачанско, идват летописецът на село Войводово Нецо Петков Нецов и още няколко семейства. От Босилеградското село Лисина дошли през 1919 г. още 4 семейства. Новото село Войводово живее ритмичен стопански и културен живот. През 1905 г. тук е построена сграда за нуждите на новооткритото училище и за община. През 1931/1934 г. със средства от Чехословакия и с доброволен труд на населението е построен Народен дом „Т. Г. Масарик“, който служи и за училище — начално и прогимназия. Построени били и две църкви: Баптиска и Дарбистка. Тук всички са говорели на майчиния си език и се разбирали чудесно помежду си. В училище са учили български и матерен език. Но… както казва летописецът на селото Войводово, то е приличало на МЕЖДУНАРОДЕН СПАСИТЕЛЕН ПУНКТ НА ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ (Нецов, Нецо Петков. — Летопис на село Войводово. — Ръкопис, който се пазеше в общината на с. Войводово). Най-напред от с. Войводово се изселили банатските българи — павликяни, които били католици. Те се преселили в с. Бърдарски геран, където имало повече заселници от същото вяроизповедание. През 1927 г. десетина семейства чехи от с. Войводово заминали за Аржентина. Поради нежелание да правят социализъм по азиатско-български модел чехите и словаците масово се изселват през 1947–1952 г. в Чехословакия (Василева, Б. Преселване на чехи и словаци от България в Чехословакия след Втората световна война. Сп. Векове, кн. 2, С., 1985, с. 28 и сл.). До 1952 г. от село Войводово се изселили в Чехословакия общо 121 семейства чехи и словаци. През 1960 г. тук имаше само пет къщи, обитавани от семействата на фамилията Копривови. На мястото на изселените чехи и словаци се настаняват българи от Белица, Ихтиманско и от селата Горно и Долно Уино, Кюстендилско.

26. Враня̀к

Население: 1872 г. — 119 къщи и 167 венчила (семейства), 1910 г. — 1515 жители, 1926 г. — 1870, 1934 г. — 1984, 1946 г. — 1921, 1965 г. — 1318, 1975 г. — 1139, 1985 г. — 841, 1992 г. — 660 или за сто години населението на Враняк е намаляло повече от два пъти.

Намира се на 12 км южно от Бяла Слатина и е разположено върху слънчевия склон на голям дол. Землището му е средно по големина за равнинния район и се простира на площ от 31 588 дка. Граничи на изток със Сохаче, на юг — с Габаре, на запад — с Тлачене и Комарево, и на север — с Бъркачево. Днешното село е основано върху останките на тракийско антично селище. На юг от селото се издигат няколко тракийски надгробни могили, които иманярът Бадуй Циганина е разкопал и намерил в тях сребърни украшения, но не ги дава на музея. Развалини от антично и ранносредновековно селище се изравят на юг от днешното село в местността Малкѝ Враня̀к, а още по-на юг в местността Дъбница е имало черкезко селище от 1865 до 1877 г. На запад от село Враняк много добре личи Островския окоп — едно раннобългарско укрепително земно съоръжение, строено в края на VII и началото на VIII в. за защита на младата ни държава от аварите. Може би през това време е възникнало и село Враняк с днешното си име като гарнизон на Островския отбранителен окоп и вал. Самото име на селото Враня̀к има доста старинен суфикс -як. Още по-интересно е, че думата врана вм. гарван не се употребява вече в говора на този район, но името на селото показва, че се е употребявала някога. Враняк е събирателно име и означава място със врани (гарвани), както: Връ̀бляк, Градиня̀к, Ду̀пляк, Злиня̀к, Кобѝляк, Курешѝняк, Червѝляк и др.

Селото е заварено от турските поробители с днешното си име, но до този момент няма преведени за него османски документи. В един архив от 1822 г. пише така: „… На габарскио спахия дадов 165 гроша, на Аслан бега дадов 144 гроша, па язе му дадов за Вранак 256 гроша, па му дадов 6 мамуди за Вранако 150 гроша…“ (Семеен архив на Хаджитошеви, т. I, С., 1984, с. 509). Оттук следва и невярното твърдение на преселниците от Правец, че те първи са заселили селото в 1837 г.??? Средновековното българско село Враняк е било изпепелено от кърджалийски банди и жителите му се разбягали. В началото на XIX в. някои от тях се завърнали и от 1837 г. тук дошли преселници от Ботевградско, Врачанско и Тетевенско. От с. Видраре дошли Новите Поповци с поп Драган, от Абланица — Сеча̀рците и Цо̀чковци, от с. Джурово — Вълко Цолов и Джуровѐнците, от с. Правец идват: Дюлгерците, Ма̀нчовци (Стаменовци и Топча̀рете), Петко Цолов — прадядото на писателя Орлин Василев, Ренда̀ците и Правчанете (Цено Петков и др.), от с. Шумнене тук се заселили Цолетовци, от с. Джурово — Джуровѐнците, от с. Калугерово — Жита̀рците, от с. Осиковица — Старите Поповци и Петковци, от с. Курново — Свинарците и Коловци, Бундовци, наричани чуфлигарете, от Мунков чуфлик до село Мушат (дн. Стояновци). Да извиняват правчани, които твърдят, че са заселили село Враняк, но всички стари хора в селото твърдят, че първият от пришелците е бил дядо Йото Брадата, който заварил тук 20 къщи от местни жители.

Училището от с. Враняк е открито за първи път в 1838 г. с пръв учител Даскал Камен от Враца. При него се учели и момчета от Вировско, Габаре, Соколаре и Търнак. Даскал Камен винаги е държал при себе си сноп от дрянови пръчки за поддържане на дисциплината. Неговите ученици били длъжни да поздравляват всеки срещнат, а на по-възрастните вкъщи да целуват ръка. Пишели са на паникида от изгладена крушова дъсчица. Прилагана е килийната метода на обучение. Първата книга е била Наустницата. Учели също и ръкама (смятане), а подир наустницата изучавали Псалтира и накрая Требника. Сетне може да стане даскал или свещеник. Даскал Камен напуска Враняк и става поп в Литаково. В 1847 г. неговият ученик Драган Лалов, който се усъвършенствал в Черепишкия манастир, го замества. След свършване на учебните занимания учениците казвали молитвата „Свети Боже“ на гръцки език. Учителят Драган Лалов направил къща с две стаи — едната за училище, другата за кръчма. На третата година той става поп, но продължава да е даскал и кръчмар. Седял повече в кръчмата и обслугвал клиентите, но от време на време минавал в съседната стая, за да види учениците си, които сричали и четели само на глас. Но когато бил в селото по свещеническа служба, училището ставало тясно за учениците. Така даскал Драган учителства до 1851 г. и след него е брат му Марин. В 1857 г. идва даскал Кръстьо Лулов от с. Драшан, а сетне се изреждат Кръстьо Кънов от с. Вировско, Иван Тодоров от Враняк, който бил голям пияница, терзията Христо Петров от Тетевен, а през 1872 г. отново е Кръстьо Кънев, който е обучавал 30 момчета (Летоструй, Виена, 1873, с. 60 и 61). След Даскал Мано от Цаконица в 1873 г. учител става Никола Джамджиев от гр. Велико Търново, който е учил в Русия. Той бил с голяма за времето си подготовка. Премахнал килийния метод и въвел светското обучение. Направил чинове и черна дъска, разделил учебния ден на часове с междучасия, разделил учениците на 4 отделения, според подготовката им досега, въвел буквара и читанката, преподавал смятане, Свещена и Българска история, рисуване, краснопис и гимнастика. (ОДА, Враца, Фонд 1 — к, опис 1, архивна единица 596). През 1875 г. за няколко месеца идва за учител Спас Соколов, който на следващата 1876 г. е взводен командир в Ботевата чета (Делирадев, П., 1955, с. 37). В 1876 г. пак за няколко месеца тук е учител Георги от Тулча. През 1878 г. и 1879 г. учител става Цоло Попов от Враняк, който бил слабограмотен и връща килийния метод в обучението. Учили само Наустницата цяла година.

27. Вра̀ца (Вратѝца, Вра̀тца)

(Производни от името на града: врача̀нин, врача̀не, врача̀нка, врача̀нски.)

Население: 1860 г. — 1400 семейства българи, 1880 г. — 11 190 жители, 1910 г. — 15 250, 1926 г. — 15 672, 1934 г. — 16 177, 1946 г. — 19 448, 1965 г. — 41 022, 1975 г. — 61 265, 1992 г. — 75518.

Градът е разположен в северните подножия на Врачанската планина и в северния край на прохода Вратцата. Землището му, заедно с това на съставните села Бѝстрец, Кулат̀а и Метковец, заема площ от 149 768 дка и граничи на изток с Косталево и Паволче, на юг — със Згориград, на запад — с Българска Бела и Нефела, и на север — с Лиляче, Чирен и Мраморен. В околностите на града са открити следи от човешка култура от най-дълбока древност (История на град Враца от древността до Освобождението. — С., 1976, 527 с.). Намерени са оръдия на труда от бронз и мед и калъпи за тяхното отливане, които датират от края на бронзовата епоха (Николов, Б., Археология, 1974, с. 41). При изкопи за строеж на Алпийския дом бяха намерени останки от тракийско селище в самия проход Вратцата, което е съществувало тук през V — I в.в.пр.Р.Хр. През същото това време мястото, заемано от старата част на съвременния град Враца, е използувано за тракийски могилен некропол. Археологът Рафаил Попов е описал повече от двадесет могили на територията на стария град (Попов, Р., ИАИ, II, 1923/24, с. 109 и сл.). През 1965 г. в една тракийска надгробна могила, наричана Могиланска могила, която се намираше почти в центъра на стария град, бяха разкрити три тракийски каменни гробници с погребения на тракийски аристократи и една тракийска принцеса. При тях бяха намерени златни, сребърни и бронзови съдове и украшения, които съставляват прочутото Врачанско тракийско съкровище от първата половина на IV в.пр.Р.Хр. (Венедиков, И., 1970; Николов, Б., Археология, 1967, с. 11–18; Същия, МПК, 1988, 43). През 1985 г. бяха направени археологически разкопки на крепостта Градището при прохода Вратцата. Откритият материал показва три етапа на поселищен живот на Враца: ранновизантийски, Първо българско царство и Второ българско царство. Но трябва да се има също предвид, че най-ранното селище в района на Враца са създали рударите траки, които са добивали медна руда от планината Плакалница. Повече писмени сведения за Враца и неговата история има от XVIII в. насам. В един надпис, намерен в Градището при Вратцата, се казва, че тук е бил изграден царски манастир по времето на цар Асен I (1187–1196 г.) и че този манастир цар Михаил II Асен (1246–1257 г.г.) е наградил богато. В надписа името на града е Вратица /Иванова, В. Два надписа от Асеновци — Батошевския и Врачанския./ИАИ, XV, 1946, 140/. От този надпис стават ясни най-малко две неща: че Враца с името Вратица е съществувал още през XII в. и че градът е принадлежал на царския домен във Велико Търново. Повече писмени сведения за историята на Враца има от XV в. насам. В един османски документ от 1430 г. е отбелязан като вилает и град Ивраджа с 345 домакинства християни и 23 домакинства мюсюлмани (ИБИ, XIII, 253). В други османски документи от 1564 г. градът Враца е записан като нахия, а през 1585 и 1617 г. фигурира като каза (РСт, 1, 385).

След Освобождението Враца бързо нараства числено, а турците и ислямизираните българи и албанци се изселват. С указ № 317 от 26.VI.1880 г. градът получава статут на околийски център, а от 1882 е окръжие на околиите Орехово, Бяла Слатина, Орхане (дн. Ботевград) и околия Враца. До 1959 г. е областен център с територия от Искър до Тимок, а до 1987 г. е окръжен център.

През вековете на робството Враца се е развивал главно като занаятчийски, търговски и духовен център на района. Оживена просветна дейност са развивали и манастирите около града. Сведения за килийни училища в града има от 1632 г., а през 1822 г. тук е открито светско училище. В 1843 г. е поставено начало на девическо училище, а през 1869 г. е основано читалище „Развитие“. В 1762 г. е поставено началото на Врачанската епархия. Свети Софроний Врачански е вторият епископ в тази епархия. Врачани вземат дейно участие в борбата на народа за църковна и политическа свобода и независимост (Йоцов, Д. Културно-политическа история на Вратца, т. I, С., 1937 и т. II, С., 1943). Враца е превземан три пъти от руските войски — през 1811 г., 1828 г. и 1877 г. През 1867 г. в румънския град Галац под ръководството и воеводството на врачанина Никола Хажикръстев Войводов и помощника му Цветко Павлович е подготвена въстаническа чета, която да влезе в България през сръбска територия и да вдигне народа на въстание. Разкрити на парахода „Германия“ на 8 август 1867 г., Никола Войводов и Цветко Павлович падат убити в престрелка с турците.

През 1872 г. Враца е посетен от апостола Васил Левски, който се съвещава с местния таен революционен комитет. В 1876 г. Враца е определен за седалище на Трети революционен окръг. Градът е свързан с трагичната гибел на Христо Ботев и неговата чета. На 28 октомври (стар стил, а нов стил — 10 ноември) 1877 г. Враца е освободен от османско иго от руските войски начело с генерал Леонов. Близо сто души врачани участват в опълченските дружини като доброволци по време на Освободителната Руско-турска война през 1877–1878 г.г. Със собствени коне врачанските опълченци създават конна сотня, която се счита за началото на българската славна конница.

В издадения „Семеен архив на Хаджитошеви“, т. I, С., 1984, с. 561 и сл. срещаме следните стари врачански родове, които са отбелязани до 1826 г.: Авра̀мови, Бака̀лбашиеви, Газиба̀рови, Добрѝлови, Дограма̀джѝеви, За̀мбини, За̀нкини, Кера̀чини, Клатидрѐнови, Липова̀нете, Мавро̀диеви, Ма̀зови, Мо̀кърпилекови, Парлю̀зови, Перца̀нови, Пищѝкови, Трѐнчини, Тро̀хнини, Търнѝцови, Хадживасѝлеви, Хаджима̀нови, Хаджима̀нчови, Хаджима̀ркови, Цепилѐщови, Цъфтитръ̀нови, Череша̀рeте и Шинда̀рете. Други още врачански родове до Освобождението са: Ангела̀кьови, Адрѐйчини, Апо̀столови, хаджи Атана̀сови, Бакърджѝеви, Балаба̀нови, Ба̀нкови, Бела̀нкини, Белмуста̀кови, Боленгѐргови, Буюклѝйте, Бръза̀кови, Вла̀хови, Войво̀дови (Хаджикръ̀стеви), Въглища̀рете, Връ̀бинци, Гайда̀рете, Герѐнете, Джамба̀зете, Джу̀келете, Дѝнови, Домишля̀рете, Драгошѝнците, Езекѝевци, Елѐнкови, Игорѝдкови, Йорда̀киеви, Кабатлѝйте, Калѝцини, Катра̀нкьови, Катъ̀рете, Кѝшови, Клѝмови, Кокоша̀рете, Ко̀лови, Корита̀рете, Кръ̀жльови, Кръстеня̀ците, Къ̀нчови, Левѝчкови, Левурда̀ците, Лео̀нкьови, Лѝлови, Маджа̀рете, Ма̀нови, Ма̀тови, Маца̀нкиеви, Махлѐбашийте, Мерикра̀ставица, Мишо̀нови, Младѐнови, Могила̀нците, Мо̀нови, Мустакѐрете, Мутафчѝйте, Нѐнкови, О̀блакови, Оро̀зови, Острѝкови, Парчелѝйте, Патарѝнете, Пелѝнкови, Печеня̀ците, Пѐнчеви, Пинта̀ците, Пу̀пови, Пустимѝшеви, Пъ̀пкалийте, Пръва̀нови, Рада̀нови, Расука̀нете, Рапо̀нкьови, Риджа̀лете, Рогожѝнете, Ро̀джови, Ру̀жини, Ръгньови, Ръжа̀нови, Саламу̀рете, Самарджѝйте, Сараджо̀ви, Сѐтини, Сока̀чеви, Ста̀неви, Ста̀ткови, Стрѝжлеви, Съ̀слекови, Таба̀кови, То̀дарови, Тодорѝнови, То̀рбови, Топчѝйте, Тро̀нкови, Трънѝчкови, Фенѐркови, Христа̀кеви, Цафа̀ркови, Цѐнови (това е родът на световноизвестния математик академик Иван Ценов, неговото име носи Математическата гимназия във Враца), Чабуклийте, Чукачете, Чулеви, Шоневи, Юницови и др. В града Враца са живели и десетина семейства евреи, които имали своя синагога и отделно еврейско гробище. След 1950 г. те се изселват в Израел. Еврейската АВРА или синагога се е намирала на мястото, гдето са сега музеят и художествената галерия. Представители на турската власт във Враца са били главно българи, приели исляма, като Инковите, Курпашовите, Месчийте и др., а също и мюсюлмани от албански произход, които заемали все управленчески длъжности, какъвто е и последният каймакам на Враца хаджи бег Лазов, албанец по произход, взел за жена християнката Мица Тронкова — тя си ходила на църква, а той — в джамията.

В края на XVIII в. и началото на XIX в. поради кърджалийските грабежи и палежи и поради създалата се при това обществена несигурност около град Враца били обезлюдени селата: Дръводѐлци, Горно, Долно и Средно Кра̀йще, Кру̀шовица (срещу Око̀лчица), Патлѐйна и Сѐниче. Жителите на тези села се пръснали в различни посоки, но една голяма част от родовете се установили завинаги във Враца. Така от село Дръводелци се заселили във Враца родовете Дръводѐлците, Кьо̀совци и Пиро̀нкьовите, от селата Горно, Долно и Средно Крайше идват във Враца Кокинови, Николчови и Новкиришки. От селото Патлейна се преселили Авра̀мците, Азма̀новите, Доку̀мците, Дуралѐйте и Ко̀стовите, а от село Сѐниче дошли Ба̀рзови, Мечка̀рете и Мѝцовци. Друга преселническа вълна залива Враца в края на XVIII в. и началото на XIX в. Това са били все предприемчиви българи — главно търговци и занаятчии. Те се заселили в източната окрайнина на тогавашния град, около днешната църква „Свето Възнесение“. Така се образува махалата на Големците. Те дошли от разни места: Хаджито̀шеви от с. Радовене, Бошня̀ците от Вла̀шко сѐло (дн. Царевец), Некович от Ловеч или Тетевен (?) идва след 1801 г., Бобошевците от с. Бобошево, Кюстендилско, Партови от гр. Охрид (Македония), Беремлийте, Йоцови, Стефанаки Савови и Скачокови от Етрополе, Огойците от с. Огоя, Бовенците и Докьевци от с. Бов, Лида̀нците и Пала̀нковци от с. Липен, Неновци от с. Вълкова Слатина, Пелови от Вълчедръм, Заркови от с. Желен, Станковци от с. Буново, Живковци от с. Дупни връх, Гълъбарете, Осиковченете и Хаджиантонови от с. Осиково, Иванчеви от Цаконица и много други. През втората половина на XIX в. нова преселническа вълна се устремява към Враца. От с. Брусен идват Йолови, от с. Джурилово — Ванови, от с. Люти брод — Лютибродски и Серапионовите (те са от лютибродския род Гръчките). От колибите на Веслец дошли Грамчеви, Джунови, Маздраците, Гладниците, Бръборете, Чучкови и др. От различни села и градове идвали още заселници на Враца, които с времето придобили селищните си имена като родови: Ба̀нишки (родът на писателя Тодор Харманджиев), Белянски, Белорешки, Берковски, Бешовѝшки, Бурва̀нски, Брусненскѝ, Веренѐшки, Гарбро̀вски, Глава̀шки, Добру̀шки, Златѝшки, Зуру̀ненски, Згориградски, Косталевски, Кремѐнски, Криводо̀лски, Ку̀нински, Лѝженски, Лютодо̀лски, Озировски, Очински, Пирдопски, Романски, Ракьовски, Самоковски, Стублѐнски, Челопешки и Чиренски.

От 1900 г. във Врачанското окръжие се числят околиите: Берковска, Бялослатинска, Врачанска, Ореховска и Фердинандска. От 1934 г. град Враца е седалище на Врачанска област, която обхваща територията от Тимок до Искър, а от 1959 г. до 1987 г. беше окръжен център с 12 селищни системи от бившите Бялослатинска, Врачанска и Ореховска околии. Във Враца работят повече от 20 промишлени предприятия, но след разпадане на СССР и СИВ много от тях са пред закриване, щото нямат пазари за своята продукция. Те бяха създадени именно за пазарите на СИВ и на СССР. Безработицата и безизходицата са вече кошмар за този град. В град Враца има също около 20 училища и техникуми, полувисше у-ще, едно несъвсем висше, противочумен институт, театър, художествена галерия, музей и филхармония.

28. Върбешница

Население: 1910 г. — 1429 жители, 1926 г. — 1559, 1934 г. — 1685, 1946 г. — 1498, 1965 г. — 1115, 1975 г. — 898, 1985 г. — 778, 1992 г. — 647.

Намира се на 12 км източно от Враца и е разположено върху силно пресечена местност по южния склон на бърдо Веслец. Землището му има площ от 27070 дк и опира на изток със землищата на Горна и Долна Кремена, на запад с Косталево, на юг с Крапец и на север с Горно Пещене и село Веслец. Върбешница е старо селище, образувано много време преди края на XIV в. Името му също е старинно и е от върбешник място с много върби, както Бездѐник, Вѐйник, Гло̀говик, Гноенѝк, Горник, Грамадник, Делник, Капатник, Леденик, Ръженик и пр. и наставката -_ица_. Селото е заварено от османските поробители с днешното си име. Среща се в османски документи от 1430 г. като ленно владение (РСт, 1, 385). В друг документ, който е датиран от втората половина на XV в. село Върбешница е записано също като ленно владение с 39 домакинства. В този документ Върбешница е заедно със селата Бистрец, Дърводелци, Крапец, Късинец, Патлейна, Слатина и Радовене. С изключение на Дърводелци и Слатина останалите села по този документ съществуват и до днешен ден. Дърводелци е обезлюдено в края на XVIII в. и жителите му се преселват във Враца, Крета и другаде. Селото Слатина е запустяло още по-рано, изглежда поради чумна или друга епидемия. Неговите следи се намират в северните склонове на бърдо Веслец — северно на около 6 км от Върбешница. Част от оцелелите му жители образували колибите До̀нинци, а други слатински родове като Цѐновци се заселили във Върбешница. Върху част от землището на обезлюденото село Слатина се заселват част от жителите на Големо Пещене и от други места и образуват селото Горно Пещене. Друга част от това землище е завладяна от върбешчене и върху останалата площ е образуван турски чифлик в м. Чуфлѝка.

В първите векове на робството част от жителите на село Върбешница са били войнагани. Това се вижда от османски регистри за войнуци от 1548 г., от втората половина на XVI в. и от 1715 г., където е посочено, че селото е смесено с маликяне (вероятно павликяне — б.м.). В последния документ от 1715 г. са записани 15 бащинници и 3 войнагани от с. Върбешница. В тези регистри се срещат отдавна вече забравени лични имена от Върбешница като: Братулин, Влайко, Обретен, Райо и др. (ИБИ, т. XX, с. 51, 177 и 179). През 1865 г. югоизточно от Върбешница е образувано селище от черкезки колонисти. В един османски регистър за производители на храни през 1860–1862 г. от селото Върбешница са записани 124 българи, 7 черкези, 5 власи и 6 българи от колибите Върбешки Веслец (НБ КМ, Ориент. отдел, Фонд 28, арх.ед. 1). През есента на 1877 г. черкезите се изселили от тук завинаги, а влашките семейства се преселили в селата Мраморен и Тишевица.

През 1856 г. в с. Върбешница вече е имало килийно училище. Стари родове са: Апо̀столовци (от тях са произлезли Димитра̀нинци, Ко̀ловци и Ста̀меновци), Бадъ̀нете, Балѝнете, Вѐровци, Вла̀сите, Гръ̀дуловци, Гюрмѐзете (Гора̀новци, Нѝновци и Попо̀вци), Джо̀повци, Драга̀новци, Дуда̀рете, Ешѐковци, Илѝовци, Кѝновци, Калцу̀нете, Дѝловци, Ма̀рчовци, Мѝновци, Па̀нчовци, Рога̀чете (от тях са Гу̀глинци и Лева̀ците), Ро̀шковите, Съ̀бковци, /Х/аджѝйте (от този род е историка проф. Петър Петров), Цо̀ловци, Шѝльъците, Шуньовци и др. Около средата на XIX в. тук се заселват от разни места: Девенцѝте от с. Девенци, Луковитско, Домивци от с. Радовене, Динковци и Тараланете от с. Гложене, тетевенско, Маджа̀рете от колибите Врачански Веслец, Круса̀ците от с. Батулци, Ерѝнците от с. Згориград, Крѐтченете от с. Крета, На̀йденовци от Хасковско и Съ̀рбете от Пиротско в Сърбия. През последните десетилетия на XIX в. по новостроящата се железопътна линия Роман — София са работили като каменоделци и тунелджии много италиянски младежи. Те открили и разработили прочутите днес в цял свят каменни кариери до село Върбешница, от които се добива „Върбѐшки камък“. Четирима от тези италиянски младежи се оженили за върбешченки и останали в селото завинаги — те и техните потомци. Те са следните: Франческо Красини — Барбата, роден в селото Санти Брозо, Веронска околия. Негови наследници са днес във Враца и Върбешница семействата Красѝни. Поли Луиджи — Трапано, роден също в горното село. Негови наследници са Тра̀панови. Антон Чедолини, роден в село Клаузето, Италия. Негови наследници са Антонови. Четвъртият италиянец е Санкета Франческо, който не е оставил наследници във Върбешница. Тези италиянци са обучавали върбешчени на модерен каменоделски занаят и до днес са едни от най-добрите майстори каменоделци в страната.

През втората половина на XIX в. от Върбешница се изселили десетки семейства: от Гюрмѐзете — в Борован и Горна Бешовица, от Ерѝнците и Ро̀шковите — в с. Брегаре, от Рога̀чете — в с. Ботево, от Лева̀ците в Соколаре и Горно Пещене, а Цо̀новци, Пѝляците и Цѐнчовци се изселили в с. Чѝрен. Говорът на върбешчене се доближава до говора на Кремените и Бешовиците, но се различава от този на Косталево и Крапец, който спада в зоната на „а“ говорите. Топонимията на с. Върбешница също издава старинност и показва, че тук животът не е прекъсвал за дълго време. Старинни по тип и строеж са имената на местности като: Плезѝ гъз, Ра̀змерец, Ра̀кошник, Реселѐц, Сла̀тина и др. От изчезнали старинни лични имена са образувани Ба̀йна крещ, Балинец, Дейовец, Ройов дол и много други.

29. Върбица

Население: 1876 г. — 53 къщи и 248 мъже, 1910 г. — 1230 жители, 1926 г. — 1464, 1934 г. — 1565, 1946 г. — 1727, 1965 г. — 1203, 1975 г. — 944, 1985 г. — 724, 1992 г. — 660 жители.

Намира се на 32 км североизточно от Враца, разположено е по южния склон на бърдо Веслец и по двата бряга на рекичката Лесконош, която е десен приток на р. Скът. Землището му заема площ от 27 032 дка. Граничи на изток със землището на Габаре, на юг — с Драшан и Вировско, на запад — с Голямо Пещене, и на север — със землищата на селата Буковец и Тлачене. Селото е заварено от османските нашественици в края на XIV в. с днешното си име, което ще рече, че Върбица е основано много време преди XIV в. Среща се в османски документи от средата на XV в. с турската транскрипция Вирабиче (ИБИ, XIII, с. 273). Под същото име е записано и в други турски документи, които имат дати 1605 г., 1639 г. и първата половина на XVIII в. (ИБИ, т. XX. с. 286 и сл.).

Околностите на село Върбица са богати на селища и исторически паметници, които датират от най-дълбока древност. Така в местността Десковец са останките на селище, което е съществувало през първия период на новокамената епоха (неолит) или казано с други думи това селище е обитавано от носителите на произвеждащата икономика в нашите земи. Те са били добри земеделци, скотовъди, домостроители и занаятчии (Николов, Б., ИМСЗБ, т. 18, 1992, с. 13). В местността О̀рниците има следи от тракийско селище и некропол и тук са намерени тракийски сребърни гривни и глинени съдове (Миков, В., 1933, с. 120). В местността Сребрец са развалините на голямо тракийско селище, което е обитавано през първото хилядолетие пр.Р.Хр. Наскоро в местността Пѝнтовец бяха разкрити основите на необикновено голяма римска вила рустика, която е съществувала на това място през III и IV векове. Тази римска вила рустика, заедно с вече разкритите и известните при Алтимир, Галатин, Кнежа, Урвене, Краводер, ни дава реална представа за аграрните отношения и развитието на икономиката през късно римската епоха в нашия регион.

От незапомнени времена заедно с българите в село Върбица са живели и власи. Тези поримчени хора от различни народности се препитавали с копанарство и вретенарство. През първата половина на XIX в. една част от тях се изселили в селата Мраморен и Лиляче, а останалите се смесили и претопили сред българите.

Стари български родове в село Върбица са: Атана̀совци, Ба̀рболете, Ва̀нковци, Вѐлчовци, Въ̀товци, Га̀човци, Глѝновци, Драго̀евци (Пѐтровци), Ева̀нчовци, Кадѝйте, Кьо̀совци, Кьопѝтете, Къ̀новци, Мо̀цовци, Мѝнковци, Нѐдковци, Нѐновци, Пѐлинци, Пѐньовци, Пендѐковци, Сръ̀бете, Та̀новци, /Х/ѝнковци, Шара̀нете, Шинда̀рете, Шума̀нете и Я̀рците.

След като се изселили власите, тук придошли десетки семейства българи от разни места: от с. Вировско — Ба̀нковци, Грънча̀рете, Мо̀нчовци и На̀нчовци, от с. Тишевица — Марѝнчовци, от с. Камено поле — Сѝвчовци и Цъ̀цовци, от с. Цаконица — Ко̀стовци, от с. Скравена, Ботевградско — Да̀ковци, Дѝковци, Кра̀йовци, Па̀кьовци, Ку̀манете и Я̀човци, от с. Курно̀во — Ра̀гьовци, Сто̀евци и Я̀ньовци, от с. Караш — Влъчковци, Катъ̀рете и Нѐчовци, от с. Драшан — Ра̀шовци, от с. Горна Бешовица — Кръжовци, Мариновци и Петковци, от с. Ъглен, Луковитско — Лѝлковци, от с. Свинар (слято с Муткурово под ново име Садовец), Плевенско — Да̀нчовци и Ту̀мбаците, от гр. Койнаре — Га̀нчовци, от с. Видраре — Гръ̀ковци, от с. Марашки Тръстеник — Бръснаците, Вачковци и Тодаровци, а през 1920 г. от с. Пльоча, Босилеградско, в с. Върбица се заселили Шо̀повете. Към края на XIX в. Върбица дава малко изселници: от Банковци се заселват в новооснованото с. Галово, от Къновци в с. Селановци и от /Х/инковци — в с. Струпен. След 1944 г. много семейства от с. Върбица се изселиха в Червен бряг, Бяла Слатина, Враца, Мездра и София. Старинните имена на местностите около с. Върбица показват, че тук животът не е прекъсвал за дълго време.

30. Га̀баре (Га̀бъре)

Население: 1871 г. — 135 къщи (според Феликс Каниц), 1910 г. — 2182 жители, 1926 г. — 2641, 1934 г. — 2712, 1946 г. — 2781, 1965 г. — 2588, 1975 г. — 2428, 1985 г. — 1729, 1992 г. — 1604.

Отстои на 20 км южно от Бяла Слатина и е разположено в малка котловина, която е оградена от височините Божу̀рище, Бо̀ньов връх, Дрено̀вица и Чичера̀. Селото е събран тип, но се състои от шест махали с отделни имена: Ба̀новска, Ба̀тулска, Брѝша, Ку̀теля, Новото село и Средната махала. Между махалите текат рекичките Брѝша, Ва̀дата изтича от извора Ѐзерото/ и Марла. Те се съединяват една в друга под селото и образуват Габърска бара, която се влива при с. Чомаковци като ляв приток на р. Искър.

От южната част на с. Габаре на една естествено укрепена камениста височина е градището Марлѐнско кале. От западната му страна тече р. Марла. Първоначално това градище е било укрепено праисторическо селище от втория период на медно — камената епоха. През късната античност римляните го укрепили с ров и двойна стена от юг и вероятно е имало стражеви функции. Намерените в селото каменни оръдия на труда свидетелстват за още по-старо селище, останките на което се намират под днешното село (Миков, В., 1933, с. 28). На около 5 км северно от Габаре, гдето се събират землищата на Враняк, Габаре и Сохаче се намира Язовира. Това е една изключително красива местност с много извори. Тук са останките на праисторически селища от новокаменната и първия период на медно — каменната епохи. Тези селища чакат своя изследовател. На север от Габъре се издига Долното кале. Това е една естествено защитена височина, която откъм източната страна е била укрепена с окоп и вал и е обитавана през втория период на медно — каменната епоха. През римската епоха на Балканите през района на Габаре е минавал римският път от Мелта (дн. Ловеч) през градището на Чомаковци за Монтана. До съседното с. Тлачене е намерена римска милиарна колона, която бележи съществуването на този път (Шкорпил, К. и X., СбНУ, IV, 1891, с. 155). В селото Габаре е открита и една оброчна плоча с латински надпис, който всъщност е посвещение на богинята Диана. В този надпис тя е наречена „Диана Скоптиция“. По всичко изглежда, че това е прозвище на богинята, което произлиза от името на някое близко късноантично селище (Добруски, В., МСб, XII, С., 1895, с. 318). По различни поводи и изкопни работи в с. Габаре са намерени две мраморни римски статуи (Дякович, Б., МСб, XX, С., 1904, с. 8), римска бронзова фибула (Велков, И., ИАИ, II, 1923/24, с. 226) и римски монети от II и III в. (Мушмов, Н., ИАИ. I, св. II, 1921/22, с. 241).

На около 4 км западно от Габаре на десния бряг на рекичката Бриша са развалините на градището Брѝша. Сред скалите на брега се вижда една почти четириъгълна крепост, зидана от необработени камъни без спойка с варов разтвор. Тази крепост не е привлякла вниманието на изследвачите, но си заслужава. Изглежда това градище е било временна крепост или гарнизон на Островския старобългарски окоп, който личи много добре в района на с. Враняк и се губи до тази крепост.

Днешното с. Габаре е много старо село, но името Габаре изглежда е жителско име на жители, които произлизат от селище с име Габар, Габер или Габър. Такива села има много у нас. В един османски документ от XV в. е записано: „…село Габаре — домакинства 188, вдовици — 13, добив испенч 16 536, зиамет на Марко Мустафа бей, който владее села в Никополско и Софийско“ (ИБИ, т. XIII, с. 253). Този документ показва, че селището Габаре с жителско име е било заварено от османските завоеватели в края на XIV в. Село Габаре е засвидетелствано и в редица още турски документи. Така в един регистър от 1479 г. е записано село Габаре (ТИБИ, т. С., 1966, с. 133). В един друг списък от 1620 г. е записано: „…каза Пилевне, село Кабар — 21 домакинства, нови — 2; заповядано е да се намалят с 4 домакинства. 8 сафер 1034 г. по егира или по Христа 20 ноември 1624 г.“ И пак там: „Каза Пилевне, село Кабар — 20 домакинства“ (ТИБИ, т. VII, С. 1986, с. 267).

В един османски регистър за войнуци от първата половина на XVIII в. към списъка на с. Глава е записан Стойко, син на Драган, от с. Кабар, а в списъка на с. Беленци фигурира името на Дашо, син на Батун, от с. Кабар (ИБИ, т. XX, С, 1974, с. 320). На страница 321 от същия списък се изреждат имена на войнагани и ямаци от с. Кабар, между които е Сърбо, син на поп Влайко. И така село Габаре си съществува от панти веки. Любопитно ще бъде да цитираме една приписка, която намерихме в едно Евангелие на габърската църква — издание в Смирна в 1850 г. Приписката гласи: „Да са знае и дадох това евангелие ас Христо от Тетевене на попа Кръскю от Габаре хариза ги. Помени Господи. Да са знае коги са запопих на месеца фервариа сене 1856 попа Кръсто от Габаре“. Този поп Кръстю е бил учител в с. Габаре преди да се запопи. Следователно училището в Габаре е съществувало още преди 1856 г.

Стари родове от с. Габаре са: Ва̀новци (те са около 30 къщи в селото и от този род са Бу̀лежете, Ѝтинци, Мѝлчовци, Нинаковци, Петка̀нинци и др.), Валѐзовци, Вратня̀ците, Ва̀човци, Ѝлкинци, Бешля̀ковци, Гайдарете, Гълъба̀рете, Гѐнинци, До̀йнинци, Дънгора̀ците, Ма̀нинци, Мешлѝнкьовци, Леща̀рете, На̀йденчовци, Пръ̀ловци и Щута̀ковци.

Към средата на XIX в. в с. Габаре се заселили от с. Батулци родовете: Бу̀кьовци, Ву̀льовци, Дѝковци, Пѐевци, Сто̀йчовци и Чукарете, от с. Видраре — Ба̀нчовци, Йо̀ловци, Ла̀йовци и Николовци, от с. Ябланица — Вежда̀новци и Навуща̀нете, от село Горник — Горнича̀нете, от с. Радовене — Кирковци и Събинци, от с. Реселец — То̀шовци, от с. Радотина — Ѝгньовци, а Гръ̀ковци и Цинцарете — от Македония.

В землището на с. Габаре има доста стари имена на местности, които показват, че тук животът не е прекъсвал за дълго време. На 20 октомври 1877 г. един отряд от около сто души руски войници дошли в Габаре откъм Чомаковци и освободили селото от турско иго. За пръв кмет селяните си избрали Петър Гергов. Гласуването е ставало със зърна боб — бели и шарени. В Сръбско-българската война 1885 г. от селото са загинали двама души. През Балканската война 1912/13 г. са убити 36 габрешане, а през Първата световна война 1916–1918 г. са загинали по фронтовете 34 мъже от с. Габаре.

През 1907 г. в Габаре вече има фелдшер, а през 1921 г. — и лекар. В 1906 г. е поставен телеграф и в 1922 г. — телефон. През 1916 г. един младеж от Габаре пръв е завършил средно образование, а през 1923 г. друг габрешанин е завършил висше образование.

31. Гала̀тин

Население: 1910 г. — 1179 жители, 1926 г. — 1559, 1934 г. — 1685, 1946 г. — 1498, 1965 г. — 1478, 1975 г. — 1410, 1985 г. — 1165, 1992 г. — 984.

Отстои на 28 км северно от Враца с надморска височина 80 м. Разположено е по двата склона на широк дол с няколко големи извори, които образуват Гала̀тинска бара — ляв приток на реката Рибиньъ̀. Землището му се простира на площ от 34 344 дка. Граничи на изток с Девене и Осен, на юг — с Чирен и Криводол, на запад — с Баурено и Ракьово, и на север — с Лесура и Три кладенци. Районът му е изключително богат на исторически паметници. На височината Чуката се намират останките на праисторическо селище, съществувало в края на медно — каменната епоха (Николов, Б., 1962, Археология, кн. 4, с. 69; Георгиева, П. Материали от преходния период между камено-медната и бронзовата епоха в Северна България. Археология, 1987, кн. 1, с. 1–15). В местността Широко орниче е намерен един бронзов меч — микенски тип и няколко кухи бронзови брадви (Николов, Б., Галатин, Враца, 1969, с. 12–15). От желязната епоха са известни две тракийски селища и могилни некрополи, в които е открито тракийско въоръжение от желязо. Намерени са също и римски републикански сребърни монети. В югоизточната част на селото са разкрити развалините и основите на интересна римска вила рустика, в която е частично запазена многоцветна подова мозайка от края на III в. (Николов, Б., Криводол. Древни култури, 1984, с. 78–79). Едно голямо средновековно селище е съществувало в местността Страната — югозападно от селото. Намерените тук археологически находки го датират от времето на Първото Българско царство (Николов, Б., Галатин. Враца, 1969). Селище от времето на Второто Българско царство е съществувало на мястото, където сега е Галатин. Може да се предполага, че това селище е предшествало днешното със същото име. То е доста старинно и произлиза от личното име Га̀ло от гал — черен, възчерен, което е защитно име, противно на Бельо. Прибавена му е наставката -_тин_, както Мило -тин, Драгос -тин и пр. Така името на селото е записано и в османските документи от средата на XV в. до началото на XVIII в., където село Галатин е посочено като ленно владение (ИБИ, XIII, 265). В същия документ пише: „Село Галатин, тимар на Атмаджа Йеничер. Владее го и участва във военните походи. Село Горна Беловница, жителите му живеят в Галатин и Криводол, домакинства — 20, приход — 2625 акчета…“. Може да се предполага, че селото Горна Беловница е днешното село Горна Бела (след Освобождението Българска Бела или Бела Българска, в 1942 г. слято със с. Мало Бабино под ново име Бели извор). Село Галатин се споменава и в османски документ от 1618 г.: „Каза Враца, село Галатин — 16 домакинства, село Власатица — 15 домакинства, село Коритен — 22 домакинства…“ (НБ КМ, Ориент. отдел, Ф. 114, арх.ед. 399, лист I — а).

Стари родове в Галатин са: А̀новци (от този род са произлезли Еванчовци, Коларете и Нешовци, през смутното кърджалийско време и чумните епидемии те са живели временно над Пешова падина към Езерото, наблизо в м. Гамляко е било родовото им гробище. От Ановския род са изселени в с. Лесура, наричани там Въ̀цовци, и Фенерджѝйте — в гр. Орехово), Буба̀нинци — от тях са Ка̀тинци, Къ̀човци, Стръ̀жовци и Ту̀даровци/, Гѐнчовци — отдавна изчезнал род, и също Да̀човци, друг род са Дѝнковци /от тях са Попарковци и Миньовци, а Кръскьо Джакера е доведен у тях от с. Три кладенци. До 1900 г. Динковци са живели в центъра на с. Галатин, но дворът им е взет за училище и те доброволно се изместват откъм Баурене. От Попарковци има изселени в с. Бели брод и там се наричат със същото име. Родът Длъгинци е подновен с осиновен преселник от с. Баурене. От рода Га̀нчовци са Вѐлковци, а от Ка̀човци са Лева̀ците, и от Ка̀новци са Ва̀нкинци. Друг голям род са Дола̀пченете, които са едно с Боса̀ците, от които още в турско се изселили в селото Кушан, а след обезлюдяването на Кушан, се заселили в с. Громшин. Следващият род са За̀еците (от тях са произлезли Калѝцинци, Кожуа̀рете, Коприва̀рците, Кра̀вляците и Нѝковци. У рода Заеците има доведени от с. Лиляче); Ка̀менчовци (от тях са Дрътлѝйте, Йо̀шовци и Ушля̀ците), Кова̀чете (от тях са Гѐшовци, Гла̀вчовци, Въ̀лчовци, Серда̀рете и Та̀нкинци), Кѝрковци (от тях са Даракчѝйте, Катерѝнкинци и Су̀льовци), от Ко̀новската влъка са произлезли: Къ̀товци, Лѝшковци, Муя̀ците, Пѐловци и Пураците, а у Лесигерете е доведен човек през турско от с. Бързина, който дава начало на родът Бръзенцѝте; родът Мо̀новци има сложна история: прадедите на Рушмѐновци в този род са доведени от с. У̀рвене, на Миля̀ковци — от с. Дѐвене, и на Атана̀совци и Пѐшковци — от с. Горна Гноеница, наричани по-рано Кнѐзовци, по името на дядо Кнезо, който идва в рода Моновци от Горна Гноеница. Следващият род са Мечка̀рете, от които произлизат Капетанете. От този род през XVIII в. се изселват в с. Липен и там се наричат също Мечка̀рете. Друг един род са Па̀нковци (Бичкѝйте), които през чумавото време са живели временно в местността Оградището, и Пѐнковци, в чийто род има доведени от Криводол, както в рода Мурговци има доведени от с. Манастирище. Голям род са Ста̀меновци (Кламба̀ците и То̀даровци, а Димитър Кламба̀ка идва от Лилябе на къща у Ста̀меновци), друг род са Стръля̀ците (от тях са произлезли някога още Мѝшовци и Пѐчовци, но някога е осиновен човек от Стръляците, който е от с. Бели бряг и дава начало на повоя Белобрежденете. На писателя Ст. Ц. Даскалов баба му по майка е от Печовци), стар род са също Пръ̀воловци (в 1874 г. дядо Къно Пръволов осиновява учителя Васил от Лесура, който дава начало на рода Новите Поповци), други по-малки родове са Длъгошѝйте, Ко̀рдовци, Па̀ковци, Спа̀совци и Цѐцовци.

Първите придошли в с. Галатин са Арбана̀сците (заедно с тях са Баня̀рете, Йо̀товци, Ла̀лешковци и Мустакѐрете). Те са дошли още преди XVIII в. от Албания и са били чисти българи, които мюсюлманите албанци притеснявали. По време на робството Арбанасците се славели като отлични скотовъдци. От началото на XIX в. в Галатин заприиждали от разни места следните родове: Вѐлинци — от с. Лесура, Дѝновци (Близна̀ците, Гу̀шовите и Пеша̀новци) — от с. Добруша, Престо̀йците — от с. Власатица, около средата на XIX в. тук се заселили Алю̀шовци (Минджа̀ците) от с. Чирен, Банзаро̀вци и Орло̀вци — от с. Осен, Бо̀кюловченете — от с. Бокиловци, Калиша̀рете (Старите Поповци и Кръскювци) — от с. Стубел и Пѐтровци (това са Анджѝйте, Джа̀джовци, Печѝкожовци, Сира̀ковци и То̀товци), които се преселват тук от с. Липен. Родът Новоселците са дошли в 1907 г. от с. Липница, Ботевградско. Малкият брой преселници не е оказал влияние върху обичаите, носията и говора на жителите на с. Галатин. Селото спада в зоната на „он“ говорите и си прилича с говора Баурене, Криводол, Ракьово село и Чирен. Типично е членуването на о за съществителни от м. род, 3 л., ед. число.

В село Галатин са живели будни и свободолюбиви българи, някои от които били посветени в национално-освободителната борба. На 30 август 1872 г. апостолът Васил Левски, придружен от Мито Анков, заминали от Враца за Берковица и Лом. На връщане те минали през селата Вълчедръм, Громшин, Галатин, Девене, Баница, Тишевица, Долна Кремена, Лик, Липница, Ботевградско и Новачене, за да отидат в Литаково. От изброените села, през които минали, Васил Левски се показал като апостол само в Долна Кремена и в Лик (Анков, М., Спомени… с. 8).

За първото училище в Галатин се знае, че към 1850 г. тук идва Петко Кръстев от с. Стубел (родоначалник на Старите Поповци) и е ръкоположен за свещеник. В същото време поп Петко обучава и няколко момчета в землянката на Гѐшовци. След него учителстват Павел Игнатов от с. Три кладенци и до 1874 г. — Камен Начов Престойски. В 1874 г. идва учителят Васил Константинов — роден в с. Лесура в рода Карамелете и завършил взаимоучителното училище в гр. Враца. Учителят Васил Константинов въвежда светското обучение.

В църквата на с. Галатин, пренесена от една по-стара църква бе намерена ръкописна книга от XV в. Това е всъщност Галатинският ръкописен требник, който е писан с червено и с черно мастило. Подвързан е с дървени кори и кожа. Листовете му по-късно са залепени, от едната страна е издълбан и превърнат в нещо като кутия, за да побере сребърен кръст, заедно с дръжката и поставката на кръста. В текстовете на Галатинския требник липсва употребата на носовките и на големия ер. По-честа е употребата на малкия ер. Поради това и още белези тази книга може да бъде отнесена към западнобългарската езикова редакция.

32. Галиче

Население: 1860 г. — 120 двора, 1872 г. — 190 къщи и 322 семейства, 1900 г. — 2621 жители, 1910 г. — 3243, 1926 г. — 4325, 1934 г. — 5152, 1946 г. — 5465, 1956 г. — 5179, 1965 г. — 4776, 1975 г. — 4033, 1985 г. — 3480, 1992 г. — 2882.

Отстои на 30 км южно от Орехово и е разположено върху силно пресечена местност от двете страни на р. Скът. Голямото му землище се простира на площ от 70 083 дка. Граничи на изток със землищата на Бърдарски геран и Кнежа, на юг — с Търнава и Алтимер, на запад — с Липници, и на север — с Крушовица и Селановци. Районът му е обитаван още в праисторическо време от човешки общества. В местността Ямбол има следи от селище, съществувало през ранния период на медно — каменната епоха, а в Прапора имало селище от късния период на същата епоха (Миков, В., 1933, с. 235). Следи от подобно селище се откриват и южно от Манастирския кладенец. Селище и некропол от ранния период на бронзовата епоха са открити около извора Пѝката. Намерени са глинени погребални урни от погребения чрез трупоизгаряне и предмети от домашния бит (Николов, Б., Эпоха ранней бронзы… 1982, с. 196, обр. 2). Около извора Обретен и в местността Пищова падина е имало селище от късната бронзова епоха. От тук произлизат един бронзов връх за кама и една оригинална бронзова брадва, украсена с геометрични орнаменти (Николов, Б., Археология, 1964, № 2, с. 70, обр. 3). Изключително богати културни паметници са оставили траките в района на Галиче. Установени са девет тракийски селища, обитавани от тракийски общества през различни исторически епохи. Най-голямо по площ е тракийското селище, което обхваща центъра на днешното Галиче от Старата чешма и Парка на изток до Пишурата. Това селище е обитавано вероятно без значителни прекъсвания от бронзовата до късноримската епохи (Миков, В., 1933, с. 39). През късноримската епоха тук до изворите е имало тракийско светилище, посветено на бога Дионис. Открита е керамика, една бронзова статуйка на Стария Силен и горна половина от мраморна оброчна плоча с изображение на бога Дионис (Николов, Б., ИАИ, 1967, с. 219, обр. 4 и 5). От същото това време са известни и два некропола. Единият от тях е на територията на днешното Галиче, а другият — в местността Прапора — срещу ж.п. спирка. В тях са разкрити погребения на тракийски воини, заедно с тяхното въоръжение (Николов, Б., ИАИ, 1965, с. 186, обр. 27). Отделни тракийски погребения са намерени в североизточната висока част на Галиче. Останките на другите тракийски селища се изравят в местностите: Ду̀пляка, Йо̀ткова тръпка, Карамѐлов геран, Пеня̀шка тръ̀пка, Съ̀нтина ба̀пка и Тѐво дръ̀во (Вж. Николов, Б., Галиче в древността. Враца, 1962, 40 с.). Около всички тези селища са издигнати групи от по няколко тракийски надгробни могили. Очевидно е, че районът на Галиче е бил голям тракийски център преди римската инвазия. Тези близо 40 тракийски надгробни могили са издигнати и до тракийските селища и също до местата, гдето е имало имения на тракийската земевладелска аристокрация.

През 1918 г. в местността Гложеца (Чуката) баба Цанка Нешкова е събрала случайно изровени от пороя 24 кръгли сребърни апликации с позлата. Тя раздала на свои близки 10 от тези предмети, които ги продали на пръстенари. Едва 14 броя били изпратени от кмета в Археологическия музей в София (Филов, Б., Велков, И., ИАД, 1919/20, с. 147). За съжаление никой от служителите в Софийския музей не си е направил труд да посети на място находището. Върху две от най-големите апликации се виждат релефни изображения на Великата тракийска богиня и на Хероса — бога конник на траките. Съкровището от Галиче датира от III в.пр.Р.Хр. (Николов, Б. Тракийската находка от Галиче. Сп. Музеи и паметници на културата, С., 1988, кн. 4, с. 29–32.).

Днешното село Галиче е исторически наследник на тези древни селища и техните култури. То е разположено върху развалините на две последователни по време средновековни български селища. Едното е от времето на Първото българско царство, а другото е от Второто българско царство. Предмети и погребения от Първото българско царство бяха разкрити в северната равна половина и до местността Босови камъни, където е некрополът. Разкопана е малка част от този некропол и са открити два обряда — езически и християнски (Николов, Б., Археология, 1962, кн. 2, с. 34 и 35, обр. 2, 3 и 4). От тези погребения са известни цяла серия бронзови накити и амфоровидни стомни (Въжарова, Ж., 1965, с. 236 и 1976, с. 220–246, обр. 138–154). Находките датират от IX до XI в., но ако се проучи целият некропол, може би ще се открият погребения чак до XIV в. Други останки на селища от времето на Първото българско царство са известни в местностите Братино селище, Върбанов кладенец и върху склона, гдето Преки дол се слива с Крушовски дол.

От всичко това следва, че селищата от Първото и Второто български царства са заварени от турските нашественици в края на XIV в. И тези селища са се наричали последователно Галиче и Галиче и така са записани в турските регистри от първата половина на XV в. Селищното име Галиче е доста старо като образуване. То е прилагателно с -_че_, подобно на Лѝляче, Па̀волче, Со̀хаче, Сѐниче и др. Образувано е от лично име Гало или от нарицателното „гал“ — черен.

В османски документ от първата половина на XV в. е записано: „Към зиамета Рахово се числят селата Селановци с 16 домакинства, Крушовица с 71 домакинства, Галиче с 23 домакиства и Проданковица с 11 домакинства…“ (ИБИ, XIII, с. 243). Село Галиче никога не се е местило през вековете, нито е променяло своето старинно име. Среща се още в редица османски документи и данъчни регистри: от 1579 г., от 1617 г., от 1639 г., от първата половина на XVIII в. и др. Последният документ се отнася за войнаганите от Галиче и Селановци (ТИБИ. т. VII, с. 267). Любопитно е да отбележим, че някои от личните имена на войнаганите съвпадат с имена на местности и на родове в Галиче. Така личното име Драгушко, се среща в име на местност Драгушково дръво, а името на войнагана Стан е в родовото име Становци и др. До Освобождението жителите на Горната махала били наричани войнуци, а на Долната — раета. Запазен е споменът, че прадедите на Савовци, Становци и Йоцовци са ходили да косят султански ливади.

В края на XVIII в. кърджалиите не пощадили и Галиче. То е било разграбено и опожарено. По същото време избухнала и чумна епидемия. Някои от галишките родове потърсили спасение във Влашко, но останалите си направили временно селище от землянки на изток от Лъката, гдето и сега се нарича Чу̀мавото селище. Когато преминали и двете опасности, прокудените галичени се върнали на старите си огнища. Тези родове са: Ба̀товци (Духлѝнете), Бѐшовци (Та̀нковци), Бръбо̀рете, Велѝчкинци (Йо̀кини, Къня̀рете, Минѝстерете и Нина̀рете), Гѐновци, Гергѝновци, Дамя̀новци, Дила̀новци, Дѝмовци (Шѝмбовци), Игна̀товци, Карако̀нджовци, Карамѐлете, Маджа̀рете, Мѝловци, Мѝнковци, Мѝшовци, Мо̀нджоловци (Шукрѝйте), Му̀ргинци, Недѐлкинци, Нѐшковци, Па̀вловци, Па̀новци (Мѝконци и Цо̀нковци), Пишлега̀рете, Попо̀вци, Тарала̀нците, Тарашо̀евци и Я̀рминци.

Скоро се завърнали и забягналите във Влашко: Бага̀жете, Лѝловци, Макшу̀товци, Ста̀новци (Бо̀йковци, Дѐновци, Зарзела̀новци, Къ̀шинци, Кръто̀ците, Лѝтовци и То̀нкинци) и Шѐковци. Но на връщане от Влашко някои галишки родове се установили на други места. Така Вѝнчовци и Ра̀дуловци останали в с. Ставерци, Нѐйкови, Нѐкелови и Цо̀лови — в Козлодуй, а Ку̀нчовци и Са̀воци — в с. Букьовци (дн. гр. Мизия). Галишкият род Мангу̀шете се заселили в с. Алтимер. Последни се върнали от Влашко Па̀нтеровци, които се заселили най-напред до Елѝцинци.

По време на руско-турската война от 1828/29 г. родът Я̀рминци оказвали услуги на руската армия. След изтеглянето на русите целият Ярмински род се изселил в Бесарабия. Десетина години по-късно те се завърнали в Галиче. Още през първата половина на XIX в. в Галиче заприиждали пришелци от разни места. От с. Синьо бърдо дошли Марко Петров, Ру̀синовци и Тупа̀кьовци, от с. Тишевица дошли До̀бринци и Тутмарете, а от Кремените тук се изселили Да̀ндурете, Кръшѝйте, Ма̀рковци и Пѐлкинци. Малко по-късно след тях от с. Типченица дошли Ка̀нчовци, от с. Голямо Пещене — О̀йсовци и Петровци, от с. Ослен Криводол — Дѝковци и Криводо̀лете, от Кнежа — Марѝновци (Ру̀ньовци), от с. Чомаковци — Пеня̀ците, от Вълчедръм — Ко̀марете, от с. Долна Бешовица — Кънчовци, а Враня̀ченете — от с. Враняк, и Ро̀манченете — от Роман. По-късно от гр. Панагюрище е дошъл Иван Панагюреца, който е осиновен в Неделкинци и дава начало на рода Панагюрците. Банковци са преселени от Горун махала (по-късно с. Махлата и гр. Пелово), а Нецовци и Съйновци — от с. Бреница.

Първото училище в Галиче датира от 1835 г. с пръв учител поп Симеон. Но по всичко изглежда, че е имало училище и от по-рано, щото в регистъра за войнагани от Галиче се споменава и поп Аврам. В архивите на рода Игнатовци видяхме църковна книга с приписка от Ръката на Тодор, прадядото на Лукан Галишки. В приписката четем, че Тодор сам се е научил на четмо и писмо и сам е научил своя син Игнат, който е роден в 1802 г. Или част от родословието на този известен галишки род е: Лукан Галишки (1845–1876 г.), Тодор (род. 1825 г.), Игнат (род. 1802 г.) и авторът на приписката Тодор, роден в 1780 г. След като се изредили доста учители, в галишкото училище през 1854 г. идва учителят Георги Петков Кръшигорски, роден в с. Долна Кремена. Този благ учител е открил училището в с. Липница в 1851 г., но преди това е учителствал и в с. Борован няколко поредни години. Георги Петков е учител в Галиче до 1858 г., когато е ръкоположен тук за свещеник. Върху празен лист на едно Евангелие той е записал следното със собствената си ръка: „Село Галиче, енорийски свещенник Георги Петков рукоположенъ на 1858 годинъ 17 майа хиляда и осамстотинъ и петдеся и осма годинъ седамнайсети майа“. По-долу на същия лист е друга приписка от същата ръка: „Това Евангелие купи го Влчо Цековъ 1879, 19 августъ за гроша 115. Подписахъ аз свещенникъ Георги Петковъ Крашигорски“. В 1871 г. в Галиче се установява учителят Петър П. Пъргов от гр. Лясковец, който въвежда светско обучение. Неговият брат Димитър П. Пъргов е учител по същото време в Бяла Слатина (вж. Димо Минев. Град Лясковец. — Варна, 1944 и Летоструй, Виена, 1873 г.).

В 1865 г. турската власт заселила в района на Галиче татарски и черкезки колонисти от Крим и Кавказ, но есента на 1877 г. те се изселили завинаги на юг. В национално-освободителната борба Галиче е дало своя голям принос. Тодор Симеонов Тупанкьов е бил четник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в 1868 г. (Димитров, Г. Княжество България, Пловдив, 1896, т. II, с. 305–312; Вестник „Дунав“, гр. Русе, брой 303, 1868 г.; Недков, Б. Турски документи… С., 1949, с. 762; Стоянов, Захари. Четите в България на Фили Тотя и Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1867–1868), II издание, 1940, 170; Харизанов, В. Тошо Симеонов. Враца, 1968, 40 с.). Другият борец за национална свобода е Лукан Тодоров Игнатов Тодоров, известен като Лукан Галишки. Този безстрашен българин е бил етапен куриер от Влашко през Орехово за Враца. Лукан Галишки е отровен от турците в русенския затвор в 1876 г.

Наскоро след освобождението в Галиче станало едно кърваво събитие. На 28.I.1901 г. в цялата страна се провели избори за парламент. В тези избори Галиче е било избирателен район, в който трябвало да гласуват селата: Алтимер, Добралево, Крушовица, Липница, Малорът, Рогозен и Сираково. Радославистите, които били на власт и се страхували да не изгубят изборите, нарочно „изгубили“ избирателните списъци и изборите в Галишкия район били отложени за 4 февруари 1901 г. За тази дата радославистите докарали конна полиция и завардили бродовете на р. Скът, където трябвало да минат избирателите от другите села на района. На бродовете се събрали над 1000 души, които разкъсали полицейския кордон и се отправили към избирателните урни. Тук ги посрещнали със стрелба на месо и шестима избиратели били убити: Данчо Павлов и Павел Тинчов от с. Алтимер, Пенчо Кънов и Симеон Върбанов от с. Добралево, Младен Гешков от с. Малорът и Йото Денков от с. Крушовица. Около оградата се влачели десетина ранени, трима от които по-късно починали. От с. Алтимир е бил прострелян Цеко Качамаков. За това грозно събитие народната певица Гена Павлова Чолашка е стъкмила песен, която записахме от нейната дъщеря, също народна певица, баба Драгана Кръстева Джандова. Ето и песента:

Какво е чудо станало със тоя Данчо Павлова

и с тоя Павел Тинчова…

Ясна се зора зазори над Галишката черкова,

Не било ясна зора зорница, най-било чудо невидено.

Яле че иде Данчова млада невеста,

Яле че идат и плачат с Данчова мила майчица.

Майка си Данчо питаше:

— Кажи ми, Данчо, кажи ми, мама, от кого Данчо загина?

— Загинах, мамо, загинах, от тоя Герго Павлова^[3]

и тоя Спас Райкона^[4], от тоя Ристо Шишкова^[5] и Кожуаров

от Кнежъ…

Майка му дума говори:

— Я стани, Данчо, я стани, мамо, че млада булка

оставаш млада довица и три деца клети сираци…

33. Га̀лово

Население: 1900 г. — 820 жители, 1910 г. — 1018, 1926 г. — 1417, 1934 г. — 1597, 1946 г. — 1643, 1965 г. — 1307, 1975 г. — 968, 1990 г. — 607, 1992 г. — 535.

Намира се на 15 км източно от Орехово и е разположено в голям дол. Малкото му землище има площ от 25 582 дка. Граничи на изток със землищата на Остров, Ставерци и Долни Луковит, на юг — с това на Кнежа, и на запад и север — със землището на Селановци. Из дворовете на селото се изравят постоянно антични предмети от трако-римско селище. От тук са предадени в Софийския археологически музей едно оригинално глинено конче — играчка (Филов, Б., ИАД, 1911, св. II, с. 275), една великолепна бронзова статуйка на богинята Венера и бронзова фибула (Филов, Б., ИАД, IV, 1914, с. 286 и ИАД, III, 1913, с. 333). Намерени са и сребърни съкровища от римски монети, сечени през II и III в. (Мушмов, Н., ИАИ, 1924, св. II, с. 240). Тези и още други непубликувани находки показват, че сегашното село лежи върху античен културен пласт на селище, което изглежда да е било канаба на късноримската Вариана.

На километър и половина източно от Галово са останките от едно голямо за времето си земно отбранително съоръжение на Първото българско царство срещу аварите. Днес то се нарича Островски окоп и вал. На това място при оран е намерен отлично запазен двуостър железен меч с бронзово кръстовище (Николов, Б., Археология, 1962, IV, с. 36). Подобни мечове са намерени и в старата българска столица Плиска и те датират от VIII — IX в. По всичко изглежда, че през ранното българско средновековие на място на Галово е имало военен гарнизон във връзка с Островския окоп и вал. Някои находки сочат, че на мястото на Галово преди края на XIV в. е имало българско средновековно селище. Може да се предполага, че то също се е наричало Галово още преди края на XIV в. С името Галово това селище се споменава в османските регистри за войнуци. В един такъв регистър с дата 1548 г. е записано: „…ямак Райко, син на Йедро от село Галово…“ (ИБИ, XX, 1974, с. 85 и 97). Но изглежда, че през XVII или XVIII в. селото е обезлюдено по неизвестни засега причини. Това е било често явление в този Ореховски край през време на робството и затова арабският пътешественик Хаджи Калфа като минал оттук през първата половина на XVII в. пише, че Ореховската околност прилича на същинска пустиня (Мустафа бен Абдулах Хаджи Калфа. Румелия и Босна. Сп. Архив за поселищни проучвания, С., 1938, кн. 2, с. 92). Мястото на обезлюденото село Галово останало да се нарича Совата Галово. От 1865 г. до 1877 г. турската власт заселила на Совата Галово татарски колонисти от Крим, които били около 40 къщи. Това село се наричало Галово татарлар. Но татарите избягали завинаги от тук през есента на 1877 г., когато чули, че руснаците обсаждат гр. Плевен.

Към 1880 г. на освободения от татарите Соват Галово се заселили няколко български семейства от с. Остров, които били отишли там още от по-рано от припланинските селища. И в същата тази година наново основаното село Галово е вече броено административно към община Остров (Коледаров, П. и Мичев, Н., 1973). Много скоро след това от Врачанските и Бялослатинските села дошли още преселници и Галово бързо нараснало. Ето защо с Царски указ в 1881 г. се разрешава заселването на село Галово, като му се отпускат 2000 дка държавна земя, която и до ден днешен се нарича Указа. До 1924 г. село Галово е имало спор за земя от своето землище, заграбена от стопаните на Кнежа, Остров и Селановци.

През 1881 г. в село Галово се открива първото училище и още същата година се построява на обществени начала училищна сграда. Тази сграда е служила за училище чак до 1926 г. Първият учител в Галово е Ставри Атанасов от Македония, а след него е Дено Ив. Пановски, който се е учил в с. Остров при учителя Никола Паница. Преди това учителят Дано е учителствал в с. Лесковец, но пак се връща в Галово и учителства тук до 1894 г., после става кмет на Галово (Архив на Ив. Н. Илчев, Ист. музей Враца, сигн. I, 1346).

Жителите на днешното обновено село Галово са пришелци от различни села: 1. От с. Камено поле са Котовци (те са от каменополския род Оджовци), Игнатови, Такови и Пановци. 2. От с. Долна Кремена са Диновци и Тошо и Въто Кременски (те са от долнокременския род Йоловци). 3. От с. Селановци са Бѐтови, които са от рода Ду̀шманови. 4. От с. Вировско идват Дисовци, от вировския род Дѝсовци, но по-старото им име е Бошняците, което са възприели и преселените в Галово. От същото с. Вировско в Галово се установява по едно семейство от родовете Ба̀нковци, Карамѐлците, Кошовци и Неделковци. 5. От с. Чирен, от рода Цо̀новци идва едно семейство, чиито наследници се наричат Чиренченете. 6. От с. Горно Пещене идва Лило Пещенскѝ и Марин Хр. Комитата, който е от рода Струга̀рете. 7. От с. Цаконица тук се заселват Дано и Кръскьо Ца̀конски, които са от ца̀конските родове Преселкьовци и Щирковци. 8. От с. Върбица са дошли братята Велчо и Мило Върбишки. 9. От с. Враняк идва Нино Враняшки. 10. От с. Со/х/аче — Нино Генов Соашки; 11. От с. Руска Бела — Беленченете; 12. От с. Краводер — Комѝтете, които са наследници на загиналия на Шипка опълченец Петко Андров Бонов, но им казват още и Бошня̀ците, щото имат жилка от Дисовци, които се наричали някога Бошняците; 13. От Кнежа са дошли Бачийте от едноименния кнежки род; 14. От с. Тишевица се преселват Тишѐвченете; 15. От Койнаре са дошли Ку̀тови, Ку̀товци и Койна̀рченете; 16. От с. Бутан — Бутанченете; 17. От Леринско в Македония тук се установили Пандови, Сидерови и Тренчеви, а от гр. Охрид в Галово се преселва опълченецът Климент Петрушев. 18. През 1919 г. от Дзивина махала на с. Божица, Босилеградско, се заселва в с. Галово семейство Трайкови и др.

34. Глава̀ (Главъ̀)

Население: 1860 г. — 80 дворове българи и 30 дворове помаци (ДБИ, I, Арх. Н. Геров), 1872 г. — 79 къщи българи и 110 венчила — семейства (Летоструй, 1873, Виена), 1910 г. — 1633 жители, 1926 г. — 2167, 1934 г. — 2344, 1946 г. — 2309, 1965 г. — 2207.

Намира се на 26 км от Бяла Слатина и е разположено на равно място близо до левия бряг на р. Искър. Непосредствено на юг от селото са развалините на голямо трако-римско селище, в което са намерени един късноримски надгробен паметник с латински надпис (Шкорпил, X., АЕМ, XVII, 1894 — на немски език) и един посветителен латински надпис на божество (Бешевлиев, В. 1964, Берлин (на немски) и Геров, Б., С., 1989 — на латински, 150 и 151 са двата надписа от с. Глава). В района на селото има няколко тракийски надгробни могили и още неизследвани археологически паметници.

Село Главъ̀ е основано с това име още през българското средновековие преди края на XIV в. В района му има останки от стара средновековна църква. С името Глава селото се среща в ранните османски документи. Записано е и в един регистър за войнуци с дата 12.I.1548 г. и в друг регистър за войнуци от първата половина на XVIII в.: „…село Глава, спадащо към Пилевне: Войнук Стойко, син на Драган от с. Габаре и ямаци Трошан, син на Яно от с. Габаре и Стойо, син на Стано от с. Глава…“ (ИБИ, т. XX, с. 85–92 и 320–322). Населението на с. Глава е участвало в бунта на селата в Белослатинско през 1764 г. срещу турската власт. За да избягат от жестокото наказание след потушаване на бунта, жителите на Глава се разбягали из далечни села и във Влашко. На тяхно място турската администрация, която имала нужда от данъкоплатци, заселила помаци от Ловчанско. Според Феликс Каниц, който минал тук през 1870 г., помаците от с. Глава били 50 къщи и имали джамия с медресе (Каниц. Ф., 1882, Лайпциг, с. 151). В началото на XIX в. дошли и първите български родове в село Главъ. Така Добрияновци се преселват тук от Горни Луковит, Лукановци и Хиновци — от с. Горник, Гиновци, Миковци и Койнарлѝйте — от Койнаре, Тошовци — от с. Долна Бешовица, а А̀бланченете — от Абланица, Тетевенско, Брестенѐте — от с. Бресте, Курно̀вченете — от с. Курново и Струпненете — от с. Струпен. Не е известно откъде са дошли родовете: Гѝздовци, Гръ̀нчовци, Балаба̀нците, Игнатовци, Илийкьовци и Съловци. Може би те са от по-старото население на с. Глава.

В 1872 г. в с. Глава вече има училище с учител Кръстьо Спасов, който обучава 30 момчета в три отдаления. В една църковна книга на църквата „Св. Св. Петър и Павел“ в с. Глава има следната припоска: „Сия книга нарицаемая Миния празничная се узе в лето от Рождество Христово 1873 марта 12-тий село Глава за училището“. И още едно нещо, което много пъти ми е хрумвало: името на село Глава̀ци е жителско име. Неговите първи жители са дошли тук от село с име Глава̀. Но това е станало много преди края на XIV в., тъй като и двете селища се срещат едновременно в документите от първите векове на турското робство. Същото нещо се е случило и със селата Крапец и Крапчене.

35. Глава̀ци

Население: 1910 г. — 815 жители, 1926 г. — 944, 1934 г. — 1026, 1946 г. — 1121, 1965 г. — 901, 1975 г. — 716, 1985 г. — 676, 1992 г. — 415.

Намира се на 18 км западно от Враца и е разположено в подножието на хълма Орган в равна лъка по десния бряг на р. Ботуня. Землището му заема площ от 17 274 дка и граничи на изток с Краводер, на юг — с Долно Озирово и Сердар (Стояново), на запад — с Дупляк (днес преименувано на село Ботуня), и на север — със с. Сумер. В района на селото са намерени няколко монетни съкровища: варварски имитации на сребърни тетрадрахми от времето на Македонския владетел Филип III Аридей; сребърни монети, сечени от името на българския цар Иван Александър (1331–1371 г.) и третата находка от западноевропейски и турски сребърни монети от XVII в. (Герасимов, Т., ИАИ, XI, 1937; ИАИ, XVII, 1950, с. 316 и ИАИ, XXVIII, 1965, с. 247). Селото се споменава с днешното си жителско име в османски документ от средата на XV в.: „Тимар в село Овяни, наречено още Иглавиче, домакинства 38…“ (ИБИ, т. XIII, с. 269). Засега е невъзможно да се обясни защо селото е записано в този регистър с две имена. Но е съвсем сигурно, че жителското си име е придобило преди края на XIV в. Според едно местно предание селото Главаци е било най-напред при извора Изво̀ро, но поради чумна епидемия се е преместило в местността Ду̀довец и после — на сегашното си място. Старата носия на жителите на селото до края на XIX в. е била бялодрешковска. Село Главаци е последното село на запад в зоната на „а“ говорите. За тази зона е характерно, че старобългарската носовка се произнася като а, но може и „ъ“: каща, вм. къща, пат, вм. път, заб, вм. зъб и пр. Съществителните от мъжки род трето лице ед. число се членуват на „о“: коньо, пато, брего, вместо коня, пътя, брега и пр. Стари родове в Главаци са: Ала̀чете, А̀новци, А̀нтовци, Бара̀ците, Божѝновци, Васѝловци (Бѐшковци и Мѝтринци), Вита̀нците (Лоза̀новци), Връба̀новци, Га̀джовци, Гѐрговци, Го̀цовци, Гръ̀гаровци, Гу̀льовци, Дзѝнговци, Дѝнчовци, Йо̀шовци, Катъ̀рците, Кѝсалковци, Кожуа̀рците, Ко̀новци, Кюлофа̀рете, Лѝшковци (Ту̀нинци), Масла̀рците, Мѝнчовци, Мѝтковци, Мотѝшовци, Му̀льовци, Нѐновци, Овча̀рците, Пенка̀рците, Пѝляците, Перчѝнковци, Про̀ганците, Пу̀нчовци, Стра̀човци, Таба̀ците, Та̀новци, То̀даровци, Фѝлиповци, Чучу̀ците и Я̀нкинци. Придошли родове, които се заселили в средата на XIX в. в село Глава̀ци са: А̀ндровци и Чорба̀рете от с. Сумѐр, Баня̀нци — от с. Баня, околия Монтана, Белорѐченете — от с. Горна Бела Речка, Дулду̀рете и Торлаците — от с. Ду̀пни връх (дн. Дружево), Гѝцковци — от с. Горно Озирово, Клису̀рците от с. Клисура (дн. Бързия), Ордакьовци — от с. Дупляк (дн. с. Ботуня) и Тасовци — от село Черкаски (бивше с. Хаджийска махала).

В топонимията на с. Главаци има много старинни имена, които са изчезнали днес от употреба. Такива са О̀рган, Крещта̀, Обрещта̀, Щу̀по и др.

36. Гло̀жене

Население: 1872 г. — 180 къщи и 211 венчила, 1878 г. — 1064 жители, 1900 г. — 1717, 1910 г. — 2127, 1926 г. — 3018, 1934 г. — 3704, 1946 г. — 3605, 1992 г. — 3294

Гложене е едно от най-големите села на равнината, което успя да запази числеността на своето население. Намира се на 17 км югозападно от Орехово и е разположено на равна и висока незаливна тераса до левия бряг на р. Огоста. Землището му заема площ от 51 394 дка и граничи на изток със землището на с. Букьовци (дн. град Мизия), на юг — със Сръбеница (дн. Софрониево) и Бутан, на запад — с Козлодуй, и на север — със землището на с. Хърлец. В района му все още не са известни забележителни исторически паметници и стари селища, освен едно средновековно селище и неговият некропол. Неговите останки са в самия център на днешното Гложене и то стана известно наскоро при изкопни работи за водопровод и за жилищната сграда на Атомната централа. Разкрити бяха основи на жилища, подове от жилища и огнища с материали от времето на Първото и Второто българско царство, които все още не са публикувани и се съхраняват в музейната сбирка на читалището в Гложене. Всички разкрити погребения бяха положени по християнски обичаи. Върху костите на скелетите бяха намерени обеци, гривни и пръстени, които имат една много широка по време датировка от IX век до XIV век.

Село Гложене се споменава засега в един османски документ, който има дата 1673 г. Отнася се за мобилизиране на гребци за турския Дунавски флот. Според този документ от село Гложене, спадащо към Рахово, е мобилизиран за Исакча жителят на селото Стоян, син на Първул (НБ КМ, Ориенталски отдел, фонд 32, арх.един. 64). В Базовския дял на Врачанската планина, западно от връх Околчица и източно от връх Орловец, над село Медковец (сега квартал на Враца) има две местности — едната се нарича Гложенски трапове, а другата Гложенски гробища. Метковчени разказват, че тук по време на турското робство е имало село с име Гложене. Това е твърде вероятно, тъй като в съседство на село Гложене са били селата Крушовица и Патлейна, обитавани от скотовъдци. Планинското село Крушовица е двойник на Ореховското село Крушовица в равнината. Възможно е, все пак, част от жителите на Ореховското село Гложене да са го напуснали поради някаква причина и да са се установили временно във Врачанската планина. В един османски документ от средата на XV век е записано, че във владение на заимите е било включено и село Глоговик с три домакинства. Селото Глоговик е спадало към Враца, но дали се касае за същото селище, което имаме предвид, не може да се обясни. (ИБИ, XIII, с. 255). Дали това село има нещо общо с местността Гложенски трапове или със село Гложене, Ореховско, ние нямаме никакви доказателства да се произнесем.

Името на село Гложене е жителско име, което ще рече, че жители на село с име Глог, Глогово или Глоговец са гло̀жене и те са заселили някога село Гложене, Ореховско. Гложене е жителско име, така както жителите на Враца са врачане, на Орехово са ореховчане и пр. Има много села с името на дървото глог. Глоджово, Русенско или Гложие, Босилеградско и др. подобни. Тук не бих допуснал името на село Гложене да е произлязло от старобългарската дума гложно, което ще рече шум, шумя, щото няма никакви природни или други основания за това.

Сред родовите имена на жителите на днешното село Гложене, Ореховско, са запазени и много старинни лични имена като: Ра̀дул, Велку̀н, Дѝнул, Добрѝца, О̀тман, Петру̀н, Прѐдул, Раду̀л, Станкул и др., които имат много старинни суфикси. Като едно извънредно рядко изключение в архивите на общината намерихме сравнително добре запазена една стара тетрадка със списък на населението на село Гложене от 9 април 1878 г. Списъкът е съставен от старейшината на селото Станкул Игнатов. Според него населението на Гложене за 1878 г. е било 1064 жители. Ние си направихме препис на този списък и го пазим в нашия поселищен архив. Оригиналната тетрадка със списъка предадохме на читалищната музейна сбирка в с. Гложене, където едва ли ще могат да го опазят.

Стари родове в село Гложене са: Бало̀совци, Ба̀нчовци, Бѐлчовци, Божѝновци, Бръза̀ковци, Бънза̀нете (Ца̀ковци), Гайда̀рете, Дѐковци, Дѐнчовци, Дѐсковци, Джу̀рджовци, Дѝковци (Цѐковци), Дѝноловци (Ба̀дуловци), Добрѝцови, Драга̀нчовци, Ду̀новци, За̀еците, Илѝевци (Та̀ковци), Калѝновци (Ста̀новци), Каменѐшковци, Капацъ̀нете (Гравата̀рете и Прѐдуловци), Карбу̀ловци, Ката̀нците, Ку̀новци (То̀човци), Ла̀заровци (Кръ̀стовци), Марѝнчовци (Станку̀ловци и Цола̀шковци), Мѝнковци (Велку̀новци и Ру̀синовци), Мѝновци, Мо̀новци, Нѐдковци, Нѝновци, Нѝсторовци, О̀тмановци (Па̀ковци и То̀шковци), Па̀веловци, Па̀човци, Петра̀нковци, Петрѝковци, Петру̀новци, Петру̀шковци, Пѝрчовци, Ра̀дуловци (този род са наследниците на поп Радул, който е свещенодействал в с. Гложене преди поп Станкул, а подир него в началото на XX в. тук идва поп Христо от Македония), Сѐмковци, Спа̀совци (Гозба̀рете), Станку̀цови, Стефанѝчкови, То̀рньовци, Тумбалѝйте, Фрѝптулови (Никола̀евци), Царя̀нови, Цола̀шковци и Цо̀нови.

За гложенските родове Вѐлчовци, Дѝноловци, Добрѝцовци, Капацънете, Карбу̀ловци, Станку̀цови и Царя̀нете се знае със сигурност, че са бягали във Влашко от кърджалийте. От село Гложене има малко изселени родове. Това са Пу̀евци в с. Лесура, Сто̀йковци и Цибряновци в с. Хърлец. След 1880 г. в с. Гложене придошли родовете: Тодорчовци от гр. Пирдоп (идва Тодорчо като лагяр на р. Огоста), Мъда̀нците и Талангу̀рете от с. Мъдан, Манастѝрченете от с. Манастирище, Сръ̀бенишки от с. Сръбеница (дн. Софрониево), Бодиля̀рете, Пешу̀новци, Тона̀шковци, Тупанджѝйте и Цѝкньовци са дошли от старопланинските села, а Шарбанете са от с. Хърлец от едноименния род.

Засега не разполагаме с точни сведения кога е началото на учебното дело в с. Гложене. Иван Илчев в своята книга сочи за начало 1872 г. (Илчев, И. Н. Учебното дело в Ореховска околия. Орехово, 1926, с. 13). Тома Младенов пък ни съобщава, че през 1872 г. в село Гложене учителят Хр. Н. Самсаров е обучавал 30 ученика в две отделения и е получавал за труда си 3000 гроша годишно и 10 дена оран. Училището е получавало вестници „Македония“, „Слава“ и „Училище“ (Летоструй, 1873 г., Виена, с. 60). Тези две отделения от ученици не са създадени отведнъж/?/. В същата 1872 г. свещеник в Гложене е бил поп Станкул, който е служил в старата църква „Света Тройца“. Тази стара църква е строена в 1870 г. и е имала долен етаж за училище. Тя е същият архитектурен модел, както е старата църква в с. Бутан, и е строена от същите майстори (Пътеводител…, с. 60). Но бутанската стара църква трае и до днес, а лекомислените властници на Гложене след 1944 г. се погрижиха тази историческа сграда да се разсипе и да рухне безвъзвратно. Нейният интересен иконостас беше разграбен и разпилян. Иконите по стените също. Едва няколко икони успяхме да спасим и да пренесем в музея на Враца. На една голяма икона, с образа на Св. Мина, която се пази в музея на Враца, има ктиторски подпис с дата 1872 г. Тази стара сграда съществуваше до 1970 г., макар врати, икони и иконостас да бяха разпилени. Но след това тя окончателно рухна. През лятото на 1953 г. направихме една анкета със стари хора от с. Хърлец. Те бяха на възраст между 70 и 85 години. На нашите въпроси отговориха, че техните бащеве и дедеве са се учили при старите свещеници поп Радул и поп Станкул още преди да бъде направена Старата черкова и училището с нея. Учебните занимания са ставали в домовете на тези свещеници. Така можахме да установим, че учебното дело в село Гложене датира от средата на XIX в.

37. Голѐмо Ба̀бино

Население: 1910 г. — 557 жители, 1926 г. — 665, 1934 г. — 803, 1946 г. — 884, 1965 г. — 798, 1975 г. — 676, 1985 г. — 656 и 1992 г. — 412.

Намира се на 20 км северозападно от Враца и е разположено в равна лъка по левия бряг на р. Ботуня. Малкото му землище заема площ от 11310 дка и граничи на изток със землището на с. Власатица, на юг — със с. Пудриа, на запад — със с. Урвене, и на север — със землището на Криводолска махала (бившо с. Мотишов чифлик, а от 1955 г. слято с гр. Криводол). Селото Бабино се споменава в османски документ от средата на XV в.: „Село Бабино, домакинства 15…“ (ИБИ, т. XIII, с. 255). В един друг османски документ с дата 1606 г. то е записано като село Долно Бабино, заедно със селото Пали лула (НБ КМ, Ориент, отдел, ОАК 128/2, л. 82-а-III). Това ни дава основание да твърдим, че още в началото на XVII в. са съществували и двете села Горно Бабино и Долно Бабино, които по-сетне са известни с имената Мало Бабино (от 1942 г. слято със селото Българска Бела и образувано ново село под името Бели извор) и Големо Бабино. И все пак е трудно да се определи и установи кое от двете села с име Бабино е по-старо. В района на с. Големо Бабино не са открити и не са известни засега исторически паметници, освен развалините на една малка средновековна църква в местността Черковище. В този същия район са открити 23 броя медни скифата (вид византийски монети) от времето на Мануил I Комнен, Андроник I Комнен и Исак II Ангел (1185–1195 г.). Заравянето на тези монети показва не само, че тук през XII в. е имало живот, но и някакво събитие, което е принудило собственика да зарови в земята скифатите (Юрукова, Й., Археология, 1981, кн. 1–2, с. 129). През вековете на робството селото се е местило в местностите Селищата и Селището, поради чумни епидемии и липса на обществена сигурност.

Стари родове в с. Големо Бабино са: А̀нтовци, Ва̀ковци, Васѝловци, Влъ̀човци (Са̀вовци), Кнѐзовци, Ма̀ковци, Ма̀цовци, Пашѐвете (Акъллѝйте), Сто̀йковци, Та̀новци, Ту̀цовци, Шѝяците и Цѐнковци. Към средата на XIX в. от разни места придошли следните семейства: Баралѐевци, Дру̀мчовци и Мара̀зете от с. Липен, Белорѐченете от с. Горна Бела Речка, Върлѝнковци и от Хаджийска махала (днес с. Пърличево), Гя̀волците от с. Крета, Първа̀новци от с. Мездрея, Реза̀чете (те са народни лечители, рязали на хора, болни от жълтеница и на добитък от бяс), Тошковци, които заедно с Резачете са дошли от с. Сумер. Раловци идват от с. Горно Озирово, а Чука̀чете (те са чукали — скопявали добитък) са дошли от село Груша̀нци. Селото Големо Бабино е последното на северозапад в зоната на „а“ говорите. Старите хора тук още произнасят заб, вместо зъб, каща, вм. къща и пр. Те членуват съществителните от мъжки род, трето лице, единствено число на „о“ — ко̀ньо, доло̀, па̀то и пр. Старата носия на жителите на с. Големо Бабино е била бялодрешковска.

38. Големо Пещене

Население: 1910 г. — 1585 жители, 1926 г. — 2114, 1934 г. — 2235, 1946 г. — 2358, 1965 г. — 1615, 1975 г. — 1196, 1985 г. — 1024, 1992 г. — 750.

Намира се на 20 км североизточно от Враца и е разположено сред обширна лъка по левия бряг на р. Скът. Землището му се простира на площ от 29 461 дка и граничи на изток с Вировско, на юг — с Тишевица, на запад — с Баница, и на север — с Мало Пещене и с Оходен. В местността Таблювец има останки от голямо трако-римско селище. Тук са открити една мраморна глава от статуя на жена и мраморна оброчна плочка с посвещение на Хероса — тракийския бог-конник. Според запазения старогръцки надпис върху плочката посвещението е направено от тракиеца Куинтос в III в. В същата местност е намерен и един железен главнярник за огнище (Николов, Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 221, обр. 7 и 8). Името на село Пещене е жителско име. Пещене са жителите на село Пещ. Едно местно предание разказва, че преди много време селото е било високо в бърдо Веслец при Големата пещера, която е югозападно от село Цаконица. Цакончени наричат мястото Пещенските гробища. През 1961 г. направихме една археологическа експедиция на това място. Открихме трапове от землянки на средновековно селище и неговия некропол с погребения от XIV в. Стари хора от с. Цаконица ни казаха, че тук са живели „пещенѐ“. Находките от нашата експедиция потвърдиха и двете предания, че тук е било село Пѐщене. В един османски документ от средата на XV в. е записано следното: „…село Пеще, с друго име Цаконица, дял от тимар, домакинства 14…“ (ИБИ, т. XIII, с. 263 и 275). От всичко това може да се направи следното заключение. До средата на XV в. село Пещ се е намирало до Голямата пещера и до Цаконица, в местността „Пещенските гробища“. Населението на Веслешкия район казва на пещера — пещ, пещта. Има няколко селища в България с име от пещера: гр. Пещера, с. Пещера, Пернишко, с. Пещера, Смолянско, с. Пещерна, Ловешко и др. В района на Кюстендилско и на р. Огоста пък казват на пещерата „дупка“. Оттук са произлезли и имената на гр. Дупница и на с. Дупляк. По неизвестни засега причини жителите на селото Пещ при Цаконица се преселили в равнината и тук основали ново селище, което се нарекло с жителското име Пещене, т.е. основано от жители на село Пещ. На кое землище и на мястото на кое обезлюдено селище се е заселило селото Пещене в м. Селището до левия бряг на р. Скът — засега не би могло да се установи. Трябва да се преведат и обнародват всички османски документи, ентусиасти да локализират обезлюдените селища и тогава чак би могло да се даде отговор на горния въпрос. Землищата на селищата в България са били строго разпределени още през средновековието. И тези, които били обезлюдени от турската инвазия, били свободни землища, които в годините под иго се наричали мезри или совати. Това е положението. В друг османски регистър за войнуци от втората половина на XVI в. са записани двама ямаци (помощници на войнуците — б.м.) от село Пещене, които се числят към войнуците на село Кален (ИБИ, т. XX, с. 178). В османски документи от 1620 г. е записано: „…каза Ивраджа (Враца), село Пещинче с 25 домакинства…“, а през 1632 г.: „…каза Ивраджа, село Пещинче с 47 домакинства…“ (ТИБИ, т. VII, С., 1986, с. 265 и с 347). Посочените домакинства са само дялове от тимари (ленни владения на турски големци). Но изглежда, че условията в равнината са били добри и село Пещене е нараснало числено. Част от неговото население се отделя на юг в землището на обезлюденото село Слатина и основава ново селище с името Горно Пещене. Малко време след това се образува и селото Мало Пещене. Така старото Пещене започнало да се нарича Големо Пещене.

Стари родове в с. Големо Пещене са: Ба̀цинци (Нѝчкоровите), Белка̀шете (от тях са Ба̀решниците и Рога̀чете), Буджалѝйте, Въ̀чковци, Въ̀шовци (Ба̀нчовци), Га̀нчовци, Дрънда̀рете, Йо̀лчовци, Кошара̀нете, Къ̀човци, Мѝшовци, Нѝнковци, Нѝчовци, Пепелѝйте, Пѐтровци, Ра̀шовци, Синѝгерете, Тодарѝновци. През първата половина на XIX в. в с. Големо Пещене се заселили следните родове: Ба̀нчовци (Ра̀йновци) и Въ̀лковци от с. Камено поле, Виячете (наричани още Подвивачите, щото подвивали — скопявали добитък) от с. Правец, Ботевградско, Ву̀товци (с тях от едно коляно са Гѐшовци, Ку̀нторовци и Чола̀ковци), Келѐжете, Ко̀стовци, Пато̀рете, Цо̀ловци и Бету̀вците от с. Новачене, Ботевградско, Катъ̀рете идват от с. Курлуково, а Па̀новци (Чръ̀нкинци) и Цвѐтковци (То̀рбешковци) от с. Цаконица, Игнатовци дошли от с. Горно Озирово, а Поповци от с. Долна Кремена и Тинковци от Пирдопско. През втората половина на XIX в. с. Голямо Пещене дава изселници в Плевен от рода Бетувците, в с. Добралево — от рода Кележите (които в Добралево са известни с прякорите Кукувѝците и Пѐновци), в с. Малорът — от рода Кошаранете (наричани в Малорът Пещенете), в с. Джурилово от рода Дръндарете, и в с. Баница — от рода Белкашете (наричани там Беляците). Родът Беляците в с. Мало Пещене също са от големопещенския род Белкашете и се наричат Беляците. От този род е опълченецът Кръстьо Беляков.

От имената на местностите може да се разбере следното. Тук има неочаквано много старинни имена и много от тях са образувани на арумънска основа — например Барзѝловец, Лесконо̀ш и др. От всичките събрани от нас 223 имена на местности 12 % окончават на -_ец_ и на -_ица_. От всичко това и от приведените османски извори може да се каже, че около средата на XV в., когато жителите на село Пещ слизат в равнината, са заварили тук едно по-старо българско население, примесено с арумъни пастири.

39. Го̀рна Бешовѝца

Население: 1910 г. — 873 жители, 1926 г. — 999, 1934 г. — 1135, 1946 г. — 1178, 1965 г. — 747, 1975 г. — 567, 1985 г. — 477, 1992 г. — 387.

Намира се източно на 30 км от Враца и е разположено в живописна долина, образувана от Веслешките дялове Страна̀та и Страница. До селото тече рекичката Косматица, която е ляв приток на р. Искър. Рекичката Косматица има още две местни имена. Те са Бешовишка бара и Влашка бара. Землището на с. Горна Бешовица заема площ от 18 964 дка. Граничи на изток със землището на с. Долна Бешовица, на юг — със землищата на Старо село и Влашко село (дн. с. Царевец), на запад — с това на с. Кален, и на север — с Цаконица. Село Горна Бешовица има и едно второ землище, което се врязва на северозапад между землищата на Цаконица, Кален, Тишевица, Вировско и Върбица. По всичко изглежда, че това е част от изоставеното землище на село Пещ (днешното село Големо Пещене, което се е намирало до средата на XV в. до Големата пещера при с. Цаконица) или е част от землището на обезлюденото село Слатина, което се е намирало южно от Тишевица и северно от с. Върбешница. Засега това землище остава неустановено. След обезлюдяването на село Слатина на част от неговото землище се образува село Горно Пещене. След изселването на с. Пещ в равнината, землището му става турски чифлик и след Освобождението жители на с. Горна Бешовица са закупили на безценица имотите на турския чифликчия.

Западно от селото Горна Бешовица са останките на селище от стария неолит. То беше разкрито съвсем случайно при изкопни работи за язовирната стена. Тук са намерени кремъчни и каменни оръдия на труда и глинени съдове, рисувани с многоцветна земна охра (Николов. Б., ИМСЗБ, т. 18, 1992, с. 13, обр. 2). Центърът на днешното село Горна Бешовица лежи върху културен пласт от многовековно тракийско селище. През епохата на римското владичество някои от тракийските жители на това селище са служили като наемници в римската войска. В двора на проф. Иван Фунев открихме късноантична гробница и надгробна плоча със старогръцки надпис от III в., който в превод гласи: „Аврелий Максим, син на Даезерес, още приживе, заедно със съпругата си Родопе, издигна този паметник за себе си и за своя брат Аврелий Валериан, който беше войник от Първа кохорта на бракарите и загина на война…“ (Иванов, Т., Археология, 1962, 2, с. 38). Южно от селото върху височината Градището са развалините на антична крепост, която е използвана и през времето на българското средновековие.

В един османски документ от средата на XV в. е отразено, че част от селото Бешевиче — и баля (Горна Бешовица) е дял от тимар от 7 домакинства, а останалите жители на селото са войнагани и не са включени в тимара. Те са записани като войнагани в османските регистри от 1548 г., от втората половина на XVI в. и от началото на XVIII в. Интерес представляват старинните лични имена в тези списъци на войнагани от с. Горна Бешовица. Те са: Балчо, Драле, Йовко, Куман, Продан, Солад Влаха, Торбо, Торньо и пр. Тези лични имена днес не се срещат в антропонимията на селото. В документа с дата 1548 г. е записано дословно: „Бешевиче — и баля, войнук Балчин, син поп Добро…“ (ИБИ, т. XX, с. 51 и 296). Това показва, че в селото още през XVI в. е имало църква и свещеник. Днешната църква на Горна Бешовица, строена през 1863 г., има оригинални каменни релефи, с които е украсена камената ѝ фасада. Интерес представляват нейният иконостас и иконите. Те са рисувани от местен самобитен майстор зограф, който се е подписал: „Пенчо Х… от с. Горна Бешовица“ (Касабова, Р. 1977, с. 12).

Стари родове в с. Горна Бешовица са: Арнау̀тете (от тях са произлезли Грънча̀рете, Ма̀евци и Роѐлците), Арта̀рете, Беремлѝйте, Бошня̀ците, Бекя̀рете, Ва̀човци, Въ̀льовци, Га̀гови, Говеда̀рците, Гъса̀ците, Дила̀нковци, Джоджу̀рковци, Дѝлинци, Жива̀ците, Йо̀рджовци, Инадо̀лете, Качама̀чковци, Кошера̀нете, Кръ̀калете, Ку̀тльовци, Ла̀лковци, Ма̀чковци, Мо̀товци, Му̀льовци, Нѐновци, Нѝновци, Ориза̀рете, Пѐнинци, Пу̀нкалете, Скуба̀ците, Теповича̀рете, Труфан̀ете, Тупа̀нете, Фу̀ньовци (родът на проф. Иван Фунев — скулптор), Ца̀лови, Чупа̀лете, Чучунѝгерете, Ша̀ньовци, Шо̀шковци. Към средата на XIX в. тук дошли преселници от разни места: Зъ̀делете и Кра̀йните от гр. Копривщица, Поповци от с. Радовене, Македонците от с. Рашково и др. По същото това време от Горна Бешовица се изселили: Мо̀товци и Роелете в с. Търнава, от Шошковци и Теповичарете в с. Девене, наричани там Бешовѝченете, от Па̀новци и Ма̀евци в с. Лепица, Мо̀новци и То̀товци се изселват в с. Камено поле, а в началото на XX в. родовете Пенинци и Маринци се изселват в Разградско, а Говеда̀рците в Мездра.

В старото землище на с. Горна Бешовица преобладават старинните имена на местностите. Тук се срещат учудващо стари имена като: Блажу̀й, Молѐй, Мѐторица, Обрещтъ̀, Прѐслопъ, Разпо̀полец, Ру̀ев дол, Саму̀ров трап, Стрѐжера, Сту̀блата и много други. Налице е старо българско население, което не е прекъсвало живота си за дълги периоди от време. И двете села Горна и Долна Бешовица са образувани преди XIVв. и с тези имена са заварени от османските нашественици. Двете села се различават както по говора, така и по манталитета. Но кое от тях е възникнало по-рано през българското средновековие — това едва ли някога ще може да се докаже.

40. Го̀рна Кремѐна

Население: 1910 г. — 1157 жители, 1926 г. — 1281, 1934 г. — 1406, 1946 г. — 1343, 1965 г. — 1028, 1975 г. — 979, 1985 г. — 776, 1992 г. — 673.

Намира се на 17 км източно от Враца и е разположено по склоновете на стръмен каменист дол около голям карстов извор. Землището на селото заема площ от 28 949 дка и граничи на изток със землището на с. Долна Кремена, на юг — с Мездра, на запад — със землището на с. Крапец и това на с. Върбешница, и на север през бърдо Веслец, където е било землището на обезлюденото село Слатина, със землището на с. Горно Пещене и отчасти със землището на с. Тишевица. Над извора Дураковец ние разкрихме останки от едно праисторическо селище, което датира от новокаменната епоха. Над естествено укрепената тераса над извора в селото са културните надпластявания на селище от края на медно — каменната епоха. Чрез археологически разкопки през 1973 г. бе проучено укрепеното селище в местността Заминец — западно от с. Горна Кремена. От богатия археологически материал, който бе намерен при разкопките, се установи, че праисторическото селище в Заминец е заселвано на три пъти през края на медно — каменната епоха и три пъти е било опожарявано (Николов, В. Заминец. Праисторическо селище. С., 1975, 160 с.). Също чрез археологически разкопки през 1981 г. бе проучена и Сенюва могила. Разкрита бе зидана от камък гробница, която беше празна (кенотаф). Това показва, че тракиецът е загинал на война и трупът не е бил намерен. Но като аристократ му се е полагала гробница и могила и тя му е била издигната. От погребалния ритуал, извършен над гробницата, можахме да съберем керамика и един гръцки чернофигурен съд, който датира от V век пр.Р.Хр.

