Неделчо Драганов
След бала

Седеше сам край една маса, в дъното на тясното дълго кафене. Изглеждаше отслабнал, застарен. Беше небръснат.

— Сядай.

Пиеше коняк.

— Много рано си започнал днес.

— Много рано — като ехо повтори той думите ми.

— Какво ти е?

— Остави… нищо.

Насили се да се усмихне. И ми се видя още по-съсипан.

И аз си поръчах коняк.

— Глупости — рече той по едно време, — това са глупости.

Чукнахме се. Пихме мълчаливо.

— А бе глупости, ама на̀… — Гласът му изведнъж секна. Погледнах го уплашено: не мога да понасям мъжки сълзи. Не, просто беше много уморен. — Сега нали са абитуриентските балове. Дъщеря ми се върна тая сутрин в четири часа. Абитуриентка е, като всички други. Купих й нова рокля, обувки, чанта. Едничко дете имам, взех заем, облякохме я като принцеса. Едничка ми е… Цяла нощ с майка й не сме спали. Чакахме я да ни разкаже как е минал балът. А тя се върна и без да се съблича, така, както си беше с балната рокля, се просна върху леглото и заплака. Питаме я какво й е, а тя още по-силно зарида. После разбрахме, каза ни. Цялата вечер никое от момчета не я поканил да танцува. Никой, разбираш ли! Представи си: новата й рокля, цялата пременена от главата до петите, с фризирана коса, облечена с най-скъпото, което може да се намери у нас. И поне един да се сети да я покани. Жестоки момчета… Много са жестоки сега момчетата… Вярно, дъщеря ми не е красавица, така си е. И все пак как не се намери едно по-чувствително момче да я забележи, да се сети да я покани. Поне веднъж. Два часа плака. Не ми се живее, казва. Защо да живея. Грозна съм, на никого не съм потрябвала.

Нямах сили да го успокоявам. Гърлото ми се бе свило. Едва преглътнах. Аз имам дъщеря, догодина и тя ще бъде абитуриентка.

— Как може да са толкова жестоки — рече той и изгълта на един дъх коняка си.

— Да изпием по още един, а?

— Два големи коняка — рече той на келнерката.