Двете села Горна и Долна Кремена са заварени от османските нашественици в края на XIV век с днешните си имена. Тези села са едно от друго на километър разстояние и тяхното образуване или заселване е станало много време преди XIV в. В един османски документ от средата на XV в. са вписани като ленни владения село Кремена -и зир и село Кремена -и баля (Горна и Долна Кремена, ИБИ, т. XIII, с. 309). Във вековете на робството поради чумни епидемии, бедствия и липса на обществена сигурност горнокременчени са живели временно в пещерата Диненица, в местностите Селището и Шумака. В края на XVIII в. селото е опожарено от кърджалийски банди и дълго време жителите му се укривали в пущинаците и из горите на бърдо Веслец. Една колективна находка от турски алтилъци, сечени от 1788 до 1789 г.г., е намерена в селото. Тя е едно косвено доказателство за някое от тези събития (Мушмов, Н., ИАД, 1915, с. 322). Според едно местно предание горите на бърдо Веслец в древността са били населявани от много диви племена, наричани чо̀гльовци.

През 1876 г. в селото е образуван таен революционен комитет за борба срещу турската робия и членовете му сами изработили черешово топче. Тук е роден Ботевият четник Никола Вълчев. Той е осъден от турския извънреден съд на заточение в окови за 5 години и е починал в тъмницата на Цариград (Бурмов, А., Христо Ботев и неговата чета, с 1974, с. 101 и 353).

Стари родове в село Горна Кремена са: Братѝнови, Бръ̀нчовци, Ва̀нкинци, Влъ̀чковци, от които са произлезли Кръ̀ньовци и То̀шовци, Вълчѝновци, Дендѝйте, Джанабѐтете, До̀човци, Ду̀новци, Ѐнгювци, Игарѐнците, Кѝковци, Лѝшковци, Ма̀рчовци (с тях са Бѐнчовци и Пръ̀човци), Ма̀нчовци, Ма̀ргинци, На̀ковци, Но̀нчовци, Пѐтровци (те са едно с Магарѐшковци), Ро̀джовци, Фръцаловци, /Х/ристовци и Ценовци. Към средата на XIX в. в Горна Кремена се заселили Вла̀овци от с. Крива бара, Ломско, Джелепете от с. Дерманци, Луковитско, Николовци от с. Кремиковци, Софийско и Цаковци от с. Струпец. След Освобождението започва масово изселване на цели родове от Горна Кремена в Бяла Слатина, в с. Бързина, където се образува цяла махала, наречена Кременска, в с. Горна Митрополия, в Мездра, в с. Рогозен и на още други места. В село Горна Кремена е налице старо българско население, което не е напускало района на селището за продължителни периоди от време. Това показват и старинните имена на местностите на селото.

41. Го̀рни Вадѝн

Население: 1910 г. — 986 жители, 1926 г. — 1349, 1934 г. — 1591, 1946 г. — 1640, 1965 г. — 1461, 1975 г. — 1089, 1992 г. — 742.

Намира се на 25 км източно от Орехово и е разположено на стръмно място по десния бряг на р. Дунав. Землището на селото има площ от 26 960 дка. Граничи на изток със село Долни Вадин, на юг — със землищата на Ставерци и Кнежа, и на запад — с Остров. Село Горни Вадин е било квартал на село Долни Вадин до Освобождението. През 1880 г. този квартал е броен заедно с Долни Вадин под името Вадин с общо 1192 жители. Понеже селото Вадин нараснало числено след завърналите се от Влашко избягали български родове и мястото не позволявало селото да се разширява, щото е урвесто и стръмно, то тези, които идвали, се заселили в Горната махала. Така се образували двете села Горни и Долни Вадин като самостоятелни административни единици. Тези две села имат не само едно общо име, но и една обща история, която ще разкажем по-подробно в очерка за Долни Вадин, тъй като това село е и по-старо.

Името Вадин е останало от старо време и произлиза от изчезналото тин и пр. А личното име Вадо е съкратено от Вадимир, което лично име се среща за последен път в документи от XVII в. (Заимов, Й., Български именник, С., 1988, с. 42).

Околностите на с. Горни Вадин са обитавани още от най-старо време от тракийски общества. Траките са основали селище на брега на р. Дунав под местността Леденика — западно от сегашното село. Траките са живели в това селище през бронзовата и желязната епохи. Тук при оран бяха намерени две бронзови закопчалки за дрехи (фибули). Те датират от VII в.пр.Р.Хр. (Николов, Б., Археология, 1972, кн.3, с. 56, обр. 3). Вероятно е тракийски земевладелци да са притежавали тук свое имение, в което и да са живели. Само така бихме си обясни двете тракийски могили в района. През I в.пр.Р.Хр. в това селище е станало някакво събитие или бедствие, което е принудило жителите му да го напуснат. За това ни подсказва сребърното съкровище от 150 броя римски републикански денари, които бяха изровени случайно през 1967 г. (Герасимов, Т., ИАИ, 1968, с. 232).

През време на турското робство на няколко пъти част от жителите на селото Вадин минавали във Влашко и там оставали за по-дълго време или докато премине лошата опасност. Ст. Романски ни представя списък на 56 семейства от село Вадин, които само през 1830 г. били настанени в румънските села Янка, Потелу, Хотару и Грождибоду. В неговия списък те са с личните и фамилни имена на главите на семействата и може да се сравни кои от тях са се завърнали след емиграцията. След завръщането на бегълците от Румъния селото Вадин се пренаселило. Мястото било ограничено и то не можело да побере всички родове. Поради всичко това била основана нова махала наречена Нов Вадин, за разлика от Стария Вадин. След освобождението от турско робство този нов квартал бил наречен Горни Вадин, а Стария Вадин — Долни Вадин, и придобива статут на самостоятелна административна единица.

Село Горни Вадин е основано от следните родове: Бадѝкове, Бандо̀кови, Ба̀рболови, Барбу̀нови, Во̀йнови, Възла̀нови, Дѝнолови (това е стар вадински род от потомци на поп Дино от 1830 г., вж. Романски, Ст. Българите във Влашко и Молдова, 1930, изселени от Вадин в Потелу: Никола, зет на попа Дино); Добрѝкови, Житя̀нови, Кѝвулови, Лѝкови, Лу̀нгарови, Марѝнчови, Митра̀чови, Мока̀нови, Пану̀шеви, Па̀скулови, Пиро̀еви, О̀ прови, Ра̀шови, Сурпадѐлови, Тра̀нкови, Ту̀йкови, Туконя̀кови, Чѝнкови, Човѝкови и Ша̀рчеви.

От разни места в с. Горни Вадин са дошли в различно време: Вита̀нови, Дамя̀нови, Ду̀кови, Младѐнови, Гуленча̀нете, Панушеви, Прицови, Сабарови, Цинцарете и Шуйкови.

Топонимията на село Горни Вадин в много отношения се дублира с тази на село Долни Вадин, което всъщност е старото селище и неговите жители са дали основните имена на местностите в околност.

42. Го̀рник

Население: 1872 г. — 41 къщи и 85 венчила (Летоструй, Виена, 1873, с. 58), 1880 г. — 767 жители, 1900 г. — 870, 1910 г. — 1073, 1926 г. — 1554, 1934 г. — 1671, 1946 г. — 1854, 1970 г. — 1555, 1992 г. — 1514.

Село Горник се намира на 35 км югоизточно от Бяла Слатина и е разположено по дължина от изток към запад по склоновете на голям дол по течението на Барата, който пресича пряко левия долинен склон на р Искър. Надморската височина на района е средно 180 м.

Село Горник преди Освобождението от турско робство е било административно, църковно и в училищно отношение към каза Орехово. През 1880–1882 г. селото е било включено към околия Камено поле. От 1882 г. до 1952 г. селото е било административно към околия Бяла Слатина и от 1952 г. е преминало към околия Луковит, Плевенски окръг и община Червен бряг.

Землището на село Горник е средно по големина и се простира на площ от 24 600 дка. Теренът е повече хълмист и неравен. Съседни селища са на изток Червен бряг, на югоизток — с. Реселец, на юг — с. Бресте, на югозапад — с. Габаре, на запад са селата Сохаче и Лепица и на север е село Чомаковци.

В землището на с. Горник има няколко неизследвани праисторически, тракийски, късноримски и средновековни селища и укрепления. Най-много останки от такива селища има в местностите Горго̀с, Ка̀лни за̀тул, Ма̀ковец, Латѝнски кладенец, Латински гробища и Манастира. В местността Латински гробища е намерена в края на XIX в. една надгробна плоча с латински надпис (Филов, Б., ИАД, III, 1912, с. 9; Димитров, Д. П., 1942, същия надпис е публикуван с грешки и в CIL, т. III, 6137). Надписът показва, че през късноримската епоха тук е имало трако-римско селище или канаба на съседния римски град при Чомаковци, на който античното име все още не е установено.

В района на с. Горник има пет-шестина тракийски надгробни могили. Те са издигнати над гробовете на членовете на тракийска земевладелска аристокрация. На тях по право се полагали могили след смъртта. По всичко изглежда, че в предримския период в землището на днешното село Горник е имало родово земевладелско имение. Неговите собственици са живели тук и от тях са останали могилите.

Средновековната епоха на с. Горник е невероятно слабо проучена. Не са известни от кое българско царство са зидовете в местността Манастира и остатъците от укрепление в Градището, а също дали е имало тракийско светилище в местността Буков дол, както се твърди. Досега не са преведени всички османски документи, които се съхраняват в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ — Ориенталски отдел. Преведени са само една малка част от тях, където има сведения за съседното село Реселец, за Бресте и Чомаковци, което до началото на XV в. се е наричало Драс брод (Голям брод). Но все още има надежда да се открият писмени извори и за село Горник. В това не бива да има никакво съмнение, щото Горник е старо селище и е образувано много преди края на XIV век, когато турци са завладели страната ни. Самото име Горник е старинно и завършва с окончание -_ик_, както Брезник, Дубровник, Перник и пр.

По всичко изглежда, че жителите на с. Горник са участвали в бунта против султанската власт в Бялослатинско през 1766 г. За да не бъдат жестоко наказани, участниците в бунта се разбягали и на тяхно място турската администрация настанила българомохамедани (помаци или изменници на вярата и българщината), които не пуснали корен в Горник и към средата на XIX в. се изселили. Помаците не са оставили никаква следа в Горник. Село Горник е родно място на двама българи опълченци в Освободителната война 1877/1878 г.г.

През 1872 г. свещеник в с. Горник е бил Христо Нейков, а в същата година учителят Вълчо Иванов е обучавал 38 момчета в три отделения, получавал е годишна плата 1200 гроша и училището е било абонирано за вестниците „Слава“ и „Училище“ (Летоструй, Виена, 1873, с. 60 и 61). За сега няма точна година откога датира първото училище в Горник, но щом като в 1872 г. тук се обучавали 38 ученици в три отделения и щом като Петър Монсолов — учител в с. Манастирище, се е учил в това училище, то неговата начална дата би трябвало да бъде някъде около средата на XIX в.

Стари родове в с. Горник са: Беля̀ковци, Бѝнчовци, Вѐтровци, Вретѐнковци, Вълча̀нковци, Да̀нчовци, Дудулѐнковци, Илѝевци, Йо̀ловци, Ма̀нчовци, Мила̀ковци, Мѝтковци, Митля̀ците, На̀новци, Недѐлковци, Нѐшковци (Масла̀рете), Па̀новци, Пѐловци и Цѐковци. Още в началото на XIX в. в село Горник заприиждали преселници от разни места. Те са следните: Кузовци от с. Брусен, Мо̀нсоловци от с. Върбица (от този род е Петър Монсолов, който в 1877 г. е учителствал в с. Бързина, а предната година — в с. Манастирище), Гюрмѐзовци (Цѐнковци) и Мѝлчовци от с. Габаре, Дѝковци от с. Дѐвенци, Драга̀новци, Мѝтовци и Цѐновци от с. Игнатица, Ву̀товци, Кѝрковци, Ку̀змановци, Йо̀товци (Ко̀мбозете), Мѝновци, Пъ̀рчовци, Стипцовци и Шопете от с. Люти брод, Кюмбарете от с. Люти дол, Гору̀нците, Кѝновци, Дойчѝновци, Ла̀ловци, Ла̀товци, Панталѐевци, Пѐчовци (Шинда̀рете) и То̀шевци от с. Липница, Ботевградско, Кова̀чете от с. Караш, Каца̀рете и Риста̀ковци от с. Лик, Ва̀товци от с. Зимевица, Вѐлинци от Кнежъ, Тодор и Марко Осеновеца от с. О̀сенов лаг, Нико̀ловци и Ко̀новци от с. Ребърково, Нѐшовци от с. Струпец, Дѝновци от с. Голем извор, Въ̀лчовци от с. Камено поле, Хѝновци от Червен бряг и Къ̀рджаловци (Даскаловци) от Беломорието.

Село Горник е дало също и много изселници, които от средата на XIX в. напускали родното си огнище. Така от тук се изселват пет — шест семейства в с. Бързина, Ореховско, които днес образуват цяла махала, наричана Горничанската. Други изселници има в Кнежъ̀ — родът Го̀рнишки, в с. Главъ̀ — Горнича̀нете, и няколко семейства — в Добруджа в началото на XX в.

По диалект село Горник принадлежи към Бялослатинско-Плевенския, наричан Западно мизийски говор. Този диалект е отразен и на топонимията, която е създадена тук през вековете. Имената на местностите — 177 на брой, са старинни по образуване: Дерѝ вол, О̀блега, Обрещтъ̀, О̀гладен, О̀струг, Око̀лчества ливада, Стубеля, Угълник и пр. са като бисери за българското езикознание. Те показват не само че селото е образувано много време преди края на XIV в., но и това, че тук живота не е прекъсвал никога за по-дълги периоди от време.

43. Го̀рно Пѐщене

Население: 1910 г. — 1100 жители, 1926 г. — 1499, 1934 г. — 1697, 1946 г. — 1835, 1965 г. — 1203, 1975 г. — 950, 1985 г. — 712, 1992 г. — 549.

Намира се на 16 км североизточно от Враца и е разположено в равна лъка по левия бряг на р. Скът. Землището му заема площ от 25 960 дка. Граничи на изток с Тишевица, на юг — с Веслец, на запад — с Мраморен, и на север — с Големо Пещене. Около Копана могила се намират останки от антично селище. Горно Пещене е образувано върху част от землището на обезлюденото село Слатина след XVI в. Казаното землище е било заето от два турски чифлика — Еминова и Есирския. В началото на XVII в. дошли няколко семейства от с. Голямо Пещене, които работели като ратаи в чифлиците. С времето те се установили тук завинаги и в местността Селището основали ново село, което нарекли Горно Пещене. В края на XVIII в. селото в местността Селището е опожарено от кърджалийски банди и жителите му се установили на сегашното място. Старите родове, дошли тук в началото на XVII в., са: Бету̀евци, До̀новци, Дра̀ковци, Жу̀лковци, Йо̀товци, Кирѝците, Клѐчковци, Ко̀новци, На̀човци, Нѐчовци, Мо̀ндовци, Струга̀рете (Дрънда̀рете, Мустакѐрете, Па̀нковци и Шамлѝйте), Съ̀лковци, Цепенѝжовци, Чардаклѝйте и Шунда̀ковци. Към средата на XIX в. тук придошли от разни места следните семейства: Ева̀новци от Новачене, Мѝлковци от Челопек, Бошна̀ците от Враца, Пръва̀новци от Скравена, Осѝковченете от с. Осѝково, Очиндо̀лете от с. Очѝн дол, Цвѐтковци от Камено поле — те са от каменополския род Тутовци. Поради пренаселеност и нужда от повече работна земя в края на XIX в. от Горно Пещене се изселили в равнината десетина семейства: от Нѐчовци в Кнежъ, наричани там Буба̀рете, и от същия род — в с. Остров, от рода Йотовци едно семейство се установило в Комарево, от Драковци — в Малорът, от Мондовци — в с. Алтимер, където са се развъдили доста и носят имената Бо̀белете, Комбаля̀ците и Съ̀тровците, а от Струга̀рете се изселили в с. Га̀лово.

44. Гостѝля

Население: 1910 г. — 1177 жители, 1926 г. — 1326, 1934 г. — 1403, 1946 г. — 1442, 1970 г. — 714, 1992 г. — 508.

Намира се на 30 км югоизточно от Орехово и е разположено в равна лъка по левия бряг на р. Гостѝля, която е ляв приток на р. Искър. Землището му е малко и заема площ от 17 000 дка. Граничи на изток със Ставерци, на юг — с Долни Луковит, и на запад и север — с Кнежа. Гостѝля е старобългарско селище и е основано още през времето на Първото българско царство. Още преди края на XIV в. се е наричало Гостѝля. Името си е получило от личното име на човек, който се е казвал Гостил. Това лично име е образувано от Госто и -_ил_, както Борил, Вергил и пр. А Госто е съкратено от личното име Гостолюб човек, който обича гости (Заимов, И., Български именник, С., 1988, с. 68). Днешното село Гостиля е новозаселено през 1890 г. от преселници банатски българи. Заселено е върху развалините на средновековното село Гостиля. В дворовете на гостилчени постоянно се изравят средновековни християнски погребения и при тях се намират бронзови накити, гривни и пръстени (Аспарухов, М., Средновековни пръстени от историческия музей в Плевен. Изв. на музеите в СЗ България, т. 15, 1989, с. 24). Средновековното село Гостиля е заварено с това си име от османските завоеватели в края на XIV в. Селото е записано в османските архиви до 1632 г.: „Каза Рахото: село Гостьо — 5 домакинства…“ (ТИБИ, т. VII, С., с. 266). Жителите му го напуснали навярно поради участие в бунта против султанската власт в Бялослатинско в 1766 г. Така селото запустяло, а землището му било наречено „Малкия соват Гостиля“ и „Големия соват Гостиля“. През април 1877 г. братя Мръвкови и Заимови от гр. Плевен подписали договор за купуване на „Малкия соват в Гостиля…“ (Грънчаров, М., Търговията с добитък и суватчийството в Плевенския край през 50–70-те години на XIX в. Изв. музеите в СЗ България, т. 10, С., 1985, с. 127).

По-голямата част от основателите на днешното село Гостиля са банатски българи от Бешенов, Иваново и др. селища на Банат. Първите банатски родове са: Бакаѝкови, Барто̀лови, Бобо̀йчеви, Бо̀чеви, Вирѝзови, Га̀шпарови, Калапѝшови, Калнъ̀кови, Ку̀кови, Леба̀нови, Микло̀шете, Мравѝеви, Пѐеви, Топчѝеви, Чука̀нови и др. През различни времена в края на XIX и началото на XX в. в Гостиля се заселили семейства от селата на Врачанско. Те са: Дѝмови от с. Габаре, Драша̀нете от с. Драшан, Бешовѝченете от с. Долна Бешовица и Цинца̀рете от Македония.

Училището в Гостиля е открито в 1893 г. само с първо отделение от учителя Георги Спасов от гр. Свищов. На другата учебна година се открива и второ отделение и учители са били врачаните Атанас Димитров и младият скулптор Андрей Николов (Държавен архив Враца, Фонд 1 — к, опис 1, арх.един. 600, лист 7). Църквата „Сърдце Исусово“ в с. Гостиля е построена на обществени начала през 1892 г. Преселените от Банат гостилчени изповядват католическата вяра, а придошлите от Врачанските села са източно православни, но това не е правило впечатление никому в селото.

45. Градешница

Население: 1910 г. — 929 жители, 1926 г. — 1305, 1934 г. — 1454, 1946 г. — 1599, 1965 г. — 1374, 1975 г. — 1077, 1985 г. — 1068, 1992 г. — 773.

Намира се на 38 км северозападно от Враца и на 3 км от десния бряг на р. Огоста. Разположено е по склоновете на голям дол на средна надморска височина 165 м. През селото тече малка рекичка, която е десен приток на р. Огоста. Землището му има 24 464 дка площ и граничи на изток с Лесура, на юг — с Баурене, на запад — с Орид и Бели Брег, и на север — с Громшин и землището на обезлюденото в края на XIX в. село Кушан. Районът на Градешница е изключително богат на интересни археологически паметници и селища, които бяха проучени чрез системни многогодишни разкопки. В местността Мало поле са разкрити находки от богато селище, обитавано от човешки общества през ранния период на новокаменната епоха (неолит) — шестото хилядолетие пр.Р.Хр. (Николов, Б., Градешница, Праисторически селища, С., 1974; Археология 1975, кн. 1; ИМСЗБ, т. 18, 1992, с. 12–16, обр. 7). Това ни даде възможност да локализираме една нова неолитна култура, която в археологията вече се нарича „Култура Градешница — Кърча“ и отговаря по територия на днешна Северозападна България и Югозападна Румъния (Олтения). Обитателите на тази неолитна култура са първите носители на произвеждаща икономика и са се занимавали със земеделие и скотовъдство. Били развити и някои домашни занаяти като предене и тъкане, кожарство и обработка на кремък и камък.

В местността Луканово дърво, в съседство с Мало поле, бяха направени археологически разкопки на селище от средния неолит, което следва стратиграфски над ранния период на неолита (Николов, Б., ИМСЗБ, т. 18, 1992, с. 17–21, обр. 8–11 и обр. 14). Установено бе също, че културата от средния неолит е хронологично продължение на културата „Градешница — Кърча“. Разкрит беше и един некропол с трупоизгаряне в западната периферия на селището в Мало поле (Николов, Б. Изв.муз. СЗ България, т. 2, 1978, с. 19–27).

В местностите Градището и Калето бе изследвана чрез разкопки непозната досега праисторическа култура от първия период на медно — каменната епоха (енеолит). Тя стана вече световно известна и в науката се нарича „Култура Градешница“. (Николов, Б., ИАИ, т. XXXII, 1970, с. 231–253). В това селище бяха намерени глинени плочки с писмени знаци и пиктограми, които представят най-древната писменост в Европа (Николов, Б., Археология, 1970, кн. 3, с. 1–7; Студиа праисторика, 1988, кн. 8, с. 166–184, на френски език). Събрана бе богата колекция от глинени идоли, които са редки образци на праисторическата пластика (Николов, Б., Археология, 1970, кн. 4, с. 56–57 списание Изкуство, Богове от глина, 1972, кн. 9, с. 36–40; Изкуство, 1981, кн. 9–10, с. 4–46 и списание Архитектура, 1973, кн. 8, с. 36–38).

В местността Калето са развалините на крепост от късноримската и раннобългарската епохи. Над праисторическия културен пласт от медно — каменната епоха бяха открити латински надписи на камък, бронзова пластика и много керамика (Николов, Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 222, обр. 9 и 10). Същата крепост е използвана и през Второто българско царство и е разрушена от османските нашественици. Непосредствено до крепостта са разкрити средновековно селище и неговият некропол. Северно от Калето долу в низината има също останки от средновековно селище. Тази местност се нарича Селището (Николов. Б., Градешница. Враца, 1963, 47 с.). На 2 км северозападно от селото е манастирът „Св. Йоан Предтеча“. Църквата и манастирът са строени през 1861 г., а двукатната манастирска сграда в 1865 г.

Село Градешница се среща в османски документ от 1666 г.: „Каза Берковча, село Градешниче, домакинства 17“ (РСт., 1, с. 394). Стари родове са: Багджѝйте (от тях са Су̀режете, Тата̀рете и То̀мовци), Гайда̀рете, Дѐнковци, Кожуа̀рете, Ко̀новци, Мура̀товци (Дѐковци и Лука̀нчовци), На̀човци, Нѐнкинци (Кросна̀рете), Мана̀вете (Петрѐците), Пѐновци, Пръ̀нджовци, Пушѝлковци, Спа̀совци, Су̀льовци, То̀шковци (Вла̀сите), Цифа̀рковци и др. В селото няма много преселници от други места. Така в началото на XIX в. поради помашката колонизация в Бялослатинско тук се заселили Ча̀ушете от с. Попица и Въ̀ловци от с. Еница. Подир тях идват Поповци от с. Орид, Афу̀човци от Добруша. Гогѝевци от с. Овча могила, В. Търновско, Пу̀ровци от Лесура и Турлаците от Мургаш, Годечко.

46. Дѐвене

Население 1910 г. — 1520 жители, 1926 г. — 2374, 1934 г. — 2769, 1946 г. — 2952, 1965 г. — 2549, 1975 г. — 2270, 1985 г. — 1960, 1992 г. — 1527.

Намира се на 26 км северно от Враца и е разположено върху карстов терен в поречието на р. Рибиньъ̀. Землището му се простира на площ от 42 067 дка. Граничи на изток с Борован, Оходен и Баница, на юг — с Чирен и Осен, на запад с Галатин и Три кладенци, и на север на с Малорът. В местността Копровица са останките на голямо праисторическо селище от средния неолит (Николов, Б., ИМСЗБ, т. 18, 1992, с. 18, обр. 13). В случайно разкопана тракийска могила в същата местност е намерено погребение на тракийски воин и неговият железен меч от типа акинакес (Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 171, обр. 11). Едно тракийско селище е имало в местността Долно езеро. Наблизо е изровена колективна находка от римски императорски сребърни монети, сечени през втория век. (Герасимов, Т., ИАИ, XXVII, 1964, с. 238). Изследвани са останките на две средновековни селища. Едното е в местността Селището над извора Белчовец, а другото е около местността Трите езера. Намерените материали датират тези две селища от времето на Първото и Второто българско царства (Николов, Б., Девене в миналото. Враца, 1962, с. 7–11). При Долното езеро са разкрити раннохристиянски погребения и амфоровидни стомни, които са характерни за периода от IX до XI в. (Дончева, Л., Археология, 1970, кн. 1, с. 16).

Името Девене се споменава за първи път в османски документ от средата на XV в.: „Село Павлидже, домакинства 39, някои от раята му живеят на мястото Девяни…“ (ИБИ, т. XIII, с. 267) и от първата половина на XV в. (РСт, 1, с. 397). В края на XVIII в. село Девене е разорено от кърджалийски банди и жителите му се разбягали. Едни се спасили в укрепения гр. Враца и след това се хванали за кумци и кръстници с врачанските родове, които ги приютили. Други се укривали в гъстите гори на местността Букура, а трети забягнали във Влашко. На връщане от Влашко някои девенски родове се заселили на други места. Така родът Да̀човци останали в с. Сърбеница (дн. Софрониево, вж. Николов, Б. Софрониево. Враца, 1971, с. 54), а Бѐцовци, Ермѐнковци, Митрѐвци и Петрѐновци се установили в с. Долна Гноеница. Родовете Мисля̀ковци, Ева̀новци и Стѐфановци останали в с. Малорът. От рода Въ̀ловци една част се заселили в Алтимер, други — в с. Борован, а от Минковци отишли в Громшин.

Селата Девене, Врачанско и Девенци, Луковитско, са заварени от османските поробители с днешните си имена в края на XIV в. И двете села имат жителски имена и може да са възникнали даже от един селищен център, но това е станало преди XIV в.

В началото на XIX в. забегналите жители на Девене се завърнали и възстановили селото около днешната църква, която е построена през 1840 г. (ДБИ, т. I, с. 153). Според един местен летопис в село Девене имало училище още през 1810 г. Стари родове са: Алища̀нци, Ангаро̀вци, Ба̀решниците, Белмуста̀ковци, Бету̀евци, Въ̀ловци, Въ̀лчовци, Връ̀бинци, Въ̀чковци, Гръ̀бльовци (Пѐловци и То̀човци), Да̀ндаловци, Да̀рковци, Да̀шинци, Дѝлкинци, Ду̀пчовци, За̀ковци, Замбалѝйте, За̀нкинци, Кету̀ците, Кола̀рците, Коня̀рците, Кру̀совци (Чу̀ковци), Кѝрковци, Куца̀ците, Кюпрѝйте, Ла̀товци, Лесѝгерете, Лука̀нчовци, Ма/х/а̀лковци, Минджа̀ците, Мѝнковци, Мо̀новци (Старшовци), Му̀джовци, Мѝцовци (Ра̀динци), Мѝлковци, Мъ̀нинките, На̀човци, Но̀нинци, Пѐковци, Пѐнчовци, Пѐтльовци, Пѐшовци, Пъда̀рците, Рушѐмовци, телеша̀нете (Диндѝйте и Коса̀ците), Тагарѝнците и /Х/а̀рбовци. Заедно със завърналите се стари жители на с. Дѐвене тук се заселили и Кръкѝжете, които дошли от Свищовско. Към средата на XIX в. в с. Девене придошли от разни места: Вѝделовци (Белогъ̀зовци), Кьо̀совци и Са̀вовци от с. Заножене, Берковско, Лѝловци от Тетевенско, Сѐмковци от с. Руска Бела, Бебѐчете от с. Галатин, Цеку̀ровци от Сохаче, Джамба̀зете и Ру̀ньовци от с. Лик, Кръ̀скьовци от с. Горно Пещене и още други, които са възприели селищните си имена като родови: Белорѐчки, Бобошѐвски, Липнѐнски, Мора̀вски, Криводо̀лски, Пирдо̀пски, Радомѝрски, Типченскѝ, Тишѐвишки и Чело̀пешки.

47. Джурѝлово (от 1950 г. — Нивя̀нин)

Население: 1910 г. — 1685 жители, 1926 г. — 2265, 1934 г. — 2400, 1946 г. — 2489, 1965 г. — 1711, 1975 г. — 1243, 1992 г. — 817.

Намира се на 15 км югозападно от Бяла Слатина и е разположено по двата бряга на р. Скът на равно място. Землището му има площ от 31 063 дка. Граничи на изток със Соколаре и Комарево, на юг — с Буковец, на запад и север — с Борован. Към землището на Джурилово е част от землището на татарското селище Соват, което е същесвтувало тук от 1865 до 1877 г. Все пак землището на татарското село Соват е било район на изчезнало българско средновековно селище с неизвестно име. Името на Джурилово е образувано от личното Джурил и наставката за селищно име -_ово_, а Джурил е от Джуро и -_ил_, както Борил, Вергил и пр. Личното име Джуро пък е от Гюро с преход на г в дж, а Гюро е видоизменено от Георги. Селото беше преименувано с Указ № 3, обнародван на 11.I.1950 г., на Нивянин. Това е поетичният псевдоним на партизанина Иван Недков от същото село.

Джурилово е старобългарско средновековно селище, заварено от турците в края на XIV в. със същото име. Античното и средновековно селище се е намирало в местността Селището около извора Домуславец и Манастирчето. В Селището се намира късноантична и средновековна керамика. Изравят се и християнски погребения.

През XVIII в. в Джурилово били настанени помашки колонисти от Ловешко, но те при Освобождението се изселили в Анадола. Кога за първи път е открито училище в Джурилово все още не може да се каже с точност, но това вероятно е станало около средата на XIX в. Даскал Цеко Недков Кьопавия е роден в с. Джурилово през 1830 г. Същият в 1859 г. е бил учител в с. Буковец, а преди това е учителствал в родното си село. След учителстването в с. Буковец Цеко Недков отново е учител в Джурилово през 1860 до 1863 г. (Държавен архив Враца, Фонд 1-к, опис 604). А даскал Цеко Недков се е учил в родното си село при друг неизвестен още даскал. Най-старите и най-големите родове в с. Джурилово, които не знаят да са дошли от другаде са Въ̀лковци, Илѝйчовци и Кѝрковци. Палашете, Герчовци и Лаковци са дошли от с. Долна Кремена. След Освобождението тук идват и се заселват от разни места десетки семейства, а част от земята на татаро-черкезкото селище Соват е раздадена на опълченци и поборници. Турлаците са пришелци от с. Оходен, Шумненѐте — от с. Шумнене, Тетевенско, Осѝковченете — от с. Осиковица, Ботевградско, Цаконченете — от с. Цаконица, Лютоброжденете от с. Люти брод, Недьовци — от с. Буново, Пирдопско — те са наследници на опълченеца Недьо Христов, а Ребърковченете са наследници на опълченеца от Първа дружина Вуто Велков (Велчев). Те били оземлени тук и останали завинаги в Джурилово. През 1920 г. в с. Джурилово се заселили десетина семейства от Босилеградско и Кюстендилско.

48. Добралѐво

Население: 1872 г. — 112 двора и 213 венчила (Летоструй), 1900 г. — 1315 жители, 1926 г. — 2108, 1934 г. — 2385, 1946 г. — 2490, 1956 г. — 2258, 1965 г. — 2035, 1975 г. — 1795, 1992 г. — 1300.

Намира се на 35 км южно от Орехово. Разположено е в малка долина по двата бряга на Го̀рната ба̀ра и До̀лната ба̀ра, които се втичат в горното течение на р. Бръзѝца. Тази река, която е ляв приток на р. Скът в другите селища се нарича Бръзина̀ ба̀ра, Бръ̀зина, Бъ̀рзина. Землището на с. Добралево заема площ от 21 429 дка. Граничи на изток с Търнава и Соколаре, на юг — с Борован, на югоизток — с Малорът и Рогозен, на запад — със Сираково, и на север — с Алтимер. Селото е заварено с днешното си име от турските нашественици в края на XIV в. Среща се в османските регистри от 1564 г. като селище на доганджии — соколари (проф. Бистра Цветкова — устни сведения, документът ще излезе в печатен сборник). В два други османски документи, които са вече публикувани, пише така: „…каза Рахово: село Добралево — 23 домакинства в 1620 г.“ (ТИБИ, т. VII, С., 1986, с. 265). Вторият османски документ е от 1632 г. И в него пише: „…каза Рахово: село Добралево — 23 домакинства…“ (цитираният извор, с. 348). Районът на с. Добралево е обитаван от човешки общества още в най-дълбока древност. Останки на праисторическо селище от бронзовата епоха се намират по левия бряг на Долната бара в северната част на днешното село. През желязната епоха или в първото хилядолетие пр.Р.Хр., около извора Кръ̀ньовец и Кръньова млака е имало голямо тракийско селище, което е продължило съществуването си и през късноримската епоха. Тук беше открита една засводена грънчарска пещ, пълна с изпечени глинени съдове, работени в края на IV в. В местността Уловица също е имало тракийско селище от късножелязната епоха. В този район има издигнати няколко тракийски надгробни могили. При разкопаването на една от тези могили е разкрито погребение на тракийски воин и неговото въоръжение. То се състои от един двуостър железен меч с дължина 102 см, железни върхове за копия и други предмети (Попов, Р., ГНМ, 1921, с. 177). Предметите, разкрити в тази могила, датират погребението на тракийския воин от края на II в.пр.Р.Хр. За някакво голямо и страшно събитие, станало в този край, ни подсказва и една случайна находка на съкровище от сребърни тасоски тетрадрахми, намерени в двора на Денинци (Герасимов, Т., ИАИ, XXV, 1963, с. 258).

Днешното село Добралево е разположено върху останките и некропола на едно средновековно българско селище. При копане в дворовете по различни поводи се изравя средновековна керамика, разкриват се скелети от християнски погребения. Килийното училище в селото е открито за първи път в 1848 г. (Илчев,И., 1926, с. 12). Първият учител е бил поп Игнат Иванов Вълков. През 1872 г. в добралевското училище се обучавали 20 момчета в две отделения от учителя Георги Ганев (Летоструй, Виена, 1873, с. 60 и 61). През 1876 г. само за няколко месеца в добралевското училище е учителствал Спас Соколов от гр. Тулча, който сетне става взводен командир в Ботевата чета. След разгрома на четата е заточен на остров Родос. Впрочем кога точно Спас Соколов е учителствал в селата Букьовци, Враняк и Добралево не може с точност да се установи (вж. Априлско въстание. Сборник турски документи, т. III, С., 1956, с. 281). Сегашната църква на село Добралево е построена през 1882 г. от майстор Никола Кавгаджийски от село Ботево и е изписана от зограф Велко, роден в Прилепско, Македония, но преселен в гр. Орехово. Негов син е ореховският часовникар Софри Венов. Преди построяването на тази църква в Добралево имало друга, плетарка. Тя се е намирала в двора на поп Игнат Иванов Вълов и стария дом на рода Белмустакови, от който род е и свещеникът Игнат Иванов Вълов.

Стари родове в Добра̀лево са: Барѝйците, Ва̀чковци, Вѝкьовци, Вла̀йчовци, Влъ̀чковци, Га̀рвановци, от този род са Йо̀ловци, Пищо̀вете и Тусу̀нете, после следват Гера̀ците, Гѐровци, Гѐшовци, Гъса̀ците, Да̀ковци, Дѐнинци (те са едно с Келѐжете и Тата̀рете), Дѐнчовци, Елѐнкинци, Жо̀евци, Илѝевци, Кара̀батаците, Ка̀менчовци, Ѝнковци (Съботѝнете), Кенда̀ците, Кривошѝйте, Куткудѐците, Къ̀новци, Къ̀ржовци, Ла̀лковци, Лѝловци. Лѝшковци (Кѝровци), Ма̀новци, Ма̀рковци, Миша̀йковци, Пазѝйте, Па̀сковци, Петра̀нчовци, Писуга̀нете (у тях е доведен храненик Петър Мунда̀са от с. Липница и от него са Мундаците, а също и Писуга̀нете е осиновено дете от село Габровница, от него са и Цветковци), следват още стари родове — това са Пръва̀нчовци, Ро̀манчовци, Ру̀човци, Ско̀рчовци, Съ̀ловци, Терзѝйте, Цѐнковци, Цуцу̀ловци, Шава̀рете, Щръ̀бовци (Клѝмовци), Я̀ньовци и Я̀човци.

През лятото на 1829 г., когато руските войски под командването на ген. Хайсмар настъпвали от Орехово към Враца, при с. Добралево станал един малък инцидент. Привечер, когато руските войници се разположили на бивак край с. Алтимер, един добралевченин на кон, целият окървавен, дотичал при тях и им казал, че турска кавалерия граби и убива българите в село Добралево. Командуващият тази част на войската ген. Граббе веднага издал заповед на драгуните да завземат село Добралево и да прогонят турците. Начаса драгуните възседнали конете и изпълнили заповедта без да дадат нито една жертва (по Йоцов, Д., Културно-политическа история на Вратца, т. I, С., 1937, с. 118). Така Добралево е било освободено и добралевчени броени дни ликували и се радвали на свободата. Но след подписването на Одринския мир (2.IХ.1829 г.) русите се оттеглили зад Дунава. Заедно с тях около 130 000 българи, които подпомагали руската армия, се изселили в Бесарабия и Молдова. За да не изпитат гнева на турците от село Добралево заминали с руския обоз за Молдова и следните родове: Дѐнинци, Дѐнчовци, Га̀рванците, Жоевци, Лишковци, Писуганете и Шаварете. Но като поживели в тази пуста страна няколко години те се върнали обратно по бащините си огнища. Заедно с Добралевчени се завърнали и Борованчени. Едно семейство от борованския род Влашкозѐмците се заселило в Добралево, където са известни с името Влъ̀човци. От Кнежа също заминали с руската армия десетина семейства за Молдова. На връщане някои от тях се установили в Добралево, където имало повече свободна земя за земеделие. Тези кнежки семейства, които оставали в Добралево се размножили и днес са родовете: Поповци (Белмустаковци) — те са от кнежкия род Ниновци (Панчовци), освен тях още и Лалушевци и Вѐлковци (Ца̀нковци), Калѐевци, Котла̀рете и Пѐшковци/. От село Бресте, от рода Кьосовци, за да се спасят от кърджалиите в края на XVIII в. двама братя със семействата си избягали във Влашко. След време те се завърнали и единият от тях Никола се заселил в Кнежа. Те и досега се наричат Кьосовци, а другият брат се установил в Добралево и от него са Дѝлинци (Кѝновци). Около средата на XIX в. в Добралево са придошли и заселили родовете: Кукувѝците и Пѐновци от с. Голямо Пещене — те са от големопещенския род Кѐлежете. След тях дошли Ма̀ндинци от с. Мраморен, Ба̀льовци (Паздѐрете) и Каза̀ците (Масла̀рете) от с. Вировско. Поп Иван и брат му Петър са от с. Тишевица, а родът Уру̀ците са преселници от с. Буковец. Съществува една пейоративна местна поговорка: „Уру̀ците с дудуците, Карабата̀ците с криваците пребиха Мунда̀ците“. Уруците са най-надарените музиканти в село Добралево и най-изкустно играят хоро.

Към 1872 г. Добралево има 112 къщи и 213 семейства (Летоструй, Виена, 1873, с. 58). След Освобождението тук се заселили родовете Аса̀нете, Ла̀ловци, Лѝлковци, Свина̀рете, То̀новци и Ца̀линци, които идват от различни старопланински села. Ра̀лчовци, наричани по-рано Ра̀мчовци идват от с. Осиково. Добралевчени казват, че техният български произход е доста съмнителен. Прадядо им, който след Освобождението ги е довел, се казвал Рамчо, скъсено лично име на Рамаданчо. Няколко семейства, наричани Катъ̀рете, се преселили в Добралево от селата Рупци и Радомирци, Луковитско, а Цеко Колев Катъ̀ра е пришелец от с. Вировско. Катъ̀рете имат смесен етнически състав. В началото на XX в. от Тетевенско дошли Джу̀новци, а от Панагюрско — Панагюрете. Прави впечатление, че топонимията на с. Добралево е много стара и това показва, че животът в селото не е прекъсвал за дълги периоди от време.

49. Добру̀ша

Население: 1910 г. — 781 жители, 1926 г. — 999, 1934 г. — 1138, 1946 г. — 1174, 1965 г. — 938, 1975 г. — 659, 1985 г. — 572, 1992 г. — 464.

Намира се на 30 км северозападно от Враца. Разположено е северно от десния бряг на р. Ботуня върху склоновете на дълбок дол. Землището му заема площ от 14 593 дка. Граничи на изток с Баурене и Ракьово село, на юг — с Урвене и Липен, на запад — с Орид, и на север — с Градешница.

Източно от селото над местността Изво̀ро има следи от праисторическо селище, обитавано през периода на средния неолит. В Пепельивата могила, която е в същата местност, е разкрито от иманяри тракийско погребение чрез трупоизгаряне. Намерено е желязно въоръжение и сред него една желязна юзда за ездитен кон, която постъпи в историческия музей във Враца. Тази юзда датира цялото погребение на тракийския воин от края на II в.пр.Р.Хр.

Село Добруша се среща в османски документ от 1548 г. като селище на войнагани. Отбелязани са имената на войнаганите Петре, син на Крачун, и Броде, син на Грозю (ИБИ, XX, с. 46 и 49). В един друг османски документ, който е с дата 1576 г. село Добруша се числи към каза Берковица (РСт, 1, с. 445). От тези документи се вижда, че село Добруша е заварено от турските поробители със сегашното си име и че неговите жители са били войнагани. Знае се, че войнаганският институт е наследен от средновековната българска държава.

Стари родове в Добру̀ша са: Вако̀вци (Младѐновци), Гѐрчовци (Ро̀мановци), Гора̀нчовци, За̀нковци, Иса̀евци, Камбѐрците, Ка̀човци, Къ̀нчовци (Трѝнковци), Марѝнчовци, Ма̀нчовци, Мѝновци, Нѝнковци, Резекѝевци, Пивича̀рете (те лекували с пиявици), Стамболѝйте (Пѐшкоци и Я̀нчовци), Тата̀рете, То̀нчовци (Авра̀мовци), Тръпка̀рете, Цѐковци (от тях са Ко̀лчовци и Ра̀динци) и /Х/ума̀рете. Около средата на XIX в. в Добру̀ша придошли: Дѝковци от с. Ерден, Ка̀нчовци от Криводол, Орда̀ковци от Горна Бела Речка, Фуренцѝте от с. Фурен и през 1922 г. от Трънско идват Турла̀ците. Още в първата половина на XIX в. от с. Добруша в с. Бели брег се изселват Масла̀рете и там ги наричат Добрушлѝйте.

Името на село Добруша е много старо и то всъщност е женско лично име — Добруша от Добруш. Засвидетелствано е в изворите още през XIV в. (Заимов, Й., Български именник, С., 1988, с. 90).

50. До̀лна Бешовѝца

Население: 1910 г. — 1449 жители, 1926 г. — 1641, 1934 г. — 1706, 1946 г. — 1669, 1965 г. — 988, 1975 г. — 847, 1992 г. — 446.

Намира се на 30 км източно от Враца, разположено върху терасовиден склон по десния бряг на рекичката Косматица, която е ляв приток на Искър. Землището му има площ от 27 308 дка. Граничи на изток с Кунино и Радовене, на юг — с Роман, Струпец и Старо село, на запад — с Горна Бешовица, и на север — с Камено поле. В района на Долна Бешовица има неизследвани стари селища и исторически паметници. На запад от селото в местността Грънчерица са останките на римска вила рустика — едро римско земевладелско имение, в което работели роби. Сред селото наскоро бе изровена каменна колона със старобългарски едноедров надпис, който гласи: „Влято 1344 индикт осми при цар Александър и Теодора представи ся Добря месец април в двадесети ден. Бог да го прости“. Колоната с надписа е използувана вторично за надгробен паметник и се отнася за местен владетел от първата половина на XIV в.

Селото е заварено от османските завоеватели с днешното си име. В един османски документ от 1430 г. е записано Бешовиче -и зир (Долна Бешовица) като ленно владение с 45 домакинства (РСт., 1, 399). Среща се и в други османски регистри от 1548 г., от втората половина на XVI в. и др. (ИБИ, т. XIII, с. 51 и 177). От посочените документи става ясно, че освен като тимар селото е било смесено с войнагани. Сред тях се срещат и изчезналите вече от употреба в този край лични имена като Бато, Брало, Братян и др. В. Миков предполага една преселническа вълна от Тетевенско в края на XVII в. Той изглежда че има основание за това предположение, защото източното българско диалектно влияние се чувства и днес в говора на селото (Миков, В., 1943, с. 39). В една стара приписка върху страница на Требник от 1641 г. научаваме, че селото Долна Бешовица е било опожарено от кърджалийски банди през 1803 г. (Цонев, Б., Опис на ръкописите и старопечатните книги в Народната библиотека в София, т. I, с. 161).

Стари родове в с. Долна Бешовица са: А̀мишовци, Арпа̀нкьовци, Бѐлкинци, Бѐцовци, Бѐлювци, Во̀йкинци, Въ̀линци, Въ̀лювци, Га̀говци, Гѐнковци, Гѐрговци, Гѐшковци, Го̀джовци, Гу̀льовци, Джа̀ровци, Джуджа̀ците, Дѝвчовци, Дѝковци, До̀йновци, Драга̀новци, Дра̀гньовци, За̀еците, Йо̀цовци, Калѝнкинци, Ка̀рчовци, Коста̀ците, Кошу̀лете, Кюрда̀ците, Ката̀лете, Ку̀линци, Комѝнкьовци, Катама̀ците, Ла̀мбовци, Липова̀нете, Лопѐете, Мо̀новци, Мѝкинци, Муселѝмете, На̀човци, Огрѝбковци, Пѐцинци (наричани още Кукувѐнгерете), По̀печковци, Пѐшовци, Пѐйовци, Прътиня̀ците, Ра̀лчовци, Рѐджовци, Ро̀джовци, Рога̀чете, Са̀новци, Тръкоя̀рците, Танчѝлете, Тѝловци, Уша̀нгерете, Фѝшовци, Цѐковци, Цона̀нете, Черга̀нете, Шармедѝнете, Шаба̀нете, Шу̀гльовци и Шу̀кльовци.

Към средата на XIX в. от разни места придошли и се заселили в Долна Бешовица: Кра̀йнинци от с. Реселец, Белѐнете от с. Велѐнци, Бобошѐвете от с. Бобошево, Дупнишко, Фъ̀шовци от с. Крѐта, Мѝловци от с. Синьо бърдо, Етропо̀лете и Жѐравете от Етрополе. По същото това време десетки малоимотни семейства от с. Долна Бешовица се изселват в селищата на равнината: от рода Бѐцовци — в с. Борован, от Во̀йкинци — в с. Попица, от Сановци — в с. Остров, от Ушангерете — в с. Камено поле, от Шу̀кльовци — в с. Ореховица, Плевенско, а други в Габаре, Галиче, Главъ, Лепица и т.н.

Южно от с. Долна Бешовица е вече в развалини манастирът „Св. Архангел Михаил“. От тук е известен един Ирмологий в ръкопис от 1578 г. (Гошев, И., Църковни старини от Врачанската епархия. ГСУБФ, 1933/34, т. XI, с. 2 и 3). Селото и манастирът са основани заедно със село Горна Бешовица много преди края на XIV в.

51. До̀лна Гноенѝца (от 1950 г. — Миха̀йлово)

Население: 1900 г. — 1329 жители, 1910 г. — 1805, 1926 г. — 2394, 1934 г. — 2688, 1946 г. — 2760, 1965 г. — 2567, 1975 г. — 2192, 1992 г. — 1676.

Намира се на 35 км югозападно от Орехово и е разположено до левия бряг на р. Огоста. През селото тече малката река Гноенѝшка бара. Тя изтича от изворите в местността Браничев геран до с. Черни връх, Ломско, и се влива в местността Наклата под селото като ляв приток на Огоста. На Гноенишка бара до 1950 г. имаше 11 воденици и три големи яза. Селото се нарича открай време Долна Гноеница, но с Указ № 191, обнародван на 22.IV.1950 г. необяснимо защо беше преименувано на Михайлово. Това е личното име на септемвриеца Михаил Кънчев, който, за да избегне наказанието на правителствените войски, се отровил. Преименуването на стари села като Горна и Долна Гноеница е не само безсмислица, но и унищожаване на историческата география на България. Името Гноеница означава място, гдето е имало кошари и пасища, подобно на селищното име Левчево. Името Гноенѝца е получено от гноеник и -_ица_. И днес има запазено в народната памет име на местност до с. Долни Луковит, която се нарича ГНОЕВЀТЕ. Това е членувано множествено число от гноенѝк.

Землището на с. Долна Гноеница заема площ от 33 287 дка и граничи на изток с Босилеград (Димитрово) и Манастирище, на юг — с Бели брод и Левчево, на запад — с Горна Гноеница (дн. Септемврийци), и на север — с Бъзовец и Ередин. В източния край на селото, върху полегат слънчев склон в дворовете на Жабовци и Кюприйте, се изравят останките на селище от най-ранния период на новокаменната епоха (неолит) — шесто хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б., ИМСЗБ, т. 18, 1992, с. 13). Неговите жители са били уседнали земеделци и скотовъди и са изпълнители на първата произвеждаща икономика в този район. На югозапад от днешното село в местността Шумака при копане на глина за правене на тухли били открити погребения с трупоизгаряне — глинени погребални урни и златни накити. В музея на Враца постъпи един от златните накити (Николов, Б., Археология, 1976, 3, с. 46, обр. 12-г). Въз основа на този златен накит погребенията датират от началото на бронзовата епоха или края на четвъртото хилядолетие пр.Хр. На изток от сегашното село в местността Цигански геран са останките на голямо тракийско селище, обитавано през ранножелязната епоха или първото хилядолетие пр.Хр. В тази местност се изравят глинени съдове, характерни за ранножелязната епоха, които се пазеха доскоро в музейната сбирка при училището. Около Долна Гноеница се издигат девет тракийски надгробни могили. Те показват, че тук преди римското господство на Балканите е имало тракийско земевладелско имение. В тези могили са погребани собствениците на това имение, служили като конници във войската на тракийския цар. Могилите днес имат следните имена: Гѐлова могила, Гра̀сова могила, Дѝнчова (нарича се още и Ду̀пната могила), Жъ̀лъда, Ка̀ндова, Карама̀нска, Къ̀цова, Малка̀та и Па̀кова могѝли. Те не са разкопавани от археолози (освен Ду̀пната) и не се знае от кое време датират извършените в тях погребения.

В западната окрайнина на Долна Гноеница се изравят предмети от едно значително по размери трако-римско селище, в което е имало живот от II в.пр.Хр. до IV в.сл.Хр. Тук са живели много богати хора, които в моменти на голяма опасност са заравяли в земята своите монетни съкровища, но са били отвлечени в робство или убити и техните съкровища са останали в земята до наши дни. Намерени са няколко монетни съкровища. Едното се състои от сребърни римски републикански монети, сечени през II и I в.пр.Хр. (Филов, Б., ИБАД, I, 1910, с. 224). Вероятно е било зарито в 28 г. пр.Хр., когато римският пълководец М. Л. Крас направил поход срещу трибалите траки в този район. Второто съкровище е намерено в двора на Илчеви в селото. Състои се от сребърни римски монети, сечени по време на императора Траян Деций (248–251 г.), който е загинал при Абритос във война с готите (Герасимов, Т., ИАИ, XIII, 1959, с. 342). Собственикът на това монетно съкровище го е укрил по време на готското нашествие в 251 г. Третото монетно съкровище от Долна Гноеница беше намерено на два дяла в западната част на селото в двора на ТКЗС при изкопни работи за голям кантар. Първият дял в монетите бе намерен в меден съд, който съдържаше 1090 броя сребърни монети. Във втория дял, открит близо до първия, бяха преброени 913 сребърни монети. Със сигурност може да се каже, че и двата дяла на това монетно съкровище са принадлежали на един и същи човек и той сам ги е заровил в земята. Всички монети са сечени от времето на император Хадриан до император Волузиан (Герасимов, Т., ИАИ, XXXV, 1979, с. 138). Три години след като императорът Траян Деций паднал убит в битката с готите, те подновили своите опустошителни набези по суша и по море, а император Волузиан бил безсилен да ги спре.

При археологически разкопки в южната част на днешното село Долна Гноеница, в дворовете на рода Кожухарете, бе разкрит ранно-български некропол с погребения по християнски обичай. При скелетите бяха намерени бронзови накити и амфоровидни стомни, които са характерни за Първата българска държава от IX до XI в. (Въжарова, Ж., Славяни и прабългари…, С., 1976, с. 247). Този некропол принадлежи на селище от същия период, останките на което се намират около центъра на днешното село Долна Гноеница. Селището е съществувало и през времето на Втората българска държава или царство. Доказателство за това са двете гробища от същото време. Едното гробище се намира в двора на Вачо Кореняшки и по-рано мястото се е наричало Жидовски гробища. Надгробните камъни от това гробище са взети за изграждане на църквата през 1872–1873 г.г. Второто гробище се е наричало Латинското и се намира в двора на Павел Радулесков и съседите му. Край скелетите са разкрити бронзови и стъклени украшения, които датират от XII — XIV в.

Друго едно селище от времето на Първото българско царство е имало на юг от днешното село Долна Гноеница около местностите Мермера, Солинар и Влашкото селище. При оран тук се изравя керамика с врязани вълнообразни линии, която е характерна за този период. В местността Мермера имало мраморен стар паметник, но хора от рода Ценьовци го докарали като дар на църквата, когато се е строила. До есента хората, докарали мраморния паметник, измрели. Затова помислили, че този паметник е клет и техните роднини го върнали на старото му място.

По всичко изглежда, че селото е заварено от турските нашественици в края на XIV в. с днешното си име Долна Гноеница. С това име се среща в османските регистри от 1620 и 1632 г.г.: „Каза Джибре (Цибър — б.авт.): село Гонаниче с 35 домакинства“ и във втория документ: „Каза Джибре, село Гнояниче с 30 домакинства…“ (ТИБИ, т. VII, С., 1986, с. 265 и с. 347). В трети документ с дата 1639 г. селото е записано Гуяниче и -зир, т.е. Долна Гноеница, което ще рече, че Горна Гноеница вече е съществувала като селище (РСт, 1, с. 433).

В края на XVIII в. кърджалийски банди ограбили и опожарили богатото село Долна Гноеница, което се е намирало на мястото, където е и днес. Оцелелите му жители се пръснали по горите, но по-голямата част от тях потърсили спасение през Дунава във Влашко. След десетина години избягалите гноеничени се завърнали, но се установили на 3 км от старото пепелище и основали ново селище с двадесетина землянки. Местността на това временно заселище и днес носи името Влашко селище, тъй като тук се спрели възвръщенците от Влашко. Завърналите се от Влашко гноенишки родове са: Аша̀ровци (от тях са произлезли после О̀ековци, То̀ковци и Чапкъ̀нете), Ашламаците, Гѐцовци (от тях сетне се разклонили Бо̀гдановци, Вѐлювци, Гайда̀рете, Къ̀рловци, Къ̀лфовци и Пѐковци), Длъ̀гивъловци, Дъждѐвниците, Кожуха̀рете (Червеня̀ците), Крива̀чковци, Ку̀нинци (от тях са Бозаджѝйте, Гла̀днювци и Карака̀шете), Къ̀новци (те са едно с Гъ̀човци и Контѐшовци), Пелу̀нковци, Петрѐновци, Цо̀новци (Макавѐевци) и Я̀нювци. Тези родове са прекарали във влашко селище около десетина години, след което се преместили на старото място на селото — гдето е и сега. По същото това време и до средата на XIX в. в село Долна Гноеница дошли и се заселили от разни места следните родове: от с. Манастирище са Бара̀ците (Градиня̀рете, Ѝлчовци и Ушатите), от с. Девене са Бецовци (Ерменковци), от с. Градешница — Боримѐчковци (те са от градишкия род Пѐновци), от с. Добралево са Влъчиновци, от с. Сливата, Ломско — Гѐрчовци (от тях са произлезли после Во̀йковци и Йо̀нчовци), от с. Правец, Ботевградско идват Мутляците (а с времето тяхно продължение са Га̀новци, Младѐнчовци, Райчѝновци и Цѐнювци), от с. Баница дошли Баниченете (те са от банишкия род Пещенските Беля̀ци), от с. Громшин идват Жа̀бавци (Барановци), от с. Левчево — Ячковци. Голяма част от тези родове също са напуснали своите стари села от страх пред кърджалийската напаст и са преминали Дунава във Влашко. На връщане те предпочели Долна Гноеница, където имало повече свободна земя за земеделие (Илчев, З.Н. Нашето родословие. — С., 1940, 45 с.).

През втората половина на XIX в. в Долна Гноеница се заселили Дизовци, Кю̀товци, Ма̀новци и Пѐнкинци, които дошли от с. Мадан, Калювци от с. Голинци, Ломско, Кръскювци от с. Влашко село (дн. Царевец), Кюпрѝйте и Пѐцовци от с. Бели брег (те са от градешкия род Пецовци, но първо се заселили в Бели брег и после в Долна Гноеница), след тях идват Къ̀сльовци от с. Мало Пещене, а А̀лковци, Вѐлковци, Гьо̀ргьовци, Йоцавци, Котовци, Орозовци и Тулумете са дошли от с. Липен, подир тях от с. Вълчедръм дошли Ба̀рзавци, За̀еците, Папа̀завци, То̀рньовци и Узу̀нете, а от с. Портитовци — Бу̀ляците и Пу̀нчовци. Всички останали пришелци носят като родови имена своите селищни имена: Белотинците, Студенобученете и др. Родът Поповци са дошли от с. Черни връх в 1870 г., когато за свещеник е ръкоположен в Долна Гноеница техният родоначалник Атанас поп Николов.

Така бързото нарастване на населението спомага за откриване и на първото училище в 1848 г. (Илчев, И., История на учебното дело… 1926, с. 12). Първият учител е бил Григор Маринов от с. Ново село (дн. Благово). През 1872 г. в с. Долна Гноеница е имало вече 104 къщи, в които живеели 221 венчила (семейства), а учителят Петко Хитов от с. Староселци, Плевенско, е обучавал 25 ученика (Летоструй, V, Виена, 1873, с. 60).

От есента на 1947 г. до месец юни 1949 г. учителствах в с. Босилеград (Димитрово) днес квартал на Долна Гноеница. Повече от свободното време прекарвах в Долна Гноеница. Направи ми впечатление голямото суеверие на гноеничени и ми хрумна да записвам редки народни думи, легенди, предания и суеверия. Още тогава записах 201 имена на местности и някои родове. Най-много неща съм записал от дядо Тодор Каменов Вельов, роден в 1863 г. и се е учил при Атанас Осиковски. Баща му Камен е бил старейшина на селото, когато се заправила църквата (1872 г.) и той положил първия камък в основите. Но до есента починал, щото му внушили, че му е зазидана сянката. Дядо Тодор К. Вельов е първият майстор — строител в селото. Първата къща с печени тухли и цигли е на Лукан Влашки, който докарал цигли от Лом, а тухлите му правили и пекли турлаци от Годеч. Те му зидали и къщата в 1885 г. и дядо Тодор е чиракувал и учил занаят при тях. Турлаците докарали в селото и първите кревати. До тогава спели на земята на послани рогозки. Кола с железни оси в 1884 г. пръв си направил Лило Ценьов. Правил му я е маджаринът Корбей, който се заселил в с. Бъзавец. По същото време селяните почнали да орат с железни плугове, купувани от Орехово. Представител на търговската фирма бил островченин, който се оженил на къща у Ганювци и от него са Плугарете.

Дядо Тодор ми разказваше повече за болести, лечения и върколаци. Като бил „мала̀ксал“ (отслабнал, изгубил сили) отишъл за цяр при дядо Танас у Гложене. Оня му казал, че жена го е вързала и да се отвърже му дал бурени да пие. И се отвързал. В с. Манастирище имало жена вещица — баба Кънчовица. Тя сваляла месеца на синията и като започнел да трепере, правела магиите: връзвали и развръзвали хора. Магьосници имало и в Долна Гноеница. Такава била Гена на Кръскьо Велювски. За нея се говорело, че нощем се превръщала на връколак и ходела из село да мори на хората децата. Липненѐте искали да я убият, но нейни роднини повикали Глога от Баурене и той се произнесъл, че Гена не е връколак. Смятали, че Савчо Ерменков също се превръща във връколак. Йончо Генов си правил леса на Огоста. Явил му се връколак и започнал да му се надсмива. Йончо го напсувал, но като си отишъл на кошарата, не можал да си влезне до първи петли. Връколакът му бил подпрял вратника. Само тояга от черен глог може да прогони връколак. Плътеници се явявали през Мръсните нощи до Василовден. Тогава идват мрънячкарите (суровакарите), та суровакат водата и разгонват плътениците. На Бъдни вечер се ниже чесън и се носи на гердан до Василовден, за да не те гмѐчи караконяка.

На Еремия донасяли глина откъм Бецовци и жените от нея правели подници за печене на хляба. На Кривия валъг са правили с поп оброк за дъжд. Точно когато попът прекадявал на оброка, минал Ристо Емшерията от Лалаците — отивал да оре. Събраните хора на оброка се възмутили. Изпрегнали му биволете, извадили предното точило на колата и го търкулнали от Връа — та чак у Барата. Това било някъде около 1890 г.

Вълчите празници траели три дена. Първият е Зарезан, а вторият — Сретение Господне. На този ден се скриват ножиците и не се шие, кърпи и не се правят цървули. Третият ден е Клекуцан — клекавия вълк. Тези три дни нищо не се работи от страх да не изядат вълците овцете. Три дена вкъщи не се е мело и не се е изхвърляла сметта, щото Клекуцан може да глътне въгленче и да побеснее.

Дядо Тодор ми разказа и за Пенчо Войвода. Той е роден в Долна Гноеница, казвал се е Пенчо Рачков. В края на XVIII в. постъпва в четата на Янка Войвода от Манастирище. При една битка с турците Янка е убита и Пенчо става войвода на четата. Водил е тридесетина юнаци. Четата му е разбита и Пенчо се заселва във Влашко, а родът му — във Вълчедръм — Рачковците.

52. Долна Кремена

Население: 1910 г. — 1603 жители, 1926 г. — 1612, 1934 г. — 1759, 1946 г. — 1634, 1965 г. — 1119, 1975 г. — 997, 1985 г. — 873, 1992 г. — 704.

Намира се на 18 км източно от Враца и е разположено в южните подножия на бърдо Веслец върху силно пресечена местност. Землището му заема площ от 17 571 дка. Граничи на изток с Царевец (бив. Вла̀шко сѐло), — на юг с Брусен и Мездра, на запад — с Боденец и Горна Кремена, и на север — с Кален. Околностите му са обитавани продължително време от траките през желязната епоха. Траките са оставили в района и в чертите на селото няколко грамадни надгробни могили. В една от тези могили е намерено погребение на тракийски големец, заедно с бронзови накити, които датират от VI в.пр.Хр. (Попов, Р., ИАД, т. III, св. II, 1913, с. 110). В друга могила бе разкрито тракийско погребение и бронзови съдове от IV в.пр.Хр. (Николов, Б., Археология, 1972, кн. 3, с. 58). Могилите свидетелстват за богато тракийско земевладелско имение в този район. То през римската епоха е било дадено на заслужил римлянин, който си направил тук разкошна вила рустика. Останките от тази вила рустика бяха разкрити в местността Робин дол, източно от днешното село Долна Кремена. От тук произхожда и един надгробен римски паметник с изображения на човешки фигури (Димитров, Д. П., 1942, с. 51, 112).

И двете села Горна и Долна Кремена са заварени от османските поробители с днешните си имена в края на XIV в. Изглежда, че те са основани много време преди това, но кое е по-старо никой не може да каже. В документ от 1430 г. е записано село Кремена — и зир, т.е. Долна Кремена (РСт., 1, с. 422). В османски регистър от средата на XV в. е записано като тимар на Барък село Кремена — и зир с 27 домакинства, а няколко години по-късно същото село е отбелязано с 41 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 267 и с. 269). През последните векове на робството в землището му е имало два турски чифлика. В центъра на селото още стои Старата църква, която е строена през XIV или през XV в. и е възобновена и зографисана отново през средата на XIX в. В 1872 г. село Долна Кремена е посетено от Васил Левски. Апостолът поставил началото на местен таен революционен комитет. Под ръководството на този комитет на 19 май 1876 г. долнокременци въстанали против турската тирания и потеглили въоръжени към Враца, заедно с въстаници от Боденец и други села. Като разбрали, че във Враца няма въстание, те се разотишли. Турската власт започнала арести и много от въстаниците попаднали във Видинския затвор (Цветков, А., ИИД, 1933, кн. 13, с. 170).

Селата Долна Кремена и Влашко село (дн. Царевец) се считат за разсадници на просветата в тази околност. Тук най-напред започнало обучението. Оттук са излезли много учители и свещеници за околните села. Началото на учебното дело се губи в твърде отдалечени времена и се е преподавало от свещеници. В 1823 г. идва Димитрий Драгоилов. Той е дошъл в Долна Кремена като терзия, после се условил за певец в църквата, а през 1825 г. започнал да събира деца и да ги учи на книга. През 1844 г. тук е била построена училищна сграда, която е била открита тържествено с трапеза. През 1867 г. в долнокременското училище е въведена взаимоучителната метода. (Орловски, Ст., Учебното дело във Врачанско. — Сп. „Училищен преглед“, 1904, кн. 7, с. 12).

Стари родове в с. Долна Кремена са: Биля̀рете, Влъ̀книнци, Воденча̀рците, Га̀човци, Гѐрчовци, Гѐтовци, Гѐшовци, Дѝновци, Драга̀новци, Ету̀говци, Йо̀ловци, Казла̀рете, Кю̀ковци, Калдъ̀рете, Ла̀ковци, Ма̀ндаловци, Нѝнчовци (Ска̀нджовци, Сланѝнковци и Срънда̀ците), Падпазанете, Толовци и Тупанете. В края на XVII в. тук се преселили Рашовци от град Коритен, който западал и се обезлюдявал. Развалините на този град са на левия бряг на Искър срещу с. Люти брод. Родът Рашовци обаче са запазили имота си в района на Коритен и Ритлите. И днес една местност срещу Люти брод носи името Рашов дол. Тук са загинали част от Ботевите четници в 1876 г., начело с Георги Апостолов. Към средата на XIX в. в Долна Кремена се заселили Пашинцѝте от Тетевенско и Пѐновци от с. Рашково, Ботевградско. През втората половина на XIX в. Долна Кремена дава много изселници: от Тупанете в с. Галиче (от този род е Тошо Симеонов Тупанкьов от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г.) и от Тупанете в с. Сираково. От Казла̀рците и Нѝнчови пък се изселили в Бяла Слатина, от рода Ра̀шовци — в Борован и Попица, от Га̀човци, Дѝковци, Гѐрчовци и Калдъ̀рете — в с. Ботево, от Биля̀рете — в Бъркачево, от Кю̀ковци — в Рогозен, от Дѝковци — в новооснованото с. Галово. В началото на XX в. пет семейства от рода Етуговци се изселват в с. Драговци, Търговищко.

Топонимията на с. Долна Кремена също издава старинност. Тук се срещат имена на местности, получени от изчезнали стари лични имена като Байчиновец, Владисов дол и др. Стари по тип и образуване са имената Забръ̀ца, Котларѝца, Обръ̀шина, Око̀лище, Погладѐц, Погладцѝте, Ра̀кошник, Рогопѐч и др. Това показва, че животът в селото не е прекъсвал за дълго време.

53. До̀лни Вадѝн

Население: 1900 г. — 651 жители, 1910 г. — 968, 1926 г. — 1349, 1934 г. — 1591, 1946 г. — 1640, 1965 г. — 1015, 1975 г. — 833, 1992 г. — 529.

Намира се на 30 км източно от Орехово и е разположено на стръмно място по десния бряг на р. Дунав. Землището му заема площ от 18 209 дка и граничи на изток с Байкал (Бешлии, Борил) и Крушовене, на югоизток — със Ставерци, на юг — с Брегаре, на запад Горни Вадин и Остров, и на север с река Дунав и Румъния.

Непосредствено под селото на Дунавския бряг са развалините на римския кастел Валериана. Ето как описва тези развалини граф Луиджи Марсили, когато минал оттук в края на XVII в.: „Тук до реката могат да се видят значителни останки от зидария, от която най-големият къс е навлязъл няколко стъпки във водата и има вид на паваж, направен от огромни дялани камъни. Остатъкът от зидарията е от тухли…“ (Димитров, Д. П., Археологическите изследвания на граф Луиджи Марсили из българските земи в края на XVII в. — ГСУИФФ, т. 43, С., 1946 г., с. 21). Всъщност това, което описва граф Марсили е северната стена на кастела. Тя е подмита в основата си от водите на Дунава и изцяло е паднала в реката. И сега си е там. В развалините на този кастел са намерени много предмети от римско време. От тях са публикувани една бронзова статуйка на богинята Венера, част от мраморна оброчна плоча с релефно изображение на бога Митра, друга една плоча, на която е представена борба между бик и куче и др. (Велков, И., ИАИ, т. XIV, 1943, с. 273). Открити са и две големи сребърни съкровища от римски републикански монети, сечени през II и I векове пр.Хр. (Герасимов, Т., ИАИ, т. XVII, 1950, с. 320 и ИАИ, т. XXII, 1959, с. 357). Тези две монетни съкровища показват, че преди римското господство в района на днешното село Долни Вадин е имало тракийско селище с богати хора. При някаква голяма опасност те са поверили своето сребро на земята. Тогава банки не е имало. Каква може да бъде тази голяма опасност, освен походът на римския пълководец М. Л. Крас в 28 г. пр.Хр. срещу племената бастарни. Притежателите на тези монетни съкровища са били отвлечени в плен или убити. Намерена е и една находка от бронзови монети в чифлика на Попов. Монетите са от IV в.сл.Хр. (Герасимов, Т., ИАИ, т. XVIII, 1952, с. 400). Тези монети са били зарити във връзка с втория поход на готите или поради някакво местно събитие.

Село Долни Вадин, което до 1900 г. се е наричало Стар Вадин или само Вадин, се среща в османските регистри от 1617 и 1632 г.г. под името Остовадин (РСт, 1, с. 400). Това означава, че селото със сигурност е заварено от османските поробители в края на XIV в. с днешното си име. Крайдунавските села са имали много превратна съдба по време на робството. Често са били обезлюдявани до човек. Оцелелите се спасявали във Влашко, но когато преминела опасността пак се завръщали. Да вземем само едно сведение, това на Хаджи Калфа, който е минал оттук през средата на XVII в. В своя пътепис той сочи, че Ореховският край представлява същинска пустиня (Мустафа бен Абдуллах Хаджи Калфа. — Румелия и Босна. — Сп. Архив за поселищни проучвания, кн. 2, 1938, с. 92). Всъщност самото селищно име Вадин е доста старинно и сочи датата на своето образуване преди края на XIV в. Името Вадин произхожда от изчезналото вече от обръщение лично име на човек Вадин. То е образувано от Вадо и -_ин_, подобно на Ваклин, Вълкашин и др. Личното име Вадо пък е съкращение от изчезналото име Вадомир или Вадимир, което означава „да бъде прочут обвинител да укорява и съди“ (Заимов, Й., Български именник, С., 1988, с. 42).

Село Вадин се споменава и в един план на р. Дунав от Земун до устието ѝ, съставен от 1779 г. до 1782 г. В този план е описан Дунавският бряг, върху който са разположени град Орехово и селата Селановци, Остров, Вадин и Бешлии (Коледаров, П., Изв.държ. архиви кн. 37, 1979, с. 145). Село Вадин е намерило място и в един пътепис от 1832 г. Тогава селото е имало 39 уземни къщи (бордеи, землянки), в които са живели 150 жители (Ивич, д-р Алекса, 1937, с. 7). Не е никак чудно, че населението на Вадин през 1832 г. е било толкова малко. По време на руско-турската война от 1828/29 г.г. от село Вадин са избягали 56 семейства и са потърсили убежища в Румъния. На 10 април 1830 г. тези бежанци отправили молба до румънското правителство да им разреши официално да се заселят във Влашко, където вече се били настанили. Ето списъка на тези 56 семейства от Вадин: „В село Янка били вече дошли Марин Гереза и Опро Митров, в село Потелу: Тодор Буйна, Никола, зет на попа Дино, Йон Баур, Йон, син на Скурто, брат му Начо, Добре Стойкин, брат му Флоро, брат му Стойко, Симеон, брат на Стойко, Радо Бузатулуй, Илия Щапела, Ене Бузата, Тодор, син на Ене Бузата, брат му Михаил, Йон, син на Гита, Лупо, син на Гина, Стан, Флоро Лунго, Спиро Доншарчеа, Стефан Шайгара, Стоян Шека, Стан Чобано, Първо Румъно, Стан ал Стойко; вадинчени, които вече живеят в село Хотару: Флоро Попеску, Майан ал Дино, Нико, негов брат, Станко Кокора, синът му Стоян, Андрей ал Кокоръй, Дино Савчо, Илие Яно, Илие Кунеско, Първан Пирой, брат му Тудор, Станко Владо, Ника ал Шони, Бадо Чобано, Лазар, син на Дан, синът му Кръскьо, Тудор, зет на Лазар, Флоро Вънтура Пае, Туле Въто, Димитро Човика, Радо луй Марко, Радо Тудориа, Динка ал Мария; в с. Грождибоду: Йон Преда, Йон Сърбулеско, Стефан Банолуна, Косто Бузато, Стан Чобанел, Стоян Първолето и Тома Чоклу“ (Романски, Стоян, Българите във Влашко и Молдова. — Университетска библиотека, №20, С., 1930, с. 112 и сл.).

По-голямата част от изселените в Румъния вадинчени след време се върнали. Това се вижда и от нарастване броя на неговите жители. Така от 39 уземни къщи през 1832 г. те стават 80 в 1860 г. (ДБИ, т. I, Архив Н. Геров) и 108 къщи и 168 венчила през 1872 г. (Летоструй, Виена, 1873, с. 58). Бързото нарастване на населението на с. Вадин е спомогнало тук да се открие българско училище още в 1855 г. (Илчев, Ив., 1926, с. 12). През 1864 г. обучението още се е водело по килийната метода от поп Марин Попов (Илчев, Ив., Архив ОИМ, сигн. I, 1346, 1927 г.). В 1865 г. тук идва учителят Иван Генов от с. Кунино. Той се е учил в родното си село при даскал Дико от Враца. Преди да дойде във Вадин е учителствал 5 години в с. Ставерци (от 1858 до 1863 г.г.) и две години в с. Брегаре (от 1863 г. до 1865 г.). Във Вадин той учителства цели 12 години и тук го заварва Освободителната война. Когато дошли русите бил вече арестуван от турската власт и затворен в един яхър в село Остров. Учителят Иван Генов пръв въвежда взаимоучителната метода в обучението.

След Освобождението в с. Долни Вадин се заселва Ботевият четник Младен Павлов Калинов — Козлодуйското даскалче. Неговата къща стои и до ден днешен до сами Дунавския бряг, близо до развалините на римския кастел. След 1878 г. населението на Вадин бързо нараства от пришълци от страната и завърнали се от Влашко бежанци. Мястото тук е стръмно и не позволява разширяването на селото. Ето защо идващите се заселили малко по-назапад и образували отначало квартал на с. Вадин. По-късно новото селище било наречено Нов Вадин, а старото Стар Вадин. От 1900 г. насам се оформили две административни единици и били наречени Долни Вадин и Горни Вадин. Поради всичко това и общото им землище, много от имената на местностите се повтарят. Повтарят се и имената на родовете. По-важни родове в с. Долни Вадин са: Въкови, Григорови, Житянови, Попови, Татаркови и Янчови.

Стари имена на местности в района на двете села няма, тъй като животът тук е прекъсвал за дълги периоди от време през турското робство.

54. До̀лни Лу̀ковит

Население: 1900 г. — 2002 жители, 1910 г. — 2578, 1926 г. — 3502, 1934 г. — 4015, 1946 г. — 4450, 1985 г. — 3100, 1992 г. — 2640.

Намира се на 33 км югоизточно от Орехово и е разположено в равна лъка по дължината на левия бряг на р. Искър. От 1959 г. минава административно от Врачански към Плевенски окръг. Землището му заема площ от 65 000 дка. Граничи на изток със с. Староселци и с. Махлата (по-рано Горун маала, а сега е гр. Пелово), на юг — с Бреница, на запад — с Кнежа, — на северозапад с Галово и Остров, и на север — с Гостиля, Ставерци и Брегаре.

От района на селото са известни и публикувани важни селища и паметници от различни исторически епохи. Така в местността Горната млака бе открито селище от края на неолита (новокаменна епоха), което датира от шестото хилядолетие пр.Хр. В същия район е намерена една бронзова брадвичка и един нож от мед, които датират от края на бронзовата епоха — или от втората половина на второто хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б. Археология, 1964, кн. 2, с. 76). На различни места в землището на селото се издигат повече от десет тракийски надгробни могили. Някои от тях са известни с имена: Дѝмова могила, Еленкински могили, Бренишките, Нановска могила и др. Досега тези могили не са били обект на археологическо проучване, но при разораване на една от Бренишките могили е открито погребение с трупоизгаряне и от погребалните дарове е запазена само една тракийска желязна юзда на лостове със строг зъбалец, която датира от II в.пр.Хр. (Николов, Б., ИАИ, т. 28, 1965, с. 186). Северно от селото е местността Владимировото. Тук при изкопи за водопровод бяха разкрити основите на голяма римска сграда, която обхваща повече от 200 кв.м. Зидовете са от камъни, споявани с варов разтвор. Заедно с това са намерени римски императорски монети, една бронзова подставка с пластично изображение на куче и петел и една бронзова тринога за светилник, върху която е гравиран пожелателен латински надпис: „Да се ползува от щастливо по-щастливо“ (Николов, Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 231, обр. 11). Със сигурност тази сграда е била пътна станция на римския път от Улпиа Ескус при с. Гиген за Чомаковското кале на юг и от там пътя се разклонявал за Мелта (при Ловеч) и за Сердика. Но тук при тази долнолуковитска пътна станция е имало друго отклонение на римския път за Монтана.

През времето на Първото българско царство в района на с. Долни Луковит е имало няколко раннобългарски селища. Те бяха разкрити заедно с техните некрополи. На север от днешното село в местността Помашка падина има останки от селище и некропол, които датират от IX до XII в.в. Бяха открити пещи за печене на керамика, а в погребенията на некропола бяха намерени глинени погребални урни и амфоровидни стомни. В самото днешно село, в така наречената Широка улица и в двора на Гаджалете, беше разкрит некропол с погребални урни от същото това време (Николов, Б., Археология, 1962, кн. 2, с. 35–37). Пак на север от днешното село чрез археологически разкопки бе проучен друг един некропол от раннобългарската епоха. Погребенията тук са извършени по християнския обред с трупополагане и изпънат скелет. Сред тях са разкрити само два езически гроба. Те са в свито положение (хокери). Тези погребения датират от VII до IX в. Южно от селото в зеленчуковата градина бяха намерени погребални глинени урни от същото време (Въжарова, Ж., 1976, с. 175–213 и 214–220). Безспорно е, че някои от тези селища са продължили живота си и през времето на Второто българско царство, но техните некрополи още не са открити. Едно от тях, чийто некропол беше открит на Широката улица, със сигурност е съществувало и е заварено от турците в края на XIV в. От Второто българско царство се изравят материали в дворовете около центъра на днешното село.

Безспорно е също, че турските поробители са заварили селото с днешното му име. След поробването на България село Долни Луковит в 1430 г. се е числяло като ленно владение към зиамета Неделичко (все още неустановено селище в този район). Според османския регистър село Долни Луковит през 1430 г. се е състояло от 44 семейства, а Горни Луковит от 47 семейства (РСт, 2, с. 80). В един друг османски документ от средата на XV в. пише следното: „Зиамет Неделичко, негов заим е Якуб челеби, син на Шахмелик бей, село Долни Луковит: домакинства 44, вдовици 7, приход без испенча 5022 акчета“ (ИБИ, т. XIII, 1966, с. 249). А в османски регистър от 1479 г. е записано: „Село Долни Луковит, домакинства — 24, вдовици — 7“ (ТИБИ, т. II, С., 1966, с. 161–333). Остава необяснимо защо е намаляло населението на село Долни Луковит почти наполовината през третата четвърт на XV в.? Може би, това се дължи на някакво събитие във връзка с преминаване оттук на армията на Владислав Варненчик през 1444 г. В друг османски документ от 1673 г., който се отнася за набиране на гребци за турския Дунавски флот от Ореховската каза, е записано, че от село Долни Луковит е мобилизиран българинът Иван, син на Стоян (НБ КМ, Ор.отд. Ф. 32, 64).

Стари родове в с. Долни Луковит са: А̀ленкьовци, Ва̀ковци, Вла̀овци, Гджа̀лете (Фра̀кьовци), Гу̀щерете, Йо̀нчовци, Да̀ковци, (заедно с тях са Гѝнци и Мортозо̀вци), Дима̀ците, Дѝнинци, Дѝнковци, Довурджа̀нете, Елѐнкинци, Еша̀новци, Ка̀лчовци, Ка̀менчовци (Са̀вковци), Кѐринци, Колеса̀рете, Колиба̀рете, Кяму̀рете, Ку̀кувци, Ла̀ловци, Къ̀нинци, Ма̀ринци, На̀йденовци, Ненѝйците, Па̀новци, Перчѝнете, Пѝровци, По̀товци, Пчешко̀рете, Реза̀чете, Тутѝлците, Цвѐтковци (от тях са произлезли Бу̀зовци, Миразчѝйте и Чѐповци), Цѐковци и Цифка̀нете (Стояновци).

В края на XVIII в с. Долни Луковит е ограбено и опожарено от кърджалийски банди и жителите му се разбягали в две посоки. Едни преминали във Влашко и след десетина години се завърнали. Това са били родовете Вла̀овци и Гу̀щерете. Други потърсили убежище в Горни Луковит (дн. гр. Луковит), но като преминала опасността те се върнали на имотите си. Тези родове са: Върба̀новци (Пѐлковци и Пепеля̀рете), Да̀лювци (На̀нкинци и Ма̀нчовци), Ду̀шковци (Герга̀нкинци), Йо̀ловци, Партѐнчовци (Рѝстовци), Пеша̀новци (Янку̀ловци), Ра̀ловци, То̀шковци (Бръ̀мбарете и Спирта̀ците), Хо̀джовци (Дѝловци и Ду̀пченовци), Цѐловци и Чу̀новци (Бозду̀ците, Орлѝте и Па̀товци). Тук има една голяма загадка. Защо тези родове са избягали в Горни Луковит? Каква стара връзка имат с това селище? Някои от тези родове твърдят, че още някога си са дошли от Горни Луковит. Отговор засега няма.

И още нещо. В с. Долни Луковит били заселени от турската власт няколко помашки семейства, които с времето се изселили оттук. Само местността Помашка падина е свидетел за помашката колонизация на селото. В Долни Луковит е останала помашката фамилия Асовци, които вече се смесиха с циганите. Асовци са дошли в Долни Луковит от с. Тодоричене. Там още го има рода на име Кънчовци. Тук са дошли Асо Метов Кънчов, Руньов Попов…

Заедно със завърналото се старо население през първата половина на XIX в. в с. Долни Луковит придошли от разни места следните родове: На̀новци (от тях са А̀нгеловци, Ба̀ковци и Близна̀ците), Стѝпцовци (Беремлѝйте и Чуфлига̀рете) — тези два рода са избягали от с. Сохаче поради притесненията на тамошните помаци. От с. Ставерци от рода Радойците идват На̀човци. От с. Опанец са дошли Опанчанете, а Ба̀нчовци и Йо̀товци — от с. Габаре, Ко̀стовци и Съ̀ловци — от с. Тодоричене, Кожуа̀рете — от с. Селановци, Бо̀новци — от с. Чомаковци, Попо̀вци — от с. Староселци, Песаро̀вченете — от с. Песарово (името на селото не е от писар, а е от старобългарската дума песар, човек, който отглежда песове, кучета за лов на болярите). В началото на XX в. тук се заселва Трифон Каменов Лалов от четата на Панайот Хитов в Сърбия в 1876 г. и опълченец на Шипка през Освободителната война 1877/78 г.г. Трифон Каменов е от рода Лалаците в с. Три кладенци, Врачанско.

Населението на Долни Луковит бързо се увеличава и това е една от причините тук да се открие училище още през 1830 г. (Илчев, И., 1926, с. 12). Първият учител е Петко Герчев от с. Камено поле. Той е учил 35 момчета по килийната метода цели три години и после става свещеник в родното си село. След него е учител Петър Брестенина от с. Търнак, а подир него е Динко Иванов от Койнаре, който е учителствал от 1845 до 1847 г.г. Той бил едновременно и кръчмар, и е обучавал около 50 ученика. После идва Илия Денков от Плевен, който отваря дюкянче в Долни Луковит и обучава ученици, но остава свещеник в селото и го замества учителят Цено Тончев от с. Главъ, а след него се редят учителите Горан Маринов от с. Главъ и Въло Бурденяшки от село Махлъта. В 1869 г. в църковния двор е построена първата сграда за училище и в нея учителства 4 години Петко Хитов от с. Староселци. Той е оставил една приписка в Миней на църквата Св. Георги в селото. В нея пише: „Луковит Долни, юлия 27-и, в 1872 г. са купиха целото коло т.е. църковни книги, които служат в Светия храм и до днес. Потписвам и ас учител П. Хитов, родом Староселци.“ Че действително Петко Хитов е бил учител в Долни Луковит през 1872 г. се вижда и от едно друго сведение, в което се казва, че той е обучавал 60 ученика в три отделения. В същото сведение пише, че в 1872 г. Долни Луковит има 150 къщи и 313 венчила, а в църквата Св. Георги свещенодейства поп Матей Пелов (Летоструй, Виена, 1873, с. 58 и 59). Свещеникът Матей Пелов е роден в село Девенци и за него имаме сведения от дядо Бончовото завещание от 1853 г. Негови наследници в Долни Луковит днес са Поповци (наричани още Пеловци). А завещанието на дядо Банчо е следното: „Село Луковит 1853 сене мц феварие 1 ден. Да знае как остана дедо Банчо запис от раката си на кащата и при живота си на сина си Марка такав запис остави кой дерзне да сземе от сина ми Марка що му оставам и кола и стока кой сака да земе да е проклет от триста и осемнаесет отци от деда Банча и ако земе едно да нема аир. Манчо кефил (свидетел — б.авт.), Начо Димов кефил, зет му Крско кефил, Никола Панов кефил. Тоа запис подписува по Димитър от Ставерци и попа Матее от Луковит. Потп. Банчо.“ Оригиналът на това завещание се пазеше в музейната сбирка при читалището в Долни Луковит, но за по-сигурно аз му направих снимка. През 1875 г. в долнолуковитското училище постъпва учителят Симеон Василев Бърдаров от Плевен. Той също е оставил приписка в един Триод на църквата: „В Тройце и единосущие, славимаго Бога, Отца и Сватаго Духа Амин. Сеи ден отдаемся Пасха Христова 21 ден месеца май година от Христа 1875. За воспоменанием подписвам аз Симеон В. Бърдаров отхранен българским родителем и отечество негово Плевен“. А на първия празен лист отпред на Триод от същата църква четем: „Тоя Триодион принадлежи на църквата Святий Георгий 1876 януари 25-ий Луковит. Учител Николчо Василев Врачанец“. Всъщност през тази година учител в Долни Луковит е бил Никола Василев Станев от Враца, който след Освобождението е адвокат в града. Домът му беше до Старата баня. Негови дъщери са врачанските учителки по математика сестри Станеви. След него учител тук става Христо Сп. Раилов, родом от Дупница и подир Освобождението се заселва в Орехово. По време на Освободителната война и след нея са учителите Стефан Попов от Бреница, Дамян Цонков от Долни Луковит и Стефан Дамянов от Койнаре, който в 1884 г. е ръкоположен в Долни Луковит за свещеник и умира като такъв през 1911 г. През учебната 1919/20 г.г. в Долни Луковит е открита непълна прогимназия, но на следващата година тя става пълна (ОДА, Враца, Фонд 1-к, оп. 1, арх.един. 600, лист 5 — тези сведения са от бележника на учителя Т. Стоянов, който ги е събирал от стари хора и от Игнат Попов).

От района на Долни Луковит можахме да съберем 265 имена на местности. Те показват дълбоката старинност на селището.

55. Драша̀н (Драгшан)

Население: 1965 г. — 827, 1975 г. — 654, 1992 г. — 363 жители.

Намира се на 26 км южно от Бяла Слатина и е разположено в дълбок дол с извори. Землището му заема площ от 18 898 дка и граничи на изток с Бресте и Реселец, на юг — с Камено поле, на запад — с Върбица, и на север — с Габаре.

В района на селото са разкрити праисторически, тракийски и късноантични селища и некрополи. В центъра на селото има останки от неизследвано средновековно селище и некропол. На север от днешното село в местността Крещта има останки от селище, което е съществувало през първия период на медно — каменната епоха — пето хилядолетие пр.Хр. Понеже мястото е риголвано за лозе, на повърхността се намират опожарена мазилка от жилища и пещи, късове керамика с врязани геометрични орнаменти и оръдия на труда от кремък, камък и кости на различни видове животни. Изглежда, че жителите на това селище, при някаква голяма и сериозна опасност, са потърсили временно убежище в Пещерата, която е на запад от селото. Тази пещера е обърната с отвора на изток и той е висок 6 м и широк 12 м. Върху пода ѝ има тънък културен пласт, в който се намират каменни брадвички и керамика със същите орнаменти, както в селището при Крещта (Миков, В., ИАИ, т. VII, 1933, с. 360 и Миков, В., Предисторически селища… 1933, с. 29). На 3 км. западно от Драшан около изворите в местността Изворел е имало голямо тракийско селище през желязната епоха. При изкореняване на гора бе разкрит неговият некропол. Погребенията са чрез трупоизгаряне. При глинените погребални урни освен пепел и обгорени човешки кости са намерени бронзови накити и една бронзова котелка, която датира от пети век пр.Хр. (Николов, Б., Археология, 1972, кн. 3, с. 57 и 58, обр. 4-б). На 2 км северно от Драшан вдясно от шосето за с. Габаре, при изкопи за напоителни канали бе открит интересен трако-римски некропол. Труповете на мъртвите са изгаряни на определено култово място. После от кладата са събирани обгорени човешки кости, накити, монети и съдове, които са поставяни при умрелия преди да бъде изгорен. Тези предмети са заравяни плитко в земята, заедно с погребалната урна и гробът е ограждан с камъни във форма на правоъгълник. Бяха разкрити много гробове, направени по този начин и в тях се откриха римски монети от началото на III век и изящно изработени глинени съдове (Николов, Б., Враца. Старо изкуство, С., 1968, 97). В други погребения бяха намерени бронзови монети от император Каракала, сечени в Адрианопол, Пауталия и Сердика (Юрукова, Й., Археология, 1977, кн. 2, с. 70).

Въпреки че досега все още няма преведени османски документи от първите векове на робството за село Драшан, то е безспорно, че селището е основано още през българското средновековие и е заварено от османската инвазия с името Драша̀н или Драгшан. Така е, защото село Драшан лежи върху развалините на по-старо средновековно селище и името му е от лично име на човек, което е изчезнало вече от употреба. Името на селото фигурира в единствения османски документ за него, който е с дата 1871 г. В този документ е записано ДРАГШАН (НБ КМ, Ор., сигн. Вд, 118/22). Васил Миков изказва мнението, че името Драгшан е от прабългарски или от кумано-печенежки произход. За пример привежда името на един управител (воевода) на гр. Воден през X век, който се е казвал Драгшан (Миков, В., Произход и значение на имената… С., 1943, с. 134).

В село Драшан има много стари родове, които не знаят прадедите им да са преселени от някъде. Тези стари родове са: Бутолѝнчовци, Въ̀ловци, Въ̀човци, Гѐрговци, Дѝлковци, Ева̀нчовци, Йо̀нчовци, (от които са произлезли На̀новци), после са Кала̀шовци, Ко̀марете, Ко̀цовци — Ку̀новци, Лева̀ците, Лѝловци, Ма̀нчовци, Пипѐрете (Пипѐрците и Ма̀торците), Та̀нчовци, Та̀шковци и Цѐковци. Само за рода Попо̀вци се знае, че са преселници от с. Дъскот. В самите стари родове на Драшан има лични имена, които също издават старинност и са излезли отдавна от обръщение. За пример ще посочим родовото име Бутолѝнчовци, което е умалителна форма от Бутолѝн, а пък то е от Буто и -_лин_ и означава пожелателното „да вирее, да се развива“.

Село Драшан е дало преди и след Освобождението много изселници в селищата на равнината: в Бяла Слатина, Гостиля, Кнежа и на други места.

Драшан е родно място и на Ботевия четник САВА ВЪЛКОВ НЕНКОВ (1833–1905 г.). Сава е от рода Въчовци. След разгрома на четата той е потърсил спасение към Сърбия, но е бил заловен в Пирот. Осъден е в гр. Русе на 5 години заточение в окови на остров Родос, където престоява 2 години. След заточението живее във Враца, където е старши пожарникар. Името на Сава Вълков е записано в тефтерчето на Христо Ботев с имената на четниците и е гравирано на пиедестала на стария Ботев паметник във Враца.

56. Дърма̀нци

Население: 1910 г. — 655 жители, 1926 г. — 746, 1934 г. — 802, 1946 г. — 787, 1965 г. — 673, 1975 г. — 642, 1985 г. — 488, 1992 г. — 470.

Намира се на 16 км югоизточно от Враца и е разположено в равна лъка близо до десния бряг на р. Искър. На юг от селото се издига скалиста височина с крепост. Землището на Дърманци има площ от 9525 дка. Но трябва да се има предвид, че това землище е било много по-голямо, но върху него се е разположил град Мездра, който няма землище и никога не е имал. Така например местността Садината, където днес е сградата на мездренската гимназия, до 1950 г. е била ливади на дърманчени. Сегашното землище на Дърманци граничи на изток с Брусен и Лик, на юг — с Типченица, на запад — с Ребърково и Крета, и на север — с град Мездра. В района на селото е намерена една римска надгробна плоча (Димитров, Д. П., Портретът… ИАИ, т. XIII, С. 1939, с. 108) и съкровище от голям брой римски сребърни монети от II до IV век, които намервачът е продал на килограм на Разноизнос и те са изнесени в чужбина (Герасимов, Т., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 188). Вероятно около днешното село Дърманци през римската епоха е имало канаба (квартал) от заселници на римския град при Мездра.

На юг от селото е височината Градище. Тук се виждат рушевините на голяма антична и средновековна крепост, която не е проучена. Дърманци се споменава за първи път с днешното си име в османски документ от средата на XV век като село с 11 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 259). В посочения османски документ (ИБИ, т. XIII, с. 255) е записано: „…мезра Дърманица, празна. Намира се близо до Моравица…“. Тъй като името на село Дърманци е жителско, то следва, че жители на средновековния град Дърманица са основали селото Дърманци. Това обаче е станало много време преди края на XIV в. и османското нашествие, щото и селото Дърманци, и мезрата Дърманица се срещат в един и същи документ от средата на XV в. Средновековният български град Дърманициа е разрушен от турците още в 1393 г. заради стратегическото му положение по пътя за София и Искърския пролом. Затова е обезлюден и се нарича мезра. А думата мезра̀ е арабска и означава „място без население“. Според едно местно предание селото Дърманци се е намирало в местността Селището — на 1 км от днешното село на запад. Но поради някаква щета̀ се е преместило тук преди два века.

Стари родове в с. Дърма̀нци са: Газиба̀рете, Га̀нинци, Го̀цовци, Да̀ковци, Дара̀ците, Да̀цовци, Кѝтинци, На̀новци, Нѐковци, Нѝновци, Йо̀товци, Мѝшовци, Орло̀вци, Па̀вловци, Пома̀ците, Попо̀вци, Пѐковци, Пѐтковци, Риба̀рците, Ста̀нковци, Танколѝйте, Умеровци и Шийкьовци. Още през първата половина на XIX в. в Дърманци се заселили: Бродѝлците, Ву̀товци, Дѝловци и До̀човци от с. Калугерово, Ботевградско, Бо̀товци, Цѐновци и Я̀кимовци от с. Игнатица, А̀човци от с. Потоп, Софийско, а от с. Огоя дошли Велчовци, Стаменовци и Тодоровци. В края на XIX в. от с. Типченица идват Мѝновци, от с. Лик дошли Лѝженете и от с. Люти брод — Бръдарете. От началото на XX в. започва масово изселване на дърманчени в Мездра. От родовете Диловци и Дочовци няколко семейства се преселили в Бяла Слатина, където ги наричат Дърманченете.

Още в средата на XIX в. в Дърманци е имало училище. В една приписка върху църковна книга четем: „Писах аз даскал Драган от Люти дол вов село Дарманци кога седех две години та учих децата…“ А един от неговите ученици е оставил следната приписка: „Тоя Псалтир на Стоян Ботов Враца казаси от село Дарманци коги седех у Манастирище, Рахово казаси та учих деца. Месец юния в седми ден летни на 1872 г“.

57. Елисѐйна

Население: 1910 г. — 574 жители, 1926 г. — 694, 1934 г. — 556, 1946 г. — 579, 1965 г. — 968, 1975 г. — 764, 1985 г. — 496, 1992 г. — 490.

Намира се на 30 км южно от Враца и е разположено на слънчев склон по левия бряг на р. Искър. Има железопътна гара и шосейна връзка с Мездра и София. Срещу гара Елисейна се намира медодобивен завод, който претопява медната руда от мина Плакалница. Землището на Елисейна заема площ от 7676 дка и граничи на изток със Зверино и Зли дол, на юг — с Еленов дол и с. Габровница, на запад — с Оплетня, и на север — с Очин дол.

На скалистата височина Градище са останките на укрепено праисторическо селище, което е съществувало през медно — каменната епоха. По-късно тук е построена късноримска крепост, която е била използвана и от българите през средновековието. Намерени са много антични предмети и една находка от бронзови и късноантични монети, от които 116 са колониални. Те са сечени в Анхиало, Адрианопол, Августа Траяна, Калатис, Виминациум, Марцианопол, Никополис ад Иструм, Никодимия, Одесос и Сердика. Имат образите на императорите Максимин I, Каракала, Север Александър, Септимий Север, Гета, Елегабал и Макрин. Всичките са управлявали през третия век (Филов, Б., ИБАД, т. I, 1910 г., с. 223). Циркулацията на тези колониални монети, обхващаща почти всички провинциални градове с муниципалитет на Балканския полуостров, които са имали право да секът монети, показва също и връзките на крепостта Елисейско градище.

Елисейна е старо селище, образувано още по времето на българското средновековие. Името му е от параклис или оброк, посветен на Св. Елисей — име на библейски пророк. Това е станало също през средновековието, защото турските поробители са заварили в края на XIV в. селото с името си Елисейна. Записано е като тимар (ленно владение) в османски документ от средата на XV в. (ИБИ, т. XIII, с. 249). Поради чумните епидемии и други бедствия селото се е местило по време на робството в местностите Детковица и Гръстелниците (Динев, Л., Селищната област по Искърския пролом. — С., 1943, с. 113).

Стари родове в Елисѐйна са: Ба̀мбалците, Бега̀лците, Ву̀товци, Въ̀лковци, Гѐрговци, Да̀цовци, Мѝкьовци, Мѝловци, Младѐновци, Момчѝловци, Мо̀новци, Мо̀чурците, Недѐлкьовци, Пу̀цовци, Светка̀чете, Семьо̀новци, Стоя̀нчовци, То̀товци, То̀шовци, Цѐндовци, Цуцовци, Шарковци и Шестаците. Тези родове не помнят да им е предадено от прадедите, че са дошли от други селища. В Елисейна има малко преселници от други места. Така в първата половина на XIX в. от с. Голямо Пещене дошли Пещенете, от с. Батулия — Батулинците, а от с. Ябланица — Ябукарците. Поради липса на обработваема земя и поминък в края на XIX в. от с. Елисейна се изселват десетки семейства, които се установяват в с. Бистрец, Враца, Пудрия, Чирен и на други места. Навсякъде те носят селищното си име като родово — Елисейците. След 1950 г. около железопътната гара Елисейна се основава нов квартал на селото, което е на 3 км източно от старото село. Основателите на този нов квартал са изселници от селата Еленов дол, Елисейна, Зли дол, Очин дол и други места. Основен поминък на тези нови заселници е работата в медодобивния комбинат, обогатителния филиал към него и мина Плакалница.

Животът в Елисейна не е прекъсвал за дълги периоди от време през вековете на робството. Това показват и имената на местности, сред които има и много старинни като: Ку̀манец, Су̀сман, Шума̀н, Гръ̀беш, За̀градня, Запектьа̀, Кла̀ге, Колнѝк, Крещта̀, Ложенѝца, Ло̀жище, Одана̀т, Осла̀ре, О̀струг, Рудина̀та, Стага, Стагѝте, То̀чище и др. Тук е налице старо българско население.

58. Енѝца

Население: 1872 г. — 117 къщи и 177 венчила, 1910 г. — 1791 жители, 1926 г. — 2303, 1934 г. — 2491, 1946 г. — 2582, 1965 г. — 2046, 1975 г. — 1866, 1992 г. — 1368.

Намира се на 16 км югоизточно от Бяла Слатина и е разположено в малък дол с извори. През селото тече малката рекичка Енишка бара, която се влива като ляв приток в р. Искър между Койнаре и Глава. Землището на Еница има площ от 33 331 дка. Граничи на изток с Койнаре и Глава, — на юг с Чомаковци, на запад — с Враняк и на север — с Търнак. В района му има непроучени праисторически и тракийски селища. Повече от петнадесет тракийски надгробни могили се издигат в землището на Еница. Някои от тях имат имена, получени от собствениците на имотите или от името на местността. С имена са следните: Бекрѝевец (тук са четири могили), Въ̀шкови могили, Гачовска могила, Голата могила, Киркова, Нейкова, Пресѐчена могила, Обро̀ка (на нея е имало оброчен кръст, почитан на Костадиновден), Пѐшина могила, Проклетѝйте, Сола̀рска, Урушка и още няколко без имена. Следи от тракийско селище има около извора Мариновец, където се намира керамика, характерна за желязната епоха. При риголване за лозе в местността Бекриевец бяха разрушени четирите могили. В една от тях е разкрито погребение с трупоизгаряне. От погребалните дарове са запазени голяма глинена урна и други три глинени съдове, които датират от V в.пр.Хр. (Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 192, обр. 37). Толкова много тракийски могили не ще да са само от селище. Тук вероятно е имало тракийско земевладелско имение и в някои от тези могили са били погребвани членовете на земевладелския дом. През късноримската епоха в района на днешното Еница е имало трако-римско селище. За това свидетелства една плоча с посветителен латински надпис от времето на император Марк Аврелий Север Александър, управлявал империята от 222 до 235 г. (Геров, Б., Инскрипционес латине… С., 1989, № 152).

Село Еница е основано още през българското средновековие. Името му е от личното име Еньо с -_ица_ и може би има нещо вярно в легендата, която се разправя, че е имало оброк на празник Еньовден. Но селото е придобило това си име още през средновековието. Турците са го заварили с днешното му име в края на XIV в. Това се вижда и от един османски документ с дата 1430 г., където то е записано като ленно владение с името Аниче (РСт., 1, с. 406). В османски документ от средата на XV в. е записано дословно: „Някои от раите на село Косталево живеят постоянно в село Еница“ (ИБИ, т. XIII, с. 265). Изглежда, че при инвазията на турците село Еница е пострадало много и населението му е доста намаляло. Това означава намаляване на данъкоплатците и ето защо турската администрация е предприела първите най-ранни преселвания на българската народност, която датира от първата половина на XV в. (Гандев, X., Българската народност през XV век. — С., 1972, с. 108). В османски регистър за войнуци с дата 1548 г. в графата на село Долно Иставриче е записано така: „Стойко, син на пришелец, вместо Стоян, починал от село Яниче; Димитри, син на Богдан от село Яниче; Радослав, син на Драгне — вместо Драгошин, който е избягал и не е на лице от село Яниче“ (ИБИ, т. XX, с. 94 и 98). Спомен от войнаганския институт и от войнаганите на село Еница е името на местността Войнежец, която е близо до селото и тук има основи на стари постройки. По старо предание е била квартал на войнаганите(???).

През вековете на робството село Еница се е местило на няколко места. Едно от тях е при Дренова туфа, а друго — в местността Манастирище. И на двете места има основи от стари църкви или параклиси. Село Еница се споменава и в кондиката на Етрополския манастир от 1648 г. (Мутафчиев, П., Сб, БАН, 1931, с. 22).

В края на XVIII в. село Еница е опожарено от кърджалийски банди. Жителите му се разбягали и част от тях потърсили убежище във Влашко. Това са едни от старите родове на селото Влаевци, Литовци, Мавровци и др. Турската власт не закъсняла на мястото на избягалите еничени да засели помаци от Ловчанско и Тетевенско, които след Освобождението постепенно се изселили в Анадола. През 1865 г. между Еница и Враняк е образувано селище от черкезки колонисти, но и те в късната есен на 1877 г. се изселили в Анадола. И днес това временно селище се нарича „Черкезкото“. Но животът в село Еница не е прекъсвал за дълги периоди от време, защото сред имената на местностите в района на селото са се запазили и доста старинни имена като Бекрѝевец, Войнѐжец, Жѝлковец, Лу̀ндовец, Марѝновец, Пѝпра, Кременѝш, Ромодо̀л и др.

Стари родове в Енѝца са: Вѐлювци, Вла̀евци, Влъ̀ковци, Га̀нчови, Дѐковци, Игна̀товци, Ѝнковци, Ко̀човци, Ла̀ловци, Лѝтовци, Ма̀вровци, Мѝловци, Нѝтовци, Кра̀пчовци, Ку̀нчовци, Срѐдковци и Цо̀нинци.

Към средата на XIX в. в Енѝца са придошли следните родове: от Пра̀вец — Га̀човци, Ма̀ньовци и Ра̀човци, от Ботевград — Мана̀вете, от с. Тлачене — Па̀новци, от Койнаре — Бѐнчовци и Па̀човци. След това дошли Ко̀цовци от с. Сохаче, Васѝловци, Драголѝновци и Панталѐевци от с. Струпен, Нѐшовци от село Буковец, Глоговци от с. Радовене и др. И така година след година населението се увеличавало и през 1872 г. село Еница има 117 къщи, в които живеят 177 венчила (т.е. семейства). През същата година в Старата църква-плетарка „Св. Атанас“, която е строена в 1835 г., е служил свещеникът Иван Николов, а в училището Панчо Павлов е обучавал 38 момчета в две отделения по взаимоучителната светска система и методика (Летоструй, Виена, 1873 г., с. 58). Първото училище в село Еница е било също плетарка, построена в 1835 г. в двора на Старата църква Св. Атанас. Първият учител е бил Ганчо поп Николов. През 1871 г. се построява Старото училище от кирпичени тухли и е било покрито с керемиди. В 1944 г. е завършена Новата църква „Свети Атанас“.

59. Ередѝн (Ха̀йредин)

Население: 1860 г. — 110 двора, 1872 г. — 128 къщи и 231 венчила, 1900 г. — 297 къщи и 2186 жители, 1910 г. — 2625 жители, 1926 г. — 3661, 1934 г. — 4131, 1946 г. — 4177, 1965 г. — 4034, 1975 г. — 3499, 1992 г. — 2532.

Намира се на 28 км югозападно от Орехово и е разположено по дължина в равната лъка на левия бряг на р. Огоста. Землището му е голямо и заема площ от 58 740 дка. Граничи на изток със Софрониево (Сърбеница) и Ботево, на юг — с Манастирище, на югозапад — с Долна Гноеница, на запад — с Бъзавец, и на север — с Крива бара. Най-старото селище в района на Ередин е било в местността Рога̀ — югозападно от днешното село. Тук се изравят късове от опожарена глинена мазилка на жилища, кремъчни и каменни оръдия на труда и керамика, която е характерна за медно — каменната епоха — петото хилядолетие пр.Хр. Останки от друго праисторическо селище се намират в местността Попов камик, северно от Ередин. Тази местност е плоска скалиста тераса, която се издига над някогашния ляв бряг на р. Огоста. При оран тук се изравят оръдия на труда и керамика, която е подобна на керамиката, открита в некропола при с. Търнава и датира от началото на бронзовата епоха или края на четвъртото хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б., Эпоха ранней бронзы… 1982, с. 197).

Богати останки от тракийско селище се намират на територията на днешното село. Това селище е обитавано през желязната и късноримската епохи (Миков, В., ИАИ, т. XII, 1938, с. 391). Останки от друго тракийско селище има и в местността Старите лозя. Тук бяха открити каменно гърло и корито от неизвестен досега стар кладенец, а също така и много глинени съдове (Коцев, Н. М., БИБ, год. V, 1931, т. II, с. 163). Но най-бележит паметник от късноримската епоха е единствената открита досега у нас антична работилница за хромели (кръгли мелнични камъни). Първоначално на десния скалист бряг на р. Огоста е имало отвесно изправена скала. След продължително къртене на камъка на тази скала за направа на хромели, е издълбана пещера. Тя има дълбочина 19 м и ширина 17 м. Височината на отвора отпред е 4,5 м. Вътре в изкуствено издълбаната пещера се наброяват повече от 150 гнезда, от които са изваждани кръгли хромели за ръчна мелница. Гнездата имат форма на правилен цилиндър с диаметър до 0,5 м. и дълбочина от 0,2 до 0,6 м. Става ясно, че древните каменоделци са чертали с пергел заравнената повърхност на камъка и след това с метално длето са изсичали в дълбочина различни по височина каменни цилиндри. Подир изваждането им от гнездата те са били нарязвани на кръгли мелнични хромели с дебелина около 0,12 м. Полученият хромел е бил оглеждан и пробиван на място, след което готовите ръчни мелници са разнасяни из околните трако-римски селища по пътя на търговията. При разчистване на тази оригинална работилница, заедно с готовите, полуготовите и счупените по време на производството им хромели, бяха открити глинени съдове и медни римски монети, някои от които са сечени през управлението на император Йовиан — 364 г. (Николов, Б., Единствената у нас антична работилница за хромели. — Вестник „Отечествен зов“, Враца, 1960 г.).

В землището на село Ередин се издигат повече от десет тракийски надгробни могили. Някои от тях имат имена: Баурѐнска могѝла, Илѝева, Мерджа̀нкова, Мечка̀рска, Срѐбрена, Ста̀нкова, Ста̀рата, Су̀башинска, Таралѐжката могила и още няколко без имена, на които насипът е вече смъкнат от продължителното разораване с машини. Тези могили не ще да са само от тракийско селище. Известно е, че само тракийската аристокрация е била погребвана в земни могили. Ередѝнските могили или част от тях, изглежда са били насипани върху погребенията на един голям земевладелски аристократичен род на траките трибали, които са имали свое имение в този район. Досега нито една от посочените могили не е разкопана от специалист, за да се добият повече научни сведения.

Днешното село Ередин, но не със същото това име, е основано в края на VII в. като военен гарнизон на Аспарухов окоп и вал. Този окоп и успоредният на него землен вал е едно грандиозно за времето си землено укрепително съоръжение (Крънжалов, Д., Землени укрепителни съоръжения на Балканския полуостров. — С., 1948). Неговото предназначение е било да спира грабителските набези на аварската конница от запад, където е била Аварската държава. Аспаруховият окоп и вал започват от високия бряг на р. Дунав — западно от Козлодуй. Окопът и валът вървят успоредно право на юг и пресичат безводната равнина Златия. Завършват при Ередин, където се разклоняват и се губят в лъките на р. Огоста. (Според Шкорпил, К., ИРАИК, т. X., 1905, с. 571. Окопът има дължина 21 км, а според Рашев, Р., Изв.муз. СЗ България, т. XI, 1986, с. 13, е дълъг 24 км). През 1978 г. ние извършихме археологически сондаж на Окопа западно от с. Ередин. (Разкопки на Б. Николов с ученици от ерединската гимназия). Направен бе напречен разрез на окопа и вала с дължина 20 м, и ширина 5 м, който обхваща цялото землено укрепление в сегашния му вид. Получи се един доста отчетлив профил. Ясно се виждаха слоевете на почвата в дълбочината на окопа и натрупаната земна маса на вала. Установи се, че в своя първоначален вид окопът е имал дълбочина 3 м, ширина в горната част 5 м и ширина в основата долу 2,5 м. Стените му са били косо шкарпирани, а подът е бил равен. Валът е образуван след като откъм изток е натрупана всичката изкопана земя. Укрепяван е откъм западната страна с чимове и колове с плет, което се доказа от разкопките. Нашите наблюдения по време на археологическия сондаж показват, че валът е имал първоначална височина около 2 м. Така окопът и успоредният на него землен вал са представлявали едно доста трудно за преодоляване препятствие за конницата на аварите. Това препятствие е достигнало средна височина 5 м и ширина също 5 м. (Николов, Б., Археологическо проучване на Аспаруховия вал. — Вестник „Отечествен зов“, Враца, брой 95, от 1.XII.1978 г.).

И така, в края на VII в. е било основано селище като военен гарнизон на важно стратегическо място, гдето се разклонява и завършва Аспаруховият окоп. Как се е наричало по-рано не е възможно да се установи. Но през време на Втората българска държава това селище е продължавало да съществува. Доказва се от погребенията в местността Латински гробища, които са средновековни. Но народът ни на всичко старо казва „латинско или турско“. В края на XIV в. турските завоеватели са го заварили с днешното име Ередин. Изглежда, че жителите на Ередин са оказали съпротива на поробителите и селото е било временно обезлюдено. Това не е единствен случай в този район в края на XIV в. Обезлюдени са били също селата Бързина, Девене, Еница, Рогозен, Сираково и др. В един османски документ от 1430 г. е записано: „Мезра Иралдин, която съставлява ниви на селяните от казаното село…“ (РСт, 1, с. 472 и НБ КМ, Ориент. отдел, ОАК 265/8, л. 45-б). Думата мезра е арабска по произход и означава землище на обезлюдено село. По всичко изглежда, че жителите на мезрата Ередин не са отишли много далече и не за дълго време. В следващите османски регистри с дата 1606 г., 1617 г., 1639 г. Ередин е записано като село с 23 домакинства, което дава годишен приход на заимина 500 акчета (РСт., I, с. 472 и НБ КМ, Ор.отд. ОАК 128/2, л. 46-а; Никопол, фонд 114/89). В друг османски документ с дата 1620 г. е записано: „Каза Рахово, село Ередин с 15 домакинства…“, а в същия регистър за 1632 г. е отбелязано, че село Ередин има 18 домакинства (ТИБИ, т. VII, С., 1986, с. 265 и 348). В един регистър за набиране на гребци за турския Дунавски флот през 1673 г. е записано, че от село Ередин е мобилизиран за гребец Петър, син на Съботин (НБ КМ, Ор.отд. фонд 32, арх.ед. 64 и РСт., I, с. 472).

От векове и до ден днешен жителите на околните села наричат селото ЕРЕДИН, а жителите му ерединчене. В една народна песен от този край се възпяват подвизите на Ередин Войвода. Селищното име Ередин е изцяло от лично име на човек, който се е казвал Ередин. Личното име Ередин или Ерден с женска форма Ередина и умалителното Ерединка е кръстоска от Ердан и от Ердана, а пък те са видоизменения на Йордан и Йордана. И днес още в селата Баня, спадащо към Монтана, и Брезе и Заноге, Свогенско, се среща личното име Ередина, а в Годеч, в Алдомировци, Сливнишко и в с. Мраморен, Врачанско, по традиция се предават от поколение на поколение личните имена Ерединка (Илчев, Ст., Речник на личните и фамилни имена у българите. — С., 1969, с. 199). Името Хайредин, което е турско по произход и означава „добро от вярата“, е измислица и е дадено на селото Ередин късно след Освобождението от турско робство. Дали са го полуграмотните даскали на селото. Уж че тук е живял някой си голям турчин Хайредин паша. Виж ти, как са преценили тези хорица: турското име по-ще приляга на селото, отколкото простото българско Ередин. Това е то да си имаш работа с една още непробудена национално полуинтелигенция. Горките, те не само са били полуграмотни, но и непросветени. Не са знаели, че от Тимок до Искър не са живели турци и няма нито едно селище или град с турско име, освен Хайредин. В този район има запазени латински, гръцки и прабългарски имена на селища, но не и турски.

В края на XVIII в. село Ередин е било ограбено и опожарено от кърджалийски банди. Жителите му временно се разбягали, но в началото на XIX в. много от родовете се завърнали и възобновили селото отначало с 13 къщи (Манчев, Ц., Описание на с. Хайредин, Ореховска околия, Врачанска област. — Вестник „Дунавска трибуна“, гр. Орехово, брой 337 и 338 от 20.II.1937 г.). Селото бързо нараснало числено от завърнали се стари родове и от пришелци. През 1847 г. в Ередин е открито първото училище (Илчев, И., 1926, с. 12). В 1872 г. в Старата църква „Св. Петка“ свещенодействат двама свещеници Иван Николов и Тома Атанасов. В същата година в ерединското училище учителят Мл. П. Божинов е обучавал 80 деца в три отделения (Летоструй, Виена, 1873, с. 61). В пролетта на 1865 г. източно от Ередин турската власт заселва около 300 семейства черкезки колонисти (Мургин, Ц., 1955, с. 388). Но тези неканени гости се изселили в Анадола през есента на 1877 г., страхувайки се панически от руските освободителни войски. Жителите на Ередин са запазили до ново време неприятни спомени за грабливите черкезки и татарски неканени гости.

Стари родове в Ередин са: Божа̀нкинци, Бо̀ковци, Бръ̀мбарете (Ма̀тковци), Бу̀шовци, Ва̀нчовци, Ва̀човци, Воденча̀рете, Въ̀лковци, Гава̀зете (Гълъба̀рете), Га̀нинци, Говеда̀рците, Гора̀нчовци, Гръста̀рете, Гу̀щерете, Джѝрдовци, Джу̀рджовци, Дѝшовци, Драга̀новци, Жа̀бовци, Зѐрковци, Илѝевци, Ѝлчовци, Кѝковци, Кола̀рците, Колиба̀рете, Ко̀новци, Ла̀ловци, Лиа̀рците, Лѝцовци, Маджа̀рете, Ма̀новци, Ма̀нчовци, Мечка̀рете, Мѝкинци, Мѝковци, Мѝловци, Мо̀нчовци, Мъ̀жка̀рете, Нѐшовци, Нѝнчовци, О̀блаковци, Панду̀рците, Пѐтлювци, Пища̀ците, Пу̀евци, (от тях са То̀нчовци), Риба̀рете, Са̀вовци, Свѝнските (те са едно с Тумѐнкьовци), Су̀башийте, Таралѐжете, Телцѝте, Топа̀лете, Цѐновци, Черга̀рете, Я̀ковци и Я̀нкинци.

Към средата на XIX в. в Ередин се установили много пришелци. Така от с. Буковец, Видинско, дошли Вра̀нчовци, от с. Стубел идват Попо̀вци и Дрънда̀рете (Ва̀ковци, Младѐнчовци и Пу̀нчови), от с. Липен — Баша̀кьовци, от с. Лесура — Лесура̀ченете, а от Вълчедръм идват Мерджа̀нковци и Уша̀тите. След Освобождението от турско робство тук се заселили: Дѝловци от с. Игнатица, Припъ̀лженете от с. Припължене, Баурѐнците от с. Баурене, Пещенцѝте от с. Горно Пещене и Пришелцѝте от с. Челопек.

От землището на с. Ередин сме събрали общо 246 имена на местности, някои от които имат доста старинен произход: Грълище, Дъбето, Крешка, Рупите, Тока, Чанковец и др. Те са признак, че в селото открай време живее българско население.

60. Звѐрино

Население: 1910 г. — 819 жители, 1926 г. — 1054, 1934 г. — 1220, 1946 г. — 1256, 1965 г. — 1883, 1975 г. — 2105, 1985 г. — 2232, 1992 г. — 2306. Това е единственото село, което е увеличило броя на населението си.

Намира се на 30 км южно от Враца и е разположено по двата бряга на р. Искър при устието на р. Златарица (Златица), която е ляв приток на Искър. Състои се от Ста̀рото сѐло Звѐрино, от квартала около железопътната гара Звѐрино и от наскоро образуваното селище или квартал, наречен Ода̀нат. Землището му заема площ от 35 138 дка — повечето планинска земя. Граничи на изток с Люти брод, на юг — с Игнатица, на северозапад — със Зли дол и Осѐлна, на запад — с Елисѐйна и на север — с Очѝн дол. В околностите му са намерени останки от тракийски и късноримски селища, които не са проучени. Днешното село е основано върху развалините на голямо средновековно селище. В местността Сло̀го, която се намира в северозападната част на Старото село, бе разкрит средновековен некропол с християнски погребения и накити от XII до XIV в. При скелетите са намерени обеци, гривни и пръстени от бронз и от сребро. В един османски документ от 1430 г. е записано село Изверине (РСт., I, с. 409), а в друг документ, които е от средата на XV в., село Изверине е записано с 11 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 255). Северно от селото в местността Джурѝлова глава са развалините на голяма средновековна крепост, която вероятно е охранявала пътя от Враца за София, минавал по поречието на р. Златица. От тази крепост са запазени порутени стени до 4 м. височина, среща се и керамика, характерна за периода от ХII до XIV в. В новия квартал Оданат, близо до Печена цръква, бе намерено съкровище от сребърни накити от периода след XV в. и сребърни турски и западноевропейски монети с последна емисия от 1769 г. Това малко съкровище, зарито в земята, показва някакво събитие станало тук през последната четвърт на XVIII в. Накитите и монетите са разпределени между намервачите, които само ми ги показаха.

Стари родове в Звѐрино са: Вѐльовци, Гьо̀ргьонци, Каца̀ревци, Кю̀лтовци, Ма̀нчовци, Мѝковци, Мѝцовци, Нѐновци, Па̀вловци, Пѐндовци (Клѐнзовци), Пѐшовци, Порадзѝйте, Суга̀ревци и /Х/а̀йтовци. След 1920 г. около ж.п. гара Звѐрино е заселен кварталът Га̀рата с преселници от Звѐрино, Игна̀тица, Осѐлна, Очин дол и други места. През 1956 г. е завършен мостът на р. Искър и това улеснява заселването на квартала Оданат, където до 1944 г. е имало само няколко къщи на колибари. Днес в този квартал живеят повече от 50 семейства, които са преселници от Игна̀тица, Осѐлна, Очѝн дол, Зли дол и др. В началото на XX в., поради липса на поминък и работна земя от Зверино се изселват няколко десетки семейства в с. Метковец, Врачанско, в с. Цани Гинчев, Шуменско, в Каспичан и Мадара, в с. Кладенец, Добричко и в с. Медовина, Търговищко. В последните години построяването на един завод и на една оранжерия за ранни зеленчуци осигуриха добър поминък на населението на с. Зверино.

61. Згорѝград

Население: 1910 г. — 1025 жители, 1926 г. — 1249, 1934 г. — 1469, 1946 г. — 1537, 1965 г. — 1970, 1975 г. — 2118, 1985 г. — 2022, 1992 г. — 2070.

Намира се на 5 км северозападно от Враца и е разположено сред затворена котловина по двата бряга на р. Лева. Землището му е напълно планинско и има площ от 28 467 дка. Граничи на изток със землищата на планинските села Метко̀вец и Паволче, на юг — със Зверино и Очѝн дол, на запад — с Бистрец и Лютаджик, и на север — с Враца. Открай време жителите на село Згориград са били миньори, такива са и днес. Мините за добиване на медна руда се намират на юг и югозапад от селото и много насгода. Тези мини са разработвани още в най-дълбоката древност В една стара купчина медна шлака бе намерена медна брадва-копач, която не е била употребявана за работа. Тази брадва-копач датира от втората половина на медно — каменната епоха, което ще рече четвъртото хилядолетие пр.Хр. (Миков, В., ИАИ, XII, 1938, с. 232). В района на селото са намерени и бронзови брадви, датиращи от края на бронзовата епоха (Миков, В., Предисторически… 1933, с. 100) и каменни калъпи за тяхното отливане (Николов, Б., Археология, 1974, кн. 1). В стари галерии на мина Плакалница са намерени стари рударски инструменти от желязо и медни византийски монети с последна емисия от името на император Исак II Ангел, 1185–1195 г. (Мушмов, Н., ИАИ, II, 1924, с. 385). Всички тези находки показват, че в околностите на с. Згориград, като се започне от медно — каменната епоха и се стигне до наши дни, е добивана медна руда. Нещо повече, калъпите за отливане на сечива от арсеников бронз показват, че тук е имало и леярни и не бива да бъде чудно, че ако се направи химичен анализ на намерените в северозападна България оръдия от мед и бронз, ще се види, че произходът на много от тях сочи медните находища около село Згориград.

Засега няма сведения кога точно е основано селото Згориград. Името му липсва и в преведените османски регистри. Изглежда, че жителите му са били зачислявани от турската администрация заедно с жителите на Враца. Според едно местно предание село Згориград е било част от старинния Вратица. Това ще да е най-правдоподобно, тъй като името Згориград е образувано не от згур, а от старинен предлог за „зад“ + горы „планина“ и град — „укрепено място“. С времето гласната в старинния предлог -_за_ „зад“ е асимилирана и е останала само -з. И така, името на село Згориград означава градът зад планината. Колкото и да ни се вижда чудно, стари родове на Враца водят потеклото си от Згориград. Такива са Печеня̀ците от Враца, които са клон от згориградския род Печенѝйте и пр. Жители на с. Згориград се срещат и в архивите на Хаджитошеви от 1811 г. до 1823 г.: „Драгошин продал гора, купени мехуре от Мицо Петров, Найден Козар, Петко Красков, Тоно Петров, Тома Конов, Гено Колов и Живко. Дедо Дино продал шинди…“. Село Згориград е изпратило дар за сватбата на Димитраки Хаджитошев едно шиле в 1812 г. (Семеен архив на Хаджитошеви, т. I, документи: 432, 440 и 489). Стари родове в с. Згориград са: Белма̀рковци, Бѐрчовци, Божковци, Вълчинковци, Дановци, Джокелете, Донинци, Каца̀рците, Кипу̀ите, Кракѝшковци, Лесѝчковци, Лу̀днинци, Ма̀новци, Мѝшовци, Па̀новци, Печенѝйте, Пръ̀нчовци, Ра̀гювци, Саботѝновци, Цѐновци, Чрънма̀рковци и др. Към средата на XIX в. от с. Осѝково идват А̀нтовци, Лѝловци, Лоза̀новци и Стамболѝйте. По същото това време от с. Бов дошли Бѐковци, Бръ̀нзовци, Бо̀вянете, Пѐнчовци и Рева̀лците, от с. Горна Бела Речка идват Ма̀нчовци, от с. Лакатник — Са̀рловци и Чафу̀тете, от с. Церово — Вековци и Соколовци, и от с. Чомаковци — Кадѝйте, които били притеснени от помашката колонизация на тяхното село. Днес по-голямата част от жителите на Згориград се препитават с работа в индустриалните предприятия на Враца, в мините и с малко земеделие в околностите на с. Нефела.

В село Згориград е имало училище още през XVIII в. Един от учителите в края на XVIII в. е бил бащата на Кръстю Стоянов Пишурка, който е преселник от с. Влашко село (Царевец). За старинността на с. Згориград говори и неговата топонимия. Тук са запазени много старобългарски наименования на местности като: Джубелѐц, Дѝрин падѝна, Кла̀буко, Дока̀тски ка̀мик, Лѐва, О̀шли гръб, Пла̀зовете, Плака̀лница, Ра̀жище, Стага̀ и др. Запазени са и много прилагателни по старото сложно склонение като: Варвѝти Камик, Прѐки за̀скок, Ра̀вни плат, Сѝньи подмол, Шаровити връ/х/ и много други. Може да се приеме, че Згориград е основано с днешното си име заедно с град Вратица още преди XIII в.

62. Зли дол

Население: 1910 г. — 131 жители, 1926 г. — 172, 1934 г. — 196, 1946 г. — 220, 1965 г. — 280, 1992 г. — 197.

Зли дол е събран тип долинно старопланинско селище, което е разположено по дължината на скалист дол покрай потока Реката — десен приток на р. Искър. Намира се на 30 км южно от Враца. Землището му е много малко и заема площ от 7670 дка. Граничи на изток с Оселна, на юг — с Еленов дол, на югозапад — с Лакатник, на запад — с Елисейна, и на север през р. Искър — със Зверино. Исторически паметници в района на селото не са още открити. По всичко изглежда, че Зли дол е старо средновековно българско селище, което е заварено от османските поробители с днешното си име. Среща се в османски документи от XV в. като ленно владение: „Село Излидол с 15 домакинства…“ (ИБИ, т. XIII, с. 135) и в друг документ от 1697 г., също с името Излидол (РСт., 1, с. 410). Поради всичко това не може да се приеме твърдението, че селото е основано „преди 150 години“ (Динев, Л., Селищната област по Искърския пролом… С., 1943, с. 117).

Стари родове в с. Зли дол са: Войнѝците, Влъ̀ковци, Гръда̀нете, Кѝковци, Манджо̀ловци, Ма̀нчовци, Падиня̀рете, Черкѐзете и Шо̀льовци. Още през първата половина на XIX в. в Зли дол се преселват: Вѝтельовци от с. Бов, Коно̀рковци от с. Очѝн дол, Светка̀чете от Елисѐйна и /Х/ариза̀нете от с. Литаково. В края на XIX в. от рода Влъковци едно семейство се изселва в с. Крапец, където са известни с прякора Мръндаците, от рода Шо̀льовци се изселват в с. Люти брод, където ги наричат Злидо̀лците, от Ма̀нчовци — в с. Върбица, и от рода Манджо̀ловци — в с. Мраморен. Съборът на с. Зли дол се празнува на 14 ноември, когато е празникът „Свети Врачеве“.

Жителите на селото се препитават със скотовъдство или работят в металургичния завод в Елисейна, в гара Звѐрино и по железниците.

63. Игна̀тица

Население: 1910 г. — 916 жители, 1926 г. — 1128, 1934 г. — 1289, 1946 г. — 1398, 1965 г. — 1412, 1985 г. — 1208, 1992 г. — 983.

Намира се на 35 км южно от Враца и е разположено в старопланинска котловина, недалеч от десния бряг на р. Искър. Землището му заема площ от 29 946 дка. Граничи на изток с Лю̀ти брод, на юг — с Краѐво сѐло, Ботевградско, на запад — с Осѐлна, и на север — със Звѐрино. Районът на Игнатица е планински, нарязан с много долове, по които текът поточета и рекички. До 1965 г. с. Игнатица се е състояло от централно село и колибите: Владѐшко бръ̀до, Габро̀вница, Градѐшки дел, Гро̀бищно бръ̀до, Дѝлова падѝна, Дреньо̀во бръ̀до, Дубра̀вата, Ду̀йнов лаг, Ива̀нковец, Клису̀ра, Ко̀панина, Кру̀шовица, Ка̀меница, Ку̀нчова мратвина̀, Мито̀рово ка̀щище, Нико̀лово лицѐ, Одана̀тчене, Подгора̀, Прѐслап, Раплѝна, Расо̀ата, Са̀сеге, Траненскѝ рът, Цѐнови колѝби, Чу̀клата, Чръ̀жище и Чръжкѝ рът. Тези колибарски заселища са били от 5 до 12 къщи и са създадени още в началото на XIX в. от отделни семейства на родовете в централното село. Днес населението живее в централното село Игнатица и в колибите Габро̀вница.

В района на Игнатица се намират останки на селище от бронзовата епоха и на тракийско селище от желязната епоха. В местността Кутровица са запазени все още две тракийски надгробни могили, които не са проучени от археолози. В поречието на р. Жръньовица има следи от трако-римско селище, което е пострадало вероятно от нашествията на готите през средата на III в. Основание за това твърдение ни дава една голяма находка от римски сребърни денари с последна емисия от времето на императора Траян Деций (Герасимов, Т., ИАИ, XXVIII, 1965, с. 248). Тези монети бяха намерени случайно в поречието на рекичката Жръньовица и предадени в музея на гр. Враца.

На мястото на централното днешно село Игнатица се изравят останки от богато българско средновековно селище и неговия некропол, който се намира непосредствено на север от селото в местността Са̀лкин гроб. Тук са изровени скелети и сребърни накити, които са характерни за X в. Находките от това средновековно селище датират от IX до края на XIV в. (Николов, Б., Враца. Старо изкуство, С., 1968, 108). Останки от средновековен некропол са изравяни и до сградата на потребителната кооперация в селото и още в двора на Илия П. Ненчев в централното село. Разкрити са християнски погребения с накити от XII — XIV в. От същото това време са и развалините на голямата средновековна крепост Градище, която се намира на югозапад от Игнатица и по всичко изглежда, че е била изградена да охранява средновековния планински път за Средец.

Село Игнатица се среща в османски регистри под името Игнатиче, които датират от средата на XVI в. (ИБИ, т. XIII, с. 135), от 1728 г. (РСт., 1, с. 411), от 1749 г. (Цветкова, Б., Хайдутството в българските земи… С., 1971, с. 284) и в един регистър за населението на селото през 1866 г., в който е отбелязано, че село Игнатица има 69 домакинства и 217 жители — броено е само мъжкото население (НБ КМ, Ор, отд. Вц ф. 29, 594). Старата носия на с. Игнатица е бялодрешковска.

Стари родове в Игна̀тица са: А̀нтовци, Авра̀мовци (Леща̀рете), Аѝнете, Баня̀рете (Андрѐйци), Бѐльовци, Бѐшовци (Бѐнчовци), Ва̀ндовци, Ва̀ньовци, Ву̀товци, Гаврѝловци, Гайда̀рете, Га̀нчовци, Гръ̀ците, Дѐнинци, Дога̀нете, Длъгола̀жовите, Йо̀товци (Цо̀ковци), Круша̀рете, Качама̀чковци, Кръ̀скьовци (от тях са Гьо̀ргьовци и Кьо̀совци), Ко̀лчовци, Леща̀рете, Ло̀нджовци, Мо̀чурците, Мръ̀сньовци, Му̀новци, Мутафчѝйте, Нѐгьовци, Пѐловци, Пѐтковци, Пиро̀нкьовите, Пу̀льовци, Попо̀вци, Ра̀дковци, Рапо̀няците, Рога̀чете, Са̀вовци, Саму̀нкьовци, Сурова̀чковци, Сто̀йновци (Щръ̀ковци), Та̀човци, То̀шовци, Шо̀торовци, Ща̀ковци (Кѝрковите и Ла̀лчовци). Още в началото на XIX в. от с. Игнатица в с. Люти дол се изселват родовете: Андрѐевци, Ба̀нчовци, Га̀нчовци, Мѝшовци, Вѐлковци, Влъ̀ковци, Га̀цовци, Ку̀кладжийте, Кукумѐеците, Мѝнинци, Тѝшовци, То̀шовци и Щръ̀ковци (Иванов, Доно, История на с. Люти дол, Плевен, 1943, с. 51). Причините затова изселване не са ясни. След Освобождението една голяма вълна от изселници напуска с. Игнатица и се заселват в селищата на равнината: в с. Го̀рник, Ба̀ница, До̀бруджа, До̀лни дъбнѝк, Левчѐво, Ередин, Осен, Фурен и др. Причините за това масово изселване са чисто икономически.

Топонимията на с. Игнатица също издава неговата старинност. От 267 имена на местности повече от 11% са запазили своята старинност. Стари по тип и образуване са Вѝновград, Гѐрман, Гла̀мео, Дубра̀вата, Жръ̀ньовица, Кереку̀шка, Кла̀ге, Кутровица и др. От изчезнали вече лични имена са Батѝлец и Бериловец. Името на селото е от личното име Игнат и -_ица_. Дали то е от името на владетел, или от името на стар оброк не е ясно, но тук е налице едно планинско селище с изконно българско население.

64. Ка̀лен

Население: 1910 г. — 710 жители, 1926 г. — 797, 1934 г. — 819, 1946 г. — 787, 1965 г. — 499, 1975 г. — 345, 1985 г. — 290, 1992 г. — 225.

Намира се на 25 км източно от Враца и е разположено на Веслешките прихълмия Голѐмо Гла̀ме, Малко̀ Гла̀ме и Кѐлдър. Землището му има площ от 22 030 дка и граничи на изток с Горна Бешовица, на юг — с Царевец и Долна Кремена, на запад — с Горна Кремена и Върбешница, и на север — с Цаконица и Тишевица. В околностите му не са открити забележителни исторически паметници и стари селища. В местността Топилките е намерена една каменна брадва, която датира от медно — каменната епоха (Попов, Р., ИАД, т. III, св. II, с. 129).

Кален е средновековно българско селище, заварено от османските завоеватели с днешното си име. Среща се в турските регистри от средата на XV в. като ленно владение с 41 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 267). Още през първите векове на османското робство село Кален е войнаганско селище, смесено с тимар. Жители на селото са записани в регистър за войнагани от 1548 г., от втората половина на XVI в. и в първата половина на XVIII в. (ИБИ, т. XX, с. 52, 175 и 287).

Стари родове в с. Ка̀лен са: Бо̀кьовци, Васѝловци, Вѐнковци, Влъ̀чковци, Въ̀товци, Газиба̀рете, Га̀нчовци, Гѐновци, Громшѝновци, До̀новци, Дѝковци, Димѝтровци, Дъ̀рдовци, Катра̀нкьовци, Клюса̀рете, Кукувѝчовци, Ча̀ринци, Мѐдовци, Мѝловци, Мо̀кровци, Нѝновци, Па̀нковци (Дѝлковци), Пѐшинци, Пръ̀човци, Пу̀льовци, Пѐловци, Ра̀гьовци, Рогота̀нците, Синѝгерете, Ста̀меновци, Стѐфановци, Съ̀бчовци, Тъ̀рковци, Фу̀ньовци, Цанца̀рете, Чѐковци и Чучу̀ковци. С изключение на рода Го̀льовци (Младѐновци), които са дошли в началото на XIX в. от пиротско, в село Кален няма други пришелци. Селото е дало обаче доста много изселници. Още в края на XVIII в. в архивите на Хаджитошеви е отбелязано: „…от Кален Стоян бегал на Махлата, Плевенско, Стоян Димитров на Струпен, Ганчо Стоянов на Струпен…“ (Архив на Хаджитошеви, т. I). През целия XIX в. от Кален се изселват десетки семейства в селищата на равнината: в Бяла Слатина, Бели брод, Борован, Враняк, Комарево, Малорът, Попица, Тишевица, Търнава и др. Навсякъде те носят като родово име своето селищно име: Ка̀ленски или Ка̀ленченете. В началото на XX в. няколко семейства от Кален се изселват в Североизточна България, а след 1960 г. каленчене масово напускат селото си поради липса на поминък и болестта „ендемичен нефрит“.

Името на село Кален идва от личното име на човек, който се е казвал Ка̀лен. Образувано от Ка̀ло и -_ен_, както Младѐн и пр. (Заимов, И., Български именник, С., 1988, с. 115).

65. Ка̀мено по̀ле

Население: 1860 г. — 150 семейства, 1926 г. — 2267 жители, 1934 г. — 2392, 1946 г. — 2488, 1956 г. — 2215, 1965 г. — 1876, 1975 г. — 1539, 1992 г. — 1060.

Намира се на 30 км южно от Бяла Слатина и е разположено върху камениста тераса по десния бряг на р. Ръчене, която е ляв приток на р. Искър. Землището му има площ от 55 724 дка и граничи на североизток — с Брестѐ, на изток с Ку̀нино, на юг — с Горна и Долна Бешовица, на запад — с Цаконица, и на север — с Драшан.

По терасите на живописната каньоновидна скалиста долина на р. Ръчене са открити следи от късния палеолит. Те са главно кремъчни остриета и стъргалки, с които кроманьонеца ловец си е служил в ежедневния бит. В землището на Камено поле са известни три селища от новокаменната епоха. Техните останки са в местностите Челковица, Осен и Селище. Тук са живели човешки общества с произвеждаща икономика. Те били земеделци и скотовъди. Сред останките на тези три селища се различават хромели (ръчни мелници), оръдия на труда от кремък и камък и типичната за неолитната епоха керамика (Николов, Б., Шишков, Ц., Камено поле. — Враца, 1979, 48 с.). В местността Голям Целгов има укрепено праисторическо селище, което е обитавано през втория период на медно — каменната епоха или в четвъртото хилядолетие пр.Р.Хр.

Районът на Камено поле е обитаван от траките. Останки от тракийски селища са разкрити на няколко места. Най-близко до днешното Камено поле е тракийското селище над извора Краловец и Кралова поляна. Намерени са останки от жилища, битови предмети и желязно въоръжение, които определят селището от желязната епоха или първото хилядолетие пр.Хр. Югозападно от това тракийско селище се издигат четири надгробни могили, които не са проучени. На 5 км източно от Камено поле, в местността Могилките има останки от друго тракийско селище и обширен могилен некропол. Тук са намерени бронзови украси за оглавника на ездитен кон и една бронзова двупримчеста фабула. Тези находки датират от VI в.пр.Хр. Местността Осен, в която има останки от неолитно селище, е обитавана продължително време и от траките. На една обширна площ около извора Осенска стубла, от двете страни на Осенски дол и на юг до Ръженик се намират останки от голямо тракийско селище. Намерените предмети сочат, че е било обитавано през първото хилядолетие пр.Хр. и през римската епоха. В разорана тракийска могила до това селище са намерени една бронзова дъговидна фибула и бронзова вотивна брадвичка, която е украсена с пластично изработени глави на животни. Тези находки датират погребението в могилата от шести век пр.Хр. (Николов, Б., ИАИ, XXVIII, 1965, с. 170 и 189). В същата местност е намерено друго тракийско погребение с част от железен меч и желязна юзда на лостове с двуделен зъбалец. Вместо осморки за окачване ремъците на оглавника на юздата са изработени железни куки. Близо до това тракийско селище е намерена колективна находка от сребърни тетрадрахми от Първа македонска област и сребърни драхми, сечени в град Дирахион на Адриатическото крайбрежие. Монетите са от първия и втория век пр.Хр. (Герасимов, Т., ИАИ, XXVIII, 1965, с. 248). Тракийското селище в местността Осен е продължило да съществува и през римската епоха. Потвърждават го многобройните находки и монети от I до IV в. Намерени са и плочи с латински надписи (Шкорпил, К., МСб., IV, 1891, с. 153, 19; Добруски, В., МСб, XVIII, 1901, с. 704 и Дякович, Б., МСб, XX, 1904, с. 6). Върху една каменна надгробна плоча с латински надпис от III в. се чете името на римския войник Муциан и името на тракиеца Дуразис (Димитров, Д. П., Надгробните плочи от римско време… С., 1942, с. 35, обр. 85). Източно от Камено поле на височината Камарата са развалините на римска крепост, която не е проучена от специалисти.

Събраните археологически материали сочат определено, че днешното село Камено поле е основано още по времето на Първата българска държава. Селото се е намирало при средновековната (Пустата) църква. На това място и сега се разкриват останки от жилища, битов инвентар и керамика, характерни за периода от осми до единадесети век. Наблизо са разровени гробове, в които са намерени обеци, пръстени и един бронзов кръст енколпион. След падане под византийско робство селището е било разграбено и опожарено. Като доказателство може да се смята една находка от византийски корубести медни монети, сечени при императорите Исак II Ангел (1185–1195 г.) и Алексей III Комнен (1195–1203 г.). Тези монети са били заровени в земята поради някакво събитие (Герасимов, Т., ИАИ, АИ, XXVI, 1963, с. 263).

Камено поле е възобновено на старото си място и по време на Второто българско царство (1186–1393 г.). В развалините на средновековните жилища около Пустата църква се намира покъщнина от този период. Бележит паметник на българското средновековие е запазената до днес „Пустата черкова“. В първите години след османското робство е имала стенописи, но днес те са изчезнали поради слабата ни култура. Даже до 1932 г. Миятев е заварил частично запазени стенописи. Той датира тях и изграждането на църквата определено към средата на XIV в. (Миятев, К., Църквата в Камено поле. — ГНМ, VI, 1936, с. 267–273).

С падането на България под османско иго Камено поле преживява втора голяма катастрофа. Богатото село е било плячкосано. Изглежда тогава е било изградено Калето до селото. В османски документ от XV в. са записани две села: Горно Камено поле и Долно Камено поле. Те са имали общо 66 домакинства, описани като ленни дялове на няколко владетели (ИБИ, т. XIII, 1966, с. 263, 287, 289 и 311). По всичко изглежда, че в първите векове на робството част от жителите на средновековното Камено поле са останали при старата църква, а други са основали ново село с името Горно Камено поле. Неговите останки са в местността Селището — южно от неолитното селище. Долно Камено поле е съществувало до края на XVIII в., когато е ограбено и опожарено от кърджалийски банди. Средновековната църква също е плячкосана, но от нейния иконостас са запазени днес две икони. Те са „Христос благославя“ и „Богородица с Младенеца“ (Савова-Касабова, Р., Икони от Врачанския край. — С., 1977, 12–15). Горно Камено поле постепенно е напуснато от жителите му, които в началото на XIX в. се заселили на мястото, където е днес селото. В местността Селището бе намерена колективна находка от сребърни монети. Едните са сечени в Рагуза в 1753 г., а другите турски от 1774 г. (Герасимов, Т., ИАИ, XXVI, 1963, с. 263). Заравянето на тези монети показва, че и с. Горно Камено поле е било нападнато от кърджалийте.

От Камено поле има запазен един сребърен кръст от Етрополския манастир, върху който са гравирани имената на дарители (Мутафчиев, П., Избрани, т. II, С., 1973, с. 322). От една приписка върху ръкопис от 1609 г. научаваме, че дяк Драгул от Камено поле е писал книги в манастира „Св. Тройца“ близо до гр. Враца (Цонев, Б., 1910, с. 114). Част от жителите на Камено поле са били войнагани. В регистър за войнуци от 1548 г. са записани имената на двама войнагани от Камено поле. Имена на войнуци се срещат и в регистри от втората половина на XVI в. В същия регистър за войнуците от с. Громшин е каменополецът Велко, син на Рашо, а в списъка на с. Петревене е Сумарин, син на Янчул от с. Камено поле (ИБИ, т. XX, 1974, с. 51, 59, 174, 178, 182, 184, 295 и 296). Имена на войнагани от Камено поле се срещат и в списъците на Радовене и Търнава. Вероятно това е най-ранното разселване на жителите на Камено поле. От документи в архива на Хаджитошеви от края на XVIII в. срещаме записано: „Бегале от Камено поле на Струпен Иван Душков и Йото Пейчов, Кръскян Кирков на Махалата, Плевенско на Искаро, Цено Печов на Сохаче… Камено поле раста Нистор Милов бегал на Струпен, Цено Ганов на Рупци у Плевенско, Дино Неков на Дисевица у Плевенско…“ (Архив на Хаджитошеви, т. I, 1984).

При заселване на Камено поле на сегашното му място от селото при Пустата църква са дошли родовете: Гръ̀блювци, Казла̀рете, Каса̀пете, Меду̀ньовци, Мишка̀рете, Нѝновци и Па̀нчовци. От местността Селището, където е било Горно Камено поле идват родовете: Гора̀нчовци (Мѝловци и Джа̀джовци) и Стоя̀нчовци (Кирковите, Тоткинци и Шишковци). Още с образуването на новото село е била построена малка църква плетарка, която е била съборена и на нейното осветено място в 1837 г. е изградена сегашната църква Св. Параскева.

Пришелци в Камено поле са: Бал̀товци (Ду̀шковци), Гѐшковци, Илѝйчовци, Мана̀вете, Мо̀новци, Дѐйкьовци, На̀човци и Уша̀товци от с. До̀лна Бешовѝца, Връба̀нчовци, Ку̀зовци, То̀новци и То̀шовци от с. Го̀рна Бешовѝца, Ла̀ловци от с. Бо̀денец, а Кра̀ловци, Пу̀рчовци и Та̀новци от с. Калу̀герово, Ботевградско. През 1835 г. в Камено поле е открито за първи път училище. Бедният поминък принуждава каменополци да се изселват в равнината, където имало повече работна земя. Така в 1850 г. наведнъж се изселили повече от десет семейства в с. Остров, в 1856 г. десет семейства — в с. Бутан, а след тях се изселват в Бяла Слатина (Казларците), в Кнежа (Лесичковци), в с. Търнава (Додовци), в Долни Луковит, в Брегаре и в Малорът. В 1865 г. турската администрация заселила в Камено поле 20 семейства черкези и татари. Каменополчени им построили жилища в местността Черкѐзкото, но за отплата те вършели пладнешки обири, убили учителя Мило Димитров и нападнали Кузо Келчев в дома му, който при отбрана съсякъл двама черкези. След Освобождението тези неканени гости се изселили завинаги. Камено поле е дало при Освобождението на България 1877/78 г. трима опълченци: БАНКО МОНОВ ЛАЛОВСКИ, ИВАН ЙОТОВ ЕФТОВ и ТОМО СПАСОВ ИВАНЧОВ.

С указ № 317 от 26 юни 1880 г. Камено поле става околийски център на една от петдесетте и осем околии на България. Каменополска околия е била съставена от 35 села с 13 общини, в които живеели 29 371 жители. Но с указ № 573 от 28 юли 1882 г. става ново административно деление на княжеството и Камено поле престава да бъде околийски център.

66. Кара̀ш

Население: 1910 г. — 1706 жители, 1926 г. — 1659, 1934 г. — 1873, 1939 г. — 2001, 1946 г. — 1782, 1965 г. — 167, 1975 г. — 60, 1992 г. — 17.

Намира се на 40 км източно от Враца и е разположено в подножието на предпланинските височини Коило̀вец и Чу̀клата, недалеч от десния бряг на р. Малѝ Ѝскър. Землището му заема площ от 21 620 дка. Граничи на изток с Хубавене (бившо Уйовѐне), на югоизток — с Батулци, на юг — със Своде, Ботевградско, на запад — с Курново, и на север — с Роман. До 1887 г. селото е било административно към Тетевенска околия, до 1900 г. — към Луковитска околия, и после — към Врачанска околия. Състояло се е от централно село и двадесетина колибарски селища. С указ № 427 от 31.III. 1949 г. на Президиума на Великото народно събрание на основание чл. 5, ал. I от закона за народните съвети се признава на колибите Срѐдни рът, Бо̀човското, Ко̀йчовци, Конду̀рете, Мо̀мчово търне, По̀длес и Скравѐнски колиби, принадлежащи досега към село Караш, Врачанска околия, да бъдат отделно село под общото име Средни рът. В този указ не били включени колибите Ду̀новци, Кръста и Куманица, но това станало с протокол №15 от 28.XII.1951 г. на карашката община. След споменатия указ и протокола към община Караш останали колибите: Бруснѝка, Вѐлинци (Голѐма гла̀ва), Ду̀цовци, Ла̀шинци, Леща̀рете, Лъга̀, Мо̀чура, На̀иденовци, Прѐчник, Спа̀ньовци, Цѐновци и Узунски колиби. Междувременно с указ № 957, обнародван в Държавен вестник брой 286 от 12.XII.1949 г., колибите Марково равнище и Краева бачия от община Видраре, Тетевенско, поради отдалеченост от общината, преминават административно към община Караш. В борбата за присъединяване на колибите към един или друг център е образувана значителна преписка (Централен държавен архив, фонд 117, опис 8, арх. единица 210, дело 22/1949 г. и преписка № 104).

Поради болестта ендемичен нефрит и редица още причини от икономически характер жителите на село Караш и колибите в района започнали масово да се изселват в различни краища на страната. Окончателното изселване на Караш и колибите му е утвърдено с министерско постановление № 192 от 24.XIII, 1959 г. Изселените карашки семейства са подпомогнати материално от държавата и се установяват във Варна, Видин, Враца, Долни Дъбник, Монтана, Плевен, Пловдив, Роман, Стара Загора, Червен бряг, София и околните ѝ села Враждебна, Казичене, Негован и Челопечене.

От дълбока древност на Караш е имало живот на човешки общества. Централното село е възникнало върху развалините на голямо тракийско селище. Намерени са бронзови украшения, които датират от седми век пр.Хр. (Миков, В., Предисторически… 1933, с. 123). Южно от Караш са развалините на късноантичната и средновековна крепост Кривград. Тук са намерени надписи и фигурални изображения с посвещения на Зевс и Хера (Добруски, В., АИМ, I, 1907, с. 151). Късноантичното име на крепостта Кривград вероятно е било КАРАИС, което на гръцки ще рече укрепление. Оттук може би с времето е видоизменено в Караш, така както от Фруриен е станало Фурен. Върху височината Усойната са рушевините на друго укрепление, действало през късната античност и българското средновековие.

Караш се споменава за първи път с днешното си име в османски документ от средата на XV в.: „…Вилает Киево, зиамет Киево. Негов заим е Мурад. Село Тути, някои от раята му живеят на мястото на име Караш: домакинства — 94, вдовици — 6…“ (ИБИ, т. XIII, с. 289). От този документ стана ясно, че Караш не е означено нито като село, нито като мезра и на това място живеят част от жителите на село Тути — днес махала Тутьовци, спадаща към с. Батулци. В друг османски документ Караш е записано като село. В него, който има дата 1690 г., се разказва за голяма хайдушка дружина, която след редица успешни действия се е прехвърлила във Влашко. В документа се споменава името на хайдутина Курмуш от село Караш (Цветкова, Б., Хайдутството… 1971, с. 273). До края на XVIII в. Караш е било купно село, в което са живели следните родове: А̀ндровци, Бѐрчовци, Бръ̀нките, Вѝдинци, Ву̀товци, Га̀нчовци, Говеда̀рците, Грѝжовци, Гръ̀блювци, Гу̀лежете, Гьо̀сите, Да̀довци, Джанго̀зете, Дѝловци, До̀ковци, До̀нчови, Драга̀нчовци, Жанда̀рете, Жу̀рките, Зла̀тевци, Игна̀товци, Ѝновци, Ѝчковци, Ка̀тьовци, Кобила̀рете, Ко̀йчовци, Копеня̀ците, Коса̀ците, Ко̀стовци, Къ̀нчовци, Лала̀товци, Ла̀шинци, Лесѝчковци, Леща̀рете, Марѝновци, Мѝковци, Минджо̀рете, Мѝтковци, Нѐчовци, О̀жите, Пѐловци, Пѐчовци, Са̀вовци, Срънда̀ците, Ста̀ньовци, То̀новци, Турта̀рете, Фо̀керете, Чукла̀рете, Чучурѝгите, Шу̀нтите и Я̀ковци. През първата половина на XIX в. в село Кара̀ш придошли Гѐрговци от с. Бо̀женица, Ла̀човци, Нѝтовци и Ра̀лчовци от с. Видраре, Дерда̀нете от с. Тѝпченица, Маджа̀рете от с. Вѝровско, Каца̀рете от с. Чепинци, Софийско, Връ̀бчовци от с. Стрепѐц, Ку̀ртовци от Вла̀шко сѐло (дн. с. Царевец), Скравѐнците от с. Скравена и др. През 1860 г. Караш има вече 60 двора (ИБИ, т. I, ч. I, с. 155). През 1850 г. тук е открито първото светско училище, а през 1875 г. в селото се строи първата училищна сграда. В 1872 г. Караш е посетено от Димитър Общи, който основава местен таен революционен комитет. През 1858 г. е построена църквата върху основите на по-стара (Нитов, Й., Един султански ферман от 1858 г. за постройка на храм в с. Караш. — Сп. Духовна култура, С., 1960, с. 30). С появата на стоковото стопанство в зората на XIX в. около с. Караш са възникнали и колибарските селища (Динев, Л., Колибарските селища в Средна Стара планина. — Изв. ВГД, 1942, кн. X, с. 281). Те са образувани главно от семейства на старите родове в централното село Караш и повече от колибите имат родови имена.

Въпреки образуването на колибарските селища от средата на XIX в. с. Караш и колибите започва изселването на десетки семейства в равнината. Така Виолджийте и Вътовци се изселили в с. Лиляче, от Драганчовци, Доковци, Неновци и Нѐковци — в с. Попица, родът Я̀зовци се установили в с. Брусен, Дража̀нците, Парца̀лете и Ра̀дуловци — в с. Курно̀во, Мѝковци — в с. Лесура, Гѐтовци а в Тишевица, Балѝнете и от Вѝдинци — в с. Лик, Мишовци — в с. Лепица, а Амовци и Неновци — в с. Вировско.

Старата народна носия на село Караш и колибите е била чернодрешковска. Говорът на Караш се е оформил на границата с ятовия източнобългарски говор и се различава от този на врачанските села. Карашкият говор е много чист и е близък до литературния български език. Различава се от източнобългарските говори по липсата на якане. В топонимията на Караш са запазени много старинни имена като: Дѐвец, Джу̀гер, О̀блега, О̀струга, Прѐслъпа, Са̀довица, Сла̀тина, Смърда̀н и др. От изчезнали стари лични имена са образувани Бѐрковец и Бо̀денец.

67. Кнежа̀ (Къназ, Кнежъ̀)

Население: 1880 г. — 4389 жители, 1887 г. — 4988, 1892 г. — 5070, 1900 г. — 6205, 1905 г. — 7089, 1910 г. — 8140, 1920 г. — 8900, 1926 г. — 10 554, 1934 г. — 11 882, 1946 г. — 13 035, 1956 г. — 13 804, 1965 г. — 14 072, 1975 г. — 15 600, 1985 г. — 15 613, 1988 г. — 15 366, 1992 г. — 13 690.

Намира се на 32 км югоизточно от Орехово и е разположено по есовидно извитата долина в поречието на р. Гостѝля, ляв приток на Искър с надморска височина 106 м. Землището му има площ от 178 204 дка. Граничи на изток с Долни Луковит и Бреница, на юг — със Струпен и Търнак, на запад — с Бяла Слатина, Бърдарски геран и Селановци, и на север — с Галово, Остров и село Гостиля. До обявяването му за град Кнежа е било най-голямото село в България. Признато от село за град с постановление на Министерски съвет № 10, обнародвано на 6.XII.1943 г.

На югозапад от град Кнежа, вляво от шосето за Бяла Слатина в местността Кошутаняка над кладенеца Кошутанец има следи от праисторическо селище. Наблизо е така наречената Кошутанска могила. Тя бе проучена и в нея беше открито погребение, което датира от началото на бронзовата епоха — края на четвъртото хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б., Археология, 1976, кн. 3, с. 46). Селище от ранната бронзова епоха е имало и в местността Крѝвуля (Загра̀дена лива̀да) — северно от Кнежа. Тук се изравят останки от жилища, битов инвентар и керамика, характерни за първата половина на бронзовата епоха. Намерен е и един боен чук, изработен от камък, но с форма на металните от бронз и мед. През цялата желязна и късноримската епохи районът на Кнежа е обитаван от тракийските племена трибали. Известни са останките от няколко тракийски селища. Най-голямо и най-богато от тях е тракийското селище, върху което се простира центърът на днешния град Кнежа. Това тракийско селище е продължило да съществува и през късноримската епоха от I до IV в. В средата на трети век то е било нападнато и ограбено от готите. За това свидетелстват трите сребърни монетни съкровища, открити в центъра на Кнежа. Тези монети са сечени от името на римските императори от втория до средата на третия век. Едно от съкровищата наброява повече от 2000 монети и това показва, че тук са живели богати хора (Герасимов, Т., ИАИ, т. XI, 1937, св. 2, с. 320 и ИАИ, т. XXXV, 1979, с. 135, а в музея на Враца са заприходени 872 броя сребърни монети от Кнежа под инв. № 5335). Друго късноримско селище е имало в местността Маринов геран (Шкорпил, К., ИРАИК, X, 1905). Третото тракийско селище в района на Кнежа, съществувало и през римската епоха е било в околностите на консервната фабрика и зеленчуковите градини. Цялата местност тук е осеяна с битова керамика, късове римски тухли и покривен материал. При изкопи за парници в зеленчуковите градини бе открит и некрополът на това селище. Намерени са погребения с трупоизгаряне, глинени погребални урни с пепел и обгорени кости и една игла за коса, изработена от кост с пластично изображение на женска глава на върха (Николов, Б., Враца. Старо изкуство. — С., 1968, № 99). В местността Сребрен е имало римска вила рустика и тук се намират каменни колони и капители. Останки от едно друго тракийско селище, съществувало и през римската епоха се изорават в местността Гостиля — на 8 км северно от Кнежа в лъката на р. Гостѝля. Някои от тези селища са обслужвали римския път от Улпиа Ескус за Монтана.

За някои по-ранни тракийски селища можем да съдим и от могилите. В тях траките са погребвали своите първенци и членовете на родово-племенната аристокрация. Освен в местността Кошутаняка, където бе проучена могила с погребение от началото на бронзовата епоха, има и други още непроучени, сред тях — и от предримската епоха. Могилни некрополи има още много на други места в землището на Кнежа. Най-близо до града са могилите на изток в Пасището, наричани Тумбите. Те са почти унищожени от вземане на глина за правене на тухли. В някои от тях са открити погребения и тракийско въоръжение, но не е запазено. Четири тракийски надгробни могили, наредени една след друга, има от местността Гостиля до Пеев кладенец. Известно е, че траките са издигали могили на своите първенци покрай главните пътища. Вероятно тези четири могили са издигнати покрай стар тракийски път. Тракийски надгробни могили има и в местностите Сова̀та, Па̀цово бра̀нище, Дебѐло бъ̀рдо, в Тата̀рски тра̀пища, срещу Ла̀мбов дол и извора Кукута̀нец и др. В близост до тези могили е имало в различни времена или тракийско селище, или родово тракийско земевладелско имение.

В района на Кнежа засега са известни две селища от времето на Първото българско царство (681–1018 г.). Едното е било в центъра на днешния град и неговите останки са в градината пред общинския дом на Кнежа. Второто раннобългарско селище е било в местността Гостиля и останките му покриват културния пласт на трако-римското селище, за което вече споменахме по-горе. Тук бе намерена една цяла амфоровидна стомна от глина, по която са гравирани знаци от старо непроучено пиктографско писмо (Николов, Б., Археология, 1962, кн. 2, с. 36).

През времето на Второто българско царство е съществувало вече средновековното българско селище Кнежа. То е заварено от турските поробители с името Къназ или Кънез. В османски регистър за войнуци от 1548 г. към войнуците на село Ставриче и -зир (Долно Ставерци, изчезнало по-късно село, което се е намирало в местността Зиамет, южно от днешното село Байкал) са записани и имена на ямаци от селото Къназ. Те са следните: Станчо, син на Доброй, вместо Радко — починал от село Къназ; Кръстю Тасин, вместо Димитър — починал от с. Къназ; Трошан Яно, вместо Мило — забегнал и не е налице от с. Къназ; Беро, син на Иван, вместо Иван — забегнал от с. Къназ; Тихо, син на Йоно, вместо Никола — починал от с. Къназ (ИБИ, т. XX, 1974, с. 93–98).

И изведнъж в османски документ от 1673 г. Кнежа се споменава с турското име Исмаил бунар. Този документ се отнася за набиране на гребци от каза Рахово за турския дунавски флот. Въпреки че селото е записано с турско име, от него в 1673 г. са мобилизирани за Исакча двама българи: Неделчо, син на Стоян, и Стоян, син на Тодор (НБКМ, Ориент.отд. фонд 32, архив.един. 64). Наложеното турско име на Кнежа не е било популярно сред жителите на околните села и сред обитателите на Кнежа. В официалните турски архиви то се пише Исмаил бунар, но чисто българското население в този край си го нарича Кнежа̀ или Кнежъ̀.

Стари родове в Кнежа̀ са: А̀лковци, Андрѐевци, Бачѝйте (с друго име Царѐте), Бѐбовци (от тях са Ва̀новци и Ко̀пчовци), Беремлѝйте, Бѐшковци, Бодиля̀рете, Бо̀евци, Бо̀новци, Брато̀йчовци (Борденя̀ците, Дѝмовци, Малкода̀нците, Нѝновци, Па̀нчовци, Пепелнѝците и Шейта̀нете), Бу̀челете, Вангалѐшковци, Ва̀новци, Вѐковци, Вла̀овци, Га̀говци, Га̀товци, Гѐрговци, Гло̀говци, Гу̀джелете (от рум. гу̀джел — „пелин“), Гу̀гьовци, Дамя̀новци, Дѐковци, Джанабѐтете, Дѝдоловци (Ку̀тинци), Дрѐновци, Жѝлковци, За̀нкинци, Зо̀ровци, Ѝлчовци (Гра̀мовци), Калѐйчовци (Мла̀джовци), Ка̀лчовци, Ко̀новци, Колда̀ците, Кону̀нците, Кота̀новци, Ко̀шерете, Кошута̀нете, Къ̀ндинци, Късметлѝйте, Лу̀нговци, Лъ̀сковци, Ма̀ринци, Ма̀рчовци, Мѐчковци (По̀лювци), Мѝкинци, Мила̀ците, Мѝлковци, Мѝцинци, Него̀йчовци, Нѐновци, Нѐнчовци, Нерѝзовци, Па̀вловци (Ца̀ловци), Па̀новци, Паа̀рете, Пѐлкинци (Пѐтровци и Чръ̀нкинци), Пенѐлците, Писку̀лѝйте, Плѐшковци, Пресо̀лците, Ра̀шовци, Рула̀нците, Са̀вчовци, Сайва̀нците (Джанго̀лете, Ка̀вулците, Къ̀ндинци, Талашу̀нете и Фера̀товци), Тапу̀рете, Терзѝйте, Фандъ̀ците, /Х/ѝнкинци, Чапа̀нете, Чѝпинци, Шанда̀нете, Шарба̀нете, Шильъ̀ците, Шинда̀рете и Шу̀гльовци.

В края на XVIII в. Кнежа е било ограбено и опожарено от кърджалийски банди. Някои от жителите му се спасили в горите, а други минали Дунава във Влашко. Тези, които са избягали във Влашко са следните родове: Бѐбовци, Бо̀евци (на връщане един техен брат останал в с. Лесковец и от него са Мѝтровци), Вла̀овци, Гу̀джелете (във Влашко те си получили прякора), Дѝдоловци, Къ̀ндинци, Лу̀нговци, Малкода̀нците, Па̀вловци (на връщане един от братята им останал в Манастирище), Пѐлкинци, Пискулѝйте, Сайва̀нците и др. Не след много време тези родове се завърнали на старите си пепелища. Заедно с тях в Кнежа се заселили и други бегълци от Влашко, които са от различни села в този край. Така родът Лесу̀герете (от тях сетне са произлезли Катъ̀рете и Къ̀нчовци), които са от опустошеното село Дърводелци край град Враца, на връщане от Влашко се установили в Кнежа. Родът Кьосовци са избягали от с. Бресте във Влашко, но на връщане единият брат се заселва в Кнежа, а другият — в с. Добралево, и от него са Кѝновци. От с. Бели брег избягали във Влашко от рода Гръ̀ковци. На връщане едни от тях се върнали право в селото си и се наричат пак Гръ̀ковци, но други се заселили в Кнежа и това са също Гръ̀ковци, които са се роили на Въ̀ловци и Йонѝкьовци. От с. Галиче са Лила̀ковци (Лица̀новци), от с. Бреница са Белопѐпкинци и Влъ̀чковци (те са от бренишкия род Пенда̀ците), от с Девене са Па̀цовци и др.

Към средата на XIX в. в Кнежа дошли и се заселили А̀нгеловци (Ко̀човци, Къ̀човци, Ру̀ньовци и Чумпѝлете), които са от с. Кобѝляк. Ста̀нчовци пък се преселили от Угърчин, а Дѝнковци (Койна̀рченете) — от Койнаре, Белѐнченете — от с. Беленци, Луковитско и др. Вълна от заселници залива Кнежа и след Освобождението, когато тук дошли Берко̀вченете, Бешовѝченете, Вѝровченете, Горнича̀нете, Драша̀нченете, Ореша̀нете, Осѝковченете, Радомѝрченете, Пещенѐте, Синьобръ̀жденете и др.

Найден Геров съобщава, че през 1860 г. в Кнежа има 250 двора българи и 50 двора помаци (ДБИ, т. I, 1931, с. 153). Феликс Каниц пък в 1871 г. пише, че в Кнежа има 370 български къщи, 80 помашки и 30 татарски (Каниц, Ф., т. II, с. 151). Според Тома Младенов през 1872 г. българските къщи в Кнежа са 344 с 594 семейства (Летоструй, Виена, 1873). Но това са все приблизителни сведения. Татарите се заселват в землището на Кнежа през 1865 г. в местността Татарски трапища и се изселват завинаги през есента на 1877 г. Но ние се питаме: откъде и кога са дошли помаците в Кнежа? През есента на 1877 г. тези изменници на българския род и на християнската вяра организират една банда от „храбреци“, за да прогонят руските войски, които обсаждали гр. Плевен. Предвождали ги техните първенци Мушията и Мюлазимина. В Пасището на с. Долни Луковит те нападнали руските патрулни войски… Бандите били избити до крак заедно с Мушията, а другият им предводител паднал в плен и за него нищо не се е чуло (Петров, Ст. Д., Исторически бележки за Кнежа, 4. — Вестник „Септемврийско знаме“, Кнежа, брой 16 от 29.XII.1968 г.). Потомците на тази азиатска измет на българщината и днес си живеят в град Кнежа. Мързеливи са и повече от тях получават социални помощи? Турчеят се с гордост, но не знаят ни бъкел турска реч. Смесват се чрез бракове с циганите и се пишат мохамедани, но ядат свинско месо на поразия. Както и да обясняваме потурчването на българите, както и да го усукваме — ясно е едно: потурчването е гибелен факт за българската народност (Миков, В., Българите мохамедани от Тетевенско, Луковитско и Бялослатинско. — Сп. Родина, год. III, кн. 3, 1941). До голяма степен това е станало и по желание, разбира се. Тези, които са се потурчили, им е било обещано много работна земя и освобождаване от някои тежки за раята данъци. Но онези българи, които са имали живо българско съзнание, не са се потурчили. Някои от тях избягали във Влашко, в Банат, хванали горите. Помашки колонисти са били настанени не само в Кнежа, но и в много села на Бялослатинско, Врачанско и Ореховско. След Освободителната война 1877/1878 г. помаците били изгонени от тези села с вили и търнокопи от българите християни и се изселили завинаги в Анадола. Но в Кнежа това не е станало.

Според едни източници учебното дело в Кнежа е започнало през 1830 г. (Илчев, Ив., 1926, с. 12), а според други в 1835 г. (Статистика за училищата в Княжество България, ч. II, 1898, с. 57). От първите учители на Кнежа се знае само името на монаха Евстати от Г. Озирово. Върху Триод от църквата „Света Тройца“ в Кнежа има приписка: „Долу подписаните книторе на същия Триод църковен. Подаряваме на Света Тройца в Книжа. Тодорчо Стоянов от Книжа, Станъ Димитровъ Остроф. 1867 април 11 Ряова.“ Двамата дарители са били учители в Кнежа. В Миней за месец октомври на кнеженската църква има друга приписка: „В 1881 г. от месец юлий учителствал в сия село учител Атанас П. Осиковски от г. Враца“. В 1872 г. в Кнежа е учителствал Никола Петков, който е обучавал 72 момчета в три отделения, а в църквата „Света Тройца“ през същата година са свещенодействали Илия Генов и Тодор П. Иванов (Летоструй, Виена, 1873 г., с. 61).

68. Козлоду̀й

Население: 1900 г. — 3930 жители, 1910 г. — 4724, 1934 г. — 7561, 1926 г. — 6739, 1946 г. — 7422, 1965 г. — 7575, 1975 г. — 8237, 1992 г. — 13 632.

Козлодуй е признат от село за село от градски тип с указ № 545, обнародван на 15.IX.1964 г., обявен е за град с указ № 828, обнародван на 29.VIII.1969 г. Намира се на 24 км западно от Орехово и е разположен по дължина край десния бряг на р. Дунав срещу дунавския остров Гири. Козлодуй е пристанище на Дунава. Източно от града през есента на 1974 г. започна да работи първата в България атомна електроцентрала. Землището на Козлодуй заема площ от 106 294 дка. Граничи на изток с Хърлец и Гложене, на юг — с Бутан, на запад — с Калугер махле, Куле махле и с. Долни Цибър, а на север през р. Дунав — с Румъния. Районът на Козлодуй е много богат на древни селища и исторически паметници. На брега на Дунава има следи от праисторическо селище (Чилингиров, Ан., ИАД, 1911, с. 167; Миков, В., 1933, с. 41), което не е изследвано и точно датирано. Останки от други праисторически селища, обитавани през ранната бронзова епоха са засвидетелствани чрез находки в местностите Калифѐра, (Врачанска фунѝа), Бу̀шкови дара̀ци, Каза̀на, Килѐра, Черкезки стан и Чуката. За съжаление тези селища не са проучени чрез археологически разкопки, за да се установи тяхната периодизация и стратиграфия (Николов, Б., Пулпудева, 3, 1982, с. 197). Погребения чрез трупоизгаряне бяха разкрити на 8 км западно от Козлодуй при изкопи за полагане на тръби за напорния тръбопровод на напоителната станция „Аспарухов вал“. Находките от тези погребения датират от късната бронзова епоха (Николов, Б., Археология, 1964, кн. 2, с. 73, обр. 6). В този район намерени и имитирани от траките сребърни тетрадрахми на македонския Филип II (Николов, Б., Враца. Старо изкуство. — С., 1968, №78). Траките са оставили незаличими следи в землището на Козлодуй. Самият днешен град е върху останките на тракийско селище от желязната епоха. На изток, на юг и югозапад от Козлодуй се издигат повече от 15 тракийски надгробни могили, но нито една от тях не е проучена. На югоизток е Големата могила, на която е отбелязана надморска височина 89 м, в една редица са Ко̀пана могѝла, Бу̀йкова могѝла, Двѐте могѝли, Бута̀нските могили, Я̀нкова могила, на изток са Могѝлата, Манастѝрска могила. На юг са двете Ма̀кови могили и Попо̀ва могила, а на югозапад са Коко̀шова и Ма̀нева могила. Една могила е в двора на Маладжѝкови в града и още други без име, които се разорават с машини и насипът им е смъкнат.

През римската епоха на Балканите някои от тези тракийски селища продължили да съществуват. Такъв е случаят с тракийското селище в центъра на днешното Козлодуй. При изкопи за строежа на културния дом в центъра на Козлодуй беше открит и некрополът на това трако-римско селище. Намерени бяха римски зидани гробници — зидани с тухли с печати. През римската епоха в района на Козлодуй е имало две крепости, които са изпълнявали и ролята на пътни станции в крайдунавския римски път. Развалините на едната се намират на 8 км западно от Козлодуй. Тя е наречена с влашкото име Четате. Цялата северна половина на крепостта се е откъртила и пропаднала в Дунав. В профила личат основи на крепостни стени, останки от жилища и дебел културен пласт от керамика и разни находки. Около крепостта се разкриват зидани римски гробници с интересен погребален инвентар (Николов, Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 224). Тази римска крепост е била и пътна станция на крайдунавския римски път и вероятно се е наричала Камиструм? Развалините на втората римска крепост и пътна станция са източно от Козлодуй в местността Мъгура тятра (или Мъгура пятра — камена могила). Няма съмнение, че тя се е наричала Региана. Намерена бе една пътна колона с латински надпис, от който става ясно, че от Региана до Улпиа Ескус са 40 римски мили (пътната колона не е още публикувана). Тук са намерени интересни находки, сред които е и една бронзова позлатена фибула с гравирани върху нея образи на тримата синове на император Константин I, а именно Константин II, Констанций II и Констанс (Иванов, Т., Археология, 1972, кн. 4, с. 16). Намерени са също и златни римски монети (Герасимов, Т., ИАИ, ХIV, 1943, с. 283).

В първите десетилетия след 681 г. западно от Козлодуй е било изкопано едно правоъгълно землено укрепление и от него на юг се простират Окопа и неговият вал. Това грандиозно землено отбранително съоръжение, което е служило на младата българска държава против аварите от запад, е описано от Шкорпил преди сто години, когато е било добре запазено и неразорано (Шкорпил, К., ИРАИК, т. X, 1905, с. 531). Вероятно във връзка с Окопа са възникнали и раннобългарското селище с неговия некропол, които се разкриват в западната част на днешния град. Останки от едно друго раннобългарско селище се намират и при язовира Верич — на 9 км югозападно от Козлодуй. Тези две раннобългарски селища първоначално са били военни гарнизони на отбранителното землено съоръжение, наречено Окопа.

Козлодуй е заварено от турските поробители с днешното си име. Записано е в османски документ от 1620 г. така: „Каза Рахово, село Козлодуй — 23 домакинства…“ и в документ от 1632 г.: „Каза Рапово, село Козлодуй — 20 домакинства…“ (ТИБИ, т. VII, 1986, с. 265 и 348). В османски регистър за набиране на гребци за турския дунавски флот през 1673 г. от Козлодуй е мобилизиран Лало, син на Ноно (РСт, 1, с. 418). За произхода на името Козлодуй има различни мнения и предположения и всички те са противоречиви. Ние смятаме, че името Козлодуй е от изчезнало от употреба старинно име на човек или прякор КОЗЛО и суфикс -_/д/-уй_, както Братуй, Добруй, Драгуй, Ерменлуй, Карагуй, Радуй и пр. (вж. у Заимов, Й., Български именник. — С., 1988, с. 90, 187 и др.).

Стари родове в Козлодуй са: Балѝеви, Бѐлчеви, Бого̀еви, Бу̀кови, Гога̀нови (Лу̀пчеви), Горѝнови, Гра̀нови, Гу̀нови, До̀бреви (Ѐпореви и Я̀кови), Каза̀кови, Коко̀шеви, Кола̀рови, Матѐеви (изчезнал род), Мѝтреви, Опрѝцове, Патро̀еви, Петко̀ви, Пѝздорови (Чѝпеви), Спа̀сови, Ста̀йкови, Та̀кеви, То̀рбови, Фа̀нови, Фѝлипови, (заедно с тях са Липова̀нете и Стъ̀блеви), Цепенѝжови и др.

През времето на кърджалийските разбойничества и грабежи в края на XVIII в. и особено след Руско-турската война от 1828/29 г. стотици български семейства от селата и градовете по десния бряг на Дунава потърсили убежище във Влашко. От Козлодуй са минали Дунава 101 семейства. Те се заселили в румънските села Слобозия Съпатъ, Мъчежу Сърбеску, Джигера и Поду Завалулу (Романски, Ст., 1930, с. 99 и сл.). След 1830 г. някои от тези семейства се завърнали в Козлодуй, като увлекли със себе си и зависими от чокоите румънски селяни и порумънчени от по-рано българи. Засега е невъзможно да се установи кои от завърналите се в Козлодуй са от български етнос и кои са от влашки произход. Знае се само, че от Румъния са дошли: Гъ̀нтови и Дѝнови (вж. Центр. военен архив, Ф. 1960, оп. II, а-е, 126, 1900 г. за Флоро Н. Динов, роден в с. Гънтово), Овча̀рови от с. Пояна Маре, а Прѝнови и Братокѝрови са от Крайовските села. От Влашко също са дошли Маладжѝкови и Мандрѝлови, но наследниците им не знаят от кои села са техните деди.

Към средата на XIX в. дошли на няколко вълни в Козлодуй преселници от вътрешността на България. Те са следните: от с. Балювица, Берковско отведнъж дошли повече от десет семейства, които образували отделен квартал в Козлодуй, наречен Ра̀гьовица (вж. Михайлова, Д., Местните имена в Берковско. — С., 1986, с. 7). Подир тях идват Нѐйкови, Нѐкелови и Цо̀лови от с. Галиче, Петлѐшкови от с. Черни връх, Ломско, Гѐлгови от с. Ковачица, Липненѐте от с. Липен (те са от липненския род Къжаля̀нете), Плешка̀рови (О̀нчеви) и Радолѝкови от с. Заножене, Берковско, Вълкосла̀тинците от с. Вълкова Слатина, Ца̀неви от гр. Пирдоп, Ма̀ркови от с. Долни Цибър, Джуркови и Зайцеви от с. Клисура, Берковско, Бра̀нкови от с. Пудрия, Вълкови (Руйнови) от гр. Тетевен (те са едно със Санду̀лови от с. Хърлец), Брата̀нови от с. Гложене, Тетевенско, Кара̀петрови и Ча̀мови от гр. Панагюрище, Велчеви от гр. Етрополе (те са от етрополския род Малѐчкови), Бошна̀ците откъм Босна и др. Последната вълна от преселници в Козлодуй е през 1920 г. От различни села на Босилеградско идват следните семейства: от с. Божица — Дойчѝнови и Мила̀нови, от с. Радичевци — Стоименови, от с. Левчевци — Радойкови и Стойкови, а от с. Буцалево, Кюстендилско, се преселват Милѐнови (вж. Центр.воен. архив, Ф. 1960, оп. I, а — е, 126, 1900 г. за Владимир Стоименов Миленов, роден в с. Буцалево, живущ в Козлодуй).

През 1865 г. турската власт заселва край Козлодуй черкезки колонисти. Те са живели в местността Черкезки стан до есента на 1877 г., когато се изселили в Анадола завинаги. Училището в Козлодуй е открито в 1865 г. (Илчев, И., 1926, с. 13 и 14). До 1870 г. тук е учителствал Петко Цалков от с. Долна Гноеница. Подир него учителят Димитър Буюклиев е обучавал 40 момчета в три отделения. През същата 1872 г. в църквата „Света Тройца“ в Козлодуй са служили свещениците Димитър Начов и Радул Генов, а селото е имало 320 къщи и 401 венчила (Летоструй, Виена, 1873, с. 59 и 61). През 1876 г. в козлодуйското училище е учителствал Младен Павлов Калинов от гр. Видин, известен в историята като Козлодуйското Даскалче. На 17 май (стар стил) 1876 г. учителят Младен Павлов стъпква феса си в прахоляка, посреща Ботевата чета и се присъединява към нея. Четата на Христо Ботев същия този ден е слязла на Козлодуйски бряг от парахода „Радецки“. С това събитие името на Козлодуй и Козлодуйски бряг стават известни на поколения българи.

В землището на Козлодуй има много старинни имена на местности като Бѐрич, Вѝдина, Гръ̀лище, Ка̀лна, Котлѝк, На̀клата, Сла̀на и др. Имената от влашки произход са малко: Гло̀да, Гроа̀па, Кѐтриш, Ковѐя, Костта̀, Ота̀ра и Чета̀те.

69. Койна̀ре

Население: 1860 г. — 250 двора, 1872 г. — 290 къщи и 542 венчила, 1910 г. — 4787 жители, 1926 г. — 6316, 1934 г. — 6925, 1946 г. — 7349, 1965 г. — 7172, 1975 г. — 7161 и 1992 г. — 5989 жители от последното преброяване на населението.

Койнаре е признато от село за град с указ № 546, обнародван на 15.IX.1964 г.

Намира се на 25 км югоизточно от Бяла Слатина и е разположено на равно място по левия бряг на р. Искър. Землището му граничи на изток с Горни и Долни Дъбник, на юг — с Глава и Чомаковци, на запад — с Еница, и на север — с Бреница. Районът му е обитаван от човешки общества още в най-дълбока древност. В местността Белиа брег има останки от селище, което датира от епохата на неолита, а в местността Борѝшница има богат културен пласт на селище от средния и късния неолит (Николов, Б., Изв. музеите в СЗ България, т. 18, 1992, с. 20, табл. 16). Следи от непроучени тракийски селища има в местностите Проганя и на Новоселския път. При изкопи за напоителен канал в местността Гру̀я бе разкрит гроб на тракийски воин. Погребението е извършено чрез трупоизгаряне. Урната с праха на боеца не е запазена, но от намервачите ни бе предадено цялото желязно въоръжение на тракиеца: меч, нож с ножница, две копия и техните сауротери, умбо от щит и юзда на лостове със строг зъбалец. Въоръжението е от първия век пр.Хр. Тук за първи път се намират железни сауротери, които са поставяни на обратния край на копието (Николов, Б., Археология, 1990, кн. 4, с. 22–24, обр. от 11 до 14). Посочените тракийски селища са съществували и през римската епоха на Балканите. В селището при Новоселския път е намерена оброчна плоча с посвещение на Силван — бог на горите и стадата (Шкорпил, X. и К., Мсб, VII, 1892).

През късната античност в района на Койнаре е минавал римският път от Улпиа Ескус за Сердика. Западно от днешния град в местността Камена Могила са развалините на римска пътна станция. Тук бе намерена вторично използвана в градежа една мраморна надгробна плоча с латински надпис, който в превод гласи: „(Здравей пътнико) ако си любопитен спри и прочети. Аз Максим, син на Марк, още приживе издигнах този паметник на моя баща Марк, син на Криспи, който живя 80 години, на майка ми Валерия, дъщеря на Зилен, която живя 60 години и на благочестивата ми съпруга Симпрония, дъщеря на Антоний, която живя 36 години. Въздигнах на тях, които са добре заслужили“. Надписът е от края на втория век (Николов, Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 224 и 225, обр. 13). Намерени са също и съкровища от римски сребърни републикански монети и римски сребърни императорски монети (Герасимов, Т., ИАИ, т. XII, 1938; ИАИ, т. XX, 1955 и ИАИ, т. XXVII, 1964).

Койнаре е съществувало и през българското средновековие с днешното си име. В чертите на днешния град са разкрити средновековни християнски погребения. Керамиката, намерена при скелетите, е характерна за второто българско царство. Няколко глинени съда се съхраняваха в музейната сбирка при гимназията в Койнаре. Там също имаше и византийски медни монети от началото на XIII в., сечени по времето на император Алексей III Комнен. Името на днешния град Койнаре е жителско име и означава жители на едно по-старо селище с име КОЙНАР. Това е лично име на човек, образувано от Койно и суфикса -_ар_. Койнаре е засвидетелствано със селищното си име КОЙНАР в най-ранните османски документи от XV и XVI в. Така в един османски списък на войнагани и ямаци от селата Ново село (намирало се е на север от Койнаре, но е изчезнало при наводнението на Искър в 1800 г.), от Крушовица, Плевенско (наричано в документа с две имена Крушовица и Балканско поле) и от Горно и Долно Ставерци (селото Долно Ставерци е било в местността Зиамет — южно от днешното с. Байкал). Този списък има дата 12.I.1548 г. От село Койнар са изредени 212 имена на войнагани и ямаци. От него можем да добием представа колко е било голямо в средата на XVI в. Сред изброените са и трима свещеници от село Койнар: Русин, син на поп Неделко от село Койнар, Пеноу — син на поп Илийо от село Койнар, и Радивой, син на Велчо, вместо поп Торбо, който бил на служба и сега е забягнал от село Койнар. Сред тези лични имена има вече изчезнали от употреба като: Братуш, Дърман, Дражан, Драле, Радул, Рале, Радомир и др. (ИБИ, т. XX, 1974, с. 64, 79, 90, 93 и др.).

В един друг списък на войнагани, който е от първата половина на XVIII в. от село Койнар са само седем човека, сред които са имената Братохан и Герман. А към списъка на войнаганите от с. Цаконица е Стоян, син на Велко от с. Койнар (ИБИ, т. XX, с. 268 и 290). По всичко изглежда, че в началото на XVII в. жителите на Койнар са претърпели някакво бедствие. В османски документ от 1620 г. пише: „Каза Рахова, село Койнар — 26 домакинства, нови — 4“. В друг османски документ с дата 1632 г. е записано така: „Каза Рахова, село Койнар — 27 домакинства…“ (ТИБИ, т. VII, С., 1986, с. 266 и 348).

През XVIII в. в Койнаре се настаняват помаци от Ловешко. Още веднага с идването си тези изменници на българската народност и християнската вяра, показали дивашка вражда към завареното население на Койнаре. Помаците заграбили най-хубавите имоти в лъките на р. Искър, като прогонили насила техните собственици. След това разрушили християнската църква и задиряли най-хубавите моми християнки. Помаците убили няколко койнарски младежи, сред които и най-личния момък Бано Анджийски, за когото е нагласена и пята народна песен. Жестокостта на помаците е била чудовищна. След като убили Бано, те му отрязали главата и я забили в една локва. Настаняването на помаците в Койнаре е отбелязано с две важни събития. Едното е заравянето на съкровище от сребърни монети и накити. Техният собственик християнин се е страхувал да не го оберат помаците и ги е заровил в земята. Изглежда, че помаците са го убили. Съкровището е намерено в двора на ТКЗС и от него са запазени талери от времето на Мария Терезия, сечени за Унгария, и турски големи сребърни монети от Мустафа III и Абдул Хамид. Последната емисия е от 1774 г. (Герасимов, Т., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 248). Вероятно монетите и накитите са заровени след 1775 г., когато в Койнаре са върлували помашките банди. Второто събитие, свързано с нашествието на помаците, е следното. В края на XVIII в. една група стари родове от Койнаре се изселили от родното си село и се заселили завинаги в с. Бели брег на р. Огоста. Тези родове са: Въ̀товци (Ренда̀ците и Джу̀ровци), Гьо̀зовци, Ко̀ловци (Турлѝйте), Нѐдковци (Ко̀марете) и Нѐшковци. Тези койнарски родове живеят и днес в с. Бели брег и не са изменили родовите си имена. Потомци разказват (анкетата беше през 1980 г.), че техните пра-пра-деди са избягали от Койнаре преди двеста години, щото помаците са им присвоили имотите със сила.

Найден Геров съобщава, че в 1860 г. в Койнаре е имало 250 християнски двора и 150 помашки къщи (ДБИ, т. I, 1930), Феликс Каниц пише, че през 1870 г. помаците в Койнаре са 130 къщи, наред с 310 български (Каниц, Ф., т. II, с. 154). Още щом чули, че руските войски са минали през Дунава, за да освободят България, в късната есен на 1877 г. най-дивите и пакостливи от койнарските помаци, на чиято съвест тегнели много престъпления спрямо християните, избягали в Анадола. След Освобождението и другите помаци от Койнаре разбрали, че „тая нема да я бъде и нема да им се размине“ и на групи се измитали към Турция. Милетич съобщава, че в 1893 г. в Койнаре има само 449 помаци, които са в процес на изселване (Милетич, Л., Ловченските помаци. — Български преглед, г. V, с. 70). И така, в Койнаре не остава нито един помак, но спомените за тяхната дивашка злоба и вражда към християнското население още се помнят и разказват. А песента за „Бановите каки“, които са оплаквали левента, доскоро се пееше и ние я записахме.

Стари родове в Койнаре са (освен тези, които се изселват в с. Бели брег): Аджѝйте, Андрѐевци, Ба̀нковци, Брѐзовци, Беля̀ковци, Бѐнинци, Беца̀новци, Бозлу̀ковци, Божѝновци, Буджа̀ците, Вла̀овци, Вра̀човци, Въ̀лчовци, Въ̀тковци, Въ̀чинци, Га̀лчовци, Гевѐзете, Гла̀вчовци, Гора̀новци, Грънча̀рете, Гъджа̀лете, Гъ̀новци, Да̀ковци, Да̀човци, Джу̀рковци, Дѝмчовци, Дѝновци, Дирѐците, Женка̀рете, Жу̀нтовци, Игна̀товци, Йо̀нчовци, Йо̀тковци, Каза̀ците, Ка̀нювци, Карама̀нците, Келѐжете, Ко̀зовци (от тях има изселени в Кнежа), Ко̀ловци (Турлѝйте), Ко̀новци, Котла̀ковци, Ку̀новци, Къ̀товци, Ла̀ловци, Роза̀нците, Ма̀новци, Масла̀рете, Мѝлкинци, Мирово̀ите, Мѝшковци, Младѐновци, Мо̀товци, Мочурѐнковци, На̀нкинци, Нѐнковци, Нѐшовци, Па̀човци, Пѐчовци, Пѝсинци, Пльо̀сковци, Попо̀вци, Рада̀нците, Ра̀лчовци, Руба̀рците, Сѐмковци, Тѐсовци, Тѝквениците, То̀мовци, Фѝрковци, Ца̀ковци, Ценкуло̀вци и Я̀товци.

В Койнаре има малко преселници отвън. Така, родът Дея̀новци (Рушка̀рете) са от алтимирския род Про̀дановци (Нико̀ловци и Пръва̀новци). Те избягали от кърджалийте във Влашко, но на връщане се заселили в Койнаре. Върба̀новци са от Ловешко, Тръстенѝченете — от с. Тръстеник и др.

Не се знае кога и откъде са дошли власите в Койнаре. През 1965 г. те бяха 670 жители. Не са много усърдни в земеделието, а се препитават с вретенарство, дребна търговийка и опитомяват мечки и маймунки, които разиграват по села и градове.

Училището в Койнаре е открито през 1850 г. с пръв учител Цветко Диков от рода Томовци, който сетне става поп, а след него е учителствал поп Динко. В 1863 г. в койнарското училище е учителят Панайот Михайлов от Пловдив, който въвежда взаимоучителната метода. До 1872 г. тук учителства Петко Стоянов, който е обучавал 85 момчета в едно отделение (Летоструй, Виена, 1873). В една приписка върху църковна книга на храма в Койнаре пише така: „Месечний Миней, който принадлежи на черковы храмъ ВСЯХЪ СВЯТЫХЪ биде подписано от Симеон В. Бърдаровъ 1873 августъ 21-вы, Койнаре“. Симеон Василев Бърдаров е роден в гр. Плевен и е учителствал из разни села на същия този край. Койнаре е родно място на героя от Шипка, опълченеца Никола Данов, който преди това е участвал като доброволец в четата на генерал Черняев в Сърбия през 1876 г. За него има малко сведения. Бил е 27 годишен и паспортът му е издаден от гр. Кладово на 4.IV.1877 г., за да пътува за Румъния (Българско опълчение, т. I, с. 267 и следв.). Тези оскъдни данни се отнасят и за другите доброволци, участвали в Сръбско-турската война през 1876 г. в бригадата на руския генерал Черняев. Те заминавали от Сърбия за Румъния, за да се запишат в опълченските дружини. Никола Данов е постъпил на 29.IV.1877 г. в четвърта опълченска дружина, трета рота със Заповед № 9, & 2 по опълчението. Роден е в с. Койнаре, двадесет и седемгодишен по професия хлебар. Говори гръцки, влашки и турски. На 6.XII.1877 г. се върнал в частта си от болницата, оздравял от раните си (Заповед № 157, & 1 по опълчението). На 27.V.1878 г. е уволнен от военна служба по домашни причини със заповед № 147, & 4 на дружината. В руските списъци на опълчението името му е записано Николай Дан. През 1952 г. събирахме данни за този герой на Койнаре и от стари хора, които бяха над осемдесет години, научихме, че Никола Данов се е заселил в Румъния, където се е оженил. Другите сведения за него са взети от Военно исторически архив, София, Фонд 1878/910, опис 3, 625.

70. Комарѐво

Население: 1860 г. — 40 къщи българи и 15 къщи помаци, 1960 г. — 1289 жители, 1965 г. — 1084, 1975 г. — 730, и от последното преброяване през 1992 г. — 513.

Намира се на 15 км югозападно от Бяла Слатина и е разположено в равна лъка по десния бряг на р. Скът. Землището му заема площ от 20 506 дка. Граничи на изток с Враняк, на юг — с Тлачене, на запад — с Буковец и на север — със Соколаре. В местността Врачанка, която е на левия бряг на р. Скът и на 1,5 км северно от днешното село, при изкопи за основи на свинарник на ТКЗС бяха открити останки от селище, което датира от периода на средния неолит (новокаменна епоха — шесто хилядолетие пр.Хр.). От наша страна бяха извършени археологически разкопки през 1962 г. Очерта се пода на едно опожарено жилище с правоъгълна форма, пещта и много керамика (Николов, Б., Изв. музеите в СЗ България, т. 18, 1992 г., с. 17 и 18, табл. 11). Над културния пласт на селището от средния неолит има останки от тракийско селище, обитавано през първото хилядолетие пр.Хр. На север от тези две селища се издига могилен тракийски некропол, който се състои от шест земни могили, разположени наблизо една до друга. В една от тях е намерено погребение чрез трупоизгаряне и тракийско въоръжение, което се състои от нож, два върха за копия и част от тракийска юзда, всички изработени от желязо, но силно пострадали от корозията. Заедно с тях е намерена и една бронзова торква (Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 184, обр. 24). Второто тракийско селище е било в местността Жънино бърдо, на 1 км източно от Комарево. От керамиката, която се изорава тук може да се определи, че селището е от втората половина на първото хилядолетие пр.Хр. В същата местност се издигат и две тракийски надгробни могили, които не са проучени. При риголване за лозе в местността Кирков връх, на юг от Комарево, бе разкрит плосък гроб на тракийски воин. Погребението е извършено чрез изгаряне на трупа. Запазени са следните предмети: железен крив нож, желязна дъговидна шпора и тракийска желязна юзда с двуделен строг зъбалец. От намерените неща в гроба може да се заключи, че тук е бил погребан тракийски войник кавалерист през втория век пр.Хр. (Николов, Б., ИАИ, XXVIII, 1965, с. 185, обр. 25).

Днешното село Комарево лежи върху останките на българско средновековно селище. Освен характерната за Втората българска държава керамика, тук се намират и готови зидани герани с огладени от употреба каменни корита. Селото е засвидетелствано с днешното си име в един османски документ с дата 19.VI.1606 г. В него пише, че селото Комарево, което спада към Враца, е в зиамета на Махмут чауш от високия двор, който взема от селото годишен доход две хиляди акчета. Комарево е записано в един зиамет заедно със селата Бистрец, Оходен, Радювен кючук (Малко Радовене) и Ребърково, всички спадащи към Враца (НБ КМ Ор.отд. ОАК, 128/2, л. 52-а-II).

В края на XVIII в. в Комарево дошли помаци от Ловешко. Турската власт им обещала хубави имоти и освобождаване от някои данъци, ако си сменят вярата и народността. Така и станало. Помаците се настанили в Комарево и завладели най-плодородните земи, като прогонили със сила досегашните им владетели християни. Обезземените комаревчени се разбягали — едни — в други села, други — във Влашко. В селото останали само седем християнски къщи, които живеели отделно от помаците. Тези стари комаревски родове са Герга̀нинци, Ка̀меновци, Варкѝлковци (Брѐзите) и Мѐтковци. Но изглежда, че помаците са намалели, щото в първата половина на XIX в. в Комарево придошли родовете Бекя̀рете от с. Батулци, Бо̀женченeте от с. Боженица, Ботевградско, Бо̀жковци от с. Беленци, Луковитско, Га̀джовци, Димитра̀шките и О̀джовци от с. Видраре, Тетевенско, Ду̀плинци (Тодарѝновци) от с. Лъджене, Пирдопско, Йо̀шковци от с. Горно Пещене, Мечка̀рете от с. Кален, Пеца̀нете (Чуфлигарете) от Му̀нков чифлик до с. Муша̀т, Пла̀чковци (Курновченете) от с. Курново, Рашковци от с. Рашково, Ботевградско и др. Найден Геров съобщава, че през 1860 г. село Комарево има 40 къщи българи и 15 къщи помаци (ДБИ, т. I, с. 154). След освобождението от турско иго помаците незабавно се изселили от Комарево и заминали в Анадола. На тяхно място в имотите им дошли български родове от с. Глава — Са̀лювци, от с. Шумнене, Тетевенско — Ко̀ловци, от с. Дълга лъка, Трънско — Лулинци и др. В България до Освобождението е имало десетина села с името Комарево: в Карнобатска, Провадийска, Берковска, Врачанска и Плевенска околии. Името Комарево е свързано с подвижните овчарски колиби, наричани кома̀рник. При с. Люти брод има местност Комарник, която местното население обяснява като „лятна колиба на овчар“, а до с. Игнатица има местност с име Комарнико, гдето някога са станували каракачани пастири.

Най-вероятно е селищното име Комарево да е произлязло от прякор на човек Ко̀мар, Ко̀мари и суфикса за селищно име -_ево_, както Добра-ево, Костал-ево и пр. Прякорът Ко̀мар и Комара се дава на слаби човеци. В много села на България има такива родови прякори и даже в Русия — Комаров. А що се отнася до комарниците, те са летни колиби на овчари против насекомите комари.

До 1861 г. в село Комарево нямало училище. В същата 1861 г. даскал Томо Петков, преселник от Курново, който се е учил в с. Караш, открива училището. В 1863 г. идва учителят Кръстю Попов от с. Айдемир, Силистренско. След него е учител комаревченинът Велю Данов. В 1872 г. тук учителства Банко Савчов от с. Тлачене. Той определя съботния ден за изпитване, въвежда плочите и калема за писане и църковното пеене. В 1874 г. е сменен от даскал Вълко Цанов от с. Враняк. Той започва с буквите а, бе, ве, вместо аз, буке, веде, глагола и пр. Преподавал е бащина история, свещенна история и бащин език. През 1875 г. идва Моно Ганов от с. Бресте, който връща килийната метода (ОДА, Враца, Фонд 1, опис 1, арх.ед. 596, л. 32 и сл.).

След Освобождението в Комарево се заселват двама опълченци, които доживяват тук до края на живота си. Единият е Павел (Пано) Дичов, роден в с. Радовене. Той е бил грамотен и редовен човек. Взема за жена мома от Гайдарете и с нея са отчували осем деца. Вторият опълченец е врачанинът Янаки Данов Антов, който се оженва за мома от Пеца̀нете, която му ражда шест деца. Внуците на опълченеца Янаки Данов са били все учени хора: учители, лекари, писари и др.

71. Косталѐво

Население: 1910 г. — 1119 жители, 1926 г. — 1335, 1934 г. — 1428, 1946 г. — 1428, 1965 г. — 1392, 1975 г. — 1408, 1985 г. — 1242, 1992 г. — 1061.

Намира се на 8 км североизточно от Враца и е разположено върху южен склон на бърдо Веслец. Землището му, което е полупланинско, заема площ от 22 694 дка. Граничи на изток с Върбешница, на югоизток — с Крапец, на юг — със землището на обезлюденото в края на XVIII в село Дърводелци, на запад — с гр. Враца, и на север — със село Веслец. В околностите на Косталево има няколко тракийски надгробни могили, които не са проучени. На север от селото са развалините на голяма българска средновековна крепост, наречена Градището. Тя се издига над извора Речка и се вижда от цялата околност. Косталево се споменава за първи път с днешното си име в един османски документ от средата на XV в., където е записано като тимар: „Село Костелува, спадащо към Ивраджа, има 25 домакинства“. В същия този регистър е отбелязано, че някои от раята на село Косталево живеят постоянно в село Еница (ИБИ, т. XIII, с. 265). В случая се касае за най-ранните миграции на населението още през първата половина на XV в. (Гандев, Хр., 1972, с. 108). В документ от 1606 г. Косталево е записано в един зиамет заедно със селата Бистрец, Мало Радовене, Оходен, Комарево и Ребърково (НБ КМ, Ор.отд., ОАК 128/2, л. 52-а-Х1, 1606 г.). В османските регистри за войнуци от 1548 г. са записани и десетина жители на село Косталево, което показва, че селото е било смесено с войнагани и ленно владение — зиамет (ИБИ. т. XX, с. 41–48). Някои от имената на войнаганите се срещат и като родови имена в селото: Нѐдковци, Радо̀йновци, Фѝлиповци и др. И може би това не е случайност.

Стари родове в Косталѐво са: А̀рбовци (дедите им са носили /х/арби — копия), Аршѝновци, Бараклѝйте, Бу̀зовци, Бъчва̀рете, Ва̀ндовци, Гръ̀джалийте, Дѝлинци, Дѝлкинци, Ма̀ринци, Мѝлковци, На̀ковци, Нѐдковци, Па̀новци, Пащрапа̀нете, Преда̀чете, Пръдѝйте, Пръ̀ньовци, Пуста̀ловци, Радо̀йновци, Са̀йнинци, Ста̀меновци, Тодорѝновци, Фѝлиповци и Цо̀ловци.

В края на XVIII в. кърджалийски банди опустошили и разграбили село Сениче, което се е намирало северно от гр. Враца, там където е сега квартал Сениче (Триъгълника). Част от жителите на село Сениче се преселили във Враца, други в с. Крета и Кнежа, а сенишките родове Гѝздовци, Ко̀новци, Кьо̀совци и Ръ̀гльовци се заселили в село Косталево, където техните потомци живеят и днес. Вероятно по същото това време са дошли от с. Буковец, Софийско, родовете Гайда̀рците, Неновци и Стръчийте, образували квартала Бу̀кьовци в Косталево. През първата половина на XIX в. в Косталево придошли и други родове: Ба̀ниченете от с. Баница, Вѐлчовци, Йо̀ндовци и Ку̀рдовци от с. Осенов лаг, Талига̀рете (Жита̀рете) от с. Люти дол и Вѐлчовци от с. Осиково. Село Косталево преди време е спадало в зоната на „а“ говорите, но днес в говора му не се е запазило „акане“. То е засвидетелствано отчасти само в топонимията: Лака̀та, Пра̀дище, Та̀нки рът и др. Запазен е и един османски регистър от 1875 г. с имената на непокритите имоти в землището на с. Косталево. Почти всички разчетени и локализирани имена отговарят на сегашните имена на местностите. На 19 май (ст.ст.) 1876 г., когато Ботевата чета е била на почивка на бърдо Веслец на Колова поляна, десетина безстрашни овчари от с. Косталево със себеотрицание донасят на уморените четници храна и вода. През следващата 1877 г. село Косталево дава седмина опълченци в Освободителната война. Старите записи и старинните наименования на местностите около селото показват, че Косталево е образувано преди края на XIV в. Името Косталево е от лично име на човек, който се е казвал Коста̀л, както Паска̀л и пр., и суфикса за селищно име -ево.

72. Кра̀водер

Население: 1910 г. — 1304 жители, 1926 г. — 1624, 1934 г. — 1838, 1946 г. — 2106, 1965 г. — 2072, 1975 г. — 1845, 1992 г. — 1219.

Намира се на 17 км западно от Враца и е разположено в равна лъка по двата бряга на р. Ботуня. Землището му заема площ от 26 258 дка. Граничи на изток с Власатица, на юг — с Горно Озирово и Долно Озирово, на югозапад — с Главаци, на запад — със Сумер, и на север — с Пудрия. Краводер спада в зоната на „а“ го̀ворите с членуване на 3 л., ед.ч., м.р. на „о“: бродо̀, доло̀, пожа̀ро и пр. Името Краводер е старинно по образуване от типа „търнокоп“. Съставено е от съществителното крава и глаголна основа дер, от деря, както Володер — име на местност при Типченица, Козлодер — при Зверино, и пр. Старата носия на населението е бялодрешковска. През античността и средновековието тук е имало интензивен живот на тракийски общества. На югозапад от селото се издигат осем тракийски надгробни могили, които не са изследвани по археологически път. В района са намерени римски републикански сребърни денари (Герасимов, Т., ИАИ, т. XXIX, 1966, с. 320). Една находка от бронзови монети, сечени в римския град Виминациум от името на император Гордиан III е намерена в района на селото през 1936 г. (Герасимов, Т., ИАИ, т. XI. св. 2, 1937, с. 320). В развалините на крепостта Трънчово капе, западно от Краводер, е намерена част от мраморна плоча с латински надписи, която е счупена за вторично използване при поправка на крепостта. Надписът е от III век и е от надгробен паметник (Николов, Б., ИАИ, т. 30, 1967, с. 234, обр. 27). От една друга плоча с латински надпис узнаваме, че през втория век в района на Краводер е имало лично владение на римския ветеран Валерий Руф и жена му Аурелия Зуратурменис. В този надпис ветеранът сочи, че е от селото Воровум Минор, за което се предполага да е име от келтски произход и да се е намирало в същата провинция (Велков, В., Археология, 1962, кн. 1, с. 31 и сл.). Надписът е не само принос за историческата география на този район, но и за аграрните отношения през късноримската епоха. Около Крепостта Градище е намерено съкровище от сребърни грошове, сечени през времето на българския цар Иван Александър (1331–1371 г.). Малка част от тези редки монети постъпи в сбирките на историческия музей във Враца — инв. № М 258–264.

В землището на село Краводер се намира средновековният Мътнишки манастир, който след 1944 г. запустя и бе превърнат в краварник.

Краводер е заварено с днешното си име от османските завоеватели в края на XIV в. То е старо средновековно селище. Среща се в османски документи от 1430 г. (РСт, 1, с. 421). В други османски документи, датирани от средата на XV в. Краводер е записано като ленно владение с 49 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 261). В края на XVIII в. в района на Краводер е действала четата на хайдутина Върбан Глогов, който е роден в същото село. През време на Освободителната война 1877/78 г. село Краводер дава четирима опълченци. Това са Петър Стоянов Боев и тримата братя Тодор, Петко и Косто Андрови. Първите двама от братя Андрови загинали в боевете на Шипка. След Освобождението оцелелият в битките Косто Андров заедно с братовите си сирачета се заселва в с. Брегаре, където днес потомците им са известни с името Комѝтете.

Стари родове в Краводер са: А̀ндровци, Бѐнчовци, Бо̀евци, Бо̀новци, Буза̀рете, Ва̀рдовци, Васѝловци, Връ̀бинци, Гѐнкинци (Гора̀новци), Гѐцовци, Гло̀говци, Дериво̀лците, Йо̀цовци, Йо̀шовци, Кла̀пчовци, Ко̀цовци, Кръ̀скьовци, Кюлофа̀рете, Лѐнгеровци, Мѝлкинци, Моско̀вците, На̀човци, Нико̀ловци, Менджѝйте, Перчѝнковци, Пу̀ляците, Огорѐльовци, Пѐшовци, Ра̀динци, Рога̀чете, То̀цовци, Тръ̀нчовци, Уру̀ците, /Х/ума̀рете, Цвѐтинци и Чу̀льовци. Към средата на XIX в. от с. Кален придошли То̀мовци, от с. Торос — Ра̀дуловци и Попо̀вци, и от с. Зли дол — Попдамяновци. Още през първата половина на XIX в. родовете А̀бните и Вѐлинци се изселили от Краводер в с. Лесура. След освобождението няколко семейства от краводерските родове Николовци и Цветинци се изселили в Бяла Слатина и Орехово там ги наричат Краводерците. В землището на Краводер има доста старинни имена на местности: Щу̀по, Щупта̀, Балковица, Биберница, Колница, Люба вода и др., които потвърждават неговата старинност.

73. Крапѐц

Население: 1910 г. — 523 жители, 1926 г. — 524, 1934 г. — 592, 1946 г. — 645, 1965 г. — 618, 1975 г. — 514, 1985 г. — 512, 1992 г. — 458.

Намира се на 12 км източно от Враца и е разположено върху югозападния склон на голям каменлив дол. Землището му е малко и заема площ от 8462 дка. Граничи на изток с Върбѐшница и Бо̀денец, на юг — с Руска Бела, на запад — със землището на обезлюденото в края на XVIII в. село Дърводѐлци, и на север — с Косталево. В неговите околности не са разкрити забележителни исторически паметници и древни селища.

Село Крапец се споменава в османски документ от средата на XV в. като ленно владение с 11 домакинства, заедно със селата Бѝстрец, Върбѐшница, Дърводѐлци, Касѝнец, Патлѐйна, Радовене, Слатина (изчезнало село североизточно от Върбешница) и др., спадащи към Враца (ИБИ, т. XIII, с. 257 и РСт., 1, с. 422, който е привел документ за с. Крапец от 1430 г.). Според едно местно предание през време на турското иго село Крапец е било в местността Старото селище. Поради чумна епидемия селото се е преместило гдето е сега. В старото селище доскоро са личели зидовете на средновековна църква (ОДА Враца, Ф. 1-к, опис 1, арх.ед. № 597, л. 5). През 1876 г. в селото е създаден местен таен революционен комитет (ОДА Враца, Ф, 64, 1, 136). Училище в Крапец е имало още преди освобождението от турско робство и тук е учителствал даскал Кръстьо Николов от с. Руска Бела. Според едно друго предание част от жителите на село Крапец се изселили и основали село Крапчене. Това предание е може би правдоподобно, тъй като името Кра̀пчене е жителско име и произхожда от селищно име, подобно на Крапец. Стари родове в село Крапец са: Балѝнците (те лекували от бяс и са били потомствени лечители — балин, означава лечител), Вла̀сите (през време на турското робство са бягали във Влашко), Гайда̀рете, Га̀рванете (Мѝнинци), Гизда̀ците, Да̀рчовци (Йо̀товци), Кадѝйте, Костуря̀нете, Лѝшовци (Коминя̀рете), Маджа̀рете, Мѝновци, Мишо̀новци, Мутафчийте (Ту̀рците), Па̀новци, Па̀шовци, Пръ̀нчовци, Симео̀новци (Червѐнковци), Сиреня̀рете, То̀мовци, Фръ̀цулете, Чульовци и др. В село Крапец има малко преселници отвън. Около средата на XIX в. от с. Литако̀во идват Ор/x/анѝйте, от с. Зли дол са дошли Ко̀ловци (Мрънда̀ците) и от с. Веслец — Па̀лешковци. След Освобождението от с. Секулово, Битолско, са придошли Македонците, а през 1920 г. от Босилеградско тук се заселва едно семейство, което нарекли Съ̀рбите. Около 1900 г. отделни семейства от рода Бутовци се преселили в с. Чирен, от рода Чулковци — в с. Мраморен, и от рода Миновци — в с. Баурене и Криводол, където са известни с жителското име Крапѐшченете. Село Крапец спада в зоната на „а“ говорите. Името на селото Крапец е старо и произхожда от старобългарската дума КРАПЪ, която означава „къс, не дълъг, кръп“ с преминаване на старобългарската носовка в а, според говора, и наставката -_ец_, която е заместила изчезнала дума. Не е учудващо, че и до днес в Крапец и в околните села, казват крап, крапа, крапо, на неща, които са къси. В землището на село Крапец има много стари имена на местности като Ра̀кошник, Ра̀змерец, Шѐрбовец и др.

74. Крѐта

Население: 1910 г. — 514 жители, 1926 г. — 538, 1934 г. — 500, 1946 г. — 477, 1965 г. — 396, 1975 г. — 363, 1992 г. — 265.

Намира се на 18 км югоизточно от Враца и е разположено върху малка слънчева тераса до левия бряг на р. Искър. Землището му е малко и заема площ от 5807 дка. Граничи на изток с Дърманци, на юг — с Ребърково, на запад — с Моравица, и на север — с Мездра. През българското средновековие село Крета се е намирало на 1,5 км западно оттук в местността, наричана и сега Горна Крета. В тази местност има запазени основи на стара църква и средновековно гробище с погребения от XII — XIV в. А може би да се касае за две села — Го̀рна Крѐта и До̀лна Крѐта. Първото е обезлюдено в края на XIV в.? В османски документ от средата на XV в. село Крета е записано като ленно владение с 12 домакинства (ИБИ, т. XII, с. 265). В местността Манастира е имало стар параклис, но в началото на XIX в. е разрушен и камъните му са използвани за направа на бент за воденицата на един турски чифликчия (ОДА Враца, Ф. 64–1, 182).

Стари родове в село Крѐта са: Йо̀товци, Ста̀нкинци и Цѐновите. В края на XVIII в. кърджалийски банди ограбили и опожарили село Дърводелци, което се е намирало непосредствено на изток от Враца. Дърводелските родове Бръ̀мбаровци (Аджѝовци), Грънча̀рете, Кадѝйте (Лесѝгерете и Топчѝйте) и Тараку̀нете намерили убежище в село Крета и се заселили завинаги тук. През първата половина на XIX в. в Крета дошли още преселници от разни места. Така от с. Боженица придошли Дѝновци (Керлѐевци и Черкѐзете), Бо̀совци (от този род е писателят Асен Босев), Шѝрковци /Безчирва̀рете, Гѐнковци, Ла̀шовци, Ма̀товци и Фу̀флеците. От с. Новачене идват Гера̀ците, Ку̀чковци и Скача̀ците, от с. Желен, Софийско са Пашо̀вци, а от с. Старо село тук се преселили родовете Домашня̀рете (Пепелю̀говци), Бъ̀нчовци. Бу̀ляците, Ду̀пчовци, Йо̀нчовци, Плътнѝците и Сала̀мовци. Още през първата половина на XIX в. част от рода Бо̀совци се преселва в с. Ру̀ска Бѐла, където запазва същото си име. През 1854 г. учителят Цено Вълов от с. Мраморен открива в Крета първото училище, което е било в частна къща. Училищна сграда се построява едва в 1908 г., а църква през 1899 г. До тази година кретчане са ходили да се черкуват в с. Долна Кремена.

До Освобождението от турско иго плодородната земя в Лаката е била във владение на турски чифликчия, а жителите на Крета са били негови ратаи. Недоволството от това положение е било нетърпимо и през 1875 г. в малкото селце Крета е образуван местен таен революционен комитет, членовете на който се подготвили за въстание. На 19 май 1876 г. от с. Крета излиза въоръжена дружина от въстаници, които се отправили към бърдо Веслец, за да се присъединят към Ботевата чета. Но по пътя дошло известие за разгром на Ботевата чета и кретските въстаници се пръснали (Цветков, Андрей, Изв.ист.д-во, 1933, кн. 13, с. 170).

Село Крета е родно място на ботевия четник Кръстю Генков Петков (НБ КМ, пенсионно дело з.п. № 53).

От старите записи и от имената на местностите в неговото землище става ясно, че село Крета е основано много преди края на XIV в. и турските поробители са го заварили с днешното му име. Според Й. Заимов името Крета е от румънската дума кретъ „варовик“ (Заимов, Й., 1967, с. 132). Същият автор по-късно отбелязва, че името Крета е женски род от Крето, а пък името Крето е от Крато „малък“ с преглас на „ра“ в „ре“ (Заимов, Й., Български именник, 1988, с. 128 и 129).

75. Крѝва ба̀ра

Население: 1900 г. — 539 жители, 1910 г. — 723, 1926 г. — 1009, 1934 г. — 1130, 1946 г. — 1218, 1965 г. — 1080, 1975 г. — 920, 1992 г. — 663.

Намира се на 22 км югозападно от Орехово и е разположено на равна слънчева тераса близо до левия бряг на р. Огоста. Землището му заема малко площ. Състои се от 13 654 дка. Граничи на изток със Софрониево (бив. Сърбеница), на юг — с Ередин, на запад — с Якимово (образувано 1950 г. от сливането на селата Прогорелец, Войници и Котеновци), и на север — с Бутан.

В района на Циглената фабрика, южно от Крива бара, при копане на глина за изработване на цигли са разкрити останките на селище от края на бронзовата епоха, което е съществувало и през желязната епоха — края на второто и началото на първото хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б., Археология, 1972, кн. 3, с. 63 и 64, обр. 11). В местността Манавска падина е разкрито тракийско погребение с трупоизгаряне. Освен глинена погребална урна тук е намерено и желязно тракийско въоръжение, което се състои от меч с дължина 1 м., връх от копие, закривен нож, част от умбо за щит и юзда на лостове с двуделен зъбалец. В този гроб е погребан тракийски воин през II в.пр.Хр. (Велков, И., ИАИ, т. XIV, 1943, с. 275).

Днешното село Крива бара е основано след Освобождението върху част от землището на обезлюденото средновековно българско село Проданковец. То се е намирало на около 4 км югозападно от днешното село Софрониево — в местността Крѐшка. Село Проданковец е запустяло вероятно през XVII в. В един османски регистър от средата на XV в. пише следното: „Зиамет Рахово. Негов заим е Емирне бей… Село Проданковец, лично владение на заима: домакинства — 10, вдовци — 1, приход без испенча — 678…“ (ИБИ, т. XIII, с. 243 и РСт, 2, с. 81). Локализирането на село Проданковец в местността Крешка се основава, както със споменаването му в един и същи документ със съседните села Галиче и Крушовица, така и с факта, че в местността Крешка стоят още каменни надгробни кръстове от неговото гробище. Тези паметници показват образци от XVI и XVII в. До 1910 г. тук е имало и запустяла еднокорабна църква, зидана изцяло от камък, покривът на църквата е бил паднал, но по стените още е личела църковна живопис. Зидовете на тази църква са били разрушени до основи и камъните са използвани от една софрониевска фамилия за строеж на жилище и ограда на двора (Николов, Б., Софрониево. — Враца, 1971, с. 30 и 37, на обр. 18 са част от надгробните каменни кръстове на гробището на с. Проданковец в местността Крешка, които са снимани от автора). Землището на с. Проданковец е било дълги години пустеещо. Едва през 1865 г. турската власт заселва татарски и черкезки колонисти от Крим и Кавказ. Основани били две села от колонистите. Едното е било на 3 км източно от развалините на Проданковец. То било наречено Бръзенскѝ черкѐзи, а след Освобождението тук е образувано българското село Ботево. Другото селище от колонисти било наречено Крива бара татарлар, тъй като е било основано в местността Кривоба̀рски соват. През есента на 1877 г. неканените гости от Крим и Кавказ бързо се отправили към Анадола и не се върнали вече. От пролетта на 1879 г. започва заселването на днешното село Крива бара с българи от старопланинските села. Първи дошли Краводерците. Това са три семейства от краводерските родове Каменовци, Николовци и Цветковци. През пролетта на 1880 г. Цветко Куздов и Цветко Василски от с. Драганица, Берковско, организирали преселването на най-малко 30 семейства от различни села, които ще посочим по-долу. Най-напред новооснованото българско село Крива бара се е числяло административно към община Ередин, сетне — към община Бутан, а от 1910 г. става самостоятелна община, понеже дошли още семейства и селото нараснало на 65 къщи. Още при образуването на село Крива бара алчни хора от Бутан и Ередин заграбили незаконно земя от Кривобарския соват. Така в територията на Совата Крива бара останали само 4000 дка. През 1893 г. тази земя е била разпределена по 30 дка на семейство и отделно по 6 дка на мъжка рожба. Останали неразпределени 1600 дка, които населението на Крива бара откупува на търг от държавата. За заграбената от бутанчени и ерединчени работна земя кривобарчени са водили съдебни дела. Върнатата им чрез съд земя и днес се нарича Спорното. След това кривобарчени закупили земя от вълчедръмчени и от бутанчени. Една местност и днес се нарича Яковото, щото е закупена от Яко Гинин от Вълчедръм, а друга пък носи името Тончовите места, тъй като е закупена от Тончо Връбин от с. Бутан.

От всички заселници на Крива бара е бил грамотен само 19 годишният Харалампи Кралев от с. Долна Бела Речка. Той се е учил във Вършец. През 1882 г. този младеж открива училище в Крива бара, което се е посещавало от 20 момчета. За училище е използвана наземната къща на Митар Тасков (ОИМ, Враца, Сигн. I, 1346, 1927 г., архив на Ив. Н. Илчев).

Първите родове, които са заселили село Крива бара са: А̀вровци (от тях са Ко̀лчовци), Багжѝйте (За̀рковци са от същото коляно), Васѝлевци, Коприва̀рците, Дивенѝсовци, Ку̀здовци, Кю̀лците, Кьо̀совци, Лѐнковци и Цвѐтковци са от село Драганица, Берковско. От с. Горна Бела Речка са Гера̀симовци, а от с. Долна Бела Речка са дошли Бѝжовци, Грънча̀рете, Кра̀лювци (от тях са произлезли Алѐксовци, Ко̀новци, Ста̀тковци, Узу̀нците и Я̀кимовци), Мѐровци, Мусалѝнците, Пръва̀новци (от тях са Гайда̀рете), Турома̀нците и още други. От с. Горно Озирово пък се преселили Мѝтровци и Комѝтете (те са наследници на опълченеца, носител на сребърен Георгиевски кръст за храброст Иван Филипов Комитата). От село Долно Озирово са дошли Сла̀вковци, а от с. Ду̀пни връх (дн. Дружево) са Исидо̀ровци. От с. Заножене, Берковско, са Мия̀ловци, а от с. Осиково тук се заселили Но̀вковци и На̀чковци, които са от големия осиковски род Мечкарчови, а пък баба им е от рода Чукалейте. От село Черказки (до 1934 г. това село се е наричало Хаджийска махала) са дошли Петровци и др.

Имената на местностите в землището на с. Крива бара са нови. Имената Горно и Долно Катарче са донесени от преселниците от старопланинските села.

76. Криводо̀л

Население: 1910 г. — 1421 жители, 1926 г. — 2227, 1934 г. — 2573, 1946 г. — 2791, 1965 г. — 4615, 1975 г. — 4404, 1992 г. — 4193.

Криводол е признат от село за град с Указ № 829, обнародван на 29 август 1969 г. От 1955 г. към Криводол е присъединено село Криводолска махала (бившо Мотишов чуфлик). Град Криводол е разположен по дължина около двата бряга на река Въртешница (в района около Враца тя се нарича река Лева). На север и запад градът достига до десния бряг на р. Ботуня, близо до мястото, където двете реки се втичат. Град Криводол се намира на 20 км северно от Враца. Землището му, заедно с това на Криводолска махала, заема площ от 37 622 дка. Граничи на изток с Лиляче, на юг с — Големо Бабино, на запад — с Урвене, и на север — с Галатин. Районът му е много богат на стари селища и исторически паметници. На височината Градище, наричана погрешно Тепето, през 1946 г. бе разкрито и проучено праисторическо селище (Миков, В., Предисторическото селище до Криводол, Врачанско. — Разкопки и проучвания, т. I, 1946). Установено бе, че това селище датира от втория период на медно — каменната епоха и е представител на една неизвестна досега в България праисторическа култура. През 1977 г. бяха направени контролни разкопки, за да се изясни, по-добре неговата периодизация и стратиграфия. И така около сигурната стратиграфия на криводолското праисторическо селище бяха групирани всички известни досега праисторически селища и паметници от втория период на медно — каменната епоха от Карпатите до Солун и от Янтра до Тимок. Тази територия научно бе обособена като самостоятелна етнокултурна област с условното име „КУЛТУРА КРИВОДОЛ — САЛКУЦА — БУБАНИ“. По този начин бе попълнена една голяма празнота в периодизацията на праисторическите култури не само у нас, но на една обширна територия в Югоизточна Европа. Резултатите от радиокарбонното датиране от първия строителен хоризонт на праисторическото селище при Криводол са 3495 г. пр.Хр. и от втория строителен хоризонт — 3345 г. пр.Хр. Всичко това означава, че праисторическото селище при Криводол е съществувало през втората половина на четвъртото хилядолетие пр.Хр. или преди 5489 г., броени от днес. Разликата в датировката между първия и втория строителен хоризонт на това селище е кръгло 50 години (данните от радиокарбонното изследване са получени в лабораторията на Централния институт за Стара история и археология при Германската академия на науките в Берлин. Изследвани са проби от овъглени храни и дърво, взети от разкопките на Богдан Николов през 1977 г.). В праисторическото селище при Криводол през 1977 г. бяха установени пет последователно съществували селища. Тяхното установяване е означено със строителни хоризонти. Като приемем, че едно от тези селища е съществувало средно 50 години, то праисторическото селище, носител на „КУЛТУРА КРИВОДОЛ“ за българските земи е имало живот най-малко 250 години.

През второто и първото хилядолетие пр.Хр. на мястото на днешния град Криводол е съществувало богато тракийско селище (Миков, В., ИАИ, т. XXI, 1957, с. 294). В неговия некропол са открити бронзови накити и съдове (Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965; Археология, 1970, кн. 3 и Археология, 1970, кн. 1). В местността Несеро бяха намерени останки от тракийска железарска работилница, заедно с готови изделия: върхове за копия, юзди за коне, брадви, сърпове и друг инвентар. Тази железарска работилница датира от осми век пр.Хр.

През късната античност това тракийско селище се е наричало ТАВТИОМОЗИС. Неговите развалини стоят още на брега на р. Ботуня до Големите могили. Сред зидовете му бе намерена една мраморна плоча. На горната и долната страна на плочата има латински надпис, а по средата е изобразена в релеф колесница с четири колела, запрегната с четири коня. На колесницата стоят прави богът Юпитер и богинята Юнона. Богът с дясната си ръка държи скиптър, а с лявата юздите на конете. Богинята в лявата си ръка държи също скиптър, а дясната е протегнала да приеме излияние от олтар, който е изобразен зад колесницата. Зад Юнона е друга богиня, вероятно Церера. Пред колесницата са още две фигури и от техните атрибути може да се приеме, че са Меркурий и Херкулес. Първият държи кадуцей и кесия, а вторият — кривак и лъвска кожа. От надписа, гравиран на горната рамка на плочата се разбира, че това е дарение на Юпитер и Юнона. В долната рамка е името на дарителя и неговото обществено положение. Дарителят е Аврелиус Викторинус, син на Викторис, който е ПРИНЦЕПС на ВИКО ТАВТИОМОЗИС. От други надписи, например този от Кунино, управителят на ВИКО ТРОЛЕНЗИС е само магистер. За първи път в Мизия се среща титлата ПРИНЦЕПС за управител на селище през римската епоха. От всичко това следва, че трако-римското селище ТАВТИОМОЗИС (името е тракийско?) до град Криводол е имало магистратура и квазимуниципиална уредба начело със съвет. А това също означава, че селището Тавтиомозис не е било от обикновен тип (Венедиков, И., Два новооткрити паметника за религията на траките през римската епоха. — ИАИ, т. XIX, 1955, с. 201–204). На различни места в района на това селище бяха намерени съкровища от сребърни и златни монети (Герасимов, Т., ИАИ, т. XII, 1938, с. 450 и ИАИ, т. XVII, с. 317).

Криводол се среща за първи път с днешното си име в османски документ от средата на XV в. като ленно владение с 63 домакинства и в един друг документ от 1675 г. (РСт, 1, с. 423). Това показва, че Криводол е образувано много преди края на XIV в., когато турци завладяват българските земи. Името Криводол е ясно и разбрано „крив дол“. Намерени бяха също и сребърни западноевропейски и турски монети с последна емисия от 1648 г. Тези монети са били заровени от своя притежател поради неизвестно за нас събитие, станало след тази дата (Герасимов, Т., ИАИ, т. XVII, с. 317). В един архивен документ е отбелязано, че преди 300 години четирима братя от Криводол дошли със семействата си и заселили отново село Мездрея, Берковско, което преди това е било обезлюдено (ОДА, Враца, Ф. 1-к, арх. единица 599, лист 39).

За стари родове в Криводол се считат: Бѐшковци (от тях са Пѐнчовци), Божѝновци, Бу̀шковци, Вариклѐчковци, Васѝловци, Вла̀овци, Влъ̀ковци, Връба̀новци, Гръ̀горовци, Га̀товци, Гу̀лежете, Гю̀ровци, Грънча̀рете, Дѐнкинци, Дѐчовци, Ева̀нковци, Йо̀товци, Йо̀шинци, Кофрагѝйте, Логофѐтете, Лука̀новци, Ма̀нкинци, Мераклѝйте, Мѝтовци, Мѝцинци, Недѐлини, Пецовци, Пешу̀новци, Прънавѐлците (от тях са Демя̀новци и Кожуа̀рците), Само/х/о̀довци, Свра̀човци, Ста̀нковци, Ту̀дарчовци (те са едно с Ѐвденовци), Тръсогъ̀зовци (от тях са се роили Калѝцинци, Ко̀цовци и То̀цинци), Та̀нчовци, То̀нкинци, Тутуня̀рете (от тях са Джу̀ровци), Цѐковци, Цѐновци и Фукаро̀вци.

Още през първата половина на XIX в. в Криводол дошли и се заселили от разни места родовете: Пла̀чковци от с. Лѝпен, Ко̀зяците от с. Гаганица, Пешога̀нете от с. Осиково, Гьоновци от с. Лик и др. Криводол нараства бързо и в 1860 г. тук има вече 140 двора (ДБИ т. I, 1931, с. 156). В началото на XX в. нова вълна от преселници залива Криводол: Благовци, Пауновци, Орденовци и Турлаците идват от Трънско, Комитете — от с. Краводер (тук се заселва опълченецът от първа дружина Петър Стоянов Боев, който е ранен тежко в боевете на Шипка и е бил на лечение в Одеса). Подир тях идват Горчовци, Коювци и Макарчовци от с. Осиково, Наковци от с. Рашково, Григо̀ровци от Етрополе, Попо̀вци от с. Дупни връх (дн. Дружево) и още много други от Бобошево, Люти дол, Очин дол, Типченица и пр., които днес носят селищното си име като родово.

Старата църква в Криводол „Света Тройца“ е построена в 1835 г. Същата година до църквата е направена една плетарка с две помещения и сечак, която е служила за училище. Първият учител е поп Станко Ц. Станковски, учил в Черепиш. Обучението се е водило по килийната метода от свещеници. През 1868 г. в Криводол идва първият учител мирянин Първан Димитров Младжов, роден 1848 г. в с. Стубел. Той поставя началото на светското образование и преподава по взаимноучителната метода.

През 1911 г. се открива гара Криводол по ж.п. линия Мездра — Видин и селището бележи подем. Около гарата по левия бряг на р. Въртешница се заселва нов квартал, който с времето става център на град Криводол. До 1944 г. в Криводол са действали 26 бакалници, 26 кръчми с гостилници, 15 търговски кантори на зърнени храни, 6 яйчарски склада, 2 маслобойни, една цигларница, 6 касапници, двама едри земевладелци с по 640 дка земя и е имало 56 напълно безимотни семейства. Имената на местностите в землището на Криводол потвърждават, че селището не е напускано от неговите обитатели за дълги периоди от време. Тук се срещат старинни имена като: Ба̀рене, Крещта̀, Дра̀лова могила, Обръ̀щина, Ъсто и Ъстовете, името на местността Калимар е от арумънски произход.

77. Криводо̀лска махала̀ (бившо Мотѝшов чуфлѝк)

Население: 1860 г. — 50 двора (ДБИ, т. I, 1931, 156), 1910 г. — 720 жители, 1926 г. — 714, 1934 г. — 854, 1946 г. — 956 и с № Указ 317, обнародван на 13.XII.1955 г., селището е слято с град Криводол.

Намира се на 20 км западно от Враца и е разположено в равна лъка в междуречието на Ботуня и Въртешница. Малкото му землище граничи на изток с Лиляче и Власатица, на юг — с Големо Бабино, на запад — с Урвене, и на север — с Криводол. Селището е основано през XVIII в. върху землището на обезлюдено българско средновековно селище, на което не се знае името и не се знае дори кога е изчезнало неговото население. Около един турски чифлик тук се събрали ратаи от разни места и по името на чифликчията Мотиш, селището било назовано Мутишов чуфлик. Първите заселници са родовете Бързенцѝте Воденча̀рците и Вража̀лците, които чифликчията довел от с. Бързина, Ореховско. Не много време след тях около чифлика се установили родовете: Белорѐченете от с. Горна Бела Речка, Мѝкинци и Мо̀цовци от с. Черни връх, Ломско, Копанкьовци, Коровци, Кузмановци, Петринци и Цоновци от с. Горно Озирово, Печѝловци и Попа̀рковци от с. Гушанци, Гьо̀ргьовци от с. Хаджийска махала (дн. Черкаски). Круша̀рете от с. Спанчевци, Тро̀лювци от с. Осиково, Милѐновци от с. Раяновци, Царибродско, Гѝздовци и Корита̀рците от с. Липен, Ца̀новци от с. Лик и Балка̀нците от Царибродско.

78. Крушовѐне

Население: 1872 г. — 280 къщи и 313 семейства, 1900 г. — 2632 жители, 1910 г. — 2929, 1926 г. — 3732, 1934 г. — 4239, 1946 г. — 4582 и от последното преброяване на населението през 1992 г. — 1939.

Намира се на 40 км източно от Орехово и е разположено по дължина в равна лъка недалеч от левия бряг на р. Искър. Землището му заема площ от 42 682 дка. Граничи на изток с Ореховица и Славовица, на юг — с Брегаре и Ставерци, на запад — с Долни Вадин, и на север — с Байкал (Борил, Бешлии). В района му не са открити досега стари селища и археологически паметници.

Има предание, че село Крушовене е заселено най-напред от жители на село Крушовица, Плевенско. Името на селото е жителско — жители на Крушовица са крушовене. Но това ще да е станало много време преди края на XIV в., тъй като село Крушовене се среща с днешното си име в един от ранните османски документи с дата 1548 г. (ИБИ, т. XX, с. 155). През 1673 г. от с. Крушовене е мобилизиран гребец в турския дунавски флот Йовчо, син на Банко (РСт., 1, 423). Това показва, че селото е съществувало като българско. В края на XVIII в. Крушовене е ограбено и опожарено от кърджалийски банди. Жителите му се разбягали по горите, а част от тях потърсили спасени през Дунава във Влашко.

Стари родове в село Крушовене са: Белѐцови, Бѐнчеви, Бѝрови, Бошна̀кови, Бра̀нкови, Ба̀нковци, Да̀нови, Драго̀лови, Докузлѝйте, Йо̀нчеви, Ко̀чеви, Мъ̀нчеви, Цѐнкини, Цокола̀нете и др. През първата половина на XIX в. от Влашко се завърнали старите крушовенски родове Линчеви, Лунголови, Ара̀зови, Довля̀кови (Тѝквови), Кача̀кови, Ру̀йкови, Флоричелете и др.

От разни селища са дошли много преселници в Крушовене, поради наличието на повече работна земя и сигурен поминък. Така от с Бресте идват Брестенѐте, от с. Кунино — Мѝтови и Ма̀ркови, Карамѐлете — от Гиген, Пръва̀нови — от Гигенска махала, Вита̀новци и Кючу̀ковци — от Севлиевско, Цанко̀ви — от Габровските колиби. Ко̀дрови (от тях са Динкови и Попови) — от гр. Карлово. Техен родоначалник е поп Кодро. Айва̀зете са цинцаре от гръцка Македония.

В 1848 г. в с. Крушовене е открито първото училище. То се е помещавало в землянката на поп Кодро. Пръв учител е бил даскал Рапонко от Плевен. През 1858 г. учител става синът на поп Кодро Петър Попов Кодров, който се е учил в Плевен. В 1860 г. учител е Симеон Василев Бърдаров от Плевен, завършил като свещеник в родния си град. От 1867 г. отново е учител Петър Попов Кодров, който в 1872 г. е обучавал 42 момчета в три отделения (Летоструй, Виена, 1873, с. 58 и 59). След Освобождението се редят учителите Тодор Крачунов от Орехово. Пъшо Ганов от Бреница, Васил Христов и Никола Дойчинов от Етрополе. Мирко Попов от с. Крушовица и др. За църква е служила една плетарка, в която е свещенодействал поп Кодро, а в 1872 г. — поп Тодор Кодров. Сегашната църква е построена през 1885 г.

Жителското име на село Крушовене не ще да е произлязло от селищното име Крушовица, щото жители на Крушовица се наричат крушовчене. По-вероятно е да са се преселили преди края на XIV в. от някое изчезнало още тогава селище с име Крушово, тъй като Крушов и -_ене_ дава Крушовене.

79. Кру̀шовица

Население: 1860 г. — 90 къщи, 1872 г. — 143 къщи и 235 венчила, 1900 г. — 250 къщи и 1920 жители, 1910 г. — 2216 жители, 1926 г. — 3191, 1934 г. — 4008, 1946 г. — 4378, 1965 г. — 3832, 1992 г. — 2633.

Намира се на 20 км южно от Орехово и е разположено на двата бряга на р. Скът. Състои се от Старото село и Новото село, което е образувано от жители на Старото село в началото на XX в. Землището му заема площ от 50 595 дка. Граничи на изток със землищата на Галиче, на юг — с Липница, на запад — със Софрониево (бившо Сърбеница), и на север — с Войводово и Букьовци (днес град Мизия).

На запад от селото в местността Чу̀ката (наричана още Бурванска могила) има развалини от укрепено височинно селище, което датира от втория период на медно — каменната епоха или четвъртото хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б., Археология, 1962, кн. 4, с. 71, обр. 13). Селище от началото на бронзовата епоха е разкрито в местността Над Ушѝте — югоизточно от Крушовица. Към края на бронзовата епоха траките са основали свое селище на мястото, където днес е Новото село Крушовица. Некрополът му е на мястото на новия читалищен дом. При изкопи за този дом бяха разкрити повече от двадесет тракийски гроба. Заедно с тях са намерени и интересни по форма цели глинени съдове (Николов, Б., Археология, 1964, кн. 2, с. 76, обр. 10–13). Около чешмата и училището се разкриват погребения от желязната епоха. Намерени са глинени съдове и накити от бронз (Миков., 1933, с. 124). При изкопи в дворовете на Новото село Крушовица се изравят останки от селище, което е съществувало в предримската епоха или по-точно в III — I в.пр.Хр. Намерени са глинени погребални урни и бронзови накити (Николов, Б., ИАИ, 1965, т. XXVIII, с. 193, обр. 39 и 40). Траките са оставили в землището на Крушовица повече от двадесет земни могили. Някои от тях имат имена: Ба̀това могѝла, Ва̀рна могѝла, Викьова, Бъзовѝчките могѝли, Драго̀ловите могѝли, Къ̀нчова могѝла, Мо̀мина могѝла, Сѐмковските могили, Татарската могила. Едва личат следствие на разораване с машина могилите по Бъзовички гред и над Пчелинските лозя. В тези тракийски селища е имало много богати хора, които при някаква голяма опасност са заравяли своите съкровища в земята. Така в местността Преслъпа е намерено сребърно съкровище от тетрадрахми на македонските царе Филип II и сина му Александър III (Герасимов, Т., ИАИ, т. XXVI, 1963, с. 259). Друго съкровище от сребърни римски републикански монети е изровено случайно в местността Говедарника — Над Бъзовички гред (Мушмов, Н. А., ИАИ, т. VI, 1930, с. 316).

През периода на римското владичество в района на Крушовица е имало тракийски селища на няколко места: в Бъзовѝч, където са намерени в глинен съд повече от 1000 броя римски медни монети с последна емисия от император Валентиниан I (367–375), сечени в различни монетарници (Герасимов, Т., ИАИ, т. XXVI, 1963, с. 259); в Тръстинѝка, в Мазньова падина и около извора Тръпката. На север от Новото село Крушовица в местностите Бреста и Селището се откриват основи от камък на големи по размер и площ римски постройки. Навярно се касае за римска вила рустика. Близо до това място е дворът на Герго Нинов. Той като копаел попаднал на зидове от постройка и една каменна оброчна плоча на Тракийския бог-конник наричан Херос Плочата бе пренесена в историческия музей на Враца и представлява изработка на местен тракийски майстор (не е публикувана). Тук несъмнено се касае за светилище на Хероса през късноримската епоха.

В околностите на Крушовица са известни засега останките на две селища, за които с положителност може да се каже, че са от времето на Първото българско царство. Едното се е намирало на югоизток при Сту̀блата, наричана още Червѐното кладенче, а другото е южно от Варна могила. В тези селища се намират освен типичната за периода керамика и основи на грънчарски пещи, кръгли мелнични хромели и оръдия на труда от желязо.

Крушовица е съществувала като селище още през Второто българско царство и то с днешното си име. Средновековното Крушовица е било около чешмата в Старото село. Крушовица е известно с днешното си име във всички османски документи от XV до XIX в. Най-старият османски документ е от 1430 г. Отнася се за зиамет Рахова, който се състои от един град с 11 турски и 87 български къщи и четири села: Селановци, Галиче, Проданковица и Крушовица, които имат общо 12 турски и 201 български къщи (РСт., 2, с. 81). Вторият османски документ е от средата на XV в. Той гласи: „Зиамет Рахова, заим Емри бей. Хас на горния заим: с. Селановци — 16 домакинства, с. Галиче — 23 домакинства, с. Проданковица — 11 домакинства, с. Крушовица — 1 домакинство мюсулмани и 70 домакинства от българи с приход 6337 акчета“ (ИБИ, т. XIII, 1966, с. 243). В един друг османски документ, който е с дата 1578 г., е записано следното: „Нахия Рахова, лива Никопол. За същата година е даден тимар с повече от 999 акчета на владетеля Хасан в село Крушовица, от което село той получава 1500 акчета…“ (РСт, 1, с. 423). В документ от 1673 г. се посочва, че през същата година като гребец по турския дунавски флот от с. Крушовица е мобилизиран българинът Неделчо, син на Велчо (РСт, 1, с. 423). Турци са владели най-плодородната земя в Крушовица: Турски дол, Совата, Моллова геран, Моллова шумак. Дори до 1947 г. турци от Орехово са имали наследствен имот в с. Крушовица. Чорбаджи Датко пък е бил владетел на Датков лъг.

В края на XVIII в. в Крушовица избухнала чумна епидемия, от която загинали стотици мъже, жени и деца. Не стига това, но и кърджалииски банди върлували. Десетина крушовски родове забегнали във Влашко. Някои от тях след време се върнали. Такъв е крушовският род Власите. Родът Лачовци пък забягнали към планината и после се върнали. В началото на XIX в. в Крушовица останали следните стари родове: Вѐльовци (от тях са Кьо̀совци), Вѐлчовци (те са едно с Вратиня̀ците, Горанчовци и Петро̀евци), Вла̀сите, които бързо се върнали от Влашко, Гайда̀рците, Ла̀човци (след връщането им от планината от тях се роят: Вѐковци, Га̀новци, Га̀нчовци, Кокоша̀рете, Ту̀мбаковци, Фѝльовци, Ценку̀ловци и Щръба̀ците), Гѐловци (те са едно с Бу̀бреците, Лука̀новци, Му̀льовци и Пръ̀цовци), Дѝдовци, Драганѐшовци (Гѐровци), Ду̀ндини (старият им прякор е Сикулѝйте), Желѐзковци, Ѝрчовци (Йо̀новци), Мѝовци (у тях е доведен Томо от Враца, който дава начало на рода То̀мовци), Мѝтовци (от тях са Дила̀новци, Дура̀ците и Са̀вчовци). В 1829 г. войските на генерал Хейсмар на път от Орехово за Враца, отседнали на почивка в местността Ордията — западно от Крушовица. Мъже от рода Митовци ги снабдили с храна и фураж. След подписването на Одринския мир и оттеглянето на русите зад Дунава, целият род Митовци се изселва с обоза на руските войски в Молдавия. Страхували се от турско отмъщение. След десетина години те се върнали обратно. Пету̀нете са също стар крушовски род.

В първата половина на XIX в. в Крушовица заидвали пришелци от разни села. Първи дошли А̀голете (Добрѐшковци и Лита̀нковци) от Койнаре. Те забегнали от злините на помаците във Влашко, но на връщане се заселили в Крушовица. Не минало много време и от с. Джурило тук се заселили Шѝшковци (Дзу̀палете и Тутуня̀рете), от Бяла Слатина — Торбѐшковци, и от с. Поповица — Папураците (Найденовци). Тези родове напуснали родните си селища поради влошени отношения с помашките колонисти. После дошли от Габаре Вѝдинци (Ка̀рчовци, Пешу̀новци, Ра̀бровци и Чѐнювци), а от обезлюденото село Крушовица във Врачанската планина тук се преселили Джа̀нкинци (Манджо̀лете, Спахѝйците, Чукурла̀нете и Янку̀ловци). Те са живели няколко десетилетия в Орехово, но не им провървяло. От с. Голямо Пещене са дошли Гу̀цовци, Звѐловци, Стоя̀новци (Та̀човци) и Ша̀рените (На̀човци или Каравласците). От с. Горно Пещене се преселят Въ̀ловци, Илѝевци (Корита̀рете — те са едно с Титрѝйте в Букьовци), Пекѐнците (наричат ги още Бурва̀нците, щото идват от с. Борован) и Пешлѐете /Бабу̀шковци, които са едно с родовете Пешлѐйте в Борован и Търнава и са все горнопещене. От с. Селановци идват Бояджѝйте и Нѐчовци (те са от селановския род Са̀каджийте), а от с. Галиче се преселват Къ̀нчовци (Дѝнколовци, Ду̀рчовци, Йо̀чинци, Меда̀рете и Станку̀ловци — те са от галишкия род Дѝнколовци, наричани сега в с. Галиче — Бодиля̀нците) и Цо̀новци (те са от галишкия род Гѐновци). От с. Калугерово, Ботевградско, се преселват Да̀чковци (Миковци и Станьовци, които са от калугеровския род Мазньовци и от същия род е крушовската фамилия Враняченете, които напред били в с. Враняк) и Съ̀йковци. От с. Махлата, Плевенско, дошли Цѝковци, от с. Бързина — Чула̀ците, Ца̀конченете — от с. Цаконица, Попо̀вци (наследниците на поп Минко Цалов) — от с. Камено поле (рода Ца̀ловци), от с. Левчево се преселват Семковци (Семко Тонев е убит от крушовските татари). В края на XIX в. в Крушовица се заселват: Коня̀рете от с. Оходен, Ба̀ниченете от с. Баница, Чиренцѝте от с Чирен, Кременченете от с. Долна Кремена и др.

В 1865 г. на изток от Крушовица в местността Стублата е основана колонията Татар Крушовица с преселници татари от полуостров Крим. Според Каниц в 1871 г. тази колония е имала 120 души (Каниц, Ф., с. 296). През есента на 1877 г. татарите се изселили в Анадола завинаги.

В Крушовица е имало училище още през първата половина на XIX в., но кога точно е открито не се знае. То е прекъсвало заниманията си често. През 1850 г. тук е учителствал поп Сандо от Сърбеница, а след него се редят Васил Милев от Камено поле, в 1862 г. Минко Цалов Вълков пак от Камено поле, който на следващата година се запопва в Крушовица. По негова инициатива в селото е създаден местен таен революционен комитет (Николов, Б., Крушовица. — Враца, 1967, 48 с.).

80. Кула̀та

Население: 1910 г. — 320 жители, 1926 г. — 339, 1934 г. — 443, 1946 г. — 495. С указ № 757, обнародван на 8. VI.1971 г., селото е присъединено към гр. Враца и става квартал на града със същото име.

Намира се северозападно на 4 км от центъра на Враца. Разположено е на равно място сред Врачанското поле. Сред селото изтича обилен извор, който дава началото на рекичката Бибер бара, ляв приток на р. Дъбника. Малкото му землище граничи на изток с Враца, на юг — с Бистрец, на запад — с Нефела, и на север — с Лиляче. На североизток до Мечкарския извор е намерена мраморна оброчна плоча с релефно изображение на богинята Артемида (Диана), която е яхнала елен на обратната страна (Велков, И., Годиш. Библиогр. институт, 1945/46, с. 228). До същия извор има следи от тракийско светилище.

Село Кулата е основано върху източната част от землището на обезлюденото в края на XVIII в. средновековно българско селище Сениче. Кърджалиите ограбили и опожарили с. Сениче и жителите му се разбягали. Едни — във Враца, други — в Косталево. Заселването на село Кулата е станало така. Съвсем в края на XVIII в. двадесетина семейства от старопланинските села Горно и Долно Озирово, Осиково, Оселна и Дупни връх се установили около извора, наречен по-късно Новоселска стубла, и основали селище, което нарекли Ново село. По неизвестни днес причини скоро жителите на Ново село се разбягнали и разпръснали в няколко посоки. Едни от тях се заселили в град Враца. Това са родовете Новоселците (Ангелаки и Кото), Змиярете, Стоманярете, Тодоракьовци и Якимовци. Други се изселили в селата Бела Българска и Мало Бабино (от 1942 г. тези две села са слети в едно с името Бели извор). Трети се установили около извора Нефела и основали село със същото име — Нефела. Четвъртата група от изселниците на село Ново село се заселили около КУЛАТА на турския чифликчия и му станали слуги и изполичари. Тук те основали село, което нарекли КУЛАТА, тъй като е заселено около една каменна кула на чифлика. Понеже във Врачанския говор се употребява старото ударение, то ударението на Кула̀та пада върху втората гласна. Село Кулата се среща за първи път в документ от 1812 г. Става дума за неговите жители Йован Семов, Йован Стойков, Йоло Янов и Йоло от село Кулата, които същата гази година са произвели мехури за свила и са ги продали на Димитраки Хаджитошев (Архив на Хаджитошеви, т. 1, №432). Родове, които са основали село Кулата са следните: Бата̀лците (Мръкѝлците), Бу̀мкалците, До̀нкинци, Йорда̀кьовци, Ка̀меновци, Круса̀ците (Бѐлювци), Мачо̀ците, Мѝнковци, Мѝринци, Мо̀нчовци (Ко̀стовци), Попа̀рковци, Чола̀ците и Цо̀ловци.

81. Ку̀нино

Население: 1910 г. — 1327 жители, 1926 г. — 1664, 1934 г. — 1766, 1946 г. — 1765, 1965 г. — 1580, 1975 г. — 1384, 1985 г. — 1184 и 1992 г. — 959.

Намира се на 45 км източно от Враца и е разположено по дължина край левия бряг на р. Искър под скалистия връх Червеница. Село Кунино е железопътна гара по линията Червен бряг — София. Тук има средно каменоделско училище. Землището му обхваща площ от 39 031 дка. Граничи на североизток с Реселец, на изток — с Карлуково, на югоизток — с Беленци и Муша̀т (дн. Стояновци), на юг — с Радовене, на югозапад — с Долна Бешовица, на запад — с Камено поле, и на север — с Бресте.

Районът на Кунино е обитаван от човешки общества още в най-дълбока древност. В пещерите Самоилица I и Самоилица II са разкрити останки от човешки обиталища, които датират от епохата на късния палеолит. Те са били ловци и събирачи на диворастящи плодове и не са имали произвеждаща икономика. Изработвали са кремъчни и костени оръдия, които им служели при лов и за обработка на кожите на дивеча, от които си приготовлявали дрехи и постеля (Джамбазов, Н., Разкопки в мерата Самуилица. — Археология, 1959, кн. 1–2, с. 47–53).

В местността Полето под Присоето бе изследвано едно праисторическо селище. В долния културен пласт бяха разкрити основи на жилища и пещи, а също и рисувана многоцветна керамика която датира от ранния неолит (Николов, Б., Археология, 1962, кн. 4, с. 65, обр. 1; Същият Изв. музеите СЗап. България, т. 18, 1992 г., с. 13). В горния културен пласт се виждат останки от селище, което принадлежи на късния неолит. В пещерите Провъртенката и Топлица са проучени обиталища на човешки общества от медно — каменната епоха (Минков, В., ИАИ, 1928, т. II, с. 218). В района на Кунино е имало няколко тракийски селища. Те не са изследвани, но за тяхното съществуване ни насочват разкритите тракийски погребения (Николов, Б., Археология, 1972, кн. 3, с. 57, обр. 2 и 3). Находките от тези погребения датират от VI в.пр.Хр.

На запад от днешното село Кунино, върху естествено защитена скалиста тераса, са развалините на късноантичната крепост и селище Викус Тролензиум (Велков, И., В: Изслед. в чест на акад. Д. Дечев. — 1958, с. 557–566). Тук е намерен жертвен камък с латински надпис с посвещение на бога Юпитер. Жертвеникът е издигнат от каменоделците и магистъра (кмета) на селото Вико Тролензис (Добруски, В., МСб, XVIII, с. 757, № 54). Надписът е ценен и заради сведенията, които се дават за съществуването тук на сдружение от каменоделци и за общинското управление на селището. В развалините са намерени и други плочи, но със старогръцки надписи, което показва, че тук е имало и гръцка колония (Шкорпил, К., АЕМ, ХV, 1892, с. 206, № 73). От други находки можем да съдим, че това е било едно богато селище, в което кипял културен живот и е имало развити художествени занаяти (Николов. Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 225, обр. 14 и 15).

През българското средновековие селището се е наричало вече с днешното си име Кунино, което произлиза от женското лично име Куна, а то пък е кратката форма от Пекуна. Било е богато селище със своя църква, чиито основи са под днешната. В двора на днешната църква има надгробни паметници с изображения на човешки фигури в цял ръст. Намерени са и колективни находки от византийски монети, сечени през XII и XIII в. (Герасимов, Т., ИАИ, т. XX, 1957, с. 610; Юрукова, Ю., Археология, 1977, кн. 1, с. 72). Село Кунино е заварено от османските поробители с днешното си име. Среща се в османски документи от XVI до XIX в. (ИБИ, т. XIII, 309). В един надпис от скита Глигора, който се намира между Кунино и Карлуково, се говори за похода на Владислав III Ягело. Той е минал с войската си оттук за София при първия си поход срещу турците в 1443 г., месец декември (Аспарухов, М., С., 1984, с. 314). В османски документ от 1479 г. четем: „…село Кунино, домакинства мюсюлмане — 1, домакинства неверници — 21…“ (ТИБИ, т. II, с. 161). По време на робството една част от жителите на Кунино са били войнагани. В регистър за войнуци от годината 1548, от средата на XVII в. и първата половина на XVIII в. се изброяват имена на войнагани от село Кунино (ИБИ, т. XX, с. 51, 95, 174 и 298). В една стара църковна книга на Кунино е запазена приписка от 1760 г., която гласи: „Да се знае коги приде татар хан у Плевен та неоста добитък хич, ни жена, ни девица в лето 1768, месец октомври…“ (Димитриев, Т., Сб. Народни умотворения, кн. 11 и VII, с. 100 и 155).

Първото училище в Кунино е открито през 1800 г., а в 1875 г. тук е основан местен таен революционен комитет за борба срещу турското иго (ОДА, Враца, Ф. 1-к, 597). В края на XVIII в. селото е ограбено и опожарено от кърджалиите и една част от оцелелите му жители забягнали във Влашко. В началото на XIX в. голяма част от тях се завърнали, но някои се заселили в други села.

Стари родове в Кунино са: Ба̀нчовци, Ба̀човци, Бивола̀рете, Бадъ̀нете, Бела̀нковци, Вла̀овци, Ву̀нинци, Ву̀товци, Гѐшовци, Гло̀женете, Га̀новци (родът на академик Сава Га̀новски), Га̀джовци, Гра̀плювци, Гръ̀джорете, Да̀ковци, Да̀шкинци, До̀йнинци, До̀овци, Ерѝнците, За̀рковци, Ѝнковци, Йо̀товци, Камбу̀ровци, Кѐловци, Кѝрковци, Крава̀йчовци, Крачу̀нови, Кръ̀цаловци, Ку̀линци, Къ̀нинци, Къ̀шовци, Ла̀шковци, Майсу̀товци, Мензѝлете, Мѝлмановци, Мѝндровци, Мѝндинци, Миѝльовци, Моня̀ците, Мошъ̀ците, На̀стовци, Нѝсторовци, Пацѝрете, Паздѐрковци, Пръ̀човци, Ра̀ловци, Ру̀човци, Ралѝновци, Ско̀рчовци, Са̀нкеловци, Тодо̀ринци, Топу̀зовци, Чу̀льовци, Ю̀довци и Ю̀нинци.

През целия XIX в. от Кунино се изселват десетки родове и семейства в селищата на равнината. Така родът Фандъците се изселват в Алтимир, където се роят на Гѐтовци, Йо̀шкинци, Лютиковци, Милчодимовци и Фандъците (от този род е ботевият четник и опълченец Йото Мильов, който е загинал в бой с турците при отбрана на Самарското знаме при Стара Загора през 1877 г., заедно с Калитин). В Бяла Слатина се заселили Бояджѝйте, Кожуа̀рете, Попо̀вци и Прездо̀лците. В с. Цаконица отишли Пръ̀човци, а в Долни Луковит — Крату̀нкьовци, едно семейство от Томчовци и едно от Маринчовци, които там се наричат Айтовци. В с. Брегаре пък се изселили от Белювци, Граплювци, Краваето и Миндровци. Кунинчене има изселени в Бутан и на други места.

В землището на с. Кунино са известни 369 имена на местности. Повече от 10% имат старинен произход. Стари по тип и образуване са имена като До̀повец, Жада̀н, Магалѐн, Крещ, О̀струг, Пра̀зище, Пръ̀дище, Рудина̀та, Ръ̀чене, Скрамодо̀л, Чѐлник и др. Те показват, че в това село открай време е живяло старо българско население и тук животът не е прекъсвал за дълго време от средновековието насам.

82. Курно̀во

Население: 1881 г. — 844 жители, 1926 г. — 890, 1965 г. — 663, 1975 г. — 541, 1992 г. — 362.

Намира се на 35 км югоизточно от Враца и е разположено в старопланинската речна долина на Липнишка река, която оттук надолу се нарича Курновска река и се втича като десен приток на Искър при Тържишкия манастир. До 1935 г. село Курново е било административно към Ботевградска околия, след което е присъединено към Врачанска околия. Землището му е почти планинско и се простира на площ от 24 892 дка. Граничи на североизток със Струпец, на югоизток със Своде, на юг — с Боженица, на югозапад — с Липница, на запад — с Ослен Криводол, и на север — със Синьо бърдо. В околностите на Курново има непроучени останки от праисторически, тракийски, римски и средновековни селища. В местността Градище в колибите Спа̀ньово са развалините на голяма средновековна крепост, а в местността Пладнище има следи от антично селище. Останки от средновековни селища има в местностите Чуканчево и Селището. Според едно местно предание село Курново е било най-напред в Селището, а сетне се е преместило в Чуканчево. В Селището се виждат основите на средновековна църква. Село Курново спада в зоната на „а“ говорите — тук говорят както в с. Лик. Различава се по говор от съседните села Караш и Синьо бърдо. До 1951 г. се е състояло от централно село и колибите: Гро̀ба, Дѝловски колиби, Добралѝца (с родовете Данчовци и Пенчовци), Късаците и Лозище (с род Кюромѝжете), Па̀вловци (с родовете Павловци и Шоповете), Пенчовци (с род Маговци), Пречник (с родовете Ѝнковци, Леща̀рете, Ма̀цовци и Шо̀керете), Спа̀ньово (с родовете Пѐйовци и Ра̀дуловци) и Шу̀рдел (с род Орлите). След 1951 г., когато се масовизира насилствено ТКЗС-то, жителите на колибите се преместват в централното село, откъдето са се разселили в колиби с появата на стоковото стопанство в края на XVIII в.

Стари родове в село Курно̀во са: Бѐлите, Васѝловци, Джа̀рковци, Каса̀ците, Кѝновци, Пѐловци, Ру̀нинци, Са̀бинци и Чѝнговци. През първата половина на XIX в. от с. Тѝпченица придошли родовете Вѐлчовци, Кацѝлете, Мѝрковци, Ту̀рците, Ца̀ковци, Цо̀нковци, Шѝшковци и Шума̀нете. Подир тях от с. Синьо бърдо се преселват Арбало̀вци /когато дошли в Курново те носели дълги копия, наречени /х/арби, а заедно с тях от същото село идват Дѝловци, Катъ̀рете, Йо̀ловци, Марѝнкинци, Мечка̀рете, Рога̀чете и Турта̀нете. От с. Уйовене (днес Хубавене) дошли Лиловци, от с. Брусен — Кюромижете, от с. Осенов лаг се преселват Орлите, които образували колибите Шурдел. От Къртожабене, Плевенско, дошли Жабарете, от с. Голямо Пещене — Свраките, от гр. Самоков — Димитровци и Поповци, от с. Рогозен — Кърловци, от с. Ослен Криводол — Стояновци, от с. Чеканчево, Софийско — Шушумангерете, от с. Своде — Кацарете, от колибите Дъбравата от с. Батулци идват Дановци и Пенчовци, от с. Караш дошли Дражанците, Парцалете, Радуловци и Шо̀керете, от с. Карлуково — Маврите, от с. Видраре Шу̀рделете, от с. Скравена — Баба̀чете и Кутула̀нете, от с. Новачене — Бла̀говци и Ценковци, от с. Боженица — Ла̀лкинци, от с. Лъжене Райковци и Чучу̀ковци, и от с. Правешка Лъкавица дошли Пѐйовци, Сто̀йковци, Ту̀ньовци и Чипѝлете.

Село Курно̀во е заварено от османските поробители с днешното си име в края на XIV в. Записано е в османски документ от 1430 г. като част от тимар с 4 домакинства под името Курново брода /ИБИ, т. XIII, с 261. В друг османски документ с дата 1620 г. четем: „…каза Ивраджа, село Курненче — 22 домакинства…“, а в регистър от 1632 г. е записано така: „…каза Ивраджа, село Курненче — 18 домакинства.“ (ТИБИ т. VII, 1986, с. 265 и 347).

За произхода и името на село Курново има няколко мнения. Според едно от тях името идва от личното име Курно, което пък е от старобългарското КОУРЪ „петел“ (Й. Заимов, Местните имена в Панагюрско. — С., 1977, с. 124) и наставката за селищно име -_ово_. Друго мнение за името на с. Курново е от КУ РНА „въглищарница“, вж. още името на селото Курна могила (през 1934 г. преименувано в Загражден) и местностите Курна могила при гр. Койнаре, името на махала Курил до гр. Пазарджик (броено към с. Поибрене и заличено в 1900 г.), селищното име Курило, Софийско, Курнова могила при с. Дупни връх (Дружево), Софийско и др.

През вековете на турското робство в село Курново е имало малък параклис, в който се е черкувало населението. В 1856 г. параклисът е съборен, за да се построи сегашната църква. Но от стария параклис и днес стои една стена, на която са запазени каменни плочи с надпис. На първата пише: „Да се знае каквото застана дедо Петко да направи черкова на сене 1856 на месец юни ден 18 писец Тодор Даскала от Новачене маист Георги“. На втората плоча пък се чете: „Мастъ Драган от Новачене Драган син Тодор“. Отвън над църковната врата е издълбан върху камък трети надпис: „Създа са храм Господен в лето 1869 собор Стъхъ Арх Гав.“. А до него има още един надпис: „Иджевиса от господин уста Христа от Калугерово“. Първото училище в село Курново е открито в 1850 г. (Ценов, П. П., Орхане и Орханийско. — С., 1926, с. 110). След Освобождението от Курново се изселват десетки семейства в селищата на равнината, където тогава е имало повече работна земя и сигурен поминък. Курновчене се заселват в Буковец, Глава, Комарево, Еница, Лепица, Роман, Червен бряг, в с. Буховци, Търговишко и в гр. Кубрат. След 1951 г. десетки курновски семейства напускат родното си село и се установяват в Ботевград, Враца, Мездра и София.

83. Лепѝца

Население: 1860 г. — 60 двора християни и 20 двора помаци, 1872 г. — 71 къщи и 82 венчила, 1910 г. — 1021 жители, 1926 г. — 1343, 1934 г. — 1499, 1946 г. — 1475, 1965 г. — 1063, 1975 г. — 959, 1992 г. — 681.

Село Лепица отстои на 22 км югоизточно от Бяла Слатина. Съседни села са на изток Чомаковци и Горник, на югозапад — Сохаче, на запад — Габаре и Враняк, и на север — Еница. Около изворите в местността Кленовит има останки от неизследвани праисторически, тракийски и средновековни селища. Тук има и следи от водопровод за римското градище при с. Чомаковци.

Въпреки някои несполучливи и наивни тълкувания за произхода на името Лепица не се получиха резултати и името на селото е криво обяснено от тревата лопей, лепей, слепак и пр. (вж. Попов, К., Местните имена в Бялослатинско. — ГСУФФ, т. 54, 2, 1959, С., 1960, с. 532 или 48). Всъщност името на село Лепица е произлязло от личното име на човек, който се е наричал ЛЕПО, и суфикса -_ица_, който издава неговата старинност. А пък личното име ЛЕПО е от старобългарската дума ЛЕПЪ — хубав, представителен, и като лично име се среща до XV в. (вж. Заимов, Й., Български именник. — С., 1988, с. 138).

Село Лепица е старо средновековно българско селище. То е заварено в края на XIV в. от турските поробители с днешното си име. Среща се като селище в османските регистри от XV до XIX в. Първият османски регистър, в който е записано е от 1430 г. В него четем: „Зиамет Реселец, негов заим е Солак Юсуф, село Лепица, домакинства 28, вдовици — 1, доход от испендже — 3195 акчета“. (ИБИ, т. XIII, с. 247 и РСт, с. 425). В документ от 1632 г. е записано така: „Каза Рахово, село Лепица, което е близо до Искър, домакинства — 8…“ (ТИБИ, т. VII, С., 1986, с. 348). В един турски регистър за войнуци, датиран от първата половина на XVIII в., към списъка на войнаганите от с. Горна Бешовѝца е записан ямак Стано, син на Пейо от село Лепица (ИБИ, т. XX, С., 1974, с. 287).

Кога е открито първото училище в с. Лепица не се знае, но през 1872 г. тук учителят Кръсте Ненчев обучава 20 момчета в едно отделение (Летоструй, Виена, 1873), а в същата година в селото свещенодейства поп Христо Нейков. Църквата е била стара плетарка и до нея е било училището.

Стари родове в село Лепица няма много, щото са се изселили поради помашката колонизация през XVIII в. За стари родове се считат Дѝчовци, Драга̀новци, Ко̀ловци, Ма̀ковци, Пеня̀ците, Попадинците и др. Останалите родове са пришелци още в първата половина на XIX в. Така от с. Горна Бешовица в село Лепица се преселват Ма̀евци и Па̀новци, от с. Долна Бешовица — Джунджура̀ците, от с. Долна Кремена — Гѐновци (от този род са Кьо̀совци и Ла̀ковци), от с. Караш идват Мѝшовци, от с. Курново — Балаба̀нците, Да̀човци, Илѝевци. Мѝковченете (Матро̀зете) и Цонковци, от с. Челопек дошли Ва̀цовци, Вѐлчовци и Пѐшовци, а от с. Черни връх, Ломско, са дошли А̀нгеловци и Ма̀нчовци.

84. Леско̀вец

Население: 1860 г. — 40 къщи, 1872 г. — 57 къщи и 93 венчила, 1900 г. — 103 къщи и 613 жители, 1910 г. — 744, 1926 г. — 993, 1934 г. — 1150, 1946 г. — 1265, 1965 г. — 1297, 1975 г. — 1331 и 1992 г. — 1089 жители.

Намира се на 6 км източно от Орехово и е заселено върху стръмен дол с извори на високия десен Дунавски бряг. Землището му обхваща площ от 14 441 дка. Граничи на изток със с. Остров, на юг — със с. Селановци, на запад — с гр. Орехово, и на север — с р. Дунав и Румъния.

Най-старото селище, открито досега в околностите на село Лесковец се намира в местността Бранище около изворите. Тук са намерени бронзови брадви и керамика и те датират селището от края на бронзовата епоха — средата на второто хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б., Археология, 1964, кн. 2, с. 70, обр. 2). На 2 км северно от Лесковец са развалините на римската ВАРИАНА или ВАРИНА, ВАРИНИАНА. Тази крепост се споменава у Прокопий като стар град, който е възобновен от император Юстиниан през средата на IV в. (Шкорпил, К., ИРАИК, т. X, 1905, с. 466). В латински надпис, намерен скоро в развалините на Вариана, се споменава за един освободен роб, по народност азалец, който е постъпил в римската армия и е служил в Дунавско кавалерийско отделение Ала Капитонис. Надписът е от средата на първия век и това потвърждава писаното от Прокопий, че този град е стар. Освен надписът в развалините на Вариана са намерени една бронзова статуйка, изобразяваща мъжка фигура с меч и патера, една бронзова статуйка на глиган, която е била символ на знамето на римското военно поделение и тухли с печат, на който се чете: ВАРИАНА ДАЛМАЦИЯ (Николов, Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 226 и 227, обр. 16, 17 и 18). През 294 г. в града Вариана е пребивавал император Диоклетиан, а през четвърти век тук е квартирувала една далматинска конна част и префектът на Пети Македонски легион.

Сегашното село Лесковец е основано още преди края на XIV в. като средновековно българско селище с името си Лесковец. През XV в. то се споменава с днешното си име като мезра Лесковец — мезра е землище на обезлюдено село (Гандев, Хр., 1972, с. 25–34). Но за да се запази името на село Лесковец тук или в близката околност все трябва да е имало част от неговите обитатели. Хаджи Калфа, който минава оттам през XVII в. пише, че Ореховският край прилича на същинска пустиня от запустяване и обезлюдяване на селата (Калфа, Румелия и Босна. — Архив за поселищни проучвания, 1938, кн. 2, с. 2). Тогава няма нищо чудно, че и селото Лесковец е било обезлюдено. Такава е била и участта на повече от селата в този край. Но вече през XVIII в. в Лесковец е имало доста население. Това се вижда от един списък на бежанци, които минали Дунава при Орехово през време на Руско-турската война от 1828/29 г. Тези бежанци са отправили молба да им бъде разрешено да се заселят във Влашко, където е било сравнително по-спокойно. Списъкът е с дата 10 април 1830 г. Според него от село Лесковец са искали право да се заселят в румънските села Бостанеле и Джунгул следните лица и техните семейства: Мио, син на Радо, Тончо, син на Балан, Барбо, син на Стойко, Янаки, син на Ванчо, Дончо, син на Първанчо, Васил негов брат, Никола, син на Пуркъра, Стан, син на Нягой, Стан, син на Найден, и Найден, син на Първанчо, Флоро, брат на Преда, Стоян Конка, Радо, син на Йон, и Марин, брат ни Мито (Романски, Ст., Българите във Влашко и Молдова. — Универс. библиотека, 20, С., 1930, с. 110 и сл.). Както се вижда от списъка, всички имена на жителите на с. Лесковец са все български. Изключение прави само личното име Флоро, който е брат на Преда, но пък името Преда е от Предимер и е старобългарско лично име, заето от власите, както много други старобългарски имена. Дали тези български фамилии са се завърнали след време обратно в с. Лесковец. Това с нищо не може да се докаже. Но е сигурно, че много от тях са останали във Влашко и са се претопили, както стотици хиляди българи. Техните потомци са вече власи.

Кога е открито първото училище в с. Лесковец не се знае, но през 1872 г. учителят Йоница Опров е обучавал 18 момчета в едно отделение на български език и писменост. Селото през тази същата година не е имало църква, но религиозната служба е изпълнявал свещеникът Христо Иванов от град Орехово (Летоструй, Виена, 1873, с. 58).

Според нашите анкети със стари хора в селото за стари родове се считат Ду̀дови, На̀еви и Раду̀лови. Тези родове не са напускали Лесковец никога. Други родове са Гу̀новци и Токовци (сега те са 30 къщи в Лесковец), които са от с. Бреница. От Кнежа произхождат Кръ̀стовци, Мѝтровци (те са от кнежкия род Бо̀евци), а също така Нико̀ловци и Парма̀кови. Родовете от Бреница и Кнежа са били най-напред в Румъния, където избягали от помашката колонизация и кърджалийте в края на XVIII в. На връщане от Румъния, като разбрали, че в с. Лесковец има малко жители и много свободна земя, се установили там завинаги. Ката̀нците са преселници от село Гложене, а Ба̀рболовци и Кармаза̀нете са от с. Букьовци (дн. град Мизия). Велчо Ценков се е преселил от с. Оходен, а фамилията Тръ̀нски са от Правец, рода Чипѝлски. Те най-напред са били в с. Търнък, откъдето идва и прякорът Трънски, а сетне се преселват в с. Лесковец. Останалите родове на с. Лесковец са дошли от Влашко през първата половина и средата на XIX в. Така Димитру Луане и Флорескови са дошли от селото Янка. Церянете — от с. Джунгул. От Влашко са също Саѝрчови, Тодоракеви и Чапови, но техните наследници не помнят от къде и от кои села са дошли предците им.

85. Лѐсура (Лѐсурът)

Население: 1910 г. — 1331, 1926 г. — 1943, 1934 г. — 2228, 1946 г. — 2439, 1965 г. — 2357, 1975 г. — 1985, 1985 г. — 1890, 1992 г. — 1400 жители.

Намира се на 35 км северозападно от Враца и е разположено край десния бряг на р. Рибиньъ̀ върху слънчев продълговат рът. Землището му заема площ от 35 672 дка. Граничи на изток с Три кладенци, на юг — с Галатин, на запад — с Баурене и Градешница, и на север — с Малорът и Фурен. Районът му е изключително богат на исторически паметници, някои от които все още не са изследвани. На височината Голата могила има останки от укрепено праисторическо селище, датиращо от втория период на медно — каменната епоха или четвъртото хилядолетие пр.Хр. На изток от Лесура е местността Градище. Тук е имало селища от две епохи — края на медно — каменната и късноримската епоха (Велков, Ив., Градища. — ГПлНМ, II, 1950, с. 158). В землището на Лесура има още неизследвани селища от късната бронзова епоха. Това го доказа една случайно намерена колективна находка от бронзови оръдия на труда и въоръжение. Находката е от местността Старите лозя и се състои от брадви, топори, длета, върхове за копия и двуостри ножове, които са били заровени при някакво голямо бедствие (Николов, Б., Колективна находка от края на бронзовата епоха от с. Лесура. — Археология, 1966, кн. 3, с. 48). Западната половина на днешното село Лесура лежи върху културен пласт от желязната епоха — първото хилядолетие пр.Хр. От това селище произхожда една сребърна фибула от старожелязната епоха (Миков, В., Прeдисторически…, 1933, с. 124), а също така в дворовете постоянно се намират битови предмети, желязно въоръжение и погребения, извършени чрез трупоизгаряне, които датират от новожелязната епоха (Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 194). Безспорно това са останките на едно голямо и богато тракийско селище, което е съществувало тук близо хиляда години.

В местността Ръ̀совец е намерена колективна находка от сребърни тетрадрахми на Първа македонска област от II в.пр.Хр. (Герасимов, Т., ИАИ, т. XIII, 1939, с. 343). Заравянето на тези монети в земята сочи за някакво бедствие, станало в тракийското селище в края на II в.пр.Хр. Проучени бяха останките на едно голямо българско средновековно селище, които се простират над извора Ръ̀совец. Селището датира от времето на Първото и Второто българско царство. Според едно местно предание то е било най-напред в местността Латинско селище, после в Младо̀то сѐлище и накрая се е установило на сегашното си място. Това предание може да излезе вярно само, ако се проучат Латѝнското селище и Младо̀то селище. Село Лесура е заварено от османските поробители с името Лесурът, което ще рече селище на рът с гора. Това означава, че селото е създадено с днешното си име преди края на XIV в. През вековете последната съгласна на думата рът е отпаднала и се изговаря Лесуръ, а се пише Лѐсура. Среща се в редица османски документи. Така в документ от 1620 г. е записано: „…каза Джибре, село Лесурат — извън регистъра…“ В друг османски документ с дата 1632 г. е отбелязано: „…каза Джибре, село Лесурат с 31 домакинства…“ (ТИБИ, т. VII, С., 1986 г., с. 265 и 347). Църквата „Св. Богородица“ в село Лесура е построена в 1841 г., което се вижда от един надпис върху камък (Василев, А., Църкви и манастири из Западна България. — Разкопки и проучвания, т. IV, 1950, с. 87). В двора на тази църква е имало в същото време килийно училище. В църквата на Лесура имаше запазени интересни стари книги, църковна утвар и икони (Савова-Касабова, Р., Икони от Врачанския край. С., 1977, с. 57–66). В един стар Ермологий на църквата има приписка: „Село Влакова Слатина даскало писал месец август на 1 ден 1861 сенето“.

Стари родове в Лесура са: Бѝнджинци, Бъчва̀рете, Ва̀сковци, Ва̀товци, Гера̀ците, Гръ̀нчовци (от тях са Марѝнчовци и На̀чковци), Да̀нковци, Дзу̀повци (Червѐнковци), Кенда̀ците, Калцу̀нкьовци, Колѐнчовци, Кожуа̀рците, Кьо̀совци, Мѝлмановци, Мѝнджаровци. Пѐтровци, Посто̀ловци, Пура̀ците, Ру̀ньовци, То̀новци (от този род са За̀рковци и Шѝшковци), Цѐковци (Шо̀товци), Цицирѝговци, Чу̀торовци (от тях са Ко̀новци и Карамѐлете) и последният стар род са Шумковци. Според едно родово предание родът Цековци са дошли в Лесура преди векове от обезлюденото село Ередин, което се е намирало между селата Лик и Ослен Криводол.

През първата половина на XIX в. в село Лесура дошли родовете: Нѐловци и Мѝшкинци от с. Сърбеница (дн. Софрониево), Пѐшовци (Комѝтете и Япо̀нете — от този род е опълченецът Минко Николов от Пета опълченска дружина), които са преселени от с. Белотинци. А̀бните и Вѐлинци идват от с. Краводер, а Пу̀евци — от с. Гложене, Ореховско. Га̀нчовци — от с. Оходен, а Мръкѝлците — от с. Урвене. Буба̀рете /от тях са Ба̀кровци, Бу̀ляците и Дръмка̀рете /са от с. Мъда̀н, Мо̀лците — от с. Ба̀урене, Сѝньовци — от с. Горно Озирово, Попо̀вци (Тѝновци) — от с. Студено Буче, а Въцовци — от с. Галатин. Около средата на XIX в. от с. Гушанци се преселват в Лесура Биволѐговци, Гѐчовци, Драгановци, Младенчовци, Сиромахченете и Якимовци. Те дошли вкупом и отначало носели своята бялодрешковска носия, която възбуждала присмех и подигравки. Поради това преселниците от Гушанци скоро възприели местната чернодрешковска носия. В началото на XX в. от с. Бо̀женица се преселили тук За̀ровци, До̀нчовци и Мѝрчовци, от с. Своде — Мѝковци, а от село Углярци, Пернишко, дошли Милу̀шевци.

В землището на с. Лесура сме записали 202 имена на местности. Сред тях има много старинни по произход и образуване: Жѝев лъг, Джу̀гел, Кобѝляк, Ко̀рбабица, Наковѝня, Прѐслъп, Рудина̀та, Чу̀турата и др. В името на местността Младо̀то селище е запазено старинното ударение, а Шѐрбовец е образувано на арумънска основа. Тези старинни имена показват не само че селището е много старо, но и това, че тук животът не е прекъсвал за по-дълги периоди от време.

86. Лик

Население: 1910 г. — 1477 жители, 1926 г. — 1545, 1934 г. — 1694, 1946 г. — 1640, 1965 г. — 1243, 1975 г. — 1025, 1985 г. — 907, 1992 г. — 699.

Лик е събран тип старопланинско селище. Намира се на 25 км югоизточно от Враца. Разположено е в подножията на хълмовете Вѐтрен, Салтѝре и Чичера̀ — до мястото, където река Поройница се втича в река Бърложница — десен приток на р. Искър. Селото отстои на 5 км южно от десния бряг на р. Искър. Землището му е планинско и се простира на площ от 26 268 дка. Граничи на изток с Ослен Криводол, на юг — със село Липница, Ботевградско, на югозапад — с Типченица, на запад — с Дърманци, на северозапад — с Брусен, и на север — с Влашко село (дн. Царевец). В местността Селището има останки от късноантично тракоримско обиталище. Върху скалистата височина Лижко градище са рушевините на късноримска и средновековна крепост. Тук се виждат основи на крепостни кули и стени, зидани с камъни и тухли и споявани с варов разтвор. Разкрити са раннохристиянски погребения.

Лик е старо средновековно българско селище и е заварено от османските поробители в края на XIV в. с днешното си име. Среща се в османски документ от 1430 г. (РСт., 1, с. 426) и в друг документ от средата на XV в. като ленно владение с 26 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 257). По време на чумните епидемии през вековете на робството селото се е местило в местността Селището, а жителите му се укривали в една пещера в местността Брусника.

Стари родове в село Лик са: Арнау̀тете, Брѐшковци, защото живеят на Брега̀, Бу̀ляците, Да̀шковци (от тях са Гла̀вчовци), Гайда̀рете, Ка̀товци, Космара̀нете, Ла̀нджовци (от този род са произлезли после Влъ̀човци, Джамба̀зете, Кола̀рете, Кюлу̀мете, Сапу̀нете и Чорба̀нете), Ма̀товци, Мѝловци (от тях са Девета̀ците), Мѝтровци, Ороа̀ете, Пѐловци, Косѝгерете (те са едно с Гѐнинци и Кръ̀жовци), Пешу̀нете, Ру̀ньовци, Тата̀рете, То̀мовци, То̀новци (от тях са Аджѝйте и Мо̀нинци) и последният стар род са Цѐковци. Поради планинския характер на селището и липсата на сигурен поминък малко пришелци са дошли в село Лик отвън. Към средата на XIX в. от с. Караш идват Балинете, Видинлийте и Карашченете, а от село Макоцево, Софийско, се преселили чернодрешковци, които били назовани Чернодрѐшковци. Тяхното наистина чернодрешковско облекло рязко е контрастирало с бялодрешковското облекло, което от векове са носили жителите на село Лик. Пришелците в с. Лик не са оказали ни най-малко влияние върху местните народни обичаи, облеклото и акащия говор на жителите му. През втората половина на XIX в. започва масовото изселване на лижене към селищата на равнината. Причините са икономически: липса на работна земя, оскъден поминък. В селата на Бялослатинско все още имало неусвоена работна земя. Така Джамба̀зете и Ру̀ньовци се изселили в с. Девене, от Арнаутете — в с. Чомаковци, от Миловци — в с. Сохаче, от Ороа̀ете — в селата Тлачене и Бъркачево и др. В началото на XX в. голяма група изселници от с. Лик се отправя към Североизточна България, откъдето се били изселили потурчени българи в Анадола. Десетки семейства се заселили в с. Хърсово, Разградско и на други в този район.

Училището в с. Лик е открито през 1866 г. Името на селото произлиза от лик, лице, „наклон, който е обърнат с лице към слънцето“. В землището на с. Лик има 319 имена на местности, сред които има много старинни по произход и по образуване: Балагѐрица Злѝняк, Зо̀ек, Кра̀водер, Кошу̀ште поле, Куку̀л, Лѝньовете, Обра̀шина, Прѝмкя, Пу̀кел, Смарда̀н, Топлика и др. Много са и прилагателните по старото сложно склонение като Бели камик, Влъчи вир Танки артлак и др. Тези имена показват, че селото е старо и че тук животът не е прекъсвал за по-дълги периоди от време.

87. Лѝляче

Население: 1910 г. — 1508 жители, 1926 г. — 2142, 1934 г. — 2379, 1946 г. — 2651, 1965 г. — 2480, 1975 г. — 2038, 1985 г. — 2028, 1992 г. — 1707.

Намира се на 14 км северно от Враца и е разположено сред своеобразен карстов район, който е неповторим в геоморфологично отношение. Сред селото блика голям минерален извор. А в района му са образувани интересни пещери, пропасти, въртопи, Каньони, понори и много карстови извори. През карстов терен тече и селската рекичка Лиляшка бара, която с времето е издълбала самотворен скален мост, наречен Божия мост, който е едно от редките чудеса на природата.

Землището на село Лиляче се простира на площ от 30 925 дка. Граничи на изток с Чирен, на юг — с Враца, на югозапад — с Власатица, на запад — с Криводол, и на север — с Осен. Чрез археологически разкопки в пещерата Пешкето бяха разкрити останки на човешка култура от края на старокаменната епоха — късния палеолит. Заедно с това бяха изяснени и редица геологически промени, настъпили през кватернера и началото на холоцена (Джамбазов, Н., Палеолитни находки в пещерата Пешкето при село Лиляче, Врачански окръг. — Археология, 1970, кн. 1, с. 58). Върху терасата над Изво̀ро бяха намерени останки на праисторическо селище, което датира от средния период на новокаменната епоха. Южно от Божия мост в местността Градишето при реставрацията на античната и средновековна крепост бяха открити опожарени подове на жилища и основи на пещи от селише, което е обитавано през втория период на меднокаменната епоха. Намерена бе керамика и изкусно изработени стрели от кремък.

Околностите на днешното село Лиляче са обитавани продължително време от тракийски общества през бронзовата и през желязната епоха. От траките са останали в района няколко надгробни могили. В местността Кадин вир са развалините на голямо тракийско светилище, което е било посветено на бога Силван, бог на горите и дивата природа, почитан от плебеите и от робите. От рушевините на това светилище произхождат десетки мраморни оброчни плочки с релефни изображения на бога Силван. Тези изображения се виждат в две иконографски характеристики. В едната богът е представен прав и обърнат напред, така както са го изобразявали римляните. В другата иконографска характеристика той е представен като конник. Тази втора иконографска схема е взаимствана от изображенията на тракийския Херос — бога конник у траките. Светилището е почитано в предримската и през римската епоха (Венедиков, И., Светилището при Лиляче. — ИАИ, т. XVIII, 1952, с. 195).

Археологическите разкопки на крепостта Градището при Божия мост бяха проведени във връзка с реставрацията на южната крепостна стена. Проучванията показаха, че крепостта е изпълнявала стражеви функции през късноримската епоха и през времето на ранното българско средновековие. Намерени бяха римски медни монети от IV в., юзди за коне от Първата българска държава и желязно въоръжение. Южно от крепостта в местността Дачовото има следи от българско средновековно селище и некропол. В местността Бостанете в медно съдче са намерени 238 броя сребърни грошове, сечени от името на българския Цар Иван Александър (1331–1371 г.), и сина му Михаил Асен (Герасимов, Т., ИАИ, т. XI, 1937, с. 318).

Лиляче е старо средновековно селище. Окончанието на името му е също старо, така както са стари окончанията на Галиче, Паволче, Сениче, Сохаче и др. Името Лиляче е прилагателно от лиляк, растението люляк. По време на турското иго селото се е местило при Конов кладенец, в Кошевски дол, в Дълбоката обръшина и накрая пак си е дошло на сегашното място около минералния извор. Ядрото на днешното село е кварталът Църковнико, където до Освобождението е имало църква от плет. Тук е и старото гробище на село Лиляче. До днес не са все още преведени всички османски архиви, в които би се срещнало името на село Лилече. Жителите му се споменават в архивни документи от 1811 и 1825 г. като производители на сурова коприна и пчелен мед (Хаджитошеви, т. I, с. 456 и 505).

От незапомнени времена в Лиляче живеят власи копанари. Най-стари родове от власите са Добровци, Мариновци и Регювци. През втората половина на XIX в. тук се преселили десетина семейства власи от селата Върбица и Мраморен, Врачанско и от Пазарджишко, които се наричат Долноверците и Тракийците. Всички власи са били безимотни и са водили скитнически живот, като се препитавали с изработване на вретена и дървени копани. Стояли са само през зимата в Лиляче. На връх Гергьовден те се събирали край селото в местността Кръста и оттук плъзвали с катуните си из полските села. Там продавали дървените си изделия къде за пари, къде в натура срещу зърнени храни. След 1950 г. лиляшките власи постепенно уседнали. Заработили в индустриалните предприятия на Враца, направили си солидни къщи и пътуват всеки божи ден до работното си място. През миналите векове в околностите на Лиляче са зимували на стан и власи скотовъди, наричани тук каракачани. След 1900 г. те се изселват в Румъния. От тях са останали имената на местностите Влашка могила и Влашки припек, където са станували.

Стари български родове в Лиляче са: А̀лювци (Фѝлиповци), А̀цовци (Джа̀керете), Ба̀новци (Маздра̀ците — от този род е писателят Стоян Ц. Даскалов), Бо̀новци, Ва̀нчовци (Ра̀лчовци), Гѐшинци (Боса̀ците), Гѐновци, Глюджѝйте, Гръ̀ковци, Дѐнковци, Дѝлинци, Дѝнковци, Дундулѝйте, Кетерѝнкинци, Кожуа̀рците, Ко̀цовци, Лоза̀новци, Кръскя̀нинци, Ма̀рковци (Са̀вчовци), Мѐчковци, Миша̀йкинци, Мѐдовци, На̀чковци, Нѝнковци (Пѐтровци и Свра̀човци), Падиша̀рете (от този род са Дупеда̀вците и Ту̀човци), Му̀шкинци, Пашку̀лкьовци, Пѐнковци (Попарѐлете), Пѐнчовци (Ка̀ндовци), Попа̀рковци, Старо̀кьовци, Стѐфановци, Трѝнковци, Цвѐтковци и Цо̀нковци (Миразчѝйте).

В село Лиляче има малко преселници отвън. Към средата на XIX в. от с. Сумер придошли и Нѐновци и Сумѐрците, от с. Гушанци — Па̀новци, от Криводол — Гора̀новци, от с. Згориград — Лу̀дньовци, от с. Баурене — Въ̀ловци и Гала̀тинците от с. Галатин. В края на XIX в. тук се заселили Бо̀женченете от с. Боженица, Дзѝпалете от Урушка махала при Вършец, Чиренцѝте от с. Чирен, Ву̀товци, Кѝновци и Сто̀евци от с. Своде, Ботевградско, Виолджийте и Вътовци от с. Караш.

В землището на село Лиляче има доста старинни по произход и образуване имена на местности като: Гнѝлите, Го̀лкя, Гравѝн дол, Ко̀ва ба̀пка, Ко̀во дръ̀во, Мръ̀чово, Кату̀нище, Ко̀тленье, Кременѝш, Гу̀внище, Гувнобѐр, Мъчѝ душ, Нѐготина и др. Тези имена показват, че селото е основано преди XIV в.

88. Лѝпен

Население: 1880 г. — 860 жители, 1900 г. — 968, 1910 г. — 1016, 1926 г. — 1326, 1934 г. — 1623, 1946 г. — 1801, 1956 г. — 1611, 1975 г. — 1002, 1992 г. — 672.

До 1959 г. село Липен беше административно към Врачанска околия. Отстои на 30 км западно от Враца и е разположено в източните поли на живописната предпланина Пъстрина. Селото е разделено от три дола, през които текат потоци, вливащи се един в други и образуващи рекичката Барата, която е ляв приток на р. Ботуня, близо до с. Пали лула. Тези потоци изтичат от изворите Бо̀евец, Бъ̀кавец, Нѐнова обръшина и Чешмата. Землището на с. Липен граничи на изток с Урвене, на юг — със Стубел, на запад — с Крапчене, и на север — с Ракьово село. На височината Скърчица е имало селище от втория период на медно — каменната епоха — четвъртото хилядолетие пр.Хр. При вадене на камъни за строителни нужди от тази местност са откривани подове на жилища и пещи и са намирани глинени съдове от същата епоха. В сбирките на Врачанския исторически музей са запазени два бойни каменни чука и един идол от кост, който представя стилизирана човешка фигура. Тези находки са предадени от каменарите през 1946 г. и са заведени в инвентарната книга на музея под 271, 334 и 335. Височината Скърчица се използва и сега за каменна кариера и от културния пласт на праисторическото селище не е останало почти нищо. Следи от тракийско селище, обитавано през бронзовата и желязната епоха, се намират след оран в местността Широки раст. Останки от друго тракийско селище, съществувало през римската епоха (I — IV в.), има и в местността Селището — на 4 км северно от днешното село. През същата епоха на съседния на Селището Остри връх е имало светилище, посветено на тракийския Херос — бога конник. Тук е намерена една оброчна плоча с релефно изображение на Хероса, която се пази в сбирките на музея в Монтана.

Село Липен е основано много време преди края на ХIV в. с днешното си име. Името на село Липен е прилагателно от дървото липа и наставката -_ен_, както при други имена на местности и селища като: Бистрен, Блоден, Брожден, Брусен, Ветрен, Кален, Коритен, Рогозен и др. Най-старият документ, в който се споменава село Липен, е от 1430 г. (РСт., 1, с. 426). В османски документ от средата на XV в. е записано: „Зиамет Враца, заими Ердоглу бей и Махмуд бей: Голямо Влашко, Моравица, Бабино, Власатица и дял от селото Липен 2 домакинства с добив испендже 356 акчета“ (ИБИ, т. XIII, с. 255). Останалият дял от село Липен е също във вилает Враца и в зиамета Враца, но принадлежи на заимина Мустафа, който владее в село Липен 16 домакинства с приход испендже 1351 акчета (ИБИ, т. XIII, с. 257). В един друг османски документ с дата 1576 г. се споменават селата Горно Липен и Долно Липен (РСт., 1960, с. 445). От този документ се вижда, че през XVI в. село Липен административно е принадлежало към каза Берковица и от старото село Липен е образувано Горно Липен, което всъщност е днешното село. Че споменаваното в този документ село Долно Липен е старото, образувано преди края на XIV в., се доказва от археологически материали и от развалините на една стара средновековна църква, която днес е на мястото на Долно Липен. Църквата е имала дължина почти 11 м и полуцилиндричен свод. Тя е зидана от обработени камъни, на един от които се чете думата „цар…“ (Василев А., IV 1950, с. 87). Преди Асен Василев тук са личали още букви от надписа, но не са запазени /ОДА, Враца, 64 (к, № 149х). Тази средновековна църква се е наричала „Св. 40 мъченици“, а мястото „Манастира“. Изселването на село Долно Липен е станало постепенно и животът тук не е бил прекъсван. Това се доказва от старинните имена на местностите, запазени и до днес, и от старите родове на селото, които са от старото село Долно Липен. Те са следните:

1. Баралеевци, от тях в 1900 г. се изселва Коцо в с. Голямо Бабино, наричани там Липненете.

2. Башаковци, които към 1890 г. се изселват в с. Ередин.

3. Белкинци — изчезнал в турско род.

4. Буляците, от тях в XIX в. се изселили в с. Урвене, където се наричат също Буляците.

5. Велковци — от тях през XIX в. се изселват в с. Долна Гноеница, където се наричат също Велковци.

6. Войниците (от този род са произлезли Аврамовци, Видоловци, Кожуарците, Паланковци и Стойнинци). В турско този род е давал войнагани, които са ходили в Цариград да гледат султански коне. От тях има изселени в с. Три кладенци, наричани там Василовци.

7. Главчовци — изчезнал род, в техния двор живеят Герчовци.

8. Гмурцѝте.

9. Гу̀рдзовци, от тях има изселени в с. Мотишов чуфлик.

10. Даяновци — този род се е довършил още в турско.

11. Диманчовци, от този род е взет храненик в Гмурците.

12. Замфировци.

13. Къжеля̀нците, от тях има изселени в Козлодуй — Липнѐнете.

14. Ка̀шовци (от този род са произлезли Неновци и Пановци), старият род се е довършил и на двора му днес живеят Кирлийте, преселници от с. Стубел.

15. Кендовци са изчезнал род, но Илия Пецов Кендов се изселил преди това във Враца. Днес на двора им живеят Реджовци от с. Осиково.

16. Коритарците, от тях Тушо Коритарски се изселва в с. Мотишов чуфлик.

17. Калчовци (от тях са произлезли Трънковци).

18. Лечковци /наричани по-рано Уруците, щото според преданието потеклото им е от каракачаните.

19. Лиданците (от тях са Ценовци), в средата на XIX в. от рода Лиданците се изселили в гр. Враца, където се наричат също Лиданците, а от тях зъболекарят Петър Лидански се е изселил в Богота, Колумбия — Южна Америка.

20. Маринковци.

21. Маздраковци (от тях са произлезли сетне Писарете).

22. Мендильовци (от този род са Кузовци).

23. Мецанкинци, който род се е довършил и на двора им днес живеят част от Паланковци.

24. Миковци са изчезнал род и на двора им днес са Къжалянците.

25. Ниновци.

26. Папашулковци.

27. Пекьовци.

28. Петканинци (от тях са Банчовци).

29. Пешуновци (от тях са Рундзинци), през турско част от тях се изселили в с. Орид.

30. Пльосчовци.

31. Пръповци, от тях се изселили в Три кладенци, наричани там също Пръповци.

32. Семьоновци.

33. Торбовци — този род се изселва след Освобождението в гр. Орехово.

34. Трольовци — те също се изселват след Освобождението в гр. Орехово.

35. Чипите.

36. Чорбановци — този род се е довършил и на двора му днес живеят Рагьовци, преселници от едноимен род в Осиково.

37. Шаовци (от тях са били Предовци) — изчезнал род, а на двора му днес живеят Лакатченете, преселени след Освобождението от с. Лъкатник, от рода Гьоновци.

38. Читиенците са също изчезнал род и на техния двор днес живеят семейства от рода Буляците.

Вичовци (Горчовци и Стамболийте) са преселници от Тракия през турско. Друмчовци са дошли в Липен от с. Ракьово село, като е взет храненик Никола в рода Папашулкьовци, който дава начало на рода Друмчовци. Това е станало много отдавна в турско време. Мечковци Мечкарете/ са преселници от с. Галатин в турско време. От тях се изселват и в с. Пали лула, наричани също Мечковци. Поповци са от с. Стубел. Те са наследници на учителя Николчо Маноилов, който е дошел в Липен към 1870 г. и се запопва тук. От с. Липен има изселени в Девене, наричани там Липненците, и в с. Долна Гноеница, освен Велковци, има още родове от с. Липен. Това са Алковци, Гьоргьовци (Липненете), Йоцавци (Орозете), Котовци и Тулумете, но те не помнят от кои липненски родове произхождат.

Училището в с. Липен е открито в 1847 г. Първите учители са били Христо Кьопавия и Петко Кръстев Дачов от с. Стубел. След тях са Кръстю Конов от Стубел, Яким и Филип Николов от с. Урвене и от 1870 г. учител е Николчо Мануилов от с. Стубел. Той преди това е учителствал в с. Пудрия и с. Три кладенци. В 1872 г. Николчо Маноилов се запопва в с. Липен и свещенодейства до 1912 г.

В турско време жителите на с. Липен са ходили на пазар в Берковица. Пред Димитровден на 1877 г. тук дошли откъм Ракьово село 80 души руски войници. Старейшина на селото е бил Марин Друмчов. В Сръбско-българската война през 1885 г. от с. Липен са участвали 28 войници, от които един е загинал. В Балканската и Междусъюзническата война 1912/13 г. са взели участие 200 човека, от които 15 са убити, а в Първата световна война — 250 човека, от които 14 са убити. В 1928 г. в Липен е имало само начално училище с 65 момчета и 78 момичета. Прогимназия са посещавали в с. Стубел. До 1908 г. с. Липен е било административно към Стубленската община, но след това става самостоятелна община. През 1921 г. се създава спомагателна кооперация, а 1927 г. се основава читалище. През 1928 г. селото се сдобива с фелдшер.

Информатори за родовете и топонимията на село Липен са:

1. Аврам Спиридонов Аврамов от рода Войниците, роден в 1896 г., образование IV отделение, земеделец по работа и по партия.

2. Марин Луканов Маринов Друмчов, роден на 3 март 1895 г. в сряда след пладне. Учил до IV отделение. Професия земеделец. Участвал в Септемврийското въстание 1923 г. като земеделец. През 1952 г. е осъден от ОФ власт като опозиционер и е лежал 5 години из затворите на Враца и Стара Загора.

89. Лѝпница

Население: 1900 г. — 1042 жители, 1910 г. — 1297, 1926 г. — 1909, 1934 г. — 2179, 1946 г. — 2166, 1965 г. — 2030, 1975 г. — 1714, 1985 г. — 1435, 1992 г. — 1212.

Намира се на 20 км южно от Орехово и е разположено върху равна незаливна тераса до левия бряг на р. Скът. През селото минава шосето Орехово — Враца, гара е на теснолинейната железопътна линия Орехово — Червен бряг. До 1920 г. село Липница е било на два километра североизточно от сегашното в местността Старото село. Разположено е било върху неравен и безводен склон, откъснато от главните пътища и от строящата се ж.п. линия и ж.п. гара.

На височината Тепето е местността Градище — източно от днешното село. На Градище има останки от укрепено със землен вал откъм изток праисторическо селище. То е обитавано през втория период на медно — каменната епоха или в четвъртото хилядолетие пр.Хр. При вадене на камък тук са разкривани подове от жилища и пещи, керамика и оръдия на труда, изработени от кремък и от камък. Известни са и останките на две тракийски селища, съществували през късножелязната епоха. Едното тракийско селище е било в местността Кривия на̀пой, а културният пласт на второто тракийско селище се намира под къщите и дворовете в североизточната част на днешното село Липница. В района на първото селище е намерено тракийско въоръжение от IV — II в.пр.Хр. (Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 185, обр. 26) и много керамика, която е характерна за късножелязната епоха (Николов, Б., Липница. — Враца, 1979, с. 10–13, обр. 5). В двора на Георги Цеков Маринов бе открита случайно една колективна находка от 50 броя сребърни тетрадрахми и драхми, сечени на остров Тасос и в античните градове Аполония и Дирахион на Адриатическия бряг (Герасимов, Т., ИАИ, т. XXVII, 1964, с. 242). Това монетно съкровище е било притежание на жител от тракийското селище при Липница. Около средата на I в.пр.Хр. тук е станало някакво събитие и опасността от него е принудила собственика на монетите да ги зарови в земята. Той обаче е отвлечен в плен или е убит и така тези ценни монети са останали в земята като памет на историята. Във второто тракийско селище животът е продължил и през римската епоха, и през българското средновековие. Тук са намерени сто броя римски медни монети, сечени през управлението на римския император Валентиниан I, 364–375 г. (Герасимов, Т., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 249). Тези монети изглежда са били укрити в земята през времето на второто готско нашествие в нашите земи. Във второто селище, при изкопи в дворовете и строителство, се изравят глинени съдове от римската епоха и желязно въоръжение — върхове за копия и стрели. Разкрити са и скелети от погребения през средновековието. Заедно с тях са намерени гривни, пръстени и други накити, които датират тези погребения от Първото и Второто българско царство. Те са безспорно доказателство, че Липница е съществувала като селище на същото място, където е днес. И вероятно някакво голямо бедствие или болести, напасти, са заставили неговите жители да се преселят в Старото село, където са живели до 1920 г. Но това преместване е станало през първите векове на турското робство. Старото село е било в място, закътано и откъснато от света.

Село Липница, Ореховско се среща в османски документи с дата 1579 г. като тимар с днешното си име. В документ от 1673 г., който се отнася за набиране на гребци за турския дунавски флот, от село Липница, спадащо към Рахово, е мобилизиран Стоян, син на Петко (РСт., 1, с. 426). В един друг османски документ от 1618 г. е записано: „Каза Рахова: село Липница — 25 домакинства“. (НБ КМ, Ор.отдел, Фонд 114, арх.ед. 64 — Преводът е на Руси Стойков). Става ясно, че село Липница е заварено от турските нашественици в края на XIV в. с днешното си име, получило още преди края на XIV в. Името на село Липница е прилагателно от дървото липа и окончанието -_ица_ което също издава старинността му.

Въпреки че е било скрито и закътано старото село Липница не е отминато от кърджалийските банди в края на XVIII в. Те го ограбили и опожарили. Част от жителите му намерили спасение във Влашко, а останалите се укривали из горите. Избягалите във Влашко родове са Бѐновци (Стоя̀новци), Бо̀бовци (от тях са Амѝнците и Бѐлкинци), Гяву̀рете, Кьо̀совци (по-късно от този род произлезли Ангеловци и Екуповци), Марковци (от тях са Дѐновци), Нѝновци, Рустѐмовци, (Буджа̀нете), Ма̀нювци /по-старото им име е О̀нцови. Така в старо село останали родовете: Ба̀нчовци, Ба̀товци, Бибѐрете, Бо̀совци, Бу̀лежете, Влъ̀чковци (Гро̀здювци), Гѐшовци, Гръ̀блювци, Гръ̀цовци, Дея̀ците, Дѝнчовци, Дръндѐжете, Ду̀новци (от тях са Камбалджѝйте и Кѝновци), Забъ̀нете, За̀новци, Йо̀тинци, Каравѐлете, Кожуа̀рците, Ку̀новци, Лесу̀герете, Мѝнковци (наричани още Старейшините, щото в турско все от тях човек е бил старейшина на селото), Муца̀нете, На̀новци, Па̀новци, Писига̀нете, Ра̀динци, Ра̀дуловци (Бръбо̀рете), Спа̀синци, Станчу̀ловци, Тричковци (Каталете), Чилибонете, Чуковци, Янювци (от тях са Наплата̀рете и Щръ̀ковци).

В началото на XIX в. избягалите във Влашко липнишки родове се завърнали. Едни от тях се настанили на старите си пепелища, а другите основали нов квартал до Старото село, наречен Влашка маалъ, тъй като в него са живели завърнали се от Влашко. Към средата на XIX в. в село Липница се заселили и родове от други селища. Така от с. Селановци дошли Пилю̀ковци, от Козлодуй — Мо̀нювци, от с. Борован — Сефѐровци, от с. Бреница — Бѝбини (Чернюви), от гр. Тетевен — Дѝковци, от с. Бистрец — Гъса̀ците, от с. Пудрия — Пудрѝйците, от с. Сръбеница (дн. Софрониево) идват Вла̀овци, от с. Градешница — Риста̀ковци (от този род са произлезли после Вѐлчовци и Ла̀човци), а от с. Добралево придошли Даскаловите, които са от добралевския род Барийците. Повечето от тези родове са избягали в края на XVIII в. във Влашко от кърджалийте. Но, като преминала опасността от тях, те се върнали обратно в родината си. И така, някои се постървили в селата с малко жители и повече обработваема земя и сигурен поминък. В началото на XX в. в с. Липница се заселили Пирдо̀пченете, които са от с. Мирково, Пирдопско, след тях Продановци от гр. Тетевен и Крълю̀ците от с. Кърлуково.

През 1851 г. в с. Липница е открито училище с пръв учител Георги Петков Кръшигорски от с. Долна Кремена, който в 1858 г. е ръкоположен за свещеник в с. Галиче. В Липница е имало местен таен революционен комитет, създаден през 1875 г. от легендарния Лукан Галишки. Късно вечерта на 17 май (стар стил) 1876 г. Ботевата чета преминала придошлата река Бръзина бара по Гръбавия мост. На това място е имало престрелка с черкезки конни разезди, но пострадала само една кола от бутанския обоз на четата (Николов, Б., Четници и колари от с. Бутан, които на 17 май 1876 г. се присъединяват към Ботевата чета. Алманах „Околчица“, С., 1983, с. 183 и 184). Гърбавият мост тогава е бил твърде далече от Старото село Липница и никой не е чул престрелката с черкезите, нито е видял Войводата и неговата храбра дружина. Село Липница е освободено от турско робство на 31 октомври (стар стил) 1877 г. Същия този ден руските войски освободи Крушовица и другите съседни села.

90. Лю̀таджик

Население: 1910 г. — 415 жители, 1926 г. — 475, 1934 г. — 620, 1946 г. — 621, 1965 г. — 512, 1975 г. — 412, 1985 г. — 324, 1992 г. — 235.

Намира се на 20 км югозападно от Враца и е разположено в широка долина, образувана от планински разклонения. Под селото р. Глухарка се влива в р. Черна, която е десен приток на р. Ботуня. Землището му заема площ от 34 737 дка. Граничи на изток с Бистрец и Згориград, на юг — с Осиково, на запад — с Горна Бела Речка, и на север — с Горно Озирово. Още в най-дълбока древност Лютаджик е било рударско селище. В местността Бъкличарницата и днес се виждат купища згурия от претопена руда. В местността Топилните са намерени кьосове стопена мед, а по склоновете на местностите Ру̀пите и Осена̀ бара има останки от стари рудници. Тук са намерени железни рударски инструменти, останали от древността. В един ръкописен сборник от 1836 г. селото е записано с името Лютица и днешното име Лютаджик е турцифицирана форма на Лютица (Миков, В., Произход и значение на имената… С., 1943, с. 96 и 199). Според едно местно предание преди много векове част от жителите на Лютица, днешното Лютаджик, се изселили на брега на р. Огоста и основали село Люта (Владимирово). Село Люта се среща в османски документи от 1607 и 1666 г. насам (РСт., 1, с. 383). Поради чумна епидемия през време на турското робство село Лютаджик се е местило в местността Селището.

До днес няма преведени все още османски документи, в които да се среща село Лютица или Лютаджик. Голяма част от османските документи стоят непреведени в Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София. Но селото Лютица или Лютаджик е старо и е основано още преди края на XIV в. За това ни показват многото старинни имена на местности в неговото землище. Ние успяхме да съберем общо 312, сред които има много старинни по произход и по образуване. Така от изчезнали стари лични имена са образувани имената на местностите Добролѝн, Са̀син и Старѝл. Стари по произход са също Кладѐшки дол, Кладѐшко лице, Крещта̀, Обрещта̀, Перло̀г (от Прело̀г), Прѐслап, Ру̀пите, Сла̀на ба̀ра и др. Запазени са много имена по старото сложно склонение, имената Букура и Чегурил са от арумънски произход. Село Лютаджик спада в зоната на „а“ говорите и тук членуват съществителните от мъжки род, трето лице единствено число с „о“. Например: Биго̀ро, Брего̀, Бродо̀, Га̀рваньо и др.

Стари родове са: Гѐнинци, Добрѝловци (Права̀новци), За̀рчовци (Нѝсторовци и Пѐнчовци), Йо̀нинци, Ко̀новци, Ко̀стовци, Кремѐнинци, (по името на прабаба им Кремѐна), Ма̀рковци (от тях са Панду̀рците), Нѐнкинци, Ста̀тковци, Та̀нчовци, То̀минци (Гьо̀шовци), Цо̀нинци и Цо̀цинци. През първата половина на XIX в. тук се преселили Бонинци и Младовци от с. Горна Бела Речка, от с. Осиково дошли Коловци (Лилчовци) и Кюлците, а от с. Горно Озирово са Галабовци, Кюрчийте и Уруците. През 1930 г. няколко семейства от родовете Кюлците и Томинци се изселват в с. Стан, Шуменско, където е имало свободна земя за обработване. Основният поминък на лютене в по-далечното минало е било рударството, а по-късно скотовъдството, дърводобивът и производство на траверси за строящата се ж.п. линия Мездра — Видин. Земеделието и овощарството са имали спомагателен принос в изхранване на населението. След 1951 г. работоспособните жители на селото пътуват всяка сутрин на работа в близките градове и индустриални предприятия.

91. Лю̀ти брод

Население: 1910 г. — 1147 жители, 1926 г. — 1156, 1934 г. — 1336, 1946 г. — 1167, 1965 г. — 1183, 1975 г. — 951, 1985 г. — 649, 1992 г. — 563.

Намира се на 16 км южно от Враца и е разположено на стръмен скалист склон до десния бряг на р. Искър, близо до изправените скали, наречени Ритлите. Тук тече най-бързият брод на р. Искър, откъдето селото е получило името си. Землището му се простира на площ от 25 400 дка. Граничи на изток с Ребърково, на юг — с Люти дол, Рашково и Игнатица, на запад — със Зверино и Челопек, и на север — с Моравица.

Районът на с. Люти брод е изключително богат с исторически паметници. Южно от селото е манастирът „Успение на Пресвета Богородица“, наричан от народа Черепишки манастир, който датира от българското средновековие (Василиев, А., Черепишкия манастир „Успение на Пресвета Богородица“. — С., 1943; Гошев, И., Църковни старини от Врачанската епархия. — ГСУБФ, т. XI, 1933/34 и Към историята на Черепишкия манастир. — ГСУБФ, т. XXII, 1944/45; Мутафчиев, П., Рапорт върху изучаване на старопланинските манастири от Искърския пролом до Троян. — ГНМ, т. I, 1920, с. 85).

През последните десетилетия се застрои с вилен тип къщи кварталът около Гарата, който се намира от другата страна на р. Искър. На това място са развалините на средновековния град Коритен. На запад от днешното село са разкрити погребения от старожелязната епоха (Николов, Б., Археология, 1972, кн. 3, с. 56). В местността Заград са останките на тракийско селище и развалините на едно средновековно укрепление. Между ритлите се виждат развалините на антично и средновековни укрепления (Мутафчиев, П., Из нашите старопланински манастири. — Сб. БАН, 1931, с. 82). Тук са намерени бронзови и медни украшения и една златна монета, сечена през времето на император Юстиниан I (Филов, Б., ИАД, т. II, 1911, с. 270). Сред развалините на голяма антична сграда случайно бе открита каменна колона със старогръцки надпис, който в превод гласи: „Аз, Евстати, завърших строежите“. Надписът, по начина на изписване на буквите, може да бъде датиран към началото на III в. (Николов, Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 234, обр. 28). Някои автори смятат, че античното селище при Люти брод е споменатата у Прокопий крепост Валве (Миков, В., Археология, 1968, кн. 4, с. 163). При археологически разкопки с мое участие, близо до Ритлите бе разкрита раннохристиянска базилика от V в. В основите на базиликата бяха открити останки от тракийско светилище. Намерена бе и една мраморна оброчна плочка с релефно изображение на бога Зевс (Джингов, Г., Археологически проучвания край Люти брод, Врачански окръг, Изв. СЗ България, т. X, с. 39–70). По-рано тук е намерена плоча с раннохристиянски надпис от V в. (Иванова, В., Старохристиянски латински надпис. — ГНМ, т. IV, 1932/34, с. 315). Доскоро личеха зидовете на друга раннохристиянска църква, датирана от XI в. (Мавродинов, Н., ГНМ, т. VI, 1934, с. 224), но тя бе напълно унищожена при изкопите за прокарване на двойната ж.п. линия за София. От културното наследство на средновековния град Коритен е запазена една триконхална църква без свод, която е от XIV в. и в която има запазени следи от стенописи (Бояджиев, С., Нови наблюдения върху църквата до с. Люти брод. — Архитектура, 1961, кн. 4–5, с. 27). В същия този район има още няколко развалини на стари църкви и укрепления от българското средновековие, но те чакат своя изследвач. До идването на османските поробители тук е съществувал важен отбранителен пояс от крепости и съоръжения и голямото българско селище Ко̀ритен или както го нарича местното население Ко̀ритенград. След като турците разрушили крепостите и унищожили българските военни гарнизони, животът в този район постепенно замрял. В един османски документ от средата на XV в. срещаме вписано селището Коритен като тимар с 9 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 259). От XVII в. насам Коритен престава да съществува. Жителите му се разселили в разни посоки, а една част от тях се преместили на отсрещния бряг на р. Искър и основали днешното село Люти брод. В османските регистри от XVII в. насам село Люти брод се среща под турското име Гечид.

Стари родове в с. Люти брод, които са дошли от Коритен са: Балинете, Бачовци, Бручковци, Ванчовци (Кочавите), Велчовските, Влъчковци, Гаралейте, Давидовите, Дамяновите (Магерете), Драгановските, Змейкьовите, Караджовите, Коловите (Поповите), Кюкюранете, Лагярете, Линковите, Манчовите (Лисиците), Мицовските, Мрацинярете, Мутафчийте, Нацинските, Ничовци, Павловите, Стамболийте, Странченете, Тарничкови, Фелеците, /Х/айтовци, Цанкините, Цоловци и Чолаковите. През първата половина на XIX в. в село Люти брод дошли много пришелци: Ангеловските от с. Горна Бела Речка, Серапионовите (наричани още Гръчките) от с. Игнатица, Бекярете от с. Краево, Бояджийте от Чипровци, Бележанете и Илийчините от с. Новачене, Вутовските от с. Боденец, Гаралянете от с. Лакатник, Дановите от с. Сумер, Злидолченете от с. Зли дол, Парвановци от с. Врачеш, Филчовци от с. Челопек и Якимовите (Кьопчовите) от с. Литаково. Така е събрано днешното село Люти брод. Но в края на XIX в. от с. Люти брод се изселили десетки семейства: в гр. Враца отишли Лютибродски и Серапионовите, от рода Влъчковци се преселили в Бяла Слатина, от Кюкюранете — в Дели орман и в с. Джурилово, а други — в селата Соколаре, Сохаче и др., където ги наричат Лютоброжденете.

От землището на с. Люти брод сме събрали 339 имена на местности, 28 от които завършват на -_ец_ и на -_ица_, което издава тяхната старинност. Стари по произход са също имената на Бѐбреш, Вѝноград, Клетѝща, Люта мла̀ва, Ма̀клище, Стага̀та, Оструг и др. От изчезнали старинни лични имена са образувани имената на местностите Биро̀тенец, Бла̀ден, Радо̀кьовец, Райменица, а Комарник и Фудата са от арумънски произход. Може да се приеме, че всички тези старинни имена на местности са запазени от средновековния град Ко̀ритен.

92. Лю̀ти дол

Население: 1910 г. — 1207 жители, 1926 г. — 1313, 1934 г. — 1359, 1946 г. — 1269, 1965 г. — 865, 1975 г. — 745, 1985 г. — 591, 1992 г. — 483.

Намира се на 25 км южно от Враца и е разположено в стръмен дол на северните разклонения на Стара планина. Люти дол е последното селище на старата Врачанска околия на юг към Жлѐба — името на Ботевградското поле. Землището на Люти дол заема площ от 22 026 дка. Граничи на изток с Типченица, на юг — с Новачене, Радотина и Рашково, Ботевградско, на запад — с Игнатица и Люти брод, и на север — с Ребърково. До 1951 г. селото е било пръснато и се е състояло от централно селище и колибите: Биго̀ро, Боянина ливада, Бруснико, Герчовец, Говедарнико, Гондовци, Домишлярете, Дръ̀мша, Ѐрден, Клисура, Лаката, Манастирски чуфлик, Манчовци, Миновци, Павитако, По̀дврен, Селитещето, Слого, Тарневи рът, /Х/умата и Цръквище. В наши дни жилищата и стопанските постройки в тези колибарски селища са занемарени и още си стоят, но са необитаеми.

Село Люти дол е известно с днешното си име в османски документ от 1430 г. (РСт., 1, 428) и документ от средата на XV в., където е записано като тимар с 15 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 259). През XVII в. селото е дало изселници в селата Горни и Долни Лозен, Софийско (Иванов, Доно, История на село Люти дол, Врачанско. — Плевен, 1943, с. 87). През първите векове на турското робство селото е било в местността Селището, но поради чумната епидемия от 1765 г. жителите му се преместили в местността Клисурата. В местността Панѝчище са развалините на средновековна българска крепост, която е разрушена при турската инвазия и поробване на България.

Стари родове в село Люти дол са: Балѝновци, Ботуранците, Гавриловци, Връбановци, Доковци, Зарковци, Зуфалете, Драгойчовци, Кофчийте, Лацовци (Андреовци и Гондовци), Койнинци, Лукановци, Манчовци, Миновци, Николчовци, Савовци, Станинци, Устрелете, Убавелците и Чурулѐйте. Подир чумната епидемия от 1830 г. в Люти дол дошли много преселници от разни места. Така от с. Игнатица се преселили тук Влъковци, Ганчовци, Гацовци, Кукладжийте, Кукумейците, Мининци, Мишовци, Тишовци, Тошовци и Щръковци. От с. Буковец, Софийско, идват Боженинци и Тульовци, а от с. Осиково — Пръчовци, Ценовци и Щураците. Подир тях от с. О̀сенов лаг дошли Джуроците и Черньовци, а от с. Еленов дол — Кръцаму̀нците. Малко по-късно от с. Скравена се преселили Домишлярете (Матинци) и Марковци, от с. Литаково — Умарете, от с. Зверино — Павитарете, от с. Радотино — Мицовци и Петровци, от с. Брезов дол, Софийско — Ценовци, от с. Краево — Диковци, от с. Боженица — Бо̀женченете, от с. Желен — Герговци, и от с. Челопек — Чафкарете.

След освобождението от турско иго, поради липса на сигурен поминък, десетки семейства напускат завинаги Люти дол. Те се заселват в Бяла Слатина, Войводово, Главаци, Горник, Джурилово, Краводер и Малорът.

Първото училище в Люти дол е открито през 1856 г., а според Доно Иванов в 1859 г. (вж.цит.съч., с. 55) с пръв учител Ганчо Янчовски, който се е учил в школото при Черепишкия манастир. Първото училище е било в махала Лаката в дома на даскал Ганчо. Шосето за Ботевград е завършено в 1897 г.

93. Ма̀ло Ба̀бино

Население: 1910 г. — 820 жители, 1926 г. — 1123, 1934 г. — 1317, 1946 г. — 1405, и от тогава нататък бройката на жителите е общ с тези на Българска Бела. С заповед на министерския съвет № 2709, обнародвана на 31.VII.1942 г., село Българска Бела и село Мало Бабино се сливат в едно селище под общото име Бели извор.

Село Мало Бабино се намира и днес на 8 км западно от гр. Враца и е разположено по левия бряг на рекичката Бѐла бара, близо до мястото, където тя се втича като ляв приток в р. Въртешница (Лева). Селото е основано вероятно върху част от землището на обезлюденото през XVII в. село Касѝнец. Землището му, заедно със съставното село Българска Бела, има обща площ от 29 851 дка. Граничи на изток с Нефела и Бѝстрец, на юг — с Врачанската планина, на запад — с Краводер, и на север — с Власатица. Селото е двойник на село Големо Бабино, което се споменава в османски документ от средата на XV в. (ИБИ, т. XIII, с. 255). В един друг османски документ, който има дата 1606 г., е записано селото Долно Бабино. Това предполага и съществуването вече на село Горно Бабино, наречено по-късно Мало Бабино. (НБ КМ, Ор.отд. ОАК 128/2, л. 82-а-III). До освобождението ни от турско робство северно от с. Мало Бабино се е намирала махалата Да̀шинци. Тя се е състояла от десетина къщи, които се преселили в Мало Бабино.

Стари родове в село Мало Бабино са: Аврамовци, Вълчовци (Падурците), Да̀шинци, Канинци, Марковци (Яковци), Митовци (Мондовци), Русиновци (от тях са Белчовци, Пенчовци и Цоновци). Около средата на XIX в. тук придошли Бацовци (от тях са Кръскянинци и Пръдляците), те са от с. Искрец, Софийско. Подир тях от с. Лакатник идват Беговци, Кривите и Лековци, от с. Осиково се преселват Кирковци, от с. Горна Бела Речка — Даскалете, а Очинците — от с. Очин дол, и Турлаците — от с. Згориград.

94. Ма̀ло Пѐщене

Население: 1877 г. — 240 жители, 1910 г. — 344, 1926 г. — 460, 1934 г. — 504, 1946 г. — 523, 1956 г. — 417, 1965 г. — 303, 1975 г. — 198, 1985 г. — 135 и 1992 г. — 98.

Селото Мало Пещене се намира на 23 км североизточно от Враца и е разположено върху полегат слънчев склон на височината Борованска могила. Землището му заема площ от 6761 дка. Граничи на изток с Джурилово, на юг — с Големо Пещене и Баница, и на запад и север — с Оходен. Образувано е преди XVIII в. с преселници от село Големо Пещене и от други места. В един документ от 1811 г. е записано: „Що зимаме мет сене 1813 г. с Боже повеление от Тонча от Мало Пещене ока 42,200“ (Архив на Хаджитошеви, т. I, 432, л. 37-а). И в един османски документ от 1854 г. селото се споменава във връзка с приемането на исляма от двадесетгодишната Мария, дъщеря на Йоло от Мало Пещене (НБ КМ, Ор.отд., Ф. 29, арх.ед. 821).

По-старите родове в Мало Пещене са: Ангеловци (те са едно с Мариновци), Беляците (от този род е опълченецът Кръстьо Първанов Беляков), Бацовци, Въловци, Влъчиновци, Гюраците, Димитровци, Еванчовци (от тях са Къновци), Магерете, Намигачете, Нанковци, Пандовци, Пеловци, Петлите, Пешковци, Пешанинци (от тях са Диловци), Стойновци, Тотевци, Фандъците (от този род са Мицинци) и Фикьовци (наричани Чуфутете). В началото на XX в. десетина семейства от тези родове се изселили в селата Баница, Долна Гноеница, в Ставерци и в гр. Орехово.

95. Ма̀лорът

Население: 1860 г. — 220 двора, 1872 г. — 129 къщи и 254 венчила, 1900 г. — 1835 жители, 1910 г. — 2500, 1926 г. — 3391, 1934 г. — 4158, 1946 г. — 4508, 1956 г. — 4272, 1965 г. — 4123, 1975 г. — 3409 и 1992 г. — 2593.

Намира се на 40 км южно от Орехово и е разположено до склона на малък рът, откъдето идва и името на селото. През Малорът тече Езерска̀ ба̀ра, която изтича от изворите Езерото и Гудуля. В северозападната окрайнина на селото, в местността Мешани бари, тя се слива с водите на Вировски дол и образува Барата, която се влива като ляв приток в Бръзина бара северно от с. Рогозен. Землището на с. Малорът е средно голямо и заема площ от 54 437 дка. То граничи на изток с Добралево и Борован, на юг — с Девене и Три кладенци, на запад — с Лесура и Фурен, и на север — с Рогозен.

В землището на Малорът има неизследвани праисторически селища. На една висока равна тераса северно от Мешани бари има останки от селище, което е обитавано през новокаменната епоха (неолит) или в шестото хилядолетие пр.Хр. В двора на Герго Петров Рогозянски, който е в северозападната част на днешното Малорът, се откриват огнища, късове от глинени съдове и кремъчни и каменни оръдия на труда. Според керамиката това селище може да бъде датирано също от новокаменната епоха. Следи от селище, обитавано през началото на бронзовата епоха, се намират около извора Смръдлювец. Оттук произхождат каменни чукове с метална форма. Северозападно от Малорът, в местността Пчелина, Барата прави остър завой и огражда една плоска тераса, върху която има останки от селище, обитавано през втория период на меднокаменната епоха — четвъртото хилядолетие пр.Хр. В тази местност се изравят след оран късове от керамика, кремъчни и каменни оръдия на труда и предмети от мед, сред които и един меден връх за кама. През второто и първото хилядолетие пр.Хр. околностите на Малорър са обитавнаи от траките. Около извора Езерото има богати останки от селище, което е съществувало през края на бронзовата и през желязната епохи. Тук се изравят много късове от глинени съдове. Намерена е и една бойна бронзова брадва (Николов, Б., Археология, VI, 1964, кн.2, с. 70, обр.2) и бронзови фибули от късножелязната епоха. Това селище изглежда е съществувало и през римската епоха и българското средновековие. Доказват го намерените археологически материали. Изровени са случайно колективна находка на римски сребърни монети с последна емисия от император Луций Вер (161–169 г.), заедно с една гривна от сребърен плетен тел и глинен съд (Герасимов, Т., ИАИ, т. ХV, 1946, с. 239). Ранносредновековното селище е продължило съществуванието си през Второто българско царство в местноста Латинско селище и Латинските гробища. Тази местност се нарича още Селището или Чаира. Тук личат могилки от срутени средновековни жилища. Това средновековно селище е заварено от турските поробители в края на XIV в. с днешното си име Малорът. Среща се в османски документи от 1430 г. (РСт. Нови сведения… 1959, с. 82) и в документи от началото на XVII в. В документ от 1620 г. е записано село Малорът с 12 домакинства, а в документ от 1632 г. — с 20 домакинства (ТИБИ, т. VII, 1986, с. 265 и 348). Средновековното село Малорът в местността Селището (Чаира) е ограбено, опожарено и заравнено със земята от кърджалийски банди в края на XVIII в. Оцелелите му обитатели се укрили в горите, а други забягнали във Влашко. След време те се заселили малко по-насеверозапад от старите си пепелища и основали днешното село със същото име. В местността Селището останала само старата средновековна църква „Св. Пророк Илия“, но през 1848 г. тя била разрушена и с камъните ѝ построили друга в новото село, която нарекли със същото име. Тази църква скоро се срутва и на нейно място била построена нова, която нарекли „Успение на Пресвета Богородица“. В нея през 1872 г. е свещенодействал поп Димитър поп Дамянов. В 1879 г. и тази църква се срутила и в 1882 г. била построена сегашната. За нея са използвани камъните от старата и надгробните паметници от Латинското гробище. Учебното дело в село Малорът започва в 1847 г. (Илчев, И. Н., 1926, с. 12). Първият учител е Георги Петков Кършигорски от с. Д. Кремена. До 1860 г. училището е било в жилищата на учителите, но в нея година се построява килия в двора на църквата и там се премества училището. В 1872 г. в малорадското училище е учителствал даскал Кръстьо Ценов, който е обучавал 30 момчета в две отделения.

В края на XVIII и началото на XIX в. в околностите на Малорът е действала хайдушката дружина на Нечо Войвода, който бил роден в същото село. Преданието разказва, че всяка пролет, щом кукне кукувицата, Нечо Войвода събирал дружината си около извора Нечовец и Хайдушката локва. Една пролет момите отивали за гергевка, за да вият венци на гергьовските агнета, и минали край извора Нечовец. Една от тях кихнала и поздравила: „Здрав Нечо у гора зелена“. Нечо войвода бил наблизо и като чул, излязъл из гората и поздравил момите. А тази, която го благословила, дарил с шепа жълтици. След Кримската война в Малорът били настанени татарски и черкезки колонисти, които правели много пакости и грабежи на българското население. Един черкезин искал да отвлече най-личната мома на селото и затова младежът Герго Томов Кръстев 2.IV.1852–3.XII.1922 г./ го убил и забягнал у Влашко. Там престоял няколко години в средата на хъшовете и в 1876 г. се записал доброволец в четата на Филип Тотю и участвал в Сръбско-турската война на страната на сърбите. През време на Освободителната война 1877/78 г. Герго Томов Кръстев — Комитата, е опълченец в четата на Илю Войвода. Герго Томов е от рода Пеловци. Неговите наследници днес се наричат Комѝтете.

Стари родове в с. Малорът са: Божковци, Боянкинци (от този род са произлезли Дадеровци, Петровци и Тоцовци), Бурвалинците (този род се е довършил), Бърдарете, Велковци (от тях са Вълканинци и Митанкинци), Въловци (те са едно с Герговци), Власите (те са роднини с Конецовци в Борован, но не се знае кои откъде са; получили са прозвището Власите, щото са бягали от кърджалиите у Влашко), Дочовци, Йонкинци, Кулинци, Могиланците (наричат ги така, щото в двора им има голяма тракийска могила), Пешуновци (от тях са Буляците, Пуновци, Сланювци и Спасковци).

В първата половина на XIX в. в Малорът се заселили следните семейства: от с. Лесура — Бинджинци и Гераците (Поповци), от с. Люти брод — Балиновци и Кетовци, от с. Власатица — Скоканците (те избягали от кърджалиите във Влашко и на връщане едни от тях останали в Сърбеница, дн. Софрониево, наричани там Мицинци, а другите — в Малорът), от с. Царевец, бившо Влашко село, дошли Ганчовци (наричани още Влашкоселците), от с. Мраморен — Диловци, от с. Ослен Криводол — Криводолете и Мишоновци, от с. Оходен — Крачуновци Дачовци/ и Масларете, от с. Лиляче — Пръвановци (през турско тук идвали косачи от Лиляче и дядо Първан останал), от с. Чирен — Вълковци (Цановци), от с. Девене — Евановци, Мисляковци и Стефановци (те избягали във Влашко от кърджалиите и на връщане се заселили в Малорът), от с. Камено поле — Дилчовци и Семковци (Геоберците), от с. Три кладенци — Тончовци, от с. Вировско — Лесичковци и Рашоевци, от с. Сираково — Доновци, от с. Кален са Каленченете (това са Къновци, Моновци и Санковци — те са от каленския род Пеловци), от Бяла Слатина избягали от помашко притеснение Белослатинците (те се делят на Гръковци, Неделковци, Тънковци, Цоловци и Червеняците), от с. Горна Бела Речка идват Геловци, от с. Бързина — Станювци, от с. Левчево — Петърчовци, от с. Рогозен — Генчовци (те са едно с Ценковци), от с. Горна Кремена тук се заселват Кременченете и Бръзаците (те са били най-напред в с. Фурен), от колибите Елите на с. Липница Ботевградско, са се преселили Гарванците, но част от тях останали в с. Горна Кремена, където ги зоват също Гарванците. От с. Горно Пещене по-късно са дошли Драгоевци (от тях са Гоцовци и Янчовци), а от с. Гложене, Ореховско се преселват Рамадановци, които са българи с циганско прозвище. Към края на XIX в. от с. Осиково дошли Жилювци и Керифейците (те са от едноименни осиковски родове), от с. Горно Пещене идват Пещенете, които са от тамошния род Кошаранете, от с. Видраре — Бойкинци, от гр. Враца — Вачовци (наричани още Пильовците, щото са от врачанския род Пилековци), от с. Черни връх се преселват Тоцовци, а от с. Челопек — Челопеченете, и от Кюстендилско — Гьоревци и Митеевци.

96. Манастѝрище

Население: 1872 г. — 73 двора и 113 венчила, 1900 г. — 1044 жители, 1910 г. — 1329, 1926 г. — 1950, 1934 г. — 2311, 1946 г. — 2517, 1965 г. — 2531, 1975 г. — 2221, 1992 г. — 1755 жители.

Манастирище се намира на 35 км югозападно от Орехово и е разположено на полегата скална тераса до десния бряг на р. Огоста. Землището му се простира на площ от 27 127 дка. Граничи на изток с Бързина и Рогозен, на юг — с Бели брод, на запад — с Долна Гноеница и Босилеград, и на север — с Ередин.

През римската епоха в района на днешното Манастирище е имало римски вили рустика, които са били притежание на ветерани от римската войска. Свидетелство за това са намерените досега в кариерите южно от селото два латински надгробни паметника с надписи. Първият латински надпис е посветен на Марко Антонио Марци, роден в Улпиа Ескус. Надписът е от първата половина на IV в. (Димитров, Д. П., Надгробните плочи от римско време в Северна България. — С., 1942, с. 34, 46). На втория надпис, който е от първата половина на IV в., е името на Флавий Лициниан, ветеран от преторианската гвардия. Изглежда, че в Кариерите е било гробище през римската епоха и има още латински надписи в земята.

През време на Първото българско царство в местността Гръбльов дол, южно от Манастирище, е имало голямо раннобългарско селище и некропол. Открити са погребения, извършени по езически и раннохристиянски обреди. От погребалните дарове са запазени една паница от глина и едно гърне, които датират от X в. (Николов, Б., Враца. Старо изкуство. — С., 1968, 106). Село Манастирище се споменава в османски регистри от началото на XVII в. с днешното си име. Произходът на името Манастирище е лесен за обяснение. Това име е произлязло от манастир и -_ище_, както воденичище, място гдето е имало воденица, или Лозище — място, където е имало старо лозе, Бачище — място на стара бачия и пр. С други думи името на село Манастирище произхожда от място, където е имало стар манастир или оброк (на някои местности със стари оброци населението казва също Манастира), и нарицателната наставка -_ище_. Единият от тези османски документи има дата 1620 г. и в него село Манастирище е записано с 10 домакинства. Другият документ е от 1632 г. и в него се чете: „Каза Джибре, село Манастир — 9 домакинства“ (ТИБИ, т. VII, С., 1986, с. 265 и 347). По всичко изглежда, че село Манастирище е образувано с днешното си име преди края на XIV в. През вековете на турското робство селото се местило няколко пъти, което се вижда и от запазените стари гробища в неговия район, а също така и от местните предания. В края на XVIII в. село Манастирище е ограбено и опожарено от кърджалийски банди и жителите му няколко години се укривали из горите, а няколко родове потърсили спасение във Влашко. След 1800 г. забягналите по горите и родовете от Влашко се върнали на старите си пепелища и възстановили селото. Манастирище е родно място на легендарната Янка Войвода. Отначало тя е била знаменосец на хайдушката дружина, но при едно сражение с турците войводата бил убит и хайдутите избрали нея за войвода. Янка е от стария манастирски род Кановци (Комитете). Тя е била мургава и стройна девойка и от нищо не се е плашила. Нейната хайдушка дружина е всявала страх у турците по тези места през края на XVIII и началото на ХIХ в. В дружината ѝ са били Пенчо Рачков от с. Долна Гноеница, Иван от Сърбеница, Георги Попадийски от Вълчедръм, Иван от с. Бистрилица, Петко Оризарски от с. Люта, Цветан Айдутина от с. Разград, Иван от с. Лесковец, Берковско и др. Те са действали между реките Цибър и Огоста и са отмъщавали на всеки, който е притеснявал българите. В едно кръвопролитно сражение с многоброен противник в местността Джаркиното — източно от Вълчедръм, хайдутите били разбити и Янка войвода пада убита. Всяка следваща година тук идвали нейните хайдути да я честват. Направили ѝ паметник и забили зеленото знаме. Каменният паметник на Янка Войвода никой не посмял да разруши. Едва през 1937 г. вълчедръмеките богати земевладелци Риджалкинци го разрушили. На мястото на Янка за войвода бил избран Пенчо Рачков.

Първото училище в Манастирище е открито в 1867 г. Пръв учител е бил Вачо Монов от същото село, който се е учил в Черепишкия манастир. Този благороден човек отива доброволно в сръбско-българската война през 1885 г. и загива на бойното поле. До началото на юни 1872 г. в Манастирище учителства Стоян Ботов от с. Дърманци. Той е оставил приписка на една църковна книга: „Тоя псалтир на Стоян Ботов Враца казаси от село Дърманци у село Манастирище Рахово казаси седи у Манастирище даскал учи деца. Писмо писах аз Стоян Ботов на месец юния в 7 ден летни 1872 г.“. На другия лист е записано само 1871 г. Тази приписка преписахме от една църковна книга, която се пазеше в църквата на с. Типченица и изглежда, че преди Манастирище Стоян Ботов е учителствал в Типченица. Този учител е от дърманската фамилия Ботовци и неговите две сестри Пена Дърманката и Цвета Дърманката са омъжени в с. Манастирище в рода Кирковци, по същото време, когато той е учителствал тук. След юни 1872 г. в Манастирище е учител Георги Пенов, който обучава 15 момчета в едно отделение (Летоструй… Виена, 1873 г., с. 60). Този учител е роден в Манастирище и се е учил при Вачо Монов.

Стари родове в Манастирище са: Банковци (от този род са произлезли сетне Иванчавци, Луканчавци и Нинавци), Бегачете (те са едно с Лудбиволовци и Кольовци), Василкьовци (от тях са Бодилярете, Братанчавци, Великинци, Готавци, Найденовци, Тошкавци, Трифоновци, Цокавци и Шольовци), Говедарците (Еркинци и Връбановци), Дилковци, Дилижаковци (от същия род са Пуевци и Липчовци), Замбовци (от тях са се развъдили по-късно Лиловци, Муцавци, Процепете, Янчовци и Фръкачете), Макавеавци (от които са Пандурете, Токовци и Тонавци), Моновци, Пъ̀ловци и Ра̀дуловци (те са едно с Ненкавци и Студовци).

Към 1810 г. се завърнали от Влашко следните родове: Власете, Кановци (Комитете), Пенавци, Станкавци, Стояновци и Чергарете. В един търговски тефтер е записано: „Найден село Манастирище в 1823 г. е купена една крава“ (Архив на Хаджитошеви, т. I, документ 451, лист 62).

В село Манастирище има малко родове, преселени от други селища. Към средата на XIX в. от с. Липен тук се заселили Къдриевци, Минковци и Турлаците, от с. Градешница пък са дошли Киркавци, Нашкавци, Манавете, Митовци и Нисторовци, от с. Сумер идват Сумѐрчавци, Андрейчавци, Вълкавци, Инкавци и Качовци, от с. Галиче — Бердзавци, от с. Громшин — Груевци, от с. Липница — родът Пуповци, а Ракьовченете — от Ракьово село. В края на XIX в. от с. Люти брод тук се заселили Неделкьовци. В говора на Манастирище е запазено „акавото“ произношение, което се вижда от родовите имена и от топонимията.

97. Ма̀рково равнѝще

Население: 41 жители.

Намира се на 45 км източно от Враца и е на границата с три окръга: Врачански, Плевенски и Софийски. Старопланинско селище, разположено на планински склон до десния бряг на р. Мали Искър. Съставено е от колибите Марково равнище и Краева бачия. До 1949 г. тези две колибарски селища са били в състава на с. Видраре. Тъй като били доста отдалечени от градовете Ловеч и Тетевен, жителите им настоявали да се присъединят към с. Караш. Образувала се голяма преписка от искания и молби (вж. Централен държавен архив, фонд 117, опис №8, архивна единица 210, дело 22/1949 г. и преписка № 104). Накрая с Указ № 957, обнародван в Държавен вестник брой 286 от 12.XII.1949 на президиума на Великото Народно събрание, колибарските селища Марково равнище и Краева бачия от Видраска община, тетевенска околия, преминали административно към община Караш, Врачанска околия. Но поради отдалечеността и от с. Караш, Марково равнище и Краева бачия настоявали да бъдат обявени като отделно пълномощничество. С протокол № 15 от 28.XII.1951 г. Карашката община откликва съчувствено на желанието на жителите на тези колибарски селища и решава да ги отдели и обособи в отделно пълномощничество. Отделянето се счита за сторено от 1.1.1952 г.

98. Мѐздра

Население: 1910 г. — 677 жители, 1926 г. — 1574, 1934 г. — 1886, 1946 г. — 2967, 1965 г. — 9796, 1975 г. — 12 741, и 1992 г. — 13 006.

Селището Мездра е обявено за град с Указ № 435, обнародвам на 31.VIII.1950 г. Намира се на 12 км източно от Враца и е разположено върху античен и средновековен пласт от селища по левия бряг на р. Искър. Основан е като малко селище в началото на XIX в. върху пустееща земя (мезра) и върху част от землищата на селата Дърманци и Моравица. Днес землището му обхваща площ от 8190 дка. Граничи на изток с Долна Кремена и Брусен, на юг — с Дърманци и Крета, на запад — с Моравица и Руска Бела, и на север — с Горна Кремена.

Районът на Мездра е богат на археологически и исторически паметници. Известни са останките от неолитно селище в ъгъла между р. Искър и Боденска бара (Попов, Р., ИАИ, II, 1923/24, с. 105). В основата на крепостта Градище (Калето) е запазен културен пласт на селище, съществувало в края на медно — каменната епоха. Под античния и средновековен пласт се разкриват опожарени подове на жилища и пещи и обгорен домашен инвентар, което показва, че това праисторическо селище е загинало от стихиен пожар. Върху територията на града и около него са запазени десетина тракийски надгробни могили, които не са проучени. В тях са погребани членове на тракийската аристокрация със земевладелски имения в този район. Има останки и от тракийско селище, съществувало през бронзовата и желязната епохи. Крепостта Градище (Калето) е укрепена през римската епоха и е представлявала твърдина за охрана на пътя Ескус — Сердика и неговото отклонение за Монтана. В развалините на Градището са намерени интересни паметници с надписи. На един постамент от статуя пише на старогръцки, че статуята е издигната в чест на императора Александър Север (222–225 г.), но тази статуя не е намерена (Велков, И., Стари селища и градища по долината на р. Вит. — С., 1927, с. 4). Намерена е и една пътна колона от времето на императора Септимий Север (192–211). Върху каменен стълб има надпис на старогръцки, от който се чете, че дотук е достигала територията на Сердика. Извън крепостта е възникнало късноантично селище, където се разкриват интересни находки. Намерени са оброчни плочки с изображение на тракийския Херос, на Артемида, надписи върху римски тухли и пр. (Дякович, Б., МСб, т. XX, с. 2–3; Велков, И., ИАИ, т. IV, 1946, с. 228). В римския некропол са намерени златни пръстени и златни висулки и оброчна плоча с изображение на бога Зевс (Филов, Б., ИБАД, т. I, 1910, с. 224 и ИБАД, т. II, 1911, с. 270). На територията на днешния град са намерени монетни римски съкровища (Мушмов, Н., ИБАД, т. IV, 1914, с. 271; Герасимов, Т., ИАИ, т. XVIII, 1952, с. 401; Юрукова, Й., Археология, 1982, кн. 1, с. 62). Намерени са повече от хиляда броя сребърни римски републикански монети от II и I в.пр. Хр. (Филов, Б., ИБАД, т. I, 1910, с. 224). Това показва, че в римското селище извън крепостта Градище са живели много богати хора.

През българското средновековие крепостта Градище е била поправена от разрушенията по време на великото преселение на народите и е използвана до падане под турско иго. Тази българска крепост и селището около нея се е наричала Дърманица. Името Дърманица е прабългарско или куманопеченежко и произлиза от личното име на човек, който се е наричал Дърман, и старинното окончание -_ица_. Името на крепостта и на селището срещаме в османски документ от XV в., където е записано: „…мезра Дърманици, празна. Намира се близо до Моравица.“ (ИБИ, т. XIII, с. 255). Преводачите на този османски документ са заблудили проф. М. Мичев, който неправилно тълкува името на мезрата като Торбарица (Мичев, М., Град Мездра. Стопанско-географско проучване. — ГСУ БГФ, т. 49, 1956, и Торбарица — забравено селищно име. — ИБГД, кн. XI, 1971, с. 16). Турските поробители разрушили крепостта и селището Дърманица. Неговите храбри бранители паднали в боя, а оцелелите го напуснали завинаги. С времето името на крепостта и селището се забравило и останало арабското понятие мезра , което започва да се произнася Мездра. Има обаче нещо много общо между имената на средновековната Дърманица и съседното съвременно село Дърманци. Второто име е жителско и произлиза от първото, щото жителите на Дърманица са дърманци. Но кога е станало това преселване от Дърманица в селото Дърманци не е ясно, понеже и мезрата Дърманица и село Дърманци се срещат заедно в един и същ османски документ от XV в. Арабската дума мезра означава пустеещо, необитавано място (Младенов, С., ИАН, т. XVII, кн. 4, 1912, с. 293; Цонев, Б., Турски думи в българския език. — ГСУ ИФФ, т. ХХV, с. 16; Иречек, К., Княжество България, II, Пловдив, 1899, с. 85). В началото на XIX в. в мезрата Дърманица се заселили няколко семейства на пастири, дошли от старопланинските села: Диновци от с. Огоя, Петковци от с. Очин дол, Доцовци и Уруците от с. Игнатица, Павловци от с. Лакатник, Мишковци от с. Долна Кремена и др. В архивен документ от 1811 г. е записано така: „Да се знае що донасат вълна от селата сене 1811… и от Мезрата Павел — 13 ока.“ В друг един такъв документ с дата 1821 г. четем: „…82 ока мед от Мезрата от Урук.“ (Хаджитошеви, т. I, 432, лист 43-а, с. 453 и 522). В един османски документ от 1863 г., който се отнася за събиране на храни за дажби на колонисти черкези, заселени в каза Враца, е записано село Мезра с 360 оки ечемик (НБ КМ, Ориент. отд. ОАК 33/64, 1). В началото на седемдесетте години Феликс Каниц посещава Мездра и описва неговия неприветлив вид. Освобождението на България заварило Мездра като малко селце с около 20 къщи. Поради липса на пасища и обработваема земя и друг поминък жителите му скоро започнали да се изселват в Белослатинско. Но през 1886 г. тук е построен моста на р. Искър и шосето за Ботевград, а в 1893 г. врачанинът Тодор Балабанов завършва строежа на спиртната фабрика в Мездра. През 1897 г. приключва строителството на ж.п. линия Роман — София и селището Мездра става значителен железопътен възел наскоро след като оттам се отделя ж.п. линия за гр. Видин. Всичко това постепенно създава възможности за препитание на населението и за неговото задържане. В следващите години жителите на Мездра бързо се увеличават с миграция от съседните села.

99. Метко̀вец

Население: 1910 г. — 225 жители, 1926 г. — 333, 1934 г. — 475. От 11.I.1943 г. с министерска заповед № 2918 село Метковец става квартал на гр. Враца.

Намира се на 2 км югоизточно от Враца и е разположено по северните подножия на Врачанската планина в малък дол. Върху площта, заемана от село Метковец, са останките на тракийско селище, съществувало през бронзовата и желязната епохи. Доскоро в този район имаше десетина тракийски надгробни могили. По-важни от тях са: Двете могили, Дърводелска могила, Копана могила, Личкова Могила, Турска могила и др. Днес те са унищожени с багер поради построяването на Химическия комбинат, новото училище „Васил Левски“ и жилищните блокове на комплекса „Младост“. В османски документ от средата на XV в. е записано следното: „Село Метковец, дава се като тимар на Касъм, син на Джуре бей. Понеже тимариотът се задължи да плаща харача му от 500 акчета, докато селото се оживи, даде му се императорска заповед като добавка. Приход от село Метковец по стария регистър е 600 акчета…“ (ИБИ т. XIII, с. 237). От този документ става ясно, че село Метковец е било почти обезлюдено в средата на XV в., но е фигурирало и в стария турски регистър — подразбира се малко по-стар от средата на XV в. В един друг османски документ с дата 21.IX.1606 г. село Метковец е записано с годишен данък 400 акчета (НБ КМ, Ор.отд. ОАК 128/2, л. 82-а-II). През XVIII в. землището на с. Метковец е било владение на турски чифликчия от Враца, който е давал земята под исполица. Историята на селото е тясно свързана с прочутия средновековен манастир „Света Тройца“ и неговата трагична съдба. Този манастир е разрушен до основи от кърджалийски банди в края на XVIII в. Известен е като голям книжовен център още през българското средновековие. На 6 км от днешното село Метковец е местността Гложенски трапове. Тук, според преданието, в първите векове на робството се е намирало селото Глоговик, което се среща и в османските регистри от средата на XV в. като село с три домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 255). По неизвестни за сега причини жителите на Глоговик се изселили от тук. В един документ от 1812 г. се споменава, че жителите на село Метковец са подарили едно шиле за сватбата на видния врачански търговец и пръв борец за национална свобода Димитраки хаджи Тошев (Семеен архив на Хаджитошеви, т. 1, 489).

Стари родове в Метковец са: Белковци, Бибаците, Ганчовите (Божиловите), Миалковци, Пауновите, Статковци и /Х/аджийте. В началото на XIX в. селото е било само 14 къщи, но скоро от разни места заприиждали преселници. Така Кюлтовци, Личковите, Миковите и Пеновци дошли от с. Игнатица, Бабинци, Кметовете и Костадиновци — от с. Лакатник, Филовци идват от с. Зверино, а Елисейците — от с. Елисейна.

Землището на с. Метковец на изток обхваща част от землището на обезлюденото в края на XVIII в. село Дърводелци, на юг върви по гребена на Врачанската планина и включва една малка част от землищата на изчезналите села Глоговик и Патлейна, на запад върви по десния бряг на рекичката Скакленска бара и на север в местността Рудината опира в землището на село Косталево. Върху землището на село Метковец е построен Химическият комбинат и жилищният комплекс „Младост“. Името на селото е от личното име Метко и -_овец_, а Метко е умалителна и съкратена форма от Методий.

100. Мѝзия (до 1970 г. село Букьовци)

Население: 1872 г. — 200 къщи и 203 венчила, 1880 г. — 1621 жители, 1892 г. — 1920, 1900 г. — 2359, 1905 г. — 2693, 1910 г. — 3097, 1926 г. — 3992, 1934 г. — 4667, 1946 г. — 5042, 1956 г. — 4761, 1992 г. — 4596.

С Указ № 344, обнародван на 20.II.1970 г., селото Букьовци е признато за град. Намира се на 12 км югозападно от Орехово и е разположено покрай двата бряга на р. Скът и върху льосовите хълмове около реката. Землището му има площ от 56 000 дка. Граничи на изток със Селановци, на юг — с Крушовица, Войводово и Софрониево, на запад — с Гложене и Хърлец, и на север — със землището на град Орехово. Районът му е изключително богат на археологически паметници от най-дълбока древност. На височините Гральова могила и Татарлъка са останките на укрепени праисторически селища, обитавани в края на медно — каменната епоха. Тук се разкриват опожарени подове на жилища и основи на пещи. Намират се оръдия на труда, изработени от кремък, бойни каменни чукове и глинени съдове, типични за втория период на медно — каменната епоха. (Николов, Б., Букьовци в миналото и днес. — Враца, 1961, 47 с.). Селището в местността Татарлъка е продължило да съществува и през бронзовата епоха Николов, Б., Археология, 1964, кн. 2, 72–74, обр. 7, 8 и 9/. През цялата желязна епоха в района на днешния град Мизия е съществувал голям тракийски поселищен център, от който са известни много находки и тракийско въоръжение (Миков, В., ИАИ, т. XXI, 1957, с. 299; Велков, И., ИАИ, т. XXI, с. 311; Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 191, обр. 36 и Археология, 1972, кн. 3, с. 61, обр. 7). През 1925 г. като риголвал за лозе в местността Гладно поле букьовченинът Александър Витанов Йончев (1870–1938 г.) намерил случайно първия дял на прочутото Букьовско съкровище. Близо до първия дял на това съкровище Александър Витанов през 1935 г. като копаел до лозето си да си прави колиба — намерил втория дял. Букьовското съкровище е изработено от най-чиста проба сребро. Състои се от кани, фиали, чаши и един великолепен сребърен накит, съставен от верижки, украсени с розети, плодове и човешки глави. Накитът е прикрепен с пет изкусно изработени фибули върху гърдите на знатен тракиец, на който е принадлежало цялото съкровище. Запазените предмети от Букьовското тракийско съкровище говорят за добре школувани тракийски златари, които са познавали традиционните форми на съдовете, иконографските мотиви и стиловите похвати на тракийската торефтика. Това знаменито съкровище може да бъде датирано от втората половина на петия век пр.Хр. За съжаление от него са запазени само десетина предмета и няколко сребърни украси за оглавника на ездитен кон. Намервачът е продал една малка част от предметите на Софийския археологически музей, друга част — на златарите, и останалите са откраднати от дома му. (Nikolov, Bogdan, Thracian treasures from the Vraca area, Thrakische Schatze aus dem gebiet von Vraca. — Sofia press. 1988 ). Случайно е намерено и едно съкровище от сребърни римски републикански монети (Герасимов, Т., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 187). Те бележат минаването на племената бастарни през земите на трибалите в края на I в.пр.Хр. Това тракийско селище е продължило да съществува и през римската епоха на Балканите. От този период са намерени глинени съдове, накити и погребения. В местността Ореховски дол е открито сребърно съкровище от римски императорски денари от II в. Сред монетите се срещат сечени през управлението на Нерва, Веспасиан, Домициан, Антонин Пий, Комод, Траян и Адриан (Герасимов, Т., ИАИ, т. XIV, 1943, с. 282). В местността Рупите е имало римска каменна кариера. От тук робите са къртили каменни блокове за римския град Августа при село Хърлец. И сега още се виждат грамадни каменни блокове на това място. Животът е продължил и през времето на Първото българско царство. Неговият некропол бе проучен в местността Ореховски дол и дворовете на П. Киков и В. Г. Сълински. Разкритите погребения са извършени по два начина — чрез трупоизгаряне и чрез трупополагане в положение от изток към запад, или езически и раннохристиянски (Миятев, К., Сб. в чест на Н. С. Державин. — Л. М. 1947 и Славянската керамика в България. — С., 1948, с. 36 и 53: Въжарова, Ж., Славянският некропол в с. Букьовци, Врачанско. — Археология, 1959, кн. 1–2, с. 20–23). В южната част на днешния град Мизия или по-точно в местността През ушите се разкриват останки от друго едно средновековно българско селище, което е обитавано през времето на Второто българско царство. Тук се изравят останки от жилища и домашен инвентар. Намерени са паници, украсени с разноцветна глеч от типа на Трапезната керамика във Велико Търново, характерна за XIV в. Това средновековно българско селище е заварено от турските поробители и е съществувало и през първите векове на робството. Няма съмнение, че то се е наричало Голяма лъка, което се вижда и от географските особености на местността.

Селото Голяма Лъка се споменава за първи път в един османски документ от средата на XV в. Преводът на този документ е следният: „Тимар на Ибрахим, син на Халил. Владее го и участва във военните походи: Село Голема лъка: домакинства — 5, приход — 322, испенч — 125, останалите данъци — 197 акчета…“ (ИБИ, т. XIII, 243). Вторият османски документ, в който е записано село Голяма лъка, заедно със село Сърбеница, е с дата 1618 г. Той гласи така: „Каза Рахово: село Липница — 25 домакинства, село Голема лъка — 15 домакинства, село Сърбеница — 40 домакинства, село Ередин — 15 домакинства…“ (РСТ, I, с. 440). В един друг османски документ от 1673 г., който се отнася за набиране на гребци за турския дунавски флот, в списъка на мобилизираните е българинът Куман, син на Владко от село Голема лъка (РСт., I, с. 440). Изброените в този списък села Липница, Ередин и Сърбеница (дн. Софрониево), заедно с Голяма лъка в казата Рахово, подкрепя нашата идея да локализираме селището от българското средновековие при днешния град Мизия в местността При Ушите. Село Голяма лъка е обезлюдено в 1711 г. В една султанска заповед, адресирана до съдебните власти във Враца, Плевен, Берковица, Видин и Никопол се казва, че раята дербенджии от селата Голяма лъка и Сърбеница, Ореховска каза, още от старо време били определени да пазят пътя, който води отгоре по течението на р. Огоста, поради насилията от царските войски и служители, били принудени да напуснат старите си жилища, да разтурят селищата си и да се разпръснат и да се заселят в казите, които вече споменахме. (Ихчиев, Д. А., Материали за историята ни под турско робство. — Изв.ист.д-во, 1906, кн. II, с. 164–166). Село Сърбеница по-късно се възстановява, но селото Голяма лъка запустява завинаги и името му не се помни. Не си го спомнят и новите заселници в неговото голямо землище, които по-късно образували селата Букьовци, Войводово и Радойково (до 1934 г. — с. Махмудия). Сведенията за възникването на село Букьовци са твърде оскъдни и по характер са изключително устни предания. От тях личи, че Букьовци е образувано през втората половина на XVIII в. от преселници от с. Буковец, Берковско или от с. Буковец, Софийско, които му дали жителското име букьовци, или „жители на Буковец“, така както жителите на Враца са врачанци, на Слатина са Слатинци и пр. Отначало тук е имало два турски чифлика. Постепенно около тях се заселили българи от планинските села да обработват чифлишката земя. Най-напред бил заселен квартал Кривуля с къщи землянки, а сетне кварталите Черни връх, Чуката и Припека — все по високите места. След освобождението от турско иго се заселват ниските места по десния бряг на р. Скът. Това са кварталите Лавиците, Милин камик, Новата махала и част от центъра. След 1920 г. се заселва квартал Лъката по левия бряг на р. Скът и накрая кварталът Татарлъка, гдето през турско са живели татари.

През 1959 г. направихме една анкета със стари хора от с. Букьовци, които бяха над 80 — годишна възраст. Анкетата показа, че в Букьовци има стари родове, които не знаят откъде са дошли прадедите им. Това са родовете: Гена̀шковци, Гра̀льовци (изчезнал вече род), Еванковци (от тях са Лилянкинци и Влаалийте), Каменовци, Кърцалянете, Пагелете и Петровци. Еванковци се наричат Влаалийте, понеже в края на XVIII в. са бягали от кърджалиите във Влашко. Заедно с тях са бягали и Пагелете. В началото на XIX в. в Букьовци се заселили следните родове: То̀ловци (от този род са Герговци, Муслийците, Пешуновци и Туликовци), които идват от с. Кунино, а Банковци и Киновци — от гр. Пангюрище, Ва̀човци пък — от с. Мъдан, Въловци и Лиловци — от с Громшин, Вълчиновци — от с. Гложене, Кунчовци и Савовци — от с. Галиче, Панчовци и Цановци — от гр. Пирдоп. Като бягали от кърджалиите във Влашко от с. Бреница, на връщане родовете Гайтанете, Гръблювци, Златановци, Пировченете и Шкодровци се заселили в Букьовци. Те образували отделен квартал, наречен Бренишка махала. Същото станало и с търнавските родове Гечовци, Горановци, Господарете, Джинерете, Досовци, Киковци и Кучкановци. И те на връщане от Влашко се установили в Букьовци, а борованченете Боянкинци и Гановци отделили по едно семейство от родата си и го оставили в Букьовци. По-късно дошли Левчевченете, Семковци и Туртанете от с. Левчево, Цековци — от с. Фурен, и Митовци — от Враца, а Лесураците — от с. Лесура. След 1865 г. в Букьовци били настанени колонисти абхази и татари, които живели на височината Татарлъка до есента на 1877 г., когато се изселили заедно с помаците и турците в Анадола.

Първото училище в Букьовци е открито в 1845 г. (Илчев, И., 1926, с. 12). През 1874 г. в букьовското училище учителства Спас Соколов, бъдещият взводен командир на Ботевата чета. В Освободителната руско-турска война в 1877/78 г. от Букьовци участват двамата опълченци Димитър Върбанов и Тоно Петров Кърцалянски. На 21.XI.1877 г. северно от Букьовци при Каменов мост на р. Скът отстъпващите към Лом турски войски били разбити от частите на руската и румънската армии. На това място сега се издига възпоменателен паметник.

На 1 км югозападно от Букьовци имаше малка горичка, сгушена от ветровете в полите на льосовия хълм. На това място на 6.VIII.1958 г. бе направена първата копка за целулозо-хартиения комбинат. През 1962 г. той бе напълно готов и даде първата продукция. Към него е изградена ТЕЦ, кислородна станция и ремонтно механичен цех с леярна, предназначен да поддържа машините на завода. Днес стотици хора намират препитание в работа там.

101. Мора̀вица

Население: 1910 г. — 947 жители, 1926 г. — 1050, 1934 г. — 1137, 1946 г. — 1119, 1965 г. — 1225, 1975 г. — 1194, 1985 г. — 1077, 1992 г. — 985.

Намира се на 10 км югоизточно от Враца и е разположено върху равна камениста тераса по десния бряг на рекичката Морава, която е ляв приток на р. Искър. Моравица има железопътна спирка по линията Мездра — Видин. Землището му се простира на площ от 14 440 дка. Граничи на изток с Мездра, на юг — с Челопек, на запад — с Паволче, и на север — с Руска Бела. Южно и западно от селото се издигат десетина тракийски надгробни могили, които не са проучени. В една от тях е намерено погребение с украси от ранножелязната епоха (Миков, В., Предисторически… 1933, с. 125 и ИАИ, т. VI, 1930). В центъра на селото се разкриват зидове от антична постройка, която е била римска вила рустика. Намерена е и една колективна находка от римски сребърни републикански монети, пръснати между намервачите. Няколко екземпляра от тези монети са заприходени в нумизматичните сбирки на историческия музей във Враца. В края на XIX в. в селото е разрушена средновековна църква, по стените на която е имало запазени стари стенописи (ОДА Враца, Ф. 1 к, опис 1, 597, лист 52).

Моравица е старо селище и неговото име е от морава и окончанието -_ица_, признак за старинност. Селото е заварено от османските поробители с днешното си име. Среща се в османски документ от средата на XV в., в който е записано следното: „Село Муравиче — 80 домакинства… и мезрата Дърманиче — празна, намира се близо до Моравиче…“ (ИБИ, т. XIII, с. 253). В регистри за войнуци от 1548 г. и първата половина на XVIII в. са записани жители на село Моравица (ИБИ, т. XX, с. 51 и 296). В друг документ от 1605 г. Моравица е записано като тимар, смесено с войнагани (РСт, 1, с. 434).

Стари родове в Моравица са: Бекирците (от тях са произлезли Кундовци и Пенковци), Влъковите, Ганинци, Гергушовци, Гетовци, Гръджовци, Гушованците, Гъсаците, Давидовци, Даневите, Джоповци, Дуплинци, Еленковци, Жилковци, Заеците, Качовци, Кутоловци, Манчовци, Матовци, Кракоринците, Лалинци, Леваците, Миовци, Пеловци, Пеняците, Помаците, Спасовци, Стойовци, Сумелете, Шиндарете, Шировци (те са едно със Стефановци и Сульовци), Царевете, Циковци и Щръбаците. (Петров, Ангел, „Моравица, географско-исторически очерк“ — 1993 г.).

Още през първата половина на XIX в. в Моравица се заселват родовете: Балинчовци (Катърете) и Йотовци, които са дошли от с. Тишевица, а Гановци — от с. Лакатник, Поповци — от с. Оселна, Широка̀нците (от този род са произлезли Божа̀нкинци, Жѝлковци и Сту̀бльовци), които идват от с. Желява, Софийско, Рашковци — от с. Рашково, Ботевградско, Цанкинци от с. О̀сенов лаг, Герговци — от с. Крета, Мѐчките (от тях са Тумангѐлете и Цаковци), Гурга̀чете (Фафлига̀рете) — от с. Звѐрино, Доновци от с. Ребърково, Скръшените — от с. Зли дол, Манчовци и Нановци — от Оселна, Гущерете — от с. Очѝн дол, и Турлаците — от с. Еленов дол. През 1909 г. няколко семейства от Моравица се преселват в с. Бърдоква, Разградско. Тези семейства са от Вълковите, Гъсаците и Пенковци. Няколко години след това от Гръджовци едно семейство се преселва в с. Девене и там се наричат Петко Моравски. От Жилковци и Цанкинци пък се изселват в Мездра, а от Гушованците — в Горна Оряховица. Запазен е османски регистър от 1875 г. с опис на непокритите имоти и техните имена в землището на Моравица и списък на мъжкото население, където фигурират 55 семейства (НБ КМ, Ор.отд., Вд, Фонд 29, арх.ед. 956-д 431).

Училището в Моравица е открито в 1835 г. от поп Никола Нанов от с. Оселна, който дава началото на рода Нановци. Подир него тук учителстват Моно Николов и Иван Цанов от с. Люти брод. През пролетта на 1876 г. местният таен революционен комитет подготвил въоръжена въстаническа група, но се намерил предател и войводата Иван Цоков бил затворен в гр. Видин. Съзаклятникът Кръстю Тончев като научил, че Русия е обявила война на Турция през 1877 г., тръгнал със сина си Цветко и се записали в опълчението. Сиромах бил Кръстю Тончев и нямал с какво да подпомогне освобождението на Отечеството си. Ето защо принесъл в жертва на своето Отечество самия себе си и своя единствен син. Мито Анков в своите спомени с вълнение описва как баща и син марширували заедно в гр. Плоещ при обучението и подготовката от руските командири на опълченските дружини. Баща и син от Моравица воювали до края на Освободителната война в опълченските дружини. Те са неповторим пример на родолюбие и саможертва.

102. Мра̀морен

Население: 1910 г. — 1199 жители, 1926 г. — 1571, 1934 г. — 1838, 1946 г. — 1876, 1956 г. — 1775, 1965 г. — 1472, 1975 г. — 1599, 1985 г. — 1535, 1992 г. — 1491.

Намира се на 15 км североизточно от Враца и е разположено върху нагънат терен по двата бряга на рекичката Мраморчица, която е ляв приток на р. Скът. Землището му заема площ от 19 249 дка. Граничи на изток с Голямо и Горно Пещене, на юг — със село Веслец, на запад — с Чирен, и на север — с Баница. На запад от днешното село, над извора Езерото, са останките на тракийско селище и некропол от желязната епоха — първото хилядолетие пр.Хр. Открити са погребения чрез трупополагане и едно съкровище от сребърни тетрадрахми, сечени в Първа Македонска област през втората половина на II в.пр.Хр. (Герасимов, Т., ИАИ, т. XXVII, 1964, с. 239 — съобщава за осем броя, но те са били много повече и са пръснати между намервачите). В западния край на Мраморен се изравят погребения и домашен инвентар от селище, съществувало през същата епоха. В местността Рупите има следи от кариера за добиване на кремъци през праисторическите епохи (Шкорпил, К., и X., Могили. — Пловдив, 1898, с. 86).

Мраморен се споменава в два османски документа. Първият е от 1620 г. и в превод гласи: „Каза Враца, село Мраморен с 12 домакинства, нови едно…“. Вторият документ е от 1632 г. и неговият превод е следният: „Каза Враца, село Мраморен, домакинства 23“. (ТИБИ, т. VII, 1986, с. 265 и 347). В края на XVIII в. кърджалийски банди ограбили и опожарили селото и жителите му временно се укривали в горите на местността Салаша. В първите десетилетия на XIX в. те се връшат на старите си пепелища. Старите родове, които са се завърнали от Салаша, са Атанасовци, Бакровци, Банковци, Везирците, Велковци, Гаджовци, Геновци, Дейкьовци, Динковци (Мечкарете), Златановци, Гуевци, Доновци, Йончовци, Каменчовци, Коловци, Конярците, Крълиците, Митковци (Миткарете), Плътничковци, Радкинци и Танинци, които са едно със Статкови. Към средата на XIX в. тук придошли от разни места следните родове: Дачовци, Пиянците, Пощовци и Танчовци от с. Веслец, Шотинци от с. Бистрец, Фушкарете от с. Рашково, Ботевградско, Герчовци от с. Долна Кремена, Гульовци, Еванкинци, Йоловите, Турлаците и Чорбанете идват наведнъж от с. Старо село, а Дунчови — от с. Влашко село (дн. Царевец). Подир тях дошли Шопете от с. Очѝн дол, Ерединкинци — от с. Лик, Тупанкьовци — от с. Косталево, Бешовиченете — от с. Долна Бешовица, Боденченете — от с. Боденец, а мраморенската фамилия Пандурете се завърнала от Влашко. Те избягали там от кърджалиите в края на XVIII в. През 1920 г. в Мраморен се заселили пет семейства от Босилеградско, а се изселили Диловци в с. Малорът. От незапомнени времена в Мраморен живеят власи-копанари. До 1950 г. те прекарвали зимата тук в собствени домове, а през останалите сезони на годината скитали с катуните си по селищата на равнината и произвеждали копани, дървени лъжици и вретена, които продавали — било срещу пари или в натурална размяна и с това се препитавали (Дойнов, Н., Изработване на дървени прибори за тъкане, предене и ядене. — Известия на Етнографския институт и музей, т. X, 1967, с. 143 и сл.). Стари влашки родове в Мраморен са: Арбекяролуй, Баятуло Кутой, Бордулята, Канин, Мирчовци, Мусията, Радуловци, Станковите и Ченгариката. Около средата на XIX в. в Мраморен се заселили още влашки семейства, които дошли от разни места: Гайдарете и Йонията от с. Върбешница, Гладнята от гр. Койнаре, Геновите от с. Тишевица, Дидията и Чикерделата от с. Арчар, Ломско и Рънтата и Торопанчията от с. Върбица. Днес власите в Мраморен водят уседнал живот и вече не пътуват с катуни. Те работят земеделие в държавните стопанства или в индустриалните предприятия на Враца. Говорът им е сходен с този на власите в с. Лиляче, гр. Койнаре и с. Арчар. Слабо се различава от източновлашките говори. Българският говор в Мраморен се различава пък от говора на с. Чирен по членната форма за мъжки род и се доближава до говора на Баница и Оходен, т.е. към Бялослатинския говор.

Когато на 18 май 1876 г. Ботевата чета води неравен бой с турските башибозуци на връх Милин камък, едно ратайче от с. Паволче, което било цанено в Мраморен да пасе козите, е носило вода на прежъднелите четници. Накрая било заловено от турците и убито. На 27.Х.1877 г. през Мраморен е минала руска войска да освободи Враца. Руски боец, тежко ранен в престрелката при с. Тишевица, умира от раните си. Погребан е до Старата мраморенска църква. Тук вероятно са били погребани и убитите в сражението на Милин камък Ботеви четници. Старата мраморенска църква се е намирала на мястото, където днес са дворове и парцелите на Цеко Христов Кънев. До 1927 г. тук ежегодно е правен молебен и панихида на руския войник, козарчето Цветан и загиналите Ботеви четници.

Няма точна година кога е открито първото училище в Мрамор. Знае се само, че първият учител е бил свещеникът Никола Петров, който е учителствал тук две години и сетне се е запопил в селото. След него учителства даскал Петко от с. Камено поле. От 1873 до 1875 г. в мраморенското училище е учител Панайот Михайлов от Пловдив, който се заселва в с. Тишевица, а през 1876 г. учителства Веко Иванов. В 1930 г. учител в Мраморен е академик Иван Дуйчев, който току-що е бил завършил семинарията. Дуйчев публикува събраните от него диалектни думи от Мраморен в списание „Родна реч“, год. IV 1930/31 кн. 3, с. 153–156.

103. Муша̀т (до 1947 г. — Кирилово, до 1966 г. — Стояново, и сетне Стояновци)

Население: 1910 г. — 428 жители, 1926 г. — 558, 1934 г. — 563, 1946 г. — 546, 1965 г. — 360, 1975 г. — 326, 1992 г. — 245.

Разположено е край левия бряг на Беленска бара на 40 км източно от Враца. До 1900 г. се нарича махала Мушат, броена към с. Батулци, Тетевенска околия. От 1900 г. придобива статут на село и към него са зачислени колибите: Анчовци, Бенчовци, Витковци, Вуловци, Йотковци, Лаловци, Горен и Долен Мунков чифлик, Найденовци, Наковци. Ненчовци, Селище, Станювци, Терзиевци, Тодоринци и Цековци. От 1935 г. село Мушат, заедно с колибите, е зачислено към Врачанска околия. Землището му заема площ от 11 090 дка. Граничи на изток с Беленци, на югоизток — с Батулци, на юг — с Хубавене, на запад — с Роман и Радовене, и на север — с Кунино. Районът му е беден на исторически паметници. От незапомнени времена е имало население в Му̀шат и в Сѐлище. Следи от антично и средновековно селище намират около извора Мамо̀ковец. Село Мушат с днешното си име се среща в османски документи най-рано от средата на XV в. (ИБИ, т. XIII, с. 127). Името на селото е образувано преди края на XIV в. То произлиза от личното име Мушат, което на арумънски и влашки означава хубав, красив. В телефонния указател на Букурещ се срещат повече от сто фамилни имена Мушат.

Стари родове в селото Мушат и колибите са: Анчовци, Бойовци, Бундовци, Бешковци, Витковци, Вуличките, Вутовци, Вътковци, Герговци, Гръгоровци, Гуджелете, Джаковци, Джуджаците, Диковци, Доковци, Котовци, Костовци, Кочанете, Лаловци, Миковци, Мишкарете, Младеновци, Муджаците, Найденовци, Начовци, Ненчовци, Памуците, Пейовци, Пиперете, Ралчовци, Рогачете, Станювци, Терзиевци, Цаковци, Цанковци, Цековци и /Х/ашлаците. Още през XVIII в. около Мунков чифлик се заселват Бенчовци и Наковци, които дошли от с. Видраре, а родовете Божковци, Вуловци и Готювци идват от с. Батулци. По същото време от с. Синьо бърдо се преселили Йотковци и Тодоринци. От тези преселени родове се образували колибите Горен и Долен чифлик. С развитието на стоковото стопанство и стоково-паричните отношения в самото начало на XIX в. се образували и другите колиби в землището на село Мушат. Всички те носят родовите имена на своите основатели. Но през втората половина на XIX в., поради липса на поминък и повече работна земя, от село Мушат и колибите започнало масово изселване към селищата на равнината. Така в с. Оходен се изселили Младеновци, в с. Враняк се установили Бундовци, а в с. Буковец, Бялослатинско, се заселват цяла колония родове и семейства от Мушат и колибите, наричани там Бешковци, Вътковци, Гръгорете, Гуджалете, Доковци, Костовци, Кочанете, Мечкарете, Найденовци, Рога̀чете, /Х/ашла̀ците и Чифлиджа̀нете. След 1880 г. десетки семейства се изселват от Мушат в селата Брегаре, Галово, Комарево, Попица и Тлачене. Днес население има в централното селище Мушат, а колибите са обезлюдени и запустени.

Мушат спада към тетевенския говор и се различава от говора на съседните села Кунино, Радовене и Хубавене. Схожда си с говора на Батулци, Орешене и Ябланица. В с. Мушат изговарят ня̀що, вместо нѐщо, ѐре, вм. я̀ре и пр. Обаче началното и интервокалното х се изпуска при всички случаи. В речника на мушатчене има много интересни диалектни думи, например като: воѝще — дървено рало, ведрѝца — дървен съд, обкован с железен обръч, бръ̀глеш — вид малка птичка, а в преносен смисъл — дребен човек, враду̀н — колело от камък с дупка в средата, в която се върти оста на вратник, драгалѐц — дървено гребло, конопѐц — въже от коноп, звѐздел — вид трева, спо̀нец — дървен стълб, сурогрѝзка — вид гъба, ка̀чица — минзухар, кошу̀бина — стебло от царевица, ластун, кро̀кмач — солено квасено мляко, ламу̀на — обелки от мамули на царевица, спру̀дник — хляб, приготвен от царевично и пшенично брашно, щѝревица — безплодна, ялова крава, и много други. В Мушат изговарят Сря̀доръ, вместо Средоръ̀т.

104. Нефѐла

Население: 1860 г. — 20 домакинства чисти българи, 1910 г. — 335 жители, 1926 г. — 462, 1934 г. — 548, 1946 г. — 501, 1965 г. — 489, 1985 г. — 472, 1992 г. — 530.

Намира се на 5 км северозападно от Враца и е разположено на малък полегат склон до голям извор, който до заселването на днешното село се е наричал Нефѐла. Името е от гръцката дума нехелос, със заместване на интервокалното х с ф и означава нехубаво, лошо, а тук — в смисъл, че изворът има лоша за пиене вода и хората боледуват от бъбречни болести. Това е напълно вярно. Хората в селото боледуват и умират от нефрит. След водоснабдяването на селото с вода от други места болестта изчезва. Землището на село Нефела има площ от 8200 дка. Граничи на изток с Враца и с. Кулата, на юг — с Бистрец, на запад — с Мало Бабино и Власатица, и на север — с Лиляче. В землището му има голям тракийски некропол с огромни тракийски надгробни могили, но те не са все още проучени. В местността Гарванско полье или по-точно Гарванград има останки от голямо тракийско селище и тюрзис дворец на знатен тракийски земевладелски род, който е владеел целия район дълги години, а мъжете на този род са заслужили като конници офицери във войската на трибалския цар. Загиналите на война знатни от това селище са погребвани в гробници-могили, които са издигнати в редица от запад към изток край стария тракийски път през Врачанското поле. Те наброяваха повече от тридесет и пет. Само в землището на Нефела са 15. В района на днешния град Враца бяха повече от тридесет, но вече са разрушени. В една от тези могили — наричана Могиланска, през 1965 г. бяха разкрити три каменни гробници на тракийски аристократи, загинали през пети век пр.Хр. В тях бе намерено прочутото Врачанско тракийско съкровище, което се състои от великолепен златен венец, изкусно изработени златни обеци, златна кана и сребърни съдове, скелетът на ездитен кон, целият обсипан със сребърни украшения, колесница на четири колела с два коня, убити както са запрегнати, много бронзови съдове и тракийско въоръжение. Няма нищо чудно в това, че днешният осемдесетхиляден град Враца в древността е бил тракийско гробище. Траките са били умни и находчиви хора и са преценили, че Гарванското полье е било по-хубаво и по-здравословно за живот, отколкото мястото на север от прохода Вратцата.

Днешното село Нефела е основано върху западния дял на землището на българското средновековно село Сениче. След обезлюдяването на Сениче в началото на XIX в. преселници от селата Осиково и Горно и Долно Озирово основали върху неговото землище друго селище, което нарекли Ново село. То се е намирало източно от днешното Нефела в местността Новоселска стубла. Но не минало много време и жителите му се разбягали. Едни от тях се установили във Враца, други — в Българска Бела и Мало Бабино, а трети — около кулата на турски чифликчия и основали днешното село Кулата. Четвърти от новоселчените пък се заселили около извора, наречен Нефела, близо до Алибеговата бахча. Те основали село, което нарекли с името на извора Нефела. Родовете-основатели са следните: Гининци, Гуновци, Кацовци (дотук всички са от Горно Озирово) и долноозировските родове Геновци, Кръжлеовци и Ланджовци. От с. Осиково са родовете Босаците, Гьоргьовци, Марковци, Цековци и Янювци. Скоро от с. Мало Бабино се завърнали Диковци, а от с. Българска Бела — Кацамунците и Якимовци. Сетне от обезлюденото с. Патлейна тук се преселили Катърете и Копанярете. През 1860 г. новозаселеното село Нефела наброява 20 домакинства чисти българи (ДБИ, т. I, с. 153). След Освобождението от с. Еленов дол дошли Тотовци, а от с. Осиково — Богдановци. Поради икономически причини още в средата на XIX в. се изселили няколко семейства. Едни отишли в с. Бокиловци, Берковско, а други — в селата Пудрия и Сираково. В с. Бокиловци те се наричат Генчовци и днес наброяват около 30 къщи (Д. Михайлова, Местните имена в Берковско. — С., 1986, с. 11).

Първото училище в с. Нефела е открито през 1874 г. и пръв учител е бил поп Дамян от Враца. През 1900 г. в нефелското училище е учителствал Иван Ценов от Враца, по-късно световно известен математик, професор и академик. Читалище „Христо Ботев“ е основано през 1935 г.

105. Орехово

Население: 1832 г. — 2500 жители (по Д-р Алекси Ивич, 1937 г., с. 7), 1872 г. — 275 къщи и 320 венчила (по Летоструй, 1873 г.), 1905 г. — 5550 жители, 1910 г. — 6313, 1926 г. — 6075, 1934 г. — 6545, 1946 г. — 6972, 1992 г. — 6767.

Град Орехово се намира на 400 км от източната граница на България при Силистра и на 150 км от западната граница при Видин. Градът е разположен на десния бряг на р. Дунав върху няколко стръмни льосови височини и тераси, които често се свличат към Дунава. Землището на Орехово заема площ от 56 409 дка. Граничи на изток със землищата Лесковец и Селановци, на юг — с Букьовци (дн. гр. Мизия), на запад — със Сараево, и на север през р. Дунав — с румънския град Пикет.

Районът на Орехово е обитаван от човешки общества още през ранната бронзова епоха — четвъртото хилядолетие пр.Хр. В местността Калето под Казармите са останките на укрепено селище от тази епоха. През късната бронзова епоха — или второто хилядолетие пр.Хр., тук е действал важен металургичен център, в който са отливани бойни бронзови брадви и късномикенски бронзови мечове. Около Орехово са намерени досега четири оригинални екземпляра от тези бронзови късномикенски мечове. Цялото първо хилядолетие пр.Хр. землището на Орехово е населявано от траките трибали. Близо до местността Табията е разкрит некропол от ранната желязна епоха с тракийски погребения, извършени чрез трупоизгаряне. От тези погребения са запазени глинени урни и красиво изработени глинени съдчета. На Маркова могила са открити погребения на тракийски воини и едно погребение на келтски воин и неговия кон (Николов, Б., Селища и находки от бронзовата и желязна епохи в района на Орехово. — Изв.муз.СЗап. България, т. 21, 1993, с. 12–25). На същата Маркова могила е намерено и едно съкровище от няколко стотин сребърни монети, сечени в град Дирахион на Адриатического крайбрежие. Монетите датират от I в.пр.Хр. (Добруски, В., СбНУ 2, 1890, с. 37).

На една малка височина източно от Калето под Казармите има останки от римско укрепление. Но дали тук се е намирала крепостта Аедава или пък Бургозоне не може да се каже със сигурност, докато не се открие на това място латинският надпис с името на крепостта. В развалините на този римски кастел е намерена и една мраморна оброчна плочка с релефно изображение на Хероса — тракийския бог-конник (Велков, Ив., ИАИ, т. VI, 1930/31, с. 304). Няма никакво съмнение, че на територията на днешния град Орехово през римската епоха е имало трако-римско селище. Неговите останки още не са открити, но е по-вероятно те да са станали жертва на някое голямо свлачище на земните пластове към Дунава и да са загубени завинаги. Такава е вероятно и съдбата на тракийското селище от ранната желязна епоха, от което има некропол, но останки от него не можахме да открием. Доказателство за селище от римската епоха са и намерените на територията на града римски колониални монети, сечени през II и IV в. (Филов, Б., ИАД, т. II, 1911, с. 274) и едно съкровище от римски императорски сребърни монети (Герасимов, Т., ИАИ, т. II, 1937, с. 315).

Орехово като крепост и българско селище е основано с днешното си име през Второто българско царство, но точната година е трудно да се определи. Археологическият сондаж на средновековната крепост Камъка показа материали от периода XII — XIV в. /Димитрова, Д. Българската крепост Камъка при Орехово на Дунава. — МПК. 1970, кн. 3, с. 10–12; Кузев, Ал., Приноси към историята на средновековните крепости по Долния Дунав. Гиген, Орехово, Лом, Видин и Флорентин. — Изв.Н.М. Варна, т. IV (XIX, 1968, 29–34). Името на град Орехово е прилагателно от орех и окончанието за селищно име -_ово,_ както и други селищни имена като Сливово, Черешово, Шипково и др. Според едно местно предание цялата околност на Орехово в миналото е била обрасла с вековни орехови дървета. Десетина от тях са расли източно от града до края на XIX в. и тази местност, гдето е Горския разсадник, се е наричала Деветте орей. Населението от околните села произнася името на града Ореава или Ореово, като изпуска интервокалното „х“, нещо характерно за западните български говори.

Поради едно несъвместимо с логиката и езикознанието решение на общинския съвет от 1888 г., в който са преобладавали преселници от Източна България, било решено името на града да се пише с я — Оряхово и това решение остава и до ден днешен. То е било потвърдено още тогава с писмо № 5854 от 7.VI.1888 г. на МВР до окръжния ореховски управител.

През Второто българско царство Орехово се споменава като седалище на един от шестте епископи, числящи се към Бдинската митрополия. За първи път името на Орехово се среща писмено в една маджарска хроника от 1283 г. Това е грамотата на Владислав IV (1272–1290 г.), който е син на унгарския крал Стефан V и негов наследник. Тази грамота е издадена във връзка с подаряването на една местност на заслужилия бан Григорий, който в една битка през 1266 г. на краля Стефан V срещу българите, е завладял Орехово. В грамотата пише следното:

„Когато баща ми, господин крал Стефан изпрати бан Григорий против българите, като го остави за началник на войската си, бан Григорий завладял със собствените си сили някаква крепост, именувана Връхов…“

(Ников, П., Българо-унгарските отношения от 1257 до 1277 г. — СбБАН, XI, 7, 1920, с. 10–12).

Орехово пада под османско робство заедно с Никопол през 1395 г. и тогава турски военни части се установили в крепостта. Една година по-късно, през 1396 г., унгарският крал Сигизмунд с огромна войска предприел кръстоносен поход срещу турците, движейки се покрай р. Дунав. След като превзели Видин, войските на краля на Унгария достигнали селището и крепостта Орехово. Крепостта била защитена с яки крепостни стени и кули^[6]. Първи нападнали крепостта 500 френски рицари, начело с Жан дьо Бусико, марешал на Франция^[7]. Една Френска хроника подробно описва това сражение. Крепостта Орехово е имала двойни крепостни стени и кули, разположени на равни разстояния една от друга. Маршал Бусико в мемоарите си пише, че между рицарите и турския гарнизон, който бил многоброен, се разразило упорито сражение за неподвижния мост над големия ров до крепостните стени и оградата на града, който бил пълен с вода. На другия ден православните християни се предали на рицарите. Тяхното имущество било запазено, докато пленените турци кралят заповядал да избият. Същото описва и баварецът Ханс Шилбергер, участвал в битката^[8]. (вж. също и Ангелов, Д., Ист. преглед, 1953, кн. 6, с. 387).

През 1444 г. на помощ на полско-унгарския крал Владислав Варненчик се отправил с галерите си бургундския военачалник Валериан дьо Ваврен^[9]. Едновременно с това по р. Дунав се е движел и папският флот, командуван от един кардинал. Пътувайки по реката, двете флотилии достигнали крепостта Орехово. Хрониката описва, че този град и неговата крепост са били разрушени още, когато Сигизмунд е водил битка с турците при Никопол. В Орехово временно се настанили войниците на военачалника Валери дьо Ваврен. По всичко изглежда че турците са възстановили крепостта на Орехово след битката с рицарите. Град Орехово е отбелязан и върху картата на Фра Мауро от 1459 г.^[10] Заедно с други крайдунавски селища и крепости и Орехово е бил превзет през зимата на 1461–1462 г. от влашкия княз Влад Цепеш, който поставил в Орехово свой комендант^[11]. В мирния договор, подписан между Унгария и Турция на 20 август 1505 г. сред крепостите на цар Иван Шишман в „земята на Шишман“ е отбелязана и крепостта Орехово^[12]. Повече подробности за Орехово, за неговите укрепления и околност ни съобщават в своите пътеписи Мустафа бен Абдулах Хаджи Калфа и Евлия Челеби.

„Рахова е един ден път над Никопол на Дунавския бряг, в равнина. Околността му е цяла пустиня. Той е крайната граница на Никополския санджак откъм Видинския, който иде поред“.

Това пише Хаджи Калфа за Орехово, през който град е минал през втората четвърт на XVII в. (Хаджи Калфа, Румелия и Босна. — Архив на поселищни проучвания, С., 1938, кн. 2, с. 92). Евлия Челеби, минал вероятно в 1666 г. оттам, пише, че при завладяването на крепостта Орехово от Баязид тя му е създала трудности, поради което на някои места е разрушена. Крепостта има петоъгълна форма и е разположена на един хълм, стигащ до Дунавския бряг. Тъй като е останала във вътрешността на държавата и не е надеждна, с времето все повече се руши. В нея има едва пет къщи, една джамия и една порутена баня. По времето на султан Ахмед (1603–1617 г.) крепостта и градът са били много оживени. Но влашкият бей, неверникът Коджа Михал (Михаил Витяз), вдигнал въстание и, когато реката била замръзнала, той се прехвърлил по леда със сто хилядна невернишка войска и разрушил и оплячкосал 170 крепости и градове. И тази крепост завзема и разрушава и от това време насам във вътрешността на крепостта не се строи нищо. Понеже е разположена на една височина и народът, като се затвори вътре, не може да бъде изкаран, тя не бива възобновявана. Долният град Орехово е на сто крачки под крепостта на брега на Дунава при устието на една рекичка. Всичките му къщи са разположени една над друга до хребета на един хълм (Евлия Челеби. Пътепис. — С., 1972, 72).

Унгарецът Янош Комароми пише в пътните си бележки в 1697 г., че по-рано град Орехово е имал замък на височината, но сега бил пуст (Маджарски пътеписи за Балканите. — С., 1976, с. 39). Орехово е отбелязан и във всички османски архиви от XV до XIX в., които са преведени досега. В документ от 1430 г. е записан като вилает и град. През 1491 г. като вилает, а в 1585 г. е вече каза Рахово. В един друг документ с дата 1617 г. е означен също като каза, но в документ в 1673 г. е записан като каза и варош (град) Рахово (РСт, 1, с. 440). В османски регистър с дата 1479 г. в град Рахово са преброени домакинства мюсюлмани — 11, а домакинства неверници — 87 и вдовици неверници — 14 или всичко 101 семейства българи (ТИБИ, т. II, С., 1966, с. 161–333). От този документ става ясно, че в град Орехово през първите векове на робството турският етнос е бил доста незначителен и дори не е сигурно дали тези 11 домакинства мюсюлмани са от турски етнически произход или са ислямизирани от други народности, както обикновено е ставало тогава. Но при всички случаи те са били мюсюлмани, ангажирани с управлението, военния гарнизон и охраната на града. Войните на Австрия и Турция през 1686–1739 г. обаче са повлияли да се увеличи мюсюлманското население в големите градове по нашия Дунавски бряг. Така в 1717 г. австрийският принц Евгени превзел за втори път Белград и част от Сърбия. Това принудило много мюсюлмани и турци да се изселят оттам и да се установят в градовете Видин, Лом, Орехово, Русе и др. Повече от тези изселници мюсюлмани и турци са остатъци от армията на султана, която е била разбита, когато е обсаждала Виена. Тя е била сбирщина от всякакви авантюристи и от плячкаджии от различни народностни групи, които са приели исляма. Такива мюсюлмани се настанили и в град Орехово. Те обаче се изселиха на няколко партиди до 1944 г. в Анадола и сега в град Орехово няма нито турци, нито мюсюлмани. В Орехово до 1944 г. имаше пет джамии. Те са Паланка джамия (на ул. „Васил Левски“), Яхърт джамия (срещу Старата болница), Бара джамия, Янък джамия (под гимназията) и Чарши джамия. Всички са строени през втората половина на XVIII в. и в началото на XIX в. без особена архитектура и без траен строителен материал. Вече са рухнали от свличането на терена към Дунава.

Орехово се споменава и в един надпис от 1665 г., който е гравиран върху сребърен позлатен кръст от Етрополския манастир „Св. Тройца“. В този надпис се чете: „+ ерей Стоянь от Хрле близь Орехово“. (Мутафчиев, П., Избрани произведения, т. II, С., 1973, с. 323). Под името Ореава градът е отбелязан и в една карта или план на р. Дунав от Земун до нейното устие. Този план е съставен от 1779 до 1782 г.г. (Коледаров, П., Изв.държ. архиви, кн. 37, 1979, с. 145).

През време на Руско-турската война от 1806–1812 г.г. Орехово за първи път е бил освободен от турско иго. На 1 септември 1810 г. турците от страх изоставили града, а на 6 септември 1810 г. руските войски под командата на полковник Желутин влезли в града и народът ги посрещнал с ликуване. През 1828 г. командуващият руските войски генерал Хейсмар превзел Орехово с бой и след няколкоседмична почивка в града с войската си потеглил за Враца. На 28 май 1829 г. Орехово отново е освободен от руските войски, които превзели с щурм турската цитадела на Гребена (около днешните Хали и ул. „Васил Левски“). Но като последица от Руско-турската война от 1828/29 г.г. 528 семейства българи от град Орехово и близките села Бешлии, Вадин, Козлодуй, Лесковец, Сърбеница, Остров, Хърлец и Ченгене сарай, минали Дунава и потърсили убежище във Влашко, страхувайки се от турско отмъщение, загдето помагали на русите. На 10.IV.1830 г. тези семейства подали молба да им бъде разрешено да се заселят в селата на окръзите Долж и Романац. Към молбата е приложен и списък с имената на главите на семействата, като са обозначени родните им места и влашкото селище, където са отседнали. В този списък са 145 семейства от гр. Орехово, които са временно настанени в селата Поду Завалулуй, Пъмънту умфлат, Комостени, Бисерика арзъ и Кълараши. След няколко години е започнало завръщането на част от тези семейства, които във Влашко попаднали на друга беда — експлоатацията на чокойте. Но сега не е възможно да се докаже колко и кои от тях са се завърнали по родните си места и колко са останали във Влашко (Романски, Ст., Българите във Влашко и Молдова. — Универс. библиотека, 20, С., 1930, 102–112 и сл.). В архивите на видните търговци и общественици от Враца Хаджитошеви има интересни бележки за два княжески рода от град Орехово до 1811 г. Те са за рода на Янаки Папазов, кнез ореховски, роден в Орехово и починал във Враца. Той е бил виден стопански и обществен деец и брат на хаджи Пенка Хаджитошева Ценова, съпруга на хаджи Тошо Ценов и майка на Димитраки Хаджитошев. Хаджи Пенка е родена през втората половина на XVIII в. в Орехово и е починала във Враца след 1836 г. Син на Янаки Папазов е Васил Янакиев Папазов, кнез ореховски и племенник на Хаджи Пенка Хаджитошева Ценова. Вторият княжески род е оглавяван от Янаки Хаджидуков, кнез Ореховски, който е сестрин син на Янаки Папазов и сродник на Хаджитошеви (Семеен архив на Хаджитошеви, т. I, С., 1984, документи 11, 5, 20, 29, 44, 65, 82, 84, 104, 118 и 124).

Други стари ореховски родове са: Ангелови, от който род е опълченецът Димитър Ангелов, Анчовите, Арѝчеви, Ба̀лтови, Банѝкови, Бану̀цови, Бекя̀рови, Бо̀сите, Брагару̀шеви, Гама̀нски, Га̀шерови, Гѐчови, Гръ̀блеви, Гу̀леви, Гу̀неви, Димѝтрови, Дѝнкови, Дръчови, Дудукчийте, Ефтимови, Йонови, Каза̀кови, Катранджѝйте, Костадѝнови, Ко̀стови — от този род е опълченецът унтерофицер Димитър Костов, Маджу̀кови, Митришо̀рови, Митеви, Панджѝкови, Па̀нчеви, Пау̀нови, Пѐцови, Пипѐркови, Пръ̀цови, П нчеви[^[13]], Първа̀нови, Раду̀лови, Ра̀чоловци, Ру̀синовци, Ру̀солови, Сара йски[^[14]], Станку̀лови, Та̀чови, Тодора̀кеви, Тожа̀рете, То̀шеви, Трѐн лови[^[15]], Фанѝкови, Червѐнпеткови, Черга̀нете, Шава̀рови и Райкови, от който е опълченецът ефрейтор Лазар Райков.

Към средата на XIX в. в Орехово се заселили български родове от разни места: Ахчѝйте от Кнежа, Беля̀кови от Мало Пещене (от този род е опълченецът Кръстю Беляков), Братоеви от Борован, Вълчеви (Енишки) от с. Еница, от който род е съзаклятникът и общественикът Цеко Вълчев Енишки, а Дачкови, Йолови, Стоянови и Фискарете са дошли от с. Селановци, Дръндийте — от с. Липница, Йоловци — от Крушовица, Катърджийте — от Враца (от този род е Ботевият четник Георги Димитров Катърджийски), Лазарови — от Плевен (опълченецът Христо Лазаров е от този род), Мицеви — от Липница, Ботевградско, Младенови — от гр. Видин, Младеновци — от Койнаре, Осиковски — от Осиково, Ракилови — от с. Ракиловци, Пернишко (техен родоначалник е Христо Спасов Ракилов, който преди 1877 г. е учителствал в селата Глава и Долни Луковит). Сабадошеви идват от Банат, Савчеви — от Галиче, Сапунджиеви — от гр. Копривщица, Симидови — от Велико Търново (това е родът на Филип Симидов — сподвижник на Апостола Васил Левски), Торбовци и Трольовци — от с. Липен, Фенерджийте — от с. Галатин (те са от галатинския род Ановци и в Орехово е дошел Младен, който е бил майстор на фенери), Цанкови — от Бреница (дошли са братята на проф. Александър Цанков) и др.

Десетина родове от гр. Тетевен се заселили в Орехово около средата на XIX в. Те били главно търговци и занаятчии и въвели в Орехово дървения тип къщи, от които има днес запазени само няколко на ул. „Св. Св. Кирил и Методий“. Тетевенски родове са: Баневи, Бояджиеви, Василеви (от този род е опълченецът Петко Маринов Василев, който след Освобождението работи в Орехово като сарач), Койчеви, Пееви, Сандулови, Стефанови (това е родът на опълченеца Христо Стефанов, а негови синове са в Орехово Мильо, а в Кнежа е Стефан, който е бил пчелар). После са Смолянови, Табакови, Тихолови, Торбови, Цакови и др.

През втората половина на XIX в. в Орехово се заселили повече от десет семейства от Македония. От тях са: Алексови от гр. Дебър, Антови от Скопие, Венови от гр. Охрид (техният родоначалник е бил зограф, а синът му Софри — часовникар) и от същия град са Монови (наричани още и Цинцарете). От различни села и градове на Македония идват Кипрови, Мурджеви, Нелови (Гюрови), Симови, Сърболови (Мекишови), Янкулови и др. През 1837 г. е построена църквата „Св. Георги Победоносец“, а първото училище в Орехово е започнало просветната си работа в 1830 г. Едни от първите учители са били Георги Лазаров от Тетевен, Димитър Икономов, Тома Младенов, Сребро Пенев Стойновски, Васил Пупешков и др. Революционният комитет в Орехово е оглавяван от Андрей Лулчев и Цеко Вълчев Енишки, а за председател избрали учителя Сребро Стойновски. Орехово става кръстопът на Апостоли. Оттук са минали и отсядали апостолите Васил Левски, Георги Бенковски, Иваница Данчев, Никола Обретенов, Никола Славков, Панайот Волов, Стоян Заимов.

През временното руско управление на България Орехово е бил само три месеца център на губерния. От 1879 г. до 1882 г. е окръжен център на Белослатинска и Ореховски околии. По политически причини окръг Орехово е закрит през есента на 1882 г. От 1.I.1884 г. Ореховски окръг е възстановен, но в края на 1889 г. е закрит завинаги. Орехово остава околийски център до 1959 г. След закриването на окръжния център и с построяването на ж.п. линия Варна — София град Орехово и неговото пристанище, което е било връзка със страните от Централна Европа, постепенно западат. Много от ореховските родове се изселват завинаги в столицата. Това изселване става масово след 1944 г. На мястото на изселените родове в Орехово идват семейства от околните села.

106. Осѐлна

Население: 1910 г. — 455 жители, 1926 г. — 594, 1934 г. — 638, 1946 г. — 668, 1965 г. — 670, 1975 г. — 683, 1992 г. — 645.

Намира се на 35 км южно от Враца. Типично редично селище. Разположено е по стръмната долина на старопланинската рекичка Ръжна, която е десен приток на р. Искър. Землището му заема площ от 22 664 дка. Граничи на изток с Игнатица, на юг — със землищата на селата Рашково, Краево село, Осенов лаг и Еленов дол, на запад — със Зли дол, и на север — със Зверино. На юг от селото върху естествено защитена висока тераса са развалините на средновековната българска крепост Градо̀. Името на село Оселна е прилагателно от осел. Това име все още не е срещано в преведените досега османски документи, което затруднява изследването на неговото далечно минало. В един списък на свещениците във Врачанската епархия, съставен през март на 1826 г. от село Оселна са записани поп Йоан, поп Цеко, поп Атанас и поп Константин (Архив на Хаджитошеви, т. I, С., 1984 и 469). Това са свещеници, които са свещенодействали в село Оселна повече от сто години. Според една местна легенда по време на робството селото е пострадало от чумна епидемия и е било възобновено от преди 300–400 години от жители на селото Осенов лаг. Родовете, които са дошли от с. О̀сенов лаг са Деянчовци, Коловци и Минголовци. Но когато дошли тук те заварили по-стари оселнишки родове, а именно: Вълчовци, Гьогьовци, Драганкинци, Катранкьовци, Ковачовци, Къмбарете, Мочурците, Неделкинци и Тиенци. По-вероятно е тази легенда да е измислена отродовете, дошли от О̀сенов лаг. Към средата на XIX в. в село Оселна се заселили още няколко рода: Ковачете от с. Елисейна, Цапленките от с. Оплетня и Чукларете от с. Зли дол. В землището на село Оселна има доста много старинни имена на местности, които издават неговата старинност и може да се приеме, че селото е заварено от турските поробители в края на XIV в. с днешното си име. Стари по произход и значение са имената Барѝчище, Бѐстровица, Дѐва могѝла, Кла̀ге, Нир, Правец, Язичница и др. А името на местността Щадим е пожелателно лично име на човек. Това хубаво име е изчезнало много отдавна от употреба. Село Оселна е възникнало като селище много време преди края на XIV в.

107. Осен

Население: 1910 г. — 723 жители, 1926 г. — 1017, 1934 г. — 1129, 1946 г. — 1266, 1965 г. — 1078, 1975 г. — 806, 1992 г. — 508.

Селото се намира на 20 км северно от Враца и е разположено от двете страни на голям дол около Извора, който дава началото на потока Осенска̀ ба̀ра, ляв приток на Гала̀тинска бара. Землището на Осен заема площ от 19 906 дка. Граничи на изток с Девене, на юг — с Чирен и Лиляче, на запад — с Криводол, и на север — с Гала̀тин. Сегашното село Осен е основано през средновековието върху останките на тракийско селище и тракийски некропол. Извън селото са тракийските надгробни могили Вандова могила и Могилките, които не са проучени. Вероятно те са гробници на тракийски земевладелски род. От тракийското селище около Извора са разкрити погребения, извършени чрез трупоизгаряне. В тях е намерено желязно тракийско въоръжение от II в.пр.Хр. (Николов, Б., Археология, 1990, кн. 4, с. 20–22, обр. 9 и 10). В района на селото е намерено сребърно съкровище от голям брой тасоски тетрадрахми от II — I в.пр.Хр. (Герасимов, Т., ИАИ, т. XX, 1955, с. 604). Южно от днешното село са развалините на римска вила рустика, съществувала като земеделско робовладелско имение през II — IV в. Осен е старо българско селище, заварено от османските поробители с днешното си име — на дървото осен. Споменава се в един османски документ от 1620 г. „Каза Джибре, село Осен — 15 домакинства, нови — 1“ (ТИБИ, т. VII, С., 1986, с. 265). През време на турското иго поради чумни епидемии селото се е местило в местността Мали Осен. Там бе намерено монетно сребърно съкровище от времето на султан Селим III (1788–1807). Монетите са били зарити в земята във връзка с някакво събитие, причинило разселването. Понеже са сечени преди 1794 г., може да се предполага, че кърджалийски банди са нападали селото в местността Мали Осен и неговите жители са били принудени да се завърнат пак на старото място при Извора, където се намира и сега.

Стари родове в село Осен са: Антовци, Боновци, Бошняците, Бръдарете, Вандовци, Вациевци, Витановци, Гецовци, Деталците, Драгиевци, Елацовци, Златанчовци, Еванковци, Йончовци, Куновци, Кютуците, Лилкинци (Сълковци), Миркинци, Нецинци, Пановци, Пеевци (от тях са Шиляковци), Пиперковци, Пиронкьовци, Печовци, Пръволовци, Рашковци, Тильовци, Тодоровци, Целкинци, Черньовци и Чулаковци. В началото на XIX в. от село Попица, Белослатинско, идва родът Манчовци. От този род сега в Осен са Василчовци, Горановци, Дешовци, Дупестите и Маринчовци. Те са избягали от Попица поради помашката колонизация на родното им село и притесненията от страна на доброволно ислямизираните българи от Ловчанско и Тетевенско. През първата половина на XIX в. от с. Осен се изселили в с. Чирен родовете: Братоевци, Гиридѐнете (те са изработвали керемиди), Каластирете, Крачунковци, Лазаровци, Масларете. Тези родове заселили нов квартал на с. Чирен, който се простира в западната страна на селото от Тукин дол до извора Чубрѐнка. Причините за това масово изселване на осенци в с. Чирен не са изяснени. Към средата на XIX в. в с. Осен идват и се заселват следните родове: Гяволците, Кирковци и Шарените от с. Липен, Велчовци (Връбановци) от с. Семер, Олеванците от с. Урвене, Мариновци от с. Галатин, Бутовци от с. Ослен Криводол, Илиевци от Мотишов чифлик (дн. Криводолска махала) и Пудрийченете от с. Пудрия. В началото на XX в. тук се заселили Турлаците, които дошли от с. Очин дол, Кременченете — от с. Горна Кремена, Македонците — от Прилепско, и Смилковци — от Босилеградско.

Първото училище в с. Осен е започнало работа през 1850 г. Първият учител е бил Георги Иванов, роден в с. Осен, който се е учил в Черепишкия манастир. Той учителства в Осен от 1850 до 1866 г. След него до 1880 г. учителства даскал Яким от с. Стубел. После се редят учителите Вачо Василев от с. Чирен, Петко Манчев от Осен и през 1884 г. учител става Камен Начов от с. Галатин, който по-късно е църковен певец в родното си село Галатин. Подир него се редят учителите Петър Гайдарски от с. Чирен, Тодор Симеонов от Криводол и др. (ОДА — Враца, Фонд 1, опис 1, архивна единица 604, лист 87).

108. Осѝково (от 1950 г. — Миланово)

Население: 1934 г. — 1614 жители, 1940 г. — 282 къщи (според Динев), 1975 г. — 1316 жители и 1980 г. — 1179.

С указ на Министерство на вътрешните дела №157, обнародван в Държавен вестник брой 55 от 23.V.1887 г. за административното деление на селищата село Осиково се числи към околия Враца. Заедно с Дупни връх (дн. Дружево) те са в община Осиково до 1914 г., когато Дупни връх се отделя. На 1.Х.1950 г. селата Осиково и Дупни връх се числят административно към община Враца. През 1959 г. минават към община Своге на Софийски окръг. С указ № 236, обнародван на 28.V.1950 г., село Осиково е преименувано на Миланово, по името на загинал септемвриец през 1923 г.

Село Осиково се намира на 20 км югозападно от Враца и е разположено в силно насечен карстов терен, през който тече рекичката Пробо̀йница — ляв приток на р. Искър. Осиково е старопланинско сепище и граничи на изток с Оплетня, Очин дол и Лакатник, на юг — с Дупни връх, на запад — с Лютаджик, и на север — със Згориград. Осиково е старобългарско селище, образувано още преди XIV в. на мястото на антично трако-римско селище на рудари. И днес още край селото има останки от стари рудници. Те са във Виля глава, Герано, Котлината, Стакьовица, Ялова падина и др. В тези запустели рудници се намират инструменти за добиване на руда от античността и средновековието. В селските ливади, при копане основи за мандра са намерени в съд монети от император Юстиниан I (527–565). На това същото място и на други места се откриват следи от тракийски обиталища. (Герасимов, Т., ИАИ, т. ХV, 1946, с. 237).

Село Осиково е заварено от турските поробители с днешното си име. Среща се във всички османски документи от XV до XIX в. (ИБИ, т. XIII и т. XX) и в документи от 1576 г. (РСт., 1960, с. 445) и 1666 г. като ленно владение (РСт., 1, с. 432). В последния документ селото спада административно към каза Берковица. Името на село Осиково е от дървото осика, латинското му наименование е Популус тремула. По-новото име на това дърво е трепетлика. Осиката е от семейство върбови и се среща в цяла Европа, а у нас расте в старопланинските места и достига височина до 35 м. Листата му са закръглено триъгълни и плитко назъбени. При най-слабия полъх те трептят.

През българското средновековие село Осиково е било в местността Цръквище (Черковата), западно от махалата Мрамор, но при нашествието на турците черквата е била ограбена, а селото плячкосано и сравнено със земята. Оцелелите му жители се заселили долу край Осиковската река Пробойница, гдето днес е Старото село. До появата на стоково паричните отношения в края на XVIII в. е било напълно събрано купно село. Всеки род или семейство си имали имот (обработваема земя, ливади и гори) или кошара в землището на селото. Този имот тук наричали „държава“. Всяко семейство е имало в селото своя къща, в която неговите членове са живели постоянно. Същевременно в „държавата“ е била съсредоточена цялата стопанска дейност от земеделие, овощарство, пчеларство, дърводобив, животновъдство и др. В „държавата“ е живял постоянно някой от мъжете на семейството. Някои от тези „държави“ са били създадени чрез упорито изтребване горите и растителността. Такава е „държавата“ Русинов лаг. Постепенно „държавите“ се обособили в колибарски селища или махали, като една част от хората се изселили по „държавите“, които се намирали на далечно разстояние от селото. Към средата на XIX в „държавата“ Гувна е имало само 2–3 къщи, но поради удобното географско положение, наличност на вода и шосета за Враца и Лакатник, се е развила до такава степен, че носи вече името Новото село и наброява най-малко 70 къщи, докато Старото село Осиково има по малко от 30 къщи (Динев, Л., Селищната област по Искърския пролом. — С., 1943, с. 125 и 126). И така „държавите“ на село Осиково се развиват в колибарски селища и махали, от които днес съществуват следните: Батина полена, Габрико, Гувна (Новото село), Зимевица, Кат, Лаг, Ленища, Липина страна, Мрамор, Русинов дел, Ръжища (Аржища), Самотвор, Свражен, Старото село (Цръквище, Черковата), Чуй петел и Шаварец. До всички тях има извори с хубава за пиене вода.

Стари родове в Осиково са: в Старото село — Анджиовци, Бръмбаровци, Влъчовци (Аршинковци), Гецинци, Глуфчовци (Шуторовци), Герчовци, Делиивановци, Жильовци, Куцановци, Кривошийте, Кюнинци, Макарчовци, Пенчовци (Начковци) и Червенковци. В централното Ново село, където са общината и пощата, в бившата „държава“ Гувна, са родовете: Ангеловци, Балатуровци, Гацинци, Горчовци, Керифеите, Кюзовци, Пандовци, Пиклюровци и Торомановци. В „държавата“ Ланища са родовете Горчовци и Сульовци, а в Липина страна са Реджовци, Ружинци и Шоликовци. В Русинов дел живеят Бръцовци, Василовци и Семовци, а в Чуй петел са Кюловци. В останалите махали се повтарят имената на родовете от Старото село.

Поради липса на възможност за разширяване на поминъка и поради нарастване броя на населението в Осиково още през първата половина на XIX в. започва изселването на цели родове или на отделни семейства в селищата на Дунавската равнина. Още през първата половина на XIX в. от Осиково се преселва в с. Пудрия родът Манчовци, а в средата на XIX в. в с. Три кладенци се заселват Осиковченете и Боковци. През втората половина на XIX в. изселването в Осиково се активизира. Тогава в с. Бели брег се преселили Вътовци и Тотовци, в с. Липен — Рагьовци и Реджовци, в Криводол — Герчовци, Кюовци и Пешоганете, в с. Селановци — Осиковченете, в с. Ракьово село отишли Куцанете, в с. Малорът — Жильовци и Керифейците, в гр. Орехово и Враца — Осиковски и др. От селата Буковец и Тлачене след Освобождението се изселили завинаги в Анадола помаците. На тяхно място дошли осиковски родове. Така в с. Буковец се заселили Кавалерете, Ковачете, Кьонинци, Палчовци, Папирете, Терзийте, Тужовци и Трендафилете. Те образували цял квартал в Буковец, който се нарича Шопския. В с. Тлачене пък заселил осиковският род Бургийците.

В землището на Осиково се срещат изключително редки и старинни имена на местности като: Аржище, Влъкнопище, Грамаге, Занога, Жлъти люб, Жадени дол, Зимевица, Мразен, Обрещта, Полом, Преслапо, Припор, Пробойница, Прополена, Самотвор, Свражен и др. Тези имена издават старинността на селото. Някои са оставили и власите пастири, които са обитавали този район. Такива са Влашко селище, Мушат, Пиадица и др. Меката ерова гласна Ь се застъпва с Е в Темната дупка и Темните падини. Осиково спада в зоната на „а“ говорите и осиковчене членуват в 3 л., ед.ч., м.р. на „о“: Герано, коньо, врато и пр. Влияние на ботевградския говор е изговарянето на полена, вместо поляна.

109. Ослен Криводол

Население: 1910 г. — 662 жители, 1926 г. — 762, 1934 г. — 781, 1946 г. — 719, 1965 г. — 524, 1975 г. — 393, 1985 г. — 280, 1992 г. — 222.

Намира се на 25 км югоизточно от Враца и е разположено върху силно нахълмен терен на 3 км южно от десния бряг на р. Искър. Землището му се простира на площ от 15 255 дка. Граничи на изток със Синьо бърдо, на юг — с Липница, Ботевградско, на запад — с Лик, и на север — със Старо село. Северно от селото на височината край десния бряг на р. Искър са развалините на античната и средновековна крепост Винаград. В местността Рагe е разкрит случайно средновековен некропол с погребения, извършени по християнски обичай. От запазените накити (бронзови гривни, пръстени и огърлици) тези погребения се датират от ХII до XIV в. На 1 км северно от селото на десния бряг на р. Вина — точно срещу средновековния некропол в местността Рагье, се намира една полуразрушена еднокорабна средновековна църква със запазени частично стенописи от XIV или от XV в. (Савова-Касабова, Р., Стенописите от старата църква в с. Ослен. — Сп. Изкуство, 1977, кн. 8, с. 41). Около тази стара църква е било селото Ослен Криводол през Второто българско царство. Заварено е на това място от турските поробители в края на XIV в. С името Ослен то се среща в първите османски регистри от 1430 г. (РСт, 1, 441). Като ленно владение се среща и в документи от средата на XV в. (ИБИ, т. XIII, с. 259).

Стари родове в село Ослен Криводол са: Алювци (Кировци), Банзарете (от тях са произлезли Лалинци и Пеловите), Балатарете, Брусовци, Вареняците, Вирийте (Джамбазете), Вацовци, Войчовци, Влъковци, Вутовци, Ганинци, Гелберете, Гайтанете, Гетовци, Градинци, Грезделете, Гръжолете, Гъсаците, Данкинци, Диловци, Дриповци, Журкинци, Кановци, Котаците (от тях са произлезли Йончовци, Канинци и Кашорете), Корубовци, Латинете, Лудньовци, Магаретарете Муарете/, Маргинци, Медарете, Миковци, Мурговци, Нединци, Пандурете, Пановци, Пиперниците, Пиронете, Преждарете, Ралниците, Реджовци, Сивовци, Станковци, Стойовци (те са едно с Бръклежете, Гладновранците и Чафките), Тупузете (те са едно с Миловци), Тулейте и Устрелете. Преселени от други места родове няма в това село.

След освобождението от турско иго десетки семейства от Ослен Криводол се изселват в селищата на Дунавската равнина. Причините са чисто икономически. За по-добър поминък. Така целият род Мамушете се изселват в с. Сохаче, а заедно с тях в същото село се заселили и семейства от родовете Вутовци, Гелберете, Дишковци и Пановци. В селата Малорът и Осен отишли семейства от Нединци, а в с. Девене от Данкинци. През 1938 г. родовете Вацовци и Гетовци и останалите семейства от рода Данкинци се изселили в с. Буховци, Търговищко и в селата Мортагоново и Самуил, Разградско.

Ослен Криводол е родно място на Ботевия четник Илия Йолов, който след Освобождението става горски надзирател в с. Тлачене и там е убит от злосторници.

Един от първите учители в Ослен Криводол е даскал Неделко Йотов. Той се е учил в с. Курново при даскалите Тодор Цанов и Васил Драганов, а сетне при иконописеца Петко Даскалов в с. Влашко село (дн. Царевец). Сетне учителства в с. Буковец през 1863 г. и в родното си село Ослен от 1864 до 1867 г.г., а в 1871 г. приема свещенически сан в село Тлачене, където доживява до дълбока старост. След 1867 г. е учителствал по две години във Влашко село и Курново (ОДА, Враца, Фонд 1-к, опис 604, лист 13 и 14). В землището на Ослен Криводол има много редки и старинни имена на местности, от които ще споменем Арбите, Вункенец, Драгойца, Драгошинец, Кашовец, За/д/пада, Кепавец, Рагe, Чепина и др. Името на селото Ослен е прилагателно от осел и -_ен_.

110. Остро̀в

Население: 1860 г. — 100 дворове (според Н. Геров — ДБИ, т. I), 1872 г. — 148 къщи и 262 венчила (според Летоструй, 1873 г.), 1900 г. — 310 къщи и 1952 жители, 1910 г. — 2337 жители, 1926 г. — 3387, 1934 г. — 4068, 1946 г. — 4573, 1965 г. — 4153, 1975 г. — 3392, 1992 г. — 2438.

Намира се на 18 км източно от Орехово и е разположено на десния Дунавски бряг на стръмно място с няколко тераси. Землището му се простира на площ от 78 648 дка. Граничи на изток с Горни и Долни Вадин, на юг — с Кнежа и Галово, на запад — с Лесковец, и на север — с р. Дунав. Името на селото Остров произхожда от един гопям остров на Островското блато, който никога не се залива от водите на Дунава и е бил поселищен център в продължение на няколко хиляди години. На този обширен остров сред Блатото е възникнал живот още в праисторическите епохи. Най-старото селище тук е било в края на четвъртото хилядолетие пр.Хр. през ранната бронзова епоха (Чилингиров, Ан., Предисторически находища край Дунав от Тимок до Вит. — ИАД, т. II, 1915, с. 167). На този остров в местността наричана Джамийското (понеже е имало имоти на джамиите в гр. Орехово) при прокопаване на напоителен канал бяха разкрити праисторически погребения. Мъртвите са били изгаряни на погребална клада, която се е намирала на определено култово място. След изгарянето близките са събирали от кладата пепел и обгорени кости и са ги поставяли в глинена урна, която са заравяли в плитка яма. Заедно с урните в ямата са поставяни и съдчета и чаши с храна и питие. Тук бяха изровени много такива глинени съдчета с оригинални форми и орнаменти. Те определят и датата на погребенията и селището. Това са ранната и късната бронзови епохи (Николов, Б., Археология, 1964, кн. 2, с. 71, обр. 4 и 5). С други думи, животът в това селище е продължил от края на четвъртото, през цялото трето и второ хилядолетие пр.Хр. На същия този остров е имало и тракийско селище от ранножелязната епоха — първото хилядолетие пр.Хр. Намерени са глинени съдове от същата епоха (Миков, В., Предисторически…, С., 1933, с. 127).

През новожелязната епоха в равнината южно от днешното с. Остров е имало земевладелско имение на тракийски аристократичен род. Мястото на техния дом е около Трите могили (наричани още Крушовенските), Двете могили, Янкова могила и още десетина по-малки, които са вече на изчезване от орането с тракторен плуг. В тях са погребани членовете на този владелски род. Някои от мъжете са служили като офицери конници във войската на трибалския цар. При изкопи за направа на птицеферма в района бе разрушена една от малките могили. Разкрито бе погребение на тракийски воин и на неговия боен кон. Тялото на боеца и коня му са изгорени на едно място на клада и сетне е натрупана могила направо върху останките от погребалната клада. В това погребение са намерени желязна тракийска юзда на лостове със строг зъбалец, върхове за копия, желязна тракийска махайра, железен меч и бронзови украшения. Цялата гробна находка е разпиляна между намервачите, които ни показаха предметите. Можахме да вземем за музея във Враца само железния меч и ножницата му. Датират от втория век пр.Хр. (Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 190, обр. 31).

През римската епоха на мястото на днешното село Остров е била римската пътна станция Педониана, която е обслужвала крайдунавския път (Латински извори за българската история, т. I, С., 1958. — Римски пътеводители, с. 15). Запазените останки на една друга антична постройка ни карат да мислим, че тук е имало и трако-римско селище (Добруски, В., СбНУ, II, 1890, с. 36). Възможно е да е бил римският кастел Сиамао, но това не може да бъде сигурно, докато не се открие надпис с името.

Днешното село Остров е образувано още в началото на Първото българско царство. Най-напред то е било военно селище, което е давало бойци за охраната на първия от изток към запад отбранителен окоп и вал на младата Аспарухова държава срещу аварския хаганат от запад. Този първи окоп се нарича Островски, следван от Козлодуйски и Ломски. Островският окоп започва от самия дунавски бряг, държи права линия на юг през равнината и достига каменистите височини при Габаре и Върбица. Ние можахме чрез археологически сондаж да направим разрез на Островския окоп през 1961 г. и да установим профила на него и на вала. Окопът показа дълбочина три метра, ширина в горната част — 5 м, и ширина в дъното — 2,5 м. Разликата в ширините се явява от косия шкарп на окопа. Изкопаната глина е хвърляна само на изток от окопа и там е трамбована и укрепявана с чимове и плет. Така се е получил землен вал с височина до 2 м. Заедно с дълбочината на окопа се явява една непреодолима пречка за неприятелската конница. Кавалеристите трябва да слязат от конете, да направят брод за минаване и тогава да ги преведат. Това изисква много време и дотогава аспаруховите бойци със своите хвъркати коне ще ги пометат. В началото на Окопа при с. Остров доскоро личеше основата на землено укрепление, в което е квартирувала кавалерийска военна част (Шкорпил, К., ИРАИК, т. X, 1905, с. 528). Такива землени укрепления и сега личат в началото на Козлодуйския Аспарухов окоп и недалеч от с. Бързина в местността Капаня. На Островския окоп беше намерен един добре запазен раннобългарски меч с бронзов предпазител за ръката на боеца (Николов, Б., Археология, 1962, кн. 2, с. 37, обр. 9).

Село Остров се среща в османски документи от 1639 г. (РСт. I, с. 441), в едно описание на Дунавския бряг от 1779 г. (Коледаров, П., Изв.държ. архиви, кн. 37, 1979, с. 145) и в архивите на Хаджитошеви от Враца в 1811 г. (Архив на Хаджитошеви, т. I, 1984, с. 117, 119). Но след като се преведат всички османски документи, които са в Народната библиотека в София, ще има и документи за с. Остров от началото на робството и ще се потвърди, че селото е заварено с днешното си име.

Следствие на Руско-турската война от 1828/29 г.г. 36 семейства от с. Остров потърсили убежище във Влашко. Те се страхували от отмъщение на турците, загдето са подпомагали руските войски. Настанили са се в селата Бостанеле, Джунгул, Дъболене и Янка на окръг Долж във Влахия (Романски, Ст., 1930, с. 110 и сл.). А в една дописка от 1875 г. пише за преселване на български семейства от припланинските селища в с. Остров (Сп. Гюргево, 1875, брой 23–24, притурката).

Днешното село Остров се състои от махалите: Алибашка, Бежанската, Влашката (това са родове, които се завръщат от Влашко), Па̀ндина, Чуча̀н маалъ̀ и Шо̀пската.

Стари родове в с. Остров са: Боцоганете, Бъзганови, Войкови, Гръблеви, Добрикови, Казаците, Кунчеви, Моканови, Падуращеви (от влашката дума пъдура — гора), Паскулови, Пирови, Прсдови, Принови, Пуйканови, Радовци, Радулови, Станкулови, Тарамбачеви, Тонови и др. Повече от тези родове са се завърнали от Влашко и живеят във Влашката махала.

През целия XIX в. в с. Остров идват заселници от припланинските села. От с. Долна Кремена дошли Каменовци (те са 18 къщи сега в Остров), от с. Камено поле идват Балтови, Владковци, Кузови, Монови и Чолакови. Балтови са от каменополския род Душкови. В Остров се заселва Душко, който е роден около 1800 г. От с. Кунино се преселват Миньовци, от с. Чирен — Деновци, от с. Струпец — Тодоровци и Цоцовци, от с. Горно Пещене — Нечовци, от с. Долна Бешовица — Бешовиченете и Сановци, от с. Цаконица — Кътовци, от с. Ставерци — Ниновци, от с. Крушовене — Крушовенците, и др. През 1919 г. се заселва Шопската махала. Тук идват цели родове от Босилеградско. Това са Бръзинци, Веселиновци, Велко Шопа, Чорбановци и Македонците.

През 1854 г. поп Радулаш открива първото килийно училище в с. Остров и преподава по килийната метода до 1857 г., когато идва даскал Минко Вълков от рода Цаловци в село Камено поле. Той се е учил в манастира при Долна Бешовица. Но Минко Цалов стои само една година в островското училище и се премества да учителства в с. Крушовица, Ореховско, където след една година приема свещенически сан. Поп Минко Цалов е една изключително надарена и буйна личност. Той създава в Крушовица таен революционен комитет, посреща апостолите в дома си и в 1877 г. есента, когато татарите и черкезите си отивали в Анадола, организира конен отряд да ги преследва. През 1858–1859 г.г. в Остров учителства Иван от Боженица, а на следващата година е синът му Цоло. В 1861 г. учител е Вълко Петков от Камено поле, а в 1862 г. — Мило Попов от същото село. През 1863 г. учител е Параскев Станкулов от Орехово, в 1864–1866 г.г. е Братован от Севлиево, а през 1867 г. — даскал Дико от Кунино, който след това става свещеник в с. Брегаре. През 1868 г. за учител в островското училище се установява Никола Атанасов Паница от Варненско, който въвежда взаимоучителната метода и учителства до 1873 г. (ОИМ, Враца, архив Иван Найденов Илчев, сигнат. I, 1346). Учителят Никола Атанасов през 1873 г. е обучавал 60 момчета в три отделения (по Летоструй, Виена, 1873 г.). От 1874 до 1876 г.г. в Остров са вече двама учители — Владимир и Тодор Божинови, но в 1877 г. училището е затворено. Пръв учител след Освобождението 1878 г. е Васил Маринов от с. Остров.

111. Охо̀ден

Население: 1910 г. — 1061 жители, 1926 г. — 1011, 1934 г. — 864, 1946 г. — 663, 1965 г. — 770, 1975 г. — 560, 1992 г. — 394.

Намира се на 24 км североизточно от Враца и е разположено в полите на възвишението Борованска могила до левия бряг на р. Скът. Селото заема два скалисти склона, разделени от Камен дол. Землището му има площ от 18 648 дка. Граничи на изток с Джурѝлово и Мало Пещене, на юг — с Баница, на запад — с Девене, и на север Борован. На север от селото в местността Пропустите са останките на селище от ранната фаза на ранния неолит — новокаменна епоха, шестото хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б., Изв. музеите в С. 3. България, т. 18, 1992, с. 13, обр. 3). Върху естествено защитената тераса Градището са развалините на Однянско кале. Най-напред тук е имало укрепено селище от медно — каменната епоха. Чрез археологически разкопки през 1965 г. бяха разкрити опожарени подове на жилища-плетарки, основи на пещи и отлично запазени глинени съдове с оригинални форми (Николов, Б., Археология, 1968, кн. 1, с. 65–75, обр. 1–11). Градището е обитавано от траките през желязната епоха в първото хилядолетие пр.Хр. В източния край на селото бе намерено случайно едно съкровище от голям брой сребърни римски републикански денари, които са отсечени през периода 187–31 г. пр.Хр. Тези монети и тасоските тетрадрахми са били в древността най-сигурната валута не само за траките (Герасимов, Т., ИАИ, т. XV, 1946, с. 242). Събитието, заставило собственика на това монетно съкровище да го укрие в земята, най-вероятно ще да е бил походът на римския пълководец Марк Лициний Крас срещу племето бастарни, които преминали Дунава и прекосили земите на траките трибали в 28 г. пр.Хр. (Димитрова-Чудилова, С., Съкровище от римски републикански монети от с. Оходен, Врачанско. — Археология, 1972, кн. 2, с. 23–31).

Оходен е старо селище и датира от българското средновековие. Първоначално селото е било в местността Селището над Манастира. Местността Селището е южен леко полегат склон, върху който и сега се вижда старо землено отбранително съоръжение от окоп и вал. Този вал е направен от изкопаната земя от окопа, изхвърляна и трамбована от вътрешната страна на отбранителното землено укрепление. Вероятно от това землено съоръжение с получило своето име О̀/б/ходен, щото е било „обходено“ с окоп и вал и допълнително защитено с дървена палисада или плет. В съседство със Селището са развалините на голяма средновековна църква, която селяните наричат Манастира. Запазените стени от църквата и нейната абсида и архитектурните фрагменти сочат, че е построена преди края на XIV в. и е била разрушена от турските нашественици и поробители. Тогава е запустяло и селото О/б/ходен в местността Селището. Оцелелите му жители слизат долу край десния бряг на р. Скът, а след кърджалийските размирици се установява на сегашното си място.

Село Оходен се среща с днешното си име в османски документи от 1430 г. (РСт, I, с. 442) и в други османски документи от началото на XVII до края на XVIII в. (ИБИ, т. XIII, с. 223 и т. XX, с. 331). Стари родове в Оходен са: Бойруците, Босаците, Буляците, Ганчовци, Дилчовци, Димановци (Поповци), Дунинци, Заеците, Иванчовци, Илчовци, Калицинци, Калновци, Катърете, Коновци, Косилете, Криваците, Маджарете, Младеновци, Недковци, Романчовци, Сиренярете, Сръндаците, Цоновци (Житарете) и др. Около средата на XIX в. идват следните родове от други села: Викньовци от Троянско, Грънчаррте и Липчовци от махала Врачански Веслец, Дончовци и Славовци от чифлика на Рушид бей край с. Баница, Миховци от с. Батулци, Комитете от с. Скравена и Пантовци от с. Долна Кремена. През втората половина на XIX в. огнянските родове Данчовци и Масларете се изселват в с. Малорът, а част от Босаците — в Борован и от Ганчовци — в с. Лесура. Първото училище в Оходен е открито през 1860 г. В освободителната руско-турска война от 1877–1878 г.г. са взели участие като доброволци-опълченци от с. Оходен Иван Илиев и Илия Иванов.

В землището на с. Оходен има много старинни имена на местности като Кавадевица, Мираш, Стругарка и др. За живеещи власи пастири в този район говори румънското име Барбатин.

112. Очѝн дол

Население: 1866 г. — 208 жители, 1910 г. — 833, 1926 г. — 942, 1934 г. — 874, 1946 г. — 890, 1965 г. — 562, 1975 г. — 370, 1985 г. — 368, 1992 г. — 238.

Намира се на югозапад въздушно на 20 км от Враца и е разположено върху двата склона на речна долина на 750 м надморска височина. Землището му е планинско и се простира на площ от 28 706 дка. Граничи на изток със Зверино, на юг — с Елисейна, на запад — с Оплетня и Осиково, и на север — с Бистрец и Згориград. До 1951 г. село Очѝн дол се е състояло от централно селище и колибите: Гноѝще, Лопуша̀ко, Лѝмчище, Мѐча ба̀ра, Мѝновци, Падѝнката, Свѝньовете и Цѐньов трап. Днес население има само в колибите Река̀та. На 1,5 км от централното село на запад се издигат три тракийски надгробни могили, наричани от населението Трите буци. Те не са проучени. Близо до тях са разрушените зидове на голяма едноабсидна раннохристиянска църква. В местността Миро̀во сѐлище са останките от голямо късноантично и средновековно селища.

С днешното си име село Очин дол е записано като тимар с 32 домакинства в един османски документ от 1453 г. (ИБИ, т. XIII, с. 383). А в друг — за тимари и войнуци от средата на XVI в. е записано село Очин дол с 11 домакинства (ИБИ, т. XX, с. 135). Селото Очин дол се среща и в османски документ от 1683 г. (Миятев, П., Архив посел.проучв., 1939/40, кн. 1, с. 111). В едно разпореждане на османската власт от 1749 г. във връзка с борбата против хайдутското движение е записано и село Очин дол, спадащо към София (Цветкова, Б., Хайдутството в българските земи през XV — XVIII в., С., 1971, с. 349). В един регистър за населението през 1866 г. селото Очин дол е отбелязано с 45 домакинства и 208 жители, като са броени само мъжете (НБ КМ Ор.отд., Вц, Ф. 29, 594). Според местното предание селото се е местило няколко пъти по време на турското робство. Най-напред в местността Пресветица, сетне — в Манастирище и в Миро̀во сѐлище. Причините за преместването са главно от чумни епидемии. Старата носия на жителите на село Очѝн дол е белодрешковска. По говор си прилича с Елисейна, Зверино, Зли дол и Оплетня, но се различава от говора на Лакатник и Своге, където казват: че идем, че видим за бъдеще време, докато в Очин дол изговарят ще идем, ще видим и пр. Името на селото Очин дол е възникнало през българското средновековие преди турското робство. То е от изчезналото отдавна лично име Очо и -_ин_. Означава да вижда добре с очите си, както Окослав и Учин дол, днешното Тодорово, Плевенско, където „О“ е преминало в „У“, вж. също Окомир, Окослав и Очин — изцяло от лични имена до XIV в. (Заимов, Й. Български именник, С., 1988, с. 173–175).

Стари родове в Очѝн дол са: Барзилците, Бакалете, Вачковци, Бульовци, Влаовци, Влъчовци, Гайдарете (Панчовци), Гьоновци, Зарчовци, Капинярете, Коновци, Котларете, Марковци, Миновци, Мицовци, Мигалете, Ненчовци, Празатанците, Свиньовченете, Семовци, Скранадолете, Стамболийте, Ценовци и Чокоете. В това село има малко преселници отвън. В началото на XIX в. тук дошли Кировци и Чебърете от с. Осиково, Градоманете, Мировчанете и Пачеризете от с. Български извор, Тетевенско и Томовци от с. Лакатник. След масовизацията на ТКЗС през 1951 г. очиндолци напускат колибарските селища и масово се изселват в селищата на равнината и в гр. Враца.

От землището на Очин дол сме събрали общо 341 имена на местности, сред които има много със старинен произход и значение като Гноѝща, Лѝмчище, Прело̀г, Ра̀жище, Тръ̀пин раст, Чубавица, Издегла и др., които показват, че животът в това село не е прекъсвал.

113. Па̀волче

Население: 1910 г. — 706 жители, 1926 г. — 844, 1934 г. — 954, 1946 г. — 914, 1965 г. — 939, 1975 г. — 982, 1985 г. — 911, 1992 г. — 838.

Намира се на 10 км югоизточно от Враца и е разположено в скута на Врачанската планина върху силно пресечен терен. Землището му е полупланинско с оскъдни условия за земеделски поминък и се простира на площ от 16 295 дка. Граничи на изток с Челопек, на юг — със Зверино, на запад — с Метковец и Згориград, и на север — с Косталево и Моравица. В района му все още съществува тракийски могилен некропол, който свидетелства за едно малко земевладелско имение на тракийски аристократичен род. В тези могили са погребани мъжете, които са служили като офицери конници във войската на трибалския тракийски цар. В една от могилите, наричана Копана могила, щото е разкопавана и от иманяри, при копане за залесяване на района с борова гора беше открито погребение на тракийски войн и неговото въоръжение. В друга — бе открито също погребение на тракийски войн с неговото въоръжение. Както и първото, то се състои от дълъг железен меч, желязна махайра и върхове за копия. Заедно с това са намерени и бронзови двуспирални фибули, които датират тези погребения от втория век пр.Хр. (Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 180–182, обр. 21 и 22). В местността Селището се откриват постоянно останки от голямо средновековно селище и погребения от неговия некропол, който датира от XII — XIV в. В един от гробовете заедно със скелета бяха намерени западноевропейски и турски сребърни монети от началото на XVII в. (Герасимов, Т., ИАИ, т. XIII, 1941, с. 243). Според местно предание село Паволче е било отначало в местността Селището, сетне се е преместило в местността Мало Паволче и накрая се е заселило на сегашното си място.

Селото Паволче се среща с днешното си име в един от най-ранните османски документи, датиран от 1430 г. (РСт, I, с. 442). В друг османски документ, който е от средата на XV в., е записано като тимар с 39 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 267). В него е посочено, че „… част от жителите на село Паволче живеят на мястото, наричано Девене“. Това е и първата най-ранна информация за разселванията във Врачанско в началото на турското робство (Гандев, X., 1972, с. 108). В първите векове на турското робство част от жителите на село Паволче са били войнагани — ходили са в Цариград да отглеждат султански коне. Имена на войнагани от Паволче се срещат в османските регистри от 1548 г., през втората половина на XVI в. и през първата половина на XVIII в. (ИБИ, т. XX, с. 51 и 296). В един друг списък на войнагани с дата 1715 г. между войнуците от с. Вировско е и войнук Недко, син на Драган, и помощникът му Георги, син на Пешо, и двамата от с. Паволче (НБ КМ, Ор.отд. Ф 114, арх.ед. 513, лист 7-а). Тези сведения показват, че животът в с. Паволче не е прекъсвал. И селото е заварено от турските нашественици и поробители с днешното си име, което е получило през Второто българско царство. Името идва от личното име на човек, който се е казвал Павел или от Светеца Павел и суфикса -_че_. Или с други думи се е получило Павол /ов/-че, както Галиче, Лиля/к/-че, Сени/к/-че, Соха-че и др.

Стари родове в Паволче са: Божковци, Влъковци, Дамяновци, Дурмановци, от този род са Вражовци, други родове са Дурчовци, Гайдарете, Искрановци (от тях са Гунчовци и Кодовци), Йоловци, Йончовци, Коларците, Котларете, Кьосовци, Неделкьовци (от тях са Шунтовци), Павловци, Терзиовци, Тошкинци, Торньовци, Шекерановци и др. Към средата на XIX в. от с. Осиково идват Канджовци и Кондовци, от с. Инатица — Велчовци, от с. Звѐрино — Зверинците, които са дошли на па̀вет у Йончовци, а от с. Сумер тук се преселили Неновци. В края на XIX в. няколко семейства от рода Шунтовци се преселват в с. Девене, от Искрановци — в с. Горна Бешовица и с. Левчево, и от Дамяновци — в с. Лепица. След като е било обезлюдено от кърджалийски банди селото Крушовица, което се е намирало във Врачанската планина близо до връх Околчица над Крушовишкия извор, паволчене си присвоили част от неговото землище, а останалата земя става владение на Черепишкия манастир „Успение на Пресвета Богородица“. Историята на с. Паволче е тясно свързана с трагедията на Ботевата чета. След смъртта на Войводата много от четниците намерили гибелта си в района на селото и дори в самото Паволче (Бурмов, А., Христо и неговата чета. — С., 1974, с. 82–83).

114. Попѝца

Население: 1860 г. — 35 къщи християнски и 120 къщи помашки (ДБИ. т. I, с. 155), 1872 г. — 50 християнски къщи и 84 венчила (Летоструй, Виена, 1873), 1926 г. — 3357 жители, 1934 г. — 3707, 1956 г. — 3483, 1965 г. — 3353, 1975 г. — 3131, 1992 г. — 2476.

Намира се на 5 км югоизточно от Бяла Слатина и е разположено в равна лъка, богата на извори по левия бряг на р. Скът. Плодородното му землище се простира на площ от 38 097 дка. Граничи на изток с Търнък и Еница, на юг — с Бъркачево, на запад — с Комарево и Соколаре, и на север — с Бяла Слатина.

Районът на Попица е богат на древни и антични селища и на неизследвани археологически паметници. На изток от селото в местността Старите лозя са останките от голямо праисторическо селище, съществувало през началото на медно — каменната епоха — петото хилядолетие пр.Хр. Намерени са кремъчни и каменни оръдия на труда и бойни каменни брадви и много керамика. Тук бе открита и една глинена плочка с протописменост (Николов, Б., Знаци върху предмети от глина от праисторическата епоха в Западна България (на френски език). — Студия праисторика, 1986, кн. 8, с. 171, фиг. 5).

Днешното село Попица лежи върху културни пластове на тракийско селище, на трако-римско селище от I — IV в. и на средновековно българско селище, което е съществувало през Първото и Второто български царства. Останките от тези три селища се откриват постоянно при копане в дворовете на Попица. В района на селото се издигат няколко тракийски надгробни могили, които свидетелстват за антично земевладелско имение на тракийски аристократи. В една от тях е разкрито погребение на тракийски воин, който е погребан тук заедно със своя кон. Намерен е мечът на тракиеца и юздата на неговия кон (Миков, В., Предисторически… 1933, с. 160; Попов,Р., ГНМ, т. III, 1921; Същия, ИАИ, т. XIII, 1939, с. 344). От късноантичното трако-римско селище са изровени случайно две сребърни монетни съкровища. Едното е от I — II в. и се състои от сребърни монети, сечени през управлението на римските императори Галба, Адриан и Траян (Герасимов, Т., ИАИ, т. XIV, 1941, с. 345). Второто е от същото време и от същите императори (Герасимов, Т., ИАИ, т. XVII, 1950, с. 318).

На изток от Попица минава Аспаруховият Островски окоп. До селото има следи от землено укрепление, което е връстник на Окопа и местното население го нарича с турската дума Шарамполя. В това землено укрепление е квартирувала войскова част от кавалеристи, които са охранявали Окопа. По всичко изглежда, че днешното село Попица е заселено в края на VII век като войнишко селище, давало бойци за охраната на Окопа. Това показват и находките, които се изравят в Шарамполя и в центъра на днешното село Попица. Те датират от VII до XI в. А в некропола в центъра при читалището се разкриха езически и християнски погребения от X до XIV в. Това показва и старинното име на село Попица. То е образувано от старобългарската Дума поп „височина, връх“ и суфикса -_ица_, което показва, че първоначално името на селото е било двуосновно и втората основа е заменена с -_ица_, както Бреница — от старобългарското брен „кал, тиня“ и -_ица_. Има много върхове и височини в България, които се наричат Поп. Поп се нарича планински връх на север от с. Зверино, който е висок 1163 м; Поп е остър старопланински връх източно от с. Очин дол; връх Попо над с. Черкаски; връх Голи поп при Панагюрище; Поп и Попадия — върхове при Копривщица, и др. Това е научното обяснение за произхода на името на Попица, а някакъв „Поп Ица“, според местната легенда за осмисляне името на селото. С приемането на Източното православно християнство народът е нарекъл свещеника „ПОП“, тъй като е носил на главата си висока цилиндрична капа — „калимавка“.

През второто българско царство село Попица не е прекъсвало живота си и е било на същото място, както показват находките и погребенията. Там е заварено от турските поробители с днешното си име. Още със заробването село Попица е станало войнаганско селище, но се среща в османски регистри за войнагани едва по-късно в един османски документ с дата 12.IX.1692 и 1.IX.1693 г. (ИБИ, т. XX, 1974, с. 269). В посочения по-горе регистър от село Попица са вписани следните войнагани: Вълчо, син на Русин, Върбан, син на Стоян, Донко, син на Марчо, Дорко, син на Доко, Игнат, син на Михал, Марчо, син на Станчо, Михал, син на Турто, Петре, син на Пейо, Радой, син на Драган, Сеньо, син на Никола, Станчо, син на Марчо, и Стоян, син на Гено.

През XVIII в. една жестока помашка колонизация залива селата на Белослатинско и Врачанско. Това са били подивели и алчни селяни от Ловешко и Тетевенско, на които е липсвало народностно съзнание. Те доброволно са приели исляма, за да се отърват от някои данъци, които плащали раите, и да се избавят от мизерията на планинските си селища. След приемането на исляма турската власт им дала право да се заселят в най-плодородните села на равнината и да отнемат от християнското население имотите му. Впрочем те са били мързеливи и отнетата земя я давали под исполица и не я работели, но се държели с българското християнско население като с врагове и му причинявали много нещастия. Помашката колонизация е била истинска напаст за „Златна Попица“. Землището на селото е изключително плодородно. Помаците се развихрили тук, отнемали не само земята, но и женската челят на християните. А те нямало на кого да се жалват. Ето защо, за да се избавят от помашката напаст, много от християнските родове напуснали завинаги селото си. Едни забягнали във Влашко, а други потърсили убежище в селата на запад. Така попишкият род Чаушете се заселил в с. Градешница, родът Манчовци — в с. Осен. От същия този род в с. Осен днес са родовете Василчовци, Горановци, Дешовци, Дупестите и Маринчовци. В други села, където има преселници, те носят селищното си име като родово, наричат ги Попиченете. През 1860 г. в с. Попица останали само 35 семейства християни, а помаците достигнали до 120 къщи. (ДБИ, т. I, 1934, архив на Н. Геров, с. 155). През есента на 1877 г. като чули, че руските войски са обсадили Плевен, помаците от селата на Белослатинско и Врачанско си плюли на петите и се изселили завинаги в Анадола — „Гузен негонен бяга“, казва народът. Тези, които днес се пишат за турци в с. Попица, не са никакви турци, а цигани. След изселването на християнското население в с. Попица останали само родовете: Влъчковци, Вукьовци, Гатовци, Гьошовци, Дилковци, Жиковци, Илийчовци, Клепчовци, Кьосовци, Луканчовци и Цекуровци. През 1872 г. те обитавали 50 християнски къщи и 84 венчила (Летоструй, Виена, 1873). След като се изселили помаците, в с. Попица от разни места придошли родовете: Кременченете, от с. Горна Кремена, а също и Никовци и Свинарците, от Цаконица дошли Чолаците, от с. Караш — Донковци, Драгановци, Нековци и Неновци, от с. Синьо бърдо — Бановци, Бенчовци, Сираковци и Катилете, от с. Кален — Каленченете, от с. Хубавене — Убавенченете, от Тетевенско — Яковци и др.

Въпреки помашката колонизация в с. Попица е имало будно българско християнско население и през XIX в. тук е имало българско училище. Не се знае кога е открито първото училище, но през 1872 г. учителят Петър Йотовче е обучавал 15 момчета в едно отделение (Летоструй. Виена, 1873, с. 59).

115. Пудрѝа

Население: 1910 г. — 1095 жители, 1926 г. — 1434, 1934 г. — 1683, 1946 г. — 1773, 1965 г. — 1560, 1975 г. — 1313, 1992 г. — 897.

Намира се на 20 км западно от Враца и е разположено в равна лъка по левия бряг на р. Ботуня. Землището му заема площ от 19 961 дка. Граничи на изток с Власатица, на юг — с Краводер, на запад — с Урвене, и на север — с Големо Бабино. Южно от селото са разкрити тракийски погребения от V в.пр.Хр. Намерени са бронзови съдове и една изящно изработена бронзова ситула. Двете дръжки на ситулата са прикрепени върху устието посредством две уши, които в долната си част представляват красиво изваяни в релеф женски глави (Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 173, обр. 14). Тук е намерена и една мраморна оброчна плочка с релефно изображение на Хероса — тракийския бог-конник, която датира от късната римска епоха и показва, че е имало светилище на Хероса (Николов, Б., Криводол. Древни култури. — С., 1984, с. 80).

На височината Градище са рушевините на голяма българска средновековна крепост, разрушена от турските нашественици в края на XIV в. Тогава също е бил разрушен и манастирът „Св. Кирик“. До 1897 г. още стърчели стените на манастирската църква, но камъните ѝ били взети от селяните за направа на днешната църква в селото. Сега в Манастира се виждат само изкопи от извадени основи и един оброчен камен кръст, почитан до 1944 г. на християнския празник „Св. Кирик“ като далечен спомен за Манастира „Свети Кирик“.

Село Пудрия е заварено от турските поробители с днешното си име. Среща се в първите османски документи от 1430 г. (РСт, I, с. 450). В друг османски документ, който е датиран от средата на XV в., е записано село Пудрия като тимар с 32 домакинства (ИБИ, т. XVIII, с. 265). Според едно местно предание селото се е местило поради чумна епидемия в местността Селището. При обхождане на тази местност намерихме останки от жилища и битов инвентар, характерен за късното българско средновековие XII — XIV в.

Стари родове в Пудрия са: Аврамовци (Поповци), Беновци, Бешковци (Неделковци), Бачовци, Гацовци, Дудовци, Йордакьовци, Каламците, Кандовци, Манавците, Медарците, Мачоците, Мишовци, Мондовци, Монкинци, Мариенци, Павловци, Ратайците, Русиновци, Цековци и Янакьовци. В края на XIX в. родът Мачоците се изселили във Вършец, а Каламците — във Враца. Още в началото на XIX в. от с. Ръсовец, Пиротско, което е било населено с чисто българско население, в Пудрия дошли и се заселили родовете Гръбльовци, Богденовци и Иговци. След тях дошли едни след други родовете: Бобяците от с. Българска Вела, Старейшините от с. Драганица, Берковско, Златковци от с. Горно Озирово, Григоровци от с. Долна Бела Речка, Манчовци от с. Осиково, Нефелците от с. Нефела, Вангалозете от с. Сумер и Елисейците от с. Елисейна. Не се знае откъде са дошли родовете Вараците, Боновци, Бранковци, Буновци, Влъковци, Гладниците, Гуновци, Гюровци, Данинци, Конярете, Пащрапанете, Пеновци, Подничарете, Резовци и Ценовци.

Името на село Пудрия също не може да се обясни. Не се знае откъде и от какво може да произлиза. В района на селото са запазени още старинни имена на местности като Маслодинец, по-късно заместено с чуждата дума Мандра, старинни имена са също Мусината, Погладец, Шуматра и др. Учебното дело в Пудрия започва от 1846 г. През 1966 г. пудрийчени честваха 120 годишнината на своето първо училище и бе издаден юбилеен вестник. Пудрия спада в района на „а“ говорите и жителите му членуват 3 л., ед.ч. на „О“ — Доло, Врътоко и др.

116. Ра̀довене

Население: 1910 г. — 1019 жители, 1926 г. — 1160, 1934 г. — 1220, 1946 г. — 1231, 1965 г. — 821, 1975 г. — 653, 1992 г. — 447.

Намира се на 20 км източно от Враца и е разположена на 2 км източно от десния бряг на р. Искър сред голям дол по течението на р. Беленска бара, която е десен приток на р. Искър. Землището на Радовене заема площ от 19 822 дка. Граничи на изток с Мушат, на юг — с Роман, на запад — с Долна Бешовица, и на север — с Кунино. Върху крайречната тераса Камика има следи от селище, обитавано през новокаменната епоха. При Блъснати камик се виждат врязани в скалата наскални рисунки и графити. На югоизток от днешното село в местността Пладнището при Двете могили са останките от тракийско селище и неговия некропол (Шкорпил, X. и К., Могили, 1898, с. 106). В същата местност са развалините на една римска вила рустика и пещи за изпичане на битова и строителна керамика, които са пълни с материал. Изглежда, че собственикът на римската ергастерия е изненадан от неприятели и не е могъл да извади от пещите изпечената керамика. Този обект очаква своя сериозен археолог-изследовател. В района на селото са намерени случайно в едно гърне римски монети, сечени през времето на императора Констанций Хлор, (305–306 г.) (Герасимов, Т., ИАИ, т. XX, 1955, с. 607). На северозапад от Радовене в местността Селището са останките от голямо средновековно селище. Според местното предание то е основано от Радо Войвода. Разкрити са средновековни християнски погребения от XIV в., (Миятев, К., Български могилни погребения от XIV в. при с. Радовене, Врачанско, ИАИ, т. V, 1928/29, с. 341).

Село Радовене се споменава с днешното си име в османски документ от средата на XV в. като ленно владение с 26 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 271). В османските регистри за войнагани от 1548 г. до първата половина на XVIII в. са вписани и имената на войнаганите от село Радовен. Срещат се и лични имена, които са вече изчезнали от употреба като Тервели, Батулин, Койно, Бодриян и др. (ИБИ, т. XX, с. 40 и 292). Името на село Радовене е жителско име. Жителите на село Радово са радовене, така, както жителите на Роман са романчене, на Бешовица — бешовичене и пр. Изглежда, че Радово се е наричало средновековното село в местността Селището, откъдето са дошли жителите на днешното село и те са го нарекли с жителското име Радовене.

Стари родове в Радовене са: Баковци, Барбовци, Венчовци (Муняците), Банковци, Барешниците, от който род са Цанкинци, Беновци (от тях са Вушинци и Къдрийте), Брѐзите (те са едно с Пешуновци), Бръкьовци, Вайкинци, Врачовци, Вутовци, Влъчковци, Вътинци (Лизгарете), Гаджовци (Чернювци), Газдовци, Гайдарете, Геновци, Герганете, Глоговци, Господарете, Дановци, Жилковци, Заеците, Иновци, Йотовци, Кирковци (Събинци), Куртинци, Лиловци, Медарете, Миловци, Нановци, Нецинци, Пантовци, Паралонете, Патаринете, Пуеците, Райкинци, Самарете, Стайковци, Танчовци, Тошовци, Узунете, Усовци, Челебийците, Ценовци и Шокерете. Към средата на XIX в. в Радовене се заселили: Брусовци от с. Старо село, Бутанете от с. Беленци, Велювци и Камберете от с. Видраре, Вътковци (Кьосаците) от с. Върбешница и Тоновци от с. Хубавене.

В края на XIX в. десетки семейства от Радовене се изселват поради липса на достатъчно поминък и обработваема земя. Те се заселили главно в селата Враняк, Габаре, Долни Дъбник, Еница и Буковец. В началото на XX в. няколко семейства от Радовене се установили в с. Памукчий, Шуменско. В Освободителната Руско-турска война от Радовене вземат участие като опълченци Павел Дичов от Трета опълченска дружина, който след войната се заселва в с. Комарево, и Филип Йолов от пета опълченска дружина, който след Освобождението се е заселил в гр. Разград. За говора на село Радовене е публикувано специално изследване (Конов, Христо. Речник на говора в с. Радовене, Врачанско. — Българска диалектология, кн. IX., 1979, с. 223–242).

Първото училище в Радовене е отворено през 1841 г. и първият учител е бил Иван Ралчов от с. Видраре, който се е учил в гр. Тетевен. През 1844 г. по негова инициатива се прави и първата Даскалница, паянтова къщичка, където е живял учителят и е учил децата. В 1865 г. тук идва за учител Куто Диков, който се е учил в гр. Плевен при учителя П. В. Оджаков. По инициатива на Куто Диков радовенчене на обществени начала построяват първото училище от кирипичени тухли в 1865 г. Преподавал е по взаимната метода и е учителствал в Радовене до 1871 г. (Орловски, Ст. История на учебното дело във Врачанско. — Сп. Училищен преглед, 1904, кн. 7, с. 11–12).

От землището на с. Радовене сме събрали 262 имена на местности сред които има много стари по произход и образуване: Бангювец, Батовец, Бранювец, Кутровец и др. Те показват, че тук животът не е прекъсвал за дълги периоди от време.

117. Радойково (до 1934 г. — Махмудия)

Население: 1877 г. — 60 къщи татари; 1894 г. — заселено с 30 семейства банатски българи; 1910 г. — 135 жители, 1926 г. — 141; 1934 г. — 98; 1946 г. — 103; 1965 г. — 50; 1975 г. — 47 и 1995 г. — 6.

Като се отива от Бутан за Орехово вляво от шосето в малка низина се виждат десетина дворове и стари къщи. Това е останало сега от село Радойково. То е образувано върху разграбеното землище на запустялото през 1711 г. село Голяма лъка. Селата Войводово и Букьовци (дн. град Мизия) са основани върху същото това землище.

През 1865 г. тук били заселени от турската власт 60 семейства татари от полуостров Крим. Българите от близките села им направили къщи, а турската администрация им дала 1500 дка работна земя. Те не са били склонни да работят земеделие и преживявали с кражби и пладнешки грабежи. Така е било основано селото Махмудия татарлар. През есента на 1877 г. като разбрали, че руските войски са при Плевен, татарите от Махмудия, от селата Гладно поле, Крива бара, Галово, Бръзенски черкези и другите колонии си плюли на петите и бързо се отправили към Анадола. Понеже нямали добитък и коли, те насила реквизирали от българите коли, впрегатен добитък и покъщнина. Будните българи не стоели със скръстени ръце. Те сформирали две въоръжени конни чети, с които преследвали пакостливите черкези и татари. В първата чета са били 60 конника под командата на търнавския учител Петър Иванов Крачунов. Втората конна чета е организирана и командвана от легендарния Иванчо Съйнов от Бяла Слатина. В същата тази чета е бил и поп Минко Цалов и членовете на местните революционни комитети от селата Крушовица, Галиче, Липница и Букьовци. В една турска телеграма от 29.Х.1877 г. се казва: „…жандармеристът Мехмед и такъмът Сюлейман били нападнати от неверниците. Мехмед бил пленен и вързан, а Сюлейман избягал и преследвачите го гонили до Гложене. Тук те се натъкнали на конници черкези под командата на Джан Тимур бей, който започнал битка и освободил Мехмед. Неверниците избягали към село Крушовица. От тях били отнети два коня. Между неверниците са били разпознати жителят на Бяла Слатина Иванчо и един българин от Орехово и двамата въоръжени…“ (НБ КМ, Ор.отд., сигн. ОАК, 263/16, 1877 г.).

Мястото на Махмудия татарлар стояло празно до 1894 г. и се наричало Мамудийски соват. Личели само траповете от татарските землянки и запустелите герани. В посочената година мястото на Махмудийския соват било отново оживено. Било заселено с банатски българи. Те били около 40 семейства от Винга и Темишвар. Банатските българи, които заселили Махмудия са следните: Венци Йосков, Георги Иванов Стоянов, Гюка Францов, Данко Шандуров, Иван Първанов, Иван Бумбаров, Иван Сърбина, Иван Бутбара, Карол Велчов, Йоско Ваньов Дебелия, Макьо Янушов, Митко Малкия, Мито Фелдшера, Палчо Дропчов, Палко Шайков, Паун Иванов, Пацун, Никола Кънколов, Слава Белакожа, Станика Иванов, Стефан Железара, Стефан Славов, Стефан Иванов, Тоно Жегала, Тоно Черния, Михаил Иванов, Шандор Братанов, Франко, Франц Каролев, Янюш Франюш.

Но тези банатски семейства нямали възможност да развият модерно земеделие с 1500 дка земя, останала неразграбена от совата Махмудия. Разграбили го съседите бутанчени и гложенчени, с които се съдели. Ето защо банатчените от Махмудия започнали от 1924 г. да се изселват в с. Бърдарски геран, където имало повече работна земя и по-компактно католическо население. Първи се изселили Михаил Първанов, Бумбаров, Пацун и др. Последен през 1928 г. се изселва Венци Йосков. На тяхно място в Махмудия придошли български семейства от Западна България. Те купили къщите и имотите на банатчените, с които били оземлени от държавата (вж. Държавен вестник, брой 190 от 31.VIII.1896 г.). От 1924 г. насам тук се заселили Никола Костадинов и синовете му Борис, Стоян и Владимир от с. Ножица, Босилеградско (родът Деянови), Борис Сотиров Готов от с. Връдловци, Царибродско (родът Серданови), Борис Петков Македонски от с. Калотина, Царибродско, Спас Христов Симеонов от с. Божица (родът Дживини), Стою Петров Момчилов от с. Божица (родът Деянови), Еленко Йотов от с. Станьевци, Царибродско, Мирчо Благоев, Христо М. Благоев, Мито Стоименов и Коста Петрунов от с. Мала Фуча, Радомирско, Мичо Стоюв Петров от с. Божица (род Момчилови). От с. Дълги Дел, Берковско се преселили Стамен К. Зарков, Йордан М. Божинов и Кръстю Марков (и тримата от рода Кърпузови) и Любен Ц. Николов от рода Кръстинци. От банатските българи останало само семейството на Георги Ив. Стоянов.

През 1934 г. село Махмудия е преименувано на Радойково с министерска заповед № 2820, обнародвана на 14.V1II.1934 г. Това малко и новообразувано на три пъти селце се състоеше от тридесетина къщи, с кметски наместник без канцелария, без общински дом и без читалище, без училище и без елементарно благоустройство. Може би и поради това през последните години жителите му масово се изселиха. Наследниците на Косто Петрунов се заселиха в Гиген, Никополско, на Еленко Йотов — в с. Крушовица, на Борис П. Македонски — в с. Ботево и в с. Бутан. Останалите жители на Радойково се изселиха все в с. Бутан.

118. Ра̀кево (Ра̀кьово сѐло)

Население: 1910 г. — 1184 жители, 1926 г. — 1503, 1934 г. — 1903, 1946 г. — 2118, 1965 г. — 2006, 1975 г. — 1711, 1992 г. — 1166.

Намира се на 25 км северозападно от Враца и е разположено сред равна лъка по двата бряга на р. Ботуня. Землището на селото е 25 078 дка. Граничи на изток с Галатин, на юг — с Криводол, на запад — с Урвене и Добруджа, и на север — с Баурене. Около извора Смърдещец се виждат следи от праисторическо селище, което е обитавано през средния неолит (Николов, Б., Изв.муз. СЗ България, т. 18, 1992 г., с. 18). Върху естествено защитената тераса Чульова дръмка са останките от укрепено селище, обитавано в края на медно — каменната епоха. Откъм изток, където е достъпната част на терасата, личат отбранителен окоп и вал. Земята от окопа е изхвърляна към селището и вероятно е имало и дървена палисада. Тракийско селище през желязната епоха е имало на Кочова поляна, а тракийски могилен некропол се издига на Маркова страна. В една от надгробните могили иманяри са разкрили погребение чрез трупоизгаряне, при което са намерени бронзови накити и глинени съдчета. Едното съдче е чернофирнисов кантарос, внесен от Гърция, а фибулите са тракийски тип. Изглежда да е било богато погребение, но другите неща от гробния инвентар са разграбени (Николов, Б., Археология, 1972, кн. 3, с. 61–63, обр. 9 и 10).

Останки от средновековно селище и неговия некропол са разкрити в местността Под Рушки трап. Намерените в гробовете накити и други предмети датират от периода IX — XIV в. В местността Манастира има развалини от едноабсидна средновековна църква, която е разрушена при поробването на България от турските нашественици в края на ХIV в.

Днешното село Ракьово село, така го наричат жителите на околните села, е пряк наследник на средновековното селище в местността Рушки трап и Манастира. То е заварено от поробителите с днешното си име, което е много лесно обяснимо — „селото на Ракьо“. Личното име Ракьо е от Райко, а Райко е произлязло от Радко с преход на „д“ в „й“. Но кой е бил този Ракьо или Радко, не може да се узнае. Дали е бил герой на селото или негов владетел ще си остане тайна.

Тъй като не са все още преведени всички османски документи, с които разполага Ориенталският отдел на Народната библиотека „Св. Кирил и Методий“ ще се задоволим с това, което е преведено. Село Ракьово е записано в османски документ от 1639 г. (РСт., I, с. 453). От стари хора се знае, че селото се е местило най-напред в Дупни кладенец, а после в Манастира, поради чумни епидемии. В един документ от 1817 г., който се отнася за производители на пчелен мед, срещаме: „Дила от Ракьово село“ и пак „Дила от Ракьово село“ (Архив на Хаджитошеви, т. I, 1984, 451, л. 64 и 67).

Стари родове в Ракьово село са: Гановци (това е родът на проф. Ганев), Герговци, Гоцовци, Гълъбовци, Думановци, Заеците, Кожуарете, Коларците, Линдовци, Марковци, Мильовци, от които са произлезли Каменчовци, Лещаровци и Ранчовци, Минджаковци, Мислинкьовци, Пейовци, Пешоранете, Стойновци, Цондовци, Цоновци (те са едно със Стефановци) и Ценковци (от тях са Чантовци). Изчезнали стари родове са Маджарете, Пировци, Свинарете и Сълковци. Името на последния изчезнал ракьовски род е от старобългарското лично име Съло, което пък произлиза от стб. дума сълъ и означава „пратеник“ и е еднакво с гръцкото лично име Апостол. В последните векове на робството тук дошли и се заселили от Станимъка (Асеновград) родовете Блюдовци, Даскаловци, Куцанковци и Лъговци. Според родовото предание те побягнали от Станимъка, за да не бъдат потурчени насила. През първата половина на XIX в. в Ракьово село дошли от разни места родовете: Дръндарете от с. Урвене, Монкьовци и Мечковци от с. Сумер, Бойчовци, Неновци и Рапонкьовци от с. Балювица, Берковско, Коцовци от с. Дива Слатина и Чульовци от колибите Врачански Веслец. През 1908 г. е завършено строителството на ж.п. линия Мездра — Видин и гара Ракьово и тук минава първият влак от Мездра за Видин. Гарата оживя селото и спомага за заселването на левия бряг на р. Ботуня и образуването на новия квартал край гарата.

В землището на Ракьово село има доста старинни имена на местности като: Барене, Ветрен, Об/в/ръшина, Скрапец, Скръчица, Слана локва, Ъсто и др., които потвърждават, че селото е основано още през българското средновековие и животът тук не е прекъсвал за дълги периоди от време.

119. Ребърко̀во

Население: 1910 г. — 645 жители, 1926 г. — 692, 1934 г. — 725, 1946 г. — 740, 1965 г. — 664, 1975 г. — 600, 1992 г. — 505.

Намира се на 20 км югоизточно от Враца и е разположено сред равна лъка по десния бряг на р. Искър. В последните десетилетия на XX в. се образува нов квартал на селото в местността Пила̀рище и около ж.п. гара Мездра — София. Землището на Ребърково заема площ от 8472 дка. Граничи на изток с Крета и Дърманци, на юг — с Типченица, на запад — с Люти дол и Люти брод, и на север — с Моравица. Околностите му са обитавани от човешки общества още през най-дълбока древност. Около извора Пеловец се намират останки на селище от стария рисуван неолит — шестото хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б., Изв.муз. СЗ България, т. 18, 1992, с. 13, обр. 4). Тук са намерени съдове от глина, върху които геометричните орнаменти са рисувани с черна боя върху червено-винена основа. Срещат се съдове с форма на лале и др. В местностите Джуджера и Мажин град са рушевините на две укрепени праисторически селища, които са обитавани в края на медно — каменната епоха, а това е първата половина на четвъртото хилядолетие пр.Хр. В селището при Джуджера са открити няколко медни брадви-копачи, единият от които е в сбирките на Врачанския музей (Миков, В., ИАИ, т. XXXIII, 1972, с. 59). Останки от антично селище има в местността Смалев дол, а в местността Горна Крета е разкрит средновековен некропол с християнски погребения от XII — XIV в. Заедно със скелетите са намерени бронзови пръстени, гривни, обеци и глинени съдове.

Село Ребърково е заварено от турските нашественици в края на XIV в. с днешното си име, което ще рече, че то е основано през българското средновековие. В един османски документ от 1430 г. селото е записано като обезлюдено: „Рабарково хали“ — „Ребърково празно“ гласи преводът на документа (РСт, I, 453). Това обезлюдяване на Ребърково не е много загадъчно като се има предвид и обезлюдяването на Дърманица, която е била до днешния град Мездра. В други османски документи село Ребърково е вече населено. Така в документ от 1620 г. пише: „Каза Враца, село Ребърково — 19 домакинства, нови 1“. В друг документ с дата 1632 г. четем: „Каза Враца, село Ребърково, бегълци 15 домакинства“. (ТИБИ, т. VII, 1986, с. 265 и 347). В османски документ от 1639 г. е отбелязано, че село Ребърково има 8 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 271). От тези документи става ясно, че през първите векове на робството населението на Ребърково не е било постоянно. Причините за това не са установени. Според едно местно предание в края на XVIII в. кърджалийски банди оплячкосали селото и жителите му отново се разбягали. Няколко родове се заселили в с. Крушовене, Плевенско и в с. Реброво, а останалите обитавани известно време горите в местността Козарника, след което се завърнали на старото си място.

Старите родове в Ребърково: Анговци, Анчовци (Танковци), Баданяците, Баталете, Близнаците, Бръборанците, Бубовци, Вачковци, Вретенарете, Генинци, Гуглите, Гюдолете, от тях са Баклиците, Диловци (те са едно с Бутковци), Елкинци, Кръстанкинци, Манджолете, Мановци, Кележете, Маздраците, Комарете, Петринци, Пипалците (Мигалците), Стаменовци (Гръбльовци), Татарете, Шиндарете и Язовци. В Ребърково са малко преселниците отвън. В края на XIX в. тук се преселват Цаковци и Цоцинци от с. Игнатица. В началото на XX в. много семейства от Ребърково се изселват в селищата на равнината. Така в селата Горник и Джурилово отишли семейства от Гулите и Маздраците, в Бяла Слатина — от Близнаците, Генинци, Диловци и Мановци, в Мездра — от Вачковци и Генинци, в Червен бряг — от Кележете, в Криводол — от Вачковци, в Свищов — от Елкинци, в Ракьово село — от Бръборците и на други места. Изселванията са по икономически причини.

Ребърково е родно място на опълченеца Вуто Велчев от първа опълченска дружина, който е участвал в боевете за освобождение на отечеството при Стара Загора и Шипка. Награден е с руски орден за храброст. Преселва се в с. Джурилово, където е починал на 7.IV. 1899 г. от тифус.

120. Реселѐц

Население: 1872 г. — 125 къщи и 199 венчила (Летоструй, Виена, 1873, с. 58); 1910 г. — 1602 жители, 1926 г. — 1920, 1934 г. — 2069, 1946 г. — 2242, 1985 г. — 1669, 1992 г. — 1445.

Намира се на 38 км югоизточно от Бяла Слатина и на 6 км югозападно от гр. Червен бряг. Разположено е на левия бряг на р. Искър. През селото тече рекичката Ръчене, която се влива източно от селото като ляв приток на р. Искър в местността Разтока. На изток от Реселец е ж.п. гара Реселец на ж.п. линия Червен бряг — София.

Землището на Реселец е богато на археологически и исторически паметници. В местността Езерото има останки от трако-римско селище. Намерени са плочи с латински надписи (Добруски, В., МСб, XV — XVII, 1897, с. 634; Дякович, Б., МСб, XX, 1904, с. 56) и римски надгробни плочи и паметници (Димитров, Д. П., 1942). В местността Биволски камик в разрушена антична сграда бяха открити три сребърни съда. Двата от тях имат в средата по един медальон на римския император Лициний (308–325 г.). Около императорския портрет се чете латински надпис, от който става ясно, че тези съдове са изработени по случай дециналия (десет годишнината от управлението на императора) или това е 318 г. от провъзгласяването на Лициний император на римската държава (Огненова, Л., ИАИ, т. XIX, 1955, с. 233–243). В района на Реселец има няколко антични и средновековни крепости. Те носят имената Калето (Атанасов, А. Реселешкото кале. — Сп. Турист, 1965, кн. 3, с. 19), Градището (Велков, И., Градища. — ГПлНМ, 1950, с. 157), Лесковско градище, Реселешки кукли и др. За тях е писано много, но никой археолог не ги е изследвал. Намерени са също и римски монети (Герасимов, Т., ИАИ, XXVI, 1963, с. 257).

Реселец е бил голям средновековен български град и крепост и важен административен център в средновековната българска държава. Турските завоеватели го наследяват като град и като голям административен център. В първите векове на робството те го водят като вилает Реселец. Вилает е голяма административна единица в османската империя, която е била разделяна на санджаци (области) и кази (околии). Според един османски документ от 1430 г. Реселец е град и вилает. В друг с дата 1491 г. град Реселец е също вилает (РСт., I, с 453). В османските документи за ленните владения (хасове, зиамети и тимари) от XV в. е вписан като дял от зиамет. Негов заим е Солак Юсуф. В този зиамет влиза част от града Реселец с домакинства мюсюлмани — 1, домакинства неверници — 24, вдовици — 4, приход без испенча — 2962 акчета. Дял от град Реселец е бил по същото това време и тимарът на Джасус Карагьоз, който го владее и участва във военните походи. Към този дял от града към тимара на Джасус е спадало и село Паволче с 36 домакиства, 7 вдовици и приход 5115 акчета (ИБИ, т. XIII, 1966, с. 247 и 249).

Навярно през времето на Второто българско царство град Реселец е бил войнишко селище от бащиници, които са давали войници за армията на царя, но са запазвали своята собствена земя без феодалните ограничения. Тази организация са наследили и запазили турските поробители. Те освободили бащинниците от някои данъци и им дали да владеят земята си, но се числели към войнаганския институт от помощни войски. Българските войнагани са отглеждали султански коне за войската, косили са султански ливади и пр. Така част от населението на град Реселец е било войнаганско, което не влизало в състава на зиамета и тимара. В един османски регистър за войнуци от 1548 г. от град Реселец са записани имената на войнаганите: Стойо, син на Петко, Драган, син на Тошко, Йончо, син на Обретен, и Бело, син на Радослав. В друг регистър за войнуци от първата половина на XVII в. се вижда, че Реселец е изгубил статута на град и е записан като село, от което са войнаганите: Георги, син на Станислав, Стойо, син на Недо, и Стойо, син на Солад. В османските регистри за войнуци от първата половина на XVIII в. от село Реселец са записани войнуците: Торбо, син на Тошко, Недо, син на Стойо, Драгой, син на Неделко, Райко, син на Стойо, и Васил, син на Бойко (ИБИ, т. XX, 1974, с. 58, 60, 98, 181, 185, 291 и 333).

По-изтъкнати стари родове в Реселец са: Аньовци, Гъдуларците, Коновци, Крайнинци, Събинци, Мераците, Полулеевци, Пеловци, Филийците, Чековци и др. Реселец е дало много изселници в селата на Белослатинско и Ореховско. Така семейства от родовете Гъдуларците и Филийците се изселват в с. Селановци, от Полулеевци и Мераците — в Алтимир, от Чековци — в Роман, и на други места.

Първото килийно училище в Реселец е открито през 1820 г., а в 1872 г. в същото училище е учител Върбан Петков, който обучава 20 момчета в едно отделение (Летоструй, Виена, 1873, с. 59). В землището на Реселец са запазени много старинни имена на местности: Бръглес, Виса, Връница, Въгреница, Голеш, Гламеа, Джуглата, Крътеш, Кални затун, Крещта, Острога, Пу̀кела, Прокопанта̀, Пропа̀сище, По̀калите, Разто̀ка, Рудина̀та, Ручѝ ка̀мик, Стублата, Чутна и др. Тези имена показват старинността на Реселец и това, че тук животът не е прекъсвал за дълги периоди от време.

121. Ро̀гозен

Население: 1872 г. — 129 къщи и 255 венчила (Летоструй, 1873), 1877 г. — 137 къщи и 290 семейства (Материалы для изучения Болгарыи. Част III, вып. V, Букурещт, 1877 г.); 1900 г. — 270 къщи и 1614 жители, 1910 г. — 1959, 1926 г. — 2768, 1934 г. — 3270, 1946 г. — 3316, 1965 г. — 2922, 1975 г. — 2406, 1992 г. — 1779.

Намира се на 35 км южно от Орехово и е разположено в малко раздолие с много извори. Плодородното му землище се простира на площ от 40 690 дка. Граничи на изток с Добралево и Сираково, на юг — с Малорът, на запад — с Фурен и Манастирище, и на север — с Бързина и Алтимер. Рогозен е богато на тракийски паметници. В местността Турек са останките от голямо тракийско селище, съществувало през желязната епоха — първото хилядолетие пр.Хр. Тук бе намерен един добре запазен бронзов шлем на тракийски воин. Шлемът е от така наречения халкидски тип и датира от края на петия и началото на четвъртия век пр.Хр. (Николов, Б., Археология, 1990, кн. IV, с. 19–21, обр. 7 и 8). В района на селото се издигат няколко тракийски надгробни могили. В една от тях е разкрито погребение на тракийски воин и неговото оръжие (Шкорпил, К., и X. Могили. — Пловдив, 1898, с. 71). Западно от Рогозен в местността Турски кладенец са останките на трако-римско селище, обитавано през II — IV в. Северно от днешното Рогозен е местността Селището. Тук са развалините на голямо средновековно селище, където най-напред се е заселило село Рогозен. Разкриват се основи на жилища, пещи и домашен инвентар, което показва, че селището е обитавано през Първото и Второто българско царство. Намерено е и съкровище от сребърни монети, сечени през управлението на царя Михаил II Асен (1246–1256 г.). За съжаление са пръснати между намервачите и ние можахме да прегледаме само стотина от тях. Това селище е било опожарено и обезлюдено при нашествието на турците в края на XIV в. Такава е била съдбата и на селата Девене, Еница и др. В един османски документ от средата на XV в. Рогозен е записано като мезра. Думата мезра е арабска и означава землище на обезлюдено село (ИБИ, т. XIII, 1966, с. 257). В друг османски регистър от 1454 г. Рогозен е записано също като мезра (Гандев, X., 1972, с. 25–34). Тези документи са важни по две причини. Те доказват кога е било обезлюдено Рогозен в местността Селището и второ, че селото е заварено от турските поробители с днешното си име Рогозен. Името му е старо и произлиза от думата рогоз- „широколистен папур“, от който плетат рогозки, и суфикса -_ен_, който определя мястото, където расте рогоз. Със същия суфикс са образувани и имената на селата Брус -_ен_, Вет/ъ/р -_ен_, Вод -_ен_ и др.

Стари родове в Рогозен са: Атанасовци, Банчовци, Бешировци Бонинци, Брадатовци, Брусарците, Бръборете, Брънковци, Бузовци, Ванинци (Поповци), Винарковци, Вълчановци (Спасовци), Джиганете, Дръндарете, Духльовци, Заеците, Каменчовци, Коларците (Пенезовци), Косачете, Кукумензовци, Къновци, Лъжовци, Мариновци, Маринци, Монтовци, Пазийте, Пашовци, Петлеците, Печовци, Пешаците, Пиперлийте, Предовци, Пчешколиловци, Райкинци, Ружовци, Славовци, Стаменовци, Стойчовци (от този род са Глоговци и Кертовци), Янкуловци и др. Някои от тези родове знаят по предание, че прадедите им са от местността Селището, но след запустяването му са се укривали из горите. Кога са дошли първите родове и колко време Рогозен е било мезра не може да се докаже, щото няма преведени османски документи за селото. Чак през 1606 и 1666 г. село Рогозен е записано като тимар (вид ленно владение) с 23 домакинства (РСт., I, с. 454). А в един друг османски документ с дата 1828 г. пише, че тимарът в село Рогозен, каза Рахово, е преминал по наследство от бащата върху Салих, син на Осман, който живее във Враца и има добив от селото 250 гроша (НБ КМ, Ор.отд., Вр., Фонд 29, арх.един. 582). Щом като според документа Рогозен е било ленно владение през 1828 г. то неще и дума, че селото е било тимар и в предните векове. Старите родове на Рогозен са образували ядрото на селото. Техните дворове и къщи са около центъра при Четирите кладенци. През времето на кърджалийските разбойнически банди в края на XVIII в. от Рогозен се изселили родовете Геловци в с. Горун махала (дн. гр. Пелово), Плевенско, където ги наричат Рогозянете, а Дочовци (Рендаците) — в с. Струпец, Карловци — в с. Курново, а Райкинци потърсили убежище във Влашко и на връщане от тях останали в с. Сърбеница (дн. Софрониево), наричани там Пецовци и Баникови.

През целия деветнадесети век в Рогозен прииждали от разни места преселници. Това са родовете Божкови и Бърдарете (от тях са Йонкинци и Пеловци) от с. Тишевица, Въловци от с. Буковец, Геризовци от с. Букьовци (дн. гр. Мизия), Дуповци от с. Ковачица, Ломско, Кюковци от с. Д. Кремена (от същия род са Илиевци и Миловци); Мачуганете дошли от с. Девене, Рагьовци (Третяците) — от с. Бреница, Маджарете — от с. Черешовица, Берковско, Драмкинци — от с. Крушовица, Леваците — с Борован, Галатинците — от с. Галатин. Към края на XIX в. от гр. Пирдоп идват Пирдопченете (Ганчовци), от с. Рибарица, Тетевенско, тук се заселват Цървулковци, а Бойчовци — от гр. Габрово.

Пришелците обаче не са оказали влияние върху местните обичаи, народната носия и говора. Говорът на Рогозен е на границата между Врачанския и Белослатинския. Личните местоимения в Рогозен са: я, тизе, он, она, они. Показателното местоимение за 3 л., ед.ч., ж. род е инги. Произнася се во̀дъ, гла̀въ, ду̀шъ, гувно, връбъ, дръво, мрътвинъ, влък, млъчи и пр. Населението не „яка“ и не произнася началното и интервокалното „х“: леп, дедо, сенкя, артиа, дреа, тугла и пр. Думите са загубили йотацията си, което се проявява в имената на местностите.

Първото училище в Рогозен е открито в 1863 г. в къщата на поп Дило с пръв учител Кръскю Ценов от с. Девене. През 1869 г. учител става Петър Велков от Рогозен, който през 1872 г. обучава 26 момчета в едно отделение (Летоструй, Виена, 1873, с. 60; Архив И. Н. Илчев, ОИМ Враца, сигн. I, 1346, 1927). След него в Рогозен е учителствал Илчо Горанов от с. Д. Гноеница.

Есента на 1985 г., като копаел в градината си да постави водопроводни тръби в североизточната част на селото в местността Черни брод, рогозянинът Иван Димитров Закачалски случайно открил на 0,40м. дълбочина първия дял на прочутото вече в цял свят РОГОЗЕНСКО ТРАКИЙСКО СРЕБЪРНО СЪКРОВИЩЕ. Първият дял на това най-голямо досега в България тракийско съкровище се състои от 65 броя кани, фиали и чаши, изработени от най-чиста проба сребро с позлата. Намервачът го предаде безвъзмездно на музея във Враца. Археологът Богдан Николов веднага замина за Рогозен с екип от археолози, фотограф и работници и започна работа, за да открие втория дял, като смятал, че е било заровено при опасност на два дяла, така както са укрити в земята Букьовското, Летнишкото, Луковитското и др. На връх Богоявление на 6 януари 1986 г. бе открит вторият дял от това знаменито съкровище, който се състои точно от сто сребърни съдове. Като прибавим към тях и 65-те от първия дял стават общо 165. Това са 54 канички, 108 фиали и 3 чаши. Принадлежало е на богат тракийски владетелски род и е било укрито при някакво голямо бедствие или нашествие на неприятели в началото на втората половина на четвъртия век пр.Хр. в земите на трибалите траки. Върху съдовете са изобразени фигури на тракийски божества, митически живогни и сцени от религията на траките. Като декоративни елементи се срещат лотосови цветове, бръшлян, палмети, розети и др. Върху 14 от съдовете са гравирани с гръцки букви тракийски лични имена като Котис, Дизлояс, Керсеблепт, Саток, Дидюкаймо и др., а също така и имената на някои тракийски градове като Аргиске, Бео, Сайдава, Апро и др. Върху 15 от фиалите са врязани отделни букви и знаци от гръцката акрофонична система, чрез някои от които е изразена стойността на сребърните предмети. Фризове от пластични композиции изобразяват сцени от тракийската митология: колесница, теглена от четворка крилати коне, вози Великата богиня на траките. Тя е представена веднъж като ловджийка, от другата страна на каната Богинята държи напъпило дряново клонче. В друга сцена е представен нейният син, който убива глиган. Тези изображения и сцени се срещат за първи път и разкриват божества и култове от един по-ранен етап от развитието на тракийската митология в една област, в която е процъфтявала векове наред. Рогозенското съкровище е най-голямата колекция от произведения на тракийската торевтика. Съдовете са изработени от различни златари и ателиета на територията на днешна Северозападна България, където е била държавата на трибалите. Само няколко са изработени в центрове около Егея и Анатолия. Това съкровище не е изработено наведнъж, а в продължение на много десетилетия през пети и първата половина на четвърти век пр.Хр. То показва, че в земята на трибалите е съществувала художествена школа, която продължава местната тракийска традиция и развива локално стилистично направление. Рогозенското съкровище е ценен извор за изучаване на историята, религията и святоразбирането, културата и изкуството на древните траки.

Книгопис за Рогозенското съкровище:

1. Богдан Николов и колектив. Уникално тракийско съкровище. — Сп. Музеи и паметници на културата. — С., 1986, кн. 1, с. 38–47.

2. Богдан Николов. Фракийский клад из Рогозена. — 1986, изд. Мин. культуры СССР, Госуд. музей им. Пушкин и К. култура в София.

3. Богдан Николов и др. Тракийско сребърно съкровище от рогозен. — Изв.муз. в СЗ България, т. XII, 1987, с. 9–133.

4. Богдан Николов. Древнефракийский клад села Рогозен. — Сп. Обзор, 1986, кн. 76, с. 89–97 и в същото списание на испански, френски и английски езици от същия автор.

5. Богдан Николов и др. Рогозенското тракийско съкровище. — В: Тракийското съкровище от Рогозен, с. 49, и сл. — С., 1988, издание на БАН. Същото и на английски език.

6. Богдан Николов. Фиалите от Рогозенското съкровище; Каните от Рогозенското съкровище; Чашите от Рогозенското съкровище; Каталог на Рогозенското съкровище (с колектив). — Сп. Изкуство, 1986, кн. 6, с. 8–37 и 46–59.

7. Богдан Николов. Голямата чаша от Рогозенското съкровище. — Сп. Археология, С., 1987, кн. 2, с. 38–47.

8. Bogdan Nikolov. The Rogozen thracian treasure. — Sofia press, 1986, 62 ctp.

9. Bogdan Nikolov. Thrakische Schatze aus dem Gebiet von Vraca. Sofia press, 1988, c. 33–54.

10. Bogdan Nikolov. Thracian Treasures from the Vraca area. — Sofia press, 1988, c. 32–54.

11. Bogdan Nikolov et c.t.r. The Thracian Treasure from Rogozen, Bulgaria. — Sofia, 1988, Bulgarian Academy of sciences, p. 51–160.

12. Bogdan Nikolov. The Rogozen Treasure. — Sofia 1989, Publishing House of the Academy of Sciences, p. 14–46.

13. Bogdan Nikolov. Le tresor thrace de Rogozen, dep. de Vratsa, Bulgarie. — Thraco-Dacica, t.X, nr 1–2, Bucuresti 1989, p. 189–196.

14. Bogdan Nikolov. The neu Thracian Treasure from Rogozen, Bulgaria. — Published for the Trustees of the British Museum by British Museum Publications, London, 1986, 15–21.

15. Bogdan Nikolov, The Thracian Silver Treasure from Rogozen. — In: Southeasters Europe; L’Europe du Sud-Est, vol. 13, nos. 1–2, 1986, p. 1–25, Printed in United States of America.

16. Bogdan Nikolov, Le Tresor d’orfevrerie thrace de Rogozen. — Archeologia, n 222 — mars 1987, Paris, p. 40–52.

17. Bogdan Nikolov. Der Thrakische Silbershatz aus Rogozen, Bulgarien. — Sofia, 1987, 46–50.

18. Bogdan Nikolov. De Thracische Konigschat. In: Thracische Konings schat, 1990, Amsterdam, c. 14–20.

122. Ро̀ман

Население: 1910 г. — 1053 жители, 1926 г. — 1584, 1934 г. — 1769, 1946 г. — 2061, 1965 г. — 2860, 1975 г. — 3140, 1992 г. — 3758.

От 1969 г. придобива статута на град. Намира се на 35 км източно от Враца и е разположен в равна лъка при вливането на р. Мали Искър в р. Голям Искър. Землището му е малко и заема площ от 16 778 дка. Граничи на изток с Хубавене и Мушат, на юг — със Струпен, на запад — с Долна Бешовица, и на север — с Радовене и Кунино. В землището на Роман са открити останки на селища от новокаменната и медно — каменната епохи. Намерен е един калъп за отливане на бойни брадви от бронз. Калъпът е изработен от камък и е добре запазен (Шкорпил, К., и X. Могили. — Пловдив, 1898, с. 107; Миков, В. Предисторически… 1933, с. 104). Днешният град Роман е разположен върху културен пласт от голямо тракийско селище. Разкрит е и тракийски некропол от желязната епоха, в който са засвидетелствани погребения, извършени чрез изгаряне на трупа върху клада и пепелта е поставяна в глинени погребални урни. В местността Равнището е намерен граничен камък с латински надпис от времето на император Хадриан (117–138 г.). От надписа се разбира, че тук е била границата между римските провинции Мизия и Тракия (Филов, Б., ИБАД, т. II, 1911, с. 271). В самия град е намерена находка от няколко стотин медни монети, сечени по времето на император Валентиниан (376–378 г.). Тази монетна находка отразява времето на второто готско нашествие в пределите на римската империя в края на IV в. (Юрукова, Й., Археология, 1983, кн. 1–2, с. 116). На височината западно от Роман, гдето са лозята и вилната зона, има останки от римска вила рустика.

На изток от Роман на височината Градище са развалините на Романова крепост. Крепостният зид, правен от ломени камъни и бял варов разтвор, има запазена височина до 3 м. и дебелина 2 м. Намерените тук предмети и оръжия сочат един дълъг период на използване на тази крепост. Тя е служила като военен гарнизон през римската епоха, през времето на ранна Византия и през българското средновековие. Макар че на Романова крепост не са правени археологически разкопки и изследвания, ясно личат три строителни периоди на крепостните стени и в профилите на иманярските изкопи.

Роман се споменава за първи път с днешното си име в един османски документ от 1430 г. (РСт, I, с. 454). В друг документ от средата на XV в. Роман е записано като тимар, смесен с войнагани, и има 33 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 261). В трети, който има дата 1479 г., пише следното: „Село Роман, домакинства 30, вдовици — 3. От зевад (запасни) войнагани в селото — домакинства 22, вдовици 15 и 3-ма войнагани“ (ТИБИ, т. II, 1966, с. 161 и 333). В документ от 1715 г. също е записано, че село Роман е смесено със зиамет и бащиници (НБ КМ, Ор.отд., Фонд 29, арх.ед. 167). През XVIII в. турската власт настанила в Роман колонисти помаци от Ловчанско и Тетевенско. През есента на 1877 г. помаците се изселили завинаги от Роман в Анадола, понеже се страхували от отмъщение заради злините, които били сторили на християнското население. Те не са оставили добри спомени тук. В един документ пише, че помакът, който е братовчед на Ахмед от Роман, заедно с помаците от с. Бресте, нападали и ограбвали кошарите между селата Радовене и Бешовиците (НБ КМ, Ор.отд., Вд, 93/42, док. 1 от 28.III.1876 г.).

В 1897 г. тържествено е открита ж.п. линия Роман — София. На тържеството в Роман са присъствали цар Фердинанд и сръбският крал Милан. Първите три години влакът се е движел от Роман до София, а след като бил построен мостът над р. Искър при Роман се установила и връзка с Червен бряг. Железницата създава условия за развитие на икономиката и търговията в селището и за увеличаване на неговото население. През последните години в Роман бе построен и започна да работи завод за производство на стоманени телени въжета.

Стари родове в Роман са: Бараците, Боевци, Ватковци (към тях са Бойджийте и Филиповци), Вътковци, Диловци, (от тях са Капитанците), Кръжанете (Цаловци), Къловци (те са едно с Пеловци), Мариновци, Панталеовци, Проферанците, Рашкинци, Рашовци и Свинаките. След изселването на помашките колонизатори в Роман придошли и се заселили от разни места следните семейства: Сръндаците и Тикварете (Кякеровци) от с. Синьо бърдо, Миковци от Курново, Карашченете от с. Караш, Лалеви от гр. Тетевен, Обрешкови от с. Батулци, Кръскьови от с. Долна Бешовица, Митовци — от Радовене, Гюлдумете — от с. Кунино, Кръкижете — от Хубавене, Кунчовци — от с. Литаково, Найденовци — от карашките колиби Марково равнище, Лаловци — от Видраре и Маринчовци — от с. Струпец.

Името на град Роман произлиза направо от личното име на човек, който през българското средновековие се е казвал Роман. А може да е и прилагателно от личното име Роман, с „ь“ (вж. у Заимов, Й. Българки географски имена с ь. — С., 1973, с. 154; Миков, В. обяснява името Роман с растението роман „равнец“ — вж. Произход и значение на имената… С., 1943, с. 226).

123. Ру̀ска Бѐла (XIV — XVIII в. — Долна Бела; до 1878 г. — Турска Бела; до 1938 г. — Бела Руска).

Население: 1910 г. — 719 жители, 1926 г. — 820, 1934 г. — 875, 1946 г. — 856, 1965 г. — 861, 1975 г. — 808, 1992 г. — 579.

Намира се на 10 км източно от Враца и е разположено върху невисока слънчева тераса. Землището му обхваща площ от 11 585 дка. Граничи на изток с Мездра, на юг — с Моравица, на запад — с Паволче, и на север — с Косталево, Крапец и Боденец. В района на Руска Бела се издигат четири тракийски надгробни могили, които не са проучени, но те свидетелстват, че тук е имало тракийско земевладелско имение.

Селото се споменава за първи път в османски документ от средата на XV в. под името Долна Бела, за разлика от Горна Бела — село в същия документ (ИБИ, т. XIII, с. 238). Една ранна помашка колонизация нарушава религиозния облик на селото. Така в края на XVII в. селото е преименувано от Долна Бела на Турска Бела от придошлите от Тетевенско и Ловчанско. В един османски документ за набиране на гребци за турския дунавски флот през 1673 г. е записано следното: „От село Бела Муслим (е мобилизиран) Рамазан, с поръчител брат му Мустафа от същото село. Едно лице — 30 гроша…“ (НБ КМ, Ор.отд. Ф. 29, ед. 164/14). Следва да се приеме, че през втората половина на XVII в. в това село е имало вече помаци. Според едно местно предание до края на XVIII в. селото се е намирало в местността Селището, където има голям карстов извор с бяла варовита вода и бял пясък, от което произлиза и името на селото Бела. Тъй като във Врачанското поле има две села с името Бела (това е слятото през 1942 г. село Горна Бела или Българска Бела с Мало Бабино, които образували днешното Бели извор). Ето защо едното било наречено Горна Бела, а другото Долна Бела.

В началото на XIX в. част от помаците напуснали селото, а останалите се претопили сред християните. По същото това време изглежда, че селото се е преместило от местността Селището на сегашното си място. В два документа от 1812 и 1813 г.г., относно производството на свила, срещаме производители на пашкули: „От Бела турска: Валко Николов, Мино Тодоров, Андро Сапков, Йоло Старейшината, Стоян Банчов, Цено Тодоров…“ (Архив на Хаджитошеви, т. I, 432, л. 31 и л. 37).

Стари родове, които помнят прадедите им да са дошли от местността Селището, са: Буеците, Бушкарете, Валовци, Великинци, Генинци, Герговци, Дамяновци, Дойчовци, Еленкинци (Мачоците), Златинци, Йончовци, Качовци, Крапенярете, Кьосовци, Лаковци, Лилянинци, Лукарците, Минковци, Мицовци, Нановци (Грънчарете — от този род е ботевият четник Никола Нанов Вълков), Никовци, Николчовци, Пепеляците, Петровци (от тях са Говедарците, Гошовци и Гугльовци), Пешуновци, Поповци и Томовци (Кънчовци). В края на XVIII в. от обезлюденото село Дърводелци в Руска Бела се заселили родовете Ватинци и Коминярете (Вирийте). Около средата на XIX в. тук дошли още няколко семейства от разни места: Вацовци от с. Игнатица, Турлаците от Годечко, Цаковци и Босовци (от този род е детският писател Асен Босев) дошли от Боженица през с. Крета. В османски документ от 1870 г. има списък на жителите на село Турска Бела (изброени са само мъжете). От този списък се вижда, че населението на Турска Бела е чисто българско християнско. Помаците са се изселили или са претопени (НБ КМ, Ор.отд. Вц, Фонд 29/956, 1 д, 431). Старата носия до Освобождението е била бялодрешковска. Селото е спадало в зоната на „а“ говорите, но днес от този говор няма и следа. В имената на местностите е запазено членуването на „о“ в 3 л., ед.ч., м.р.: Брего̀, Орнича̀ко и др.

124. Сара̀ево (Ченгенѐ сара̀й)

Население: 1877 г. — 19 къщи и 37 семейства, 1910 г. — 191 жители, 1926 г. — 253, 1934 г. — 299, 1946 г. — 309, 1956 г. — 271, 1965 г. — 216, 1975 г. — 160, 1985 г. — 120, 1992 г. — 95.

Намира се на 10 км западно от Орехово е разположено на висока тераса до десния бряг на р. Скът. През античността районът на днешното Сараево е обитаван от тракийски общества. На височината Маркова могила са разкрити тракийски погребения, извършени чрез изгаряне на трупа на мъртвия. В пепелта от кладата са намерени тракийска жепязна юзда на лостове със строг зъбалец, бронзови украшения и една добре запазена бронзова лъковидна фибула от II в.пр.Хр. (Миков, В., ИАИ, т. XXI, 1957, с. 300). Западно от железопътната спирка Сараево също се намират тракийски погребения. В една нива на това място е било разкрито погребение на тракийски воин. До урната с пепелта на изгорения мъртвец са намерени железен меч, върхове за копия, тракийска махайра, умбо от щит и желязна тока от колана на боеца. Тези предмети датират погребението от втория век пр.Хр. и се пазели в историческия музей на град Орехово (Велков, И., ИАИ, XXI, 1957, с. 314).

Не може да се установи кога е възникнало село Сараево, което турците са наричали с пейоративното име Ченгене сарай, което ще рече цигански палат. Но при всички случаи това малко селце е съществувало през последните векове на турското робство. През време на Руско-турската война от 1828/29 г.г., когато руските войски превзели Орехово, населението на Сараево е подпомогнало войската на русите. След примирието и оттеглянето на руснаците сараевчени се уплашили от турско отмъщение и избягали през Дунава във Влашко. На 10 април 1830 г. те подали колективна молба да бъдат настанени в румънското село Пъмънту умфлат, където били отседнали. Към тази молба е приложен и списък с имената на главите на сараевските семейства. Те са следните: Никола, син на Йордаке, Стоян, негов брат, Марин, Флоро, зет на Йордаке, Марин, зет на Йордаке, Радо пъдаря, Иван, Йон Морару и Ника Еремия (Романски, Ст., 1930, с. 99). Дали тези семейства са се завърнали обратно в родното си село Сараево, това не може да се докаже.

Училището в Сараево е открито едва през 1909 г. (Архив И. Н. Илчев, ОИМ Враца, сигн. I, 1346, 1927).

Стари родове в Сараево са: Вандини, Динковци (наричат ги още Галчовци и те са половината от селото днес), Качинци, Маринци, Митринци, Ненкинци, Ристанкинци, Стефановци и Тодорицини. В село Сараево има малко семейства, които са придошли отвън. Те са Арнаудови, които са дошли от Шкодренско през XVIII в., Македонците дошли през XIX в. от Македония, Йоновци от с. Хърлец и Сръбенченете от с. Сърбеница (дн. Софрониево).

125. Села̀новци

Население: 1872 г. — 325 къщи и 581 венчила; 1900 г. — 3545 жители, 1910 г. — 4233, 1926 г. — 5543, 1934 г. — 6483, 1946 г. — 7259, 1975 г. — 6623, 1992 г. — 6600.

Намира се на 9 км източно от Орехово и от 1950 г. е преместено горе на равното на 6 км южно от р. Дунав. Землището му е голямо и заема площ от 105 686 дка. Граничи на изток с Остров и Галово, на юг — с Кнежа, Бърдарски геран и Галиче, на запад — с Крушовица, Букьовци (дн. гр. Мизия), Орехово и Лесковец, и на север — с Румъния през р. Дунав.

Най-старите останки от живот на човешки общества са намерени в зеленчуковите градини в местността Лъката над Блатото. Разкрити са погребения чрез трупоизгаряне и глинени съдчета с аскоподобна форма. Те датират от началото на бронзовата епоха или края на четвъртото хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б., Эпоха ранней в Северозападной Болгарий и некрополь у села Тырнава. — Трация преисторика, Суплементум Пулпудева 3. — София, 1982, с. 197, обр. 3). През ранната античност в района на Селановци е имало най-малко две тракийски селища. Следи от едното са намерени в местността Манастира, а другото селище е на югозапад в местността Косаня, под Косански геран. При копане и при оран тук се изравят късове от глинени съдове, които са характерни за желязната епоха. Свидетелство за имение на тракийски земевладелски род са и тракийските земни могили, които се издигат в землището на Селановци. Могили от траките има и в местността Селището. През 1940 г. в Старото село е изровена от пороя мраморна скулптурна фигура на Добрия пастир, която е едно раннохристиянско произведение. В двора на Тоно Върбанов пък е открита случайно мраморна оброчна плоча с релефно изображение на бога на стихийните сили на природата Силен (Велков, И., ИАИ, т. XIV, 1943, с. 274; Димитров, Д. Две изображения на Добрия пастир от България. — Изв.ист.д-во, т. XIX/XX, 1944, с. 40). Намерени са също римски монети (Филов, Б., ИБАД, т. III, св. I, 1913, с. 333; Герасимов, Т., ИАИ, т. XI, 1937, с. 321), както и глинени съдове и римски тухли с печати на Първи италиянски легион (Филов, Б., ИБАД, т. II, 1911, с. 275). Тези находки недвусмислено показват, че Старото село Селановци лежи върху културен пласт на трако-римско селище, което е съществувало до V — VI в.сл.Хр.

Селановци е известно с днешното си име в един османски документ от 1430 г., в който пише: „Към зиамета Рахово се числят селата Селановци с 16 къщи, Крушовица с 71 къщи, Галиче с 23 къщи и Проданковец с 11 къщи…“ (РСт., I, с. 458). В друг османски документ, датиран от средата на XV в., е записано следното: „Зиамет Рахово, негов заим е Емирне бей… Село Селановци, лично владение на заима: домакинства — 23, вдовици — 3, приход без испенча — 1555 акчета…“ (ИБИ, т. ХIII, 1966, с. 243). От това сведение се налага изводът, че село Селановци е основано много преди края на XIV в. и е заварено в края на XIV в. от османските нашественици с днешното си име. Прави впечатление, че населението на Селановци през първите векове на робството е твърде намаляло. В друг османски документ с дата 1620 г. пише: „Каза Рахова, село Селановци — 10 домакинства“ (ТИБИ, т. VII С., 1986, с. 267). За същия този период от време пътешественикът Хаджи Калфа пише, че Ореховският край прилича на същинска пустиня (Мустафа бен Абдулах Хаджи Калфа. Румелия и Босна. — В: Архив за поселищни проучвания. С., 1938, кн. 2, с. 92). Името на село Селановци е записано и в археологическите изследвания на граф Марсили през XVII в. (Димитров, Д. П., Археологическите изследвания на граф Луиджи Марсили из българските земи в края на XVII в. — ГСУИФФ, т. 43, 1946–1947, с. 9). Селановци се среща и в един план на р. Дунав, съставен през 1779–1782 г. (Коледаров, П., 1979, с. 145). В един по-късен османски документ, който има дата 1673 г. и се отнася за набиране на гребци за турския дунавски флот, от село Селановци е мобилизиран Павле, син на Стоян (РСт., I, с. 457). В регистър за войнуци от първата половина на XVIII в. са записани войнагани на сераскера Мехмед, син на Бейли, от селата Селановци и Галиче, спадащи към каза Рахова.

До 1950 г. село Селановци е било разположено край извори и кладенци в стръмни долове, които са на север от днешното му място. Селото се е деляло на отделни махали. За най-стари се считат махалите Главъ̀, Група̀ня и Тѝлин дол. Махалите на Старото село Селановци и техните родове изброяваме последователно от изток към запад:

1. Махалата Сѐлище се е намирала около извора Сѐлишка во̀да. Тук са живели родовете: Вакини, Вачовци, Вешинци, Гръчовци, Манинци, Наковци (Калмуците), Нацинци и Николицовци. През първата половина на XIX в. се заселили от с. Реселец Гъдуларците и Пеловци, които са от реселешкия род Филийците. Към средата на XIX в. от с. Две могили, Русенско тук се преселили Гелковци, а през 1906 г. от гр. Габрово в махала Селище се установили Начови.

2. Махала Тилин дол. Тук са живели родовете: Беновци, Бранковци, Гьоргьовци (Топалете), Даковите, Кальовци, Марковци (Точовци), Минковци, Мондовци, Перчовци, Пешановци (Бояджийте и Трифоновци) и Челебийте. Към тази махала спада и Куртова могила, където са живели семейства от рода Тремпаците.

3. Махала Групаня или Душманова махала. Така се е наричала по името на стария Душманов род, който сетне се разделя на: Бетовци (от тях през 1890 г. се изселили в с. Галово), Данкинци, Драгановци, Калугерете, Костовци, Нетовци, Петканинци, Пеновци и Пентовци. Други родове, които са живели в тази махала са: Бубулците, Банкинци (Бръзаците), Бендарците, Бенчовци, Василовци (Становци), Дуновци (Ниновци), Йорговци (от тях е майката на професор Петко Стоянов), Качанците, Милчовци, Пенчовци (Говедарците), Петрушкинци, Стрункашете, Студените (Бено Гигов) и Танасковци. В първите десетилетия на XIX в. се завърнали от Влашко старите селановски родове: Макавеевци (завърнал се дядо Макавей с петимата си синове), а след тях Радуловци, Пешковци и Фануцови. През втората половина на XIX в. от с. Букьовци се заселили в махала Групаня Иванчовци, които са от букьовския род Кашовци. През 1873 г. от гр. Тетевен дошли Тетевенците и У̀дреновци.

4. Махала Главъ̀, наричана още и Гендерашова махалъ по името на рода Геновци. Тук са живели още: Връбановци, Връбкинци, Вълковци, Данчовци (от тях са Гиздарете, Гологанете и Клекарете), Дачинци, Дилковци (у тях е доведен Рачо от Койнаре, който дава начало на рода Рачовци), Дръндарете (те са едно с Бенкови), Керимете (Бозаджийте), Филчовци и Фураджилете. През първата половина на XIX в., завръщайки се от Влашко, тук се установили Беканците от с. Борован и Крайщниците от Бяла Слатина, които избягали във Влашко от притесненията на помаците. Родът Вакини от с. Лесковец се преселил в махалата Главъ̀, но имотът му останал в лесковското землище.

5. Махала Улѐйкьов дол. Нарича се така, щото долът прилича на улей, но ѝ казват още и Му/х/а̀рската маалъ̀. В нея са живели родовете: Му/х/а̀рците (от тях са произлезли Братанците, Елезете, Кушовци и Фучинци), Гутовци, Джакерете (от тях са Пенковци, Сиренячковци и Фускалете), после идват Дрислинци, Йотанците, Ку̀тинци, Мичовци (Бо̀нджулете), Мотовци, Неделковци и Немците (те са мълчаливи). Към средата на XIX в. от с. Две могили, Русенско в махалата Улейкьов дол се заселил родът Йотовци.

6. Алму̀зка махала, наречена така по прякора на рода Алму̀зете (Дамяновци). Тук са живели още и Бръсовци, Гульовци, Йончовци, Йочовци (от тях са Илиевци и Пръдливите), Каменовци, Кросновци, Ланговци, Мамулете, Мариновци (Дудинци), Пръчинци, Пъловци (Добреновци, а у тях идва на повет в 1880 г. Герго Петков от с. Осиково и дава начало на рода Осиковченете), Съловци и Цоцинци (Тонковци) са местните родове на тази махала. Но в началото на XIX в. придошли родовете: Рогачете от с. Еница, Ърта̀рете от с. Бреница, Вълчовци (от които после са произлезли Воденичарете, Дапчовци и Мотаците) са от Кнежа, но помаците им отнели имота и те избягали във Влашко, а на връщане се заселили в Алмузката махала. В средата на XIX в. от Вълчедръм идва свещеникът поп Димитър, а чак в 1925 г. от с. Голяма Раковица, Софийско, тук се заселили Раковченете.

7. Ку̀ндова махала. Наречена е по името на нейния основател дядо Кундо. В тази махала са живели родовете Кундовци (от тях са произлезли Бановци, Мечови, Пудови и Рудови — от диал. Руд хубав, вж. в нар. песни „Рудо стадо“), и още Зулямете (от тях са Сулянците) и Ташковци.

8. Пенцирова махала е била централна и в нея са се намирали църквата и училището. Тук са живели родовете: Вириганците, Евановци, Йоцинци (Ангеловци), Лаковците са едно с Бальови и Мечкови/, Митринци, Патовци (оттях са Бенови и Илиеви), Ситнаците (те са едно с Горските, Петлите, Стефановци и Чипите) и Станкуловци. През 1876 г. от гр. Сопот дошли Ливосковци и Гуновци (от тях са произлезли Кадрилете, Койнинци и Лазаровци).

9. Махала Пѐйчов дол, която се нарича още Гъ̀рлище и Гъ̀рлишки геран, а Гарван дол я отделя от махала Гарваньов дол. В Пейчов дол са живели родовете: Гърлѝчете, Каравелете, Кутковци и Ойколовци (те са едно с Банкови, Дачовци, Йолджийте и Нинкинци). В рода Ойколовци в средата на XIX в. е доведен Тодорчо Сакаджията от с. Търнава, който дава начало на рода Сакаджийте. През първата половина на XIX в. в тази махала се установява родът Кинови (това са Миковци и Нешови), които са от с. Галиче, ходили във Влашко и на връщане се заселват в махалата Пейчов дол. Но тази махала се нарича още Гърлище, по името на местността, а родът Гърлѝчете придобива това си име от името на махалата и на местността.

10. Махала Гарваньов дол. Тук са живели старите селановски родове: Дурови, Къновци, Пентовци и Русиновци. След 1880 г. се заселва Тоно Монов от букьовския род Луловци. През 1888 г. от с. Валкан, окръг Темишвар в Австро-Унгария идва баначенинът Петър Марков Клайч. Той се заселва най-напред в с. Бърдарски геран, но след година се преселва в Селановци. През 1893 г. от гр. Бечкерек (сега в Сърбия) идва родът Перкови (от тях са Шандорови, баба Ева и Шандор Веберов). Правчанете в Селановци са дошли от Правец, Ботевградско, през периода 1922–1928 г.г. Така се наричат с общо име семействата на Васил Мантев, Георги и Цветко Ив. Гъркови, Георги Стоянов Пешовски, Донко Д. Петков, Иван Цолов Божилски, Никола и Цветко Сиракови и Тодор Яйчара. Дупновръхченете са 14 семейства, които се преселват в Селановци през 1912 до 1946 г.г. от с. Дупни връх, Софийско. Това са: Ангел Д. Пенчев, Борис В. Венцин, Борис А. Качулски, Данчо П. Тасин, Георги и Йордан Младенови, Крум и Георги Борисови, Иван П. Георгиев, Миленко Танасов, Павел Б. Йорданов, Христо Д. Латин, Цветко В. Димитров и Димитър Величков Тризин, който е от колибите Лъжене до с. Искрец. Те са били пръснати из всички селановски махали. Последни тук се заселват Ангел Бъчвара от с. Търговище, Белоградчишко и Иван Г. Беленски от с. Хаджийска махала, Берковско.

През 1860 г. Селановци брои 310 двора българи, които нямат църква и селото е най-голямото в каза Рахова (Архив Н. Геров, ДБИ, т. I). В 1872 г. Селановци се състои от 325 къщи и 581 венчила (семейства), а в църквата „Св. Петка“ свещенодейства поп Димитър Иванов Панов от Вълчедръм (Летоструй, Виена, 1873 г.). За първи път училище в Селановци е открито в 1867 г. с пръв учител Никола Първанов Бачийски от Кнежа, който е бил на 24 години и учителствал тук 4 години. След него учителства Никола Джамджиев от В. Търново, който е стоял само през 1876/77 г.г. и е заминал с руската войска. Третият учител е Бано Дочев от с. Бреница, който е учил IV клас в Априловската гимназия и е стоял в Селановци учител от 1878 до 1885 г.г. Той е оставил добри спомени в селото и е пеел в църквата (арх. И. Н. Илчев, ОИМ Враца, сигн. I, 1346, 1927 г.). През 1872 г. в селановското училище Георги П. Йончев е обучавал 58 момчета в едно отделение (Летоструй, Виена, 1873, с. 61).

На днешното равно място през 1922 г. първи се изселват Геновци, Добреновци, Кръстьо Цеков, Крум Николов и др. Изселването на махалите приключва през 1950 г.

Името на село Селановци е жителско име. То произлиза от личното име на човек, който се е казвал Съло — от старобългарската дума сълъ, която означава пратеник, вестител и има еднакво значение с гръцкото име Апостол. Големият -_ер_ (Ъ), в старобългарски има фонетична стойност между „О“ и „У“ и се произнася като „Е“. И така става СЪЛ — АН, както Първан, Стоян и пр. Със суфикса за селищно име -ОВО става СЪЛА̀НОВО — Села̀ново, а жителите на Села̀ново са СЕЛА̀НОВЦИ. Има още едно обяснение за името на Селановци. То е от Сельо, което пък е съкратеното от Селимир, което лично име се среща още през XII в. Като се прибави на Сельо -ан, както Витан, Цвет-ан и пр. името става Селан, а със суфикса за селищно име то вече е Селаново, а неговите жители са Села̀новци, както Врачанци, Белослатинци и пр. (вж. Займов, Й., Български именник, С., 1988, с. 197 и 198).

126. Сѝньо Бъ̀рдо

Население: 1910 г. — 1455 жители, 1926 г. — 1588, 1934 г. — 1635, 1946 г. — 1584, 1965 г. — 1406, 1975 г. — 1185, 1992 г. — 809.

Намира се югоизточно на 30 км от Враца и е разположено по склона на предпланинско бърдо на Стара планина на 4 км южно от десния бряг на р. Искър. Землището му има площ от 20 998 дка. Граничи на изток със Струпец, на юг — с Курново и Липница, Ботевградско, на запад — с Типченица и Лик, и на север — с Царевец и Старо село, които са от другата страна на р. Искър. В района му има неизследвани следи от трако-римско селище. Тук е намерена и една варовикова плоча с изображение на погребално угощение и старогръцки надпис от римската епоха (Бешевлиев, В., Епиграфски приноси. — С., 1952, с. 16). На височината Чепина има развалини от антично и средновековно старобългарско градище (Велков, И., Стари селища и градища по долината на р. Вит. — С., 1927). В тази крепост бе намерено едно бронзово конче-амулет, което датира от IX в.

Село Синьо бърдо се среща с днешното си име в османски документ от средата на XV в. като ленно владение (тимар) с 13 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 309), а това означава, че селото е образувано преди края на XIV в. и турското завоевание на нашето отечество. Името на селото е ясно. То е съставено от прилагателното синьо и съществителното бърдо — продълговат хребет.

Стари родове в село Синьо бърдо са: Балтѝйците, Ба̀нкинци, Бундовци, Вълчовци, Върбановци, Върбинци, Гешовци, Глежовци, Гутуранете, Гълъбарете, Дамяновци, Данковци, Дашовци, Диковци, Дилковци, Дичовци, Еленкинци, Златковци, Китовци, Котаците, Котовци, Кукльовци, Кътовци, Кьосовци, Лъсковци, Манчовци, Маринчовци, Марковци, Меурковци, Найденовци, Нисторови, Пелкинци, Роловци, Софтовци, Старлукови, Тикварете, Тупанкьовци, Фишовци, /Х/умарете, Цоловци и Чатанците. В края на XVIII в. спасявайки се от кърджалиите в село Синьо бърдо се заселва родът Йоловци от селото Сениче, северно от Враца. Сетне дошли Тончовци (Поповци) от Берковско. Около средата на XIX в. много семейства напуснали Синьо бърдо поради липса на работна земя и поминък и се заселили в селищата на равнината. Така Данковци се изселили в село Галиче, наричани там Синьобръжденете, от Глежовци и Марковци се установили в с. Мърчово, от Дилковци — в с. Еница, а родът Балтийците се изселили до един в с. Бъркачево. След Освобождението от турско робство и изселването на помаците в Анадола синьобръдските родове Бановци, Венчовци, Герговци, Катилците и Сираковци се заселили в с. Попица. Нецовци подир тях се установили в с. Сираково, Ценковци — в с. Чомаковци, Сръндаците и Тикварете — в Роман, а /Х/алите — в Кнежа. Говорът на село Синьо бърдо се различава от акащия говор на съседните села Курново и Ослен Кридовол и се доближава до говора на с. Караш. От землището на с. Синьо бърдо сме събрали 227 имена на местности, повече от които са старинни по произход и образуване: Муртенец, Балван, Бурнак, Бърложница, Запад, Кладака, Оструга, Секил, Смърдан, Станимъка, Токовете, Чепина, Чириньов дол и Чириньова пльощ и много други. Наред с архивните документи, които по-горе споменахме, те потвърждават, че селото е основано още през българското средновековие и тук животът не е прекъсвал за дълги периоди от време.

127. Сирако̀во

Население: 1872 г. — 35 къщи и 57 венчила; 1877 г. — 125 къщи и 201 жители мъже; 1900 г. — 364 жители, 1910 г. — 430, 1926 г. — 631, 1934 г. — 739, 1946 г. — 828, 1965 г. — 688, 1975 г. — 554, 1992 г. — 396.

Сираково се намира на 30 км южно от Орехово и е разположено на равно място по левия бряг на Бързина бара, наричана още Бързица бара. Землището му обхваща 10 990 дка площ и граничи на изток с Добралево, на юг — с Борован, на запад — с Рогозен, и на север — с Алтимер. Най-старите обитатели в района на днешното село са били праисторически общества от първия период на меднокаменната епоха или петото хилядолетие пр.Хр. Останки от тяхното селище се намират в местността Пчелиня. Тук се изравят бойни каменни чукове, брадви и други сечива, а също и типичната за този период керамика и битов инвентар. В същата местност има и следи от тракийско селище, обитавано през желязната епоха. Траките са оставили тук и няколко надгробни могили. На запад от днешното Сираково, гдето има едно малко водохранилище, е имало римска крепост и пътна станция на римския път от Улпиа Ескос за Монтана. Мястото сега се нарича Калето. През XIX в. Сираково се разраства на запад към Калето където са били римската крепост и пътната станция. Представлявали са квадратно пространство, оградено със зид от камък и земен вал. Но в началото на XX в. камъните от крепостния зид били извадени от селяните за строеж на жилища. В тази част на Сираково постоянно се изравят римски монети, железни върхове за копия и стрели, глинени съдове, един бронзов кантар и бронзов светилник и част от варовикова плоча с релефно изображение на мечка, бореща друго животно. Върху долната рамка на плочата личи остатък от латински надпис, от който става ясно, че се касае за посвещение на някое божество, направено от бенефициарий. Надписът е от втория век. (Николов, Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 228, обр. 20). В един друг латински надпис, намерен също около Калето, се чете, че центурионът на Пети Македонски легион Декум Мусидий е направил посвещение на богинята Диана (С I L, 12386). Същият този Декум Мусидий е бил центурион регионалий, който е изпълнявал и определена полицейска функция по движението на римските пътища, контрол на пътните станции и др. Оттук ни става ясно, че бенефициарият от първият надпис, намерен в Калето, е бил надзорник на пътната станция при Сираково и е бил подчинен на центурион регионалий.

Днешното село Сираково се споменава в един османски документ от 1430 г. като ленно владение, а това означава, че то е съществувало още преди падане под турско робство в края на XIV в. (РСт., I, с. 459). Обаче в друг османски документ от средата на XV в. пише следното: „Село Типченица, някои от раята му живеят на мястото на име Сираково…“ (ИБИ, т. XIII, 1966, с. 259). Ако в този документ става дума за селото Сираково, това означава, че то е било обезлюдено в средата на XV в. и за да си набави данъкоплатци, турската администрация заселва тук рая от други селища. Причините за обезлюдяване на селища се дължат на бруталната варварщина при покоряването ни от турците. Случаят със Сираково не е изолиран. В същия регистър на завоевателите е посочено, че част от жителите на село Паволче живеят на мястото с име Девене, част от жителите на село Косталево живеят на мястото с име Еница и др. (ИБИ, т. XIII, с. 267).

Сираково се среща и в османски документ от 1606 г. като ленно владение. В този документ пише: „Село Сираково, нахия Враца — 5000 акчета за тимара на Шакретин оглу…“ (НБ КМ, Ор.отд. ОАК 128/2, л. 46-а-I, 28.V.1606 г.). В края на XVIII в. село Сираково е оплячкосано и опожарено от кърджалийски банди. Оцелелите му жители забягнали във Влашко. В началото на XIX в. някои от родовете се върнали. Това са Гарговци (Бумбековци), Доновци, Карчовци, Марчетовци, Мишовци и Цоковци. Но на връщане едно семейство от Гарговци останало в с. Крушовене, а друго — във Влашко. Един голям род от с. Синьо бърдо потърсил спасение от кърджалиите във Влашко. На връщане част от него се заселили в с. Староселци, Плевенско, където са известни с прякора Немчорете. Останалите се установили в село Сираково под името Бендурете, но от тях с времето се роят Занковци, Нечовци, Панковци, Поповци, Първановци, Рашовци и Чанголеевци. След този род към средата на XIX в. в Сираково придошли и се заселили Тошковци и Тупанете от с. Долна Кремена (те са едно коляно с Тупанкьовци в с. Галиче). Бикарете и Дикинци идват тук от с. Радотин, Ботевградско, Гавриловци и Тотовци — от с. Типченица, Лиженете — от с. Лик, Леваците — от с. Дупляк (от 1963 г. с. Ботуня), Хаджийте — от с. Галатин, Печовци — от с. Бързина, и Нефелците — от с. Нефела. Името на село Сираково е притежателно прилагателно от съществителното сирак.

Сираково не е имало църква, няма и днес. Първото училище е открито през 1870 г. от учителя Герго Ганов от с. Добралево. От 1872 г. до 1876 г. тук е учителствал Тодор Неделков от с. Баница, който е обучавал 22 момчета (Летоструй, Виена, 1873, с. 59). От 1876 до 1879 г.г. училището в Сираково е било затворено.

128. Сокола̀ре

Население: 1860 г. — 35 български двора; 1872 г. — 57 къщи и 100 венчила; 1926 г. — 1593 жители, 1934 г. — 1767, 1946 г. — 1773, 1956 г. — 1625, 1965 г. — 1413, 1975 г. — 1281, 1992 г. — 869.

Намира се на 7 км югозападно от Бяла Слатина и е разположено на равно място. Землището му се простира на площ от 25 357 дка. Граничи на изток с Попица и Бъркачево, на юг — с Комарево, на запад с Борован, и на север — с Търнава и Бяла Слатина. Траките са първите обитатели в района на днешното село Соколаре. Останки от тяхното селище са намерени западно от селото при изкопи за преливник на малък язовир. Керамиката от това селище свидетелства за живот през края на бронзовата и началото на желязната епоха — средата на второто и началото на първото хилядолетие пр.Хр. През цялата желязна епоха траките са имали селище на югозапад от Соколаре в местността Илиевско бранище. Тук се намират основи на жилища и много керамика, типична за втората половина на първото хилядолетие пр.Хр. Близо до селището в местността Илиевски геран има могилен некропол, а около могилата се изравят тракийски погребения. От едно погребение са запазени горната половина от железен меч и закривен тракийски железен нож (Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 187, обр. 28).

На изток от днешното Соколаре в местността Големия лък се намират останки от трако-римско селище, а върху тях е богат културен пласт от едно неизследвано раннобългарско селище. Намираната на повърхността керамика сочи определено дата IX — XII в.в. През второто българско царство е било основано село Соколаре от селяни, които имали статут на соколари, хора, които отглеждали и дресирали соколи за лов на болярите. Развалините на това средновековно селище се намират в западната окрайнина на днешното село и Лозята. Местността се нарича Селището. При риголване с машини за засаждане на лозята е изваден на повърхността обилен керамичен материал от гледжосани съдове, известни в археологията като сграфито керамика, а също и много битов инвентар: ръчни мелници, палешници за рала, украшения. Историята на това средновековно селище, което е било заселено от соколари и се е наричало Соколаре, е и история на днешното село Соколаре. То е заварено от турските поробители в края на XIV в. с това име, съществувало е през вековете на робството чак до края на XVIII в. В един османски регистър за доганджии (соколари) от 1564 г. е записано и селото Соколаре като село на доганджии. С други думи селото е запазило своя средновековен статут да отглежда и дресира соколи (Непубликуван османски документ от 1564 г. — по устни сведения на проф. Бистра Цветкова). В друг османски документ от 1673 г., който представлява списък на гребците от каза Рахова за турския дунавски флот, от село Соколаре е мобилизиран Стоян, син на Стойко (РСт., I, с. 462).

В края на XVIII в. селото Соколаре е било плячкосано от кърджалийски банди и населението му се разбягало. Средновековната църква в местността Селището била опожарена и рухнала. Към 1852 г. белослатинските помаци прекарали камъните от нея в Бяла Слатина, за да строят джамия. Соколаре няколко десетилетия било пусто. В началото на XIX в. забягналите стари родове на Соколаре се завърнали и основали село със същото име малко на изток от пепелищата на местността Селището. Тези стари соколарски родове са: Воденчарете, Довиците, Илиевци, Мачуганете, Молузете, Навущанете, Пишаците и Тутулашете. Сетне от с. Правец, Ботевградско, тук се заселва Вълко Вълканеца, а заедно с него от Правец дошли Палашете, Домишлярете, Карлабашите, Джодженете, Дивулджийте, Ламбаците и Фенерете. Подир тях от с. Върбица се преселват Цековци, от с. Влашко село (Царевец) дошли Груевци и Викьовци от с. Люти брод. По-късно са дошли Шопите от Босилеградско и Македонците от Скопско (Воденичарски, Ц. Ат., Соколаре. — Враца, 1963, 24 с.).

129. Софро̀ниево (до 1934 г. — Съ̀рбеница)

Население: 1900 г. — 2200 жители, 1910 г. — 2510, 1926 г. — 3464, 1934 г. — 3832, 1946 г. — 3849, 1965 г. — 3730, 1975 г. — 3927, 1985 г. — 3381, 1992 г. — 2540.

Намира се на 17 км югозападно от Орехово и е разположено сред широка лъка по десния бряг на р. Огоста. До 1934 г. се е наричало Сърбеница и е преименувано с министерска заповед № 2820, обнародвана на 14.VIII.1934 г., на Софрониево по името на Св. епископ Софрони Врачански. Землището му обхваща площ от 56 716 дка. Граничи на изток с Войводово, Крушовица и Липница, на юг — с Ботево и Ередин, на запад — с Крива бара, Бутан и Радойково, и на север — с Букьовци (дн. гр. Мизия) и Гложене. Районът на селото е обитаван от човешки общества през далечните праисторически епохи. На височината Данева могила са останките от укрепено селище от медно — каменната епоха, обитавано през петото и четвъртото хилядолетие преди Хр. Тук се намира керамика, битов инвентар, оръдия на труда от кремък и камък и един златен амулет, който представлява силно стилизирана човешка фигура (Николов, Б., Враца. Старо изкуство. — С., 1968, 18). През бронзовата и желязната епохи на мястото на днешното село е съществувал голям тракийски поселищен център. В Софрониево почти няма място, където да не се изравят останки от жилища, керамика и погребения. Така в двора на Митко Станоев са открити глинени погребални урни от погребения чрез трупоизгаряне, които датират от късната бронзова епоха. В двора на Маринчо Чуков бе разкрито богато погребение на тракийски воин с неговото въоръжение и оригинални бронзови украшения за оглавника на коня му. Погребението е от осми век при. Хр. (Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 166–170, обр. 4–8). Разкрит беше и един интересен некропол на височината Стубленски връх. Погребенията тук датират от ранната и от късната желязна епоха на първото хилядолетие пр.Хр. Намерени са интересни бронзови украшения и тракийско желязно въоръжение и конско снаряжение (Николов, Б., Тракийски погребения при с. Софрониево, Врачански окръг. — Археология, 1981, кн. 3, с. 30–41, обр. 1–6). Некропол от късната желязна епоха бе разкрит и западно от Софрониево в местността Балеви ливади. Намерени са тракийски погребения с трупоизгаряне и желязно въоръжение от втори век пр.Хр., а също така и железни юзди за коне (Николов, Б., Софрониево. — Враца, 1971, с. 12–21, обр. 7–11). Некропол от късната желязна епоха бе открит и при изкопи за нивелация на улицата до Старата средновековна църква в селото. Намерени бяха глинени погребални урни и съдове, типични за тази епоха (Николов, Б., Археология, 1972, кн. 3, с. 60, обр. 6). Погребенията датират от V — IV в.в.пр.Хр. Повече от десет надгробни могили са оставили траките в землището на Софрониево, но те не са били обект на археологическо проучване, за да се докаже кога е имало тракийско земевладелско имение. През римската епоха е имало трако-римско селище в зеленчуковите градини на местността Селище. Тук бе намерено едно съкровище от римски сребърни монети, сечени през управлението на императорите Адриан (117–138 г.г.) до управлението на Траян Деций (249–251 г.г.). По всичко изглежда, че монетите са укрити в земята през първото нашествие на готски племена. (Герасимов, Т., ИАИ, т. XXXV, 1979, с. 142).

През времето на Първото българско царство в северозападната част на днешното Софрониево е съществувало голямо раннобългарско селище и некропол. При копане в дворовете се изравят глинени съдове, характерни за тази епоха. Разкриват се и погребения — едни по езически обичай чрез трупоизгаряне, а други — по християнски чрез трупополагане. При скелетите се намират най-често типичните за раннобългарската епоха глинени амфоровидни стомни. Това селище и неговият некропол датират от IX до ХII в.в. Едно друго средновековно селище бе разкрито в местността Крешка — на 5 км югозападно от Софрониево. На това място е било и средновековното селище Проданковец, обезлюдено през XVII в.

Сърбеница се среща като ленно владение в османски документ от 1617 г. с 40 домакинства, заедно със съседните села Ередин и Липница (РСт, I, с. 472). В османски документ от 8.VIII.1673 г., който всъщност е списък за мобилизиране на гребци за турския дунавски флот, пише, че от село Сърбеница е мобилизиран Иван, син на Иван (РСт., I, с. 462). И в един друг османски документ с дата 1711 г. се съобщава, че жителите на селата Голема Лъка и Сърбеница, които са охранявали стария път по река Огоста, поради притеснения от султански служители, са напуснали своите села (Ихчиев, Д. А., Материали за историята ни под турско робство. — Изв.ист.д-во, 1906, кн. 2, с. 164–166). Селото Голема лъка запустява завинаги и жителите му не се завръщат. По-късно на неговото землище се образували селата Радойково, Войводово и Букьовци (дн. гр. Мизия). Но част от жителите на Сърбеница се завърнали на старото си място в началото на XIX в. Тези първи възвръщенци са старите жители на Сърбеница, потърсили убежище във Влашко след 1711 г. Те са следните: Бачовци, Бебовци, Бенови (Данови, Николаеви и Стънгови), Беледжикови, Пенинци (Пецонинци), Старикови (Таналееви) — те се завръщат от румънското село Пояна мика, а Труйковци и Вановци — в с. Мачежо де жос, Няголовци (от тях са Барбучанови, Бадикови, Гаджовци, Повършови и Принови) са прекарали почти сто години в с. Деково. Войкинци (те са едно с Бронови) са били в Мачежо де сус, Андровци — в с. Дънец, и Поповци (Врекьовци) — в Пояна маре. Тези родове поставили начало на новото село Сърбеница, като запазили старото му име. Ремонтирали запустялата средновековна църква и поп Динко започнал да служи в нея. След тези родове от Влашко се завърнали и други: Невльовци, Драганешовци, Манавските и Пакаловци от Мачежу де жос, Гънкови, Докьовци и Опришорови от Мачежу де сус, Горготовци^[16], Зонови и Петкуцови от Пояна маре, Биволарците и Чуковци от Пояна мика, Туцовци и Станишелови от Лунка маре, Танколовци от Жио, Владовци от Гринду, Гергицови от Дънец, Балеви от Садова, Танаицови от Мачежу де сус, Драголовци от Селчиора и Крепчовци (Строевци) от Бостанеле. От избягалите от Сърбеница през 1711 г. във Влашко се родили най-малко четири поколения… Ето защо доскоро потомците на тези родове говореха и влашки език.

През първата половина на XIX в. в село Сърбеница се заселили от разни места следните родове: Беливакови (те са едно коляно с Митруцови, Мнеевци и Транчови) и Герговци (Бербечелови и Копанкьови) от гр. Перущица, Сандуловци от с. Липен, Пецовци (Баникови) от с. Рогозен, Мицинци от с. Власатица, Динковци от Селановци, Бурвалинците (от тях са Бузовци, Стрънгачови и Танушкови) от с. Борован, Бабоеви и Раданови (от същия род са Джуркови, Каменчовци, Милковци, Станоевци и Тодорчовци) от с. Мъдан, обл. Монтана, Статковци от с. Горна Бела речка, Ванчиковци (Бабоеви) и Митрашови (от едно коляно са с Долдурови, Кошаранови, Негреовци, Онцови, Пераровци и Тоевци) дошли от с. Горно Озирово, а Радуколовци (Берчовци) от с. Лютаджик, Добревци (Айтовци) от с. Осиково, Ончиковци от с. Баурене, Дадови от с. Манастирище, Димовци от с. Урсое, Ангелуцовци (Джукльовци) от с. Кърки жаба (дн. Аспарухово), Ташовци (Дътовци и Палевци) от с. Вълкова Слатина, Берковско, Тошевци от с. Алтимер (рода Хиновци), Гръбльовци (Урукови) и Крайнянците от с. Душилница (след 1950 г. слято с Мокреш), Маринчовци и Найденовци от с. Прогорелец, Петришорови (Сърболови) от с. Гол Тупан (днес с. Срацимир, Видинско), Пишлегарете от с. Долно Озирово, Линкуцови (Банабакови) от с. Бутан, Гайдовци от с. Лесура, Терковци от с. Фурен, Бешкетови, Гетовци (Тодоракеви), Голубишки, Йолови, Лазарови и Първановци от Вълчедръм, а след 1860 г. в Софрониево се заселили Турлаците от с. Бели брег, Пальовци от с. Вълкова Слатина, Чапанови от с. Магарево, Битолско. След 1900 г. тук дошли Врачанете от колибите Врачански Веслец и Бъчварете от с. Калугерово, Ботевградско. През 1920 г. от Босилеградско и Царибродско се преселват Стоичко Спасов, Милан Божилов, Пенѐ Дойчинов, Тодор и Янко Петрови, Симе Божинов и Борис Андонов.

Вследствие на усилената миграция Сърбеница бързо нарастнала числено и в 1860 г. тук живеят 150 семейства (ДБИ, т. I, архив Н. Геров, 1931, с. 155), а през 1872 г. те са вече 190 (Летоструй, Виена, 1873, с. 58). Първото училище в Сърбеница е открито през 1848 г. от поп Добри Сандулов.

130. Соха̀че (Соа̀че)

Население: 1860 г. — 30 семейства българи и 60 семейства помаци; 1872 г. — 35 къщи и 54 венчила българи; 1910 г. — 1584 жители, 1926 г. — 2062, 1934 г. — 2257, 1946 г. — 2371, 1965 г. — 1705, 1975 г. — 1474, 1992 г. — 1112.

Намира се на 20 км южно от Бяла Слатина и е разположено върху раздолие — соха, отгдето му произлиза името. Землището му граничи на изток с Лепица и Чомаковци, на юг — с Бреске и Горник, на запад — с Габаре, и на север — с Враняк. В района му има неизследвани праисторически и тракийски селища. На запад от днешното село в местността Селището през желязната епоха е имало голямо тракийско селище и светилище. През епохата на римското владичество това селище е продължило да съществува заедно със светилището. Открити са оброчни плочи с изображения на Зевс Збелсурд (Дякович, В., ГПНБ, 1921, с. 1–20), а също така и няколко мраморни оброчни плочи, които ни представят Зевс като Део инвикто, Зевс и Хера (Филов, Б., ИАД, т. III, св. I, 1912, с. 41–42, обр. 35) и една оброчна плоча, която ни представя борбата на Херакъл с Немейския лъв (Николов, Б., ИАИ, XXX, 1967, с. 229–231, обр. 21–23). От една по-късна епоха до извора Девец при това селище бе намерена голяма оброчна плоча с изображение на конник???, която бе прибрана в Националния исторически музей в Съдебната палата в София.

Сохаче е старо средновековно селище и е заварено от турските поробители с днешното си име. Доказателство са турските архивни документи. Така в един документ от средата на XV в. е записано: „Село Сохач: домакинства — 25, вдовици — 1, приход — 3114 акчета и мезрата Дамяни, старото място на селото Дамяни, от която прихода е 145 акчета“ (ИБИ, т. ХIII, 1966, с. 249). Селото Сохаче е било войнишко селище, смесено с тимар — вид ленно владение. Това се вижда от цитирания вече документ от средата на XV в. и от два други регистри за войнуци. Единият е с дата 12–21 януари 1548 г. и в него са изброени поименно войнаганите от село Сохаче. Те са: Радул, син на Драгобрат, Игнат, син на Дамян, Петко, син на Обретен, вместо баща си, който е парализиран, Драгой, син на Драгньо, вместо баща си — парализиран, Васьо, син на Драгошин, вместо баща си — починал, Душко, син на Яне, Добромир, син на Дамян, и Стоян, син на Костадин. Вторият документ е откъс от един регистър за войнагани с дата I2.IX.1692 г., в който се казва, че село Сухач, спада към казата Рахово и ливата Никопол. Следват непопълнени данни за войнуци и ямаци от селото (ИБИ, т. XX, 1974, с. 58, 60, 96 и 271). Като ленно владение село Сохаче е засвидетелствано и в един османски документ от 1479 г., в който е записано: „Село Сухач: домакинства — 25…“ (ТИБИ, т. II, 1966, с. 161, 333).

През XVIII в. село Сохаче става обект на помашка колонизация. Тук се заселили изметите на Тетевенско и Ловчанско, които доброволно приели исляма, за да се облагодетелстват. Помаците в Сохаче, които през 1860 г. надвишавали два пъти християнското население, заграбили насила най-плодородните имоти на селото. Потърпевшите родове напуснали селото Сохаче. Така големият род Нановци (от тях са Ангеловци, Баковци, Близнаците) и родът Стипчовци (от същото коляно са Беремлийте и Чуфлигарете) се изселили в с. Долни Луковит. Помаците се изселили завинаги в Анадола и на тяхно място в Сохаче дошли български родове от разни места: Железарците от с. Бов, Лютибродците от с. Люти брод, Черногорците от с. Тишевица, Мамушете, Нинковци, Нецовци, Петковци, Преждарците, Докторците и Станковци от с. Ослен Криводол и др. Стари български родове в Сохаче са: Гетовци, Данчовци, Йончовци, Кръскьовци, Лиловци, Миловци, Неновци, Нинаковци, Дръндарците, Кюферците, Пендарците, Райковци и Цановци.

131. Срѐдни рът

През 1948 г. група колибарски селища се отделят от с. Караш и образуват отделна административна единица като село по името на колиби Средни рът. През 1970 г. селото е имало 177 жители, но в преброяването 1992 г. те не са означени. След отделянето им от с. Караш е последвал Указ от Великото народно събрание № 427 от 31 Март 1949 г., който е обнародван в Държавен вестник на 7 април 1949 г. В него се казва: да се признаят махалите Бочовски колиби, Голѐма гла̀ва, Ко̀йчовци, Конду̀рете, Мо̀мчово трънье, колиби Мо̀чура, По̀длес, Скравѐнски колиби и Срѐдни рът от село Караш, Врачанска околия, за отделно селище и село под името Срѐдни рът. В Указа не били включени колибите Ду̀новци, Кръ̀ста, Ку̀маница, Найденовци, Узунете и Ценовци. Това става с протокол № 15 от 28 декември 1951 г. на общината в село Караш.

Бочовски колиби са основани в началото на XIX в. от Бочо Пирков, преселник от с. Равнище, Ловешко. В колиби Голема глава е живял родът Велинци. Колиби Дуновци носят името на рода Дуновци, които са преселници от село Старо село, Врачанско. Колибите Койчовци пък носят името на рода Койчовци, които също са преселници от с. Старо село. Колиби Кондурете се състоят от родовете Минджорете и Неколовци, които са преселници от с. Скравена, Ботевградско. Колиби Кръста, където е имало стар оброчен кръст, са били при отделянето 9 къщи от рода Неколовци. Куманица е старо колибарско заселище. Състояло се е при отделянето от Караш от 24 семейства и се е разделяло на две части: Горна Куманица и Долна Куманица. Сега в тези колиби са останали само три къщи. Момчово трънье са били при отделянето 10 къщи. Това колибарско заселище е основано през края на XVIII в. В колиби Мочура са живели родовете Бульовци, Макьовци и Миовци. Колиби Найденовци при отделянето са били три къщи от рода Найденовци. Подлее, наричани още Сръбски колиби, са образувани от рода Ралчовци, преселници от Западните покрайнини в първата половина на XIX в. Понеже са дошли откъм Сърбия, затова им казват и Сръбски колиби, а местността е с име Подлес. При отделянето си от Караш те са били 20 къщи. Родовете Вутовци, Доковци, Нековци, Цонковци и Фильовци са преселници от с. Скравена, Ботевградско, през първата половина на XIX в. и затова се наричат Скравенски колиби. В началото на XX в. родът Доковци се изселва в с. Попица, Белослатинско. Средни рът е централна махала с пълномощничество, което се намира до завоя на р. Мали Искър. Колиби Узунете при отделянето от с. Караш са били 5 къщи от рода Узунете, които са преселници в средата на XIX в. от с. Правец. Колиби Ценовци са образувани в началото на XIX в. от родовете Дичковци и Ценовци. Били са 3 къщи, а сега е само една.

132. Ста̀верци

Население: 1872 г. — 120 къщи и 242 венчила, 1900 г. — 285 къщи и 2308 жители, 1910 г. — 3038, 1926 г. — 4102, 1934 г. — 4856, 1946 г. — 5262, 1980 г. — 3509, 1992 г. — 2525.

Намира се на 37 км източно от Орехово и е разположено по дължината на равна лъка, недалеч от левия бряг на р. Искър. Землището му се простира на 50 600 дка площ и граничи на изток с Брегаре, на юг — със Староселци, Долни Луковит и Гостиля, на запад с Галово и Остров, и на север — с Горни и Долни Вадин. В околностите на Ставерци има неизследвани праисторически, тракийски и късноантични селища (Шкорпил, К. и X., Могили. — 1898; Дякович, Б., МСб, ХХ, 1904). Има и средновековни паметници. В един османски документ от 1548 г., който се отнася за войнуци от Койнаре, са вписани и войнуците от селата Горно и Долно Ставерци (ИБИ. т. XX, 1974, с. 92 и 93). Няма съмнение, че и двете села са заварени от турските поробители с тези имена. Теса създадени още през Второто българско царство. Селото Долно Ставерци вероятно се е намирало в местността Зиамет, южно от село Бешлии (дн. Байкал). Основание за тази локализация ни дава, първо, отдалечеността на местността от с. Байкал, второ — историческите паметници и останките на средновековно селище в местността Зиамет. И трето: селото Долно Ставерци е било ленно владение — зиамет, и това наименование е останало в паметта на бешлийчени. Селото Долно Ставерци е обезлюдено вероятно през XVII в., защото не се среща вече в османските регистри. Това се доказва и от един списък за мобилизиране на гребци за турския дунавски флот през 1673 г. В този списък се изреждат всички села на казата Рахова, но село Долно Ставерци не е посочено. Според документа в 1673 г. от село Ставерци е мобилизиран Петко, син на Иван (РСт., I, с. 463). В един друг османски документ с дата 1693 г. е записано село Ставерци, спадащо към каза Рахова. Това всъщност списък на войнагани и в него от Ставерци са записани: войнук Милчо, син на Рашо, и неговите ямаци Първан, син на Тоне, и Първан, син на Драган; войнук Иван, син на Стоян, и неговите ямаци Нено, син на Душо, и Стоян, син на Цветкан; войнук Обретен, син на Ценьо и неговите ямаци Докан, син на Стоян и Стоян, син на Пешо; войнук Тошо, син на Първан и ямаците Стоян, син на Първан и Иван, син на Първан (ИБИ, т. XX, с. 282). Засега не е известно кога и как преди края на XIV в. те са придобили жителските си имена Горно и Долно Ставерци. От личното име Ставро селата са се наричали първоначално Ставрово, а жителите на Ставрово са ставерци, както жителите на Старо село са староселци и пр. Личното име Ставро е гръцко по произход и отговаря на българското лично име Кръстьо.

Църквата „Св. Параскева“ е стара и е строена през 1768 г. (Пътеводител… с. 122), но е била обновена един век по-късно. Над входа ѝ има надпис: „Сей храм обнови са в лето Господне Света Параскева 1868 приложиха село Ставерци мали и велики…“. На последната страница на един Часослов от църквата в Ставерци има приписка: „Йото Стефанов зел тая нусница за 20 гр.“

Първото светско училище в Ставерци е открито в 1858 г. и пръв учител е бил 25-годишният Петър Цеков, преселник от с. Кунино. След него учителствува Иван Генов — също от Кунино, а в 1868 г. е учител, също от Кунино, Иван Йонов, който през 1870 г. се преселва в с. Брегаре. В годините 1870 и 1871 тук учителстват Петър Каменополски и Никола Кременски, а през 1872 и 1873 г.г. в Ставерци е учител Симеон Василев Бърдаров от Плевен, който обучава 30 момчета в две отделения (Летоструй, Виена, 1873, с. 59). Подир него се изреждат учителите Хино Илиев Резашки от Ставерци, Лукан Гунчевски от с. Староселци и Стефан Ковачев Тракиеца и Стефан Тодоров Попов от Бреница. В 1877 г. учител е Бано Дочев, също от Бреница и след него е Крачун Турмаков от Ставерци (Архив Ив. Н. Илчев). През вековете на турското робство Ставерци се е изселвало в района на село Девенци, Луковитско в местността, наричана Ставерски трапове, и в местността Рогочево. От кърджалийска напаст ставерчени са бягали във Влашко, но към средата на XIX в. се завърнали старите родове Дуновци и Хинтоларете, които се установили на предишните си имоти. Други от старите ставерски родове са потърсили убежище в горите около селото. До 1900 г. в землището на Ставерци е имало 1637 декари стара гора.

Освен Дуновци и Хинтоларете в Ставерци стари родове са: Бръзаците, Вандовци, Вичовци, Ингеризете, Кожарете, Кортаците, Куновци, Късльовци, Лунгарете, Манчовци, Моляците, Монтуловци, Панковци, Радойците, Резачете, Сурджийте, Турмаковци, Филиповци и Янчовци. През XIX в. в Ставерци се заселили от разни места родовете Бинчовци и Радуловци от с. Галиче, Шарабанете от Кнежа, Манговци от гр. Плевен, Кунинченете от с. Кунино, Габрешанете от с. Габаре, Каменополченете от с. Камено поле, Кременченете от с. Долна Кремена и др. Цинцарете пък са дошли от Македония.

133. Ста̀ро сѐло

Население: 1860 г. — 90 семейства и църква „Св. Георги“ — строена в 1832 г.; 1910 г. — 960 жители, 1926 г. — 1046, 1934 г. — 1060, 1946 г. — 1022, 1965 г. — 720, 1975 г. — 528, 1985 г. — 423.

Намира се на 24 км източно от Враца и е разположено сред силно пресечена каменлива местност на 3 км северно от левия бряг на р. Искър. Землището му се простира върху 25 297 дка камениста площ. Граничи на изток със Струпец, на юг — с Ослен Криводол, на запад с — Царевец (до 1936 г. Влашко село), и на север — с Долна Бешовица. Районът му е обитаван още в старокаменната епоха от човешки общества. В пещерата Пещ бяха разкрити останки от човешка култура от времето на късния палеолит (Джамбазов, Н. Пещерата до Старо село, Врачанско. — ИАИ, XXI, 1957, с. 41). Известни са останките на селища от медно — каменната и желязната епоха, но те не са проучени и не се знае нищо за тяхната стратиграфия. Тракийските надгробни могили в района сочат за продължително съществуване на голям тракийски поселищен център и на земевладелско имение на тракийски аристократи. При разораване на една от малките могили в местността Сухото езеро бе открито погребение с трупоизгаряне. Намерена си желязна юзда, върхове за копия и една бронзова брадвичка амулет, на която са изобразени фигури на бик и на овен. Това погребение датира от пети век при. Хр. (Николов, Б., Археология, 1990, кн. 4, с. 17, 4, 5 и 6). В местностите Малкѝа град и Големия град са рушевините на две крепости, използвани и през античността и средновековието.

Селото Старо село се среща с днешното си име в редица османски документи с дати 1430 г., 1564 г., 1605 г. и в началото на XVIII в. (РСт., I, с. 464). В тези документи Старо село е записано като войнаганско селище, смесено с тимар. В документ от средата на XV в. е имало 20 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 261). В един регистър за войнагани от 1548 г. са изредени имената на войнагани, жители на с. Старо село, на Влашко село (дн. Царевец) и Кутловица (дн. Монтана).

Стари родове са: Бръ̀нчовци, Бу̀ровци, Вла̀йкьовци (от тях са Катранкьовци, Лупчовци, Сановци и Сираковци), Влаовци (те са едно с Мотовци и Бельовци), Гачовци (Бемберете и Тричковци), Гръздаците, Джаровци, Диляците, Душильовци (Пръдлювци), Йоковци (Маджарете), Йоловци, Киселите, Клюсарете, Марковци, от същия род Митинци и Мрънювци, Нановци, Неновци (от същото това коляно са Палашовци, Станчовци и Ценовци), Пръчовци (Ламбиовци), Стефановци и Хитковци. В края на XVIII в., бягайки от кърджалийски банди, в Старо село се заселили Киновци (Тировци), които дошли от с. Бързина, Ореховско. През първата половина на XIX в. в Старо село дошли родовете: Заеците от с. Кунино, Кожуарете (Щръбаците) от с. Карлуково, Леваците от с. Гложене, Тетевенско, Йончовци (Калювци) от с. Своде, Ботевградско и Мечкарете (Гининци) от гр. Тетово в Македония. Още в началото на XIX в. от Старо село се изселили в с. Крета родовете Буляците, Бънчовци, Домишлярете (Пепелюговци), Йончовци, Плътниците и Саламовци. През втората половина на XIX в. десетки семейства от Старо село се изселили в равнината: в с. Ореховица, Плевенско, в с. Буковец, Белослатинско, в Койнаре, в с. Струпец и на още други места, където носят родовото име Староселченете.

134. Стру̀пен

Население: 1872 г. — 80 къщи и 158 венчила, 1910 г. — 1337 жители, 1926 г. — 1814, 1934 г. — 2060, 1946 г. — 2124, 1965 г. — 1553, 1975 г. — 1290, 1992 г. — 824.

Намира се на 14 км източно от Бяла Слатина и е разположено от двете страни на дълбок дол, през който тече Струпненска бара — малък поток, и се влива като ляв приток на р. Искър. Този дол пресича землището на с. Бреница, където се нарича Струпен. Изглежда, че името си село Струпен е придобило още през средновековието по името на дола Струпен. То е от старобългарската дума стропъ и означава стръмен дол, стръмнина. Чрез промяна на „о“ в „у“ е станало струп и като се прибави суфиксът -_ен_, както Брус-ен, Рогоз-ен и пр. става Струпен. Тези старобългарски имена са голяма рядкост. Струпен е единствено, а от струп и -ец има само две селищни имена в България: село Струпѐц, Врачанско и село Струпец, Сливенско. Те отразяват географските особености на местността и са запазили историческата география на страната ни. Необяснимо и учудващо е тогава, че единственото старинно име в българските земи Стру̀пен бе заменено с името Лазарово (с Указ № 45, обнародван на 8 февруари 1950 г.). Освен селищното име Струпен и името на дола Струпен, в района на селото има и други старобългарски имена на местности като О̀кната и др.

Землището на село Струпен обхваща 22 844 дка. Граничи на изток с Бреница, на юг — с Еница, на запад — с Търнъ̀к, и на север — с Кнежъ̀. В района на Струпен има няколко интересни стари селища. Техните останки са около големите извори над селото, наричани Горното езеро и Рачово езеро, и при Друма. При Рачово езеро има следи от голямо тракийско селище, обитавано през първото хилядолетие пр.Хр. Некрополът на това селище бе открит при изкопи за свинарник на ТКЗС. Погребенията тук са извършени чрез изгаряне на трупа и обгорените кости са събрани от кладата, поставени са в глинена урна и са заровени в плитък гроб. Заедно с погребалната урна са поставени глинени съдове и чаши с храна и питие. През римската епоха на Балканите около Горното езеро е имало трако-римско селище, а до самия извор — и светилище, от което са намерени оброчни плочи с изображения на почитаните божества. Некрополът на това трако-римско селище бе открит в южната част на стопанския двор на ТКЗС при изкопи за складове и за кантар. Тук са открити зидани с тухли римски гробници, но погребалния инвентар е разпръснат между намервачите, които ни показаха глинени еднофитилни лампи и римски бронзови и медни монети от II — IV в.в. В същия този район около двата извора е било и средновековното село Струпен. От изворите пък започва и долът Струпен. Средновековни гробове са открити североизточно от средновековното Струпен и южно от днешното Струпен в местността Гръстелниците. Погребенията, намерени досега, са от времето на Първото и Второто българско царство.

В един османски документ с дата 1618 г. е записано като ленно владение село Струпен с 11 домакинства (НБ КМ, Ор.отд. Ф. 114, арх.ед. 399, 1-1-Б, 1618 г.). Кога и по какви причини село Струпен се е преместило в стръмния дол на сегашното си място не ни е известно. След освобождението от турско робство селяните настоявали селото пак да си отиде на старото място при изворите но кметът на рода Жаровци не разрешавал. Ето защо няколко смелчаци го причакали една нощ и го убили. До регулацията през 1907–1909 г.г. село Струпен е било без улици, дворовете са били оградени с окопи, къщите са били землянки, водата е била лоша за пиене…

В два документа, запазени в архивите на Хаджитошеви от Враца и датирани от края на XVIII в., пише така: „Бегале от Кален Стоян Димитров на Струпен… Ганчо Стоянов на Струпен… Бегале от Камено поле на Струпен Иван Душков и Йото Пейчов… Раета Нисто Милов бегал на Струпен…“ (Архив на Хаджитошеви, т. I, 1984). По всичко изглежда, че село Струпен в края на XVIII в. е било доста обезлюдено и поради затънтеното си място е било обект за бегълци от селата Кален и Камено поле.

Засега не е известно откога е започнало просветното движение в с. Струпен и кога е открито първото училище. Има само сведение, че в 1872 г. учител там е бил Цветко Симеонов, който е обучавал 48 момчета в три отделения. Църквата „Свети Архангел“ е стара и в нея е свещенодействал през 1872 г. поп Никола Венков (Летоструй, Виена, 1873, с. 69).

135. Струпѐц

Население: 1860 г. — 110 български семейства; 1910 г. — 988 жители, 1926 г. — 1125, 1934 г. — 1198, 1946 г. — 1200, 1965 г. — 830, 1975 г. — 782, 1992 г. — 580.

Намира се на 25 км източно от Враца и е разположено в падина в подножието на предпланински връх на 3 км от десния бряг на р. Искър. Землището му се простира на площ от 17 283 дка. Граничи на изток с Хубавене и Роман, на юг — с Караш, на запад — с Курново и Синьо бърдо, и на север — с Долна Бешовица и Старо село. Върху скалистата висока тераса Градище са развалините на голяма средновековна крепост, която още не е проучена. В местността Селището са останките от средновековно българско селище. Западно от селото е манастирът „Св. Илия“, но населението го нарича Тържишкия манастир. В двора му е запазена малка еднокорабна и едноабсидна църква със стенописи от XV или от XIV в. Манастирските сгради са строени в 1851 г. (Гоше, И., ГСУБФ, т. 1933/34, с. 7–45). Килийното училище в селото е открито още в началото на XIX в. от поп Йоло, който е оставил приписка: „…за дето учих Нистора гр/оша/ 13. Устаха от момчето дето го учих гр/оша/ 8“. Първият учител мирянин е Некул Николов от с. Старо село. Той също оставил бележка в една стара книга: „Сане 1838 месец октовриа 15 д/ен/. Да са знае какво са упазари даскал Некул Николов от Старо село у наше село Даскал пу 12 гроша на глава и по три гроша за кащата от Сти Димитриа до Сти Георги. Кой са намери за права Бога да знае“ (Орловски, Ст. Сп. Училищен преглед, 1904, кн. VII, с. 5).

Стари родове в с. Струпец са: Билярете, Вешовци (от тях са Белчиновци, Герговци, Мигльовци, Съловци и Цаковци), Влаовци, Грънчарете, Данинци, Джукелете, Доновци, Лаковци, Нисторовци, Пандурете, Пенчовци, Пеовци, /Х/анджарете и Цоцовци. В края на XVIII в. в Струпец се заселили Рендаците (Дочовци), които избягали от с. Рогозен поради нашествията на кърджалийски банди, а заедно тях и родовете Генеовци и Кътовци (Кирковци и Пеловци) от с. Малорът и Славковци от с. Мърчево, които избягали от родните си села по същите причини. След тези родове до средата на XIX в. в село Струпец се заселили: Велчовци, Тодоровци и Уновци от с. Видраре, Въловци и Катърете от с. Дърманци, Диковци (Манджолете) от с. Камено поле, Ламбовци от с. Караш, Лачовци и Матеовци от с. Калугерово (колиби Чекотина), Кръстанкинци от с. Моравица, Панчовци от с. Боженица, Ценковци от с. Синьо бърдо, Унелете от с. Старо село и Шопете от с. Чурек, Софийско. След освобождението от турско робство вълна от изселници напуска Струпец. Така струпчане се разселват както следва: в с. Брегаре от Пандурете и от Пеовци, в с. Бърдарски геран от Белчиновци, в с. Главъ̀ от Грънчарете и от Пеовци, в с. Долни Дъбник от Уновци и Цоцовци и др. След 1900 г. десетина семейства от Струпец се изселили при новопостроената гара Струпец и образували нов квартал на селото при железницата. Говорът на Струпец е като този на Радовене, Роман и Кунино. Името на Струпец е мого старо и произлиза от старобългарската дума стропъ с изменение на -_о_ в -_у_ и става струп — стръмно място, и суфикса -_ец_ както е село Струпец, Сливенско и село Струпец, Белослатинско. Това са три села в България, запазили средновековните си имена.

136. Тѝпченица

Население: 1860 г. — 150 български семейства и църква „Св. Димитър“, строена 1834 г.; 1910 г. — 1573 жители, 1926 г. — 1627, 1934 г. — 1719, 1946 г. — 1746, 1965 г. — 1238, 1975 г. — 1057, 1985 г. — 956, 1992 г. — 680.

Намира се на 30 км южно от Враца и е разположено сред планинска долина. Състои се от централно селище и две махали: Крещта — южно на 4 км, и Реката — източно на 1,5 км. Махалите са образувани в началото на XIX в. от жители на централното село. Планинското землище на Типченица се простира на 29 563 дка. Граничи на изток с Лик и Курново, на юг — с Липница, Ботевградско, на запад — с Люти дол, на север с — Ребърково и Дърманци. На запад от централното село Типченица са развалините на голямо средновековно градище, разрушено от османските нашественици в края на XIV в. Наблизо са и основите на стара средновековна църква, разрушена по същото това време. В османски документ от средата на XV в. е отбелязано село Типченица като ленно владение с 55 домакинства. В същия документ се отбелязва, че част от раята на Типченица живее на мястото на име Сираково (ИБИ, т. XIII, с. 259; Гандев. X. Българската народност през XV в. — С., 1972, с. 108). В няколко османски регистри за войнуци от 1548 г., от втората половина на XVI в. и от началото на XVIII в. са записани имената на жители от Типченица, които са били войнагани (ИБИ, т. XX, с. 52, 179 и 296). От всичко това следва, че Типченица през вековете на робството е било войнишко селище, смесено с тимар — вид ленно владение. В един бански документ от 1860 г. са изписани имената на 146 българи от Типченица, които за посочената година са произвели пшеница, царевица, фасул, кеневир, сено, сирене и мед (НБ КМ, Ор.отд., Ф. 29, 2). Днешната църква на селото е съградена през 1830 г., а първото училище е открито в 1840 г. (Орловски, С., Училищен преглед, 1904, кн. 7, с. 12). В църквата се пазеха доскоро богослужебни книги, от които преписахме следните приписки: „Сене 1864 да са знае куги са купиха тиа книги церковни та ги уписахме колко са парите 17“. „Ден 17 писах аз Васил Ценов Мечкарски на март 1876. Триод цветни. Сия книга Триод на типченишката церква на Св. В-мч Димитра писах аз Васил Ценов родом у Вратца и писах това когато седех у село на лето 1873 та учих ученици та си дадох оставката на 1876 г. на априлиа 30“. В друга приписка четем: „В лето г-дне 1877 мая 17 учителствувах аз учител Георги в село Типченица. Родом от Мирково“. „Писах аз Георги Юванов из село Радотино на сене 1865 година месец май 4 ден учех децата типченишки аз Георги Йованов“. „Да се знае коги учи даскал Петко деца у село Типченица в лето 1872“.

Стари родове в Типченица са: Авеете, Бишковци (Пръцаците), Бръборете (Генчовци), Бръзаците, Ветовци, Видинците, Вутичковци (Клисарете и Стояновци), Гетовци, Доновци (Качамаковци), Драгановци, Иловци, Йотовци, Катранците, Кьосовци, Никовци, Пандурете, Пашовци, Пеловци, Пищовете, Ристенковци, Рътарете, Семковци, Стефановци, Стойновци, Терзийте, Тодорешковци, Цековци и Шокерете. През първата половина на XIX в. в Типченица се преселват Батулийте и Мутафчийте от с. Батулия, Софийско, Неделювци (това е родът на първия учител Неделю Григоров в 1840 г.) и Тетевенченете от гр. Тетевен, Радуловци от Асеновградско и Турлаците от Годечко. От средата на XIX в. започва масово изселване от Типченица. Цели родове се изселили в селата Курново и Липница, Ботевградско, а десетки семейства се преселили в Бяла Слатина, Червен бряг, Бъркачево, Девене, Джурилово, Криводол, Левчево, Три кладенци и на други места.

Типченица е родно село на опълченците от Освободителната война 1877–1878 г.г.: Вълчо Гайдарски, Иван Тончов и Стоян Вълков — Дилов и тримата от Първа опълченска дружина. Името на селото Типченица е прилагателно от тревата типец — ТИПЧЕН (вж. връх Типчен в Западна Стара планина). И като се прибави старинния суфикс — -_ица_, става Типченица.

137. Тишѐвица

Население: 1877 г. — 66 къщи и 341 мъже; 1910 г. — 1340 жители, 1926 г. — 1540, 1934 г. — 1691, 1946 г. — 1706, 1965 г. — 1251, 1975 г. — 1016, 1985 г. — 882, 1992 г. — 686.

Намира се на 22 км североизточно от Враца и е разположено в малка котловина в подножието на бърдо Веслец. Край селото тече р. Скът, която тук наричат Речка. Землището на Тишевица се простира на 22 684 дка. Граничи на изток с Вировско, на юг — с Горна Кремена на запад — с Горно Пещене, и на север — с Големо Пещене. В западната половина на селото са останките на голямо антично селище. В местността Атанасова лъка е имало светилище. Тук е намерена една мраморна оброчна плоча с релефно изображение на тракийския бог-конник в ловна сцена. На плочата има надпис на старогръцки език, в който пише, че е направено посвещение на бога Аполон и дарителят е тракиецът Катюлейнос. Това е едно лично тракийско име, което се среща за първи път и е лесно да си обясним защо на плочата е изобразен Хероса, тракийският бог-конник и защо посвещението е направено на бога Аполон. През късната античност тези две божества са отъждествявани. Тази оброчна плоча е от II в. (Николов, Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 232, обр. 24). Тъй като при намирането ѝ са разкрити зидове от антична постройка, би трябвало да се направи археологически сондаж на това място. Върху обширната тераса, наричана Мраморска поляна, са развалините на най-голямото в района тракийско и средновековно селище. Тук е открито и най-голямото до днес сребърно съкровище, което съдържа повече от хиляда броя сребърни български монети, сечени през Втората българска държава, а също така и монети на сръбските крале и венецианските републики от XII и от XIV в.в. (Пенчев, В., Колективна монетна находка от с. Тишевица, Врачански окръг. — Сп. Нумизматика, 1983, кн. 2–3, с. 27). През време на турското робство Тишевица се е местило в местността Селището и при извора Драгнювец. До днес все още не са преведени и половината османски документи, които се съхраняват в Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. Но когато бъдат преведени всички, все ще се открие в някой османски регистър и нещо за селото Тишевица. Това село е старо и датира още от българското средновековие със сегашното си име. Името на село Тишевица е от личното име на човек, който се е наричал Тишо — от Трифон. А прилагателното от личното име Тишо е Тишев и като прибавим към него суфикса -_ица_ става ТИШЕВИЦА.

Стари родове в Тишевица са: Атанасовци (Савинци), Босовци, Гостолюбете, Гръковци, Данинци, Дилкинци, Диловци, Доковци, Койчовци, Куновци, Лаловци, Митринци, Николовци и Пеловци. Към средата на XIX в. от предбалкана в Тишевица се заселили: Гетовци от с. Караш, Геновци, Лисаците и мечкарете от с. Кален, Мариновци от с. Цаконица, Дановци от с. Горна Кремена, Тотковци от с. Лепица и др. Но в края на XIX в. Муцовци и Свещниковци се изселили в с. Борован, Бърдарете в Рогозен, Савинци — в с. Бели брег, и Черногорците — в с. Соколаре. Други няколко семейства се заселили в с. Добралево и с. Галово, където носят селищното си име като родово — Тишевченете. От незапомнени времена в Тишевица са живели власи вретенари. Те прекарвали само зимата в селото, а останалите сезони на годината водели скитнически катунарски живот. След 1888 г. една част от тях се преселили в с. Мраморен, а останалите се претопили сред българското население.

Първото училище в Тишевица е започнало да работи в 1848 г. с пръв учител Дано Иванов, роден в Тишевица и учил в гр. Враца. Той е обучавал 20 момчета в дома на Никола Недков. Върху стара книга има приписка: „Тази книга на Дано Ивановичик от Тишевица. Сене 1857 смирен учител Дано Ивановичик Константиновичик.“ След 1857 г. Дано Иванов учителства в с. Долна Кремена и с. Големо Пещене и приема свещенически сан в последното. Подир него в Тишевица учители са били Бейно Вълков от Тишевица и Симеон Попов от Големо Пещене. Той също е оставил приписка. През 1858 г. започнал строежа на църквата и затова главили за учител зографина даскал Петко от Влашко село. Той е учил децата в църквата и в същото време рисувал стените. „Ние седим покрай стените по цел ден и четем, а даскал Петко пише по стените светци и гяволе…“ — казва в спомените си един негов ученик. Църквата в Тишевица, зографисана от даскал Петко, беше паянтова сграда с камени основи и керемиден покрив. Тя падна от неподдържане през 1975 г. заедно с оригиналните си стенописи — един шедьовър на зографа даскал Петко. В 1870 г. в Тишевица идва учителят Панайот Михайлов от Пловдив, учил се при Найден Геров и Йоаким Груев. Той се улавя да учи децата, да пее в църква и въвежда светското образование в училището. Преподавал е четене, смятане, писане, славянска прочит и земеописание. Изписвал учебници от Пловдив.

138. Тла̀чене

Население: до 1877 г. — 45 български християнски къщи и 57 помашки; 1965 г. — 1250 жители, 1975 г. — 1014, 1992 г. — 673.

Намира се на 20 км югозападно от Бяла Слатина и е разположено в силно пресечена местност, богата на извори. Землището му обхваща 30 059 дка площ и граничи на изток с Враняк и Габаре, на юг — е Върбица и Вѝровско, на запад — с Буковец, и на север — с Комарево. Днешното село Тлачене е основано върху развалините на две праисторически селища — от новокаменната епоха и от желязната епоха. През 1967 г. в центъра на днешното село бяха извършени археологически разкопки. Мястото им беше южно от площада, там където е сега търговската сграда. Разкопана бе площ от 200 кв.м. която показва културен пласт от стария рисуван неолит със средна дебелина 1,40 м. Този културен пласт се състои от останките на четири последователно съществували едно над друго праисторически селища от една и съща епоха, които са били сринати от стихиен пожар. Разкрити бяха подове на жилища и основи на пещи. Намерен бе изобилен материал от оръдия на труда (Кънчев, К., Николов, Б., Оръдията на труда и стопанския живот в селищата от стария неолит при с. Градешница и с. Тлачене, Врачанско. — Изв.муз. СЗ България, т. 5, 1980, с. 12). Селището от епохата на стария неолит при Тлачене обогатява нашите представи за първата фаза на рисувания ранен неолит и показва по-голямата продължителност на втората фаза от рисувания неолит (Николов, Б. Периодизация на неолитните култури… — Изв.муз. СЗБ, т. 18, 1992, с. 14, обр. 6 и 7). В двора на училището същевременно бе разкрит и некрополът на тракийско селище от желязната епоха — първото хилядолетие при. Хр. Погребенията тук са извършени чрез изгаряне на трупа и пепелта е поставяна в глинени урни, заедно с други съдове, в които е имало храна и питие. Тези съдове имат богати орнаментални мотиви. Праисторическо и късно-антично селище е имало и в местността Бриша над извора Пишурата. Тук са намерени бойни каменни чукове, праисторическа и антична керамика. В същата местност, сред каменни основи на постройка, Йоро Тодоров е намерил една мраморна оброчна плоча с изображение на Хероса, която само ми показва.

През късната античност в района на днешното Тлачене е минавал римският път от Чомаковското градище за град Монтана. Доказателство за него е намерената там римска милиарна пътна колона с латински надпис (Шкорпил, К., и X. Антични надписи… СбНУ, 1891, с. 155).

През ранното българско средновековие на 2 км източно от с. Тлачене е минавал Островският отбранителен окоп. Много е вероятно още през осми век да е възникнало раннобългарско селище при изворите на Тлачене. Дали това ранносредновековно селище, от което се намират находки, се е казвало ТЛАК или Тлаково — това с нищо не може да се докаже, но едно е ясно, че името Тлачене е жителско име. Въпреки че досега не са преведени османски документи за селото Тлачене, археологическите находки и топонимията показват, че селото е заварено от турските нашественици на това място в края на XIV в.

През XVIII в. в село Тлачене се заселили ловчански помаци. Те били приели доброволно исляма, за да се облагодетелстват, и им било разрешено от турската власт да се заселят в християнски села с най-плодородна земя. Като дошли в Тлачене, ловчанските помаци показали вродената си диващина. Те разгонили християнските родове от домовете им в центъра на селото и се настанили там. Където е сега училището, е била къщата на помака Асан Юруката, на мястото на черквата е бил дворът с къщата на Асан Хаджийски, на мястото на площада с паметника са били дворовете и къщите на помаците Сали Алиев, Муто Глухия и Махмуд Асанов, а на мястото на днешната община с пощата и читалището е бил дворът, къщата и кафенето на Алю Стария кмет. Той е бил кмет на Тлачене до есента на 1877 г. и канцеларията на кметството е била в кафенето на „агата“. Пълно безправие е имало за българските християнски родове. Някои от тях били прогонени от селото, а имотите им обсебени от помаците, които били мързеливи и давали земята под исполица. В село Тлачене останали само старите християнски родове: Бетовци, Бетухците, Близнаците, Дачовци, Денчовци, Жилковци, Мондаците (Рогачете), Пенчовци и др. В първата половина на XIX в. в Тлачене се заселили Бургийците от с. Осиково и Перчинковци от с. Борован. Помаците в Тлачене не са знаели нито дума турска реч, но са имали джамии, в които слушали проповедите на ходжата на арабски, без нищо да разбират. Когато в 1846 г. учителят Марко Хинков, роден в Тлачене и учил в Черепиш, открил тук първото училище, помаците отровили младия учител и той починал в 1848 г. С неговата ранна смърт учебното дело било прекъснато. Есента на 1877 г., като научили че руските войски са обсадили Плевен, част от тлаченските помаци, които имали най-гузни съвести, бързо се изселили на юг в Анадола. Останали само няколко помашки семейства с албанеца хаджи бег Лазов — до тогава управител на град Враца, но тук е имал владение. На мястото на изселените завинаги помаци в Тлачене дошли християнски български родове от планинските села. Те са: Грозгьовци, Давидовци, Дековци, Младенчовци, Нанковци, Савчовци, Цаловци, Цоловци и др. В архивите на Хаджитошеви от Враца срещаме следната записка от 1811 г.: „Да са знае що зимаме мехуре сене 1811 от Тлачене Игнат Мицов 6 200 гроша…“ (Архив на Хаджитошеви, т. I, с. 456). Но този производител изглежда е от старите тлаченски родове. В 1888 г. в Тлачене се заселили семействата на банатчените Гьоко Стефанов и на сестра му Мария, но скоро се изселили в с. Бърдарски геран. На 20.III.1878 г. за втори път е отворено училището в Тлачене от учителя Марин Райков от гр. Тетевен, който е бил по професия шивач, но е бил и твърде грамотен. В 1880 г. е била построена и църквата плетарка и същата година свещеникът Неделчо Йотов, роден от с. Ослен Криводол, започва да служи. Сегашната църква в Тлачене е строена от 1921 г. и е осветена в 1928 г. След 1880 г. в село Тлачене е назначен за горски стражар ботевият четник Илия Йолов, роден в село Ослен Криводол и роднина на свещеника Неделко Йотов. Той започва веднага борба с бракониерите. Това били остатъци от помашката колония. Илия Йолов не загинал от куршум в сраженията с четата, но станал жертва на засада от помаците. След смъртта му неговите наследници се изселили в с. Крушовица, Ореховско. А убийците му още през нощта се изселили завинаги в Анадола.

139. Три кладенци

Население: 1872 г. — 90 къщи и 137 венчила; 1877 г. — 115 къщи българи с 227 души мъже и 91 землянки с 231 мъже татари; 1910 г. — 1017 жители българи, 1926 г. — 1488, 1934 г. — 1740, 1946 г. — 1859, 1965 г. — 1673, 1975 г. — 1460, 1985 г. — 1327, 1992 г. — 1080.

Намира се на 30 км северно от Враца и е разположено по левия бряг на р. Рибиньъ. В околностите му има останки от неизследвани праисторически селища. Землището му заема площ от 27 886 дка. Граничи на изток с Девене, на юг — с Галатин, на запад — с Лесуръ, и на север — с Малорът и Фурен. Село Три кладенци се споменава с днешното си име в османски документ от 1606 г. (НБ КМ, Ор.Отд. ОАК 128/2 л 82-а-III). Но вероятно е съществувало още през средновековието, щото землището му е добре очертано между стари села.

Стари родове в Три кладенци са: Баберковци, Братоевци (Васковци), Вражалците, Даковци, Джакерете, Игнатовци (Пенчовци и Дебиевци), Кавалете (от тях са Атанасовци), Крачуновци, Куновци, Лаланковци, Лалаците, Мангърете, Мечковци (Коловци), Митковци, Мръсниците, Найденовци, Неновци (Масуранците), Печовци, Пожарковци, Пунчовци (Ангеловци), Осѝте (Костовци), Пръвановци, Пръцаците, Рагьовци, Тупанджийте (от този род са Кулинци и Исаевци) и Топузанете. Около средата на XIX в. тук се заселили Андровци, които избягали от Бяла Слатина от притеснения на помаците, Въловци и Тончовци от с. Левчево, Ерданците от с. Ерден, Бешковци и Тударовци от с. Пудрия, Бурванците от с. Борован, Баниченете от с. Баница, Паланковци от с. Липен, Гарчовци от с. Галатин, Шляповци от с. Стубел и Николчовци от гр. Дебър в Македония. В резултат на това с. Три кладенци нараства числено и в 1860 г. то има 60 домакинства (ДБИ, т. I, с. 153). Нова вълна от заселници идва в Три кладенци в началото на XX в. Това са: Бокьовци от с. Осиково, Пръповци от с. Липен, Денковци от с. Заножене, Стоичковци от с. Гниляне, а през 1920 г. от Босилеградско тук се заселили 20 семейства.

За пръв път училище в Три кладенци е отворено в 1846 г. В един Дамаскин от XVIII в., намерен в с. Горна Кремена, има приписка без дата: „Пивец аз даскал Николчо от с. Стубел, учител у Три кладенци. Аз кир Николчо Маноилов.“ През 1872 г. в триклажденското училище е бил учител Стамен Петков, който е обучавал 12 момчета в едно отделение (Летоструй, Виена, 1873, с. 59). Същата тази година в църквата „Света Петка“ свещенодейства Атанас поп Кузманов. До Три кладенци е имало голяма черкезка колония от 1865 г., но през есента на 1877 г. черкезите се изселили завинаги в Турция.

Три кладенци е родно място на възрожденеца Трифон Каменов Лалов — от рода Лалаците. Роден е в 1853 г. в Три кладенци и е починал в с. Долни Луковит на 31.I.1917 г. Като младеж той емигрира в Румъния. През 1876 г. участва във войната в Сърбия в четата на Панайот Хитов. През Освободителната война 1877–1878 г.г. е опълченец на Шипка в Трета дружина, четвърта рота. След Шипченската епопея е боят при Стара Загора. Тук Трифон Каменов е ранен тежко. Откаран е в турската болница в гр. Одрин от турски санитари и след оздравяването е държан като пленник. Скоро руските войски превземат Одрин и той е освободен заедно с други пленници. Подир Освобождението работи в жандармерията на гр. Орехово.

Три кладенци е родно място и на скулптура Владимир Цветков, който направи много паметници с коне и конници ездачи, като по-забележителни са този в Борован и Вестителят във Враца.

140. Търна̀ва

Население: 1872 г. — 134 къщи и 238 венчила; 1877 г. — 164 къщи българи християни и 154 къщи помаци; 1926 г. — 2210 жители, 1934 г. — 3703, 1946 г. — 3996, 1956 г. — 3682, 1965 г. — 3608, 1975 г. — 3617, 1992 г. — 3184.

Търнава е едно от големите села на Дунавската равнина. Разположено е по дължина на левия бряг на р. Скът на 6 км западно от Бяла Слатина. Землището му има площ от 46 465 дка. Граничи на изток с Бърдарски геран и Бяла Слатина, на юг — със Соколаре, на запад — с Алтимир, и на север — с Галиче. Районът му е богат на праисторически, тракийски и антични селища. Върху землището му се издигат повече от 50 тракийски надгробни могили, които датират от края на четвъртото хилядолетие пр.Хр. до падане на траките под римска власт в 46 г. сл.Хр. Тези могили свидетелстват за големи земевладелски имения в този район и в тях са погребвани членовете на аристократически тракийски родове от бронзовата до края на желязната епоха. В поречието на рекичката Грезница, която е ляв приток на р. Скът, се намират останките на селища от медно — каменната, бронзовата и желязната епохи (Миков, В. Предисторически… 1933, с. 47–161). На север от Търнава, където има повече от 35 тракийски надгробни могили, бяха разкопани от археолог Главчовска могила и още две по-малки в местностите Лозята и Оградището. В Главчовска могила бяха открити десет праисторически погребения. Те са първите до днес погребения в могила и може да се каже, че през бронзовата епоха започва насипването на могили върху погребения на знатни. Две от погребенията в Главчовска могила са извършени чрез изгаряне на трупа. Останалите осем са хокери, на които ръцете и краката са свити в посока към главата. Седем от хокерите са положени по гръб, а осмият е положен на дясната си страна. Всички погребения от Главчовска могила са от едно и също време — началото на бронзовата епоха, което означава краят на четвъртото хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б. Могилни погребения от раннобронзовата епоха при Търнава и Кнежа, Врачански окръг. — Археология, 1976, кн. с. 38–51, обр. 1–17). В Главчовска могила са засвидетелствани точно три праисторически погребални обичаи, които се срещат в българските земи през неолита и халколита, а в степите на Украина са хокерите, положени по гръб, които тук преобладават. Погребенията в една могила показват, че тук са погребани членовете на един владетелски род. Но трите погребални ритуала — чрез изгаряне на трупа, което се среща през халколита, а хокерът на дясната страна — през неолита, показват, че старото население не е изчезнало и е запазило своите погребални обичаи, които са нещо много консервативно. Хокерите, положени по гръб, са от ритуала на едно друго индоевропейско население, което е дошло от степите. Тези погребения ясно показват, че през ранната бронзова епоха тук не е имало още етническа консолидация (Николов, Б., — Эпоха ранней бронзы в Северозападной Болгарий и некрополь у села Тырнава. — Трациа преисторика, Суплементум Пулпудева, 3, С., 1982, с. 192–200). В още няколко могили при тяхното разораване са намерени тракийски бронзови украси за конски оглавник от ранножелязната епоха (Миков, В. ИАИ, т. XXI, 1957, с. 296), а също така и железни мечове от II в.пр.Хр. (Миков, В., БИБ, 1932/33, V, кн. 1, с. 186). При разораването на две малки могили с тракторен плуг в местността Митков връх са разкрити погребални клади. От погребалния инвентар е запазена само една сребърна фибула, която прилича на тези от накита на Букьовското съкровище и датира от V в.пр.Хр. Запазени са също и части от железни мечове, върхове за копия и една тракийска махайра, които датират от II в.пр.Хр. (Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 178–180, обр. 19 и 20).

На различни места в землището на Търнава са намерени монетни съкровища. Едното от тях се състои от 195 броя тетрадрахми, сечени на остров Тасос и Първа Македонска област през II в.пр.Хр. (Герасимов, Т., ИАИ, т. ХХII, 1959, с. 359). Другото монетно съкровище е от сребърни денари, сечени от римски императори от II-III в.в. (Мушмов, Н. ИАД, IV, 1914, с. 273).

Днешното село Търнава е основано с това си име още през българското средновековие. Заварено е от турските поробители в края на XIV в. с днешното си име. Търнава е било войнаганско селище, смесено с тимар. В един османски регистър за войнуци с дата 12.I.1548 г. са записани войнаганите от село Търнава: Доброслав, син на Брадино, Радул, син на Руско, и Драган, син на Тано. А в регистър от първата половина на XVIII в. се изреждат и други войнагани от с. Търнава (ИБИ, т. XX, 1974, с. 58, 93, 95 и 296). Като тимар село Търнава се споменава в друг османски документ, който е с дата 1620 г. В него е записано: „Каза Рахово: село Търнава — 11 домакинства“ и в документ от 1632 г.: „Каза Рахово: село Търнава — 9 домакинства“ (ТИБИ т. VII, 1986, с. 265 и 348). През XVIII в. Търнава е обект на помашка колонизация. Тук се настанили повече от 30 помашки семейства от Ловчанско. С идването си те завладели насила най-плодородните земи и водениците по р. Скът. Отсега нататък те носят вече мюсюлмански имена: Абдиевата, Мехмедовата, Фератовата. Но един османски документ от 1673 г. показва, че и през XVII в. в Търнава е имало помаци. В посочената година от Търнава е мобилизиран като гребец за турския дунавски флот Сиявуд, син на Абдула. Името Абдула се е давало на българи, приели исляма (РСт., I, 470). Поради насилията, които вършели помаците над християнското население, 6 стари търнавски родове напуснали родното си село и потърсили спасение във Влашко. Вероятно и други са ги последвали и не са се завърнали. Но за тези 6 родове имаме сведения, щото навръщане от Влашко се заселили в с. Букьовци (дн. гр. Мизия). Те са следните: Гечовци, Горановци, Господарете, Джинерете, Досовци, Кучковци. Другите стари родове, които са останали в Търнава са следните: Антовци, Дандуровци, Даскаловци, Деретлийте, Илиевци, Йончовци (Кутовци), Найденовци, Пожараците, Съловци (от Съловия род са произлезли Аговци, Петрешковци и Тоньовци), Темните, Филчовци, Фунийците и Цончовци.

През целия XIX в. Търнава е обект на заселници, пришелци от разни места. Те са следните: от с. Горун махала (дн. Пелово) идват Бръмбаците (от този повой са произлезли сетне Йоловци, Пандурете и Петринчовци), Бановци — от с. Синьо бърдо, Влашкоселците — от с. Влашко село (дн. Царевец), Дръгньовци, Коминкьовци и Лесугерете — от с. Цаконица, Драшанченете — от с. Драшан, Каленченете — от с. Кален, Кременченете — от с. Д. Кремена, Раловци — от с. Буковец, Ташовци — от с. Рашково, и Уруците — от с. Гурково, Ботевградско.

Учебното дело в Търнава е започнало в 1837 г. с пръв учител поп Иван, който е обучавал момчетата у дома си. Подир него е даскалувал Иван Нешов (осиновен от поп Иван), а след него — П. Еровски, който е обучавал учениците в една землянка, служеща и за църква. В тази килия-землянка са били учители и Иван Борованченина, Д. П. Спасов, а Вълко Йотов Даскаловски е обучавал децата вече в наети частни къщи. В 1872 г. учител става Петър Ив. Крачунов от рода Драшанченете. Той е обучавал 45 момчета в три отделения (по Летоструй, Виена, 1873, с. 61). По негова иницатива от доходите на една обща земя търнавчени си направили първата училищна сграда и я обзавели с чинове и черна дъска, маса и стол за учителя. През 1876 г. по инициатива на учителя Петър Крачунов бил поканен Филип Симидов, който учредява местен таен революционен комитет в Търнава. Есента на 1877 г. помаци, татари и черкези масово се изселили на юг. Те реквизирали коли, добитък, храни и всякакъв домашен инвентар на християнското население. Учителят Петър Иванов Крачунов с членовете на местния революционен комитет организирал въоръжена конна чета и с нея преследвал отстъпващите на юг помаци, татари и черкези. За тази въоръжена конница от 30 души българи научаваме от една телеграма на ореховския каймакам Саиб до мютесарифа във Видин, която има дата 27.Х.1877 г. (НБ КМ, Ор.отд.сиг. ОАК, 263/16, 1877).

Пролетта на 1877 г., като научили за обявяването на Руско-турската война, четирима от членовете на местния революционен комитет в Търнава минали Дунава и пешком през Румъния се озовали в гр. Плоещ, където се записали в българското опълчение. Тези герои са следните: 1. Иван Трифонов Заешки от десета дружина, която била в състава на Имитлийския отряд на ген. Скобелев; 2. Петър Стоянов Йолов от IV дружина, 4 рота; 3. Русин Станкулов от Първа дружина в отряда на ген. Гурко, награден с орден за храброст, проявена в битките на Шипка; 4. Христо Цеков Кутовски от II дружина, 2 рота.

В с. Търнава през учебната 1903/904 г.г. е учителствувала Елена Дебелянова, сестра на рано загиналия в бой през Първата световна война поет Димчо Дебелянов. Елена е родена на 7.XII.1884 г. в гр. Копривщица. Образованието си е получила в Софийската държавна девическа гимназия. Учителствала е предната година в родния си град. Семейството на Елена се е състояло от шест членове: четири сестри, един брат и майка. Била е госпожица. Димчо Дебелянов ѝ е идвал на гости през пролетта на 1904 г.

През 1840 г. в Търнава се построява параклис за християнските обреди, а днешната църква „Св. Лука“ е изградена през 1882 г.

141. Търнъ̀к (Трънъ̀к)

Население: 1860 г. — 100 български християнски двора и 70 помашки; 1872 г. — 134 български християнски къщи и 235 венчила; 1877 г. — 162 християнски къщи и 154 помашки; 1956 г. — 2655 жители, 1965 г. — 2354, 1975 г. — 2276, 1992 г. — 1780.

Намира се на 8 км източно от Бяла Слатина и е сред равнина по двата бряга на р. Гостиля, която изтича от изворите в района на Търнък и се влива като ляв приток на р. Искър в местността Тесното южно от с. Ставерци. Землището на Търнък е 34 371 дка. Граничи на изток с Бреница и Струпен, на юг — с Попица, на запад — с Бяла Слатина, и на север — с Кнежъ̀. Районът му е богат с исторически паметници и останки от стари селища. В местността Проклетията, северно от днешното село, има значителен културен пласт от селище, обитавано през бронзовата и желязната епохи, което чака своя изследовател. Тракийско селище от желязната епоха е имало и в местността Селище — южно от Проклетията. Тук са намерени монети от македонския цар Александър III Велики (356–323 г. пр.Хр.). В цялото землище на Търнък се издигат повече от двадесет тракийски надгробни могили. Някои от тях имат имена на собственици на нивите, където са издигнати: Дилкова, Лазарова, Йовинска, Кукувишка, Илиева, Маринчовска, Кирковска, Личова, Нинова (Панкова) и др. Около тях има и други по-малки по размер, но без имена. Тези могили са на няколко групи в местностите Аира, Селището, Попишкото и на североизток от днешното село, където се намира (Панкова) могила. Същата е разкопавана от иманяри през тридесетте години. Разкрили са гробница от камъни без спойка и човешки скелети без погребален инвентар. Камъните са използвани от селяните за огради. Но през 1993 г. на тази могила бяха направени спасителни археологически разкопки. Открити са 15 вторични средновековни погребения в могилния насип и два скелета-хокери, които са от началото на бронзовата епоха или края на четвъртото хилядолетие пр.Хр. (Торбов, Н. Резултати от проучването на Ниновска могила при Търнак, Белослатинско, ИМСЗ България, т. 22, 1994, с. 11–21). При правене на тухли в местността Селището е разрушена една безименна малка могила. Открити са останки от погребална клада от пепел и обгорени кости. От погребалния инвентар са запазени един двуостър железен меч с дължина 94 см и един връх за копие, които датират погребението в могилата от II в.пр.Хр. (Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 188, обр. 29). Тракийските могили в района на Търнък са от бронзовата и желязната епоха. Те показват не само съществуването на тракийски селища през тези епохи, но и земевладелски имения на родовата тракийска аристокрация. Тракийското селище в местността Селище е продължило своя живот и през късноримската епоха в нашите земи. Сведения за това ни дават изобилните находки от римска керамика, глинени лампи, домашен инвентар (доскоро в прогимназията на Търнък имаше археологическа музейна сбирка, в която се пазеха тези находки) и римски монети, сечени през управлението на императорите Елагабал и Гордиан III в трети век сл.Хр.

Средновековното село Търнък е било в местността Аира, която обхваща северната окрайнина на днешното село. В тази местност има богат културен пласт от развалините на средновековно българско селище, съществувало през Първото и Второто българско царства и първите три века на турското робство. Намираните тук погребения показват дати IX — XVII в.в. В раннобългарските гробове са намерени амфоровидни стомни от глина и бронзови кръстове енколпиони. В гробовете от Второто българско царство се откриват накити и керамика, рисувана с многоцветна глеч, която е характерна за XIV в. Селището Търнък в местността Аира е заварено от турските поробители като войнишко. През българското средновековие войнишки статут са имали села, които са давали на царя войници. Тъй като западно от днешното Търнък минава Островския раннобългарски окоп, бихме могли да предположим, че раннобългарското селище в местността Аира е основано още в началото на осми век като селище, което е давало бойци за охрана на Окопа. Това, че Търнък е заварено като войнишко село, се доказва от един османски документ с дата 1548 г. Това е османски регистър за войнаганите от селото Долно Ставерци, в който са записани и лица от село Търнък — ямакът Радул, син на Руско от село Търнък и др. (ИБИ, т. XX, 1974, с. 93). Село Търнък е записано и в османски документи от 1617 и 1673 г. (РСт., I, с. 470). А в документ от 1620 г. е записано като войнаганско селище, смесено с тимар (НБ КМ, Ор.отд. Ф. 114, арх.ед. 399, л. 1-б-2-а).

Една грозна напаст сполетява селото в края на XVII в. Тук дошли и се настанили ловчански помаци. Това са били подивели и оскотели българи без българско етническо съзнание. Те приели доброволно исляма, за да се заселят в богати села и да отнемат имотите на християните. Идвайки в Търнък ограбили и опожарили средновековното селище в местността Аира, разрушили църквата, поругали гробовете и заграбили най-плодородната земя, като принудили християните да им работят земята на исполица. Но старите трънчене до един напуснали селото и потърсили убежище във Влашко. И никога не се върнали. Помаците останали да се ширят в Търнък, но основали ново село малко на юг от развалините в Аира. В тази местност се откриват средновековни находки. В гробовете се намират съборени оригинални скулптори от камък. Доскоро стояха основите на средновековната църква „Св. Георги“. Тя има дължина 14 м и ширина 6 м. Северно от нея имаше запазени основи на голяма средновековна сграда с размери 25 на 9 м., ориентирана изток — запад. Около нея има десетки основи на средновековни жилища, от които селяните постоянно изваждат камъни за своите строежи. В един гроб, зидан с тухли, е намерена сребърна монета от 1664 г., сечена във Франция, която ни показаха намервачите. Ловчанските помаци останали в Търнък до есента на 1877 г., когато се изселили завинаги в Турция, страхувайки се от руската освободителна войска и от отмъщението на християнското население, на което причинили много пакости. Къщите на помаците в Търнък незабавно били сравнени със земята.

И все пак ловчанските помаци в Търнък са били крайно мързеливи и не са обработвали земята, която е пустеела. В първите десетилетия на XIX в. започват да се заселват български християнски родове от старопланинските села и техните потомци живеят и днес тук. Тези родове са следните: от с. Голяма Брестница, Тетевенско, идват Вутовци (Диксарете), Добровци, Дочковци, Заврътаците, Йовинци, Кънчовци, Ниновци, Райковци, Станьовци, Цановци. От с. Торос, Луковитско, пък се преселили Герговци, Лаловци и Рустемовци. От с. Песарово, Плевенско, дошли Миловци, а от с. Старо село, Врачанско — Кожуарете. От с. Правец, Ботевградско, идват Диловци, Дръндарците, Йотовци, Кулинци, Манчовци, Миховци, Цаловци и Чолаците. Така в 1860 г. българските християнски дворове станали 100, а помашките си останали 70 (ДБИ, т. I, 1931, архив на Н. Геров). Още през 1848 г. в Търнък е открито училище с пръв учител Доньо Доньовски, но след няколко години било закрито от помаците. В 1862 г. просветният трънченин Трифон Панов Иванов открива училището отново и започва да учи децата. Той се е учил най-напред при даскал Доньо, а сетне в Свищов. Учителствал е в Търнък до 1865 г., след което се главява учител в Кнежъ и Габаре. През 1870 г. е ръкоположен за свещеник в Търнък. В 1872 г. в трънското училище учителства Стефан Генов, който е обучавал 30 момчета в едно отделение (Летоструй, 1873, Виена, с. 60).

142. У̀рвене

Население: 1910 г. — 523 жители, 1926 г. — 720, 1934 г. — 834, 1946 г. — 922, 1965 г. — 673, 1975 г. — 410, 1985 г. — 380, 1992 г. — 245.

Намира се на 25 км северозападно от Враца и е разположено сред голяма долина, обърната на север. През селото тече рекичката Барата, която е ляв приток на р. Ботуня. Землището му има площ от 10 300 дка. Граничи на изток с Големо Бабино, на юг — със Сумер и Стубел, на запад — с Липен, и на север — с Криводол и Ракьово село. В района му са открити забележителни исторически паметници. Западно от днешното село са останките на тракийско селище, обитавано през желязната епоха, и на раннобългарско селище, съществувало през периода IX — XII в. На север от Урвене са разкрити римски гробници и уникален мавзолей от II в.сл.Хр. Мавзолеят е осмоъгълна каменна постройка с крипта, която има полусферичен свод и три полуцилиндрични погребални ниши. Мавзолеят е единственият открит досега от римската епоха в нашите земи (Николов, Б. Криводол. Древни култури. — С., 1984, с. 77 и 78). Наблизо в местността Росненец са развалините на голяма римска вила рустика — земевладелско имение от робовладелски тип. Състои се от две представителни сгради и баня за робовладелеца и неговите слуги, а също така и жилища за робите и добитъка и складови помещения за фураж и храни. Тази вила рустика е съществувала от втори до четвърти век сл.Хр. и е била разрушена през второто готско нашествие в 378 г.

Според едно местно предание в края на XVIII в. кърджалийски банди плячкосали и опожарили Урвене и жителите му се разбягали и укрили по горите и във Влашко. Но скоро се завърнали и възстанови селото. Името на село Урвене е жителско име, което показва, че това са жителите на Урвен. Прилагателното Урвен, както Брусен, Ветрен и др. е произлязло от старобългарската дума ОУРЪВ от ОУРЪI, което в новобългарския език е урва, увраг. За сравнение могат да послужат и други имена като Ур/о/вич при гр. Вършец, Берковско и при Боженица, Ботевградско и Софийско (Михайлова, Д. Местните имена в Берковско. — С., 1986, с. 140) и сръбските селищни имена Урвич и Уровица (Станоевич, Т. Неготин и Крайна от првих трагова до 1858 година. — Неготин, 1972, с. 48 и 75).

Стари родове в село Урвене са: Воловци, Гръковци, Кабранците (Шанданете), Мечорците, Мръкилците, Станинци, Фандъците, Червеняците и Янинци. Около средата на XIX в. от разни места в Урвене придошли и се заселили Буляците (старият им прякор е Вражалците щото врачували), Василовци, Гировци (от тях са Верижковци, Диковци и Лещарете) от с. Липен. Панчовци (те са едно коляно с Глоговци и Цветинци) и Стубленете дошли пък от с. Стубел. Микинци, Метиляците, Ценковци и Чаушовци са от с. Сумер. Пановци са от с. Драганица, Берковско, Московците — от с. Превала, Сегачовци — от с. Гаганица, Керинци от — с. Чирен, а Николовци — от Криводол. До освобождението от турско робство Урвене е дало малко изселници. Това са Мръкилците, които се изселват в с. Лесура, и Олеванците — в с. Осен. Олеванците са стар род, който не се помни в Урвене.

143. Фу̀рен

Население: 1860 г. — 30 къщи; 1872 г. — 46 къщи и 70 венчила; 1900 г. — 95 къщи и 540 жители; 1910 г. — 686 жители, 1926 г. — 1076, 1934 г. — 1191, 1946 г. — 1304, 1965 г. — 1174, 1975 г. — 814, 1985 г. — 778, 1992 г. — 579.

Намира се на 40 км южно от Орехово и е разположено по двата склона на дълбок дол с извори, недалеч от десния бряг на р. Рибиньъ̀. Землището му има площ от 19 155 дка. Граничи на изток с Малорът и Рогозен, на юг — с Лесуръ, на запад — с Левчево, и на север — с Бели брод. Районът на Фурен е богат на праисторически и антични селища, които все още не са изследвани археологически. Следи от селище, обитавано през медно — каменната епоха, се виждат в местността Свинарска дръмка. Тук са намерени пробити бойни каменни чукове. Укрепено селище от втория период на медно — каменната епоха е имапо на височината Чукара. То е обитавано през четвъртото хилядолетие пр.Хр. Селища, обитавани през бронзовата и желязната епоха, са известни в местностите Дренова дръмка, Слатината и Хайдушко кладенче. В местността Школското бе намерен комбиниран калъп от слюдест талкошист, в който са били отливани два различни по форма и предназначение предмета. Калъпът е оригинален и датира от края на бронзовата епоха — средата на второто хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б., Археология, 1974, кн. 1, с. 47–49, обр. 9–11). В местността Глодниа камик са открити случайно медни съдове, железни върхове за копия и един бронзов симполум (черпак). Тези предмети датират от римската епоха на Балканите и вероятно са зарити при някаква голяма опасност. Западно от Фурен на левия бряг на р. Рибиньъ̀ върху естествено защитена скалиста тераса са развалините на градището Костадин. Долният му културен пласт е от укрепено селище през края на медно — каменната епоха, над него са строени укрепления и крепости през късната античност и ранното средновековие. Вероятно тази крепост е дала през късната античност името на днешното село Фурен. Това име е произлязло от гръцката дума фруриен, която означава укрепление, градище, твърдина. Тракийски общества са обитавали землището на днешното село Фурен и са оставили следи от селища и няколко земни надгробни могили.

Фурен е старобългарско селище. То е съществувало през Първото и Второто българско царство на сегашното си място. Фурен е заварено от турските поробители в края на XIV в. с днешното си име, макар че се среща засега много късно в османските архиви, от които е преведена една малка част. В един османски регистър с дата 1620 е записано: „Казата хасове в Никопол, вилает Джибрилер: село Фурен — 15 домакинства…“ И в същия регистър по-нататък е записано, че село Фурен има 13 домакинства в 1632 г. (ТИБИ, т. VII, с. 265 и 348).

В селото има едно значително ядро от стари родове, които не помнят прадедите им да са преселници от другаде. Те са следните: Банчовци, Божиновци, Вълковци (от тях са Гутуранците), Герчовци, Кановци (те са едно коляно с Крачуновци), Кордовци, Лукановци, Коновци, Карамелете, Къчовци (от тях са Цоловци), Миризляковци, Пинтаците и Свинарете.

В края на XVIII в. в село Фурен се заселил хайдутинът Пейо Пейдака от село Добревци, Ловешко. От него днес във Фурен са родовете Видинци, Калугерете и Пеевци. Историята на Пейо е много интересна и поучителна. Неговият род Товарковци са живели в колибите Ведол на село Добревци. Дядото на Пейо е хайдутинът — знаменосец Нано Войвода, който дълги години е водил хайдушка дружина. Внукът му Пейо също става хайдутин. Това е изразено образно в една народна песен, която се пееше доскоро в с. Добревци:

„…Та расна Пейо, порасна,

Стана хайдутин войвода.

Турци затриха дядо му:

Байрактар Нано Войвода.

Пет аги Пейо погуби

И двама бея кръвници…“

На стари години Пейо напуска Добревци с цялата си челяд и се заселва в с. Фурен. Това затънтено място той си го е бил избрал, още когато е водил хайдушката си дружина в този край. Тогава районът на Фурен е бил обрасъл с непроходими вековни гори и бранища. Но не се минало много време и турците открили Пейо и го убили от засада. Мястото, гдето е паднал се нарича Пейов гроб и е близо до Пейов кладенец.

В архивите на врачанските търговци Хаджитошеви през 1811 г. е записано, че от село Фурен са наети 5 коли за прекарване на сол от Лом за Враца (Семеен архив на Хаджитошеви, т. I, 432). Още през първата половина на XIX в. в с. Фурен се заселили от разни места родовете: Дановци от с. Левчево, Ненковци от с. Добруша, Костовци и Рашковци от с. Рашково, Ботевградско, Пунчовци (Коприварете) от с. Мъдан, а Николчовци избягнали от с. Попица, щото помаците им заграбили имотите. След 1880 г. се заселили Гребнярете и Турлаците от с. Игнатица, Янинци от с. Галатин, Кременченете от с. Г. Кремена и Бежанците от Босилеградско. Изселили се от Фурен са Коиловци, които са стар местен род, но избягали във Влашко и на връщане се установили в с. Букьовци (дн. гр. Мизия), където ги наричат и Цековци, по името на заселника Цеко Коилицата. Изселници от Фурен има и в с. Рогозен, наричани Фуренченете. Старата носия на Фурен е била белодрешковска. Първото училище е открито през 1868 г. от даскал Мито Клепаринеца от Враца. Подир него е учителствал Николчо Сланьов от с. Малорът и през 1872 г. учител е Найден Горанов, който е обучавал 20 момчета в едно отделение (Летоструй, Виена, 1873, с. 59). След него се редят учителите Тодораки от Враца, Цветко от гр. Копривщица, който през 1880 г. взема инициативата за построяването на първата училищна сграда — двора на сегашното училище.

144. Хубавѐне (до 1878 г. — Уйовѐне)

Население: 1910 г. — 1109 жители, 1926 г. — 1256, 1934 г. — 1352, 1946 г. — 1299, 1965 г. — 802, 1975 г. — 690, 1985 г. — 670, 1992 г. — 416.

Намира се източно на 40 км от Враца недалеч от десния бряг на р. Мали Искър. Разположено е в малка котловина, оградена от височините Кукла, Кръста, Могилата и Усойната. Землището му заема площ от 25 406 дка. Граничи на изток с Батулци, на юг — с Караш, и на запад и север — с Роман. В района на Хубавене има следи от селище, обитавано през медно — каменната епоха, но то не е проучено и не се знае неговата стратиграфия. Свидетелство за тракийско земевладелско имение и обиталище са надгробните тракийски могили, които са издигнати в района на селото. Развалини от голямо средновековно селище се виждат в местността Селището, а в местността Какичка случайно бе намерено съкровище от византийски корубести монети, сечени през XII в. от императорите Исак II Ангел (1185–1195 г.) и Алексей III Комнен (1195–1203 г.). Те са намерени в една голяма глинена делва, която била пълна с монети, но са разпръснати между намервачите, работили на каменната кариера (Герасимов, Т., ИАИ, XXVI, 1963, с. 261). Това монетно съкровище е било притежание на богат човек от средновековното село Уйовене и е било зарито при някаква голяма опасност. В местността Латински гробища са разкрити погребения от XII — XIV в.в., извършени по християнски погребален обичай. В гробовете са намерени бронзови накити (Велков, И. Стари селища и градища по долината на р. Вит. — С., 1927, с. 10). Средновековни глинени съдове, бронзови накити и друг домашен инвентар се изравят и сега в дворовете на днешното село. Това показва, че от времето на Второто българско царство до днес тук е имало непрекъснат селищен живот.

Днешното село е заварено от турските поробители в края на XIV в. на днешното си място и със селищното име Уйовен. В османски документ от средата на XV в. селото Уйовен е записано като войнаганско и като ленно владение — тимар с 12 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 291). Среща се в регистри за доходи и за настаняване на еничери в документи с дата 1479 г. (Георгиева, Ц. Настаняване и заселване на еничерите в българските земи. — Изв.ист.д-во, 1972, т. XXVIII, с. 58). В османски регистри за войнуци от 1548 до началото на XVIII в. се срещат имена на жители на селото Уйовен. По-характерни от тях са: Браню, Витан, Главчо, Драгошин, Обретен, Турне и др. (ИБИ, т. XX. с. 40–179). Изглежда, че като последица от заселване в Уйовен на еничери, старите жители на селото са го напуснали за известно време. Като се изселили еничерите, те се завърнали и основали ново село на старото място, но вече с жителското име Уйовене. Името на село Хубавене до 1879 г. се е произнасяло Уйовене (Коледаров, П. и Мичев, Н. Промените в статута… 1973, с. 258). Но жителите смятали, че е неприлично и го преименували. Имало е само две села в България с името Уйовене. Това е Хубавене и /Х/уйовене (дн. с. Иваново, Шуменско). За произхода на това име съществуват две обяснения. Първото е, че името произлиза от растението хвойна, диалектното уйна. Сравни Уйни лаг при с. Горно Озирово, Берковско, Уйнето при с. Каменица, Пирдопско, Уйни дол при с. Средногорец и Уйновата Рътлина при същото село, Уйнова поляна при с. Смолско, Уйнака при Панагюрище и др. Но има още едно обяснение, което е от рода на пожелателните имена, както Старчо — да остарее, Бако — да стане голям брат, Обретен — намерен и др. Същото пожелателно значение имат имена като Мъдьо и Мъдан, които се носят от село Мъдьовене (сега Градина или Кирилово), Плевенско и от село Мъдан, област Монтана. Значението на това лично име е да бъде мъдест, плодовит за да създаде поколение, тъй като дълго време в родата мъжете са били безплодни кьосета. Така е и пожелателното име Уйо, прилагателно Уйов и -_ен_ да бъде уест, да създаде поколение. Толкова за произхода на името Уйовен. Може би второто обяснение ще е по-вярно?

Според едно местно предание село Уйовене е опожарено от кърджалийски банди и жителите му се разбягали по околните гори, но скоро се завърнали. В началото на XIX в. в Уйовене се заселили няколко семейства помаци от Ловчанско. Тяхното присъствие не е оказало особено влияние в селото, освен че правили чести пакости на християните. След освобождението от турско робство част от помаците се изселили в Анадола и другите се претопили сред местното население. През 1865 г. в местността Плуговините било образувано селище от черкезки колонисти, но и те през есента на 1877 г. до един се изселили в Турция. Първото училище в Уйовене е открито в 1859 г., а църквата е построена през 1864 г. Първият учител е бил Вълчо Тодоров Рашов от с. Караш, а след него се изреждат поп Радко, поп Иван, Йоло Хинов, даскал Велю от с. Видраре, а след 1877 г. е учител Софроний от с. Боженица.

Стари родове в Хубавене са: Андровци, Бановци, Вараците, Белобрадовци, Бешковци, Власите, Влъковци, Влъчинковци, Гановци, Гачовци, Геновци, Глоговци, Динковци, Додовци, Дойкинци, Катранкьовци, Кукльовци, Кръкижете, Кънчовци, Кьосовци, Кюломарете, Мангърете, Рагьовци, Самарете, Станьовци, Тунковци и Шиничарете. Към средата на XIX в. се заселили Млечанете, Сираковци и Тончовци, които дошли от Етрополе, Начовци и Спасовци — от Кремиковци, Шопете — от Бов, а Староселците — от с. Старо село. По икономически причини в края на XIX в. няколко родове от Хубавене се изселили в селищата на равнината: в с. Алтимир — Нинашковци, Свраковци и Чуковци, в Курново — Лиловци и Масурковци, а в Попица — Убавенченете. Хубавене е родно място на опълченеца Станчо Вълчев от VI дружина, първа рота на кавалерийския дивизион, загинал в боевете на Шипка.

145. Хърлѐц (Ърлѐц)

Население: 1860 г. — 80 семейства, 1872 г. — 127 къщи и 160 венчила, 1900 г. — 195 къщи и 1255 жители, 1910 г. — 1583 жители, 1926 г. — 2083, 1934 г. — 2534, 1946 г. — 2629, 1965 г. — 2826, 1975 г. — 2944, 1992 г. — 2633.

Намира се на 12 км западно от Орехово и е разположено на равно място по левия бряг на р. Огоста. Землището му има площ от 46 527 дка. Граничи на изток със Сараево и Букьовци (дн. гр. Мизия), на юг — с Гложене и Бутан, на запад — с Козлодуй, и на север — с десния бряг на р. Дунав. В района на Хърлец са известни няколко праисторически, тракийски, антични и средновековни селища и техните некрополи. Намерени са кремъчни ножове и стъргалки от медно — каменната епоха (Миков, В., Предисторически… 1933, с. 47). В могилен гроб западно от селото е разкрит скелет в свито положение, боядисан с червена охра и заедно с него е намерен глинен съд. Това погребение датира от началото на бронзовата епоха — края на четвъртото хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б. Эпоха ранней бронзы… 1982, с. 194, рис. 1-а). В землището на Хърлец е имало селище и в края на бронзовата епоха, съществувало и през желязната епоха. Неговите останки са под развалините на римския град Августа. Западно от Хърлец се издигат повече от 15 тракийски надгробни могили, които свидетелстват за земеделско имение на тракийски знатни родове преди римската експанзия в земите на траките. При разрушаване на една от тях е намерено тракийско погребение с трупоизгаряне, от което е запазена само масивна сребърна фибула, датираща от втори век пр.Хр. (Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 173).

Северно от Хърлец са развалините на късноримския, ранновизантийския и средновековен град и крепост Августа (Шкорпил, К. Августа при Хърлец. — ИРАИК, г. X, 1905, с. 467). В продължение на много десетилетия в развалините на този град са намирани и публикувани интересни находки и паметници. Сред тях са един бронзов екзагий (Велков, И., ИАИ, т. V, 1929, с. 372), плоча с релефно изображение на тракийския бог-конник заедно с келтското божество Епона (Добруски, В. АИНМ, кн. 1, 1907, с. 135), намерена е и една бронзова статуетка на богинята на победата Нике и релефни изображения на човешки фигури върху камък (Николов, Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 233, обр. 25 и 26).

Открита е надгробна плоча, посветена на Юли Сатури, по произход хедуец-германец, който е бил освободен роб и като такъв е служил в Ала Капитонис. Плочата има добре запазен латински надпис и е от първи век сл.Хр. (Филов, Б., ИБАД, т. III, 1912, с. 2, обр. 1). През флавиево време в кастела при Хърлец е квартирувала военната римска част, наречена Ала Августа, която вероятно е дала името на града и сетне на реката Огоста. Името е образувано от прилагателното августус (Бешевлиев, В. ИАИ, т. XIX, 1955, ч. II, с. 284). Латинската дума августус се е давала на височайши лица от владетелски род и е означавала величествен, свещен. Град Августа е разрушаван в средата на трети век и в края на четвърти век от готите и трети път — от аварите през 582 г. През управлението на римския император Юстиниан I (527–565 г.г. ) градът е бил възстановен след нашествието на хуните, но след аварската стихия Августа е съвсем западнал. Римският град Августа през късната античност е бил седалище на християнски епископ, който в 431 г. е участвал в Първият Вселенски събор на християнските църкви в Цариград (Frèderic Vander Meer. Atlas de lantiqute Chretienne. — Bruxeelles, 1960, p. 187, n. 19: Augustal à lembouchur de lOgust, en Dacie Ripuaire ville episcopal en 431 anne.)

Градът е имал три главни порти: източна, западна и северна. Източната е съвсем унищожена и дяланите каменни блокове са откарани през 1900 г. за строеж на кея на Дунавското пристанище в гр. Орехово. На другите две порти още стоят основите. На доста голяма площ има един много ценен културен пласт, който се отнася към ранно византийско време и към ранното българско средновековие, показателно за историческата и културната приемственост.

„Село Хърлец, Врачанско, местността Калето — градище. Повърхността на това градище е осеяна изобилно със средновековна керамика от IX — X в. (обр. 2) и късноантична от V — VI в. При разчистване на стената на източния бряг на градището много добре личат два културни пласта — късноантичен е — V — VI в. и над него средновековен — IX — XI в. На няколко места тези пластове имат дебелина около 1,5 до 2,5 м. Средновековното градище е възникнало върху градище от късноантичния период V — VI в.“ (Въжарова, Живка. Средновековни обекти по долините на реките Цибрица и Огоста (по материали от разузнаването през 1962–1963 г.). — ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 232). Разкопвачът на Августа при Хърлец би трябвало да се съобрази с това нещо.

Днешното село Хърлец е наследник на ранносредновековното градище след късноантичната и ранновизантийската Августа. Името на селото е образувано още през средновековието от личното име Хръло и суфикса -_ец_. А личното име Хръло произлиза от старинната дума ХРЪЛ, която означава бърз, подвижен, пъргав, стремителен, чевръст и е излязла вече от употреба в говора (Заимов, Й. Български именник. — С., 1988, с. 234). В наши извори името на селото Хърлец е засвидетелствано в надписа на един сребърен кръст в Етрополския манастир „Св. Тройца“. Върху него се чете: „Управи го Ован майстор Панов син от град Враца в лето 1665. Бог да прости кой иска и кой прави в царство небесно“. Върху периферията на кръглата поставка на кръста е гравирано: „+ эрей Стоян о Хрле близь Орехово више реке Огозь + край Дунава приложи в храмь Етрополски манастирь Света Тройца сей кръстъ“ (Мутафчиев, П. Избрани произведения, т. II. — С., 1973, с. 323).

По всичко изглежда, че османските нашественици са заварили село Хърлец с днешното му име. Селото е записано в два османски документа като ленно владение. В първия от 1620 г. пише: „Каза Рахово: село Хърлец — 12 домакинства“. Вторият е с дата 1632 г. и в него четем: „Каза Рахово: село Хърлец — 10 домакинства“ (ТИБИ, т. VII, 1986, с. 265 и 348). В един списък за мобилизиране на гребци за турския дунавски флот през 1673 г. от село Хърлец е мобилизиран Никола, син на Нанко (РСт., I, с. 473). От всичко това може да се заключи, че още в 1665 г. в Хърлец е имало църква и свещеник и населението е било чисто българско. През вековете на робството Хърлец е било често ограбвано от турските чиновници и населението му е намирало убежище във Влашко. Един търговец от Хърлец, съдружник на Хаджитошеви от Враца, на 9.III.1811 г. съобщава с писмо на хаджи Тошо Ценов, че е закупил 5000 ока сол и иска да я проводи от Хърлец, но няма кираджии, че им вземат колите за военни нужди. Пътят от Хърлец до Борован — „мирно досега“ (Семеен архив на Хаджитошеви, т. I, 1984, с. 103, документ 107). Пречката е била руско-турската война от 1811 г. Една монетна находка, намерена в гроб в двора на ТКЗС през 1968 г. ни представя испански сребърни пезети от XVII и XVIII в. (Герасимов, Т., ИАИ, т. XXXV, с. 135). Тук са намерени още гробове от годините на робството и това показва, че гробищата на Хърлец са били в двора на ТКЗС, което е малко на юг от развалините на Августа, където е било и средновековното Хърлец. Като последица от Руско-турската война от 1828/29 г., когато е превзет Орехово от руските войски, 36 семейства от Хърлец потърсили спасение в Румъния. Те се страхували от турско отмъщение, понеже са подпомагали руснаците. Установили се в селата Гънкова, Джигера, Бисерика арза и Пъмънту умфлат. В един списък от 10.IV.1830 г. са дадени имената на главите на тези семейства с молба да им се разреши да останат във Влашко (Романски, Ст., Българите във Влашко и Молдова. — 1930, с. 99). Но преди това през зимата на 1821 г. една група бегълци се завърнала от Влашко. Първо те се настанили в с. Сараево и след като проучили обстановката и дали им стоят имотите, дошли в Хърлец. Заварили стари хърлешки родове, които никога не са напускали селото. Тези стари хърлешки родове са: Врачови (Калинови), Гежови, Гергови, Гугуеви (от тях са Абарови), Доцанови, Маноеви, Няголови (те са едно коляно с Ничови), Очеви, Пачанови, Плешоеви, Първолови (те са едно с Божурикови), Сарачинови, Симови, Ставарови, Терчеви (Пирнови), Шарбанови, Шуеви и Яневи. Прадедите на тези родове са живели открай време в развалините на Августа, където са били хижите им. Кога са се преселили на днешното място не се знае, но техните дворове и къщи днес се намират в центъра на сегашното село Хърлец и мястото преди това се е наричало Бели бряг и е до високия ляв бряг на р. Огоста. Дошлите от Румъния семейства са се заселили около старите родове и са от различни места: Бадеви от с. Ръец, окръг Молдовени, Бунджеви (Матееви), Бобочоеви (Мириджелови) и Гаврилови са от с. Дъболени, Заневи, Касабови (Рошкови), Митрикови (Коколошови), Попови и Станоеви идват от с. Грождибод, Варганови и Пашови (от тях са произлезли Ванови и Николчови) са дошли от с. Садова, а Прунечеви и Фуклеви — от гр. Бекет, и Царянови и Бобърлеви — от с. Островени. Тези хърлешки семейства са забягнали във Влашко още по-рано, може би преди XVIII век. Но дали тези, отишлите през 1830 г., са се завърнали, това никой не може да твърди.

Около средата на XIX в. в Хърлец се заселили още български семейства, които дошли от околните села и от предбалкана. Те са: Бугови от с. Горни Цибър, Вайкарови от с. Врачеш, Ботевградско, Барболови от с. Куле махла (в 1955 г. е слято със с. Калугер махле под името Златия), Думбарови от изчезналото с. Крушовица във Врачанския балкан, Добреви от с. Селановци, Андрееви, Динчеви, Зглуфанови и Толчеви от с. Букьовци (дн. гр. Мизия), Липничанете от с. Липница, Раданови (Шарови) и Сандулови от гр. Тетевен, Русови от гр Орехово (родът Пръцови), Фънцови от с. Калугер махле, Гърците от Асеновград, Стойковци и Царянови от съседното с. Гложене. В 1921 г. се заселили Дойчинови (Бежанците), които дошли от Босилеградско.

146. Ца̀коница

Население: 1910 г. — 659 жители, 1926 г. — 841, 1934 г. — 892, 1946 г. — 929, 1965 г. — 526, 1975 г. — 310, 1985 г. — 223, 1992 г. — 197.

Намира се на 25 км източно от Враца и е разположено по склоновете на бърдо Веслец. Землището му има площ от 17 865 дка. Граничи на изток с Камено поле, на юг — с Горна Бешовица, на запад — с Кален, и на север — със землищата на Вировско, Върбица и Тишевица. Между землищата на последните села и това на Цаконица се врязва една площ от 4000 дка, която принадлежи на Горна Бешовица. На тази площ през XVIII и XIX в. е имало турски чифлик, но след Освобождението чифликчията е продал земята на горнобешовичене. Може да се предполага, че тя е била част от землището на изселеното след XV в. село Пещене, което се е намирало до Цаконската Пещ, откъдето е получило и името си. В османски документ от 1430 г. е записано: „…село Пештене с друго име Цаконица“ (РСт., 473). В източния край на тази площ и сега личат траповете от землянките на средновековно селище и наблизо е негового гробище.

В района на Цаконица има много неизследвани археологически паметници и древни селища. В пещерата Горна Пещ, сега превърната в склад за млечни продукти, има останки от обиталище от първия период на новокаменната епоха. Върху пода на тази пещера имаше значителен културен пласт. Тук бяха открити каменни брадви и цели глинени съдове, типични за ранния неолит (Николов, Б., Враца. Старо изкуство. — С., 1968, 1). На север от селото върху терасата над извора Буче има останки от селище, което е обитавано през ранния неолит — шесто хилядолетие пр.Хр. Намират се оръдия на труда от кремък и камък, тежести от глина за вертикален тъкачен стан и много керамика (Николов, Б. Периодизация на неолитните култури… Изв. музеите СЗ България, т. 18, 1992, с. 13, обр. 5). Около извора Маринчовец има останки от селище и от намерената бронзова брадва може да се определи, че е обитавано в края на бронзовата и началото на желязната епоха (Николов, Б., Археология, 1974, кн. 1, с. 44, обр. 5). Върху терасата на местността Стола са останките на голямо селище, което е съществувало през късножелязната епоха и по време на римското господство на Балканите. На височината Градище са развалините на неизследвана трако-римска крепост.

Цаконица е старобългарско селище и е основано с днешното си име преди края на XIV в. С името си Цаконица селото се споменава в османски регистър с дата 1430 г. (РСт, I, с. 473), а в османски регистри за войнуци е записано като войнаганско селище, смесено с тимар от 1548 г. до началото на XVIII в. (ИБИ, т. XX, с. 51–287). В един по-нов османски документ с дата 6.III.1854 г. пише така: „Немюсюлманинът Мито от Цаконица, мобилизиран във Видин с други 30 души, сменил воловете си с кон и с колата си се отправил към Сърбия. Когато настигнал една чета и тя отказала да го приеме в състава си, Мито се завърнал в селото си. Веднага е бил заловен и придружен от едно заптие, е изпратен заедно с Кано от Оходен във Видин“. (НБ КМ. Ор.отд. ОАК 14/5). Интересно е да се знае, че старата народна носия на Цаконица е била белодрешковска, а говорът на селото спада към мизийските говори.

Стари родове в Цаконица са: Беляковци (те са едно с Монгьовци), Вълкановци (от това коляно са още Близнаковци, Збирчовци, Къчовци, Мульовци и Цаловци), Вътковци (от тях са Мановци и Миковци), Герговци (те са едно с Коцовци и Къновци), Гладнювци, Денчовци, Добреновци, Заеците, Илиовци, Кукувци (наричани също Огрибачете), Кънчовци, Кършовци (от тях са Мишовци), Магарешковци (те са родясват със Залагачете и Предаковци), Милмановци, Месалкьовци (Коминкьовци), Мамулкьовци, Марковци, Музиевци, Найденовци, Не/х/овци, Ниновци, Пановци, Петровци, Пиперковци, Пресолкьовци, Роджовци, Тоновци, Торбешковци, Тръничковци, Фръгачете, Цоловци и Чрънките. В Цаконица има малко пришелци от други села. Те са дошли около средата на XIX в. и това са: Дръгнювци )после се размножили и от този корен са Кушоловци, Лиловци, Мончовци и Пенкинци) те са дошли тук от с. Старо село, а Динковци от с. Горна Бешовица (рода Канювци) и Фъслювци от с. Торос. Още преди Освобождението от турско робство много семейства напускат Цаконица поради липса на достатъчно работна земя и сигурен поминък и се разселват из селищата на Дунавската равнина. Така в с. Търнава се преселили от Дръгнювци, Неховци, Коминкьовци и Роджовци. В с. Враняк пък отишли от Пановци и Търничковци, в с. Вировско — от Месалкьовци, в с. Остров — от Дръгнювци и Щирковци, в с. Попица — от Добреновци, Кочанковци, Кукувци, Музиевци и Ниновци, в с. Бъркачево — от Пановци, в с. Голямо Пещене — от Чрънкинци, и в Кнежа — от Панковци. След 1880 г. във възстановеното с българи с. Галово се заселили цаконски семейства от Пресолкьовци и Щирковци, а в селата Дивдядово и Хърсово, Шуменско — от Вътковци. След 1945 г. други десетки семейства напуснаха Цаконица, поради липса на поминък и епидемията от неизлечимата болест ендемичен нефрит. Първото училище в Цаконица е открито през 1850 г. от учителя иконописец Петко Танов от с. Влашко село (днешното с. Царевец).

147. Царевец (до 1936 г. — Влашко село)

Население: 1860 г. — 150 семейства, 1910 г. — 1674 жители, 1926 г. — 1833, 1934 г. — 2030, 1946 г. — 2034, 1965 г. — 1392, 1975 г. — 1182, 1985 г. — 1112, 1992 г. — 744.

Намира се на изток на 23 км от Враца и е разположено по склоновете на скалист дол на бърдо Веслец, недалеч от левия бряг на р. Искър. Землището му има площ от 28 747 дка. Граничи на изток със Старо село, на юг през Искъра — с Ослен Криводол, на запад — с Долна Кремена и Брусен, и на север — с Горна Бешовица. Районът му е изключително богат на археологически паметници, на праисторически селища и пещерни обиталища, на голям тракийски могилен некропол и на антични селища. До левия бряг на р. Искър върху естествената височина Гръкова могила са останките на селище, обитавано в края на медно — каменната епоха — четвърто хилядолетие пр.Хр. Праисторически находки са известни и от местността Райчов дол (Миков, В., Предисторически… 1933, с. 33). През желязната епоха районът е бил голям тракийски поселищен център, а тракийските надгробни могили показват, че тук е имало и тракийско земевладелско имение. Така в местността Кръстиловец се издигат повече от десет тракийски надгробни могили и някои от тях са проучени от археолога Рафаил Попов, който е открил в тях тракийски погребения и предмети от желязната епоха (Попов, Р., Предисторически изследвания във Врачанското поле. — ИАИ, т. II, 1923/24, с. 110). На височината Градище са развалините на голяма антична и ранновизантийска крепост, която е използвана и през българското средновековие (Велков, И. Стари селища и градища… С., 1927, с. 4). На запад от днешното село Царевец в местността, наричана Манастирище, са останките от представителната сграда на римска вила рустика и други стопански постройки. Тук се намират римски монети, строителна керамика и каменна пластика, която е пренесена във Врачанския музей.

Влашко село е завареното от османските поробители. В османски документ от 1430 г. е записано село Ифляк и бюзюрг — Голямо Влашко село (РСт., I, с. 473). В средата на XV в. селото Голямо Влашко е отбелязано като ленно владение — тимар с 66 домакинства (ИБИ, т. XIII, 253). От XV до началото на XVIII в. част от жителите на Влашко село са били войнагани и техните имена фигурират в списъците за войнуци от 1548 г. до първата половина на XVIII в. (ИБИ, т. XX, с. 51 и 295). И днес в центъра на селото е запазена забележителна със своята архитектура средновековна църква (Гошев, И., ГСУБФ, т. XI, 1933/34, с. 45). Патронът ѝ е Свети Никола. В църквата има вграден надпис, от който узнаваме, че е била възобновена през 1747 г. От Пещта южно от Царевец са известни каменни чукове и брадви (Цветков, А., ИАИ, т. VI, с. 259), а в местностите Говедарника и Средния камик са пещерите с рисунки и късносредновековни надписи. В надписите се разказва за съществуването на скален манастир и за събития, свързани с нашествието на татари и на чумни епидемии (Мичев, М., Неизвестен пещерен манастир във Врачанско. — Векове, 1974, кн. 2–3, с. 85). В една църковна книга има приписка от 1756 г., която гласи така: „Поп Кръстю от Влашко село купи тая книга от попа Тодора в лето 1756. Велика нужда беше. Чума по Загоре“. (Цонев, Б., Опис на ръкописите и старопечатните книги в Народната библиотека. — С., 1910, с. 306). Влашко село е родно място на възрожденеца иконописец даскал Петко Танов Даскалов, който е учителствал в селата на Веслеца повече от 30 години и се е хващал да учителства в дадено село и да им зографиса църквата. Още в 1875 г. във Влашко село е имало създаден местен таен революционен комитет, който се е готвил за въстание против турската робия. През пролетта на 1876 г. този революционен комитет е подготвил въстаническа чета, която е трябвало да се присъедини към четата на Христо Ботев. По известни вече причини това не се е осъществило.

Днешните жители на селото са потомци на стари местни родове. Някои от родовите имена се срещат в регистрите за войнуци от XV до XVIII в. Стари родове са: Андреовци, Банинци, Бейчовци (от тях са Радуловци), Близнаковци, Бойджийте, Бурдаците, Буровци, Вишинци, Войчовци, Вълковци (те са едно с Доновци), Гайдарете, Геновци, Граплювци, Кнезовци (едно коляно са с Дешковци), Калафунците (от тях са Бойчовци, Караджилете и Стояновци), Катранкьовци, Крачуновци, Катаранците, Кюрпаците, Конецовци, Лалкинци, Лапердовци, Леваците, Лещарете (а от този род са произлезли Анадийте, Герчековци, Монинци и Стойовци), Мановци, Меднювци, Минковци, Мичовци, Мусковци, Нецовци, Нинковци, Падинярете, Пандурете, Панчовци, Пендуловци, Поповци, Рашкинци, Скоклювци, Сълковци, Тончовци, Топалете, Тошкинци, Тупанете (те са един род с Добринчовци), Турлаците, Ушанете, /Х/анджийте, Цондаците, Червенковци, Чучуриговци, Шавльовци, Шановци, Шеренетците, Шишковци и Шоповци. Придошли във Влашко село са Бенчовци от с. Кален, Бойджийците от с. Желен, Софийско и Радовенците от с. Радовене. Те идват тук в средата на XIX в. През целия XIX в. Влашко село дава много изселници в селищата на равнината. От рода Пендуловци се изселват в с. Борован, където също са Пендуловци, а родът Ганчовци се изселва в с. Малорът, където се наричат Влашкоселците, а Катранкьовци, Левичковци и Мановци се заселват в с. Търнава, наричани там Влашкоземците, Влашкоселците и Нищелниците. От Шишковци се изселили в с. Долна Гноеница, където са известни като Кръскьовци, в с. Брегаре — от Тупанкьовци, където са запазили родовото си име. Също си запазили родовите имена Мичовци и Падинярете, които се преселили в с. Бели брод. В началото на XX в. няколко семейства от Турлаците се заселили в гр. Нови пазар, от Ханджийте — в с. Мортагоново, Разградско и от Жульовци — в Мездра.

148. Чело̀пек

Население: 1910 г. — 636 жители, 1926 г. — 772, 1934 г. — 869, 1946 г. — 839, 1965 г. — 805, 1975 г. — 835, 1985 г. — 781, 1992 г. — 694.

Разположено е на 10 км югоизточно от Враца върху силно нагънат източен слънчев склон под скалистия откос Стагата от Базовския дял на Врачанската планина. Името Челопек е двуосновно и съставено от съществителното чело и глаголната основа пек. И то много приляга на селото. Землището на Челопек има 21 765 дка. площ и граничи на изток с Люти брод, на юг — със Зверино, на запад — с Паволче и със землището на обезлюденото през XVIII в. село Крушовица, и на север — с Моравица. От района на Челопек досега не са известни исторически паметници. Челопек е записано с днешното си име в един османски документ от средата на XV в. като ленно владение (тимар) с 33 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 261). Първоначално селото се е намирало в местността Цръквата, където има средновековно гробище и развалини от стар параклис. В края на XVIII в. е ограбено и опожарено от кърджалийски банди и оцелелите му жители се пръснали из планинските гори. Като преминала кърджалийската стихия жителите на Челопек се върнали и обновили селото на сегашното му място около извора Излако.

Стари родове в Челопек са: Андровци, Артарете, Влъкнинци, Влъковци, Дамяновци, Димитровци, Диновци, Тоновци и Филчовци. Филчовци се изселват още в началото на XIX в. в с. Люти брод, а родът Дамяновци — в с. Долна Кремена. Към средата на XIX в. в Челопек идва голяма преселническа вълна от старопланинските села. Така от с. Осенов лаг дошли родовете Дръндарете, Илиовци, Чербовци, Шербовци и др. От с. Очин дол идват родовете Данчовци, Коновци, Мильовци, Турлаците и /Х/анджийте, а от с. Лъкатник се преселили Младеновци (прякор Лингерете), Никовци и Стояновци. От с. Игнатица са Гаджовци (от тях са Видинци и Манчовци), Еленкинци, Маринкинци, Ненчовци и Тишовци, от с. Еленов дол дошли Мицовци, а от Зверино — Зверинците. След тези родове от с. Бов, Софийско тук се заселват Сапковци, от с. Люти дол — Семьоновци, от с. Оплетня — Джуклювци, от с. Левище — Левищанете, от съседното с. Паволче — Стаменовци, и от с. Люти брод — Заеците. От направената анкета със стари хора през 1955 г. част от старците казаха, че тези родове не са от гореизброените села, но някои от тях са стари челопешки родове, които през кърджалийско време са потърсили убежище в споменатите села и сетне се завърнали, като с тях дошли и други родове.

Поради липса на сигурен поминък и работна земя в края на XIX в. десетки семейства напускат Челопек и се изселват в селищата на равнината. Така от Еленкинци отиват в с. Лепица, от Влъковци — в с. Девене, където ги наричат Челопеченете, от Турлаците — в с. Власатица, от Семьоновци — в с. Малорът, където са наречени също Челопеченете, и от рода Коновци няколко семейства се заселили в гр. Търговище. Старата народна носия е белодрешковска, а старците и бабите все още произнасят каща, мака, пат, заб и пр. вместо къща, мъка, път и зъб.

149. Чѝрен

Население: 1860 г. — 130 семейства, 1910 г. — 1884 жители, 1926 г. — 2522, 1934 г. — 2805, 1946 г. — 2845, 1965 г. — 2643, 1975 г. — 1936, 1985 г. — 1566, 1992 г. — 1262.

Намира се на 18 км северно от Враца и е разположено по склоновете на голям дол около карстовия извор Чубренка в югозападните склонове на бърдо Милин камък. Землището му се простира на площ от 50 779 дка. Граничи на изток с Баница и Мраморен, на юг — с Враца, на запад — с Лиляче и Осен, и на север — с Девене. Чирен е основано върху развалините на голямо тракийско селище и неговия некропол. В западната част на селото постоянно се изравят тракийски погребения от първото хилядолетие пр.Хр. Намерен е и един тракийски меч и части от плетена тракийска ризница на боец. Мечът се съхранява в сбирката на музея във Враца. На североизток от днешното село са развалините на късноантичната крепост Чиренското Градище, която е възстановявана и използвана през времето на ранна Византия и през българското средновековие. От южната укрепителна система на Градището са запазени основите на два успоредни един на друг крепостни зидове, правени с ломен камък и варов разтвор. Такава укрепителна система се среща твърде рядко. Сред развалините са намерени римски монети и едно мраморно торсо от късноантична човешка фигура (Цветков, А., ИАИ, 1930/31, т. VI, с. 261). В същата крепост са намерени и глинени съдове, характерни за Първото българско царство. Вероятно тази крепост е носела старобългарското име ЧИРЕН — укрепена височина и от нея е и днешното име на селото. Чирен е образувано от старобългарската дума чир и окончанието -_ен_, както Брус-ен, Ветр-ен, Лип-ен и др. Чир е запазена като име на местност в с. Главаци (Долнио чир) и във Веслешките села Горна и Долна Бешовица и Горна и Долна Кремена, означава оградени имоти на височини: Гечов чир, Горниа и Долниа чир, Груевски чир, Дишков чир, Инадолски чир, Падпазански чир и Танчилски чир. Чирен пазар е старото име на с. Гложене, Тетевенско, което се е намирало на 1 км северно от днешното село (Делирадев, П. и Велков, И. Из България. — С., 1946, с. 113). В допълнението на речника на Найден Геров от Т. Панчев (т. VI, с. 326) е отбелязана думата чиричник, която се е употребявала в с. Мияци, Дебърско, за означаване на изпъкналата адамова ябълка на човешкия гръклян. От незапомнени времена селото Чирен е било на сегашното си място около църквата „Св. Възнесение“, която е строена през 1859 г. (ДБИ, т. I, архив Н. Геров, 1931, с. 153). На мястото на днешното училище до църквата е имало старо средновековно гробище. Разкриват се погребения и накити от XIV до XVIII в. Но в края на XVIII в. избухнала епидемия и оцелелите чиренци се установили временно в местността Селището, която е по южния склон на пещерата Понора, близо до местността Кремениш. От чумата са оцелели следните чиренски родове, които се завръщат от местността Селището на старото си място: Божиновци, Деновци (от тях са Вълковци, Джандарете и Моновци), Джиковци, Динковци, Дрильовци, Конджовци, Кулинци, Мусаците, Рендаците, Скокналовци, Панковци, Тодорановци, Туновци, Чорбанете, Юговци (Терзийте) и Черняците, от които са произлезли Йотковци и Цековци. Западната част на село Чирен е заселена в началото на XIX в. с пришелци от село Осен. Това са родовете Братоевци, Гириданете (правили са керемиди), Каластирете, Крачуновци, Лазаровци, Масларете. В един документ от архивите на врачанските търговци Хаджитошеви е записано: „Да са знае що зимаме меуре сене 1811 от Чирен от Цено Валков ока 4 (за) 500 гроша“ (Архив на Хаджитошеви, т. I, 1984, с. 456). Към средата на XIX в. от разни места в Чирен се заселват следните родове: Атанасовци от Годеч, Табаците от Горна Бела Речка, Гушанците от с. Гушан, Белореченете от Долна Бела Речка, Цондовци и Мурговци (от същото коляно са Градинярете и Моновци) дошли от Липен, Павловци — от Цаконица, а Варджийте — от с. Хортиати, Солунско. После идват Заковци (от тях са Муговци и Бешлийте) от с. Градешница, Младжовци от с. Сумер, Гешковци от с. Върбешница, Дуновци от Горна Кремена, а от Долна Кремена са Поповци, които са от долнокременския род Кясовци и те довеждат в Чирен поп Игнат. От Чирен се изселили няколко семейства: от Куляците в Борован, където се наричат Белинците, Белниколовци и Врачовци, от Деновци — в Малорът, където са известни като Вълковци и Цановци и от същия род — в с. Остров, а от Цоновци — в с. Галово, където са известни като Чиренци.

Учебното дело в Чирен е започнало около средата на XIX в., но точна година не е установена. Знае се, че първият учител е бил даскал Петко Танов — известен възрожденец и иконописец. След него учителства Тошо от Долна Кремена, който сетне приема свещенически сан и после се редят Георги Ив. Вретенарски от Чирен (ученик на даскал Петко Танов), Атанас Павлов Осиковски от Враца, Иван Динкин от Враца, който е учителствал до 1875 г. През цялата 1876 г. училището в с. Чирен е било затворено поради събитията с Ботевата чета на Милин камък. В една приписка върху Дамаскин от XVIII в., намерена в Долна Кремена, пише: „Да са знае коги писах аз Тошо даскал от Чирен на тая книга.“ Но приписката няма дата и ние смятаме, че това е същият Тошо от Д. Кремена, който е учителствал тук след даскал Петко Танов. (Йоцов, Д. История на гр. Враца, т. I, с. 278). Чирен е родно място на опълченеца от Втора дружина, Втора рота Цено Петров Статков — от рода Скокналовци. Този скромен герой се е сражавал на Шипка, Шейново и Стара Загора. След Освобождението работи по шосето Враца — Орехово до 1904 г. Починал е през 1908 г. в крайна мизерия и е погребан от общината. Понеже нямал близки, гробът му няма знак и е забравен. Единственият му син Статко е убит в Лом от разбойници без да остави поколение.

Въпреки, че досега не са открити стари записи и не са преведени османски документи за село Чирен, ние смятаме, че селото е старо и е образувано с това си име още в ранното българско средновековие. Намерените археологически материали и накитите от гробището при църквата, показват същото това време.

150. Чома̀ковци (до XV век — Драс брод)

Население: 1860 г. — 40 семейства българи християни и 60 семейства помаци (ДБИ, т. I, 1931, с. 153); 1872 г. — 101 къщи и 165 венчила (по Летоструй, Виена, 1873, с. 60); 1910 г. — 2046 жители, 1926 г. — 2625, 1934 г. — 2738, 1946 г. — 2812, 1965 г. — 2534, 1975 г. — 2432.

Намира се на 25 км югозападно от Бяла Слатина и е разположено на равно място по левия бряг на р. Искър при вливането в нея на Габърска бара. Землището му граничи на изток с Червен бряг, на юг — с Горник, на запад — с Лепица, и на север — с Еница. Районът на Чомаковци е изключително богат на исторически паметници. В околностите му са намерени бойни чукове от камък, датиращи от медно — каменната епоха и накити от старожелязната епоха (Митко, В., Предисторически… 1933, с. 48 и 130). Старата източна част на Чомаковци е върху развалините на голям римски град, името на който все още не е известно. Но преди този римски град в района на Чомаковци е имало голям тракийски град и крепост. Те са на изток от днешното село върху височината, наричана Калето при Камика. На тази крепост никой досега не е правил проучване, но тя внушава респект със своята големина и монументалност. Срутените крепостни стени в южната част са подровени от кариерата за камък и ясно личи, че са зидани от камък без спойка. По предварителни данни можем да кажем, че тази тракийска крепост е използвана през цялото първо хилядолетие пр.Хр. до падането на траките под римска власт, след което тя изгубва своето значение и е забравена. При вадене на камък около крепостта са разкрити тракийски гробове с керамика от IV в.пр.Хр. (Николов, Б., Археология, 1972, кн. 3, с. 58, обр. 5). В един тях бе намерено тракийско въоръжение също от IV в.пр.Хр. (Николов, Б., Археология, 1990, кн. 4, с. 16, обр. 3). Вероятно тогава е бил най-големият разцвет и военна мощ на тази все още без име тракийска крепост, която е била разрушена от римските легиони при тяхното нашествие в I в.сл.Хр. Римският град, над развалините на който е разположено сега Чомаковци, обхваща площ повече над 100 дка. Бил е здраво укрепен с високи каменни стени и кули. Наскоро от западната му страна бе разкрита голяма порта. Този голям късноантичен град е бил кръстовище на римските пътища от Улпиа Ескус при Гиген за Сердика, за Мелта при Ловеч и за Монтана (Шкорпил, К., ИРАИК, т. X, 1905, с. 480). Още в края на XIX в. тук са открити плочи с латински надписи (Шкорпил, X. и К., МСб, т. VII, 1892, с. 106, обр. 16). Върху една от тях се чете името на тракийката Мукапиус, което показва, че в този град е живяло смесено население (Филов, Б., ИАД, т. III, 1912/13). Из дворовете на селото се изравят и други плочи с латински надписи (Добрувски, В., МСб, т. XVIII, 1901, 13). Най-многобройни са надгробните паметници от III в. (Димитров, Д. П., 1942, с. 28, 37 и 49, обр. 92, 94 и 95). Открити са и оброчни плочи с изображения на тракийския бог-конник (Кацаров, Г., ИАИ, т. XVII, 1950). В некропола на този град са намерени апликации от касетки (Мънзова, Л., Археология, 1965, кн. 1, с. 42), а също и бронзови фибули, украсени с глави на рогато животно (Николов, Б. Враца. Старо изкуство. — С., 1968, 91). Открити са още много предмети на античното изкуство, между които и една мраморна глава от статуя на богиня, глинени съдове, бронзов кантар (Велков, И., ИАИ, т. V, 1928/29, с. 368) и бронзова статуйка на Ерос и две златни обеци (Велков, И., ИАИ, т. II, 1923, с. 226). Разкрити са и гробове, зидани с камък и тухли които показват, че тук е живяло и заможно население и знатни фамилии (Иванов, Т. Принос към проучването на античния град при Чомаковци. — В: сб. Шкорпил, С., 1961, с. 255–269). След разрушаването му от хуните в 447 г. градът е бил възстановен от императора Юстиниан I и е просъществувал през ранно византийско време и през българското средновековие, но разбира се, не с римския си блясък и великолепие. Намерени са и монети от византийските императори Исак I (1057–1059 г.) и Алексей II (1180–1183 г.), които са били в обръщение през византийското робство (Герасимов, Т., ИАИ, т. XX, 1955, с. 608).

На мястото на късноримския и ранновизантийски град през ранното българско средновековие е основано българско селище, което се е наричало Драс брод, по името на големия брод на р. Искър. Думата драс е старобългарска и е запазена и днес във В. Търновско. Тя означава „голям, едър, великан“ и се среща като лично име на човек — вж. Иван Т. Драсов, сподвижник на Левски и Ботев (вж. също Панчев, Т. Допълнение към Речника на Н. Геров, т. VI, с. 102). В един османски документ с дата 1430 г. селището е записано с две имена — старото Драс брод и ново име Чомаковци (РСт, I, с. 477). Всъщност какво е станало? При турската инвазия крепостта и селището Драс брод са били разрушени и населяващите я българи са били прогонени или избити. От изчезналото село Чомаково, Плевенско, са дошли нови заселници и се установили в Драс брод. И понеже те са били жители на Чомаково, дали жителското име Чомаковци на новото си заселище. Селото Чомаково, каза Плевен, санджак Никопол, за последен път се споменава в турските архиви през 1692 г., след което е обезлюдено. В същия документ е записано и село Чомаковци, спадащо към каза Рахово (ИБИ, т. XX, 1974, с. 247 е село Чомаково, Плевенско, а на с. 264 е записано село Чомаковци, Ореховско). Доскоро имаше още две села с името Чомаковци. И двете са в Габровско. Едното е преименувано в 1966 г. на Иглика, а другото в 1934 г. — на Овощарци. Имената Чомаково и Чомаците произлизат от диалектната дума чомага и означават „овчарска гега“ с К<Г и се произнася чома̀ка, когато е за прякор на човек. От такъв прякор са имената Чомаково и Чомаците.

Селото Драс брод, с друго име Чомаковци, е записано като тимар с 24 домакинства в османски документ от 1479 г. (ТИБИ, т. II, 1966, с. 161–333), но е отбелязано, че селото е смесено с войнагани. В един османски регистър за войнуци с дата 12.I.1548 г. са записани имена на войнагани от село Чомаковци, спадащо към Рахово. Сред тях са отдавна изчезнали от употреба лични имена като: Бойчин, Серко, Искър, Новак и др. (ИБИ, т. XX, 1974, с. 58, 62 и с. 264–271).

През XVII в. в село Чомаковци се образува колония от заселници на ловчански и тетевенски помаци. С идването си те заграбили всички воденици по р. Искър и най-плодородната земя. Много от старите християнски родове напуснали Чомаковци. Кадийте се преселили в с. Згориград, а от Диловци — в селата Долни Луковит и Ставерци. Най-известен и най-богат в Чомаковци е родът на Сирак Али от с. Добревци, Тетевенско, където преди да се преселят в Чомаковци са имали воденица, наричана Сираковската, в местността Селище на с. Добревци. За Сираковския род в Добревци има и песен. Идвайки в Чомаковци, родът Сираковци става владетел на много земя и на всички воденици по р. Искър. Дворът им е бил на Калето в триъгълника между Искър и Габърска бара. Сега там са дворовете на Цеко Диков Пръча, на Цоло Ганински и Цонко Лалов. Али Сирак е имал само един син и 7 внуци, на които е оставил по една воденица. Само внукът му Гиздата е знаел турски език, понеже е учил турско училище в Шумен. Останалите помаци в Чомаковци са говорели чист български тетевенски диалект.

В края на XVIII в. кърджалийски банди нападнали Чомаковци и околните села. Чомаковското кале е имало все още здрави стени и християните от околните села се приютили тук. Подправили стените и Али Сирак събрал дружина от християни и помаци за борба с общия враг. Дружината се разделила на чети с командири Петър Стрелата, Стоян Стрелеца и др. След като разбили кърджалиите пред стените на Чомаковското кале, дружината на Али Сирак преследвала кърджалийската банда до с. Ставерци, където в решителен бой я ликвидирала (Гинчев, Цани. Сирак Али. Борбата на Али Сираков от с. Чомаковци с кърджалийте. — Поема. Отпечатана в списание „Труд“, гр. Търново 1889–1892, год. III, кн. VIII до XII, с. 898–927, 1154–1189, 1281–1328 и 1409–1467; Трифонов, Й. Плевенско под турско владичество до началото на XIX в. — Ист. библиотека, г. III, кн. 4, с. 129).

Есента на 1877 г. помаците от Белослатинските и Врачанските села масово се изселили завинаги в Анадола. Родът на Сиракови останал до 1896 г. и се изселил също в Анадола. При старите християнски родове в Чомаковци дошли семейства от различни места. Така от Долна Кремена идват Мильовци, от с. Боденец — Боденците, от Долна Бешовица — Бешовиченете, от Кремиковци — Илиевци, от Койнаре — Раданците и Печовци, от Радотина — Грънчарете, от Боженица — Лаловци и Пейчовци, от с. Беленци — Беленците, от с. Синьо бърдо — Ценковци, от с. Ослен Криводол — Вутовци, от с. Своде, Ботевградско — Своденски и др.

Няма сведения откога датира учебното дело в Чомаковци, но през 1872 г. тук вече е имало училище и учителят Яко Йотов е обучавал 20 момчета в едно отделение (Светоструй, Виена, 1873, с. 61).

151. Брестѐ (Брескѐ)

Население: 1872 г. — 55 къщи и 88 венчила (по Летоструй); 1910 г. — 1030 жители, 1926 г. — 1258, 1934 г. — 1417, 1946 г. — 1450, 1992 г. — 701.

Намира се на 30 км югозападно от Бяла Слатина недалеч от левия бряг на р. Искър. Землището му граничи на изток с Реселец, на юг — с Камено поле, на запад — с Драшан, и на север — с Горник. В района му не са открити стари паметници, освен останките на едно средновековно селище и неговия некропол.

Всъщност това средновековно селище изглежда да е било предвестник на днешното село Бресте, което е образувано още преди края на XIV в. с това си име. В един османски документ с дата 1632 г. пише така: „Каза Рахово: село Бресте — 40 домакинства“. И по-нататък в същия документ: „Каза Рахово, село Бресте, проходящи — 36 домакинства…“ (ТИБИ, т. VII, 1986, с. 266 и с. 348). От втория запис следва, че част от населението на Бресте е било в движение — проходящо?

В края на XVIII в. село Бресте е било ограбено и опожарено от кърджалийски банди. Оцелелите му жители намерили убежище във Влашко. След като преминала кърджалийската стихия част от избягалите брестнени се върнали на старите си пепелища, но родът Кьосовци се раздвоява: едни от тях се заселват в Кнежъ̀, където се наричат също Кьосовци, а други се установили в с. Добралево, където са известни с името Киновци. От с. Бресте в с. Горник в средата на XIX в. се изселва родът Вретенковци.

Досега няма точни сведения откога датира учебното дело в село Бресте, но през 1872 г. тук учителят Петко Нинов е обучавал 24 момчета в две отделения. Селото не е имало църква, но свещеникът Петко Радулов е извършвал християнското богослужение в един параклис-плетарка. Селото е било засегнато от помашката колонизация, но през есента на 1877 г. всички помаци масово се изселили завинаги в Анадола. Те се страхували от отмъщение заради пакостите, които са сторили тук на християнското население (за учебното дело вж. Летоструй, Виена, 1873, с. 56–61).

Изчезнали селища във Врачанско

1. Голяма лъка

Това изчезнало село е било на мястото на днешния град Мизия, а неговото обширно землище се е простирало по голямата лъка, образувана от долното течение на реките Огоста и Скът. Археологически материали от това средновековно селище се изравят в квартала „През Ушите“ на гр. Мизия и тези находки са от XII — XIV в. (Николов, Б. Букьовци в миналото и днес. — Враца, 1961, с. 13–15, обр. 9). За първи път село Голяма лъка се споменава с това си име в османски документ от XV в., който в превод гласи: „Тимар на Ибрахим, син на Халил. Владее го и участвува във военните походи. Село Голяма лъка: домакинства — 5, приход — 322 акчета“ (ДБИ, т. XIII, 1966, с. 245). Вторият османски документ, в който се среща село Голяма лъка, е с дата 1618 г. Селото е записано заедно със съседните села. Преводът на този документ е следният: „Каза Рахово: село Липница — 25 домакинства, село Голяма лъка — 15 домакинства, село Сърбеница — 40 домакинства, село Ередин — 15 домакинства“. В един друг османски документ от 1620 г. селото Голяма лъка е също с 15 домакинства и в документ от 1632 г. няма изменения на домакинствата (ТИБИ, т. VII, 1986, с. 265 и 347). В османския документ от 1673 г., който всъщност е списък за насилствено мобилизиране на гребци за турския дунавски флот, от село Голяма лъка е записан българинът Куман, син на Владко (РСт., I, с. 462). Следващият османски документ, който се отнася за обезлюдяване на селото Голяма лъка е с дата 1711 г. Той в превод е следният: „Отнася се за раята дерменджии, които живеят в селата Голяма лъка и Сърбеница, Раховска каза. Те още от старо време били определени да пазят пътя, който отива нагоре по течението на Огоста, и да охраняват пътниците и търговците. Но казаните раи дербенджии, поради насилията на правителствените войски и служители, били принудени да напуснат жилищата си и да разтурят селата си. Султан Ахмед хан III“ (Ихчиев, А. Д. Материали за историята ни под турско робство. — Изв.Ист.д-во, 1906, кн. 2, с. 164–166). Жителите на с. Сърбеница, които минали във Влашко, след години се завърнали на родните си огнища, но тези от Голяма лъка останали завинаги там. Землището на село Голяма лъка по двата бряга на реките Скът и Огоста става държавен соват. През втората половина на XVIII в. тук се заселили исполичари и ратаи от село Буковец, Берковско, които образували село и му дали жителското име Букьовци (от 1970 г. гр. Мизия). През 1865 г. турската власт настанила върху обширното пустеещо землище на Голяма лъка 60 семейства татари от полуостров Крим, които образували татарската колония Махмудия. Есента на 1877 г. колонистите се изселили завинаги в Анадола и на тяхно място към 1890 г. се установили 40 семейства банатски българи. Но от 1924 г. те постепенно се изселили в с. Бърдарски геран, където имало повече католическо население. Тогава дошли български семейства от Западните покрайнини и по тяхно предложение селото било преименувано от Махмудия на Радойково.

Също в 1865 г. в югоизточната част на землището на Голяма лъка била образувана татарската колония Гладно поле с 30 къщи. Есента на 1877 г. и тези татари се изселили в Турция и мястото пак останало държавен соват. След освобождението от турско робство богаташът Йордан Йонов закупи на безценица 1000 дка от този соват, а сетне я препродавал на високи цени на беднотията. В 1900 г. в Гладно поле татарлар дошли банатски българи от разрушеното село Съсек и основали днешното село Войводово, по името на Войводата Хр. Ботев, който е минал недалеч оттук.

2. Горно Крайще

Селото Горно Крайще е отбелязано в османски документ от XV в. с 15 домакинства в един зиамет заедно със селата Крушовица (при Околчица в Базовския дял на Врачанската планина) и село Моравица (ИБИ, XIII, 1966, с. 259). Това село се е намирало около извора Гламео под днешната керамична фабрика и по десния бряг на сегашния язовир Дъбнико. Село Горно Крайще е изчезнало изглежда от чумна епидемия през XVIII в. и за съдбата на неговите жители не се знае нищо.

3. Долно Крайще

Това село се е намирало в местността Под Стефанка или по-точно в лозята на Янаки Кокинов. Селото е основано още през XIV в. и от разселването на неговите жители са основани още две села с имената Горно Крайще и Средно Крайще. Последното е просъществувало твърде кратко време. Записано е в един османски документ като част от зиамет с 11 домакинства, заедно със селата Коритен, Курново и Ослен Криводол (ИБИ, т. XIII, с. 239). Повече сведения за село Средно Крайще няма.

Селото Долно Крайще е записано в същия османски документ от средата на XV в. с 15 домакинства. Известният врачански изследовател и учен Васил Кънчов пише в „Разкопки на стари гробища при Враца“ — в сп. „Български преглед“, С., 1900, год. VI, кн. 8, с. 122–128, че на десния бряг на р. Дъбнико в лозята на Янаки Кокинов и Иван Кътов, са разкрити гробове със средновековни украшения. А в друг един документ от 1938 г. пише така: „Наскоро в лозята — Кокинското, са открити развалини на черква“ (Архив — Враца, Фонд 1, 598, л. 22). През 1970 г. в Кокинското риголваха площ да засадят лозе и бе открита култова сграда и гробове със средновековни накити от бронз, които бяха предадени в историческия музей на Враца. В края на XVIII в., поради кърджалийските грабителства, жителите на село Долно Крайще се разбягали и то запустяло. Някой от родовете от това село се установили във Враца. От тях се знаят само Кокинови и Николчови.

4. Долно Ставерци

Това село е основано още през българското средновековие. Турските поробители в края на XIV в. са го заварили като войнишко селище с името Долно Ставерци, заедно с Горно Ставерци. В османски документ от 1548 г., който се отнася за войнуци и ямаци от Койнаре, са записани войнаганите от селата Горно Ставерци и Долно Ставерци (ИБИ, т. XX, 1974, с. 92). В регистър за войнагани от същата 1548 г. ямакът Радул, син на Руско от село Търнък, е към списъка на войнаганите от село Долно Ставерци, спадащо към каза Никопол (ИБИ, т. XX, с. 93).

Селото Долно Ставерци вероятно се е намирало в местността Зиамет на 4 км южно от село Байкал (бивше Борил, Бешлии). В тази местност се изравят средновековни погребения и домашен инвентар от Второто българско царство. В същата местност е имало „каменна римска гробница с ангелски образи от двете страни“ (Икономов и Георгиев. Пътеводител за Ореховска околия. — Свищов, 1904, с. 28). Вероятно тук се касае за останки от средновековна църква или параклис, но сега нищо не личи. Селото Долно Ставерци е запустяло през XVIII в. по неизвестни причини.

5. Дърводелци

Това село се е намирало на изток от Враца зад завода Химко в местността дърводелски дол и при Дърводелска стубла, от която изтича Дърводелска бара. На изток землището му е граничело с това на село Крапец при Местността Дърводелска кориа и също на изток — със землището на с. Руска Бела; на юг — с Медковец, на запад — с Враца, и на север — с Косталево при местността Пискавец. Дърводелци е старобългарско селище, основано преди края на XIV в. и турските поробители са го сварили с това име. Среща се като ленно владение в османски документи от XV в. заедно със селата Бистрец, Върбешница, Крапец, Късинец, Патлейна, Радовене и Слатина (ИБИ, т. XIII, 1966, с. 255–257). Последният документ, в който се споменава село Дърводелци, е от архивите на врачанските търговци Хаджитошеви. Този документ гласи: „Да се знае откак са скарах с чича си на сене 1789, затова писувам що остава на рацете му стока: у Дарводелци имаше 86 гроша…“. (Семеен архив на Хаджитошеви, т. I, 1984, с. 373, 410). В края на XVIII в. Дърводелци е ограбено и опожарено от кърджалийски банди. Оцелелите му жители го напуснали завинаги. Родовете Дърводелски и Пиронкови се заселили във Враца, Лесигерете — в Кнежа, Ватинци и Коминярете — в с. Руска Бела, а Грънчарете, Кадиевци и Хаджиевци — в с. Крета.

6. Дърманица

На левия бряг на р. Искър срещу Стария мост южно от гр. Мездра се издига малка продълговата височина, върху която се виждат останки от крепостни стени. Археологическите разкопки установиха, че това място е населявано от човешки общества още през медно — каменната епоха — четвърто хилядолетие пр.Хр. През желязната епоха траките го превръщат в крепост, а по-късно и римляните и българите през средновековието. През Второто българско царство тази крепост и град са наричани Дърманица. Турските нашественици в края на XIV в. разрушили крепостта и града и прогонили техните обитатели. Цели 400 години мястото на Дърманица останало пусто (на арабски език е записано мезра — „празно“). Едва в началото на XIX в. тук се заселили десетина семейства планинци и образували българското селище Мездра. Дърманица се споменава в османски документ от 1430 г. В превод този документ е следният: „Мезра Дърманица, празна. Намира се близо до Моравица…“ (РСт., I, с. 434). На юг от Мездра е с. Дърманци което е основано преди XV в. от жители на старобългарската крепост и град Дърманица. Всъщност Дърманица е старобългарска дума и е образувана от личното име Дърман и -_ица._ Двама феодални владетели на българското княжество в Браническата област (североизточна Сърбия) се наричали Дърман и Куделин (1273–1291 г.).

7. Коритенград

Развалините на този старобългарски град се виждат по левия бряг на р. Искър до сами Ритлите и ж.п. гара Люти брод. Тук още личат срутени крепостни зидове, основи на църкви и на обществени сгради. Сега тази площ е вилна зона с лозя. При риголване за лозя и изкопи за строеж на вили постоянно се откриват археологически материали. Те показват, че градът е основан още от траките, които са изградили първата крепост за охраняване на пътя по Искърското дефиле. Намерени са погребения с трупоизгаряне от желязната епоха — VII в.пр.Хр. (Николов, Б., Археология, 1972, кн. 3, с. 56, обр. 3). В местността Заград също има следи от тракийско поселение и от укрепление. Между естествените стени на природния феномен Ритлите се виждат развалините на антично и средновековно укрепление (Мутафчиев, П. Из нашите старопланински манастири. — С., Сб. БАН, 1931, с. 82). Тук са намерени бронзови и медни украшения и една златна монета от времето на император Юстиниан I (Филов, Б., ИАД, т. II, 1911, с. 270). Сред рушевините на голяма антична сграда бе открита каменна колона със старогръцки надпис от III в., който в превод гласи: „Аз, Евстати, завърших строежите“. (Николов, Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 234, обр. 28). При археологически разкопки с мое участие близо до Ритлите бе разкрита голяма триконхална и трикорабна раннохристиянска базилика от V в. В основите и под пода ѝ бяха разкрити строежи от тракийско езическо светилище, почитано и през римската епоха. Намерена бе една мраморна оброчна плоча с релефно изображение на бога Зевс (Джингов, Г. Археологически проучвания край Люти брод. — ИМСЗБ, т. X, 1985, с. 39–70, обр. 2). По-рано тук е била намерена и една плоча с раннохристиянски надпис (Иванова, В. Старохристиянски латински надпис. — ГНМ, т. IV, 1932/34, с. 315). От културното наследство на средновековния град Коритен доскоро личеха зидовете на друга раннохристиянска църква, датирана от XI в. (Мавродинов, Н., ГНМ, VI, 1934, с. 224) и една триабсидна църква от XIV в., в която има запазени стенописи (Бояджиев, С. Нови наблюдения върху църквата до с. Люти брод. — Сп. Архитектура, 1961, кн. 4–5, с. 27). В района на Коритенград има още пет средновековни църкви и още няколко непроучени укрепления от българското средновековие. До идването на турските нашественици в този район е действал важен отбранителен пояс от български крепости и съоръжения, които са охранявали пътя по Искърското дефиле. С идването си турците разрушили крепостите и унищожили българските военни гарнизони. Оцелялото от клането население се спасило с бягство. За да има толкова църкви и да бъде епископски център, градът Коритен е бил с многобройно население. Едва в средата на XV в. срещаме в османски документ записано селището Коритен като тимар с 9 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 259). От XVIII в. насам Коритен престава да съществува и остатъкът от неговите жители се преселват на отсрещния бряг на р. Искър, където образуват ядрото на днешното с. Люти брод. Останала само епископията със своите служители, но в 1764 г. владиката с целия епископски клир се преместил във Враца. Преди да бъде в Коритенград, епископията е била в гр. Августа при с. Хърлец. Имаме сведения, че в 431 г. християнският епископ на римския град Августа е участвал в първия вселенски събор (вж. книгописа за с. Хърлец)

8. Крушовица

Това средновековно българско село на планинци-пастири се е намирало най-горе върху Базовския дял на Врачанската планина, западно от връх Околчица и югозападно от с. Паволче. В неговото землище са падината Йолковица — лобното място на Войводата Христо Ботев, и още Избата, Селището, Царево ливаге и др. От Крушовския извор изтича Крушовска бара, която смесена с Дърводелска и Моравишка, се втича като ляв приток на р. Искър. В района на обезлюденото село Крушовица още личат затревените синури на нивите. Османските орди са го заварили още в края на XIV в. с името Крушовица, което е прилагателно от круша — крушов, и -_ица._ В България има още три села с име Крушовица и пет с име Крушово, а жителски имена са Крушовене и Крушовци, Самоковско. В документ от XV в. село Крушовица е записано като ленно владение с 13 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 255). В същия този документ (с. 243) са записани и селата Крушовица, Ореховско и Крушовица и Крушовене, Плевенско. Кърджалийски банди ограбват и опустошават планинското Крушовица в края на XVIII в. и жителите му го напуснали завинаги и потърсили убежище във Влашко. След няколко десетилетия те се върнали от Влашко, но се заселили в Ореховските села. Така родовете Василовци, Гунчовци, Дачовци, Найденовци, Пелкинци и Хубавешковци се установили в с. Бутан, родът Думбарови останал в с. Хърлец, а Джанкинския род, от който са произлезли сетне Манджолете, Спахийците, Янкуловци и Чукурланете, се заселили в с. Крушовица, Ореховско. Турската администрация дала във владение като Вакъв част от землището на запустялото планинско село Крушовица на Черепишкия манастир (НБ КМ, Ор.отд. Ф. 29, арх.ед. 289 от 1842 г.).

9. Кушан

Останките от това обезлюдено селище се намират в местността Чафкин бряг на десния бряг на р. Огоста и на 6 км североизточно от с. Градешница. Селото е образувано преди края на XIV в. с името Кушаница и с това име са го заварили турските поробители. Среща се в един османски документ, който всъщност е списък на джелепкешени (овцевъди) от 1576 г. (РСт. Селищни имена… 1960, с. 445). В друг по-късен документ с дата 1871 г. то е означено с името Кушан чифлик, в който са произведени през споменатата година 1555 оки жито (НБ КМ, Ор.отд. Ф. 29, арх.ед. 46, 1871 г.). От документа става ясно, че чифликчията турчин е обсебил цялата земя на кушанчени и те са станали ратаи и исполичари. С указ на Министерство на вътрешните дела № 157, обнародван в Държавен вестник брой 55 от 23 май 1887 г., се постановява, че селата Баурене, Бели брег, Градешница и Кушан съставляват една община с център Градешница. След освобождението от турско робство, според излезлия закон, чифликчията се връща и продава земята на чифлика Кушан на богати хора от Громшин и Левчево. От 1890 до 1895 г. останалите без педя земя кушанчени се изселват. На всичко отгоре собствениците на земята дошли с вили и търнокопи и разбишкали селото. Останали само каменната кула на чифликчията, един геран с кобилица и каменният оброчен кръст на Свети Георги Победоносец. А кушанчени се заселили в различни селища. В с. Громшин се установили Босаците, Витановци и Макавеевци. Друга част от големия род на Босаците отишли в Берковица и Ередин, а Късльовци — в с. Бели брод, и Панчовци — в с. Лесура.

10. Късинец

Късинец е старо българско село, основано преди края на XIV в. Турските поробители са го заварили с това име, което произлиза от излязлото вече от употреба лично име Късо и -_ин_, както Вадин, Миладин и пр. А личното име Късо е означавало „човек дребен на ръст“, както Малчо и пр. Като се прибави на Късин окончанието -_ец_ и става Късинец, а това окончание показва, че името на селото първоначално е било двуосновно. И така село Късинец през XV в. е било владение на Махмут Челиби и е записано като тимар заедно със селата Бистрец, Върбешница, Дърводелци, Крапец, Патлейна, Радовене и Слатина. В този списък село Късинец фигурира с 19 домакинства (ИБИ, т. XIII, 1966, с. 255–257). За обезлюдяването на Късинец ни подсеща един надпис от началото на XVI в. върху сребърен кръст, на който се чете: „Този божествен кръст в лето 1511, във времето на христолюбивия архиепископ кир Гаврила и окова го (кръста, б.м.) майстор Никола и Павла в манастира, глаголеми Касинец (и неговия — б.м.) храм Свети Йоан Богослов. В това време нападнаха прузи (скакалци — б.м.) и не можеха да се изчислят и поядоха целия плод на земята…“ (Шкорпил, X. и К. Старовремски надписи от разни крайща на България. — Сб. НУ, 1892, кн. VII, с. 99). Като последица от напастта на скакалците е настанал голям глад и епидемии и селяните напуснали Късинец. Мястото на обезлюденото село личи и днес под манастира „Св. Иван Пусти“ (Късинец) и е близо до владишката резиденция. Върху землището на село Късинец в началото на XIX в. преселници от Берковско основали селището Суходолски колиби. То се е намирало на запад от Бистрец в местността Суходол. Но наскоро тези обитатели се изселили в село Бистрец. Това са родовете: Кукувиците, Подмолете, Сакулчовци, Суходолците, Тантиловци, Уруковци и Шареняците. Землището на изчезналото село Късинец днес е владение на с. Бистрец.

11. Патлейна

Селото Патлейна се е намирало горе на платото южно от водопада Скакля. Тук се помнят още местностите Патлейна, Совата, Скравенико, Света гора, Светогорскио камик, Топилките и др., които са били в землището на това изчезнало село. Образувано е преди края на XIV в. от планинци овцевъди и е заварено от турските поробители с името Патлейна. Това селищно име е съкратено от името на Свети Панталеймон (всемилостив), така както от Свети Елисей е образувано името на село Елисейна и пр. Изглежда, че през българското средновековие на Света гора и Светогорски камък е имало параклис или оброк на Свети Панталеймон. Селото Патлейна срещаме в османски документ от XV в. като ленно владение с 15 домакинства и лично владение на заима Махмут челеби (ИБИ, т. XIII, 1966, с. 255–257). В края на XVIII в. кърджалийски банди заграбили овцете на селяните от Патлейна и опожарили селото. Оцелелите му жители се разбягали. Едни минали във Влашко, а във Враца се заселили родовете Аврамците, Азманови, Костови и Гешови. Преди 1950 г. върху землището на изчезналото село Патлейна имаше кошари и мандри на овцевъди каракачани. Но те си продадоха овцете и се преселиха във Враца. Направиха си хубави къщи в квартала при Стадиона.

12. Проданковец

Останките от това средновековно българско селище се намират в местността Крешка, на 5 км югозападно от с. Софрониево по десния бряг на р. Огоста. Тук сега са ниви, но винаги подир оран се изравят на повърхността късове от средновековна керамика и домашен инвентар, които показват, че селището е съществувало още през Второто българско царство и през първите векове на турското робство. До 1910 г. тук е имало запустяла каменна еднокорабна църква с паднал свод и следи от стенописи. Обаче камъните от тази църква били взети за строеж от една известна софрониевска фамилия, която по-сетне не видяла добро. В местността Крешка и до наши дни са останали на местата си каменните надгробни кръстове от гробището на село Проданковец. По стил и по орнаментика те сочат определено XIV — XVI в. (вж. Николов, Б. Софрониево. — Враца, 1971, с. 37, обр. 18 — Гробищни каменни кръстове от Проданковец). Село Проданковец се среща като ленно владение в османски документ от XV в. с 11 домакинства. В този списък е заедно със съседните си села Галиче и Крушовица (ИБИ, т. XIII, с. 243).

Село Проданковец е обезлюдено по неизвестни засега причини в началото на XVII в. След освобождението от турско робство върху землището на обезлюденото село Проданковец се образували две нови български села — Ботево и Крива бара.

13. Сениче

Това село се е намирало точно там, където наскоро бе изграден панелният квартал „Триъгълника“ на гр. Враца. Отскоро този квартал се нарича „Сениче“. Селото е черпело вода от големия извор, който и сега е запазил името „Сениче“. Добитъкът пък си е поил на „Напоете“. Това са били дървени корита под извора. В древността при извора Сениче е имало тракийско светилище, посветено на Великата богиня на траките, а през римската епоха — на богинята Артемида, която е отъждествявана с Бендида. Тук бе намерена мраморна оброчна плоча с релефно изображение на богинята като ловджийка, която езди елен на обратната страна (Велков, И., ИАИ, т. XV, 1946, с. 229 и Николов, Б. Враца. Старо изкуство. — 1968, № 88). В документ с дата 1812 г. от архивите на Хаджитошеви е записано следното: „Да се знае що зимаме меуре от Сениче: Дило Пенчов — 3250 гроша, Йоло Филипов — 1070 гроша“ (Семеен архив на Хаджитошеви, т. I, С., 1984, с. 424, док. 432). След посочената дата жителите на село Сениче постепенно се разселили. Едни — във Враца — това са родовете Бардзови, Мечкарете и Мицовци, а други — в с. Косталево — родовете Гиздовци, Коновци и Ръглювци. Родът Йоловци се заселва пък в с. Синьо бърдо. Върху празното землище на Сениче турски чифликчия построява каменна кула, около която се заселили планинци ратаи и исполичари. Така се е създало в началото на XIX в. днешното село Кулата. А около извора Нефела преселници от Берковско образували днешното село Нефела.

14. Слатина

Това изчезнало по време на турското робство българско село се е намирало в пазвите на бърдо Веслец на 7 км северно от с. Върбешница и на юг от с. Тишевица. На мястото на обезлюденото село днес са изворите Размерец и Слатина. Тук все още могат да се видят основите на българска средновековна църква, патронът на която изглежда е бил „Свети Спас“, тъй като на това място до 1944 г. селяни от съседните села са правили оброк на Спасовден. Селото е заварено от османските орди в края на XIV в. с името Слатина. В османски документ от XV в. е записано като ленно владение с 22 домакинства, заедно с Върбешница, Крапец и Радовене (ИБИ, т. XIII, 1966, с. 255). След XVI в. село Слатина запустява поради чумна епидемия. Оцелелите му жители образували колибите Донинци по северните склонове на бърдо Веслец. Към началото на XIX в. обитателите на колиби Донинци се преселили в махалата Върбешки Веслец, а родът Ценовци се установил в с. Върбешница, където неговите наследници живеят и до ден днешен.

Върху една част от землището на изчезналото село Слатина през XVII в. се е образувало село Горно Пещене от преселници от Голямо Пещене и от други места. Другата част от землището на село Слатина е превърната в турски чифлик и тази местност и днес се нарича Чифлика или Манастира. След освобождението от турско робство турчинът чифликчия продава земята от Чифлика на богати българи от с. Горна Бешовица, които са своили земята до образуване на ТКЗС.

И така, драги читателю, през време на петвековното турско робство само в един от тридесетте окръзи на България са изчезнали завинаги най-малко четиринадесет села и градове, населени изключително с българи. Други са запустявали временно и са отбелязани в османските архиви като мезри, совати и пр. Някои от фалшификаторите на българската история се изказват, че турското робство не е било катастрофа за България? Други от фалшификаторите пък твърдят, че дори не е имало турско робство, а само е било „турско присъствие“.

Съкращения:

АИМ — Археологически институт и музей при БАН, София

Архив Илчев — Исторически музей Враца, архив на Ив. Н. Илчев, сигнатура I, 1346, 1927 г.

ГБИ — Годишник на библиографския институт в София

ГНМ — Годишник на народния музей в София

ГСУБГГФ — Годишник на Софийския университет, биолого-геолого-географски факултет

ГСУБФ — Годишник на Софийския университет, богословски факултет

ГСУФИФ — Годишник на Софийския университет, философско-исторически факултет

ДБИ — Документи за българската история, т. I, 1931, архив на Найден Геров

ИАД — Известия на историческото дружество в София

ИАИ — Известия на Археологическия институт при БАН, София

ИБГД — Известия на българското географско дружество

ИБИ — Извори за българската исгория, турски архивни документи, т. XIII и т. XX

ИЕИМ — Известия на етнографския институт и музей, София

ИИД — Известия на историческото дружество

ИП — списание Исторически преглед, София

ЛЕТОСТРУЙ — Тома Младенов. Ореховското окръжие. Статистическо описание. — Летоструй или къщний календар за 1873 г., т. V, Виена, издание на Хр. Г. Данов

МПК — списание Музеи и паметници на културата

МСб — Министерски сборник

НБ КМ, Ор.отд., Ф. ОАК — Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, Ориенталски отдел, Фонд Обединена архивна колекция

ОДА, Враца — Окръжен държавен архив Враца

Пътеводител — Георгиев, С. и Икономов, Т. Пътеводител за Ореховската околия. — Свищов, 1904.

РП — Разкопки и проучвания, издание на археологическия институт и музей при БАН, София

РСт. — Руси Стойков, историк и османист, преводач на турски архивни документи, вж. в книгописа Стойков, Р.

СбНУ — Сборник за народни умотворения

ТИБИ — Турски извори за българската история, С., 1986, т. VII

Книгопис

Ангелов, И. Враца и врачани в борбата за освобождение от турско робство. — Враца, 1957

Анков, Мито. Спомени за размирните години 1872–1878. — С., 1936

Босилков, Евгени и Д. А. Кратка история на село Бърдарски геран, 1887–1937. — Бяла Слатина, 1937, печатница „Мито Н. Терекийски“.

Бояджиев, С. Нови наблюдения върху църквата до с. Люти брод. — Сп. Архитектура, 1961, кн. 4–5

Василева, Б. Преселване на чехи и Словаци от България в Чехословакия след Втората световна война. — Сп. Векове, 1985, кн. 2

Василев, А. Черепишкия манастир „Успение на Пресвета Богородица“. — С., 1943; Църкви и манастири в Западна България. — РП, 1950, т. IV.

Велков, В. Към въпроса за аграрните отношения в Мизия през II в. — Археология, 1962, кн. 1.

Велков, И. Стари селища и градище по долината на р. Вит. — С., 1927; През Лиляче към Божия мост. — Сп. Народен турист, 1945, кн. 9; Новооткрити старини. — ИАИ. 1946, т. XV; Принос към изучаване бита и религията на старите траки. — ГБИ, 1947; Находки от античното и средновековно селище при с. Букьовци, Ореховско. — ИАИ, 1957, т. XXI; Градища. — ГНМ Пловдив, 1950, т. II.

Венедиков, И. Светилището при Лиляче. — ИАИ, 1952, т. XVIII; Два новооткрити паметници от религията на траките през римската епоха. — ИАИ, 1955, т. XIX; Съкровището от Враца. — С., 1970.

Воденичарски, Ц. Соколаре. — Враца, 1963.

Въжарова, Ж. Двуобряден славянски некропол при с. Букьовци. — Археология, 1959, кн. 4; Средновековни обекти по долините на реките Цибрица и Огоста. — ИАИ, 1965, т. XXVIII; Славяни и прабългари, — С., 1976.

Гандев,Х. Българската народност през XV в. — С., 1972.

Генова, Е. Фигурален глинен съд от с. Байкал. — Археология, 1969, кн. 4.

Герасимов, Т. Колективни находки на монети: ИАИ, 1937 т. XI; ИАИ, 1938, т. XII; ИАИ, 1941, т. XIII; ИАИ, 1943, т. XIV; ИАИ, 1946, т. XV; ИАИ, 1950, т. XVII; 1952, т. XVIII; ИАИ, 1955, т. XX; ИАИ, 1959, т. XXII; ИАИ, 1959, т. XXV; ИАИ, 1963, т. XXVI; ИАИ, 1964 т. XXVII; ИАИ, 1965, т. XXVIII; ИАИ, 1966, т. XXIX; ИАИ, 1967, т. XXX; ИАИ, 1969, т. XXXI и ИАИ, 1979, т. XXXV.

Георгиев, В. И. Писмеността върху глинената плочка от с. Градешница. — Археология, 1970, кн. 3.

Георгиев, Й. Град Враца. Принос към историята му. — МСб, 1904, т. XX.

Георгиев, С. и Икономов, Т. Пътеводител за Ореховската околия — Свищов, 1904.

Геров, Найден. Речник на българския език, т. I — V, 1895–1904 Пловдив.

Гошев, И. Стари записки и надписи. — ГСУБФ, 1926/27, т. IV; Църковни старини из Врачанската епархия. — ГСУБФ, 1933–1934 т. XI; Към историята на Черепишкия манастир. — ГСУБФ, 1944/45, т. XXII.

Дечев, Д. Една семейна триада в религията на траките — ИАИ 1957, т. XVII.

Джамбазов, Н. Пещерата Пещ до Старо село, Врачанско. — ИАИ, 1957, т. XVIII; Разкопки на пещерата Самуилица II. — Археология, 1959, кн. 1-2; Палеолитни находки в пещерата Пешкето при с. Лиляче. — Археология, 1970, кн. 1.

Джингов, Г. Археологически проучвания край Люти брод, Врачански окръг. — ИМСЗБ, 1985, т. X.

Димитров, Д. П. Надгробните плочи от римско време в Северна България. — С., 1942; Портретът върху надгробните антични плочи. — ИАИ, 1939, т. XIII; Две изображения на Добрия пастир от България. — ИИД, 944, т. XIX — XX; Археологическите изследвания на граф Луиджи Марсили из българските земи в края на XVII в. — ГСУИФФ, 1946/47, т. 43.

Динев, Л. Колибарските селища в Средна Стара планина — ИБГД, 1942, кн. X; Селищната област по Искърския пролом. Антропогеографски проучвания. — С., 1943.

Добруски, В. Надписи и фигурални паметници по култа на Зевс, Хера, Палада, Атина и други божества. — ИАМ, 1907, т. I; Материали по историята на България. — МСб, 1907, т. XVIII.

Дограмаджиева, Е. и Райков, Б. Банишко евангелие. Средновековен паметник от XIII в. — С., 1981

Дойнов, Н. Изработване на дървени прибори за предене, тъкане и ядене. — ИЕИМ, 1967, т. X.

Дуйчев, И. Принос към българския речник — думи от с. Мраморен, Врачанско. — Сп. Родна реч, 1931, кн. 3.

Дякович, Б. Археологически излет в Крайдунавска България. — МСб, 1904, т. XX.

Иванов, Доно. История на с. Люти дол, Врачанско. — Плевен, 1943.

Иванов, Теофил. Принос към проучването на античния град при Чомаковци. — В: Сб. Шкорпил, 1961; Новооткрит старохристиянски некропол при с. Горна Бешовица, Врачанско. — Археология, 1962, кн. 2

Иванов, Тодор. Град Враца в миналото. — Враца, 1925.

Иванова, В. Старохристиянски латински надпис. — ГНМ, 1932/34, т. IV; Два надписа на Асеновци — Батошевския и Врачанския. — ИАИ, 1946, т. XV.

Илчев, И. Н. Учебното дело в Ореховска околия. — Орехово, 1926.

Иович, доктор Алекса. По бугарской пре сто година. — Сб БАН, кн. 31, клон историко-филологически и философско-обществен, С., 1937. История на град Враца от древността до Освобождението. Авторски колектив. — С., 1976.

Ихчиев, Д. А. Материали за историята ни под турско робство. ИИД, 1906, кн. 2.

Йоцов, Д. Културно политическа история на град Вратца, т. I, С., 1937 и т. II, С., 1943.

Кацаров, Г. Принос към религията на многоглавите божества. — ИАИ, 1950, т. XVII.

Коледаров, П. План на р. Дунав от Земун до устието й, съставен от 1779 до 1782 г. — Известия на държавните архиви, 1979, кн. 37.

Коледаров, П. и Мичев, Н. Промените в имената и статута на селищата в България. — С., 1973.

Калчев, И., Куков, Н., Мичев, Н. Шипков, М. История на село Бърдарски геран. — С., 1987.

Кънчов, В. Нещо за икономическото положение на град Враца. — Сп. Българско икономическо дружество, С., 1887, кн. 2; Разкопки на стари гробища при Враца. — Български преглед, 1900, кн. 8.

Миков, Васил. Пещерата Провъртенката при с. Кунино. — ИАИ, 1928, т. II; Предисторически селища и находки в България. — С., 1933; Принос към предисторическата епоха у нас. — ИАИ, 1938, т. XII; Произход и значение на нашите градове, села, реки и места. — С., 1943; Предисторическото селище до Криводол, Врачанско. — РП, 1948, т. I; Материали от желязната епоха. — ИАИ, 1957, т. XXI; Локализиране на някои изчезнали селища и крепости в България. — Археология, 1968, кн. 4; Към въпроса за медните брадви копачи в България. — ИАИ, 1972, т. XXXIII.

Милчев, А. Археологическо описание околностите на с. Алтимир. — ГСУФИФ, 1957, т. 51.

Михайлов, Стамен. Фресков надпис в манастира „Иван Касинец“ до Враца. — ИЛИ, 1952, т. XVIII; Разрушения манастир „Свет. Тройца“ до Враца. — ИАИ, 1952, т. XVIII.

Мичев, М. Град Мездра. Стопанско географско проучване. — ГСУБГГФ, 1956, т. 49; Временно разселване и преместване на някои селища във Врачанско през XVIII в. поради чумна епидемия. — ИЕИМ, С., 1964, кн. 7; Торбарица — забравено селищно име. — ИБГД, 1971, кн. 11; Неизвестен пещерен манастир във Врачанско. — Векове, 1974, кн.2-3; Изчезнали селища в предбалканската зона на Врачанско и Ботевградско през XV — XIX в. — ИБИД, 1984, кн. 36

Миятев, К. Български могилни погребения от XIV в. при с. Радовене, Врачанско. — ИАИ, 1925/29, т. V; Църквата при Камено поле — ГНМ, 1932/34, т. VI.

Младенов, Стефан. Към етимологическото обяснение на някои кумански собствени имена. — ИАИ, 1925, т. III.

Мургин, Ц. Икономическа география на Ореховска околия през XVIII и XIX в. — Трудове на висшия икономически институт, С., 1955 кн. II.

Мустафа бен Абдулах Хаджи Калфа. Румелия и Босна. — Архив за поселищни проучвания, С., 1938, кн. 2.

Мутафчиев, П. Рапорт върху изучаването на старопланинските манастири от Искърския пролом до Троян. — ГНМ, 1920, т. I; Из нашите старопланински манастири. — Сб, БАН, 1931; Избрани произведения. — С., 1973, т. II.

Мушмов, Н. Колективни находки на монети: ИАД, 1915, т. IV ИАИ, 1924, т. II; ИАИ, 1927, т. IV; ИАИ, 1929, т. V

Николов, Богдан. Грънчарска пещ при с. Алтимир. — Археология, 1961, кн. 4; Букьовци в миналото и днес. — Враца, 1961; Алтимир през вековете. — Враца, 1961; Галиче в древността. — Враца, 1962; Девене в миналото. — Враца, 1962; Праисторически селища във Врачанско. — Археология, 1962, кн. IV; Раннобългарски находки край Островския окоп. — Археология, 1962, кн. 2; Градешница. — Враца, 1963; Колективна находка от монети и сребърни накити от Враца. — Археология, 1964, кн. 1; Селища и некрополи от бронзовата епоха във Врачанско. — Археология, 1964, кн. 2; Тракийски паметници във Врачанско. — ИАИ, 1965, т. 28; Колективна находка от края на бронзовата епоха от с. Лесура, Врачански окръг. — Археология, 1966, кн. 3; Крушовица. — Враца, 1967; Врачанското съкровище. — Сп. Турист, С., 1967, кн. 5; Гробница III от Могиланската могила във Враца. — Археология, 1967, кн. 1; Антични паметници от Врачанско. — ИАИ, 1967, т. 30; Праисторическото селище при с. Оходен, Врачанско. — Археология, 1968, кн. 1; Враца, Старо изкуство. — С., 1968; Галатин, — Враца, 1969; Колективна находка от железни предмети от халщатската епоха от гр. Криводол. — Археология, 1970, кн. 1; Праисторическото селище Калето при с. Градешница, Врачански окръг. — ИАИ, 1970, т. 32; Софрониево. Враца, 1971; Богове от глина. — Сп. Изкуство, 1972, кн. 9; Тракийски гробни находки от Врачанско. — Археология. 1972, кн. 3; Две праисторически жилища от Градешница. — Сп. Архитектура, С., 1973, кн. 8; Градешница. Праисторически селища. — С., 1974; Праисторическото селище при с. Баурене, Врачанско. — МПК, 1974, кн. 1; Находки от края на бронзовата епоха във Врачанско. — Археология, 1974, кн. 1; Заминец. Праисторическо селище. — С., 1975; Селище от стария неолит при с. Градешница, Врачански окръг. — Археология, 1975, кн. 1; Новооткрити праисторически писмени знаци. — Сп. Векове, С., 1976, кн. 5; Враца до идването на славяните. — В: История на град Враца от древността до Освобождението. — С., 1976 Могилни погребения от раннобронзовата епоха при Търнава и Кнежа, Врачански окръг. — Археология, 1976, кн. 3; Некропол от късната бронзова епоха при с. Градешница, Врачанско. — ИМСЗБ, 1978, т. 2; Праисторическо селище при с. Борован, Врачанско. — ИМСЗБ, 1979, т. 3; Липница. — Враца, 1979; Камено поле. Враца, 1979; Подвигът. — Алманах Околчица, 1980; Праисторически жертвеници от глина. — Сп. Изкуство, 1981, кн. 9-10; Стоян Войвода. — Алманах Околчица, 1981; Тракийски погребения при с. Софрониево, Врачански окръг. — Археология, 1981, кн. 3; Эпоха ранней бронзы в Северозападной Болгарии и некрополь у села Тырнава. — Трациа преисторика. Суплементум Пулпудева, 1982, т. 3; Четници и колари от с. Бутан, които на 17 май 1876 г; се присъединяват към Ботевата чета. — Алманах Околчица, С., 1983; Криводол. Древни култури. — С., 1984; Зачатки древней письмености на болгарских землях. — Сп. Обзор, 1985, 72; Бреница. Преходный период между двумя доисторическими культурами. — Сп. Обзор, 1985, 70; Селище от късния неолит при с. Бреница, Врачански окръг. — Археология, 1986, кн. 4; Древнефракийский клад из села Рогозен. — Сп. Обзор, 1986, 76; Уникално тракийско съкровище. — МПК, 1986, кн. 1; Знаци върху предмети от глина от праисторическата епоха от Западна България. — Студия преисторика, 1986, т. 8 (на френски език); Фиалите от Рогозенското съкровище; Чашите от Рогозенското съкровище; Каните от Рогозенското съкровище. — Сп. Изкуство, 1986, кн. 6; Тракийско сребърно съкровище от Рогозен. — ИМСЗБ, 1987, т. 12; Голямата чаша от Рогозенското съкровище. — Археология, 1987, кн. 3; Тракийските гробници от Могиланската могила. — МПК, 1988, кн. 3; Тракийската находка от Галиче. — МПК, 1988, кн. 4; Тракийски находки от Северо-Западна България. — Археология, 1990, кн. 4; Периодизация на неолитните култури в Северна България — от Янтра до Тимок. — ИМСЗБ, 1992, т. 18; Селище и находки от бронзовата и желязната епоха в района на Орехово. — ИМСЗБ, 1993, т. 21.

Нинов. П. и Петров, К. Остров. Страници от героичното минало. — С., 1987.

Нитов, Й. Един султански ферман от 1858 г. за построяване на храм в с. Караш. — Сп. Духовна култура, С., 1960, кн. 11.

Орловски, С. Т. История на учебното дело във Врачанско. — Сп. Училищен преглед, С., 1904, кн. 7; Из историята на учебното дело във Враца до Освобождението. — Сп. Училищен преглед, С., 1905, кн. 2 (притурката).

Пенчев, В. Колективна монетна находка от с. Тишевица, Врачански окръг. — Сп. Нумизматика, 1983, № 2 и № 3.

Петров, А. Моравица. Географско исторически очерк. — 1993. Петков, Нецо. Летопис на село Войводово (ръкопис — в общината на село Войводово).

Попов, Рафаил. Единични находки от бронзовата и халщатска епоха. — ИАД, 1913, т. III, св. II; Предисторически изследвания на Врачанското поле. — ИАИ, 1923/24, т. II; Култура и живот на предисторическия човек в България. — С., 1930, ч. II.

Ракева-Морфова, З. Новопостъпили паметници на Дионис в Софийския музей. — РП, 1948, т. I.

Рашев, Р. и др. Хайрединският вал. — ИМСЗБ, 1986, т. XI.

Романски, Стоян. Българите във Влашко и Молдова. Документи. — Университетска библиотека, 1930, т. 20.

Руменин, Р. Българското опълчение 1877–1878 г. Личен състав. — С., 1978, Институт по история към Генералния щаб на БНА.

Савова-Касабова, Р. Икони от Врачанския край. — С., 1977; Стенопис от старата църква в с. Ослен Криводол. — Сп. Изкуство, 1977, кн. 8.

Семеен архив на Хаджитошеви. — 1884, т. I.

Станоевич, Т. Неготин и Крайна от првих трагова до 1858 години. — Неготин, 1972.

Стефанов, Ц. Вировско. — С., 1987.

Стойков, Руси: 1. Наименования на български селища в турски документи на Ориенталския отдел на Народната библиотека от ХV, XVI, XVII и XVIII в. — Известия на Народната библиотека за 1959 г.; 2. Нови сведения за миналото на българските селища през XV и XVI в. — ИП, 1959, кн. 6; 3. Селищни имена в Западната половина на България през XVI в. — В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на академик Стоян Романски. С., 1960.

Тонев, Л. Кули и камбанарии в България до Освобождението. — С., 1952.

Филов, Б. Новооткрити старини. — ИАД, 1910, т. I; ИАД, 1911, т. II; Антични паметници в Народния музей. — ИАД, 1912, т. III; Новооткрити старини. — ИАД, 1920, т. VII.

Фодор, Ищван. Българите в унгарските земи по време на заселването на унгарците. — Сп. Векове, 1984, кн. 4.

Харизанов, В. Тошо Симеонов — Враца, 1968.

Хитов, Хр. Речник на говора на с. Радовене, Врачанско. — Българска диалектология, 1979, кн. 9.

Цветков, А. Новооткрити старини във Врачанско. — ИАИ, 1930/31, т. VI; Тайните революционни комитети в някои Врачански села. — ИИД, 1933, кн. 13.

Цветкова, Бистра. Хайдутството в българските земи през XV — XVIII в, — С., 1971.

Ценов, П. П. Орхане и Орханийско. — С., 1926.

Цонев, Б. Опис на ръкописните и старопечатни книги в Народната библиотека в София. — С., 1910, т. I и 1923, т. II.

Чилингиров, А. Предисторически находища край Дунав. — ИАД, 1911, т. II.

Чудилова, С. Д. Съкровище от римски републикански монети от с. Оходен, Врачански окръг. — Археология, 1972, кн. 2.

Шкорпил, Карел. Некоторые из дорог Восточной Болгарии. — ИРАИК, 1905, т.Х.

Шкорпил, К. и X. Могили. — Пловдив, 1898; Антични надписи из разни краища на България. — Сб НУ, 1892, т. VII.

Юрукова, Й. Монетни находки: 1. Археология, 1977, кн. 1; 2. Археология, 1981, кн. 1-2; 3. Археология, 1982, кн. 1; 4. Археология, 1983, кн. 1–2. 7 и 8.XII.1995 г.

Бележки

[1] На хартията е момна бел.ел.коректор ↑

[2] В оригинала годината 1934 е пропусната. бел.ел.коректор ↑

[3] Герго Павлов Унушки от с. Алтимир е бил конен полицай. ↑

[4] Спас Райкин от с. Галиче, също конен полицай. ↑

[5] /Х/ристо Шишков от с. Крушовица, също полицай ↑

[6] Chronique du religieux de Saint-Denys, contenant le règne de Charles VI de 1380 à 1422, Ed.M.L. Belluquet. Im Collection des documents inèdits sur l’histoire de France, serie: Historie politique, II, Paris, 1840, p.494 ↑

[7] Histoire de Jean de Boucicaut, marechal de France etc. Ed. Th. Godfroy, Paris, 1620, p. 84–88. ↑

[8] Hans Shiltberger. Reisebush, nach der Nurnberger Handschrift herausgeben von Langmatel, Tubingen, 1885, p. 2. ↑

[9] Jean de Wavrin. La campagne croises sur le Daube (1445). Ed. M. Lorga, Paris, 1927, p. 82–89. ↑

[10] T. Gaspini Leporce. Il Mappamondo di Fra Mauro. Venezia, 1950, taf. XXXV, p. 48, n 348. ↑

[11] I. Bogdan. Vlad Cepes. Bucaresti, 1896, p. 82. ↑

[12] Hurmuzaki. Documente, II, 1, p. 20–30. ↑

[13] Не се чете една буква, може би е Пунчеви бел.ел.коректор ↑

[14] Не се четат две букви, може би е Саралийски бел.ел.коректор ↑

[15] Не се четат две или три букви бел.ел.коректор ↑

[16] Изписано е Горготвци бел.ел.коректор ↑

Край

Богдан Николов От Искър до Огоста

Метаданни

Данни

От Искър до Огоста

Информация

История

Сваляне / Връзки

1. Алтѝмир (Алтѝмер)